Джъстин Маккарти, Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)

Глава втора

ИЗТОЧЕН АНАДОЛ И КАВКАЗ

Русия е полумаймуна – полумечка.

Тя подражава на Европа пред чуждите държави,

но мечешката ѝ лапа се чувства навсякъде у дома.

Иван Головин[1]

Повечето от онова, което се нарича история на Кавказ и Изто­чен Анадол от ХІХ и началото на ХХ век, практически е пропаганда, осъществявана от етническите групи, съперници за налагане на кон­трол в региона. В желанието си да преувеличат загубите, понесени от техните етнически групи, авторите на подобни исторически раз­кази сякаш не знаят или забравят, че вражеският лагер също е давал жертви. Това предизвиква една тенденция битките да се наричат кланета, а войните – „геноцид”. Всяка различна трактовка би изиск­вала да се признае, че всички са стреляли и от двете страни са уми­рали хора.

При липсата на надеждни исторически разкази човек е прину­ден да се върне обратно към първоизточниците. За съжаление исто­рията на мюсюлманите от Източен Анадол и Кавказ страда също от тежък дефицит на исторически свидетелства и документирани из­точници. Архивите на Османската държава се отварят бавно и мъчи­телно, да не говорим за положението с руските архиви, което е ана­логично. Присъствието на европейски пратеници – обикновено кон­сулите на различни държави – е слабо, в повечето случаи диплома­тите са предубедени и много рядко стават свидетели на събитията, за които пишат. Затова историческите свидетелства за Османския Из­ток трябва да бъдат внимателно съпоставяни, а изследователите трябва да се насочват към разкази на очевидци, а не към интерпре­тация и анализ на съвременниците, които най-често са повлияни от предразсъдъци.

Географската територия, разглеждана в тази част от книгата, започва от степите на север от Кавказ и продължава на юг през цяла Източен Анадол, на изток се простира през персийския Азер­байджан, а на запад минава през вилаета на Сивас.[2] Това е един го­лям и многоезичен регион. Християните са представени тук чрез арменското население, разпръснато из целия регион, от грузинците в тяхната родна земя, от халдейците и несториянците в южните пла­нини. Има и много гърци, но само по южното Черноморие. От Южен Кавказ („Транскавказия”, днешна Република Армения, Азербайджан и част от Грузия) до планините в Северен Ирак мюсюлманите са турци и кюрди. Азерските турци, които населяват Азербайджан (ра­йона на Югоизточен Кавказ и Северозападен Иран), са предимно мюсюлмани шиити. Турците сунити са демографско мнозинство в далечния Южен Кавказ и в цяла Източен Анадол, с изключение на  югоизтока, където турците сунити живеят в градовете и в някои югоизточни села. И докато кюрдите са предимно номади или полу­номади, то трайните кюрдски заселници живеят  в градовете и се­лата на Югоизтока. Кюрдски племена е имало по цялото протежение на Източен Анадол, формирайки компактна група в региона на Дер­зим (на югозапад от Ерзинкан) и във вилаета Ван, Северен Ирак и Югозападна Персия.

Мюсюлманското население в Кавказките планини, Източното Черноморие и северозападните зони на Каспийско море се състои от така наречените кавказки племена. В началото на ХІХ век черкезите, разпилени някога върху огромни територии, съставляват основното население на Северозападен Кавказ. Различни племена населяват Дагестан (планините и централното западно крайбрежие на Кас­пийско море) по онова време – чеченци, андизи, авари, както и азер­ски турци. На запад лазите (от грузинската езикова група) обитават крайбрежните райони около Батуми и на юг до Риз. Абхазците (или абхазите, също от грузинската езикова група) населяват бреговата зона на север, концентрирани около Сукумкале. Редица други пле­мена, мнозина привлечени от по-големите групи, са разпръснати из цял Кавказ. И ако последващата миграция цели да промени схемата на заселване, то без съмнение в началото на 18-и век мюсюлманите са били най-голямата религиозна общност в региона. Само в Грузия и в малки части от Анадола християните са били мнозинство.

Проучвайки Кавказ и Източен Анадол, човек разбира, че те трябва да се разглеждат като един регион независимо от политичес­ките граници. През стогодишния период, обхванат в това проучване, историята и народите на Кавказ и Източен Анадол не могат да бъдат разбрани поотделно. Връзките между различните народи в региона – икономически, социални, лингвистични и религиозни – си остават силни до 20-те години на ХХ век, а може би и след това.

Близостта на народите от „Руския Юг” и „Османския Изток” може да бъде разбрана и осмислена, само ако те се анализират по религиозни общности, а не по политически граници. Не е възможно да се гледа на анадолските арменци, сякаш не са свързани по особен начин с арменците от Ереван. Мнозина емигрират от Османската империя в Русия, немалко владици от Истанбул се преместват в Еч­миадзин и обратно, много бунтовници пресичат границата на Арме­ния в двете посоки – всичко това прави възможно определянето им по категоричен и ясен начин като турски или руски арменци само и единствено по политически признак. Същото е вярно и по отноше­ние на мюсюлманите, особено на турците и кюрдите от Южен Кав­каз и Източен Анадол. Макар и миграцията на мюсюлманите да се случва предимно от Южен Кавказ към Източен Анадол, то и в об­ратната посока се наблюдава движение на хора по търговски и се­мейни причини, за намиране на работа. Мюсюлманските номади пресичат свободно политическите граници. Новите потоци от насил­ствено изселени емигранти носят новини за Кавказ към събратята им мюсюлмани от Изтока.

Арменците под османско и руско господство без съмнение се приемат като братя независимо от поданството си. Както и мюсюл­маните. Спорно е доколко гражданството, а не религиозната принад­лежност е истинската спойка и доминиращото чувство сред хората от Северен Кавказ или Източен Анадол преди 20-те години на ХХ век. Един кавказки мюсюлманин от Изтока се е чувствал по-близък до анадолския мюсюлманин, отколкото до кавказкия арменец, така както и един източноанадолски арменец се усеща по-близко до ар­менците от Кавказ, отколкото до анадолските мюсюлмани. Поради тази причина е нелепо да се говори за големи групи проруски наст­роени мюсюлмани в Кавказ или за лоялни арменски поданици на Османската империя в Източен Анадол. И в двата региона има както мюсюлмани, така и арменци, добре интегрирани в политическата система, които могат да бъдат разглеждани като лоялни, дори патри­отично настроени поданици. Повечето арменци и мюсюлмани обаче са били селяни или номади, които не познават друга привързаност освен религиозната и тази към племето или малката селска общност, към която принадлежат. Тази тяхна силна привързаност към религи­озната общност е многократно доказвана във всички войни, водени в Кавказ и Източен Анадол.

Във време на война възниква открита симпатия между армен­ците, в която и територия да живеят те. Също и между мюсюлма­ните. Няма никакво съмнение, че едните и другите вза­имно се подк­репят. Независимо от факта, че някои мюсюлмани вою­ват от стра­ната на Русия, особено по време на Кримската война,[3] както и мно­зина арменци от средната класа изразяват подкрепа за Османската държава, както арменците, така и мюсюлманите от Из­тока са прие­мали като цяло, че мястото им е редом с техните братя по религия. Това е ситуацията в Кавказ и Източен Анадол. В Кавказ мюсюлма­ните отвръщат на призива да се изправят срещу руските си госпо­дари по време на война и се включват като партизани или в редов­ната войска срещу руските земевладелци, както пише У. Е. Д. Алън:

[През Първата световна война] в долината на Кючук и Олту­чай имаше различни, смесени етноси: в Артвин, Арда­нух, Ардахан и Олту бяха повече християните (арменци), до­като селата са доми­ни­рани от мюсюлмани; тези мюсюлмани включваха групи от гру­зин­ски произход като например лази и акари, турци, останки от пре­дишните татарски орди и чер­кези, които се бяха заселили след 1864 година по земите около тогавашната турска страна на грани­цата. Не­зависимо от техния расов произход всички мюсюлмани – повече или по-малко – бяха готови да помагат на турците, особено когато навля­зоха с армията си. Така черкезите от Горен Сарикамъш храбро се от­браняват рамо до рамо с турските аскери, а бед­ното население от планинските райони снабдява войските на Хафиз Хаки с оскъдни ко­личества храна в отчаяния поход на армията през Аллахукбер [при злощастното нападение на Южен Кавказ].[4] 

Още през ХVІІІ век, по времето на Петър Велики, някои ар­менци стават проводници на руската политика и придатък към рус­ката армия. Зависимостта на арменците от Русия, както и очаквани­ята им за подкрепа се засилват от самото начало на руската инвазия в Кавказ. Още от царуването на Петър Велики, когато организират военни сили за подпомагане на царската инвазия в региона,[5] кавказ­ките арменци обещават лоялност и подкрепа за руските царе. През ХVІІІ и ХІХ век арменските светски и религиозни служители подк­репят руските набези срещу мюсюлманските ханати в Кавказ и про­гонването на техните мюсюлмански господари. В същото време ар­менците стават и първите шпиони на Русия срещу мюсюлманските им повелители, в този конкретен случай Персия.[6] Когато Дербент е под обсада от руснаците през 1796 година, арменските му жители предават на нашествениците информация за водоснабдяването на града и по този начин помагат да бъде победен ханът на Дербент.[7] Арменският архиепископ Аргутинский-Долгоруков обявява пуб­лично (през 90-те години на ХVІІІ век) надеждата и вярата си, че руснаците „ще освободят Армения от мюсюлманското владичес­тво.”[8]Арменските поданици на Персия и Османската империя, както и арменците, живеещи в Руската империя, се бият на страната на Русия срещу Персия и Османската империя по време на войните от 1827 – 1829 година, както и в Кримската война.[9] 

От своя страна арменците в Османския Анадол също демонст­рират лоялност към руската кауза и стават руски шпиони. Анадолс­ките арменци отиват още по-далеч и по времето на всички войни в Източен Анадол предават информация за движението на османските войски.  Анадолските арменци подпомагат нашествието на руските войски през 1827 година; хиляди следват движението на руската ар­мия, когато напуска Анадола. По време на Кримската война армен­ците предават на руснаците информация за обсадените градове. Именно арменски водачи от Османския Анадол показват пътя на руските завоеватели през 1877 година. Арменци от долината на Елешкирт приветстват навлизащите руски войски през 1877 година, а когато руснаците се оттеглят, масово се присъединяват към тях.[10] По време на Първата световна война, както ще стане ясно по-ната­тък, арменците от Източен Анадол и Кавказ групово се съюзяват с руснаците.

