Обратната вълна (Из архивите на МВР)

Този текст по-долу е първият документ от общо 257, които събрах из архивите и ще публикувам в сборник с работно заглавие "Обратната вълна".
Документите в този сборник ще разкажат обективната история на хиляди хора, които през септември и октомври 1989 г. пътуваха от Турция за България в търсене на своя изгубен живот.

No 1
СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ
№ 710. Екз.№ 3
23.8.1989 г.

И Н Ф О Р М А Ц И Я
ОТНОСНО: Обстановката в страната към 23 август 1989 г.

До момента на прекратяване приемането в Турция на българи мюсюлмани (2.00 часа на 22 август т. г.) общият брой на заминалите е 308 929, от които 89 868 деца [и непълнолетни до 16 години].

От Варненска област за заминали 83 693 лица с възстановени имена, от Разградска област – 109 308, от Хасковска област – 75 724, от Бургаска област – 25 510, от Пловдивска област – 11 834, от Ловешка област – 2039; от Софийска област и София – град – общо 895 лица.

През последните два дни, след едностранното решение на Турция за спиране приемането на българи мюсюлмани, в резултат на своевременните и комплексни мерки, предприети от партийните и държавни органи и от органите на МВР, обстановката в страната не е усложнена. Не са констатирани случаи и опити за предизвикване на масови демонстративни прояви на националистическа основа.

Чрез осъществените охранителни, оперативни и разяснителни мерки не бе допуснато възникване на безредици в районите на ГКПП и изчаквателните пунктове и струпалите се там хора и автомобили организирано се изтеглиха към вътрешността на страната.

Според получените от органите на МВР информация решението на турското правителство е предизвикало противоречиво отношение сред лицата с възстановени имена.

Има данни за изразявано неудовлетворение от „такова развитие на нещата”. От семейства и отделни лица в Кърджали са постъпили молби, в които декларират, че не желаят да се издават паспорти за Турция. Трезви оценки са правели жители на Ардино, които не били изненадани от взетата мярка. Лица от Разград споделили, че са радостни от прекратяването на „този процес”. През последните два дни от жители на града са върнати над 20 задгранични паспорта. Без реакция на недоволство са се разотишли чакащите пред пунктовете за получаване на задгранични паспорти лица от Силистра, Дулово, Карнобат, Омуртаг, Търговище, Тутракан и др. Спокойно и като че ли с облекчение посрещнали новината семейства, на които предстояло да изпратят младежи в казармата или да изчакат уволняването на срочнослужащи.

Едновременно с това сред подготвилите се за заминаване българи мюсюлмани преустановяването приема в Турция предизвиква смут и поражда реакция на недоволство. Преобладавало и чувството на неудовлетвореност от предприетите от Турция мерки, масово се изказват мнения, че турското правителство и Т. Йозал „не са издържали на обещанието си”, „излъгали са ги” и са ги „оставили насред пътя”.

На 22 август т. г. около 300 души, които са прекарали нощта край бариерата на ГКПП Капитан Андреево, протестираха пред турските гранични служители, издигайки възгласи, че Турция е виновна за положението, в което се намират. Такива настроения демонстративно изразиха и изчакващите в пунктовете край Младиново и Елена, Хасковска област.

Въпреки разочарованието от немалък брой лица се споделя, че възможностите за заминаване за Турция не са напълно изчерпани. Цитира се изявлението на Т. Йозал, излъчено по турската телевизия, че Турция била готова да приеме „сънародниците си” след подписване на изселническа спогодба между двете страни. Разпространяват се и твърдения, че „България ще отстъпи” пред настояването на Турция за сключване на изселническа спогодба.

Доловени са разговори (сред лица от Момчилград, Ардино, Подкова и др.), в които се изказват упреци към българското правителство, което не било създало условия от самото начало, за да могат повече хора да заминат за Турция. Твърди се, че „били облагодетелствани” тези, които нарушавали законите и имали „заслуги” към Турция

Има данни, че лица, подготвили се за път, търсят информация за възможностите и начините да реализират намерението си. Служител от турското генерално консулство в Бургас направил кратък коментар, че по принцип границата не била затворена, но за в бъдеще в Турция щяло да се влиза само с входна виза. Констатирано е увеличение на обажданията по телефона в консулството с конкретни запитвания ще има ли възможност за получаване на визи, на което получавали утвърдителен отговор. С цел получаване на „достоверна” информация отделни мюсюлмани обикаляли района на Турското генерално консулство в Пловдив.

Продължават активните оперативни и охранителни мерки за неутрализиране напрежението у населението, възстановило българските си имена през 70-те години, в отделни селища на Пловдивска и Софийска област. Вземат се мерки за пресичане намеренията на протурски настроени лица от тези среди за организиране на масови прояви на недоволство, провеждане след 1 септември т. г. верига от гладни стачки, изграждане на групи и структури за защита правата на човека и др.

Продължават да постъпват данни за изразяване негативно отношение към българите мюсюлмани сред основната част от българското население. Повсеместно се изказва съжаление за затваряне на границата и се споделя, че предстоят нови проблеми с мюсюлманското население. Счита се, че не трябва да се оказва помощ за устройване в страната на завръщащи те се от Турция, както и на онези мюсюлмани, които са разпродали личното си имущество, но не са успели да заминат. В Айтоска и Руенска община на Бургаска област, в Русе и на други места са доловени остри критични оценки във връзка с разпространяваните слухове за оказване на такава помощ от страна на местните партийни и държавни органи.

Органите на МВР осъществяват активни оперативни, превантивни и охранителни мероприятия за преодоляване на възникналото напрежение и недопускане на масови демонстративни и други остри прояви. Предприети са мерки за опазване на обществения ред и охрана на важни обекти на икономиката и селското стопанство.

* * *

Предприетите от турското правителство действия и българо-турските отношения са обект на активен интерес, коментари, оценки и прогнози от страна на чуждите дипломати и журналисти у нас.

Според съветника при италианското посолство Визети българите „са доволни, че могат окончателно да се отърват” от българските мюсюлмани, въпреки че се представят за жертви. Считал, че заминаването на българите мюсюлмани не е в интерес на Турция, в която и без това имало огромна безработица. Споделял, че все още не може да се ориентира напълно накъде вървят нещата. Турската страна твърдяла, че България няма никакво намерение да преговаря. От своя страна, българите декларирали, че са предоставили всички възможности за срещи и разговори. По негово мнение най-важно сега било да се разбере каква е целта на турското правителство. Лично той считал, че турското правителство е решило да затвори границата, за да поддържа напрежение и хаос в България и че с това си решение Турция се превръща от обвинител в обвиняем по въпроса за правата на човека. Военният аташе при италианското посолство Папини считал, че мотивите за взетото решение са други – Турция не била в състояние да приеме толкова много хора.

На съветника на посолството на ФРГ Цимерман било разяснено от съветника при турското посолство Кълъч, че не ставало въпрос за „затваряне” на границата, а че Турция просто няма да приеме хора без входни визи. В други разговори същият споделял, че вече ще бъдат издавани туристически визи и че не трябвало „да се смесват нещата” - туристическите пътувания и изселването.

МИНИСТЪР: (Без подпис) Г. Танев

Отп. в 3 екз., № 1 – Т. Живков, № 2 – памет, № 3 – к. д., Размножено в 13 екз. и изпра-тено по списък, Изп.: М. Панков, Нап.: Т. Станкова, Маш. № 1284/25.8.89 г.

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 942, л. 215-220. Копие. Втори машинописен екземпляр.

