Джъстин Маккарти, Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)

Глава трета

БЪЛГАРИЯ

Не мога да стигна до друг извод, освен че руснаците провеж­дат твърда и последователна политика за изтребление на мюсюл­манската расa.[1]

Българското революционно движение, чиято цел е създаването на българска държава, започва с изолирани действия срещу османс­ката държава. Малки български групи се бият срещу турците по време на сръбските и гръцките въстания. Български доброволци по­магат на Русия при инвазията на Балканите през 1806, 1811 и 1829 година, воюват на страната на Русия по време на Кримската война. По различно време през ХІХ в. в България се организират слаби бунтове срещу османското господство. Но едва след Руско-турската война от 1877–1878 година България с помощта на Русия успява да извоюва своята независимост.

Има основание да се твърди, че войната от 1877–1878 година започва с „българските жестокости” от 1876 година, които в дейст­вителност започват с клането на български мюсюлмани. На 2 май 1876 година след драматичния провал на многократните си опити да разпалят успешно въстание срещу Османската империя, българските бунтовници се възползват от военната немощ на империята и осман­ската намеса срещу метеж в Босна и въстават отново. Те издигат знамето на революцията в Централна България, в градовете Коп­ривщица, Панагюрище и Клисура.[2] Бунтовниците и техните водачи не са очаквали последвалото турско отмъщение. Въпреки всичко от самото начало българската въстаническа акция по същество е клане на мюсюлмани. В Панагюрище „въодушевеният народ се събра на площада, запя революционни песни, слуша разпалените речи на Бенковски и се разпръсна, за да убива мирно турско население, къ­дето и да беше то”.[3] Убити са около 1000 мюсюлмански селяни.[4]

По време на българското въстание Османската империя разпо­лага с много малка редовна войска, която да изпрати на място, но се страхува, че бунтът може да се разрасне, ако не бъде бързо потушен. Затова правителството решава да въоръжи черкези и местни, пре­димно турски мюсюлмани – башибозук, за да ги използва срещу въстаниците. Този ход се оказва напълно погрешен. Особено черке­зите се проявяват като изключително ненадеждни елементи. На тях може да се разчита за нанасяне на удари срещу метежниците, но те не се поддават на адекватен контрол. Вековната традиция на Кавказ показва, че черкезите никога не са се подчинявали на друг, освен на своите племенни водачи. Нещо повече, те трябва да са били изпъл­нени с недоверие, дори омраза към християните, породена от опита им в Кавказките войни и насилственото им изселване. Черкезите са били подложени на мъчения и зверства от страна на българските воини, участвали по фронтовете в Сърбия и Босна.[5] За тях врагът е лесно разпознаваем. Между руснаци, които познават и мразят от­давна и българи едва ли виждат съществена разлика. Освен това черкезите са народ, който историята е научила да бъде войнствен и войнстващ.[6] Мобилизирането им от страна на османската държава, за да се бият срещу българските бунтовници, се разбира от тях като „разрешително” да действат според традициите си, създадени във войните им срещу Русия.[7]

Българските бунтовници смятат, че мобилизирането на черке­зите може да им донесе бъдещи ползи. Изгаряйки поне по едно чер­кезко село, те са сигурни, че черкезите ще отвърнат на това със звер­ства и жестокост.[8] Във въстаническите райони на България се осъщес­твява нечувано насилие, предимно срещу мюсюлмански жени,[9] с естественото намерение да се предизвика отмъщение.[10]

Башибозукът – обикновено турци, които населяват въстаничес­ките райони на България, вижда сериозна заплаха в българските бунтове. Именно турски мюсюлмани – такива като тях самите – би­ват избивани от българските бунтовници. Желанието им за мъст се смесва със страха от това, което може да се случи на тях и на тех­ните семейства, ако българското въстание се окаже успешно. Съ­щевременно обаче допускането, че са влагали много мисъл и усилия, би било погрешно. Балканските войни никога не са били водени по правилата на „цивилизованата военна тактика”.

Мнозина от записа­лите се в башибозука, както и българските въстаници, са хора, за които военното дело и битката се свеждат до плячкосване и обезчес­тяване на цивилното население. Факт е, че както разбунтувалите се български християни, така и башибозукът предприемат подобни актове срещу мирното население като желана предпоставка за война. Действията на башибозука следват модела на плячкосване във во­енно време, т. е. веднъж поели контрол, те започват да ограбват врага. В близост до Бургас например е извикан башибозук, за да се справи с 2 – 3 хиляди бунтовници. След като е изпълнена задачата, турците ограбват пет български села.[11]

И докато кланетата в България са дело предимно на черкези и въоръжени турски елементи, османското военно командване не е далеч от идеята да издава заповеди за разрушаване на български села и избиване на невинни хора, за да се даде урок на българите. Подобни зверства са в основата на подхода „за назидание” – бълга­рите е трябвало да видят какво ще се случи на онези, които дръзнат да се бунтуват или подкрепят бунтовници, така че да не правят нито едното, нито другото от страх. Най-известният нанесен погром е този на Бояджик (Батак) през май 1876 година от османския генерал Шевкет паша,[12] когато – според съществуващите данни – са убити 166 мъже, 8 жени и 12 деца (186 човека от общо 1300-те жители на града).[13] Шевкет паша е изпратен от Едирне, за да потуши въстани­ето в Бояджик, а клането е за назидание на бунтовниците в района.[14]

Независимо от примерите на безпрецедентно насилие Османс­ката държава и нейната редовна войска в общи линии сякаш са пра­вили всичко възможно да ограничат вредите върху цивилното насе­ление. Като се замисли човек, това е разумна тактика. Ако бунтов­ниците осъзнаят, че унищожението на християни от страна на мю­сюлманите може да доведе до интервенция на Европа, то Турция не би могла да направи нищо друго, освен да попадне също под ней­ните удари; а Турция няма никакъв интерес от европейска, още по-малко от руска намеса.

Османските управители и генерали арестуват безчинстващите въоръжени елементи. Дервиш паша например е арестувал онези от тях, които са ограбвали християнски села, пуб­лично е екзекутирал петима и е наредил да бият с пръчки по краката 65 други.[15] В различни части на България турски башибозуци са изправяни на съд и обесвани от Османската държава.[16] Редовната османска войска и полиция са се изправяли срещу черкезите, които налитали да грабят мирните български села, а османските заптиета (жандармерия) дори давали оръжие на българските селяни, за да се защитават от набези срещу тях.[17] Един път дори отряд от 300 осман­ски войници от Карнабад (Карнобат) е изпратен да защитава бъл­гари от черкези, които плячкосвали в селото. Войниците били при­нудени да стрелят срещу черкезите, които по никакъв друг начин не можели да бъдат спрени.[18]

Изпратените срещу черкезите войници минавали през Карна­бад на път за Босна и така се оказало възможно за каймакамина (об­ластния управител) да ги изпрати срещу черкезите. Ситуацията била непредвидена: рядко имало такива войници, които да изпълнят во­лята на каймакамина. Османските областни управители обикновено си оставали само с добрите намерения.[19] Заповедите на хартия за обезоръжаване на башибозука и черкезите, както и за наказване на вредителите са съвършено различно нещо от реалното изпращане на жива сила – войници, за да се свърши ефективно работа. Това илюс­трира и основния проблем на Турция както в България, така и нався­къде другаде: държавата не разполага с хора, които да мобилизира в защита на страната си и народа.[20] Например град от голямо значе­ние, какъвто е Бургас, в близост до който започват бунтовническите действия, на практика се оказва беззащитен по време на размири­ците от 1876 година. Войските, които е трябвало да го отбраняват, фактически са били другаде. Според британския вицеконсул в Бургас, Брофи, „ако черкезите, башибозукът или други бунтовници си бяха наумили да изтребят християнското или мюсюлманското население, да опожарят или да ограбят града”, той не можеше по никакъв начин да се защити.[21]

С надежда да се възползват от проблемите на Османската им­перия с бунтовете в Босна и България, през юли 1876 година Сърбия и Черна гора я нападат.[22] Редовната османска войска отново е ангажи­рана, този път в битка срещу Сърбия. Сръбско-турската война (наричана също и Сръбско-черногорско-турска война) предиз­виква задълбочаване на кризата на Балканите. През септември 1876 година, когато войната срещу Сърбия е спечелена, турците започват да изпращат редовна войска към териториите, които са най-тежко засегнати от набезите на черкези и башибозук, но е твърде късно за промяна на общественото мнение в Европа и спиране на военната намеса на Русия

„Българският ужас” наистина е факт и представлява ужасяваща мюсюлманска реакция срещу бунтовете и убийствата на цивилно мюсюлманско население. Дописките за този „ужас” обаче стигат до Великобритания и другите европейски страни в една сензационна и силно преувеличена форма. Голяма част от информацията е не­вярна.[23] Например една от най-възбуждащите за британския читател истории разказва как са продавани християнски момичета в робство или са насилвани в мюсюлмански хареми. Може само да се гадае какви картини пораждат подобни разкази в умовете на граждани от Манчестър и Бирмингам. Негодуванието, възмущението е огромно. В действителност никога не са продавани жени в робство. Консу­лите на различни европейски държави търсили дълго свидетелства за подобни сделки и похищения, но никога не успели да намерят такива.[24] Под диктата на политици и в търсене на високи тиражи на вестниците тези истории биват разказвани атрактивно, така че хо­рата да им повярват, както и става. Те получават широка разгласа в Европа, особено в Англия, и предизвикват силна симпатия към бъл­гарските християни сред британското население.[25]

Ако „българският ужас” не беше породил мощно съчувствие във Великобритания, вероятно война нямаше да има. Русия щеше да си даде сметка, че не може да спечели една война срещу османо-бри­тански съюз. Така или иначе подобен алианс – напълно закономерен предвид британската политика спрямо Турция след Кримската война – е крайно неприемлив за британската общественост, дълбоко пот­ресена от зверствата на турци срещу българи. Завладяно от религи­озна съпричастност и предразсъдъци, подвластно на политическия опортюнизъм на Гладстоун и либералната преса, британското об­ществено мнение прави невъзможно за Дизраели да окаже помощ на Турция въпреки силното му желание за това. Резултатът е, че през 1877–1879 година са избити много повече мюсюлмани, отколкото българи през 1876 година.

След края на въстанието броят на жертвите, дадени от страна на българските християни, е между 3000[26] и 12 000[27], както и над 1000 български мюсюлмани са убити.[28] Успехът на българските въста­ници се отлага, но османските грешки и злодейства в съчетание с дописките в европейската преса създават предпоставки за оконча­телния разгром на Османска Турция и за обявяване на независима българска държава.

Непосредствената причина за Руско-турската война от 1877–1878 година е победата на Турция срещу Сърбия. Въпреки че Русия се опитва да откаже сърбите от намеренията им да воюват, Сърбия получава мощна руската панславянска подкрепа. Освен това руските планове за бъдещето на Балканите не предвиждат наличие на въз­раждаща се Османска империя, която става още по-силна след евен­туална победа над една славянска държава. Приятелски настроени и послушни балкански държави обслужват много повече руския инте­рес. Така Русия успява да принуди Турция да приеме на 31 октомври 1876 година – точно преди пълния разгром на сръбските войски – едно неизгодно примирие със Сърбия. Но Русия не успява да убеди османското правителство да приеме руския план за парцелиране на голяма част от Османска Европа в малки, автономни, християнски държави.[29] Османската империя, катастрофално предоверила се на подкрепата от Дизраели и Великобритания, преценява, че е доста­тъчно силна, за да противостои на руските претенции. Преговорите продължават до март 1877 година, но Турция отказва да капитулира. Русия се подготвя за война. На 15 юли руснаците подписват с Авст­рия Конвенцията от Будапеща, според която Австрия се съгласява да запази неутралитет в Руско-турската война срещу това Русия да при­еме анексирането на Босна и Херцеговина към Австрия. Така рус­кият фланг е защитен.

Русия обявява война на 24 април 1877 година. Въпреки протур­ските настроения на Дизраели и кралица Виктория, общественото мнение не допуска британска помощ за Турция. Турция е оставена да воюва сама. На 22 юни 1877 година руската армия минава река Дунав близо до Галац. На 27 юни голяма руска войска форсира ре­ката при Систова (Свищов) и започва офанзива към Търново (30 юни). Търново пада на 7 юли. Старопланинският проход Шипка е превзет на 19 юли. На север Ниджболу (Никопол) се предава на 16 юли, след като мъжете от града бягат в Плевен. Плевенската крепост удържа първото руско нападение на 20 юли и устоява на поредните атаки до 10 декември, но останалата централна част на Северна Бъл­гария е в ръцете на руснаците от средата на месец юли.

От юли до декември 1877 година окупацията на България е в застой. Руснаците напредват през Добруджа, но Североизточна Бъл­гария на юг от Силистра продължава да бъде под османско господс­тво. Турция държи южната отбранителна линия по продължение на Стара планина. С падането на Плевен на 10 декември цялостната ситуация се променя. На 4 януари пада София, на 14 януари – Татар Пазарджик, на 17 януари – Филибе (Филипополис) - Пловдив и на 20 януари – Едирне (Одрин). Крепостите и войските на Шумла (Шу­мен), Варна и Бургас, макар и безсилни да повлияят върху изхода на войната, не се предават дълго време, след като е подписано прими­рието.

МЮСЮЛМАНИТЕ В БЪЛГАРИЯ – НАСИЛСТВЕНА МИГРАЦИЯ ИЛИ СМЪРТ

В повечето войни бързата победа на една от страните означава минимум жертви сред цивилното население. Не така стоят нещата обаче в Руско-турската война от 1877–1878 година. Целта на рус­ките завоеватели на България е да се гарантира масово изтребление на цивилни мюсюлмански граждани. Убитите български мюсюл­мани могат да бъдат категоризирани в четири групи: жертви от бойни действия; убийства от страна на руски и български войски; смърт от глад и болести поради отказ да се осигурят базисни усло­вия за живот; смърт на български мюсюлмани със статус на бе­жанци.

Цивилни жертви от бойните действия

Убитите в бойни действия цивилни граждани са сравнително малко на фона на всички загинали във войната от 1877–1878 го­дина. Във войните от ХІХ век, когато гражданското население е за­сегнато от състоянието на война, то е поради обсада или обстрелване на градовете. Обсадата на Ричмонд през 1864–1865 година и на Па­риж през 1870–1871 година са класически примери в това отноше­ние.

Войната от 1877–1878 година не изобилства от обсади или об­стрелване на градове. Ниджболу, както и други малки градове попа­дат под кратък обстрел от страна на руснаците, но единствено Рус­чук (Русе) и Плевен са в продължителна обсада, която предизвиква жертви сред цивилното население.[30] София, Търново, Филибе (Плов­див), Татар Пазарджик, Орхание (Ботевград) и Едирне са превзети много бързо и без голям брой цивилни жертви. Силистра и Пазарджик са окупирани от руснаците след примирието и без бойни действия, а Шумла (Шумен), Бургас и Варна не капитулират дори след края на войната.

Мюсюлманското население в страната, ли­шено от възможности да бяга надалеч, търси спасение в близките околности, но извън арената на бойни действия. Бързината, с която руската армия преследва османските войски, говори за сравнително малко битки, от които да пострадат цивилни граждани; именно за­това мюсюлманските загуби в директни бойни действия са незначи­телни. Няма свидетелства в аналите от онова време, които да говорят за многочислени жертви сред цивилното население в резултат на бойни действия.

Набези срещу цивилни мюсюлмани

Още от първите дни на руската инвазия в Османската част на Европа руските войски започват да избиват беззащитното турско цивилно население. Ако свидетелствата за руските зверства се осно­ваваха само на казаното от турски бежанци, то те можеха да бъдат и оспорени, макар че хилядите разкази от първо лице единствено число също звучат убедително. По-голямата част от историческия материал, доказващ унищожението на цивилни граждани от руски войски обаче произхожда от неутрални източници (не всички от ко­ито благоразположени към турците[31]), от наблюдатели на войната и хора, интервюирали бежанци от войната през 1877–1878 година, както и от официални османски доклади. Не само оцелелите помнят своите нападатели, но и типът наранявания говори за извършителите им, а именно руски войници. Европейски журналисти, наблюдавали войната, пишат непрекъснато дописки за руските военни действия срещу мюсюлмански селяни и бежанци. Видяното от тях е толкова поразяващо, че те бързо се обединяват около декларация за отговор­ността на Русия:

Шумла, 20 юли 1877

Долуподписаните, представляващи чуждестранния печат, сe събрахме в Шумла. Убедени сме, че е наш дълг да се подпишем под един общ текст за нехуманните актове спрямо невинното мю­сюлманско население в България и да го изпратим до своите ре­дакции. Ние заявяваме, че сме били свидетели – видели сме с очите си – как в Разград и Шумла деца, жени и възрастни хора са съси­чани с копия и саби. Това не бяха рани, които би могло да се ока­чествят като резултат от битка. Жертвите споделяха за жестокости, причинени им от руски войници, а често и от българи. Те свидетел­стваха за унищожаване на цялото мюсюлманско население в мно­жество села, което е ставало или при опит за бягство, или при плячкосване на селата им. Всеки ден пристигаха множество нови ранени хора. Долуподписаните заявяваме, че мнозинството от жер­твите бяха жени и деца с наранявания от саби.

