29 февруари 2020

Път към Голгота


Съставител Веселин Ангелов























Път към Голгота


Сборник в чест на 50 г. от кончината и 110 г. от рождението на
Неврокопски митрополит Борис
























Благоевград, 1997
"Ние зна­ем, че Бог не слу­ша гре­ш­ни­ци;
но кой­то по­чи­та Бо­га и вър­ши Во­ля­та
 Му, то­го­ва слу­ша."
(Йо­ан 9:31)

"Кой е тъй ве­лик ка­то на­шия Бог:
Ти си Бог, Кой­то вър­шиш чу­де­са!"
(Псал 76:14-15)

До­с­тойн­с­т­во­то на пра­во­с­ла­в­на­та ни вя­ра мо­же да се из­ме­ри с пло­да, кой­то при­на­сят све­ти­и­те му - те­зи усър­д­ни по­с­лу­ш­ни­ци на Бо­жи­е­то Сло­во.
Ако мо­же да се оха­ра­к­те­ри­зи­ра че­ли­ят жи­вот на ми­т­ро­по­лит Бо­рис с ед­но из­ре­че­ние, то е: "Ни­кой ня­ма лю­бов по-го­ля­ма от тая да по­ло­жи ду­ша­та си за сво­и­те при­я­те­ли." (Йо­ан 15:13)
С чу­де­са­та, ко­и­то ста­ват на гро­ба му, той ся­каш ни ка­з­ва: "Че­да мои, за ко­и­то съм пак в ро­дил­ни бол­ки, до­к­ле се изо­б­ра­зи във вас Хри­с­тос." (Гал 4:19)
На­ши­ят сла­вен Бог не ще се умо­ри да тво­ри чу­де­са и све­ти­и­те му не ще се умо­рят ден и нощ да Го въз­х­ва­ля­ват и мо­лят за нас!

* * *
Мно­го ис­ках да при­съ­с­т­вам на слу­ж­би­те през стра­с­т­на­та се­д­ми­ца в Со­фия. Ред не­ща пре­пя­т­с­т­ва­ха го­ре­що­то ми же­ла­ние, най-ве­че при­чи­ни от се­ме­ен ха­ра­к­тер. По­мо­лих се на гро­ба на ми­т­ро­по­лит Бо­рис, за ко­го­то чух да раз­ка­з­ват ка­то за го­лям Бо­жий уго­д­ник. Раз­ре­ше­ни­е­то до­й­де мно­го ско­ро. С бла­го­с­ло­ве­ни­е­то на ми­т­ро­по­лит Бо­рис пре­ка­рах ня­кол­ко не­за­б­ра­ви­ми дни в па­ра­к­ли­са "св. Иван Рил­с­ки" в Со­фия.
Г. Л.
* * *
Дъл­го се ба­вех с ре­ше­ни­е­то да за­ми­на за Ру­сия - мо­я­та ро­ди­на. Не зна­ех да­ли тря­б­ва да по­л­з­вам по­да­ре­ни ми за та­зи цел сре­д­с­т­ва. Ко­ле­ба­ни­я­та и не­до­у­ме­ни­я­та във връ­з­ка с пъ­ту­ва­не­то ми пре­ми­на­ха, след ка­то се по­мо­лих на гро­ба на ми­т­ро­по­лит Бо­рис. До­б­ри хо­ра се при­те­ко­ха на по­мощ - кой с па­ри, кой с по­да­ръ­ци за мо­и­те бли­з­ки. Та­ка се осъ­ще­с­т­ви мо­я­та от­да­в­на ле­ле­я­на ме­ч­та.
Р. В.

* * *
Те­ж­ко из­пи­та­ние връ­х­ле­тя се­мей­с­т­во­то ни - дъ­ще­ря ни ни на­пу­с­на. Ко­га­то мъ­ка­та ми сти­га­ше до уни­ние, тръ­г­вах към гро­ба на ми­т­ро­по­лит Бо­рис, по­г­ре­бан встра­ни от хра­ма "Въ­ве­де­ние Бо­го­ро­ди­ч­но". Из­ми­вах гро­ба, сла­гах цве­тен­ца във ва­зи­ч­ка­та, ко­я­то бе­ше ви­на­ги пъл­на с цве­тя и се мо­лех за по­мощ да пре­тър­пя ста­на­ло­то. Чу­ден мир и ус­по­ко­е­ние на­с­тъ­п­ва­ше в ду­ша­та ми. Про­ме­них ми­с­ле­не­то си, ве­че не гле­дах тра­ги­ч­но на не­ща­та, за­що­то на­де­ж­да­та в бла­го­по­лу­ч­ния из­ход за мен ра­с­те­ше ка­то въ­т­ре­ш­на убе­де­ност. Ра­до­с­т­но­то чу­в­с­т­во не ме на­пу­с­ка­ше, та­е­ше се в гър­ди­те ми по ця­ла се­д­ми­ца след пре­с­тоя ми при гро­ба. Бла­го­да­ре­ние на то­зи мир в ду­ша­та си по­не­сох още един те­жък удар - зло­по­лу­ка със си­на ми. Та­ка из­ми­на­ха ня­кол­ко ме­се­ца в тре­во­ж­но оча­к­ва­не - и ето ти ра­дост, пре­д­в­ку­с­ва­на ду­хо­в­но! Мо­я­та дъ­ще­ря се при­б­ра у до­ма за ро­ди­тел­с­ко бла­го­с­ло­ве­ние със своя из­б­ра­ник, кой­то е от ро­д­ния край на ми­т­ро­по­лит Бо­рис. Ня­мам ду­ми да из­ка­жа бла­го­дар­но­ст­та си на Бо­га и на Вла­ди­ка Бо­рис - моя за­с­тъ­п­ник пред го­с­по­да.
А. Р.

* * *
Оти­дох с моя бли­з­ка на гро­ба на ми­т­ро­по­лит Бо­рис. Там се по­мо­ли­х­ме за мо­я­та ро­д­на се­с­т­ра, с ко­я­то не бях се ви­ж­да­ла от се­дем го­ди­ни. На­с­ко­ро след то­ва Бог ме съ­б­ра с нея, оп­ро­с­ти­х­ме се с ра­до­с­т­ни съл­зи и от мен па­д­на те­ж­ки­ят то­вар, на­съ­б­ран от раз­дя­ла­та ми. Бла­го­да­ря от сър­це на Бо­га и на дя­до Вла­ди­ка за ока­за­на­та ми по­мощ!
К. С

* * *
В де­ня пре­ди кон­сул­та­ция при ле­ку­ва­щия ме ле­кар бях с моя бли­з­ка на гро­ба на ми­т­ро­по­лит Бо­рис. Ста­но­ви­ще­то на ме­ди­ка за мо­е­то ги­не­ко­ло­ги­ч­но за­бо­ля­ва­не бе­ше, че е ну­ж­на хи­рур­ги­че­с­ка опе­ра­ция, но след мо­ле­не­то ми при гро­ба при пре­г­ле­да се ока­за, че съ­с­то­я­ни­е­то ми е до­б­ро и не изи­с­к­ва ле­че­ние. И се­га при бо­лест или дру­ги стра­да­ния хо­дя на гро­ба на дя­до Бо­рис да бла­го­да­ря и да се по­мо­ля с вя­ра за по­мощ и за­к­ри­ла.
С. В.

* * *
Пър­ва­та ми сре­ща с арх. С. в края на 1991 г. пре­ми­на ка­то един миг. От­ру­п­вах го с въ­п­ро­си и се ра­д­вах на не­о­ча­к­ва­на­та въз­мо­ж­ност да го ви­дя и чуя. В ма­на­с­ти­ра, къ­де­то той слу­жи, се мо­лех пред ико­на­та на Бо­жи­я­та Май­ка да ми да­де Бог най-до­б­ри­те на­с­та­в­ни­ци и учи­те­ли във вя­ра­та. На про­ща­ва­не арх. С. по­ръ­ча да оти­да до цър­к­ва­та "Въ­ве­де­ние Бо­го­ро­ди­ч­но" в Бла­го­е­в­г­рад, да се по­к­ло­ня на гро­ба на ми­т­ро­по­лит Бо­рис, да про­че­та на­д­пи­са вър­ху на­д­г­ро­б­на­та пло­ча и то­га­ва пак да се вър­на при не­го на раз­го­вор. За­ръ­ка­та му из­пъл­них то­ч­но. Там, на гро­ба сре­щ­нах един чо­век, кой­то ста­на мой учи­тел в Го­с­по­да и Ии­су­са Хри­с­та. С мно­го ду­хо­в­ни ра­до­с­ти е свър­за­но на­ше­то чу­д­но по­з­нан­с­т­во. Пак там се за­по­з­нах с учи­тел­ка­та Б. М. По то­ва ка­к­ва по­д­к­ре­па са за мен те­зи хо­ра тук, на ме­с­т­на по­ч­ва, раз­би­рам за не­ви­ди­мо­то по­к­ро­ви­тел­с­т­во на Вла­ди­ка Бо­рис - той ни съ­би­ра­ше един по един, все сро­д­ни ду­ши, ка­к­то май­ка съ­би­ра де­ца­та си. Че­с­то из­п­ла­к­вам мо­и­те гре­хо­ве, тре­во­ги, же­ла­ния ка­то пред жив и по­лу­ча­вам уте­ха и ра­дост.
Х. А.

          * * *
На гро­ба на ми­т­ро­по­лит Бо­рис се мо­лех за по­мощ и по­д­к­ре­па при ра­зу­ча­ва­не на цър­ко­в­ни пе­с­но­пе­ния. Бе­ше тру­д­но, до­ри не­въз­мо­ж­но да се спра­вим без ква­ли­фи­ци­ра­на по­мощ, но сла­ва на Бо­га за вси­ч­ко! По­мо­щ­та до­й­де и ние ре­пе­ти­ра­ме под ръ­ко­во­д­с­т­во­то на му­зи­ка­лен пе­да­гог.
Д. И

* * *
Бу­ре­но­с­ни об­ла­ци на­д­ви­с­на­ха над се­мей­с­т­во­то ми. Не­раз­би­ра­тел­с­т­во­то сти­г­на своя връх. Бях на­пъл­но без­по­мо­щ­на, за­то­ва из­п­ла­ках бол­ка­та си пред дя­до Бо­рис, ка­то мо­лех за кон­к­ре­т­ни не­ща. Бог по за­с­тъ­п­ни­че­с­т­во­то на Вла­ди­ка­та раз­ре­ши стъ­п­ка по стъ­п­ка на бо­ле­ли­те про­б­ле­ми, спа­си от по­зор, съд и за­т­вор един член от мо­е­то се­мей­с­т­во.
Е. Н.

* * *
По се­мей­ни при­чи­ни бях при­ну­ден да слея две уче­б­ни го­ди­ни в ед­на. За­вър­ших об­ра­зо­ва­ни­е­то си по му­зи­кал­на пе­да­го­ги­ка в Бла­го­е­в­г­рад през уче­б­на­та 1996-1997 го­ди­на с мо­ли­т­ве­на­та по­мощ на ми­т­ро­по­лит Бо­рис, за ко­го­то бях слу­шал да раз­ка­з­ват. Пре­ди все­ки из­пит хо­дех на гро­ба му за бла­го­с­ло­ве­ние и ус­пе­ш­но го из­дър­жах. През та­зи ре­ша­ва­ща го­ди­на мно­го ми по­мо­г­на все­о­т­дай­ни­ят Л. Л. - ся­каш мой зе­мен ан­гел. Знам, че без не­го­ви­те             "Дя­до Бо­ри­се, по­мо­г­ни на ме­не гре­ш­ния!"
На 5 март 1996 г. в час по сол­феж не­о­ча­к­ва­но пре­по­да­ва­тел­ка­та ни ка­за, че ще пра­вим му­зи­кал­на ди­к­то­в­ка. За ус­пе­ш­но­то спра­вя­не с та­ка­ва за­да­ча е не­об­хо­ди­мо чо­век да е на­да­рен с въ­т­ре­шен му­зи­ка­лен слух и да има до­б­ре раз­ви­та му­зи­кал­на па­мет. От­к­ро­ве­но ка­за­но, то­ва му­зи­кал­но ка­че­с­т­во у мен е мно­го сла­бо раз­ви­то. Не се бях по­д­го­т­вил до­б­ре за ча­са и мо­же би щях да се про­ва­ля на та­зи про­вер­ка. Обър­нах се за по­мощ с мо­ли­т­ва към дя­до Бо­рис. За­по­ч­на ди­к­то­в­ка­та и пър­ви­те му­зи­кал­ни та­к­то­ве ми се сто­ри­ха по­з­на­ти. Спом­них си, че та­зи ме­ло­дия бях пял вкъ­щи. То­п­ло бла­го­да­рих на своя хо­да­тай, за­що­то знам, че дя­до Бо­рис ми по­мо­г­на.
С мо­ли­т­ве­но­то за­с­тъ­п­ни­че­с­т­во на дя­до Бо­рис за­по­ч­нах ра­бо­та ка­то ре­до­вен учи­тел през уче­б­на­та 1997-1998 г. - юби­лей­на за дя­до Бо­рис. Ка­к­ва бе­ше ра­до­ст­та ми, ко­га­то встъ­пих за пър­ви път в учи­ли­ще­то и ви­дях ико­на­та на све­ти­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий, ока­че­на в кла­с­на­та стая! Ока­за се, че два­ма­та сла­вян­с­ки пър­во­у­чи­те­ли са па­т­ро­ни на учи­ли­ще­то.
Д. В.

* * *
Се­мей­с­т­во­то ми бе­ше със за­т­ру­д­не­но фи­нан­со­во по­ло­же­ние, за­то­ва оти­дох да се по­мо­ля за по­мощ на гро­ба на ми­т­ро­по­лит Бо­рис. Съ­щи­ят ден не­по­с­ре­д­с­т­ве­но до па­ви­ли­о­на, къ­де­то ра­бо­тя, па­д­на ед­но ог­ром­но и те­ж­ко дър­во, но бла­го­да­ря на Бо­га, вси­ч­ко се раз­ми­на без ка­к­ви­то и да би­ло ще­ти за нас. Мо­ят син бе­ше на ко­съм от смърт­та и от пре­жи­вя­но­то се слу­чи тъй, че сам бла­го­да­ри на Бо­га в хра­ма за чу­де­с­но­то си из­ба­в­ле­ние и та­ка - за­е­д­но с уте­ха­та, че мо­ят син за­по­ч­на ра­бо­та, аз ду­хо­в­но се въз­ра­д­вах за не­го­во­то об­ръ­ща­не във вя­ра­та.
К. М.

* * *
Оти­дох на гро­ба на дя­до Бо­рис с на­де­ж­да­та, че  той ще ми по­мо­г­не да пре­о­до­лея сму­ще­ни­е­то си. Пре­д­с­то­е­ше ми се­ри­о­зен раз­го­вор, а аз със сво­е­то не­тър­пе­ние мо­жех да раз­ва­ля вси­ч­ко. Ве­чер­та в до­ма ни бър­зах да се из­ка­жа, без да си да­вам сме­т­ка кол­ко гру­бо и оби­д­но е то­ва за моя съ­бе­се­д­ник. В то­зи миг в ста­я­та се раз­не­се чу­д­но уха­ние. Пи­та­х­ме се един друг ка­къв е то­зи пар­фюм. Умил­но ни бе­ше и на сър­ца­та и съ­вър­ше­но за­б­ра­ви­х­ме за раз­го­во­ра, ка­то си по­и­с­ка­х­ме про­ш­ка вза­им­но. Про­ве­ри­х­ме да­ли уха­ни­е­то не ид­ва от ме­с­та­та, къ­де­то дър­жим ико­ни, но не... И ся­каш за да по­т­вър­ди не­бе­с­на­та ми­лост към нас, на ут­рин­на­та мо­ли­т­ва дне­в­но­то уха­ние се по­в­то­ри.
Н. Т.


На Не­в­ро­ко­п­с­кия ми­т­ро­по­лит Бо­рис

Ти ти­хо спиш, све­те­цо бле­ден,
в гръ­д­та на сво­я­та стра­на,
из­пъл­нил своя дълг по­с­ле­ден -
във ве­ч­но­ст­та жи­вот по­з­нал.

Във твоя ве­чен сън уда­ри
ча­сът на нов Бо­же­с­т­вен ред -
зо­вът на стра­да­ща Бъл­га­рия
на­ми­ра своя свят от­вет...

Я чуй, от Ме­с­та ся­каш ви­ка,
зо­ве Пре­д­те­ча­та Ио­ан -
и в жер­т­ва свя­та, мно­го­ли­ка
въз­к­ръ­с­ва своя блян ме­ч­тан...

Спо­кой­но спи, све­те­цо бле­ден,
с лю­бов не­бе­с­на оза­рен...
Аз чу­вам твоя зов по­с­ле­ден
как тъ­т­не и ри­дае в мен...

                                                       Лю­бен Ла­за­ров



























Опит за жи­з­не­о­пи­са­ние

Кра­тък жи­во­то­пис на Не­в­ро­ко­п­с­кия ми­т­ро­по­лит Бо­рис
(8.ХI.1888 г. - 8.ХI.1948 г.)

По­с­ве­ща­ва се на 50-го­ди­ш­ни­на­та
от мъ­че­ни­че­с­ка­та му кон­чи­на

"На Теб - Пре­д­ве­ч­на Све­т­ли­на,*
все­г­да сми­ре­но аз се мо­ля:
ог­рей - Ти мой­та тъм­ни­на,
раз­сей Ти мо­я­та не­во­ля!"

С уч­ре­дя­ва­не на Бъл­гар­с­ка­та Ек­зар­хия се от­ва­ря но­ва стра­ни­ца в ис­то­ри­я­та на ро­д­на­та Цър­к­ва. В то­зи ду­хо­вен ин­с­ти­тут - во­дещ и оп­ре­де­лящ на­ци­о­нал­ни­те съ­д­би­ни, из­ра­с­т­ват цър­ко­в­ни пър­вен­ци, ко­и­то пре­да­но слу­жат на Бо­га и Оте­че­с­т­во­то си. По во­ля Бо­жия ми­т­ро­по­лит Бо­рис е в ре­ди­ци­те на пър­во­и­е­рар­си­те, ко­и­то съ­зи­ж­дат Хри­с­то­ва­та Цър­к­ва.
Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит Бо­рис, (в све­та Ван­гел Си­мов Ра­зу­мов) е ро­ден на 8 но­ем­в­ри 1888 го­ди­на (Ди­ми­т­ро­в­ден) в с. Гя­ва­то, Ре­сен­с­ко (Би­тол­с­ко). Бог по чу­ден на­чин е свър­зал жи­тей­с­кия му път - ?! (8 но­ем­в­ри 1888 го­ди­на - 8 но­ем­в­ри 1948 го­ди­на) с Бо­жия уго­д­ник св. вмчк Ди­ми­т­рий Со­лун­с­ки (осо­бе­но по­чи­тан в ро­д­ния му край). Не­го­ви­те ро­ди­те­ли - Си­мо (Си­ме­он) Цвя­т­ков Ра­зу­мов и Ма­рия Ми­т­ре­ва (Ди­ми­т­ро­ва) са бла­го­че­с­ти­ви и ро­до­лю­би­ви хри­с­ти­я­ни. Те че­с­то по­се­ща­ват с не­в­ръ­с­т­на­та си ро­ж­ба ма­на­с­ти­ра "Св. Пе­т­ка", сгу­шен в ки­т­ни­те скло­но­ве на Пе­ли­с­тер и ма­на­с­ти­ра "Св. Пе­тър" в по­д­но­жи­е­то на Би­г­ря пла­ни­на. Те­зи по­к­лон­ни­че­с­ки оби­кол­ки ос­та­ват трай­ни сле­ди у впе­ча­т­ли­тел­на­та де­т­с­ка ду­ша. Още от ма­лък - бъ­де­щи­ят ми­т­ро­по­лит Бо­рис - про­я­вя­ва лю­бов към Сло­во­то Бо­жие и уче­ни­е­то. За­вър­ш­ва на­чал­но учи­ли­ще в Гя­ва­то. По-къ­с­но учи в бъл­гар­с­ка­та мъ­ж­ка гим­на­зия "д-р Пе­тър Бе­рон" в Од­рин, къ­де­то за­вър­ш­ва тре­ти клас през 1904 го­ди­на с от­ли­чие. На­да­рен е от Бо­га с ре­д­ки ум­с­т­ве­ни спо­со­б­но­с­ти и за­дъл­бо­че­на ми­съл. За­кър­мен е с ду­ха на ро­д­но­то Гя­ва­то, чий­то жи­те­ли се от­ли­ча­ват със сво­я­та ду­хо­в­на из­ди­г­на­тост, пре­д­п­ри­ем­чи­вост и ро­до­лю­бие. По вре­ме на Илин­ден­с­ко­то въ­с­та­ние Гя­ва­то ос­та­ва в ис­то­ри­я­та с тра­ги­ч­на­та съ­д­ба на жи­те­ли­те си. Хри­с­то Си­ля­нов* опи­с­ва раз­п­ра­ва­та с не­по­кор­ни­те: се­ло­то е опо­жа­ре­но, хо­ра­та из­би­ва­ни по най-же­с­ток на­чин; же­ни­те обе­з­че­с­тя­ва­ни; пе­ле­на­че­та са хвър­ля­ни от ас­ке­ра вър­ху на­к­ла­ден огън.
През есен­та на 1903 г. Си­ме­он (Си­мо) - ба­ща­та на бъ­де­щия ар­хи­е­рей - за­ги­ва ге­рой­с­ки в не­ра­вен бой, за­е­д­но с 86 че­т­ни­ци под вой­во­д­с­т­во­то на Ге­ор­ги Су­га­рев. Пе­т­на­де­се­т­го­ди­ш­ни­ят Ван­гел дъл­бо­ко пре­жи­вя­ва за­гу­ба­та  на своя ро­ди­тел и зло­че­с­ти­е­то на ко­е­то са по­д­ло­же­ни не­го­ви­те бли­ж­ни. В гор­ни­ло­то на стра­да­ни­е­то се пре­чи­с­т­ва сър­це­то му, ко­е­то ста­ва чу­в­с­т­ви­тел­но за бол­ки­те и ду­ше­в­ни­те ра­ни на хо­ра­та. Не­ж­на­та му ду­ша ще раз­цъ­ф­ти за дей­на лю­бов и ис­тин­с­ко хри­с­ти­ян­с­ко ми­ло­сър­дие. На сво­и­те ро­ди­те­ли ми­т­ро­по­лит Бо­рис по­с­ве­ща­ва със си­но­в­на при­з­на­тел­ност сти­хо­ве­те:

  • Сти­хо­ве­те са на ми­т­ро­по­лит Бо­рис от сти­хо­с­бир­ка­та "По­ле­ти", из­да­де­на през 1934 г. в гр. Со­фия
  • Хри­с­то Си­ля­нов. Ос­во­бо­ди­тел­ни­те бор­би на Ма­ке­до­ния, т. 1, С., 1933, с. 421.


"... Все­г­да ще да жи­вей в сър­це­то ми пе­чал­но
и по­г­ле­дът им благ, ли­це­то им стра­дал­но.
Все­г­да ще да кън­ти във мо­и­те уши
Бо­же­с­т­ве­ни­ят зов на те­х­ни­те ду­ши..."

В го­ди­ни­те на сво­е­то слу­же­ние Бо­гу по па­ни­хи­ди и за­у­по­кой­ни све­ти Ли­тур­гии, той ще из­ди­га мо­ли­т­вен глас към Спа­си­те­ля в па­мет на за­ги­на­ли­те по вси­ч­ки кра­и­ща на из­тер­за­на­та от вой­ни и бе­д­с­т­вия стра­на.
През 1904 го­ди­на Ван­гел Ра­зу­мов е в Ца­ри­г­рад, про­ку­ден от не­мо­ти­я­та, да­леч от май­ка си и брат си Йор­дан. Бла­го­го­вей­но­то и сми­ре­но по­ве­де­ние на мла­дия чо­век в бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва "св. Сте­фан", при­в­ли­ча вни­ма­ни­е­то на ек­зарх Йо­сиф. От­пу­с­ка му се сти­пен­дия за Ца­ри­г­ра­д­с­ка­та ду­хо­в­на се­ми­на­рия, ко­я­то той за­вър­ш­ва с от­ли­чие през 1910 го­ди­на. През съ­ща­та го­ди­на на 10 юли в цър­к­ва­та "св. Сте­фан", Не­в­ро­ко­п­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит Ила­ри­он по­с­ве­ща­ва Ван­гел Ра­зу­мов в мо­на­ше­с­ки, ипо­дя­кон­с­ки и ие­ро­дя­кон­с­ки чин. То­ва ръ­ко­по­ло­же­ние мо­же да се при­е­ме ка­то ди­в­но про­я­в­ле­ние на Бо­жия про­ми­съл, за­що­то но­во­по­с­ве­те­ни­ят с име­то Бо­рис е бъ­де­щи­ят при­ем­ник на ста­ре­ца Ила­ри­он. Име­то на кня­за - По­к­ръ­с­ти­тел Бо­рис е сим­вол на бъл­гар­с­ко­то един­с­т­во, на ко­е­то ще слу­жи и бъ­де­щи­ят ду­хо­вен па­с­тир.
През 1915 го­ди­на ие­ро­дя­кон Бо­рис за­вър­ш­ва Бо­го­с­ло­в­с­ки­ят фа­кул­тет в Чер­но­виц - Ав­с­т­рия, ка­то сти­пен­ди­ант на ек­зар­хи­я­та, със сте­пен "до­к­тор по бо­го­с­ло­вие". В съ­ща­та го­ди­на учи­тел­с­т­ва в Ба­ч­ко­в­с­ко­то све­ще­ни­че­с­ко учи­ли­ще и Пло­в­ди­в­с­ка­та ду­хо­в­на се­ми­на­рия, къ­де­то раз­ви­ва своя пе­да­го­ги­че­с­ки та­лант.
"...Съ­з­да­вай - раз­дай
Раз­да­вай - раз­дай
Бла­жен­с­т­во без край
На гла­ден - без глад,
На жа­ден - без жад!..."
Те­зи сти­хо­ве са ог­ле­да­лен ду­хо­вен об­раз на все­о­т­дай­ния млад чо­век, пи­са­ни по вре­ме на уче­ни­е­то му зад гра­ни­ца. С пъл­но на­пре­же­ние на вси­ч­ки ду­хо­в­ни си­ли, той тво­ри и раз­да­ва, за да ра­д­ва и ук­ре­пя­ва по-мал­ки­те и сла­би своя бра­тя.
На 25 но­ем­в­ри 1917 го­ди­на ие­ро­дя­кон Бо­рис при­е­ма ие­ро­мо­на­ше­с­ки сан от Пло­в­ди­в­с­кия ми­т­ро­по­лит Ма­к­сим. Све­ти­ят си­нод му въз­ла­га ми­си­я­та да об­г­ри­ж­ва бъл­гар­с­ка­та ко­ло­ния в Бу­да­пе­ща. Тук той ос­та­ва бли­зо пет го­ди­ни. С не­из­чер­па­е­ма енер­гия и пре­да­ност на Бо­жи­я­та во­ля той слу­жи на бли­ж­ни­те със сло­во, съ­вет и на­зи­да­ние. Не­го­во­то вдъ­х­но­ве­ние ожи­вя­ва ду­ши­те за мно­го­по­ле­з­ни де­ла, под ръ­ко­во­д­с­т­во­то му се из­г­ра­ж­да цър­к­ва­та "св. Ки­рил и Ме­то­дий". Де­се­ти­ле­тие след не­го­во­то слу­же­ние там, спо­ме­нът за не­го е жив и бла­го­дар­с­т­вен.
Из­ка­ч­вай­ки стъл­ба­та на цър­ко­в­на­та йе­рар­хия, ие­ро­мо­нах Бо­рис ще по­с­лу­жи на Цър­к­ва­та ка­то ар­хи­ман­д­рит (от 22 де­кем­в­ри 1922 го­ди­на); епи­с­коп (от 14 де­кем­в­ри 1930 го­ди­на) и ми­т­ро­по­лит (от 24 март 1935 го­ди­на). От 15 де­кем­в­ри 1923 го­ди­на до 1 се­п­тем­в­ри 1924 го­ди­на, ар­хи­ман­д­рит Бо­рис е про­то­син­гел на св. Со­фий­с­ка ми­т­ро­по­лия, къ­де­то от­но­во про­я­вя­ва ор­га­ни­за­тор­с­ки­те си да­ро­ва­ния. От 1 се­п­тем­в­ри 1924 го­ди­на до 1 се­п­тем­в­ри 1926 го­ди­на е на­чал­ник на Кул­тур­но-про­с­ве­т­ния от­дел при Св. Си­нод и пре­д­с­то­я­тел на хра­ма-па­ме­т­ник "Св. Але­к­сан­дър Не­в­с­ки" в Со­фия. При бо­го­с­лу­ж­би­те, в хар­мо­ния с ве­ле­ле­пи­е­то на хра­ма, е не­го­ва­та вдъ­х­но­ве­на мо­ли­т­ва на лю­бещ и все­ми­ло­с­тив па­с­тир. Про­с­ве­т­но­то де­ло ста­ва не­гов жре­бий. По-къ­с­но ка­то ар­хи­е­рей и член на мал­кия съ­с­тав на Св. Си­нод се ока­з­ва от­го­во­рен по въ­п­ро­си свър­за­ни с обу­че­ни­е­то и въз­пи­та­ни­е­то.
В сле­д­ва­щи­те пет го­ди­ни до 23 но­ем­в­ри 1931 го­ди­на, ар­хи­ман­д­рит Бо­рис е ре­к­тор на Со­фий­с­ка­та ду­хо­в­на се­ми­на­рия. През то­ва вре­ме пи­ше бро­шу­ра­та "Кри­за­та в на­ше­то учи­ли­ще" (Со­фия, 1928 г.). Пу­б­ли­ку­ва ста­тии по на­бо­ле­ли въ­п­ро­си на учи­ли­щ­но­то де­ло, в ко­и­то из­ли­за с кон­к­ре­т­ни пре­д­ло­же­ния пред ви­с­ши­ят уче­бен съ­вет, сви­к­ван от Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та. Яс­но, то­ч­но и убе­ди­тел­но ду­хо­в­ни­кът из­тъ­к­ва тре­во­ж­ни­ят факт, че на­ше­то учи­ли­ще да­ва зна­чи­тел­но об­ра­зо­ва­ние , но не въз­пи­та­ва ду­ши. "За нас бъл­га­ри­те въз­пи­та­ни­е­то е не­по­ня­т­но и чу­ж­до. Не­по­ня­т­на и чу­ж­да е най-ве­ли­ка­та цел на жи­во­та: об­ла­го­ро­дя­ва­не­то, въз­ви­ся­ва­не­то, обо­же­с­т­вя­ва­не­то на чо­ве­ш­ка­та ли­ч­ност: чо­ве­ш­ка­та ду­ша."*
Во­ден от же­ла­ни­е­то да  по­д­по­мо­г­не тър­се­щи­те Бо­га и бо­го­з­на­ни­е­то, ре­к­то­рът из­дей­с­т­ва сти­пен­дии за бе­д­ни мла­де­жи. По­с­то­ян­но­то му за­ни­ма­ние са мо­ли­т­ва­та и ду­хо­в­ни­те кни­ги. С ши­ро­ка­та си кул­ту­ра и ви­со­ки мо­рал­ни ка­че­с­т­ва уме­ло съ­з­да­ва бла­го­п­ри­я­т­на ат­мо­с­фе­ра в се­ми­на­ри­я­та, из­ди­гай­ки я ка­то пър­во­с­те­пен­но уче­б­но за­ве­де­ние. Въ­ве­ж­да строг ред и ди­с­ци­п­ли­на. От­ме­ре­ни­те дви­же­ния на строй­на­та му осан­ка, из­пи­т­ва­щи­ят, но съ­ще­в­ре­мен­но га­лещ по­г­лед, ре­с­пе­к­ти­рат не­го­ви­те пи­том­ци. Оби­чат го и се на­д­п­ре­вар­ват да за­с­лу­жат оте­че­с­ка­та му по­х­ва­ла. Не­го­во де­ло е ог­ра­ж­да­не­то на се­ми­на­ри­я­та от вън­ш­ния свят със сте­на в изи­с­кан ар­хи­те­к­ту­рен стил.
Един­с­т­ве­но­то ли­ч­но же­ла­ние на бъ­де­щия Вла­ди­ка е - да ос­та­не не­за­бе­ля­зан. Ве­д­нъж от­х­вър­ля пре­д­ло­же­ние за ар­хи­е­рей­с­ко зва­ние, по­ра­ди бо­лест, но след три го­ди­ни Бог при­с­тъ­п­ва към своя раб и по сво­и­те оп­ре­де­ле­ния, го да­ря­ва с бла­го­да­т­на­та си­ла на Хри­с­то­ви­те апо­с­то­ли. На 14 де­кем­в­ри 1930 го­ди­на в храм-па­ме­т­ник "Св. Але­к­сан­дър Не­в­с­ки", на­ме­с­т­ник пре­д­се­да­те­лят на Св. Си­нод Ви­дин­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит Не­о­фит за­е­д­но със си­но­дал­ни­те ар­хи­е­реи из­вър­ш­ват на­ре­че­ни­е­то му в епи­с­ко­п­с­ки сан с ти­т­ла­та Сто­бий­с­ки.* На­пъ­т­с­т­ве­но­то си сло­во Ви­дин­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит за­вър­ш­ва с ду­ми­те: "... Да ос­та­неш ве­рен на обе­та си и да по­лу­чиш оно­ва, ко­е­то е обе­ща­но за вер­но­ст­та - ве­не­ца на жи­во­та." срв. Апос. 2:10). То­зи стих от Апо­ка­ли­п­сис на св. апо­с­тол и еван­ге­лист  Йо­ан Бо­го­с­лов стои ка­то на­д­г­ро­бен епи­таф вър­ху па­ме­т­на­та пло­ча на гро­ба на Вла­ди­ка­та. В съ­щия дух от­го­ва­ря Сто­бий­с­ки­ят епи­с­коп Бо­рис: "Про­я­с­ни, Го­с­по­ди , мо­я­та ду­ша, за да ста­не до­с­той­на да бъ­де раз­пъ­на­та на Твоя кръст!" И Бог из­пъл­ня­ва мо­ли­т­ва­та на своя слу­жи­тел... През пе­ри­о­да от 23 но­ем­в­ри 1931 го­ди­на до 17 март 1935 го­ди­на, епи­с­коп Бо­рис е гла­вен се­к­ре­тар на Св. Си­нод. През 1932 го­ди­на е на­то­ва­рен с ми­си­я­та за въз­с­та­но­вя­ва­не на ка­но­ни­че­с­ки­те ни връ­з­ки и вди­га­не на схи­з­ма­та от Ца­ри­г­ра­д­с­ка­та па­т­ри­ар­шия, ко­я­то до­ве­ж­да до ус­пе­шен край. По то­зи по­вод по­се­ща­ва Йе­ру­са­лим, къ­де­то се сре­ща с Пто­ло­ман­д­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит Ке­ла­ди­он - по­с­ре­д­ник в пре­го­во­ри­те. Па­ме­т­ни ос­та­ват за не­го дни­те от по­к­ло­не­ни­е­то му по све­ти­те ме­с­та, и при слу­чай с уми­ле­ние раз­ка­з­ва за пре­жи­вя­но­то там. Със свой­с­т­ве­на­та му де­ло­ви­тост и ди­п­ло­ма­ти­ч­ност, дя­до Бо­рис има най-го­лям при­нос за бла­го­п­ри­я­т­ния из­ход на то­ва де­ло. В края на 1944 го­ди­на ве­че ка­то ми­т­ро­по­лит, при­д­ру­жен от Ве­ли­ч­кия епи­с­коп Ан­-
--------------
            * Сп. Ду­хо­в­на кул­ту­ра, ап­рил 1928 г., кн. 36, с. 13.
            * Сто­бий­с­ки - от Сто­би, ста­ро­х­ри­с­ти­ян­с­ка епар­хия; Сто­бий­с­ка ми­т­ро­по­лия би­ла по­д­ве­дом­с­т­ве­на на Пър­во­ю­с­ти­ни­ан­с­ка­та ар­хи­е­пи­с­ко­пия.






д­рея, уча­с­т­ва в пре­д­ва­ри­тел­ни­те пре­го­во­ри с Все­лен­с­кия па­т­ри­арх Ве­ни­а­мин в Ца­ри­г­рад. С ви­со­ка­та си кул­ту­ра, с жи­з­не­ра­до­с­т­ния си при­ве­т­лив и от­к­рит ха­ра­к­тер, то­зи апо­с­тол на лю­бо­в­та, спе­чел­ва сър­це­то на па­т­ри­арх Ве­ни­а­мин и пре­го­во­ри­те за­вър­ш­ват ус­пе­ш­но. Па­т­ри­ар­ше­с­ки­ят си­нод в Ца­ри­г­рад с про­то­кол от 22.II.1945 г. ре­ша­ва окон­ча­тел­но­то вди­га­не на схи­з­ма­та в Ца­ри­г­рад.
На 21 яну­а­ри 1945 го­ди­на Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ни­ят Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит Бо­рис пре­д­се­да­тел­с­т­ва На­ро­д­ния съ­бор в цър­к­ва­та "Св. Со­фия", кой­то из­би­ра тре­тия по­ред ек­зарх - то­га­ва­ш­ния Со­фий­с­ки ми­т­ро­по­лит Сте­фан. От 25 яну­а­ри 1945 г. до смърт­та си Вла­ди­ка Бо­рис е член на мал­кия съ­с­тав на Св. Си­нод и це­нен съ­ве­т­ник в ме­ж­ду­цър­ко­в­ни­те от­но­ше­ния.
На 24.III.1935 г. епи­с­коп Бо­рис е из­б­ран еди­но­ду­ш­но, ка­к­то от на­ро­да, та­ка и от ви­с­ша­та уп­ра­ва на Цър­к­ва­та, за ми­т­ро­по­лит на Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия. По­с­ре­ща­не­то му в то­зи край опи­с­ва про­фе­сор Хр. Гя­у­ров* - не­гов по­чи­та­тел. Пре­ди да встъ­пи в епар­хи­я­та си, ари­е­ре­ят оти­ва в све­та­та Рил­с­ка оби­тел да се по­к­ло­ни на ве­ли­кия бъл­гар­с­ки за­к­рил­ник св. Иван Рил­с­ки. Ду­хо­в­но ук­ре­пен сред ве­ли­ча­ва­та при­ро­да на ма­на­с­ти­ра - кре­пост на бъл­гар­щи­на­та, той про­дъл­жа­ва пъ­тя си към пре­с­тол­ния си град Не­в­ро­коп. Един ден пре­ди тра­ги­ч­ния си край ми­т­ро­по­лит Бо­рис от­но­во ще по­се­ти лю­би­ма­та си Оби­тел, за да се про­с­ти с рил­с­ки­те бра­тя и из­мо­ли бла­го­с­ло­ве­ние от пре­по­до­б­ния наш отец св. Иван Рил­с­ки.
В Ко­че­ри­но­во, Ба­ра­ко­во, Гор­на Джу­мая, Си­ми­т­ли, Гра­де­во, Раз­лог, Бан­с­ко, До­б­ри­ни­ще и Не­в­ро­коп мно­же­с­т­во на­род го при­ве­т­с­т­ва с "До­б­ре до­шъл, Вла­ди­ко све­тий!", по­д­на­сят му хляб и сол. Въ­о­ду­ше­ве­ни­те по­с­ре­ща­чи че­тат при­ве­т­с­т­вия към своя нов ки­ри­арх, а ми­т­ро­по­лит Бо­рис бла­го­с­ла­вя оте­че­с­ки вси­ч­ки и бла­го­да­ри Бо­гу, за­де­то го е удо­с­то­ил с та­ко­ва ми­ло и тро­га­тел­но по­с­ре­ща­не в то­зи ху­бав край.
Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия се об­ра­зу­ва в 1894 г. с из­да­ва­не бе­ра­та за на­з­на­ча­ва­не на Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит. "Тя е част от въз­с­та­но­ве­на­та бъл­гар­с­ка Цър­к­ва в пре­де­ли­те на въз­с­та­но­ве­на­та бъл­гар­с­ка дър­жа­ва" - пи­ше дя­до Бо­рис. Ос­но­в­на­та гри­жа на вла­ди­ка­та при встъ­п­ва­не­то му в длъ­ж­ност е ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то из­ди­га­не на на­ро­да. Той*от­п­ра­вя изи­с­к­ва­не­то към ду­хо­в­ни­те па­с­ти­ри на епар­хи­я­та за про­с­ве­ще­ние и не­пре­с­тан­на ра­бо­та над се­бе си, за ус­во­я­ва­не бла­го­да­т­ни­те си­ли, да­де­ни им при ръ­ко­по­ло­же­ни­е­то. Изи­с­к­ва от све­ще­но­с­лу­жи­те­ли­те да имат ка­та­ло­ги­зи­ра­на би­б­ли­о­те­ка и при ну­ж­да да си слу­жат с нея. Из­тъ­к­ва кол­ко е ва­ж­но све­ще­но­с­лу­жи­те­лят, ма­кар и ма­ло­о­б­ра­зо­ван, да е ду­хо­в­но из­ви­сен и с ли­ч­ния си при­мер да въз­дей­с­т­ва на па­со­ми­те си. Ар­хи­па­с­ти­рът по­с­та­вя осо­бен ак­цент на при­цър­ко­в­но­то пра­во­с­ла­в­но хри­с­ти­ян­с­ко бра­т­с­т­во, чрез ко­е­то ено­ри­а­ши­те да за­жи­ве­ят ка­то ед­но сър­це и ид­на ду­ша. Пре­д­мет на бра­т­с­т­ве­на­та дей­ност е за­по­з­на­ва­не със све­та­та Пра­во­с­ла­в­на вя­ра в един сво­е­о­б­ра­зен се­дем­го­ди­шен курс чрез бе­се­ди по до­г­ма­ти­ка, нра­в­с­т­ве­но бо­го­с­ло­вие, ли­тур­ги­ка, св. Пи­са­ние, об­ща цър­ко­в­на ис­то­рия и ис­то­рия на бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва. Ор­га­ни­зи­ра­ни са 166 цър­ко­в­ни на­с­то­я­тел­с­т­ва към 166 цър­ко­в­ни хра­ма. Знае, че са­мо с пра­вил­на и про­с­ве­те­на вя­ра мо­же да се да­де от­пор на про­те­с­тан­т­с­ки­те ере­ти­че­с­ки за­б­лу­ди в Раз­ло­ж­кия край.
--------------
* Цър­ко­вен ве­с­т­ник, 30.III.1935 г., бр. 19
* С ок­ръ­ж­но 2646 от 30.IХ.1935 г

Пър­ва­та все­сър­де­ч­на мо­ли­т­ва към Бо­га на пре­д­с­то­я­те­ля на епар­хи­я­та е за един­с­т­во чрез жи­ва вя­ра, чрез дей­на и бра­т­с­ка обич: "За­що­то, въз­лю­бе­ни ча­да, за нас, Бо­жи­и­те съ­з­да­ния, ня­ма по-го­ля­мо бла­го от жи­во­то об­ще­ние с Бо­га и ис­к­ре­но­сър­де­ч­но­то, бра­т­с­ко еди­не­ние по­ме­ж­ду ни!" Той мно­го­к­ра­т­но из­тъ­к­ва в свои съ­чи­не­ния и про­по­ве­ди, че Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва е тъй тя­с­но свър­за­на с на­ци­о­нал­на­та съ­д­ба на на­ро­да ни, ка­к­то ни­кой друг на­род и цър­к­ва. От де­кем­в­ри 1940 го­ди­на на­ре­ж­да еже­д­не­в­но бо­го­с­лу­же­ние в хра­мо­ве­те, а съ­що и цър­ко­в­но-на­ро­д­но че­с­т­ва­не на вси­ч­ки бъл­гар­с­ки све­тии.
През 1941-1944 г. ми­т­ро­по­лит Бо­рис уп­ра­в­ля­ва Стру­ми­ш­ко-Драм­с­ка­та епар­хия със се­да­ли­ще Стру­ми­ца, а по-къ­с­но в Дра­ма. С на­с­то­я­тел­с­т­во­то си там ут­вър­ж­да­ва бра­то­лю­би­е­то и ро­до­лю­би­е­то ка­то не­из­мен­на хри­с­ти­ян­с­ка по­зи­ция. Вла­ди­ка Бо­рис ръ­ко­по­ла­га 120 све­ще­но­с­лу­жи­те­ли - 90 в Не­в­ро­ко­п­с­ка и 30 в Стру­ми­ш­ко-Драм­с­ка епар­хия.
"... Аз ис­кам вол­но да раз­ма­х­на
все­сил­ни ор­ло­ви кри­ла!
Пред мен в про­с­то­ри да пре­ма­х­на
раз­ве­ни мър­т­ви ве­т­ри­ла!"*
Об­шир­на­та пра­к­ти­че­с­ка дей­ност, свър­за­на с уп­ра­в­ле­ни­е­то на епар­хи­я­та - ад­ми­ни­с­т­ра­ти­в­ни и сто­пан­с­ки де­ла, е из­пъл­не­на с тру­до­ве, ко­и­то урон­ват кре­п­ко­то му здра­ве. Под не­го­ви­те ар­хи­па­с­тир­с­ки гри­жи в епар­хи­я­та се до­с­т­ро­я­ват хра­мо­ве­те в Раз­лог, с. Бе­льо­во (Све­ти Вра­ч­ко). В не­го­во вре­ме е по­с­т­ро­ен ве­ли­че­с­т­ве­ни­ят храм-па­ме­т­ник ко­с­т­ни­ца "Св. Иван Рил­с­ки в с. Га­ра Пи­рин (дн. гр. Кре­с­на). Хра­мът е из­г­ра­ден по не­гов иде­ен про­ект и го ос­ве­ща­ва сам той. В Св. Врач е за­по­ч­нат гра­деж на храм "Св. вмчк Ге­ор­ги", кой­то е за­вър­шен в 1952 г. Гор­на Джу­мая ста­ва но­ви­ят цър­ко­в­но-ад­ми­ни­с­т­ра­ти­вен цен­тър, от кой­то спо­ред дя­до Бо­рис по-ле­с­но се уп­ра­в­ля­ва епар­хи­я­та. Ми­т­ро­по­ли­т­с­ки­ят дом в Гор­на Джу­мая е по­с­т­ро­ен в ста­ро­бъл­гар­с­ки ар­хи­те­к­ту­рен стил, спо­ред изи­с­к­ва­ни­я­та на Вла­ди­ка­та. Мя­с­то­то, из­б­ра­но за цел­та, е ста­ро тур­с­ко гро­би­ще, на­ре­че­но "зми­яр­ни­ка  ", но след раз­чи­с­т­ва­не и за­ле­ся­ва­не с де­ко­ра­ти­в­ни и пло­д­ни на­са­ж­де­ния то се пре­в­ръ­ща в "бе­ли­те дро­бо­ве" на гра­да. Пла­ни­ра се стро­еж на на­ме­с­т­ни­че­с­кия цър­ко­вен дом в Св. Врач, Раз­лог и Пе­т­рич. Той до­жи­вя­ва по­с­т­ро­я­ва­не­то на та­къв в Св. Врач (1940 го­ди­на). Ми­т­ро­по­лит Бо­рис по­с­то­ян­но при­кан­ва към стро­еж на ено­рий­с­ки цър­ко­в­ни до­мо­ве, в ко­и­то да жи­ве­ят ено­рий­с­ки све­ще­но­с­лу­жи­те­ли. В До­б­ри­ни­ще и на дру­ги ме­с­та то­ва ста­ва. По не­го­во раз­по­ре­ж­да­не се при­с­тъ­п­ва към уза­ко­ня­ва­не на цър­ко­в­ни имо­ти.
Ар­хи­е­ре­ят оби­ка­ля че­с­то епар­хи­я­та, све­ще­но­дей­с­т­ва и про­по­вя­д­ва сло­во­то Бо­жие на­в­ся­къ­де. По­се­ще­ни­я­та му се пре­в­ръ­щат в пра­з­ник за вяр­ва­щи­те. Сте­к­ли­ят се на­род при­ве­т­с­т­ва Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ния в хра­ма и го ка­ни по до­мо­ве­те си ка­то свой скъп гост. От раз­ка­зи­те на све­ще­но­с­лу­жи­те­ли и ми­ря­ни, за­па­зи­ли ми­ли спо­ме­ни от оно­ва вре­ме, ожи­вя­ва сла­ба­та му, но из­лъ­ч­ва­ща ве­ли­чие фи­гу­ра, бла­го­ду­ш­ни­ят по­г­лед, ти­хи­ят и по­ко­ря­ващ глас, с кой­то пре­в­зе­ма сър­ца­та на па­со­ми­те си. Вла­ди­ка­та при­те­жа­ва чу­д­ния дар на сло­во­то, ко­е­то зву­чи мо­щ­но и вдъ­х­но­вя­ва­що за жа­ду­ва­щи­те бо­же­с­т­ве­на­та пре­мъ­д­рост ду­ши. По-мал­ки­те, при­с­тъ­п­вай­ки към не­го за бла­го­с­ло­ве­ние, с де­т­с­ка­та си пре­д­с­та­ва го смя­тат за дя­до Бо­же, за­ра­ди по­бе­ля­ла­та ко­са и дъл­га­та бя­ла бра­да. Де­ца­та - те­зи цве­тя на не­вин­но­ст­та, вли­ват в сър­це­то на дя­до Вла­ди­ка струи на най-чи­с­та ра­дост. С бла­го­с­ло­ве­ни­е­то му се ор­га­ни­зи­рат ле­т­ни ла­ге­ри за уче­ни­ци, къ­де­то сред кра­со­та­та на при­ро­да­та изу­ча­ват За­кон Бо­жий.
--------------
* Сти­хо­ве­те са на ми­т­ро­по­лит Бо­рис от сти­хо­с­бир­ка­та "По­ле­ти".
Дя­до Бо­рис е по­с­т­ник (ве­ге­та­ри­а­нец и въз­дър­жа­тел), мо­ли­т­ве­ник, строг и взи­с­ка­те­лен към се­бе си, а към дру­ги­те сни­з­хо­ди­те­лен, с чи­с­та и не­по­д­ку­п­на съ­вест. Не при­е­ма по­да­ръ­ци, до­ри и най-не­вин­ни на­г­лед. Со­ли­д­но об­ра­зо­ван, той вла­дее ру­с­ки, гръ­ц­ки, не­м­с­ки, френ­с­ки, ита­ли­ан­с­ки, ан­г­лий­с­ки, тур­с­ки, ру­мън­с­ки и ун­гар­с­ки. Зна­е­не­то на ези­ци му по­з­во­ля­ва да сле­ди в ори­ги­нал све­то­в­на­та пра­во­с­ла­в­на бо­го­с­ло­в­с­ка и фи­ло­со­ф­с­ка ми­съл. Дя­до Вла­ди­ка при­те­жа­ва ши­ро­ка ли­те­ра­тур­на ос­ве­до­ме­ност - пре­д­по­чи­та твор­би­те на Бо­тев и Яво­ров, Сла­вей­ков и Ми­хай­ло­в­с­ки. Дъл­бо­ко­то по­з­на­ва­не на ве­ро­ви­те ис­ти­ни, съ­че­та­но с фи­ло­ло­ги­че­с­ка кул­ту­ра му по­ма­га в до­с­тъ­п­на и пле­ни­тел­на фор­ма да об­ле­че ми­съл­та си. Не­го­ви­те про­по­ве­ди са в изи­с­кан стил и език, на­по­е­ни с жи­ви­тел­ния дъх на Бо­же­с­т­ве­на­та пре­мъ­д­рост. Об­но­с­ки­те му са фи­ни и де­ли­ка­т­ни. Осо­бе­но гри­ж­ли­во се па­зи да не зло­с­ло­ви или ос­кър­би ня­ко­го. Сър­це­то му е из­пъл­не­но с до­б­ри чу­в­с­т­ва към вси­ч­ки, бла­го­ра­з­по­ло­жен е и към сво­и­те про­ти­в­ни­ци. При­я­т­на е вся­ка бе­се­да с Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ния Бо­рис, за­що­то от нея чо­век се обо­га­тя­ва. Той има дар­ба­та да се ори­ен­ти­ра и в най-сло­ж­на­та ду­хо­в­на дей­с­т­ви­тел­ност. Със своя све­тъл, чист, би­с­тър ум и про­зор­ли­ва мъ­д­рост дя­до Бо­рис е ка­то до­б­рия па­с­тир, кой­то е го­тов и ду­ша­та си да по­ло­жи за сво­е­то ста­до. Жи­вее скром­но и в не­с­тя­же­ние - за по­г­ре­бе­ни­е­то сред ли­ч­ни­те му ве­щи не на­ми­рат до­ри ри­за, с ко­я­то да го из­п­ра­тят по хри­с­ти­ян­с­ки за по­с­ле­ден път.
Оби­ча да по­чи­ва сред при­ро­да­та на Рил­с­кия ма­на­с­тир, къ­де­то по­з­на­ва вся­ко къ­т­че. Бро­ди из пла­ни­на­та сам, друг път с ня­кои от мо­на­си­те или със свои бли­з­ки. Не оби­ча офи­ци­ал­но­с­ти и не же­лае ни­ко­му да бъ­де в те­жест при пре­би­ва­ва­не­то си в ма­на­с­ти­ра. За Рил­с­ка­та све­та оби­тел, за не­й­но­то ду­хо­в­но и ма­те­ри­ал­но пре­у­с­пя­ва­не по­ла­га осо­бе­ни гри­жи. В пра­з­ни­ч­ни дни, ко­га­то при не­го ид­ват пра­во­с­ла­в­ни хри­с­ти­ян­с­ки бра­т­с­т­ва, той ги съ­би­ра око­ло се­бе си в ня­кой кът на ма­на­с­тир­с­кия двор и ги омай­ва със сво­и­те ум­ни оте­че­с­ки сло­ва. В три­те пра­з­ни­ка на св. Иван Рил­с­ки, ко­и­то се че­с­т­ват в Рил­с­кия ма­на­с­тир, ви­на­ги взе­ма дей­но уча­с­тие. Той съ­с­та­вя на­ре­д­ба­та за ста­в­ро­пи­ти­ал­ни­те ма­на­с­ти­ри, одо­б­ре­на от Св. Си­нод през 1925 г. Бли­зо до сър­це­то му са ну­ж­ди­те на рил­с­ки­те бра­тя. Със сво­я­та бо­га­та по­е­ти­ч­на дар­ба ми­т­ро­по­лит Бо­рис на­пи­с­ва ака­тист в чест на св. Иван Рил­с­ки в сти­хо­т­вор­на фор­ма, одо­б­рен за бо­го­с­лу­же­б­на упо­т­ре­ба през 1946 го­ди­на, под псе­в­до­ним Ивай­ло Ор­мен. Оби­ча ху­ба­ва­та цър­ко­в­на му­зи­ка и ра­до­с­т­но при­ве­т­с­т­ва сла­д­ко­г­ла­с­ни­те, уче­ни­че­с­ки, цър­ко­в­ни хо­ро­ве в не­дел­ни и пра­з­ни­ч­ни дни. До­б­ри Хри­с­тов - ком­по­зи­тор и хо­ров ди­ри­гент - из­да­ва и по­с­ве­ща­ва на не­го­во Пре­о­с­ве­щен­с­т­во еп. Бо­рис Сто­бий­с­ки своя му­зи­ка­лен труд - Ли­тур­гия, одо­б­ре­на и бла­го­с­ло­ве­на за хо­ро­во пе­е­не от Св. Си­нод.
То­зи строг и взи­с­ка­те­лен Вла­ди­ка Бо­рис, кой­то не тър­пи про­ви­не­ния в цър­ко­в­на­та ди­с­ци­п­ли­на, с ми­ло­с­ти­во­то си и до­б­ро сър­це се за­с­тъ­п­ва за гру­па уче­ни­ци от Не­в­ро­ко­п­с­ка­та гим­на­зия, чле­но­ве на не­ле­гал­на­та то­га­ва мла­де­ж­ка ВМРО. За­ла­га ав­то­ри­те­та си пред вла­ст­та, за да из­ба­ви от смър­т­на при­съ­да 12-13 ду­ши, чле­но­ве на за­б­ра­не­на­та през 1934 г. ВМРО. Вси­ч­ко от се­бе си раз­да­ва на бе­д­ни­те и бол­ни­те. При­в­ле­че­ни от пре­да­но­ст­та му към па­с­т­во­то, све­ще­но­с­лу­жи­те­ли­те съ­що го об­г­ра­ж­дат с лю­бов. Цар Бо­рис III це­ни сми­ре­ния Вла­ди­ка и е не­гов ли­чен при­я­тел.
"... Аз ис­кам мо­ят све­тъл друм
да­леч да сти­г­не в не­бе­са­та!
Аз ис­кам су­е­т­ли­вий шум
да сти­х­не до­лу на зе­мя­та!..."
Ми­т­ро­по­лит Бо­рис из­ра­зя­ва своя иде­ал за ка­че­с­т­ва­та и до­б­ро­де­те­ли­те на ду­хо­в­ния па­с­тир в 58 то­ч­ки: "па­с­тир­с­ка ре­в­ност (пре­да­но слу­же­ние и дъл­бо­ко съ­з­на­ние за па­с­тир­с­кия дълг), въ­о­ду­ше­в­ле­ние, въз­тор­же­ност, ис­к­ре­ност, от­к­ро­ве­ност, ис­тин­ност, до­б­лест, по­ч­те­ност, бла­го­че­с­тие, бла­го­го­ве­ние, сми­ре­ние, скром­ност, без­ко­ри­с­тие, спра­ве­д­ли­вост, пра­в­до­лю­бие, на­бо­ж­ност, жи­ва вя­ра, све­т­ла на­де­ж­да, чи­с­та и свя­та, все­о­бем­на и са­мо­о­т­вер­же­на лю­бов, пре­да­ност, се­бе­о­т­ре­че­ние, съ­с­т­ра­да­ние, съ­ра­д­ва­не, ми­ло­сър­дие, бла­го­ра­з­по­ло­же­ние, кро­тост, ду­ше­вен мир, ду­ше­в­на ра­дост, ми­ро­лю­бие, ми­ро­т­вор­с­т­во, бра­то­лю­бие, ро­до­лю­бие (въз­ви­ше­на и дей­на лю­бов към своя на­род и сво­я­та ро­ди­на и все­г­да­ш­на го­то­в­ност да им слу­жим ис­к­ре­но и че­с­т­но, пре­да­но и се­бе­о­т­ре­че­но до са­мо­по­жер­т­ву­ва­не), жи­ва, бу­д­на, чу­в­с­т­ви­тел­на и не­по­д­ку­п­на съ­вест, до­б­ро­т­вор­с­т­во, во­ля, ут­вър­де­на в до­б­ро­то, по­с­то­ян­с­т­во, твър­дост, са­мо­о­б­ла­да­ние, сдър­жа­ност и мяр­ка, тре­з­ве­ност и въз­дър­жа­ние, тър­пе­ние, до­бър ха­ра­к­тер, здрав ум, ра­зум, съ­зер­ца­тел­ност, мъ­д­рост, об­ра­зо­ва­ност, про­с­ве­те­ност и пъл­но по­з­на­ва­не на хри­с­ти­ян­с­ки­те ис­ти­ни, тру­до­лю­бие и дей­ност - лю­бов към че­с­тен, сми­с­лен и ра­зу­мен труд и же­ла­ние да се ра­бо­ти не са­мо за ли­ч­ни ну­ж­ди и из­го­ди, но и да се по­де­мат ху­ба­ви по­чи­ни и да се из­вър­ш­ват по­ле­з­ни де­ла за до­б­ро­то на дру­ги­те, на об­ще­с­т­во­то, на це­ло­ку­п­ния на­род, ред и то­ч­ност, ди­с­ци­п­ли­на и по­с­лу­ша­ние, бла­гон­ра­вие и въз­пи­та­ност, вни­ма­ние, по­ч­ти­тел­ност към все­ки чо­век, пър­во ка­то чо­век, а по­с­ле по до­с­тойн­с­т­во, за­с­лу­ги, по­ло­же­ние и зна­че­ние, бла­го­п­ри­ли­чие, чи­с­та и при­ли­ч­на, скром­на вън­ш­ност". То­зи на­бор от хри­с­ти­ян­с­ки цен­но­с­ти раз­к­ри­ва въ­т­ре­ш­ния чо­век у дя­до Бо­рис - ви­со­ки­те му стре­ме­жи към съ­вър­шен­с­т­во. И са­мо Бог знае все­ки­д­не­в­ния му по­д­виг: бор­ба­та с из­ку­ше­ни­я­та, стра­с­ти­те и гре­ха за до­с­ти­га­не въз­мо­ж­ния за не­го пре­дел на ду­хо­в­на чи­с­то­та. С бу­д­на­та си съ­вест про­ве­ре­на от ли­ч­ния му ду­хо­вен опит, той ся­каш при­зо­ва­ва сво­и­те ча­да в Бо­га: "Ми­ли мои, то­ва тря­б­ва да съм, то­ва тря­б­ва да сте - за­то­ва сме при­з­ва­ни!"
Ми­т­ро­по­лит Бо­рис по­д­дър­жа бра­т­с­ки от­но­ше­ния с бла­же­но по­чи­на­лия ар­хи­е­пи­с­коп Се­ра­фим (Со­бо­лев). При все­ки удо­бен слу­чаи два­ма­та в съ­с­лу­же­ние въз­на­сят мо­ли­т­ва на еди­но­ми­с­ле­ни в бо­га сър­ца в хра­ма "Св. Ни­ко­лай Чу­до­т­во­рец" в Со­фия.
Дя­до Бо­рис има мно­го ду­хо­в­ни ча­да, по­ве­че­то от ко­и­то са ве­че по­кой­ни­ци. Един от тях е Ле­в­кий­с­ки­ят епи­с­коп Пар­те­ний, в на­ча­ло­то про­то­син­гел на ми­т­ро­по­лит Бо­рис, а след то­ва ви­ка­рий на Со­фий­с­ка­та ми­т­ро­по­лия. Той е изя­вен цър­ко­вен пи­са­тел, пре­во­дач, жи­ти­е­пи­сец и хим­но­пи­сец. Про­ва­д­с­ки­ят епи­с­коп Ан­то­ний е про­то­син­гел на дя­до Бо­рис през по­с­ле­д­ни­те го­ди­ни до убий­с­т­во­то му през 1948 г. Вла­ди­ка Бо­рис пре­д­с­ка­з­ва жи­тей­с­ка­та участ на епи­с­коп Ан­то­ний от зло­по­лу­ч­на­та 1948 г. с ду­ми­те: "Ня­ма да по­с­ме­ят да ти на­п­ра­вят ни­що." Ско­ро след убий­с­т­во­то на ар­хи­е­рея епи­с­коп Ан­то­ний е аре­с­ту­ван и под кон­вой го ка­рат в Со­фия на "съд". Бог за­па­з­ва жи­во­та му и не до­пу­с­ка да се из­пъл­нят зло­с­т­ни­те на­ме­ре­ния на съ­п­ро­во­ж­да­щи­те го.
Ко­га­то при ко­му­ни­с­ти­че­с­ко­то уп­ра­в­ле­ние за­по­ч­ва раз­п­ра­ва с ра­со­но­с­ци­те, ми­т­ро­по­лит Бо­рис пре­жи­вя­ва съ­д­ба­та на все­ки един от сво­и­те спо­д­ви­ж­ни­ци. За­ни­з­ват се го­ди­ни на уни­же­ния, мъ­че­ния, убий­с­т­ва, за­т­вор, тру­до­ви ла­ге­ри, ин­тер­ни­ра­не на бо­жи­и­те слу­жи­те­ли и те­х­ни­те по­мо­щ­ни­ци. Вла­ди­ка­та, пре­ду­з­нал бли­з­кия си мъ­че­ни­че­с­ки край, бър­за да за­к­лей­ми за по­с­ле­ден път но­ва­та власт ка­то бо­го­о­т­с­тъ­п­ни­че­с­ка.
Го­нен от свои - от те­зи, ко­и­то тря­б­ва­ше да бъ­дат не­го­ви ед­но­вер­ни бра­тя - за­к­лей­мя­ван за­туй, че ра­бо­ти за един­с­т­во­то на своя на­род, пре­с­ле­д­ван, за­де­то слу­жи че­с­т­но на сво­я­та Пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва! То­ва е те­ж­ки­ят жер­т­вен кръст на ми­т­ро­по­лит Бо­рис в по­с­ле­д­ни­те че­ти­ри го­ди­ни от жи­во­та му. Уби­ва го един ни­з­вер­г­нат от ду­хо­вен сан све­ще­ник. То­ва тра­ги­ч­но за ця­ла­та ни цър­к­ва съ­би­тие ста­ва на 8 но­ем­в­ри (Ди­ми­т­ро­в­ден) 1948 г., в де­ня на не­го­ва­та 60-го­ди­ш­ни­на, след ка­то ос­ве­ща­ва храм в с. Ко­ла­ро­во, Пе­т­ри­ч­ко. След св. Бо­же­с­т­ве­на ли­тур­гия, при­об­щен със св. Хри­с­то­ви тай­ни, про­из­на­ся про­по­вед за то­ва, че тря­б­ва да се го­т­вим да по­с­ре­щ­нем смърт­та до­с­той­но, с чи­с­та съ­вест, без да се бо­им от чо­ве­ци. При­по­м­ня за стра­ш­ния съд и бо­жи­и­те по­ве­ле­ния, за по­с­ле­ден път по­у­ча­ва сво­и­те въз­лю­бе­ни ча­да. В ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва ня­ма слу­чаи на та­ко­ва мер­з­ко убий­с­т­во - бъл­га­рин да убие свой вла­ди­ка! Оси­ро­тя­ва пра­во­с­ла­в­на­та пре­с­тол­ни­на. Оси­ро­тя­ва Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия.
На по­г­ре­бе­ни­е­то се сти­ча мно­же­с­т­во на­род. По­к­ру­се­ни сми­ре­ни хо­ра за по­с­ле­ден път из­п­ра­щат ду­хо­в­ния си па­с­тир, ка­то из­мол­ват за се­бе си про­ш­ка и бла­го­с­ло­ве­ние. Вен­ци и гир­лян­ди от есен­ни цве­тя об­г­ра­ж­дат ко­в­че­га. Опе­ло­то се из­вър­ш­ва в хра­ма "Въ­ве­де­ние Бо­го­ро­ди­ч­но" в Гор­на Джу­мая от на­ме­с­т­ник-пре­д­се­да­те­ля на Св. Си­нод Ру­сен­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит Ми­ха­ил, кой­то в на­д­г­ро­б­но­то си сло­во го на­ри­ча "Съ­ве­ст­та на бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва".
На гро­ба му встра­ни от цър­к­ва­та "Въ­ве­де­ние Бо­го­ро­ди­ч­но" стои на­д­пис - обе­ща­ние от От­к­ро­ве­ние на св. Йо­ан бо­го­с­лов (2:2; 2:10): "Зная де­ла­та ти, тру­да ти и тър­пе­ни­е­то ти и че не мо­жеш да тър­пиш зли­те..."; "Бъ­ди ве­рен до смърт и ще ти дам ве­не­ца на жи­во­та."
По­к­лон пред теб, сми­ре­ни Бо­жи слу­жи­те­лю!
Вяр­ва­ме, че ми­т­ро­по­лит Бо­рис за­ра­ди своя свят жи­вот и мъ­че­ни­че­с­ка смърт се е удо­с­то­ил с ве­не­ца на ве­ч­ния, не­т­ле­нен жи­вот и мо­ли бо­га за спа­се­ни­е­то на на­ши­те ду­ши.
"... Но там (към Бо­га) ду­хът ми ще ви­тае,
без­с­пир­но той на­го­ре ще ле­ти...
След мен орел - по­б­ра­тим ще чер­тае
пъ­те­ка­та на мо­и­те ме­ч­ти."