Борба без оръжие! Турско националноосвободително движение в България (1985-1986). Документи, С., 436 с.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Освен споменатите в настоящия подробен историографски преглед има и немалко други твърдения, чрез които са лансирани неистини и полуистини, съмнителни и необосновани внушения за Доган и неговото движение. Смятаме, че не си заслужава да се изреждат всички. В това число и по адрес на политическото му битие през 20-те години на прехода: от Иван-Костовото, че е „проклятие за България” или тези, че е милионер в „зелено”, „най-богатият”, „крадец”, „най-големият фалшификатор, манипулатор” на изборни резултати, „купувач” на изборни гласове, „българомразец”, „турцизатор” на помаците, „вносител” на „радикален ислям”, „агент” на турската разузнавателна централа МИТ и т. н. Последните са извън кръга на нашето изследване, защото то в никакъв случай не може да се смесва с политическите нрави от годините на прехода. Поради тази причина няма да бъдат коментирани или опровергавани. Самият Доган ги отминава с безразличие и вместо отговор казва, че има кой да го съди. Намира начин да покаже, че в работния му кабинет стои единствено портретът на Апостола на българската свобода Васил Левски. Твърди, че не мрази българите, обича България, милее за нея, няма намерения да я „разделя” или напуска и иска да живее в нея, защото е част от нея.
Дали и тези му твърдения са истини, или неистини, може само да се гадае. Дали са достоверни и митовете около политическото му битие през годините на прехода – също. Сигурно е, че в недалечното бъдеще историците ще се произнесат и за тях. И нищо чудно да потвърдят като истински твърденията за отношението му към България и българския народ. Ще посочат и причините, заради които е сатанизиран до невероятни размери. И по всяка вероятност ще се окаже, че една от тях е завистта, друга – омразата към другия, към различния. Защото в България след освобождението от османско робство и до днес от някои слоеве все още трудно се приема другият, различният – най-вече, ако е турчин.
Изкривяването, изопачаването и в крайна сметка подмяната на историческата истина никак не е здравословно. То е безотговорно, а в конкретния случай неморално, вредно и с непредсказуеми последици, ако се остави да властва и ни накара да живеем с фалшиви представи за своята история. Особено когато с лансираните неистини се преследват краткосрочни политически и съмнителни лични цели, когато се сее омраза.
Всяко неистинско или повратно тълкуване на събития и факти от най-новата ни история е пагубно, защото не допринася от извора на миналото да се черпи положителен опит, да се вземат поуки, да се избягват грешки. Най-голяма в това отношение е отговорността на историците. Те са тези, които могат, трябва и са длъжни да пишат историята такава, каквато в действителност е била.
В архивите видях истината за деянията на една достойна съвременна личност. За дейността на основаното от Доган антикомунистическо движение. Пред мен възкръсна историята на най-голямата и мирна съпротивителна организация срещу насилията на комунистическата диктатура в България от последните й години. Недоумявах как е възможно в общественото съзнание да битуват толкова много нечистоплътни и невероятни фалшификации и манипулации по адрес на създателя и ръководителя на съпротивителното движение на турците. Срещу най-изявеният противник на бруталната асимилация, един от най-видните и заслужили български дисиденти антикомунисти. Как е възможно да се съчиняват още по-недостойни писаници и твърдения за създаването и дейността на едно самородно, мирно, мащабно и с немалък принос в борбата срещу т. нар. „възродителен процес” и комунистическата диктатура в България антикомунистическо движение.
Установих, че почти всички внушения, изказани по адрес на Доган и основаното от него съпротивително движение, си приличат в някалко направления. Обединява ги омразата, желанието да се постигне бърза, макар и краткосрочна изгода. Без мисъл за отговорност, без страх, че тиражирането на неистини рано или късно ще се върне при тях и ще ги разобличи. Всички предлагат своите съчинения с пояснението, че пишат и говорят от симпатия към обикновените турци. От искрено желание да им отворят очите. По този механизъм в оборот са пуснати невероятни по своята неистинност внушения, манипулации и фалшификации, в резултат на които Ахмед Доган е подложен на всеобща омраза в обществото. Съдете сами: Доган е „най-големият”, „изпечен”, „мръсен” и „долнопробен” доносник на бившата ДС през годините на диктатурата, виновен за злощастната участ на „десетки” невинни жертви на зловещата ДС от средите на турците; бил е толкова „тъп и глупав”, „небразован” и като отплата за „вярната служба” от ДС му уреждат образованието, дипломите, обезпечават му фалшива научна кариера, пишат му докторската дисертация, научните статии и съобщения; освен „изпечен и долнопробен доносник” на българската ДС е бил още и агент на американското ЦРУ, съветкото КГБ и турската МИТ; той е „съучастник”, „архитект” на асимилацията на турците, на комунистическия „възродителен процес”, негов „последователен” и „заклет” проводник, „пламенен” радетел за последователното му провеждане и успешен завършек; Доган не е основател на Турското националноосвободително движение, а в по-късен етап се е „настанил” и „наложил”, „е внедрен” с помощта на ДС, за да се „държи под наблюдение и контролира” съпротивата на турците; истинските основатели на движението са други, Доган ги е „изритал” предвидливо „в Турция”, за да заеме тяхното място в първите дни на демокрацията и да „управлява” неориентираните, „малограмотни” и „лесни” за манипулиране турци в България, с единствената умисъл да черпи от това „несметни” облаги; Доган е „българомразец”, „мрази” българите и България. Той е „предател”, борил се е и се бори за „турска автономия” в България и за постигането на тази цел е бил и продължава да е в тясно сътрудничество и „конспиративна връзка” с турските управляващи кръгове и турската разузнавателна служба МИТ; освен „българомразец”, е и „отявлен терорист”, „терористично” е и създаденото от него Турско националноосвободително движение; той и движението са организаторите и главните виновници за извършените през 1984-1985 г. терористични актове, по време на които загиват десетки невинни българи; „заклети терористи” са едва ли не всичките му последователи; Доган е „турцизатор” на помаците, негова основна цел е да внася ислямски фундаментализъм; ръководеното от него Движение за права и свободи е петата колона на съседната турска република, проводник на турските експанзионистични и какви ли не намерения спрямо българите и България.
След изчитането на хилядите документални страници и оповестени интерпретации, след тяхното щателно сравняване не бяха открити компрометиращи факти. Достигнах до противоположни на популярните изводи. Смятам, че миналото на Ахмед Доган и дейността на създаденото от него движение не са такива, за каквито ни се представят. Коренно противоположно е мнението ми за агентурното минало на Доган – секретния сътрудник на ДС с три псевдонима: „Ангелов”, „Сергей” и „Сава”.
Вярно е, че Доган е бил агент на бившата ДС, но в никакъв случай „изпечен”, „долнопробен” политически доносник. Вярно е, че е написал не едно агентурно сведение, но от тях никой не е пострадал. Надделяват стойностни и написани на високо ниво анализи и прогнози. Касае се за стойностен сътрудник, истинско попадение на репресивната машина, която го обучава, но никога не успява да го използва за целите, за които го готви. Агентът при всички случаи мисли изпреварващо, подсказва правилните пътища и изходи от безпътицата, в която управляващите комунисти изпадат с провежданата безразсъдна политика по националния въпрос и най-вече спрямо турците в България. Никой по онова време не се е осмелявал да използва думата асимилация, да говори, че се извършва брутална, насилствена асимилация. Да предупреждава, че е обречена на провал. И да се опълчи срещу нея с риск за живота си. Да загуби свободата си. Всичко, което с много труд е постигнал.
Сътрудникът на ДС има и своите заблуди. За кратко време наивно допуска, че социалистическата държава, комунистическата идеология, партията на българските комунисти са тези, които могат и искат да направят нещо за добруването на турците. Да премахнат дискриминацията и да им предоставят полагащите се народностни и религиозни права. Искал е да помогне, да работи за единението на българската нация така, както го разбира и допуска: само в социален, политически, нравствен, културен, идеологически аспект, но в никакъв случай в етническо и народностно отношение. И когато разбира, осъзнава фалша на комунистическата пропаганда, нейната ретроградност и вижда с очите си, че всичко, което се прави, не е в името на единението, така както се прави в цивилизованите държави, а за разединението, насилственото асимилиране по комунистически, тогава минава от другата страна на барикадата. Пръвръща се в непоколебим, непоправим противник на режима. Рядко в българската история сме свидетели на подобен обрат. И е неморално секретният сътрудник да бъде съден заради предишните си заблуди. Морално ли е да сме съдници на другия, без едновременно с това да си задаваме въпроса какво сме правили по същото време ние самите, за да сме съдници.
Внимателното прочитане на огромните по обем материали от агентурното, следственото и затворническото досие на Доган, безпристрастният поглед над тях не може да не наведе и до други истини за така дискутираното му битие на агент и дисидент. На първо място, невярно е твърдението, че винаги и безусловно е бил „безпределно предан” на ДС, че я смята за своето „единствено семейство”. Вярно е другото, което след „предателството” на Доган и неговите водещи офицери разбират, но не смеят да признаят. ДС никога не е било „истинското и единствено семейство” на Доган, а средство. Истинското му семейство е неговата народностна група, на която никога не е изменил, както сам казва, „каквито и грехове да е вършил”. „Семейството” на ДС е съзнателно избраното от него и използвано за постигане на ясно и точно формулирани цели в живота. Оживява образът на човек с ясна представа за мисията, която трябва да следва неотклонно, с решителност и самостоятелност. Самият Доган разкрива в своята автобиография, че още в ранна детска възраст е решил да вземе съдбата и бъдещето си в собствените си ръце. Не е желаел съдбата на десетките хиляди млади турчета, на които е отредено да бъдат черноработници на полето и строителните площадки. Иска да се образова, да израсне дотолкова, че да стане и професионален революционер, за да е полезен на средата, от която произхожда. И го постига. Набелязва целите и следва избрания от него път на развитие. Прави го самостоятелно, мисли и се развива независимо, постига всичките си цели и начинания с много труд и постоянство. ДС и секретното сътрудничество са само средствата, без които в онези времена не е възможно за който и да е етнически турчин да постигне нещо: престижно образование и работа, висок социален и професионален статус. Да избегне дискриминацията. Другият път за постигането им е постъпването в компартията и издигането в партийната иерархия до позволените за етническите турци нива. Да стане предател на народностната общност.
Факт е, че Доган съзнателно избира първото – сътрудничеството в ДС. С лекота, невероятно бързо и успешно печели доверието на водещите си офицери. Характеристиките за „находката” следват една след друга и са бляскави. Чрез водещите офицери висшстоящите началници са убедени, че ДС е открила най-перспективния, многообещаващ и с възможно най-благоприятни качества и характеристики бъдещ контраразузнавач, не само по т. нар. протурска линия, но и за извеждането му като нелегал зад граница. Убеден антитерорист. В Първо главно са дотолкова захласнати от невероятното си попадение, че впрягат всички възможни сили и средства да го обучат и подготвят изцяло по всички правила на конспирацията. Убедени са, че той ще е бъдещият топ разузнавач на българското контраразузнаване. За него знаят почти всички най-видни генерали от всемогъщата ДС, заместник-министри и министри в МВР. Чува се и на по-високо ниво. Проверяват го многократно и пишат поредните бляскави характеристики за деловите му качества, за „безпределната” му „преданост” към „семейството” на ДС. И чертаят все нови и нови планове за бъдещата му реализация. И потриват ръце за успехите, които комунистическото разузнаване ще постигне чрез него в борбата срещу всевъзможните вътрешни и външни врагове.
Наистина се влагат всевъзможни средства, полагат се неимоверни усилия за обучението и образованието на бъдещия контраразузнавач. И не може да се отрече, че той се оказва не само добър, а отличен ученик. Попива всичко, усвоява до съвършенство правилата на конспирацията, сътворява блестящи по своето съдържание и съобазени с изискванията на агентурната дейност информации и анализи. Повечето от тях си измисля, защото отлично знае как и колко може да впечатли водещите офицери и да ги накара да повярват в „безпределната” му „преданост” към „семейството” на ДС, пълната му „зависимост” от него. И не разбират, че агентът води двойствен живот, че играе рискована, голяма двойна игра, в която още от самото начало е победител. Нещо повече, от ръководен става водещ. Знае отлично какво се иска от него, затова бързо и винаги навреме поема инициативата. Негови са предложенията за всевъзможните варианти на бъдещата му реализация зад граница като нелегал. Водещите офицери до такава степен са впечатлени и въодушевени от детайлната им разработка, че с охота ги възприемат, преписват ги дословно и ги представят като свои пред висшестоящите си началници. Считат го за „гениален”, гордеят се със своята „рожба” и наистина потриват ръце от очакваните богати плодове.
Както с лекота ги е оплел и води буквално за носа, по същия начин и с още по-голяма лекота успява в точно подбран и подходящ момент да ги убеждава, че всеки от начертаните планове за бъдещата задгранична реализация по ред причини е нереализуем, обречен на провал. Изписват се купища предложения и всевъзможни планове за реализация къде ли не – в САЩ, Англия, Франция, ГФР, ГДР и Турция. В България сред „вражеския турски контингент”. Всички пропадат и се оказва, че агентурното сътрудничество на Ахмед Доган е изцяло, сто процента безплодно. Само за Държавна сигурност, разбира се, но не и за самия Доган. Оказва се, че годините на неговото сътрудничество за него въобще не са загубено време. Както бе посочено, ДС е само средството, чрез което съвсем целенасочено постига една от основните си цели – да се образова. И го прави блестящо. Изявява се като даровит и отличен студент. Впечатлява състудентите и преподавателите си с трудолюбието, ученолюбието, постоянството, коректността и други положителни качества, които притежава. Демонстрира умение да създава контакти и приятелства. Опознава изцяло и е в активни връзки с почти всички изявени и неизявени представители на турската интелигенция в София и страната. Знае кои от тях също са агенти на ДС, някои от тях предлага и прави такива. Тринадесет от тях ръководи и използва за целите на Турското националноосвободително движение. От ДС никога няма да разберат, че всички те помежду си знаят, че са агенти, или както се казва на агентурен език, са се разконспирирали помежду си. Не разбират, че любимият им агент ръководи и тях, въвежда ги в съпротивителната организация, пишейки в същото време поредните агентурни сведения за тях, за които „жертвите” винаги знаят. В този смисъл определено твърдя, че няма друг случай в историята на ДС, в който всемогъщата репресивна машина да бъде използвана по възможно най-елегантния, перфектен начин и в същото време буквално под носа й да бъде създадено мощно нелегално съпротивително движение, за което от ДС научават последни.
Ударът е зашеметяващ. „Болката”, разочарованието от предателството на всеобщия за ръководния елит на ДС любимец са големи. Последвалите трусове в най-високите й етажи изглеждат неизбежни, но засягат дребните началници, които са наказани за най-големия агентурен провал на ДС. За големите остават страхът и паниката да не се разбере от най-високо място, че наистина под носа им един „най-обикновен турчин” ги е използвал, изиграл и буквално под носа им създал най-голямото антикомунистическо движение в страната с участието на стотици обикновени труженици от т. нар. лица „с възстановени имена”. И правят всичко възможно да прикрият главоломния провал. Опитват се да вразумят своя агент, да го убедят, че е допуснал голяма грешка, която може да поправи, ако склони да им сътрудничи за разбиването и овладяването ва движението. Да го превербуват отново и да влияят чрез него над „лицата с възстановени имена”, да го използват за целите на „възраждането”.
Бившият агент е непреклонен и с нищо не показва, че съжалява за стореното. Съжалява само за преждевременния провал, но въпреки всичко е доволен, че посланията на движението вече са стигнали там, закъдето са предназначени и няма как да не свършат работа.
Слухтящи агенти на ДС се добират до разпространени пропагандни материали на движението. Има и предателство, в резултат на което в ДС научават последни за това, че е създадено мощно съпротивително движение. Незпълнението на предписанията на ръководитяля на движението за строго спазване на установените конспиративни правила, а в конкретния случай самонадеяното подговяне и разпространение на нови пропагандни материали освен уточнените са сред основните причини за провала. Започват арести, мрежата на движението се разплита в кратък срок. Цялата машина на Държавна сигурност е впрегната за нанасяне на съкрушителен удар срещу съзаклятниците. В ДС се привличат най-добрите следователи. Освен секретни задържания, прилагат и други суперсекретни ходове и комбинации. Готови са на всичко, включително и на прилагането на мъчения за изтръгване на показания.
Изненадата е пълна, когато се установява, че това не се налага, защото арестуваните не крият нищо за създаването и дейността на движението. Отлично знаят, че това е безмислено и ненужно, защото всемогъщата ДС е в състояние да научи всичко. За да избегнат мъчения, спазват инструкцията на своя ръководител Доган да не крият нищо за действителната дейност, намерения и цели на движението. Не предателстват и не прехвърлят „вина” върху никого от съратниците си, а говорят най-вече за своя принос, за своята дейност. Ръководството на движението и арестуваните членове наивно си мислят, че процесът срещу тях ще е публичен и това ще им предостави нова възможност да популяризират идеите си. Единствената им грижа заради грозящата ги смъртна опасност е да отбиват обвиненията, че дейността на движението е насочена срещу БКП, социалистическия строй, държавата, българския народ. Грижата им е да доказват, че движението е породено заради насилствената асимилация, че не е терористично, а мирно и цели единствено извоюване на права и свободи.
За ДС не остава нищо друго, освен чрез изпитаните методи и правила на комунистическото следствие да разплетат мрежата на движението и да го ликвидират в зародиш. Да намалят до минимум „вредните” последици от посятите семена чрез разпространените пропагандни послания сред все още ненапълно „възродените” лица „с доброволно възстановени имена”. И се втурват да издирват, събират, изземват програмната декларация и другите разпространени във всички окръзи с компактно турско население материали. Мислят си, че успяват, но никога няма да научат, че години до края на насилствената асимилация значителна част от тях ще се предават от ръка на ръка и ще свършат добра работа. Казано точно, ще са упование за стотиците хиляди етнически турци и отлично методическо ръководство за поведението им в трудните дни, месеци и години на насилствената асимилация. От тях ще разберат, че не трябва да се страхуват, трябва да са единни, да имат надежди. Да вярват, че има кой да ги защити и че много скоро насилието ще бъде спряно, асимилацията прекратена и ще им бъдат върнати и имената, и полагащите им се права и свободи.
Със стремежа да се омаловажи, да се прикрие големият провал за ДС, която е проспала създаването на движението, може да се обясни и обстоятелството, че следственото дело умишлено се протака, разделя се на три и вместо в София, съдебните процеси се гледат срещу „групи” във Варна, Толбухин и Шумен. При пълна секретност. Мерките за сигурност и опазване на тайната са толкова силни, че за арестите, следствието и проведените съдебни процеси не се научава нито в страната, нито извън нея. Не излиза каквато и да е информация. Въпросът за десетките арестувани ръководители и членове на движението е въпрос на живот или смърт, страхът сред близките толкова голям, че и те не смеят никъде и пред никого дори и дума да обелят. Държат арестуваните в килии за смъртни. Отношението към всички е нечовешко. Само Доган и неговите съратници си знаят какво са преживели през десетте месеца, прекарани в следствените килии, оковани във вериги, докато изчакват присъди.
Поведението им по време на следствието и съдебните процеси е достойно. Както всички политически процеси от времето на комунизма и този е монтиран. Присъдите са определени предварително, извън съда. По чудо не са смъртни и това може да се обясни с обстоятелството, че от най-високо място са се страхували това да не стане причина турците да се „разбунят”. Страхували са се да не би за организацията да се разбере и извън страната. Съдът произнася своите „сурови и справедливи” присъди. „Престъпленията”, заради които ги осъждат, са страховити. Единствените смекчаващи „вината” обстоятелства са приложените към делото характеристики на „престъпниците”. От тях е видно, че „справедливите” присъди са произнесени над живели и трудили се почтено за държавата, за себе си и семействата си най-обикновени, преобладаващата част с добро образование и висок морал труженици на социалистическа България. Единствената им „вина” се състои в това, че са посмели да се опълчат срещу насилието. Срещу наглата и брутална намеса в техни съкровени и най-лични територии, срещу отнетата им свобода...
Най-сурови са присъдите за създателите на движението. Следват трудни за осъдените години в килиите на няколко затвора, където също се държат достойно и устояват на трудностите и лишенията. И най-важното - не падат духом. Колкото и да е невероятно, независимо от наложената почти пълна изолация, всички, а най-вече лидерът на движението продължават борбата. Той е непреклонен, усилията да го прекършат и превъзпитат, пропадат. Нищо не може да го накара да измени на поетия път и докрай си остава непоправим противник на насилствената асимилация. Тук е мястото да се посочи, че са чиста измислица твърденията, че в затвора Доган продължава да сътрудничи на ДС. Че там „обичал” на „баницата мекото”, че излежавал присъдата си при „специални условия” и „сътрудничел” на затворническата управа. Още по-недостоверни са внушенията, че и след излизането си от затвора продължава да е сътрудник на ДС, която го „направлява” при изпълнение на „задачата” да създаде ДПС. Видно от приложени в сборника документи, както в затвора, така и на свобода ДС продължава постоянно да го следи и единственото, което може да стори, е да регистрира изявите му на противник на режима. На непреклонен борец срещу насилствената асимилация и вече всепризнат лидер на турците в България. Горните внушения, както и това, че Доган е в „постоянна конспиративна връзка” с турското разузнаване, с турските управляващи среди, произлизат от бившите му „приятели” в ДС. И са чиста измислица, плод на неистовото им желание да му отмъстят за „предателството”.
ДС се заблуждава, че движението е унищожено. То продължава да живее, Доган е този, който макар и от затвора продължава да го ръководи. Като резултат от частичната амнистия по повод новата 1989 г. от затворите са пуснати десетки негови съратници. С тях от затвора излизат и неговите указания как и с какви средства и методи да се продължава борбата. Не друг, а Доган и неговото движение в нелегалност са организаторите на протестните акции на турците в България и на известните майски протести от 1989 г. Като добър конспиратор Доган избира най-подходящия способ за продължаване на борбата. За да не бъдат разкрити участниците в нелегалното движение и нанесен нов удар върху него, нарежда на съратниците си на свобода да се включват масово в дейността на зародилите се през 1988-1989 г. неформални дружества и организации. И самият той не стои със скръстени ръце. Организира гладна стачка на политическите затворници в знак на протест срещу продължаващата асимилация, пише протести до Тодор Живков и други инстанции, иска освобождаването и пълна амнистия на политическите затворници. И когато в България ръководствата и членовете на някои от неформалните организации се двоумят дали да напишат и изпратят своите протести, не друг, а пак Доган е този, който успява от затвора да изпрати своя протест до провеждащата се в Париж световна конференция за човешките измерения. Призовава управляващите в България да спрат насилията, убийствата, иска намесата на международната общност за спиране на асимилацията.
За горните си деяния отново ще е следствен. За втори път ще го приведат в Главно следствено управление като главно заподозряно лице за организирането на майските протести. Но няма да посмеят да го обвинят и съдят за втори път, а само ще го накарат да подпише предупредителен протокол. Да обещае, че повече няма да буни турците от затвора. Подписва, но преди това изисква в протокола да се отбележи изрично, че ще продължава да е противник на властта дотогава, докато не бъде спряна насилствената асимилация.
Такива според мен са основните моменти от живота и делата на Ахмед Доган. Такава е неговата истинска биография до излизането му от затвора в края на 1989 г. Такива са истинските факти от историята на създаденото и ръководено от него движение. Възпроизвеждането им се базира на документални свидетелства. Основавайки се на тях и с претенцията на добросъвестен изследовател, няма как да не заключа, че всички минали и всякакви бъдещи спекулации за миналото на Доган и на основаното от него движение са безпочвени.