(Подписано от представители на Manchester Guardian, Kolnische Zeitung, Standard, Frankfurter Zeitung, Journal des Debats, Morning Post, Republique Francais, Pester Lloyd, Wiener Tagsblat, Illustrated London News, Neue Freie Presse, Times, Morning Advertiserq New York Herald, Scotsman, Egypeterczy Graphie, Wiener Worstadt Zeitung, Daily Telegraph, Manchester Examiner.)[32]

От тези и други свидетелства става ясно, че мюсюлманското цивилно население най-често е било убивано от руски войски. Нане­сените рани, за които е сигурно, че не са от друго оръжие освен от кавалерийски саби, потвърждават верността на споделеното от бе­жанците. С малко изключения, извършителите са били казаци[33], ко­ито нападали селата и избивали всички до крак. Убийствата, изна­силванията и разрушенията, причинени от руските отряди, са пра­вени като по заповед от командването. Документални свидетелства за подобни заповеди не са открити, но има косвени доказателства за това, че руските действия са прекалено систематични, за да са плод на индивидуална мотивирана жестокост, каквато често провокира участието във войни. Това не е работа на зле командвани, развил­нели се и самостоятелно действащи войници.[34]

Основната цел при убийствата на цивилни граждани от страна на руските войски е желанието да се всява страх сред турското селя­чество, което би накарало хората да бягат пред настъпващата руска армия. Така те ще бъдат в тежест на османската армия. В това отно­шение руснаците се оказват изключително успешни. Огромни тълпи турски бежанци обсаждат пътищата и пречат на турската войска да се придвижва. Мюсюлманските бежанци окупират цели вагони, с които е трябвало да се транспортират войски и продоволствие за фронта.[35]

Присъствието на мюсюлмански бежанци на бойното поле става причина Осман паша да загуби и последния шанс за бягство при Плевен, тъй като бежанците препречват пътя на военните подк­репления и те не могат да стигнат до предната линия на фронта.[36]

Освен че пречат на османската армия, кохортите мюсюлмани осигу­ряват тила и продоволствените линии на руснаците от нападение на отцепили се османски елементи. По-важното е, че след войната по прочистените от мюсюлмани земи ще се гарантира съществуването на славянска България.[37] Масираната атака срещу мюсюлманското население в България е практическият, добре премислен и жесток край на руската военна политика.

Методите, използвани за унищожаване на мюсюлманското присъствие в България, са разработени векове преди Руско-турската война от 1877–1878 година. Нужно е само едно: съчетание от смърт и жестокост, така че да се стигне или до масово изтребление от са­мото начало, или до паническо бягство на всички мюсюлмани, за да избегнат смъртта. За постигането на тази цел няма по-подходяща сила от казаците в руската армия. Те владеят методите, практику­вали по време на войните в Кавказ, до съвършенство. Те са водили „мръсни войни” в продължение на векове и носят всички предимс­тва на силно подвижна кавалерия, готова да действа срещу цивилно население. Всичко това ги прави ефективен инструмент за постигане на руските цели на Балканите. Съвсем наскоро, след като започват да рушат села и да убиват бежанци, думата „казак” започва да всява страх и ужас в турските селяни. Само слухът, че към селото идват казаци, бил достатъчен, за да изведе хората на пътя, какъвто е бил и самият замисъл.

Ако руснаците имаха неограничено време и достатъчно жива сила, те едва ли щяха да прибегнат до използване на казаци срещу турски бежанци и турски села. По всяка вероятност казаците щяха да бъдат оставени да правят с турското население, каквото пожелаят, но това би било неефективно използване на военен ресурс – казаци да бродят и нападат, когато си искат, ако могат да бъдат използвани в битки. По всичко личи, че в набезите на казаците има стратегия, тактика и последователност, което говори за планиране на цент­рално ниво. Казашките атаки срещу турски села често били коорди­нирани с местните български селяни. Казаци и българи участвали в един общ замисъл, където казаците обкръжавали селото, така че ни­кой местен да не избяга, а българите навлизали в него, за да грабят и убиват.[38] Например в Хидибей казаците кротко събрали наличното оръжие на турските селяни и го предали на българите, които впос­ледствие избиват всички турски мъже на селото – 70 на брой – с из­ключение на петнайсет, докато казаците вардят някой да не избяга. Оцелелите 15 мъже избягали от селото веднага, щом се задали рус­наци на хоризонта. В Бюклумлюк казаците отново събрали турските пушки и ги дали на българите. Казаците „обкръжили и откъснали града”, за да не бягат жителите му. Българите събрали всички мъже в една плевня и оставили всички жени и деца по къщите им. Плев­нята и къщите били покрити със слама и подпалени. Онези, които се опитали да избягат, били застреляни от българите.[39] Малцина успели да се спасят от набезите, но все пак достатъчно, за да се разчуе сред сънародниците им какво може да им се случи. А истината е, че и това става в интерес на Русия, именно за да тръгнат слухове.

Унищожението на турците в Ески Заара (Стара Загора) е при­мер за това какво е руското участие в плячкосването и избиването на турци и други мюсюлмани в България. Както обикновено, при вли­зането си в града руснаците събират всичкото налично оръжие, при­тежавано от турци. Пушките се раздават на българите в града. По думите на британския консул Дюпуис „следва влизане на 400 въо­ръжени българи от селата Дербент (с. Змеево, Старозагорско) и Йени махале (с. Нова махала, Казанлъшко), за да бъдат нападнати къщите и дюкяните на евреи и турци. На същия ден по-късно руснаци и бъл­гари обкръжават села и чифлици и ги подпалват; един руски офицер наблюдава събитията с бинокъл отдалеч.”[40]

Казаците

Няма възможност да се проследят заповедите, издавани на ка­заците, освен ако някой ден историците изследователи не ги открият в руските военни архиви за войната от 1877–1878 година. Би могло да се твърди, че казашките действия във видимата им част не съвпа­дат особено със самостоятелните инициативи на нередовните воени­зирани отряди. В съвместните им акции с българите всичко загра­бено от турците е оставяно в ръцете на българи. Ако тези действия не бяха наблюдавани от някое висше командване, малко вероятно е казаците да стоят отстрани, да държат турците под око и да пазят българите и да не вземат плячката за себе си. По всичко личи, че казаците не са действали като самостоятелни нашественици, които преследват голяма плячка. Ако бяха такива, кой би могъл да си ги представи как отново и отново обсаждат села - по съвсем военен маниер – и спокойно чакат, докато българите, а не самите казаци, изнасилват, грабят и убиват? Това не е в стила на казаците, освен ако не са в дисциплиниращо ги подчинение.

Казаците често действали в съглашателство с местните бъл­гари. Това, разбира се, не означава, че те никога не са провеждали самостоятелни акции. Както беше отбелязано по-горе, казаци са убивали турци по селата, както и турски бежанци по пътищата. В Мюдерришли 150 казаци сами са убили 35 турци, които първо съб­рали на селския мегдан, а след това хладнокръвно застреляли. Бъл­гарите в Мюдерришли и в околните села само ограбили, каквото имало в турските къщи.[41] Същото се случва в Йени Махале (с. Нова Махала, Казанлъшко),[42] Уструца, Кадишле, Бин бунар[43] (в превод хиляда извора, с. Арбанаси, Разградско) и на много други места. Британският консул в Едирне (Одрин) Блант помага за оцеляването на група бежанци, които черкези и турска войска спасяват от набези на казаци. Сред тях има много жени и деца, ранени от кавалерийски саби и копия, в това число и деца на по годинка, две до три.[44] Архи­вите са пълни с доклади от различни консулски служби, журналисти и османски служители, в които се говори за опожарени села и ма­сови убийства от казаци.[45]

Редовната руска армия

Често се оказва, че е трудно да се разграничи отговорността на редовната руска армия и тази на казаците за злодеянията срещу мирни мюсюлмани. Съществува обилно количество информация за атакувани села и бежанци от страна на „руснаци”.[46] Например османс­ката държава е документирала убийството на 400 мюсюлмани в Хидибей до кааза Ески Заара (Стара Загора) от руснаци.[47]

В много случаи вината за опожарените, плячкосани и обезлюдени турски села е приписвана на „руския челен отряд”. Например „челният от­ряд на руски батальон” разрушил селата около Казанлък и Йени (или Гени) Заара (гр. Нова Загора), включително Балван, Малкоч, Йени махале и Ешекчии (Николаево) и убил всички жители.[48] Независимо от всичко грешно би било да се твърди, че извършителите са от ре­довната армия. Само за някои случаи има доказателства, че са из­вършени от редовни военни сили. Например Стафордското бол­нично отделение в Русчук, където работят сравнително неут­рални британци и лекуват мюсюлмани, е целенасочено разрушено от руска артилерия.[49]

Османското правителство също докладва за руски артилерийски обстрел и опожаряване на турски села близо до Тър­ново,[50] както и за руска кавалерия, която прихваща колона от бе­жанци, насилва ги и ги убива.[51] Последното може и да е дело на ка­заци кавалеристи. Със сигурност руската армия е опожарявала мю­сюлмански села по пътя си,[52] както и руската артилерия е обстрел­вала мюсюлмански села без особено военно значение.[53] В някои слу­чаи отряди на редовната армия са действали по примера на казаците, обсаждайки турските села, докато българите в тях крадат и убиват. Редовна войска и артилерия са използвани например за изолиране на село Балван в Северна България, така че българите да изтребят до крак обсадените в селото жители.

Подобни събития са документи­рани от англичани в пет други села, в същата област и по същото време (през юли 1877 година).[54] През декември 1878 година, далеч след края на войната, руска пехота завзема турското село Бурунджук (Просеник, Айтоско).[55] В същата област руски войници отвличат турци от други села, за да им работят ангария, тези хора никога не са се завърнали по родните си места.[56]

Дълго след края на военните действия, когато българските мю­сюлмани по никакъв начин не могат да бъдат военна заплаха за ко­гото и да било, руски войници продължават да издевателстват над турци, за да ги принудят да напуснат домовете си. Примирието е подписано на 31 януари 1878 година, но три месеца по-късно – на 2 май 1878 година – 150 руски войници влизат в село Караагач (Тот­лебен), вземат от селяните всичките им пушки – без каквато и да било съпротива от тяхна страна – арестуват и хвърлят в затвора всички мъже, изнасилват жените и ограбват цялото село. После из­веждат мъжете в съседното село, подлагат ги на мъчения и продават плячкосаната стока.[57]

Българите

Българските бунтовници са естествен съюзник на Русия. Те са петата колона зад линията на османския фронт, която поразява дос­тавки за фронта, убива османски войници в отпуск.[58] Основното им предимство за Русия обаче си остава в общата цел да бъде прогонено мюсюлманското население. Рядко е възниквала нужда от специални заповеди. Руснаците просто е трябвало да раздадат оръжие на бълга­рите и да си ходят.[59] Избягвайки всякакво полицейско присъствие в окупираните български територии, руснаците са си гарантирали, че мюсюлманите ще бъдат подтискани, преследвани и атакувани. Това съвсем не значи, че всички българи са имали лошо отношение към мюсюлманите. Повечето българи не са участвали изобщо в клане­тата, изнасилванията и другите зверства, съпътствали руското нах­луване. Неутралитетът на тези българи обаче по никакъв начин не помага на мюсюлманите. Дали е можело да се очаква от българските селяни да жертват живота си, за да спасяват мюсюлмани от други българи, особено когато последните са се радвали на благоразполо­жението на окупационната руска армия? Нещо повече, именно бъл­гарите печелят най-много от мюсюлманското изселване. Именно те жънат плодовете на мюсюлманския труд, те се настаняват върху мюсюлманските земи.[60]

Независимо от всичко би било некоректно да бъдат определени всички българи вкупом като убийци на тур­ците. Архивите говорят само за „българите” като потисници на тур­ците, но най-вероятно само на две групи българи може да бъде при­писана отговорност – въстаниците, чиято омраза към турците беше коментирана по-горе, както и онези хора и села, видели икономи­ческа изгода в това да заграбят земята и собствеността на мюсюлма­ните.

Дипломатическата литература е пълна с примери за българс­ките злодеяния по отношение на турците, с графики и детайли за масови кланета, отвличания, насилие и грабежи. След като комен­тира случай на грабеж и среднощни зверства в едно село, британски гражданин добавя: „случаи като този са правило, а не изключение.”[61] Европейски наблюдатели (репортери от Morning Post, The Times и Daily Telegraph) виждат 120 тела на турци, оставени насред селото Окланли (Лагаанли), където турските жени са били заключени по къщите, изнасилвани в продължение на десет дена и изгорени живи.[62] Понякога българите били приемани в руската армия, обли­чани в руски униформи и въоръжавани с пушки, за да преследват турци.[63]

В повечето случаи българите, преследващи мюсюлмани, са обикновени селяни, чиито фамилии векове наред са живели по съ­седски с турци в села със смесено население. Вероятно поведението им е било мотивирано повече от алчност, отколкото от омраза или национализъм. Обичайната схема на чисто българските нападения над турци, за разлика от представеното вече казашко-българско сго­варяне, започва с кражба на добитък.[64] Успехът на начинанието и липсата на наказание прави злодеите куражлии и те преминават към изнудване и грабеж на лични вещи и пари. Крайната фаза е комби­нация от побоища, изнасилвания и убийства, които неизменно водят до това, че мюсюлманите напускат селото.[65]

[Консул Калвърт в Едирне до посланик Лаярд, 19 ноември 1878 година] Мюсюлманското селячество, лишено от земя, добитък и къщи, както и от всякакво друго имущество (процес на ограбване, който протича всеки ден в продължение на дълги месеци), е прину­дено да живее в конюшни, бараки и колиби; вече съвсем намаляло и стигнало до състояние на крайна бедност, това население е изло­жено на повтарящи се и все по-тежки грабежи, често придружени с жестоки побоища и използване на нагорещено желязо (както при последните случаи в Кидирджа и Туркменлер) или мъчения до смърт (какъвто е случаят в Кюстик, където деянието беше извър­шено от офицер на руско-българската жандармерия). Междувре­менно българските сопи, ножове и тояги се размахват навсякъде. Истина е – в буквалния смисъл на думата – че на всеки християнин е позволено да насилва всяко турско момиче или жена по собствена воля и избор, както е вярно и това, че християните се възползват пълноценно от това разрешение, добавяйки – както става при пос­ледния случай в Слимния (Силиврия) [град в Източна Тракия – б. ред.] (къ­дето е разположен един руски гарнизон) – безобразни оскърбления и подигравки, като излагат жертвите на своята бруталност пуб­лично и с музикален съпровод на гайди. Репатрираните и сега по­робени турски бежанци – при последния и неприключил още слу­чай от Суфлар [с. Източна Тракия – б. ред.] – работят насилствено и правят тухли за българс­ките си господари под надзора на въоръжени с камшици пазачи. И всичко това се случва при пълна безнаказаност за извършителите (няма наказан нито един християнин, както и няма нито един бъл­гарин, арестуван за злодеяния срещу турци) и пълно безразличие от страна на руските власти, което напълно справедливо може да се окачестви като самодоволно безучастие.[66]

Действията на българите срещу турците трябва да се разглеж­дат в контекста на въстанието от 1876 година и последвалите го съ­бития, определени като „българския ужас”. Традицията да се атаку­ват безпомощни селяни започва с нападения срещу мюсюлмани по време на въстанието и продължава с атаки срещу българи по време на „българския ужас”. Всеки коментар върху психологията на едни хора, попаднали във водовъртежа на толкова нехуманни междуобщ­ностни войни, би бил спекулативен поради липса на свидетелства.

Неколцина са записали спомените си, описвайки собственото си ду­шевно състояние, когато са убивали невинни хора. От тях може да се съди – чисто теоретично – че българските набези срещу мюсюлмани са били подхранвани – поне до известна степен – от страха, че ако не унищожиш ти пръв врага, той ще унищожи теб. Освен това ужасът и безумието на войната могат да превърнат инак мирни хора в истин­ски зверове – навсякъде по света, не само в България.

Не бива да се пренебрегват и негативните влияния на радикалния национали­зъм; ако един народ се смята за по-добър от друг и предопределен за величие, какво място може да бъде отредено на останалите, които застават на пътя му към националния успех? В подобен контекст и във времена на осезателна заплаха сякаш изглежда правилно или поне целесъобразно да се отстраняват тези, които не принадлежат към нацията. Този подход към национализма със сигурност не е ти­пично български, а българите не са единствените, които са го прила­гали.