Що се отнася до Анадола, подкрепата на арменските револю­ционери за Русия става очевидна в средата на века, когато въстава град Зейтун. Защитата на Зейтун от турците през 1854 година, когато турците са в битка срещу руснаците в Кримската война, изисква пари. Тогава арменските бунтовници се опитват да привлекат фи­нансова подкрепа от Русия.[11] През 1872 година арменците от Ван като „общност” пишат писмо до руския двор, с което се молят за финансова помощ срещу собствената им държава. Искат да станат руски поданици и по-конкретно започват да събират въоръжение.[12] Връзките на османските арменци с Руската империя продължават и в действията на основните арменски революционни групи и по-точно на дашнаките (дашнакцутюн). Руска Армения е център за съ­биране на оръжия и революционна организация, която се цели в турците.[13]

Действията на бунтовниците са силно насърчени и подпо­мог­нати от връзките им с арменската църква. Църквата като инсти­туция естествено преминава руско-османската граница, защото ней­ните два центъра се намират в Ечмиадзин – руската част на Армения и в Истанбул; духовниците, епископите и техните идеи свободно пре­минават между двете духовни територии. Използвайки ресурсите на църквата, бунтовниците от духовенството подпомагат връзките между бунтовниците в Южен Кавказ и Анадола, а също така между руската държава и бунтовниците. Присъствието на духовни лица – проповедници и епископи[14] – в арменското бунтовническо движение съчетава два аспекта на арменската идентичност – църквата и наци­онализма. От друга страна, това дава легитимност на светския наци­онализъм и представя арменския национализъм в религиозен кон­текст, правейки го по-достъпен за разбиране от страна на източноа­надолското арменско селячество. Нещо повече, църковните служи­тели оказват помощ и подкрепа за бунта. Например, бунтовнически настроеният игумен на манастира Дерик – от персийска страна на Османско-персийската граница – го превръща в склад за оръжия и боеприпаси и в пункт за инфилтриране на арменски бунтовници в Османската империя.[15] 

Приемствеността в Кавказ и Източен Анадол обяснява до го­ляма степен привидно спонтанното насилие, избухнало и в двата региона. Традиционно историческите разкази отразяват всеки меж­дуобщностен сблъсък в Източен Анадол и Кавказ като отделен, изо­лиран случай. Откъснати от историческия и географския контекст, тези конфликти имат обяснение само и единствено като изблик на ирационални чувства. И тъй като арменските атаки срещу мюсюл­мани много рядко намират някакъв отзвук (по-скоро мюсюлманс­ките атаки срещу арменци биват отразявани), коментаторите лесно могат да представят мюсюлманите като диваци, които периодично изпитват нужда да убиват християни. В действителност арменците са нападали мюсюлмани точно както мюсюлманите са атакували арменци, понякога без да бъдат провокирани и без разумно обясне­ние. Има случаи на ирационална омраза, но по-често конфликтите са следствие от историческото съзнание, възпитавано и у двете страни. Именно заради историята на Кавказ и Анадола, заради познаването на историческите факти арменци и мюсюлмани знаят, че техните предшественици са се избивали взаимно. Те са знаели, че насилст­вено е трябвало да бягат едни от други или са умирали, отново ма­сово, и най-сетне, те са знаели, че ако ги застигне междуобщностна война, ще ги сполети съдбата на техните братя по религия, освен ако не победят врага. Това е класически пример за сбъдващо се проро­чество – и двете страни убиват, защото знаят, че противникът ще ги убие – и е логично в онзи исторически контекст.

В обобщение, за да се разбере историята на антагонизма между арменци и мюсюлмани, историята на Кавказ и Източен Анадол трябва да се разглежда като цяло, като история на един регион, къ­дето в продължение на 100 години арменци и мюсюлмани се борят за надмощие.

РУСКАТА ЕКСПАНЗИЯ

Враждата между арменци и мюсюлмани по много начини тръгва от руската експанзия в Кавказ. Така, а и по много други пъ­тища, кавказкият регион и Източен Анадол са обвързани, тъй като представляват отделни етапи в експанзията на Руската империя. От сравнително ранен етап на руските нашествия грузинците и армен­ците стават естествени съюзници на Русия. Грузинците – един из­точноправославен народ в централната част на Южен Кавказ – из­питват страх от доминацията на Персия или Османската империя. Този страх, както и естествената им принадлежност към руските из­точноправославни християни, прави грузинските владетели първи съюзници, а по-късно и поданици на царя. Арменската ситуация е по-различна: разпръснати из целия Южен Кавказ и Източен Анадол, през ХVІІІ век те са мнозинство на една неголяма територия. Ар­менците живеят по същите земи, където са и мюсюлманите и естест­вено претендират за тях. Именно това обстоятелство ги съюзява с Русия – без помощта на Русия арменците не могат да си получат зе­мите.

Логическият анализ на историческите събития позволява макар и със закъснение да се конструира един модел, довел до руското зав­земане на Кавказ. Наблюдава се очевидно намерение за замяна на мюсюлманското демографско и политическо надмощие в Кавказ с християнски демографски превес и руско политическо влияние така, както е на Кримския полуостров. Демографската им политика има два основни стълба – масово изселване на мюсюлмани и приток на християнско население, на славяни към Северен Кавказ, на арменци в Южен Кавказ, а по-късно и в Анадола. Аналогично на други под­модели и в този случай реалностите се оказват далеч по-сложни. Както и на Крим, руските царе се оказват недостатъчно обединени в намеренията си, а арменските надежди за независимост често са на­кърнявали надеждността на техните войски като  инструмент за пос­тигане на руските имперски амбиции. Подобно на други имперски сили руснаците първоначално обясняват експанзията си с аргумента, че искат да защитят хората и търговците, които се преселват на чужда територия, а не като част от координиран план за действие. Несъмнено обаче експулсирането на мюсюлмани се превръща в ос­новна характеристика на руската експанзия в Кавказ. Където мю­сюлманското мнозинство оказва сериозен отпор на руското нашест­вие и господство, върху тях е оказвано насилие със средствата на държавен натиск и безпримерна жестокост. По пътя си руснаците завземат джамии, религиозни вакъфи, мюсюлмански благотвори­телни организации и училища.[16]

Пример за ранната руска политика е руското завземане на Ган­джа (преименуван на Елизабетпол). През 1803 година руснаците атакуват Ганджа и побеждават хана. Грузинските военни части в руската армия, както и самите руснаци допускат и дори подтикват[17] към унищожение на мюсюлманите в провинция Ганджа.[18] След нашес­твието са положени всички старания да се отхвърли ислямс­кият начин на живот, така че мюсюлманите нямат друг избор, освен да напуснат района.[19] Тогава арменците са били насърчени да се нас­танят по земите, завзети от Русия. Например след като Русия оку­пира Грузия, цар Павел привлича арменци в Грузия, предлагайки на арменските водачи изгодни условия за трайно присъствие на руска територия през ХІХ век.[20] След успешното овладяване на Карабах от страна на руснаците там се настаняват арменци.[21]

20-те години на ХІХ век

Вековната битка между мюсюлмани и арменци започва още в Руско-персийската и Руско-турската войни от 1827 – 1829 година. Основните белези на тази дълготрайна вражда се открояват още в тези първи войни – руската инвазия в османските земи, арменското съюзничество със завоевателя, големият брой убити мюсюлмани и фактическата замяна на мюсюлманско с арменско население.

Във войните на Изтока от 1827 – 1829 година започват ма­щабни миграционни процеси на големи маси хора, провокирани от руското експулсиране на мюсюлмани от района на Ереван. Джордж Бурнутян изследва персийски и руски източници, за да изчисли де­мографските промени в ханата на Ереван, предизвикани от руското нашествие. Въз основа на данни от руско преброяване на населени­ето[22] той стига до извода, че около 26 000 (30 процента) от мюсюлма­ните в ханата са убити или са емигрирали. По-нататък Бурнутян твърди, че до 1832 година в Ереван навлизат нови 45 000 арменци, но „едва през последната четвърт на ХІХ век – след Руско-турските войни от 1855 – 1856 и 1877 – 1878 година – арменците правят твърдо мнозинство в региона”.[23]

Така земите на днешна Репуб­лика Армения са заселени с ар­менско мнозинство, създадено от руснаците. Ереван – приблизи­телно с територията на днешна Ре­публика Армения – до 1827 година е иранска провинция с мюсюл­манско мнозинство (предимно тур­ско). Унищожаването или прину­дителното изселване на мюсюлман­ско население позволява на рус­наците да населят региона с арменци от Иран и Османската империя.

Голям брой арменци от Анадола тръгват след руснаците, ко­гато те напускат Анадола през 1829 г. Съществува хипотеза и за 90 000 напуснали,[24] макар и леко преувеличена, но показателна за ма­щаба на християнското преселение към руските части на Кавказ. Х.Ф.Б. Линч твърди, че 10 000 арменски семейства от провинцията Ерзурум „са последвали руснаците, напускайки Турция през 1829 година”, за да се присъединят към 40-те хиляди арменци, дошли по онова време от Персия.[25] След Кримската война още мнозина ар­менци напускат Източен Анадол. Европейската комисия, изпратена в региона по силата на спогодба, за да определи границите между Ру­сия и Османската империя, установява, че арменските села са „полу­обезлюдени”, а според мюсюлманите арменците са поддръж­ници на руския завоевател.[26]

Събитията в Ереван едва ли са убягнали от вниманието на мю­сюлманите по остатъчните земи на Източната Османска империя. Макар и незасегнато от войните, населението на източните анадол­ски села и градове отбелязва наплива от бежанци, слуша техните разкази за руските действия по време на войните. За турското и кюрдското население на Източен Анадол, както и за хората в Кавказ руските намерения са напълно ясни.

Насилственото изселване от Кавказ

Преди руската инвазия доминиращото мюсюлманско населе­ние в кавказкия регион  е предимно турско, концентрирано в Азер­байджан и Ереван, а в останалата част от региона има различни мю­сюлмански племена. Най-големите племенни групи са тези на черке­зите, абхазците, чеченците-ингуши и дагестанците.[27] По-малките племена обикновено се съюзяват с по-големите, а черкезите в част­ност са разделени на множество по-малки племена. Исторически повечето от тях са до голяма степен независими, приемайки от време на време частичен контрол от страна на османлии или перси, но без да се отказват изцяло от своята независимост. Османското или пер­сийското господство никога не успява да стигне отвъд морските бре­гове и отвъд южните ханати и царства (като например Грузия или Ереван).

Русия демонстрира интерес и апетити да завладее Кавказ още от времената на Петър Велики, който завзема Дербенд и Баку през 1722–1723 г. Успехите на Петър Велики обаче са кратковременни и Надир - шах на Персия, който си възвръща Дербенд и Баку по силата на договора от Ганджа през 1735 година, прогонва руснаците от ре­гиона. Едва през 1812 година двата града окончателно са завладени от руснаците[28] заедно с града и региона на Ганджа (Елизабетпол). Грузия е анексирана към Русия чак през 1783 година.[29] След разг­рома на Персия (1828) и на Османската империя (1829) Русия насил­ствено получава османското и персийското съгласие да завземе Ак­хал-калак и провинцията Ереван.

С изключение на Батуми и Поти заедно с прилежащите им те­ритории всички кавказки земи на бившия СССР са в рамките на Рус­ката империя още през 1829 година,[30] но голяма част от територията не е била контролирана от Русия. Големите по площ планински те­рени на Кавказ са населени с племена, които никога не са отстъп­вали на Русия, нито пък някога са приели руско господство. През 30-те години на ХІХ век руснаците завземат територии около северната граница на племенните земи, но те никога не успяват да унищожат кавказката съпротива и да навлязат във вътрешността на региона. След 1836 година руското присъствие в Кавказ е заплашено от бляс­кавия водач Шамил и неговите фанатично верни чеченски и дагес­тански последователи.[31] Шамил успява да обедини следовници от коренно различни племена, съчетавайки ислямския религиозен енту­сиазъм и подчинението на традиционната аристокрация, която му се противопоставя. Той е талантлив и безскрупулен водач, но подкре­пата за него се обуславя до голяма степен от решението на кавказ­ките племена да противостоят на руския контрол. През 40-те години на ХІХ век планинските мюсюлмани, макар и побеждавани в битки, се изправят срещу Русия. Кавказците се оказват жестоки воини, осо­бено когато воюват в защита на домовете и семействата си. Те не отстъпват и метър от земите си, както не отстъпват и руските нашес­твеници. Руснаците обаче не жалят никого в набезите си, наред с мъжете те избиват жени и деца, докато кавказките мюсюлмани дават отпор само на организираната армия.[32] 

Граф Лев Толстой, свидетел на кавказките кланета, описва рус­ките набези срещу мюсюлманските села в Кавказ така:

Беше практика да се гонят селяните посред нощ, когато изне­надани, жените и децата нямаха време да бягат; така пос­ледващият ужас, скрит в тъмнината на нощта, когато руските войници по двойки и по тройки нахлуваха в домовете, не мо­жеше да бъде опи­сан от перото на нито един официален раз­казвач.[33]

Едва след османското поражение на изток в Кримската война, когато е премахната всяка заплаха в този регион, Русия успява да доведе до трайно намаляване на мюсюлманското население в пла­нинските земи на Кавказ. През 1857 година руснаците атакуват за последен път Шамил. Изтощените чеченски и дагестански племена  са разгромени, а Шамил е принуден да се предаде (25 август 1859 година). След това и черкезите на свой ред са разгро­мени.