Борба без оръжие! Турско националноосвободително движение в България (1985-1986). Документи, С., 436 с.

(Продължение)

4. Редове от агентурни донесения, анализи, характеристики и следствени показания

По-долу се цитират мисли от агентурни донесения, от анализи и мнения, написани от Доган, от доклади на водещи го офицери, от негови характеристики и от изявления пред следствието и съда на неговия най-близък съратник – Неджеметин Хак, за когото се твърди, че е „действителният” създател на движението. Тъкмо те правят най-силно впечатление и дават основание да се изкажат в края на изследването противоположни на досегашните мнения за миналото на Ахмед Доган и за дейността на Турското националноосвободително движение. Изказаните в тях мисли, идеи и оценки позволяват да се отговори на най-спорните въпроси: що за сътрудник на ДС е Доган и какви са резултатите от сътрудничеството; какви са позициите му по отношение провежданата от управляващите комунисти политика на насилствена асимилация спрямо турската етническа общност и ролята му в организираната съпротива срещу нея; терорист ли е и терористическо ли е основаното от него движение; борило ли се е то за „турска автономия” и насочено ли е срещу България и българския народ.
Предадени по хронология в периода 1979-1986 г., споменатите мисли, идеи и оценки са повече от убедителни, а изводите се налагат от само себе си.

* * *
Ахмед Доган:
В учението винаги бях един от първите – исках всичко да знам. От този момент реших сам да се справям с живота си.
От друга страна, не бива да си правим илюзизи със степента на масовото съзнание. Още дълго време критериите за същността на човека ще бъдат национални и верски.
Извършва се насилствена асимилация, има дискриминация над турците в България. Пред малцинството има две възможности: или да поеме бремето на историческата участ посредством постепенното приспособяване към новите условия, или да се направи опит за избавяне от асимилацията и дискриминацията.
Преките атаки срещу фанатизма и национализма крият опасност да рекушират от обекта на въздействието към адресата на въздействието. Целият ми стремеж е да обоснова необходимостта от нов подход към проблемите на българските турци, с цел действително то да има съпричастяване към социалистическия начин на живот.
Езикът е и един от основните народностни или етнически белези и отнеме ли се възможността за неговото култивиране, се получават социално-психологически аномалии. Няма защо да се насилват нещата чрез забрана на турския език. Желателно е да се помисли и за турско предаване по българската телевизия, напр. неколкочасово предаване седмично по ІІ програма. Турски език да се изучава като допълнителен предмет в училището. При определени случаи може да се допусне запознаването (в рамките на един семестър) с основните положения на турския език и литература.
Морално-политическото единство на българската нация да се изгражда върху култура, която е социалистическа по съдържание, но (донякъде) да отчете и спецификата на националните форми в България. Според мен единение може и трябва да има в социален, политически, нравствен, културен, идеологически аспект, но в етническо и народностно отношение това означава асимилация.
Социалистическата държава като тоталитарна държава е и ретроградна държава. Ретроградността се свързва с изкуственото потискане на естествените (обективни) икономически закони чрез централизирана тоталитарна държава.
Това общество по самата си природа не може да търпи тоталитаризма и експлоатацията, защото нейната същност е действителното разгръщане на положителните страни на човека и човешкото общество, а това може да се реализира и действително се реализира само в едно и потенциално, и актуално демократично общество.
Нищо не ни оправдава, когато започнем да преименуваме българските турци само за това, че прабабата на еди кой си е била българка. Това не е оправдано нито от генетическа, нито от идеологическа гледна точка, защото си печелим излишно врагове, или по-меко казано – излишна опозиция.
Доминиращият въпрос в съзнанието на българските турци ще бъде изселническият въпрос. Особен интерес ще се обърне върху въпроса как ще се реши съдбата на голямото мнозинство (от българските турци) относно народностния им статут. Желанието за изселване в Турция почива изцяло върху страха от асимилация, т. е. изселническата психоза се подхранва от мъката за народността.
Днес (4.12.1984 г.) научих, че преименуването, което за известно време беше спряно, продължава. Трезвото обмисляне на насилствената асимилация прерасна в социално-политическа позиция: съмнение в благоразположението на социалистическата държава по народностния въпрос и страх, свързан с по-нататъшното съществуване на българските турци в България.
Цялото това колебание в мен не се разви за кратко време, а е доста продължително. През цялото време в душата и съзнанието ми се водеше борба. Аз се чувствах морално задължен да не бъда безразличен и да направя, каквото мога за спиране на насилията и изобщо да се включа на страната, срещу която са насочени те. (Изявление по време на следствието – б. авт.)
С каквито и теоретични въпроси да се занимавам, оставам верен на родното си място.
Следователно ТНОДБ не е терористична организация и не може да бъде окачествена като такава. Организацията ни се обявява категорично срещу отвличане на хора, задържане на заложници с политическа цел и убийствата. (Из програмната декларация на движението, януари 1986 г.)
Ако въпросите за имената и езика на българските турци не се решат, повече от сигурно е, че ще се стигне и до крайности, включително и въоръжени конфликти.
Бил съм готвен за много сериозни неща и съм горд, че бидейки под тяхна егида, съм човекът, който нанесе най-голям удар на тоталитарната система през последните 13 години.
Направете си труда да проверите има ли някъде в историята друг случай, когато нелегална организация да е била създавана под носа на Държавна сигурност.
Ще напусна политиката, ако се докаже, че Движението за права и свободи е създадено от Държавна сигурност.

