Джъстин Маккарти, Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)

ВЪВЕДЕНИЕ

Тази студия за мюсюлманската смъртност и миграция е резул­тат от проучването ми върху населението на Османската империя през Първата световна война. Интересът ми по онова време беше насочен към просто установяване на това колко мюсюлмани са жи­вели в Анадол (Анатолия) и как се е променяла числеността им през ХІХ и ХХ век. Резултатите ме поразиха – всичко, което бях чел за османската история до този момент, не ме беше подготвило за ма­щабната смъртност от онзи период. Статистиката показва, че е из­чезнала една четвърт от мюсюлманското население. Не можех да повярвам, че историята може да скрие толкова много жертви, но проверявайки отново и отново, данните водеха до едни и същи из­води. И то не само по времето на Първата световна война, а и през целия ХІХ век мюсюлманите, населявали Анадол, Крим, Балканите и Кавказ, са подложени на изтребление, което си заслу­жаваше и по-нататъшното задълбочено проучване.

Настоящата книга е резултат от това проучване – тя описва ис­торията на изтреблението и принудителното разселване на мюсюл­манските народи. Тя представя подробно жертвите, дадени от мю­сюлманите, но би било погрешно тези жертви да се разглеждат, ся­каш са дошли от нищото. Упоритото избягване в предишни истори­чески анализи да се споменават жертвите, дадени от мюсюлманите, не може да бъде обяснявано с твърдението, че хрис­тияните също са страдали. Голяма част от ужаса и мъките, докумен­тирани в тази книга, са преживени във войни, когато всички страни са били под­ложени на страдание. Жертвите от мюсюлманска страна винаги са били съпътствани от жертви на християни. Затова и ви­наги, когато това е било възможно, съм споменавал злощастната съдба и на хрис­тияните, които са били в конфликт с мюсюлманите. Тази книга обаче не е история на османските народи, не е и хроника за жертвите на всички войни в един регион. Това е историята на мю­сюлманското страдание, но не защото само мюсюлманите са стра­дали, а защото е необходим коректив на традиционното, едностран­чиво отразяване на историята на турското и мюсюлманското населе­ние в региона. Вярвам също така, че това е история, която има сво­ята самостойна легитимност. Това е разказ за една мащабна смърт и за едно от най-големите човешки преселения в историята на чове­чеството.

Глава първа

ЗЕМЯ ЗА ОТНЕМАНЕ

През 1800 година Анадола, Балканите и Южна Русия предс­тав­ляват една огромна мюсюлманска територия. Това са земи, по които властват мюсюлмани, населени са предимно с мюсюлмани или – както е голяма част от Балканите и Кавказ – земи, където мю­сюлма­ните са внушително мнозинство. Те обхващат Кримския по­луостров, значителна част от Кавказкия регион, Източна и Западен Анадол, Югоизточна Европа от Албания и Босна до Черно море – земи, почти изцяло включени в Османската империя. Географски към тях принадлежат райони от Румъния и Южна Русия, където мю­сюлма­ните са мнозинство сред различните етнически групи. До 1923 го­дина само Анадола, Източна Тракия и части от Югоизточен Кав­каз остават мюсюлмански. Балканските мюсюлмани до голяма сте­пен са изчезнали, избити или принудени да се преселят другаде. Ос­тана­лите живеят в компактни населени места из Гърция, България и Югославия. Същата съдба е сполетяла и мюсюлманите от Крим, Се­верен Кавказ и руските части на Армения – те просто изчезват. Ми­лиони мюсюлмани, предимно турци, умират; още толкова се пресел­ват там, където днес е разположена Турция. В периода между 1821 и 1922 година над пет милиона мюсюлмани са насилствено изведени от техните земи. Пет и половина милиона мюсюлмани умират – мнозина избити във войни, други измрели от глад и болести като бежанци.  

Значителни части от историята на Балканите, Анадола и Кав­каз не могат да бъдат разбрани правилно, без да е осмислена съдбата на мюсюлманските бежанци и на загиналите по тези земи мюсюл­мани. Това е особено валидно за историята на национализма и импе­риа­лизма. Съвременната карта на Балканите и Южен Кавказ очер­тава граници на държави със сравнително компактно население, дър­жави, възникнали във войни и революции, които са ги отделили от Османската империя. Тяхната етническа и религиозна хомоген­ност е постигната чрез прогонване на мюсюлманското население. С други думи, новите държави възникват върху страданието на хората, които са принудени да напуснат земите си. Така, както руският им­периа­лизъм, определян често като „цивилизационен” марш на евро­пейс­ката култура, носи със себе си смъртта на милиони черкези, аб­хазци, лази и турци. Национализмът и империализмът се оказват далеч по-страховити, когато на сцената излязат техните жертви.

Изтреблението на мюсюлмани е значителна част от историята на турския народ. Най-вече турците са тези, които са усетили най-тежко последствията на национализма и империализма. Във вре­мена, когато Османската империя води вътрешни битки, за да се ре­формира и оцелее като модерна държава, държавата първо е прину­дена да използва ограничените си ресурси, за да защити народа си от изтреблението, на което го подлагат враговете му, а след това да се погрижи и за бежанците от земи, където врагът триумфира. След като Османската империя е разрушена през Първата световна война турците от днешна Турция се изправят пред същите проблеми – ин­вазия, бежанци и смърт. Турците оцеляват, но тяхната нация е силно засегната от събитията през последните два века. Новата Република Турция е нация от емигранти, чиито граждани идват от България, Гърция, Югославия, Армения, Грузия, Русия, Украйна и от всякъде другаде. Както и предшестващата я Османска империя, Турция пре­живява всички трудности, породени от необходимостта да интег­рира емигрантското население и да възстановява разрушенията от вой­ната, докато полага усилия да се реформира и оцелее. Тези пре­диз­викателства оформят образа на Република Турция.

Независимо от историческата значимост на мюсюлманските жертви, хрониките не ги отразяват. Историческите книги и разкази говорят за изтреблението на българи, арменци и гърци, но никога за съпътстващото ги унищожение на турци. Изгнанието и смъртта на мюсюлманите си остават непознати за поколенията. Това противо­речи на съвременната практика в други сфери на историческата на­ука. Съвършено правилно днес се приема за недопустимо писането за американската експанзия, без да се отчита бруталността спрямо индианците. Масовите кланета по време на 30-годишната война са задължителна част от историческия анализ на религиозните промени в Европа. Историците не могат да пишат за империализма, без да отбележат масовото избиване на африканци в Конго или на китайци по време на Войните за опиума. Към момента е сигурно обаче, че историята на страданието в Кавказ, на Балканите или Анадола не е написана или разбрана от Запада. Историята на Балканите, Кавказ и Анадола е написана без споменаване и почит към един от основните играчи – мюсюлманското население.