До май 1864 година Русия постига пълен контрол върху Кавказ. С победата идва и руската политика на насилствено изселване – да­леч по-яростна и ожесточена от всичко, случвало се на Крим. И ако мнозина чеченци емигрират в Османската империя, то все пак пло­дородните земи на черкезите са най-сериозната примамка за Русия, която решава да превърне западните и северните части на Кавказ в християнски земи, верни на империята. Руснаците прилагат система от набези и репресии, които правят невъзможно оставането на мю­сюлманите в техните домове. Селата са плячкосвани и разрушавани. Добитъкът и всичко, необходимо за физическото оцеляване на хо­рата, е било заграбвано.

Руските методи от онова време представля­ват класическа сис­тема на насилствена миграция, която се повтаря многократно в Кав­каз и на Балканите – разрушаване на къщите, унищожаване на земе­делските имоти и липса на друг избор за хо­рата, освен на напуснат родните си места или да умрат от глад.[34] 

Кавказките мюсюлмани все пак понякога са били изправяни пред дилемата да емигрират някъде в Руската империя и да останат под руско господство или да се преселят в Османската империя:

Една руска бойна група превзе село Тообах на р. Соо­баши, на­селено с около стотина абадзеки [черкезко племе]; след като хо­рата се предадоха, бяха пленени и избити до крак от руските войски. Сред жертвите имаше две жени в напред­нала бременност и пет деца. Въп­росната бойна група беше част от войската на граф Евдо­кимов и се говори, че дошла от долината Пшиш. След като руските войски зав­земат крайбрежните тери­тории, местните жители не могат да останат там при никакви условия и са принудени или да се преселят в равни­ните на Кубан, или да емиг­рират в Турция.[35]

Черкезите на практика са прогонени към бреговете и приста­нищата на Черно море. Въпреки лошите условия и големите чо­вешки загуби те очакват османските кораби да ги преведат до Траб­зон или Самсун.[36] Техните родни места са обезлюдени, за да бъдат населени по-късно с емигранти от славянска Русия. Има свидетелс­тва, според които човек може да върви цял ден из бивши поселения в Кавказ и да не види жива душа.[37]

Руснаците не крият плановете си и тактиките за тяхното осъ­ществяване. Според лорд Напиер, британ­ски посланик в Санкт Пе­тербург, „езикът на официалните издания в Русия по тази тема е език на триумфа, а не на човешката съвест.”[38] В крайна сметка черкез­ките земи биват населени от славяни и други християни.[39]

Абхазците

Прогонването на мюсюлманските племена от Кавказ се забавя, докато Русия оценява завоеванията си и укрепва нейния военен кон­трол върху кавказките планини. По-късно, три години след прогон­ването на черкезите, идва ред на абхазците, чиито поселения са кон­центрирани в региона на Сухум кале и които биват принудени да напуснат домовете си. Методите на насилствена миграция, нало­жени върху абхазците през 1867 година, са по същество идентични с при­лаганите по-рано. Руските войници влизат в абхазките села, опожа­ряват къщите, плячкосват добитъка и друго имущество и оста­вят местното население без каквито и да било средства за живот.[40] Абхаз­ците не са в състояние да окажат ефективна съпротива и всич­ките им опити в тази посока бързо се  провалят. Руските намерения спрямо тях са същите като тези спрямо всички мюсюлмани в Кавказ, както сочат наблюденията на британския консул Уилям Палгрейв, който прекосява Абхазия на кон, за да събере информация. Палгрейв открива, че три четвърти от мюсюлманите в Абхазия и околните ра­йони се подготвят за емигриране. Той е убеден, че руснаците възна­меряват не само да прогонят насилствено мюсюлманското население от благодатните му земи, но също така „да смутят и притеснят турс­кото правителство, на което по крайбрежието ще се струпат още множество гладуващи и бедни братя мюсюлмани.”[41]

Руснаците принуждават много хиляди абхазци да се изселят, но допускат мнозина да  останат по домовете си. По всичко личи, че са извлекли поуки от опита си с кримските татари и черкезите и масо­вото им изселване, оказало негативен ефект върху икономиката в региона. Възрастните мъже, жените и децата са били принудени да емигрират или са били насилствено депортирани, докато физически здравите мъже, необходими за икономиката, остават на място и би­ват използвани за работна сила. Не се знае точният брой на онези, които са останали. Абхазките лидери твърдят, че хиляди са били принудени да останат, докато семействата им са изселени.[42]

Поня­кога са депортирани цели фамилии; друг път работоспо­собните мъже са насилствено задържани, а останалите членове на семейст­вото са били прогонвани. И в двата случая абхазките семейс­тва са напускали Кавказ и абхазката народност е престанала да съ­ществува. Оцелява съвсем малка част от нея. Както отбелязва Палг­рейв, „много болезнено беше да се наблюдава как гасне една нация, чиято единствена вина се свежда до факта, че не е руска.”[43]

Съществува дебат относно броя на черкезите и на другите ет­носи, прогонени от земите на Кавказ. Не са правени точни изчисле­ния за броя на татарските или черкезките мюсюлмани, така че никой не може да претендира за знание по този въпрос.

Анализът на раз­лични хипотези[44] сочи за разумно да се приеме, че около 1,2 мили­она кавказци са емигрирали от завладените от Ру­сия земи; 800 000 от тях оцеляват, за да се заселят в османски тери­тории.[45] Руската империя полага грижи за това завладените мюсюлман­ски територии да бъдат населени с „подходящо” – според руското виждане – население.[46] Точно както руснаци и украинци стават доми­ниращ етнос в Крим, така руснаци, други славяни и ка­заци зав­земат повечето черкезки и абхазки земи. Първото истински надеж­дно официално руско преброяване на населението, което от­чита ет­ническата трансформация, е от 1897 година, при което на по­вече от десет християни се пада по един мюсюлманин.[47]

Болести

Най-големият враг на черкезите и другите кавказки етноси, принудително напуснали родните си места, са болестите, провоки­рани от недохранване. Черкезките буквално са натикани в кораби на руските пристанища без никаква помощ и продоволствие[48] и още в първото османско пристанище Трабзон мнозина от тях умират от едра шарка, тифус и скорбут. През зимата на 1863 година в Трабзон умират двадесет от всеки петдесет черкезци.[49] В най-тежките мо­менти от пролетта на следващата година умират по 500 човека на ден;[50] само в Трабзон може да се окаже, че са умрели над 30 000.[51] Сред акостиралите по други пристанища – като например Самсун и Синоп – се наблюдава същата смъртност. В пика на емиграцията в Самсун умират по 50 от бежанците на ден.[52] Османската империя се оказва напълно неподготвена за насил­ствената имиграция на черке­зите. Санитарните условия в империята никога не са били особено добри – та дори и в най-славните ѝ вре­мена[53] - а общата бедност на империята позволява да се раздават на населението съвсем незначи­телни помощи или продоволствие.[54] Извън изпращането на некол­цина доктори и малко количество на­лични медикаменти турците не могат да направят много повече за хората. Но така или иначе по онова време няма лек за едра шарка или тифус. Единственото спасе­ние е да бъдат изведени емигрантите от техните черноморски лагери и да бъдат разхвърляни из цялата империя.[55]

Смъртността продължава да застига черкезите с неотслаб­ваща сила и след изпращането им от черноморските прис­танища към други райони на империята, където е трябвало да отсед­нат. Регист­рите сочат, че смъртността от болести сред черкезите по време на транспорт стига до една трета, а понякога и повече. Според един доклад група от 2718 черкези е натоварена на кораб в Самсун за Ки­пър; 202-ма умират по пътя до Истанбул, където 528 напускат ко­раба; 1988 продължават към Кипър, но 637 умират по време на пъту­ването.[56]

Друг доклад от Кипър описва съдбата на черкезите от кораба: „От всички, които слязоха на брега, над половината веро­ятно ще умрат; фактически дневно умират между трийсет и петдесет човека от тях.”[57]

При акостирането на абхазците в пристанищата на Черно море османската държава вече е по-добре подготвена за тяхното прие­мане. Въпреки продължаващите финансови затруднения турците намират начин да положат грижи за абхазците и смъртността от бо­лести намалява значително. Броят на бежанците е далеч по-малък от този при предишните миграционни вълни, което със сигурност има и спасителен ефект.[58]

Последствия от миграцията към Османската империя

Притокът на стотици хиляди кавказки емигранти естествено оказва силно влияние върху живота на онези, които вече населяват империята. Най-непосредственият резултат е разпространението на болести по бреговете на Черно море, до които стига империята. В Трабзон черкезите донасят тифус и условията в града стават толкова лоши, че за кратко време цялото население напуска града.[59] Търгови­ята е напълно парализирана и дори хлябът не достига – той е по-малко, отколкото при нормални времена в Самсун, когато всички хлебари затворили пекарните си, за да се спасяват от заразата на ти­фуса и шарката, донесени от черкезите.[60]

Смъртността поради болести в Трабзон между декември и сре­дата на февруари 1864 година (Таблица 1) показва, че местните жи­тели, макар и засегнати по-малко от имигрантите, също не са в безо­пасност. Подобна смъртност сред местното мюсюлманско население се наблюдава винаги, когато има преселение на черкези. Първо бе­жан­ците бивали настанявани в лагери или в публични и търговски сгради. После били разселвани из цялата страна, разпространявайки болестите, с които се заразявали в лагерите:

През юни пристигнаха в Ушак 2000 черкезки емигранти (пре­димно със стомашни разстройства и тифус). Първона­чално бяха нас­танени по ханове и в пренаселените къщи на местното на­селение, а след това – разквартирувани по селата на северозапад от града. Кон­тактът им с хората доведе до множество оплаквания от болки в ко­рема и червата, което по-късно се оказа тифус. За шест месеца (от юни до ноември) се разболяха 500 мохамедани, от които двеста ум­ряха; болните християни бяха сто, от които умряха само 20.”[61]

Таблица 1

Смъртност поради болести в Трабзон

1 декември 1863 г. до 17 февруари 1864 г.[62]

Имигранти	3 000
Местни турци	470
Местни гърци	36
Местни арменци	17
Местни католици	9
Европейци	6

Последиците от черкезката емиграция се усещат по селата в цялата империя. Османската държава не разполага нито с финанси, нито с административен персонал, за да контролира настаняването на новодошлите; поради тази причина грижата за тях е оставена на местните общности, където са настанени черкезите. Местното насе­ление – със собствения си труд и за собствена сметка – строи къщи за тях, осигурява ги със зърно. Бързо тръгналият слух за черкезите плячкосници кара местните да мислят, че така плащат за собстве­ните си страдания, но те се противят на всякакви допълнителни изисквания – дори за многострадалното анадолско, българско и си­рийско селячество, на което са наложени съседите черкези, смята, че е прекалено да плаща на тези, които са ги плашили до смърт.[63]   

Руското превземане на кавказките пристанища и прогонването на мюсюлманите от градовете и околностите им, за да се заселят на тяхно място християни, създава сериозни икономически смущения. Голяма част от традиционната търговия по източното черноморско крайбрежие е в ръцете на мюсюлмански търговци. Русия прави всичко възможно, за да разруши мюсюлманската търговия. Руските действия са често насилствени и убийствени. Османските крайб­режни лодки са унищожени от руснаци, поразявайки традиционното рибарство и търговските схеми.[64] Но повечето руски действия срещу мюсюлманската търговия имат административен характер. По вре­мето на абхазката миграция турските търговци в градовете по чер­номорското крайбрежие са облагани с незаконни налози. На търгов­ците е казано, че ако не си платят налозите, те ще бъдат изселени заедно с абхазците.[65] 

Черкезите в Османската империя

Кримските татари бързо се вписват в обичайния живот на Ос­манската империя. След като преодоляват първоначалния стрес от новата среда, те се насочват към фермите, предоставени им от ос­манската държава и възстановяват земеделското си битие. Техният език и култура не се различават много от тези на турците около тях, което им позволява бързо да се асимилират. Основната разлика между пришълците и техните турски събратя е в спомените, които разказват на децата си. Случаят с черкезите обаче не е такъв.