От донесения, анализи, характеристики и следствени показания:
Изключително работоспособен, с богата обща култура, дисциплиниран в работата си, наблюдателен и аналитичен, умее бързо да се ориентира в обстановката и отсява главното от второстепенното, способен е да пренебрегне личните си интереси пред по-възвишени обществени, общителен по характер, смел и волеви, не се плаши от трудностите. С положително отношение към физическия труд, изключително любознателен и ученолюбив.
В първоначалния период от възродителния процес агентът се беше затворил в себе си. Контактуваше само с приятелката си Таня Желязкова и ръководещия го ОР. Често изпадаше в депресии и безразличие. От м. януари 1985 г. в поведението на аг. “Сава” се почувствува рязка промяна. Още в началната фаза на възродителния процес пред ръководещия го ОР той изрази несъгласието си с мероприятието. Според него “този процес е имал собствен ход и всяко насилие би му попречило”. Изменението в поведението на агента стигна дотам, че беше до отказ от защита на аспирантурата си.
Агентът трудно излизаше от това състояние. Въпреки поредицата от беседи по време на разговорите “Сава” оставаше на свои позиции и свои разбирания по възродителния процес. Единствено възприемаше като свой дълг на сътрудник работата срещу тероризма. Усилията на отдел 05, ПГУ-ДС за преодоляване на това състояние много трудно даваха съвсем малък резултат.
Агентът отговори, че е отклонил, според него тактично, искането за даване на лично мнение за ускоряване на възродителния процес.
В знак на протест [срещу провеждания възродителен процес] отказа да защити дисертацията си.
Беше запитан: „И все пак какво мисли за връзката с тероризма”. Агентът отговори, че той си оставал твърдо против тероризма.
Дългогодишно протакане на безплодна дейност без определена ясна цел. (Оценка на ръководството на ПГУ за резултатите от многогодишното сътрудничество на „Сава” – б. авт.)
В тази организация, образно казано, умът е Меди Доганов (из заключението на съда).
Никой от неговата организация не е поставял и няма да постави искане за автономност, защото според него „родството с българите е много гоямо, те са ни по-близки, отколкто турците в Турция”. Организацията им не искала нищо повече, освен спазване на международни актове, които страната ни била подписала, по-специално Хартата за правата на човека.
Избира интелектуален път за развитие, като в резултат на упоритостта и заложбите си постига значителни резултати като научен сътрудник в БАН и кандидат на философските науки.
Извършеното от него престъпление представлява своеобразна реакция на опозиция, протест и негативна обида. Участието му в престъплението има в основата лична интелектуална форма. Воденият с него превъзпитателен процес не е дал резултати, имайки предвид консерватизма в разсъжденията му по отношение извършвания у нас възродителен процес. Упорит и последователен при защита на своето виждане, разбиране.
За извършеното не съжалява, не приема вината си, не се разкайва. С висок социален статус сред лишените от свобода благодарение на високата си култура и умение за общуване. Контактен, трудно се поддава на внушение. Стои на твърда позиция относно възродителния процес. Не одобрява партйната полика в това отношение и заявява, че ще води борба с политически средства за възвръщане правата на турската етническа общност.
Декларира, че пред него не стои като въпрос искане за автономност и че е против разпокъсването на България. След освобождаването си не смята да започне някаква работа, а да се отдаде на обществена дейност. Споделя, че ще се старае да води своята „борба” само с мирни средства, но в същото време е споменавал, че компактни маси от мюсюлманското население са готови и за въоръжена съпротива, ако проблемите му не се разрешат през следващите пет-шест месеца.

Неджеметин Хак пред следствието и съда:
Първоналачно ние контактувахме с Меди и той беше високооброзован човек, който ни даваше насоки за действие. Определяща за мен стана срещата с Меди Доганов в средата на септември 1985 г. в София. На нея той горещо подкрепи идеята ми за изграждане на противодържавна организация. Според Меди се налагало да изградим вътрешна организация в страната, която да е широкообхватна във всички окръзи, където има компактни маси с преименувани, както в Родопите, така и в Добруджа и в Делиормана. Думите на Меди бяха, че не може да се работи стихийно и трябва ние, тръгвайки да постигаме определена цел, да знаем по какви пътища, с какви сили можем да стигнем до осъществяването й. Меди изрично ни предупреди да не свързваме осъществяването на нашите цели с терор. Той искаше чрез пропаганда ние да изградим широка мрежа в окръзите с компактно население преименувани, без да прибягваме към каквито и да е терористични акции. Нямало нужда да си навличаме омразата на останалото население.
Освен това Меди заяви пред всички ни, че не одобрява употребените от мен изрази както „Да се отговори на насилието с насилие”, „Че няма да се спрем дори и пред репресии”. Това според него съвсем определено били оттенъци на терор и съвсем основателно властите щели да ни обявят за терористична организация. Щели сме да се компрометираме още в зародиш. Много по-успешно според Меди можело да постигнем крайните си цели посредством борба с мирни средства. Достатъчно било да се разбере в чужбина, че в България има вътрешна опозиция, движение срещу възродителния процес. Да се знаело, че населението се бори организирано, разполага с ясно разработена програма.

(Следва)

Борба без оръжие! Турско националноосвободително движение в България (1985-1986). Документи, С., 436 с.

(Продължение)

3. Ахмед Доган за миналото си на секретен сътрудник, дисидент и за дейността на Турското националноосвободително движение