„Традиционната” гледна точка към историята на Балканите, Кавказ и Анадола е далеч от пълнотата на събитията – да не кажем подвеждаща – тъй като историите на османските малцинствени групи са извадени от контекста, голяма част от който са страданията на мюсюлманите по същото време и на същите места, където се случват нещастията на християните, и най-често са по-страшни. Не­колцина са авторите, осмелили се да променят традиционната исто­рическа версия и те са били осмени като „ревизионисти”, сякаш из­разяването на алтернативна гледна точка е академичен грях, а фак­тологическата точност на контекста – неуместна подробност. Исти­ната е, че именно историците са призвани да ревизират едностран­чиво представяните исторически факти, да променят дефицитната традиционна мъдрост. Не са много историческите области, които толкова силно се нуждаят от ревизия, колкото историята на османс­ките народи. Историята, която може да бъде прочетена след такава ревизия, нарушава установените представи – тя е разказ за турския народ като жертва, а това не е обичайната роля, която се присъжда на турците. Тази история не включва традиционния образ на тур­ците като мъчители – и никога като жертви – както все още биват предс­тавяни в историята на Америка и Европа – дълго, след като би тряб­вало този образ да е изчистен заедно с останалите артефакти на ра­сизма от ХІХ век.

Мюсюлманите

Субектите в тази книга принадлежат към различни етнически групи, но ги обединява общата им религия – всички те са мюсюл­мани. Болшинството са турскоговорящи; често се оказва невъз­можно определянето на етническата група, към която принадлежи голяма част от мюсюлманите. Етническото разнообразие сред насе­лението на Османската империя никога не е било признавано офи­циално от страна на властите, а гражданите с османска национал­ност са били нарочно преброявани за целите на военната повинност и данъчното облагане в зависимост от тяхното вероизповедание. Османският мюсюлманин е можел да принадлежи към която и да било езикова група, но е бил признаван за такъв само въз основа на направена декларация, че Мохамед е Божий пророк. Аналогично, гърците са били част от Гръцката православна църква независимо от тяхната етническа или езикова самоидентификация, арменците – на Грегорианската или на Католическата арменска църква. Масовата идентификация също е осъществявана според вероизповеданието. Съвсем доскоро турци, албанци, босненци, както и всички останали мюсюлмански групи са се самоопределяли просто като „мюсюл­мани”.

Поради тази идентификация по признак религия съвсем зако­номерно е и определянето на мюсюлманите като компактна, моно­литна група. Проучваните и описани в тази книга субекти, самооп­ределили се като мюсюлмани, са били класифицирани като „мю­сюлмани” и от техните държави и именно поради факта, че са мю­сюлмани, са били подложени на преследване. Независимо от всичко обаче етническият произход не е фактор, който може да бъде пре­небрегнат. Турците мюсюлмани и албанците мюсюлмани имат раз­лична съдба и исторически опит от войните им с гърци и сърби. Към помаците – както са известни българските мюсюлмани – българс­ките християни са имали специално отношение. Прогонените чер­кези, заселили се в Анадола, са етнически различни от местните турци. И накрая, кюрдските действия в Османския Изток не могат да бъдат анализирани пълноценно, ако кюрдите не се разглеждат като такива. Затова е важно и необходимо да се идентифицира населени­ето на Балканите, Анадола и Кавказ като „мюсюлмани”, но понякога е добре да се отчита и етническото разнообразие сред хората, жи­вели по тези места.

Твърде много безсмислици са изписани по отношение на етни­ческите групи в Близкия Изток и на Балканите. Различните етни­чески групи често са назовавани „раси”, сякаш са белязани по кръвна група или дух завинаги да бъдат гърци, албанци, турци или арменци. Тук етническите групи са обособени по езиков признак. „Албанците” са говорили албански. „Помаците” са били мюсюл­мани, които говорят български. „Турците”, включително и тези, на­ричани често татари или тартари, са говорели турски. Изключение правят единствено онези, като например турскоговорящите арменци, които демонстративно са се идентифицирали като част от друга об­щност.

Причини за промяната

Подобно на други исторически събития политическите при­чини за промяната, настъпила сред тези мюсюлмани, е комбинация от различни политически процеси. Три значителни фактора се съче­тават, за да определят съдбата на мюсюлманите в Османската импе­рия, на Крим, Балканите и Кавказ – военната и икономическата не­мощ на Османската империя, национализмът сред християнското население и руската империалистическа експанзия.

Османската немощ

Ако турците бяха в състояние да защитят империята си, едва ли щеше да има такова изтребление и преселение на мюсюлмани. Сред историците няма съгласие относно причините, довели до по­добно обезсилване на Османската империя. Постепен­ната деграда­ция на традиционната османска административна сис­тема със си­гурност е допринесла за вътрешното отслабване на дър­жавата, така както пък пазарната ситуация е оказала обратен ефект върху осман­ската икономика. Подобно на останалите народи по света османс­кото население има маргинално участие в интелектуал­ните, науч­ните и индустриалните революции, които променят и ов­ластяват Европа. Когато установяват своята немощ, турците вече са останали без финансови ресурси и административна власт, за да правят бързи промени. Въпреки че постоянният военен натиск от страна на враго­вете изисква незабавни действия, турците не могат в рамките само на няколко поколения да изравнят позициите по от­ношение на онова, което Европа постига за петстотин години.