Грабежите и унищожението като политически

ин­струменти

Руснаците използват грабежа, плячкосването и унищожението на гражданско имущество като военен инструмент. Тяхната цел е да се гарантира, че българските турци ще останат без имущество, за да няма за какво да се връщат обратно. Още от самото начало на оку­пацията руснаците така разрушават турските села, че е видима „сис­тематично преследваната цел на завоевателя”.[67] В това отношение, а и по други въпроси, те получават сериозна помощ и подкрепа от българите, които опожаряват всичко, което не могат самите те да ползват.[68] Целенасоченото опожаряване на обезлюдени села е ли­шено от всякакъв смисъл – военен или икономически – освен от идеята, че бившите им обитатели никога повече няма да се завърнат, за да живеят в тях.[69] Така отделни къщи и цели села са унищожавани до основи от българи и руснаци, животни и всякакво движимо иму­щество са били заграбвани, за да се стигне в крайна сметка до пълно заличаване на турското присъствие.

В градовете са обирани до шушка магазини и къщи, а турската собственост обикновено е била разрушавана. В Йени (или Гени) Заара (Нова Загора) са опожарени 50 турски къщи, джамия и държавни сгради.[70] Голяма част от къ­щите на турци и евреи в Ески Заара (Стара Загора) също са опожа­рени.[71] Всички турски къщи, незаети от българи, са опожарени до основи.[72] Както в градовете, така и по селата собствеността най-често е била присвоявана от българи, което се е случвало по силата на свършения факт. При навлизането на руските войски мюсюлма­ните тръгват да бягат. Там, където мюсюлманите не са си тръгнали веднага, български банди убиват собствениците на имоти или уп­ражняват такъв терор спрямо тях, че са принудени да напуснат имо­тите си. Техните български съседи или българите от съседните села и градове се настаняват в дюкяните и къщите им. Същото се случва и със земеделската земя. Всичко турско преди става българско.[73] Единствената турска надежда за справедливост е в новосъздадените български трибунали или в някаква симпатия към тях от страна на руснаци. За съжаление нито справедливостта възтържествува, нито пък турците се радват на симпатия от Русия.[74]

Макар и да е трудно отделянето на целенасочената политика от обикновената липса на военна дисциплина, действията на руското войнство са по-скоро част от целенасочена политика за премахване на турското и мюсюлманското присъствие от България. Руските войници и техните български съюзници завземат цялото движимо турско имущество и разрушават до основи всичко останало. Спасено е само онова, което остава в ръцете на българи. Градове като Филибе (турското име на Пловдив), където има компактно турско население, са изцяло разграбени: „Гръцкият вицеконсул във Филипополис, М. Металас твърди, че руските войски заедно с българите са плячко­сали града и са вършили всякакви злодеяния.”[75] След като руснаците завземат Филибе, „всяка турска къща в града е напълно ограбена – дори рамките на вратите и прозорците са вземани. Джамиите са пре­върнати в обществени тоалетни”.[76] Руските войници продължават да плячкосват Едирне седмици след падането на града, „най-вече турския квартал”.[77]

Мъст и разплата

Въпреки че в повечето случаи българите са извършители, а не жертви на злодеянията, те също са подложени на насилие от страна на мюсюлмани по време на Руско-турската война от 1877–1878 го­дина. Българските жертви в този период са сравнително малко, но дописките в европейската преса са повече от действително упражне­ното насилие,[78] а историческата коректност изисква да се признае, че мюсюлмани също са нападали българи. Християнски села – както български, така и гръцки – са нападани от мюсюлмански войски. Точно както и при българския ужас, повечето злодеи са били чер­кези. Черкезите атакували населени места заедно с османската ре­довна армия, когато били в отстъпление. Както мюсюлмански, така и християнски села стават жертва на черкезкото плячкосване,[79] а същността на повечето черкезки действия се свежда до грабеж.[80]

Несъмнено, при наличие на повече време и поводи, християните можеха да понесат далеч по-тежки страдания. Бързото оттегляне на османската армия не оставя друга възможност на черкезите, освен и те да се оттеглят. И все пак българи са убивани при всеки подходящ случай. Вероятно около 400 българи са убити в Осман пазар (Омур­таг) и Чурна (вероятно с. Черна, Шуменско).[81]

Когато руснаците временно се оттеглят от Казанлък, там са убити неизвестен брой българи като отмъщение за мащабните предишни кланета на мю­сюлмани и евреи в града.[82]

И макар свидетелствата за подобно наси­лие, упражнявано по време на османското отстъпление, да са малко, вероятно има случаи, останали извън погледа на европейските кон­сулски служби и на наблюдателите.[83] Някои доклади за кланета, извършени от мюсюлмани, са или неверни, или силно преувеличени,[84] какъвто е случаят с „българския ужас”. Британският консул Блант проверява една от дописките и ус­тановява, че в прословутото баташко клане са убити само мъже бун­товници, а не жени и деца, което по негово убеждение е било битка между османски войници и въстаници.[85] За разлика от недвусмисле­ните и единодушни дописки относно масово избиване на мюсюл­мани съществуват известни несъгласия по отношение на набезите срещу българи, отразявани предимно от българи, които най-често не са били дори свидетели на събитията.[86] Реално, избиването на бъл­гари е било акт на отмъщение и както често се случва в такива ситу­ации, жертви стават невинните, а не извършителите. В Гюнели махле (Любенова-Махала, близо до Нова Загора) например черке­зите избиват 135 българи – мъже, жени и деца.[87] Когато османската армия и мюсюлманското население напускат Йени Заара (Нова За­гора), „лоши мъже” избиват българите и опожаряват чаршията.[88]

Две са основните характеристики, които формират разделител­ната линия между масовото избиване на българи и това на мюсюл­мани. Първата е действителният брой убити. Малобройни са свиде­телствата за мюсюлманско безчинство; за българско – има хиляди. Втората е типът извършвани злодеяния. За разлика от руските от­ряди, които са получавали „благословия”, ако не и заповеди да дейс­тват, мюсюлманските злодеи и цивилни граждани са действали по лични подбуди – алчност и омраза. Османската държава не само ги санкционира, а сурово ги наказва.[89] Заради клането в Гюнели махле, споменато по-горе, са заловени 15 черкезки водачи, подложени на публичен съд. Наказанията за тях включвали смърт, доживотен зат­вор и публично налагане с пръчки (за по-леките престъпления).[90] Турците са искали да защитят българите в Гюнели махле, разпола­гайки отряди на редовната армия в него, но селото е нападнато от черкези, едва след като армията се оттегля към фронта.[91] Има множес­тво други примери, които говорят за усилията на турците да защитят християните,[92] както и за наложени наказания на тези, ко­ито са нападали българи и гърци. Историята на българските турци и мюсюлмани, макар и далеч от съвършенството, блести с човечността си в сравнение с руските хроники за официална държавна подкрепа на масови кланета, насилствено изселване и злодеяния, извършвани от българи.

Бежанците

Движението на мюсюлманските бежанци започва още преди руснаците да са прекосили река Дунав. Населението от ключовите погранични територии е предупредено от османските власти да на­пусне фронтовата зона и да изгори всички военни материали, в това число храна и фураж, които могат да бъдат използвани от русна­ците.[93] Малцина обаче напускат домовете си тогава. В периода преди началото на боевете мюсюлманите сякаш са се противопоста­вяли на такива заповеди заради значителните загуби, които би им донесло евентуалното преместване. Руската инвазия слага край на всякакво забавяне. Когато мюсюлманите разбират какво грози тях и семействата им, те бързо се изнасят.[94]

В началото бежанците поемат пътя към големите градове и ос­манските военни бази, където очакват сигурност, подслон и храна, осигурени от официалните власти. Османските войски рязко губят позиции пред руските още в първите месеци на 1878 година и започ­ват да отстъпват, при което бежанците отново поемат на път. Тези от Търново се отправят на юг, за да пресекат Стара планина, от Добру­джа и Североизточна България се отправят към района Шумла - Варна, където османската армия държи позиции дори и след края на войната.

Турските бежанци от Западна България се насочват към София, Босна или Юскюп (Скопие), а тези от Централна Бълга­рия отиват в Ески Заара и Филибе. Мно­зина дори не успяват да стигнат до градовете, за които са поели; а и самите градове, където търсят подслон, скоро престават да бъдат сигурни и защитени. Руската армия бързо пресича Балкана, принуж­давайки бежанците да се отдръпват от пътя й, а често дори изпре­варвайки техните колони. Хората често се настанявали на дадено място, но бързо го напускали, след като внушителна част от тях била избивана.[95] Когато градът падал в ръцете на врага, бежанците отново поемали пътя в търсене на по-безопасно място. Преселението се раз­раствало, когато към бежанците от първите завзети градове се при­съединявали тези от последващо завладените територии, принудени от руските и български злодеяния, да напуснат домовете си.

До март 1878 година, когато Санстефанският договор слага край на войната, бежанците са концентрирани в няколко района – Шумла – Варна (около 230 000), Бургас (20 000), Родопите (100 000), Гюмюрджина (50 000) и Истанбул (200 000).[96] Повечето от тях са се местили много пъти от място на място. Бежанците във и около Гюмюрджина нап­ример по пътя от родните си места са минали през Ески Заара, Татар Пазарджик (Пазарджик) или друг град, били са известно време във Филибе, в Родопите, прекосили са планината, за да стигнат до За­падна Тракия (Гюмюрджина) и бреговете на Егейско море. Когато пада София, събраните там бежанци заедно с турското население на града тръгват към Юскюп (Скопие), Татар Пазарджик и Солун през Кюстендил.[97]

Турците в Кюстендил също били принудени да напус­нат града, но мнозина закъснели и били избити от български банди по пътя им към Юскюп и Куманово.[98]

В края на войната освен в големите градове много от бежан­ците били разпръснати из цяла България и Западна Тракия. Те не били в състояние да продължат пътя си или намерили подслон за­едно с други мюсюлмани по места, където се чувствали макар и временно в безопасност. Османската държава евакуира десетки хи­ляди по море до Анадола, Кипър и Сирия. Други през Истанбул сти­гат по суша до Анадола.

Що се отнася до човешките жертви и страдания, миграцията на мюсюлмански бежанци от България е сред най-страшните в истори­ята. Принципно сложната ситуация от бежански несгоди в процеса на миграция се съчетава със специфични фактори за България в пе­риода 1877 – 1878 година: жестокостите, на които са подложени бе­жанците от страна на руснаци и българи, както и фактът, че преселе­нието се случва предимно през зимата, а Османската империя не е в състояние да окаже адекватна помощ на хората.

Основният мотив, който движи изселването на турците, са ма­совите убийства, причинявани на общността им от руснаци и бъл­гари. Съвършено основателен страх за живота им ги кара бързо да напускат домовете си, вземайки само толкова багаж, колкото могат да носят или да натоварят в каруци. Обикновено тръгвали след жътва, така че хамбарите били пълни със зърно, но бежанците мо­жели да вземат малко. Нямало и лесен начин за бягство. Ходели пеша, с волски каруци и при възможност се возели с влакове на юг. По-издръжливите, които можели да ходят, се събирали по гарите и чакали. В Хаскьой (Хасково), на северозапад от Едирне, през януари се събрали над 8000 бежанци, чакайки под голо небе да дойдат влаковете, да ги вземат.[99] На гарата във Филибе чакали 15 000;[100] в Чорлу (в дн. Турция) – 20 000,[101] и т. н. И докато из стра­ната ставало все по-опасно, а зимата на 1877-1978 година – все по-сурова, бежанците се придвижвали по пътя на влаковете, за да стиг­нат сравнително безопасните гари, охранявани от османски войници.

Мнозина премръзвали до смърт, а наблюдатели свидетелстват, че край влаковите релси и гарите можело да се видят купища тела.[102] Хората се скупчвали, за да се топлят взаимно и така скупчени, зам­ръзвали до смърт. Други пък мръзнели около гарите.[103] Когато присти­гал влак, те се катерели по стъпала, покриви и между ваго­ните.[104] Мислели само как да избягат:

Ще можете да си представите несгодите на тези нещастни хора, като ви кажа, че на всяка гара чакаха цели тълпи с подписани заповеди, готови да скочат във всеки ъгъл, във всяко кътче, което намерят. В тази връзка жените и децата се страхуваха да слизат от вагоните дори за естествените си нужди, за да не им заемат мес­тата. Поради тази причина въздухът в някои от затворените вагони не ставаше за дишане и вероятно е причина за голямата смъртност, както и за болестите, които продължават да мъчат хората. Хората боледуваха от едра шарка.[105]

Голям брой турски бежанци остават зад бързо напредващата руска армия, където често биват нападани от казаци и българи.[106] Обирите и изнасилванията са обичайна практика. Окупирана Бълга­рия не можела да им предложи съблазни. Спрат ли замалко в села, далеч от погледа на европейските наблюдатели,[107] бежанците бивали подлагани на насилие и терор, както беше казано по-горе. Застоява­нето им в града означавало глад и болести. През юли 1877 година например във Филибе се събират 5000 бежанци: „Мнозина от тях бяха ограбени до шушка от [български] бунтовници, малцина имаха скромно, по-скоро бедно препитание.”[108] След това доста бежанци остават във Филибе, но мнозина бягат при вида на настъпващата руска армия. През януари 1878 г. около 15 000 човека чакат в снега влакове на гарата във Филибе.[109] Около 2000 турски бежанци оста­ват във Филибе през май 1878 година и „живеят в руините на къщи, разрушени от българите.”[110] Бежанците във Филибе били тормозени и убивани, принуждавани да работят ангария, а младите туркини били изнасилвани и отвличани. Сред бежанците вилнеел коремен тиф. Всички болни били насилствено извеждани от руснаците в спе­циален лагер, разположен до блато извън града, където умирали. Като цяло ситуацията била подобна и в други градове на страната.

Страданията и смъртността сред българските мюсюлмански бежанци са описани с потискащо страховити детайли от европейс­ките консули и наблюдатели.[111] Когато бежанците тръгват, техните врагове руснаци и българи ги преследват. Студуват и гладуват. Това се случва във вихъра на балканската зима. Останали са без храна и дрехи, което води до смърт от глад или замръзване: „Едно малко момиченце е намерено от германски железничар в купчина с 400 тела на мъже някъде по баирите в близост до Татар Пазарджик. То единствено оцеляло.”[112] Дрехите на бежанците обикновено били изземвани от руските войски или от българите. Консулите непре­къснато отбелязвали големия брой голи бежанци, в това число жени и деца.

В Гюмюрджина са вписани над 50 000 бежанци в регистрите на конака, но отсъстват други няколко хиляди, които той [британс­кият представител Кулен, цитиран от генералния консул Фосет] намерил в планината твърде изтощени, за да ходят няколко часа до града и да си получат мизерните помощи, по-точно подаянието, ко­ето държавата им отпуска.

Мнозина умират от треска и дезинтерия, хиляди спят по улиците на града в неописуема мизерия, мръсотия и зарази. Но ако условията за тези в Гюмюрджина са лоши, то според него за онези нещастници в планината условията са безкрайно по-тежки. Попаднали извън обсега за получаване на каквато и да било помощ, хиляди жени и деца мрат от бавна смърт и глад. Само на едно място той намира жени и млади момичета на възраст между 14 и 65 години,[113] сгушени една в друга, голи, както майка ги е раж­дала, с паднали от окльощавелите им тела парцаливи дрехи....

Всеки ден идват много нови хора от различни села, някои ограбени, други – опожарени от руснаци и българи, и се жалват (използвайки собствените думи на г-н Кулен) „от отношението на тези варвари, диваци”. По-нататък той казва: „Постоянно получа­вам свидетелства за такава жестокост на руснаци и българи, която излиза отвъд всичко чуто и видяно от мен досега в тази ужасяваща война. А както знаеш, аз много съм видял и не мога да стигна до друг извод, освен че Русия води целенасочена политика за унищо­жаване на мюсюлманската раса.”[114]

Макар и трудно за проследяване, психическото състояние на бежанците също изисква внимание. Никой по онова време не се за­мислял за онова, което днес наричаме психологически последици от бежанските проблеми и затруднения. И все пак тогавашните доклади съдържат коментари за техните силно променени нагласи. Според очевидци хората били апатични, понякога дори привидно ведри, сякаш били пасивни наблюдатели на собствената си екзекуция. Ев­ропейските консули специално наблягат върху ефекта на недоимъка и нищетата върху хората. Отново и отново те отбелязват с изненада присъствието на голи мюсюлмански жени по пътищата или скуп­чени по улици и кьошета, защото дори дрехите им са откраднати. Те обясняват на своите европейски читатели колко невероятно е това да се види съвсем непокрита с нищо мюсюлманска жена, още повече – съвършено гола.