Черкезите не принадлежат към турскоговорящия етнос, както и не са земеделци по традиция. За разлика от татарите те се явяват езикови аутсайдери, които трябва да бъдат интегрирани в езика и нравите на империята. Повечето от тях водят съзидателно съществу­ване и най-вече онези, които получават плодородни земи на Балка­ните и в Западен Анадол. Други обаче, установени на места, където едва оцеляват, избират набезите върху околни поселения и плячкос­ването им като средство за препитание, подлагайки на страдание както християни, така и мюсюлмани. И ако татарите имат положите­лен принос за империята, то приносът на черкезите – поне в нача­лото на битуването им в империята – е смесен. Трудно може да се каже за тях, че бързо са се „вписали” в средата като естествена част от живота на турската общност.  

Паметта за руския империализъм 

Руските действия в Кавказ имат един съществен ефект – те ка­рат мюсюлманското население на Османската империя да живее под непрекъснат страх и в постоянно напрежение. Руснаците прогонват със сила мюсюлманските народи и на тяхно място се заселват хрис­тияни. Подобна политика може само да впечатли мюсюлманите, ко­ито се явяват по пътя на една бъдеща руска експанзия. Те бързо раз­бират, че това е трайна политика. Османските християни бунтов­ници също разбират, че руската политика носи потенциал и ползи за тях самите. Както ще стане ясно по-нататък, реализацията ѝ от страна както на османските мюсюлмани, така и на османските хрис­тияни става съществена част от кървавата история на предстоящите войни между различните общности.

Ситуацията в османския Изток 

Османската империя не управлява истински голяма част от Из­точен Анадол. Държавата е важен и досаден, натрапчив фактор в живота на малка част от източното население, предимно на онези, които живеят в градовете или близките до тях села, както и в погра­ничните райони. В повечето селски райони турците се държат пре­димно като бирници, когато това е възможно и като военизирана сила, когато това се налага.

Основна опасност – а оттам и основен политически фактор в Османския Изток – представлява постоянното присъствие на маро­дерстващи елементи, които само чакат сгоден случай, за да влязат безнаказано в акция. Това са предимно номадски или полуномадски кюрдски племена, които правят така, че повечето действия на ос­манската държава по опазване на обществения ред да се свеждат до контролиране на тези племена. Турците не разполагат нито с чо­вешки ресурс, нито с финансови средства, които да позволяват пос­тоянен надзор върху действията на кюрдите, така че контролът се осъществява чрез типичната османска система на подкупи, съчетани с насилие. Племенните вождове са въвлечени и интегрирани в ос­манската система с почести, постове и пари. В сравнително спокой­ните моменти кюрдските племена са  имали разрешение да решават самостоятелно всички свои вътрешни въпроси. Те си запазват зе­мите, обработвани от мюсюлмански и християнски арендатори, държат пазара на занаятите и хранителната „индустрия”, отглеждат огромни стада животни – и всичко това без никаква намеса от страна на държавата. Османската държава изпращала войски само ако кюр­дските племена се разбунтуват или предприемат мародерски кампа­нии.[66]

Успехът на подобни експедиции понякога бил увенчаван с обесване на бунтовническия племенен шейх. По-често обаче осман­ската държавна намеса завършвала с насилствено премесване на шейха в Истанбул или другаде с внушителна пенсия, така че да се ограничат тревогите за империята от продължаващи кръвопролития и племенни вражди. Ситуацията на изток си остава непроменена. Случването на истински промени би изисквало постоянно присъст­вие на войска в източните провинции и постоянно наблюдение на кюрдите.

При все това човек трябва да бъде особено внимателен, когато определя кюрдите като разрушителни, подривни елементи. Онези, които действително са действали с  разрушителна сила, са били пле­менни групи със силно чувство за привързаност към племето. Грешка би било да се констатира каквато и да било „кюрдска” иден­тификация сред тях. Племената си оказвали съдействие само от вза­имна изгода, а не от етническа лоялност, за каквато няма никакви свидетелства. Освен това кюрдскоговорящите никога не са въста­вали. Те са обработвали земя, гледали са животни и са имали почти същото отношение към религията и държавата, каквото етническите турски земеделци и пастири. Бунтовническите племена за тях са били точно толкова врагове, колкото и за турскоговорящото населе­ние. Когато тук се споменават вандалските кюрдски племена, то в никакъв случай не става въпрос за подробно описваните кюрди, ко­ито със сигурност са мнозинство.

И докато арменците от Изтока са често обект на кюрдско гос­подство в провинциалните райони и на Османската държава в градо­вете, те също са извличали и ползи от османската уязвимост, когато става въпрос за постигане на фактическа автономност. Арменските села в планинските райони на Югозапада са практически свободни от външен контрол. Това е особено валидно за региона на Зейтун. Арменците в Зейтун с неохота плащат дан на турците, както са пра­вили и по отношение на арабите, византийците и на други преди тях, но постигат възможност за самоуправление. През целия ХІХ век ви­соките налози създават напрежение между зейтунци и османлии. Последните рядко са успявали да си вземат определените налози чрез въоръжени сблъсъци.[67]

Османската търпимост по отношение на кюрдската и арменс­ката квазиавтономност е симптоматична за слабостта на Османската държава. Заети със смъртоносни войни на север и на запад, турците е трябвало да бъдат удовлетворени от  сравнителното спокойствие на изток.

Недостатъците в системата на управление в османския Изток започват да стават особено очевидни във военно време. В мирно време мащабът на османските гарнизонни войски и жандармерия са достатъчни, за да поддържат нещо, което наподобява обществен ред. Те успяват да наложат властта си, защото в крайна сметка зад тях е цялата османска армия. Във военно време обаче ситуацията е ко­ренно различна. Стражарите (полицията на османския Изток) биват изтегляни на фронта и стават гръбнак на османската армия в битките ѝ срещу Русия. По този начин обаче е застрашена ежедневната си­гурност в региона. Нещо повече, не остават военни сили за борба с крайните елементи. В този вакуум от военна мощ първи се намест­ват кюрдските племена, а по-късно и арменските бунтовници.

Кюрдските племена се състезават с турците за контрол върху всичко и всякога, когато смятат, че имат шансове за успех. Те се из­правят срещу османските войски във войните от 1834, 1836, 1847 и 1879 година, както и в по-незначителни конфликти през целия ХІХ век. Те не се стремят към създаване на държава, а просто към неза­висимост от централната власт. На моменти единствено враждеб­ността между кюрдските кланове позволява на османците да впечат­лят властите с политиката си на „разделяй и владей”. По време на Кримската война кюрдите от Мосул въстават срещу държавата, именно защото османските войски стигат до границата и не успяват да влязат в града,[68] а по-късно в Руско-турските войни позицията на кюрдите е най-малкото двойствена и противоречива. Някои се сра­жават на османска страна, макар и с много ограничен военен при­нос.[69] Други просто не участват, а има и такива, които при всяка въз­можност атакуват и ограбват османските войски. В този период кюрдските племена като група показват, че са верни на племето, а не на някаква държава, та дори не и на братята си мюсюлмани.

Руско-турската война от 1877–1878 година бележи повратна точка в историята на Източен Анадол. Ефектът от нея върху мю­сюлмани и християни е съществен. Арменските аспирации за при­общаване към християнския суверенитет, а при възможност и за постигане на арменска автономия, чувствително се засилват. Част от онова, което арменците смятат за своя родина – регионът на Карс и Ардахан – е завзет от турците и по всичко личи, че останалата част от Армения скоро ще попадне в руски ръце. Освен това контролът на османската държава върху източните ѝ провинции също отслабва като пряк резултат от войната, с което е нарушен балансът на силите в източните райони. Османската държава, разорена и без никакви европейски провинции, които да ѝ носят приходи, не може да под­държа и да плаща за сигурността на Изтока. Много от войниците и стражарите, които при нормални условия осигуряват обществения ред, са избити по бойните полета.

Американски мисионер и британски консул в Битлис описват ситуацията преди и след войната по следния начин. И в двата случая представители на османската държава искат да защитят народа и правят, каквото могат. Преди войната успяват, след нея – не:

[Битлис през 1876 г., преди войната] В началото на  този ме­сец е организиран заговор за избиване на християни... ня­кои от за­вера­джиите се обръщат към местния шейх [сик] за одобрение и по­мощ, което го изправя срещу замисъла и той заявява, че ако се опи­тат да осъществят плана си, той ще де­монстрира своето възмуще­ние, като си подпали къщата и на­пусне града! Това е много силен знак, тъй като той е на почит сред мюсюлманите. След това загово­рът е предс­тавен на друг изявен турчин – Али ага, който също из­разява реши­телно не­одобрение и заявява, че ако се опитат да го осъществят, той ще събере в къщата си петстотин от своите васали, ще ги въо­ръжи с пушки и ще предизвика заговорниците да влязат в смъртоносен бой.

След това заговорниците уведомяват мюфтията, който изра­зява точно толкова категорична съпротива на идеята, колкото и пре­дишните двама, за които споменах.

В крайна сметка аферата стига до Аведи ефенди, бивш духо­вен водач на арменците, който, придружен от държавния ковчеж­ник, представя случая на жандармерийския началник (каймака­мина) и хвърля върху него отговорността за после­диците от евен­туално клане, ако се допусне осъществяване на заговора. Каймака­минът го уверява, че няма от какво да се страхуват, защото той ще се погрижи да няма никакъв заго­вор. Моят източник, Йоханес ага, протестант от Меджлис, ми каза, че каймакаминът патрулирал нощем по улиците с въо­ръжена охрана, за да пази града от грабители и убийци.[70]

[Битлис през 1879 г., веднага след войната] Всички, както мю­сюлмани, така и християни, се изказваха ласкаво за каймака­мина Рашид ефенди и твърдяха, че той винаги е искал да прави добро, да се бори с безредиците и да въздава спра­ведливост. Ахмед ефенди, член на Меджлиса, също го оце­нява по достойнство. За съжаление обаче неговото влияние е много слабо, войските под не­гово команд­ване са малко. Раз­полага само с четиридесет заптиета [стражари], с които да придружава пътниците и писмата в пощенс­ката кола, да съ­бира данъците и да опазва обществения ред. В ре­зултат на това кюр­дите безчинстват и грабят дори в градовете, а кайма­каминът не може нито да ги спре, нито да ги накаже.[71]