Яна Мил­че­ва




















Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит Бо­рис - пра­ве­д­ни­кът,
ду­хо­в­ни­ят па­с­тир
и пла­мен­ни­ят ро­до­лю­бец


През 1935 г. по­е­ма бо­го­да­ру­ва­на­та му Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия - 41 го­ди­ни след не­й­но­то съ­з­да­ва­не. По­ве­че от 12 го­ди­ни той тре­с­ка­во ра­бо­ти, из­г­ра­ж­дай­ки с оте­че­с­ка гри­жо­в­ност ду­хо­в­ния об­раз на сво­е­то па­с­т­во и на све­ще­но­с­лу­жи­те­ли­те от сво­я­та епар­хия. И до­се­га ми­ря­ни и све­ще­ни­ци, ко­и­то го по­м­нят, го­во­рят с чу­в­с­т­во на дъл­бо­ко бла­го­го­ве­ние и при­з­на­тел­ност към не­го. Дя­до Бо­рис - та­ка оби­к­но­ве­ни­те ми­ря­ни го зо­вя­ха и с ра­дост слу­ша­ха вдъ­х­но­ве­но­то му сло­во. Той при­е­ма­ше по вся­ко вре­ме и ви­на­ги на­ми­ра­ше да ка­же уте­ши­тел­ни и на­зи­да­тел­ни ду­ми на все­ки­го, кой­то е оти­шъл при не­го.
Той бе­ше ед­но­в­ре­мен­но бле­с­тящ ора­тор и пле­ме­нен апо­ло­гет на Пра­во­с­ла­ви­е­то, гри­жо­вен ду­хо­вен отец и на­с­та­в­ник на па­с­т­во­то, та­лан­т­лив ор­га­ни­за­тор и из­пъл­ни­тел на цър­ко­в­ни­те де­ла в епар­хи­я­та, еру­дит - вещ по въ­п­ро­си­те на бо­го­с­ло­ви­е­то и фи­ло­со­фи­я­та, за­дъл­бо­чен пе­да­гог и об­ще­с­т­вен де­я­тел. Не­го­во де­ло е по­в­тор­но­то от­к­ри­ва­не на Не­в­ро­ко­п­с­ка­та гим­на­зия през 1936 г., след ка­то през 1934 г. тя би­ла за­к­ри­та по ре­ше­ние на то­га­ва­ш­но­то пра­ви­тел­с­т­во. Той по­ма­га и на бе­д­ни уче­ни­ци да за­вър­шат об­ра­зо­ва­ни­е­то си.
Не­го­ви­ят жи­вот и дей­ност на пра­ве­д­ник и ду­хо­вен па­с­тир, на пе­да­гог и об­ще­с­т­вен де­я­тел тря­б­ва да бъ­дат за­дъл­бо­че­но из­с­ле­д­ва­ни. Осо­бен ин­те­рес пре­д­с­та­в­ля­ват не­го­ви­те въз­г­ле­ди за ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то въз­пи­та­ние на уча­ща­та се мла­деж, по­д­ро­б­но из­ло­же­ни в кни­га­та му "Кри­за­та в на­ше­то учи­ли­ще", из­да­де­на през 1928 г., ко­га­то той е ре­к­тор на Со­фий­с­ка­та ду­хо­в­на се­ми­на­рия. Ми­с­ли­те, раз­ви­ти в та­зи кни­га, не са за­гу­би­ли сво­я­та ак­ту­ал­ност и днес. Не­що по­ве­че - те зву­чат мно­го по-ак­ту­ал­но, от­кол­ко­то в мо­мен­та, в кой­то е би­ла из­да­де­на кни­га­та, за­що­то то­тал­на­та кри­за, об­х­ва­на­ла се­га на­ро­да ни, е още по-дъл­бо­ка и още по-стра­ш­на. "Щом един на­род се ра­зя­ж­да и раз­ла­га въ­т­ре­ш­но, не­го­ва­та ги­бел ста­ва по­ч­ти не­из­бе­ж­на" - бе­ле­жи още в на­ча­ло­то на кни­га­та си ав­то­рът.
Кри­за­та в бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще (а то е в дъл­бо­ка кри­за и се­га) Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит Бо­рис обя­с­ня­ва с кри­за­та, об­х­ва­на­ла ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то съ­з­на­ние на на­ро­да. Всъ­щ­ност та­зи за­ко­но­мер­ност че­с­то се по­в­та­ря в на­ша­та по-бли­з­ка и по-да­ле­ч­на ис­то­рия, до­ка­то кри­за­та в ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то съ­з­на­ние на на­ро­да те­ж­ко е ре­ф­ле­к­ти­ра­ла в про­це­са на не­го­во­то раз­ви­тие и се е ока­за­ла фа­тал­на за не­го­ви­те ис­то­ри­че­с­ки съ­д­би­ни. Две­те ро­б­с­т­ва, ко­и­то ид­ват ка­то ре­зул­тат на тая кри­за от ед­на стра­на и ка­то Бо­жие въз­ме­з­дие за за­не­ма­ря­ва­не на вя­ра­та - от дру­га, до­б­ре илю­с­т­ри­рат те­за­та на ав­то­ра. Ми­т­ро­по­лит Бо­рис ви­на­ги е раз­г­ле­ж­дал ре­ли­ги­я­та ка­то "Бо­же­с­т­ве­на твор­че­с­ка си­ла", ко­я­то из­ди­га чо­ве­ка и чо­ве­ш­кия дух до Бо­га и го пра­ви не­по­бе­дим, бо­го­по­до­бен и въз­ви­шен. За­то­ва и тъм­ни­те си­ли на зло­то, ка­к­то ви­на­ги, се на­со­ч­ват към раз­к­ла­ща­не на вя­ра­та в бо­га, ко­е­то, раз­би­ра се, не­ми­ну­е­мо, ка­к­то бе­ле­жи ав­то­рът, во­ди до раз­к­ла­ща­не на вя­ра­та в се­бе си. По­м­ра­ча­ва­не­то на вя­ра­та в Бо­га во­ди до по­м­ра­ча­ва­не на вя­ра­та в до­б­ро­то, ис­ти­на­та и свя­то­ст­та. Щом се по­м­ра­чи ре­ли­ги­о­з­но­то чу­в­с­т­во, съ­ве­ст­та се при­тъ­пя­ва, за­по­ч­ва да бо­ле­ду­ва; съ­з­да­ва се без­раз­ли­ч­но от­но­ше­ние ка­к­то към ре­ли­ги­о­з­ни­те, та­ка и към мо­рал­ни­те цен­но­с­ти. Из­че­з­ва раз­ли­ка­та ме­ж­ду до­б­ро и зло, ис­ти­на и лъ­жа, пра­в­да и без­п­ра­вие, до­б­ро­де­тел и по­рок, чест и без­че­с­тие. Те­зи про­це­си Ми­т­ро­по­лит Бо­рис е из­с­ле­д­вал мно­го за­дъл­бо­че­но и по най-до­с­тъ­пен и убе­ди­те­лен на­чин ги из­ла­га ка­к­то в сво­и­те пи­са­ния, та­ка и в сво­и­те ус­т­ни про­по­ве­ди. В сво­и­те про­по­ве­ди той из­тъ­к­ва, че не мо­же да се пра­ви пре­о­цен­ка на сан­к­ци­о­ни­ра­ни­те от Бо­га ре­ли­ги­о­з­ни и нра­в­с­т­ве­ни цен­но­с­ти, за­що­то в та­къв слу­чаи не­ми­ну­е­мо се сти­га до тя­х­но­то обе­з­це­ня­ва­не. То­ва ста­ва осо­бе­но то­га­ва, ко­га­то се пре­си­чат гра­ни­ци­те ме­ж­ду до­б­ро­то и зло­то. В тоя слу­чаи най-на­пред се сти­га до без­раз­ли­чие, но тъй ка­то без­раз­ли­чи­е­то е не­т­рай­но съ­с­то­я­ние на ду­ха, пре­ми­на­ва се към дру­го на­с­т­ро­е­ние - към от­ри­ца­ние на до­б­ро­то и пре­д­по­чи­та­ние на зло­то, пре­д­по­чи­та­ние на лъ­жа­та пред ис­ти­на­та, на зло­ба­та пред лю­бо­в­та, на без­п­ра­ви­е­то пред пра­в­да­та, на по­ро­ка пред до­б­ро­де­тел­та. Чо­век не мо­же да бъ­де ед­но­в­ре­мен­но с ед­но­то и с дру­го­то, или пък ни­то с ед­но­то, ни­то с дру­го­то. Не мо­же да се слу­жи ед­но­в­ре­мен­но на два­ма го­с­по­да­ри. Сре­ден път тук ня­ма. То­ва е не­у­мо­лим за­кон в ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­ния жи­вот на чо­ве­ка. Или с Хри­с­та, или про­тив Хри­с­та. Те­зи ми­с­ли той раз­ви­ва още през 1938 г. в ед­на своя про­по­вед, про­из­не­се­на в ма­на­с­ти­ра "Св. Ге­ор­ги По­бе­до­но­сец" в с. Гор­ня­ни (дн. Ха­джи­ди­мо­во), Не­в­ро­ко­п­с­ко.
Про­б­ле­ма­та за чо­ве­ш­ка­та дей­ност той ви­на­ги из­ла­га от по­зи­ци­я­та на хри­с­ти­ян­с­т­во­то, ро­вей­ки се в ония ла­би­рин­ти и тай­ни­те на чо­ве­ш­ка­та ду­ша, в оно­ва не­из­с­ле­ди­мо яд­ро в нея, къ­де­то ста­ва сре­ща­та на чо­ве­ка с Бо­га. Той вни­ма­тел­но сле­ди спи­са­ни­я­та "Ис­то­ри­че­с­ки пре­г­лед", "Учи­ли­щен пре­г­лед", "Фи­ло­со­ф­с­ки пре­г­лед", "Про­с­ве­та", "При­ро­да", "При­ро­да и на­у­ка" и др., в ко­и­то се во­дят ожи­ве­ни ди­с­ку­сии ме­ж­ду про­фе­со­ри­те Ми­ха­ил­чев, Т. Па­в­лов, Кин­кел, Му­та­ф­чи­ев, Ка­зан­джи­ев и др. и мно­го то­ч­но ре­а­ги­ра в про­по­ве­ди­те си на вси­ч­ки опи­ти да бъ­де по­д­ко­па­на вя­ра­та в Бо­га у на­ро­да. Ми­т­ро­по­лит Бо­рис знае це­на­та на чо­ве­ш­ка­та ду­ша и де­но­но­щ­но ра­ту­ва за не­й­но­то спа­се­ние, опа­з­ва­не на сво­е­то па­с­т­во от ре­ли­ги­о­з­но и нра­в­с­т­ве­но раз­ло­же­ние. По­ч­ти вси­ч­ки не­го­ви про­по­ве­ди но­сят та­къв ак­цент. То­ва са про­по­ве­ди, в ко­е­то жи­вее и ди­ша ед­на ду­ша, ис­кон­но по­ло­же­на за Хри­с­та, сил­но ра­де­е­ща за спа­се­ни­е­то на бли­ж­ния - ду­ша на ис­тин­с­ки пра­ве­д­ник, го­лям мо­ли­т­ве­ник, хри­с­то­лю­бец, че­с­то­лю­бец и ре­в­но­с­тен па­т­ри­от, по­с­ве­тил це­ли­ят си жи­вот в слу­ж­ба на Бо­га и на­ро­да. Той дъл­бо­ко скър­би, ко­га­то кон­с­та­ти­ра, че на­ро­дът е тла­с­нат по ги­бел­ния път на не­ве­ри­е­то, раз­ло­же­ни­е­то и па­де­ни­е­то. Ето ка­к­во пи­ше в спо­ме­на­та­та кни­га на стр. 5: "Щом чо­век се от­къ­с­не от Бо­га и от вси­ч­ко въз­ви­ше­но и све­т­ло, той по­ли­та от ви­си­ни­те стрем­г­ла­во на­до­лу към без­д­на­та на раз­ру­ше­ни­е­то и смърт­та и за­ги­ва, ако не се вър­не об­ра­т­но към пър­во­и­з­то­ч­ни­ка на жи­во­та, към Бо­га."
Спо­ред Ми­т­ро­по­лит Бо­рис про­це­сът на па­де­ни­е­то е еди­нен. Щом чо­век се от­ре­че от Бо­га, най-на­пред той ста­ва "то­п­ло­х­ла­ден", а след то­ва по­с­те­пен­но без­раз­ли­чен, ра­в­но­ду­шен, без­ду­шен и на­к­рая - без­чо­ве­чен. А щом у чо­ве­ка из­че­з­не чо­ве­ш­ко­то, обе­за­тел­но у не­го се съ­бу­ж­да звя­рът. До­с­та­тъ­ч­но при­ме­ри за то­ва ни да­ва и на­ше­то съ­в­ре­мие. Из­гу­б­ва­не­то на вя­ра­та в Бо­га обе­за­тел­но вле­че след се­бе си и из­гу­б­ва­не­то на чо­ве­ш­ко­то у чо­ве­ка, т. е. во­ди до из­гу­б­ва­не на Бо­жия и чо­ве­ш­ки об­раз в чо­ве­ка. "Обе­з­ве­ря­ва­не­то во­ди не­ми­ну­е­мо към оз­ве­ря­ва­не" - твър­ди Ми­т­ро­по­лит Бо­рис. То­ва е не­у­мо­лим за­кон в нра­в­с­т­ве­ния свят.
С чу­в­с­т­во на дъл­бо­ко при­с­кър­бие той ци­ти­ра част от те­к­с­та на ед­но ок­ръ­ж­но, на­ме­ре­но в ар­хи­ви­те на ония раз­ру­ши­тел­ни си­ли, ко­и­то пре­ди­з­ви­ка­ха кър­ва­ви­те съ­би­тия през 1923 г. и "чу­до­ви­щ­но­то зло­де­я­ние" през 1925 г. в цър­к­ва­та "Св. Не­де­ля" в Со­фия, в ко­я­то за­ги­на­ха сто­ти­ци не­вин­ни хо­ра, вклю­чи­тел­но же­ни и де­ца: "Ко­га­то се сре­щ­не­те с на­ши­те про­ти­в­ни­ци, уни­що­жа­вай­те ги без­ми­ло­с­т­но! Бъ­де­те же­с­то­ки и без­по­ща­д­ни и ос­та­ве­те на­с­т­ра­на ху­ман­но­ст­та, чо­ве­щи­на­та и дру­ги тем по­до­б­ни ди­во­тии!" ("Кри­за­та в на­ше­то учи­ли­ще", С., 1928 г., с. 5.) Той е дъл­бо­ко сму­тен от ед­на та­ка­ва мо­рал­на си­с­те­ма, в ко­я­то же­с­то­ко­ст­та се пре­по­ръ­ч­ва, до­ри се за­по­вя­д­ва, а "ху­ман­но­ст­та и чо­ве­щи­на­та" се обя­вя­ват за "ди­во­тия". То­ва той раз­г­ле­ж­да ка­то те­ж­ко па­де­ние, ко­е­то во­ди из­по­вя­д­ва­щи­те та­къв мо­рал към не­из­бе­ж­на ги­бел. Спо­ред не­го то­ва е тър­же­с­т­во на де­мо­ни­з­ма, на оная си­ла, ко­я­то ис­ка да раз­ру­ши вси­ч­ко чо­ве­ш­ко и бо­же­с­т­ве­но у чо­ве­ка и "да въз­ца­ри в не­го де­мо­на".
И в про­по­ве­ди­те си, и в пи­са­ни­я­та си той на­зо­ва­ва не­ща­та с ис­тин­с­ки­те им име­на, без за­о­би­кал­ки и без страх. И мо­же би то­ва пре­до­пре­де­ли по-на­та­тък тра­ги­ч­на­та му съ­д­ба и участ.
Съ­с­то­я­ни­е­то на на­ро­да той раз­г­ле­ж­да ка­то ка­та­с­т­ро­фал­но и тра­ги­ч­но. Той кон­с­та­ти­ра, че под вли­я­ние на раз­ли­ч­ни фа­к­то­ри бъл­гар­с­ки­ят на­род за­гу­б­ва ду­ше­в­но­то си ра­в­но­ве­сие, за­що­то не­го­ви­ят дух е ра­зя­ден от чер­вея на съм­не­ни­е­то и без­ве­ри­е­то, на вра­ж­да­та и оз­ло­б­ле­ни­е­то; за­що­то на­ро­дът е ос­та­вен без вя­ра в Бо­га, без на­де­ж­да и опо­ра, без ду­хо­в­ни си­ли и мо­рал­ни цен­но­с­ти.
Ми­т­ро­по­лит Бо­рис раз­г­ле­ж­да бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще ка­то един от гла­в­ни­те фа­к­то­ри, по­д­го­т­ви­ли ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­на­та ка­та­с­т­ро­фа на на­ро­да: "В на­ши­те учи­ли­ща има не­съм­не­но го­ле­ми не­дъ­зи, щом от тях из­ли­зат мно­го не­дъ­га­ви мла­де­жи. В на­ши­те учи­ли­ща без дру­го има мно­го яз­ви, щом от тях из­ли­зат мно­го на­ра­не­ни съ­ве­с­ти. В на­ши­те учи­ли­ща се раз­ли­ва си­гур­но мно­го от­ро­ва, щом от тях из­ли­зат мно­го от­ро­ве­ни ду­ши. В на­ши­те учи­ли­ще има не­пре­мен­но мно­го тъм­ни­на, щом от тях из­ли­зат не­мал­ко по­м­ра­че­ни умо­ве." ("Кри­за­та в на­ше­то учи­ли­ще", с. 7.). И вси­ч­ко то­ва той илю­с­т­ри­ра с ця­ла по­ре­ди­ца от при­ме­ри на пре­с­тъ­п­ле­ния, из­вър­ше­ни от уча­щи се от раз­ли­ч­ни въз­ра­с­ти: кра­ж­би, из­на­сил­ва­ния, убий­с­т­ва, са­мо­у­бий­с­т­ва и пр.
От­ра­вя­не­то ду­ша­та на на­ро­да, на мла­де­ж­та Ми­т­ро­по­лит Бо­рис раз­г­ле­ж­да ка­то "най-го­ля­мо и най-стра­ш­но пре­с­тъ­п­ле­ние", ко­е­то до­се­га е би­ло из­вър­ше­но на бъл­гар­с­ка зе­мя" (Пак там, с. 7). И то­ва пре­с­тъ­п­ле­ние с ни­що не мо­же да бъ­де из­ку­пе­но и то "ще ле­жи ка­то ве­ч­но про­к­ля­тие вър­ху име­то и съ­ве­ст­та на ония, ко­и­то го из­вър­ши­ха и мо­же би още про­дъл­жа­ват да го вър­шат".
Спо­ред не­го най-го­ле­ми­ят не­дъг на учи­ли­ще­то е то­ва, че то "са­мо обу­ча­ва, а не въз­пи­та­ва" (Пак там, с. 8). То об­ръ­ща из­к­лю­чи­тел­но вни­ма­ние на ума, а пре­не­б­ре­г­ва сър­це­то. о да­ва са­мо по­з­на­ния, но не кул­ти­ви­ра до­б­ро­де­те­ли. То раз­ви­ва ин­те­ле­к­та, но ат­ро­фи­ра жи­з­не­но­то чу­в­с­т­во. То съ­з­да­ва в ума на уче­ни­ка ха­ос от ис­ти­ни и за­б­лу­ж­де­ния и вме­с­то да го про­с­ве­ти, го по­м­ра­ча­ва. Учи­ли­ще­то на­ру­ша­ва це­ло­ст­та и хар­мо­ни­я­та на чо­ве­ш­ка­та при­ро­да и про­ва­ля цел­та за съ­з­да­ва­не на ця­ло­с­т­на, хар­мо­ни­ч­на, бла­го­ро­д­на и за­вър­ше­на ли­ч­ност, спо­со­б­на да се тру­ди и да съ­з­да­ва цен­но­с­ти. То­ва ед­но­с­т­ран­чи­во, тен­ден­ци­о­з­но ин­те­ле­к­ту­а­ли­зи­ра­не на учи­ли­ще­то Ми­т­ро­по­лит Бо­рис от­да­ва на за­б­лу­ж­де­ни­е­то, че умът и ум­с­т­ве­ни­те спо­со­б­но­с­ти са най-ва­ж­но­то у чо­ве­ка. Но умът е са­мо ед­на от спо­со­б­но­с­ти­те и мо­же би не най-съ­ще­с­т­ве­на­та. Ве­ли­чи­е­то на чо­ве­ка ле­жи в не­го­во­то бо­го­по­до­бие и ин­ди­ви­ду­ал­но­то без­с­мър­тие на не­го­ва­та ду­ша. Го­лям ум мо­же да има и пре­с­тъ­п­ни­кът, но бо­го­по­до­бие не все­ки при­те­жа­ва. Умът сам по се­бе си не пре­д­па­з­ва от зло­де­я­ние. Де­мо­ни­те при­те­жа­ват го­лям ум и хи­т­рост, но те пре­ди­з­ви­к­ват ужас и от­в­ра­ще­ние.
Дру­ги­ят не­дъг на на­ше­то учи­ли­ще се съ­с­тои в то­ва, че то от­ре­че без­с­мър­ти­е­то на ду­ша­та и изо­б­що ду­ша­та ка­то ра­зум­на су­б­с­тан­ция, раз­ли­ч­на от тя­ло­то. То при­з­на­ва са­мо ма­те­ри­я­та. Вси­ч­ко е са­мо дви­же­ща се ма­те­рия.
Чрез не­ле­пи­те те­о­рии за про­из­хо­да на чо­ве­ка от май­му­на­та то за­ли­ча­ва съ­ще­с­т­ве­на­та раз­ли­ка ме­ж­ду жи­во­т­но­то и чо­ве­ка. При та­ки­ва вну­ше­ния яс­но е ка­къв ми­ро­г­лед ще из­г­ра­ди учи­ли­ще­то у уче­ни­ка. Щом ка­то чо­век е ня­ка­къв вид жи­во­т­но, ма­кар и ми­с­ле­що, то за­що в жи­во­та си той да не стои бли­зо до жи­во­т­ни­те? От­ри­чай­ки ду­ша­та, учи­ли­ще­то от­ри­ча и Бо­га. То е без­бо­ж­но учи­ли­ще. От­ри­чай­ки Бо­га и ду­ша­та, то фа­к­ти­че­с­ки про­по­вя­д­ва без­бо­жие и без­ду­шие. То е ате­и­с­ти­ч­но учи­ли­ще.
Ма­те­ри­а­ли­з­ма и ате­и­з­ма Ми­т­ро­по­лит Бо­рис раз­г­ле­ж­да ка­то тъм­ни раз­ру­ши­тел­ни си­ли, ко­и­то съ­си­п­ват вси­ч­ко по­ло­жи­тел­но, кра­си­во и цен­но, вси­ч­ко въз­ви­ше­но у чо­ве­ка. Ате­и­з­мът от­ри­ча бо­же­с­т­ве­но­то у чо­ве­ка, той е де­мо­ни­ч­но яв­ле­ние. Ма­те­ри­а­ли­з­мът ут­вър­ж­да­ва жи­во­тин­с­ко­то на­ча­ло у чо­ве­ка. Той от­ри­ча въз­ви­ше­но­то у не­го. Ате­и­з­мът оз­на­ча­ва тър­же­с­т­во на де­мо­ни­ч­но­то на­ча­ло у чо­ве­ка, а ма­те­ри­а­ли­з­мът - на жи­во­тин­с­ко­то на­ча­ло у не­го. Ате­и­з­мът де­мо­ни­зи­ра чо­ве­ка, а ма­те­ри­а­ли­з­мът го пре­в­ръ­ща в жи­во­т­но.
Уни­що­жа­ва­не­то на ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то чу­в­с­т­во и на ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­на­та идея у чо­ве­ка не­ми­ну­е­мо во­ди до раз­ру­ша­ва­не на со­ци­ал­но-дър­жа­в­на­та идея у не­го. Та­зи ми­съл е един от лай­т­мо­ти­ви­те на ре­ди­ца про­по­ве­ди на Ми­т­ро­по­лит Бо­рис.
Раз­ру­ша­вай­ки тия идеи в съ­з­на­ни­е­то на уча­щи­те се, учи­ли­ще­то съ­з­да­ва на­ци­о­нал­ни ни­хи­ли­с­ти и бе­зо­те­че­с­т­ве­ни­ци.
От учи­ли­ще­то е из­го­не­но вси­ч­ко, ко­е­то мо­же да на­по­м­ня за Бо­га и за ду­ша­та. Та­ка че на­ше­то учи­ли­ще си е би­ло от­ко­ле ма­те­ри­а­ли­с­ти­ч­но и ате­и­с­ти­ч­но. По­с­ле­д­ни­те 50 го­ди­ни са­мо по­д­си­ли­ха тая тен­ден­ция в не­го. Се­га ос­та­ва са­мо да бе­рем гор­чи­ви­те пло­до­ве на оно­ва, ко­е­то то по­ся в ду­ша­та на на­ро­да след Ос­во­бо­ж­де­ни­е­то.
В ис­то­ри­я­та на на­ше­то об­ра­зо­ва­ние след Ос­во­бо­ж­де­ни­е­то и до­се­га са се вър­ши­ли и се вър­шат мно­го про­из­во­ли и не­ле­пи ек­с­пе­ри­мен­ти. Не­ве­жи и бе­зо­т­го­вор­ни лю­де, със съм­ни­тел­ни на­у­ч­ни сте­пе­ни и зва­ния, го съ­си­па­ха и про­дъл­жа­ват да го съ­си­п­ват. Раз­ру­ши­тел­ни­те про­це­си в на­ше­то об­ра­зо­ва­тел­но де­ло мо­гат да ста­нат не­об­ра­ти­ми и да се ока­жат ги­бел­ни за на­ци­я­та. Ето на ка­к­во най-мно­го об­ръ­ща вни­ма­ние Ми­т­ро­по­лит Бо­рис.
При­чи­ни­те на зло­то той ви­ж­да въ­т­ре в са­мо­то учи­ли­ще, ко­е­то не се опи­та да се про­ти­во­по­с­та­ви на ония раз­ру­ши­тел­ни де­мо­ни­ч­ни си­ли, ко­и­то на­са­ди­ха ма­те­ри­а­ли­з­ма и ате­и­з­ма в не­го и по тоя на­чин пре­ся­ко­ха жи­з­не­ни­те со­ко­ве, чрез ко­и­то то мо­же да "пи­тае" да "хра­ни", да въз­пи­та ду­ша­та на де­те­то, да про­я­с­ни Бо­жия об­раз в не­го, да го по­ве­де по пъ­тя на бо­го­по­до­би­е­то, со­чей­ки му ка­то иде­ал Бо­го­чо­ве­ка Хри­с­та.
Спо­ред Ми­т­ро­по­лит Бо­рис не мо­же да има ис­тин­с­ко нра­во­у­че­ние без ве­ро­у­че­ние, т. е. не мо­же да има ис­тин­с­ки мо­рал без стро­го спа­з­ва­не на ес­те­с­т­ве­ния и бо­го­о­т­к­ро­ве­ния нра­в­с­т­вен за­кон. Той по­д­ла­га на ос­т­ра кри­ти­ка ка­к­то уче­б­ни­те пла­но­ве и про­г­ра­ми, ка­та съ­що и уче­б­ни­те по­ма­га­ла и ка­д­ро­вия по­тен­ци­ал на на­ше­то учи­ли­ще. На­ши­те уче­ни­ци изу­ча­ват ка­к­ви ли не ди­с­ци­п­ли­ни, за­по­з­на­ват се с ка­к­ви ли не про­из­ве­де­ния на ли­те­ра­ту­ра­та и на ос­та­на­ли­те ви­до­ве из­ку­с­т­ва, но кой от тях или от те­х­ни­те учи­те­ли по­з­на­ва Еван­ге­ли­е­то и се опи­т­ва да во­ди жи­вот, съ­о­б­ра­зен с евен­гел­с­ки­те ис­ти­ни? То­га­ва за­що тря­б­ва да се чу­дим, че зло­то та­ка бър­зо се ши­ри и про­ни­к­ва във вси­ч­ки тъ­ка­ни на на­шия об­ще­с­т­вен ор­га­ни­зъм?
Чо­ве­че­с­т­во­то не по­з­на­ва по-съ­вър­ше­но нра­в­с­т­ве­но учи­ли­ще от хри­с­ти­ян­с­т­во­то. А то спа­з­ва са­мо един-един­с­т­вен не­гов при­н­цип: "Пра­ви на дру­ги­те то­ва, ко­е­то ис­каш дру­ги­те да пра­вят на те­бе", би на­с­тъ­пил ве­чен мир на зе­мя­та. То е ед­но­в­ре­мен­но чо­ве­ш­ко и бо­же­с­т­ве­но. Не­го­ва­та цел е не­пре­къ­с­на­то д0а усъ­вър­шен­с­т­ва чо­ве­ка, ка­к­то е ка­зал и Сам Спа­си­те­лят: "Бъ­де­те съ­вър­ше­ни, ка­к­то е съ­вър­шен и Не­бе­с­ни­ят ваш Отец". Да се иг­но­ри­ра та­ко­ва ед­но уче­ние, да не се да­ва въз­мо­ж­ност на мла­де­ж­та да го изу­ча­ва и да за­жи­вее по не­го­ви­те ис­ти­ни, то­ва спо­ред Ми­т­ро­по­лит Бо­рис е ра­в­но на пре­с­тъ­п­ле­ние. То­ва пре­с­тъ­п­ле­ние мо­же да се вър­ши ка­к­то от не­з­на­ние и за­б­лу­ж­де­ние, та­ка съ­що и от не­при­я­зън и оз­ло­б­ле­ние. Но ре­зул­та­ти­те би­ват ед­ни и съ­щи - оже­с­то­че­ние, по­к­ва­ра и въ­о­б­ще мо­рал­на раз­ру­ха на на­ци­я­та.
На­ша­та мла­деж в учи­ли­ще изу­ча­ва те­о­рии и хи­по­те­зи с твър­де съм­ни­те­лен ха­ра­к­тер, ко­и­то след вре­ме ру­х­ват или са­ми се оп­ро­вер­га­ват ед­на дру­га, а за Бо­же­с­т­ве­но­то спа­си­тел­но Еван­гел­с­ко сло­во не знае ни­що. Кой ще но­си от­го­вор­но­ст­та за то­ва?
Сре­щу ан­ти­х­ри­с­ти­ян­с­кия дух на епо­ха­та, сре­щу ма­те­ри­а­ли­з­ма и ате­и­з­ма, сре­щу ин­ди­фе­рен­ти­з­ма и де­мо­ни­з­ма тря­б­ва да се во­ю­ва не с огън и меч, не с на­си­лие и те­рор, не с кла­ди и за­т­во­ри (то­ва Пра­во­с­ла­ви­е­то от­ри­ча), а със Сло­во­то Бо­жие. То е най-сил­но­то оръ­жие сре­щу лъ­жа­та и не­п­ра­в­да­та. Бо­жи­я­та лю­бов стои над вси­ч­ко . Тя е по-сил­на от зло­то и да­же от смърт­та. А хри­с­ти­ян­с­т­во­то е ре­ли­гия на лю­бо­в­та, сле­до­ва­тел­но и на жи­во­та. То­ва бе и нра­в­с­т­ве­но­то ве­рую на Ми­т­ро­по­лит Бо­рис.
Ня­ма ни­ка­к­во про­ти­во­ре­чие ме­ж­ду на­у­ка­та и ре­ли­ги­я­та. На­у­ка­та е све­т­ли­на­та в жи­во­та на чо­ве­ка, из­тъ­к­ва той, а ре­ли­ги­я­та и не­го­ва­та то­п­ли­на. Чо­век ви­на­ги ще има ну­ж­да и от ед­но­то, и от дру­го­то. Все­ки нор­ма­лен чо­век с хар­мо­ни­чен въ­т­ре­шен жи­вот е и ре­ли­ги­о­зен. Не­ка не смя­та­ме за не­нор­мал­ни ония кру­п­ни уче­ни ка­то Ню­тон, Па­с­кал, И. П. Па­в­лов и др., ко­и­то кол­ко­то по-ге­ни­ал­ни са би­ли, тол­ко­ва по-ре­ли­ги­о­з­ни са би­ли. Да не го­во­рим за та­ки­ва вър­хо­ве на ху­до­же­с­т­ве­но­то сло­во ка­то Го­гол, До­с­то­е­в­с­ки и др., за ко­и­то вя­ра­та в Хри­с­та Бо­го­чо­ве­ка е би­ла сми­съл на це­лия им жи­вот.
Спо­ред Ми­т­ро­по­лит Бо­рис за бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще тря­б­ва да ми­с­лят вси­ч­ки: и Цър­к­ва­та, и на­ро­дът, и уп­ра­в­ля­ва­щи­те... Ето ка­к­во пи­ше той в спо­ме­на­та­та ве­че кни­га на стр. 62 и 63: "Бъл­гар­с­ки­ят на­род е хри­с­ти­ян­с­ки, за­то­ва ни­кои ня­ма пра­во да му да­ва ези­че­с­ко учи­ли­ще. Бъл­гар­с­ки­ят на­род се е кре­пил, жи­вял и се е опа­зил в про­дъл­же­ние на ве­ко­ве­те са­мо чрез вя­ра­та в бо­га и в се­бе си и за­то­ва ни­кои не мо­же без­на­ка­за­но да учи не­го­ви­те ро­ж­би на без­ве­рие и без­бо­жие и да по­д­го­т­вя по тоя на­чин не­го­ва­та ги­бел. Бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще тря­б­ва да се об­но­ви и спа­си, за да се спа­си бъл­гар­с­ка­та мла­деж. А да се спа­си бъл­гар­с­ка­та мла­деж, то­ва зна­чи да се оси­гу­ри и спа­си бъ­де­ще­то на бъл­гар­с­кия на­род. То­ва ве­ли­ко де­ло тря­б­ва да се по­де­ме не­за­ба­в­но и да се из­вър­ши с об­щи уси­лия от вси­ч­ки ония, ко­и­то ми­с­лят за бъл­гар­с­ка­та мла­деж и тре­пе­рят за съ­д­би­ни­те на бъл­гар­с­ко­то пле­ме".
Кол­ко ак­ту­ал­но зву­чат тия ду­ми на Ми­т­ро­по­лит Бо­рис и днес! С ка­к­ва за­г­ри­же­ност и тре­во­га той по­с­та­вя въ­п­ро­са за об­но­в­ле­ни­е­то на учи­ли­ще­то, ко­е­то ор­га­ни­че­с­ки е свър­за­но с бъ­де­ще­то на на­ци­я­та. На­ши­ят на­род ис­кон­но е бил хри­с­ти­ян­с­ки, ре­с­пе­к­ти­в­но - пра­во­с­ла­вен. И не­го­ва­та бъ­де­ща съ­д­ба и участ ще за­ви­сят от то­ва до­кол­ко той ще опа­зи вя­ра­та си в Хри­с­та. Ако я опа­зи, ще се спа­си, ако я из­гу­би, ще за­ги­не. Со­б­с­т­ве­на­та му ис­то­рия му да­ва до­с­та­тъ­ч­но при­ме­ри за то­ва. Две­те ро­б­с­т­ва, ко­и­то той пре­жи­вя­ва, ид­ват ка­то ис­то­ри­че­с­ко въз­ме­з­дие за то­ва, че той до­пу­с­ка ере­си да раз­ко­ле­ба­ят вя­ра­та му в бо­га и да раз­с­т­ро­ят не­го­вия въ­т­ре­шен жи­вот, ка­к­во­то на­б­лю­да­ва­ме и се­га. То­ва е ед­на от ос­но­в­ни­те идеи, ко­и­то ка­то чер­ве­на ни­ш­ка ми­на­ват в мно­го про­по­ве­ди на Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит Бо­рис.
С не­зем­но съ­чу­в­с­т­вие и дъл­бок тра­ги­зъм той пре­жи­вя­ва раз­с­т­рой­с­т­во­то на ду­хо­в­ния жи­вот на своя на­род и по-кон­к­ре­т­но на сво­е­то па­с­т­во. Той по­ла­га ог­ром­ни, не­чо­ве­ш­ки уси­лия за не­го­во­то спа­се­ние. Той по­д­на­ся своя жи­вот в жер­т­ва за спа­се­ни­е­то на бли­ж­ни­те. А ка­к­во по­ве­че от то­ва мо­же да се на­п­ра­ви? "Ни­кои ня­ма лю­бов по-го­ля­ма от тая да по­ло­жи ду­ша­та си за спа­се­ни­е­то на сво­и­те при­я­те­ли" (Ио­ан. 15 гл., 13 стих). И той по­с­тъ­п­ва имен­но та­ка - "по­ло­жи ду­ша­та си за спа­се­ни­е­то на сво­и­те при­я­те­ли". То­ва е най-го­ля­ма­та лю­бов, ко­я­то чо­век мо­же да про­я­ви към бли­ж­ни­те - до по­ло­жи ду­ша­та си за тя­х­но­то спа­се­ние. По-го­ля­ма лю­бов от тая по ду­ми­те на Спа­си­те­ля ня­ма.
Бог му бе дал и дар на про­зор­ли­вец. Той сам пре­д­ри­ча сво­я­та мъ­че­ни­че­с­ка смърт. Но тя не го уп­ла­ши, за­що­то лю­бо­в­та към бли­ж­ни­те бе по-сил­на от нея. Ду­ми­те от Апо­ка­ли­п­си­са, по­с­та­ве­ни вър­ху на­д­г­ро­б­на­та му пло­ча, из­чер­п­ват сми­съ­ла и съ­дър­жа­ни­е­то на це­лия му жи­вот и въ­о­б­ще на ли­ч­но­ст­та му: "Зная де­ла­та ти, тру­да ти и тър­пе­ни­е­то ти и че не мо­жеш да тър­пиш зли­те (ло­ши­те)" (Откр. 2:2). "Бъ­ди ве­рен до смърт и ще ти дам ве­не­ца на жи­во­та." (Откр. 2:10) Той на­и­с­ти­на го по­лу­чи - Бог за­ра­ди де­ла­та и пра­ве­д­ния му жи­вот, за­ра­ди го­ля­ма­та му лю­бов към бли­ж­ни­те и са­мо­жер­т­ва­та за тя­х­но­то спа­се­ние го удо­с­тои с ве­не­ца на жи­во­та. "Уми­рам за Хри­с­та и за вас, въз­лю­б­ле­ни бра­тя и се­с­т­ри!" - то­ва са по­с­ле­д­ни­те му ду­ми, из­ре­че­ни на ро­ж­де­ния му ден - 1.ХI.1948 г. (н. ст.), пре­ди да пре­да­де Бо­гу дух.
То­ва ни да­ва до­с­та­тъ­ч­но ос­но­ва­ние да по­с­та­вим на­с­то­я­тел­но въ­п­ро­са за не­го­ва­та ка­но­ни­за­ция.

Лю­бен Ла­за­ров,
21.VII.(8.VII.)1994 г.,
                                                                                                                                  Бла­го­е­в­г­рад
























Спо­мен за при­с­но­па­ме­т­ния Не­в­ро­ко­п­с­ки Ми­т­ро­по­лит Бо­рис

(По слу­чай 50 г. от убий­с­т­во­то му на 8.ХI.1948 г.)

По­з­на­вам Ми­т­ро­по­лит Бо­рис още от де­тин­с­т­во­то си. За пръв път го сре­щ­нах в до­ма на мой сро­д­ник, кой­то му е бил учи­тел в Ца­ри­г­ра­д­с­ка­та се­ми­на­рия.На­п­ра­ви ми впе­ча­т­ле­ние не­го­ва­та бла­го­ле­п­на осан­ка и изи­с­ка­но дър­жа­не. От­то­га­ва съм го сре­щал не­ве­д­нъж и съм бе­се­д­вал с не­го. Той ща­с­т­ли­во съ­че­та­ва­ше бла­го­ст­та със стро­го­ст­та. Та­къв се е про­я­вя­вал ка­то ре­к­тор на Со­фий­с­ка­та се­ми­на­рия и по-къ­с­но ка­то епар­хий­с­ки ар­хи­е­рей.
Дя­до Бо­рис ме на­сър­ча­ва­ше и в мо­на­ше­с­кия ми стре­меж, би­дей­ки сам об­ра­зец на чист мо­нах и ар­хи­е­рей, мо­ли­т­ве­ник и по­с­т­ник-въз­дър­жа­тел. Но той още то­га­ва мъ­д­ро ме пре­ду­п­ре­ж­да­ва­ше за ня­кои пе­чал­ни не­дъ­зи на на­ша­та цър­ко­в­на дей­с­т­ви­тел­ност, ко­и­то на­по­с­ле­дък да­ват гор­чи­ви­те си пло­до­ве. Та­ка по­с­те­пен­но аз се убе­ж­да­вах, че той на­и­с­ти­на бе­ше "съ­ве­ст­та на Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва", ка­к­то го на­ре­че Ру­сен­с­ки­ят Ми­т­ро­по­лит Ми­ха­ил в на­д­г­ро­б­но­то си сло­во.
Дя­до Бо­рис осо­бе­но та­че­ше па­мет­та на все­на­ро­д­ния ни за­к­рил­ник пре­по­до­б­ни Йо­ан Рил­с­ки. През 1946 г. по слу­чай 1000 го­ди­ш­ни­на­та от бла­же­на­та му кон­чи­на той съ­с­та­ви Ака­тист, де­то го на­ри­ча "все­п­ра­во­с­ла­в­но Бо­жие све­ти­ло, не­т­лен­но Бо­жие кан­ди­ло". През съ­ща­та св. Ива­но­ва го­ди­на аз при­ех мо­на­ше­с­т­во и ста­нах дя­кон в ру­с­ка­та цър­к­ва при Ар­хи­е­пи­с­коп Се­ра­фим, чий­то слу­ж­би дя­до Бо­рис че­с­то по­се­ща­ва­ше и по­д­дър­жа­ше бра­т­с­ки от­но­ше­ния с не­го.
През юли 1948 г. ка­то ие­ро­дя­кон бях на по­чи­в­ка в Рил­с­ка­та св. оби­тел; там ле­ту­ва­ше и дя­до Бо­рис. Той взе уча­с­тие в ма­на­с­тир­с­кия се­но­кос, на­ра­в­но с рил­с­ки­те бра­тя. В не­де­ля - 25 юли имах въз­мо­ж­ност да слу­жа с не­го в ма­на­с­тир­с­кия храм. По то­ва вре­ме бе аре­с­ту­ван рил­с­ки­ят игу­мен арх. Ка­ли­с­т­рат, ко­е­то осо­бе­но раз­т­ре­во­жи дя­до Бо­рис. Той сче­те за свой дълг и да пре­к­ра­ти по­чи­в­ка­та си и да за­ми­не за Со­фия, за да уве­до­ми цър­ко­в­на­та власт. Пре­д­ло­жи ми да пъ­ту­ва­ме за­е­д­но с влак от Бла­го­е­в­г­рад. По­се­тих но­ва­та му ми­т­ро­по­лия. След ка­то обя­д­ва­х­ме, оти­до­х­ме на га­ра­та. Но дя­до Бо­рис из­бър­за ими ку­пи би­лет за вла­ка. ко­га­то по­и­с­ках да за­п­ла­тя стой­но­ст­та му, той кро­т­ко ми ре­че: "Ос­та­ви се­га. Ско­ро ще имаш на­чин да ми се от­п­ла­тиш". Те­зи ду­ми ме оза­да­чи­ха то­га­ва, но ко­га­то по­дир три ме­се­ца бе убит и аз оти­дох на по­г­ре­бе­ни­е­то му в Бла­го­е­в­г­рад до­се­тих се всъ­щ­ност, че той ми бе пре­д­п­ла­тил би­ле­та до там.
Брат му, Йор­дан Си­мов, кой­то има­ше къ­ща в Со­фия, де­то дя­до Бо­рис от­ся­да­ше, ко­га­то ид­ва­ше за си­но­дал­ни за­се­да­ния, ми раз­ка­за по-къ­с­но, че в края на м. ок­том­в­ри 1948 г., ко­га­то дя­до Бо­рис си за­ми­на­вал за епар­хи­я­та, той по бра­т­с­ки го мо­лел да не оти­ва в юж­ни­те кра­и­ща на епар­хи­я­та, де­то му се би­ли за­ка­ни­ли да го уби­ят... Друг път дя­до Бо­рис мъл­ча­ли­во при­е­мал та­къв съ­вет, но тоя път въз­ра­зил на бра­та си: "Ти да не ис­каш да ми по­пре­чиш да ста­на мъ­че­ник? Ами ако аз сам же­лая то­ва?!"
За пра­з­ни­ка на Рил­с­кия ма­на­с­тир - 1 но­ем­в­ри, дя­до Бо­рис слу­жи там и сър­де­ч­но се про­ща­вал с бра­тя­та. На за­ми­на­ва­не с ко­ла­та, той че­с­то об­ръ­щал по­г­лед на­зад към ма­на­с­ти­ра и на ня­кол­ко пъ­ти мо­лел шо­фьо­ра да спи­ра, ка­то из­ли­зал от ко­ла­та и се про­ща­вал от­да­ле­че с ма­на­с­ти­ра.
По­с­ле оти­шъл в гр. Све­ти Врач (се­га Сан­дан­с­ки), де­то слу­жил в не­де­ля, 7 но­ем­в­ри. Там къ­с­но в на­ве­че­ри­е­то го по­се­ти­ли две вяр­ва­щи учи­тел­ки. Дя­до Бо­рис из­ра­зил ра­до­ст­та си, че все още има вяр­ва­щи сред учи­те­ли­те, за­що­то в бро­шу­ра­та си "Кри­за­та в на­ше­то учи­ли­ще" (Со­фия, 1928 г.) бе се из­ра­зил, че "на­ше­то учи­ли­ще е ате­и­с­ти­ч­но и ма­те­ри­а­ли­с­ти­че­с­ко, и то обу­ча­ва, а не въз­пи­та­ва!"...Сър­де­ч­но из­п­ра­тен на дру­гия ден той за­ми­нал за с. Ко­ла­ро­во (Пе­т­ри­ч­ко), за да ос­ве­ти но­во­по­с­т­ро­е­ния храм "Св. вмч.Ди­ми­т­рий на­в­ръх Ди­ми­т­ро­в­ден, ко­га­то сам той на­вър­ш­вал 60 го­ди­ни.
В края на тър­же­с­т­во­то след ар­хи­е­рей­с­ка­та ли­тур­гия пред пре­пъл­нен с на­род храм, дя­до Бо­рис про­из­не­съл по­с­ле­д­но­то си сло­во (сте­но­г­ра­фи­ра­но от не­гов по­чи­та­тел) на те­ма: "Да по­м­ним и да се го­т­вим за смърт­та си!" То­ва той по­д­к­ре­пил с при­ме­ра на св. Ди­ми­т­рий и с го­то­в­но­ст­та му за мъ­че­ни­че­с­ка са­мо­жер­т­ва за Хри­с­та.
След ка­то бла­го­с­ло­вил пра­з­ни­ч­на­та тра­пе­за, пре­ди още да е бил вку­сил от нея, дя­до Бо­рис бил по­ви­кан от ня­ка­къв бивш ни­з­вер­г­нат све­ще­ник. Дя­до Бо­рис про­я­вил из­к­лю­чи­тел­но сми­ре­ние да ста­не от тра­пе­за­та на офи­ци­ал­ни­те ли­ца, ка­то им ка­зал да обя­д­ват, а че той ще се вър­не след мал­ко. И ве­че не се вър­нал!... За­що­то, под пре­текст че мо­ли да бъ­де въз­с­та­но­вен в са­на си, на ко­е­то дя­до Бо­рис се въз­про­ти­вил, той го за­с­т­ре­лял в цър­ко­в­ния двор пред очи­те на хи­ля­ден на­род. С то­ва уби­е­цът до­ка­зал, че на­пъл­но спра­ве­д­ли­во е ни­з­вер­г­нат. Ма­кар и да не бил стро­го на­ка­зан от съ­де­б­на­та власт, съ­ве­ст­та му не го ос­та­ви­ла на ми­ра и той ум­рял в же­с­то­ки уг­ри­зе­ния!
Та­ка про­ку­де­на си оти­де от то­зи свят "Съ­ве­ст­та на Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва", ко­е­то сам дя­до Бо­рис пре­д­ре­къл в по­с­ле­д­но­то си сти­хо­т­во­ре­ние: "Мой­та ранна връст - мъченишки кръст; мо­ят път жи­во­та - пътят към Гол­го­та!" А на гро­ба му пред цър­к­ва­та в Бла­го­е­в­г­рад са из­дъл­ба­ни сле­д­ни­те сло­ва от Апо­ка­ли­п­си­са: "Зная де­ла­та ти, тру­да ти и тър­пе­ни­е­то ти, и че не мо­жеш да по­на­сяш зли­те." (От­к­ров., 2:2) "Бъ­ди ве­рен до смърт и ще ти дам ве­не­ца на жи­во­та!" (От­к­ров. 2:10)
По­к­лон пред мъ­че­ни­че­с­кия по­д­виг на при­с­но­па­мя­т­ния Ми­т­ро­по­лит Бо­рис Не­в­ро­ко­п­с­ки!

Ан­д­ре­е­в­ден, 30.ХI./13.ХII.1995 г.    



















Раз­ру­ши­тел­ни уда­ри про­тив Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия
и на­ро­д­на­та ни цър­к­ва
(1944-1948 г.)

(Не­из­ве­с­т­ни фа­к­ти за ли­к­ви­да­тор­с­ко­то от­но­ше­ние на ко­му­ни­с­ти­че­с­ка­та уп­ра­ва към най-мла­да­та
бъл­гар­с­ка епар­хия)

Веселин Ангелов

Най-но­ва­та ис­то­рия на Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва все още не е би­ла обект на спе­ци­ал­ни на­у­ч­ни из­с­ле­д­ва­ния. Един от най-ин­те­ре­с­ни­те й пе­ри­о­ди е от 9.IХ.1944 г. до 1949 г., ко­га­то тя е тря­б­ва­ло да про­ти­во­с­тои на уни­що­жи­тел­ни­те уда­ри от стра­на на ко­му­ни­с­ти­че­с­ка­та ди­к­та­ту­ра. Осо­бе­но раз­ру­ши­тел­ни са дей­с­т­ви­я­та сре­щу най-мла­да­та бъл­гар­с­ка епар­хия - Не­в­ро­ко­п­с­ка­та, ко­я­то об­х­ва­ща те­ри­то­ри­я­та на Пи­рин­с­ка Ма­ке­до­ния. За то­ва са съ­х­ра­не­ни мно­же­с­т­во до­ка­за­тел­с­т­ва.
На­с­то­я­що­то съ­о­б­ще­ние е на­пи­са­но въз ос­но­ва на не­из­ве­с­т­ни до­ку­мен­ти, съ­х­ра­ня­ва­ни в Дър­жа­в­ния и би­в­шия пар­ти­ен ар­хив в Бла­го­е­в­г­рад, на ста­тии в пе­ри­о­ди­ч­ния пе­чат и све­де­ния на жи­ви сви­де­те­ли.