Сериозните наблюдатели и анализатори, професионалните историци гледат с недоверие на словоохотливите и непочиващи на стабилна изворова база твърдения на Догановите противници. Повечето разгадават истинските им подбуди и още от 1990 г. предупреждават: “Който подценява Доган, ще сгреши”. Първа казва това проф. Елка Константинова. Последни - шефът на звеното за анализи на ДПС и психологът проф. Людмил Георгиев, който предупреждава: “Който се е изправил срещу него, винаги е губел.” Според точното определение на журналистката Татяна Ончева самият Доган посреща всички изказвания за себе си с философско безразличие (Юлиана Ончева. Ахмед Доган - осъденият на успех. Лидерът на ДПС си остава вечният отличник с намалено поведение – в: в. “Стандарт”, 10.VІІ.2005 г, http://realnapolitika.blogspot.cом/); в. „24 часа”, 13.VІІІ.2009 г.)
Независимо от трезвите предупреждения след всяка негова изява се появява мнение, че Доган си измисля, съчинява несъществуващи факти от своето минало, за да извлича от това политически дивиденти. С едно изключение: внушителната част от турците в България му вярват, защото са убедени, че той казва истината. От документите за майските протести на турците през 1989 г. става ясно, че в действителност е така. (Виж по-подробно: Ангелов, Веселин. Секретно! Протестните акции на турците в България (януари-май 1989), С., 2009, 273 с.) И понеже въпросът за протестите е пряко свързан с разглежданата тема за неистините относно миналото на Доган и дейността на движението, ще си позволя да ги повторя.
За разлика от тази на опонентите му, позицията на Ахмед Доган по спорните въпроси на миналото му винаги е била по-сдържана. Казаното от него винаги е било кратко, точно и ясно. Може да се твърди, че никога не е казал неистини за своето минало и за дейността на нелегалното движение. И никога не се е самоизтъквал.
Първите му публични изяви по въпроси от миналото са от началото на 1990 г., когато в публичното пространство се спори какъв е характерът на основаното от него Турско националноосвободително движение. Какво е било поведението му в затворите. Кой е организаторът на майските протести на турците от 1989 г. По този повод още в началото на февруари 1990 г. Доган предлага на съмишлениците си от ДПС да се публикува програмната декларация на ТНОДБ, за да се разбере за какво са се борили. Вероятно страстите около провеждащата се по това време политическа Кръгла маса и яростната предизборна кампания преди парламентарните избори за Велико народно събрание осуетяват този замисъл.
Почти по същото време в пресата се разпространява мнението, че точно Доган е истинският организатор, човекът, запалил “фитила” на неотдавнашните майски протести. Според тези твърдения той превръща затворите в “своеобразни щабове”, откъдето подготвя майските събития в Североизточна България. Никой не опровергава тези твърдения. В отговор на въпрос по този повод Доган казва: “След излизането на виенския документ решихме да организираме повсеместни гладни стачки, манифестации и митинги на турците с еднакви искания. Всичко трябваше да започне на 25 май, пет дни преди откриването в Париж на конференцията по човешките права. Някъде избързаха с 4-5 дни. Имаше 7 убити и 43 ранени в събитията в Каолиново и Тодор Икономово. Тогава стреляха на месо. Отварянето на границата в началото на юни беше следствие на това напрежение. Ако Живков не беше отворил границата, щеше да стане страшно. Изтъкнати бяха основните ни искания: имената, езикът, религиозните права и свободи, амнистия на всички политически затворници и изселване в Турция, които желаят. Тогава може би за първи път бяха издигнати лозунги срещу Тодор Живков, срещу компартията, срещу тоталитарната система. Така че “борците”, които сега, след 10 ноември се ширят, забравят, че има истински борци срещу властта, че жертви са дадени в тази борба много преди 10 ноември.” ( В. “Поглед”, бр. 13 от 26.ІІІ.1990 г.).
Тогава се появява и твърдението, че не арестуваните в края на май и началото на юни 1989 г. лидери и активни членове на неформални организации, а Ахмед Доган е бил главният обвиняем по образуваното разследване на майските събития. “Месец и половина бях отново в Главно следствено управление, пак в пълна изолация. Изясниха се нещата, но беше много опасно да ме съдят пак” - свидетелства Доган, който на 22.ХІІ.1989 г. е амнистиран и на 4.І.1989 г. учредява Движението за права и свободи. Още в началото движението има над 100 000 членове. (Пак там.)
Малко повече от година след това в. „Дума” отпечатва разказ на Румен Воденичаров за проведен разговор с Ахмед Доган в навечерието на изборите за Велико народно събрание през юни 1990 г. С думите на Воденичаров и чрез вестника питат Доган „има ли нещо общо с турските терористични организации” и „какво преди 5 години е правил”. Според Воденичаров отговорът на Доган бил: „Не съм чувал за такова нещо”. (В. „Дума” от 17.V.1991 г.)
По повод дискусията за майските протести в обширно интервю на Илиана Беновска Доган твърди: “Сега много хора си присвояват актива, голямата заслуга за организиране на майските събития през 1989 г. Искам да осветя това. В Пазарджик бяхме десетина души, осъдени по гл. І, във връзка с възродителния процес. Цялата работа тръгна от Пазарджик като идея. Мисля, че беше някъде към 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на виенския документ за правата на човека, може би след седмица най-много започнахме конкретна организационна работа, и то във връзка с 30.V - първата конференция по човешките измерения в Париж, във връзка с Хелзинкския процес. Тук-там се пише за разни дисидентски истории и много хора подчертават какво били направили - извинявайте, ние, ако говорим за дисидентство, целият етнос беше дисидентски. Да правиш митинги, е едно, а да правиш митинги под дулата на автоматите, е съвсем друго. Аз не подценявам другите дисидентски истории. Те си имат своето място, но тук беше игра “ва банк”. Играта беше на живот и смърт. И не беше от 5-6 души. Когато масата е готова - всеки може да я оглави. Въпросът е да организираш едно движение, да го насочиш. Така че, когато говорят кой какво е направил, аз обикновено мълча. Мълча и ми е неудобно да заема позиция… Такъв удар по тоталитарната система не е имало. Изведнъж после се оказа, че са съществували над 50 “нелегални” партии.” (Цитирано по: За тези събития трябва да пише в учебниците, интервю на Даниела Горчева с историка Михаил Иванов, 22.ІІІ.2009 г. - в: http://dilmana.web-log.nl; http:/;/www.mediapool.bg)
През 1993 г. за пореден път Доган повтаря казаното преди това. “На 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на виенския документ за правата на човека, започнахме конкретна организационна работа, и то главно във връзка с предстоящата на 30 май първа конференция за човешките измерения в Париж. Трябваше да започнем стачни действия в цялата страна на 25-и, за да научат за нас в Европа, да се вдигне шум и нашата делегация да се провали. Ние постигнахме целта си.” (В. “Стандарт” от 5.VІ.1993 г.)
През 1994 г. по повод 5-годишнината от събитията пред разградския в. “Гледище" Доган заявява: "Аз съм най-големият виновник за майските събития през 1989 г. и ми става мъчно понякога, че някои хора искат да го оспорят. Но е факт, че на моята съвест лежат девет жертви." (http://istoria.bgrod.org).
В архивите на ДС са запазени предостатъчно сведения за съпричастността на Доган в протестните акции на турците през 1989 г. Истинността им не подлежи на съмнение. От едно сведение относно “Коментари, настроения и поведение на лица, изтърпяващи наказания в затворите” на отдел „Затвори” в края на 1988 г. до 15 януари т. г., научаваме, че са “получени 81 молби от 50 лишени от свобода лица с възстановени имена, които изтърпяват наказание в затвора в Стара Загора. Последните са адресирани до Държавния съвет на НРБ (48 броя), Комитета за правата на човека (18 броя), МВнР и Консулския отдел (6 броя) и до други инстанции (9 броя). В тях се изразява несъгласие с възстановяването на българските им имена и искат да им бъде разрешено да се изселят със семействата си в Турция. Жалбоподавателите са отразили арабско-турските си имена.” (АМВР, ф. 1, оп. 11 А, а. е. 743, л. 57-61). Инициатор за изпращането на тези жалби е Доган.
В друго сведение за поведението на лишените от свобода затворници “с възстановени имена” в дните около и след новогодишните празници на 1989 г. по повод обявената амнистия четем: “2. В същия затвор [в Пазарджик - б. авт.] продълават коментарите по Указа за помилване преди всичко на лишени от свобода с възстановени имена. Лишеният от сво­бода Меди Доганов е написал протест до Държавния съвет. Останалите по­милвани л. с. [лишени от свобода – б. авт.] са приели указа с чувство на радост и удовлетворение. Непомилваните л. с., осъдени по глава І от НК, са приели указа като милост от правителството и добре замислен политически ход, като казват: „Не се смятаме за виновни, за да ни помилват. Не искаме милост, а свобода и връщане на старите имена”. Под въздействието на л. с. Доганов петима осъдени по гл. І от НК са се отказали от наградите, които са им дадени за Нова година (материални и морални).” (Пак там, а. е. 751, л. 96)
Трета информация сочи: “Сред лицата с възстановени имена, изтърпяващи присъди в старозагорския затвор, е създадена група „мюсюлмани” с ръководител Алипи Андонов Ан­донов от кърджалийския район. Под идейното ръководство на Меди Доганов тази група организира гладни стачки, отказ от работа и поддържа връзки с други затвори и външния свят. Изтърпяващите присъди Илия Атанасов, бивш ръководител на нелегалната организация по ЦГДОР „Редактори” и Йосиф Сандев, ръководител на нелегална организация по ЦГДОР „Печатари”, знаели за масовите безредици една седмица преди тяхното начало. (Пак там, а. е. 756, л. 36)
По-конкретна е справката за противодържавната дейност на Доган след 1985 г. В нея се казва: “По време на изтърпяване на наказанието си в старозагорския [и Пазар­джишкия – б. авт.] затвор, през пролетта на 1989 г. Доганов с участието и на други затворници изготви и разпространи писмени документи, в които от националистически позиции разглежда състоянието на правата на човека в Бъл­гария. В “Отворено писмо”, адресирано до конференцията по човешките измерения в Париж (май 1989 г.), той подлага на критика мероприятията по възродителния процес и апелира към европейската общественост да упражни натиск срещу България за даване статут на малцинство на ислямизираните българи. Освен това приготвил „Протест” до Държавния съвет на НРБ с искания за амнистия на политическите затворници и предоставяне на по-широки религиозни права на мюсюлманите в България. В тази връзка Доганов беше приведен в ареста на ГСУ-МВР от 12 юни до 24 юли 1989 г., за да се установи съпричастността му към възникналите след 20 май 1989 г. безредици в някои селища на страната. При разпитите се изясни, че Доганов и неговите съучастници имат отношение към демонстративни прояви на българи мюсюлмани от гр. Толбухин, довели до нарушаванае на обществения ред в града на 25 май 1989 година. На основание чл. 15 от НПК Доганов беше официално предупреден, че ако в бъдеще извършва неправомерна дейност, свързана със съзнателно разгласяване на неверни твърдения от естеството да създаде недоверие към властта или нейните мероприятия, ще му бъде потърсена наказателна отговорност по чл. 273 от НК. Доганов писмено декларира, че с оглед настъпилите промени във вътрешнополитическата обстановка в страната ще преустанови всякакви действия, нарушаващи порядките в затвора. В същото време заяви, че и в бъдеще ще остане противник на мероприятията по възродителния процес и не е склонен да възприеме нашите aргументи.” (Архив на Националната разузнавателна служба (АНРС), ф. 1, а. е. 7566 (Дело № 11372, т. V), л. 165-167)
Видно от горните свидетелства, Доган казва истината. (Виж по-подробно: Ангелов, Веселин. Секретно. Протестните акции.., цит. съч.) Напълно недостоверни се оказват твърденията на негови бивши съкилийници и политически съратници за неговото „сътрудничество” със затворническата администрация, за съглашателското му поведение. От документите става ясно още, че е имал контакти с външния свят, направлявал е дейността на нелегалното движение. Изпраща немалко протести. Забележителен е фактът, че единствен Доган по това време, макар и в затвора, успява да организира и осъществи споменатата мащабна и ефективна протестна дейност за разлика от колебаещите се каква позиция да заемат по „турските събития” неформални организации и техните лидери. При това те са на свобода и имат възможности за много по-големи контакти. По време и непосредствено след протестите се разграничават от тях и отричат да са техни организатори.
През първите години на прехода съмнение предизвиква името на Турското националноосвободително движение. Според тях националното освобождение предполага държавен суверенитет и териториална обособеност. В отговор Ахмед Доган тълкува идеята за освобождение в антикомунистически дух. „В случая под освобождение – заявява той – ние разбирахме освобождение от комунизма. Никога движението не е поставяло под съмнение суверенитета на държавата. Никога не е поставяло въпроса за автономност под каквато и да е форма.” (Цитирано по: Ибрахим Ялъмов. История на турската общност в България, С., 2002, с. 449; Виж: Две години от създаването на Движението за права и свободи, В. „Права и свободи”, бр. 2 от 10.І.1992 г.)
Има и други случаи, в които Доган коментира темата за агентурното си минало, за приноса му в борбата за спиране на асимилацията и за създаденото от него Турско националноосвободително движение. Обикновено това става, когато за пореден път в обществото се прави опит да се предизвика дебат за т. нар. “възродителен процес” и да се постави под съмнение правото на съществуване на ДПС. Като неписано правило след 1994 г. това става в навечерието на избори или във връзка с периодично избухващите нови скандали в резултат на фалшификации за неговото и на движението минало.
В началото на ноември 1997 г. от страниците на в. „Дневен труд” гръмва новината, че от Пазарджишкия затвор в капачки от буркани Меди Доганов праща протестни декларации до Париж (в. „Дневен труд” от 2.ХІ.1997 г.). Вестникът публикува обширен материал на именитата журналистка Валерия Велева заедно със специално интервю на Доган. Публикацията е посветена на сътрудничеството на Доган на ДС и на времето, прекарано в следствения арест и затворите. Поводът за публикацията е обявяването му за секретен сътрудник от Комисията „Бонев” в края на октомври 1997 г. Това е и един от редките случаи, в които Доган дава толкова обширно интервю за оспорваното си минало. От своя страна Велева подкрепя солидната си публикация с убедителни доказателства. Ще я цитираме почти дословно, защото дава обилна светлина по много от спорните въпроси. Както авторските, така и Догановите твърдения не подлежат на съмнение, защото намират потвърждение в немалко автентични документални свидетелства.
Още в заглавието на публикацията се чете сензационната новина, че от Пазарджишкия затвор в капачки на буркани Меди Доганов праща протестни декларации до Парижката конференция по човешките измерения от края на май 1989 г. Доган споделя, че въпреки преживяното не съжалява за годините, прекарани в затвора, за сътрудничеството с ДС. „Много по-късно разбрах, че съм бил наблюдаван от дете. Бях много умен, отличавах се от другарите си” – споделя за себе си Доган. За първи път се прави кратък разказ за агентурното му минало. Цитира се последният му водещ офицер Иван Карамучев, подготвял го за бъдещата му реализация в Русия, Канада или САЩ.
В статията се говори как по времето на Горбачов Доган разбира, че има „огромно разминаване между думи и дела”. Постепенно започва да се отдръпва. През 1984 г. почти не сътрудничи, но е под пряко наблюдение. Изучава усърдно английски език. „В знак на протест през 1985 г. отказах да защитя дисертацията си.” „Закарах го с юмруци на дисертацията, която той защити блестящо” – потвърждава Карамучев. Офицерът не знае, че отвратен от „възродителния процес”, Доган вече е започнал изграждането на нелегална турска организация. „Доган беше наша грешка” – това е признание на ген. Владо Тодоров, бивш шеф на Първо главно управление. Никой от ДС не се опитва да го защити по време на процеса или поне да смекчи присъдата му.
Коментарът на Доган за периода на неговото сътрудничество с ДС е пестелив и ясен: „Бил съм готвен за много сериозни неща и съм горд, че бидейки под тяхна егида, съм човекът, който нанесе най-голям удар на тоталитарната система през последните 13 години”. Дадени са цитати от присъдата, с която Доган е осъден на 10 години строг тъмничен затвор, от написаната от него програмна декларация на движението. Има и подробен разказ за пребиваването в Главно следствено управление на ДС, Софийския, Старозагорския и Пазарджишкия затвор.
По това време в Старозагорския затвор са събрани всички политически затворници. За тях Доган си спомня: „Още от третата седмица установих контакти. Всички бяха с опит, знаят какво искат, една идея ги обединява. Дори хора, които са осъдени по гл. първа, наши събратя българи, също ни помагаха. Бяхме реална сила - 150-160 затворници.” Представляват заплаха, затова ги разпръскват в други затвори. Доган попада в Пазарджишкия, където са затворени, както сам казва, най-закоравелите криминални престъпници. Независимо от това поддържа с тях нормални, човешки отношения, а те се отнасят към него с голямо уважение и почитание.