Османската държава среща трудности при опазването на реда в източните и югоизточните части на Анадола дори във времена на просперитет, когато турците са в състояние да поддържат гарнизони в регионите, заплашени от кюрди номади, с редовна войска и жан­дармерия. Във времена на вътрешни кризи, а още повече и на война с Русия, османските войски са изтеглени, а цивилното население – в по-голяма или по-малка степен – оставено беззащитно пред набезите и изнудването на кюрдите. С изтеглянето на османските войски от източните провинции, за да се включат във войната от 1877–1878 година, силите на ос­манската гражданска държава в тези региони са съвсем изчерпани.[72] Кюрдите успяват да навлязат дори в големите градове като Битлис, както вече беше споменато. През 1877 година в Битлис мотканските кюрди влизат в затвора и освобождават техен човек, който чака из­пълнение на смъртна присъда за убийство на арменец. Те са щели да плячкосат всичко в града, ако друго кюрдско племе не е нахлуло в него, за да спасява населението. Спасителите се появяват само за­щото градът се оказва единствено място за произ­водство на стоки, които племето продава на градските търговци.[73] Племенните кюрди представляват една въоръжена и мобилна сила, добре скрита в пла­нините. Те лесно преминават от една османска провинция в друга, пресичат границата и кръстосват Персия.[74] По-късно, след Първата световна война, британците в Северен Ирак, въоръжени със само­лети и съвременна военна техника, също нами­рат за почти невъз­можно да усмирят кюрдите.[75]

Показателен за ситуацията в цял Източен Анадол е примерът от района на Мидят по време и след войната от 1877–1878 година, опи­сан от британския консул Тротър непосредствено след войната. Според него преди войната правителството е успявало да държи под контрол кюрдските водачи. По време на войната, когато редовната войска е изтеглена на фронта, няма средства за въдворяване на ред.[76] И действително има опасения, че кюрдските племена ще въстанат. В крайна сметка се стига до постоянни набези и контраатаки между кюрдските племена, които водят до общо състояние на анархия в региона. Мидят е разделен на различни въоръжени лагери. Всяко село, в това число и християнските села, се отбранява самостоя­телно. Никой не бил защитен, ако се намира далеч от селото си. Християни и мюсюлмани са принудени да се защитават сами. Тро­тър споменава специално Телерман – арменско село „в равнина на югозапад от Мардин с около стотина къщи в него”. Селото е опи­сано като „добре въоръжено и способно да се отбранява сред арабс­ките си, кюрдски и черкезки съседи”.[77] Селата на уседналите кюрди са абсолютно същите, т. е. „добре въоръжени и способни да се отб­раняват сами” и естествено поддържането на постоянно състояние на бойна готовност води до битки на мюсюлмани с мюсюлмани, мюсюлмани с християни. Защитавайки нуждата от оръжия, кюрдс­ките аги от едно село заявяват, че „общите полицейски сили за за­щита на региона се състоят от четирима мъже – бройка, която е оче­видно абсурдно малка предвид патрулирането им и в съседния ви­лает Алепо, както и връзката им с араби, кюрди и черкези”.[78]

С присъщата жлъч на британски консул, несъмнено подозиращ османските чиновници в неразбиране на нещата по същество, Тро­тър разказва на валията на Диарбекир за положението в Мидят, който откровено му признава, че няма кого да изпрати там. Полови­ната от и без това малката му войска е дезертирала, когато им е било платено с напълно обезценена валута и „че не се намират достатъчно безразсъдни мъже, които да заемат мястото на онези, които са си отишли”.[79] Именно в това е основният проблем. Няма пари за полици­ята и армията. Положението е еднакво в целия Изток.[80] Напри­мер в хазната на Ерзурум, че валията е принуден да заема пари от по-богатите граждани на Ерзурум, за да осигури на гарни­зонните войници традиционния подарък за байрам, а именно запла­тата за един месец, част от възнаграждението им за четири години, платено със закъснение.[81] Не трябва да е изненадващо, че така плате­ните войници са неефективни и остават малко на брой.

Британският посланик Лаярд правилно отбелязва, че турците не могат да се надяват на по-добри времена, ако всички държавни пари се харчат за защита срещу „все същото  войнстващо отношение на Русия”. [82] Малко може да се направи, докато Русия завзема осман­ски земи, причинява огромни загуби от османлии във войни и прави задължително поддържането на голяма армия. И макар да страда цялото население, повечето набези се отра­зяват най-тежко на арменците. Турците например преди войната от 1877-1878 година винаги са поддържали батальон редовна войска в Чемишкезек (близо до Харпут). По време на войната вече не могат да си позволят такова нещо. В резултат на това кюрдските племена навлизат в об­ластта и започват да плячкосват села, които са пре­димно арменски.[83] Въпреки всичко, грешка би било да се смята, че арменците са били единствената мишена на кюрдските мародери – те не са подбирали толкова прецизно жертвите си. Емисар на бри­танския консул, изпра­тен да проучи кюрдите, докладва следното:

От всичко, което видях и чух, кюрдските племена в пла­ни­ните – от Диарбекир до Солаймания – са повече или по-малко не­управля­еми. Те не само отказват да плащат данъци или да се под­чиняват на закона за военната повинност, но с удоволствие грабят и убиват, а който посмее да им откаже каквото и да било, със си­гурност губи живота и имота си. Не трябва обаче да пропусна и това, че в много случаи, на които се натъкнах по време на моята мисия, вредителст­вото на кюрдите носи еднакво страдание както на мохамеданите, така и на християните. Племената на Рушкоотан, Шейх Додан, Са­сун и Мокту, които населяват планините между Диарбекир и Моуш, не прощават нито на християни, нито на моха­медани; и докато бях в Пашалик в Диарбекир, плячкосниците убиха поне трима мохамедан­ски водачи заради имотите им.[84]  

Няма много свидетелства за това, че кюрдите са предпочитали да атакуват християни, а не мюсюлмани, макар да е логично пляч­косването от богати, а не от бедни и нападенията им срещу слаби, а не силни общности. Относителното богатство на арменската общ­ност обяснява донякъде защо арменците стават по-честа мишена на набезите им. Османската армия и жандармерията не са дислоцирани в Изтока само за да защитават арменците от кюрдските племена. Те присъстват, както и всяка полиция, за да защитават гражданите едни от други. Турските селяни, та дори и другите кюрди, също стават жертва на кюрдските племена.[85] Преди 80-те години на ХІХ век кюрд­ските племена фактически са по-сериозната заплаха за общест­вения ред в Османската империя, отколкото арменските бунтовници. По време на Кримската война например кюрдският племенен вожд във вилаета Мосул доброволно се ангажира да събере голяма кюрд­ска армия, готова да воюва срещу Русия. Дадени са му 50 000 кю­рюша, за да плати и да екипира тези мъже. Веднъж събрани, него­вите 1500 мъже въстават, нападат ос­мански държавни служители в Джезире и започват да безчинстват в целия район. Техният бунт е потушен едва след войната.[86] През 1878 година, по време на войната, въстават и кюрдите от Дерсим.[87]

През 1879 година кюрдските бунтове сe разпростират из цял Югоизточен Анадол и се превръщат в основна заплаха за империята, отслабена от последната руска война. Бунтовниците не показват особена лоялност към никого, освен към своето собствено племе. Повечето разрушени села са кюрдски, където населението е лоялно към султана или свързано по някакъв начин с противниково кюрд­ско племе.[88] Кюрдите нападат дори салове, натоварени с храни и продо­волствие за бедстващите райони в Югоизточен Анадол през 1879 година, с което причиняват гладна смърт на неизброим брой кюрди (в очакване да получат зърно).[89]

Турците, подпомогнати от приятелски кюрдски племена, при определени условия биха могли да се справят с кюрдите, прилагайки военна сила,[90] но под натиска на Европа след арменските бунтове те никога не получават разрешение да предприемат такива действия. Това е същата тази Европа, която горчиво съжалява и се възмущава всеки път, когато османлиите наказват със затвор арменските бун­товници[91], в този момент не спира да негодува срещу факта, че Осман­ската империя не е достатъчно решителна и силна в действи­ята си за справяне с кюрдските племена.

Не бива да си мислим, че само мюсюлмани са участвали в гра­бежите и размириците. Британският консул Билиоти, участвал в раз­следване през 1879 година, споделя, че арменските атаки срещу мю­сюлмани са също нещо познато.[92] Арменската общност в Зейтун е особено известна с подобни набези.

Черкезите

Присъствието на черкези в Източен Анадол също е размирно и разрушително. Когато между кюрди, арменци и османската държава се постига някакво временно споразумение, изведнъж се появява един нов елемент, който не може лесно да бъде асилимиран в тради­ционната социално-икономическа система.[93]

Черкезите, попаднали в османския Изток, са останки от народа си, калени в битки и войни с Русия. Те са крайно бедни, живеят в мизерия и са принудени да ма­родерстват, за да оцеляват. Свидетелс­твата, които описват нормал­ния им живот в тяхната родина, говорят за едни принципни и мо­рални хора, вероятно със собствен етичен кодекс, но без въвличане в действия, каквито е трябвало да предпри­емат след експулсирането им. В Източен Анадол обаче, до голяма степен за да оцелеят, някои черкезки бежанци атакуват и ограбват както мюсюлмански, така и християнски села.

Твърди се, че дори кюрдите се бояли от черке­зите,[94] поради ко­ето империята изпраща османски войници да обезо­ръжават маро­дерстващите черкези, макар и безуспешно.[95] Това, раз­бира се, може и да е истина, ако се вярва на слуха за черкезите, че репутацията им е далеч по-лоша от истинския им нрав и че консулс­ките комюникета отразяват предимно действията на по-размирните от тях. Европей­ците не са особено склонни да осмислят тяхната ис­тория, нито пък да им съчувстват заради бедността и мизерията.

Черкезите, които поучават парче плодородна земя, отсядат там и никой не чува повече за тях. Въпреки това репутацията на онези, които мародерстват, е достатъчна, за да всява ужас сред оста­налото селячество. Никой - нито мюсюлманите, нито християните – не иска черкезко поселение в околностите си. Когато се планира та­кова или просто тръгва мълва, мюсюлманските села и техните во­дачи протес­тират пред официалните власти. Арменците пък най-често се обръ­щат към европейските консули или чуждите посолс­тва.[96]

Таблица 2

Населението на Чаршамба около 1880 г.

по изчисления на британския консул Билиоти[97]

Семейства

Местни мюсюлмани	3 000
Гърци	716
Арменци	1 828
Черкези	5 000
Абхазци	130
Лази	149
	10 823

Таблица 2 съдържа данните на Билиоти за района на Чаршамба. Преместването на големи групи черкези в Източен Анадол не­съм­нено нарушава традиционното етническо равновесие в региона. Ня­кои области дори стават „черкезки” поради факта, че най-голя­мата етническа група е тази на черкезите. Британският консул в Трабзон, Билиоти изчислява населението в региона, което представ­лява мю­сюлмански имигранти от Кавказ. И макар цифрите му да са прибли­зителни и основани на предположения, те са показателни за демог­рафските промени, предизвикани от миграционните процеси..[98]

ОБОБЩЕНИЕ

През ХІХ век равновесието в Кавказ и Османския Изток е на­рушено от руската инвазия и насилственото изселване на кавказки мюсюлмани. По стандартите от края на ХХ век това равновесие е незадоволително. Заобиколена от външни врагове и със слаба ико­номика, османската държава не е в състояние да защити качествено народа си. Но злото, което замества традиционното равновесие, е още по-голямо. Цели народи са прогонени и намират подслон единс­твено в бежански лагери, където много хора умират. Други се засел­ват в региони, където местното население не желае да ги приеме. Вместо да помогнат в тази ситуация, руските набези срещу осман­лиите допринасят за разпада на обществения ред, като унищожават османската армия – единствената сила, която поддържа реда, макар и непълноценно. Но най-злокобният ефект от руската инвазия е съз­дадената враждебност между мюсюлмани и арменци, една традиция на взаимно недоверие и неприязън, която оставя траен отпечатък и върху двете групи.

---

[1] Иван Головин, Кавказ, Лондон, 1854.