                      *   *   *
В по­с­ла­ние до кли­ра и ми­ря­ни­те по по­вод 50-го­ди­ш­ни­на­та от съ­з­да­ва­не­то на Не­в­ро­ко­п­с­ка­та епар­хия (ап­рил 1894 - ап­рил 1944 г.), Не­в­ро­ко­п­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит Бо­рис със за­до­вол­с­т­во от­бе­ля­з­ва, че през те­зи го­ди­ни е на­п­ра­ве­но пре­м­но­го за все­с­т­ран­но­то ду­хо­в­но из­ра­с­т­ва­не на пра­во­с­ла­в­но­то бъл­гар­с­ко на­се­ле­ние в Пи­рин­с­ка Ма­ке­до­ния. И през сле­д­ва­щи­те де­се­ти­ле­тия кли­ри­ци­те от епар­хи­я­та ще ра­бо­тят все­о­т­дай­но за въз­пи­та­ни­е­то на хри­с­ти­я­ни­те в ду­ха и до­г­ми­те на из­то­ч­но­п­ра­во­с­ла­в­ния ми­ро­г­лед и мо­рал - обе­ща­ва ми­т­ро­по­ли­тът.1 Ко­га­то Бо­рис е пи­сал сво­е­то по­с­ла­ние, ед­ва ли е пре­д­по­ла­гал, че се за­да­ват го­ди­ни на уни­же­ния и го­не­ния, на све­то­та­т­с­т­ве­но от­но­ше­ние към пра­во­с­ла­в­на­та ни цър­к­ва.
Към 1944 г. в епар­хи­я­та фун­к­ци­о­ни­рат 166 цър­ко­в­ни на­с­то­я­тел­с­т­ва, по­ч­ти тол­ко­ва цър­ко­в­ни хра­ма и ено­рий­с­ки све­ще­ни­ци.2 Дей­но­ст­та им се осъ­ще­с­т­вя­ва сво­бо­д­но и спо­кой­но, обе­з­пе­че­на фи­нан­со­во от дър­жа­в­ния бю­джет. Та­ка е до се­п­тем­в­ри 1944 г., след ко­е­то все­ки ден от не­й­но­то съ­ще­с­т­ву­ва­не е бе­ля­зан от то­тал­ни, с ни­що не­пре­ди­з­ви­ка­ни раз­ру­ши­тел­ни уда­ри. Не­из­б­ро­и­ми са фа­к­ти­те за то­зи це­ле­на­со­чен по­г­ром.
Про­ве­де­на­та през се­п­тем­в­ри - но­ем­в­ри 1944 г. в Пи­рин­с­ка Ма­ке­до­ния от­мъ­с­ти­тел­на ак­ция от стра­на на т. нар. "на­ро­д­ни" пар­ти­за­ни сре­щу на­ро­ч­но бе­ля­за­ни ка­то "фа­ши­с­ти" и "ми­хай­ло­ви­с­ти" гра­ж­да­ни на ре­ги­о­на не от­ми­на­ва и све­ще­но­с­лу­жи­те­ли­те. Без­при­чин­но са аре­с­ту­ва­ни и за­ка­ра­ни в не­из­ве­с­т­на по­со­ка 45 "фа­ши­с­т­ки" све­ще­ни­ци. Звер­с­ки е убит све­ще­ник Пе­тър Ди­ви­зи­ев от Раз­лог. Мъ­с­ти­те­ли­те не са по­с­ме­ли да уби­ят вси­ч­ки све­ще­ни­ци, ка­к­то са по­с­тъ­пи­ли с над 80 жи­те­ли на ре­ги­о­на, за­що­то са се стра­ху­ва­ли от от­ве­т­на за­щи­т­на ре­а­к­ция на на­се­ле­ни­е­то в по­л­за на мно­го­у­ва­жа­ва­ни­те бо­жи слу­жи­те­ли. Око­ло 20 от аре­с­ту­ва­ни­те не се за­в­ръ­щат в ено­ри­и­те си за ко­ле­д­ни­те пра­з­ни­ци на 1944 г.3 Без­бо­ж­ни­ци­те се ори­ен­ти­рат към са­мо­ра­з­п­ра­ва с тях чрез т. нар. "на­ро­ден съд". По­ве­че от по­ло­вин го­ди­на те са сле­д­с­т­ве­ни или в "тру­до­ви" ла­ге­ри. В не­из­ве­с­т­ност са све­ще­ни­ци­те Ни­ко­ла Ата­на­сов от Не­в­ро­коп, Ди­ми­тър Го­лев от Бан­с­ко. За­дър­жа­ни­те са об­ви­не­ни в из­ми­с­ле­ни пре­с­тъ­п­ле­ния, на­ри­чат ги "вър­ли фа­ши­с­ти и ми­хай­ло­ви­с­ти". Се­дем све­ще­ни­ци са из­п­ра­ве­ни пред т. нар. "на­ро­ден съд". Ос­вен кон­фи­с­ка­ция на не­д­ви­жи­мо­то им иму­ще­с­т­во те са осъ­де­ни на раз­ли­ч­ни го­ди­ни строг тъм­ни­чен за­т­вор: до­жи­во­тен - све­ще­ник Пе­тър Сто­и­ме­нов Ме­хан­джи­ев (с. Го­д­ле­во), про­то­йе­рей Г. Крън­дев и све­ще­ник Иван Ши­ва­чев (Не­в­ро­коп), све­ще­ник Ат. Ива­нов Вел­ков (с. Лъ­ки); на 10 и 2  го­ди­ни - све­ще­ни­ци­те Пе­тър Но­во­сел­с­ки (с. Ле­ш­ко) и Кли­мент По­пен­чев (с. Бе­ли­ца, Све­ти­в­ра­ч­ко).4
Към ап­рил 1945 г. без при­съ­ди в Со­фий­с­кия цен­т­ра­лен за­т­вор  7 ме­се­ца ле­жат све­ще­ни­ци­те Г. Кор­дев и Ва­си­лий Шу­ма­рев от Не­в­ро­коп. В Пер­ник е ин­тер­ни­ран "фа­ши­с­т­ки­ят" све­ще­ник Ге­ор­ги Кюр­к­чи­ев (с. Ба­ня). В ла­ге­ри, не­из­ве­с­т­но къ­де са све­ще­ни­ци­те Бо­рис Ив. Стам­бо­лий­с­ки (с. Па­деш), Ми­ха­ил То­до­ров и Ми­рон Хро­нов (Гор­на Джу­мая).5
Ка­то вра­го­ве на "на­ро­д­на­та" власт до 1947 г. "на­ро­д­ни" съ­ди­ли­ща осъ­ж­дат по на 15 го­ди­ни за­т­вор още 5 све­ще­ни­ци от епар­хи­я­та: Сте­фан Уру­мов, Але­к­сан­дър Ча­къ­ров, Сте­фан Кам­би­тов, Иван Джо­лев и Ва­сил Па­с­ков.6 Уп­ра­ж­ня­ва­ни­ят съ­де­бен про­из­вол има за цел да спла­ши и на­ка­ра ду­хо­вен­с­т­во­то да на­пу­с­не епар­хи­я­та. Край­на­та цел на об­ла­с­т­ния ко­му­ни­с­ти­че­с­ки ко­ми­тет, на­п­ра­в­ля­ващ раз­п­ра­ва­та със све­ще­но­с­лу­жи­те­ли­те, е епар­хи­я­та да ос­та­не без све­ще­ни­ци, да се ли­к­ви­ди­ра цър­ко­в­на­та ин­с­ти­ту­ция ка­то "по­с­ле­д­на кре­пост на ка­пи­та­ли­з­ма и фа­ши­з­ма" в Пи­рин­с­ка Ма­ке­до­ния.
Въл­на­та от из­де­ва­тел­с­т­ва над бо­жи­те слу­жи­те­ли е не­с­пир­на. Ха­ра­к­тер­на за пе­ри­о­да е ди­ри­жи­ра­на­та от ко­му­ни­с­ти­те оте­че­с­т­ве­но­ф­рон­то­в­с­ка ин­тер­вен­ция в цър­ко­в­ни­те де­ла. Въ­ве­ж­дат се ОФ бе­ле­ж­ки за бла­го­на­де­ж­д­ност. Те оп­ре­де­лят кои све­ще­ни­ци са "фа­ши­с­т­ки" или "про­г­ре­си­в­ни". Плод на та­зи ли­ния е са­мо­ра­з­п­ра­ва­та със све­ще­ни­ци­те Ема­ну­ил Д. Ма­но­лов (с. Му­со­ми­ще), Н. По­пи­ли­ев /с. Ца­па­ре­во/, К.Ва­си­лев /с. Бу­чи­но/, обя­ве­ни за про­по­ве­д­ни­ци на фа­ши­з­ма.7 За­ра­ди си­с­те­мен тор­моз от ко­му­ни­с­ти­те мо­ли да бъ­де ос­во­бо­ден от с. До­лен и пре­ме­с­тен в с. Ба­че­во све­ще­ник Т. К. Ро­лев. Но и в Ба­че­во не на­ми­ра по­кой от "на­ро­д­ни­те" бор­ци. По­до­б­на е и съ­д­ба­та на ено­рий­с­кия све­ще­ник в с. Пло­с­ки И. Н. Ми­шев, при­ну­ден да се пре­ме­с­ти в Лом. В мол­ба­та си за пре­ме­с­т­ва­не в с. Се­я­чи, По­по­в­с­ко, про­то­йе­рей Ст. Ми­лев, член на Епар­хий­с­кия ду­хо­вен съ­вет, слу­жил 18 го­ди­ни в се­ла­та Ба­ни­чан и Бо­ро­во, пи­ше: "От ня­кол­ко го­ди­ни, ка­к­то е из­ве­с­т­но на вси­ч­ки ви, слу­же­не­то ми в Ба­ни­чан­с­ка ено­рия е зна­чи­тел­но за­т­ру­д­не­но, а тук, ка­к­то ви е из­ве­с­т­но, по­с­то­ян­но ми се съ­з­да­ват не­при­я­т­но­с­ти и тре­во­ги и до­ри пре­ди мно­го вре­ме /есен­та на 1944 г. - бел. авт./ бях из­х­вър­лен от цър­ко­в­на­та къ­ща, ко­я­то със сво­и­те со­б­с­т­ве­ни си­ли без­въз­ме­з­д­но със своя труд из­г­ра­дих през 1933 г.".8 
На го­не­ние от ОФ ко­ми­те­та е по­д­ло­жен и све­ще­ни­кът на с. Гра­де­во Апо­с­тол Ст. Ве­лев. Той, ка­к­то мно­го дру­ги, се стра­ху­ва да из­тъ­к­не при­чи­ни­те, по­ра­ди ко­и­то "же­лае" да на­пу­с­не епар­хи­я­та. Та­ка е и със све­ще­ник Г. По­п­ла­за­рев от с. Гор­но Дра­г­ли­ще, кой­то мо­ли за пре­ме­с­т­ва­не в Со­фий­с­ка епар­хия. В про­то­кол на Епар­хий­с­кия съ­вет от раз­г­ле­ж­да­не­то на не­го­ва­та мол­ба и пи­с­мо на дру­же­с­т­во­то про­тив фа­ши­з­ма в с. Г. Дра­г­ли­ще с об­ви­не­ния про­тив не­го е за­пи­са­но: "Съ­ве­тът има и све­де­ния, по­лу­че­ни от са­мия све­ще­ник и ено­рий­с­кия на­ме­с­т­ник, че на све­ще­ни­ка е бил на­не­сен же­с­ток по­бой и по­на­с­то­я­щем е на ле­че­ние в гр. Раз­лог.9 
По­бо­и­ща­та ка­то ме­тод за спла­ш­ва­не и про­гон­ва­не от епар­хи­я­та са че­с­та пра­к­ти­ка. Най-кра­с­но­ре­чив при­мер за то­ва е све­де­ни­е­то на Епар­хий­с­кия ду­хо­вен съ­вет за све­ще­ник Вл. Ко­лев от с. Ба­че­во: "След 9.IХ.1944 г. на по­ме­на­тия све­ще­ник бе на­не­сен же­с­ток по­бой, а и до­се­га /20.IV.1946 г./ е по­с­то­ян­но за­п­ла­ш­ван и тор­мо­зен от ня­кои зло­на­ме­ре­ни ли­ца."10 Че­с­то из­по­л­з­ва­ни пре­д­ло­зи за спла­ш­ва­не или от­с­т­ра­ня­ва­не на све­ще­ни­ци са об­ви­не­ни­я­та за ми­на­ли връ­з­ки с Иван Ми­хай­лов и ВМРО. Ко­му­ни­с­ти­те от с. Се­ли­ще, Гор­но­джу­май­с­ко, за­к­лей­мя­вай­ки све­ще­ник Мар­ко П. Ку­з­ма­нов ка­то "на­т­ра­пен пре­ди го­ди­ни от Ив. Ми­хай­лов", пи­шат в един от гну­с­ни­те си до­но­си, че бил и "ръ­ко­во­ди­тел на ре­а­к­ци­я­та в се­ло­то", че ра­бо­тел с мла­де­ж­та, с ко­е­то "по­д­бил ав­то­ри­те­та на БРП /к/ и на рем­са", ка­то по от­но­ше­ние раз­би­ва­не­то на по­с­ле­д­ния бил по­с­ти­г­нал "го­ле­ми ре­зул­та­ти... и окон­ча­тел­но го е раз­не­би­тил". Бил се опъл­чил про­тив ко­о­пе­ра­ци­я­та, не да­вал от­чет пред об­що­сел­с­ко съ­б­ра­ние...11
От 1945 г. ОФ ко­ми­те­ти­те се ори­ен­ти­рат към за­мя­на на не­у­до­б­ни­те све­ще­ни­ци с "про­г­ре­си­в­ни мла­де­жи". ОФ бе­ле­ж­ки удо­с­то­ве­ря­ват, че кан­ди­да­тът е "же­лан от ця­ло­то на­се­ле­ние, а съ­що та­ка и от ме­с­т­ния ОФ ко­ми­тет".
За да се спа­сят от уни­же­ния, през 1945 г. на­пу­с­кат епар­хи­я­та све­ще­ни­ци­те Ми­ха­ил По­пи­ли­ев Ка­ца­ров от До­б­ри­ни­ще, Ст. Н. Бе­кя­ров от с. Тро­с­ко­во, Ил. Ан. Бо­чу­ков и дя­кон Йор­дан Ми­цов от Не­в­ро­коп, Ем. Д. Ма­но­лев, Ст. Йо­нев Си­мон­с­ки от с. Би­с­т­ри­ца.12 На еже­д­не­в­ни го­не­ния са по­д­ло­же­ни по­ч­ти вси­ч­ки све­ще­ни­ци от епар­хи­я­та.
По­с­то­ян­на пра­к­ти­ка е за­б­ра­на­та да се слу­жи в оп­ре­де­ле­ни дни, на­при­мер "за по-ре­зул­та­т­но про­ве­ж­да­не на тру­до­ви­те дни", не­до­пу­с­ка­не­то до слу­ж­ба на за­вър­на­ли­те се от аре­с­ти и "тру­до­ви" ла­ге­ри све­ще­ни­ци, на ос­во­бо­де­ни от за­т­во­ра. Че­с­ти са на­бе­зи­те над цър­ко­в­ни хра­мо­ве, осо­бе­но по вре­ме на го­ле­ми­те хри­с­ти­ян­с­ки пра­з­ни­ци - Ко­ле­да и Ве­ли­к­ден. На­се­ле­ни­е­то се по­д­ла­га на спла­ш­ва­не, за да не ги пра­з­ну­ва. На­ро­ч­но из­п­ра­ща­ни аги­т­ки сму­ща­ват цър­ко­в­ни­те слу­ж­би. На уче­ни­ци­те се за­б­ра­ня­ва да вли­зат в цър­к­ви­те по ка­къ­в­то и да е по­вод. По­о­щ­ря­ва се раз­г­ра­б­ва­не­то на цър­ко­в­ни имо­ти. Вси­ч­ко, ко­е­то ста­ва за кра­тък пе­ри­од от вре­ме,
е кон­с­та­ти­ра­но от Епар­хий­с­кия ду­хо­вен съ­вет на за­се­да­ние от 19.ХI.1946 г. "Мно­го от све­ще­ни­ци­те бя­ха при­ну­де­ни да на­пу­с­нат епар­хи­я­та, дру­ги би­до­ха осъ­де­ни от На­ро­д­ния съд, а на ня­кои цър­ко­в­ни на­с­то­я­тел­с­т­ва ка­си­е­ри­те или на­с­то­я­те­ли­те са уби­ти."13
Вме­с­то да се уп­ла­шат, мно­зин­с­т­во­то от све­ще­ни­ци­те в епар­хи­я­та не кри­ят не­съ­г­ла­си­е­то си с ус­та­но­вя­ва­ща­та се ти­ра­ния и с още по-го­ля­мо усър­дие ра­бо­тят за въз­пи­та­ни­е­то на на­ро­да не в ко­му­ни­с­ти­че­с­кия, а в пра­во­с­ла­в­но-хри­с­ти­ян­с­кия ми­ро­г­лед. В бор­ба­та сре­щу на­с­тъ­п­ле­ни­е­то сре­щу цър­к­ва­та те са во­де­ни от ми­т­ро­по­лит Бо­рис - един от мал­ци­на­та ви­с­ши ду­хо­в­ни­ци в БПЦ, не­пре­к­ло­ни­ли гла­ва пред войн­с­т­ва­щи­те из­вър­ши­те­ли на го­не­ния, не­по­з­на­ти в ис­то­ри­я­та на ро­д­на­та цър­к­ва. Бо­рис се обя­вя­ва от­к­ри­то сре­щу тях, за­ра­ди ко­е­то за­п­ла­ща с жи­во­та си.
През ок­том­в­ри 1944 г. ми­т­ро­по­ли­тът ве­че е на­я­с­но ка­к­во но­си "ис­то­ри­че­с­ка­та про­мя­на" от 9.IХ.1944 г. По­лу­ча­вай­ки съ­о­б­ще­ни­е­то, че "вну­ши­тел­на гру­па све­ще­ни­ци от Со­фий­с­ка об­ласт, око­ли­я­та и про­вин­ци­я­та, въ­о­ду­ше­ве­ни от ис­то­ри­че­с­кия акт, из­вър­шен на 9.IХ.1944 г.", се съ­б­ра­ли и из­б­ра­ли вре­мен­но уп­ра­ви­тел­но тя­ло на Све­ще­ни­че­с­кия съ­юз, "за­кон­но ут­вър­де­но от НК на ОФ", въ­о­б­ще не се по­ко­ле­ба­ва да да­де яс­но­то ука­за­ние на све­ще­ни­ци­те в епар­хи­я­та да не се при­съ­е­ди­ня­ват към оте­че­с­т­ве­но­ф­рон­то­в­с­кия съ­юз. В об­ко­ма са вбе­се­ни, че ми­т­ро­по­ли­тът се про­ти­во­по­с­та­вя на опи­та на ком­пар­ти­я­та да ов­ла­дее цър­к­ва­та и цър­ко­в­ни­те де­ла и го обя­вя­ват за враг № 1 на "на­ро­д­на­та" власт в Пи­рин­с­ка Ма­ке­до­ния. Със за­б­ра­на­та си Бо­рис про­ва­ля пла­ни­ра­ни­те око­лий­с­ки съ­б­ра­ния за из­бор на но­ви бра­т­с­т­ве­ни на­с­то­я­тел­с­т­ва, с пре­д­ва­ри­тел­но спу­с­на­та­та ин­с­т­ру­к­ция "ли­ца­та в тях да бъ­дат до­б­ри ра­бо­т­ни­ци и при­вър­же­ни­ци на но­ви­те на­ро­до­в­ла­с­т­ни раз­би­ра­ния и идеи".14
Не­по­д­в­ла­с­т­ни­ят на вън­ш­ни вну­ше­ния Бо­рис е от­к­рит про­ти­в­ник на ус­та­но­вя­ва­ща­та се ко­му­ни­с­ти­че­с­ка ди­к­та­ту­ра. Ед­но след дру­го сле­д­ват сме­ли­те му на­пъ­т­с­т­вия за най-ико­но­ми­ч­но из­по­л­з­ва­не на ос­къ­д­ни­те сре­д­с­т­ва - не за съм­ни­тел­ни "по­мо­щ­ни" ак­ции на ОФ, а при­о­ри­те­т­но за уча­щи се, край­но ну­ж­да­е­щи се, или ка­к­то сам ги на­ри­ча "из­па­д­на­ли в ну­ж­да ли­ца"; да не се при­з­на­ват оте­че­с­т­ве­но­ф­рон­то­в­с­ки­те бе­ле­ж­ки при ут­вър­ж­да­ва­не кни­жа­та на но­во­о­б­ра­зу­ва­ни­те хри­с­ти­ян­с­ки бра­т­с­т­ва; за за­па­з­ва­не­то на вси­ч­ки ено­рии, ко­и­то да се ръ­ко­во­дят от до­б­ри све­ще­ни­ци. "То­ва ще ра­д­ва най-мно­го нас" - за­к­лю­ча­ва Бо­рис.15 По­с­то­ян­ни и по­с­ло­ви­ч­ни са гри­жи­те му за из­г­ра­ж­да­не­то на но­ви хра­мо­ве, за из­дир­ва­не на мла­де­жи за Се­ми­на­ри­я­та, за по­с­ве­ща­ва­не в ду­хо­вен сан на "бла­го­п­ри­с­той­ни, бла­гон­ра­в­ни, бла­го­че­с­ти­ви и бо­го­лю­би­ви" мла­де­жи. По­с­то­ян­ни са и на­пъ­т­с­т­ве­ни­те му ин­с­т­ру­к­ции сре­щу опи­ти­те за вме­ша­тел­с­т­во в цър­ко­в­ни­те де­ла. "Све­щен и не­от­ме­ним дълг, а в се­га­ш­но­то вре­ме по­ве­ли­те­лен и край­но на­ле­жащ дълг на па­с­ти­ри­те в цър­к­ва­та Хри­с­то­ва е да на­с­та­в­ля­ват ре­в­но­с­т­но и не­у­мор­но сво­е­то па­с­т­во в спа­си­тел­ни­те ис­ти­ни на Хри­с­то­ва­та вя­ра не са­мо чрез жи­во­то ус­т­но сло­во, но и чрез ре­ли­ги­о­з­но-про­с­ве­т­на­та кни­ж­ни­на... с ре­в­ност и по­с­то­ян­с­т­во, ОСО­БЕ­НО В СЕ­ГА­Ш­НО­ТО ВРЕ­МЕ."16 Та­къв е от­го­во­рът му на не­с­ти­х­ва­щи­те ОФ ис­ка­ния све­ще­ни­ци­те да бъ­дат "в по­мощ на ОФ за... про­а­ги­ти­ра­не ме­ж­ду на­се­ле­ни­е­то на ОФ власт". От­ка­зът му е при­д­ру­жен с уто­ч­не­ни­е­то, че све­ще­ни­ци­те мо­гат да уча­с­т­ват дей­но са­мо в бла­го­т­во­ри­тел­ни и нра­в­с­т­ве­но-кул­тур­ни об­ще­с­т­ве­ни дей­но­с­ти. Не по­на­ся да се об­ръ­щат към по­ве­ре­но­то му цър­ко­в­но ве­дом­с­т­во ка­то към по­де­ле­ние на об­ко­ма с об­ръ­ще­ни­е­то "дру­га­ри" и дру­ги по­до­б­ни ко­му­ни­с­ти­че­с­ки но­во­въ­ве­де­ния из­вън рам­ки­те на об­що­п­ри­е­ти­те и об­що­и­з­ве­с­т­ни сре­д­с­т­ва за офи­ци­ал­ни кон­та­к­ти. Тъ­к­мо за­то­ва на­ре­ж­да: "За да се из­бе­г­нат вся­ка­к­ви не­до­ра­зу­ме­ния и за да има ко­ре­к­т­ност и яс­но­та в от­но­ше­ни­я­та, за в бъ­де­ще да се осъ­ще­с­т­вя­ват са­мо офи­ци­ал­ни пи­с­ме­ни от­но­ше­ния със све­т­с­ка­та власт и све­т­с­ки­те уч­ре­ж­де­ния. Съ­що­то да се изи­с­к­ва и от тя­х­на стра­на." Не­що по­ве­че - още по-ка­те­го­ри­ч­на е за­б­ра­на­та му от ап­рил 1945 г. све­ще­ни­ци­те да се ме­сят по ка­къ­в­то и да е на­чин в по­ли­ти­че­с­кия и пар­тий­ния жи­вот и да чле­ну­ват в ко­я­то и да е по­ли­ти­че­с­ка пар­тия. "Те ще тря­б­ва да се за­ни­ма­ват са­мо със сво­я­та чи­с­то цър­ко­в­на и па­с­тир­с­ка слу­ж­ба, ка­то се стре­мят да бъ­дат на де­ло ис­тин­с­ки на­ро­д­ни  па­с­ти­ри, оби­ча­ни и ува­жа­ва­ни от вси­ч­ки свои ено­ри­а­ши"- на­по­м­ня Бо­рис.17 През ап­рил 1948 г. той от­но­во ре­а­ги­ра на по­ре­д­ния на­пън за въ­в­ли­ча­не на ду­хо­в­ни­ци­те в ак­ции за по­д­к­ре­па на вла­ст­та. "За да имат ду­хо­в­ни­те ли­ца до­ве­ри­е­то на вси­ч­ки вяр­ва­щи, не би­ва да чле­ну­ват в от­дел­ни по­ли­ти­че­с­ки пар­тии и в един­на­та об­ще­с­т­ве­на ор­га­ни­за­ция на ОФ" - ука­з­ва ми­т­ро­по­ли­тът. Про­те­с­ти­ра и се тре­во­жи, че "уча­щи­те се не ид­ват на бо­го­с­лу­же­ние по­ра­ди вън­ш­но вме­ша­тел­с­т­во". До­б­ре знае от­къ­де ид­ва то­ва вме­ша­тел­с­т­во и се ра­д­ва на фа­к­та, че "не­ор­га­ни­зи­ра­но все пак де­ца­та по­се­ща­ват ре­до­в­но цър­к­ва­та". А още по-ра­до­с­тен е, че въ­п­ре­ки "уми­ш­ле­ни­те пре­ч­ки, въз­ра­с­т­ни­те все по­ве­че и по­ве­че по­се­ща­ват осо­бе­но мно­го цър­к­ва­та".19
Ми­т­ро­по­ли­тът се про­ти­во­по­с­та­вя на опи­ти­те за спи­ра­не на ча­со­ве­те по ве­ро­у­че­ние. Ефи­ка­с­ни са мер­ки­те му за тя­х­но­то про­ве­ж­да­не през 1944 - 1945 г. А ко­га­то ги пре­ма­х­ват от учи­ли­щ­ни­те про­г­ра­ми, въз­ла­га на ено­рий­с­ки­те све­ще­ни­ци да се за­е­мат из­ця­ло с ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние на де­ца­та. За ре­зул­та­ти­те от ак­ци­я­та Епар­хий­с­ки­ят ду­хо­вен съ­вет кон­с­та­ти­ра: "За го­ля­ма на­ша ра­дост на­в­ся­къ­де в гра­до­ве­те и се­ла­та ро­ди­те­ли и де­ца с го­то­в­ност и лю­бов към ро­д­на­та цър­к­ва се от­зо­ва­ха на от­п­ра­ве­ния апел при от­к­ри­ва­не­то на цър­ко­в­ни­те ено­рий­с­ки учи­ли­ща."20
Да се обя­виш през мра­ч­на­та 1945 г. в за­щи­та на осъ­де­ни "на­ро­д­ни" вра­го­ве, е до­с­та дръ­з­ко и опа­с­но, но то­ва се пра­ви от ми­т­ро­по­лит Бо­рис. Ко­га­то ко­му­ни­с­ти­те ор­га­ни­зи­рат ка­к­ви ли не по­мо­щ­ни ак­ции, той ор­га­ни­зи­ра ак­ция в по­мощ на се­мей­с­т­ва­та на осъ­де­ни­те от "на­ро­д­ния" съд све­ще­ни­ци. На­ча­ло­то на ак­ци­я­та по­с­та­вя с на­ро­чен апел от 9 май 1945 г.  до ар­хи­е­рей­с­ки­те на­ме­с­т­ни­ци.21 Ини­ци­а­ти­ва­та му се ра­д­ва на все­о­б­ща по­д­к­ре­па. До де­кем­в­ри 1945 г. на се­мей­с­т­ва­та на осъ­де­ни­те са раз­да­де­ни 98 536 лв. В ак­ци­я­та с по над 200 лв. ме­се­ч­но уча­с­т­ву­ват вси­ч­ки све­ще­ни­ци от епар­хи­я­та - факт, кой­то ня­ма ана­лог в дру­ги ра­йо­ни на стра­на­та.
От на­ча­ло­то на 1945 г. са факт пър­ви­те опи­ти за за­т­ва­ря­не на цър­ко­в­ни хра­мо­ве, за тя­х­но­то ван­да­ли­зи­ра­не, за за­г­ра­б­ва­не на цър­ко­в­ни имо­ти. "За ну­ж­ди­те на здра­ве­о­па­з­ва­не­то" по на­сил­с­т­вен на­чин се от­не­ма епар­хий­с­ки­ят цър­ко­вен дом в Све­ти Врач.23 Не­с­к­ри­ти са апе­ти­ти­те към сгра­д­ния фонд в ми­т­ро­по­ли­т­с­кия цен­тър Не­в­ро­коп. Ко­га­то ко­му­ни­с­ти­те раз­би­рат, че пре­д­с­тои пре­ме­с­т­ва­не слу­ж­би­те на Ми­т­ро­по­ли­я­та в об­ла­с­т­ния цен­тър, за­ми­с­лят от­не­ма­не­то на епар­хий­с­кия цър­ко­вен дом в Гор­на Джу­мая, про­гон­ва­не­то на ми­т­ро­по­ли­та. Ан­ти­ми­т­ро­по­ли­т­с­ка­та ак­ция за­по­ч­ва от стра­ни­ци­те на ко­му­ни­с­ти­че­с­кия офи­ци­оз "Ра­бо­т­ни­че­с­ко де­ло" със ста­ти­я­та "Един не­до­с­то­ен слу­жи­тел на Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва". Об­ви­ня­ват го, че по вре­ме на слу­ж­ба в с. Кру­п­ник на пра­з­ни­ка на св. Кли­мент Ох­ри­д­с­ки /8.ХII.1946 г./ бил сла­во­с­ла­вел име­на­та на цар Бо­рис III и ца­ри­ца Йо­а­на. "Ед­на свръх­к­ле­ве­т­ни­че­с­ка бе­ле­ж­ка" - та­ка ока­че­с­т­вя­ва ста­ти­я­та Бо­рис. Въз­му­тен от до­л­но­п­ро­б­на­та кле­ве­та, по­я­с­ня­ва, че по вре­ме на та­зи слу­ж­ба на­и­с­ти­на е спо­ме­нал име­на­та на "св. ра­в­но­а­по­с­тол­ни цар Бо­рис, по­к­ръ­с­ти­те­лят на бъл­гар­с­кия на­род и на пре­по­до­б­на­го от­ца, на­ше­го Йо­ан­на Рил­с­ка­го чу­до­т­вор­ца". Чу­вай­ки те­зи име­на, обя­с­ня­ва той на гла­в­ния ре­да­к­тор на "Ра­бо­т­ни­че­с­ко де­ло", до­но­с­чи­кът Ге­ор­ги Ан­до­нов /член на БРП /к/ в с. Кру­п­ник/ е "за­к­лю­чил са­мо­до­вол­но, че по­ме­на­ва­ме ца­ри­ца­та Йо­а­на и цар Бо­рис III". Со­чей­ки, че кле­ве­т­ни­кът яв­но е не­про­с­ве­тен чо­век, Бо­рис пи­та: "Ни­ма в ре­да­к­ци­я­та на то­зи пръв ме­ро­да­вен бъл­гар­с­ки ве­с­т­ник не е има­ло ни­кой, кой­то мал­ко да по­ми­с­ли и съ­о­б­ра­зи... да се уве­ри в ис­ти­на­та?"24 Офи­ци­о­зът не пу­б­ли­ку­ва ис­ка­но­то оп­ро­вер­же­ние. Вме­с­то то­ва още по­ве­че се за­сил­ват из­де­ва­тел­с­т­ва­та над пра­во­с­ла­в­на­та цър­к­ва в Пи­рин­с­ка Ма­ке­до­ния. Кра­с­но­ре­чив при­мер са опи­ти­те да бъ­де кон­фи­с­ку­ван епар­хий­с­ки­ят цър­ко­вен дом в Гор­на Джу­мая, пре­до­с­та­вен до­б­ро­вол­но от Бо­рис в на­ча­ло­то на 1945 г. на съ­ве­т­с­ки­те пре­д­с­та­ви­те­ли на Съ­ю­з­на­та кон­т­рол­на ко­ми­сия. "За да уле­с­ня в тя­х­на­та ва­ж­на ми­сия и жи­вот пре­д­с­та­ви­те­ли­те на бра­т­с­кия ру­с­ки на­род и да из­ра­зя сво­е­то вни­ма­ние и сво­я­та по­чит към тях" - са ос­но­ва­ни­я­та на Бо­рис за про­я­ве­но­то го­с­то­п­ри­ем­с­т­во. По съ­ща­та при­чи­на им пре­до­с­та­вя и слу­же­б­ния си ав­то­мо­бил.25 Ру­с­на­ци­те се за­с­то­я­ват в цър­ко­в­ния дом по­ч­ти три го­ди­ни. По­ра­ди то­ва се от­ла­га пре­ме­с­т­ва­не­то слу­ж­би­те на Ми­т­ро­по­ли­я­та от Не­в­ро­коп, спи­ра ра­бо­та и епар­хий­с­ка­та све­що­ли­в­ни­ца, Ми­т­ро­по­ли­я­та е ли­ше­на от зна­чи­тел­ни при­хо­ди. При­те­с­нен от съ­з­да­ло­то се по­ло­же­ние и от све­де­ни­я­та за апе­ти­ти­те на об­ко­ма към сгра­да­та, на 12 май 1947 г. ми­т­ро­по­лит Бо­рис пи­ше до пре­д­се­да­те­ля на Съ­ю­з­на­та кон­т­рол­на ко­ми­сия в Со­фия ге­не­рал-по­л­ко­в­ник Би­рю­зов: "Се­га, от ня­кое вре­ме на­сам се но­сят слу­хо­ве, че ръ­ко­во­д­ни­те ли­ца на РП /к/ в Гор­на Джу­мая са ре­ши­ли ве­д­на­га след ка­то г-н Смир­нов си за­ми­не, да взе­мат по ня­ка­къв на­чин на­шия епар­хий­с­ки дом за свои пар­тий­ни це­ли. Вме­с­то бла­го­дар­ност, да се го­т­ви по­се­га­тел­с­т­во вър­ху тоя наш дом, то­ва би би­ло не­чу­ва­но на­си­лие." Пи­с­мо­то му за­вър­ш­ва с мол­ба за съ­дей­с­т­вие сгра­да­та на цър­ко­в­ния дом да бъ­де вър­на­та на за­кон­ни­те й со­б­с­т­ве­ни­ци.26
По­до­б­ни мол­би Бо­рис от­п­ра­вя още до пре­д­с­та­ви­те­ля на СКК в Гор­на Джу­мая ка­пи­тан Смир­нов, до пре­д­с­та­ви­те­ли­те на Ру­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва в Со­фия, до ме­с­т­ни­те вла­с­т­ни­ци. На 16 май с. г. Би­рю­зов го уве­до­мя­ва, че се е раз­по­ре­дил до­мът да бъ­де пре­да­ден един­с­т­ве­но на не­го.27 Въ­п­ре­ки пи­с­ме­но­то уве­ре­ние, тре­во­га­та на Бо­рис ос­но­ва­тел­но на­ра­с­т­ва. За­то­ва в пи­с­мо до об­ла­с­т­ния ди­ре­к­тор от 22.IХ.1947 г. из­ра­зя­ва на­де­ж­да, че ня­ма да се из­пъл­ни за­ми­с­ле­но­то "по­се­га­тел­с­т­во вър­ху епар­хий­с­кия цър­ко­вен дом".28 Ка­пи­тан Смир­нов пре­да­ва сгра­да­та на упъл­но­мо­ще­ни Бо­ри­со­ви пре­д­с­та­ви­те­ли, но ми­ну­ти след за­ми­на­ва­не­то му до­мът се за­пе­ча­т­ва от на­ро­ч­на ко­ми­сия. "За­к­лю­че­те клю­чо­ве­те и ни­ко­му не ги да­вай­те, пра­вим по­с­тъ­п­ки пред пра­ви­тел­с­т­во­то" - на­ре­ж­да Бо­рис от Со­фия.29 Не по­ма­гат и из­п­ра­те­но­то до об­ла­с­т­ния ди­ре­к­тор про­те­с­т­но пи­с­мо, и мно­го­к­ра­т­ни­те ус­т­ни мол­би да се спре то­ва не­чу­ва­но по ду­ми­те на ми­т­ро­по­ли­та из­де­ва­тел­с­т­во. Вме­с­то от­го­вор по­с­ле­д­ва на­сил­с­т­ве­но из­зем­ва­не на клю­чо­ве­те от ми­ли­ци­я­та. Ве­че не са тай­на на­ме­ре­ни­я­та в сгра­да­та да се на­с­та­ни об­ла­с­т­ни­ят пар­ти­ен ко­ми­тет, за да мо­же от най-ви­со­ко­то гра­д­с­ко мя­с­то да уп­ра­в­ля­ва "по-до­б­ре"...
Ми­т­ро­по­лит Бо­рис пра­ви вси­ч­ко, за да вър­не сгра­да­та. Пи­ше на­в­ся­къ­де, вклю­чи­тел­но и до Г. Ди­ми­т­ров. В мол­би­те си со­чи, че е "дъл­бо­ко на­с­кър­бен от не­о­п­ра­в­да­но­то на­си­лие над на­ро­д­на­та ни цър­к­ва", че ста­ва въ­п­рос за "не­до­б­ро­на­ме­ре­ни до­мо­г­ва­ния" на от­го­вор­ни фа­к­то­ри от сре­ди­те на БРП /к/, чер­пе­щи "на­сър­че­ние от до­се­га­ш­но­то ис­то­ри­че­с­ко при­съ­с­т­вие на съ­ве­т­с­ки­те пре­д­с­та­ви­те­ли", и пре­ду­п­ре­ж­да­ва: "...вся­ко по­се­га­тел­с­т­во вър­ху тоя дом със све­ще­но пре­д­на­з­на­че­ние ще бъ­де све­то­та­т­с­т­ве­но на­си­лие и не мо­же да не пре­ди­з­ви­ка не­го­ду­ва­ние и ро­пот у хри­с­ти­я­ни­те, у вси­ч­ки съ­ве­с­т­ни лю­де".30
Бо­рис ус­пя­ва в уси­ли­я­та си да спа­си епар­хий­с­кия дом, за­що­то на 8.ХI.1947 г. Ми­ни­с­тер­с­ки­ят съ­вет ре­ша­ва сгра­да­та да се вър­не на Ми­т­ро­по­ли­я­та, и то не­за­ба­в­но.31 Вме­с­то да из­пъл­нят ре­ше­ни­е­то, ко­му­ни­с­ти­че­с­ки­те уп­ра­в­ни­ци в Гор­на Джу­мая за­ми­с­лят по­ре­д­на­та си га­в­ра. На 5.III.1948 г. пар­тий­на ко­ми­сия об­хо­ж­да имо­та и обя­вя­ва, че на мя­с­то­то ще се строи от­к­ри­та ля­т­на къ­пал­ня. Сле­д­ва по­ре­д­ни­ят ос­тър про­тест на Бо­рис, в кой­то се ка­з­ва: "Да се строи от­к­ри­та ля­т­на къ­пал­ня и плаж вър­ху мя­с­то­то на до­ма, би би­ло те­ж­ко по­се­га­тел­с­т­во вър­ху един цър­ко­вен имот, по­ру­га­ние на ед­но цър­ко­в­но на­ро­д­но уч­ре­ж­де­ние, мъ­чи­те­лен удар про­тив Не­в­ро­ко­п­с­ка­та епар­хия и на­ро­д­на­та ни цър­к­ва."32 За кой ли път ве­че той со­чи, че един­с­т­ве­ни­ят ра­зу­мен из­ход е връ­ща­не­то на до­ма на не­го­ви­те за­кон­ни со­б­с­т­ве­ни­ци.
Гла­сът му и то­зи път ос­та­ва глас в пу­с­ти­ня. На 19 юли с. г. сле­д­ва нов ми­т­ро­по­ли­т­с­ки про­тест по по­вод на одо­б­ре­ния  гра­до­у­с­т­рой­с­т­вен план с пре­д­ви­де­но из­г­ра­ж­да­не на ля­т­на къ­пал­ня с плаж на мя­с­то­то на епар­хий­с­кия дом. По­до­б­ни про­те­с­ти се из­п­ра­щат и до ви­с­ше­с­то­я­щи ин­с­тан­ции.33 Ре­ши­мо­ст­та, с ко­я­то ми­т­ро­по­ли­тът бра­ни цър­ко­в­но­то иму­ще­с­т­во, е въз­на­г­ра­де­на. Ме­с­т­на­та ко­му­ни­с­ти­че­с­ка уп­ра­ва не се ре­ша­ва да осъ­ще­с­т­ви на­лу­д­ни­ча­вия си про­ект. Опа­зе­но е цър­ко­в­но­то иму­ще­с­т­во и до­ве­ри­е­то в Ми­т­ро­по­ли­я­та. За хри­с­ти­я­ни­те тя е сим­вол на на­де­ж­да и упо­ва­ние, за­що­то се ви­ж­да, че все още има пре­г­ра­да пред без­бо­ж­ни­те по­пъл­з­но­ве­ния на вла­с­т­ва­щи­те. Мно­го­к­ра­т­но се ум­но­жа­ва и ав­то­ри­те­тът на Бо­рис ка­то ува­жа­ва­на и ви­д­на ли­ч­ност в ре­ги­о­на.
По­д­чер­та­но ан­ти­ко­му­ни­с­ти­че­с­ка­та дей­ност на Не­в­ро­ко­п­с­кия ми­т­ро­по­лит за вре­ме­то след пре­в­ра­та от 9.IХ.1944 г. из­ва­ж­да през ля­то­то на 1948 г. от ра­в­но­ве­сие ве­че съ­в­сем не­при­к­ри­ти­те му вра­го­ве от ко­му­ни­с­ти­че­с­ка­та ор­га­ни­за­ция. Убе­ди­ли се, че ня­ма да го сло­мят и да го при­ну­дят да све­де гла­ва, ко­му­ни­с­ти­те ре­ша­ват да го от­с­т­ра­нят от епар­хи­я­та на вся­ка це­на. За та­зи цел от юни с. г. око­лий­с­ки­ят ко­му­ни­с­ти­че­с­ки ко­ми­тет в Не­в­ро­коп пре­д­п­ри­е­ма гну­с­на кле­ве­т­ни­че­с­ка кам­па­ния сре­щу не­го, це­ля­ща да го пре­д­с­та­ви и ра­зо­б­ли­чи ка­то най-опа­сен за вла­ст­та враг. "От то­ва мно­го ви­со­ко мя­с­то" /по ду­ми­те на Бо­рис/ се из­п­ра­ща по­ре­д­но­то кле­ве­т­ни­че­с­ко до­не­се­ние до ми­ни­с­тър-пре­д­се­да­те­ля Г. Ди­ми­т­ров. Твър­ди се, че ми­т­ро­по­ли­тът спъ­вал... мла­де­ж­ко­то бри­га­дир­с­ко дви­же­ние, за­б­ра­ня­вай­ки уча­с­ти­е­то на све­ще­ни­ци в тру­до­ви­те бри­га­ди. На све­ще­ни­че­с­ка око­лий­с­ка кон­фе­рен­ция Бо­рис бил за­се­г­нал "ли­ч­но­ст­та на най-ва­ж­но­то ли­це на НРБ", за ко­го­то бил ка­зал "ана­те­ма". А при обиск в ми­т­ро­по­ли­т­с­кия дом би­ла на­ме­ре­на кни­га­та "Мо­я­та бор­ба" на Хи­т­лер и "дру­ги кни­ги".35 
Ко­му­ни­с­ти­че­с­ки­ят пе­чат по­де­ма кле­ве­т­ни­че­с­ка­та кам­па­ния. В. "На­ро­ден спорт" пи­ше, че епар­хий­с­ки­ят дом бил "ед­на от ви­ли­те" на вла­ди­ка­та, за­то­ва би­ло най-до­б­ре той да се пре­вър­не в дом на фи­з­кул­тур­ни­ци­те.36 Об­ви­не­ни­я­та сре­щу Бо­рис, взе­ти от спо­ме­на­то­то по-го­ре пи­с­мо до Г. Ди­ми­т­ров, се пу­б­ли­ку­ват във в. "На­ро­д­на мла­деж".37 На­п­ра­з­ни ос­та­ват уси­ли­я­та на ми­т­ро­по­ли­та да оп­ро­вер­гае кле­ве­ти­те "в име­то на ис­ти­на­та и за че­ст­та" на ве­с­т­ни­ци­те.38 
Вме­с­то да бъ­дат пу­б­ли­ку­ва­ни оп­ро­вер­же­ни­я­та му, Бо­рис е при­ви­кан при ди­ре­к­то­ра на из­по­ве­да­ни­я­та в Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на вън­ш­ни­те ра­бо­ти. Пъл­но­мо­щ­ни­ят ми­ни­с­тър Д. Или­ев му че­те пи­с­мо­то до Г. Ди­ми­т­ров и ис­ка обя­с­не­ния за "про­ти­во­на­ро­д­ни­те ми­т­ро­по­ли­то­ви де­я­ния". Връ­щай­ки се в Не­в­ро­коп, Бо­рис пи­ше по­с­ле­д­ния си ра­зо­б­ли­чи­те­лен про­тест обя­с­не­ние, с кой­то по до­с­то­ен на­чин от­х­вър­ля вси­ч­ки "уми­ш­ле­ни за­б­лу­ди и кле­ве­ти". "В то­ва от­но­ше­ние - по­со­ч­ва той – след 9.IХ.1944 г. за­по­ч­на в Не­в­ро­коп ед­но ис­тин­с­ко на­д­п­ре­вар­ва­не от ня­кои без­раз­съ­д­ни и зло­на­ме­ре­ни лю­де. Ка­к­во ли не го­во­ре­ха, че и още го­во­рят те­зи кле­ве­т­ни­ци, ко­и­то шум­но и фа­на­ти­ч­но раз­на­ся­ха, че в Св. Не­в­ро­ко­п­с­ка­та ми­т­ро­по­лия се кри­ят го­ле­ми пре­с­тъ­п­ни­ци, тър­се­ни от вла­ст­та, че в нея са из­по­к­ри­ти и скла­ди­ра­ни ка­к­ви ли не оръ­жия и пр. На­п­ра­ве­ни бя­ха мно­го­б­рой­ни оби­с­ки и ка­то не се на­ме­ри ни­що ни­къ­де, из­по­кър­те­ни би­до­ха дъ­с­ки по та­ва­на и по­до­ве... Ня­ма да спо­ме­на­ва­ме ни­що за не­по­но­си­ми­те из­де­ва­тел­с­т­ва, ко­и­то из­вър­ши­ха над Св. Не­в­ро­ко­п­с­ка­та ми­т­ро­по­лия са­мо­за­б­ра­ви­ли се лю­де и ко­и­то из­ло­жи­ха те­ж­ко но­ва­та власт".39 В про­те­с­та се со­чат и ав­то­ри­те на кле­ве­т­ни­че­с­ка­та кам­па­ния - хо­ра с "тъ­мен про­из­ход", "не­про­я­с­не­ни лю­де" от сре­ди­те на уп­ра­в­ля­ва­щи­те ко­му­ни­с­ти, съ­чи­ня­ва­щи кле­ве­ти­те и за­п­ла­хи­те "пре­д­на­ме­ре­но по оп­ре­де­лен план за по­с­ти­га­не на оп­ре­де­ле­на цел", а тя спо­ред не­го е "да уя­з­вят цър­к­ва­та, цър­ко­в­ни­те уч­ре­ж­де­ния и ду­хо­в­но­то зва­ние, да об­се­бят ня­кои цър­ко­в­ни сгра­ди". "Те смя­тат - за­к­лю­ча­ва Бо­рис - че ако бъ­де ня­как зле­по­с­та­вен и на­п­ра­вен не­въз­мо­жен Що се от­на­ся до фи­зи­че­с­кия из­вър­ши­тел на убий­с­т­во­то, вси­ч­ко е вяр­но. Ед­ва ли оба­че сле­д­ва да се при­е­мат за до­с­то­вер­ни иде­и­те от­но­с­но мо­ти­ви­те на уби­е­ца. Пу­б­ли­ч­на тай­на още то­га­ва, а и до днес е, че убий­с­т­во­то на Не­в­ро­ко­п­с­кия ми­т­ро­по­лит Бо­рис е де­ло на ко­му­ни­с­ти­те, а Ста­ме­нов е са­мо ма­ша в те­х­ни­те ръ­це. Вси­ч­ки жи­ви сви­де­те­ли и съ­в­ре­мен­ни­ци­те на то­ва зло­дей­с­ко убий­с­т­во са ка­те­го­ри­ч­ни в от­го­во­ра си: "Уби­ха го ко­му­ни­с­ти­те, за­що­то не им се про­да­де!" Един­с­т­ве­ни­ят до­с­то­ве­рен до­ку­мен­та­лен из­то­ч­ник, в кой­то е опи­са­но са­мо­то убий­с­т­во, е про­то­кол от за­се­да­ни­е­то на Не­в­ро­ко­п­с­кия епар­хий­с­ки ду­хо­вен съ­вет от 12.ХI.1948 г., съ­с­та­вен в при­съ­с­т­ви­е­то на ар­хи­е­рей­с­ки­те на­ме­с­т­ни­ци от вси­ч­ки ду­хо­в­ни око­лии под пре­д­се­да­тел­с­т­во­то на на­бър­зо на­з­на­че­ния на­ме­с­т­ник на оп­ра­з­не­ния ми­т­ро­по­ли­т­с­ки пре­с­тол - Пло­в­ди­в­с­кия ми­т­ро­по­лит Ки­рил.
На Ди­ми­т­ро­в­ден (8.ХI.1948 г.), в де­ня на сво­я­та 60-го­ди­ш­ни­на, Ми­т­ро­по­лит Бо­рис слу­жи в цър­к­ва­та "Св. Ди­ми­тър" в с. Ко­ла­ро­во. Там той про­из­на­ся сло­во за св. Ди­ми­тър. "И дъл­го, от­че­с­ки на­с­та­в­ля­ва­ше бо­го­мол­ния на­род в ис­ти­ни­те на спа­си­тел­но­то Хри­с­то­во уче­ние. С про­с­ти ка­то ис­ти­на­та ду­ми, в ко­и­то бле­с­ти тя­х­на­та бо­же­с­т­ве­ност, той по­у­ча­вал вяр­ва­щи­те как тря­б­ва да жи­ве­ят, за да да­дат сми­съл и це­на на своя жи­вот. На ста­ра­та мъ­д­рост, че стой­но­ст­та на чо­ве­ш­кия жи­вот за­ви­си от ду­хо­в­но-нра­в­с­т­ве­но­то съ­дър­жа­ние, ко­е­то чо­век мо­же да му да­де, Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ний Бо­рис да­ва хри­с­ти­ян­с­ка дъл­бо­чи­на. За­вър­ш­ва­ща­та му ми­съл е, че не тря­б­ва да се бо­им от смърт­та, а тря­б­ва с до­бър жи­вот да се по­д­го­т­вим за не­й­ния час" - то­ва са за­пи­са­ли в спо­ме­на­тия про­то­кол уча­с­т­ни­ци­те в за­се­да­ни­е­то.44 Из­ни­к­ва въ­п­ро­сът: ка­к­во оз­на­ча­ват Бо­ри­со­ви­те сло­ва? Без съм­не­ние той е зна­ел за из­да­де­на­та му смър­т­на при­съ­да. Не­го­во­то сло­во е и по­с­ла­ние към убий­ци­те, че не се стра­ху­ва от тях, че е го­тов да по­с­ре­щ­не смърт­та с от­к­ри­то че­ло, че се е по­д­го­т­вил за не­й­ния час, за­що­то е во­дил до­бър, из­к­лю­чи­тел­но по­ч­тен и в слу­ж­ба на цър­к­ва­та и на­ро­да си жи­вот... И още: "Ни­кой не е чул (ос­вен Бог) - че­тем в по­со­че­ния про­то­кол - ка­к­во са си го­во­ри­ли" (Ста­ме­нов и Бо­рис - бел. авт.)45. Чу­ли се са­мо пет­те из­с­т­ре­ла...
Хри­с­ти­я­ни­те в епар­хи­я­та са по­т­ре­се­ни и уп­ла­ше­ни от мер­з­ко­то убий­с­т­во. Уп­ла­ше­ни са оба­че и по­д­бу­ди­те­ли­те му. За­то­ва бър­зат да пу­с­нат в об­ръ­ще­ние го­то­ва­та вер­сия за "уби­е­ца ал­ко­хо­лик и кри­ми­на­лен тип" и взе­мат из­к­лю­чи­тел­ни мер­ки за си­гур­ност сре­щу евен­ту­ал­но не­до­вол­с­т­во, за­що­то до­б­ре зна­ят, че ед­ва ли ще ус­пе­ят да скри­ят ис­ти­на­та за убий­с­т­во­то. Ед­но от до­ка­за­тел­с­т­ва­та, че вяр­ва­щи­те не се ко­ле­ба­ят от­но­с­но мо­рал­ни­те убий­ци и по­д­бу­ди­те­ли­те, е фа­к­тът, че ни­то ед­на ръ­ка не се на­со­ч­ва след по­д­с­ка­за­на­та идея за мъст над фи­зи­че­с­кия уби­ец.
"По­т­ре­се­ни и раз­въл­ну­ва­ни бя­ха вси­ч­ки хри­с­ти­я­ни в Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия и в ця­ла­та ни цър­к­ва, за­що­то по та­къв на­чин и в не­ча­ян час, ко­га­то бе мно­го по­т­ре­бен на цър­к­ва­та, на­пу­с­на до­с­той­но­то по­при­ще Ви­со­ко­ч­ти­мия и лю­бим Ми­т­ро­по­лит Бо­рис" - спо­де­лят ар­хи­е­ре­и­те по вре­ме на спо­ме­на­то­то за­се­да­ние.46 И то­ва е ис­ти­на. До­ка­з­ва го и из­вър­ше­но­то на 11 но­ем­в­ри 1948 г. по­г­ре­бе­ние на ми­т­ро­по­ли­та в дво­ра на цър­к­ва­та "Св. Бо­го­ро­ди­ца" в Гор­на Джу­мая. Въ­п­ре­ки за­п­ла­хи­те и взе­ти­те из­к­лю­чи­тел­ни пре­до­х­ра­ни­тел­ни мер­ки не­из­б­ро­им е по­то­кът от хо­ра, до­ш­ли да се сбо­гу­ват с не­го при пре­на­ся­не тлен­ни­те му ос­тан­ки от Ко­ла­ро­во в Гор­на Джу­мая. Дъл­жи­ма­та по­чит му от­да­ват чле­но­ве на Све­тия си­нод, све­ще­ни­ци от епар­хи­я­та и стра­на­та. Хи­ля­ди гра­ж­да­ни със съл­зи на очи из­с­лу­ш­ват сло­во­то на Ру­сен­с­кия ми­т­ро­по­лит Ми­ха­ил за жи­во­та и за­с­лу­ги­те на Бо­рис.
В по­д­к­ре­па на твър­де­ни­е­то, че убий­с­т­во­то е де­ло на ко­му­ни­с­ти­те, има и дру­ги до­во­ди. Слу­чай­но ли е, че ак­ти­ви­с­ти­те на око­лий­с­кия пар­ти­ен ко­ми­тет в Не­в­ро­коп ис­кат да се по­тър­си сме­т­ка от ми­т­ро­по­ли­та за ми­на­ли не­го­ви про­я­ви, свър­за­ни с край­но от­ри­ца­тел­но­то му от­но­ше­ние към ко­му­ни­с­ти­че­с­ки­те идеи и те­х­ни­те но­си­те­ли в око­ли­я­та през 20-те и 30-те го­ди­ни.47 За­що все още се тър­пи чо­ве­кът, "из­вер­гът", на­ри­чал ко­му­ни­с­ти­те "от­ри­ца­тел­ни раз­ру­ши­тел­ни еле­мен­ти", а опа­зи­ли­те се от "ко­му­ни­с­ти­че­с­ка­та за­ра­за" со­чел за при­мер ка­то "ми­ро­лю­би­ви и че­с­т­ни, бу­д­ни и ро­до­лю­би­ви". Ще си спом­нят, че е ока­че­с­т­вя­вал ко­му­ни­с­ти­че­с­ки­те идеи ка­то "па­ко­с­т­ни", че те­х­ни из­ра­зи­те­ли са "мно­го съм­ни­тел­ни лю­де", че ко­му­ни­с­ти­те са "не­до­с­той­ни и не­по­ч­те­ни, лу­ка­ви и же­с­то­ки", "край­но вре­д­ни за дър­жа­ва­та и бъл­гар­с­ка­та на­ци­о­нал­ност". Ще си спом­нят, че Бо­рис е во­дел идей­на бор­ба сре­щу "за­с­ле­пе­ни­те се­ля­ни ко­му­ни­с­ти", "отя­в­ле­ни­те учи­те­ли ко­му­ни­с­ти", сре­щу "за­ра­зе­ни­те от ко­му­ни­с­ти­че­с­кия фа­на­ти­зъм", т. е. сре­щу са­ми­те тях, и ще ис­кат мъст.
Слу­чай­но ли е, че фи­зи­че­с­ки­ят уби­ец на Бо­рис по­лу­ча­ва сме­ш­но ни­с­ка при­съ­да - се­дем го­ди­ни за­т­вор, от ко­и­то из­ле­жа­ва са­мо ня­кол­ко в Гор­но­джу­май­с­кия за­т­вор при лек ре­жим - за­ни­ма­ва се с от­г­ле­ж­да­не на ло­зя в окол­но­с­ти­те на Гор­на Джу­мая. Не е ли то­ва на­г­ра­да и спра­ве­д­ли­ва ли е при­съ­да­та на фо­на на из­да­де­ни­те от "на­ро­д­ния съд" в то­зи край де­се­т­ки смър­т­ни при­съ­ди, в пре­об­ла­да­ва­що­то си мно­зин­с­т­во за де­я­ния, ко­и­то ед­ва ли мо­гат да се ока­че­с­т­вят за мно­го по-пре­с­тъ­п­ни от убий­с­т­во­то на ми­т­ро­по­лит!? Слу­чай­но ли е, че де­ло­то на Ста­ме­нов се гле­да при за­к­ри­ти вра­ти и от не­го не се па­зи ни­ка­к­ва до­ку­мен­та­ция?
През 1948 г. по ин­с­т­ру­к­ция на цен­т­рал­но­то ко­му­ни­с­ти­че­с­ко ръ­ко­во­д­с­т­во чрез НК на ОФ се пре­д­п­ри­е­ма курс към по­с­та­вя­не на Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва и не­й­но­то ръ­ко­во­д­с­т­во по вси­ч­ки ни­ва в по­д­чи­не­но на пар­ти­я­та дър­жа­ва по­ло­же­ние. Цел­та е цър­к­ва­та да бъ­де по­с­та­ве­на в ус­лу­га на стра­те­ги­я­та за из­г­ра­ж­да­не на ко­му­ни­с­ти­че­с­ко об­ще­с­т­во. Се­ри­о­з­но пре­пя­т­с­т­вие оба­че се явя­ва Не­го­во Бла­жен­с­т­во то­га­ва­ш­ни­ят ек­зарх Сте­фан. При­ну­ж­да­ват го да да­де ос­та­в­ка и е ос­во­бо­ден под пре­д­ло­га "те­ж­ко здра­во­с­ло­в­но съ­с­то­я­ние" и "ня­кои ва­ж­ни съ­о­б­ра­же­ния от чи­с­то цър­ко­вен ха­ра­к­тер."48 Ко­му­ни­с­ти­че­с­ко­то ръ­ко­во­д­с­т­во се по­г­ри­ж­ва да изо­ли­ра сва­ле­ния ек­зарх, за­то­ва го из­п­ра­ща на "ле­че­ние" в ла­гер ка­то из­се­лен.
Из­ве­с­т­ни са и съ­о­б­ра­же­ни­я­та, до­ве­ли до ин­с­це­ни­ра­на­та про­мя­на. Ну­ж­ни са нов цър­ко­вен ус­тав на БПЦ и нов ек­зарх - удо­б­ни за це­ли­те на ко­му­ни­с­ти­че­с­ка­та уп­ра­ва. Ес­те­с­т­ве­но е, че за из­пъл­не­ни­е­то им тря­б­ва да се от­с­т­ра­нят и ос­та­на­ли­те ви­с­ши ду­хо­в­ни­ци, ко­и­то би­ха би­ли се­ри­о­з­но пре­пя­т­с­т­вие за то­ва. А след Ек­зарх Сте­фан вто­ри­ят по ав­то­ри­тет и не без шан­со­ве да бъ­де из­б­ран за ек­зарх без­с­пор­но е Не­в­ро­ко­п­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит Бо­рис...
Че убий­с­т­во­то на Бо­рис си е чи­с­то ко­му­ни­с­ти­че­с­ко де­ло, до­ка­з­ват и раз­ви­ли­те се след то­ва съ­би­тия и про­ме­ни в Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия и БПЦ. На­з­на­че­ни­ят бро­е­ни ча­со­ве след убий­с­т­во­то за Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит - Пло­в­ди­в­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит Ки­рил, ид­ва са­мо един-един­с­т­вен път в Гор­на Джу­мая на 12.ХI.1948 г., за да уча­с­т­ва в спо­ме­на­то­то по-го­ре за­се­да­ние на Епар­хий­с­кия ду­хо­вен съ­вет.
Що за чо­век и бо­жи слу­жи­тел е Пло­в­ди­в­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит Ки­рил, от ко­го и с ка­к­ва за­да­ча е из­п­ра­тен, ста­ва яс­но от един­с­т­ве­но­то му "на­пъ­т­с­т­ве­но" сло­во, про­из­не­се­но от не­го то­га­ва: "Не­го­во Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­во в ед­но про­с­т­ран­но сло­во раз­г­ле­да въ­п­ро­са за от­но­ше­ни­е­то ме­ж­ду цър­к­ва­та и дър­жа­ва­та и по-осо­бе­но се спря вър­ху от­но­ше­ни­я­та на ено­рий­с­кия клир към све­т­с­ка­та власт при кон­к­ре­т­ни­те ус­ло­вия на на­шия жи­вот. Той из­тъ­к­на, че с ис­то­ри­че­с­ка не­об­хо­ди­мост се пре­ми­на­ва към нов об­ще­с­т­вен строй, имен­но към со­ци­а­ли­зъм... Слу­жи­те­ли­те на цър­к­ва­та, ко­и­то се вдъ­х­но­вя­ват от ви­со­ки­те на­ча­ла на хри­с­ти­ян­с­ко­то уче­ние за Цар­с­т­во­то Бо­жие, тря­б­ва да имат по­ло­жи­тел­но от­но­ше­ние към то­зи стре­меж. Ето за­що те тря­б­ва да по­д­к­ре­пят уси­ли­я­та за из­г­ра­ж­да­не на нов об­ще­с­т­вен строй. Не би­ва да се сму­ща­ва­ме от то­ва, че пре­д­с­та­ви­те­ли­те на дне­ш­на­та власт са във фи­ло­со­ф­с­ко от­но­ше­ние ма­те­ри­а­ли­с­ти..." Вси­ч­ко то­ва Ки­рил ще на­ре­че "по­ле­з­но съ­т­ру­д­ни­че­с­т­во с дър­жа­ва­та за бла­го­то на на­шия на­род..."49  Из­г­ле­ж­да, че и сам не си е вяр­вал, но е без­с­пор­но дру­го­то - на­ме­рен е чо­ве­кът, кой­то пре­да­ва цър­к­ва­та и не­й­ни­те све­ще­но­с­лу­жи­те­ли в ръ­це­те на ко­му­ни­с­ти­че­с­ка­та уп­ра­ва. Из­ве­с­т­ни са и пе­чал­ни­те от то­ва пре­да­тел­с­т­во ре­зул­та­ти за БПЦ и бъл­гар­с­кия на­род, но пък Ки­рил ще бъ­де на­г­ра­ден - ще бъ­де "из­б­ран" за пър­вия бъл­гар­с­ки ко­му­ни­с­ти­че­с­ки па­т­ри­арх. Ве­че ня­ма пре­пя­т­с­т­вия за по­в­се­ме­с­т­на­та на­ме­са на пар­ти­я­та дър­жа­ва в цър­ко­в­ни­те де­ла. От 1949 г. те във вси­ч­ки слу­чаи се ре­ша­ват с "ба­щин­с­кия" на­д­зор на БКП на­в­ся­къ­де и във вси­ч­ко. Осо­бе­но пе­чал­ни след убий­с­т­во­то на Бо­рис и об­ще­с­т­ве­ния про­ко­му­ни­с­ти­че­с­ки пре­в­рат в БПЦ са по­с­ле­ди­ци­те за Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия. Ве­че ня­ма кой да спре на­со­че­ни­те сре­щу цър­к­ва­та пи­па­ла на пар­тий­на­та хи­д­ра. Ок­ръ­ж­но­то на по­кой­ния Бо­рис, за­б­ра­ня­ва­що на све­ще­ни­ци­те да чле­ну­ват в по­ли­ти­че­с­ки пар­тии и "един­на­та" ОФ ор­га­ни­за­ция, се от­ме­ня. По ено­ри­и­те се раз­п­ра­ща ме­ч­та­на­та от ко­му­ни­с­ти­те ди­ре­к­ти­ва све­ще­ни­ци­те "...да да­ват пъл­на по­д­к­ре­па на ОФ власт."50   
От­се­га на­та­тък кой­то не се по­д­чи­ни на ин­с­т­ру­к­ци­я­та, ще го за­с­ти­гат увол­не­ние, го­не­ния, ла­гер или из­сел­ва­не. За­по­ч­на­та е по­ре­д­на­та про­це­ду­ра, це­ля­ща обе­з­лю­дя­ва­не на цър­ко­в­ни­те хра­мо­ве. Най-си­гур­но то­ва ще ста­не, ако бъ­дат про­го­не­ни на "си­гур­но" мя­с­то вси­ч­ки ви­ро­г­ла­ви "бур­жо­а­з­ни" по­по­ве. За­то­ва на те­ж­ка при­ну­ди­тел­на ра­бо­та в тру­дов ла­гер в с. Но­жа­ро­во, Ту­т­ра­кан­с­ко, е из­п­ра­тен про­то­йе­рей Ми­рон Хра­нов от Гор­на Джу­мая. Ма­со­ва и най-удо­б­на мяр­ка за "пре­въз­пи­та­ние" се ока­з­ва из­сел­ва­не­то. То­ва е го­ди­на­та, през ко­я­то от Пи­рин­с­ка Ма­ке­до­ния се из­сел­ват хи­ля­ди хо­ра. В спи­съ­ка на из­се­ле­ни­те са и све­ще­ни­ци­те Три­фон Си­ми­д­чи­ев (игу­мен на ма­на­с­ти­ра "Св. Ге­ор­ги", Не­в­ро­коп), Ни­ко­ла По­пи­ва­нов (с. Бал­де­во), Ми­ха­ил Ха­джи­и­ва­нов (с. Ка­па­то­во), Ва­си­лий Шу­ма­рев (Не­в­ро­коп), Ди­ми­тър Ни­ко­лов (Ку­ла­та), Три­фон Си­ми­д­чи­ев (с. Гор­ня­не), Мар­ко Ку­з­ма­нов (с. Се­ли­ще), Ми­ха­ил Зла­т­ков Ди­ми­т­ров (с. Се­с­т­ри­но), Йо­а­ким Ди­ми­т­ров (с. Ла­да­ре­во), ар­хи­ман­д­рит Кли­мент Кьо­сев (Гор­на Джу­мая), Па­но Ше­мер­ли­ев - гла­вен сче­то­во­ди­тел на епар­хий­с­ка­та све­що­ли­в­ни­ца.51 Ос­вен то­ва 27 све­ще­ни­ци "до­б­ро­вол­но" са пре­ме­с­те­ни в дру­ги епар­хии. С на­де­ж­да­та, че там ще се спа­сят от гро­зя­ща­та ги опа­с­ност от ре­п­ре­сии, дру­ги са­ми на­пу­с­кат, "до­б­ро­вол­но" се раз­по­п­ват. Мно­зи­на от­но­во са би­ти, спла­ш­ва­ни. За­б­ра­на­та да се по­се­ща­ват по ка­къ­в­то и да е по­вод цър­ко­в­ни­те хра­мо­ве е по­в­се­ме­с­т­на.
През на­ча­ло­то на 1950 г. се пра­ви пре­г­лед на спи­съ­ка на ду­хо­в­ни­те и мир­с­ки­те из­би­ра­те­ли в епар­хи­я­та, тъй ка­то е тря­б­ва­ло да се из­бе­ре нов ми­т­ро­по­лит на мя­с­то­то на уби­тия Бо­рис. Пра­ви се тре­во­ж­на­та кон­с­та­та­ция, че та­ки­ва по­ч­ти не са ос­та­на­ли, за­що­то ка­к­то яс­но се со­чи, те са из­би­ти, в за­т­во­ра, в ла­ге­ри, из­се­ле­ни, на­пу­с­на­ли "до­б­ро­вол­но"... Епар­хий­с­ки­ят съ­вет из­ра­зя­ва тре­во­га­та си, че мно­го от ено­ри­и­те ве­че са без све­ще­ни­ци, а ня­кои до­ри са из­ця­ло обе­з­лю­де­ни. По­ра­ди то­ва се за­сил­ват и ко­щун­с­т­ве­ни­те по­се­га­тел­с­т­ва над цър­ко­в­но­то иму­ще­с­т­во, по­ве­че от 30 са за­т­во­ре­ни­те хра­мо­ве.52 За­т­ва­ря­не­то на хра­мо­ве­те е пре­д­по­с­та­в­ка за тя­х­но­то раз­г­ра­б­ва­не и ван­да­ли­зи­ра­не, то­ле­ри­ра­но от вла­с­т­ни­ци­те.
Уп­ра­в­ни­ци­те не се за­до­во­ля­ват са­мо с из­б­ро­е­ни­те по-го­ре дей­с­т­вия за обе­з­ли­ча­ва­не и ли­к­ви­ди­ра­не на Ми­т­ро­по­ли­я­та. Те то­ле­ри­рат и ос­к­вер­ня­ва­не­то на гро­бо­ве. На­г­ло, пре­ди­з­ви­ка­ло все­о­б­що от­в­ра­ще­ние сред хри­с­ти­я­ни­те е ко­щун­с­т­ве­но­то и вар­вар­с­ко раз­ру­ша­ва­не гро­ба на Вто­рия Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит Ма­ка­рий (в дво­ра на цър­к­ва­та "Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий" в Не­в­ро­коп) от на­ро­ч­но из­п­ра­тен ми­ли­ци­о­нер.53 Дръ­з­ко­то ми­ли­ци­о­нер­с­ко де­я­ние се из­вър­ш­ва пред очи­те на сма­я­ни­те и въз­му­те­ни уче­ни­ци от ме­с­т­на­та гим­на­зия... И то­ва е ста­ва в "сво­бо­д­на­та" от тур­с­ко и гръ­ц­ко ро­б­с­т­во бъл­гар­с­ка дър­жа­ва. Из­вър­ши­те­ли­те му не са би­ли ни­то тур­ци, ни­то гър­ци, а ко­му­ни­с­ти.
На фо­на на по­т­ре­са­ва­щи­те све­то­та­т­с­т­ве­ни из­в­ра­ще­ния с ду­хо­вен­с­т­во­то и цър­ко­в­но­то иму­ще­с­т­во все пак има един ма­лък, но све­тъл лъч. През 1949-1950 г. в Со­фий­с­ка­та ду­хо­в­на се­ми­на­рия учат 22-ма мла­де­жи от Пи­рин­с­ка Ма­ке­до­ния, а дру­ги 7 - в Пло­в­ди­в­с­ка­та.54 Въ­п­ре­ки не­и­с­то­ви­те уси­лия на пар­тий­ни­те се­к­ре­та­ри по на­се­ле­ни ме­с­та да не се из­п­ра­щат де­ца в Се­ми­на­ри­я­та, при­то­кът им не се­к­ва и през сле­д­ва­щи­те го­ди­ни. Ос­та­на­ли­те в епар­хи­я­та ше­па кли­ри­ци - Бо­ри­со­ви уче­ни­ци, и но­во­по­с­тъ­пи­ло­то мла­до по­пъл­не­ние не се пре­да­ват. През сле­д­ва­щи­те де­се­ти­ле­тия ра­бо­тят при из­к­лю­чи­тел­но тру­д­ни ус­ло­вия. Ос­но­в­ни­ят им стре­меж е да съ­х­ра­нят мал­ко­то, ко­е­то е ос­та­на­ло след то­тал­ния пе­т­го­ди­шен по­г­ром, с на­де­ж­да­та, че ще до­й­дат по-до­б­ри дни, ко­га­то най-мла­да­та бъл­гар­с­ка ми­т­ро­по­лия ще се ос­во­бо­ди от ко­щун­с­т­ве­но­то ко­му­но-фа­на­ри­о­т­с­ко "ба­щин­с­т­во" и ще въз­к­ръ­с­не от пе­пе­ли­ща­та, за да се въз­ро­ди.

* * *

По­т­ре­са­ва­щи, пе­чал­ни, тъ­ж­ни и срам­ни са фа­к­ти­те от раз­г­ле­да­ния пе­т­го­ди­шен пе­ри­од (1944 - 1949 г.) от ис­то­ри­я­та на 100-го­ди­ш­на­та Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия. Факт е, че те­зи го­ди­ни не мо­гат да се на­ре­кат сво­бо­д­ни до­ри и в ус­ло­ви­я­та на ус­та­но­ве­на­та бъл­гар­с­ка дър­жа­в­ност в то­зи ре­ги­он от 1912 г. По-сво­бо­д­ни в сра­в­не­ние с тях са да­же 18-те го­ди­ни от не­й­но­то съ­ще­с­т­ву­ва­не в пре­де­ли­те на тур­с­ка­та дър­жа­ва. Удо­б­но или не, вси­ч­ко то­ва тря­б­ва да бъ­де ка­за­но, да се знае и по­м­ни. По­т­ре­б­но е, за­що­то пра­во­с­ла­в­ни­ят бъл­га­рин тря­б­ва да знае, че най-го­ле­ми­ят не­при­я­тел и ли­к­ви­да­тор на цър­к­ва­та в ис­то­ри­я­та ни са ко­му­ни­с­ти­те и тя­х­на­та иде­о­ло­гия, а най-до­бър при­мер за то­ва са не­о­п­ро­вер­жи­ми­те фа­к­ти за ко­щун­с­т­ве­но­то, све­то­та­т­с­т­ве­но и ли­к­ви­да­тор­с­ко от­но­ше­ние към най-мла­да­та бъл­гар­с­ка ми­т­ро­по­лия, към най-за­с­лу­жи­ла­та за опа­з­ва­не­то на бъл­гар­с­кия род и дър­жа­ва бъл­гар­с­ка ин­с­ти­ту­ция - Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва. И то­ва не са са­мо ду­ми, за­що­то до­ри и тур­ци­те са се дър­жа­ли мно­го по-бла­го­с­к­лон­но, по­ч­ти­тел­но и до­б­ро­же­ла­тел­но към нея, не­й­на­та дей­ност и по­т­ре­б­ност.



         



















Б Е Л Е Ж К И

1. Ок­ръ­жен дър­жа­вен ар­хив - Бла­го­е­в­г­рад (по-на­та­тък са­мо ОДА), ф.1122, оп.2, а.е. 50, л.1-8; съ­що ф.198К, оп.1, а.е.216, л.74-82.
2. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.51, л.7-24; а.е.228, л.8-11; а.е.165, л.56.
3. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.228, л.113, 118 (гръб), 123-124.
4. Пак там, л.113, 123-124, 128; а.е.211, л.3-13.
5. Пак там, а.е.228, л.128, 132, 257; а.е.211, л.1-13.
6. Пак там, а.е.228, л.181, 236-237.
7. Пак там, л.100-202.
8. Пак там, л.131, 175-181, 201.
9. Пак там, л.165-166.
10. Пак там, л.101 (гръб).
11. Пак там, л.169.
12. Пак там, л.108, 118 (гръб), 158, 170, 183, 185.
13. Пак там, л.170, 175, 200, 257, 285.
14. ОДА, ф.201К, оп.1, а.е.3, л.2; ф.198К, оп.1, а.е.228,  л.103, 108, 134-135, 205-207, 223; а.е.209, л.63-68, 81 и др.
15. ОДА, ф.228К, оп.1, а.е.132, л.205; а.е.155, л.13; ф.198К, оп.1, а.е.223, л.123.
16. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.228, л.101, 138, 177-178, 201; а.е.218, л.28.
17. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.218, л.47-48; а.е.216, л.8,48; а.е.228, л.221; ф.208К, оп.1, а.е.8, л.132.
18. ОДА, ф.230К, оп.1 а.е.141, л.112; а.е.150, л.6; ф.198К, оп.1, а.е.228, л.214.
19. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.221, л.1 и сл.
20. Пак там, а.е.141, л.71; а.е.215, л.7, 40; а.е.36, л.86.
21. Пак там, а.е.211, л.11.
22. Пак там, л.13-92; а.е.228, л.123, 124, 145, 159.
23. ОДА, ф.233К, оп.1, а.е.35, л. 70, 75, 165, 168; ф.198К, оп.1, а.е.228, л.1 и сл.
24. Ок­ръ­жен пар­ти­ен ар­хив - Бла­го­е­в­г­рад (по-на­та­тък са­мо ОПА), ф.5, оп.4, а.е.6, л.30-31; в. Ра­бо­т­ни­че­с­ко де­ло, бр. 8 от

















12.I.1947 г.
25. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.222, л.3, 68.
26. Пак там, л.68-69.
27. Пак там, л.70-73.
28. Пак там, л.43.
29. Пак там, л.23, 34, 40, 67.
30. Пак там, л.7-9, 24-25, 29, 34.
31. Пак там, л.10.
32. Пак там, л.16-17.
33. Пак там, л.11-16.
34. ОПА, ф.5, оп.4, а.е.6, л.27-29.
35. В. На­ро­ден спорт, бр. 345 от 24.V.1948 г.
36. ОПА, ф.5, оп.4, а.е.6, л.30 (гръб).
37. В. На­ро­ден спорт, бр.48 от 12.VI.1948 г.
38. ОПА, ф.5, оп.4, а.е.6, л.30.
39. Пак там, л.31.
40. Пак там, л.32.
41. Пак там, л.31-32.
42. В. Пи­рин­с­ко де­ло, бр. 46 от 15.ХI.1948 г.
43. В. Ма­ке­до­ния, бр. 6 от 14.II.1992 г.
44. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.228, л.227-229.
45. Пак там.
46. Пак там, л.227-229, 236.
47. Пак там, а.е.161, л.19, 21-23, 30.
48. ОДА, ф.230К, оп.1, а.е.150, л.2.
49. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.228, л.227-229.
50. Пак там, а.е.216, л.48.
51. Пак там, а.е.228, л.234, 251.
52. Пак там, л.199-200, 214, 232, 234, 239-242, 256, 257, 263, 270 и др.
53. Пак там, л.242-243.
54. Пак там, л.243-255.



