Към 1800 година правителството на Османската империя е вътрешно слабо, не е в състояние да финансира и контролира дори традиционната османска военна система, още по-малко една мо­дерна армия и флот, които биха могли да противодействат на импер­ските врагове. Реформите от ХІХ век изграждат османските сили до ниво, което позволява на турците да подчинят вътрешните си вра­гове и да разширят централизирания контрол на империята, но тур­ците не успяват да се изправят срещу външните си врагове. Армиите на европейските сили са по-добре обучени, по-добре въоръжени, със значително числено превъзходство. Заобиколени от врагове, турците са оставени „без въздух”, за да подредят собствения си двор. Изг­раждането на модерна държава и армия изисква време. Създаването на индустриализирана икономика – основата на всяка силна държава – също изисква време. Враговете на турците и в частност Русия не им дават това време. Османската армия води войни през 1806–1812, 1928–1829, 1832–1833, 1839–1840, 1853–1856, 1877–1878, 1897, 1911–1913, 1914–1918 и 1919–1923, а през 1804, 1815–1817, 1821–1830, 1866–1868, 1875, 1876 и 1896–1897 години трябва да се справя с масови бунтове и мащабни въстания. Воен­ните, които е трябвало да бъдат обучавани, са били принудени пос­тоянно да се сражават неподготвени, постоянно са понасяли загуби в жива сила. Държав­ните финанси, необходими за модернизацията, се насочват към оси­гуряване на военните действия, завършили със за­губа на територии и приходи в хазната. Накратко казано, османската немощ води до османски загуби, а загубите допринасят за това им­перията да остане слаба. Именно османската немощ предпоставя и другите два фак­тора – национализма на османските малцинствени групи и руската експанзия.

Национализъм и неподчинение

Национализмът в Османската империя несъмнено е концепту­ално привнесен от Западна Европа, но развитието му по тези земи има уникални характеристики. Неговите първи проявления се свърз­ват с османската идея за религиозна чистота на нацията (millet), а не толкова с етническия национализъм на Запада. От самото начало на Османската империя държавата е допускала съществуването на християнски църкви, а чрез системата на миллета, основана върху идеята за ограничено самоуправление, разделението по религиозен признак е било поддържано и дори подкрепяно. Всяка религиозна общност или милеят е получавала голяма доза автономност. Съди­лищата, училищата, социалните системи са били в ръцете на цър­ковния клир. Правното разделение се е отразявало и върху ежедне­вието на хората, принадлежащи към различните миллети, които обикновено са живеели и работели заедно, отделени от останалите религиозни групи. За ранните османлии тази политика е не просто зачитане на правилото, завещано от Пророка Мохамед, да се толе­рират християни и евреи, а житейска практика на „разделяй и вла­дей”. Резултатът е такъв, че всички владетели принадлежат към една религия – исляма – но всички останали вероизповедания се запазват и получават изявена идентичност. Не са полагани особени усилия за интегриране на различните религии в една „нация”. Предвид дълбо­чината на религиозното чувство и значимостта на религиите за лич­ната и груповата идентичност обединението на тези раздробени ре­лигиозни общности би било невъзможно без насилствено покръст­ване, а турците по онова време не водят такава политика. През веко­вете османско владичество мнозина сa приели исляма, но не прину­дително, тъй като почти не е имало религиозно насилие (еничарите са били специален казус въпреки официалната политика).

В системата на миллета турците признават наличието на класа от субекти, лишени от свойствената лоялност към държавата. При системата на миллета няма очакване за лоялност към държавата и обикновено такава не се демонстрира. Щом се поддържа обществе­ният ред и се плащат данъците, държавата не се интересува от от­ношението на поданиците към нея. Истинската лоялност се проявява към индивидуалната религиозна общност. Традиционно понятието „османлия” се използва по отношение на властимащите в държавата – служители в бюрокрацията или военни лидери – а не за опреде­ляне на националност. По-късно, когато реформаторите се опитват да създадат османска националност, техните усилия се оказват твърде закъснели. Предишните нрави за идентификация като грък или ар­менец, и по религии, са вече неизкореними.

С напредването на ХІХ век „националното” самосъзнание сред османските християни се задълбочава, национализмът сред османс­ките малцинства придобива „расистки” характеристики, познати от италианския или германския национализъм, но силната религиозна връзка никога не изчезва. До голяма степен, ако не изцяло, нацио­налното самосъзнание на гърци, българи и арменци се гради върху религиозната идентификация. И в това няма нищо странно, тъй като християнските църкви векове наред са били хранилища на култур­ните традиции, характерни за отделните християнски общности. Християните може и да са консумирали същата храна, да са живели в същите като стил къщи, понякога дори да са говорили същия език като мюсюлманските турци, но са изповядвали вярата си поотделно.

Турците обаче не са получили сериозна отплата за дългого­дишната и уникална традиция на религиозна толерантност. По иро­ния на съдбата те плащат висока цена за нея. Чуждите народи обяс­няват намесата си във вътрешните дела на Османската империя с оправданието, че защитават християнските миллети и братства. Християнските миллети от своя страна използват именно този сми­съл на религиозното разделение, за да възпитават антиосмански на­ционализъм.

Икономическите и социалните промени в Османската империя от ХІХ век създават у християните чувство за надмощие и задълбо­чават тяхното недоволство от мюсюлманските управници. Подкре­пяни от връзките си с християнските сили в Европа и с една превъз­ходна образователна система, християните извличат несъразмерни ползи от икономическия напредък на ХІХ век. Мисионери и други проповедници им създават чувство за надмощие и принадлежност към една общност с европейските имперски сили. Множеството икономически проспериращи християни демонстрират естествено желание да съчетаят икономическия успех с политическа власт. Това им бива отказвано. Османската империя е мюсюлманска империя, където на християните се разрешава да живеят. Мюсюлманите до­минират както в демографско, така и в политическо отношение. Не­доволството от политическата ситуация трябва да е било мощен фактор за национализма на християнските етнически групи. С ико­номическия напредък на християните тяхното самочувствие се изп­равя срещу това на мюсюлманите, което се основава на чувството им за превъзходство по религия и вековна доминация. Когато се по­явява възможност за обрат, тя охотно е оползотворена.

Религиозният елемент в национализма на малцинствата има две значителни проявления. Първо, той захранва безкомпромисната интензивност и чистота на самата националистическа идея. Враго­вете се изправят не само срещу националните аспирации на против­ника, те се изправят срещу Бога. Това улеснява атаките срещу онези, които са обявени за враг на народа. Религиозният национализъм също позволява лесно назоваване на врага. Както ще стане ясно по-нататък, мюсюлманите като такива се възприемат като национални врагове от всяка друга националистическа група. Те не е трябвало да бъдат толерирани като част от нацията, защото не са били етнически братя, нещо повече, те са били „неверници”. Това е една от причи­ните, която води до насилственото изселване на мюсюлмани, съпро­вождаща всяка национална революция.