За първи път в статията на Велева се прави ясното пояснение, че когато се говори за създаденото от Доган Турско националноосвободително движение, трябва да се има предвид, че то е мирно. В прогрмата му ясно е записано, че ще води „борба без оръжие”. В тази връзка Доган изтъква, че лично той отклонява „няколко терористични акта”. От затвора възпира организацията да не се превърне в терористична. И въпреки това е знаел, че ще му лепнат съавторство в атентатите. Подчертава, че винаги категорично се е обявявал против кръвопролитията. „Аз спрях акцията по прекъсването на електропровода Русия – България” – сочи той.
По-нататък Доган се спира на ареста заради създаденото от него движение, разказва за следствието. След ареста на „Развигор” го настаняват в килия за смъртни на Софийския затвор. „Първото нещо, което човек усеща, това е една болка от загубване на ориентация за нещата, за себе си. Виждаш, че си в малка килийка с изключително лоши хигиенни условия. Идват хора, разполагат с теб, както си искат. Ти си извън волята си да се определиш и просто разбираш как едновременно лишавайки се от реалния, живия живот, изпадаш в едно толкова изолирано, бездънно пространство. Постоянно потъваш” – споделя той. И още: „Тези девет месеца прекарани в смъртното отделение, на никого няма да простя. Държаха ме много гладен. Ръцете ми бяха така отънели, че веригите ми се отхлузваха. Тези условия тренираха страшно много самоконтрола и волята ми за живот. Спомням си думите на мой приятел, затворник, който каза, че затворът или те унищожава, или те прави като челик, като стомана. Какво ми отне затворът ли? Три години и половина свобода, които ме лишиха от истински живот, от любов, може би от здраве. Но не съжалявам, това е трябвало да стане, за да бъда истинският аз. Аз съм български гражданин и моят живот е част от живота на тази страна.”
В затворите се правят опити да бъде превъзпитан, да осъзнае грешките си и да се разкае. По този повод са изготвени няколко негови характеристики. Извадките от тях са достатъчни да сложат край на спекулациите за „съмнителното” поведение на Доган зад решетките.
На 18.ІІІ.1987 г. в Софийския затвор правят на Доган първото психологическо изследване, в което за кой ли път се търсят причините, довели до неговото „предателство” и извършване на „престъпление”. Ето част от неговия психопортрет: „Израства в българска мюсюлманска етническа общност в условията на материална незадоволеност. Вторият му баща, с който майка му сключва брак, толерирал и глезил своите деца (три момичета, по-малки от Меди), като го игнорирал и в емоционален, и в материален план. Чувствайки емоционална отхвърленост и незаинтересованост, незачитане на неговите потребности и интерес, у Доганов се формира силно изразен стремеж към социална реализация, самоутвърждаване, автономност и доминантност, получаване на признание, уважение и авторитетност. Избира интелектуален път за развитие, като в резултат на упоритостта и заложбите си постига значителни резултати. Бил е научен сътрудник в БАН и кандидат на философските науки... Извършеното от него престъпление представлява своеобразна реакция на опозиция, протест и негативна обида. Участието му в престъплението има в основата лична интелектуална форма. Воденият с него превъзпитателен процес не е дал резултати, имайки предвид консерватизма в разсъжденията му по отношение извършвания у нас възродителен процес. Упорит и последователен при защита на своето виждане, разбиране... Доброто образование и интелектуалното равнище в условията на лишаване от свобода му помагат да се издигне над останалите. Дружи с лишени от свобода рецидивисти, утвърдени като лидери, у които търси физическа подкрепа. Упорит и последователен при защитаване на своето виждане, разбиране.”
От статията се разбира, че в Пазарджишкия затвор Доган създава такава организация, че неговите протести за правата на българските турци стигат до Европа. В двойни капачки на буркани, в които затворниците получават от домашните си храна, Доган изпраща написана на пелюр декларация, която е прочетена на 31 май 1989 г. на световната конференция по човешките измерения в Париж. Връзката му със света са приятелката му Таня, от която има син, Янко Янков и приятелят му Валентин. По това време го викат непрекъснато на разпити. Неговият следовател Ангел Александров в ДС така и няма да открие общата схема, по която излиза информацията от затвора. „Когато на 12 юни 1989 г. пак се оказах в Главно следствено управление на „Развигор” като организатор и ръководител на майските събития, органите на ДС пак се оказаха в задънена улица. Това беше реванш, и то може би най-големият реванш, който съм правил в живота си. Доволен съм, защото размерите бяха изключително големи. Трусът беше толкова голям и имаше последствия” – споделя със Доган.
В статията се публикуват и части от текстовете на изпратените от затвора в Пазарджик Доганови протести. „Убийци, палачи, спрете репресиите! Протестирам срещу политическия авантюризъм на българското правителство! Политиката на геноцид и дъжавен тероризъм не ражда „заблудени овчици”, а убедени и всеотдайни борци за права, свободи и справедливост” – пише на 25 май 1989 г. Доган до „гражданина председател на Държавния съвет” Тодор Живков с копие до „гражданина председател на казионния Комитет по правата на човека”.
По-нататък в писмото протест се чете: „Основните ми искания към българското правителство са: 1. Обща амнистия на всички, които пострадаха от т. нар. „възродителен процес”; 2. Да ми се възстанови турското име; 3. Да се внесе законопроект в НС за свободно упражняване на националните езици на малцинствата в България, включително и за турския език; 4. Пълна свобода на вероизповеданието, включително и на сюнета; 5. Даване възможност за свободно изселване в Турция.”
На 25.V.1989 г. Доган изпраща писмо до „гражданина началник на ОЗ – Пазарджик”: „Длъжен съм да ви уведомя, че в знак на протест срещу продължаващите репресии над етническите турци в България, към които принадлежа, обевявам гладна стачка. Моля да бъда изолиран.”
На 8.11.1989 г. разговор с него провежда старши лейтенант Гаврил Станчев – негов възпитател в затвора и състудент по философия. В докладната за разговора Станчев предава изложението на затворника: „Ако въпросите за имената и езика на българските турци не се решат, повече от сигурно е, че ще се стигне и до крайности, включително и въоръжени конфликти” – предупреждава Доган. Изложил е целта на ръководената от него организация в писмо: възстановяване на имената, изучаване на турски език на доброволен принцп в местата с компактно турско население. Никой от неговата организация не е поставял и няма да постави искане за автономност, защото според него „родството с българите е много гоямо, те са ни по-блики, отколкто турците в Турция”. Организацията им не искала нищо повече, освен спазване на международни актове, които страната ни била подписала, по-специално Хартата за правата на човека.”
В разговора става дума за политическата смяна на 10 ноември 1989 г., но от затвора Доган няма възможност да следи заседанията на парламента, няма информация за проведения митинг пред Народното събрание с искане за връщане на имената на българските турци. Въпреки това той изразява пред офицера очакванията си. Съобщава, че организацията, която представлява, в момента няма да предприеме нищо, ще изчака няколко месеца, за да види дали наистина ще има промени, но „това не означава, че се отказват от борбата”.
В това време извън затвора обществото ври и кипи, парламентът е под непрекъсната обсада, Доган все още е зад решетките.
На 21 декември 1989 г. изпраща втори протест до „гражданина председател на Държавния съвет на НРБ” – вече Петър Младенов, в който заявява: „В знак на протест, че продължавате да се подигравате с националните чувства на етническите турци в България, обявявам стачка. Искам незабавно амнистиране на политическите затворници, в частност тези, които вече уж амнистирахте.” След три дни е амнистиран.
В заключителната му психологическа характеристика от затвора в Пазарджик е отбелязано: „За извършеното не съжалява, не приема вината си, не се разкайва. С висок социален статус сред лишените от свобода благодарение на високата си култура и умение за общуване. Контактен, трудно се поддава на внушение. Стои на твърда позиция относно възродителния процес. Не одобрява партийната полика в това отношение и заявява, че ще води борба с политически средства за възвръщне правата на турската етническа общност. Декларира, че пред него не стои като въпрос искане за автономност и че е против разпокъсването на България. След освобождаването си не смята да започне някаква работа, а да се отдаде на обществена дейност. Споделя, че ще се старае да води своята „борба” само с мирни средства, но в същото време е споменавал, че компактни маси от мюсюлманското население са готови и за въоръжена съпротива, ако проблемите му не се разрешат през следващите пет-шест месеца.
Отново кратко, ясно и точно, както през 1990-1994 и 1997 г., Доган се изказва по някои от дискутираните въпроси през 2001 г. Поводът за изявата му е опитът на управляващото тогава мнозинство от СДС да вкара темата за “възродителния процес” в предизборната полемика чрез поръчковия документален филм на Татяна Ваксберг „Технология на злото”. Веднага след първите прожекции на филма в рецензии за него се казва, че е направен нескопосан опит да се омаловажи или фалшифицира дейността на Турското националноосвободително движение и ролята на Доган в съпротивителното движение срещу асимилацията. След филма темата за “възродителния процес” се подлага на поредната ожесточена и противоречива обществена дискусия, по време на която се пускат в обръщение повече от всеки друг път фалшиви и недостоверни твърдения. И сега Доган казва своето мнение навреме. И през 2001 г. той смята, че деянието е свързано с геноцид. Посочва, че през последните 11 години българският народ и гражданското общество са имали нужда “да осъзнаят какво е направено, да почувстват какво е преживяно”, но за голямо съжаление това не е станало. Дискусията се провокира преди избори, а това донякъде превръща “възродителния процес” в политически коз и има за цел да вбие клин в евентуални взаимоотношения на ДПС с БСП.
Българският народ се нуждае от един катарзис по отношение на “възродителния процес” и виновни за това не са само една партия, а цялата държавна машина, част от обществеността, защото никой не е реагирал така, както е очаквано от Европа по въпроса за наказване на виновниците. Отхвърля упреците за “вина” на ДПС, че все още няма наказани и напомня, че до 2001 г. ДПС е повдигала въпроса десетина пъти в парламента и извън парламента, до Главния прокурор. Настоявали са да се вземе отношение с „конкретни документи, с конкретни постановки”. Излизали са и с декларации. Вече 12 години нито управляващите, нито опозицията са реагирали по някакъв позитивен начин на техните искания. Напомня, че още в началото на 1990 г. са правили обръщение и до Европейския съд в Страсбург. “Но необходима е документация за доказване на вина и виновност във връзка с „възродителния процес”, един много сложен механизъм. Ето видяхте – Дело № 1 се провали малко или много. Така че нещата , свързани с “възродителния процес”, са далеч по-сложни, отколкото на пръв поглед. Те не могат така да се присвоят от която и да е политическа сила, с политическа насоченост, в случая от управляващите. Защото винаги има един въпрос – къде са били тогава управляващите, с какво са реагирали? С какво са имали гражданска позиция? Когато ние бяхме под дулата на автоматите и танковете...” – пита Доган.
Засяга се и болната тема за “духът на българското общество”, който е създал “по някакъв начин благоприятен климат за този процес”. “Това искам да кажа, да. Според дефиницията на тогава управляващите “възродителният процес” беше дефиниран като спонтанно, доброволно сменяне на имената. Спонтанно и доброволно. И цялото общество имаше нагласа да одобри и приеме това нещо – като казвам цялото общество, имаше и изключения, но в голямата си част примерно обществото прие този факт в положителна насока. И това е болната страна. Оттам трябва да се тръгне “ – споделя с болка Доган.
Отговаряйки положително на въпроса дали българското общество все още носи рецидивите на подобно мислене, или е направил откритото си покаяние, Доган казва: “(Народът) още носи рецидивите на подобно мислене и това проличава, когато заговорим за толерантността на българина. Според мен толерантността не се изчерпва само с еврейския въпрос. „Възродителният процес” винаги ще бъде трън в самооценката на обществото. Става въпрос за реалност, която е от 15 години, а ако вземем и 1972-73 г., значи става въпрос за последните 30 години.”
“Направете си труда да проверите има ли някъде в историята друг случай, когато нелегална организация да е била създавана под носа на Държавна сигурност” – такъв е отговорът на Доган през 2006 г. на неделикатен журналистически въпрос дали “по принуда, или насила” е сътрудничел на ДС. (Доган: Дебат по “възродителния процес” цели да вбие клин между БСП и ДПС, интервю на Георги Коритаров). А във връзка с твърденията, че ДПС е създадено от ДС, пред БНТ на 15 декември 2006 г. Доган заявява, че ще напусне политиката, ако това се докаже. По повод обвинения, свързани със съмнения за нечистото имущестнено състояние на Доган, през 2009 г. също кратко ще отсече: “Никога в живота си не съм крал за разлика от Иван Костов”. Според него “ДСБ и лично Костов имат объркване на фундаментални понятия"; “Миналото се забравя, но не чак толкова лесно” - добавя той.
Доган никога не си е позволявал да отговаря директно на фалшификации и инсинуации, зясягащи съкровени, лични територии – за семейството и приятелствата, интимните взаимоотношения от миналото, професионалните изяви като научен работник и др. Явно, не е злопаметен, защото не гради стена, не слага бариери между себе си и най-големите си врагове от времето на следствието, съдебния процес и годините, прекарани зад решетките. Въпреки заканите си, прощава. Среща се дори и с най-големия си враг и виновник за злощастната асимилаторска кампания Тодор Живков. И с други малки и големи бивши врагове. Контактува с тях, не защото иска и може да ги сплаши, а да споделя, да черпи опит. Защото смята, че и този на враговете може да е полезен.
Не се заяжда и с бивши свои колеги от Института по философия, някои от които си позволяват с късна дата, когато вече е значима личност и фактор в българската политика, във властта, да изтъкнат, че навремето го били защитили, не допуснали да се отнеме научното му звание и степен, защото е осъден за „престъпления” срещу „народната власт”. По този повод в публичното пространство са се появили едни от най-непочтените манипулации. Някои са свързани с битието му на философ. Многократно се твърди, че цялото си образование, научната си кариера на философ, в това число и написването на дисертационния му и други трудове не са негово, а дело на ДС. От мрачните й лаборатории произлизали нарежданията да получава дипломи, там му пишели научните съчинения, за да го легендират като „отличен студент”, аспирант, доктор и научен сътрудник.
Именит член на Научния съвет на Института по философия в БАН разказва как в съвета постъпило искане от ВАК да обсъдят и да прогласуват решение, с което на свой ред да предложат на ВАК да отнеме на Ахмед Доган - поради това, че е осъден - научната степен кандидат на философските науки. „Законът изискваше от нас като научен съвет да се произнесем по въпроса. Но ние не приехме такова решение. Защо? Защото на заседанието на Научния съвет лично присъстваше секретарят на ЦК на БКП по идеологията и науката Стоян Михайлов. И не само присъстваше, но за всеобща изненада се изказа против отнемането на научната степен "кандидат на философските науки" на Ахмед Доган. Тогава ние в Научния съвет, разбира се, не можехме да знаем защо Стоян Михайлов от името на ЦК на БКП защити Ахмед Доган. Аз дори мисля, че и Стоян Михайлов, макар да беше секретар на ЦК на БКП, също едва ли е знаел защо Тодор Живков му е наредил да запази научната титла на Доган; очевидно тя по-късно е щяла да му върши работа като шпионин в Турция” – такова е невярното твърдение на именития философ, украсено със също недостоверните твърдения за присъствието и намесата на Стоян Михайлов „по поръка” на Тодор Живков. (http://lik.blog.bg/lichni-dnevnici/2008/11.06).
Свидетелства от досието на Доган сочат, че с постановената присъда и послушните решения на споменатите „научни” съвети и двете – научната степен и звание на Доган са отнети по възможно най-бързата процедура. Независими характеристики и рецензии от същото време сочат, че всичко в учението и науката Доган постига сам и с много труд. За резултатите от тях винаги е получавал блестящи характеристики, защото винаги е бил отличен ученик, студент и накрая аспирант. (Виж приложените документи от преписката между Ворненския окръжен съд и ръководството на Института по философия при БАН, характеристиките за деловите му качества в някои от справките на ДС и Института по философия към БАН.)