Кри­за­та в на­ше­то учи­ли­ще

1. Кри­за­та в ду­ша­та на на­шия на­род

На­ши­ят на­род пре­кар­ва те­ж­ки дни. Той е по­д­х­вър­лен на го­ле­ми из­пи­та­ния и стои пред още по-го­ле­ми опа­с­но­с­ти. Не­го­ви­ят со­ци­а­лен строй е по­д­но­вен, не­го­ва­та дър­жа­в­на си­гур­ност за­с­т­ра­ше­на, не­го­во­то на­ци­о­нал­но чу­в­с­т­во при­тъ­пе­но, не­го­ва­та чо­ве­ш­ка съ­вест при­с­па­на. Във вси­ч­ки об­ла­с­ти на не­го­вия жи­вот се чу­в­с­т­ву­ва ед­на мъ­чи­тел­на кри­за., Оба­че, най-те­ж­ка, по­ч­ти съ­д­бо­но­с­на, е кри­за­та в ду­ша­та на бъл­гар­с­кия на­род. През вси­ч­ко­то вре­ме на сво­е­то съ­ще­с­т­ву­ва­не на­ши­ят на­род по­на­сял мно­го те­ж­ки уда­ри и пре­тър­пя­вал стра­ш­ни стра­да­ния. При все то­ва, той е ос­та­вал по­ч­ти вся­ко­га здрав и не­в­ре­дим и се е за­па­зил ка­то на­ция в про­дъл­же­ние на ве­ко­ве­те. Той е мо­гъл да пре­о­до­ля­ва из­пи­та­ни­я­та и пре­въз­мо­г­ва опа­с­но­с­ти­те са­мо за­туй, за­що­то не­го­ви­ят дух е бил здрав., бо­дър, твърд и не­по­бе­дим. Се­га, оба­че, ду­ша­та на на­шия на­род е бол­на и не­дъ­га­ва. За­б­лу­де­ни си­но­ве на на­шия на­род ди­г­на­ха от­це­у­бий­с­т­ве­на ръ­ка и из­ра­ни­ха не­го­ва­та ду­ша. Пре­с­тъ­п­ни ръ­це вля­ха смър­то­но­с­на от­ро­ва в тая ду­ша, ко­я­то се­га се ра­зя­ж­да и раз­ла­га. А щом един на­род се ра­зя­ж­да и раз­ла­га въ­т­ре­ш­но, не­го­ва­та ги­бел ста­ва по­ч­ти не­из­бе­ж­на.
Най-го­ле­ми­те вра­го­ве на на­шия на­род, не­го­ви со­б­с­т­ве­ни ро­ж­би , по­се­г­на­ха на най-цен­но­то съ­к­ро­ви­ще и най-ве­ли­ка­та си­ла, кой­то той има­ше: по­се­г­на­ха на не­го­ва­та вя­ра, - оная бо­же­с­т­ве­на твор­че­с­ка си­ла, ко­я­то из­ди­га чо­ве­ка и чо­ве­ш­кия дух до Бо­га и го пра­ви твърд и не­по­бе­дим, бо­го­по­до­бен и въз­ви­шен. Най-на­пред те раз­к­ла­ти­ха не­го­ва­та вя­ра в Бо­га, а след то­ва не­ми­ну­е­мо би­де раз­к­ла­те­на и не­го­ва­та вя­ра в се­бе си. Те го от­къ­с­на­ха от бо­га и от вси­ч­ко бо­же­с­т­ве­но в жи­во­та и в све­та. Те го от­къ­с­на­ха от най-до­б­ро­то, пра­в­да­та, чо­ве­щи­на­та, лю­бо­в­та, ис­ти­на­та, до­б­ро­де­тел­та, све­то­ст­та и въ­о­б­ще от вси­ч­ко въз­ви­ше­но и све­т­ло в тоя жи­вот. Най-на­пред те спо­да­ви­ха не­го­во­то ре­ли­ги­о­з­но чу­в­с­т­во, при­тъ­пи­ха не­го­ва­та съ­вест и съ­з­да­до­ха в не­го­ва­та ду­ша ед­но без­раз­ли­ч­но от­на­ся­не към най-ве­ли­ки­те ре­ли­ги­о­з­ни и мо­рал­ни цен­но­с­ти. За­ли­че­на би­де раз­ли­ка­та ме­ж­ду до­б­ро и зло, ис­ти­на и лъ­жа, лю­бов и ом­ра­за, пра­в­да и без­п­ра­вие, до­б­ро­де­тел и по­рок, чест и без­че­с­тие. Ня­кой са­мо­на­де­я­ни и по­лу­ин­те­ли­ген­т­ни хо­ра у нас по­же­ла­ха да за­с­та­нат от­въд до­б­ро­то и зло­то, и се опи­та­ха да на­п­ра­вят пре­о­цен­ка на цен­но­с­ти­те. Всъ­щ­ност на­с­тъ­пи пъл­но обе­з­це­ня­ва­не на цен­но­с­ти­те, за­що­то без­раз­ли­чи­е­то е не­въз­мо­ж­но за чо­ве­ш­ка­та ду­ша. То не мо­же да бъ­де трай­но не­й­но съ­с­то­я­ние. То е са­мо пре­ход към дру­го на­с­т­ро­е­ние. След ин­ди­фе­рен­ти­з­ма, след без­раз­ли­ч­но­то от­на­ся­не към най-ве­ли­ки­те - ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­ни­те цен­но­с­ти на чо­ве­ш­кия дух, у чо­ве­ка на­с­тъ­п­ва не­из­бе­ж­но ед­но пре­д­по­чи­та­не на зло­то пред до­б­ро­то, на лъ­жа­та пред ис­ти­на­та, на зло­ба­та пред лю­бо­в­та, на без­п­ра­ви­е­то пред пра­в­да­та, на по­ро­ка пред до­б­ро­де­тел­та. За­що­то ние мо­жем да бъ­дем или с до­б­ро­то или със зло­то, - или с ис­ти­на­та или с лъ­жа­та, - или пък ни­то с ед­но­то, ни­то с дру­го­то. Ня­ма сре­ден - без­раз­ли­чен път, по кой­то би­х­ме мо­г­ли да вър­вим. То­ва е не­у­мо­лим за­кон в ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­ния за­кон на чо­ве­ка.
По тоя ги­бе­лен път тръ­г­на­х­ме и ние ка­то на­род. Оба­че, про­це­сът на раз­ло­же­ни­е­то и па­де­ни­е­то не спря до тук. Той вър­ве­ше не­у­дър­жи­мо към своя ес­те­с­т­вен край. На­с­тъ­пи пъл­на пре­в­ра­т­ност в раз­би­ра­ни­я­та и пре­цен­ки­те. Яви­ха се у нас хо­ра, ко­и­то за­по­ч­на­ха да счи­тат до­б­ро­то за зло и зло­то за до­б­ро, - ис­ти­на­та за лъ­жа и лъ­жа­та за ис­ти­на, - пра­в­да­та за без­п­ра­вие и без­п­ра­ви­е­то за пра­в­да, - до­б­ро­де­тел­та за по­рок и по­ро­ка за до­б­ро­де­тел, - че­ст­та за без­че­с­тие и без­че­с­ти­е­то за чест! То­ва е най-го­ля­мо­то па­де­ние , до ко­е­то мо­же да сти­г­не чо­ве­кът, - па­де­ние, при ко­е­то в не­го не ос­та­ва по­ч­ти ни­що чо­ве­ш­ко.
Щом чо­век се от­къ­с­не от Бо­га и от вси­ч­ко въз­ви­ше­но и све­т­ло, той по­ли­та от ви­си­ни­те стрем­г­ла­во на­до­лу към без­д­на­та на раз­ру­ше­ни­е­то и смърт­та и за­ги­ва, ако не се стре­с­не и се вър­не об­ра­т­но към пър­во­и­з­то­ч­ни­ка на жи­во­та, към Бо­га. Про­це­сът на па­де­ни­е­то е еди­нен. Най-на­пред чо­век, щом се от­ре­че от Бо­га, ста­ва то­п­ло­х­ла­ден, без­раз­ли­чен, след то­ва ра­в­но­ду­шен, след то­ва без­ду­шен и най-по­дир без­чо­ве­чен. А щом чо­ве­кът из­че­з­не у чо­ве­ка, на не­го­во­то мя­с­то се съ­бу­ж­да звя­рът. Из­гу­б­ва­не­то на вя­ра­та, - оная тайн­с­т­ве­на си­ла , ко­я­то ни свър­з­ва с Бо­га и с вси­ч­ко въз­ви­ше­но и све­т­ло, вле­че не­из­бе­ж­но след се­бе си и из­гу­б­ва­не на чо­ве­щи­на­та, из­гу­б­ва­не на чо­ве­ш­кия и бо­же­с­т­ве­ния об­раз в чо­ве­ка. Обе­з­ве­ря­ва­не­то во­ди не­ми­ну­е­мо към оз­ве­ря­ва­не. То­ва е не­у­мо­лим ес­те­с­т­вен за­кон в нра­в­с­т­ве­ния мир, тъй ка­то са не­у­мо­ли­ми вси­ч­ки ес­те­с­т­ве­ни за­ко­ни в ма­те­ри­ал­ния мир.
Ко­га­то след чу­до­ви­щ­но­то зло­де­я­ние в ка­те­д­ра­ла­та "Св. Не­де­ля", би­до­ха за­ло­ве­ни раз­ли­ч­ни тай­ни до­ку­мен­ти на ня­кои раз­к­ри­ти кон­с­пи­ра­ти­в­ни ор­га­ни­за­ции, на­ме­ре­но би­де и ед­но ок­ръ­ж­но, в ко­е­то ме­ж­ду дру­го­то се да­ва­ха сле­д­ни­те на­ре­д­би:
"Ко­га­то се сре­щ­не­те с на­ши­те про­ти­в­ни­ци, уни­що­жа­вай­те ги без ми­лост и без по­ща­да! Бъ­де­те же­с­то­ки и без­по­ща­д­ни и ос­та­ве­те на­с­т­ра­на ху­ман­но­ст­та, чо­ве­щи­на­та и дру­ги тем по­до­б­ни ди­во­тии!".
Зна­чи на­п­ра­во се пре­по­ръ­ч­ва и за­по­вя­д­ва же­с­то­ко­ст­та и без­чо­ве­чи­е­то, а ху­ман­но­ст­та, чо­ве­щи­на­та се обя­вя­ва за ди­во­тия! На­и­с­ти­на, по-стра­ш­но па­де­ние за чо­ве­ка е не­въз­мо­ж­но! До та­ко­ва без­при­мер­но па­де­ние ни­ко­га до­се­га не е ид­вал на­ши­ят на­род. По­до­б­на чу­до­ви­щ­на про­я­ва ня­ма в жи­во­та на ни­кой друг на­род. Не­з­най­но и не­чу­то до се­га е да се про­по­вя­д­ва от­к­ри­то же­с­то­ко­ст­та, без­чо­ве­чи­е­то и звер­щи­на­та ед­ва ли не ка­то цел на жи­во­та! То­ва е тър­же­с­т­во на де­мо­ни­з­ма, - тър­же­с­т­во на оная тъм­на си­ла, ко­я­то ис­ка да раз­ру­ши вси­ч­ко чо­ве­ш­ко и бо­же­с­т­ве­но в чо­ве­ка и да въз­ца­ри в не­го де­мо­на!
Тая стра­ш­на ка­та­с­т­ро­фа в ду­ша­та на на­шия на­род, мно­го по-стра­ш­на от вси­ч­ки ка­та­с­т­ро­фи в не­го­вия вън­шен жи­вот и вън­ш­ни съ­д­би­ни, не до­й­де на­ве­д­нъж. Тя не е по­с­ле­ди­ца от те­ж­ки­те уда­ри и стра­да­ния, ко­и­то по­не­со­х­ме в по­с­ле­д­но вре­ме. Тя бъ­де от­да­в­на по­д­го­т­ве­на, раз­ви се ка­то дъ­лъг ес­те­с­т­вен про­цес и на­с­тъ­пи по­с­те­пен­но. Из­пи­та­ни­я­та са­мо по­мо­г­на­ха да се раз­вие по-ско­ро и се раз­к­рие по-яс­но про­це­сът на въ­т­ре­ш­но­то раз­ло­же­ние у нас. Стра­да­ни­я­та са­ми по се­бе не раз­ла­гат и не раз­ру­ша­ват. На­про­тив: не про­я­с­ня­ват, об­ла­го­ро­дя­ват, и из­ди­гат здра­вия чо­ве­ш­ки дух, ка­то уве­ли­ча­ват не­го­ва­та жи­з­не­на си­ла и твор­че­с­ка енер­гия. И дру­ги на­ро­ди по­не­со­ха уда­ри, мо­же би мно­го по-те­ж­ки от на­ши­те, оба­че, те ос­та­на­ха бо­д­ри и не­съ­к­ру­ше­ни,за­що­то имат здрав твор­че­с­ки дух, про­ни­к­нат от не­съ­к­ру­ши­ми ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­ни си­ли. Са­мо ние, бъл­га­ри­те, из­гу­би­х­ме под уда­ри­те сво­е­то ду­ше­в­но ра­в­но­ве­сие и се на­д­ве­си­х­ме над без­д­на­та, за­що­то на­ши­ят дух е ра­зя­ден от чер­вея на съм­не­ни­е­то и без­ве­ри­е­то, на вра­ж­да­та и оз­ло­б­ле­ни­е­то, - за­що­то ние, ка­то на­род, сме ос­та­на­ли ед­ва ли не без вя­ра и без Бог, без на­де­ж­да и опо­ра, без ду­хо­в­ни си­ли и мо­рал­ни цен­но­с­ти.





2. Не­дъ­зи в на­ше­то учи­ли­ще

Ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­на­та - а ре­дом с нея и на­ци­о­нал­на­та ка­та­с­т­ро­фа на бъл­гар­с­кия на­род би­де по­д­го­т­ве­на от мно­го стра­ни и мно­го фа­к­то­ри. Най-мно­го, оба­че, в то­ва от­но­ше­ние би­де из­вър­ше­но чрез на­ше­то учи­ли­ще и на­ша­та по­г­ре­ш­на про­с­ве­та, чрез на­ша­та ги­бел­на учи­ли­щ­на и про­с­ве­т­на по­ли­ти­ка. Ни­кой ис­к­рен и съ­ве­с­тен чо­век не мо­же да от­ре­че то­ва. До пре­ди ня­кое вре­ме ни­кой не сме­е­ше да по­со­чи на­п­ра­во не­дъ­зи­те в на­ше­то учи­ли­ще и на­ше­то уче­б­но де­ло, за­що­то то се счи­та­ше за съ­вър­ше­но и не­при­ко­с­но­ве­но - и то най-мно­го от ония, ко­и­то по­д­мол­но го раз­ру­ша­ва­ха, ка­то вна­ся­ха в не­го дух на от­ри­ца­ние и раз­ло­же­ние. Се­га, оба­че, за не­дъ­зи­те на на­ше­то учи­ли­ще се го­во­ри и тря­б­ва да се го­во­ри от­к­ри­то. Пър­ви­ят ми­ни­с­тър на про­с­ве­та­та след по­ли­ти­че­с­ка­та про­мя­на у нас, без да има де­ма­го­ги­я­та и са­мо­о­бол­ще­ни­е­то на ня­кои свои пре­д­ше­с­т­ве­ни­ци, има до­б­ле­ст­та, след пъ­к­ле­ния атен­тат в ка­те­д­ра­ла­та "Св. Не­де­ля", да за­я­ви в сво­я­та зна­ме­ни­та реч в ка­ма­ра­та от­к­ри­то и сме­ло, че "от три­де­сет го­ди­ни на­сам и в учи­ли­ще­то се раз­ли­ва не­пре­с­тан­но стра­ш­на от­ро­ва!" Пре­с­тъ­п­ле­ние ще бъ­де да си за­т­ва­ря­ме очи­те пред тая пе­чал­на ис­ти­на. Но ние тря­б­ва да по­г­ле­д­нем от­к­ри­то и сме­ло вси­ч­ки. На пър­во мя­с­то, раз­би­ра се, тря­б­ва да се спрат над нея от­го­вор­ни­те фа­к­то­ри. В на­ше­то учи­ли­ще има не­с­ме­т­но го­ле­ми не­дъ­зи, щом от тях из­ли­зат мно­го не­дъ­га­ви мла­де­жи. В на­ше­то учи­ли­ще без дру­го има мно­го яз­ви, щом от тях из­ли­зат мно­го на­ра­не­ни съ­ве­с­ти. В на­ши­те учи­ли­ща се раз­ли­ва си­гур­но мно­го от­ро­ва, щом от тях из­ли­зат мно­го от­ро­в­ни ду­ши. В на­ши­те учи­ли­ща има не­пре­мен­но и мно­го тъм­ни­на, щом от тях из­ли­зат не­мал­ко по­м­ра­че­ни умо­ве.
Те­ж­ка въ­т­ре­ш­на кри­за, ко­я­то би­де по­д­го­т­ве­на от­пре­ди ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия, ра­зя­ж­да на­ше­то учи­ли­ще и на­ше­то уче­б­но-въз­пи­та­тел­но де­ло. На­по­с­ле­дък тая кри­за на­з­ря и се от­во­ри ка­то жи­ва ра­на, пъл­на с от­ро­ви и за­ра­зи. В учи­ли­ще­то се тро­ви твър­де че­с­то ду­ша­та на на­ша­та мла­деж, а вън от не­го - в ди­ви­те бор­би на жи­во­та - се тро­ви ду­ша­та на на­шия на­род. От­ра­вя­не­то ду­ша­та на бъл­гар­с­ка­та мла­деж и на бъл­гар­с­кия на­род е най-го­ля­мо­то и най-стра­ш­но пре­с­тъ­п­ле­ние, ко­е­то до­се­га е би­ло из­вър­ше­но на бъл­гар­с­ка зе­мя! Ед­на пре­с­тъ­п­ле­ние, ко­е­то с ни­що не мо­же да бъ­де из­ку­пе­но и ще ле­жи ка­то ве­ч­но про­к­ля­тие вър­ху име­то и съ­ве­ст­та на ония, ко­и­то го из­вър­ши­ха и мо­же би още про­дъл­жа­ват да го вър­шат!
Пър­ви­ят ос­но­вен не­дъг на на­ше­то учи­ли­ще се съ­с­тои в то­ва, че то са­мо обу­ча­ва, а не въз­пи­та­ва. То об­ръ­ща из­к­лю­чи­тел­но вни­ма­ние на ума и пре­не­б­ре­г­ва съ­вър­ше­но ду­ша­та. То да­ва са­мо по­з­на­ния и не от­г­ле­ж­да по­ч­ти ни­ка­к­ви до­б­ро­де­те­ли. То раз­ви­ва са­мо спо­со­б­но­с­ти­те на ума и ат­ро­фи­ра си­ли­те на ду­ша­та. То изо­с­т­ря са­мо сту­де­ния раз­съ­дък и спо­да­вя то­п­ло­то жи­з­не­но чу­в­с­т­во. То взи­ма са­мо гла­ва­та на уче­ни­ка, тъ­п­чи я със су­хи и мър­т­ви по­з­на­ния, съ­з­да­ва оби­к­но­ве­но в нея един ха­ос от ис­ти­ни и за­б­лу­ж­де­ния, и най-че­с­то, вме­с­то да про­с­ве­ти ума, то го по­к­ри­ва с мрак. Не­ря­д­ко то из­по­л­з­ва гла­ва­та на уче­ни­ка, за да влее през нея , ка­то през съ­съд,от­ро­ва в не­го­ва­та ду­ша. По тоя на­чин на­ше­то учи­ли­ще, ка­то об­ръ­ща вни­ма­ние са­мо вър­ху ед­на спо­со­б­ност на чо­ве­ш­ка­та при­ро­да - вър­ху ума, оса­ка­тя­ва въ­т­ре­ш­но де­те­то и во­ди мла­де­ж­та към въ­т­ре­ш­но из­ра­ж­да­не. По тоя на­чин то на­ру­ша­ва це­ло­ст­та и хар­мо­ни­я­та в чо­ве­ш­ка­та при­ро­да и раз­ру­ша­ва не­й­на­та съ­щ­ност. По тоя на­чин, то не­ря­д­ко съ­з­да­ва ум­с­т­ве­ни из­ро­ди и мо­рал­ни чу­до­ви­ща. По тоя на­чин на­ше­то учи­ли­ще раз­ру­ша­ва съ­що ос­но­в­ния при­н­цип и уни­що­жа­ва край­на­та цел на вся­ко об­ра­зо­ва­ние и вся­ко въз­пи­та­ние: съ­з­да­ва­не ця­ло­с­т­на и хар­мо­ни­ч­на, бла­го­ро­д­на и за­вър­ше­на ли­ч­ност.
То­ва ед­но­с­т­ран­чи­во ин­те­ле­к­ту­а­ли­зи­ра­не на на­ше­то учи­ли­ще се дъл­жи на те­ж­ка­та за­б­лу­да, че ум­с­т­ве­ни­те спо­со­б­но­с­ти са най-ва­ж­но­то не­що, че умът е вси­ч­ко в чо­ве­ка. Умът, оба­че, е са­мо ед­на от спо­со­б­но­с­ти­те на чо­ве­ш­ка­та при­ро­да. Той не е съ­щи­на­та на чо­ве­ка. Ве­ли­чи­е­то и съ­щи­на­та на чо­ве­ка ле­жи дру­га­де: ле­жи в бо­же­с­т­ве­на­та кра­со­та на не­го­ва­та чо­ве­ч­ност и във ве­ли­чи­е­то на не­го­ви­ят бо­го­по­до­бен и без­с­мър­тен дух. Ум и ум­с­т­ве­ни по­з­на­ния мо­гат да имат и най-го­ле­ми­те пре­с­тъ­п­ни­ци. Един пра­в­ник и за­ко­но­ве­дец мо­же да знае мно­го до­б­ре ка­к­во не­що е пра­во и ка­к­во оп­ре­де­лят за­ко­ни­те - и при все то­ва да вър­ши най-го­ле­ми не­п­ра­в­ди и без­за­ко­ния. Един хи­мик мо­же да по­з­на­ва от­ли­ч­но свой­с­т­ва­та на раз­ли­ч­ни­те еле­мен­ти и въ­о­б­ще да има го­ле­ми по­з­на­ния - и при все то­ва да упо­т­ре­би ня­кой от тях, за да от­ро­ви чо­ве­ка. Един фи­зик мо­же да бъ­де учен чо­век и да из­с­ле­д­ва си­гур­но дей­с­т­ви­е­то на раз­ли­ч­ни­те при­ро­д­ни си­ли - и при все то­ва да из­по­л­з­ва ня­кои от тях, за да из­вър­ши стра­ш­ни раз­ру­ше­ния. За най-го­ле­ми­те пре­с­тъ­п­ле­ния е по­т­ре­бен че­с­то пъ­ти го­лям ум и не мал­ки по­з­на­ния. Ка­къв ум, ка­к­ва съ­о­б­ра­зи­тел­ност и ка­к­ви по­з­на­ния са по­т­ре­б­ни напр., за да се ог­ра­би ед­на бан­ка, въ­п­ре­ки вси­ч­ки съ­в­ре­мен­ни сре­д­с­т­ва за пре­д­па­з­ва­не и ох­ра­на? Ум, об­ра­зо­ва­ние и по­з­на­ния има­ха и ония, ко­и­то по­д­го­т­ви­ха и из­пъл­ни­ха сло­ж­ния пъ­к­лен план да се хвър­ли във въз­ду­ха ка­те­д­ра­ла­та "Св. Не­де­ля", не са­мо за да за­ги­нат сто­ти­ци не­вин­ни хо­ра, но и за да се по­г­ре­бе под не­й­ни­те раз­ва­ли­ни на­ше­то из­мъ­че­но оте­че­с­т­во! Умът сам по се­бе си не пре­д­па­з­ва от зло­де­я­ние, пре­с­тъ­п­ност и по­к­ва­ра. Най-си­лен ум и ин­те­лект, най-го­ля­ма ин­те­ли­ген­т­ност и хи­т­ри­на има де­мо­нът. И при все то­ва, той вдъ­х­ва ужас и от­в­ра­ще­ние! И при все то­ва, той е въ­п­лъ­ще­ние на най-го­ля­мо­то зло! Умът е ве­лик дар на чо­ве­ш­ка­та при­ро­да, но той не е ни­то съ­ще­с­т­ве­но­то, ни­то най-ва­ж­но­то в нея.
На­ше­то учи­ли­ще не са­мо се за­ни­ма­ва из­к­лю­чи­тел­но с ума и иг­но­ри­ра ду­ша­та на де­те­то, но вър­ши не­що мно­го по-стра­ш­но: то въ­о­б­ще от­ри­ча ду­ша­та! То­ва е вто­ри­ят смър­то­но­сен не­дъг в на­ше­то учи­ли­ще. За на­ше­то учи­ли­ще е съ­в­сем чу­ж­до най-ве­ли­ко­то - ве­ч­но­то в чо­ве­ка: не­го­ва­та ду­ша. То пре­зи­ра тая бо­же­с­т­ве­на съ­щ­ност в чо­ве­ка. То при­з­на­ва са­мо ма­те­ри­я­та, са­мо плът­та и от­ри­ча ду­ша­та. То се стре­ми да за­ли­чи съ­ще­с­т­ве­на­та раз­ли­ка ме­ж­ду чо­ве­ка и жи­во­т­но­то и гле­да да вну­ши на на­ши­те мла­де­жи, че те­х­ни­те пре­д­ци са би­ли чо­ве­ко­по­до­б­ни жи­во­т­ни и че те са от жи­во­тин­с­ки про­из­ход. При та­ки­ва вну­ше­ния, яс­но е, ка­къв ми­ро­г­лед ще мо­гат да си об­ра­зу­ват те­зи мла­де­жи и ка­к­ви за­к­лю­че­ния ще си на­п­ра­вят те за се­бе си и за своя жи­вот. Щом по съ­щи­на и про­из­ход те са съ­в­сем бли­зо до жи­во­т­ни­те, ня­ма за­що те да сто­ят и по жи­вот да­леч от тях.
На­ше­то учи­ли­ще, ко­е­то вън­ш­но се раз­ви­ва пра­вил­но и ра­с­те нор­мал­но, тъй ка­к­то ра­с­те ед­но здра­во жи­во­т­но без ду­ша, въ­т­ре­ш­но, в сво­я­та съ­щи­на, е без­ду­ш­но и мър­т­во. То е без по­ло­жи­те­лен твор­че­с­ки дух, без иде­а­ли­зъм и въ­о­ду­ше­в­ле­ние, без ви­со­ки до­б­ро­де­те­ли и бла­го­ро­д­ни по­ри­ви, без да­ле­ч­ни иде­а­ли и въз­ви­ше­ни це­ли. На­ше­то учи­ли­ще е ма­те­ри­а­ли­с­ти­ч­но.
На­ше­то учи­ли­ще оба­че от­ри­ча не са­мо чо­ве­ш­ка­та ду­ша: то от­ри­ча и ве­ч­ния, аб­со­лю­т­ния дух, от кой­то чо­ве­ш­ка­та ду­ша е са­мо ди­ха­ние. На­ше­то учи­ли­ще от­ри­ча Бо­га. В на­ше­то учи­ли­ще от­к­ри­то се го­во­ри по вся­ка­к­ви на­чи­ни про­тив Бо­га и про­тив вси­ч­ко бо­же­с­т­ве­но в чо­ве­ка и при­ро­да­та. Но и да не ста­ва то­ва, щом в учи­ли­ще­то не се го­во­ри за бо­га, - щом Бог е из­го­нен от не­го, зна­чи: то е без Бог, зна­чи: то е без­бо­ж­но. Щом Бог не се ут­вър­ж­да­ва в учи­ли­ще­то, зна­чи Той се от­ри­ча. Щом ние пре­с­та­нем да го­во­рим в учи­ли­ще­то за Бо­га и ду­ша­та, със са­мо­то си мъл­ча­ние ние про­по­вя­д­ва­ме без­бо­жие и без­ду­шие. Не мо­же да има без­раз­ли­ч­но от­на­ся­не. Всъ­щ­ност, ин­ди­фе­рен­ти­з­мът е ве­че от­ри­ца­ние. В ду­ша­та и съ­ве­ст­та на чо­ве­ка не мо­же да има на­пъл­но без­раз­ли­ч­но съ­с­то­я­ние: чо­век или се ут­вър­ж­да­ва, или се от­ри­ча. А в на­ше­то учи­ли­ще не са­мо че не се ут­вър­ж­да­ва, но и от­к­ри­то се от­ри­ча Бог. А щом се от­ри­ча Бог, от­ри­ча се и се ру­ши вси­ч­ко бо­же­с­т­ве­но и ве­ли­ко в чо­ве­ка и жи­во­та, - от­ри­ча се и се ру­ши чо­ве­кът и жи­во­тът в не­го­ва­та съ­щи­на. На­ше­то учи­ли­ще е ате­и­с­ти­ч­но.
Щом ате­и­з­мът и ма­те­ри­а­ли­з­мът про­ни­к­на­ха в на­ше­то учи­ли­ще, те за­по­ч­на­ха да вър­шат опу­с­то­ше­ния във вси­ч­ки по­со­ки. Те са тъм­ни си­ли, ко­и­то ру­шат вси­ч­ко по­ло­жи­тел­но и цен­но, вси­ч­ко въз­ви­ше­но и све­т­ло. Ате­и­з­мът е де­мо­ни­ч­но яв­ле­ние, а ма­те­ри­а­ли­з­мът - про­я­ва на жи­во­тин­щи­на­та в чо­ве­ка. И еди­ни­ят, и дру­ги­ят до­ве­де­ни до по­с­ле­д­на кон­се­к­вен­т­ност, оз­на­ча­ват край на вся­ка чо­ве­ч­ност и вся­ка кул­ту­ра. Ате­и­з­мът от­ри­ча Бо­га и вси­ч­ко бо­же­с­т­ве­но в жи­во­та и чо­ве­ка, а ма­те­ри­а­ли­з­мът от­ри­ча чо­ве­ка и вси­ч­ко въз­ви­ше­но в не­го. Ате­и­з­мът оз­на­ча­ва по­бе­да и тър­же­с­т­во на де­мо­ни­ч­но­то на­ча­ло, а ма­те­ри­а­ли­з­мът - по­бе­да и тър­же­с­т­во на де­мо­ни­ч­но­то на­ча­ло, а ма­те­ри­а­ли­з­мът - по­бе­да и тър­же­с­т­во на жи­во­тин­с­ко­то на­ча­ло в чо­ве­ка и жи­во­та. Ате­и­з­мът ис­ка да де­мо­ни­зи­ра чо­ве­ка, а ма­те­ри­а­ли­з­мът се стре­ми да го пре­вър­не в жи­во­т­но. И еди­ни­ят и дру­ги­ят, ко­и­то имат ед­на­к­ва съ­щи­на, пре­с­ле­д­ват ед­на и съ­ща край­на цел: раз­ру­ше­ни­е­то на чо­ве­ш­кия об­раз в чо­ве­ка, уни­що­же­ни­е­то на чо­ве­ка в чо­ве­ка! И в на­ше­то учи­ли­ще, къ­де­то ма­те­ри­а­ли­з­мът и ате­и­з­мът се ши­рят сво­бо­д­но, те­зи раз­ру­ши­тел­ни си­ли пре­с­ле­д­ват съ­ща­та край­на цел и да­ват съ­щи­те ги­бел­ни ре­зул­та­ти. На­ше­то учи­ли­ще, ко­е­то от­ре­че бо­га и ду­ша­та, не­ми­ну­е­мо тря­б­ва­ше да от­ре­че и чо­ве­ка, кой­то е не­ми­с­лим без ду­ша­та и бо­же­с­т­ве­но­то на­ча­ло в нея. То не по­з­на­ва и не при­з­на­ва чо­ве­ка. В де­те­то то ви­ж­да и при­з­на­ва са­мо уче­ни­ка и не се ин­те­ре­су­ва от чо­ве­ка в не­го. За на­ше­то учи­ли­ще е не­по­ня­т­на най-ве­ли­ка­та цел на вся­ко об­ра­зо­ва­ние, на вся­ко въз­пи­та­ние, на вся­ка кул­ту­ра и на вся­ко съ­ще­с­т­ву­ва­не: съ­вър­ше­ни­ят чо­век. На­ше­то учи­ли­ще би­де обе­з­чо­ве­че­но.
Ма­те­ри­а­ли­з­мът и ате­и­з­мът, от кой­то се по­ро­ди­ха по­ч­ти вси­ч­ки зли­ни в на­ше­то учи­ли­ще, се про­я­вя­ват и вър­шат сво­е­то раз­ру­ши­тел­но де­ло сред об­ще­с­т­во­то в оп­ре­де­ле­ни фор­ми. Фор­ма­та на ма­те­ри­а­ли­з­ма е со­ци­а­ли­з­мът, на ате­и­з­ма - анар­хо­ко­му­ни­з­мът. Ко­ре­ни­те на со­ци­а­ли­з­ма се кри­ят в ма­те­ри­а­ли­з­ма, а ко­ре­ни­те на анар­хо­ко­му­ни­з­ма в ате­и­з­ма. По­с­ле­д­на­та ос­но­ва на соц;иа­ли­з­ма е ма­те­ри­а­ли­з­мът, не­го­ва­та един­с­т­ве­на цел - ма­те­ри­ал­но­ст­та. Един­с­т­ве­ни­ят из­вор на анар­хо­ко­му­ни­з­ма е ате­и­з­мът, не­го­ва­та край­на цел - де­мо­ни­з­мът. Со­ци­а­ли­з­мът и анар­хо­ко­му­ни­з­мът, ме­ж­ду ко­и­то ня­ма съ­ще­с­т­ве­на раз­ли­ка, тъй ка­к­то ня­ма съ­ще­с­т­ве­на раз­ли­ка, ме­ж­ду ма­те­ри­а­ли­з­ма и ате­и­з­ма, от­ри­чат в дей­с­т­ви­тел­ност оно­ва, ко­е­то са­мо при­ви­д­но ут­вър­ж­да­ват. Со­ци­а­ли­з­мът от­ри­ча со­ци­ал­но­ст­та и ру­ши об­ще­с­т­во­то, анар­хо­ко­му­ни­з­мът от­ри­ча чо­ве­щи­на­та и раз­ру­ша­ва ли­ч­но­ст­та. Со­ци­а­ли­з­мът е на­пъл­но ан­ти­со­ци­ал­но дви­же­ние, анар­хо­ко­му­ни­з­мът - на­пъл­но ан­ти­чо­ве­ш­ко яв­ле­ние. Ма­те­ри­а­ли­з­мът и ате­и­з­мът и те­х­ни­те ро­ж­би: со­ци­а­ли­з­мът и анар­хо­ко­му­ни­з­мът, ко­и­то в на­ше­то учи­ли­ще на­ра­с­на­ха до чу­до­ви­щ­ни раз­ме­ри и взе­ха об­ра­за на стра­хо­т­ни чу­до­ви­ща, раз­ру­ши­ха в ду­ша­та на на­ша­та мла­деж по­ч­ти вси­ч­ки въз­ви­ше­ни идеи и вси­ч­ки ве­ли­ки цен­но­с­ти. Те раз­ру­ши­ха ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­ни­те идея или иде­я­та за Бо­га, раз­ру­ши­ха съ­що со­ци­ал­но-чо­ве­ш­ка­та и на­ци­о­нал­но-дър­жа­в­на­та идея. След ка­то вне­со­ха в на­ше­то учи­ли­ще ду­ха на от­ри­ца­ни­е­то и раз­ло­же­ни­е­то, те про­го­ни­ха от­там и на­ци­о­нал­ния дух и се опи­та­ха да за­ме­нят тоя дух с ду­ха на ин­тер­на­ци­о­на­ли­з­ма и бе­зо­те­че­с­т­ве­но­ст­та. По ед­но вре­ме на­ше­то учи­ли­ще бе­ше сти­г­на­ло до там, че в не­го са­мо бъл­гар­с­ки­ят език на­по­м­ня­ше, че то е бъл­гар­с­ко. На­ше­то учи­ли­ще бе­ше ста­на­ло бе­зо­те­че­с­т­ве­но.
Не ще мо­же да се за­б­ра­вят ония по­зор­ни слу­чаи от не­да­в­на­ш­но­то срам­но ми­на­ло, ко­га­то бъл­гар­с­ки уче­ни­ци ос­вир­ка­ха на ули­ца­та бъл­гар­с­ко­то на­ци­о­нал­но зна­ме, ко­е­то тря­б­ва да бъ­де све­ти­ня за все­ки бъл­га­рин, на­с­кър­би­ха бъл­гар­с­ка­та на­ро­д­на ар­мия, ко­я­то е на­де­ж­да и опо­ра на бъл­гар­с­кия на­род и бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва. Но те­зи не­с­ве­с­т­ни бъл­гар­с­ки уче­ни­ци не бя­ха ви­но­в­ни: та­ка ги бя­ха на­у­чи­ли те­х­ни­те учи­те­ли со­ци­а­ли­с­ти и анар­хо­ко­му­ни­с­ти.
Как чу­в­с­т­ву­ват те­зи стра­ш­ни не­дъ­зи в на­ше­то учи­ли­ще ис­тин­с­ки­те бъл­га­ри и ис­тин­с­ки­те ба­щи, мо­же да се ви­ди от ед­но пи­с­мо, ко­е­то един ба­ща е от­п­ра­вил до един сто­ли­чен ве­с­т­ник. Ето що пи­ше тоя тру­до­лю­бив, съ­з­на­те­лен бъл­га­рин и гри­жо­вен ба­ща:
"Аз пра­тих сво­и­те де­ца в не­м­с­ко учи­ли­ще не от лю­бов към език и кул­ту­ра, а от страх да не ста­нат ко­му­ни­с­ти. Ис­кам де­ца­та ми да си ос­та­нат до­б­ри бъл­га­ри. За ме­не то е бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, ко­е­то да­де осо­бе­на­та си­ла на на­шия со­ци­а­ли­зъм и ко­му­ни­зъм, ако и да ня­ма со­ци­ал­ни ус­ло­вия за тия уче­ния у нас... Пи­ша ви вси­ч­ко то­ва не за да за­щи­та­вам чу­ж­ди­те учи­ли­ща, а за да из­ра­зя бол­ка­та на ро­ди­те­ли­те, ко­и­то от страх, че де­ца­та им в бъл­гар­с­ки­те учи­ли­ща ще обе­з­бъл­га­ре­ят, пра­щат ги при чу­ж­ден­ци­те, ис­кай­ки от тях да ги на­п­ра­вят до­б­ри бъл­га­ри.
"Ед­наж не се стър­пях и из­ру­гах гру­па уче­ни­ци от тър­го­в­с­ка­та гим­на­зия, ко­и­то си ку­пу­ва­ха ко­му­ни­с­ти­че­с­ки ве­с­т­ни­ци, спи­са­ния и бро­шу­ри. И, за мое изум­ле­ние, един от уче­ни­ци­те (син на П. Я., бивш кме­та на Пло­в­див, пре­д­се­да­тел на Окр. пост. ко­ми­сия и пр.) ми от­го­во­ри: "На­ши­ят ди­ре­к­тор (се­га ве­че в ос­та­в­ка) ни ка­за да че­тем тия из­да­ния, за­що­то кой­то ми­нел през та­зи ле­ви­чар­с­ка шко­ла, из­ди­гал се!..."
По­со­ч­ва­ме го­ле­ми­те не­дъ­зи в на­ше­то учи­ли­ще със скръб в ду­ша­та и от го­ля­ма за­г­ри­же­ност за бъ­де­ще­то на на­ша­та мла­деж и на­шия на­род. Вси­ч­ки тря­б­ва да зна­ем те­зи не­дъ­зи и да по­ло­жим ис­к­ре­ни уси­лия, за да бъ­дат те от­с­т­ра­не­ни, кол­ко­то е въз­мо­ж­но по-ско­ро. Ние тря­б­ва да зна­ем как сти­г­на­х­ме до те­зи ги­бел­ни ре­зул­та­ти, кой из­вър­ши го­ля­мо­то пре­с­тъ­п­ле­ние с бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще и ка­к­ви мер­ки тря­б­ва да се взе­мат про­тив зло­то.

3. Кой съ­з­да­ва и по­д­дър­жа от­ри­ца­тел­ния дух
в на­ше­то учи­ли­ще

От на­ше­то учи­ли­ще ще бъ­де из­го­не­но вси­ч­ко, ко­е­то на­по­м­ня­ше на Бо­га и ду­ша­та. Най-на­пред би­де из­х­вър­ле­но ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние, пре­ма­х­на­та би­де оная бла­го­ро­д­на твор­че­с­ка дей­ност, чрез ко­я­то се по­д­х­ран­ват иде­ал­ни­те ус­т­ре­ми в мла­да­та ду­ша, се про­бу­ж­дат въз­ви­ше­ни­те по­ри­ви в мла­до­то сър­це, се вли­ва чи­с­та све­т­ли­на в мла­дия ум. Ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние у нас би­де ос­та­ве­но са­мо в ос­но­в­ни­те учи­ли­ща и на­ма­ле­но до ми­ни­мум - един час се­д­ми­ч­но, кол­ко­то да мо­гат ня­кои учи­те­ли да вър­шат га­в­ра  с не­го и да упо­т­ре­бя­ват до­ри и не­го ка­то сре­д­с­т­во за ан­ти­ре­ли­ги­о­з­ни це­ли. За IV от­де­ле­ние, напр., по Ве­ро­у­че­ние се пре­д­ви­ж­дат вси­ч­ко 7 уро­ка за през ця­ла­та уче­б­на го­ди­на. Но и те­зи 7 уро­ка не вся­ко­га се взи­мат. Че­с­то пъ­ти уро­ци­те по Ве­ро­у­че­ние или съ­в­сем се изо­с­та­вят, или пък се за­ме­с­тят с уро­ци по дру­ги пре­д­ме­ти. А пък по­ня­ко­га има учи­те­ли, ко­и­то се на­д­с­ми­ват и га­в­рят над ре­ли­ги­о­з­ни­те ис­ти­ни, ко­га­то пре­по­да­ват Ве­ро­у­че­ние. То­ва е оба­че при­с­мех и га­в­ра над де­т­с­ка­та ду­ша. То­ва е пре­с­тъ­п­ле­ние над чо­ве­ка в де­те­то.
По­ч­ти вси­ч­ки по-ва­ж­ни пре­д­ме­ти в на­ши­те уче­б­ни за­ве­де­ния, осо­бе­но в сре­д­ни­те, де­то ня­ма ни­ка­к­во ре­ли­ги­о­з­но въз­пи­та­ние, се пре­по­да­ват ма­те­ри­а­ли­с­ти­ч­но. В по­ве­че­то на­ши учи­ли­ща от­к­ри­то се про­по­вя­д­ва ма­те­ри­а­ли­зъм, ате­и­зъм, осо­бе­но при пре­по­да­ва­не ес­те­с­т­ве­на ис­то­рия, био­ло­гия, пси­хо­ло­гия, ети­ка и пр.. Пре­по­да­ва­те­ли­те по те­зи пре­д­ме­ти от­с­тъ­п­ват твър­де че­с­то от про­г­ра­ма­та, пре­д­с­та­вят за на­у­ч­ни ис­ти­ни раз­ли­ч­ни пре­д­по­ло­же­ния, до­га­д­ки и хи­по­те­зи, втъл­пя­ват на уче­ни­ци­те свои ли­ч­ни схва­ща­ния и за­б­лу­ж­де­ния и пр. Но не са­мо пре­по­да­ва­те­ли­те по те­зи пре­д­ме­ти пре­по­да­ват свои ли­ч­ни за­б­лу­ж­де­ния и раз­би­ра­ния. И в са­ми­те уче­б­ни­ци, одо­б­ре­ни от ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та, се из­ла­гат съ­в­сем не­на­у­ч­ни хи­по­те­зи, ко­и­то се за­у­ча­ват от уче­ни­ци­те ка­то чи­с­та на­у­ка. То­ва се слу­ч­ва най-че­с­то с уче­б­ни­ци­те по ес­те­с­т­ве­на ис­то­рия, в ко­и­то по­ч­ти вся­ко­га се про­кар­ват чи­с­то ма­те­ри­а­ли­с­ти­ч­ни въз­г­ле­ди и съ­в­сем ед­но­с­т­ран­чи­ви тен­ден­ции. Раз­би­ра се, вси­ч­ко то­ва ста­ва под бла­го­ви­д­на­та фор­ма на "чи­с­та­та"на­у­ка. А за ня­кои на­ши учи­те­ли и уче­б­ни­ка­ри на­у­ка е са­мо ма­те­ри­а­ли­з­мът, от кой­то се от­в­ра­ща­ват вси­ч­ки ве­ли­ки пре­д­с­та­ви­те­ли на ис­тин­с­ка­та на­у­ка и вси­ч­ки ис­тин­с­ки про­с­ве­те­ни и кул­тур­ни хо­ра. Оня ма­те­ри­а­ли­зъм, кой­то в об­ла­ст­та на на­у­ка­та и кул­ту­ра­та оз­на­ча­ва най-ни­з­ко па­де­ние на чо­ве­ш­кия дух, а в об­ла­ст­та на въз­пи­та­ни­е­то и нра­в­с­т­ве­ния жи­вот - най-го­ля­мо­то уни­же­ние на чо­ве­ка и по­ч­ти пъл­но­то раз­ру­ше­ние на чо­ве­ш­ка­та ли­ч­ност, тоя ма­те­ри­а­ли­зъм, кой­то в чу­ж­би­на от­да­в­на е из­х­вър­лен от вся­къ­де и по­г­ре­бан ка­то смра­ден леш на мър­т­во чу­до­ви­ще, би­де пре­не­сен у нас и тръ­ш­нат в све­ще­на­та сгра­да на учи­ли­ще­то, де­то той се раз­по­ло­жи и в про­дъл­же­ние на це­ли де­се­ти­ле­тия пръ­с­ка зло­во­ния и смрад, раз­на­ся от­в­ра­ти­тел­на за­ра­за всред на­ша­та мла­деж и при­чи­ня­ва ги­бел­но раз­ло­же­ние всред на­шия на­род.
Осо­бе­но стран­но и тъ­ж­но впе­ча­т­ле­ние пра­ви и фа­к­тът, че в на­ши­те учи­ли­ща се пре­по­да­ват ма­те­ри­а­ли­с­ти­ч­но и без­ду­ш­но до­ри и ония ди­с­ци­п­ли­ни, ко­и­то се за­ни­ма­ват с чо­ве­ш­ка­та ду­ша. Тъй напр. пси­хо­ло­гия, на­у­ка за ду­ша­та, та­ка се пре­по­да­ва, че по­ч­ти вся­ко­га се пре­с­ле­д­ва цел­та да се до­й­де до за­к­лю­че­ние, чрез ко­и­то ще мо­же да се от­ре­че съ­ще­с­т­ву­ва­не­то на ду­ша­та. Та­ка се пре­по­да­ва пси­хо­ло­гия до­ри и пред очи­те на ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та - в сто­ли­ца­та, де­то има учи­те­ли, ко­и­то тър­же­с­т­ву­ва­щи по­ч­ва­ли  и свър­ш­ва­ли уро­ка си с та­ки­ва ду­ми: "ня­ма ве­че Бог, ня­ма ве­че ду­ша, ня­ма ве­че тай­на: от­к­ри­та е ве­че тай­на­та на жи­во­та!" А ка­к­во е в про­вин­ци­я­та, мо­жем ле­ко да си пре­д­с­та­вим, на­при­мер са­мо от сле­д­ния факт: ко­га­то ед­но ве­що и ви­со­ко­по­с­та­ве­но ли­це е го­во­ри­ло в са­ло­на на ед­на про­вин­ци­ал­на гим­на­зия вър­ху ре­ли­ги­о­з­ни про­б­ле­ми, на­с­ко­чи­ли ня­кол­ко уче­ни­ци, ко­и­то за­я­ви­ли гру­бо, че те, хо­ра­та на на­у­ка­та, не при­з­на­ват ни­ка­къв Бог, и въз­не­го­ду­ва­ли ди­во, че би­ло до­пу­с­на­то да се го­во­ри за бо­га в хра­ма на на­у­ка­та - тя­х­на­та гим­на­зия. "На­ши­ят бог е кле­т­ва­та!" - из­ви­ка­ли те гръм­ко в сво­я­та са­мо­за­б­ра­ва и за­с­ле­п­ле­ние. Си­гур­но, в тая гим­на­зия има­ло и ре­в­но­с­т­ни учи­те­ли, ко­и­то са до­ве­ли сво­и­те уче­ни­ци до то­ва бе­зу­мие.
Но по-до­б­ре е по­с­та­ве­но пре­по­да­ва­не­то и на ети­ка­та в на­ши­те учи­ли­ща. Са­ми­те уче­б­ни­ци по ети­ка, ко­и­то са на­пи­са­ни в от­ри­ца­те­лен дух, по­ка­з­ват как се пре­по­да­ва тоя пре­д­мет. В един от тях се ка­з­ва, напр., че нра­в­с­т­ве­ни­те нор­ми не би­ли за­дъл­жи­тел­ни за хо­ра­та, че нра­в­с­т­ве­ни­те за­ко­ни мо­г­ли да се сра­в­нят със за­ко­ни­те на гра­ма­ти­ка­та, и за­то­ва ни­кой не мо­жел да бъ­де при­ну­ден не­пре­мен­но да се съ­о­б­ра­зя­ва с тях, че нра­в­с­т­ве­ни­те пра­ви­ла на ети­ка­та би­ли за­дъл­жи­тел­ни тол­ко­ва, кол­ко­то и изи­с­к­ва­ни­я­та за пра­ви­лен пра­во­пис. В друг уче­б­ник пък се ка­з­ва, че хри­с­ти­ян­с­ка­та нра­в­с­т­ве­ност мо­г­ла да съ­пер­ни­чи с бу­дий­с­ка­та, ко­я­то, зна­чи, стои по-ви­со­ко от пър­ва­та, че сто­и­че­с­ка­та и хри­с­ти­ян­с­ка­та нра­в­с­т­ве­ност (ко­и­то се по­с­та­вят на ед­на­к­ва ос­но­ва, съ­з­да­ва­ли пе­си­ми­с­ти­ч­но от­на­ся­не към вси­ч­ко зем­но и уби­ва­ли во­ля­та към кул­тур­на дей­ност тук на зе­мя­та! На­и­с­ти­на, ако то­ва не­ве­же­с­т­во, ко­е­то е уни­зи­тел­но за един ис­тин­с­ки про­с­ве­тен и съ­ве­с­тен чо­век, мо­же да ос­та­не за сме­т­ка на ав­то­ри­те на по­ме­на­ти­те уче­б­ни­ци, как ще се обя­с­ни фа­к­тът, че ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та е одо­б­ри­ло та­ки­ва уче­б­ни­ци, в ко­и­то се про­по­вя­д­ва нра­в­с­т­вен анар­хи­зъм, се раз­на­ся от­ри­ца­те­лен дух и се из­на­ся срам­но не­ве­же­с­т­во, уче­б­ни­ци по нра­в­с­т­ве­ност, ко­и­то в съ­щ­ност учат на без­н­ра­в­с­т­ве­ност? Та­ка се пи­ше в уче­б­ни­ци­те по ети­ка. А ка­к­во мо­же да се го­во­ри през вре­ме на уро­ка, из­вън уче­б­ни­ка, не е тру­д­но да си пре­д­с­та­вим. На все­ки слу­чай ед­но е си­гур­но, че ети­ка­та на на­ши­те учи­ли­ща се пре­по­да­ва на­пъл­но ин­ди­фе­рен­т­но и анар­хи­с­ти­ч­но: вси­ч­ки ети­ч­ни си­с­те­ми са ед­на­к­ви и без­раз­ли­ч­ни, за­то­ва мо­жем да из­бе­рем ко­я­то щем. Нра­в­с­т­ве­ни­те за­ко­ни ня­мат за­дъл­жи­тел­на си­ла, за­то­ва мо­жем да ги сле­д­ва­ме или не - спо­ред на­ше­то же­ла­ние. Ед­на ети­че­с­ка ди­с­ци­п­ли­на (на­у­ка), ко­я­то про­по­вя­д­ва мо­ра­лен ин­ди­фе­рен­ти­зъм, учи на мо­ра­лен анар­хи­зъм, и не при­з­на­ва ни­ка­к­ви не­пре­хо­д­ни и все­о­б­що за­дъл­жи­тел­ни нра­в­с­т­ве­ни нор­ми и ни­ка­к­ва мо­рал­на твор­че­с­ка си­ла - ни­то ду­ша, ни­то съ­вест, ни­то Бог, е на­пъл­но без­н­ра­в­с­т­ве­на. Та­ка­ва е ети­ка­та, ко­я­то се пре­по­да­ва в на­ши­те учи­ли­ща. На та­ка­ва анар­хи­с­ти­ч­на нра­в­с­т­ве­ност, ли­ше­на на­пъл­но от мо­рал­ни ос­но­ви и мо­рал­ни при­н­ци­пи, се учат на­ши­те де­ца в учи­ли­ще­то!
Ду­хът на от­ри­ца­ни­е­то про­ни­к­ва не са­мо от­дел­ни­те пре­д­ме­ти, но и ця­ла­та учи­ли­щ­на си­с­те­ма, и тъй съ­що и го­ля­ма част от на­ше­то учи­тел­с­т­во. За съ­жа­ле­ние, мно­го учи­те­ли ста­на­ха про­въз­ве­с­т­ни­ци на ма­те­ри­а­ли­з­ма, ате­и­з­ма и со­ци­ал-анар­хи­з­ма, ка­к­то в учи­ли­ще­то ме­ж­ду мла­де­ж­та, тъй съ­що и всред ши­ро­ки­те на­ро­д­ни ма­си. За че­ст­та на на­ше­то учи­тел­с­т­во, тря­б­ва да се ка­же, че има­ше учи­те­ли, ко­и­то не се по­д­да­до­ха на те­зи раз­ру­ши­тел­ни те­че­ния. Оба­че, те бя­ха мал­ко и би­до­ха за­ле­ни от об­ща­та въл­на на без­ве­ри­е­то и без­бо­жи­е­то, и из­че­з­на­ха в нея, без да мо­гат да ука­жат съ­п­ро­ти­ва. С тъ­га ще при­по­м­ним са­мо ня­кой слу­чаи, за да се ви­ди до ка­к­во за­с­ле­п­ле­ние и па­де­ние до­й­до­ха ня­кой учи­те­ли в ми­на­ло­то, и в ка­к­ви пре­с­тъ­п­ни и не­чи­с­ти ръ­це е по­ве­ре­но бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще и въз­пи­та­ни­е­то на бъл­гар­с­ка­та мла­деж.
През 1904 г. учи­те­лят от с. Че­ло­печ, Вра­чан­с­ко, З. П. Т., в един ре­фе­рат из­тъ­к­ва, че За­кон Бо­жий, ка­то уче­бен пре­д­мет, бил не са­мо из­ли­шен, но и вре­ден, за­що­то ос­но­ва­те­лят на нра­в­с­т­ве­ния за­кон Ии­сус Хри­с­тос бил без­н­ра­в­с­т­вен чо­век, по­не­же той по­д­дър­жал ро­б­с­т­во­то. През 1903 г. на ед­на учи­ли­щ­на кон­фе­рен­ция в Пле­вен са го­во­ре­ни, при мъл­ча­ли­во­то одо­б­ре­ние от стра­на на при­съ­с­т­ву­ва­щия ин­с­пе­к­тор, стра­ш­ни и мер­з­ки ду­ми про­тив ре­ли­ги­я­та и Бо­га. През де­кем­в­ри 1904 го­ди­на, в Раз­г­ра­д­с­ко­то чи­та­ли­ще бъл­гар­с­ки на­ро­д­ни учи­те­ли из­вър­ши­ха та­ко­ва бе­зум­но и уни­зи­тел­но де­ло, ко­е­то пре­д­ве­ща­ва­щи, че вър­вим към ги­бел и че ще на­с­тъ­пят съ­би­тия, ве­нец на кой­то бе вди­га­не­то на Со­фий­с­ка­та ка­те­д­ра­ла във въз­ду­ха: съ­б­ра­ни на гу­ляй, след ед­на кон­фе­рен­ция, учи­те­ли­те се ве­се­ли­ли, ка­то във ве­се­ло­то съ­б­ра­ние се яви­ли два­ма учи­те­ли, об­ле­че­но в све­ще­ни­че­с­ко об­ле­к­ло, и пред при­съ­с­т­ву­ва­щи­те учи­те­ли и гра­ж­да­ни ко­щун­с­т­ву­ва­ли и се по­ди­г­ра­ва­ли с вя­ра­та, с Го­с­по­да Ии­су­са Хри­с­та и със св. Апо­с­то­ли. Ка­з­ва­ли, че Хри­с­тос бил хвръ­к­нал, пе­ли на по­ди­г­ра­в­ка хе­ру­вим­с­ка­та пе­сен, ед­ни съ­б­ли­ча­ли, дру­ги об­ли­ча­ли све­ще­ни­те оде­я­ния и вър­ши­ли до на­си­та вси­ч­ко, що им хрум­на­ло на ум, най-оби­д­но и хул­но за вя­ра­та. През 1905 г. друг учи­тел на­ре­дил за­ба­в­ле­ние, на ко­е­то по­с­та­вил два­ма уче­ни­ци да из­го­ва­рят един ди­а­лог, в кой­то се раз­п­ра­вя­ло, че Ии­сус Хри­с­тос бил на­ка­зан, за­що­то кра­дял лук. През 1910 го­ди­на, ко­га­то един учи­тел учел де­ца­та на хо­ро­во цър­ко­в­но пе­е­не, гла­в­ни­ят учи­тел се мъ­чил да му по­пре­чи, ка­то ка­з­вал: "не же­лая уче­ни­ци­те да му­чат амин, Го­с­по­ди по­ми­луй и дру­ги по­до­б­ни глу­по­с­ти". През 1910 го­ди­на 17 ико­ни в хра­ма "Въз­не­се­ние" от гр. Шу­мен бя­ха ос­к­вер­не­ни с не­чи­с­то­тии. От на­п­ра­ве­ни­те раз­с­ле­д­ва­ния се ус­та­но­ви, че то­ва би­ло из­вър­ше­но от уче­ни­ци пе­да­го­ги­с­ти. От из­дир­ва­ни­я­та на то­ва не­чу­ва­но ко­щун­с­т­во се бе­ше ус­та­но­ви­ло още, че нра­в­с­т­ве­на­та по­к­ва­ра се ши­ре­ла най-сво­бо­д­но в са­мо­то пе­да­го­ги­че­с­ко учи­ли­ще, чий­то ди­ре­к­тор не из­пу­с­кал слу­чая да про­по­вя­д­ва, че чо­век ня­ма ду­ша, че без­с­мър­тие и за­д­г­ро­бен жи­вот са фан­та­зии и из­ми­с­ли­ци, че вси­ч­ко би­ло ма­те­рия и вси­ч­ко се по­ч­ва­ло и свър­ш­ва­ло с фун­к­ци­и­те , дви­же­ни­я­та и жи­во­та на ма­те­ри­я­та. На ед­на об­раз­цо­ва ле­к­ция в шу­мен­с­ко­то пе­да­го­ги­че­с­ко учи­ли­ще се го­во­ре­ло на те­ма, че Хри­с­тос не е Бог, че чо­век е про­из­ля­зъл от май­му­на­та и пр. Ед­на хо­с­пи­тан­т­ка на урок по За­кон Бо­жий до­пу­с­на­ла да се го­во­ри, че Ии­сус Хри­с­тос бил "аре­с­ту­ван в уча­с­тъ­ка" и др. бо­го­хул­ни не­ща.
Има­ше учи­те­ли, ко­и­то не са­мо ус­т­но, но и пи­с­ме­но - чрез пе­ча­та - раз­про­с­т­ра­ня­ва­ха сво­и­те ко­щун­с­т­ве­ни ми­с­ли и раз­ру­ши­тел­ни идеи, и раз­на­ся­ха за­ра­за и раз­т­ле­ние всред мла­де­ж­та и на­ро­да. Ето един при­мер от ми­на­ло­то. Ко­га­то бъл­гар­с­кия на­род пра­з­ну­ва­ше 25-го­ди­ш­ния юби­лей на сво­я­та Ек­зар­хия, учи­те­лят В. Т. на­пи­са и из­да­де бро­шу­ра­та: "Хри­с­ти­ян­с­т­во­то пред съ­да на со­ци­а­ли­з­ма", в ко­я­то той на­ри­ча Ии­су­са Хри­с­та "гйоз бо­я­джия" и ка­з­ва, че че би­ла ве­че из­пя­та "на­д­г­ро­б­на­та пе­сен на хри­с­ти­ян­с­т­во­то". По тоя не­до­с­то­ен на­чин то­зи бъл­гар­с­ки учи­тел оз­на­ме­ну­ва 25-го­ди­ш­ния юби­лей на най-ве­ли­кия вер­с­ки и на­ци­о­на­лен ин­с­ти­тут на бъл­гар­с­кия на­род, оня ин­с­ти­тут, кой­то въ­п­лъ­ти в се­бе си най-ве­ли­ки­те иде­а­ли на бъл­гар­с­ко­то пле­ме! И при все то­ва, тоя учи­тел не са­мо че не би­де вра­зу­мен и по­с­та­вен там, къ­де­то е мя­с­то­то на вси­ч­ки раз­ру­ши­те­ли и ко­щу­ни, но, на­про­тив, би­де по­ви­шен и на­з­на­чен за ин­с­пе­к­тор - ка­то от­ли­чие и на­г­ра­да за не­го­во­то бе­зу­мие и ко­щун­с­т­во, за не­го­вия при­с­мех и га­в­ра над съ­к­ро­ве­ни­те вер­с­ки и на­ци­о­нал­ни чу­в­с­т­ва на бъл­гар­с­кия на­род! Не­ка от тоя факт все­ки сам си на­п­ра­ви за­к­лю­че­ние - от ка­къв дух са би­ли про­ни­к­на­ти в ми­на­ло­то ня­кои дей­ци в об­ла­ст­та на на­ро­д­на­та про­с­ве­та, и ка­къв дух са на­са­ж­да­ли те всред бъл­гар­с­ка­та мла­деж и бъл­гар­с­кия на­род!
Би­ха мо­г­ли да се из­не­сат още мно­го та­ки­ва фа­к­ти, ко­и­то не са ста­ва­ли аб­со­лю­т­но в ни­коя дру­га стра­на на све­та. Оба­че, до­с­та са и по­со­че­ни­те, за да се ви­ди ка­к­ви ко­щун­с­т­ве­ни де­ла са вър­ши­ли ня­кои учи­те­ли и в ка­къв дух на от­ри­ца­ние и раз­ло­же­ние са въз­пи­та­ва­ли те през по­с­ле­д­ни­те 30 го­ди­ни на­ше­то мла­до по­ко­ле­ние, ко­е­то се­га се про­я­вя­ва чрез буй­с­т­ва, ме­те­жи, на­си­лия, убий­с­т­ва, са­мо­у­бий­с­т­ва и ру­ше­не на вси­ч­ки цен­но­с­ти.
Из­вън­ре­д­но тъ­ж­но е, че от­ри­ца­тел­ни­ят дух се е съ­з­да­вал и по­д­дър­жал в на­ши­те учи­ли­ща и всред на­ша­та уча­ща се мла­деж твър­де че­с­то до­ри и от хо­ра­та, на ко­и­то е би­ла въз­ло­же­на бла­го­ро­д­на­та за­да­ча да стро­ят на­ше­то уче­б­но-въз­пи­та­тел­но де­ло, и са има­ли све­ще­ния дълг да ра­бо­тят в учи­ли­ще­то и да све­ще­но­дей­с­т­ву­ват над мла­да­та ду­ша. С на­ше­то учи­ли­щ­но де­ло са вър­ше­ни мно­го про­из­во­ли и без­за­ко­ния, мно­го пре­с­тъ­п­на де­ма­го­гия и пар­ти­зан­с­т­во. На­ше­то уче­б­но де­ло би­де из­б­ра­но от мно­зи­на, на ко­и­то то би­де по­ве­ре­но за уре­д­ба и ус­т­рой­с­т­во, ка­то сре­д­с­т­во за про­я­ва на ли­бе­ра­ли­зъм и на­пре­д­ни­ча­вост, на сво­бо­до­ми­с­лие и вол­но­дум­с­т­во. Мно­зи­на, ко­и­то ра­бо­те­ха в об­ла­ст­та на про­с­ве­та­та и от ви­со­ки ме­с­та ръ­ко­во­де­ха на­ше­то про­с­ве­т­но де­ло, па­ра­ди­ра­ха от­к­ри­то със сво­е­то сво­бо­до­ми­с­лие и без­ве­рие, бър­за­ха да из­пре­ва­рят със сво­е­то но­ва­тор­с­т­во до­ри и най-кул­тур­ни­те стра­ни, ме­ч­та­е­ха да ста­нат об­раз­ци на по­д­ра­жа­ние не са­мо у нас, но и в чу­ж­би­на, и ча­ка­ха да по­лу­чат при­з­на­ние от бли­зо и да­ле­че.