Психологическият ефект от подобна деградация не може да бъде прекалено експониран. Ефектът от характера на жерт­вите, които понасят мъжете мюсюлмани, също е бил сериозен. Не са рядкост и дописките за бежански групи с по 60 – 70 процента вдо­вици в тях.[115] В едно патриархално общество, където мъжът има силно влияние, загубата на съпруг и баща може да се отразява доста тежко на цялото семейство. Оцеляването на бежанците се дължи до голяма степен на българските жени мюсюлманки.

Без съмнение, много повече бежанци са умрели от болести и глад, отколкото са били убити от руснаци или българи. Тифус, коре­мен тиф и често едра шарка се появяват винаги, когато бежанците се скупчват на едно място. В Едирне, например от всичките 45 000 бежанци 16 000 страдат от тифус, а дневно умират по 100 до 200 човека.[116] Стотиците хиляди, които влизат в Истанбул, понасят тежки страдания. Според европейските доктори, които по искане на Високата порта оценяват ситуацията, през април 1878 година в Ис­танбул са дошли 160 000 бежанци, от които 60 000 са изпратени в други райони, а 18 000 са умрели.[117] Само по азиатския бряг на града са умирали дневно по 21 човека.[118] От 4-те хиляди, подслонени в джамията Айя София, дневно са умирали между 25 и 30 човека.[119]

Невъзможността на Османската империя да осигури медицинска помощ за жертвите, е повече от очевидна. Това е обяснимо за една държава, в която никога не е имало достатъчно лекари или медика­менти, а през 1859 година разполага едва със 169 хуманни лекари в болниците.[120]

СЛЕДВОЕННА БЪЛГАРИЯ

Месец май на 1878 година с малки изключения бележи края на директните нападения срещу мюсюлмански поселения от страна на руската армия. Общественото мнение в Англия и другите западно­европейски страни се обръща драматично в полза на османската страна и се отразява върху Русия, която по-скоро търси консолиди­ране на печалбите, а не продължаване на войната. Във всеки случай е отпаднала нуждата от по-нататъшни руски действия, защото бъл­гарските християни успешно поддържат натиска върху българските мюсюлмани. Руските окупационни сили дават на България зелена светлина и същевременно правят всичко възможно, за да не се стигне до разследване на историята или намеса от страна на британ­ски или френски консули, журналисти или благотворителни органи­зации.[121]

Британският консул в Бургас Брофи коментира, че самите руснаци прекратяват атаките си срещу турци, но използват местните българи като инструмент за осъществяване на тяхната политика за прогонване на турците от България.[122] И докато анализът на Брофи за общата руска политика е коректен, руснаците на практика, макар и в доста ограничени мащаби, продължават да нападат мюсюлман­ски села дори и след края на войната. Когато през ноември 1878 го­дина англичаните разбират, че руски войски помагат на българи, за да бъде разрушен Демирджилер (с. Желязковец) и да бъдат изтре­бени жителите на селото, Русия „осъжда” събитията. В един от мал­кото случаи на раздадено правосъдие командващият руските сили генерал прекарва двадесет дни в ареста.[123]

През декември 1878 го­дина Русия оказва практическа помощ на България и разрушава къщи на турци, които са избягали, като по този начин прави невъз­можно завръщането им в селата. Под протекцията на Русия бълга­рите продължават това дело и през 1879 година.[124] А ако турчин се завърнел в селото, той не получавал разрешение да си построи нова къща.[125]

През целия период на руска окупация контролът върху рабо­тата на правителството е възложен на българските християни. Рус­наците назначават на отговорни постове онези, които са подкрепяли руската инвазия и окупация, т. е. онези, които са въставали срещу Османската империя. Това най-често са изявените водачи в масовите убийства. Те продължавали антитурската си дейност, но вече в ново качество, подкрепяни от държавната машина и окупационните войски. Всеки призив към руснаците се оказвал безполезен, тъй като Русия или бездействала, или активно помагала на злосторниците.[126]

В окупирана България, а по-късно както в България, така и в Източна Румелия законът е в ръцете на българската полиция и бъл­гарските трибунали и нито на едното, нито на другото място има турско присъствие. Съдилищата и полицията се оказват ефективен агент на държавата, чиято единствена цел е да гарантира, че българ­ските турци ще напуснат страната. Така турците са обречени да не получат помощ и подкрепа от държавата и нейните органи, които теоретически би следвало да ги защитават.[127] В градовете българс­ката полиция била известна с набезите си срещу турци.[128] Селската полиция пък плячкосвала турските села, убивала гражданите им и изнасилвала турските жени.[129] Спасение нямало от този терор. Ко­гато жителите на Йеникьой (Ново село) били нападнати и избити, а селото било ограбено, двама турски мъже успели да избягат и док­ладвали случая в полицията, след което били хвърлени в затвора.[130]

Трибуналите, създадени да гледат съдебни дела, били не само наст­роени срещу турците, но и съвършено некомпетентни по отношение на принципите за законност като цяло.[131] Консулът Брофи пише: „От началото на руската окупация до момента не съм чувал за нито един случай, в който българин да е осъден на повече от няколко дена зат­вор при безспорни доказателства за грабежи, убийства или гавра с жени.”[132] В отчаяно търсене на помощ от османската държава турс­ките граждани и бежанци се обръщат отново и отново към европейс­ките консули, какъвто е и Брофи.[133]

Безпомощни в подобна ситуа­ция, консулите можели само да съхраняват списъци със случаи на „грабителство, насилие и престъпни деяния”, като например списъка на „загубено имущество в селата Денизлере, Арнавотлер, Гебох, Киванлик, Джафер, Алчак дере и Денискьой” (вероятно села в днешна Турция). (125 крави и вола, 74 коня, 632 овце, 33 бивола и 13 526 пиастъра).[134] И всякакви други стотици списъци за опустошени села. Независимо от всичко, по думите на британския консул Ф. Р. Дж. Калвърт във Филибе „напоследък зачестяват толкова жестоки престъпления срещу турски бежанци, каквито не е имало никога до­сега; само тези, които стигат до мен, са достатъчни за обемист том разкази; а е несъмнено, че аз научавам за по-малко от една пета от всички извършвани злодеяния.”[135]

След примирието с Османската империя руснаците теоретично подкрепят връщането на турските бежанци по предишните им села. Според правилата на Берлинския конгрес, официално приети от Ру­сия, завръщащите се бежанци е трябвало да получат обратно къ­щите, земята и цялата си собственост и да не бъдат тормозени.

Рус­кият отговор на проблемите, пред които се изправят тълпите бе­жанци, връхлетени от болести, в Шумла например звучи като „да си ходят вкъщи”.[136] Трудностите произтичат от факта, че руснаците не осигуряват никаква защита на завръщащото се турско население, оставено на благоволението на българските си съграждани. Веднъж излезли от полезрението на европейските наблюдатели, бежанците попадат в ситуация, която коренно се различава от тази, гарантирана в подписаните международни споразумения. Без защитата от единс­твения източник, който може да им я осигури, т. е. руснаците, завръ­щащите се бежанци наистина са оставени изцяло на благоволението на българите.[137] Завърналите се бежанци намират домовете си разру­шени или във владение на българи, категорично решени да не ги върнат на предишните им собственици.[138] Въпреки руските гаран­ции, че бежанците ще получат поне храна, те са били оставени да гладуват.[139] Обикновено българите отказвали да върнат ожънатата реколта от турските ниви. Като цяло може да се каже, че възвръщен­ците нямали храна, нямали домове, нямали и земя. Дописките за съдбата на тези хора неизменно завършвали с думи като „оцелелите се завърнаха в Адрианопол” (Одрин).[140] По пътищата те били оби­чайно нападани от български банди.[141]

В това време руските власти се опитват да прикрият опреде­лени факти, за да се справят с все по-голямата информираност на Западна Европа относно положението на българските мюсюлмани. Различни анкетни комисии се сблъскват с руската противоречивост и политическа непреклонност.[142] Запитани за положението на българс­ките турци, руските официални лица отричат да са запознати с масовите убийства, дори когато им се изпращат засекретени под­робности за тайно разкопани скрити гробове на убити турски бе­жанци.[143]

Успелите да се завърнат по домовете си в градовете имат по-големи шансове за оцеляване, но твърде ограничени възможности да останат там. Първата група бежанци, които се връщат в района на Разград, биват веднага тотално ограбени, а малко след това са им взети дори дрехите. Попаднали в Разград, те биват принудени да останат в местната кланица[144] за няколко дена без храна и с много малко вода.

В кланицата бежанците са информирани:

1. Онези, които са участвали във войната, не могат да останат в държавата. 2. От всички, на които било разрешено да останат, се изисквало – съвсем неуместно, дори цинично – да дадат на българите гаранции за чес­тност и морал! 3. Онези, чиито села били в планински или горски райони, под претенцията, че това са стратегически територии, дори при подписване на исканите гаранции били изгонени. 4. Онези, чи­ито къщи били завзети от българи, макар и подписали исканите га­ранции, трябвало да си тръгнат. 5. Всички, за които се знаело, че са заможни, трябвало да напуснат страната... Едва тогава онези от Разград, които получили разрешение да останат, влезли в града, но не могли да си върнат собствеността върху къщите.

От всички се­дем турски квартала на Разград пет били заети от българи, а оста­налите два били предназначени за казаците. Неколцина намерили само останки от разрушените си или опожарени къщи – къщата на Ахмед ага Халваджизад била изгорена пред очите му... Същото се случило и с емигрантите от Ески Джумая (Търговище) и Осман па­зар (Омуртаг).[145]

Според британския вицеконсул Калвърт руснаците предложили на всички мюсюлмани в Родопите защитен канал за преминаване до домовете им, където пък хайдушкото движение ги превърнало в пос­тоянна заплаха за руснаците. „Няколко хиляди” се възползвали от предложението, тъй като били гладни и премръзнали в планината. Веднъж излезли обаче на пътя, те били нападнати както от руснаци, така и от българи – някои били застреляни, други – ограбени и оста­вени да умрат в снега. Калвърт е убеден, че всички млади жени са били изнасилени от български и руски войници.[146] Поради такива и други подобни „злодейства останалите бежанци отказали да напус­нат планината и организирали бунт”.[147]

Консулът Брофи коментира съдбата на множеството бежанци, които успели да се завърнат, сравнявайки съдбата им с тази на хрис­тиянските бежанци под османско господство:

Те написаха петиция до местните власти, че биха искали да им се върне собствеността върху къщите и нивите; казаха им, че ще получат окончателен отговор до пет дена; най-бедните и мизерст­ващите сред тях изпратиха ново искане за евентуални дажби храна, която да им бъде дадена, за да оцелеят; отговорът, даден им от [българския генерал-губернатор] консул, гласи, че „по въпроса трябва да пишат до Търново и ще уведомят турците, когато дойде отговорът; руските власти им отговарят по най-директния и подигравателен начин, казвайки, че „нямат заповеди”.

В противовес на горните действия на руско-българските власти бих искал да спомена следния факт, който бегло бях засег­нал в доклад до Ваше Превъзходителство от Константинопол на 22 януари 1878 година. Когато в паниката и евакуацията от Бургас ко­мандир Хамънд – капитан на кораба „Торч” от флота на Нейно Ве­личество – работеше от сутрин до вечер, събирайки християнски бегълци от брега, запасите на кораба се оказаха недостатъчни и двамата с капитана се обърнахме към турския губернатор да ни продаде курабии от държавните запаси; той се поинтересува за нужното ни количество, даде ни го – около 1940 либри – и отказа да му плащаме с думите: „Това не е ли за християнските поданици на султана?”, предлагайки допълнителни количества, ако имаме нужда, с плахо подсказване да му дадем бележка за предназначени­ето на дадените курабии.

Едва ли бих си позволил да ангажирам вниманието на Ваше Превъзходителство, ако не исках да илюстрирам разликата, поне в този случай, между християнските руско-български и мюсюлманс­ките османски власти (все действащи „без заповеди”), когато става въпрос за хора от обратната религиозна общност: но трябва да от­бележа, че руснаците при окупацията на Бургас (пет дена след под­писване на примирието) превзеха държавните складове със зърно на стойност 40 000 британски лири, така че беше въпрос на евтина щедрост да бъдат спасени от гладна смърт множество нещастни турци.[148]

Мюсюлманите, останали в България и малцината бежанци, ус­пели да се завърнат, намират една държавна система, създадена от Русия и управлявана от българи. Системата е направена така, че не само да фаворизира българите и да дискриминира турците, но и да принуди останалите в България турци да напуснат страната. Веднага след руското нашествие цяла България се управлява от руски губер­натори с български помощници.

След като Берлинският конгрес раз­деля България на две части, турците получават различно отношение в България и в Източна Румелия. Източна Румелия е създадена като автономна османска провинция с християнски генерал-губернатор княз Александър Богориди (Алеко паша). Теоретично комисията за Източна Румелия, създадена с Берлинския договор с участието на европейски делегати, би трябвало да наблюдава действията на офи­циалната власт. На практика обаче, както свидетелстват членовете на комисията, генерал-губернаторът „демонстрирал неуважение към решенията на комисията”, особено когато ставало въпрос за турски селяни и бежанци.[149]

Членовете на комисията, зад които не стояли въоръжени сили, можели само да регистрират случаите на насилие срещу турци и периодично да внасят жалби пред източнорумелийс­ките власти.[150] Френският представител например внесъл официален протест за състоянието на бежанците във Филибе и заявил, че „от­ношението към бежанците очевидно е резултат от политиката на правителството да прочисти държавата от всякакви турски еле­менти.”[151]

Както в България, така и в Източна Румелия държавната власт е срещу турците, понякога действа брутално, друг път – с кадифени ръкавици. Мюсюлманите в Източна Румелия например са предупре­дени, че ще бъдат принудени да служат в полицията и да носят по­лицейски униформи с християнски кръст на значките.[152] Местните власти им казали също, че мюсюлманските жени ще трябва да се обличат като българските, т. е. без типичните мюсюлмански заб­радки и фереджета.[153] В сравнение с тежкото физическо насилие тези неща може да изглеждат и незначителни, но за българските мю­сюлмани те са началото на сериозен религиозен тормоз и очаквани ограничения, когато християните вземат властта. Със сигурност съ­битията от предишните две години дават основание за подобни опа­сения. Към този психологически натиск се добавят и други психоло­гически заплахи от по-убедително естество. Мюсюлманите заживя­ват в постоянен страх и непрекъснати заплахи. Българските „гим­настически дружества” действали заедно с полицията, като и двете групи не криели плановете си по отношение на турците.[154] Турците нямали право да носят лично оръжие, докато на българите се разда­вали пушки. По турските къщи редовно са изпращани „предупреди­телни изстрели”. Консулът Брофи установява, че „в една част от Балканите, където има компактно турско население, от залез до изг­рев ехти стрелбата на български пушки”. Дори руснаците признават пред Брофи, че целта е турците да бъдат принудени да емигрират.[155] Психологическият натиск на българите спрямо турците, за да ги накарат да емигрират, естествено дава резултат, защото мюсюл­маните знаели, че ако останат в страната, смъртта ще бъде за тях единствената им алтернатива.

Евреите

Евреите в България споделят съдбата на мюсюлманите. В до­писки за българските градове редовно се споменават страданията „на турци и евреи”, попаднали в ръцете на руснаци и българи. Нах­луването в Ески Заара е съпроводено с масово клане на мюсюлмани и евреи, опожаряване на къщите им, а малцината оцелели от двете общности са принудени да напуснат града. Джамиите и синагогите в Ески Заара са осквернени.[156] Най-показателният пример за начина, по който са третирани евреите в България, идва от Казанлък. В Ка­занлък евреи и мюсюлмани биват ограбвани, малтретирани и уби­вани от българи, докато не се намесва османската редовна армия, за да ги спаси. Консулът Блънт пише:

„Нещо повече, видни турски личности в Казанлък ме уверяват, че понякога българските варварства срещу евреите причиняват по-тежки страдания от тези на мохамеданите. Евреите говорят с топ­лина и признателност за поведението на черкезките отряди, които са ги спасили и ескортирали от Казанлък до Ески Заара. Те твърдят, че евреите получили от войските същите грижа и защита, каквито били оказани на [турските] бегълците; и че само благодарение на тяхната смелост, доблест и преданост животът им е бил спасен от надвисналите ги опасности.”