2 За географията на Кавказ и Източен Анадол вж.: У.Е.Д. Алън и Пол Муратов, Кавказките бойни полета, 1953; Дж. К. Дюдней, Турция: Въведение в географи­ята, Ню Йорк, 1971; У.Б.Фишер, Средният Изток, Лондон, 1950, 1978; Джон Ф. Бадлей, Назъбените склонове на Кавказ, Лондон, 1940; Ал-кабк в Е.І., том ІV, сс. 350-351 (Д.Н. Макензи).

3 Мюсюлманската кавалерия, в която има както кюрди, така и жители от плани­ните, служи заедно с руснаците в източните провинции по време на Кримската война. Вж. Кавказките бойни полета, сс. 60, 67, 72 и 83.

4 Кавказките бойни полета, с. 293.

5 Мюриел Ан Аткин, „Ханатите в Източен Кавказ и началото на първата Руско-иранска война”, докторска дисертация, Университет Йейл, 1978, с. 7.

6 Аткин, сс. 25–27. Освен това Аткин споменава (сс. 199–200) и други примери на арменска църковна подкрепа за Русия в началото на ХІХ век.

Арменци и грузинци, особено онези с роднини или бизнес в Иран, си остават це­нен източник на информация за руските официални власти, като по този начин оказват влияние върху политическите и тактическите решения на Русия. Даниел, кандидат за глава на Арменската църква, подкрепен от Русия (след смъртта на Аргутинский-Долгоруков) - осигурява руснаците с информация. Лично [цар] Александър инструктира специално Цицианов да търси патриарх Даниел и него­вите последователи за информация и да разчита на неговите съвети. През 1808 година Александър връчва на Даниел орден „Света Ана”, първа степен за това, че е предоставял информация на Русия. През следващите няколко години, когато Русия води битки за разширяване на границите си до Кура и Арас, арменците про­дължават да изпращат на официалните руски власти послания, с които насърчават заграбването на ханати под мюсюлмански контрол и търсят от тях спасение за арменците, които са под мюсюлманско господство.

Русия може и да е била единствената християнска сила, на която са могли да разчитат арменците, но руските действия са изцяло в техен – руски – интерес, а грижата им за християнството е твърде съмнителна. Например виж ранната руска политика и руско завземане на Кавказ по Аткин и в частност сс. 30 и 37.

6 Аткин, сс. 25–27. Освен това Аткин споменава (сс. 199–200) и други примери на арменска църковна подкрепа за Русия в началото на ХІХ век.

7 Аткин, с. 139.

8 Аткин, с. 144, но също сс. 210, 219.

9  Х.П. Пасдермаджиян, Историята на Армения, Париж, 1971, сс. 307 и 309.

 Някои арменци са знаели, че подкрепата им е от решаващо значение за Русия и завладяването на Кавказ. Виж Г. Пасдермаджиян, Защо Армения трябва да бъде свободна, Бостън, 1918, с. 16.

10 Кавказките бойни полета, сс. 148 и 149.

 Не всички арменци, преселили се в Русия, добруват там. Британският консул в Ерзурум Тейлър пише, че „няколко стотин арменски семейства” са се върнали в Ерзурум от Русия (F.O. 195–799, № 2, Тейлър до Лионс, Ерзурум, 19 май 1866). Възможно е броят на емигрантите да е преувеличен. Виж също F.O. 195–1237, № 2, Еверет до Тротър, Epзурум, 4 ноември 1879 година относно последвалите об­ратни миграции.

 Интересни истории за привързаността на арменското селячество към Русия мо­гат да се прочетат в SS, 54. Билял Н. Шимшир, Британски документи относно османските арменци, Анкара, 1983, том І - 1880).

11 Луис Налбадян, Арменското революционно движение: Развитие на арменските политически партии през ХІХ век, Бъркли и Лос Анжелис 1963, с. 68.

12 Налбадян, сс. 81–82.

13 Налбадян, сс. 173–176.

14 Например Налбадян разговаря с един революционно настроен владика, „покой­ния Мушег Серопян, бивш архиепископ на Силиция и един от първите членове на Хунчакиянската революционна партия,” Налбадян, с. 208. Виж също така Свиде­телства за руско-арменските зверства, сс. 22–24.

 Тук не можем да разглеждаме съществената роля на арменските протестантски мисионери за развитието на арменския национализъм и на арменските очаквания, но онези, които проявяват интерес, могат да се насочат към Джоузеф Л. Грабил, Протестантската дипломация и Близкия Изток, Минеаполис, Минесота, 1971, спе­циално сс. 46–53.

15 Налбадян, с. 174.

16 Аткин, с. 144; виж също сс. 82 и 242.

17 „Ако руските официални власти имаха желание да спрат масовите кланета, те не положиха никакви усилия да сторят това.” Аткин, с. 259.

18 Аткин, сс. 257–259.

[19] Аткин, сс. 263–264.

20 Аткин, сс. 173–175.

21 Аткин, с. 111-112, както и с. 254.

  Мащабното движение на големи маси хора не е толкова необичайно, колкото би могло да се очаква. Мнозина кавказки мюсюлмани и арменци в продължение на векове се местят от място на място, за да избегнат глад, болести или лошо уп­равление, или просто за да си намерят по-добри условия за живот. Свидетелствата за подобно движение са оскъдни и понеже идват предимно от руски източници, те най-често са пристрастни.

22 Джордж Бурнутян, Източна Армения през последното десетилетие от господ­ството на Персия, 1807–1828 (Политическо и социално-икономическо изследване на Ереван в навечерието на руското му завземане), Малибу, Калифорния, 1982, с. 69

23 Бурнутян, с. 74, виж също сс. 39 и 40. Изследването на Бурнутян е блестящ при­мер, внимателно документирано проучване на ситуацията в Ереван до руското господство и след това. То съдържа също така и кратка история на руско-арменс­ките отношения в този период. Виж по-точно сс. 41 и 42 за арменската колебли­вост и двойственост по отношение на Русия.

24 „Четири хиляди християнски семейства, на които са дадени 40 000 [сики], са получили разрешение да съпътстват [руската] армия, а десет хиляди други семейс­тва са ги последвали. Така около деветдесет хиляди души са избягали от тирани­ята на мохамеданските си господари” (генерал-лейтенант У. Монтейт, Карс и Ер­зерум: с кампанията на принц Паскиевич през 1828 и 1829, Лондон, 1856). Мон­тейт е един безпристрастен свидетел, за което говори последното изречение. За други оценки виж Джон Ф. Бадли, Завладяването на Кавказ от Русия, Лондон, 1908, сс. 222 и 223.

25 Хенри Финис Блос Линч, Армения: Пътешествия и изследване, Бейрут, Хайятс – второ издание, 1965, т. І. Пасдермаджиян посочва (с. 308 и с. 310) без източник, цифрата 35 000 от „Салмас и Урмях” в Персия и казва, че след войната от 1828–1829 година идват от Османската империя 100.000 арменци – от Елешкирт, Бая­зит, Карс и Ван. Последните се заселват в Акхалкалаки (40 000), Ширак (12 000), Ериван и Севан (25 000), както и на други места.

[26] F.O. 195–562, № 37 „Доклад за политическото и военно състояние по турските граници в Азия” от Дж. И. А. Саймънс, 16 ноември 1857.

27 За кратко обобщение на народите виж Хари Х. Уолш, „Иберо-кавказки” под редакцията на Ричард Уикес, Мюсюлманските народи: светът на етнографското проучване, Уестпорт, Кънектикът, 1978, сс. 174–180; виж също „Черкезите” в Е.І.2, том ІІ, сс 21–23 (Ч. Куелкеджай), както и източниците, посочени в бележка 2.

28 Дадено с Договора от Гюлистан от 1813.

29 Макар и до началото на ХІХ век да не е ефективно управлявано от Русия.

30 Договорите от Тюркманчай, 1828, и от Едирне (Одрин), 1829.

31 У.Е.Д. Алън нарича Шамил „най-великият водач на бунтовници в историята на войната” (Кавказките бойни полета, с. 107)

 За историята на Шамил и ранните руски завоевания в Кавказ виж Джон Ф. Бадли, Руските завоевания в Кавказ, Лондон, 1908, което си остава най-добрият източник за представяне на военната история от онова време. Едва ли може да се очаква по-обективен разказ от този, който в непреднамерения си анализ описва основните мюсюлмански сили в Кавказкия регион като „неописуем турчин и още по-неописуем перс” (с. 18) Виж също свидетелствата на Лесли Бланч, Кавалери­ята на рая, Лондон, 1960, Най-добрият съвременен анализ на въстанието на Ша­мил и блестящ библиографичен източник е Пол Б. Хензе, „Огън и меч в Кавказ: Съпротивата на северокавказките планинци от ХІХ век” в Проучване на Цент­рална Азия, т. 2, № 1 (юли 1983), сс. 5–44.

32 За отношението към редовната армия, която се изправя срещу руснаците (т.е. убива), виж Бадли, Завземането, в частност сс. 55, 67, 89 и 98.

33 Граф Лев Толстой, преразказан от Брадли, с. 446. Толстой продължава да твърди, че след 1852 година руснаците „хуманно” сменили тактиката, щурмувайки селата първо с артилерия, а след като мъжете били сразени, вземали в плен жените и децата, без да ги избиват. Свидетелства от по-късен период обаче сочат, че впе­чатленията на Толстой за наличие на нова тактика, невинаги са верни, тъй като и през 60-те години на ХІХ век са унищожавани цели села. Виж също Руските звер­ства: Документи за Конференцията в Константинопол, Константинопол, 1877, сс. 12–35.

34 F.O. 97–424, № 29, Стивънс до Расъл, Требизонд, 10 октомври 1863, Виж и пе­тицията на черкезите, предадена във F.O. 881–1259, Бълуер до Расъл, Константи­нопол, 12 април 1864, и F.O. 257–11, № 8, Диксън към Ейре, Сукум кале, 29 юни 1864.

35 F.O. 97–424, № 2, Диксън до Расъл, Сукум кале, 17 март 1864. Консулът Диксън, както и други докладват за множество примери на миграция към Османската им­перия (F.O. 881–1259, Диксън до Расъл, Сукум кале, 13 април 1864).

36 Comité de bienfaisances des émigrés politiques de la Ciscaucasie en Turquie, Apercu historique sur les Ciscaucasiens pendant la Guerre Mondiale. Constantinople, 1918, p. 10.

37 F.O. 881–1259, Диксън до Расъл, Сукум кале, 22 февруари 1864.

38 F.O. 97–424, Напиер до Расъл, № 260, Санкт Петербург, 19 май 1864.

 Относно руските твърдения за добро отношение към черкезите, виж F.O. 97– 424, Напиер до Расъл, № 260, Сукум Санкт Петербург, 19 май 1864. Напиер е изк­лючително добронамерен към руснаците, но е резервиран към техните разкази. Неговата оценка за морала на руските завоевания е проста и точна: „Вероятно е излишно да се коментира липсата на теоретична справедливост, що се отнася до поведението на руската държава в този момент. Руснаците нямат никакво право да завладяват черкезките племена, както и нямат право да ги лишават от собстве­ността им, да отнемат независимостта им. Тук се наблюдават две злини”. (F.O. 97– 424, № 260, (Напиер към Расъл, Санкт Петербург, 19 май 1864).

39 Германските, гръцките и българските заселници се настаняват и по крайбрежи­ето. Виж Алън Фишер, „Емиграцията на мюсюлмани от Руската империя в годи­ните след Кримската война”, Jahrbucher fur Geschichte Osteuropas, т. 35, № 3, 1987, сс. 356–371.

40 F.O. 97–424, № 13, Палгрейв до Станлей, Требизонд (или Трабзон), 16 май 1867.

41 F.O. 97–424, № 6, Палгрейв до Расъл, Требизонд (или Трабзон), 17 април 1867.

42 F.O. 97–424, Палгрейв до Барън, Требизонд (или Трабзон), 26 септември 1867.

 F.O. 97–424, Палгрейв до Лионс, Требизонд (или Трабзон), 14 юли 1867.