Борба без оръжие! Турско националноосвбодително движение в България (1985-1986). Документи, С., 436 с.

2. Темата за миналото на Ахмед Доган и дейността на Турското националноосвободително движение в мемоарни, публицистични и исторически публикации

В различни години са издадени няколко мемоарни съчинения на видни бивши началници от ДС и нейни историци. В интерес на истината трябва да се подчертае, че в повечето от тях името на Доган и движението Турско националноосвободително движение не се свързва с извършените атентати. (Георги Сотиров. Турските терористи и аз, един от Шесто, С., 1991, с. 32-93; Антон Мусаков. Спомени на последния началник на VІ управление в ДС, С., 1998, с. 80-106; Димитър Стоянов. Заплахата, с. 204-207; Нейка Кръстева, Бончо Асенов. Потурчване, С., 1993, с. 67-110; Бончо Асенов. Възродителния процес и ДС, С., 1996, с. 119-120). В някои накратко, в други по-подробно е изяснен въпросът за извършените атентати, за броя на жертвите, разкриването на извършителите и тяхното осъждане. На 25 април 1988 на смърт са осъдени лицата, пряко участвали в извършването на атентата - Емин Мехмедали (Елин Маджаров), Абдула Чакър (Алцек Чакъров) и Саафет Реджеб (Сава Георгиев). Четири месеца по-късно присъдата е изпълнена. В следствените и съдебни материали няма и дума, дори и ред, с които да се намеква, че атентаторите са свързани с ТНОДБ, че атентатите са дело на Доган и ръководеното от него движение. Има по-скоро доказателства, че извършителите са били агенти на ДС, което навява на мисълта, че атентатите са нейно дело, за да послужат като оправдание за предприетата асимилация на турците.
Повечето от споменатите автори се спират подробно на ролята на Доган и дейността на Турското националноосвободително движение: създаване, програма, форми на борба, обхват и дейност, разкриване и съдебен процес. Някои от авторите съзнателно или несъзнателно пропускат да посочат, че създател на движението е Ахмед Доган и неточно твърдят, че най-напред е създадена Турска национална партия в Толбухин, „ръководителят” на която Наджеметин Хак впоследствие се обърнал към Доган и той я оглавил под името Турско националноосвободително движение. Твърдят, че „практическото ръководство” не се осъществявало от Доган, а от Неджеметин Хак. Вместо „Борба без оръжие” се употребява девизът от умишлено погрешно преведения в следствените и съдебните материали „Война без оръжие”.
Предоставят се интересни обобщени данни за броя на участниците. Сочи се, че в него са въвлечени 121 души, 13 от които са агенти на ДС. Без да се доуточни, че всички заедно с Доган са се разконспирирали помежду си и той е действителният им „резидент”, т. е. водещ ги за целите на движението. И това, че нито един от тях като посветен и пряк участник в движението не го предава. Още 197 души са знаели за дейността на движението и са изпълнявали инцидентно поставени задачи.
Има и неточности, но те се обясняват с това, че писалите споменатите трудове вече не са имали достъп до документалните свидетелства. Някои са се изкушили да привеждат извадени от контекста изявления на Доган по време на следствието и процеса, за да докажат, че поведението му във връзка с „възродителния процес” било „неправолинейно”. Правят се и неуместни съпоставки с миналото му на агент, дисидент и сегашното му политическо битие.
Като че ли най-изявен и продуктивен в усилията да се разкрива „истината” за грозящата българите и българската държава „турската опасност”, продължава да е Веселин Божков. Повечето от своите тези той поставя на страниците на най-изявените националистически вестници, за някои от които споменахме. Същите се съдържат и в обемистите му трудове. (Веселин Божков.Заплахата остава, С. 2001, 406 с.; Заплахата настъпва, С., 2006, 332 с.; Вековната агресия, С., 2008, 368 с.). В тях не е пропуснато да се отбележи, че о. з. полковник Веселин Божков е работил 27 години в органите на Държавна сигурност. Бил е заместник-началник на турския отдел на Второ главно управление, а след това в продължение на повече от десет години - началник на Четвърти отдел в Шесто управление по т. нар. „протурска линия”.
Читателите биват убеждавани, че Божков казва истината, че трябва да му се вярва. За какво, личи от анотациите за разпространените от него съчинения. В едно от тях разказва за „създадените и ръководени от турското разузнаване” антибългарски организации, както и за това, че ДПС продължава „осъществяването на великодържавните планове на Турция” отпреди 60-70 години за „извоюване на самостоятелна турска република в Родопите, Лудогорието и Североизточните райони на България”. Подлага на разобличителна критика „завоевателските планове на Турция и нейната "пета колона" в България.
Разказва за „многобройните терористично-диверсионни актове, извършени от агентите на МИТ и отделни екстремисти от средите на турските националисти, религиозни фанатици и привърженици на радикалния ислям”. За това как „възприемайки терора и диверсиите като основно средство за постигане на великодържавните интереси на Турция”, повечето от тях се самоопределяли като "турски терористи" и извършили неверотна по своите мащаби „шпионска, вредителска, саботажна и клеветническа дейност”.
Божков претендира, че казва истината за подривните действия на „много” нелегални групи и организации от различни райони на България, ангажирани с провеждане на „крупни” терористично-диверсионни актове, по време на които са ранени и убити „стотици невинни граждани”. Той описва и представя като „действителни” случаи на разкрити и предотвратени от органите на ДС опити за извършване на „опасни” актове на терор и диверсии, застрашаващи живота на „десетки хиляди” български граждани”. Настойчиво твърди, че поднася автентични данни „за бунтове, метежи и сблъсъци” с органите на властта в няколко селища в България, извършени от представители на тюркоезичното население преди и по време на провежданите мероприятия по „възродителния процес” и майските протести от 1989 г.
Не е необходимо да се спори с един от писалите почти тридесет години преди 1989 г. стотици доклади на ДС за „турската опасност”. За „успехите” на ДС в борбата срещу нея и митичните „агенти” на МИТ. Излишно е, защото авторът както навремето, така и сега вярва силно в достоверността на съдържащите се в тях измислени или преиначени факти за тези опасности. Божков цитира едно към едно съдържащите се в тях хвалебствия за „успехите” в борбата срещу „турската опасност”, митичната МИТ и нейните „агенти”.
Сред публикациите на бивши началници от ДС най-голямо внимание заслужават тези на историците. Защото само те хората, които ако подхождат непреднамерено и ползват първоизточници, могат да дадат компетентен отговор на спорните въпроси.
Първата интерпретация от професионален историк за Турското националноосвободително движение се появява през септември 1990 г., за жалост в недотам достоверна светлина. Неин автор е Стайко Трифонов. (Стайко Трифонов. Поглед върху програмната декларация на Турското националноосвободително движение в България (ТНОДБ) – Във: в. „Софийски вести”, бр. 36 от 27.ІХ.1990 г.).
Според Трифонов нелегалните структури на движението са създадени още през лятото на 1985 г. Тогава движението носело друго име, което отговаряло на „истинските цели”, преследвани от ТНОДБ. Не се сочи какво е предишното име на движението, но явно става въпрос за замислената от Наджеметин Хак през лятото на 1985 г. Турска национална партия, до създаването на която въобще не се стига. Затова погрешно се твърди, че първият документ на ТНОДБ е Декларация на турците в България до тогавашния президент на Турция Кенан Еврен. Това е неразпространената декларация на замислената от Хак Турска национална партия. Следват авторски коментари за това как „едва ли е случайно, че „декларацията на движението” започва с „думи на благодарност” към Кенан Еврен заради „обещанието да бъдете винаги с нас, че няма да пожалите цялата подкрепа, на която сте способни, до достигане благоприятен край на делото”. Акцентира се, че в „документа на движението” (което още не е създадено – б. авт.) се отбелязвало, че „насилията над турците в България били от 100 години”. Навсякъде в декларацията се говорело за „българите”, а не за националностите, правителството и пр. ”Именно българите се определят за враг”. „Заклеваме се в името на кръвта на нашите жертви, сълзите на нашите майки, че ще запазим чистотата и славата на турския народ” – така завършвал документът.
Трифонов се спира обстойно на изготвената през януари 1986 г. Програмна декларация на ТНОДБ. Посочва областите, на които според нея се разделя страната, че е „обширен и много интересен от гледна точка преценката за същността и характера на ТНОДБ”. ”Ако желаем да бъдем обективни, трябва да признаем, че тук се срещат много справедливи искания за премахване последиците и рецидивите от насилието срещу българските граждани с турско етническо съзнание. В същото време не може да не се отбележат ярките елементи на сепаратизъм и турски национализъм – твърди той и пита: Как иначе може да си обясним забраната на тюркоезичните граждани да посещават кина и театри, където естествено се говори на български език? Как да коментираме една от препоръките, която се дава на членовете на организацията: спъване, неутрализиране, обезвреждане на българските учители, които биват назначавани в турските села?
В Програмната декларация били набелязани „твърде разнообразни” форми на борба и не било необходимо да се изреждат всичките. И все пак най-същественото не трябвало да се подминава „с лека ръка”. Подчертава се, че в цитирания документ на няколко места „категорично” е отбелязано, че трябвало да се насажда „всичко турско на младите поколения”. Съмишлениците и членовете на организацията се призовавали да работят „в защита и възхвала на името и славата на всички турци”. И по-нататък: на управителните съвети на ТНОДБ се давало нареждане в името на движението „да преследват някои личности и да ги обезвреждат”. При приемането в организацията се полагала клетва, като след даване на съгласието си новоприетият член произнасял думите „Смърт има, връщане няма”.
Авторът не желае да навлиза в подробностите на ритуала, които сами по себе си били „много показателни”, тъй като „нещата” щели да придобият „още по-мрачни краски”. Но не могла да се подмине „основната цел, която си поставя ТНОДБ – принуждаването на българското правителство да подпише с Република Турция споразумение за свободно изселване на всички желаещи наши сънародници”. По-нататък се сочи, че особено внимание в програмната декларация е отделено на икономическата форма на борба. В нея изрично се отбелязвало: „Когато не се разреши да се осъществяват стачки, ТНОДБ задължава всички свои членове и симпатизанти да участват във „войната без оръжие” на организацията в производството и икономиката, като създават най-различни затруднения. На населението се препоръчва да не отглежда животни и тютюн, да произвежда само толкова, колкото му е необходимо за задоволяване своите лични нужди. Подчертава се нареждането да не се отдава дължимото значение на държавната работа, като се работи без желание, малко и некачествено, да се провалят всички политически и икономически мероприятия на правителството”.
За постигането на по-голямо емоционално въздействие и пропаганден ефект в посочения документ „безотговорно” се твърдяло за стотици избити, изчезнали безследно, хиляди хвърлени по лагери и затвори. Не били малко и случаите на „обезчестени девойки и жени”. На тази основа се отправяли „призиви за безкомпромисна борба” и „готовност да си вкараме ръцете в огъня” (Пак там).
За жалост първата интерпретация на професионален историк за Турското националноосвободително движение е недотам точна. Както се вижда, оценките на автора са повече от негативни. А видно от оповестените в настоящия сборник документи, тиражираните факти са недостоверни. Не е ясно как, но някой е заблудил иначе съвестния и добър по това време български историк, като му е подхвърлил подготвения от Неджеметин Хак проект за програма на ТНОДБ, който не е приет на конспиративното събрание във Варна от 8.ХІІ.1985 г. Окачествен е без колебание и от самия Доган като „екстремистки и неприемлив”. Казано точно, Трифонов не представя истинската програмна декларация на ТНОДБ, която е изготвена от Доган и в която въобще не се съдържат посочените „обезпокоителни” моменти от нейното съдържание.
Твърде малко в българската историография до неотдавна са публикуваните документи по темата, а все пак публикуваните не са представени в тяхната цялост, а избирателно и манипулативно. Оповестилите ги никога не са ги ползвали в оригинал. Няколкото публикации и коментари към тях съдържат съзнателно подбрани и удобни за тезите на авторите части от документи, чрез които да се дискредитират Доган и движението.
Подобен характер има примесеното с авторски коментари документално четиво на Паунка Гочева “ДПС в сянката на светлината” от 1992 г. На пръв поглед читателят би останал с впечатлението, че авторката поднася интересни факти за създаденото „в началото на 1985 г.” Турско националноосвободително движение. Тя е първата, която обнародва подбрани части на някои от най-важните документи на движението – възприетата схема за териториалния обхват, печата, клетвата, част от изготвената от Ахмед Доган Програмна декларация, призив на движението, в който се отправя предупреждение към учителите и ходжите да спрат да съдействат за утвърждаването на асимилацията. Преди тях публикува Декларация на турците в България, но без пояснението, че тя изобщо не е разпространявана, още повече, че Турската национална партия, за която се говори в нея, въобще не е създавана и не е действала. Подбраните пасажи от споменатите документи са придружени от обширен авторски коментар, от който не може да не се направи изводът, че авторката се вживява в ролята на съдия. Тълкуванията й по повечето въпроси почти изцяло съвпадат с изводите на обвинителния акт, прокурорското обвинение и мотивите на съда от времето на съдебния процес. Правят се необосновани внушения от рода на това, че пред „свой приятел” навремето Доган бил заявил, че „възродителният процес е необратим и борбата срещу него е безсмислена”, че нелегалната борба на ТНОДБ е с антибългарска насоченост по подобие дейността на ДПС като неин наследник и др. (Паунка Гочева. ДПС в сянката на светлината, С., 1992, с. 8-29).