4. Стра­ш­ни про­я­ви всред на­ша­та мла­деж

За­б­лу­де­ни хо­ра пре­вър­на­ха на­ше­то учи­ли­ще и ду­ша­та на на­ша­та мла­деж в аре­на, де­то се втур­на­ха и на­д­п­ре­ва­ря­ха вси­ч­ки от­ри­ца­тел­ни те­че­ния в съ­в­ре­мен­ния кул­ту­рен и со­ци­а­лен жи­вот. Ма­те­ри­а­ли­з­мът, со­ци­а­ли­з­мът, ате­и­з­мът, анар­хо-ко­му­ни­з­мът и дру­ги от­ри­ца­тел­ни яв­ле­ния, се про­мъ­к­на­ха най-на­пред в учи­ли­ще­то и от­там про­ни­к­на­ха всред на­ро­да. Оз­ло­бе­ни хо­ра пре­не­со­ха у нас от чу­ж­би­на те­зи раз­ру­ши­тел­ни за­ра­зи, с ко­и­то те от­ро­ви­ха ду­ша­та на на­ша­та мла­деж и на на­шия на­род, и раз­к­ла­ти­ха ос­но­ви­те на на­ше­то съ­ще­с­т­ву­ва­не. На­ше­то учи­ли­ще се пре­вър­на в три­бу­на, де­то от­к­ри­то се про­по­вя­д­ва­ше без­ве­рие, без­бо­жие, без­ду­шие и бе­зо­те­че­с­т­ве­ност. Те­зи тъм­ни си­ли из­вър­ши­ха стра­ш­ни опу­с­то­ше­ния в ду­ша­та на на­ша­та уча­ща се мла­деж. Вси­ч­ки не­ж­ни чу­в­с­т­ва и пре­жи­вя­ва­ния, вси­ч­ки въз­ви­ше­ни по­ри­ви и стре­ме­жи би­до­ха уни­що­же­ни в мно­го мла­ди ду­ши. Не­що по­ве­че: в ду­ши­те на мно­го мла­де­жи в учи­ли­ще­то би­до­ха съ­бу­де­ни ди­ви­те стра­с­ти  и раз­ру­ши­тел­ни­те ин­с­тин­к­ти. Ре­зул­та­ти­те от те­зи раз­ру­ши­тел­ни дей­с­т­вия бя­ха гро­з­ни. Всред на­ша­та уча­ща се мла­деж има чу­до­ви­щ­ни про­я­ви. Ня­ма пре­с­тъ­п­ле­ние, ко­е­то да не е би­ло из­вър­ше­но от уча­щи се би­ло въ­т­ре в са­мо­то учи­ли­ще, би­ло вън от не­го. Лъ­жа, из­ма­ми, без­че­с­тия, кра­ж­би, фал­ши­фи­ка­ции, пи­ян­с­т­ва, на­си­лия, буй­с­т­ва, са­мо­у­бий­с­т­ва, раз­в­рат, ко­щун­с­т­ва, кон­с­пи­ра­ции и пр., вси­ч­ки те­зи де­я­ния са из­вър­ш­ва­ни у нас от мла­де­жи още на учи­ли­щ­на­та ска­мей­ка! Ако би се на­п­ра­ви­ла ста­ти­с­ти­ка на пре­с­тъ­п­ле­ни­я­та, ко­и­то се из­вър­ш­ват от уча­щи се в учи­ли­ще­то или вън от не­го, би се по­лу­чи­ла ед­на не­по­но­си­мо мра­ч­на кар­ти­на. Де на све­та ста­ват тол­ко­ва убий­с­т­ва и са­мо­у­бий­с­т­ва всред уча­ща­та се мла­деж, кол­ко­то ста­ват у нас? Го­ля­ма част от на­ша­та уча­ща се мла­деж ру­ши и се са­мо­ра­з­ру­ша­ва, уби­ва и се са­мо­у­би­ва, тро­ви и се са­мо­о­т­ра­вя! Не ста­на ли оби­к­но­ве­но не­що у нас уче­ни­ка да убие своя учи­тел или учи­тел­ка, да убие друг уче­ник или уче­ни­ч­ка, че­с­то пъ­ти не са­мо да убие, но и да се са­мо­у­бие? До­с­та е да си при­по­м­ним са­мо най-но­ви­те тъ­ж­ни слу­чаи от тоя род, за да из­т­ръ­п­нем от ужас.
По-ми­на­ла­та го­ди­на се са­мо­у­би­ха уче­ник и уче­ни­ч­ка на Гор­но­бан­с­ко­то шо­се. Про­да­ж­на­та и пре­с­тъ­п­на част от на­ша­та пре­са опи­са то­ва убий­с­т­во и са­мо­у­бий­с­т­во тол­ко­ва при­в­ле­ка­тел­но ри въз­ве­ли­чи са­мо­у­бий­ци­те ка­то ге­рои тъй мно­го, че по­дир туй по­с­ле­д­ва­ха ня­кол­ко убий­с­т­ва и са­мо­у­бий­с­т­ва ме­ж­ду уче­ни­ци и уче­ни­ч­ки. Не­да­в­на един сту­дент за­к­ла всред сто­ли­ца­та на ули­ца "Кър­ни­г­ра­д­с­ка" ед­на уче­ни­ч­ка и по­дир туй се са­мо­за­к­ла. Ско­ро след то­ва един два­на­де­се­т­го­ди­шен уче­ник от про­гим­на­зи­я­та "Граф Иг­на­ти­ев" на­му­ш­ка с нож своя два­на­де­се­т­го­ди­шен дру­гар в дво­ра на учи­ли­ще­то пред очи­те на вси­ч­ки уче­ни­ци. На 3 фе­в­ру­а­рий т. г. два­ма уче­ни­ка се ска­ра­ли на ед­на сва­т­ба в Трън. Еди­ни­ят от тях из­ва­дил ре­вол­вер, на­ра­нил те­ж­ко с ня­кол­ко кур­шу­ма своя дру­гар и го по­ва­лил на зе­мя­та об­лян в кър­ви. На 22 ок­том­в­рий т. г. един уче­ник гим­на­зист от VII клас, кой­то е ис­кал да му се пи­шат ху­ба­ви бе­ле­ж­ки без да учи, уби в Лом сво­я­та учи­тел­ка, и след то­ва се са­мо­у­би. Пре­ди ед­на го­ди­на, ко­га­то уче­ни­ци­те от гим­на­зи­я­та в един про­вин­ци­а­лен град са из­пъл­ня­ва­ли тру­до­ва те­го­ба, един уче­ник ди­г­нал ко­па­ч­ка­та, раз­бил гла­ва­та на своя учи­тел и го по­ва­лил мър­тъв на зе­мя­та, са­мо за­що­то е бил смъм­рен за не­що. Та­ка че, на­ши­те уче­ни­ци но­сят но­жо­ве, бръ­с­на­чи и ре­вол­ве­ри и са го­то­ви да за­ко­лят или за­с­т­ре­лят ня­кой свой учи­тел, ня­кой свой дру­гар или ня­коя уче­ни­ч­ка. Ако ли пък са про­пу­с­на­ли да се въ­о­ръ­жат, те из­по­л­з­ват пър­вия пре­д­мет, кой­то им по­па­д­не в ръ­ка, за да раз­би­ят гла­ва­та на своя учи­тел.
Ами за­п­ла­ш­ва­ни­я­та, на­си­ли­я­та и по­бо­и­те, на­на­ся­ни от уче­ни­ци над учи­те­ли? Ня­ма се­ри­о­зен и до­б­ро­съ­ве­с­тен учи­тел, кой­то да е бил по-твърд и по-взи­с­ка­те­лен към уче­ни­ци­те, и да е ос­та­нал не­за­п­ла­ш­ван и не­те­ро­ри­зи­ран от тях.
Има съ­що слу­чаи, в ко­и­то уче­ни­ци са из­ну­д­ва­ли - чрез за­ка­ни и те­рор - па­ри от раз­ли­ч­ни ли­ца. От то­зи род на­си­лие до фор­ме­но­то раз­бой­ни­че­с­т­во, ко­е­то цъ­ф­ти у нас, има са­мо ед­на кра­ч­ка. Из­ве­с­т­но е, че член и ук­ри­ва­тел на раз­бой­ни­че­с­ка­та бан­да, ко­я­то по бял ден об­ра по­с­то­ян­на­та ко­ми­сия в Со­фия и из­вър­ши ред оби­ри и убий­с­т­ва и дру­га­де, е бил и един сту­дент от дър­жа­в­ния уни­вер­си­тет.
Все­и­з­ве­с­т­ни са бун­то­ве­те и буй­с­т­ва­та в на­ши­те сре­д­ни уче­б­ни за­ве­де­ния. По­з­на­то е на вси­ч­ки ни на­по­с­ле­дък и най-опа­с­но­то яв­ле­ние в тая по­со­ка - оно­ва яв­ле­ние, ко­е­то има за цел не са­мо раз­с­т­рой­с­т­во­то на учи­ли­ще­то и уче­б­но­то де­ло, но и раз­ру­ше­ни­е­то на об­ще­с­т­ве­ния строй и ги­бел­та на оте­че­с­т­во­то: кон­с­пи­ра­ти­в­ни­те ор­га­ни­за­ции и те­ро­ри­с­ти­ч­ни­те яд­ки, ор­га­ни­зи­ра­ни от уче­ни­ци и уче­ни­ч­ки в са­ми­те учи­ли­ща.
Кон­с­пи­ра­ти­в­на­та дей­ност в на­ши­те учи­ли­ща всред на­ши­те уче­ни­ци про­дъл­жа­ва и се­га. Пре­ди ня­кол­ко вре­ме в сто­ли­ца­та ста­на кон­г­ре­сът на ед­на бол­ше­ви­ш­ка ор­га­ни­за­ция у нас, при­к­ри­ва­на под ед­но хри­си­мо, бла­го­ви­д­но име. Тоя кон­г­рес би­де по­з­д­ра­вен от пре­д­с­та­ви­те­ли на "гру­па уче­ни­ци" от ед­но про­фе­си­о­нал­но уче­б­но за­ве­де­ние в Со­фия. Ка­к­ва е тая "гру­па" и ка­к­во оз­на­ча­ва не­й­на­та по­с­тъ­п­ка в тоя слу­чай - мо­же все­ки да раз­бе­ре. Та­ки­ва уче­ни­че­с­ки "гру­пи" съ­ще­с­т­ву­ват си­гур­но и в мно­го дру­ги учи­ли­ща. Пре­ди из­ве­с­т­но вре­ме в един ок­ръ­жен про­вин­ци­а­лен град би­де ос­но­ва­но от уче­ни­ци гим­на­зи­с­ти пра­во­с­ла­в­но хри­с­ти­ян­с­ко дру­же­с­т­во. Оба­че, в гим­на­зи­я­та има­ло ос­но­ва­но тай­но анар­хо­ко­му­ни­с­ти­че­с­ко дру­же­с­т­во. По за­по­вед на сво­и­те го­с­по­да­ри, чле­но­ве­те на то­ва дру­же­с­т­во вле­з­ли из­ця­ло в но­во­о­с­но­ва­но­то хри­с­ти­ян­с­ко дру­же­с­т­во с цел да го раз­с­т­ро­ят и въ­о­б­ще да на­п­ра­вят не­въз­мо­ж­на вся­ка­к­ва ор­га­ни­зи­ра­на хри­с­ти­ян­с­ко-въз­пи­та­тел­на дей­ност всред уче­ни­ци­те. И те ус­пя­ха. И ще ус­пя­ват, гла­в­но за­туй, за­що­то на мно­го ме­с­та учи­ли­щ­ни­те вла­с­ти не са­мо че не да­ват ни­ка­к­во съ­дей­с­т­вие да се ор­га­ни­зи­ра учи­ли­щ­на­та мла­деж в хри­с­ти­ян­с­ко-въз­пи­та­тел­ни дру­же­с­т­ва, но и упо­ри­то - ко­га яв­но, ко­га при­к­ри­то - пре­чат на вси­ч­ки по­до­б­ни опи­ти. С от­ри­ца­те­лен дух са про­пи­ти и ня­кои сдру­же­ния, ко­и­то пър­во­на­чал­но по ус­тав и фор­ма са си по­с­та­ви­ли ху­ба­ви це­ли, ка­к­то е напр. слу­чая с ня­кой въз­дър­жа­тел­ни дру­же­с­т­ва. Из­ве­с­т­но е съ­що, че об­щи­ят съ­юз на уче­ни­че­с­ки­те въз­дър­жа­тел­ни дру­же­с­т­ва би­де ско­ро мно­го ло­в­ко бол­ше­ви­зи­ран на­пъл­но и за­то­ва ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та се ви­дя при­ну­де­но да го раз­ту­ри.
С ду­ха на от­ри­ца­ни­е­то и раз­ло­же­ни­е­то са про­пи­ти и мно­го мла­де­жи от ви­с­ши­те уче­б­ни за­ве­де­ния у нас. На­пъл­но бол­ше­ви­зи­ра­ни са та­ка на­ре­че­ни­те ака­де­ми­ч­ни дру­же­с­т­ва при раз­ли­ч­ни­те фа­кул­те­ти от дър­жа­в­ния уни­вер­си­тет. Сту­ден­ти­те от те­зи дру­же­с­т­ва во­дят уси­ле­на бол­ше­ви­ш­ка про­па­ган­да, из­да­ват ве­с­т­ни­ци и по­зи­ви с край­но про­во­ка­тор­с­ко съ­дър­жа­ние, ус­т­рой­ват съ­б­ра­ния и де­мон­с­т­ра­ции, ка­к­то бе­ше слу­ча­ят на Бо­те­вия пра­з­ник през та­зи го­ди­на, и пр. По слу­чай Бо­те­вия пра­з­ник те­зи сту­ден­ти из­да­до­ха по­зив, в кой­то ме­ж­ду дру­го­то се ка­з­ва (за­па­з­ва­ме пра­во­пи­са на по­зи­ва):
"Бо­тев при­на­д­ле­жи са­мо на тру­дя­щия се уг­не­тен на­род; на въз­хо­дя­ща­та про­ле­тар­с­ка кла­са; на тру­до­ва­та мла­деж той се ро­ди, жи­вя и ум­ря за тях. И кла­са­та на про­ле­та­ри­а­та; ог­ром­на­та ма­са на уг­не­те­но­то бе­д­но се­ля­че­с­т­во и ко­и­то имат ед­ни­ч­ко­то мо­рал­но пра­во да че­с­т­ву­ват па­мет­та на ве­ли­кия ре­во­лю­ци­о­нер Бо­тев.
...Бо­тев не при­на­д­ле­жи на фа­ши­с­т­ка­та ре­а­к­ция и ди­к­та­ту­ра - той бе враг на ек­с­п­ло­а­та­то­ри­те и по­ти­с­ни­ци­те. И тия, ко­и­то кла­ха на­ро­да, ка­к­то и тур­чин не го е клал, тия, ко­и­то уни­що­жи­ха ця­ла пле­я­да бо­те­в­ци, ня­мат пра­во да ко­щун­с­т­ву­ват с не­го­ва­та па­мет. В де­нят на Бо­те­ва тря­б­ва да бъ­де раз­бу­ле­но ли­це­ме­ри­е­то на бур­жо­а­зи­я­та; тя тря­б­ва да бъ­де де­ма­с­ки­ра­на!"
По­зи­вът свър­ш­ва със сле­д­ни­те за­ка­ни:
"Ко­ле­ги... на бор­ба! Вси­ч­ко под зна­ме­то на про­ле­та­ри­а­та!... До­лу фа­ши­с­т­ка­та ди­к­та­ту­ра! Пъл­на и бе­зу­с­ло­в­на ам­ни­с­тия! До­лу из­к­лю­чи­тел­ния ЗЗД! до­лу ръ­це­те от на­ро­д­но­то сту­ден­т­че­с­т­во, до­лу ре­а­к­ци­он­на­та про­с­ве­т­на по­ли­ти­ка. Смърт на фа­ши­з­ма! Да жи­вее ос­во­бо­ди­тел­но­то де­ло на про­ле­та­ри­а­та и вси­ч­ки тру­дя­щи се! Да жи­вее бъл­гар­с­ка­та на­ро­д­на фе­де­ра­ция! Да жи­вее ве­ли­кия за­щи­т­ник на вси­ч­ки по­ро­бе­ни и уг­не­те­ни, сме­лия бо­рец про­тив им­пе­ри­а­ли­с­ти­че­с­ки­те раз­бой­ни­ци - СССР! Вой­на на им­пер. вой­на! На бор­ба за хляб, сво­бо­да, све­т­ли­на! На бор­ба за тър­же­с­т­во­то вла­ст­та на тру­дя­щи­те се! - От гру­па на­ро­д­ни сту­ден­ти."
Та­ка за­вър­ш­ва тоя по­зив на сту­ден­ти от бъл­гар­с­кия дър­жа­вен уни­вер­си­тет! При те­зи фа­к­ти не­ка все­ки се по­за­ми­с­ли и сам си на­п­ра­ви ну­ж­ни­те за­к­лю­че­ния.
За кра­ж­би­те и фал­ши­фи­ка­ци­и­те в на­ши­те учи­ли­ща ня­ма ну­ж­да и да се го­во­ри: те са мно­го­б­рой­ни и раз­но­о­б­ра­з­ни. Ед­ва ли има у нас сре­д­но уче­б­но за­ве­де­ние, къ­де­то да не са из­вър­ше­ни вул­гар­ни кра­ж­би и про­фе­си­о­нал­ни фал­ши­фи­ка­ции, къ­де­то уче­ни­ци да не са от­к­ра­д­на­ли, напр. учи­ли­щ­ни пе­ча­ти и да не са фал­ши­фи­ци­ра­ли учи­ли­щ­ни до­ку­мен­ти.
От­но­ше­ни­я­та и сно­ше­ни­я­та ме­ж­ду уче­ни­ци и уче­ни­ч­ки от сре­д­ни­те учи­ли­ща са твър­де че­с­то до­с­та сво­бо­д­ни и не­с­дър­жа­ни. Кой не е ви­ж­дал всред бял ден по ули­ца­та уче­ни­ци да се дър­жат към уче­ни­ч­ки дръ­з­ко, а уче­ни­ч­ки към уче­ни­ци - ко­ке­т­но и пре­ди­з­ви­ка­тел­но? До­пре­ди ня­кол­ко вре­ме - пре­ди ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та да за­б­ра­ни на уче­ни­ци­те е уче­ни­ч­ки­те да ски­тат до къ­с­но ве­чер­но вре­ме из ули­ци­те, но­щ­ни­те по­д­ви­зи и по­хо­ж­де­ния на уче­ни­ци и уче­ни­ч­ки не бя­ха ря­д­ко не­що. На­да­ли е ос­та­нал не­у­жа­сен и не­от­в­ра­тен ня­кои чо­век с мо­рал­но чу­в­с­т­во и свян от оня от­в­ра­ти­те­лен слу­чай, кой­то пре­ди го­ди­на и по­ло­ви­на би­де из­не­сен в пре­са­та, а имен­но: как три­на­де­сет уче­ни­ка са из­на­си­ли­ли ед­на уче­ни­ч­ка в Юч-бу­нар! Те­зи дни един ле­кар из­не­се един друг гро­зен и по­зо­рен факт: при един вне­за­пен обиск в до­ма на ед­ва сво­д­ни­ца, по­ли­ци­я­та на­ме­ри­ха се­дем гим­на­зи­с­т­ки, ко­и­то оти­ш­ли там, за да блу­д­с­т­ву­ват! Има ли ба­щи и май­ки, има ли учи­ли­щ­ни и об­ще­с­т­ве­ни вла­с­ти, ко­и­то би­ха мо­г­ли да ос­та­нат спо­кой­ни при та­ки­ва не­чу­ва­ни па­де­ния на бъл­гар­с­ки де­ви­ци? Има ли бъл­га­рин с мо­рал­но чу­в­с­т­во и съ­вест, кой­то би мо­гъл при та­ко­ва ма­со­во про­с­ти­ту­и­ра­не на де­ви­ци, ка­к­то е слу­ча­ят със се­дем­тях гим­на­зи­с­т­ки, да не по­чу­в­с­т­ву­ва по­зо­ра за бъл­гар­с­ка­та мо­ма, за бъл­гар­с­ка­та уче­ни­ч­ка, за бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще, за бъл­гар­с­ко­то име! - А кол­ко и ка­к­ви ли са не­з­най­ни­те слу­чай от тоя род!
Въ­о­б­ще, по­ве­де­ни­е­то и дър­жа­ни­е­то на на­ши­те уче­ни­ци и уче­ни­ч­ки е не вся­ко­га при­с­той­но и до­с­то­ле­п­но. У тях чу­в­с­т­во­то на ува­же­ние и са­мо­у­ва­же­ние е мно­го сла­бо. На­про­тив: те твър­де че­с­то на­па­дат и ос­кър­бя­ват без при­чи­на мир­ни и по­ч­те­ни гра­ж­да­ни, ко­и­то, щом за­бе­ле­жат гру­па уче­ни­ци да сто­ят или вър­вят по ули­ца­та, бя­гат на дру­гия край или сви­ват по дру­га ули­ца, за­що­то мо­гат да бъ­дат на­г­ру­бе­ни и оби­де­ни, и за­що­то не ис­кат да слу­шат гру­би и че­с­то пъ­ти не­при­с­той­ни раз­го­во­ри, по­д­мя­та­ния и за­ка­ч­ки.
На­пъл­но от­ри­ца­тел­но, а по­ня­ко­га и пря­ко ко­щун­с­т­ве­но е от­но­ше­ни­е­то на на­ша­та уча­ща се мла­деж към све­ще­ни не­ща и ин­с­ти­ту­ти, ка­то напр. хра­мо­ве­те, пред ко­и­то чо­ве­че­с­т­во­то вся­ко­га е из­пи­т­ва­ло чу­в­с­т­во не са­мо на по­чит, но и на бла­го­го­ве­ние. Ка­к­то спо­ме­на­х­ме и на дру­го мя­с­то, пре­ди ня­кол­ко го­ди­ни, уче­ни­ци от пе­да­го­ги­че­с­ко­то учи­ли­ще в един про­вин­ци­а­лен град за­ца­па­ха с не­чи­с­то­тии ико­ни­те в цър­к­ва­та! Тая по­с­тъ­п­ка, въз­мо­ж­на не за чо­ве­ш­ки ро­ж­би, а са­мо за чо­ве­ш­ки из­ча­дия, по гну­со­та и от­в­ра­ти­тел­ност, по умо­пом­ра­че­ние и де­мо­ни­ч­ност не стои да­ле­че от де­мо­ни­ч­но­то зло­де­я­ние на ония из­вер­ги, ко­и­то хвър­ли­ха във въз­ду­ха ка­те­д­ра­ла­та "Св. Не­де­ля"! Че на­ша­та уча­ща се мла­деж е спо­со­б­на на по­до­б­ни ко­щун­с­т­ве­ни и де­мо­ни­ч­ни де­я­ния, се ви­ж­да и от сле­д­ния факт, кой­то би тря­б­ва­ло да ни ужа­си. След пъ­к­ле­но­то зло­де­я­ние в Со­фий­с­ка­та ка­те­д­ра­ла, оно­ва без­при­мер­но зло­де­я­ние, ко­е­то по­к­ри с по­зор на­ша­та стра­на и по­г­ну­си це­лия свят, в ед­на со­фий­с­ка гим­на­зия би­де на­п­ра­ве­на ан­ке­та, от ко­я­то из­ле­зе, че ед­на пе­та от гим­на­зи­с­ти­те, не са­мо че не се ужа­си­ли и по­г­ну­си­ли от то­ва без­с­пор­но по своя ужас и гну­со­та пре­с­тъ­п­ле­ние, но са го одо­б­ря­ва­ли на­пъл­но и би­ли във въз­торг от не­го! По­дир един та­къв ужа­ся­ващ факт, сам по се­бе си въз­ни­к­ва тра­ги­ч­ни­ят въ­п­рос: ка­къв сми­съл има въ­о­б­ще съ­ще­с­т­ву­ва­не­то на ед­но учи­ли­ще и ед­но уче­б­но де­ло, ко­е­то мо­же да по­д­го­т­ви по­до­б­ни чу­до­ви­ща?

5. При­з­на­ния и гри­жи на Ми­ни­с­тер­с­т­во­то
на про­с­ве­та­та


За все­ки про­с­ве­тен и до­б­ро­съ­ве­с­тен чо­век, за все­ки ро­до­лю­бив и съ­з­на­те­лен бъл­га­рин, кой­то ми­с­ли за бъ­де­ще­то на своя род и сво­я­та ро­ди­на, е яс­но, че на­ше­то учи­ли­ще от ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия на­сам да­ва пре­дим­но от­ри­ца­тел­ни ре­зул­та­ти. Мал­ко­то по­з­на­ния, ко­и­то то на­х­вър­ля ха­о­ти­ч­но в гла­ва­та на уче­ни­ка, не мо­гат да из­ку­пят и по­п­ра­вят не­из­ме­ри­ми­те опу­с­то­ше­ния, ко­и­то то при­чи­ня­ва в ду­ша­та на на­ша­та мла­деж. То­газ, ко­га­то мно­го по­з­на­ния, ко­и­то да­ва на­ше­то учи­ли­ще, са съ­в­сем съм­ни­тел­ни по сво­я­та цен­ност и зна­че­ние, на­пъл­но си­гур­но е, че то уни­що­жа­ва в ду­ши­те на мно­го мла­де­жи вси­ч­ки ве­ли­ки мо­рал­ни, ре­ли­ги­о­з­ни и чо­ве­ш­ки цен­но­с­ти, с ко­и­то ни­що дру­го не би мо­г­ло до­ри и да се сра­в­ни.
Пе­чал­ни­те ре­зул­та­ти в на­ше­то учи­ли­ще и на­ше­то уче­б­но-про­с­ве­т­но де­ло ви­ж­да­ме и при­з­на­ва­ме по­ч­ти вси­ч­ки. Тях не ис­кат да при­з­на­ят са­мо ония, ко­и­то по­с­та­ви­ха на­ше­то уче­б­но де­ло на фал­ши­ви ос­но­ви, раз­ру­ши­ха на­ше­то учи­ли­ще в не­го­ва­та съ­щ­ност, по­ве­до­ха на­ша­та мла­деж по ги­бел­ни пъ­ти­ща и тла­с­на­ха на­шия на­род към про­паст. Оба­че, най-ва­ж­но­то в тоя слу­чай е, че ги­бел­ни­те ре­зул­та­ти в на­ше­то учи­ли­ще при­з­на­ва и пър­ви­ят про­с­ве­тен ин­с­ти­тут у нас: при­з­на­ва го и са­мо­то Ми­ни­с­тер­с­т­во на про­с­ве­та­та. То­ва е зна­ме­на­тел­но, за­що­то у нас пръв път се слу­ч­ва - ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та да при­з­нае не­дъ­зи­те и от­ри­ца­тел­ни­те ре­зул­та­ти на ед­но уче­б­но въз­пи­та­тел­но де­ло, ко­е­то то уре­ж­да и за ко­е­то то но­си пър­ва­та и по­с­ле­д­на­та от­го­вор­ност. До пре­ди ня­кое вре­ме вси­ч­ки, ко­и­то ра­бо­те­ха в об­ла­ст­та на на­ша­та учи­ли­щ­на про­с­ве­та, от ми­ни­с­тъ­ра до по­с­ле­д­ния учи­тел в по­с­ле­д­но­то се­ло, счи­та­ха се­бе си за пра­ви и не­по­г­ре­ши­ми, на­ше­то уче­б­но-про­с­ве­т­но де­ло за съ­вър­ше­но и на­ше­то учи­ли­ще за не­при­ко­с­но­ве­но. Те не до­пу­с­ка­ха да се ка­же ни­що ло­шо за учи­ли­ще­то и про­с­ве­т­но­то де­ло. Ед­ни от тях вър­ше­ха то­ва от са­мо­на­де­я­ност, за­с­ле­п­ле­ние и са­мо­за­б­ра­ва, а дру­ги зло­у­ми­ш­ле­но, за да мо­гат в мъл­ча­ние и мрак да вър­шат спо­кой­но сво­е­то раз­ру­ши­тел­но де­ло в учи­ли­ще­то. Се­га ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та не са­мо че при­з­на­ва зло­по­лу­ч­ни­те ре­зул­та­ти в на­ше­то учи­ли­ще и ги­бел­ни­те про­я­ви сред на­ша­та учи­ли­щ­на мла­деж, но и ги чу­в­с­т­ва ка­то те­ж­ка гри­жа и те­ж­ка от­го­вор­ност за се­бе си. То по­ла­га уси­лия за да спре или по­не ог­ра­ни­чи зло­то, ко­е­то, за съ­жа­ле­ние, про­дъл­жа­ва да се ши­ри без­с­пир­но, за­що­то не се взи­мат про­тив не­го по­ч­ти ни­ка­к­ви ефи­ка­с­ни и ре­ши­тел­ни мер­ки. А та­ки­ва мер­ки не се взи­мат, за­що­то ми­ни­с­тер­с­т­во­то не схва­ща зло­то в ця­ла­та глъ­би­на и не го об­х­ва­ща в ця­ла­та не­го­ва ши­ри­на. То още не се е до­ко­с­на­ло до ис­тин­с­ки­те при­чи­ни за то­ва не­из­ме­ри­мо зло и още не го е схва­на­ло в не­го­ва­та съ­щ­ност. За да се ви­дят при­з­на­ни­я­та и раз­би­ра­ни­я­та на ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та по един съ­д­бо­но­сен въ­п­рос, ще при­ве­дем тук не­го­во­то ок­ръ­ж­но от 4 ап­рил т. г. (под Nо 8947), ко­е­то е по­д­пи­са­но от ми­ни­с­тъ­ра, от гла­в­ния се­к­ре­тар и от на­чал­ни­ка на сре­д­но­то об­ра­зо­ва­ние. По­д­пи­си­те на три­те пър­ви ли­ца в ми­ни­с­тер­с­т­во­то по­ка­з­ват ка­к­во зна­че­ние се от­да­ва на то­ва ок­ръ­ж­но. То гла­си:
"През по­с­ле­д­ни­те ня­кол­ко ме­се­ци Ми­ни­с­тер­с­т­во­то за­бе­ля­з­ва, че уче­ни­че­с­ки­те по­с­тъ­п­ки от до­с­та се­ри­о­зен ха­ра­к­тер са зна­чи­тел­но за­че­с­ти­ли в на­ши­те сре­д­ни учи­ли­ща. Учи­тел­с­ки­те съ­ве­ти и ми­ни­с­тер­с­т­во­то са би­ли при­ну­де­ни през по­с­ле­д­но вре­ме да на­ка­з­ват уче­ни­ци и уче­ни­ч­ки за кра­ж­би в учи­ли­ще­то и вън от не­го; за пи­ян­с­т­во и убий­с­т­во, за фал­ши­фи­ци­ра­не на сви­де­тел­с­т­ва и до­ку­мен­ти, за не­мо­рал­ни де­я­ния, за на­на­ся­не по­бой на учи­те­ли, за из­т­ри­ва­не на от­съ­с­т­вия от дне­в­ни­ци, за дръ­з­ко пре­пи­с­ва­не при кла­с­ни ра­бо­ти и п. и пр.. А на г-да учи­те­ли­те е из­ве­с­т­но, че на тоя го­лям брой зна­чи­тел­ни и се­ри­о­з­ни уче­ни­ш­ки про­с­тъ­п­ки, ко­и­то са ве­че сти­г­на­ли до ми­ни­с­тер­с­т­во­то, във вся­ко учи­ли­ще от­го­ва­ря друг още по-го­лям брой уче­ни­ш­ки про­с­тъ­п­ки, с ко­и­то учи­тел­с­ки­те съ­ве­ти се спра­вят са­ми. Ето за­що ми­ни­с­тер­с­т­во­то не мо­же да не спре вни­ма­ни­е­то на г-да ди­ре­к­то­ри­те и г-да учи­те­ли­те вър­ху тоя факт. На що се дъл­жи той? На­и­с­ти­на, на вси­ч­ки нам е из­ве­с­т­на ця­ла­та сло­ж­ност на ония си­ли и при­чи­ни от ин­ди­ви­ду­а­лен,пси­хи­чен, на­с­ле­д­с­т­вен, се­ме­ен и об­ще­с­т­вен ха­ра­к­тер, ко­и­то, пре­п­ле­те­ни ед­на с дру­га, вли­я­ят вър­ху по­ве­де­ни­е­то и дей­с­т­ви­я­та на уче­ни­ци­те. Но вси­ч­ки ние сме убе­де­ни съ­що тъй, че за пра­вил­ния и нор­ма­лен жи­вот в ед­но учи­ли­ще не мал­ко зна­че­ние има и во­ля­та и уси­ли­я­та на учи­те­ли­те, ко­и­то ра­бо­тят в не­го. Ця­ла­та учи­ли­щ­на си­с­те­ма у нас е по­с­т­ро­е­на вър­ху убе­ж­де­ни­е­то , че, въ­п­ре­ки мно­го стра­ни­ч­ни фа­к­то­ри, учи­те­лят мо­же да по­п­ра­ви, да очи­с­ти, да ук­ре­пи, да пре­ро­ди и на­пъ­ти уче­ни­ци­те си, ка­то им вну­ши и вдъ­х­не из­ве­с­т­ни ръ­ко­во­д­ни на­ча­ла, из­ве­с­т­ни раз­би­ра­ния и из­ве­с­т­ни иде­а­ли. Из­ли­зай­ки от то­ва убе­ж­де­ние, ми­ни­с­тер­с­т­во­то има пра­во да ми­с­ли сле­до­ва­тел­но, че дял от от­го­вор­ност за про­с­тъ­п­ки­те на уче­ни­ци­те в ед­но учи­ли­ще имат и учи­те­ли­те, ко­и­то ра­бо­тят там, и за­то­ва са длъ­ж­ни да взи­мат вси­ч­ки мер­ки и да на­п­ра­вят вси­ч­ко за­ви­се­що от тях, за да се ог­ра­ни­чат ка­за­ни­те про­с­тъ­п­ки до нор­мал­но­то им по­ло­же­ние. Бол­но­то вре­ме, ко­е­то пре­жи­вя­ва­ме през по­с­ле­д­ни­те де­сет го­ди­ни, не се е свър­ши­ло. Не­дъ­зи­те, ко­и­то то ос­та­ви в це­лия ни жи­вот и в учи­ли­ще­то, не са из­че­з­на­ли. На все­ки жив де­ец у нас още се на­ла­га да бъ­де на­щ­рек и да да­де ра­бо­та мно­го по-усър­д­на от тая, ко­я­то се да­ва при нор­мал­но вре­ме. Сре­д­но­ш­кол­с­ко­то ни учи­тел­с­т­во във връ­з­ка с ок­ръ­ж­ни Nо 25732 от 15.Х.1925 год и Nо 4435 от 27.II.1926 г. са­мо, мо­же да се ка­же, фор­му­ли­ра и на­бе­ля­за ония уси­лия и го­ле­ми за­да­чи, ко­и­то му пре­д­с­то­ят да раз­вие и раз­ре­ши в про­дъл­же­ние на ре­ди­ца го­ди­ни, за да мо­же на­ро­д­ни­ят ни жи­вот от­но­во да се на­со­чи на прав път.
По­ра­ди туй, ка­то на­по­м­ня она­зи дей­ност, що се пре­по­ръ­ч­ва с по­ме­на­ти­те ок­ръ­ж­ни, ми­ни­с­тер­с­т­во­то по­д­ка­ня г-да ди­ре­к­то­ри­те и г-да учи­те­ли­те да за­си­лят още по­ве­че бди­тел­но­ст­та си и на­д­зо­ра си над уче­ни­ци­те в учи­ли­ще­то и вън от не­го, за да се на­ма­лят до ми­ни­мум тия про­я­ви, ко­и­то са при­чи­на на на­с­то­я­що­то ок­ръ­ж­но. Един сим­п­том още, кой­то съ­що го­во­ри, че бди­тел­но­ст­та и кон­т­ро­лът над уче­ни­ци­те са от­с­ла­бе­ни, е и фа­к­тът, че ня­кои уче­ни­че­с­ки ор­га­ни­за­ции през по­с­ле­д­но вре­ме са се из­п­лъ­з­на­ли от вли­я­ни­е­то на учи­ли­ще­то и са се по­с­та­ви­ли под вли­я­ни­е­то на из­въ­ну­чи­ли­щ­ни те­че­ния и фа­к­то­ри, но­си­те­ли са­мо на па­ко­с­ти и раз­ру­ше­ния у нас.
Пред вид на вси­ч­ко го­ре­и­з­ло­же­но, умо­ля­ва­те се, Го­с­по­ди­не Ди­ре­к­то­ре, в спе­ци­ал­но за­се­да­ние на учи­тел­с­кия съ­вет да си да­де­те от­чет за съ­с­то­я­ни­е­то на учи­ли­ще­то Ви в то­ва от­но­ше­ние и да об­ми­с­ли­те въ­п­ро­са за учи­ли­щ­ния и из­въ­ну­чи­ли­щ­ния кон­т­рол над уче­ни­ци­те в по­ве­ре­но­то Ви учи­ли­ще. Ре­ше­ни­я­та на учи­тел­с­кия съ­вет ще съ­о­б­щи­те в Ми­ни­с­тер­с­т­во­то до 1 май т. г."
В то­ва ок­ръ­ж­но ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та са­мо по­со­ч­ва ня­кой от мно­го­б­рой­ни­те те­ж­ки про­я­ви всред на­ша­та учи­ли­щ­на мла­деж и при­з­на­ва пе­чал­ни­те ре­зул­та­ти в на­ше­то учи­ли­ще. То се за­пи­т­ва: на що се дъл­жи тоя факт? Оба­че, не да­ва ни­ка­къв оп­ре­де­лен от­го­вор, а са­мо ка­з­ва, че има­ло ця­ла сло­ж­ност от си­ли и при­чи­ни, ко­и­то вли­я­е­ли вър­ху по­ве­де­ни­е­то и дей­с­т­ви­я­та на уче­ни­ци­те. Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та не се опи­т­ва да раз­к­рие ка­к­ви са те­зи тъм­ни си­ли и при­чи­ни, ко­и­то дей­с­т­ву­ват ка­то раз­ру­ши­тел­на сти­хия в учи­ли­ще­то и всред мла­де­ж­та. По тоя на­чин то пра­ви пър­ва­та съ­д­бо­но­с­на гре­ш­ка. Щом пре­д­ва­ри­тел­но не се на­ми­рат и не се по­со­ч­ват ис­тин­с­ки­те при­чи­ни на зло­то, на­п­ра­з­но са вси­ч­ки уси­лия, ко­и­то ис­кат да го пре­ма­х­нат. По­не­же те­зи при­чи­ни ос­та­ват не­из­ве­с­т­ни, не мо­же да има яс­на пре­д­с­та­ва за си­гур­ни­те мер­ки, ко­и­то тря­б­ва да се взе­мат про­тив зло­то, ни­то пък мо­же да се по­де­ме ед­на трай­на пла­но­мер­на дей­ност за бор­ба про­тив не­го. Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та из­ка­з­ва убе­ж­де­ни­е­то, че "учи­те­лят мо­же да по­п­ра­ви, да очи­с­ти, да ук­ре­пи, да пре­ро­ди и на­пъ­ти уче­ни­ци­те си, ка­то им вну­ши и вдъ­х­не из­ве­с­т­ни ръ­ко­во­д­ни на­ча­ла, из­ве­с­т­ни раз­би­ра­ния и из­ве­с­т­ни иде­а­ли". На­и­с­ти­на, мо­же би най-ве­ли­ко­то не­що, ко­е­то се из­вър­ш­ва в ду­ша­та на чо­ве­ка, е очи­с­т­ва­не­то , пре­ра­ж­да­не­то. То­ва изи­с­к­ва ми­ни­с­тер­с­т­во­то за на­ша­та мла­деж от сре­д­ни­те учи­ли­ща. Но с ка­к­ви сре­д­с­т­ва ще се из­вър­ши тоя тайн­с­т­вен, дъл­бок въ­т­ре­шен про­цес? До­с­та ли е за та­зи ве­ли­ка цел - учи­те­ли­те са­мо да вну­шат на сво­и­те уче­ни­ци из­ве­с­т­ни (?) ръ­ко­во­д­ни на­ча­ла, из­ве­с­т­ни (?) раз­би­ра­ния и из­ве­с­т­ни (?) иде­а­ли, ка­к­то се из­ра­зя­ва ми­ни­с­тер­с­т­во­то? То не ка­з­ва ка­к­ви тря­б­ва да бъ­дат те­зи ръ­ко­во­д­ни на­ча­ла, те­зи раз­би­ра­ния и те­зи иде­а­ли. А тъ­к­мо то­ва е най-ва­ж­но­то, то­ва е съ­ще­с­т­ве­но­то. Или мо­же би те мо­гат да бъ­дат без­раз­ли­ч­ни - са­мо да бъ­дат ня­ка­к­ви, то все ед­но ка­к­ви са? То­ва, оба­че, зна­чи да се про­по­вя­д­ва ед­но оп­ре­де­ле­но, ед­но из­ве­с­т­но на­ча­ло: на­ча­ло­то на без­раз­ли­чи­е­то, на анар­хи­я­та и на раз­ло­же­ни­е­то. На­ше­то учи­ли­ще би­де раз­ру­ше­но и на­ша­та мла­деж от­ро­ве­на чрез из­ве­с­т­ни раз­би­ра­ния. Оба­че, те­зи на­ча­ла и те­зи раз­би­ра­ния бя­ха ги­бел­ни.
Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та ка­з­ва, че "дял от от­го­вор­но­ст­та за про­с­тъ­п­ки­те на уче­ни­ци­те в ед­но учи­ли­ще имат и учи­те­ли­те" за­туй, за­що­то те не са свър­ши­ли то­ва, ко­е­то са мо­г­ли и са би­ли длъ­ж­ни да вър­шат: не са вли­я­е­ли вър­ху уче­ни­ци­те с из­ве­с­т­ни ръ­ко­во­д­ни на­ча­ла и раз­би­ра­ния. На­и­с­ти­на, го­ля­ма е от­го­вор­но­ст­та на ония учи­те­ли, ко­и­то са би­ли не­до­б­ро­съ­ве­с­т­ни в из­пъл­не­ни­е­то на своя дълг и са про­пу­с­ка­ли да вър­шат оно­ва, ко­е­то им е по­ве­ля­вал тоя дълг. Оба­че, не­съм­не­но по-те­ж­ка е от­го­вор­но­ст­та на го­ля­ма част учи­те­ли не са­мо за­туй, те не са вър­ши­ли то­ва, ко­е­то е тря­б­ва­ло да вър­шат, но най-мно­го за­туй, за­що­то те са вър­ши­ли то­ва, ко­е­то не е тря­б­ва­ло по ни­кой на­чин да вър­шат: за­туй, че те съ­з­на­тел­но са ру­ши­ли вси­ч­ки мо­рал­ни, ре­ли­ги­о­з­ни, чо­ве­ш­ки, со­ци­ал­ни и на­ци­о­нал­ни цен­но­с­ти  в ду­ша­та на на­ша­та учи­ли­щ­на мла­деж. Тря­б­ва да се знае и при­з­нае та­зи раз­ру­ши­тел­на дей­ност на мно­го дей­ци в об­ла­ст­та на на­ше­то уче­б­но-про­с­ве­т­но де­ло и да се взе­мат ре­ши­тел­ни мер­ки про­тив нея. В на­ше­то учи­ли­ще има мно­го не­дъ­зи, ко­и­то ос­та­ват не­раз­к­ри­ти и про­тив не се пре­д­п­ри­е­ма по­ч­ти ни­що. Тря­б­ва да се по­д­чер­тае със за­до­вол­с­т­во, че от ня­кое вре­ме на­сам ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та по­ла­га го­ле­ми уси­лия да про­чи­с­ти на­ше­то учи­ли­ще и да от­бие на­ша­та мла­деж от ги­бел­ни­те пъ­ти­ща, по ко­и­то я по­ве­до­ха без­съ­ве­с­т­ни хо­ра. Оба­че, на­пу­с­то ще бъ­дат не­го­ви­те уси­лия, ако то не от­к­рие ис­тин­с­ки­те при­чи­ни на зло­то, не на­ме­ри най-це­ле­съ­о­б­ра­з­ни­те сре­д­с­т­ва за бор­ба про­тив не­го, и не при­в­ле­че към ра­бо­та най-до­б­ри­те и най-че­с­т­ни­те си­ли. За вси­ч­ко, ко­е­то ста­ва в об­ла­ст­та на на­ша­та про­с­ве­та, от­го­ва­рят - спо­ред сво­е­то по­ло­же­ние - вси­ч­ки, ко­и­то ра­бо­тят в тая об­ласт. Оба­че, най-го­ля­ма­та от­го­вор­ност за вси­ч­ко па­да пак вър­ху ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та и ръ­ко­во­д­ни­те ли­ца в не­го. Ако те в те­зи съ­д­бо­но­с­ни вре­ме­на за бъл­гар­с­ка­та мла­деж и бъл­гар­с­кия на­род не из­пъл­нят с бу­д­на съ­вест и ясен ум своя дълг, те ще из­вър­шат ед­но те­ж­ко пре­с­тъ­п­ле­ние, ко­е­то ще има най-ги­бел­ни по­с­ле­д­с­т­вия за на­шия на­род.

6. При­чи­ни­те на зло­то

Чу­до­ви­щ­ни­те про­я­ви и зло­де­я­ния, ко­и­то се из­вър­ш­ват всред на­ша­та уча­ща се мла­деж и не ста­ват в ни­коя дру­га стра­на на све­та, ако ще би тя да бъ­де и най-не­кул­тур­на­та, най-вар­вар­с­ка­та, тря­б­ва не са­мо да ни стре­с­нат и ужа­сят, но и да ни на­ка­рат на из­ди­рим ис­тин­с­ки­те при­чи­ни на зло­то и да по­ло­жим  ис­к­ре­ни и твър­ди уси­лия, за да бъ­де то из­ко­ре­не­но. Те­зи из­вън­ре­д­но пе­чал­ни и за­с­т­ра­ши­тел­ни яв­ле­ния ста­ват пре­дим­но - да не ка­жем из­к­лю­чи­тел­но - всред на­ша­та уча­ща се мла­деж. Зна­чи, с тая мла­деж е ста­на­ло и ста­ва не­що не­до­б­ро в учи­ли­ще­то. И на­и­с­ти­на, ста­ва не­що стра­ш­но с на­ша­та мла­деж пре­дим­но в учи­ли­ще­то, а по­с­ле и вън от не­го. Не би­ва да се са­мо­за­лъ­г­ва­ме и да тър­сим при­чи­ни­те на зло­то вся­къ­де дру­га­де, но не и в учи­ли­ще­то, ка­к­то пра­вят ония, ко­и­то имат най-го­ля­ма ви­на за ги­бел­та на на­ше­то учи­ли­ще и на­ша­та уча­ща се мла­деж. На­и­с­ти­на, вре­ме­то и ус­ло­ви­я­та до­не­со­ха мно­го зли­ни и бе­д­с­т­вия , оба­че, те не са ис­тин­с­ка­та при­чи­на на го­ля­мо­то зло, ко­е­то се ши­ри в на­ше­то учи­ли­ще. Тъ­ж­ни про­я­ви и ги­бел­ни склон­но­с­ти има всред на­ша­та уча­ща се мла­деж не са­мо от вче­ра и днес, не са­мо в дни­те на из­пи­та­ния и бе­ди. И пре­ди вой­ни­те, в спо­кой­но­то и ща­с­т­ли­во вре­ме, са из­вър­ш­ва­ни у нас от уче­ни­ци вси­ч­ки бе­зу­мия и пре­с­тъ­п­ле­ния, на ко­и­то е спо­со­бен пре­с­тъ­п­ния чо­век. Не мо­же тъй съ­що да счи­та­ме ка­то съ­ще­с­т­ве­на при­чи­на на зло­то и об­щия дух на вре­ме­то. Ако тоя дух бе­ше на­и­с­ти­на един­с­т­ве­на­та при­чи­на на зли­ни­те всред на­ша­та школ­с­ка мла­деж, то той тря­б­ва­ше да при­чи­ни съ­щи­те зли­ни и дру­га­де. Оба­че, в ни­коя дру­га стра­на на све­та не ста­ва всред уча­ща­та се мла­деж то­ва, ко­е­то ста­ва у нас. Но, и да до­пу­с­нем, че от­ри­ца­тел­ния дух на вре­ме­то пре­д­с­та­вя го­ля­ма опа­с­ност за мла­де­ж­та, то учи­ли­ще­то, де­то де­те­то пре­кар­ва най-го­ля­ма част от своя жи­вот, тря­б­ва­ше да да­де си­гур­на за­к­ри­ла на по­д­ра­с­т­ва­щи­те по­ко­ле­ния. То тря­б­ва­ше на от­ри­ца­тел­ния дух от­вън да про­ти­во­по­с­та­ви от­въ­т­ре друг по­ло­жи­те­лен твор­че­с­ки дух, тъй ка­к­то е в ис­тин­с­ки про­с­ве­те­ни­те стра­ни, ко­и­то имат не са­мо ум­с­т­ве­на, но и дъл­бо­ка ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­на кул­ту­ра. За не­ща­с­тие оба­че, на­ше­то учи­ли­ще из­вър­ши тъ­к­мо про­ти­в­но­то: то не са­мо че не се про­ти­во­по­с­та­ви на от­ри­ца­тел­ни­те вли­я­ния и раз­ру­ши­тел­ни­те те­че­ния, но в го­ля­ма сте­пен са­мо по­д­го­т­ви ду­ха на от­ри­ца­ни­е­то и раз­ло­же­ни­е­то, на­са­ди го в мла­де­ж­та и го раз­не­се всред на­ро­да.
Не би­ва съ­що да ми­с­лим, че зли­ни­те ид­ват от ня­кои не­з­на­чи­тел­ни не­до­с­та­тъ­ци на на­ше­то учи­ли­ще и на­ше­то уче­б­но де­ло. Все­о­б­що е при­з­на­ни­е­то, че на­ша­та мла­деж е не­го­д­на за жи­во­та. И мно­зи­на се опи­т­ват да тър­сят при­чи­на­та на то­ва зло във фа­к­та, че в на­ши­те учи­ли­ща, осо­бе­но в об­що­о­б­ра­зо­ва­тел­ни­те, ня­ма­ло пра­к­ти­че­с­ки пре­д­ме­ти, и че мла­де­ж­та не по­лу­ча­ва­ла в тях пра­к­ти­че­с­ка по­д­го­то­в­ка за жи­во­та. Оба­че, то­ва не е  ис­ти­на. Не­го­д­ни са твър­де че­с­то за сми­с­лен, до­б­ро­де­те­лен и по­л­зо­т­во­рен жи­вот не са­мо ония мла­де­жи, ко­и­то свър­ш­ват об­що­о­б­ра­зо­ва­тел­ни за­ве­де­ния, но и ония, ко­и­то сле­д­ват в про­фе­си­о­нал­ни учи­ли­ща, къ­де­то през вси­ч­ко­то вре­ме се го­т­вят са­мо за жи­во­та. До­ка­то в дру­ги стра­ни един мла­деж, щом за­вър­ши сво­е­то об­ра­зо­ва­ние, е ве­че на­пъл­но го­ден за жи­во­та и по­ле­зен член на об­ще­с­т­во­то, у нас най-го­ля­ма гри­жа и за се­мей­с­т­во­то, и за об­ще­с­т­во­то, и за дър­жа­ва­та пре­д­с­та­вя един мла­деж, не до ка­то сле­д­ва в учи­ли­ще­то, а след ка­то из­ле­зе от не­го. Той пре­д­с­та­вя не са­мо гри­жа, но твър­де че­с­то и го­ля­ма опа­с­ност. До­с­та е един та­къв мла­деж да не бъ­де, напр., на­с­та­нен на дър­жа­в­на­та тра­пе­за, за да се про­я­ви той във вси­ч­ка­та своя раз­ру­ши­тел­на сти­хия. Но до­ри и то­газ, ко­га­то той е ук­ро­тен по тоя на­чин, пак тъм­ни­те си­ли у не­го не спят.
Съ­в­сем дру­га­де се крие зло­то, ко­е­то но­си ги­бел за на­ша­та учи­ли­щ­на мла­деж, за по­д­ра­с­т­ва­щи­те по­ко­ле­ния и за бъ­де­ще­то на бъл­гар­с­кия на­род. Зло­то е в злия, от­ри­ца­тел­ния дух, кой­то про­ни­к­ва на­ше­то учи­ли­ще, на­ша­та учи­ли­щ­на си­с­те­ма и мно­го ра­бо­т­ни­ци в об­ла­ст­та на на­ше­то учи­ли­щ­но и про­с­ве­т­но де­ло. Зло­то е в ли­п­са­та на въз­пи­та­ние или по-пра­во: в съ­в­сем пре­в­ра­т­но­то въз­пи­та­ние и на­пъл­но от­ри­ца­тел­ния дух, кой­то се по­д­дър­жа в на­ши­те учи­ли­ща чрез ма­те­ри­а­ли­з­ма и ате­и­з­ма, и кой­то на­п­ра­ви от мно­го уче­ни­ци вул­гар­ни ма­те­ри­а­ли­с­ти, по­м­ра­че­ни ате­и­с­ти, бе­зо­те­че­с­т­ве­ни со­ци­а­ли­с­ти и оз­ло­бе­ни анар­хо-ко­му­ни­с­ти. Там е зло­то. То е стра­ш­но. То е пу­с­на­ло дъл­бо­ки ко­ре­ни и да­ва обил­ни пло­до­ве, пъл­ни с от­ро­ва. То тря­б­ва да се из­ко­ре­ни с че­с­т­ни, упо­ри­ти и трай­ни уси­лия, а не да се при­к­ри­ва, ка­к­то то­ва пра­вят ня­кои съ­з­на­тел­но или не­съ­з­на­тел­но. Са­мо вън­ш­ни дре­б­на­ви или фор­мал­ни из­ме­не­ния в учи­ли­щ­ни­те про­г­ра­ми и учи­ли­щ­ни пра­вил­ни­ци ня­ма да до­не­сат по­ч­ти ни­що до­б­ро на учи­ли­ще­то и мла­де­ж­та. На­ше­то уче­б­но-въз­пи­та­тел­но де­ло има въ­пи­ю­ща ну­ж­да от ко­рен­ни про­ме­ни. Мно­го от­ри­ца­тел­ни не­ща в не­го, тря­б­ва да бъ­дат из­т­ръ­г­на­ти от ко­рен. Пре­ди вси­ч­ко тря­б­ва да бъ­де из­т­ръ­г­нат зли­ят, от­ри­ца­тел­ни­ят дух от на­ше­то учи­ли­ще, и вме­с­то не­го да се на­са­ди друг - по­ло­жи­те­лен твор­че­с­ки дух, кой­то ще мо­же да въ­зо­б­но­ви и спа­си бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще и бъл­гар­с­ка­та мла­деж. Са­мо чрез ис­тин­с­ко, оду­хо­т­во­ре­но въз­пи­та­ние и чрез нов въз­ви­сен дух ще мо­же да се съ­з­да­де но­ва мла­деж и но­во по­ко­ле­ние, ко­и­то от своя стра­на ще мо­гат да оси­гу­рят бъ­де­ще­то на бъл­гар­с­кия на­род и да при­го­т­вят по-че­с­ти­ти съ­д­би­ни за не­го.

7. Що е въз­пи­та­ние?

На­ше­то учи­ли­ще тря­б­ва да се пре­съ­з­да­де, и на­ша­та мла­деж да се пре­въз­пи­та. На­ше­то учи­ли­ще не съ­ще­с­т­ву­ва ка­то въз­пи­та­те­лен ин­с­ти­тут. То да­ва са­мо по­з­на­ния и по­ч­ти ни­ка­к­во въз­пи­та­ние. То­ва е не са­мо гре­ш­ка, но и съ­щин­с­ко пре­с­тъ­п­ле­ние с учи­ли­ще­то и мла­де­ж­та в не­го. Да се ми­с­ли, че един ин­с­ти­тут, ка­къ­в­то е учи­ли­ще­то, де­то един мла­деж у нас пре­кар­ва най-мал­ко 7, оби­к­но­ве­но 12, а по­ня­ко­га и 16 го­ди­ни, мо­же са­мо да обу­ча­ва, но не и да въз­пи­та­ва, мо­же да се за­ни­ма­ва са­мо с ума и да иг­но­ри­ра на­пъл­но ду­ша­та, е ед­но те­ж­ко, съ­д­бо­но­с­но за­б­лу­ж­де­ние. То­ва за­б­лу­ж­де­ние е ги­бел­но. По­с­ле­ди­ци­те от не­го са гро­з­ни. За­то­ва, то тря­б­ва да се по­п­ра­ви най-по­дир. Тря­б­ва най-по­дир да спрат ония за­б­лу­ж­де­ния в на­ше­то про­с­ве­т­но де­ло, ко­и­то но­сят от­ро­ва за бъл­гар­с­ка­та мла­деж и ги­бел за бъл­гар­с­кия на­род. Тря­б­ва най-по­дир да спре иг­но­ри­ра­не­то на чо­ве­ка и пре­зи­ра­не­то на чо­ве­ш­ка­та ду­ша, да спре оно­ва пре­с­тъ­п­ле­ние, ко­е­то стои ка­то Ка­и­но­во пе­т­но вър­ху че­ло­то на на­ше­то учи­ли­ще и на мно­зи­на, ко­и­то ра­бо­тят в не­го. Тря­б­ва най-по­дир на­ше­то учи­ли­ще да ста­не въз­пи­та­те­лен фа­к­тор и да от­го­во­ри по тоя на­чин на сво­е­то ви­со­ко пре­д­на­з­на­че­ние. А то ще ста­не та­къв фа­к­тор са­мо то­газ, ко­га­то в де­те­то ди­ри и ви­ж­да пре­ди вси­ч­ко най-цен­но­то: чо­ве­ка, а в чо­ве­ка - най-ве­ли­ко­то: ду­ша­та, а в ду­ша­та - най-въз­ви­ше­но­то: Бо­га!
Учи­ли­ще­то тря­б­ва пре­ди вси­ч­ко да въз­пи­та­ва. Но ка­к­во не­що е въз­пи­та­ни­е­то?
Въз­пи­та­ни­е­то - в ши­рок сми­съл на ду­ма­та е от­г­ле­ж­да­не, от­х­ран­ва­не ви­со­ки до­б­ро­де­те­ли в чо­ве­ка. Чи­с­ти­те до­б­ро­де­те­ли са най-не­ж­ни­те, най-оча­ро­ва­тел­ни­те цве­тя, ко­и­то цъ­ф­тят в чо­ве­ш­ка­та ду­ша. Те не се ра­ж­дат и не ра­с­тат ни­й­де дру­га­де. Те из­съ­х­ват и за­ги­ват вър­ху ка­ме­ни­с­та­та по­ч­ва на су­хия раз­съ­дък. Те тря­б­ва да бъ­дат гри­ж­ли­во па­зе­ни и от сла­на­та на сту­де­ния ум. До­б­ро­де­те­ли­те са най-съ­вър­ше­на­та кра­со­та на чо­ве­ш­ка­та ду­ша и най-го­ля­мо­то оча­ро­ва­ние на чо­ве­ш­ка­та ли­ч­ност.
Въз­пи­та­ние зна­чи: пи­та­ние, хра­не­не ду­ша­та с ония еле­мен­ти, ко­и­то по­д­дър­жат не­й­ния жи­вот. Не са­мо на­ша­та ма­те­ри­ал­на при­ро­да - тя­ло­то, но и на­ша­та ду­хо­в­на съ­щ­ност - ду­ша­та, има ну­ж­да от хра­на. Хра­на­та на тя­ло­то е ма­те­ри­ал­на, а хра­на­та на ду­ша­та - ду­хо­в­на. Ка­к­ва­то е при­ро­да­та, та­ки­ва са и еле­мен­ти­те, ко­и­то по­д­дър­жат не­й­ния жи­вот. Кои еле­мен­ти по­д­дър­жат жи­во­та на ду­ша­та? С ка­к­во се хра­ни и жи­вее тя? - Чо­ве­ш­ка­та ду­ша се хра­ни с най-чи­с­ти­те и най-въз­ви­ше­ни­те не­ща: с до­б­ро­то, ис­ти­на­та, лю­бо­в­та, пра­в­да­та, чи­с­то­та­та, све­то­ст­та. Ко­га­то на­ша­та ду­ша по­чу­в­с­т­ву­ва и пре­жи­вее на­пъл­но те­зи ве­ли­ки ду­хо­в­ни си­ли и цен­но­с­ти, тя се из­ди­га и сти­га до най-съ­вър­ше­но­то до­б­ро, най-съ­вър­ше­на­та ис­ти­на, най-съ­вър­ше­на­та лю­бов, най-съ­вър­ше­на­та пра­в­да, най-съ­вър­ше­на­та чи­с­то­та, най-съ­вър­ше­на­та свя­тост, сти­га до Бо­га. Ду­ша­та мо­же да жи­вее са­мо с Бо­га и в Бо­га. Щом се от­къ­с­не от Бо­га, ду­ша­та за­ги­ва, за­що­то вън от Не­го ня­ма ни­що, ко­е­то би мо­г­ло да по­д­дър­жа не­й­ния жи­вот, за­що­то вън от Бо­га ня­ма до­б­ро, ня­ма ис­ти­на, ня­ма лю­бов, ня­ма пра­в­да, ня­ма чи­с­то­та, ня­ма свя­тост. А щом за­ги­не ду­ша­та, за­ги­ва и чо­ве­ка ка­то чо­век, ако ще би той да има и най-го­ле­мия ум.
Въз­пи­та­ние зна­чи: бу­де­не съ­ве­ст­та в чо­ве­ка. Зна­чи про­бу­ж­да­не и все­г­да­ш­но бде­ние на оная тайн­с­т­ве­на си­ла в чо­ве­ш­ка­та ду­ша, ко­я­то раз­г­ра­ни­ча­ва до­б­ро­то от зло­то и ни пра­ви спо­со­б­ни да чу­в­с­т­ву­ва­ме до­б­ро­то ка­то ра­дост и въз­торг, а зло­то ка­то мъ­ка и от­в­ра­ще­ние, ко­я­то не­ли­це­мер­но одо­б­ря­ва и уко­ря­ва, не­у­мо­ли­мо съ­ди и от­съ­ж­да, ко­я­то ре­гу­ли­ра въ­т­ре­ш­ния жи­вот на ду­ша­та, бди не­пре­с­тан­но ка­то ве­рен страж над нея и я па­зи от ги­бел. Съ­ве­ст­та е чу­в­с­т­во и нор­ма за въ­т­ре­ш­ния жи­вот на ду­ша­та, тъй ка­к­то е фи­зи­че­с­ко­то чу­в­с­т­во за жи­во­та на тя­ло­то. Ка­к­то чрез фи­зи­че­с­ко­то чу­в­с­т­во ние уз­на­ва­ме да­ли тя­ло­то е здра­во или бол­но, тъй съ­що чрез съ­ве­ст­та чу­в­с­т­ву­ва­ме ка­к­во е съ­с­то­я­ни­е­то на на­ша­та ду­ша: жи­вее ли в нея до­б­ро­то - тя е спо­кой­на и бо­д­ра, за­що­то ра­с­те и се из­ди­га; про­ни­к­не ли в нея зло­то - тя стра­да и се мъ­чи, за­що­то се ру­ши и за­ги­ва. Са­мо чрез съ­ве­ст­та ние уз­на­ва­ме, че до­б­ро­то е све­т­ла­та си­ла, ко­я­то по­д­дър­жа жи­во­та на ду­ша­та, а зло­то - тъм­на­та си­ла, ко­я­то ру­ши не­й­ния жи­вот. Без съ­ве­ст­та, без тоя Бо­жи глас в чо­ве­ш­ка­та ду­ша - глас, кой­то на­по­м­ня и пре­ду­п­ре­ж­да­ва, зо­ве и вну­ша­ва, не е въз­мо­жен ни­ка­къв нра­в­с­т­вен жи­вот. Без не­го чо­век би за­ги­нал ка­то чо­век.
Въз­пи­та­ние зна­чи: пра­вил­на на­со­ка и твър­до ук­ре­п­ва­не на во­ля­та в до­б­ро­то. След ка­то чо­век по­чу­в­с­т­ву­ва в се­бе си до­б­ро­то, той тря­б­ва не­пре­с­тан­но и не­у­к­лон­но да го тво­ри в жи­во­та. В чо­ве­ка не тря­б­ва да има ни­ка­к­во ко­ле­ба­ние  ме­ж­ду до­б­ро и зло. Той тря­б­ва вся­ко­га да из­би­ра и тво­ри са­мо до­б­ро­то, а да из­бя­г­ва и по­бе­ж­да­ва зло­то. Са­мо то­га­ва, ко­га­то чо­век се за­т­вър­ди окон­ча­тел­но в до­б­ро­то, той ста­ва про­я­с­нен и за­вър­шен ка­то нра­в­с­т­вен ха­ра­к­тер. Са­мо то­га­ва той е по­ло­жи­тел­на твор­че­с­ка ли­ч­ност.
Въз­пи­та­ние зна­чи: про­бу­ж­да­не ве­ч­на­та жа­ж­да и ви­с­ши­те ус­т­ре­ми на чо­ве­ш­ка­та ду­ша. Ду­ша­та е Бо­жие ди­ха­ние. Тя е вдъ­х­на­та на чо­ве­ка от Бо­га. Не­й­на­та ро­ди­на е не­бе­то. За­к­лю­че­на в тя­ло­то на зе­мя­та, тя стра­да и ко­п­нее за не­бе­то. Ед­на не­пре­с­тан­на жа­ж­да я мъ­чи за пър­во­и­з­то­ч­ни­ка на жи­во­та - Бо­га. Тя се стре­ми не­пре­с­тан­но на­го­ре, към ви­с­ши­те пре­де­ли на вси­ч­ко въз­ви­ше­но и све­т­ло - там, къ­де­то ца­ру­ва Бог. То­ва е цел­та на не­й­но­то съ­ще­с­т­ву­ва­не. Във ве­ч­на­та жа­ж­да към Бог се съ­с­тои и не­й­ния жи­вот. В стре­ме­жа на­го­ре се крие и не­й­но­то ве­ли­чие.
Въз­пи­та­ние зна­чи: пъл­но про­ни­к­ва­не на чо­ве­ш­ко­то сър­це от все­о­б­мен­на, бо­же­с­т­ве­на лю­бов. От лю­бов, ко­я­то не знае мяр­ка и пре­де­ли, ко­я­то ис­ка да об­гър­не ця­ла­та зе­мя и да сти­г­не до не­бе­то, да про­ни­к­не вси­ч­ко на не­бе­то и зе­мя­та, да пре­гър­не вси­ч­ки: и бли­з­ки и да­ле­ч­ни, и свои и чу­ж­ди, и при­я­те­ли и вра­го­ве, и знай­ни и не­з­най­ни. От лю­бов, ко­я­то оби­ча и то­газ, ко­га­то я мра­зят, ко­га­то бла­го­с­ла­вя и то­газ, ко­га­то я про­к­ли­нат, ко­я­то пра­ви до­б­ро и то­газ, ко­га­то и па­ко­с­тят. От лю­бов, ко­я­то ис­ка да пре­вър­не чо­ве­ш­ко­то сър­це в ал­тар на Бо­га, Кой­то е аб­со­лю­т­на­та лю­бов.
Въз­пи­та­ние зна­чи: пъ­лен раз­вой на по­ло­жи­тел­ни­те твор­че­с­ки си­ли на чо­ве­ш­кия дух и все­с­т­ран­но усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не на чо­ве­ш­ка­та ли­ч­ност. Чо­век тря­б­ва да бъ­де не ру­ши­тел, а тво­рец, по по­до­бие на все­мо­гъ­щия Тво­рец. Чо­век тря­б­ва не­пре­с­тан­но да се усъ­вър­шен­с­т­ву­ва и да се стре­ми към ве­ч­ния иде­ал на аб­со­лю­т­но­то съ­вър­шен­с­т­во - Бо­га. Чо­век е съ­з­да­ден по бо­жий об­раз и Бо­жие по­до­бие, за­то­ва той тря­б­ва все по­ве­че и по­ве­че да раз­к­ри­ва в се­бе си Бо­жия об­раз и да се упо­до­бя­ва на Бо­га. Чо­век тря­б­ва да се обо­же­с­т­ви, без да се обо­го­т­во­ри. Въз­пи­та­ни­е­то тря­б­ва чрез уме­ло вън­ш­но въз­дей­с­т­вие и дъл­бо­ко въ­т­ре­ш­но пре­жи­вя­ва­не да об­но­ви и въз­ви­си чо­ве­ка и да го на­п­ра­ви бо­го­по­до­бен.
То­ва е съ­щи­на­та и те­зи са це­ли­те на въз­пи­та­ни­е­то. То е пре­ди вси­ч­ко дъл­бок и въ­т­ре­шен про­цес, кой­то про­ни­к­ва ця­ла­та чо­ве­ш­ка ли­ч­ност. То­ва е про­це­сът на въ­т­ре­ш­но об­но­в­ле­ние и въз­ви­ся­ва­не, на въ­т­ре­шен по­дем и ду­ше­вен раз­ц­вет. То­зи про­цес е из­к­лю­чи­тел­но ре­ли­ги­о­зен, за­що­то той за­ся­га жи­во­та на ду­ша­та. А вси­ч­ки чи­с­ти пре­жи­вя­ва­ния на чо­ве­ш­ка­та ду­ша са ре­ли­ги­о­з­ни. Са­ма­та ду­ша в сво­я­та съ­щ­ност е аб­со­лю­т­но ре­ли­ги­о­з­на. Там, къ­де­то има жи­ва ду­ша, има бе­зу­с­ло­в­но и ре­ли­гия. И са­мо там, къ­де­то има ре­ли­ги­о­з­ни пре­жи­вя­ва­ния, има ду­ша, ко­я­то още жи­вее. И ис­тин­с­ко­то въз­пи­та­ние в сво­я­та съ­щи­на мо­же да бъ­де са­мо ре­ли­ги­о­з­но. Въз­пи­та­тел­на е са­мо оная дей­ност, ко­я­то има за цел да уп­ра­ж­ни ре­ли­ги­о­з­но въз­дей­с­т­вие и да съ­бу­ди в чо­ве­ка ре­ли­ги­о­з­ни пре­жи­вя­ва­ния. Вън от ре­ли­ги­я­та, вън от дъл­бо­ко­то пре­жи­вя­ва­не на мо­рал­ни цен­но­с­ти, не е въз­мо­ж­но ни­ка­к­во пра­вил­но въз­пи­та­ние и ни­ка­къв ис­тин­с­ки до­б­ро­де­те­лен жи­вот.
Най-съ­вър­ше­но е хри­с­ти­ян­с­ко­то ре­ли­ги­о­з­но въз­пи­та­ние. В хри­с­ти­ян­с­т­во­то мо­рал­ни­те и ду­хо­в­ни­те цен­но­с­ти не са от­в­ле­че­ни не­ща, а жи­ва дей­с­т­ви­тел­ност. В хри­с­ти­ян­с­т­во­то иде­а­лът на въз­пи­та­ни­е­то и чо­ве­ш­ко­то съ­вър­шен­с­т­во е въ­п­лъ­тен  в бо­го­чо­ве­ка Ии­су­са Хри­с­та, Кой­то е ис­тин­с­ки Бог и съ­вър­шен чо­век. Ии­сус Хри­с­тос е са­ма­та ис­ти­на и лю­бов, са­ма­та пра­в­да и бла­гост, са­ма­та чи­с­то­та и свя­тост. В Не­го ние чу­в­с­т­ву­ва­ме не­по­с­ре­д­но и жи­во най-съ­вър­ше­на­та ис­ти­на, най-съ­вър­ше­на­та лю­бов, най-съ­вър­ше­на­та пра­в­да, най-съ­вър­ше­на­та свя­тост. Са­мо на­д­мен­ност и за­с­ле­п­ле­ние, не­при­я­зън и оз­ло­б­ле­ние мо­гат да от­ри­чат то­ва. Мо­же да от­ри­ча то­ва са­мо оная на­д­мен­ност, ко­я­то не ис­ка да при­з­нае не­що над се­бе си и по­с­та­вя се­бе си над вси­ч­ко, ко­я­то мо­же да до­ве­де чо­ве­ка до идо­ло­по­к­лон­с­т­во или са­мо­о­бо­го­т­во­ря­ва­не. Ако чо­век не ис­ка да при­з­нае над се­бе си ви­с­ше­то съ­ще­с­т­во - Бо­га, и не же­лае да се пре­к­ло­ни пред Не­го­во­то ве­ли­чие, той не­ми­ну­е­мо ще се пре­к­ло­ни пред се­бе си или пред дру­ги хо­ра. Той ще съ­з­да­де от се­бе си и от дру­ги­те хо­ра ку­ми­ри, на ко­и­то ще се кла­ня. Кой­то не ис­ка да се кла­ня на жи­вия Бог, ще се кла­ня на мър­т­ви идо­ли. То­ва е не­из­бе­ж­но за чо­ве­ка. От­дел­ни­ят чо­век, кол­ко­то съ­вър­шен и да е той, не мо­же да бъ­де иде­ал за хо­ра­та. Иде­а­лът тря­б­ва да стои ви­со­ко във ви­си­ни­те и да со­чи към ве­ч­но­ст­та. Иде­ал за чо­ве­ка мо­же да бъ­де са­мо Бог в Бо­го­чо­ве­ка Ии­су­са Хри­с­та.
Хри­с­ти­ян­с­ко­то въз­пи­та­ние е съ­що най-пра­вил­но­то, за­що­то то взи­ма чо­ве­ш­ка­та при­ро­да тъй, ка­к­то тя е съ­з­да­де­на от Бо­га с вси­ч­ки­те и дар­би и склон­но­с­ти, не иг­но­ри­ра ни­що в нея и не се стре­ми ни­то да й от­не­ме не­що свой­с­т­ве­но, ни­то да й при­да­де не­що чу­ж­до. Хри­с­ти­ян­с­ко­то въз­пи­та­ние вър­ви по най-пра­вил­ния път и пре­с­ле­д­ва най-съ­вър­ше­на­та цел: то ед­но­в­ре­мен­но из­ко­ре­ня­ва от чо­ве­ка вси­ч­ко от­ри­ца­тел­но и зло, и ут­вър­ж­да­ва в не­го вси­ч­ко по­ло­жи­тел­но и до­б­ро, и се стре­ми по тоя на­чин да до­ве­де чо­ве­ш­ка­та при­ро­да до най-пъл­но­то съ­вър­шен­с­т­во, ко­е­то е въз­мо­ж­но на зе­мя­та.