 „Потвърдени са всички свидетелства за насилието, упражнено спрямо абхаз­ците, за да бъдат ограбени и изгонени от страната. Допълнени са с детайли, които говорят за съвършено безпричинно варварство; има потвърждение и от самите изселници, които заявяват, че някои от техните сънародници, насилствено качени на руски кораби под претекст, че ще бъдат закарани в Турция, биват изпратени в Кеч или Новоросийск, а след това във вътрешността на Русия. Последните съби­тия дават още повече достоверност на подобни твърдения” (F.O. 97–424, № 18, Палгрейв до Станлей, 28 май 1867).

43 F.O. 97–424, № 13, Палгрейв до Станлей, Требизонд (или Трабзон), 16 май 1867

44 Маккарти, Бюлетин на Асоциацията за турски изследвания. Фишер (Емиграция на мюсюлманите) казва, че емигрантите представляват между 17 и 28 процента от населението в засегнатите райони на Кавказ, „ако може да се вярва на десетото всеруско преброяване на населението (1857)”. Той има основание за резерви към преброяването. „Съмнявам се, че руснаците са преброили акуратно всички мю­сюлмански племена. Напълно вероятно е преброяването да не отчита големи маси хора”. Фишер сочи редица други цифри, а Ахмед Чеват Ерен изчислява броя на черкезките емигранти в Turkiye’de Goc ve Gocmen Meselesi, Истанбул, 1966, сс. 68-75. Кемал Карпат пък цитира още по-големи цифри в Османското население 1830–1914: Демографски и социални характеристики, Медисън, Уисконсин, 1985, сс. 27 и с. 67.

⁴⁵ Данните за броя на кавказките емигранти мюсюлмани, както и на кримските татари се основават само на предположения. Не съществуват точни цифри, а оценката почива не на статистически анализ, а до голяма степен на това доколко е надежден източникът, от който се ползват базисните данни. Аз лично разчитам на данни, цитирани от трима историци – Кемал Карпат, Алън Фишер и Марк Пинсън. Изглежда, че в периода между 1856 и 1864 година е имало приблизително около 600 000 емигранти, а след 1864 година – 200 000.Вероятно това са били бежанци за оцеляване. Данните за ужасяващо висока смъртност в Кавказ подсказват, че не би било преувеличено твърдението за смъртта на около една трета. Затова и до­пускането, че около милион и двеста са поели пътя на емиграцията, а около 800 000 действително са се заселили в Османската империя, не би било лишено от логика. Трябва да се знае все пак, че тези цифри не са категорични. (Фишер, „Емиграция на мюсюлманите”; Pinson, M. Ottoman Colonization of the Circassians in Rumili after the Crimean War. – Etudes balkaniques, VIII, 1972, 3, p. 72; Карпат, Ос­манското население, сс. 68-79; и „Статус на мюсюлманите под европейско господ­ство: прогонване и заселване на черкезите”, Списание на Института за мюсюлман­ското малцинство І[2], 1972, с. 11, виж също Comité de bienfaisances des émigrés politiques de la Ciscaucasie en Turquie, Aperçu historique sur les Ciscaucasiens pendant la Guerre Mondiale. Constantinople, 1918, 9–13).

⁴⁶ Не изчезват напълно нито черкезите, нито абхазците. Бунтове срещу Русия с ограничени мащаби се наблюдават по време на войната от 1877–1878, последвани от емиграционна вълна към Османската империя предимно от абхазци. (Виж, Кав­казките бойни полета, сс. 126–131).

47 Russie, Premier Recensement général de la population de l’Empire de Russie, 1897 (rédigé par Nicolas Trointinsky), Saint Pétersbourg, 1905, 256–259.

⁴⁸ Относно липсата на помощ от страна на Русия или мисъл за натоварените на кораби черкези, F.O. 97–424, № 287, Напиер до Ръсел, Санкт Петербург, 1 юни 1867.

49 F.O. 97–424, Стивънс до Ръсел, Требизонд (или Трабзон/), 21 декември 1863.

 F.O. 195–812, Стивънс до Ърскин, Требизонд (или Трабзон), 26 февруари 1864.

 F.О. 195–812, № 8, Стивънс до Балуер, Требизонд (или Трабзон), 7 април 1864.

50 F.O. 97–424, Стивънс до Ръсел, Требизонд (или Трабзон), 19 май 1864.

51 Aperçu historique sur les Ciscaucasiens, p. 10.

52 F.O. 195–812, № 10, Стивънс до Балуер, Требизонд, 19 май 1964, виж също F.O. 195–812, Стивънс до Ърскин, Требизонд (или Трабзон), 13 февруари 1864 и F.O. 97–424, Стивънс до Балуер, Требизонд (или Трабзон), 15 април 1864.

53 „Земите около гробищата пустеят незаселени поради хаотичния начин, по който се погребват мъртвите и зловонието, което се разнася наоколо. Това кара много семейства да напускат домовете си. Основният водопровод, който захранва чеш­мите в града, е заразен, след като преди няколко дена бяха намерени плуващи трупове на черкези в него. Улиците и площадите са в окаяно състояние и тънат в мръсотия; снабдяването става все по-рядко и по-скъпо; горивото е на изчерпване, а всичко това задълбочава мизерията и спомага за разнасяне на болести” (F.O. 881 –1259, Стивънс до Ръсел, Требизонд (или Трабзон), 17 февруари 1864).

54 „Наясно сте с мащабното и внезапно навлизане на черкези в територията на Османската империя.

 Сега руската държава завладя земите на този смел и предан народ, който цени само едно нещо повече от страната си – свободата, или поне живота без домина­ция и контрол на чужд поробител. Те прекосяват охраняваните граници и търсят убежище в съседни държави. Накратко казано, Черкезия е унищожена; онова, което остава, е да бъдат спасени черкезите. Османската държава много би се рад­вала, ако можеше да си позволи онова, което те искат от нея – да ги приюти, да им осигури убежище. Но средствата, с които разполага за това, както знаят Вашите лордове, са оскъдни; онова, което вече беше направено за тях – а то е наистина малко – струваше 200 000” (F.O. 881–1259, Балуер до Ръсел, Константинопол, 3 май 1864).

55 Османската империя по всяка вероятност е направила всичко възможно за бе­жанците, макар че е имала малко за даване. Османските архиви са пълни с преп­ратки към официални документи за взети решения, в които се говори за подпома­гане на бежанците. Държавните съвети са водили множество дебати относно по­мощта за бежанците. Ето само няколко примера за такива документи:

 Относно общата ситуация на бежанците: Чевдет Дахилие; 1280, № 2157. (Всичко следващо е от Сборника на Ираде, представено във формата подгрупа, година, каталожен номер) Меклис-и Махсус 1280,№ 1220 и 1279–1280, № 837, Дахилие 1281, № 36490 и № 37096. Меклис-и Вала 1281, № 23041, № 23524 и № 23323. Меклис-и Вала 1282, № 23885, № 24004 и № 24269. Меклис-и Махсус 1283, № 25094. Меклис-и Вала 1284, №  26193.

 Относно медикаменти и лекари, изпратени за бежанците: Меклис-и Вала 1281, № 23171 и № 3392. Меклис-и Махсус 1283, № 24 898. Дахилие 1285, № 40688.

 Относно полицейската защита (заптиета) и участието на други държавни слу­жители, изпратени при бежанците: Меклис-и Вала 1281, № 23263. Меклис-и Вала 1281, № 24727. Меклис-и Махсус 1283, № 25052.

 Относно джамиите, построени за бежанците, изпратени при тях ходжи и пр.: Меклис-и Вала 1281, № 23217, № 3518, № 23617. Меклис-и Вала 1282, № 24322. Меклис-и Махсус 1283, № 24791 и № 24886.

 Това е само малка селекция от документи, които свидетелстват за османския от­говор на кавказката миграция. За съжаление османските документи говорят малко за всичко останало извън факта на османска загриженост и харчове. Те назовават длъжностни лица и суми, но не разкриват подробности за състоянието на бежан­ците. Османските съвременници от онова време се опитват да поддържат точни регистри за броя на приетите бежанци, установили се в различните провинции (Виж Ираде, Меклис-и Вала 1281, № 23167 относно османските държавни меха­низми за преброяване на населението от емигранти). Много от тези регистри са достъпни в Османските архиви днес. (виж по-горе „общо положение на бежан­ците” за примери). Все още обаче не са намерени систематизирани и обобщени регистри на черкезките бежанци. Дори и да се намерят подобни документи, те вероятно ще отразяват само онези, които окончателно и трайно са се заселили в различните османски провинции, а не далеч по-големия брой на преминалите през страната и продължили пътя си извън нея. (Виж Фишер, „Емиграция на мюсюл­маните”, за възможния брой бежанци).

56 F.O. 97–424 Диксън до Стюарт, Пера, 5 декември 1864. Виж също доклада на Диксън от 9 октомври 1964 в същата серия, който съдържа списък от 74 206 чер­кези и тяхната дестинация.

57 Доклад на Р.Х. Ланг, временно изпълняващ длъжността консул, във F.O. 97–424, № 81, Стюарт до Ръсел, Терапия, 30 октомври 1864.

58 Виж F.O. 97–424, № 9, Палгрейв до Стенли, Требизонд, 26 април 1867 и F.O. 97 –424, № 13, Палгрейв до Стенли, Требизонд, 16 май 1867.

59 F.O. 195–812, № 9, Стивънс до Балуер, Требизонд, 15 април 1864.

60 F.O. 195–812, № 10, Стивънс до Балуер, Требизонд, 19 май 1864

61 F.O. 97–424, Диксън до Стюарт, Пера, 14 декември 1864.

62 F.O. 195–812, № 4, Стивънс до Ърскин, Требизонд, 17 февруари 1864 и F.O. 97 – 424, № 3, Стивънс до Ръсел, Требизонд, 17 февруари 1864.

63 По проблемите, възникнали около черкезкото заселване в Османската империя, виж Марк Пинсон, „Османската колонизация”, сс. 78–82.

64 F.O. 195–762, Стивънс до Ръсел, Требизонд, 10 октомври 1863.

65 F.O. 97–424, № 6, Палгрейв до Ръсел, Требизонд, 17 април 1867.

66 Например относно въстанието на кюрдите в Хакари през 1879 година, виж F.O. 195–1237, № 80, Тротър до Лаярд, Ерзерум, 5 септември 1879. Също и F.O. 195–1237, Клейтън до Тротър, Ван, 19 август 1879, F.O. 195–1237, № 83, Тротър до Лаярд, 12 септември 1879 и особено двете приложения от капитан Клейтън в Ди­арбекир. F.O. 195–1238, № 45, Билиотти до Малет, Требизонд, 2 април 1878. F.O. 195–1237, № 89, Тротър до Лаярд, Ерзерум, 17 септември 1879 и 27 септември с приложения от капитан Клейтън. F.O. 195–1237 съдържа много допълнителна информация за въстанието на кюрдите, което завършва с разгром на кюрдите от редовната османска войска, а водачите им са заточени в Албания.

 Позицията на кюрдите срещу османската армия, както и срещу местното мю­сюлманско и християнско население е подробно представена от К.Б. Норман в Армения и кампанията от 1877, Лондон, 1878. И все пак читателят трябва да вземе предвид страстната антитурска и проруска позиция на Норман, която се отразява чувствително върху написаното от него. Той вярва например, че турците са виновни за войната от 1877–1878 година. Норман целенасочено е търсел при­мери на опустошения и плячкосване от страна на кюрдите.  Понякога селяните си присвоявали някои неща, сговаряли се и отмъщавали на потисника. (Виж F.O. 78–2992, № 3, Билиоти до Сализбъри, Требизонд, 18 януари 1879).