През ХІХ век историята на мюсюлманските жертви в новия национализъм започва с Гръцката революция от 1821 година. Сър­бите въстават преди това, но тяхната съпротива, насочена предимно към властването на еничарите в Сърбия, носи малко от белезите на националните въстания, които избухват през следващия век. Гръц­кото недоволство бележи началото на поредица от социални движе­ния, които се характеризират с изтребление и изселване на мюсюл­маните от техните земи. Гръцката революция създава модел, който по-късно следват и други национални бунтове срещу Османската империя.

Гръцката война за независимост

През 1861 година историкът Джордж Финлей пише:

През месец април на 1821 година над двадесет хиляди души мюсюлманско население живее разпръснато из цяла Гърция и се за­нимава със земеделие. За по-малко от два месеца по-голямата част от тях са били избити – мъже, жени и деца са били убивани безмилос­тно и безпощадно. Старите хора все още сочат купчините камънак и споделят с пътешествениците: „Тук беше кулата на Али ага, а там убихме него с целия му харем и всичките му роби”. След това про­дължава бавно да оре нивата, която някога е била на Али ага, без каквато и да било мисъл, че някога на пътя си може да бъде спохо­ден от нечия отмъстителна ярост. Престъплението е престъп­ление на на­цията и всички последици от него ще тежат на нацио­налната съ­вест, тъй като изкуплението му изисква национално действие.[1]

Гръцката революция срещу Османската империя започва през март 1821 година с убийството на висши чиновници от османското правителство, най-вече данъчни служители. През април следва общо нападение срещу турците от Морея (полуостров Пелопонес) в юж­ните части на Гърция, при което гръцките въстаници заедно с мест­ното селячество избиват всеки турчин, на когото попадат. Турските и албанските войници на османската армия са били примамени и избити до крак. Някои, като например мюсюлманите от Калаврия и Каламата, се предават на гърците срещу обещание за помилване и спасение. В крайна сметка и те биват убити. Множество бежанци, като например турците от Лакония, биват избити по пътищата.[2]

Междувременно християнското население напада и избива мюсюлмани във всички части на полуострова. Конаци и къщи на мюсюлмани са палени и горени до основи, имуществото им е било унищожавано за отплата на онези, които са избягали в отчаяние към крепостите. От 26 март до неделята на Великден, който в 1821 го­дина се падна на 22 април, се предполага, че петнадесет хиляди [мю­сюлмански] души са загинали, убити хладнокръвно и около три хи­ляди селски къщи и турски домове са изпепелени.[3]

Патриотичният лозунг на революцията, прокламиран от гръц­кия архиепископ Германос, гласи: „Мир за християните! Респект към дипломатите! Смърт за турците!”[4] Единствените оцелели турци са онези, успели да се укрият в крепостите. Те бягат със семействата си на няколко места, като например Атинския акропол, където е нас­танена войската на един от османските гарнизони. Там те са били обсадени и впоследствие избити или, макар и в много редки случаи, спасени от османските сили. Продължаващата Гръцка революция обхваща нови територии, където атаките продължават и се повтаря масовото избиване на мюсюлмани. В Мисолонги (днешно Месо­лонги) повечето мюсюл­мани са убити бързо, но турските жени са взети за робини в богатите гръцки фамилии. Мюсюлманите от Вра­чори (днешен гр. Агринио) са измъчвани до смърт. Евреите, обявени от гърците също за невер­ници, са убивани със същата безскрупул­ност, както и мюсюлма­ните.[5]

Подобни събития се случват и в Румъния, където изначално господства гръцкото православие, а гръцките въстания по времето на Александър Ипсиланти се опитват да разпалят бунтове, които е можело да обхванат целите Балкани (март 1821). Разчитайки на предполагаема подкрепа от Русия, Ипсиланти и неговите поддръж­ници завземат Галац и Яш. И на двете места „турците от всякакъв ранг, търговци, моряци, войници са били изненадвани и хладнок­ръвно убивани”.[6] По градове и села, в планините следват убийства на високопоставени османлии, войници и местно турско население. Така или иначе руснаците – вероятно подвластни на антиреволюци­онния дух от Конгреса във Виена – отказват военна подкрепа за Ип­силанти и турците бързо отвръщат на зверствата. Ипсиланти е при­нуден да бяга, а революцията му претърпява крах.[7] Единственият „успех” на този бунт е изтреблението на турци.

Броят на убитите турци в Гърция не е равен на обичайната смъртност на жертвите по време на война. Всички турци, пленени от гръцките банди, включително жени и деца, са били избити – с изк­лючение на незначителен брой жени и деца, които са взети за роби. Понякога турците са били убивани на място, в разгорещени бунтове и със задоволство от гледката на падналия ниско господар, но убийствата винаги са били пресметнати и хладнокръвни. Цялото турско население от малки и големи градове е било събирано и из­веждано извън града, на удобно място, където е било масово изби­вано.[8] Например в крепостта Триполица:

В продължение на три дена нещастните [турски] жители бяха оставени на похотливата и жестока тълпа от диваци, за които нито полът, нито възрастта имаха значение. Жените и децата бяха измъч­вани, преди да бъдат изпратени на смърт. Касапницата беше толкова ужасна, че самият [водач на партизаните] Колокотронис казва, че ко­гато влязъл в града през портата на цитаделата, копитото на коня му не могло дори да докосне земята. Пътят на неговия триумф бил пос­тлан с трупове. В края на втория ден жалките останки от мю­сюлман­ско население били свикани и нарочно преброени до две хи­ляди души – от всякакъв пол и възраст, предимно жени и деца. После били изведени в дефилето на близката планина и изклани като доби­тък.[9]

Убийствата са били добре пресметнати политически актове, а не просто изблик на омраза. Турците в Гърция са били възприемани като фактор, който пречи за чистотата на гръцката нация и незави­симостта на Гърция. Революционерите правилно са допускали, че турците в Гърция ще бъдат по-лоялни към Османската империя, от­колкото към „Нова Гърция”. Едно турско малцинство винаги ще бъде събирателна точка на проосмански настроения, а може би и на бъдещи османски атаки в помощ на турците в Гърция. Турците не­съмнено ще бъдат пета колона срещу Гръцката революция. Отгово­рът на тези проблеми е в изтреблението им. Когато Европейските сили принуждават турците да създадат Царство Гърция в Мореа (Протоколът от Лондон, 1830), това е Царство Гърция без турците, живели по тези земи векове наред.[10] Макар и броят на жертвите да не е точен, по всичко личи, че над 25 000 мюсюлмани са избити от гръцките революционери.[11]