Блънт попада на дописка, според която половината евреи в Ка­занлък са били убити след дни на тежко насилие и грабежи от страна на българи и казаци.[157] Отношението на българи и руснаци към евреите е било по­добно на това към мюсюлманите, поради което те също са били про­гонени от страната. Например двайсет завръщащи се в Карлово ев­рейски семейства били спрени и замеряни с камъни под безучастния поглед на българските и руските власти.[158]

Подобно на мюсюлма­ните евреите също получавали отказ за завръщане в родните им места или намирали къщите си заети или разрушени.[159] При завръща­нето си в града евреите от Ямбол били посрещнати на гарата „от почти всички българи, които викали: “Да живее нашият цар Александър! Вън турци и евреи! България за българите!”.[160] Според редица доклади еврейските бежанци от Казанлък, Ески Заара и други градове в България са „предимно вдовици и сираци”.[161]

Евреите принадлежали главно към градското население на Бъл­гария, с което се обяснява спасяването им от масово унищожение, сполетяло хората по селата. Така или иначе има свидетелства за това, че малката еврейска общност е пострадала не по-малко от тази на мюсюлманите в градовете. Една от причините за еврейските страда­ния несъмнено е християнският антисемитизъм. Към него може да се прибави проектираната омраза на християните към „неверниците мюсюлмани” и върху всеки „друговерец” наоколо. Възможно е страданията на евреите да са причинени от близостта им с мюсюл­маните в османска Европа – отношения, еднакво познати на мюсюл­мани, евреи и християни. Естествено, турците са усещали тази бли­зост – в противен случай те не биха изпратили войски да спасяват евреите на Казанлък. Мюсюлманите, включително черкези и татари, са се отнасяли приятелски с евреите.[162]

Брой на бежанците

Съвременните оценки за броя на бежанците са обикновено не­точни. Никой не е бил в състояние да брои бежанците по пътя на тяхното движение. Следователно оценки на бежанците „по пътя от ... до ...„ трябва да се ползват с особено внимание. Тъй като повечето бежанци имали нужда от помощ, организации като Британския фонд за милосърдие могат да отчитат броя на хората, получили някаква помощ, колкото и малка да е била тя. Веднъж заселили се на някакво място за малко, техният брой би могъл сравнително точно да бъде подаден както от европейските, така и от османските служби. Нещо повече, османската държава е била в състояние – с определена на­деждност на информацията – да регистрира бежанците в някои насе­лени места.[163] Оценката за броя на турските бежанци, пристигащи в по-големите градове, често е била толкова точна, колкото може да бъде една статистика.[164] Оценките, направени в края на войната и след нея, когато оцелелите бежанци са се събирали в компактни групи, са по-точни от онези, подавани с по-ранна дата. В таблица 3 са представени цифрите, които са отчитани в европейски, а понякога и в османски източници. (Понеже бежанците се движат от място на място, може да има едни и същи хора, броени по повече от веднъж).

Таблица 3

Турските бежанци* по данни от различни източници (1877 – 1880)

Ески Кума	5 000	20 юли 1877[165]
	15 000 семейства	19 август 1877[166]
Ески Заара	30 000	3 август 1877[167]
Пазарджик	20 000**	17 ноември 1877[168]
Филибе	5 000	30 юли 1877[169]
	15 000	февруари 1878[170]
	7 000	20 декември 1879[171]
Варна	8 000	31 януари 1878[172]
	30 000	8 февруари 1878[173]
Бургас	15 000 – 20 000	13 март 1878[174]
Шумла	200 000	2 март 1878[175]
Едирне	200 000 3 000	29 юни 1878[176] 4 август 1877[177]
	10 000**	19 август 1877[178]
	30 000	15 април 1878[179]
Едирне	60 000	24 април 1878[180]
	40 000	29 май 1878[181]
	45 000	8 август 1878[182]
	28 000	26 май 1879[183]
Родопския район	100 000**	8 юли 1878[184]
Истанбул	150 000	28 февруари 1878[185]
	200 000	4 март 1878[186]
Юшкюп	22 500	10 май 1880[187]
Йени пазар (Нови пазар)	под 10 000	10 май 1880[188]

 *Във и близо до градовете, освен ако е отбелязано друго.

**С включен малък брой помаци и черкези.

СМЪРТНОСТ И МИГРАЦИЯ

Когато започва Руско-турската война от 1877–1878 година, на територията, която по-късно става България и Източна Румелия, жи­вее над милион и половина мюсюлманско население.

Таблица 4

Мюсюлманското население на България,* 1877

Вилает Едирне (Одрински)	432 303
Вилает Туна (Дунавски)	1 069 580
Общо	1 501 883

* Части от провинциите Едирне и Туна, които влизат в тери­торията на България и Източна Румелия[189]

Българските мюсюлмани са предимно турскоговорящи с извес­тен брой помаци[190] (българскоговорящи мюсюлмани) и черкези. Мюсюлманите съставляват 37 процента от цялото население. Те са разпръснати из целия регион. Както може да се очаква, когато става дума за земи, населявани от различни народи в продължение на ве­кове, застрояването е смесено, с голям процент смесени българо-турски села. Няма един център, където да е съсредоточено мюсюл­манското население. И все пак мюсюлманите са мнозинство в север­ните санджаци на Русчук и Тулча (в днешна Румъния)[191] (в Добру­джа), както и в южните махали на Айтос, Ямбол, Хасково и Казан­лък. Така, гъсто населени центрове с мюсюлманско население има както на север, така и на юг.

За по-малко от три години, от 1877 до 1879 година, около един милион български мюсюлмани са прогонени от домовете им, мно­зина от тях са били черкези и татари, изселени преди това от Русия. Някои от тях се завръщат, но над половин милион си остават зави­наги бежанци от родната им страна (Таблица 5). Подобно на мю­сюлманите от Крим и Кавказ преди тях те се установяват на оста­тъчните територии на Османската империя, където смущават живота на местните жители и поддържат жива омразата към християнските тирани. Някои се установяват на територията на остатъчната Осман­ска Европа – Македония и Тракия – откъдето по време на Балканс­ките войни отново са принудени да бягат. Регионите, изброени в Таблица 3, не са окончателните поселения на турските бежанци от България. Повечето от попадналите в Османска Европа през 1879 година остават там.

Таблица 5

Оцелели турски бежанци от България* през 1879 година

Живеещи в	Брой
Едирне (Одрински) вилает	105 000
Шеланик вилает (?)	60 000
Косово и Манастир вилает (Битоля, днешна Македония)	140 000
Истанбул**	120 000
Османска Азия	90 000
Общо	515 000[192]

^* т. е. бъдещи територии на България и Източна Румелия

^** включва и подвластните на Азия

Тяхното присъствие заедно с миграцията на българи от османс­ките провинции към България и Източна Румелия[193] променя съотно­шението в Одринския вилает най-отчетливо, където христия­ните от мнозинство стават малцинство, а мюсюлманите – обратно. Почти всички бежанци, които през 1879 година се намират в Истан­бул, по-късно се установяват в Анадола и Сирия, където се присъе­диняват към други оцелели бежанци (вероятно около 65 000 в Ана­дола и 25 000 в Сирия[194]), които попадат там по-рано.

Таблица 6

Изчисления за мюсюлманските жертви в България,

1877 – 1879 година

672 215	Мюсюлмани, регистрирани при преброяването в България през 1887 година
+ 52 731	Мюсюлмански емигранти от България в Османс­ката империя, 1879–1887 година
+ 515 000	Оцелели бежанци до 1879 година
1 239 946	Български мюсюлмани, оцелели до 1879 година
1 501 883	Български мюсюлмани през 1877 година
- 1 239 946	Български мюсюлмани, оцелели до 1879 година
261 937	Жертви (17%)

Когато се изчисли броят на мюсюлманите, останали в България и на оцелелите бежанци, останалите са загинали. Цифрите в Таблица 6 са неточни, но броят на жертвите е толкова голям, че всяка грешка би имала твърде незначително влияние върху направените заключе­ния. Приблизително 260 000 български мюсюлмани са убити или умират от болести, глад и студ – резултат от отношението на рус­наци и българи към тях. До 1879 година 17% от мюсюлманите в България умират, 34% стават трайни бежанци. По един или друг на­чин над половината мюсюлмани напускат България.[195]

ЗАКЛЮЧИТЕЛЕН АНАЛИЗ –

КОМЕНТАРИТЕ НА КОНСУЛ КАЛВЪРТ

Едмънт Калвърт става свидетел на разгръщащата се турска тра­гедия в България първо като британски вицеконсул във Филибе, а след това като консул в Едирне. Подобно на много консулски слу­жители преди Руско-турската война от 1877–1878 година той е много критичен към пропуските на османската държава. По време и след войната той вижда далеч по-ужасяващи неща. Калвърт е акура­тен хроникьор, чиято загриженост за човешкото страдание надх­върля религиозните и националните предразсъдъци. Неговите ана­лизи на руската окупация и на действията на българското правителс­тво, пример за които се вижда по-долу, са изключително точно об­винение на тираните, измъчвали българските мюсюлмани.

Адрианопол, 16 септември 1878

Негово Превъзходителство

Сър Хенри Лиард,

Генерален консул на Великобритания

...Руското правителство допуска християните да вземат закона в свои ръце и да раздават правосъдие на широката турската общност с истински безобразни и безразборни кръвопролития, плячкосване и грабежи. Резултатът пред света сега е такъв и се надявам, че аз - чо­векът, който никога не е закъснявал да разобличава турското безза­коние по вилаетите – ще прозвуча убедително, когато заявявам, че злото, което очевидно преобладава, сега е далеч и несравнимо по-разпространено, грубо и варварско, отколкото при нормалния турски режим, който сам по себе си трудно може да бъде сравнен с друг подобен. Ако се върнем към ужаса от май 1876 година, то не трябва да се забравя, че той бе резултат от крайно раздразнение и паника, провокирани от дописки за жестокости, причинени от българи спрямо беззащитни хора, а истинността на тези конкретни жесто­кости в следващия момент от трагедията на Балканите над мюсюл­мани в района на Казанлък беше удостоверена от няколко британски лекари, които изследваха телата на жертвите. И отново жестокос­тите, извършени срещу мюсюлмански жители на същата Казан­лъшка област, които без никаква провокация са стояли редом с бъл­гарите и са ги предпазвали от гибел при първите размирици; а пред­намерените и донякъде успешни опити за изтребване на мъжкото турско население в района чрез гонения и хладнокръвни убийства най-малкото трябва да се разглежда като отговор на кланетата на българи в Татар Пазарджик, където несъмнено е имало и откровена провокация.

В северния балкански регион, доколкото ми е известно, а ми беше казано, че и в южните Балкани, по последни данни вече и в Родопите, ексцесиите на мюсюлманите се свеждат до навлизане в християнски села. Християните под руско-българско господство, от друга страна, изливат безнаказано гнева и омразата си към мюсюл­манското население с признатата цел да доведат до изгонването му от страната.

Ако оставим настрана замалко турската страна, предизвикваща извънредни събития в отговор на извънредни причини и приемем нормалното състояние на страната като база за сравнение, мога да кажа, че ако по време на турското господство имаше случаи на гра­бежи и убийства на отделни християни, то сега цели мюсюлмански села са подложени на такива злодеяния; и ако турските власти поне имаха воля да си признаят и поправят грешките, то руската власт в Турция не допуска подобно признание пред общественото мнение.

Случаите на насилие от страна на турци върху християнски жени в онези времена и при нормална ситуация бяха далеч по-редки като прояви от тези, които се оповестяват у дома. Когато имаше та­къв случай, то цялата провинция сякаш изпадаше във възбуда и въз­мущение. От руската окупация насам не би било преувеличено да се каже, че българите по селата се надпреварват да насилват, както си искат, турски жени и момичета.

Материалното благоденствие на българското селячество по време на турското господство е всепризнат факт, а турският нацио­нален и индивидуален дух на гостоприемство е пословичен. В мо­мента, когато българите имат надмощие, тяхната основна и крайна цел (и, съжалявам да го кажа, но в това отношение те имат подкре­пата на немалка част от гръцките селяни) е да унищожат до крак турците и да ги изхвърлят от домовете им в Европа. Лишавайки мю­сюлманите от единственото им средство за независимо съществу­ване, а това е добитъкът им, и ограбвайки всичките им пари и лични вещи, става очевидно намерението на българите да ги [турските се­ляни] принудят да напуснат или изоставят нивите си и да сведат турците, останали в страната, до земеделски работници – житейска ситуация, позната на незначителна част от населението тук.

И отново, що се отнася до атаките на религиозна основа, с дъл­гогодишния си опит мога да твърдя, че подобни случаи бяха наис­тина рядкост по време на турския режим – поносимо за днешния ден. Министрите на религията бяха третирани с респект. Дори та­кова тривиално действие като стрелба по празна църква възбуждаше общността на цялата провинция и се превръщаше в държавен въп­рос. Сега при християнската власт няма дори един на десет „мес­джида” (джамия от ранга на християнския параклис) спасен от раз­рушение, дори в града, където се намирам – Адрианопол.

Ако отношението на турците към местните християни – на лична основа – беше от време на време надменно или по друг начин осъдително (но не и обичайно такова), то никога и при никакви обс­тоятелства не е придобивало нечовешки и осмиващи форми, каквито използват българите спрямо доминиращата общност; като например в Кирк Клисе (Къркларели - гр. Лозенград, днешна Турция), където мюсюлманите били подложени на подигравки и унижение, носейки българите на гърбовете си по улиците.

И накрая, що се отнася до публичните услуги, има общо съгла­сие, че турската подкупност и корупция в най-крайните им проявле­ния са по ангелски невинни в сравнение с практиките на руските им държавни наследници.

Накратко казано, както имах възможността да кажа и по-горе, плодовете на руския режим в Европейска Турция – от всяка гледна точка на общовалидните принципи – са с далеч по-ниско качество от прегрешенията на турската власт, които бяха използвани като оп­равдание или претекст за последната война.

Имам честта да бъда, с цялото си уважение, сър, най-предан служител на Ваше Превъзходителствo,

Едмънд Калвърт, Действащ консул[196]

---

[1] Британецът Кулен, който разследва ситуацията на мюсюлманските бежанци за Великите сили преди Берлинския конгрес. (Виж бележка 166).

„Наблюдателите на руските действия могат без съмнение да кажат, че нарочната цел е да се прогонят турците от заеманите провинции, за да бъдат настанени там на тяхно място славяни. Такава беше политиката на Русия и в други държави, която тя окупира” (F.O. 424–67, Конфиденциално [3598],  бр. 97, Лаярд до Дерби, Константинопол, 21 януари 1878, цитиран в Билял Н. Шимшир, Rumeli'den Turk Gocleri, т. І, Анкара, 1968, бр. 153). (Тук двата тома на тази творба ще бъдат цитирани като Шимшир І и Шимшир ІІ. И двата тома ще бъдат често цитирани предимно по номер. Страниците ще бъдат давани само ако позоваването е на по-дълги фрагменти от документа. Книгата на Шимшир е безспорно най-ценният текст по въпроса за българските мюсюлмани в този период.).

2 Барбара Джелавич, История на Балканите, Кеймбридж, 1983, т. ІІ, с. 347. Виж също Ричард Милман, Великобритания и Източният въпрос: 1875–1878, Окс­форд, 1979, с. 125.

Няма истински неутрални оценки за жертвите на „българският ужас”. За примерни разкази на историята виж Ценко Генов, Военните операции на балканския фронт по време на войната от 1877–1878, Южна Европа 6 (2), 1979, сс. 136–153; Вален­тин Бейкър, Войната в България, Лондон, 1879; Ф.В. Грийн, Доклад за Руската армия и нейните кампании в Турция, Ню Йорк. Тези публикации, както и много други не помагат особено за това да се разбере колко са жертвите сред мюсюл­манското население на България. Цивилното население и особено мюсюлманите рядко се споменават в тях. За по-балансирани оценки виж Милман, Източният въпрос, сс. 125–189, и Милман, „Преосмислените български кланета” в Преглед на Югоизточна Европа, т. 58, бр. 2 (април 1980), сс. 218–231.

За кратък османски преглед на унищожението на българи и мюсюлмани по време на „ужаса” виж F.O. 881–2904, „Турският министър на външните работи до Му­сур паша (изпратено до графа на Дерби от Мусур паша, 28 юли), Константинопол, 26 юли 1876.

3 Л.С. Ставрианос, Балканите след 1453 година, Ню Йорк, 1958, с. 379.

4 Оценките на Й.Х. Данишменд в Izahli Osmanli Tarihi Kronolojisi, кн. 4, Истанбул, 1972, където също е казано, че са разрушени 3000 къщи.

5 F.O. 195–1137, Дюпюи до Лаярд, Адрианополис, 10 юли 1877 г. Всяко насилие поражда насилие, всяко убийство провокира друго убийство. Рядко става така, че виновните да понесат страданието на отплатата.

6 В никакъв случай не бяха само християни тези, които понасяха несгодите от черкезките набези и грабежи. Виж множество доклади във F.O. 222 – І например, два доклада от Х.Х. Киченер, който е изпратен нарочно в Адапазаръ, за да док­ладва за поведението на черкезите – на 29 август и на 3 септември 1879 година. Черкезките бежанци, прогонени в арабския свят, предизвикват страх и ужас за всички, независимо от вероизповеданието.

7 Вж. F.O. 195–1077, Рийд до Елиът, Русчук, 3 май 1876, където Рийд прогнозира проблеми с черкезите.