8. Уче­б­но-въз­пи­та­тел­но­то де­ло в кул­тур­ни­те стра­ни

Та­ко­ва въз­пи­та­ние тря­б­ва да се съ­з­да­де в на­ше­то учи­ли­ще. За да се по­с­ти­г­не тая цел, на­ше­то учи­ли­ще и на­ше­то уче­б­но-въз­пи­та­тел­но де­ло тря­б­ва да се по­с­та­вят на дру­ги ос­но­ви. В тях тря­б­ва да се на­п­ра­вят ко­рен­ни про­ме­ни в мно­го от­но­ше­ния. За да ста­не то­ва, ние тря­б­ва да на­пу­с­нем ги­бел­ни­те пъ­ти­ща, по кой­то сме вър­ве­ли до се­га, и да тръ­г­нем по пра­вия път, по кой­то вър­вят ис­тин­с­ки кул­тур­ни­те на­ро­ди - ония на­ро­ди, ко­и­то имат здра­ва ду­хо­в­на, ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­на, ин­те­ле­к­ту­ал­на и ма­те­ри­ал­на (не ма­те­ри­а­ли­с­ти­ч­на!) кул­ту­ра. Как стро­ят те­зи на­ро­ди сво­е­то про­с­ве­т­но и въз­пи­та­тел­но де­ло? - Пре­ди вси­ч­ко ли­ца­та, ко­и­то се за­ни­ма­ват с то­ва де­ло, са хо­ра из­б­ра­ни, хо­ра с обич и при­з­ва­ние, с бу­д­но съ­з­на­ние и по­ло­жи­те­лен твор­че­с­ки дух. Те са на­пъл­но про­ни­к­на­ти от съ­з­на­ни­е­то, че пър­ви­ят и най-ва­жен обект на тя­х­на­та дей­ност е чо­ве­кът и чо­ве­ш­ка­та ду­ша в мла­де­жа, а най-ве­ли­ка­та цел на тая дей­ност - съ­бу­ж­да­не­то в мла­да­та ду­ша бла­го­ро­д­ни чу­в­с­т­ва и пре­жи­вя­ва­ния, чи­с­ти по­ми­с­ли и по­же­ла­ния, въз­ви­ше­ни по­ри­ви и стрем­ле­ния. Тая бла­го­ро­д­на дей­ност по­ч­ва от оня мо­мент, ко­га­то у де­те­то се про­я­с­ни до­с­та­тъ­ч­но съ­з­на­ни­е­то - и то за пръв път пре­к­ра­чи учи­ли­щ­ния праг, и трае до­то­га­ва, до­ко­га­то се раз­вие и офор­ми не­го­ви­ят въ­т­ре­шен жи­вот - и то на­пу­с­не учи­ли­ще­то ка­то зрял чо­век. Край­на­та цел на тая учи­тел­с­ко-въз­пи­та­тел­с­ка дей­ност е ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­на, за­що­то вси­ч­ки чи­с­ти чу­в­с­т­ва и пре­жи­вя­ва­ния, вси­ч­ки въз­ви­ше­ни по­ри­ви и же­ла­ния на чо­ве­ш­ка­та ду­ша са дъл­бо­ко ре­ли­ги­о­з­ни в сво­я­та съ­щи­на. За­то­ва и в ос­но­ва­та на об­ра­зо­ва­ни­е­то и въз­пи­та­ни­е­то в про­с­ве­т­ни­те стра­ни е по­с­та­ве­но ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние, ко­е­то по­ч­ва от пър­вия ден в ос­но­в­но­то учи­ли­ще и трае до по­с­ле­д­ния ден на сре­д­но­то уче­б­но за­ве­де­ние. В те­зи стра­ни ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но обу­че­ние има не са­мо в ос­но­в­ни­те учи­ли­ща, но и във вси­ч­ки ви­до­ве сре­д­ни уче­б­ни за­ве­де­ния без из­к­лю­че­ние: и в пе­да­го­ги­че­с­ки­те учи­ли­ща, и в про­фе­си­о­нал­ни­те, и в за­на­я­т­чий­с­ки­те, и т. н. За­що­то, все­ки мла­деж, в ка­к­во­то и учи­ли­ще да сле­д­ва, ка­к­во­то и об­ра­зо­ва­ние да по­лу­чи, тря­б­ва пре­ди вси­ч­ко да се об­ла­го­ро­ди и въз­пи­та - тря­б­ва да съ­бу­ди у се­бе си чи­с­ти по­ри­ви и на от­г­ле­да съ­вър­ше­ни до­б­ро­де­те­ли, да се про­я­с­ни ка­то ха­ра­к­тер, да се за­т­вър­ди окон­ча­тел­но в до­б­ро­то и въ­о­б­ще да из­ди­г­не се­бе си ка­то съ­вър­ше­на ли­ч­ност и съ­вър­шен чо­век. За­що­то все­ки чо­век, ка­к­во­то по­при­ще и да по­е­ме в жи­во­та, ка­к­во­то по­ло­же­ние и да за­е­ме в не­го, тря­б­ва да бъ­де пре­ди вси­ч­ко ис­тин­с­ки чо­век. А ис­тин­с­ки­ят, съ­вър­ше­ни­ят чо­век мо­же да се съ­з­да­де са­мо чрез твор­че­с­ка­та си­ла на ис­тин­с­ка­та ре­ли­гия и не­й­ни­те ве­ч­ни цен­но­с­ти. То­ва чу­в­с­т­ву­ват и съ­з­да­ват вси­ч­ки на­пре­д­на­ли на­ро­ди, ко­и­то се стре­мят да про­ни­к­нат с твор­че­с­ка­та си­ла на ре­ли­ги­я­та вси­ч­ки об­ла­с­ти на своя жи­вот и вси­ч­ки свои со­ци­ал­ни и кул­тур­ни ин­с­ти­ту­ти, най-мно­го и пре­ди вси­ч­ко учи­ли­ще­то. За­то­ва, ко­га­то те­зи на­ро­ди ре­дят про­г­ра­ми за сво­и­те учи­ли­ща, те по­с­та­вят на пър­во мя­с­то ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние, от­де­лят до­с­та­тъ­ч­но вре­ме за не­го и след то­ва на­ре­ж­дат дру­ги пре­д­ме­ти. Та­ка , е напр. в Ун­га­рия, Ав­с­т­рия, Гер­ма­ния, Бел­гия, Швей­ца­рия (Берн­с­кия кан­тон), Скан­ди­на­в­с­ки­те стра­ни, Ан­г­ло­са­к­сон­с­ки­те дър­жа­ви е дру­ги ис­тин­с­ко кул­тур­ни и цве­ту­щи стра­ни, къ­де­то ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние е въ­ве­де­но в ос­но­в­ни­те учи­ли­ща оби­к­но­ве­но с че­ти­ри, а в сре­д­ни­те оби­к­но­ве­но с два ча­са се­д­ми­ч­но във вси­ч­ки кла­со­ве. Та­ка е и в съ­се­д­ни­те нам хри­с­ти­ян­с­ки стра­ни, къ­де­то до пре­ди ня­кол­ко вре­ме ве­ро­у­че­ние се е пре­по­да­ва­ло в сре­д­ни­те учи­ли­ща с един час се­д­ми­ч­но. Оба­че, и там не­да­в­на уче­б­ни­те ча­со­ве по тоя пре­д­мет са би­ли уве­ли­че­ни. Ед­но зло­по­лу­ч­но из­к­лю­че­ние в то­ва от­но­ше­ние пра­ви Бъл­га­рия, къ­де­то ня­ма ни по­мен от ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но обу­че­ние в сре­д­ни­те учи­ли­ща. В то­ва от­но­ше­ние ние сто­им най-бли­зо до бол­ше­ви­ш­ка Ру­сия. При то­ва по­ло­же­ние не е тру­д­но да се раз­бе­ре, за­що ние сто­им най-бли­зо до тая не­ща­с­т­на стра­на и в мно­го дру­ги от­но­ше­ния. Не е тру­д­но да се раз­бе­ре, за­що ние сто­им най-бли­зо до оная без­д­на, в ко­я­то е по­ва­ле­на ня­ко­га­ш­на­та ве­ли­ка ру­с­ка дър­жа­ва.
На­и­с­ти­на, ние, ко­и­то сме из­х­вър­ли­ли съ­в­сем ве­ро­у­че­ни­е­то от сре­д­ни­те учи­ли­ща, по-на­пре­д­на­ли ли сме от по­ме­на­ти­те кул­тур­ни дър­жа­ви, ко­и­то са за­па­зи­ли в ши­ро­ки раз­ме­ри тоя уче­бен пре­д­мет? Ние по-сво­бо­до­лю­би­ви ли сме в об­ла­ст­та на про­с­ве­та­та, напр., от Бел­гия, къ­де­то ве­ро­у­че­ни­е­то в сре­д­ни­те учи­ли­ща се изу­ча­ва с 16 ча­са се­д­ми­ч­но? У нас по-го­ля­ма на­у­ка и кул­ту­ра ли има от Гер­ма­ния, напр., къ­де­то ве­ро­у­че­ни­е­то се изу­ча­ва: в Ба­ва­рия, Вюр­тем­барг и Ба­ден с 18 ча­са, в Пру­сия - с 19, в Са­к­со­ния  - с 20 ча­са се­д­ми­ч­но във вси­ч­ки сре­д­ни уче­б­ни за­ве­де­ния? Най-го­ля­ма­та са­мом­ни­тел­ност и са­мо­за­б­ра­ва не би­ха мо­г­ли да ка­жат, че ние сме най-на­пре­д­на­лия на­род, а по­ме­на­ти­те дър­жа­ви, ко­и­то имат зад се­бе си ве­ко­в­но съ­ще­с­т­ву­ва­не и ве­ко­вен опит, са изо­с­та­на­ли на­зад!
Къ­де сме ос­та­на­ли ние и до­къ­де са сти­г­на­ли в кул­тур­но и ико­но­ми­че­с­ко от­но­ше­ние цве­ту­щи стра­ни, ка­то Шве­ция и Ан­г­лия напр. - из­ве­с­т­но е на вси­ч­ки ни. Не вси­ч­ки, оба­че, зна­ем до ка­к­ва мо­рал­на ви­со­та и до ка­к­во въ­т­ре­ш­но бла­го­ро­д­с­т­во са се из­ди­г­на­ли те­х­ни­те на­ро­ди. До ка­то у нас пре­с­тъ­п­но­ст­та се ши­ри ши­ри и не мо­же да се на­ме­ри власт и си­ла, ко­я­то да обу­з­дае пре­с­тъ­п­ни­ци­те, в те­зи стра­ни пре­с­тъ­п­ле­ни­я­та из­че­з­ват и по­ли­ци­я­та ста­ва из­ли­ш­на. До ка­то у нас съ­ди­ли­ща­та не ще мо­гат да свър­шат сво­и­те не­из­б­ро­и­ми и не­с­кон­ча­е­ми де­ла и след свър­ше­ка на све­та, в те­зи стра­ни съ­ди­ли­ща­та са пра­з­ни и по­ч­ти ни­ка­к­ви пре­с­тъ­п­ни­ци не за­ни­ма­ват съ­ди­и­те. До­ка­то у нас ни­ка­к­ви за­т­во­ри не мо­гат да по­бе­рат пре­с­тъ­п­ни­ци­те, ко­и­то би­ха мо­г­ли да на­се­лят един цял град, в те­зи стра­ни за­т­во­ри­те пу­с­те­ят и се про­да­ват на търг! В те­зи че­с­ти­ти стра­ни има още мно­го дру­ги не­ща, ко­и­то из­ви­к­ват ис­тин­с­ко уди­в­ле­ние у нас, за­що­то ние та­ка сме сви­к­на­ли със сло­го и не­го­ви­те раз­но­о­б­ра­з­ни про­я­ви, че ни се ви­ж­да чу­д­но, ко­га­то те ли­п­с­ват не­й­де. Го­ля­ма­та кул­ту­ра и все­о­б­що­то бла­го­ден­с­т­вие в Швей­ца­рия, и тъй съ­що не­о­би­к­но­ве­но­то ду­ше­в­но бла­го­ро­д­с­т­во и ве­ли­ки­те до­б­ро­де­те­ли на не­й­ния на­род, са на­ка­ра­ли един наш жур­на­лист, кой­то пре­ди ня­кол­ко вре­ме е по­се­тил та­зи цве­ту­ща стра­на, да за­ве­де сле­д­ния раз­го­вор със шве­д­с­кия ми­ни­с­тър на про­с­ве­та­та:
"Във въз­торг сме, г-н ми­ни­с­т­ре, от вси­ч­ко, ко­е­то ви­ж­да­ме във Ва­ша­та стра­на. Ва­ши­ят на­род е бла­го­въ­з­пи­тан, ви­со­ко­кул­ту­рен, ви­со­ко­мо­ра­лен, без­мер­но бла­го­ро­ден и край­но по­ч­тен. Мла­де­ж­та Ви е чи­с­та и иде­ал­на, ин­те­ли­ген­ци­я­та Ви ре­ли­ги­о­з­на и па­т­ри­о­ти­ч­на. Бла­го­ден­с­т­вие и ща­с­тие ца­ру­ва във Ва­ша­та стра­на, ка­к­то в ни­коя дру­га стра­на. Мо­ля Ви се, ка­же­те се­к­ре­та на Ва­ша­та ви­со­ка кул­ту­ра и не­о­би­к­но­вен на­пре­дък. От­к­рий­те ми тай­на­та на Ва­ше­то бла­го­ден­с­т­вие, ща­с­тие".
-"Кул­ту­ра­та и на­пре­дъ­кът, лю­бе­з­ни го­с­по­ди­не, - от­го­во­рил шве­д­с­ки­ят ми­ни­с­тър, - ние дъл­жим на Бо­га, на на­ша­та ис­к­ре­на и сил­на вя­ра в Не­го. Бла­го­ден­с­т­ви­е­то си дъл­жим на ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то въз­пи­та­ние, на ве­ро­у­че­ни­е­то в на­ши­те ни­з­ши, сре­д­ни и ви­с­ши учи­ли­ща. На­ше­то ща­с­тие и вси­ч­ки на­ши до­б­ро­де­те­ли дъл­жим на тая ве­ли­ка Кни­га (ми­ни­с­тъ­рът с бла­го­го­ве­ние по­со­чил Би­б­ли­я­та, ко­я­то би­ла на пи­са­ли­ще­то му), - Кни­га, ко­я­то ще на­ме­ри­те на­в­ся­къ­де у нас - до­ри в ко­ли­ба­та и на най-го­ле­мия бе­д­няк. В тая свя­та и бо­же­с­т­ве­на кни­га, чи­е­то съ­дър­жа­ние ние не са­мо изу­ча­ва­ме, но и при­ла­га­ме в жи­во­та, се за­к­лю­ча­ва тай­на­та на на­шия на­пре­дък и ду­хо­в­но ве­ли­чие".
В тая ве­ли­ка Кни­га, в не­й­ния бо­же­с­т­вен дух се крие си­ла­та и ве­ли­чи­е­то съ­що и на Ан­г­лия, къ­де­то Би­б­ли­я­та е най-раз­про­с­т­ра­не­на­та кни­га. И в тая мо­гъ­ща стра­на ня­ма дом без Би­б­лия, ня­ма чо­век, кой­то да не че­те тая кни­га и да не се про­ни­к­ва от не­й­ния дух. По­ло­жи­тел­ни­ят, твор­че­с­ки­ят дух на Би­б­ли­я­та про­ни­к­ва вси­ч­ки об­ла­с­ти на жи­во­та в Ан­г­лия. Най-ве­ли­ки­те си­но­ве на тая ве­ли­ка стра­на не са­мо че не се све­нят да изу­ча­ват Би­б­ли­я­та, но че­с­то пъ­ти из­ли­зат ка­то сми­ре­ни про­по­ве­д­ни­ци да про­въз­ве­с­тят не­й­ни­те бо­же­с­т­ве­ни ис­ти­ни. Та­ка напр., Ма­к­до­налд, Лойд Джордж и дру­ги ви­д­ни ли­ч­но­с­ти, ко­и­то по про­фе­сия и об­ще­с­т­ве­но по­ло­же­ние сто­ят да­ле­че от цър­к­ва­та, не се ко­ле­ба­ят да за­с­та­нат бла­го­го­вей­но в хра­ма и да про­по­вя­д­ват ка­то най-сми­ре­ни слу­жи­те­ли на Бо­жи­е­то сло­во. Един пу­ри­тан, ка­то Лойд Джордж, кой­то не тър­пи ни­ка­к­ви ук­ра­ше­ния, ту­ря в сво­я­та ра­бо­т­на стая да стои вся­ко­га пред не­го­вия по­г­лед са­мо ед­но ук­ра­ше­ние, са­мо един све­щен сим­вол: све­ти­ят кръст!
Ето ка­к­во ка­з­ва френ­с­ки­ят пи­са­тел Ре­не Пио за го­ле­мия ан­г­лий­с­ки дър­жа­в­ник лорд Ас­к­вид Ок­с­фор­д­с­ки, кой­то се по­ми­на пре­ди ня­кол­ко вре­ме:
"Ня­кол­ко ме­се­ци пре­ди смърт­та си тоя чо­век, кой­то бе­ше ста­нал лорд, кой­то но­се­ше ор­де­на на по­д­ве­з­ка­та, че­те­ше псал­ми­те на ви­сок глас в мал­ка­та чер­к­ви­ца на Съ­тън-Кор­т­ней, съ­се­д­на не не­го­ва­та ля­т­на къ­ща. Ни­ко­га ни­що не сму­ти не­го­ва­та об­ми­с­ле­на вя­ра - да­же скър­би­те, ко­и­то го об­си­п­ва­ха твър­де че­с­то, да­же не­п­ра­в­ди­те, ко­и­то при­д­ру­жа­ва­ха жи­во­та му. ко­га­то пър­во­ро­д­ни­ят му син Сей­монд, на­с­ле­д­ник на ба­ща си по ад­во­ка­т­с­т­во­то, па­д­на убит при Ами­ен в се­п­тем­в­ри 1916 го­ди­на, на дру­гия ден след та­зи по­т­ре­с­на но­ви­на той дър­жа реч в ка­ма­ра­та на об­щи­ни­те и ме­ж­ду дру­го­то ка­за: "ние да­до­х­ме, ние да­ва­ме, ние сме го­то­ви да да­дем най-скъ­по­то си, вси­ч­ко ко­е­то мо­жем да да­дем, без ог­ра­ни­че­ние и съ­жа­ле­ние, но то тря­б­ва да бъ­де це­на­та, с ко­я­то све­тът ще из­ку­пи и ще за­па­зи за в бъ­де­ще га­ран­ци­я­та за по­к­ро­ви­тел­с­т­во на сла­би­те, пре­дим­с­т­во­то на пра­во­то над си­ла­та, сво­бо­д­но­то раз­ви­тие, при ра­вен­с­т­во­то и спо­ред те­х­ния со­б­с­т­вен ге­ний на вси­ч­ки дър­жа­ви, го­ле­ми и мал­ки, ко­и­то съ­с­та­в­ля­ват се­мей­с­т­во­то на ци­ви­ли­зо­ва­ния свят".
За все­ки­го е яс­но не­о­би­к­но­ве­но­то ду­ше­в­но бла­го­ро­д­с­т­во и въ­т­ре­ш­но ве­ли­чие, ко­е­то се раз­к­ри­ва с те­зи ду­ми. И вси­ч­ко то­ва лорд Ас­к­вит е дъл­жал на сво­я­та вя­ра, ко­я­то го е ка­ра­ла да че­те сми­ре­но и бла­го­го­вей­но ка­то прост че­тец и в по­с­ле­д­на­та цър­к­ви­ца псал­ми и мо­ли­т­ви до­ри и то­га­ва, ко­га­то той е бил пръв ми­ни­с­тър на пър­ва­та све­то­в­на си­ла - Ве­ли­ко­б­ри­та­ния.
На 2 май т. г. Бри­тан­с­ко­то Би­б­лей­с­ко дру­же­с­т­во на­вър­ши сво­я­та 124 го­ди­ш­ни­на. По тоя слу­чай в Лон­дон е има­ло го­ля­мо съ­б­ра­ние, на ко­е­то пръв е го­во­рил се­га­ш­ни­ят ан­г­лий­с­ки ми­ни­с­тър-пре­д­се­да­тел Стан­лей Бал­ду­ин. Ме­ж­ду дру­го­то той е ка­зал:
"Мо­же да е още твър­де да­леч до­хо­ж­да­не­то на Цар­с­т­во­то Бо­жие, но то­ва дру­же­с­т­во ра­бо­ти за не­го с го­ля­ма вя­ра. Аз му по­же­ла­вам ус­пех и за­я­вя­вам, че, ако и аз не се въ­о­ду­ше­вя­вах от съ­щи­те идеи и ако не вяр­вах в до­хо­ж­да­не­то на Цар­с­т­во­то Бо­жие на зе­мя­та, аз не бих имал на­де­ж­да, не бих мо­гъл да ра­бо­тя и бих пре­дал длъ­ж­но­ст­та си още се­га на тоя, кой­то би ис­кал".
Тая реч на Бал­ду­ин е на­п­ра­ви­ла мно­го сил­но впе­ча­т­ле­ние на при­съ­с­т­ву­ва­щи­те, и вси­ч­ки би­ли из­пъл­не­ни с го­ля­мо за­до­вол­с­т­во, че те­х­ния пръв ми­ни­с­тър е чо­век с та­ка­ва дъл­бо­ка вя­ра в Бо­га и Не­го­во­то сло­во.
Та­ка, в ис­тин­с­ки про­с­ве­те­ни­те стра­ни ми­ни­с­т­ри, дър­жа­в­ни­ци, об­ще­с­т­ве­ни­ци, уче­ни, ин­те­ли­ген­ция, мла­деж, на­род и вси­ч­ки се про­с­ве­ща­ват със све­т­ли­на­та на най-ве­ли­ка­та кни­га: Би­б­ли­я­та, сгря­ват се с то­п­ли­на­та на най-въз­ви­ше­но­то уче­ние: уче­ни­е­то на Хри­с­та, въз­пи­та­ват се в най-чи­с­ти­те до­б­ро­де­те­ли: до­б­ро­де­те­ли­те на хри­с­ти­ян­с­ка­та ре­ли­гия, бла­го­го­ве­ят пред най-ве­ли­ко­то зна­ме­ние: зна­ме­ни­е­то на кръ­с­та, жи­ве­ят и тво­рят с най-ве­ли­ка­та жи­з­не­на и твор­че­с­ка си­ла: вя­ра­та в Бо­га. На тая си­ла дъл­жат цве­ту­щи­те стра­ни своя раз­ц­вет, ве­ли­ки­те на­ро­ди  сво­е­то ве­ли­чие. Тая си­ла гле­дат те да про­бу­дят и за­т­вър­дят у де­те­то още в учи­ли­ще­то чрез ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то въз­пи­та­ние и ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние.

9. Към ка­к­во во­ди нра­во­у­че­ни­е­то без ве­ро­у­че­ние
и ети­ка­та без ре­ли­гия

Уче­б­ни­те про­г­ра­ми на на­ши­те учи­ли­ща се ко­пи­рат оби­к­но­ве­но от чу­ж­би­на. Оба­че, ние не вси­ч­ко въз­при­е­ма­ме от чу­ж­ди­те уче­б­ни про­г­ра­ми. Щом те­зи про­г­ра­ми се пре­не­сат у нас, от тях се из­х­вър­ля най-цен­но­то не­що: ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние и нра­в­с­т­ве­но­то въз­пи­та­ние. Та­ка е, за­що­то ние въз­при­е­ма­ме от чу­ж­би­на оби­к­но­ве­но от­ри­ца­тел­но­то и за­що­то у нас уче­б­ни­те про­г­ра­ми са се ре­ди­ли и уче­б­но­то де­ло се е стро­и­ло, осо­бе­но до по­ли­ти­че­с­ка­та про­мя­на, от хо­ра с ог­ра­ни­чен по­г­лед, от­ри­ца­тел­ни схва­ща­ния и раз­ру­ши­тел­ни тен­ден­ции.
Ос­вен ан­ти­ре­ли­ги­о­з­ния дух на ня­кои дей­ци в об­ла­ст­та на на­ша­та про­с­ве­та, ка­то за­ра­зи­те­лен при­мер да се из­х­вър­ли ве­ро­у­че­ни­е­то от на­ши­те учи­ли­ща по­с­лу­жи, ве­ро­я­т­но, Фран­ция, къ­де­то тоя уче­бен пре­д­мет съ­що би­де из­х­вър­лен по-ра­но от учи­ли­ща­та. Си­гур­но, пак Фран­ция, къ­де­то ве­ро­у­че­ни­е­то би­де за­ме­с­те­но с без­ре­ли­ги­о­з­но (без­бо­ж­но) нра­во­у­че­ние, слу­жи и се­га за при­мер на ня­кои, ко­и­то, ка­то съ­з­на­ват ну­ж­да­та да се пре­въз­пи­та на­ша­та мла­деж, счи­тат, че то­ва ще мо­же да ста­не са­мо чрез нра­во­у­че­ние, без ре­ли­гия и без Бог, т. е. без въ­т­ре­ш­но ре­ли­ги­о­з­но пре­жи­вя­ва­не, без висш иде­ал и ви­с­ши стре­ме­жи. То­ва, оба­че, е ед­но го­ля­мо и ги­бел­но за­б­лу­ж­де­ние.
Пре­ди вси­ч­ко, тря­б­ва да се знае, че във Фран­ция ве­ро­у­че­ни­е­то би­де из­х­вър­ле­но от учи­ли­ща­та гла­в­но по по­ли­ти­че­с­ки при­чи­ни. Им­пе­ри­а­ли­с­ти­че­с­ки­те до­мо­г­ва­ния на ка­то­ли­че­с­ка­та цър­к­ва да си при­с­вои власт и пра­ва в чи­с­то све­т­с­ки­те об­ла­с­ти при­ну­ди­ха дър­жа­в­на­та власт във Фран­ция да по­де­ме ре­ши­тел­на бор­ба про­тив цър­к­ва­та, бор­ба, ко­я­то до­ве­де най-на­пред до из­х­вър­ля­не­то на ве­ро­у­че­ни­е­то из учи­ли­ща­та, а по­с­ле и до скъ­с­ва­не връ­з­ки­те ме­ж­ду цър­к­ва и дър­жа­ва. Съ­вър­ше­но дру­го е по­ло­же­ни­е­то у нас. Бъл­гар­с­ка­та Пра­во­с­ла­в­на Цър­к­ва, през вси­ч­ко­то вре­ме на сво­е­то съ­ще­с­т­ву­ва­не, е има­ла са­мо ед­на цел: да слу­жи пре­да­но и се­бе­о­т­ре­че­но на своя на­род и да бди не­пре­с­тан­но над не­го­ви­те съ­д­би­ни. Ня­ма цър­к­ва, ко­я­то да е пре­не­с­ла тол­ко­ва го­ле­ми за­с­лу­ги на своя на­род и да е тъй тя­с­но свър­за­на с жи­во­та и съ­д­ба­та на на­ро­да, ка­к­то е Бъл­гар­с­ка­та Цър­к­ва. Бъл­гар­с­ка­та Пра­во­с­ла­в­на Цър­к­ва опа­зи бъл­гар­с­кия на­род през тъм­но­то ми­на­ло и го съ­бу­ди за нов жи­вот. И се­га Бъл­гар­с­ка­та Цър­к­ва има ед­но же­ла­ние и ед­на цел: по-све­т­ло бъ­де­ще на бъл­гар­с­кия на­род.
Не ще бъ­де из­ли­ш­но да се зна­ят съ­що и ре­зул­та­ти­те от нра­во­у­че­ни­е­то без ве­ро­у­че­ние, от ети­ка­та без ре­ли­гия. Ка­к­ви са те­зи ре­зул­та­ти, мо­же да се ви­ди от из­с­ле­д­ва­ни­я­та, ко­и­то пе­да­го­гът ка­те­хет Лю­д­виг Хайл­ма­и­ер е на­п­ра­вил по тоя въ­п­рос за френ­с­ки­те учи­ли­ща. "Още в 1831 г., ка­з­ва той, би­де из­х­вър­ле­но ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние от френ­с­ко­то учи­ли­ще. Пре­с­тъ­п­но­ст­та, ко­я­то за­по­ч­на да ра­с­те от то­газ, би­де вни­ма­тел­но сле­де­на. Чи­с­ло­то на пре­с­тъ­п­ни­ци­те на­ра­с­на от 130 000 на 280 000, без да е има­ло осо­бе­ни сто­пан­с­ки кри­зи или дру­ги при­чи­ни, ка­к­ви­то до­не­се се­га­ш­на­та вой­на. За­бе­ле­жи­тел­но е, че чи­с­ло­то на пре­с­тъ­п­ни­ци­те спа­д­на го­ди­ш­но с 14 000 след ка­то през 1856 го­ди­на със за­ко­на на Фа­лу би­де от­но­во въ­ве­де­но ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние. През 1882 г. ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние би­де пак из­х­вър­ле­но от по­ве­че­то учи­ли­ща във Фран­ция. От 1886 го­ди­на се за­бе­ля­з­ва но­во на­ра­с­т­ва­не на пре­с­тъ­п­но­ст­та. Осо­бе­но на­ра­с­на чи­с­ло­то на мла­де­жи­те пре­с­тъ­п­ни­ци, ко­е­то за три го­ди­ни (1886-1889) се по­ви­ши от 23 000 на 27 000. Ми­ни­с­тъ­рът на про­с­ве­та­та Ги­ло се ви­дя при­ну­ден да на­п­ра­ви сле­д­но­то при­з­на­ние: "Не по­д­ле­жи на ни­ка­к­во съм­не­ние, че на­ра­с­т­ва­не­то на пре­с­тъ­п­но­ст­та ме­ж­ду мла­де­жи­те съ­в­па­да с но­во­въ­ве­де­ни­я­та, ко­и­то би­до­ха на­п­ра­ве­ни в про­с­ве­та­та". А из­ве­с­т­ния съ­дия в Па­риж, Бу­же, за­я­ви през 1907 го­ди­на във в. "Фи­га­ро": "въ­п­ро­сът за пре­с­тъ­п­ле­ни­я­та всред на­ша­та мла­деж е въ­п­рос на жи­вот и смърт на на­ша­та на­ция. Фран­ция за­ги­ва при те­зи не­о­бу­з­да­ни по­ко­ле­ния. Въз­пи­та­ни­е­то без ре­ли­гия е не­съм­не­но гла­в­ни­ят фа­к­тор за то­ва из­ди­вя­ва­не". Чи­с­ло­то на за­ло­ве­ни­те и на­ка­за­ни мла­де­жи-пре­с­тъ­п­ни­ци, след ка­то от френ­с­ко­то учи­ли­ще би­де из­го­не­но ве­ро­у­че­ни­е­то, би­ло: през 1841 го­ди­на - 13 500, през 1901 год. - 34 000, през 1919 го­ди­на 40 333. От 1880 до 1905 го­ди­на е има­ло сре­д­но през го­ди­на­та 36 мла­де­жи убий­ци. А от 1906 до 1908 го­ди­на са­мо за две го­ди­ни, те са на­ра­с­на­ли на 76 го­ди­ш­но! За ед­на го­ди­на във Фран­ция са кон­с­та­ти­ра­ни 17 000 пре­с­тъ­п­ле­ния, из­вър­ше­ни от де­ца, ме­ж­ду тях: 69 убий­с­т­ва, 3 от­це­у­бий­с­т­ва, 33 де­те­у­бий­с­т­ва, 153 из­на­сил­ва­ния, 4 213 те­ж­ки те­ле­с­ни на­ра­ня­ва­ния и 11 852 дру­ги по-мал­ки пре­с­тъ­п­ле­ния. При то­ва, са­мо­у­бий­с­т­ва­та ме­ж­ду де­ца­та, ко­и­то са­мо­у­бий­с­т­ва по-ра­но, пре­ди да се из­х­вър­ли ве­ро­у­че­ни­е­то от учи­ли­ща­та, са би­ли съ­в­сем не­по­з­на­ти, ра­с­тат не­пре­къ­с­на­то. През 1875 го­ди­на във Фран­ция е има­ло 5 267 са­мо­у­бий­с­т­ва, 1895 го­ди­на - 9 328! За два­де­сет го­ди­ни по­ч­ти два пъ­ти по­ве­че. Съ­що и без­н­ра­в­с­т­ве­но­ст­та ра­с­те сред френ­с­ка­та мла­деж, от­как ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние и ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то въз­пи­та­ние би­де пре­ма­х­на­то от френ­с­ки­те учи­ли­ща. От 1881 до 1891 го­ди­на в Па­риж са би­ли аре­с­ту­ва­ни за без­н­ра­в­с­т­ве­ни де­я­ния 40 000 мом­че­та и 13 000 мо­ми­че­та, по-мал­ки от 16 го­ди­ни. Те­зи са са­мо от­к­ри­ти­те и аре­с­ту­ва­ни­те. А кол­ко ли са би­ли не­ви­де­ни­те и не­от­к­ри­ти­те?

10. Опом­ва­не

Ние ви­дя­х­ме в на­ша­та из­мъ­че­на стра­на стра­хо­т­ни про­я­ви на оно­ва съ­с­то­я­ние, ко­га­то чо­ве­кът из­че­з­ва в чо­ве­ка и вме­с­то не­го се про­бу­ж­да звя­рът. Не­из­ра­зи­мо тъ­ж­но е, че до то­ва стра­ш­но съ­с­то­я­ние би­де до­ве­де­на и го­ля­ма част от на­ша­та уча­ща се мла­деж, ко­я­то тря­б­ва­ше да бъ­де не оз­ве­ре­на и без­чо­ве­ч­на, а въз­пи­та­на и бла­го­ро­д­на, въз­ви­се­на и ан­ге­ло­по­до­б­на. С на­ша­та мла­деж би­де из­вър­ше­но в учи­ли­ще­то ед­но без­при­мер­но пре­с­тъ­п­ле­ние, ко­е­то не ще мо­же с ни­що да бъ­де из­ку­пе­но. То ще ле­жи ка­то ве­ч­но про­к­ля­тие вър­ху съ­ве­ст­та на ония, ко­и­то по­ве­до­ха бъл­гар­с­ка­та мла­деж по ги­бел­ни пъ­ти­ща. То ще за­се­г­не мно­го дей­ци в об­ла­ст­та на на­ше­то уче­б­но-въз­пи­та­тел­но де­ло, ка­то се по­ч­не с ми­ни­с­т­ри и се свър­ши с учи­те­ли в по­с­ле­д­ни­те ко­ли­би. В сво­и­те ув­ле­че­ния и за­б­лу­ди, в сво­я­та са­мо­на­де­я­ност и за­с­ле­п­ле­ние те­зи дей­ци не ис­ка­ха да чу­ят на­с­той­чи­ви­те пре­ду­п­ре­ж­де­ния, ко­и­то иде­ха от ком­пе­тен­т­ни и за­г­ри­же­ни стра­ни. До­с­та бе­ше, оба­че, да ми­не мал­ко вре­ме, за да ви­дят и те, е вси­ч­ки, че те­зи пре­ду­п­ре­ж­де­ния бя­ха на­пъл­но ос­но­ва­тел­ни и пра­в­ди­ви. Опа­с­ни­те но­во­въ­ве­де­ния и про­из­вол­ни­те про­ме­ни, ко­и­то се на­п­ра­ви­ха в на­ше­то уче­б­но-въз­пи­та­тел­но де­ло, пре­в­ра­т­но­то въз­пи­та­ние на на­ша­та мла­деж и от­ри­ца­тел­ни­ят дух, кой­то се да­де в на­ше­то учи­ли­ще, до­ка­ра­ха те­ж­ки по­с­ле­ди­ци, ко­и­то се сто­ва­ри­ха вър­ху гла­ви­те ни ка­то ше­ме­т­ни уда­ри. Но всред го­ле­ми­те из­пи­та­ния и бе­ди, ко­и­то връ­х­ле­тя­ха на­ша­та стра­на гла­в­но по на­ша ви­на, има ед­но мал­ко уте­ше­ние, че у вси­ч­ки про­с­ве­те­ни и съ­з­на­тел­ни бъл­га­ри и ро­до­лю­би­ви сре­ди на­с­тъ­п­ва опом­ва­не и се про­бу­ж­да на­де­ж­да за по-до­б­ри съ­д­би­ни. Опом­ва­не на­с­тъ­п­ва и в ония сре­ди и фа­к­то­ри, ко­и­то се за­ни­ма­ват с на­ше­то про­с­ве­т­но де­ло и ра­бо­тят в на­ше­то учи­ли­ще. При все че още ня­ма ре­ши­тел­ни мер­ки за пре­у­с­т­рой­с­т­во на на­ше­то учи­ли­ще и пре­въз­пи­та­ние на на­ша­та мла­деж, об­ща­та гри­жа за въз­пи­та­ни­е­то на мла­де­ж­та и по­д­го­то­в­ка­та на бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния, по­х­вал­ни­те и твър­ди уси­лия на ми­ни­с­тер­с­т­во­то на про­с­ве­та­та и на дру­ги учи­ли­щ­ни фа­к­то­ри да се по­с­та­ви на­ше­то уче­б­но и въз­пи­та­тел­но де­ло на по-здра­ви ос­но­ви и да се по­ве­де мла­де­ж­та в по-си­гу­рен път, са ед­но на­де­ж­д­но на­ча­ло, ко­е­то тря­б­ва да се пре­вър­не в съ­з­на­тел­на и си­с­те­ма­ти­че­с­ка дей­ност. Тря­б­ва с ра­дост да се при­з­нае, че най-ва­ж­на­та стъ­п­ка в то­ва от­но­ше­ние е ре­ше­ни­е­то на Ви­с­шия уче­бен съ­вет да се въ­ве­де и във вси­ч­ки уче­б­ни за­ве­де­ния у нас "ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но обу­че­ние" ка­то от­де­лен уче­бен пре­д­мет. Ако то­ва ре­ше­ние би­де ре­а­ли­зи­ра­но във вси­ч­ка­та не­го­ва ши­ри­на и глъ­би­на, то ще об­ра­зу­ва епо­ха в на­ше­то уче­б­но-въз­пи­та­тел­но де­ло. С не­го ще по­ч­не и ще се из­вър­ши пре­въз­пи­та­ни­е­то и об­но­ва­та на на­ша­та мла­деж. То ще на­п­ра­ви мла­де­ж­та оду­хо­т­во­ре­на, съ­з­на­тел­на, идей­на, въ­о­ду­ше­ве­на и твор­че­с­ки въз­тор­же­на. За съ­жа­ле­ние, тая жи­з­не­на ис­ти­на се раз­би­ра у нас не от вси­ч­ки по ред при­чи­ни, а най-мно­го, мо­же би по­ра­ди не­о­би­к­но­ве­но­то не­ве­же­с­т­во, ко­е­то съ­ще­с­т­ву­ва у нас по ре­ли­ги­о­з­ни­те въ­п­ро­си. Но, и без да по­з­на­ва чо­век до­б­ре вси­ч­ки про­б­ле­ми на ре­ли­ги­я­та, до­с­та е да пре­це­ни до­б­ро­съ­ве­с­т­но са­мо сле­д­ни­те съ­в­сем оби­к­но­ве­ни съ­о­б­ра­же­ния, за да раз­бе­ре из­к­лю­чи­тел­но­то зна­че­ние на ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние за въз­пи­та­ни­е­то на мла­де­ж­та.
В учи­ли­ще­то от на­ши­те де­ца се изи­с­к­ва да че­тат, ана­ли­зу­ват и про­у­ч­ват съ­чи­не­ни­я­та на мно­го ве­ли­ки, а по ня­ко­га и на ня­кои съ­в­сем по­с­ре­д­с­т­ве­ни пи­са­те­ли. Са­ми де­ца­та - и в учи­ли­ще­то, и в къ­щи, яв­но или при­к­ри­то - че­тат най-мно­го сен­за­ци­он­на, по­р­но­г­ра­ф­на и от­ри­ца­тел­на ли­те­ра­ту­ра. На тоя род ли­те­ра­ту­ра те на­ли­тат оби­к­но­ве­но са­ми, твър­де че­с­то, оба­че, те би­ват на­со­че­ни към нея от учи­ли­ще­то. Ни­кои ня­ма да от­ре­че го­ля­ма­та по­л­за да се че­тат ве­ли­ки­те про­из­ве­де­ния на ге­ни­ал­ни по­е­ти и ми­с­ли­те­ли. Оба­че, ис­тин­с­ко ве­ли­ки­те про­из­ве­де­ния са тол­ко­ва мал­ко, че те се гу­бят сред гра­ма­д­ни­те ку­пи­ща, ка­то би­се­ри за­ро­ве­ни в смет. От дру­га стра­на, и най-ве­ли­ки­те ли­те­ра­тур­ни про­из­ве­де­ния но­сят в се­бе си по­ч­ти вся­ко­га не са­мо ве­ли­чи­е­то, но съ­що сла­бо­с­ти­те и не­съ­вър­шен­с­т­во­то на чо­ве­ш­кия дух, и за­то­ва, ре­дом с ху­ба­ви­те не­ща, те имат, че­с­то пъ­ти не мал­ко сла­би и от­ри­ца­тел­ни стра­ни. Има, оба­че, ед­на кни­га, в ко­я­то вси­ч­ко е ве­ли­чие и си­ла, кра­со­та и съ­вър­шен­с­т­во, бо­же­с­т­ве­ност и свя­тост. Ед­на кни­га, с ко­я­то вси­ч­ки най-ве­ли­ки про­из­ве­де­ния на чо­ве­ш­кия дух взе­ти вку­пом, не би­ха мо­г­ли да­же да се сра­в­нят по зна­че­ние и до­с­тойн­с­т­во. То­ва е кни­га­та с най-ве­ли­ка­та, най-ра­до­с­т­на­та вест за ли­ч­но­ст­та и де­ло­то на бо­го­чо­ве­ка Ии­су­са Хри­с­та. Ако ние на­ми­ра­ме за не­об­хо­ди­мо на­ши­те де­ца да че­тат кни­ги с до­с­тойн­с­т­ва и не­до­с­та­тъ­ци, не е ли не­об­хо­ди­мо и до­с­той­но те да че­та и изу­ча­ват пре­ди вси­ч­ко оная бо­же­с­т­ве­на кни­га, в ко­я­то вси­ч­ко е въз­ви­се­но и све­т­ло и ко­я­то но­си све­ще­но­то име Еван­ге­лие? Как би се об­но­ви­ла и из­ди­г­на­ла на­ша­та мла­деж, ако тя би мо­г­ла под ве­що­то ръ­ко­во­д­с­т­во на по­д­го­т­ве­ни и из­ди­г­на­ти ли­ца да ус­вои съ­дър­жа­ни­е­то и вни­к­не в сми­съ­ла на тая един­с­т­ве­на кни­га., ако тя би мо­г­ла да по­чу­в­с­т­ву­ва не­й­на­та не­зем­на кра­со­та и да се про­ни­к­не от не­й­ния бо­же­с­т­вен дух! На­ши­те уче­ни­ци, ко­и­то че­тат и по­г­лъ­щат по­ч­ти вси­ч­ко, ка­к­во­то им по­па­д­не, ху­ба­во или ло­шо, чи­с­то и не­чи­с­то, не са­мо че не са про­че­ли ни­що от Еван­ге­ли­е­то, но че­с­то пъ­ти не зна­ят ни­що до­ри за не­го­во­то съ­ще­с­т­ву­ва­не. Еван­ге­ли­е­то е не­по­з­на­то и за те­х­ни­те учи­те­ли. Ако би се на­п­ра­ви­ла ед­на ан­ке­та, за да се ви­ди кол­ко учи­те­ли и въ­о­б­ще да­ли в об­ла­ст­та на на­ро­д­на­та про­с­ве­та у нас са че­ли и кол­ко не Еван­ге­ли­е­то, би се по­лу­чел ре­зул­тат, кой­то ще бъ­де сра­мен за ед­на кул­тур­на стра­на и уни­зи­те­лен за ед­но зва­ние, ка­к­во­то е учи­тел­с­ко­то. А щом чо­век не по­з­на­ва Еван­ге­ли­е­то и не е про­ни­к­нат от не­го­вия въз­ви­шен твор­че­с­ки дух, той мо­же мно­го ле­ко да про­г­ла­си за свое евен­ге­лие кни­ги с от­ри­ца­те­лен дух и раз­ру­ши­тел­ни идеи. То­ва се слу­ч­ва най-че­с­то у нас. По тоя път вър­вят оби­к­но­ве­но по­лу­о­б­ра­зо­ва­ни­те и по­лу­ин­те­ли­ген­т­ни­те. Еван­ге­ли­е­то на те­зи по­лу­чо­ве­ци оби­к­но­ве­но е или "Ка­пи­та­лът" на Карл Маркс, или "Тъй ре­че За­ра­ту­с­т­ра" на Фри­д­рих Ни­ц­ше, или "Си­ла и ма­те­рия" на Бю­х­нер. Ус­пе­ят ли те да въз­при­е­мат на­пъл­но от­ри­ца­тел­ния дух на те­зи кни­ги, то­га­ва от тях ще из­че­з­не и по­ло­ви­на­та чо­век, и те ще ста­нат без­чо­ве­ч­ни.
Вси­ч­ки, до­ри и най-го­ле­ми­те про­ти­в­ни­ци на ре­ли­ги­я­та, при­з­на­ват ве­ли­чи­е­то на хри­с­ти­ян­с­ко­то уче­ние за нра­в­с­т­ве­но­ст­та. Чо­ве­че­с­т­во­то не знае ни­що по-съ­вър­ше­но, по-въз­ви­ше­но и по-све­т­ло от то­ва уче­ние. То стои ка­то един­с­т­ве­но, из­к­лю­чи­тел­но яв­ле­ние всред ха­о­са на чо­ве­ш­ки­те за­б­лу­ди и всред пу­с­ти­ня­та на чо­ве­ш­ки­те бе­зу­мия. Ня­ма ни­що, ко­е­то би мо­г­ло да се сра­в­ни с не­го до­ри съ­в­сем от да­ле­че. Нра­в­с­т­ве­но­то уче­ние на Ии­су­са Хри­с­та би мо­г­ло да се ха­ра­к­те­ри­зи­ра съ­в­сем на­къ­со с ду­ми­те: на­пъл­но чо­ве­ч­но и аб­со­лю­т­но бо­же­с­т­ве­но. То има за цел да из­ди­га не­пре­с­тан­но и усъ­вър­шен­с­т­ву­ва без­ко­не­ч­но чо­ве­ка. То ис­ка да вчо­ве­чи и обо­же­с­т­ви чо­ве­ка. Да се иг­но­ри­ра ед­но та­ко­ва бо­же­с­т­ве­но уче­ние, ко­е­то мо­же да на­п­ра­ви чо­ве­ка не са­мо чо­ве­чен, но и бо­го­по­до­бен, да не се да­де на мла­де­ж­та въз­мо­ж­ност да ус­вои то­ва един­с­т­ве­но уче­ние или пък да се изу­ча­ва в учи­ли­ща­та, ка­к­то е у нас напр., ед­на анар­хи­с­ти­ч­на ети­ка, ко­я­то раз­ру­ша­ва чо­ве­ка, е ис­тин­с­ко бе­зу­мие и ис­тин­с­ко пре­с­тъ­п­ле­ние. То­ва пре­с­тъ­п­ле­ние мо­же да се вър­ши са­мо по­ра­ди не­з­на­ние и не­ве­же­с­т­во, по­ра­ди пре­д­ра­з­съ­дъ­ци и за­б­лу­ж­де­ния, по­ра­ди ску­до­у­мие и за­с­ле­п­ле­ние, по­ра­ди не­при­я­зън и оз­ло­б­ле­ние. За не­ща­с­тие, те­зи тъм­ни си­ли дей­с­т­ву­ват и в об­ла­ст­та на на­ро­д­на­та про­с­ве­та, там де­то тря­б­ва да све­ти све­т­ли­на­та са­мо на ис­тин­с­ка­та на­у­ка, ко­я­то оза­ря­ва чо­ве­ш­кия ум, и да грее то­п­ли­на­та са­мо на съ­вър­ше­на­та ре­ли­гия, ко­я­то сгря­ва чо­ве­ш­ко­то сър­це. На­ша­та уча­ща се мла­деж би би­ла съ­вър­ше­но дру­га, ако тя би има­ла въз­мо­ж­ност да се про­ни­к­не из­ця­ло от ду­ха на Хри­с­та и да въз­при­е­ме в се­бе си тъй жи­во ве­ли­ки­те при­н­ци­пи на Не­го­во­то нра­в­с­т­ве­но уче­ние, че те да ста­нат не­й­на ду­ша и не­й­на плът. То­га­ва на­ша­та мла­деж би би­ла чи­с­та, идей­на, въз­ви­се­на, бо­же­с­т­ве­на.
В на­ши­те учи­ли­ща де­ца­та по­лу­ча­ват го­лям ба­ласт от раз­но­о­б­ра­з­ни, че­с­то пъ­ти про­ти­во­ре­чи­ви и фал­ши­ви по­з­на­ния, ко­и­то оби­к­но­ве­но раз­бър­к­ват ума и съ­з­да­ват в не­го съ­щин­с­ки ха­ос. Ни­ка­к­ва жи­ва връ­з­ка не обе­ди­ня­ва те­зи от­къ­с­ле­ч­ни и не­за­вър­ше­ни по­з­на­ния в ед­но за­вър­ше­но, хар­мо­ни­ч­но ця­ло. Те не по­чи­ват вър­ху здра­ва един­на ос­но­ва и не се из­ди­гат в ед­на строй­на сгра­да, в ко­я­то би мо­гъл да оби­та­ва един по­ло­жи­те­лен твор­че­с­ки дух. Те пре­д­с­та­вят оби­к­но­ве­но ку­пи­ща раз­ва­ли­ни, ко­и­то по­г­ре­б­ват ду­ша­та и пред ко­и­то умът стои без­по­мо­щен. Те­зи по­з­на­ния са ма­те­ри­ал­ни и ма­те­ри­а­ли­с­ти­ч­ни, без­жи­з­не­ни и мър­т­ви, не­про­ни­к­на­ти от ни­ка­къв здрав дух, кой­то би мо­гъл да им да­де жи­вот. На­ша­та мла­деж не по­лу­ча­ва ни­ка­къв от­го­вор на ве­ч­ни­те въ­п­ро­си на чо­ве­ш­кия дух, ония въ­п­ро­си, ко­и­то въл­ну­ват чо­ве­ка, от­как той е съ­з­да­ден, ко­и­то въл­ну­ват и мла­де­ж­та още на учи­ли­щ­на­та ска­мей­ка. Въ­п­ро­си­те за на­ча­ло­то и края, за цел­та и сми­съ­ла, за ос­но­ва­та и съ­щи­на­та на вси­ч­ко, ко­е­то съ­ще­с­т­ву­ва, за жи­во­та и смърт­та, за не­бе­то и зе­мя­та, за Бо­га и чо­ве­ка и пр. не на­ми­рат ни­ка­к­во ра­зя­с­не­ние в на­ши­те учи­ли­ща. На­про­тив, със сво­я­та по­г­ре­ш­на об­ра­зо­ва­тел­на си­с­те­ма и със своя от­ри­ца­те­лен дух, на­ше­то учи­ли­ще за­мъ­г­ля­ва още по­ве­че те­зи въ­п­ро­си и съ­з­да­ва че­с­то пъ­ти ис­тин­с­ко за­тъм­не­ние в ума и ду­ша­та на на­ша­та мла­деж. То от­го­ва­ря с от­ри­ца­ние на вси­ч­ки те­зи въ­п­ро­си, или по пра­во от­ри­ча са­ми­те въ­п­ро­си. То от­ри­ча ду­ха, от­ри­ча чо­ве­ка, от­ри­ча ве­ч­но­ст­та, от­ри­ча Бо­га. Със сво­е­то от­ри­ца­ние на­ше­то учи­ли­ще раз­с­т­рой­ва въ­т­ре­ш­ния мир на на­ша­та мла­деж, на­ру­ша­ва не­й­но­то ду­ше­в­но ра­в­но­ве­сие и съ­з­да­ва у нея ум­с­т­вен ни­хи­ли­зъм и нра­в­с­т­вен анар­хи­зъм. Та­ка, тя ос­та­ва без про­я­с­не­ние и опо­ра и вър­ви твър­де че­с­то към са­мо­ра­з­ру­ше­ние и ги­бел. Ве­ли­ки­те въ­п­ро­си и за­да­чи сто­ят пред на­ша­та мла­деж от­к­ри­ти, ка­то зи­на­ли мра­ч­ни без­д­ни, в ко­и­то тя че­с­то пъ­ти се спу­с­ка без све­т­ли­на, и из­че­з­ва в тях. А ка­к­ва си­гур­ност и опо­ра ще­ше да има на­ша­та мла­деж, в се­бе си и жи­во­та, ако тя има­ше си­ла­та на Хри­с­то­вия дух и све­т­ли­на­та на Не­го­во­то уче­ние! С тая си­ла тя ще­ше да ста­не твор­че­с­ка и не­по­бе­ди­ма, с тая све­т­ли­на тя ще­ше да бъ­де све­т­ла и лъ­че­зар­на. В хри­с­ти­ян­с­ко­то уче­ние тя би на­ме­ри­ла най-съ­вър­ше­ни­те от­го­во­ри на най-ве­ли­ки­те въ­п­ро­си. Ни­що дру­го не би мо­г­ло тъй да оза­ри чо­ве­ш­кия ум и тъй да за­до­во­ли чо­ве­ш­кия дух, ка­к­то мо­же да на­п­ра­ви то­ва хри­с­ти­ян­с­ко­то уче­ние. Са­мо хри­с­ти­ян­с­т­во­то мо­же да да­де на чо­ве­ка един съ­вър­шен и въз­ви­шен ми­ро­г­лед, кой­то мо­же да про­я­с­ни и ос­ми­с­ли на­шия жи­вот.
В на­ши­те учи­ли­ща­та изу­ча­ват ис­то­ри­я­та на цар­с­т­ва­та и на­ро­ди­те по зе­мя­та. На­и­с­ти­на, то­ва е лю­бо­пи­т­но, а по­ня­ко­га и по­у­чи­тел­но. Но ка­к­ви при­ме­ри ви­ж­дат те в чо­ве­ш­ка­та ис­то­рия от бли­з­ки и да­ле­ч­ни ве­ко­ве? Не е ли тя ис­то­рия, из­пъл­не­на пре­дим­но с не­п­ра­в­ди и без­за­ко­ния, с на­си­лия и по­ти­с­ни­че­с­т­ва, с гра­бе­жи и опу­с­то­ше­ния, с ван­да­ли­з­ми и раз­ру­ше­ния, с кър­ва­ви вой­ни и же­с­то­ки са­мо­и­з­т­ре­б­ле­ния? Та­ка­ва е оби­к­но­ве­но ис­то­ри­я­та на зем­ни­те цар­с­т­ва. Ако на­ши­те де­ца упо­т­ре­бя­ват тол­ко­ва вре­ме и уси­лия, за да изу­ча­ват та­зи мра­ч­на ис­то­рия, не за­с­лу­жа­ва ли те да от­де­лят мал­ко вре­ме и си­ли за све­т­ла­та ис­то­рия на цар­с­т­во­то Бо­жие на зе­мя­та? Не за­с­лу­жа­ва ли те да се за­по­з­на­ят с цар­с­т­во­то на до­б­ро­то, ис­ти­на­та, пра­в­да­та, лю­бо­в­та, свя­то­ст­та? Ис­то­ри­я­та на хри­с­ти­ян­с­т­во­то от пър­ви­те ве­ко­ве , напр., е из­пъл­не­на с ве­ли­ча­ви об­ра­зи и въз­ви­ше­ни при­ме­ри на се­бе­о­т­ри­ца­ние и се­бе­по­жер­т­ву­ва­не за до­б­ро­то, ис­ти­на­та, пра­в­да­та. Вя­ра­та на пър­ви­те хри­с­ти­я­ни ги из­ди­га­ла на не­о­би­к­но­ве­на ви­со­та, а тя­х­на­та лю­бов към Бо­га и чо­ве­ка ги вдъ­х­но­вя­ва­ла за не­чу­ва­ни по­д­ви­зи. Не за­с­лу­жа­ва ли на­ша­та мла­деж да за­с­та­не пред те­зи све­т­ли об­ра­зи, увен­ча­ни с оре­о­ла на мъ­че­ни­че­с­т­во и свя­тост, да за­с­та­не пред тях и се вдъ­х­но­ви от те­х­ния по­д­виг? Мно­го по­у­чи­тел­ни не­ща има и в ис­то­ри­я­та на на­ша­та ро­д­на Цър­к­ва. Най-ва­ж­ни­те мо­мен­ти в жи­во­та на бъл­гар­с­ко­то пле­ме са съ­з­да­де­ни от Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва. Най-ве­ли­ки­те ли­ч­но­с­ти на на­ша­та ис­то­рия и най-до­с­той­ни­те си­но­ве на бъл­гар­с­кия на­род при­на­д­ле­жат пак на на­ша­та ро­д­на Цър­к­ва. Бъл­гар­с­ка­та Цър­к­ва за­па­зи на­ци­о­нал­но­то и вер­с­ко съ­з­на­ние на бъл­гар­с­кия на­род в про­дъл­же­ние дъл­ги тъм­ни ве­ко­ве, и след то­ва въз­ро­ди тоя на­род за нов жи­вот. Ако не бе­ше бъл­гар­с­ка­та Цър­к­ва, мо­же би се­га ня­ма­ше да има бъл­гар­с­ко че­т­мо и пи­с­мо, бъл­гар­с­ки език и бъл­гар­с­ка кул­ту­ра, бъл­гар­с­ки на­род и бъл­гар­с­ка дър­жа­ва. То­ва са де­ла и за­с­лу­ги от не­из­ме­ри­мо зна­че­ние. Де­ла и за­с­лу­ги, ка­к­ви­то ни­ка­къв друг ин­с­ти­тут и ни­ка­к­ва дру­га ор­га­ни­за­ция у нас не са из­вър­ши­ли за бъл­гар­с­кия на­род. Ни­ма не за­с­лу­жа­ва на­ша­та мла­деж, ко­я­то изу­ча­ва и въз­при­е­ма чу­ж­до­то до­ри и то­га­ва, ко­га­то то е от­ри­ца­тел­но, да знае ве­ли­ко­то и ху­ба­во­то в ми­на­ло­то на своя на­род и сво­я­та ро­д­на Цър­к­ва, и да се вдъ­х­но­ви от не­го за пре­да­на и се­бе­о­т­ре­че­на слу­ж­ба на своя род и ро­ди­на.

11. Нов дух е по­т­ре­бен за на­ше­то учи­ли­ще

Все­ки чо­век с ум и съ­ве­с­тен ще при­з­нае, че ни­ка­к­ви дру­ги при­до­би­в­ки не мо­гат да се сра­в­нят с ония ве­ли­ки цен­но­с­ти, ко­и­то мо­же да да­де на мла­де­ж­та ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то въз­пи­та­ние. Ни­ка­къв уче­бен пре­д­мет не мо­же да има за въз­пи­та­ни­е­то на мла­де­ж­та оно­ва зна­че­ние, ко­е­то би мо­г­ло да има ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние. Не­о­бя­с­ни­мо е, ка­к­ви съ­о­б­ра­же­ния и це­ли са мо­г­ли да на­ка­рат ония, ко­и­то са ре­ди­ли се­га­ш­на­та про­г­ра­ма за на­ши­те сре­д­ни уче­б­ни за­ве­де­ния, да по­с­та­вят в нея тол­ко­ва мно­го дру­ги пре­д­ме­ти, а да из­х­вър­лят ве­ро­у­че­ни­е­то? Ни­ма вси­ч­ки те­зи пре­д­ме­ти, ка­то се по­ч­не от гим­на­с­ти­ка­та и ри­су­ва­не­то, ко­и­то се изу­ча­ват с по два ча­са, и се свър­ши с чу­ж­ди­те ези­ци, ко­и­то се изу­ча­ват с по три, че­ти­ри , до­ри и пет ча­са се­д­ми­ч­но, са по-ва­ж­ни от ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние, по-ва­ж­ни от оня пре­д­мет, кой­то има за цел да съ­бу­ди вси­ч­ко въз­ви­ше­но и све­т­ло в ду­ша­та на де­те­то и да на­п­ра­ви от не­го кол­ко­то е въз­мо­ж­но по-съ­вър­шен чо­век? Ни­ма мно­го­б­рой­ни­те и раз­но­о­б­ра­з­ни пре­д­ме­ти в на­ша­та уче­б­на про­г­ра­ма са тол­ко­ва ва­ж­ни, че за тях мо­гат да бъ­дат от­де­ле­ни два, три и пет ча­са се­д­ми­ч­но, а за ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние ни­то един час? Ни­ма е тол­ко­ва ва­ж­но за мла­де­ж­та въ­о­б­ще, осо­бе­но пък за мла­де­ж­та на ед­на зе­ме­дел­с­ка стра­на със сел­с­ко на­се­ле­ние, ко­е­то пре­кар­ва най-го­ля­ма­та част от своя жи­вот във фи­зи­че­с­ки труд, да се на­ма­ля­ват в уче­б­на­та про­г­ра­ма ча­со­ве­те по ве­ро­у­че­ние, за да се уве­ли­чат ча­со­ве­те по ри­су­ва­не и гим­на­с­ти­ка - ка­к­то то­ва ста­на у нас в про­гим­на­зи­и­те с про­г­ра­ма­та от 1922 го­ди­на? Ни­ма фи­зи­че­с­ко­то въз­пи­та­ние е по-ва­ж­но от ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то, та за пър­во­то мо­же да има в на­ши­те учи­ли­ща два ча­са се­д­ми­ч­но, а за вто­ро­то ни­то един час? На­и­с­ти­на, не­об­хо­ди­мо е да има­ме здра­во тя­ло. Но пре­ди вси­ч­ко не­об­хо­ди­мо е да има­ме здрав дух. А здра­ви­ят дух се съ­з­да­ва са­мо чрез ис­тин­с­ко ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но въз­пи­та­ние и съ­вър­ше­но ре­ли­ги­о­з­но обу­че­ние. Са­мо то­ва въз­пи­та­ние и то­ва обу­че­ние ще мо­же да про­я­с­ни на­пъл­но ума на уче­ни­ка, да за­вър­ши про­це­са на не­го­во­то по­з­на­ние и да обе­ди­ни чрез жи­ва връ­з­ка не­го­ви­те зна­ния в един хар­мо­ни­чен, ця­ло­с­тен и све­тъл ми­ро­г­лед про­ни­к­нат от не­по­бе­ди­ма вя­ра в до­б­ро­то, един ми­ро­г­лед, без кой­то не е въз­мо­жен ни­ка­къв сми­с­лен и по­л­зо­т­во­рен жи­вот. Са­мо то ще мо­же с най-го­ля­ма си­гур­ност да бу­ди ви­с­ши ус­т­ре­ми в ду­ша­та и бла­го­ро­д­ни по­ри­ви в сър­це­то на мла­де­ж­та, и да за­т­вър­ди не­го­ва­та во­ля в до­б­ро­то. За­то­ва, ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние тря­б­ва да бъ­де ос­но­ва­та на вся­ко об­ра­зо­ва­ние и вся­ко въз­пи­та­ние. Всред мно­го­б­рой­ни­те пре­д­ме­ти с мно­го­то уче­б­ни ча­со­ве то тря­б­ва да за­е­ма пър­во и цен­т­рал­но мя­с­то в учи­ли­щ­на­та про­г­ра­ма.
То­ва е съ­ще­с­т­ве­на­та, ре­ши­тел­на про­мя­на, ко­я­то тря­б­ва да се из­вър­ши в на­ше­то уче­б­но-въз­пи­та­тел­но де­ло. Във връ­з­ка с то­ва не­об­хо­ди­мо е да се из­вър­шат и ред дру­ги про­ме­ни, ко­и­то тря­б­ва да об­ра­зу­ват ед­на ця­ло­с­т­на си­с­те­ма. Оба­че, пър­ва­та и по­с­ле­д­на цел на вси­ч­ки про­ме­ни и вси­ч­ки уси­лия в об­ла­ст­та на на­ше­то уче­б­но-въз­пи­та­тел­но де­ло тря­б­ва да бъ­де: съ­з­да­ва­не нов, по­ло­жи­те­лен твор­че­с­ки дух, кой­то ще мо­же да пре­съ­з­да­де на­ше­то учи­ли­ще и да пре­въз­пи­та на­ша­та мла­деж. Тоя дух мо­же да бъ­де са­мо ду­хът на ис­тин­с­ка­та ре­ли­гия, са­мо ду­хът на Бо­го­чо­ве­ка Ии­су­са Хри­с­та.