Гръцката революция създава модел за бъдещите революции на Балканите. Прочистването на региона от турското население в името на националната независимост се превръща в политика, която се наблюдава отново по време на войните от 1877 –1878, 1912–1913 и 1919–1923. В по-късните войни намеренията са същите като тези на гръцките революционери от 1821 година – създаване на чисти нации чрез унищожаване на етническите и религиозните групи, които препречват пътя към тази възвишена цел. Омразата към турците е реален фактор за масовите убийства, но канализиран за целите неза­висимост и национализъм. Не е за подценяване и желанието да се владеят турските ферми, да се завземе тяхната собственост.

Национализмът и мюсюлманите

Първоначалните мотиви за гръцката революция не могат да бъдат определени като чисто националистически. Още през 1821 година и преди това множество гърци смятат себе си за „народа”. Историята и величието на древна Гърция са възпитали у гърците уникално усещане за единственост. Революционерите смятали, че румънците с гръцко православно вероизповедание ще се присъеди­нят към бунта им и, хипотетично, към новата им държава. Влади­ците и проповедниците попадат в първите редици на революцията и е твърде съмнително дали бунтът щеше да бъде толкова успешен, ако обикновените хора не бяха уверени, че действат в името на Бога. Независимо от това кръвопролитната революция и нейният оконча­телен успех са фактори за възникването на гръцкия национализъм. Неговите водещи принципи са връщане на „невъзстановените” тери­тории в турско владение и създаване на Велика Гърция със столица Константинопол – възраждане на Византийската империя. Повечето хора, населяващи голяма част от земите, които е трябвало да влязат в границите на новата империя, били мюсюлмани – основно в Тра­кия и Западния Анадол. Духът на национализма предполага тези мюсюлмани да бъдат прогонени оттам.

Както става ясно по-нататък в историята, създаването на нация чрез изселване на турците и останалото мюсюлманско население е принцип, следван от българи, руснаци и арменци. Злощастна съдба поставя мюсюлманските общности от Балканите, Анадола и Кавказ на пътя на новия национализъм. Тяхното нещастие е още по-голямо поради факта, че Османската империя е немощна, за да ги защити. В тяхното страдание има известна ирония, защото ако турците бяха националисти от гръцки тип, то християните щяха да бъдат прого­нени от земи, които са били изначално на мюсюлмански турци. Вместо това турците са подложени на гонения, за да останат христи­яните. Те винаги са имали добро отношение към християните – често бедни – приемали са ги, позволили са им да съхранят своите езици, традиции и религия. Постъпили са правилно, но ако турците от ХV век не бяха толерантни, тези от ХІХ век щяха да запазят до­мовете си.

Руската експанзия

Въпреки своята немощ Османската империя не се свива и не рухва от вътрешна революция. Дали империята щеше да се разпадне под вътрешен натиск – примерно, за политически реформи или ав­тентичен национализъм на различните етноси – е интересна спеку­лация, но фактически империята е разрушена в международни войни с мощни и добре въоръжени врагове и най-вече с Русия. Същите тези войни решиха съдбата и на мюсюлманските народи в импери­ята – техните страдания са резултат от набези върху империята и инвазия на родната им земя. В някои райони, например в Източен Анадол, по време на Първата световна война смъртта на множество мюсюлмани е резултат от конфликти между различни общности, възникнали от международните военни действия.

Руската експанзия започва през ХІV век, когато руснаците въз­раждат местното си господство след това на Златната орда. В края на ХV век руският цар Иван ІІІ (1462-1505) завладява едно царство, освободено от мюсюлмански суверенитет. След това процесът на зависимост се обръща. Иван Грозни (1533–1584) пристъпва към зав­земане на земи северно от Черно море, където населението е пре­димно мюсюлманско и турскоговорящо. По време на неговото цару­ване, както и стотици години след това, продължават войните с тур­скоговорящите татари в Крим, както и с други мюсюлмани. Войните са били жестоки, водени от жестоки нашественици от двете страни. Както и преди това в подобни войни за експанзия в Испания роля играят някакви отделни, самостоятелни лидери и нестабилни съгла­шения между християни и мюсюлмани, което често размива грани­ците и страните в конфликта. Така или иначе мюсюлманите са побе­дени. По времето на Петър Велики (1689–1725) татарското господ­ство се ограничава до една малка територия, която обхваща Крим и земите в непосредствена близост.

По времето на цар Петър и неговите наследници руската екс­панзия на юг продължава. По неизбежност тя се случва за сметка на мюсюлманските владетели, а жертви на завоеванията са мюсюлман­ските народи. Естествено, трудностите на този исторически процес са по-осезателни за руснаците, отколкото за всички останали. В про­дължение на два века руснаците са под господството на хора, които по религиозни и етнически признаци са различни от населението, над което господстват. Накрая успяват да се освободят от онова, ко­ето се определя като чуждо господство. Царете им предприемат по­добни набези срещу чужди народи, завземат ги и е логично да очак­ват същата съпротива срещу чуждия завоевател. Тактиката на рус­наците – за да избегнат съдбата на Златната орда – е ефективна, а действията им са още по-безмилостни: те опустошават земите на мюсюлманите и ги населват с християни. Това обаче не е политика само на руснаците: по същото време, когато руснаците изтребват мюсюлмани, европейските заселници в Северна Америка налагат същата политика спрямо местното индианско население. Това не е и политика, следвана от всички руски царе и владетели. Имало е и та­кива руснаци, които са изпитвали симпатия и уважение към мюсюл­манските народи. Независимо от това, разглеждано като истори­ческо явление, руското господство над мюсюлмани е систематична и резултатна политика, упражнявана в продължение на 150 години. Етноложката карта на Южна Русия, Крим и Кавказ днес отразява успеха на руските операции от онова време.