 Един от най-добрите източници за историята на Османския Изток до 1890 го­дина, на кюрдите и арменците са първите два тома на Билял Н. Шимшир, Британ­ски документи за османските арменци, Анкара, 1983, том І (1880) и том ІІ (1880–1890), наричани тук за краткост Британски документи І и Британски документи ІІ. Препратките тук са към номера на документите, а не към страници.

[67] За бунтовете и въстанията, виж Хасан Арфа, Кюрдите: Историческо и полити­ческо изследване, Лондон, 1966, сс. 23–25, както и Аршак Сафрастян, Кюрдите и Кюрдистан, Лондон, 1948, сс. 45–62. За съжаление няма адекватно написана исто­рия на кюрдите. Текстът на Арфа граничи с нелепото, съдържа фактически грешки, а този на Сафрастян има откровено антитурска ориентация. Сафрастян например обвинява турците, че са спрели кюрдските набези срещу цивилното население. Той оценява подобни възпиращи действия като несправедливо нала­гане на турската власт.

68 Линч (т. ІІ, с. 421) твърди, че във войните през 1829 и 1854 година кюрдите „са играли двойна игра, противопоставяйки една власт на друга”.

69 Чарлз Уилямс (един от специалните кореспонденти към командването на Гази) е в абсурдна грешка, както винаги, относно събитията, свързани с освобождаването на Баязид от османските сили. (Истинската история е отразена в Кавказките бойни полета, с. 148 и във F.O. 65–978, № 121, Рикетс до Дерби, Тифлис, 2 октом­ври 1877.) Независимо от това неговият анализ за ситуацията на кюрди и черкези си заслужава коментар. Той представя черкезите и кюрдите в османската армия като смущаващи военната дисциплина, но с ключово значение за армията, защото практически те единствени осигуряват нейната кавалерия. (Ахмед Муктар паша”, Арменската кампания, Лондон, 1878, сс. 129–130.)

70 F.O. 195–1100, № 46, Зохраб до Дерби, Ерзерум, 8 август 1876, приложение „Откъс от писмо на преподобния Джордж Кнап до консула Зохраб, Битлис, 25 юли 1876.”

71 F.O. 195–1237, Клетън до Тротър, Ван, 19 август 1879.

72 Това по някакъв начин се случва във всяка страна по време на война. Руският Кавказ обаче демонстрира ръст на престъпността, макар и да остава далеч от те­жестта на положението в Османската империя. Виж F.O. 65–928, Рикетс до Дерби, Тифлис, 26 август 1877.

 И преди войната от 1877 – 78 година армията е прекалено рехава, за да упражни подходяща защита за Изтока. Британският консул Зохраб в Ерзурум, загрижен единствено за проблемите на арменската общност, непрекъснато донася за теж­кото положение там. В кореспонденция с османския валия на Ерзурум той полу­чава напълно откровен отговор:

 Самих паша ми каза съвсем любезно, че не може да разхищава войска, която да разположи в Битлис, защото, казва той, ако трябва да задели войски за всеки град, който в момента е заплашен от кюрдите, ще му се наложи да остане без каквато и да било армия, която да охранява границите и крепостите... (F.O. 195–1140, № 13, Зохраб до Лаярд, Ерзерум, 3 януари 1877)

Виж също F.O. 195–1187, № 109, Билиоти до Лаярд, Требизонд, 30 юли 1878.

73 Спасителите кюрди казват, че са действали по този начин, защото жителите на града са „техни клиенти”. F.O. 78–2623, № 58, Зохраб до Дерби, Ерзерум, 12 юли 1877, приложение „Откъс от писмо от преподобния Дж. Кнап, американски миси­онер в Битлис.” За измислици като тази преподобният Кнап е сравнително надеж­ден източник, защото в нея не присъстват християни. Когато се появяват арменци, неговата преднамереност определено пречи на обективното му наблюдение.

 Виж още: F.O. 195–1211, № 33, Тротър (писмо на капитан Клей от Ван) до Ла­ярд, Ерзурум, 30 август 1879; F.O. 195–1140, Зохраб до Елиът, Ерзурум, 30 януари 1877; и други документи във F.O. 195–1140, където са включени военни доклади на американски мисионери във Ван, Битлис и на други места. Интересен е фактът, че решенията на мисионерите за проблемите на Изтока, предизвикани от инвази­ята на Русия, се формулират като „Русия трябва да спечели”! Те открито заявяват надеждата си, че османлиите бързо ще бъдат победени. (Човек се замисля дали тези хора са имали каквато и да било идея за традиционно лошия прием на русна­ците по отношение на протестантските мисионери.)

[74] Кюрдите обикновено пресичали границата на Персия в двете посоки, за да осъщес­твяват набезите си или да бягат от наказание. Поне в един от случаите османската жандармерия тръгнала по петите им и отвъд границата, „за да се разп­рави с някои от по-дръзките кюрдски племена” (F.O. 424–169, № 2/1, Девей до Лойд, Ван, 6 декември 1890, в Британски документи ІІ, № 383).

75 Британците, победили в Първата световна война, правят опити да укротят кюр­дите в Югоизточен Анадол, така че да поемат контрол върху района като част от техния Иракски мандат. Понасят пълен провал. (Пол к. Хелмрайх, От Париж до до Sèvres Севър, Колумбус, Охайо, 1974, сс. 26, 27 и 203–205.) Фактът, че турците, а по-късно и Турската република успяват да управляват там, показва по-висока сте­пен на лоялност от страна на местното население, отколкото би могло да се очаква.

76 F.O. 195–1237, № 22, Тротър до Малет, Диарбекир, 22 март 1879.

77 Пак там.

78 F.O. 195–1237, № 22, Тротър до Малет, Диарбекир, 22 март 1879.

79 F.O. 195–1237, № 22, Тротър до Малет, Диарбекир, 22 март 1879. Тротър храни големи надежди, че европейското присъствие ще има благоприятен ефект: „Нови­ната, че е пристигнал британски консул и се е настанил в Диарбекир, подейства успокояващо на племената, които не зачитат никакви закони.” В това не може да има никакво съмнение.

80 За финансовите условия на империята, виж Шевкет Памук, „Външна търговия, чуждестранни капитали и изтласкване на Османската империя към периферията”, докторска дисертация, Калифорнийски университет, Бъркли, 1978; Чарлз Исауи, Икономическа история на Близкия Изток и Северна Африка, Ню Йорк, 1982, Глава 1; Роджър Оуен, Близкият Изток в световната икономика, 1800–1914, Лондон, 1981; както и библиографиите към всички горни позиции.

81 F.O. 195–1237, Тротър до Лаярд, Ерзерум, 16 септември 1879. Виж също F.O. 195–1237, № 14, Тротър до Сализбъри, Диарбекир, 28 декември 1878.

82 Турция № 51 (1878), с. 12-16, № 4, Лаярд до Сализбъри, Терапия, 30 октомври 1878, в Британски документи І, № 111.

 Само 11,4 процента от годишния бюджет на Османската държава са предназна­чени за функциониране на Министерството на вътрешните работи през 1875 го­дина. Това министерство отговаря за обществения ред и администрацията на про­винциите (Шоу, с. 155).

83 F.O. 78–2844, № 29, Билиоти до Дерби, Требизонд, 25 февруари 1878. Когато четем европейските доклади за набезите на кюрдите, винаги си задаваме трудния въпрос дали точно арменците са били мишена за плячкосване от страна на кюр­дите, или европейците просто отразяват само и единствено загубите на арменците. Например в предишния си доклад консул Билиоти казва, че „между арменците има паника” и цитира данни за смъртност в различни села. Той не е категоричен в твърдението си, че смъртността е само сред арменци. Говори се единствено за човек, определен като „мюсюлманин арменофил”, убит от кюрдите. Истината вероятно е, че цялото местно население е страдало, но арменците – повече от ос­таналите. Мародерстващите кюрди са се занимавали главно с обири, а тъй като по официални данни арменската общност е била по-богата от останалите етнически общности, то би било странно, ако арменците не бяха понесли по-големи загуби. Омразата към немюсюлманското население е вторичен и далеч по-маловажен фактор за дискриминацията на арменците и настроенията срещу тях.

 Относно отношенията между арменци и кюрди, виж Линч, том ІІ, сс. 431– 433.

84 Рассам до Лаярд, Ван, 15 октомври 1877, Британски документи І, № 43.

85 Относно „нормалните” действия на племената срещу мюсюлмани и арменци, виж Турция № 23 (1880), № 147, Клейтън до Тротър, Ван, 25 май 1880, в Британ­ски документи ІІ, № 9.

86 F.O. 78–1017, № 2, Холмс до Редклиф, Диарбекир, 7 ноември 1854.

87 F.O. 195–1187, № 168, Билиоти до Лаярд, Требизонд, 25 октомври 1878. От­носно други кюрдски бунтове през войната от 1877 – 78 година, виж F.O. 195–1237, № 6, Тротър до Сализбъри, Ерзерум, 28 ноември 1878.

88 F.O. 195–1187, Тротър до Лаярд, Ерзерум, 19 септември 1879.

89 F.O. 78–3132, № 7, Тротър до Сализбъри, Диарбекир, 3 март 1879 и № 9, 17 март 1879.

90 Консулските доклади са пълни с данни за военни действия срещу кюрдските бунтовници. Османската държава изпраща цели батальони с войски от източните райони, за да потуши бунтовете от 1879 година. Верните кюрдски племена са из­ползвани, за да бъдат разгромени нелоялните. (Виж F.O. 195–1237, Тротър до Ла­ярд, Ерзерум, 2 октомври 1879).

91 Докладите на британските дипломати съдържат множество примери за това как европейците възразяват срещу лишаването от свобода на осъдени за предателство арменците, особено на арменските епископи и клир.

92 F.O. 78–3137, Билиоти до Сализбъри, Триполи, 1 октомври 1880.

93 Виж F.O. 195–1237, № 22, Тротър до Малет, Диарбекир, 22 март 1879.

94 F.O. 195–799, № 1, Тейлър до Лионс, Ерзерум, 3 ноември 1865.

95 F.O. 195–799, Тейлър до Лионс, Ерзерум, 25 ноември 1865

96 F.O. 195–1237, № 3, Тротър до Сализбъри, Диарбекир, 17 юни 1879. Виж също F.O. 222–221, Киченер до Уилсън, Ада Базар, 29 август 1879; F.O. 222–221, Лаярд до Киченер, Терапия, 23 август 1879; F.O. 195–1141, № 59, Билиоти до Лаярд, Требизонд, 8 август 1877; F.O. 78–2987, № 26, Уилсън до Лаярд, Сивас, 7 октом­ври 1879; и F.O. 78–2987, № 26, Стюард до Уилсън, Кониех, 31 юли 1879.

 Черкезкият проблем винаги е бил разглеждан от една странна гледна точка, а именно, че черкезите попадат в Османската империя като антиарменска мярка. А. О. Саркисян например е убеден, че „черкезите са били насърчавани нарочно да поемат пътя към арменските провинции”, което, ако се съди по схемите на засел­ване, е съвсем нелогично твърдение. (А.О. Саркисян, История на арменския въп­рос до 1885 година, Урбана, Илинойс, 1938.)

97 Например виж F.O. 78–3137, Билиоти до Държавния секретар по външна поли­тика, Чарчамба, 23 август 1880. Билиоти, британският консул в Трабзон, тръгва да обикаля района си през 1880 година, вероятно веднага, след като е станало въз­можно това след края на войната. Той се интересува предимно от състоянието на селата с мюсюлмански емигранти, както и от намеренията на християните да емигрират в Русия. Той изпраща в Лондон подробни доклади и по двата въпроса.

98 F.O. 78–3137, Билиоти до Главния държавен секретар по външна политика, Сам­сон, 31 август 1880.