12. Про­ти­во­дей­с­т­ви­е­то на тъм­ни­те си­ли

Ня­ма съм­не­ние, че про­тив тоя дух на Ису­са ще въ­с­та­не ду­хът на ан­ти­х­ри­с­та. Про­тив тоя по­ло­жи­те­лен твор­че­с­ки дух ще се на­ди­г­не ду­хът на от­ри­ца­ни­е­то и раз­ру­ше­ни­е­то, ще се на­ди­г­не ду­хат на вул­гар­ния ма­те­ри­а­ли­зъм, на де­мо­ни­ч­ния ате­и­зъм, на бе­зо­те­че­с­т­ве­ния со­ци­а­ли­зъм и на без­чо­ве­ч­ния анар­хо-ко­му­ни­зъм. Ду­хът на ма­те­ри­а­ли­з­ма, кой­то пре­д­ра­з­по­ла­га към вул­гар­ност и ос­ко­тя­ва­не, ду­хът на ате­и­з­ма, кой­то ло­ги­че­с­ки во­ди към де­мо­ни­зъм, ду­хът на со­ци­а­ли­з­ма, кой­то раз­ру­ша­ва об­ще­с­т­во­то и уни­що­жа­ва оте­че­с­т­во­то, ду­хът на анар­хо-ко­му­ни­з­ма, кой­то уби­ва чо­ве­ка и съ­бу­ж­да в не­го звя­ра, тоя тъ­мен дух на зло­то е об­х­ва­нал, за не­ща­с­тие, мно­зи­на у нас и се про­ти­во­по­с­та­вя на вси­ч­ко до­б­ро във вси­ч­ки об­ла­с­ти на на­шия жи­вот. Ня­ма съм­не­ние, че той ще се про­ти­во­по­с­та­ви и на вси­ч­ки уси­лия и мер­ки за об­но­в­ле­ние на на­ше­то учи­ли­ще и за пре­въз­пи­та­ние на на­ша­та мла­деж. Той ще се про­ти­во­по­с­та­ви - и се про­ти­во­по­с­та­вя ве­че! - и на ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние и ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то въз­пи­та­ние, за­що­то чу­в­с­т­ву­ва, че чрез то­ва обу­че­ние и то­ва въз­пи­та­ние сам той ще бъ­де из­ко­ре­нен от учи­ли­ще­то. Мно­го тъ­ж­но е, че тоя зъл дух про­ни­к­ва ня­кой ра­бо­т­ни­ци в об­ла­ст­та на на­ро­д­на­та про­с­ве­та и пе­ча­т­ни­те ор­га­ни на учи­тел­с­ки­те съ­ю­зи. Се­га, ко­га­то вси­ч­ки про­с­ве­те­ни и ро­до­лю­би­ви бъл­га­ри съ­з­на­ват, че на­ша­та мла­деж, ко­я­то за­б­лу­де­ни и без­съ­ве­с­т­ни хо­ра тла­с­на­ха по ги­бел­ни пъ­ти­ща, тря­б­ва да се пре­въз­пи­та и вър­не на пра­вия път, и че най-си­гур­но­то сре­д­с­т­во за по­с­ти­га­не­то на тая ве­ли­ка цел е ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние, са­мо ня­кои пе­ча­т­ни учи­тел­с­ки ор­га­ни се про­ти­во­по­с­та­вят на тая спа­си­тел­на ини­ци­а­ти­ва. Не­съм­не­но е, че те­зи пе­ча­т­ни ор­га­ни из­ра­зя­ват не убе­ж­де­ни­я­та на бъл­гар­с­ко­то учи­тел­с­т­во, а до­мо­г­ва­ни­я­та на из­ве­с­т­ни ли­ца и ор­га­ни­за­ции, ко­и­то всъ­щ­ност ня­мат ни­що об­що с учи­тел­с­т­во­то, с учи­ли­ще­то и с уче­б­но-въз­пи­та­тел­но­то де­ло у нас. Те­зи ли­ца, ко­и­то или не са ни­ка­к­ви учи­те­ли, или пък имат са­мо фор­мал­ни връ­з­ки с учи­тел­с­т­во­то, кол­ко­то за да го из­по­л­з­ват, не са­мо че пре­с­ле­д­ват це­ли съ­вър­ше­но чу­ж­ди за учи­тел­с­т­во­то, но и до­при­не­со­ха със сво­и­те де­ла и по­с­тъ­п­ки  твър­де мно­го, за да се уни­зи у нас учи­тел­с­ко­то зва­ние и да се из­гу­би вя­ра­та в бъл­гар­с­кия учи­тел. За да се ви­ди ка­къв дух про­ни­к­ва ня­кой пе­ча­т­ни учи­тел­с­ки ор­га­ни и те­х­ни­те спи­с­ва­чи, и ка­к­ви це­ли пре­с­ле­д­ват те, ще при­ве­дем сле­д­на­та бе­ле­ж­ка на в. "Зо­ра" (Ст. За­го­ра) по по­вод на ед­на ста­тия, пе­ча­та­на на­по­с­ле­дък в ор­га­на на учи­тел­с­кия съ­юз в. "Съ­з­на­ние":
"В ор­га­на на Учи­тел­с­кия съ­юз в. "Съ­з­на­ние" (бр. 22) в ста­ти­я­та под на­д­с­лов "Да се мо­лим или да се бо­рим?" се ка­з­ва: "Учи­тел­с­т­во­то е на ед­на стра­на, а вла­ст­та на дру­га­та и че вой­на­та ме­ж­ду две­те тря­б­ва да се во­ди".
"Ние не мо­жем ни­ко­га да за­б­ра­вим за­ве­та на па­д­на­ли­те бор­ци. Ние не мо­жем да им из­ме­ним".
Тук те спом­нят за па­д­на­ли­те "бор­ци" през се­п­тем­в­рий­с­ки­те съ­би­тия - ме­те­жи­те - учи­те­ли ко­му­ни­с­ти и ед­но­ф­рон­то­в­ци, ко­и­то то­га­ва бя­ха за­ло­ве­ни от вла­ст­та с пу­ш­ка в ръ­ка из се­ла­та и гра­до­ве­те, ста­ра­ей­ки се да на­са­дят и в Бъл­га­рия съ­ве­т­с­ка власт.
В съ­ща­та ста­тия се на­х­вър­лят вър­ху вси­ч­ки уп­ра­в­ля­ю­щи пар­тии. Те ка­з­ват: "По­ч­ти вси­ч­ки уп­ра­в­ля­ю­щи пар­тии са се стре­ми­ли да уби­ят бор­че­с­кия дух на учи­тел­с­т­во­то. Те са, ко­и­то вло­ши­ха по­ло­же­ни­е­то, за да ни по­бе­дят. Ни­ма мо­жем да се мо­лим на на­ши­те вра­го­ве? Са­мо чрез бор­ба­та тря­б­ва да се на­ло­жим на вла­ст­та".
Тия учи­те­ли за­б­ра­вят, че по­ле ши­ро­ко за ра­бо­та има за тях в учи­ли­ще­то и об­ще­с­т­во­то. Там мо­гат да про­я­вят са­мо про­с­ве­т­на дей­ност, но не ко­му­ни­зъм и пар­ти­зан­с­ки бяс. Не­ка зна­ят, че вся­ка власт или пар­тия от­дя­с­но не ще им по­з­во­ли да ру­шат дър­жа­в­ни­те ус­тои и да раз­в­ра­ща­ват мла­де­ж­та.
Ако в ре­да­к­ци­я­та на в. "Съ­з­на­ние" ня­ма ни­ка­к­во съ­з­на­ние, дълг е на учи­тел­с­т­во­то да на­п­ра­ви по­т­ре­б­но­то, що­то за в бъ­де­ще те­х­ния ор­ган да не се из­ла­га с по­до­б­ни анар­хо-ко­му­ни­с­ти­че­с­ки ста­тии, ко­и­то мо­гат да ув­ре­дят на уче­б­но­то де­ло и об­ще­с­т­во­то".
Тук ще при­по­м­ним и про­с­ло­ву­тия по­зив, кой­то из­да­ли на 2 яну­а­ри 1921 г. ня­кои учи­те­ли со­ци­а­ли­с­ти и в кой­то ме­ж­ду дру­го­то се ка­з­ва:
"Ние из­ди­га­ме спа­си­тел­ния ло­зунг за обе­ди­не­ние на на­ро­д­но­то учи­тел­с­т­во с бра­т­с­ка­та ко­му­ни­с­ти­че­с­ка учи­тел­с­ка ор­га­ни­за­ция в Бъл­га­рия, ко­е­то обе­ди­не­ние да се из­вър­ши над раз­вя­то­то зна­ме на ре­во­лю­ци­я­та, над зна­ме­то на ко­му­ни­с­ти­че­с­кия ин­тер­на­ци­о­нал..."
Яс­но е, че в те­зи ду­ми се раз­к­ри­ва оня зъл, де­мо­ни­чен дух, кой­то по-къ­с­но на­и­с­ти­на раз­вя зна­ме­то на ре­во­лю­ци­я­та, по­д­па­ли гра­ж­дан­с­ка­та вой­на, хвър­ли брат про­тив бра­та и про­ля не­вин­на бра­т­с­ка кръв.
За че­ст­та на на­ше­то учи­тел­с­т­во, оба­че, тря­б­ва да ка­жем, че гра­ма­д­на­та част от не­го ня­ма ни­що об­що с тоя тъ­мен дух на вра­ж­да и оз­ло­б­ле­ние, на от­ри­ца­ние и раз­ру­ше­ние. То съ­з­на­ва сво­я­та ви­со­ка ми­сия и ис­ка да из­пъл­ни своя све­щен дълг. То се про­ти­во­по­с­та­вя на тъм­ни­те си­ли, ко­и­то ру­шат вси­ч­ко въз­ви­ше­но и све­т­ло в жи­во­та и тла­с­кат към ги­бел об­ще­с­т­ва­та и на­ро­ди­те и се бо­ри за тър­же­с­т­во­то на до­б­ро­то в чо­ве­ка и във вси­ч­ки­те об­ла­с­ти на жи­во­та. Раз­би­ра се, че то ра­бо­ти пре­ди вси­ч­ко за по­до­б­ре­ние в об­ла­ст­та на на­ро­д­на­та про­с­ве­та, къ­де­то е дъл­гът и вси­ч­ко му по­ве­ля­ва да тво­ри са­мо до­б­ро­то. то по­с­ре­ща с го­то­в­ност и ре­а­ли­зи­ра до­б­ро­съ­ве­с­т­но вси­ч­ки по­ле­з­ни и твор­че­с­ки ини­ци­а­ти­ви в тая об­ласт. Ня­ма съм­не­ние, че то се от­на­ся се­ри­о­з­но и съ­з­на­тел­но и към най-ва­ж­ния, по­ч­ти съ­д­бо­но­с­ния въ­п­рос в об­ла­ст­та на на­ше­то уче­б­но-въз­пи­та­тел­но де­ло: въ­п­ро­сът за ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние в на­ши­те учи­ли­ща и за ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то въз­пи­та­ние на на­ша­та мла­деж. Вси­ч­ки на­ши ро­до­лю­би­ви, съ­з­на­тел­ни и про­с­ве­те­ни учи­те­ли, ко­и­то но­сят до­с­той­но те­ж­кия кръст на сво­е­то бла­го­ро­д­но слу­же­ние, при­з­на­ват го­ля­ма­та въз­пи­та­тел­на ро­ля на ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние, и за­то­ва же­ла­ят то да се въ­ве­де ка­то уче­бен пре­д­мет във вси­ч­ки на­ши учи­ли­ща. В тоя сми­съл са се из­ка­за­ли ве­че мно­зи­на от тях и на мно­го учи­тел­с­ки кон­фе­рен­ции са взе­ти ре­ше­ния в по­л­за на ве­ро­у­че­ни­е­то.

13. На­у­ка и ре­ли­гия

Аб­со­лю­т­но ни­що се­ри­о­з­но и ос­но­ва­тел­но не мо­же да се ка­же про­тив ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние. Ни­кой чо­век с ум и съ­вест не мо­же са бъ­де про­тив не­го. До­во­ди­те, ко­и­то се из­на­сят от ня­кои про­тив не­го, са взе­ти или от ма­те­ри­а­ли­з­ма, или от ате­и­з­ма, или от со­ци­а­ли­з­ма, или от анар­хо-ко­му­ни­з­ма, или по-пра­во ед­но­в­ре­мен­но от вси­ч­ки те­зи не­чи­с­ти из­во­ри, за­що­то в дей­с­т­ви­тел­ност те са ед­но и съ­що не­що, за­що­то в дей­с­т­ви­тел­ност от тях те­че ед­на и съ­ща от­ро­ва. Ни­къ­де дру­га­де: ни­то в чо­ве­ш­ка­та при­ро­да, ни­то в на­у­ка­та, ни­то в жи­во­та не мо­же да се на­ме­ри ни­ка­къв ар­гу­мент про­тив ре­ли­ги­о­з­но­то обу­че­ние и ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то въз­пи­та­ние. Раз­би­ра се, ония, ко­и­то са про­тив та­ко­ва обу­че­ние и та­ко­ва въз­пи­та­ние, се пре­д­с­та­вят, че го­во­рят от име­то на на­у­ка­та, от име­то на сво­бо­да­та на убе­ж­де­ни­я­та, на съ­ве­ст­та и пр. Те­х­ни­те ар­гу­мен­ти, оба­че, ня­мат ни­що об­що ни­то с на­у­ка­та, ни­то със сво­бо­да­та, ни­то със съ­ве­ст­та. Ис­тин­с­ка­та на­у­ка, съ­вър­ше­на­та сво­бо­да и чи­с­та­та съ­вест изи­с­к­ват ка­то не­об­хо­ди­мост ре­ли­ги­я­та и ре­ли­ги­о­з­но­то въз­пи­та­ние. Про­тив тях мо­же да бъ­де са­мо не­ве­же­с­т­во­то, про­из­во­лът и не­чи­с­та­та съ­вест. За ни­кои чо­век с нор­ма­лен и про­с­ве­тен ум, със здра­во и про­я­с­не­но чу­в­с­т­во ня­мат ни­ка­к­во зна­че­ние ня­ко­га­ш­ни­те ле­ген­ди, че на­у­ка­та и ре­ли­ги­я­та се са­мо­и­з­к­лю­ч­ва­ли, че на­у­ка­та щя­ла да из­ме­с­ти ре­ли­ги­я­та и пр. Те­зи ле­ген­ди, ко­и­то ед­но вре­ме дей­с­т­ву­ва­ха, а мо­же би и се­га още дей­с­т­ву­ват, ка­то хи­п­но­за над по­лу­о­б­ра­зо­ва­ни­те и не­ве­жи­те, са от­да­в­на раз­п­ръ­с­на­ти от са­ма­та на­у­ка и не­й­ни­те най-ве­ли­ки пре­д­с­та­ви­те­ли. Ис­тин­с­ка­та на­у­ка и съ­вър­ше­на­та ре­ли­гия не са­мо че не се из­к­лю­ч­ват, не са­мо че се до­пъл­ват вза­им­но, но те са в сво­я­та съ­щи­на не­раз­ри­в­но свър­за­ни по­ме­ж­ду си - тъй, ка­к­то са свър­за­ни све­т­ли­на­та и то­п­ли­на­та. На­у­ка­та и ре­ли­ги­я­та са не­де­ли­ми в сво­я­та съ­щи­на, при все че вся­ка от тях има своя об­ласт. В глъ­би­ни­те на чо­ве­ш­кия дух те се сли­ват в един висш син­тез и об­ра­зу­ват най-съ­вър­ше­на­та фор­ма на въ­т­ре­ш­ния жи­вот у чо­ве­ка. Тъй ка­то без то­п­ли­на и све­т­ли­на не е въз­мо­жен ни­ка­къв жи­вот на зе­мя­та, не е въз­мо­ж­но ни­ка­къв пъ­лен съ­вър­шен жи­вот за чо­ве­ш­кия дух без све­т­ли­на­та на на­у­ка­та и без то­п­ли­на­та на ре­ли­ги­я­та. На­у­ка­та има вся­ко­га ну­ж­да от то­п­ли­на­та на ре­ли­ги­я­та, а ре­ли­ги­я­та - от све­т­ли­на­та на на­у­ка­та. На­у­ка­та без ре­ли­ги­о­з­на то­п­ли­на е без­жи­з­не­на и мър­т­ва, а ре­ли­ги­я­та без на­у­ч­на све­т­ли­на е не­про­я­с­не­на и тъм­на. Бля­с­ка­ви­те ус­пе­хи на на­у­ка­та и те­х­ни­ка­та за­с­ле­пя­ват ня­кои и ги ка­рат да си ми­с­лят, че на­у­ка­та и те­х­ни­ка­та са вси­ч­ко, и че те ще мо­гат да за­ме­нят до­ри ре­ли­ги­я­та. То­ва е ед­но от най-го­ле­ми­те за­б­лу­ж­де­ния, на ко­и­то чо­век се от­да­ва в сво­е­то са­мо­о­бол­ще­ние и сво­я­та са­мо­за­б­ра­ва. Чо­ве­кът мо­же да съ­ще­с­т­ву­ва ка­то чо­век без вси­ч­ко дру­го, но не и без ре­ли­гия, ко­я­то е съ­щи­на­та на чо­ве­ш­ка­та при­ро­да и аб­со­лю­т­на по­т­ре­б­ност на чо­ве­ш­кия дух. Ка­к­то то­п­ли­на­та е ос­но­ва на жи­во­та в ма­те­ри­ал­ния свят, тъй к.съ­що и ре­ли­ги­я­та е ос­но­ва на жи­во­та в ду­хо­в­ния мир. Чо­ве­кът мо­же да съ­ще­с­т­ву­ва без на­у­ка и те­х­ни­ка, оба­че, без ре­ли­гия и нра­в­с­т­ве­ност не. Все­ки нор­ма­лен чо­век с пра­ви­лен въ­т­ре­шен жи­вот е ре­ли­ги­о­зен. Раз­с­т­рой­с­т­во или ли­п­са на въ­т­ре­шен ре­ли­ги­о­зен жи­вот е при­з­нак на не­нор­мал­ност и из­ра­ж­да­не. Ни­ко­га до­се­га чо­ве­че­с­т­во­то не е има­ло та­ка­ва го­ля­ма ну­ж­да от ре­ли­ги­я­та, ка­к­то се­га - във вре­ме­то на ед­на без­ду­ш­на и мър­т­ва ци­ви­ли­за­ция, ко­я­то ис­ка да пре­вър­не в ма­ши­на до­ри и чо­ве­ка.

14. Об­ща­та гри­жа

По­не­же въ­п­ро­сът за ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние се по­в­ди­га на­по­с­ле­дък пак от Св. си­нод, про­ти­в­ни­ци­те на тая ини­ци­а­ти­ва об­ви­ня­ват на­ша­та Цър­к­ва, че ис­ка­ла да вне­се "кле­ри­ка­ли­зъм" в на­ше­то учи­ли­ще. То­ва мо­гат да твър­дят са­мо ония, ко­и­то не по­з­на­ват ду­ха и ми­на­ло­то на бъл­гар­с­ка­та Цър­к­ва. Спра­ве­д­ли­во­ст­та изи­с­к­ва да се при­з­нае, че на­ша­та ро­д­на Цър­к­ва вся­ко­га е има­ла са­мо ед­но же­ла­ние и са­мо ед­на цел: да слу­жи пре­да­но и се­бе­о­т­ре­че­но на своя на­род. Тя ни­ко­га не е ис­ка­ла ни­що за се­бе си , а вси­ч­ко за сво­е­то па­с­т­во и своя на­род. И се­га тя ис­ка са­мо ед­но не­що: да на­са­ж­да по­ло­жи­те­лен твор­че­с­ки дух във вси­ч­ки об­ла­с­ти на на­шия жи­вот и да ра­бо­ти за до­б­ро­то на на­шия на­род. Та­къв дух тя ис­ка да се съ­з­да­де и в на­ше­то учи­ли­ще. И ка­то най-си­гур­но сре­д­с­т­во за тая цел тя со­чи са­мо ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то обу­че­ние.
Все­ки, кой­то по­з­на­ва на­ше­то бли­з­ко ми­на­ло, знае, че на­ше­то учи­ли­ще е ро­ж­ба на на­ша­та ро­д­на Цър­к­ва. Тя го съ­з­да­де и от­г­ле­да в сво­я­та па­з­ва през те­ж­ки­те дни на тъм­но­то ми­на­ло. То из­ра­с­на под не­й­ния по­к­рив и с не­й­ни гри­жи. След ка­то бъл­гар­с­кия на­род по зо­ва на сво­я­та ро­д­на Цър­к­ва се про­бу­ди от съ­ня на ро­б­с­т­во­то и за­жи­вя нов сво­бо­ден жи­вот, Цър­к­ва­та пре­да­де бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще на гри­жи­те на но­во­съ­з­да­де­на­та бъл­гар­с­ка дър­жа­ва, ка­то от­де­ли за не­го ед­на го­ля­ма част от сво­и­те не­з­на­чи­тел­ни имо­ти. Ско­ро, оба­че, за­б­лу­де­ни хо­ра от­къ­с­на­ха съ­в­сем на­ше­то учи­ли­ще от Цър­к­ва­та и вя­ра­та и го по­ве­до­ха по ги­бел­ни пъ­ти­ща. Не­що по­ве­че: те на­с­т­ро­и­ха ро­ж­ба­та про­тив май­ка­та. Цър­к­ва­та сле­де­ше с го­ля­ма скръб те­зи стра­ш­ни за­б­лу­ж­де­ния и пра­ве­ше че­с­ти пре­ду­п­ре­ж­де­ния. И се­га тя пре­ду­п­ре­ж­да­ва с го­ля­ма за­г­ри­же­ност и на­с­то­я­ва да се взе­мат вси­ч­ки мер­ки, ко­и­то би­ха мо­г­ли да ус­ко­рят пре­съ­з­да­ва­не­то на бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще и пре­въз­пи­та­ни­е­то на бъл­гар­с­ка­та мла­деж. На­ша­та Цър­к­ва има и дълг и пра­во да вър­ши то­ва. Се­га бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще и бъл­гар­с­ка­та мла­деж пре­д­с­та­вят те­ж­ка гри­жа за вси­ч­ки ни. Вси­ч­ки ние сме длъ­ж­ни да ми­с­лим и се гри­жим за тях. За бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще тря­б­ва да ми­с­лят бъл­гар­с­ки­те ро­ди­те­ли, ко­и­то пра­щат в не­го сво­и­те ро­ж­би. За бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще тря­б­ва да ми­с­ли бъл­гар­с­ко­то се­мей­с­т­во, ко­е­то оча­к­ва от не­го ук­ре­п­ва­не на сво­и­те ес­те­с­т­ве­ни ос­но­ви и за­си­ля­не на сво­и­те све­ще­ни връ­з­ки. За бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще тря­б­ва да ми­с­ли и Бъл­гар­с­ка­та Цър­к­ва, ко­я­то же­лае и чрез не­го да се по­д­дър­жа у на­шия на­род най-ве­ли­ка­та жи­з­не­на си­ла - вя­ра­та, и да се уве­ли­ча­ват най-ве­ли­ки­те при­до­би­в­ки на чо­ве­ка - ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­ни­те цен­но­с­ти. За бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще тря­б­ва да ми­с­ли и бъл­гар­с­ки­ят на­род, кой­то оча­к­ва от не­го до­с­той­ни си­но­ве, го­д­ни и го­то­ви за пре­да­на се­бе­о­т­ре­че­на слу­ж­ба на своя род и ро­ди­на. За бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще тря­б­ва да ми­с­ли и бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва, ко­я­то чрез не­го ще тря­б­ва да си при­го­т­ви вер­ни слу­жи­те­ли и пре­да­ни за­щи­т­ни­ци. Бъл­гар­с­ки­ят на­род е хри­с­ти­ян­с­ки и за­то­ва ни­кои ня­ма пра­во да му да­ва ези­че­с­ко учи­ли­ще. Бъл­гар­с­ки­ят на­род се е кре­пил, жи­вял е и се е опа­зил в про­дъл­же­ние на ве­ко­ве­те са­мо чрез мя­ра­та в Бо­га и се­бе си, и за­то­ва ни­кои не мо­же без­на­ка­за­но да учи не­го­ви­те ро­ж­би на без­ве­рие и без­бо­жие, и да при­го­т­вя по тоя на­чин не­го­ва­та ги­бел. Бъл­гар­с­ко­то учи­ли­ще тря­б­ва да се об­но­ви и спа­си, за да се об­но­ви и спа­си бъл­гар­с­ка­та мла­деж. А да се спа­си бъл­гар­с­ка­та мла­деж, то­ва зна­чи да се оси­гу­ри и спа­си бъ­де­ще­то на бъл­гар­с­кия на­род. То­ва тря­б­ва да ста­не по-ско­ро. То­ва ве­ли­ко де­ло тря­б­ва да се по­де­ме не­за­ба­в­но и се из­вър­ши с об­щи уси­лия от вси­ч­ки ония, ко­и­то ми­ле­ят за бъл­гар­с­ка­та мла­деж и тре­пе­рят над съ­д­би­ни­те на бъл­гар­с­ко­то пле­ме.

* * *
Су­т­рин ра­но по­д­ра­ни­ла,
Не­до­ча­ка­ла зо­ра,
Ра­но­бу­д­на пти­ч­ка ми­ла
Пее в тъм­на­та го­ра.

Веч по­лю­ш­ват ки­т­ни кло­ни
Тъм­но­ли­с­ти дър­ве­са -
Ра­с­нат мо­д­ри не­бо­с­к­ло­ни,
Све­т­ват ве­д­ри не­бе­са.

И за­пя­ха в дру­ж­на сло­га
Бу­д­ни пти­ч­ки и цве­тя: -
Строй­но хим­на­та на Бо­га
Към не­бе­то по­ле­тя.

* * *
На Теб - пре­д­ве­ч­на Све­т­ли­на
Все­г­да сми­ре­но аз се мо­ля:
Ог­рей Ти мой­та тъм­ни­на,
Раз­сей Ти мо­я­та не­во­ля!

Все­г­да аз ис­кам да бле­с­тиш
По мой­те пъ­ти­ща без­б­рой­ни,
И све­т­лий час да ми ве­с­тиш -
Ча­сът на по­д­ви­зи спо­кой­ни, -

Ко­га­то, све­т­ло оза­рен,
Ще ви­дя Твой­те свя­ти це­ли, -
И ти­хо, сла­д­ко упо­ен,
Ще сти­г­на в Тво­и­те пре­де­ли



















* * *
Ля­т­но слън­це от не­бе­то
Лее тре­пе­т­ни лъ­чи, -
Вре­дом бо­д­ро низ по­ле­то
Пе­сен ра­до­с­т­но ечи.

Зре­ят ни­ви зла­то­г­рей­ни
По зла­ти­с­ти ра­в­ни­ни,
Ве­ят ве­т­ри ти­хо­вей­ни
От го­ри­с­ти пла­ни­ни.

И на­ве­ж­дат се дъл­бо­ко
Пъл­ни жи­т­ни кла­со­ве: -
На­да­ле­ко, на­ши­ро­ко
Зла­т­на жъ­т­ва веч зо­ве!

* * *
Ела при ме­не, Ан­гел мой Па­зи­тел,
Ела, ти, све­т­ла ан­гел­с­ка ду­ша!
Бъ­ди все­г­да ти мо­ят благ Ве­с­ти­тел,
И с те­бе - моя све­тъл По­к­ро­ви­тел,
Вра­зи лу­ка­ви аз да съ­к­ру­ша!

Кри­ла си чи­с­ти ти­хи­ч­ко раз­пе­ри
Над мой­то пла­хо пла­че­що ли­це!
Ко­га се мо­ля сре­ди твой­те две­ри -
Съ­д­ба че­с­ти­та кро­т­ко ти от­ме­ри
За мой­то стра­д­но стра­да­що сър­це!

Не­дей ос­та­вя ни­в­га аз да па­д­на,
Ни­то в ду­ша ми мрак да за­ца­ри!
Ду­ша­та ми за све­т­ли­на е жа­д­на -


















И всму­к­ва веч тя ра­до­с­т­но от­ра­д­на
На твоя об­раз све­т­ли­те за­ри!

* * *
Мо­я­та лю­бов -
Ан­гел­с­ки по­к­ров.

Мо­я­та на­де­ж­да -
Де­в­с­т­ве­на оде­ж­да.

Мо­и­те ме­ч­ти -
Грей­на­ли зве­з­ди.

Мо­и­те же­ла­ния -
Плам­на­ли стра­да­ния.

Мой­та ран­на връст -
Мъ­че­ни­ш­ки кръст.

Мо­ят път в жи­во­та -
Пъ­тя към Гол­го­та.

Мо­ят стра­нен дел -
         Зве­з­д­ния пре­дел.


























Ви­дин­с­ки Не­о­фит

Ви­со­та, пра­ва и длъ­ж­но­с­ти на епи­с­ко­п­с­кия сан1

Пре­о­с­ве­ще­ний Епи­с­ко­пе Бо­ри­се! Кол­ко­то дне­ш­ни­ят ден е ве­лик и па­ме­тен за те­бе, тол­ко­ва той е све­тъл и ра­до­с­тен за ро­д­на­та ни све­та Пра­во­с­ла­в­на Цър­к­ва. То­ва е ден на твой­та ве­ли­ка пе­т­де­се­т­ни­ца. Ти из­ра­с­на и се въз­пи­та под сян­ка­та на Цър­к­ва­та. По­лу­чел, с не­й­на по­мощ, ед­но со­ли­д­но и все­с­т­ран­но ви­с­ше об­ра­зо­ва­ние, ти, ред го­ди­ни, ве­че с усър­дие из­пъл­ня­ваш по ду­хо­в­но­то ве­дом­с­т­во на Цър­к­ва­та та­ки­ва по­с­лу­ша­ния, ко­и­то не­у­к­лон­но те во­ди­ха и при­б­ли­жа­ва­ха към дне­ш­ния све­тъл ден. Ти би­де из­пи­тан и, със сво­я­та де­я­тел­на пре­да­ност, до­ка­за, че ни­що не е в съ­с­то­я­ние да те раз­де­ли от лю­бо­в­та Бо­жия. (Рим. 8:35). А то­ва имен­но е не­об­хо­ди­ма­та и же­ла­на пре­д­по­с­та­в­ка за дне­ш­на­та твоя ве­ли­ка пе­т­де­се­т­ни­ца.
Днес Го­с­под Бог съ­и­з­во­ли и, чрез съ­бор­но ар­хи­е­рей­с­ко ръ­ко­въ­з­ла­га­не, ти по­лу­чи су­гу­ба­та все­со­вер­ша­ва­ща бо­же­с­т­ве­на бла­го­дат за ви­с­ше па­с­тир­с­ко слу­же­ние. А Цър­к­ва­та с ра­дост те при­чи­с­ли в сон­ма на сво­и­те ви­с­ши стро­и­те­ли. Въз­г­ла­в­ля­вай­ки све­ще­ния съ­бор, в слу­чая на ме­не се па­да че­ст­та, пръв от вси­ч­ки, да те по­з­д­ра­вя с по­лу­че­ния ве­лик дар на су­гу­ба­та Бо­же­с­т­ве­на бла­го­дат, а за­е­д­но с то­ва и да ти при­по­м­ня ня­кои ис­ти­ни за пра­ва­та и длъ­ж­но­с­ти­те на ви­со­кия епи­с­ко­п­с­ки сан.
Пре­ди вси­ч­ко епи­с­ко­п­с­ко­то слу­же­ние е де­ло твър­де ви­со­ко и свя­то, а съ­ще­в­ре­мен­но твър­де тру­д­но и от­го­вор­но. То е един те­жък, по­до­бен на гол­го­т­с­кия, кръст, кой­то мно­зи­на ве­ли­ко­до­с­той­ни мъ­же са из­бя­г­ва­ли да при­е­мат. То­ва слу­же­ние, оба­че, се въз­ла­га на пре­до­пре­де­ле­ни­те. Тях ни­то цър­ко­в­на­та уп­ра­ва мо­же да пре­не­б­ре­г­не, ни­то ту мо­гат дъл­го да се про­ти­вят на во­ля­та Бо­жия. За­що­то ка­за­но е: при­з­ва­ни­те от Бо­га се въз­ве­ж­дат в тоя сан и на тях се да­ва тая чест (Ивр. 5:4).
Епи­с­ко­пи­те са при­ем­ни­ци на апо­с­то­ли­те и са по­с­та­ве­ни от Ду­ха Свя­та­го за стро­и­те­ли и вър­хо­в­ни па­с­ти­ри на Цър­к­ва­та, ко­я­то Хри­с­тос при­до­би с кръ­в­та Си (Де­ян. 20:28). На тях се въз­ла­га те­ж­ка­та и мъ­ч­на длъ­ж­ност да во­дят Цър­к­ва­та през тая до­ли­на на пла­ча, скър­би­те и стра­да­ни­я­та, ка­къ­в­то е тоя свят+ да я учат и про­с­ве­ща­ват, да я въз­ра­ж­дат и об­но­вя­ват, за да я пре­д­с­та­вят пред бо­га чи­с­та и свя­та, ко­я­то ня­ма пе­т­но, или по­рок, или не­що по­до­б­но (Еф. 5:27).
Цър­к­ва­та е бо­же­с­т­ве­на ин­с­ти­ту­ция, уч­ре­де­на от Са­мо­го Го­с­по­да Спа­си­те­ля. И, ка­то та­ка­ва, тя е си­ла, на ко­я­то по­р­ти­те адо­ви ня­ма да на­д­де­ле­ят (Мат. 16:18). На епи­с­ко­пи­те, оба­че, е въз­ло­жен и дъл­гът, да я пре­д­во­ж­дат в не­й­на­та зем­на бор­ба. И тая бор­ба не е про­тив си­ли от плът и кръв, а про­тив ду­ха на от­ри­ца­ни­е­то, про­тив све­то­у­п­ра­в­ни­ци­те на тъм­ни­на­та от тоя век, про­тив по­д­не­бе­с­ни­те ду­хо­ве на зло­ба­та (Еф. 6:12).
В тая бор­ба се съ­с­тои най-те­ж­ки­ят кръст на епи­с­ко­п­с­ко­то слу­же­ние. За да се по­с­ти­г­не же­ла­ни­ят ус­пех, от па­с­ти­ри­те изо­б­що се изи­с­к­ва плам­тя­ща лю­бов към ми­си­я­та на Цър­к­ва­та и без­за­ве­т­на са­мо­о­т­вер­же­ност при из­вър­ш­ва­не на не­й­но­то ве­ли­ко и спа­си­тел­но де­ло. Епи­с­ко­път би мо­гъл да има и ед­но­то и дру­го­то са­мо то­га­ва, ко­га­то, из­пъл­ня­вай­ки за­ве­та на ве­ли­кия апо­с­тол без­с­пир­но по­д­г­ря­ва по­лу­че­ния чрез ръ­ко­по­ло­же­ние дар бо­жий в се­бе си. (2 Тим. 1:6).
------------
1. Реч, произнесена на 14.ХII.1930 г. в храма-паметник "Св. Александър Невски при ръкоположението в епископски чин на Негово Високопреподобие архимандрит Борис, ректор на Софийската духовна семинария


Ка­то апо­с­тол­с­ки при­ем­ни­ци, епи­с­ко­пи­те имат и апо­с­тол­с­кия дълг да про­по­вя­д­ват сло­во­то на жи­во­та, да бла­го­у­с­т­рой­ват Цър­к­ва­та, вла­с­т­но да я ръ­ко­во­дят, усър­д­но да се гри­жат за не­й­ния ду­хо­вен ра­с­теж и не­й­но­то нра­в­с­т­ве­но съ­вър­шен­с­т­во. На тях Хри­с­тос ка­з­ва: "Ка­к­то Ме Отец пра­ти, тъй и Аз ви пра­щам (Йо­ан. 20:23).Ка­к­во­то свър­же­те на зе­мя­та, ще бъ­де свър­за­но на не­бе­то, и ка­к­во­то раз­вър­же­те на зе­мя­та, ще бъ­де раз­вър­за­но на не­бе­то" (Мат. 18:18). Тъй че, за­е­д­но с апо­с­тол­с­ко вър­хо­в­но пра­те­ни­че­с­т­во, на епи­с­ко­пи­те е да­де­на и та­ка­ва вър­хо­в­на цър­ко­в­на власт. И по­ра­ди то­ва те са длъ­ж­ни да пра­вят без­с­пир­ни уси­лия над се­бе си, да при­до­би­ват ви­с­ша ду­хо­в­на кул­ту­ра, да се пре­из­пъл­нят с ви­с­ша бо­го­с­ло­в­с­ка мъ­д­рост е ра­зум, да се ук­ра­сят с ми­ло­сър­дие и съ­с­т­ра­да­ние, с кро­тост и бла­гост, за да бъ­дат до­с­той­ни и че­до­лю­би­ви от­ци на тия, ко­и­то им са по­ве­ре­ни да ги ръ­ко­во­дят в ду­хо­в­ния жи­вот.
Цър­к­ва­та е све­ще­на съ­к­ро­ви­щ­ни­ца на от­к­ро­ве­но­то и уя­с­не­но сло­во Бо­жие. И в то­ва си ка­че­с­т­во Тя е стълб и ут­вър­ж­де­ние на ис­ти­на­та (Тим. 3:15). Епи­с­ко­пи­те са при­зо­ва­ни да бъ­дат блю­с­ти­те­ли и но­си­те­ли на тая ис­ти­на. по­ра­ди то­ва те са длъ­ж­ни ви­на­ги, все­ки миг, да бъ­дат в пъл­но еди­не­ние с Хри­с­та го­с­по­да и с Цър­к­ва­та. За­що­то и по­с­лу­ша­ни­е­то на вяр­ва­щи­те към епи­с­ко­па се счи­та  за по­с­лу­ша­ние към Хри­с­та и към Цър­к­ва­та. Сам Хри­с­тос Го­с­под ка­з­ва: Кой­то слу­ша вас, Ме­не слу­ша (Лук. 10:16). Св. Иг­на­тий Бо­го­но­сец ка­з­ва: "Де­то е епи­с­ко­път, там е Цър­к­ва­та; без епи­с­коп, ня­ма цър­к­ва". Св. Ки­п­ри­ян Кар­та­ген­с­ки ка­з­ва: "Ко­му­то Цър­к­ва­та не е Май­ка, не­му и Го­с­под Бог не е Ба­ща; и кой­то не е с епи­с­ко­па, той не е в Цър­к­ва­та, а кой­то не е в цър­к­ва­та, той не е и с Хри­с­та". А то­ва зна­чи, кой­то чрез епи­с­ко­па слу­ша ис­ти­на­та в Цър­к­ва­та, слу­ша са­ма­го Хри­с­та Го­с­по­да. То зна­чи още, че Цър­к­ва­та чрез ус­та­та на па­с­ти­ри­те, по­д­го­т­вя ду­хо­в­на­та об­но­ва и нра­в­с­т­ве­но­то съ­вър­шен­с­т­во на вяр­ва­щи­те и ги пра­ви съ­на­с­ле­д­ни­ци на Хри­с­та в цар­с­т­во­то на жи­во­та (Рим. 8:17).
Пре­о­с­ве­ще­ний Вла­ди­ко! То­ва са са­мо ня­кои от ис­ти­ни­те за ви­со­та­та, пра­ва­та и длъ­ж­но­с­ти­те на епи­с­ко­п­с­ко­то слу­же­ние. При­чи­с­лен в сом­на на епи­с­ко­пи­те, днес и на те­бе се въз­ло­жи та­ко­ва ви­со­ко слу­же­ние; се­га и ти при­е­маш ед­на те­ж­ка и от­го­вор­на ми­сия. Вяр­но е, че се­га на теб е по­ве­ре­но ед­но ма­ло­чи­с­ле­но па­с­т­во. Вяр­но е, оба­че, и то­ва, че цър­ко­в­но­то де­ло в Ду­хо­в­на­та се­ми­на­рия ни­как не е по-ма­ло­ва­ж­но от цър­ко­в­но­то де­ло в епар­хий­с­ки­те об­ла­с­ти. Ни­кои не би мо­гъл да от­ре­че ис­ти­на­та, че да се раз­ви­ва ин­те­ле­к­тът, да се про­с­ве­ща­ват ду­ши­те, да се об­ла­го­ро­дя­ват сър­ца­та, да се бла­го­ра­з­т­ва­рят чу­в­с­т­ва­та, да се съ­з­да­ват бла­ги апо­с­тол­с­ки ха­ра­к­те­ри у тия, ко­и­то ут­ре ще бъ­дат па­с­ти­ри и стро­и­те­ли на тай­ни­те Хри­с­то­ви в епар­хи­и­те на цър­ко­в­ния ни ди­о­цез, е ед­на ра­бо­та, кол­ко­то въз­ви­ше­на и бла­го­ро­д­на, тол­ко­ва де­ли­ка­т­на и тру­д­на. И ту­ка от на­ча­ло­во­ж­да се изи­с­к­ва да има го­ля­ма мъ­д­рост и ду­хо­в­на опи­т­ност, тър­пе­ние и бла­гост, па­с­тир­с­ко усър­дие и оте­че­с­ко бла­го­ра­з­по­ло­же­ние, за да се по­лу­чат же­ла­ни­те за Цър­к­ва­та ре­зул­та­ти.
Въз­лю­б­ле­ний в Хри­с­та бра­те! Не­ка по­д­чер­тая още ед­на из­ве­с­т­на ис­ти­на: че и епи­с­ко­път, ка­к­то вси­ч­ки дру­ги хо­ра, е чо­век с не­мо­щи. И ка­то се има пред вид тая ис­ти­на от ед­на стра­на, и зло­ко­б­на­та си­ла на от­ри­ца­ни­е­то и по­к­ва­ра­та от дру­га, ще се ви­ди, че епи­с­ко­п­с­ко­то слу­же­ние се­га пре­д­с­та­в­ля­ва един двой­но по-те­жък кръст. То­ва е вяр­но. Но да не се сму­ща­ва сър­це­то ти (Ио­ан. 14:1). Ве­лик е Он­зи, Кой­то те при­зо­ва на то­ва слу­же­ние. Не­го­ва­та все­по­бе­д­на си­ла се про­я­вя­ва в чо­ве­ш­ка­та не­мощ (2 Кор. 12:9). За­то­ва по-че­с­то и усър­д­но се мо­ли; имай жи­ва и сил­на вя­ра; по-че­с­то по­ди­гай по­г­лед на­го­ре с твър­да на­де­ж­да за по­мощ. За­що­то на­де­ж­да­та ни­ко­га не по­с­рам­ва (Рим %:%). Със си­ла­та на тия ви­со­ки до­б­ро­де­те­ли за­с­та­ни на бо­же­с­т­ве­на стра­жа при по­ве­ре­но­то те­бе мал­ко, но из­б­ра­но, ста­до. Бъ­ди ви­на­ги ве­рен и бу­ден страж и па­зи чи­с­та­та и иде­а­ли­с­ти­ч­на се­ми­нар­с­ка мла­деж от ги­бел­ни вън­ш­ни вли­я­ния и вну­ше­ния.
Въ­о­ръ­жи се с ду­ха на вя­ра­та и ра­зу­ма, с ду­ха на стра­жа Бо­жий, с ду­ха и си­ла­та на по­лу­че­на­та се­га су­гу­ба бла­го­дат и упо­т­ре­би вси­ч­ки въз­мо­ж­ни пе­да­го­ги­ч­ни сре­д­с­т­ва и бла­го па­с­тир­с­ки уси­лия, та да на­п­ра­виш, що­то въз­пи­та­ни­е­то и об­ра­зо­ва­ни­е­то, ду­хо­в­на­та на­у­ка и пра­во­с­ла­в­на­та ис­ти­на в по­ве­ре­на­та ти Ду­хо­в­на се­ми­на­рия, ви­на­ги да бле­с­тят в пъл­на­та си сим­фо­ни­ч­на кра­со­та. Не­ка тая ди­в­на и ве­ч­на кра­со­та на пра­во­с­ла­в­на­та бо­го­с­ло­в­с­ка ми­съл оза­ри и про­с­ве­ти ду­ша­та и ра­зу­ма на мла­ди­те се­ми­нар­с­ки ле­ви­ти, та да въз­лю­бят те Цър­к­ва­та Бо­жия и да ста­нат един ден до­с­той­ни не­й­ни слу­жи­те­ли, до­с­той­ни па­с­ти­ри на­ро­д­ни, па­с­ти­ри про­по­ве­д­ни­ци и учи­те­ли, па­с­ти­ри стра­жи и бу­ди­те­ли, па­с­ти­ри-бор­ци и па­с­ти­ри-твор­ци. В ли­це­то и дей­но­ст­та на твое Бо­го­лю­бие не­ка тия ут­ре­ш­ни цър­ко­в­но-на­ро­д­ни де­я­те­ли ви­дят об­ра­за на иде­а­лен па­с­тир.
При­е­ми и си слу­жи се­га тая ко­ро­на-ве­нец. Но да те па­зи бог да по­ми­с­лиш, че тя ти се да­ва да се ги­з­диш с нея. Ина­че не­й­на­та те­жест би би­ла убий­с­т­ве­на за те­бе. На­про­тив, все­ки път, при цър­ко­в­на слу­ж­ба, ко­га­то ще я сла­гаш на гла­ва­та си, за да сим­во­ли­зи­раш про­с­ла­ва­та на Ца­ря-Па­с­ти­ре­на­чал­ни­ка, ви­на­ги ми­с­ли, че то­ва е бо­д­ли­ви­ят тръ­нен ве­нец на Хри­с­та Го­с­по­да, с кой­то Той би­де уни­зен, за­ра­ди чо­ве­ш­ко­то спа­се­ние. Бля­съ­кът от скъ­по­цен­ни­те ка­мъ­ни по нея от­да­вай на Го­с­по­да-Ца­ря на сла­ва­та, а сми­ре­ни­е­то и съ­к­ру­ше­ни­е­то да бъ­дат за те­бе.
Чрез ме­не ка­то от са­ма­та ръ­ка на Ии­су­са Па­с­ти­ре­на­чал­ни­ка, при­е­ми и тоя же­зъл. Той е сим­вол на епи­с­ко­п­с­ка власт и ду­хо­в­на си­ла. По­д­пи­рай се с не­го, уп­ра­в­ля­вай по­ве­ре­но­то ти мал­ко па­с­т­во, ут­вър­ж­да­вай го в ис­ти­ни­те на вя­ра­та и във вер­но­ст­та към Бо­га и Цър­к­ва­та. Вла­с­т­но го во­ди по­дир Хри­с­та Го­с­по­да, Кой­то е път, ис­ти­на и жи­вот (Ио­ван. 14:6). Сам вър­ви не­у­к­лон­но по­дир Не­го и па­зи, ка­то зе­ни­ца­та на око­то си, за­ве­ти­те на Све­тия Дух, из­ра­зе­ни в све­ще­ни­те ка­но­ни  и цър­ко­в­ни на­ре­д­би. За вси­ч­ко то­ва не­ка Го­с­под Бог ти из­п­ра­ти же­зъл си­ли от гор­ния Си­он, за да ос­та­неш ве­рен на обе­та си и да по­лу­чиш оно­ва, ко­е­то е обе­ща­но за вер­но­ст­та - ве­не­ца на жи­во­та (Апок. 2:10). Амин.
















Реч, ка­за­на от Н. Пре­о­с­ве­щен­с­т­во но­во­ръ­ко­по­ло­же­ния
св. Сто­бий­с­ки епи­с­коп Бо­рис в от­го­вор на ре­ч­та на Н. В. Пре­о­с­ве­щен­с­т­во св. Ви­дин­с­кия ми­т­ро­по­лит Не­о­фит*

Ва­ше Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­во,
Бо­го­мъ­д­ри Ар­хи­па­с­ти­ри,
До­с­то­т­чи­ми от­ци и бра­тя!

В тоя све­щен час по-при­ли­ч­но е за мен не да го­во­ря и от­го­ва­рям, но сми­ре­но и бла­го­го­вей­но да мъл­ча. Но аз не мо­га и в тоя миг да не въз­дам хва­ла и бла­го­да­ре­ние на Го­с­по­да за не­го­ва­та ве­ли­ка ми­лост към ме­не. Бо­жи­я­та ми­лост се е из­ли­ва­ла обил­но над ме­не във вси­ч­ки по-ва­ж­ни слу­чаи на моя жи­вот. Оба­че, най сил­но ту се е про­я­вя­ва­ла и най-дъл­бо­ко аз съм я чу­в­с­т­ву­вал в бе­ди­те и из­пи­та­ни­я­та. Най-мно­го в дни на из­пи­та­ние съм чу­в­с­т­ву­вал, ка­к­во по­лу­ча­вам от Го­с­по­да, и най-че­с­то в та­ки­ва дни мо­ли­т­ве­но съм въз­ди­шал: что во­з­дам Го­с­по­де­ви о всех, яже во­з­да­де ми (Псал. 115:3)? И вся­ко­га съм съ­з­на­вал, че ни­що не мо­га да дам на Го­с­по­да, за­що­то ни­що ня­мам, за­що­то ни­що не съм(II Кор. 12:12). Ед­ни­ч­ко­то не­що, ко­е­то съм мо­гъл да от­дам на Го­с­по­да, е би­ла мо­я­та лю­бов към Не­го, тая лю­бов, ко­я­то вла­дее из­ця­ло ду­ша­та ми. , ко­я­то ни­що не е мо­г­ло да по­бе­ди. Още от ран­ни мла­ди­ни оби­чах и тър­сех Бо­га и бо­же­с­т­ве­но­то във вси­ч­ко. Оби­чах с тайн­с­т­вен тре­пет Бо­жия дом, къ­де­то не­ви­ди­мо пре­би­ва­ва Бог. Оби­чах и по­чи­тах със сми­ре­но бла­го­го­ве­ние Бо­жи­и­те слу­жи­те­ли, ко­и­то сто­ят най-бли­зо до бо­га и са по­с­ре­д­ни­ци ме­ж­ду Не­го и чо­ве­ци­те. Аз знам са­мо да бла­го­го­вея пред па­с­тир­с­ко­то зва­ние е ни­ко­га не ми­с­лех , че бих бил до­с­то­ен да го но­ся. Но Бо­гу би­ло уго­д­но да при­зо­ве към най-ве­ли­ко­то слу­же­ние и един свой ма­лък и не­до­с­то­ен раб. И не след мно­го вре­ме, Той, Кой­то - по Сво­я­та ми­лост - и мен пре­ду­з­на и пре­д­с­та­ви ме­ж­ду сво­и­те слу­жи­те­ли, ме при­з­ва да по­е­ма кръ­с­та на най-тру­д­но­то, но съ­ще­в­ре­мен­но най-въз­ви­ше­но­то слу­же­ние - слу­же­ни­е­то на ис­тин­с­кия па­с­тир. Бо­жи­ят зов сти­г­на до ме­не чрез ус­та­та на един ря­дък и до­с­то­ен Бо­жий из­б­ра­ник - чрез ус­та­та на при­с­но­па­ме­т­ния и не­за­б­ра­ви­мия, на бла­жен­нъй­шя и бла­же­но­по­чи­на­лия ек­зарх Йо­сиф I, ко­му­то Бог да­де бла­жен по­кой  и съ­т­во­ри ве­ч­на па­мет! То­ва бе­ше пре­ди по­ве­че от два­де­сет го­ди­ни.
От то­га­ва се об­ре­кох да слу­жа Бо­гу и мо­лех усър­д­но Го­с­по­да да ми по­мо­г­не да се от­ре­ка от се­бе си , за­що­то инак не е въз­мо­ж­но ни­ка­к­во ис­тин­с­ко слу­же­ние на Бо­га и бли­ж­ния. От то­га­ва съм слу­жил на Бо­га спо­ред ну­ж­ди­те и по­ве­ли­те на на­ша­та Цър­к­ва със си­но­в­но по­с­лу­ша­ние, все­г­да­ш­на го­то­в­ност или сър­де­ч­на пре­да­ност. Слу­жил съм и в пре­де­ли­те на на­ше­то оте­че­с­т­во и вън от не­го - там, де­то има пръ­с­на­ти на­ши съ­на­ро­д­ни­ци и где­то на­ша­та ро­д­на Цър­к­ва ме е пра­ща­ла да при­бе­ра и па­зя в не­й­на­та ог­ра­да не­й­ни­те от­да­ле­че­ни ча­да. И вся­ко­га в сво­е­то скром­но и не­до­с­той­но слу­же­ние съм по­ла­гал ис­к­ре­ни уси­лия да не ос­та­вя да въз­ни­к­не у ме­не ни­ка­к­во ли­ч­но же­ла­ние, да не до­пу­с­на да се мер­не пред моя по­г­лед ни­ка­к­ва ли­ч­на цел. В сво­е­то слу­же­ние имал съм са­мо ед­но ли­ч­но сър­де­ч­но же­ла­ние: съ­з­на­вай­ки на­пъл­но сво­е­то не­до­с­тойн­с­т­во, же­лал съм вся­ко­га ис­к­ре­но да ос­та­на на стра­на, не­за­бе­ля­зан, и да не ми се въз­ла­гат те­же­с­ти, ко­и­то не са по си­ли­те ми. Но и тук Бог бе­ше дру­го оп­ре­де­лил. Още пре­ди три го­ди­ни сти­г­на до ме­не Не­го­ви­ят зов да при­с­тъ­пя към най-ви­со­ко­то и най-те­ж­ко­то па­с­тир­с­ко слу­же­ние - те­ж­ко­то и от­го­вор­но слу­же­ние на ар­хи­е­рея. Бог бе сви­де­тел на сму­ще­ни­е­то, ко­е­то ме об­ла­да то­га­ва. Об­ла­дан от бла­го­го­ве­ен тре­пет, от­да­ле­чен в уе­ди­не­ние и са­мо­т­ност, аз ви­ках без­по­мо­щ­но: Ока­я­нен аз че­ло­век (Римл. 7:24), как ще дръ­з­на аз, кой­то още не съм смо­г­нал да бъ­да до­ри ис­тин­с­ки чо­век, да по­е­ма ар­хи­е­рей­с­ко­то зва­ние, ко­е­то би тря­б­ва­ло да се по­е­ма и но­си не от чо­ве­ци, а от дру­ги по-съ­вър­ше­ни, по-ви­с­ши съ­ще­с­т­ва? О сем три­к­ра­ти Го­с­по­да мо­лих да от­с­ту­пит от ме­не (II Кор. 12:8). И на­и­с­ти­на, Бог чу мо­я­та мол­ба и от­с­тъ­пи със Своя зов из­ве­с­т­но вре­ме от ме­не. ми­на­ха три го­ди­ни, ко­и­то- по Бо­жия ми­лост - не бя­ха без из­пи­та­ния. След ка­то ми­на вре­ме­то на из­пи­та­ни­е­то, Бог пак при­с­тъ­пи към ме­не. Не мо­жах по­ве­че да се про­ти­вя на не­го­ва­та во­ля и да се от­ка­з­вам от Не­го­ва­та ми­лост. За­то­ва, ко­га­то Бог вто­ри път ме при­зо­ва към най-тру­д­но­то па­с­тир­с­ко слу­же­ние чрез оп­ре­де­ле­ни­е­то на Св. Си­нод на Бъл­гар­с­ка­та Цър­к­ва, аз се сми­рих под кре­п­ка­та Бо­жия ръ­ка (1 Петр. 5:6) и ка­зах: ето Тво­ят раб, го­с­по­ди! Да бъ­де Тво­я­та во­ля!
Но се­га, ко­га­то аз, ми­ло­с­ти­во и сни­з­хо­ди­тел­но при­ет в сон­ма на бъл­гар­с­ки­те ар­хи­е­реи, кто я ме­ж­ду вас, Бо­го­мъ­д­ри Ар­хи­па­с­ти­ри, стоя не­до­с­то­ен ме­ж­ду до­с­той­ни, се­га, ко­га­то, Вие, Ва­ше Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­во, със сво­е­то бо­го­в­дъ­х­но­ве­но сло­во ми раз­к­ри­х­те още по-дъл­бо­ко и по-про­ни­к­но­ве­но ве­ли­чи­е­то и те­же­ст­та на ар­хи­е­рей­с­ко­то слу­же­ние, аз чу­в­с­т­ву­вам още по-сил­но сво­я­та не­мощ и ви­кам из глу­би­ни ду­ши: къ­де ме во­ди­те, Бо­го­з­ва­ни Ар­хи­па­с­ти­ри? Къ­де ме зо­веш и Ти, Го­с­по­ди Ии­су­се Хри­с­те? Вие, ко­и­то бо­го­мъ­д­ро и бо­го­п­ло­д­но вър­ши­те Бо­жи­е­то де­ло и сто­и­те в на­ша­та ро­д­на Цър­к­ва. Как ще мо­га да взе­ма уча­с­тие в то­ва стро­и­тел­с­т­во, ко­га­то яз съм чо­век не­у­с­т­ро­ен?
Чу­в­с­т­ву­вам как Вие, Бо­го­у­т­вър­де­ни Ар­хи­па­с­ти­ри, ми со­чи­те мъл­ча­ли­во, но твър­до, един тру­ден, но спа­си­те­лен път, кой­то во­ди да­ле­че в до­ли­ни­те  и из­ве­ж­да ви­со­ко във ви­си­ни­те. Вие ми со­чи­те пъ­тя на вси­ч­ки на­ши па­с­ти­ри и ар­хи­па­с­ти­ри в бли­з­ко­то и да­ле­ч­но ми­на­ло, ко­и­то съ­з­да­до­ха, ут­вър­ди­ха и ус­т­ро­и­ха на­ша­та ро­д­на Цър­к­ва, ко­и­то със сво­и­те не­пре­хо­д­ни де­ла и по­д­ви­зи све­тят ка­то не­у­га­с­ва­щи све­тил­ни­ци. Со­чи­те ми съ­що и бо­го­вен­ча­ни­те и бо­го­п­ро­с­ла­ве­ни об­ра­зи на ве­ли­ки­те све­ти­те­ли на Пра­во­с­ла­в­на­та цър­к­ва, ко­и­то гре­ят със сво­я­та све­т­ли­на ка­то си­яй­ни зве­з­ди. До­ве­ж­да­те ме и до ан­ге­ло­по­до­б­ния лик на св. Апо­с­то­ли Хри­с­то­ви, ко­и­то се на­ре­ди­ха до кра­йъ­гъл­ния ка­мък, Ии­су­са Хри­с­та и ле­г­на­ха в ос­но­ва­та на не­го­ва­та сви­та Цър­к­ва. Из­п­ра­вя­те ме най-по­дир на Гол­го­та пред Па­с­ти­ре­на­чал­ни­ка, Го­с­по­да На­ше­го Ии­су­са Хри­с­та, Кой­то стои раз­п­нат на кръст и с тръ­нен ве­нец на гла­ва, Кой­то се мо­ли за ония, ко­и­то Го раз­пъ­ват и бла­го­с­ла­вя ония, ко­и­то Го про­к­ли­нат, Кой­то про­я­ви към хо­ра­та Сво­я­та Бо­же­с­т­ве­ност, все­о­бем­на и все­о­п­ро­ща­ва­ща лю­бов най-мно­го то­га­ва, ко­га­то най-стра­ш­на­та чо­ве­ш­ка зло­ба Го при­ко­ва на кръ­с­та, Кой­то и от нас ис­ка да оби­ча­ме и вра­го­ве­те си, да бла­го­с­ла­вя­ме и тия, ко­и­то ни па­ко­с­тят.
Те­жък е тоя път, Бо­го­к­ре­п­ки Ар­хи­па­с­ти­ри! Бо­я­зън ме об­зе­ма. Но аз чу­вам кре­п­кия и уте­ши­те­лен глас на Го­с­по­да Ии­су­са Хри­с­та: Что к те­бе? Ты по Мне гря­ди (Ио­ан. 21:22)! Оп­рян не на свои си­ли, а на бо­жи­я­та по­д­к­ре­па, ре­ших се да тръ­г­на след Хри­с­та и да из­пъл­ня Не­го­ва­та най-ве­ли­ка за­по­вед: аще кто хо­щет по Мне ити, да от­вер­же­т­ся се­бе и во­з­мет крест свой и по Мне гря­дет (Мат. 16:25). По­ех, Го­с­по­ди, Твоя спа­си­те­лен път, но по­мо­г­ни ми - той и за мен да ста­не ве­ли­ка твор­че­с­ка си­ла и оръ­дие за не­по­бе­ди­ма по­бе­да! По­д­к­ре­пи ме да се от­ре­ка от се­бе си и про­я­с­ни мо­я­та ду­ша да ста­не до­с­той­на, за да бъ­де раз­пъ­на­та на Твоя кръст, и да мо­же от не­го тя да се мо­ли за ония, ко­и­то я раз­пъ­ват, и да бла­го­с­ла­вя ония, ко­и­то я про­к­ли­нат.
По­м­ня, Го­с­по­ди, и Твоя не­жен съ­с­т­ра­да­те­лен при­зив: Во­з­ми­те иго мое на се­бе и на­у­чи­те­ся от Ме­не, яко кро­ток и сми­рен есм сер­д­цем, и Тво­е­то сла­до­с­т­но обе­ща­ние: и об­ря­ще­те по­кой ду­шам ва­шим. Иго бо мое бла­го, и бре­мя Мое ле­г­ко ест (Мат. 11:29-30). Днес пре­к­ло­них гла­ва и сми­ре­но по­ех вър­ху сво­и­те сла­би ра­ме­не Тво­е­то иго, Го­с­по­ди. Но, на­у­чи ме не са­мо да ста­на кро­тък и сми­рен сер­д­цем, но и да по­чу­в­с­т­ву­вам ця­ла­та не­из­ра­зи­ма сла­дост на Тво­е­то иго, и на­п­ра­ви ду­ша­та ми спо­со­б­на са­мо в не­го да на­ми­ра бла­же­но ус­по­ко­е­ние и све­щен мир. По­мо­г­ни ми не са­мо да не усе­щам ни­ка­к­ва те­жест от Тво­е­то бре­ме, но да по­чу­в­с­т­ву­вам с ця­ло­то си съ­ще­с­т­во не­го­ва­та не­по­с­ти­жи­ма ле­ко­та. На­п­ра­ви то да бъ­де и за ме­не ве­ли­ка си­ла, ко­я­то да ме из­ди­га и до­б­ли­жа­ва все по­ве­че и по­ве­че до Те­бе!
Дъл­бо­ко в глъ­би­ни­те на сво­е­то сър­це аз чу­вам, Го­с­по­ди, Твоя Бо­же­с­т­вен глас: Се, стою при две­рех и тол­ку: аще кто усл­ы­шит глас Мой и от­вер­зет две­ри, вни­ду к не­му (Апок. 3:20).Днес дръ­з­нах и ви­ди­му Те сло­жих на мо­и­те гър­ди, бли­зо до мо­е­то сър­це. Ви­ж­дам, Ти сто­иш пред две­ри­те на мо­е­то сър­це и чу­каш. По­мо­г­ни ми, Го­с­по­ди, да раз­т­во­ря ши­ро­ко две­ри­те на сво­е­то стра­ж­ду­що сър­д­це, за да се все­лиш Ти в не­го и да мо­га и аз бла­же­но да въз­к­ли­к­на ка­то све­тия, и бла­же­ней­щия апо­с­тол Па­вел: жи­ву же не кто­му аз, но жи­вет во мне Хри­с­тос (Гал. 2:20) и вся мо­гу о ук­ру­п­ля­ю­щем мя Ии­сус (Фил. 4:13).
Знам, Го­с­по­ди, че съм не­мо­щен и че без Те­бе не мо­га ни­що да вър­ша (Ио­ан. 15:5). Но ме обо­д­ря­ва Тво­е­то спа­си­тел­но обе­ща­ние: до­в­ле­ет ти бла­го­дат Моя: си­ла бо Моя в не­мо­щи со­вер­ша­т­ся (2 Кор. 12:9).
Съ­з­на­вай­ки на­пъл­но сво­я­та не­мощ и чу­в­с­т­ву­вай­ки дъл­бо­ко в ду­ша­та си, че Бла­го­датiю Божiею есм еже есм (1 Кор. 15:10), мо­ля сми­ре­но и пре­да­но Вас, Бо­го­лю­би­ви и ми­ло­с­ти­ви Ар­хи­па­с­ти­ри, чрез чи­и­то ръ­це днес се из­ля вър­ху ме­не ос­ве­ща­ва­ща­та Бо­жия бла­го­дат, да не ми от­ка­з­ва­те и за­на­пред сво­е­то мо­ли­т­с­т­ве­но  по­д­к­ре­п­ле­ние и мъ­д­ро ар­хи­па­с­тир­с­ко  на­с­та­в­ле­ние. Мо­ля бра­т­с­ки вси­ч­ки вас, от­ци и бра­тя: мо­ле­те се Вие за мен, осо­бе­но, ко­га­то сто­и­те пред го­с­по­да и све­ще­но­дей­с­т­ву­ва­те пред не­го­вия свят пре­с­тол.
На Те­бе, Го­с­по­ди, се упо­ва­вам аз най-мно­го, се­га и на­ве­ки! Ко­га­то, Ти, пре­ди да на­пу­с­неш зе­мя­та и се въз­не­сеш на не­бе­то, ни да­де по­с­ле­д­на­та Своя за­по­вед - да оти­дем и учим чо­ве­ци­те на Тво­я­та ве­ч­на ис­ти­на, да све­ще­но­дей­с­т­ву­ва­ме и им пре­да­ва­ме Тво­я­та въз­ра­ж­да­ща бла­го­дат, да ги по­с­та­вя­ме и на­с­та­в­ля­ва­ме на твоя спа­си­те­лен път, Ти ни да­де и най-ве­ли­ко­то обе­ща­ние, най-сла­до­с­т­на­та на­де­ж­да, най-сил­на­та опо­ра и най-чи­с­та­та ра­дост: и се Аз ва­ми есм во вся дни до скон­чанiя ве­ка. Амин! (Мат. 28:20).*

-----------------
* Цър­ко­вен ве­с­т­ник, год. ХХХI, брой 47, Со­фия, съ­бо­та, 20 де­кем­в­ри 1930 го­ди­на















Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ни­ят Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит
г. Бо­рис