Причините за руския империализъм и тяхното анализиране не са обект на настоящото изследване. Учените приписват руската страст към анексиране на всякакви територии на множество фак­тори: от параноя (резултат от незабравената монголска доминация) до желанието за излаз на топли морски води; същевременно обаче не бива да се пренебрегват и по-простите обяснения, като например демонстрацията на имперски престиж и желанието да се плаща на съюзниците със завзети земи. Империализмът винаги е имал свое собствено оправдание. Каквито и да са изначалните причини, рус­ката експанзия до голяма степен се случва за сметка на мюсюлманс­ките народи. Първата внушителна група мюсюлмани, подложени на насилствено изселване, са кримските татари. Тяхната история е по­казателна не само заради страданието, а защото създава модел на последващата руска експанзия.

Емиграцията на кримските татари

Смята се, че кримските татари произхождат от тюркски пле­мена, дошли в региона между 1000 и 1300 година с няколко вълни от завоеватели. Макар и твърде независими под властта на собствените им ханове от края на ХV век кримляните са фактически васали на султана. Кримските ханове – самостоятелно и като съюзници/васали на турците – водят войни с руските царе. Растящата мощ на Русия отслабва властта на татарите. След като през 1770 година ногайс­ките татари на Йердистан (северозападно от същинския Кримски регион) оттеглят подкрепата си за кримския цар, през 1771 година руснаците нападат Крим, принуждавайки кримляните да приемат руското гос­подство. През 1774 година в мирния договор от Кючук Кайнарджа турците признават загубата на власт над Крим и неговата независи­мост като държава, но с ограничена територия и под конт­рола на приемлив за руснаците хан. Руските сили започват да разпо­лагат християни от Османската империя по земите, завзети от Крим. Но­вите заселници се оказват на практика военни части, организи­рани от Русия. Когато татарите въстават срещу хана, наложен от Ру­сия, новите руски сили атакуват татарите, опожаряват Кефе и други кримски градове, убиват хиляди татарски въстаници в градовете за­едно с жените и децата им. Други са подгонени към планините, из­ловени и убити там.[12] Кримската независимост продължава само до 1783 година, когато царица Екатерина Велика – след руската инва­зия – обявява анексирането на Крим към Русия.[13]

Изтеглянето на татарите от Крим и прилежащите райони към Османската империя, вдъхновено от желанието за отхвърляне на руското господство, започва още през 1772 година. Малко се знае за мащаба на тази ранна миграционна вълна, която може да е била от около 100 000 човека.[14] Подобно на ограниченото знание за руския натиск, причинил изселването на тези хора. Знае се обаче, че оста­налите са повече, отколкото напусналите. В началото на ХІХ век кримските и ногайските татари продължават да бъдат доминиращата в демографско отношение група по техните родни земи. В крайна сметка останалите татари също са били принудени да напуснат до­мовете си. Марк Пинсън е убедителен в твърдението си, че основ­ният натиск върху татарите е бил административен.[15]Със „законни” и незаконни средства руските господари и чиновници спират разп­ростирането на татарските земи. Татарските селяни са били рутинно гонени от техните наследствени поземлени имоти. Нещо повече, та­тарите, останали да обработват земята на новите им господари, са плащали допълнителни такси, ставали са жертва на конфискации и принудителен труд. Руското правителство постоянно и система­тично повишава данъците, дължими от татарите, а чиновниците съ­бират джобните си от тях чрез незаконни допълнителни налози. В допълнение към безобразията на руската администрация армията също е насърчавана да ги тормози и ограбва. Например след Руско-турската война от 1828–1829 година цялата казашка армия е разпо­ложена по кримските брегове и безчинства из всички татарски села в региона.[16]

Кримската война (1854–1856) извежда ситуацията на татарите на преден план. Руското правителство допуска – вероятно правилно – че предпочитанията на татарите са по-скоро на страната на тур­ците и техните британски и френски съюзници, отколкото на Русия. Изпреварвайки всякакви бунтове, руснаците изпращат въоръжени отряди сред татарите. Казашки и други войници нахлуват в татарс­ките села и заплашват с пълно унищожение.[17] Мнозина са избити или принудени да напуснат домовете си.[18] Неизвестен остава броят на изселените във вътрешността на Русия.[19] Руски генерал, свидетел на събитията, ги коментира така:

От самото начало до края на войната казаците контролираха кримските села, обвинявайки постоянно кримляните, че помагат на врага, арестуваха ги и ги пускаха срещу подкупи; други биваха уби­вани или отвеждани надалече.[20]        

Приносът на кримските татари в подкрепа на съюзниците по време на Кримската война е практически минимален. Татарите са били напълно невъоръжени хора и без каквато и да било надежда за ефективен бунт.[21] Независимо от това непосредствено след войната руското правителството дава да се разбере, че татарите са нежелани. През 1856 година цар Александър II заповядва да се ускори татарс­кото изселване. Основният натиск върху татарското население е от типа, който днес бихме нарекли „психологически” – създаване на общности, чиято цел е да разпространяват християнството, пускане на слухове за предстоящо масово депортиране на север, мерки за „русификация” в образованието и административния език и други подобни. В частност земите, населени с татари, се облагат с нови данъци, завземат се нови територии, все повече татари са принужда­вани да напускат земята си.[22] За татарите в Крим най-зловещото пос­лание е присъствието на десетки хиляди ногайски татари, принудени да напуснат земите си в северната и западната част на Крим и да прекосят полуострова по пътя си към морските пристанища и Ос­манската империя. Ногайците получили предложение да избират между освобождаване на земите си срещу по-малко привлекателни райони другаде в Русия или трайно преселване в Османската импе­рия. Техните братя татари от Крим са можели да очакват само едно: и техният ред да дойде скоро.[23]

Емиграцията на ногайските татари продължава и през 60-те го­дини на ХІХ век. Кримските татари също се включват в това пресе­ление.[24] Всички те попадат в Османската империя, която е неподгот­вена да ги приеме. Наблюдатели на масовото движение на кримя­ните твърдят, че хората са нямали достатъчно пари, достатъчно па­латки, достатъчно храна и транспорт.[25] Обитателите на гъсто населе­ните лагери били в окаяно здравословно състояние. В Месидие – център, където се събират и отсядат повечето татарски изгнаници – са умирали по 50 – 60 човека на ден.[26] Положението в други райони, приемали бежанци, е същото. Крим престава да бъде мюсюлманска земя. Напускат я поне 300 000 татари,[27] освобождавайки земите си, за да бъдат населени със славяни и други етнически християнски групи. Там остава една съвсем малка група татари до края на Вто­рата световна война, когато Сталин окончателно унищожава татарс­кото присъствие на Крим, депортирайки жалките останки от него.[28]