8 F.O. 195–1077, Рийд до Елиът, Русчук, 9 май 1876.

9 F.O. 195–1077, бр. 30, Рийд до Елиът, Русчук, 19 юли 1876.

10 Вж. F.O. 195–1073, Дюпюи до Елиът, Филипопол, 29 август 1876.

[11] F.O. 195–1077, Бургас, Брофи до Елиът, 27 май 1876

За други примери, виж F.O. 195–1073, бр. 22, Дюпюи до Елиът, Адрианопол, 26 май 1876.

[12] Турците твърдят, че селяните нападнали османските войски, но това звучи неп­равдоподобно. Вж. F.O. 195–1077, Брофи до Лаярд, Бургас, 20 август 1876.

13 F.O. 195–1077, Рийд до Елиът, Константинопол, 4 януари 1877 (доклад за рабо­тата на разследващата комисия на Шевкет паша). Съществуват множество други цифри, сериозно подценени, докато това изглежда най-сериозно от внимателно събраната статистика. Данните са извлечени от специална комисия, упълномо­щена да извърши разследване, а не от журналист с богата фантазия.

14 Заслужава си да се отбележи, че по време на Руско-турската война и след нея руснаците също практикуват безпримерно насилие. (Забележете, че използваният тук израз „Руско-турска война” е стандартен, но подвеждащ. По-коректно би било да се използва „Руско-османска”.) Например мюсюлманското село Демирджилер е разрушено, а онези от жителите му, които не успели да избягат, са изклани, за­щото в селото бил убит един казак (F.O. 195–1185, бр. 66, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 2 ноември 1878).

15 F.O. 78–2496, бр. 43, Блънт до Елиът, Солун, 21 юли 1876.

16 F.O. 195–1077, Бургас, Брофи до Елиът, 22 юли 1876 и 26 август 1876.

17 F.O. 195–1077, Бургас, Брофи до Елиът, 29 октомври 1875.

18 F.O. 195–1077, Бургас, Брофи до Елиът, 14 септември 1876 и F.O. 195–1073, бр. 27, Дюпюи до Елиът, Адрианополис, 8 октомври 1875.

19 За успехите, провалите и трудностите при осъществяване на османските усилия, вж. F.O. 195–1073, бр. 5, Дюпюи до Елиът, Филипополис, 6 септември 1876.

20 Консулът Рийд в Русчук докладва, че основната причина за невъзможността да се решат проблемите с башибозука и черкезите се крие в слабостта на Османската империя, в „малкия брой хора в полицията и тяхната разстановка” (F.O. 195–1077, бр. 47, Рийд до Елиът, Русчук, 5 октомври 1876).

21 F.O. 195–1077, 17 май 1876.

„Факт е, че властите в провинцията не разполагат с достатъчно средства за репре­сия” (F.O. 78–2496, Блънт до Елиът, Солун, 25 септември 1876).

22 На 30 юни 1876 година Черна гора обявява война на Османската империя, а на 2 юли същата година това прави и Сърбия.

23 F.O. 78–2496, Блънт до Елиът, Солун, 25 септември 1876 година. Виж също подробния доклад в F.O. 195–1077, бр. 114 и F.O. 195–1137. Подробна картина както на случилото се, така и на онова, което не се е случило на време на „ужаса”, може да се прочете във F.O. 195–1073, Дюпюи до Елиът, Адрианополис, 7 август 1876 и във F.O. 76–2490, Дюпуис до Държавния секретар на Нейно Величество, Адрианополис, 7 август 1876 година. За сравнително благоразположена оценка на турското отношение към българите, вж. Чарлз С. Раян, Под червения полумесец, Ню Йорк, 1897, специално сс. 22 и 23.

24 F.O. 195–1077, Рийд до Елиът, Русчук, 5 октомври 1877, F.O. 78–2496, Блънт до Дерби, Солун, 23 август 1876, F.O. 195–1073, Дюпюи до Елиът, Адрианопо­лис, 7 август 1876.

25 Р.Т. Шанън, Гладстоун и българските вълнения от 1876, Лондон, 1963; Уолтър Г. Уиртуайн, Великобритания и балканската криза, 1875–1878, Ню Йорк, 1935.

26 Оценка на Османската комисия за разследване. Тази разлика в цифрите е само един от примерите за различията, които се появяват в документите за „българския ужас”. И докато османската държава и европейците постигат почти пълно съгла­сие по всички аспекти на мюсюлманското унищожение, те често спорят по „кла­нетата”. Консулът Брофи например е обвинен от турците, че изпраща неверни доклади за жестокостта на черкези и башибозук; турците събират показания на българи, „очевидци на място”, за да го опровергаят. На това Брофи отговаря, че показанията са дадени под натиск (F.O. 195–1077, Бургас, Брофи до Лаярд, Бур­гас, 16 септември 1878).

27 Оценката на американския консулски служител Шейлър, който прави свое собс­твено разследване заедно с репортер от антитурския Daily News и български пре­водач.

Въпросът за броя на жертвите по време на „българските кланета” винаги ще остане отворен. Няма възможност за статистическо разграничаване на българ­ките християни, убити при „кланетата”, от жертвите, дадени по-късно във войната. Както оценките на Шейлър, така и далеч по-раздутите цифри, които се появяват по-късно, са просто предположения, извлечени от свидетелства на български християни „очевидци”, обикновено предадени „втора ръка”. Тук не е необходимо да експонираме нечии грешни данни, събирани от хора с интерес да се преувели­чават цифрите. От друга страна пък, османската държава има интерес да подце­нява събитията.

28 Най-точните, макар и бегли оценки на „кланетата” аз лично можах да видя при Чарлз и Барбара Йелавич, Създаване на балканските национални държави, 1804–1920, Сиатъл, 1977, Глава 9: „Окупирана навсякъде другаде, османската държава има съвсем ограничен брой редовна войска, която може да изпрати срещу бунтов­ниците. Следователно те са били принудени да използват случайни въоръжени отряди. Това е чувствителна тема за турците, тъй като българските бунтовници, както и други балкански народи при подобни обстоятелства, са убивали турско цивилно население. Бунтът е потушен след тежка битка и ужасяващо насилие и от двете страни. Османските репресии, известни като „българския ужас” и получили широка гласност в Европа, представят историята предимно през гледната точка на българите...” (с. 139).

29 Конференцията в Константинопол, открита на 12 декември 1876 година, изисква от турската държава да приеме двете автономни провинции в България, автономна и обединена Босна и Херцеговина, разширена Черна гора и никакви териториални загуби за Сърбия въпреки османската победа над Сърбия. Подкрепени от Дизра­ели, турците отказват.

30 Османската държава отчита малък брой цивилни, останали в Русчук, когато започва руската атака (Ruscuk’un 25 000’e yakin nufusundan pek az kalip…). Баш валията на Туна (Дунавски вилает), Ахмет, цитиран в Шимшир І, 14.

31 Един от интересните коментари върху руско-българското управление в Бълга­рия е свързан с новата позиция на британските консули по отношение на турците и българите. Преди 1877 година в най-добрия случай човек можеше да се натъкне тук-там на умерен антитурски консул. Симпатията към турците беше извън съм­нение. Консули като Брофи и Рийд, често цитирани тук, трудно са произнасяли и една добра дума за османската държава или за турците. Османското правителство често е било сравнявано с британското и определяно като слабо, страдащо от не­достатъчност. По време и след Руско-турската война от 1877–1878 година тези мнения се променят, защото консулите намират основание за позитивно сравне­ние, режим на победителите. Симпатията към изпадналите в тежко положение български мюсюлмани е очевидна, но също толкова очевидна би трябвало да бъде и една по-разумна оценка за състоянието на България под османско владение, чиято загуба се оплаква. Британският консул Брофи в Бургас:

„Над десет години съм в тази страна и от осем години съм на поста вицекон­сул: винаги съм бил сред първите, информирали посолството на Негово Ве­личество за насилието, упражнявано от турските провинциални власти, ко­ето в никакъв случай не беше епизодичен акт или рядкост; но трябва да призная, че след опита ми в определена фаза от турското господство тук – най-тежката, защото беше и най-трудната – не съм никак изненадан, че при номиналната администрация на Великите сили и след шест месеца на безс­порно господство (поне в моята област) мога само да кажа, че положението в санджака е десет пъти по-тежко от преди”.

(F.O. 195–1189, бр. 36, Брофи до Лаярд, Бургас, 9 септември 1878).

[32] Ариф паша до Османското посолство в Париж, 21 юли 1877, цитиран в Atrocités russes, p. 16, превод на автора. Информацията излиза в английски вестници на 23 юли 1877 (Уиртуайн, с. 255). За изреждане на ранените жени и деца в Едирне, което доказва тази теза, виж F.O. 195–1137, бр. 90, Блънт до Елиът, 6 август 1877, приложение № 8; виж и F.O. 424–59, Поверително (3344), сс. 18–19, бр. 22, цитирано в Шимшир І.

[33] Източниците никога не дават подробно описание на въвлечените казашки от­ряди, твърдейки, че определен акт, обикновено на бруталност, е бил „извършен от казаци”.

34 Простено е, ако прочитът на различните зверства, упражнявани върху балканс­ките турци, създава впечатлението, че тези злодеяния са били измислени или поне сериозно преувеличени от самите жертви. Един от възможните отговори в този случай е типът утвърдителни свидетелства, които ни предлагат европейските консули, журналисти и други наблюдатели. Аз обаче вярвам, че свидетелствата на мюсюлманските бежанци сами по себе си са достоверни. Хора, които в периода 1876–1878 са имали работа с турци, открито признават, че е малко вероятно тур­ците да преувеличават страданието, на което са били подложени. Точно обратното е по-възможно – турците по-скоро избягват да говорят за пораженията си, или по-скоро да ги преиграват, а масовото унищожение на балканските турци е ужасно поражение. Британският консул в Едирне Блънт говори за това колко е трудно да накараш турците да говорят за страданията си поради „свойствената за турците колебливост, когато трябва да говорят за собственото си унижение, на което почти всеки от тях е бил подложен. (Това е именно онази политика, бих казал аз, която ги накара да скрият от широката общественост, а не да разобличат постоянното осакатяване на турските жертви от страна на черногорците.)” ( F.O. 195–1137, бр. 90, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 6 август 1877).

35 F.O. 195–1184, бр. 90, Блънт до Лаярд, Адрианополис, бр. 20, 5 януари 1878, и бр. 20, 13 януари 1878. Блънт коментира конфликта около това дали да се използ­ват наличните влакове за транспортиране на войски, или на бежанци при положе­ние, че по-нататъшното оставане на бежанците означава сигурна смърт за тях. Потребностите на бежанците често са били поставяни на първо място, което много затруднява османските усилия във войната.

36 Necate Okse, La guerre russo-turque (1877-1878), Revue Internationale d’Histoire Militaire, t. 46 (1980), p. 158.

³⁷ „Случващото се в тази сфера идва да покаже, че твърдата цел на Русия е да прогони мюсюлманите от страната – но в постоянните им декларации пред Европа по въпроса те оставят задачата за изпълнение от българите, които прекрасно ги разбират; а добре известната враждебност и антипатия на последните към всяка друга общност в страната с изключение на тяхната собствена, Ваше Превъзходи­телство може да си представи с какво задоволство тези хора изпълняват желанията на Русия” (F.O. 195–1189, Рийд до Лаярд, Варна, 14 юни 1878).

38 Два добри примера за това са описани във F.O. 195–1137, бр. 90, Блънт до Ла­ярд, Адрианополис, 14 юли 1877 и F.O. 195–1137, бр. 90, Блънт до Лаярд, Фили­пополис, 19 юли 1877. И двата доклада са предадени от вицеконсула Калвърт, който прави лично разследване. Вж. също бр. 82, Блънт до Лаярд, Адрианополис, юли 1877.

39 Тези доклади са събрани от Едмънд Калвърт (приложения към F.O. 195–1137, бр. 90, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 6 август 1877). (Ако в следващи референ­ции е посочено името Ф. Р. Дж. Калвърт, то се отнася до Едмунд Калвърт.) Виж също Лаярд до Дерби, 5 август 1877, цитиран в Шимшир І, № 74.

40 F.O. 195–1137, бр. 33, Дюпуис до Блънт, Адрианополис (Одрин), 6 август 1877. В бр. 88 приложение в Блънт до Лаярд, Адрианополис, 3 август 1877) консулът Блънт предава на Сюлейман паша доклад за събитията в Ески Заара (Стара Загора) и твърди, че споделил със Сюлейман паша как не може да повярва на подобни неща, ако те не бъдат доказани. Самият той по-късно (бр. 90) вижда доказателст­вата и вярва, че събитията са се случили.

41 F.O. 195–1137, бр. 90, Блънт до Лаярд, Адрианополис (Одрин) , 6 август 1877.

[42] F.O. 195–1137, Калвърт до Блънт, Казанлък, 15 юли 1877.

43 Сафет паша, цитиран в Шимшир І, № 26.

44 F.O. 195–1137, бр. 90, Блънт до Лаярд, Адрианополис (Одрин), 1 август 1877.

45 Сафет паша, цитиран в Шимшир І, № 26 и Лаярд до Дерби, 14 юли 1877, цити­ран в Шимшир І, № 27. Виж също F.O. 78–2582, бр. 967, Лаярд до Дерби, Тера­пия, 21 август 1877.

46 Например доклад, според който влизането на „руснаци” в село Исова е съпрово­дено с убийство на 100 човека (F.O. 195–1184, бр. 20, Блънт до Лаярд, Адриано­полис (Одрин), 13 януари 1878).

47 F.O. 195–1137, бр. 90, Блънт до Лаярд, Адрианополис (Одрин), 6 август 1877.

48 F.O. 195–1137, телеграма от Блънт до посолството, Казанлък, 14 юли 1877.

49 Уелингтън Лейк (хирург в бившата болница на Стафорд, Русчук) описва обст­рела и разрушенията на болницата, предизвикани от руснаци, обвинявайки ги в съзнателно и целенасочено нарушаване на Женевската конвенция. Пропускайки българската болница в града, руската артилерия обстрелва британската болница „Стафорд”, където лекуват турци, с пълното съзнание, че това е болница, за което Лейк гарантира. Той твърди, че масовите представи в Европа за руснаци и турци са погрешни, че ако този отблъскващ акт беше дело на Турция, то„цяла Европа” щеше да я осъди, но руската болница никога не е била атакувана по този зловещ начин. Русия се поставя във всяко отношение на едно ниво с най-ужасните диваци и варвари – никоя критика не би била преувеличена” (F.O. 195–1189, V комисия на болницата „Стафорд”, Варна, 11 януари 1878).

[50] Сафет паша до Османската мисия в Париж, 16 юли 1877, цитиран в Шимшир І, с. 141.

51 F.O.424–57, Поверително 3321, с. 132, бр. 258, Лаярд до Дерби, Константи­нопол, 14 юли 1877, цитиран в Шимшир І, с. 135.

[52] Турция, бр. 28 (1877), с. 9, цитирано в Шимшир І, с. 136, Блънт до Лаярд, Казан­лък, 14 юли 1877.

53 „Когато руснаците влязоха в Джумая (Благоевград) от Кюстендил, те събраха всички жители и бежанци, и ги накараха да се предадат с все оръжието, което имаха. Последните казаха, че са готови да направят това, ако руснаците им гаран­тират живота и имуществото. Тогава руснаците докараха четири оръдия и обст­релваха града през нощта, разрушавайки къщите и на християни, и на мюсюлмани. Мюсюлманите оставиха мъртвите и ранените и избягаха в планината” (F.O. 195–1184, бр. 13, Е. Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 8 май 1878).

54 F.O. 195–1044, бр. 56, Рийд до Елиът, Варна, 28 юли 1877.

55 В отговор руският военен губернатор на околията е отзован, но турските плен­ници, заловени по време на атаката, не са освободени и поне един от тях е заточен в Сибир за „убийство на войник при отбраната на селото” (F.O. 195–1252, Брофи до Лаярд, Бургас, 3 февруари 1879 и 15 януари 1879).

56 F.O. 195–1252, Брофи до Лаярд, Бургас, 3 февруари 1879.

57 F.O. 195–1189, Брофи до Лаярд, Бургас, 16 май 1878.

58 F.O. 195–1136, бр. 27, Калвърт до Блънт, Филипополис (Пловдив), 30 юли 1877, приложение 7 на Блънт, бр. 90.

59 Примерите за това в дипломатическите архиви за много. Шимшир І.