Някои от публикуваните от Паунка Гочева документи неотдавна бяха отпечатани отново, но вече като част от обемист документален сборник за „възродителния процес” на Главно управление на архивите при Министерския съвет („Възродителният процес”. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век, Т. І, съст. Искра Баева, Евгения Калинова, с. 279-283). Странно е, че взети от втора ръка и от съмнителен източник документи се оповестяват от най-оторизираната да го прави, спазваки всички правила на съвременната архивистика институция. Буди недоумение фактът, че съставители са именити научни работници от СУ „Св. Климент Охридски” и това при положение, че документите за Турското националноосвободително движение са достъпни далеч, преди да излезе от печат сборникът. Стигнало се е до претиражирането им в изопачен вид заедно с дословно преписаната от публикацията на П. Гочева недостоверна информация.
Вероятно така представени от Паунка Гочева, документите и съпътстващите обяснителни бележки са се харесали на съставителите за целта на споменатия сборник. А тя е да се предоставят на читателите възможно най-голям набор от документи за „турската опасност” и „изцяло” антибългарската насоченост на съпротивителните изяви на турците срещу дискриминацията и насилията в годините на комунистическата диктатура. Както и за обосноваване на избраната от тях теза за неизбежността на „възродителния процес”, за оправдаване на насилствената асимилация. И всички документи от архива на ДС са възприети на доверие, представят се дословно така, както навремето са били поднасяни на Тодор Живков и политбюро, за да бъдат убеждавани те колко опасни са турците и турската държава за българите и България. И в резултат да се предприемат „решителни мерки”. Съставителите не знаят, че клетвата на движението не е одобрена и е премахната от програмната декларация. Предлаганият новогодишен призив е само минимална част от един от неговите четири варианта, при това от неразпространените. Би могло да се посочат и немалко други дефекти на споменатото издание, включително и нарочните. Случаите на вероятно напълно съзнателно изпусната ключова за изясняване на темата информация. Некоректни цитирания, подчертаване на текстове, без това да е налице в оригиналите. Десетки документи се оповестяват с твърдението, че това се прави за първи път при положение, че вече са вече публикувани от други автори.
Това е единственото документално издание на ГУ на архивите при МС със стотици случаи на пропусната по темата информация, без да се отбележи за какво се отнася тя и др. Няма как в резултат от това сборникът да не се окачестви като поредния поръчков продукт и най-добре представен тезисен вариант на посткомунистическата ни историопис в усилията да се оправдава насилието. Да се внушава, че комунистическата върхушка е действала в условията на неизбежна необходимост да се защитят националните интереси. Задоволявам се само с горните критични бележки, не само защото са свързани с разглежданите тук въпроси, а защото считам, че подобен подход е неприемлив и необясним що се отнася до споменатата институция и съставителите. Сборникът навява на мисълта, че при съставянето му е подходено преднамерено, а съставителите са се самоцензурирали.
Публикациите на Стайко Трифонов и Паунка Гочева са единствените за дълго време, включително и като източници, от които историците биха могли да черпят сведения за движението. Видно от други известни интерпретации, нито един български историк не се повлиява от тях, за да претиражира изнесената недостоверна информация или да възприеме техните твърдения.
Макар и доста време след публикациите на Ст. Трифонов, Паунка Гочева и споменатия сборник на ГУА при МС на РБ, вече е факт първият сериозен и задълбочен опит за обективен поглед върху така спорното минало на Ахмед Доган. Това е една публикация на журналиста Тома Биков, който е първият негов сериозен изследовател и който се позовава на част от запазеното обилно документално наследство за агентурното му минало. В продължила близо една година (октомври 2008 - септември 2009 г.) поредица за агентурното минало на Доган в седмичника „Гласове” не бяха извадени данни, че бившият агент с три псевдонима е извършил престъпления, включително и по линия накърняване и ограничаване правата на български граждани от това време. (В. „Гласове”, документална поредица на Тома Биков за агентурното досие на А. Доган, броевете от октомври 2008 до септември 2009 г.)
В конкретния случай е интересно това, че за първи път сериозен изследовател в лицето на Тома Биков опровергава един от митовете за Доган - че отговорността за атентатите през 1985 г. се носи от нелегалното движение, създадено от него. “И тук в интерес на истината трябва да кажем, че това е абсолютно невярно” - сочи Биков. И пояснява, че движението на Доган се занимава “главно с разпръскването на позиви, призоваващи към стачка и саботиране на селскостопанската работа, а самият лидер е твърд противник на тероризма... Оттук нататък той ще усети върху гърба си силата на репресивния апарат на комунистическите тайни служби, в които доскоро е виждал своето истинско семейство”. (Биков, Тома. Началото на “Ренегат”, В. “Гласове”, бр. 16 от 24-30.ІV.2009 г.)
Поредицата на Биков предизвика оправдан интерес. Очакваше се оповестените части от досието на Доган да продължат с разкриване на ролята му за създаване на Турското националноосвободително движение и организираната съпротива срещу „възродителния процес”. Незнайно защо обаче авторът отново се върна към началните години на бившия агент от т. нар. казармен период, за да доказва, че е доносничел срещу „своите”, т. е. турците. Защо Биков се отказа да покаже как А. Доган е усетил върху гърба си силата на репресивния апарат, може само да се предполага. Видно от списъка с ползвателите на Догановото досие, той не го е чел изцяло, а се е задоволил с подробното изчитане на немалкото агентурни донесения, които цитира надълго и нашироко, но избирателно, за да докаже, че това е „истинската биография” на Доган.
Вероятно неволно, но някои от неговите твърдения са поднесени манипулативно. В най-голяма степен това се отнася до внушенията, че поведението, отношението на Доган към насилствената асимилация, т. е. към „възродителния процес”, е неправолинейно. Той едва ли не го подкрепя, съдейства му и в крайна сметка е един от неговите главни действащи лица. По всичко изглежда, че и този автор е повлиян от емоцията, от властващото в публичното пространство желание за компрометиране на Доган на всяка цена.
Наистина, интересът към „тъмното” агентурно минало на Доган през последните двадесет години е голям. Не може да се отрече, че Биков се е постарал да го задоволи във възможно най-голяма степен. Остава въпросът дали това е направено обективно и непреднамерено. Факт е, че авторът е повлиян от познатите политико-пропагандни послания, целящи изопачаване миналото на Доган, а в крайна сметка и неговото компрометиране и сатанизиране. Споменатото, за жалост звучащо почти като компроматно вестникарско четиво бе събрано и в отделна книга. (Тома Биков. Досието на Доган, С., 2009, 428 с.)
За дефектите на представеното журналистическо разследване може да се съди от няколко авторски заявки в предговора. Още с началните си думи Биков има претенцията, че с книгата се задоволява желанието на „огромната част от обществото” да научи „истинската биография” на един от най-влиятелните български политици. Побързал е да разгадае мистерията с „имената” на Доган, твърдейки, че последното (Ахмед Доган) използвал едва от 1990 г. Ето я първата неистина. От досието, което Биков твърди, че е чел, се разбира, че сегашните си имена Доган използва още от детството, подписва се с тях през студентските си години, с това име е подписана дисертацията му, рецензиите за нея и т. н.
Всъщност какво общо може да има ровенето в един твърде личен въпрос, какъвто е въпросът с имената, с изясняването на така желаната голяма истина. В крайна сметка не името прави човека, а неговите дела. На читателите се обещава, че ще имат възможността чрез документи да се запознаят с известния политик чрез делата му. Ето „разказ за една тъжна биография”. Чрез споделено свое усещане, породено при четенето на документите в архива, авторът уверява, че „всичко написано всъщност е истина”. Споделя още, че „една от причините” да напише книгата, е „искрената му симпатия към българските турци и мюсюлмани”, които в годините на тоталитарния режим са излъчили „единственото мащабно антикомунистическо движение” и са платили за това с цената на човешки животи, унижения и масови разселвания. „По ирония на съдбата” голяма част от турците в годините на прехода си били „намерили политическо представителство именно в лицето на Ахмед Доган и останалите агенти на ДС”. (Тома Биков. Досието на Доган, С., цит. съч., с. 5-8.)
Не е трудно да се разгадае истинската цел на автора: заблудените турци да научат що за лидер със съмнително минало са си избрали да ги ръководи в продължение на двадесет години. Да им се „отворят очите”. Авторът наистина си е поставил благородна цел, но дали е знаел, че преобладаващата част от турците далеч преди него са разбрали що за човек е Доган, щом му вярват през тези години. Турците знаят, че не друг, а той е основателят на споменатото от Биков единствено мащабно антикомунистическо движение, чрез което повежда борбата срещу насилствената асимилация още преди основаването на ДПС. Знаят също колко много като тях и той е страдал. И що за агент на ДС е бил техният лидер, за да се налага да им го казват. В този смисъл трудът на Биков предварително е обречен на неуспех сред целевата група, за която според него е предназначен. Безполезен, защото и турците също отлично знаят, че когато се пише биографията на който и да е, не се спира до средата. А агентурният период на Доган е само малка част от неговата истинска биография, неговият „първи клас” в живота.
Може би при краткия анализ за оповестеното от Биков „цялостно” агентурно досие на Доган съм по-критичен. Не съжалявам за това. Биков е млад, надарен и перспективен разследващ журналист, от чието перо сигурно ще излязат и други интересни четива. Вярвам, че той ще разбере важното правило на изследователя: отговорността е многократно по-голяма, когато се пише с претенцията, че се представя истинска, неподправена биография на жив човек, в случая един от най-видните съвременни български политици. Премълчаните истини рано или късно излизат наяве. Манипулациите, фалшификациите биват разкривани и разобличавани. Истината като бумеранг ще се върне при тях, за да ги удари. Няма как този удар да не е зашеметяващ, последиците – неприятни.
За съжаление малко и кратки са интерпретациите за ролята на Ахмед Доган и Турското националноосвободително движение в историческите съчинения за „възродителния процес”. В тях те са обект на почти еднозначни тълкувания. Всички автори дават известните им факти от оскъдните документи, до които са имали достъп или направо се позовават на вестникарски публикации. За радост историците не свързват Доган и движението с извършените преди създаването му терористични актове. С някои изключения са единодушни, че безспорен създател на движението е именно Доган, че той и движението искат спиране на асимилацията и полагащите се права и свободи. Изрично подчертават, че водената борба е с мирни средства. Дават данни за териториалния обхват на движението, неговата програма и цели. (Валери Стоянов, Турското население в България между полю­сите на етническата политика, С., 1998, с. 187; Ибрахим Ялъмов, История на турската общност в България, С., 2002, с. 446-451; Михаил Груев, Алексей Кальонски, Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, С., 2008, с. 148; Евгения Калинова, Искра Баева. Българските преходи (1944-1999), С., 2000, с. 133)
Вероятно поради липса на първоизточници, някои автори са се доверили на известни факти от споменатите по-горе мемоарни и исторически съчинения за ролята на ДС по време на „възродителния процес”, за дейността на Доган и неговото движение. По тази причина например неправилно се сочи, че движението възниква „в резултат на обединяването на две групи” – Добричка и Варненска. Първата била създадена от Неджеметин Хак и „отначало действала” като Турска национална партия. Такава партия никога не е имало и не е действала. Редно е да се отбележи, че интерпретациите на историците са писани във време, когато архивите на ДС са засекретени напълно или допускът до тях е ограничен. Но дори така представени, преобладаващата част от изложените версии са обективни и не бива да се оспорват. В оценките си за ролята на Доган и движението по време на майските протести всички историци се придържат към известната им от достъпните източници фактология и отдават макар и накратко значимото на Доган и движението като фактори в съпротивителното движение срещу насилствената асимилация.

(Следва)