Макар и невероятно, въпреки нечовешкото страдание, татарите заплащат най-ниска цена от всички мюсюлмански народи, които руснаците принуждават да напуснат родните си земи. Започнатото от тях по отношение на татарите продължава с още по-голяма жес­токост и бруталност в Кавказ и на Балканите. Прогонването на тата­рите става с прилагане на административен натиск, несправедливо отношение, а често и с физическо насилие. Татарите – невъоръжени и беззащитни, страхуващи се за религията си, културата, а и за жи­вота си – напускат изконните свои територии. Истината е, че русна­ците рядко са използвали сила и оръжие, за да прогонят местните хора от домовете им – това просто не се е налагало. Както показва историята на Кавказ, татарите правилно са допускали, че оръ­жията са били готови за употреба, ако възникне необходимост от тях.

Следващи войни и изгнания

Руските владетели са объркани в емиграционната политика, провеждана в Крим. В средата на ХІХ век някои я насърчават като крайна мярка и реакция срещу мюсюлманите, живеещи под руско господство, но също така и по обясними икономически и стратеги­чески причини. Други са нерешителни в подкрепата си, главно по­ради краткосрочните икономически загуби, които съпътстват оттег­лянето на основния селскостопански фактор в Крим. След изселва­нето на татарите загубите са компенсирани и кримските земи се превръщат в безценна част от славянска Русия, а руската аристокра­ция получава огромни по площ имения. Руските политици извличат ценни поуки за в бъдеще. Принудителното изселване на цели народи се използва като ефективен инструмент на руската политика в пос­ледващите атаки срещу Кавказ. За разлика от кримските татари обаче, кавказките мюсюлмани не напуснат земите си доброволно и главно под административен натиск. Срещу тях е упражнено далеч по-сериозно насилие – масови кланета, грабежи и плячкосване, раз­рушени къщи и цели села.

Инструмент на национализма и империализма, който води до смъртта на мюсюлмани в Анадола, на Балканите и в Кавказ, е вой­ната. Във всички случаи – с изключение на един – войните са с Рус­ката империя, и във всички случаи – с изключение на последната война – мюсюлманите са разгромявани. Войните на Запад започват с Гръцката революция от 1821 година и Руско-турската война от 1828–1829 година. Те продължават с Кримската война от 1853–1856 година, Руско-турската война от 1877–1878 година и с Балканските войни от 1912–1913 година. На Изток стълкновенията, за които става дума тук, започват с Руско-персийската и Руско-турските войни от 1827–1829 година, последвани от Кримската война и вой­ната от 1877–1878 година, както и от Първата световна война. Към гоненията на мюсюлмани във връзка с тези войни трябва да се доба­вят и репресиите срещу кавказките мюсюлмани от 60-те години на ХІХ век, когато са били принудени да напуснат земите си. Послед­ната война – Турската война за независимост (1919–1923) – е един­ствената, спечелена от мюсюлмани.

Във всяка от войните, водени през ХІХ и ХХ век, мюсюлма­ните са избивани и насилвани да напускат домовете си. Милиони мюсюлмани загиват, милиони са подложени на гонения и изгнание. Всяка война е различна от останалите, но резултатът за мюсюлма­ните е все един и същ – огромен брой убити или прогонени от домо­вете им. Погромите, нанасяни над турците, стават не просто военен или политически въпрос; те са повод за мащабно движение на го­леми маси хора и още по-мащабна смъртност. В тези процеси жер­тви дават не само мюсюлманите, макар че броят на убитите мюсюл­мани надхвърля многократно този на загиналите гърци, българи или арменци. За всички народи на Балканите, Анадола и Кавказ ХІХ и началото на ХХ век са времена на ужас. Всички етнически групи преживяват ужаса на войната, на съпътстващите я глад и болести, на принудителното изселване на победените. Следващите страници на тази книга представят – избирателно – историята на мюсюлманската миграция и смъртност. Избирателното представяне на мюсюлманс­ките страдания е съвършено уместно, тъй като ограничаването на мюсюлманските поселения и техните гонения са продължителен процес, който илюстрира една последователна историческа тенден­ция. Нещо повече, без да се разбере съдбата на мюсюлманите, не е възможно да се осмисли както общата историческа картина на Ос­манската империя и Русия, така и историите на немюсюлманските народи в двете империи.

---

[1] Джордж Финлей, История на гръцката революция, Лондон, 1861, с. 172 (Това е препратка към неговия оригинален разказ за революцията, а не към по-късното издание на общата история на Гърция под редакцията на Тозер.) В мно­жество истории за Гръцката революция дори не се споменава масовото избиване на турци или се отделя много малко внимание на тези факти (например Едуард Блакиер, Гръцката революция, начало и развитие, Лондон, 1824 и Джон Лий Комсток, Ис­тория на гръцката революция, Хартфорд, 1851). Така се натрапва усещането, че тези въпроси не съвпадат с идеологическата позиция на авторите. За отразяване с акцент върху мюсюлманското изтребление вж. Алфред Леметр, Alfred Lemaître. Musulmans et Chrétiens. Notes sur la guerre de l’indépendance grecque. Paris, 1895.

2 Финлей, с. 179 – 186.

3 Финлей, с. 187.

4 Томас Гордън, История на гръцката революция, Единбург и Лондон, 1832, с. 149. Усещане за общото настроение зад емоционалното „Смърт на тур­ците” може да се разпознае в У. Алисън Филипс, Войната за гръцката независи­мост, 1821, Ню Йорк, 1897, с. 48:

...през април бунтът стана повсеместен. Навсякъде, сякаш по предварително уговорен сигнал, селячеството въстана и изби всички турци – мъже, жени и деца – които можеше да докопа.

В Морея няма да остане турчин, както и никъде по света.

Така се пее в една песен, предавана от уста на уста, която бележи началото на войната за изтребление. Мюсюлманското население на Мореа се изчислява на двадесет и пет хиляди души. Три седмици след началото на бунта няма останал жив нито един мюсюлманин, оцеляват само онези, които успяват да избягат в гра­довете.

5 Финлей, сс. 201–203.