60 В много редки случаи руснаците правят публичен жест към обществото и арес­туват българските грабители и убийци на мюсюлмани. В един момент „40 българи са докарани тук [в Едирне] с вериги от околностите на Къркларели (днешен Ло­зенград, Турция), където плячкосвали и тероризирали турски емигранти, завръ­щащи се по селата си от Константинопол под вещото водачество на руските власти” (F.O. 195–1184, бр. 13, Е. Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 8 май 1878; Калвърт не уточнява дали българите са били съдени или наказани). Изолираните руски опити да спрат българските злодеяния, са по-скоро „фасада” за пред широ­ката общественост. От време на време някой по-човечен офицер може и да спре – по своя собствена инициатива – нехуманните действия на българите, които по правило остават безнаказани. Например когато българи атакуват едно мюсюлман­ско село на 20 август 1878 година, те са разпръснати от шестима руски войници, но не и арестувани или наказани. Веднага българите се насочват към други седем мюсюлмански села, където тероризират, убиват и плячкосват. „Изоставените и обезлюдени турски села Алагюню, Евренньой и Денисова са подложени на обст­рел от същите банди: всичко това се прави, за да се предотврати връщането на турските бежанци в собствените им къщи” (F.O. 195–1189, бр. 32, Брофи до Ла­ярд, Бургас, 24 август 1878).

61 F.O. 195–1184, бр. 13, Е. Калвърт до Лаярд, Адрианополис (Одрин), 8 май 1878.

62 F.O. 195–1137, Блънт до Лаярд, Филипополис, 19 юли 1877.

63 F.O. 195–1252, Мичъл до Лаярд, Филипополис, 18 юни 1879.

64 F.O. 195–1254, Брофи до Лаярд, Бургас, 13 август 1879.

65 Вж. за пример F.O. 195–1185, бр. 37 Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 27 ав­густ 1878.

Някои, включително и принцът, който впоследствие става първият бъл­гарски цар, смятат българите по-виновни от руснаците за безобразията, които се случват в България: „11 февруари. Тази сутрин в консулската служба на Негово Величество се обади принц Александър Батенберг и попита дали мога да го ин­формирам за местонахождението на кораба „Султан” на Негово Величество и дали херцогът на Единбург е на борда му. Тъй като не бях в състояние да предоставя информация по въпроса, Негово Височество ме помоли да предат телеграма до посолството на Негово Величество в Константинопол, което и направих, давайки му телеграмата, за да я пусне през руските власти. Принцът говореше с горчивина за българите. Той каза, че ако турците са лоши, то българите хиляда пъти по-лоши; след това изрази самосъжаление, че ще бъде назначен да ги управлява; и добави, че е абсолютно задължително тези хора да бъдат управлявани с твърда ръка. Според него сегашната липса на дисциплина в руската окупационна армия, както и плячкосването, което продължава в този град, а и на други места, се дължи на негативното влияние, което упражняват тези българи, които той опре­деля като окаяни и жалки същества” (F.O. 195–1184, „Дневникът на консул Блънт”, Адрианополис, 1–12 февруари 1878). Отношението на принца може да обясни и някои от проблемите му при управлението на България.

66 F.O. 195 – 1185, бр. 73.

67 F.O. 195–1137, бр. 104, Блънт до Лаярд, 18 август 1877.

68 Например турският квартал на Ефлеханли е опожарен от „руснаци и бунтов­ници” (F.O. 195–1136, бр. 27, Калвърт до Блънт, Филипополис, 30 юли 1877).

69 За пример виж F.O. 195–1189, бр. 44, Брофи до Лаярд, Бургас, 6 ноември 1878; френският консул Уадингтън до министъра на външните работи, Адрианополис, 19 август 1878; и Донаумор до Уолф, Филипополис, 20 септември 1878, цитиран в Шимшир І, №№ 347 и 369.

70 F.O. 195–1137, бр. 43, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 19 юли 1877.

71 F.O. 195–1137, бр. 32, Дюпуис до Блънт, Адрианополис, 4 август 1877.

72 F.O. 195–1254, Мичъл до Лаярд, Филипополис, 4 септември 1879.

73 И в по-малка степен гърци. Гърците се включват в заграбването на мюсюлман­ска собственост винаги, когато това е възможно. (Вж. F.O. 195–1184, бр. 14, Кал­върт до Лаярд, Адрианополис, 14 май 1878). Тук трябва да се каже, че в този район сега гърците са по-изявени в преследването на турци, отколкото българите (Лаярд до Дерби, Константинопол, 15 март 1878, цитиран в Шимшир І, № 229). Българите обаче, които контролират положението, обикновено заграбват плячката. Вж. F.O. 195–1185, бр. 36, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 15 август 1878 като пример за различното отношение на руснаците към злодеянията на българи и гърци срещу мюсюлмани. Българите никога не са били преследвани за това, а гърците – само понякога. Вж. също F.O. 195–1184, бр. 51, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 3 октомври 1878.

74 Консулите в района на Бургас докладват, че съдилищата и законите на окупи­рана България, както и службите на руския окупатор са винаги против турците (F.O. 195–1189, бр. 46, Рийд до Лаярд, Варна, 14 юни 1878). Малкото изключения от обичайното безразличие на руските власти при атаки срещу мюсюлмани се наблюдават, когато нарушителите са гърци, а не българи. Вж. за пример F.O. 195–1185, бр. 36, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 15 август 1878.

75 F.O. 195–1184, „Дневник на консула Блънт”, Адрианополис, 1–12 февруари 1878”

Британският консул Ф.Р.Дж. Калвърт заявява, че османските войници са защитавали Филипоплис от разбойници и бандити, като по този начин са спасили имуществото на християните. Дори, когато турците са се изтегляли, „само няколко магазина” са били ограбени. Когато пристигат руснаците, повечето турци напускат града, а съпровождащите ги българи нападат останалите в града „гърци, католици и арменци”. Цялото турско имущество и голяма част от собствеността на другите общности са разграбени и над 100 човека (от местните 15 000) мюсюл­мани, останали в града, са убити (F.O. 195–1184, Ф.Р.Дж. Калвърт, временен консул във Филипополис, до Лаярд, 20 януари 1878).

76 F.O. 195–1184, Калвърт до Блънт, Филипополис, 10 март 1878.

77 F.O. 195–1184, „Дневник на консула Блънт”, запис от 3 февруари.

78 Вж. за пример дописка и на Daily News за войната във Военните кореспонденти на Daily News, Лондон, 1878. Daily News, яростен проводник на позицията на Гладс­тоун, който има огромен принос за широката разгласа на така наречения „българ­ски ужас”. В неговите 643 страници за Руско-турската война от 1877–1878 успях да намеря само едно споменаване за мюсюлманските бежанци, няколко страници за българските, множество позовавания на чисто измислени кланета на българи и нито дума за унищожението на мюсюлмани. За Daily News и подобните на него издания думата „потисничество” се споменава само и единствено като практика спрямо християните.

79 F.O. 195–1189, бр. 5, Рийд до Лаярд, Варна, 26 януари 1878.

80 F.O. 195–1137, Дюпуис до Блънт, Адрианополис, 29 август 1877.

F.O. 195–1137, бр. 47, Дюпуис до Блънт, Адрианополис, 2 септември 1877.

F.O. 195–1137, бр. 31, Дюпуис до Блънт, Адрианополис, 1 август 1877.

F.O. 195–1137, бр. 159, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 22 септември 1877.

81 F.O. 195–1189, бр. 9, Рийд до Лаярд, Варна, 6 февруари 1878.

F.O. 195–1189, бр. 13, Рийд до Лаярд, Варна, 2 март 1878.

82 F.O. 195–1137, бр. 99, Блънт до Лаярд, Адрианополис , 14 август 1877.

83 Примери за докладвани масови убийства в България, вж. F.O. 195–1144, при­ложение 9 в № 7, Брофи до Лаярд, Бургас, 11 август 1877, където се говори за безчинства и от двете страни. Едва ли са пропуснати някакви злодеяния, извърш­вани от мюсюлмани. Европейците страстно търсят (а понякога си измислят) по­добни деяния.

Относно причините за турските действия, вж. F.O. 881–3351, капитан Молой до Лаярд, Русчук, 12 октомври 1877.

84 F.O. 195–1185, бр. 51, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 3 октомври 1878.

85 F.O. 195–1137, бр. 42, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 17 юли 1877.

86 F.O. 195–1137, бр. 51, Дюпуис до Лаярд, Адрианополис, 27 юли 1877. Напри­мер споменатите вече кланета в Осман пазар и Чурна (вероятно с. Черна, Шумен­ско). Единственото свидетелство за тези кланета сякаш е на „един бележит бълга­рин от Шумен”, неназован (F.O. 195–1189, бр. 9, Варна, Рийд до Лаярд, 6 февру­ари 1878).

87 F.O. 195–1137, бр. 87, Блънт до Лаярд, Адрианополис , 3 август 1877.

88 F.O. 195–1137, бр. 78, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 14 август 1877.

89 Например в Къркларели (гр. Лозенград, Турция), има четири „случая на наси­лие”, извършено срещу българи. „Във всеки един от тези случаи турските власти незабавно са арестували извършителите” (F.O. 76–2618, бр. 15, Адрианополис, Блънт до Дерби, 16 май 1877). Това е показателно за ситуацията, тъй като пове­чето посегателства срещу българи са в малки мащаби, обикновено индивидуални атаки на човек срещу човек. По време на Руско-турската война от 1877 – 1878 година дипломатическата кореспонденция много рядко споменава за мащабни злодеяния срещу българи. Когато се сравнят подобни дописки с тези за „българс­кия ужас”, може да се заключи, че наистина такива масови убийства е имало много малко.

90 F.O. 195–1137, бр. 115, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 4 септември 1877; F.O. 195–1137, Ф.Р.Дж. Калвърт до Лаярд, Филипополис, 30 септември 1877.

91 F.O. 195–1137, бр. 87, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 3 август 1877.

92 За примери относно официалната реакция на Върховното османско командване срещу плячкосващи османски войници, вж. Райан, сс. 150–151.

93 Рийд до Дерби, Русчук, 2 май 1877 и Санки до Лаярд, Кюстенджа (гр. Конс­танца, Румъния), 8 май 1877, цитирани в Шимшир І, бр. 5 и 86.

94 По време на война винаги има и бежанци. Онези, които се оказват по пътя на войските, са глупаци, ако не бягат. Така, дори българите бягат от настъпващата руска армия: „Джемал паша получи снощи телеграма от българския митрополит на Сливне (днешен гр. Сливен), в която се казва, че българската общност на града е решила да бяга заедно с турските жители на Бургас, а оттам се надявали да стиг­нат до Константинопол. Джемал паша незабавно телеграфирал на губернатора в Сливне да окаже съдействие и защита както на турските, така и на българските бежанци” (F.O. 195–1184, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 11 януари 1878). Ес­тествено, че е възможно поискалите османска помощ да са били протурски наст­роени българи, които са се опасявали, че ще последват съдбата на турците.

95 Както в Мустафа паша (Свиленград), където отседналите бежанци са били при­нудени да напуснат мястото, след като българите убили жените и децата от тях­ната общност (F.O. 195–1184, „Дневникът на консул Блънт”).

96 Вж. Таблица 3, по-долу.

97 F.O. 195–1184, бр. 1, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 1 януари 1878.

98 F.O. 195–1184, бр. 20, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 13 януари 1878.

99 F.O. 195 –1184, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 11 януари 1878.

100 F.O. 195–1184, Калвърт до Блънт, Филипополис, 10 март 1878.

101 Етем паша до Сюлейман паша, Татар Пазарджик, 13 януари 1878, цитиран в Шимшир І, № 140.

102 Блънт до Лаярд, Константинопол, 1 февруари 1878, цитиран в Шимшир І, № 185.

103 F.O. 195–1184, бр. 20, Блънт до Лаярд, Адрианополис , 13 януари 1878.

104 Блънт до Лаярд, Константинопол, 1 февруари 1878, и приложенията в Лаярд до Дерби, Константинопол, 21 януари 1878, цитиран в Шимшир І, № 185 и 153.

105 Блънт до Лаярд, Константинопол, 1 февруари 1878, цитиран в Шимшир І, № 185.

106 Британските доклади свидетелстват за съдбата на някои бежанци. В Харманли, където са събрани приблизително 60 000 бежанци, „руските войници периодично насочваха заредените си пушки срещу ужасената тълпа от хора и стреляха наред. Паниката беше всеобща. Много хора, в това число и деца, се загубиха, прекося­вайки реката” (F.O. 424 – 79, Поверително [3910], с. 306, № 352, приложение №1, Доклад на Уолпол до Уолф, цитиран в Шимшир ІІ, с. 117).

107 Това е екстраполация от свидетелства на европейци за видени голям брой мю­сюлмански села.

108 Калвърт до Блънт, Филипополис, 30 юли 1877, цитиран в Шимшир І, № 63.

109 Етем паша, 13 януари 1879, цитиран в Шимшир І, № 140.

110 Приложение към Лаярд до Салсбъри, Терапия, 7 май 1878, цитиран в Шимшир І, № 262.

[111] Вж. множеството доклади в Шимшир ІІ и по-конкретно поз. 54, 1651 187 и 189.

[112] F.O. 195–1184, Калвърт до Блънт, Филипополис, 10 март 1878.

[113] В текста се казва „15-годишна” възраст, очевидна грешка при преписването.

114 Генерален консул Фосет до Лаярд, Константинопол, 9 юли 1878, цитиран в Шимшир І, сс. 514 и 515. Това е част от подробен доклад, който от своя страна представлява част от разследване на положението на бежанците в района на Родо­пите от Великите сили на Берлинския конгрес. Той е представен подробно на сс. 513 – 532 в Шимшир І и отразява акуратната и ужасяваща оценка на положението на бежанците.

115 Вж. Шимшир І, № 311.

116 Френският консул в Адрианополис, 15 април 1878, цитиран в Шимшир І, № 250. Жертвите са приблизително около 10 000 човека (62 процента) (изчисления в Шимшир).

117 Френският консул в Адрианополис, 15 април 1878 и Лаярд до Салсбъри, Конс­тантинопол, 28 април 1878, цитирани в Шимшир І, № 250 и 257. „В джамиите и други публични места, превърнати в убежища, има между 800 и 900 случая на коремен тиф” (Лаярд до Сoлсбъри Константинопол, 28 април 1878, цитирани в Шимшир І, № 257). За повече данни относно смъртността сред бежанците вж. Drs. Mordtmann, Gabuzzi, et Stecuouli, Les refugies de la Roumelie en 1878: Rapport presente au Conseil International de Sante, Constantinople, 1879.

118 Диксън до Лаярд, Константинопол, 19 юни 1878, цитиран в Шимшир І, № 330.

119 Пак там. Вж. също F.O. 195–1185, бр. 47, Ф.Р.Дж. Калвърт до Лаярд, Филипо­полис, 7 септември 1878 и F.O. 195–1254, бр. 299, Мичъл до Сoлсбъри, Филипо­полис, 25 октомври 1879.

120 Джъстин Маккарти, Арабският свят, Турция и Балканите, Бостън, 1982, с. 108; вж. също Шимшир І, № 192, 208, 209, 213, 249.

121 Рийд до Салсбъри, Варна, 8 юли 1878, цитиран в Шимшир І, № 312.

122 F.O. 195–1189, бр. 44, Блънт до Лаярд, Бургас, 6 ноември 1878.

123 F.O. 195–1185, бр. 78, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 30 ноември 1878.

Наказанието не е толкова несправедливо, колкото би изглеждало, тъй като консул Калвърт твърди, че командващият генерал Скобелев почти е станал изкупителна жертва. Калвърт е убеден, че един руски офицер никога не би предприел подобно действие самостоятелно или по собствена инициатива предвид факта, че офице­рите били „крайно уплашени, когато трябвало да поемат отговорност заради въз­можното неодобрение на по-старшите от тях” (F.O. 195–1185, бр. 79, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 30 ноември 1878).

124 „Има свидетелства за широкомащабно разрушаване на оцелелите турски къщи (F.O. 195–1253, Мичъл до Лаярд, Филипополис, 24 юни 1879). Вж. също Уолф до Сoлсбъри, Терапия, 29 октомври 1878, цитиран в Шимшир І, № 404 и F.O. 195, бр. 52, Брофи до Лаярд, Бургас, 24 декември 1878.

125 F.O. 195–1254, бр. 299, Мичъл до Сoлсбъри, Филипополис, 25 октомври 1879.

126 F.O. 195–1184, бр. 23, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 17 юни 1878. Вж. също F.O. 195–1185, бр. 55, Ф.Р. Дж. Калвърт до Лаярд, Филипополис, 25 септември 1878 и бр. 153, F.O. 195–1185, Е. Калвърт до Лаярд, Филипополис, 16 септември 1878

„Това е доказано като неоспорим факт, че руските власти са дали най-малкото мълчаливо съгласие за продължаващите ежедневно извършвани от бълга­рите злодеяния спрямо беззащитни мюсюлмани” (F.O. 195–1185, бр. 36, Е. Кал­върт до Лаярд, Филипополис, 15 август 1878).

127 Тази глава се спира върху страданията на мюсюлманите в България, които са по-тежки от тормоза, наложен на мюсюлманите в районите, атакувани от Сърбия. Но само при сравняване с България може да се каже, че мюсюлманите в окупира­ните от Сърбия територии са в по-добро положение. Британският консул в Ниш Бейкър отбелязва че веднага след сръбското нахлуване в града мюсюлманското му население от 8 300 души намалява до 300. Голяма част от мюсюлманското иму­щество е окрадено, повечето мюсюлмански къщи са опожарени. Джамиите се използват или за военни и административни цели, или биват разрушени. Бейкър не посочва дестинацията на бежанците (F.O. 260–7, вицеконсул Бейкър до Дж.Ф.Гулд, пълномощен министър на Негово Величество, Белград, Ниш, 20 сеп­тември 1879).

128 F.O. 195–1184, бр. 23, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 17 юни 1878.

„Разрушаването на турските къщи, прекратено за момент, започна отново с още по-голяма активност от преди, но този път с покровителството и помощта на по­лицията (F.O. 195–1185, бр. 33, Ф.Р.Дж. Калвърт до Лаярд, Филипополис, 20 юли 1878).

„Поведението на българите изглежда далеч по-корумпирано, беззаконно и брутално от това на турските заптиета” (F.O. 195–1252, Брофи до Лаярд, Бургас, 6 февруари 1879).

129 F.O. 195–1254, бр. 4, Брофи до Мичъл, Бургас, 27 август 1879. Сякаш е по-добре да се избегнат цитати от потресаващите примери на изнасилвания, каквито има в историческите документи. Вж. за пример, F.O. 901–2, Меморандум на А. Саймънс до Уолф, 8 ноември 1878.

130 F.O. 195–1185, бр. 37, Ф.Р. Дж. Калвърт до Лаярд, Филипополис, 20 юли 1878.

131 F.O. 195–1254, бр. 255, Мичъл до Салсбъри, Филипополис, 6 септември 1879.

132 F.O. 195–1254, бр. 4, Брофи до Мичъл, Бургас, 27 август 1879.

133 За примери на много получени петиции, вж. Шимшир ІІ, сс. 371–448.

134 F.O. 195–1254, бр. 39, Брофи до Лаярд, Бургас, 30 септември 1879.

135 F.O. 195–1185, бр. 55, Ф.Р. Дж. Калвърт до Лаярд, 25 септември 1878.

136 Руснаците проявяват колебливост по отношение завръщането на бежанците. Бежанците в района Шумен – Варна например получили в даден момент предло­жение да се завърнат по къщите си, както и празни обещания за безопасност. В друг момент получавали отказ за влизане в окупираните руски територии, докато турците не предадат останалите си крепости в България; така се създава един затворен кръг, защото турците отказват да напуснат района, докато бежанците не получат разрешение да се върнат в страната и мирно да се настанят в къщите и имотите си (Лаярд до Сoлсбъри, Терапия, 2 август и 5 август 1878, цитирани в Шимшир І, №№ 336 и 337).

137 Отворените декларации на християните – не по-малко от действията им, за които има доклади от всички части на страната – говорят за твърда и неотклонна позиция, насочена към пълно изселване на мюсюлманите. Едно след друго турс­ките села биват плячкосвани, а жителите им убивани, ако решат да окажат съпро­тива. Навсякъде турските селяни биват предупреждавани да се подготвят за на­пускане на страната. Джамиите в обезлюдените села биват изравнявани със зе­мята, а в оцелелите къщи се настаняват християни от съседните села. Всички опити на бежанците да се върнат обратно, завършват с отказ и няма нито един случай, в който молбата им за защита да е била уважена” (F.O. 195–1184, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 17 юни 1878).

138 Вж. Шимшир ІІ, № № 53, 64, 154, 164, 172.

139 F.O. 195–1254, бр. 46 и 47, Брофи до Лаярд, 22 ноември и 27 ноември 1879.

Теоретично съществуват следните правила:

1. Бежанците имат право да се завърнат по домовете си и да поемат собстве­ността върху имуществото си, както и приходите от него, които са депо­зирани в провинциалните каси и фондове.

2. Полицията ще им осигури помощ и защита.

3. Градоначалникът на Адрианополис ще изготви списъци на бежанците в групи по населени места, където те желаят да се завърнат.

4. И двете правителства се задължават да създадат система за изолиране на хо­рата, които застрашават общественото спокойствие.

5. Властите на мястото, откъдето произхождат бежанците, са длъжни да им осигурят средства за оцеляване в продължение на един месец.

6. Къщите на мюсюлманските бежанци, заети от българи християни, трябва да се възстановят на предишните собственици и да бъдат взети мерки за евакуация на живущите в тях. (F.O. 195–1253, Мичъл до Лаярд, Филипо­полис, 17 юни 1879).

140 Проблемите на завръщащите се бежанци са добре и пространно документи­рани, макар че докладите за повечето трагедии не достигат до европейските кон­сули. Например 53 завръщащи се бежанци от района на Ямбол са били подложени на жестоко насилие, изнудване и кожодерство, поради което напускат завинаги домовете си (F.O. 195–1185, бр. 23, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 10 октом­ври 1878).

Понякога – при наличие на доклади за масови убийства на бежанци – са изготвяни списъци по села, като този на Калвърт за проблемите в „Калфа Кьой, Гюлемен, Кидръджа, Смавли и Карабунар”. Във всяко от тези села е имало документирани факти за изгорени къщи, открадната реколта, грабежи, побоища и насилие (F.O. 195–1185, бр. 23, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 8 ноември 1878).

141 Рийд до Салсбъри, Варна, 8 юли 1878, цитиран в Шимшир І, № 312. F.O. 195 – 1289, Брофи до Лаярд, Бургас, 2 август 1878. F.O. 195–1289, бр. 36, Брофи до Лаярд, Бургас, 9 септември 1878.

Що се отнася до общите условия за мюсюлманите в следвоенна България и Източна Румелия, вж. Шимшир ІІ, № № 80, 83, 155, 156, 201 и 247.

142 Шимшир І, №№ 318, 320, 323, 361, 376 и 414.

143 F.O. 195–1185, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 15 август 1878.

144 Използването на публични кланици или подобни „помещения” е масова прак­тика. Психологическият ефект върху бежанците трябва да е бил потресаващ. F.O. 195–1254, бр. 299, Мичъл до Сoлсбъри, Филипополис, 25 октомври 1879 за подо­бен случай в Ески Заара.

145 F.O. 195–1189, Рийд до Лаярд, бр. 60, Варна, 30 юли 1878. Консулът Рийд добавя следното: „От преди споменатите, както и от други действия на руснаци и българи става ясно, че истинската им цел е да освободят страната от всички мю­сюлмани.”.

146 F.O. 195–1184, Калвърт до Блънт, Филипополис /Пловдив/ , 10 март 1878.

147 Родопските „бунтовници” са почти изцяло бежанци от други райони на Бълга­рия, към които се присъединяват „жителите на съседни села, които са ограбени и разрушени от българите” (F.O. 195–1184, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 24 април 1878). Вж. също F.O. 195–1185, Калвърт до Лаярд, Адрианополис, 4 юли 1878.

148 F.O. 195–1289, Брофи до Лаярд, Бургас, 22 август 1878. F.O. 195–1252, Брофи до Лаярд, Бургас, 14 април 1879.

149 F.O. 195–1254, Мичъл до Лаярд, Филипополис, 23 август 1879.

150 За пример вж. F.O. 195–1254, Мичъл до Лаярд, Филипополис, септември 1879, подписани жалби от неколкостотин турци, и 4 септември – анализ на състоянието на турците в Източна Румелия.

151 F.O. 195–1254, Мичъл до Лаярд, Филипополис, 5 септември 1879. Вж. Обоб­щение на жалбите до Комисията, изпратени от мюсюлмани, във F.O. 901– 2, Уолф до Сoлсбъри, Филипополис, 12 ноември 1878.

152 F.O. 195–1252, Брофи до Малет, Бургас, 26 март 1879 и F.O. 195–1252, Брофи до Лаярд, Бургас, 8 май 1879.

153 Не намерих никакви доказателства за подобен действащ закон, но в дипломати­ческите архиви има множество свидетелства, които потвърждават изявленията на български официални представители, че мюсюлманските жени трябва да сменят облеклото си, както и множество примери за налагане на подобна мярка.

154 F.O. 195–1254, Мичъл до Лаярд, Филипополис, 29 август 1879; F.O. 195–1254, Мичъл до Лаярд, Филипополис, 4 септември 1879; F.O. 195–1254, бр. 340, Мичъл до Солсбъри, Филипополис, 7 ноември 1879.

Официално „гимнастическите дружества” са разформировани през ноември 1879 година, но членовете им получили разрешение да задържат оръжието си (тези дружества по-късно се възраждат).

155 F.O. 195–1252, Брофи до Лаярд, Бургас, 22 април 1879 и F.O. 901–17, „Телег­рама от лорд Данамор” до Солсбъри, 9 април 1879.

Лорд Данамор описва „използваните средства, довели турците в Източна Ру­мелия до състоянието, в което се намират те сега – състояние на пълна нищета с перспектива за почти тотално изтребление” (F.O. 901–16, Данамор до Уолф, Филипополис, 27 септември 1878. Този документ съдържа и описание на българс­ките действия по отношение на турците в Източна Румелия.).

156 F.O. 195–1137, бр. 32, Дюпуис до Блънт, Адрианополис, 4 август 1877 и бр. 33, 6 август 1877.

157 F.O. 195–1184, статия в Jewish Chronicle от 5 октомври 1877 година, препеча­тана от Standard. Консулско потвърждение на история, изпълнена с илюстративен материал за насилие, която се оказва вярна, но предадена по-цветисто (F.O. 195–1184, бр. 15, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 7 януари 1877).

Вж. още F.O. 195–1137, бр. 105, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 21 август 1877 и F.O. 195–1137, бр. 40, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 22 август 1877.

158 F.O. 19–1253, Мичъл до Лаярд, Филипополис, 24 юни 1879.

159 Брофи до Лаярд, Бургас, 24 август 1878, цитиран в Шимшир І, № 353. Властите налагат далеч по-добро отношение към гърците, отколкото към турците, макар че някои гърци също са подложени на гонения (F.O. 901–16, Данамор до Уолф, Филипополис, 27 септември 1878).

160 Пак там. Справедливостта изисква тук да се добави, че двама видни българи на града са се опитали да защитят турските и еврейските бежанци.

161 F.O. 195–1184, бр. 15, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 7 януари 1877.

162 F.O. 195–1137, Блънт до Лаярд, Адрианополис, 29 август 1877.

163 „Съществува регистър, в който са записани имената на всички бежанци от кааза [Искетче] по възраст, пол и място на раждане (Procès-Verbal, № 4 на Международ­ната комисия за Родопите, 24 юли 1878, цитиран в Шимшир І, с. 550). За пример вж. Уолъс до Уолф, 9 януари 1879, цитиран в Шимшир ІІ, с. 120 и Етем паша до Каратеодору паша, 28 май 1879, цитиран в Шимшир ІІ, с. 290, както и много други цитати в Шимшир ІІ. Единствената цифра за брой на бежанците, подложена на анализ тук, е тази на оцелелите бежанци. Оценка на общия брой бежанци може да се намери в бележките на Шимшир, с. 628 от Шимшир І.

164 Както показва Таблица 1, европейските оценки за броя на бежанците, които не са разглеждани избирателно, показват впечатляващо съвпадение. Това съвпадение донякъде се дължи на факта, че част от цифрите са извлечени от една оценка, а именно тази на местен агент, обикновено британски консул или вицеконсул, или на официален представител на европейска благотворителна организация. Много от тези оценки произхождат от данни за бежанците на османското правителство. Тук обаче трябва да се отбележи, че дипломатическите архиви са изчистени от статис­тически грешки, каквито обикновено създават подобни оценки. Наличието на подробни данни, от които се извеждат оценките, също е показател за автентич­ността им.

165 Ханлей от Morning Adviser, Пера, 20 юли 1877, цитиран в Руската жестокост в Азия и Европа, Константинопол, 1877, с. 77.

166 Лаярд до Дерби, 19 август 1877, F.O. 424–59, с. 198, бр. 274, цитиран в Шим­шир І.

167 Гамбиер от Times, Чумла [sic], 17 юли 1877, цитиран в Руската жестокост, с. 72.

168 Боасет, френски вицеконсул във Филипополис до Мю в Константинопол, Фи­липополис, 17 ноември 1877, цитиран в Шимшир І, бр. 105.

169 F.O. 195–1136, Калвърт до Блънт, Филипополис, 30 юли 1877, приложение 7 към Блънт, бр. 90.

170 Калвърт до Блънт, Филипополис, 10 март 1878, и Калвърт до де Уинтън, Фили­пополис, 17 март 1878, цитиран в Шимшир І, бр. 221 и 245.

171 Рийд до Лаярд, Варна, 21 август 1878 и „Савас паша”, Константинопол, 24 август 1878, цитиран в Шимшир І, поз. 350 и 352.

172 Рийд до Лаярд, Варна, 31 януари 1878, цитиран в Шимшир І, поз. 175.

173 Лаярд до Дерби, Константинопол, 8 февруари 1878, цитиран в Шимшир І, поз. 194.

174 Брофи до Лаярд, Бургас, 13 март 1878, цитиран в Шимшир І, поз. 227.

175 Рийд до Лаярд, Варна, 29 юни 1878, цитиран в Шимшир І, поз. 308.

176 Рийд до Лаярд, Варна, 29 юни 1878, цитиран в Шимшир І, поз. 308.

177 F.O. 424–59, с. 161, бр. 227/10, л-т Лаярд до Лаярд, Адрианополис, 4 август 1877, цитиран в Шимшир І, поз. 73.

178 Гей от Daily Telegraph, Пера, 19 август 1877, цитиран в Руската жестокост, сс. 102–105. Тази и други статии на Гей, публикувани в изданието, са изключително важни, макар и сензационни източници на свидетелства за страданията на мю­сюлманските бежанци.

179 Френският консул в Адрианопол, цитиран в Шимшир І, бр. 250, с. 409.

180 F.O. 195–1184, временно изпълняващ длъжността консул Калвърт до Лаярд, Адрианопол, 24 април 1878.

181 Френският консул в Адрианопол, цитиран в Шимшир І, бр. 250, с. 409, бележка.

182 Пак там.

183 Сервер паша, 19 септември 1877; Рийд до Лаярд, Разград, 21 септември 1877, цитиран в Шимшир І, бр. 92 и 93.

184 Фурние, френски посланик в Константинопол, до Уодингтън, Терапия, 8 юли 1878, цитиран в Шимшир І, бр. 310.

185 Лаярд до Дерби, Константинопол, 6 февруари 1878, цитиран в Шимшир І, бр. 192.

186 Джаго до Дерби, Дамаск, 4 март 1878, цитиран в Шимшир І, бр. 213.

187 F.O. 97–527, с. 5, доклад на консул Алварес в Косово, 10 май 1880.

188 Пак там.

189 Т.е. само част от провинция Едирне е дадена на българите.

190 Тъй като османската статистика разделя населението по религиозни (т.е. по миллети), а не по езикови общности, при завръщането на бежанците трудно може да се разграничат помаци от турци. Татарите могат да се смятат като турци, за­щото са близки в етническо и езиково отношение.

191 Берлинският конгрес дава Тулча на Румъния, така че тамошното турско населе­ние не фигурира в тези изчисления.

192 Османските „Специални инспектори в емиграционната служба” ги оценяват на „над 500 000” (Les refugies de la Roumelie, с. 8):

Емигранти, минали през столицата	300 000
Емигранти, минали през Родосто	50 000
Емигранти, минали през Дедеагач	50 000
Емигранти, минали през Варна,        Бургас, Балчик	100 000
Общо	500 000

Източник: Les refugies de la Roumelie

193 Руснаците поддържат подробен регистър на емигрантите от вилаета Едирне в Източна Румелия. Според тези регистри до ноември 1878 година с влак са напус­нали 20.222 човека – цифра, която консулът Калвърт анализира и смята за досто­верна. Калвърт твърди, че българите носели много „излишен багаж”, в който имало вещи, крадени от турците (F.O. 195 – 1184, Калвърт до Лаярд, Адрианопол, 8 ноември 1878).

Относно прогонването на турците от собствените им домове и имоти, за да се отвори пространство за българските бежанци, вж. F.O. 901–17, бр. 10, Да­намор до Уолф, Филипополис, 10 април 1879.

194 В Сирия, 25 000 (цитиран в Шимшир І, бр. 253). Вж. също бележка в Шимшир на с. 594 от Шимшир І.

195 Емиграцията от България продължава с постоянна интензивност до края на ХІХ век. През 1887 година мюсюлманите в България съставляват 21 процента от насе­лението.

Относно броя на мюсюлманските бежанци – по оценки и османски доку­менти – вж. Ахмет Чеват Ерен, Turkiye’de Goc ve Gosmen Meseleleri, Истанбул, 1966, сс. 79–89.

196 F.O. 195–1185.