6 Джордж Финлей, История на Гърция (под редакцията на Х. Ф. Тозер), т. VІ, Ок­сфорд, 1877, с. 119. Вж. също Филипс, сс. 32 и 33.

7 Финлей (1877), т. VІ, сс. 116–121 и Филипс, сс. 32–35.

8 К. М. Удхауз, Гръцката война за независимост: историческа картина, Лондон, 1952 (преиздадена, Ню Йорк, 1975), с. 77. Дори Удхауз, който болезнено се пази от твърдения, които могат да бъдат разчетени благосклонно спрямо тур­ците, е принуден да признае тези факти.

9 Филипс, сс. 60–61.

10 Османското правителство отговаря на клането в Гърция с не по-малка жесто­кост. Гръцкият патриарх, както и мнозина други, са обесени в Истанбул, а бунто­вете в Айдънския вилает и на остров Киос са посрещнати с изтребление на гърци.

11 Жертвите, дадени от мюсюлманската общност, се оценяват на около 25 000, но при липсата на официална система за регистрация на населението никой не може с точност да определи мащабите на тези събития. Прочитът им, както са описани, говори за мащаба на човешките жертви. Според долните пасажи от Финлей (1877) в никакъв случай изчерпателни, за времето от 22 март до 22 април 1921 година „хладнокръвно” са убити между 10 и 15 хиляди мюсюлмани (с. 152), последвани от още 22 в Мисолонги (с. 163), 500 семейства във Врачори (с. 165), почти всички мъже, жени и деца в Наварино (с. 215); над 2 000 в Триполица (с. 219) и др. Дъглас Дакин (Гръцката борба за независимост, 1821–1833, Лондон, 1973, с. 59) казва, че „15 000 от общо 40 000 турци са изчез­нали”, но не излага доказателства за това как толкова много турци са ус­пели да избягат, след като според по-ранни източ­ници броят на избягалите е далеч по-малък. Дакин систематично преувеличава смърт­ността сред гърците и подце­нява тази сред тур­ското население.

12 Алън У. Фишер, Руското анексиране на Крим, 1772–1783, Кеймбридж, 197, сс. 90–95.

13 Тази кратка част от историята на Крим е взета от книгата на Алън У. Фишер Кримските татари, Станфорд, Калифорния, 1978, сс. 1–69 и Руското анекси­ране на Крим.

14 Вж. Алън Фишер, „Емиграцията на мюсюлмани от Руската империя във време­ната след Кримската война”, Jahrbucher fur Geschichte Osteuropas, т. 35, № 3, 1987, сс. 356 –377. Другаде Фишер оценява броя на кримските емигранти преди 1789 г. на 20 до 30 хиляди (Кримските татари, с. 78).

15 Марк Пинсън, „Руската политика и емиграцията на кримските татари в Османс­ката империя, 1854–1862”, Guney-Dogu Avrupa Arastirmalari Dergisi. I (1971), сс. 38–41.

16 Фишер, „Мюсюлманската емиграция” и Джафер Сайдахмед, Крим, Ло­зана, 1921, сс. 47–50.

17 Пинсън, сс. 42–43.

18 Фишер, „Мюсюлманската емиграция”.

19 Пинсън, сс. 43–44.

20 Фишер, „Мюсюлманската емиграция”.

21 Лично генерал Тотлебен осъжда резултата от татарските нагласи или действията на руснаците, като казва, че татарите не са отговорни за руските жер­тви във вой­ната (Пинсън, с. 43).

22 Atrocités russes. Documents soumis à la Conférence de Constantinople.

Constantinople, 1877, специално сс. 3, 4 и 36. Сайдахмед, сс. 39–43.

23 Това е ценно прозрение на Марк Пинсън, според когото ногайската емиг­рация е „последната брънка” от кримляните (Пинсън, с. 46).

24 Руското правителство, обезпокоено от мащаба на миграционните про­цеси, се колебае дали да допусне изселването на толкова големи маси продук­тивно насе­ление, или не. Издадените разрешения за напускане са били следвани от откази, а желанието да се прогонят всички мюсюлмани, противоречи на страха, че реално това ще предизвика разрушаване на икономиката (вж. Пинсън, сс. 48–56). Гор­ните противоречия са едно от обясненията на факта, че татарската общ­ност в Крим продължава да съществува до експулсирането ѝ от Сталин. (По вре­мето на по-толерантни съветски лидери някои дори се завръщат.) Вж. Александър Бениг­сен и С. Ендерс Уимбуш, Мюсюлманите в Съветската империя: ръководс­тво, Лондон, 1985, сс. 240–241.

25 F.O. 195 – 644, Suter to Bulwer, Варна, 23 юли 1860.

26 F.O. 195 – 644, Suter to Bulwer, Кюстенджа, 22 октомври 1860. Кемал Карпат описва поселението на кримските бежанци с интересни детайли в „Осман­ският урбанизъм: Кримската миграция към Добруджа и началото на Месидие, 1856–1878”, Международен журнал на турските проучвания 3 (№ 1, 1981), сс. 1–25. Статията е ценна не само заради информацията относно Месидие и Добру­джа, но и заради гледната точка по османската политика за усядане, която изра­зява загри­женост за бежанците в официалната османска политика.

27 За оценка на бройките вж. Фишер, Руското анексиране на Крим, сс. 145 и 146 и „Мюсюлманската емиграция”. Що се отнася до броя на кримските емиг­ранти, има много противоречия. Кемал Карпат говори за 1 800 000 „в периода от 1783–1922” (Османското население: демографски и социални характеристики, Медисън, Уис­консин, 1985, с. 66), докато други автори цитират различни цифри. Когато става въпрос за това кои цифри да се използват, моят избор в този, а и в други случаи е в полза на по-ниските числа, отразяващи мюсюлманската миграция и смъртност. Тезата в тази книга е, че исторически се наблюдава висока смъртност и насилст­вена миграция на мюсюлманското население. Затова, използвайки по-малките числа за смъртност и миграция, вероятно подценявам явлението, но пък правейки тезата по-трудна за доказване, възнамерявам да изведа доказателствата по безспо­рен и правдоподобен начин.

28 Фишер, „Мюсюлманската емиграция”. Руснаците отдават кримски земи на мол­довани, българи, сърби и гърци – емигранти от Османската империя. Голям брой евреи от различни територии с руска доминация емигрират в Крим (Пак там).