Ря­д­ко бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва в но­ви дни е пре­жи­вя­ва­ла та­ко­ва сър­де­ч­но и ми­ло тър­же­с­т­во ка­то ка­но­ни­зи­ра­не­то на Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ния ки­ри­арх на Бо­го­с­па­са­е­ма­та Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия, ста­на­ло в Си­но­д­ния па­ра­к­лис "св. Бо­рис" на 24 март т. г., ка­к­то е ря­д­кост по­до­бен из­бор да бъ­де из­вър­шен по един спон­та­нен, еди­но­ду­шен и без­шу­мен на­чин, ка­к­то про­из­ве­де­ни­ят та­къв в Г. Джу­мая на 17 март т. г. Един на­род с до­б­ро­де­те­ли, ка­къ­в­то е ма­ке­дон­с­ки­ят, по­до­б­но на гер­ман­ци­те в Са­ар, еди­но­ду­ш­но и твър­до, при то­ва без­шум­но, по­со­чи ли­це­то, ко­е­то то же­лае да има за свой Ки­ри­арх, кой­то да го учи и на­с­та­в­ля­ва, да го на­пъ­т­с­т­ва и ръ­ко­во­ди в пъ­тя на до­б­ро­то, да го пре­д­с­та­в­ля­ва вън и въ­т­ре в стра­на­та и да бъ­де не­гов хо­да­тай пред Ца­ря на ца­ре­те - Бо­га.
Но­во­и­з­б­ра­ни­ят ми­т­ро­по­лит мо­же да се по­чу­в­с­т­ву­ва по­ла­с­кан от про­я­ве­на­та към не­го все­о­б­ща и спон­тан­на обич на по­ве­ре­но­то му от Бо­га па­с­т­во, ала той, вяр­ва­ме, ще пре­це­ни тоя факт пра­вил­но и ще от­го­во­ри на свой ред на то­ва па­с­т­во със съ­ща­та обич, за да мо­гат вси­ч­ки за­е­д­но, па­с­тир и па­со­ми, Ки­ри­арх и по­д­ве­дом­с­т­ве­ни, да осъ­ще­с­т­вят най-до­б­ри­те на­чи­на­ния и да из­вър­шат най-до­б­ри­те де­ла, ко­и­то ще кра­сят не са­мо Бо­го­да­ро­ва­на­та му епар­хия, но и це­ло­ку­п­на­та Бъл­гар­с­ка Пра­во­с­ла­в­на Цър­к­ва.
Но­во­и­з­б­ра­ни­ят Ми­т­ро­по­лит, чо­век с без­с­пор­ни ка­че­с­т­ва и до­б­ро­де­те­ли, си­гур­но знае, че не ка­те­д­ра­та из­ди­га ли­ч­но­ст­та, а ли­ч­но­ст­та из­ди­га ка­те­д­ра­та. Ко­га­то св. Кли­мент до­й­де от Мо­ра­вия в Пре­с­лав св. княз Бо­рис му от­ре­ди най-да­ле­ч­ния край от об­шир­на­та бъл­гар­с­ка зе­мя - Юго­за­па­д­на Бъл­га­рия - Ма­ке­до­ния, за­що­то там на­ро­дът бил не­ве­же­с­т­вен, прост, без про­с­ве­та и кул­ту­ра, при то­ва още по­ра­зен от раз­ли­ч­ни лъ­же­у­че­ния и ере­си. Св. Кли­мент до­б­ро­вол­но пое те­ж­кия кръст на слу­же­ни­е­то и за­ми­на за Ох­рид. И ка­к­во на­п­ра­ви на­ши­ят све­ти­тел там? В ед­но къ­со вре­ме про­с­ти­ят и не­ве­же­с­т­вен на­род се из­ме­ни до не­у­з­на­ва­е­мост. Св. Кли­мент му съ­з­да­де пи­с­ме­ност (ки­ри­ли­ца­та, ко­я­то до­не­се от Мо­ра­вия), от­к­ри му шко­ли, на­у­чи го на че­т­мо и пи­с­мо, съ­з­да­де му кни­ж­ни­на, ка­к­ва­то ни­г­де из Бъл­га­рия ня­ма­ше, ос­но­ва ро­д­на­та цър­ко­в­на ие­рар­хия, а сам ста­на све­тец на цър­к­ва­та ни. Ето ка­к­во съ­з­да­де ли­ч­но­ст­та, ко­я­то обе­з­с­мър­ти име­то си, уве­ко­ве­чи ка­те­д­ра­та на ко­я­то све­ти­тел­с­т­ву­ва­ше, и ста­на култ и ве­рую на це­ло­ку­п­ния бъл­гар­с­ки на­род. Не­ка по­же­ла­ем при­ме­рът на св. Кли­мен­та и не­го­ви­ят об­раз да из­лъ­ч­ват не­у­с­тан­но си­ли за по­д­к­ре­па на но­во­и­з­б­ра­ния Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит, на­с­ле­д­ник на част от ди­о­це­за на на­шия све­ти­тел, за да сле­д­ва пъ­ти­ща­та му, за­що­то на­ро­дът ни от то­зи край , пак юго­за­па­ден в пре­де­ли­те на дне­ш­на Бъл­га­рия при цар Бо­рис III, на­и­с­ти­на, по­ве­че от вся­къ­де дру­га­де, се ну­ж­дае от про­с­ве­тен Ки­ри­арх, де­ен ръ­ко­во­ди­тел, ак­ти­вен учи­тел и до­б­ро­де­те­лен на­с­та­в­ник, кой­то да на­п­ра­ви за не­го оно­ва, ко­е­то св. Кли­мент на­п­ра­ви за на­ро­да в ди­о­це­за си. Не­ка тру­до­ве­те на св. Кли­мен­та, ко­и­то, спо­ред жи­ти­е­то му, са би­ли тол­ко­ва го­ле­ми и та­ка не­пре­с­тан­ни, че "све­ти­те­лят не е имал по­кой, ни­то очи­те му са зна­е­ли сън", бъ­дат тру­до­ве на на­шия Ки­ри­арх. Не­ка стра­дал­че­с­ки­ят об­раз на Ро­ди­на­та ни бъ­де бли­з­ко до сър­це­то му, не­ка за нея, съ­в­ме­с­т­но с мно­го­и­з­мъ­че­но­то му па­с­т­во, въз­на­ся не­у­с­тан­но го­ре­щи мо­ли­т­ви към Бо­га да оза­ри Той със слън­це­то на пра­в­да­та зе­мя­та на св. Кли­мен­та, от­де­то въз­ни­к­на на­ше­то на­ци­о­нал­но съ­з­на­ние и се ро­ди цър­ко­в­на­та ни ие­рар­хия.
Ако в об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че ми­т­ро­по­лит Бо­рис, ро­дом от с. Гя­ва­то, Ре­сен­с­ко, не­да­леч от Ох­рид, на­с­ле­дя­ва Не­в­ро­ко­п­с­ка­та епар­хия, ко­я­то дър­жи част от го­ле­мия ди­о­цез на св. Кли­мен­та, мо­же да се съ­з­ре из­ве­с­тен сим­во­ли­зъм, то не по-мал­ко сим­п­то­ма­ти­ч­но е и об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че но­ви­ят Ки­ри­арх при­е­ма в мла­ди­ни мо­на­ше­с­т­во имен­но от би­в­шия Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит Ила­ри­он, се­га по­кой­ник. Ние ви­ж­да­ме пръст Бо­жи в то­ва на­с­ле­дие на Не­в­ро­ко­п­с­ка­та ка­те­д­ра от ду­хо­вен ба­ща на ду­хо­вен син, ка­к­то ви­ж­да­ме сим­во­ли­зъм и във фа­к­та, че би­в­ши­ят епи­с­коп Бо­рис, но­сей­ки ти­т­ла­та на епи­с­ко­па в ня­ко­га­ш­но­то Сто­би, дне­ш­но Но­во се­ло при гр. Щип, се при­об­ща­ва към ие­рар­си­те на юго­за­па­д­на Бъл­га­рия от вре­ме­то на св. Бо­ри­са, ка­то за­е­д­но с то­ва по­е­ма вър­ху се­бе си те­ж­ки­ят и от­го­во­рен пред Бо­га и на­ро­да кръст да сле­д­ва за­ве­ти­те им за про­с­ла­ва на цар, цър­к­ва и на­род. Ид­вай­ки в ро­д­на­та све­ще­на зе­мя на св. Ки­рил и Ме­то­дия, ко­я­то го е от­кър­ми­ла, и ко­я­то един ден ще при­бе­ре в па­з­ви­те си пра­хът му, ние от­п­ра­вя­ме го­ре­щи мо­ли­т­ви към Бо­га да го съ­пъ­т­с­т­ву­ва не­от­с­тъ­п­но и да го по­д­к­ре­пя  в те­ж­ка­та му и от­го­вор­на ми­сия в Не­в­ро­ко­п­с­ка­та епар­хия. Там той ще на­ме­ри ед­но на­с­ле­д­с­т­во мно­го те­ж­ко, ала не­го­ва­та опи­т­ност, во­ля и тър­пе­ние, на­дя­ва­ме се, ще пре­въз­мо­г­нат вси­ч­ко. Не­ви­ят Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит г. Бо­рис, цен­но до­с­то­я­ние на бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва, оти­ва в гр. Не­в­ро­коп с ед­на ря­д­ка по­д­го­то­в­ка, ко­я­то той е до­бил не са­мо кни­жо­в­но, но и чрез мно­го­го­ди­ш­на ад­ми­ни­с­т­ра­ти­в­на слу­ж­ба, пре­ка­ра­на във вси­ч­ки сте­пе­ни на слу­же­б­на­та ие­рар­хия в на­ша­та цър­к­ва. Ин­те­ли­ген­тен и ви­со­ко­о­б­ра­зо­ван в най-изи­с­ка­ния сми­съл на ду­ма­та, чо­век с ре­д­ки до­б­ро­де­те­ли, при­я­тен и об­щи­те­лен, той ще бъ­де ук­ра­ше­ние на сре­да­та, в ко­я­то е пре­до­пре­де­лен да ра­бо­ти. Ра­бо­то­с­по­со­б­но­ст­та му е пък ка­че­с­т­во, ко­е­то мал­ци­на при­те­жа­ват. Го­рещ па­т­ри­от и цър­ко­в­ник от пър­ва ве­ли­чи­на, Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­ний Бо­рис е един от мал­ци­на­та до­с­той­ни уче­ни­ци на Не­го­во Бла­жен­с­т­во ек­зарх Йо­сиф.
Про­чее, ща­с­т­ли­ва е бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва с та­ки­ва ие­рар­си, ка­то но­во­и­з­б­ра­ния Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит, кой­то с ук­ра­ше­ние на все­бъл­гар­с­ка­та ие­рар­ше­с­ка ко­ро­на - един­на и ця­ло­с­т­на в сво­е­то на­з­на­че­ние, да въз­г­ла­вя­ва це­ло­ку­п­ния бъл­гар­с­ки на­род в ед­на ми­съл и ед­но сър­це. Тай ра­дост на цър­к­ва­та ни про­ли­ча от ре­чи­те и при­ве­т­с­т­ви­я­та , ко­и­то на­п­ра­ви­ха си­но­д­ни­те ар­хи­е­реи - Не­го­во Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­во св. Ви­дин­с­кия ми­т­ро­по­лит г. Не­о­фит и Не­го­во Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­во св. Со­фий­с­ки ми­т­ро­по­лит г. Сте­фан към но­во­и­з­б­ра­ния и ка­но­ни­зи­ран Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит г. Бо­рис. Към тия при­ве­т­с­т­вия на Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ни­те си­но­д­ни ар­хи­е­реи се при­съ­е­ди­ня­ва це­ло­ку­п­ни­ят бъл­гар­с­ки на­род. На­род и цър­к­ва са еди­но­ду­ш­ни в тоя из­бор, а то­ва е до­ка­за­тел­с­т­во, че из­бо­рът е спо­лу­ч­лив. Ра­д­ва се цър­к­ва­та, че е из­лъ­чи­ла от сво­я­та сре­да до­с­то­ен за­ме­с­т­ник на ов­до­вя­ла­та ка­те­д­ра в Не­в­ро­коп, ра­д­ва се на­ро­дът, че ще при­е­ме в сре­да­та си ис­тин­с­ки ду­хо­вен ръ­ко­во­ди­тел, пре­дан син на на­ро­д­ни и цър­ко­в­ни иде­а­ли. При тая все­о­б­ща и цър­ко­в­на на­ро­д­на ра­дост, нам не ос­та­ва дру­го ос­вен да по­же­ла­ем дъл­го­ле­тие на но­во­и­з­б­ра­ния Не­в­ро­ко­п­с­ки Ки­ри­арх, за да мо­же да да­де на­ро­ду и на Цър­к­ва­та вси­ч­ко оно­ва, ко­е­то се оча­к­ва от не­го.
Да кре­пи Бог де­с­ни­ца­та му за Не­го­ва сла­ва и за сла­ва на Цър­к­ва­та и на на­ро­да ни!...
Vivatpro gtoria Dei, vivatpro nostra carissima et sanctlssima ecclesia.
А. Ч.*
--------------
* Сп. На­ро­ден страж, кн. 5 от 1 ап­рил 1935 г.




Не­в­ро­ко­п­с­ка Ми­т­ро­по­лия
Nо 1080
21.IV.1935 г.
гр. Не­в­ро­коп

По­с­ла­ние
до па­с­т­во­то на Бо­го­х­ра­ни­ма­та Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия


Едино тяло, единъ Духъ... единъ Господъ,
едина бяра, едино крещение, единъ
Богъ и Отецъ всехъ (Ежс 4:4-6)
Въз­лю­бе­ни мои ча­да,
Го­с­по­ду Бо­гу би­ло уго­д­но - по Не­го­вия не­по­с­ти­жим про­ми­съл и ве­ли­ка ми­лост - да въз­ло­жи на мен кръ­с­та на ар­хи­па­с­тир­с­ко­то слу­же­ние в Бо­го­с­па­са­е­ма­та Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия. Бла­го­с­ло­вен да бъ­де бог, кой­то ме при­зо­ва чрез еди­но­ду­ш­ния глас на мо­е­то бла­го­че­с­ти­во па­с­т­во и мо­ли­т­ве­ния зов на на­ша­та све­та пра­во­с­ла­в­на Цър­к­ва! Пре­про­с­ла­в­лен да бъ­де Го­с­под наш Ии­сус Хри­с­тос, Ко­и­то бла­го­у­с­т­рои моя път към вас - мо­и­те ед­но­ро­д­ни и ед­но­вер­ни бра­тя!
Пре­к­ла­няй­ки се сми­ре­но пред Бо­жи­я­та свя­та во­ля, от­зо­ва­вай­ки се сър­де­ч­но на ва­шия си­но­вен зов, ида при вас, из­пъл­нен с кре­п­ка вя­ра в Бо­га и оте­че­с­ка лю­бов към вси­ч­ки вас. За­с­та­вам сред вас със сър­де­ч­но же­ла­ние да ви по­с­лу­жа - по при­ме­ра на на­шия Спа­си­тел, Кой­то до­й­де на зе­мя­та, за да по­с­лу­жи, а не да му слу­жат и съ­г­ла­с­но Не­го­ва­та Бо­же­с­т­ве­на за­по­вед: кой­то ис­ка ме­ж­ду вас да бъ­де пръв, не­ка ви бъ­де слу­га (Мат. 20:27). Но­ся ви и ви пре­да­вам бла­го­дат­та и бла­го­с­ло­ве­ни­е­то , ми­ра и лю­бо­в­та на на­шия Го­с­под Ии­сус Хри­с­тос. Ми­рът Бо­жи да ца­ри в сър­ца­та ви (ко­лос. 3:15), оня мир, към кой­то сте при­з­ва­ни и чрез кой­то сте сля­ни в ед­но тя­ло, в ед­на ду­ша.
Пръв мой све­щен дълг и съ­к­ро­ве­но же­ла­ние още в пър­вия миг, ко­га­то Дух Све­тий ме по­с­та­ви чрез гла­са на цър­к­ва­та и на­ро­да да ръ­ко­во­дя па­с­т­во­то на Бо­го­х­ра­ни­ма­та Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия, бе­ше да въз­не­са все­сър­де­ч­ни и все­ду­ше­в­ни мо­ли­т­ви към Го­с­по­да Бо­га: Той да съ­е­ди­ни вси­ч­ки ни със Се­бе Си чрез жи­ва и не­по­ко­ле­би­ма вя­ра, и по­ме­ж­ду ни чрез съ­вър­ше­на и дей­на бра­т­с­ка обич, да съ­е­ди­ни и обе­ди­ни не­раз­ри­в­но - в мир и лю­бов, в бла­го­ден­с­т­вие и пре­у­с­пя­ва­не вси­ч­ки ча­да на на­ша­та свя­та пра­во­с­ла­в­на Цър­к­ва и на на­шия до­бър бла­го­че­с­тив на­род. То­ва ще бъ­де пър­ва­та и по­с­ле­д­на цел на моя жи­вот и мо­е­то слу­же­ние. За­що­то, въз­лю­бе­ни ча­да, за нас, бо­жи­и­те съ­з­да­ния, ня­ма по-го­ля­мо бла­го от жи­во­то об­ще­ние с Бо­га и ис­к­ре­но­сър­де­ч­но­то бра­т­с­ко еди­не­ние по­ме­ж­ду ни! То­ва ви­с­ше бла­го е ос­но­ва­та на на­шия жи­вот и из­во­рът на вси­ч­ки дру­ги бла­га - вре­мен­ни и ве­ч­ни, зем­ни и не­бе­с­ни. Ко­га­то на­ши­ят Спа­си­тел се при­го­то­в­ля­ва­ше за Сво­и­те по­с­ле­д­ни из­ку­пи­тел­ни стра­да­ния и Сво­я­та спа­си­тел­на смърт на Гол­го­та, Той про­из­не­се ве­ли­ка пър­во­с­ве­ще­ни­че­с­ка мо­ли­т­ва за спа­се­ни­е­то на све­та. В тая мо­ли­т­ва Той най-мно­го се мо­ле­ше: Да бъ­дат вси­ч­ки ед­но - ка­к­то Ти, От­че, си в Ме­не, и Аз в те­бе, тъй и те да бъ­дат в Нас ед­но... да бъ­дат ед­но, ка­к­то Ние сме ед­но... в пъл­но един­с­т­во (Ио­ан. 17:21-23).
Бог е пър­во­и­з­то­ч­ни­кът на жи­во­та. Той е съ­з­дал и кре­пи вси­ч­ко жи­во. Той е съ­з­дал и чо­ве­ка по Свой об­раз и Свое по­до­бие – с бо­го­по­до­б­на без­с­мър­т­на ду­ша. И чо­ве­кът жи­вее със сво­я­та ду­ша са­мо то­га­ва, ко­га­то чрез жи­ва вя­ра се на­ми­ра в жи­во об­ще­ние с Бо­га. То­га­ва чо­ве­кът ста­ва все по-до­бър и по-до­бър, все по-съ­вър­шен и по-съ­вър­шен, из­ди­га се все по-ви­со­ко, до­б­ли­жа­ва се все по­ве­че до бо­га, то­га­ва той от­ра­зя­ва в се­бе си все по-сил­но Бо­жия об­раз и ста­ва бо­го­по­до­бен. То­га­ва чо­век при­ли­ча на бла­го­п­ло­д­но дър­во, на­са­де­но край би­с­тър и не­пре­су­шим из­вор, от кой­то то сму­чи жи­ви­тел­ни со­ко­ве, раз­ли­с­тя се и цъ­ф­ти ки­т­но и да­ва обил­ни пло­до­ве.
Ко­га­то нас чо­ве­ци­те ни свър­з­ва жи­ва вя­ра с бо­га и чи­с­то­сър­де­ч­на дей­на лю­бов по­ме­ж­ду ни, то­га­ва вси­ч­ки ние жи­ве­ем и кре­п­нем, ра­с­тем и цъ­ф­тим, на­пре­д­ва­ме и пре­у­с­пя­ва­ме, бла­го­ден­с­т­ву­ва­ме и бла­жен­с­т­ву­ва­ме. то­га­ва се усъ­вър­шен­с­т­ву­ва  от­дел­на­та ли­ч­ност, цъ­ф­ти се­мей­с­т­во­то, кре­п­не об­ще­с­т­во­то, на­пре­д­ва на­ро­дът, за­сил­ва се дър­жа­ва­та. Вя­ра­та и лю­бо­в­та са не­из­то­щи­ми и не­по­бе­ди­ми, зи­ж­ди­тел­ни и твор­че­с­ки бо­же­с­т­ве­ни си­ли. За­то­ва, и бла­га­та, ко­и­то про­из­хо­ж­дат от тях, не мо­гат да бъ­дат по­лу­че­ни от ни­къ­де дру­га­де. За­то­ва и най-ве­ли­ко­то бла­го - все­о­б­що­то еди­не­ние и пъл­но­то един­с­т­во, ко­е­то съ­з­да­ват те, не мо­же ни­то да бъ­де съ­з­да­де­но, ни­то да бъ­де раз­ру­ше­но от ни­ка­к­ва дру­га си­ла. Един­с­т­во­то е жи­вот и здра­ви­на, здра­ви­на­та е бо­д­рост и си­ла, си­ла­та е ус­пех и по­бе­да. ко­га­то ние чрез вя­ра­та и лю­бо­в­та сме сля­ни в ед­но чу­в­с­т­во и ед­но же­ла­ние, в ед­на ми­съл и ед­на во­ля, в един по­рив и един ус­т­рем, то­га­ва ня­ма цел, ко­я­то да не мо­жем да по­с­ти­г­нем, ня­ма пре­ч­ка, ко­я­то да не мо­жем да по­бе­дим. По­бе­да­та, ко­я­то по­бе­ди све­та, е на­ша­та вя­ра (I Ио­ан. 4:5). А лю­бо­в­та е по-сил­на от вя­ра­та. Тя е най-ве­ли­ка­та си­ла, за­що­то бог е лю­бов. Вси­ч­ко до­б­ро и ху­ба­во, све­т­ло и въз­ви­ше­но иде от Бо­га и от лю­бо­в­та, ко­я­то е Бо­жия си­ла. Св. апо­с­тол Па­вел ни раз­к­ри­ва по един ди­вен на­чин ка­к­ва е хри­с­ти­ян­с­ка­та лю­бов. Той ка­з­ва: Да го­во­ря вси­ч­ки ези­ци, чо­ве­ш­ки и до­ри ан­гел­с­ки, щом лю­бов ня­мам, ще бъ­да мед, що звън­ти, еле ким­вал, що зве­ка. Да имам про­ро­че­с­ки дар и да зная вси­ч­ки тай­ни, да имам пъл­но зна­ние за вси­ч­ки не­ща и та­ка­ва сил­на вя­ра, че да мо­га и пла­ни­на да пре­ме­с­т­вам, щом лю­бов ня­мам, ни­що не ме по­л­зу­ва. Лю­бо­в­та е дъл­го­тър­пе­ли­ва, пъл­на с бла­гост. Лю­бо­в­та не за­ви­ж­да, лю­бо­в­та не се пре­въз­на­ся, не се гор­дее, не без­чин­с­т­ву­ва, не ди­ри сво­е­то, не се сър­ди, зло не ми­с­ли, на не­п­ра­в­да не се ра­д­ва, а се ра­д­ва на ис­ти­на, вси­ч­ко из­ви­ня­ва, на вси­ч­ко вяр­ва, на вси­ч­ко се на­дя­ва, вси­ч­ко пре­тър­пя­ва. Лю­бо­в­та ни­ко­га не от­па­да. (I Кор. 13:1-8). А св. апо­с­тол Ио­ан Бо­го­с­лов, апо­с­то­лът на лю­бо­в­та, ни от­к­ри­ва най-ве­ли­ка­та тай­на, до­с­тъ­п­на за нас, чо­ве­ци­те - тай­на­та, че Бог е лю­бов и кой­то пре­бъ­д­ва в лю­бо­в­та, пре­бъ­д­ва в Бо­га, е Бог (пре­бъ­д­ва) в не­го Лю­бо­в­та е най-пъл­но­то съ­вър­шен­с­т­во, най-жи­во­то об­ще­ние с бо­га и чо­ве­ци­те, най-здра­во­то еди­не­ние ме­ж­ду вси­ч­ки, най-кре­п­ко­то един­с­т­во във вси­ч­ко. Лю­бо­в­та е съ­юз на съ­вър­шен­с­т­во­то (Кол. 3:14). Лю­бо­в­та ни из­ди­га до най-ви­с­ше­то съ­вър­шен­с­т­во, ко­е­то ние чо­ве­ци­те мо­жем да до­с­ти­г­нем на зе­мя­та и ко­е­то се из­ра­зя­ва в пъл­на го­то­в­ност вся­ко­га да се жер­т­ва­ме за дру­ги­те и да да­ва­ме до­ри и жи­во­та си за тях (Йо­ан. 15:13). Тя ни пре­съ­з­да­ва и пре­об­ра­зя­ва, об­ли­ча ни в ан­гел­с­ки об­ласт и ни пра­ви спо­со­б­ни да оби­ча­ме не са­мо сво­и­те бли­з­ки, но и да жи­ве­ем и по­с­тъ­п­ва­ме на­пъл­но спо­ред Бо­же­с­т­ве­на­та и спа­си­тел­на за­по­вед на на­шия Спа­си­тел, Кой­то е въ­п­лъ­те­на­та Бо­жия Лю­бов и Кой­то ка­з­ва: оби­чай­те вра­го­ве­те си, до­б­ро пра­ве­те на ония, ко­и­то ви мра­зят, бла­го­с­ла­вяй­те ония, ко­и­то ви про­к­ли­нат, и мо­ле­те се за ония, ко­и­то ви па­ко­с­тят (Лук. 6:27-28).
Чрез лю­бо­в­та, ко­я­то ни е дал на­ши­ят Отец, ние ста­ва­ме че­да Бо­жии (I Йо­ан 3:1) и бра­тя по­ме­ж­ду си. Тя ни свър­з­ва един друг с не­раз­ри­в­ни връ­з­ки и се­т­не вси­ч­ки в ед­но ни сли­ва с еди­ния наш Отец, кой­то е на не­бе­са­та (Мат. 23:9). Бла­го­да­ре­ние на Бо­жи­я­та лю­бов, вси­ч­ки ние чрез един Дух сме кръ­с­те­ни в ед­но тя­ло и вси­ч­ки сме на­по­е­ни с един Дух (I Кор. 12:13). И, ка­к­то от­дел­ни­те чле­но­ве на тя­ло­то дей­с­т­ву­ват от­дел­но, все­ки спо­ред сво­е­то на­з­на­че­ние, но вси­ч­ки жи­ве­ят не­раз­ри­в­но за­е­д­но в ед­но об­що тя­ло, та­ка съ­що и вси­ч­ки ние тря­б­ва да жи­ве­ем един с друг, един за друг, да жи­ве­ем и дей­с­т­ву­ва­ме - чрез мир и лю­бов - в пъл­но еди­не­ние и съ­вър­ше­на хар­мо­ния. Ра­д­ва ли се ня­кои - и ние да се ра­д­ва­ме, стра­да ли ня­кои - и ние да стра­да­ме! Ну­ж­дае ли се ня­кои - да му по­мо­г­нем, па­да ли ня­кои - да го по­ди­г­нем, гре­ши ли ня­кои - да го по­п­ра­вим, по­ги­ва ли ня­кои - да го спа­сим! Ка­то об­ра­зу­ва­ме ед­но тя­ло, ед­но бра­т­с­ко се­мей­с­т­во, вся­ко­га да по­с­тъ­п­ва­ме спо­ред съ­ве­ти­те на св. апо­с­то­ла Па­в­ла, кой­то бо­го­мъ­д­ро и бра­то­лю­бе­з­но ни на­с­та­в­ля­ва: да ня­ма раз­но­г­ла­сие в тя­ло­то, а чле­но­ве­те ед­на­к­во да се гри­жат един за дру­ги. И ко­га­то стра­да един член, стра­дат с не­го вси­ч­ки чле­но­ве; ко­га­то се сла­ви един член, ра­д­ват се с не­го вси­ч­ки чле­но­ве. Вие сте тя­ло Хри­с­то­во, а по­от­дел­но - чле­но­ве (I Кор. 12:25-27).
Ако еди­не­ни­е­то и об­ще­ни­е­то чрез вя­ра и лю­бов е най-ви­со­ко­то бла­го, то ра­зе­ди­не­ни­е­то и раз­де­ле­ни­е­то чрез се­бе­лю­бие и не­на­вист и най-го­ля­мо­то зло за нас чо­ве­ци­те на зе­мя­та! Там, къ­де­то има се­бе­лю­бие и ко­рист, вра­ж­да и не­на­вист, раз­до­ри и раз­но­г­ла­сия, там вси­ч­ко за­ги­ва, за­що­то там на­с­тъ­п­ва ра­зе­ди­не­ние и раз­де­ле­ние, раз­па­да­не и раз­ло­же­ние, ги­бел и смърт. Там по­ги­ва от­дел­ни­ят чо­век, раз­ла­га се се­мей­с­т­во­то, раз­па­да се об­ще­с­т­во­то, про­ва­ля се на­ро­дът, сри­ва се дър­жа­ва­та. На­ши­ят Спа­си­тел ка­з­ва: Вся­ко цар­с­т­во, раз­де­ле­но на ча­с­ти ед­на про­тив дру­га за­пу­с­тя­ва и все­ки град или дом, раз­де­лен на ча­с­ти ед­на про­тив дру­га, ня­ма да ус­тои ... про­па­да (Мат. 12:25; Лук. 11:17). Кой­то от се­бе­лю­бие и су­е­т­ност, ом­ра­за и не­на­вист съ­бу­ж­да вра­ж­да и оз­ло­б­ле­ние, сее раз­до­ри и раз­це­п­ле­ние - той вър­ши най-го­ля­мо­то, най-стра­ш­но­то зло. Той е най-го­ле­ми­ят зло­с­тор­ник, най-го­ле­ми­ят гре­ш­ник. Той по­гу­б­ва се­бе си и тла­с­ка към ги­бел и дру­ги­те. Свещ. пи­са­ние го­во­ри, че мер­з­ки са пред Бо­га ония, ко­и­то се­ят вра­ж­ди по­ме­ж­ду бра­тя (Прит. 6:16-19). Зло­ба­та е най-стра­ш­на­та де­мо­ни­ч­на си­ла, от ко­я­то про­из­ли­зат вси­ч­ки зли­ни и смър­т­ни гре­хо­ве. Тя от­къ­с­ва чо­ве­ка от Бо­га и го пра­ви ча­до на дя­во­ла. Св. Апо­с­тол и еван­ге­лист Йо­ан Бо­го­с­лов, кой­то ни от­к­ри съ­щи­на­та и ве­ли­чи­е­то на лю­бо­в­та, ни раз­к­ри­ва и ужа­са на ом­ра­за­та. Той ка­з­ва: Че­да­та Бо­жии и че­да­та дя­во­ло­ви се по­з­на­ват  тъй: вся­кой, кой­то не вър­ши пра­в­да, не е от Бо­га, съ­що и кой­то не оби­ча бра­та си... Ние зна­ем, че пре­ми­на­х­ме от смърт в жи­вот, за­що­то оби­ча­ме бра­тя­та; кой­то не оби­ча бра­та си, пре­бъ­д­ва в смърт. Вся­кой, кой­то мра­зи бра­та си, е чо­ве­ко­у­би­ец (I Йо­ан. 3:10, 14-15). За­то­ва, ве­ли­ки­ят хри­с­то­лю­бив и бра­то­лю­бив св. апо­с­тол Па­вел усър­д­но мо­ли и пре­ду­п­ре­ж­да­ва: Мо­ля ви, бра­тя, в име­то на Го­с­по­да на­ше­го Ии­су­са Хри­с­та, да го­во­ри­те вси­ч­ко ед­но и съ­що и да ня­ма по­ме­ж­ду ви раз­це­п­ле­ния, а да бъ­де­те съ­е­ди­не­ни в един дух и ед­на ми­съл (I Кор. 1:10). - Бъ­де­те еди­но­ми­с­ле­ни, жи­вей­те в мир и Бог на лю­бо­в­та и на ми­ра ще бъ­де с вас (II 13:11).
Въз­лю­бе­ни ча­да,
Го­с­под ни е дал ве­ли­ко­то обе­то­ва­ние - да бъ­дем си­но­ве Бо­жии чрез вя­ра­та в Ии­су­са Хри­с­та (Гал. 3:26) и чрез лю­бо­в­та към сво­и­те бра­тя (I Ио­ан. 3:10). Ние вси­ч­ки сме бра­тя и има­ме един не­бе­сен Ба­ща - Бог, Кой­то ни е съ­з­дал, Кой­то ни па­зи и кре­пи.
Вси­ч­ки ние - ед­но­ро­д­ни и ед­но­к­ръ­в­ни бра­тя - про­из­хо­ж­да­ме от един род, об­ра­зу­ва­ме един на­род. Ро­дът ни е че­с­тен, на­ро­дът ни е бла­го­че­с­тив. Ро­дът ни е от­б­ран, на­ро­дът ни е бо­го­з­ван. Да не от­ри­ча­ме своя род, да оби­ча­ме своя на­род! На­ши­ят до­бър и мил на­род е до­с­то­ен за най-сил­на обич и най-го­ле­ми жер­т­ви. Той има мно­го гри­жи, мно­го не­во­ли: той за­с­лу­жа­ва да му слу­жим че­с­т­но и мъ­д­ро, пре­да­но и се­бе­о­т­ре­че­но. Бог про­ве­де на­шия на­род през мно­го из­пи­та­ния, мно­го стра­да­ния, про­ве­де го, за да го из­пи­та и про­я­с­ни, за да го за­си­ли и ут­вър­ди в не­го­во­то съ­ще­с­т­ву­ва­не.
Вси­ч­ки ние оби­та­ва­ме ед­на ро­д­на зе­мя, има­ме ед­на един­с­т­ве­на Ро­ди­на. Зе­мя­та ни е бо­га­та, ро­ди­на­та ни е пре­к­ра­с­на! Да оби­ча­ме с ця­ло­то си съ­ще­с­т­во ро­д­на­та зе­мя. Да па­зим с вси­ч­ки си­ли един­на­та си Ро­ди­на! Да раз­к­ри­ем и ум­но­жим бо­га­т­с­т­ва­та на зе­мя­та за все­о­б­що бла­го­ден­с­т­вие, да раз­ви­ем и ум­но­жим кра­со­ти­те на Ро­ди­на­та - за все­о­б­ща ра­дост! Бог по­се­ли на­шия на­род на ед­но от най-ху­ба­ви­те ме­с­та на зе­мя­та, да­де му да вла­дее бла­го­с­ло­ве­ни пре­де­ли. Да бла­го­да­рим на Бо­га за тоя ве­лик дар и тая ве­ли­ка ми­лост!
Вси­ч­ки ние сме при­е­ли ед­но свя­то кръ­ще­ние и ед­на свя­та Пра­во­с­ла­в­на вя­ра. Да па­зим с бла­го­го­ве­ние и тре­пет све­ще­ни­те да­ро­ве, ко­и­то сме въз­при­е­ли чрез кръ­ще­ни­е­то, и не­по­бе­ди­ма­та си­ла, ко­я­то сме по­лу­чи­ли чрез вя­ра­та. Да па­зим и уве­ли­ча­ва­ме оная си­ла, с ко­я­то вер­ни­те ча­да Бо­жии по­бе­ди­ха цар­с­т­ва, вър­ши­ха пра­в­да, по­лу­чи­ха обе­ща­ния, за­ту­ли­ха ус­та на лъ­во­ве, уга­си­ха ог­не­на си­ла, из­бя­г­на­ха ос­т­ри­е­то на ме­ча, от не­мо­щ­ни ста­на­ха кре­п­ки, би­до­ха сил­ни в бор­ба, обър­на­ха на бяг чу­ж­ди пъл­чи­ща (Евр. 11:33-34). Да жи­ве­ем с тая Бо­жия си­ла и свя­та вя­ра, ко­и­то ни да­до­ха и за­ве­ща­ха св. ра­в­но­а­по­с­то­лен Цар Бо­рис, св. ра­в­но­а­по­с­тол­ни Ки­рил и Ме­то­дий, св. Кли­мент Ох­ри­д­с­ки, св. ио­ан Рил­с­ки, св. Те­о­до­сий Тър­но­в­с­ки и мно­го дру­ги ве­ли­ки све­ти­те­ли на Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва и се­бе­о­т­вер­же­ни слу­жи­те­ли на бъл­гар­с­кия на­род. С тая вя­ра и си­ла жи­ве­е­ха и пре­у­с­пя­ва­ха на­ши­те ба­щи и де­ди, на­ши­те де­ди и пра­де­ди. С кре­п­ка­та вя­ра в бо­га и в се­бе си, с въз­тор­же­на­та лю­бов към своя род и сво­я­та Ро­ди­на - на­ши­ят це­ло­ку­пен на­род жи­ве­е­ше и се кре­пе­ше, бо­ре­ше се и по­бе­ж­да­ва­ше в ми­на­ло­то. С те­зи бо­же­с­т­ве­ни си­ли той ще жи­вее и пре­у­с­пя­ва, ще се кре­пи и опа­зи цял и не­в­ре­дим и в бъ­де­щи­те ве­ко­ве.
Вси­ч­ки ние при­е­х­ме един Дух - Ду­хът, кой­то иде от Бо­га (I Кор. 2:12). Ка­к­то ка­з­ва св. Апо­с­тол Па­вел, на­ши­те те­ла са храм на Дух Све­тий, Кой­то жи­вее в нас и Кой­то има­ме от Бо­га (I Кор. 6:19). Той е све­ти­ят Дух, Кой­то ни очи­с­т­ва и ос­ве­ща­ва, про­я­с­ня­ва и про­с­ве­ща­ва, из­ди­га и въз­ви­ша­ва. Той е Ду­хът на до­б­ро­то и пра­в­да­та, на ис­ти­на­та и све­т­ли­на­та, на лю­бо­в­та и пре­да­но­ст­та, на чи­с­то­та­та и до­б­ро­де­тел­та, на кро­то­ст­та и сми­ре­ни­е­то, на по­д­ви­га и се­бе­о­т­ри­ца­ни­е­то. Тоя Дух по­ра­ж­да в на­ша­та ду­ша най-ху­ба­ви­те пло­до­ве, най-чи­с­ти­те до­б­ро­де­те­ли, по­ра­ж­да лю­бов, ра­дост, мир, дъл­го­тър­пе­ние, бла­гост, ми­ло­сър­дие, вя­ра, кро­тост, въз­дър­жа­ние (Гал. 5:22-23).
Един­но и не­раз­дел­но с тоя свят Бо­жий Дух в нас жи­вее и тря­б­ва на­в­се­г­да да жи­вее и ду­хът на един­ния род и един­на­та Ро­ди­на, оня чист и бла­го­ро­ден дух, кой­то ни обе­ди­ня­ва в един на­род, в ед­на зе­мя, в ед­но оте­че­с­т­во, в ед­на дър­жа­ва. Тоя дух на на­шия бла­го­с­ло­вен род, на на­ши­те ве­ли­ки и вдъ­х­но­ве­ни де­ди и пра­де­ди съ­бу­ж­да у нас най-чи­с­ти­те си­ли и най-ве­ли­ки­те до­б­ро­де­те­ли, с кой­то Бог е на­да­рил на­шия на­род. Той ни вдъ­х­но­вя­ва към се­бе­о­т­ре­че­ние и са­мо­жер­т­ва, към ве­ли­ки де­ля и по­д­ви­зи - за до­б­ро­то на един­на­та Ро­ди­на и це­ло­ку­п­ния на­род. Той ни пра­ви сво­бо­д­ни да се оби­ча­ме и да си про­ща­ва­ме, да си по­ма­га­ме и да си съ­дей­с­т­ву­ва­ме, да за­б­ра­вя­ме ло­шо­то и да по­м­ним са­мо до­б­ро­то, да вър­шим вси­ч­ко, ко­е­то ни сбли­жа­ва и спло­тя­ва, и да от­бя­г­ва­ме вси­ч­ки, ко­е­то ни от­да­ле­ча­ва и раз­де­ля. Про­ни­к­на­ти с тоя дух, ние ще мо­жем да се сро­дим бър­зо с ве­ли­ки­те об­ра­зи от ми­на­ло­то на на­ша­та ро­д­на Цър­к­ва и на­шия на­род, да въз­при­е­мем вси­ч­ко ху­ба­во и да от­х­вър­лим вси­ч­ко по­г­ре­ш­но от то­ва ми­на­ло и ок­ри­ле­ни от кре­п­ка вя­ра и све­т­ла на­де­ж­да - да вър­вим дру­ж­но към ед­на цел, един иде­ал. Про­я­с­не­ни и по­д­к­ре­пе­ни от Бо­жия Дух - да па­зим чист и све­тъл, здрав и бо­дър, цял е еди­нен, кре­пък и си­лен, твърд и не­по­бе­дим ду­ха на своя на­род и сво­я­та Ро­ди­на.
И та­ка, въз­лю­бе­ни ча­да, вси­ч­ки ние, ка­то си­но­ве на един не­бе­сен Ба­ща, ка­то ча­да на ед­на све­та пра­во­с­ла­в­на Цър­к­ва, ка­то ро­ж­би на един еди­нен на­род да се сле­ем в ед­но сър­д­це и ед­на ду­ша, и вся­ко­га, а най-ве­че се­га, в дни­те на свя­то­то Во­с­к­ре­се­ние Хри­с­то­во, спо­ред при­зи­ва на Цър­к­ва­та, да се пре­гър­нем бра­т­с­ки и ра­до­с­т­но да въз­к­ли­к­нем:
Хри­с­тос ВО­С­К­РЕ­СЕ!
И сър­де­ч­но да от­к­ли­к­нем:
ВО­И­С­ТИ­НУ ВО­С­К­РЕ­СЕ Хри­с­тос!
Бла­го­дат­та на Го­с­по­да на­ше­го Ии­су­са Хри­с­та и лю­бо­в­та на Бо­га От­ца, и об­щу­ва­не­то на Све­та­го Ду­ха да бъ­дат с вси­ч­ки Вас Амен (II Кор. 13:18)

+ Не­в­ро­ко­п­с­кий Бо­рис


Писмо на Митрополит Борис до На­ме­с­т­ник-Пре­д­се­да­те­ля на Св. Си­нод, в ст. Со­фия , 29 септ. 1948 г., в което опровергава отправени „уми­ш­ле­ни за­б­лу­ди и кле­ве­ти”.

Слу­же­бен пре­пис

Не­в­ро­ко­п­с­ка ми­т­ро­по­лия
Nо 1273
18 се­п­тем­в­ри 1948 г.
гр. Не­в­ро­коп

До Не­го­во Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­во На­ме­с­т­ник-Пре­д­се­да­те­ля на Св. Си­нод, в ст. Со­фия

Вх. Nо 6 286/29 септ. 1948 г.

Ва­ше Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­во,
При ед­на сре­ща на 4 се­п­тем­в­ри т. г. Ди­ре­к­то­рът на ве­ро­и­з­по­ве­д­на­та ди­ре­к­ция при Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на вън­ш­ни­те ра­бо­ти, пъл­но­мо­щ­ни­ят ми­ни­с­тър г. Ди­ми­тър Или­ев ни про­че­те ед­но кле­ве­т­ни­че­с­ко пи­с­мо про­тив нас, из­пъл­не­но от­к­рай до­к­рай с уми­ш­ле­ни за­б­лу­ди и кле­ве­ти. При про­чи­та­не­то на то­ва пи­с­мо про­пу­с­ка­ше со­б­с­т­ве­ни­те име­на и ка­з­ва­ше кои ду­ми са би­ли по­с­та­ве­ни в ка­ви­ч­ки ка­то ду­ми, ко­и­то се при­пи­с­ват на нас. Пи­с­мо­то е би­ло из­п­ра­те­но още през м. юни до г-на Ми­ни­с­тър-Пре­д­се­да­те­ля и про­из­хо­ж­да­ло от мно­го ва­ж­но мя­с­то.
По­не­же то­га­ва не­о­ча­к­ва­но въз­ни­к­на­ха го­ле­ми и про­дъл­жи­тел­ни гри­жи във вър­хо­в­но­то уп­ра­в­ле­ние на цър­к­ва­та ни, ко­и­то по­гъл­на­ха по­ч­ти из­ця­ло по­ч­ти вси­ч­ко­то вре­ме на си­но­дал­ни­те ар­хи­е­реи и за­то­ва ние ня­ма­х­ме въз­мо­ж­ност и спо­кой­с­т­вие да изя­с­ним и от­би­ем ус­т­но кле­ве­ти­те в по­ме­на­то­то пи­с­мо про­тив нас, и по­не­же те­зи кле­ве­ти са да­де­ни пи­с­ме­но, на­ла­га ни се и ние пи­с­ме­но да да­дем не­об­хо­ди­ми­те ос­ве­т­ле­ния за ус­та­но­вя­ва­не на ис­ти­на­та. По­не­же ня­ма­ме ни­то са­мо­то кле­ве­т­ни­че­с­ко пи­с­мо ни­то пре­пис от не­го, ще се по­т­ру­дим да от­го­во­рим са­мо на ония кле­ве­ти, ко­и­то си спом­ня­ме и ка­к­ви­то си ги спом­ня­ме.
На 24 май т. г. в Не­в­ро­коп има­ше око­лий­с­ко све­ще­ни­че­с­ко съ­б­ра­ние, на ко­е­то по не­об­хо­ди­мост тря­б­ва­ше да бъ­дат про­че­те­ни и изя­с­не­ни ня­кои си­но­дал­ни ок­ръ­ж­ни раз­по­ре­д­би до­се­ж­но уча­с­ти­е­то на све­ще­ни­ци­те в стро­и­тел­ни­те бри­га­ди ка­то оби­к­но­ве­ни бри­га­ди­ри. Опи­та­х­ме се да из­ра­зим ста­но­ви­ще­то на Св. Си­нод по то­зи въ­п­рос. Св. Си­нод на­ре­ж­да­ше в по­ме­на­то­то пър­во ок­ръ­ж­но све­ще­ни­ци­те да про­па­ган­ди­рат иде­я­та за бри­га­дир­с­ко­то дви­же­ние, да на­сър­ча­ват мла­де­ж­та да уча­с­т­ву­ва в не­га, да съ­дей­с­т­ву­ва за на­би­ра­не на бри­га­ди­ри, да им ука­з­ват ну­ж­но­то вни­ма­ние и по­д­к­ре­па и пр., но са­ми ли­ч­но да се въз­дър­жат от уча­с­тие в ра­бо­т­ни­те бри­га­ди ка­то оби­к­но­ве­ни бри­га­ди­ри- ра­бо­т­ни­ци, за да не се за­се­г­не ня­как ду­хо­в­но­то зва­ние и да не се на­па­ко­с­ти мо­же би и на са­мо­то бри­га­дир­с­ко дви­же­ние. Има по­ло­жи­тел­ни све­де­ния, че уча­с­ти­е­то на све­ще­ни­ци в стро­и­тел­ни­те бри­га­ди през ми­на­ла­та го­ди­на е има­ло не­до­б­ри от­ра­же­ния в ду­ши­те на хри­с­ти­я­ни­те.
Ко­га­то пре­ди вре­ме в. "Оте­че­с­т­вен фронт" по­ме­с­ти ед­на сним­ка на све­ще­ни­ци бри­га­ди­ри с по­бе­ле­ли ко­си и бра­ди, по­лу­го­ли с га­ще­та, пред ко­и­то сто­е­ше и пре­д­се­да­те­лят на све­ще­ни­че­с­ки­ят съ­юз (не ка­то бри­га­дир), въз­ни­к­на­ха в ду­ши­те на хри­с­ти­я­ни­те смут и ро­пот.
По­не­же гор­ни­те ва­ж­ни и ос­но­ва­тел­ни съ­о­б­ра­же­ния на Св. Си­нод не би­до­ха раз­б­ра­ни до­ри и от ня­кои ов­ла­с­те­ни све­ще­ни­ци, ко­и­то бе­зо­г­ле­д­но ис­кат све­ще­ни­ци­те да оти­ват ка­то оби­к­но­ве­ни бри­га­ди­ри-ра­бо­т­ни­ци, на­ло­жи се Св. Си­нод да из­да­де вто­ро­то ок­ръ­ж­но, с ко­е­то той пре­до­с­та­ви на же­ла­е­щи­те мла­ди и здра­ви све­ще­ни­ци да оти­ват до­б­ро­вол­но бри­га­ди­ри, ка­то пре­д­ва­ри­тел­но са оси­гу­ри­ли те­х­ни­те ено­рии от дру­ги бли­з­ко­съ­се­д­ни све­ще­ни­ци.
От гор­ни­те яс­ни съ­о­б­ра­же­ния, ко­и­то са съ­о­б­ра­же­ния и на Вър­хо­в­на­та цър­ко­в­на уп­ра­ва у нас, на­п­ра­ве­но е би­ло кле­ве­т­ни­че­с­ко­то за­к­лю­че­ние, че ние сме би­ли про­тив бри­га­дир­с­ко­то дви­же­ние въ­о­б­ще.
При ра­зи­с­к­ва­ни­я­та на то­ва све­ще­ни­че­с­ко съ­б­ра­ние ста­на ду­ма за смъ­т­но­то же­ла­ние на ня­кои за "де­мо­к­ра­ти­зи­ра­не" на Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва. Ние изя­с­ни­х­ме, че ня­ма по-де­мо­к­ра­ти­чен ин­с­ти­тут от на­ша­та цър­к­ва и по­же­ла­х­ме та­ка­ва де­мо­к­ра­ти­ч­ност да съ­ще­с­т­ву­ва на­в­ся­къ­де.
Най-ва­ж­ни­ят въ­п­рос, кой­то ин­те­ре­су­ва­ше и въл­ну­ва­ше мно­го ено­рий­с­ки­те све­ще­ни­ци, бе­ше въ­п­ро­сът за тя­х­на­та из­д­ръ­ж­ка, за оси­гу­ря­ва­не­то на те­х­ни­те за­п­ла­ти. Още щом се про­ка­ра с но­ва­та кон­с­ти­ту­ция от­де­ля­не­то на цър­к­ва­та от дър­жа­ва­та, тоя въ­п­рос въз­ни­к­на из­ве­д­нъж ос­т­ро и сму­ща­ва­ше мно­го ено­рий­с­ки све­ще­ни­ци. И по-ра­но при раз­ли­ч­ни слу­чаи, ние ус­по­ко­я­ва­х­ме све­ще­ни­ци­те и ги уве­ря­ва­х­ме, че и след ка­то пре­с­та­не дър­жа­в­на­та по­мощ за из­д­ръ­ж­ка на цър­к­ва­та, ще се на­ме­ри на­чин да се оси­гу­ри тая из­д­ръ­ж­ка. На то­ва све­ще­ни­че­с­ко съ­б­ра­ние се по­т­ру­ди­х­ме да ус­по­ко­им све­ще­ни­ци­те, ка­то ги уве­ря­ва­х­ме, че пра­ви­тел­с­т­во­то е обе­ща­ло пъл­но съ­дей­с­т­вие на цър­к­ва­та в не­й­ни­те уси­лия тя са­ма да ре­ши сво­я­та из­д­ръ­ж­ка. То­га­ва още ня­ма­ше ре­ше­ние на по­чи­та­е­мо­то пра­ви­тел­с­т­во да про­дъл­жи да да­ва су­б­си­дия за из­д­ръ­ж­ка на цър­к­ва­та.
Вси­ч­ки тия на­ши за­г­ри­же­ни и ус­по­ко­и­тел­ни уве­ре­ния кле­ве­т­ни­ци­те са из­по­л­з­ва­ли, за да из­ко­ват най-зло­на­ме­ре­на­та кле­ве­та, ка­то вну­шат, че е за­се­г­на­та ли­ч­но­ст­та на най-ва­ж­но­то ли­це на На­ро­д­на ре­пу­б­ли­ка Бъл­га­рия...
В то­ва кле­ве­т­ни­че­с­ко пи­с­мо се го­во­ри още, че в Ми­т­ро­по­ли­я­та би­ла на­ме­ре­на кни­га­та "Мо­я­та бор­ба" и др. кни­ги. На­и­с­ти­на един ден през м. де­кем­в­ри ми­на­ла­та го­ди­на на­ло­же­на е би­ла бло­ка­да и са би­ли на­п­ра­ве­ни пре­тър­с­ва­ния из гра­да по по­вод на ня­кой из­бу­х­на­ли ми­ни по пъ­ти­ща­та по по­со­ка на гра­ни­ца­та. На­п­ра­вен е бил то­га­ва обиск в Ми­т­ро­по­ли­я­та от 5-6 ду­ши на­че­ло с про­ку­ро­ра на Об­ла­с­т­ния съд в Не­в­ро­коп. Пре­тър­се­но и обър­на­то би­ло вси­ч­ко на­о­па­ки. Пре­тър­се­ни са би­ли до­ри и цър­к­ви­те в гра­да. Пре­тър­с­ва­чи­те са вле­з­ли до­ри в св. ол­та­ри, де­то е ста­на­ло ну­ж­да да се вди­гат и об­ръ­щат до­ри по­к­ри­в­ки­те на св. Пре­с­тол, ма­кар че, ни­къ­де ни­що не е би­ло на­ме­ре­но, за­що­то ни­къ­де ни­що не е има­ло. На­ме­ре­на е би­ла ня­къ­де ос­та­ве­на в Ми­т­ро­по­ли­я­та са­мо по­ме­на­та­та кни­га и дру­ги кни­ги. Ние ни­къ­де ни­то сме има­ли, ни­то сме ви­ж­да­ли в Ми­т­ро­по­ли­я­та тия кни­ги, ни­то сме зна­я­ли, че ня­кои от слу­же­б­ни­те ли­ца там ги има. Ко­га­то през м. де­кем­в­ри ми­на­ла­та го­ди­на е би­ло пра­ве­но то­ва пре­тър­с­ва­не, ние бя­х­ме в Со­фия за се­си­я­та на Св. си­нод и ня­ма­х­ме въз­мо­ж­ност да зна­ем къ­де и как са би­ли на­ме­ре­ни тия кни­ги в Ми­т­ро­по­ли­я­та. И до се­га там не е на­п­ра­вен ни­ка­къв про­то­кол за на­ми­ра­не на те­зи кни­ги.
Ка­к­то е из­ве­с­т­но, го­ля­мо не­до­у­ме­ние и сму­ще­ние въз­ни­к­на­ха у нас у вси­ч­ки тре­з­ви лю­де със сла­вя­но­бъл­гар­с­ко съ­з­на­ние, ко­га­то през юни 1941 го­ди­на са­мо­п­ро­въ­з­г­ла­си­ли­ят се зло­по­лу­чен гер­ман­с­ки во­дач на­х­лу ве­ро­лом­но в съ­ве­т­с­ка Ру­сия, с ко­я­то той до­то­га­ва има­ше до­го­вор­ни спо­ра­зу­ме­ния и от­но­ше­ния. За­г­ри­же­ни­те и сму­те­ни­те ис­ка­ха да раз­бе­рат как е въз­мо­ж­но да се из­вър­ши та­ко­ва ве­ро­лом­с­т­во. А то­ва не бе ле­ко то­га­ва. Ние ус­пя­х­ме да на­ба­вим по стра­ни­ч­ни пъ­ти­ща и да про­че­тем (на френ­с­ки) кни­га­та на Хер­ман Ра­у­ш­нинг "Хи­т­лер ми ка­за" и раз­б­ра­х­ме ка­къв по­бър­кан и не­в­ме­ня­ем чо­век е бил тоя пси­хо­пат, кой­то ста­на при­чи­на за не­из­ме­ри­ми стра­да­ния на чо­ве­че­с­т­во­то, и ка­к­ви пъ­к­ле­ни на­ме­ре­ния е имал той про­тив сла­вян­с­ки­те на­ро­ди изо­б­що, осо­бе­но про­тив Съ­ве­т­с­ка Ру­сия. За нас не пре­д­с­та­в­ля­ва­ше аб­со­лю­т­но ни­ка­къв ин­те­рес не­го­ва­та про­ти­в­на кни­га "Мо­я­та бор­ба". Ос­вен то­ва, ние въ­о­б­ще не се за­ни­ма­ва­ме с по­до­бен род ли­те­ра­ту­ра.
На то­ва све­ще­ни­че­с­ко съ­б­ра­ние в гр. Не­в­ро­коп при­съ­с­т­ву­ва­ха и ония не­кол­ци­на све­ще­ни­ци, ко­и­то из­пъл­ня­ват вол­но или не­вол­но пе­чал­на­та ро­ля на съ­г­ле­д­ва­чи, по­д­с­лу­ш­ва­чи и до­но­с­ни­ци. Ние зна­е­х­ме, че те ще до­не­сат ка­к­во се е го­во­ре­ло и вър­ши­ло на то­ва съ­б­ра­ние, но ни­ко­га до­то­газ не до­пу­с­ка­х­ме, че те ще до­не­сат та­ки­ва зло­у­ми­ш­ле­ни лъ­жи и кле­ве­ти. Не са­мо на нас е из­ве­с­т­но кои све­ще­ни­ци вър­шат то­ва и се по­л­зу­ват с осо­бе­но­то вни­ма­ние и до­ве­рие на от­го­вор­ни­те фа­к­то­ри в Не­в­ро­коп ка­то "про­г­ре­си­в­ни" све­ще­ни­ци. Не е из­к­лю­че­но да са по­и­с­ка­ни и по­лу­че­ни по­до­б­ни кле­ве­т­ни­че­с­ки све­де­ния до­ри и от ня­кои све­ще­ни­ци, ко­и­то не са на­ро­ч­ни до­но­с­чи­ци. До­с­та е да се има пре­д­вид по­не то­ва съ­о­б­ра­же­ние, за да се раз­бе­ре, че ние не би­х­ме си по­з­во­ли­ли да го­во­рим на съ­б­ра­ни­е­то то­ва, ко­е­то зло­у­ми­ш­ле­но ни се при­пи­с­ва.
Ние по­ло­жи­х­ме го­ле­ми уси­лия и от Не­в­ро­ко­п­с­ка­та епар­хия, въ­п­ре­ки край­но тру­д­ни­те ус­ло­вия в нея, да оти­дат кол­ко­то е въз­мо­ж­но по­ве­че све­ще­ни­ци бри­га­ди­ри. Оча­к­ва­х­ме, че на от­п­ра­ве­на­та по­ка­на не­пре­мен­но ще се озо­ват по­не та­ка на­ре­че­ни­те про­г­ре­си­в­ни све­ще­ни­ци, ко­и­то кле­ве­тят своя ду­хо­вен ба­ща - Ми­т­ро­по­ли­та, своя съ­б­рат про­то­син­ге­ла и сво­и­те съ­б­ра­тя до­б­ро­съ­ве­с­т­ни све­ще­ни­ци. Оба­че, ни­то един от тия "про­г­ре­си­в­ни" све­ще­ни­ци не оти­де, а оти­до­ха ония све­ще­ни­ци, ко­и­то те кле­ве­тят.
Кле­ве­т­ни­че­с­ки­те до­но­си от то­ва све­ще­ни­че­с­ко съ­б­ра­ние са би­ли из­по­л­з­ва­ни не са­мо за да се на­пи­ше по­ме­на­то­то кле­ве­т­ни­че­с­ко пи­с­мо, но и да бъ­дем ние пре­с­тъ­п­но ок­ле­ве­те­ни пу­б­ли­ч­но в пре­са­та. В брой 48 от 12 юни т. г.  на в. "На­ро­д­на мла­деж"бе по­ме­с­те­на под на­д­с­лов "Мла­де­ж­ки пост" кле­ве­т­ни­че­с­ка бе­ле­ж­ка про­тив нас, в ко­я­то кле­ве­ти­те от по­ме­на­то­то кле­ве­т­ни­че­с­ко пи­с­мо са зло­на­ме­ре­но за­си­ле­ни до по­с­ле­д­ния пре­дел, ето как на­при­мер:
1/ "Но на го­ре­по­ме­на­та­та кон­фе­рен­ция про­ли­ча не­го­ва­та от­к­ри­та вра­ж­де­б­ност към та­ка ва­ж­но­то за из­г­ра­ж­да­не­то на на­ша­та ре­пу­б­ли­ка бри­га­дир­с­ко дви­же­ние."
2/ "... ка­за на кон­фе­рен­ци­я­та го­с­по­дин Бо­рис... "ни­ка­к­ва по­д­к­ре­па на бри­га­дир­с­ко­то дви­же­ние и на дру­ги ка­к­ви­то и да би­ло ак­ции."
3/ "Не мал­ко не­ле­по­с­ти са се из­ка­за­ли на кон­фе­рен­ци­я­та по от­но­ше­ние на на­ша­та на­ро­д­на ре­пу­б­ли­ка и ви­д­ни оте­че­с­т­ве­но­ф­рон­то­в­с­ки де­я­те­ли."
Със слу­же­б­но пи­с­мо Nо 1023 от 30 юни т. г. уве­до­ми­х­ме ре­да­к­ци­я­та на в. "На­ро­д­на мла­деж", че пи­са­но­то в по­ме­на­тия брой про­тив нас е за­б­лу­да и кле­ве­та и по­мо­ли­х­ме в име­то на ис­ти­на­та и че­с­та на ве­с­т­ни­ка да се раз­сее тая за­б­лу­да. Но, по­чи­та­е­ма­та ре­да­к­ция на в. "На­ро­д­на мла­деж" не на­п­ра­ви ни­що в тоя слу­чай за изя­с­ня­ва­не­то на ис­ти­на­та.
По­не­же в те­зи на­ши ос­ве­т­ле­ния се на­ло­жи да го­во­рим и за пу­б­ли­ч­ни кле­ве­ти про­тив нас в пре­са­та, ще спо­ме­нем още ед­на-две кле­ве­ти и за­б­лу­ди. В брой 345 на в. "На­ро­ден спорт" от 24 май т. г. за епар­хий­с­кия цър­ко­вен дом в гр. Гор­на Джу­мая, кой­то слу­жи за кан­це­ла­рия и скла­до­ви по­ме­ще­ния на Ар­хи­е­рей­с­ко­то на­ме­с­т­ни­че­с­т­во и на епар­хий­с­ка­та све­що­ли­в­ни­ца, уми­ш­ле­но и с оп­ре­де­ле­на цел се ка­з­ва: "То­ва е ед­на от ви­ли­те на Не­в­ро­ко­п­с­кия дя­до Вла­ди­ка... Ка­къв ху­бав дом на фи­з­кул­ту­ра­та ста­ва от та­зи ви­ла. Още по­ве­че, че дя­до Вла­ди­ка има и дру­ги ви­ли... Ще бъ­дем ра­до­с­т­ни, ако при сле­д­ва­що­то ни по­се­ще­ние ху­ба­ва­та ви­ла е ста­на­ла ве­че дом на фи­з­кул­тур­ни­ци­те."
Със слу­же­б­но пи­с­мо Nо 1024 от 30 юни т. г. обя­с­ни­х­ме на ре­да­к­ци­я­та на в. "на­ро­ден спорт", че спо­ме­на­та­та сгра­да не е ни­ка­к­ва ви­ла на Не­в­ро­ко­п­с­кия ми­т­ро­по­лит, че той ня­ма ни­ка­к­ви ви­ли, и че тая сгра­да е съ­з­да­де­на от Ми­т­ро­по­ли­я­та из­к­лю­чи­тел­но със свои сре­д­с­т­ва за мно­го­б­рой­ни и не­от­ме­ни­ми цър­ко­в­но-епар­хий­с­ки ну­ж­ди, и по­мо­ли­х­ме да се раз­сее та­зи за­б­лу­да. Но и та­зи ре­да­к­ция не на­п­ра­ви ни­що, за да се знае ис­ти­на­та.
Още по-не­с­дър­жа­на и не­до­с­той­на е кле­ве­та­та, ко­я­то вър­ши про­тив нас по-ра­но пър­вия ме­ро­да­вен ве­с­т­ник у нас "Ра­бо­т­ни­че­с­ко де­ло". В ос­мия си брой от 12.I.1947 го­ди­на тоя ве­с­т­ник по­ме­с­ти под уни­що­жи­тел­но­то за­г­ла­вие: "Един не­до­с­то­ен слу­жи­тел на Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва"- ед­на свръх­к­ле­ве­т­ни­че­с­ка бе­ле­ж­ка про­тив нас, в ко­я­то се за­к­лю­ча­ва, че ние с де­ла­та си сме пе­т­ни­ли име­то на На­ро­д­на­та цър­к­ва и сме се стре­ми­ли да я от­к­ло­ним от вер­ния път, по кой­то тя тря­б­ва да вър­ви в слу­ж­ба на на­ро­да и На­ро­д­на­та ре­пу­б­ли­ка. Кои са тия стра­ш­ни де­ла, с ко­и­то ние сме пе­т­ни­ли име­то на На­ро­д­на­та ни цър­к­ва? - На бо­го­с­лу­же­ни­е­то в с. Кру­п­ник на 8 .ХII.1946 г. сме спо­ме­на­ва­ли цар Бо­рис и ца­ри­ца Йо­а­на, сме ве­ли­ча­е­ли кър­ва­ва­та и ом­ра­з­на мо­нар­хия, сме на­ри­ча­ли чер­но­то фа­ши­с­т­ко ми­на­ло "сла­в­но" и "све­т­ло" и др.
И най-не­съ­о­б­ра­зи­тел­ни­ят чо­век, ако е ис­к­рен и до­б­ро­съ­ве­с­тен ще раз­бе­ре, че ни­то ние, ни­то ни­кой друг све­ще­но­с­лу­жи­тел на Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва не би мо­гъл да из­вър­ши по­до­б­но без­раз­съ­д­с­т­во, ко­е­то се до­б­ли­жа­ва по­ч­ти до бе­зу­мие и ние, и вси­ч­ки на­ши ар­хи­е­реи и све­ще­ни­ци спо­ме­на­х­ме през то­зи ден и вся­ко­га спо­ме­на­ва­ме на от­пу­с­та на Бо­же­с­т­ве­на­та ли­тур­гия спо­ред ус­та­но­ве­ния у нас бо­го­с­лу­же­бен ред, пър­ви­те и най-ве­ли­ки све­тии на Бъл­гар­с­ка­та пра­во­с­ла­в­на цър­к­ва и на пра­во­с­ла­в­ния, хри­с­ти­ян­с­кия бъл­гар­с­ки на­род, а имен­но: Св. Ра­в­но­а­по­с­тол­ни сла­вя­но­бол­гар­с­ки про­с­ве­ти­те­ли Ки­ри­ла и Ме­то­дия, Св. Ра­в­но­а­по­с­тол­ни цар Бо­рис, по­к­ръ­с­ти­те­лят на бъл­гар­с­кия на­род, Св. Кли­мент Ох­ри­д­с­ки чу­до­т­во­рец и Св. Йо­ан Рил­с­ки чу­до­т­во­рец. Не­ве­же­с­т­ве­ни­ят кле­ве­т­ник, по­ми­с­лил е, че по­ме­на­ва­ме цар Бо­рис III. А ка­то е чул че спо­ме­на­ва­ме "Пре­по­до­б­на­го и Бо­го­но­с­на­го От­ца на­ше­го Йо­ан­на Рил­с­ка­го чу­до­т­вор­ца", за­к­лю­чил е са­мо­до­вол­но, че по­ме­на­ва­ме ца­ри­ца Йо­ан­на.
На 8.ХII.1946 г., ко­га­то слу­жи­х­ме в с. Кру­п­ник, бе­ше пра­з­д­ни­кът на св. Кли­мен­та Ох­ри­д­с­ки чу­до­т­во­рец. Ре­д­но бе­ше да ка­жем и ка­за­х­ме по­у­чи­тел­но по­у­чи­тел­но сло­во на хри­с­ти­я­ни­те за жи­во­та и де­ло­то на тоя ве­лик наш све­тия и про­с­ве­ти­тел. В то­ва свое сло­во из­тъ­к­на­х­ме и най-ва­ж­но­то в жи­во­та и де­ло­то на св. Ки­ри­ла и Ме­то­дия, св. Ра­в­но­а­по­с­тол­ния цар Бо­ри­са и на св. Йо­а­на Рил­с­ки чу­до­т­во­рец. Опи­та­х­ме се да об­ри­су­ва­ме вре­ме­то на те­зи че­ти­ри­ма най-ве­ли­ки на­ши све­тии и про­с­ве­ти­те­ли ка­то "сла­в­но" и "све­т­ло", ка­к­во­то е то в дей­с­т­ви­тел­ност. А за­б­лу­де­ни­ят и зло­на­ме­рен кле­ве­т­ник бър­за да на­п­ра­ви кле­ве­т­ни­че­с­ко за­к­лю­че­ние, че ние на­ри­ча­ме сла­в­но и све­т­ло "по­зор­но­то" и "чер­но" фа­ши­с­т­ко ми­на­ло.
Ние до­пу­с­ка­ме, че до­но­с­чи­кът Ге­ор­ги Ан­до­нов, член на Р. П. /к/ в с. Кру­п­ник е не­про­с­ве­тен чо­век и не е за­по­м­нил и раз­б­рал то­ва, ко­е­то ка­за­х­ме на спо­ме­на­та­та цър­ко­в­на слу­ж­ба, оба­че, не­го­во­то до­не­се­ние от 9.ХII.1946 г. е ми­на­ло през мно­го­б­рой­ни по-гор­ни ин­с­тан­ции, оти­ш­ло е в ми­ни­с­тер­с­т­во­то на въ­т­ре­ш­ни­те ра­бо­ти, сти­г­на­ло е най-по­дир в ре­да­к­ци­я­та на в. "ра­бо­т­ни­че­с­ко де­ло". Ни­ма в ре­да­к­ци­я­та на тоя пръв ме­ро­да­вен бъл­гар­с­ки ве­с­т­ник не е има­ло ни­кой, кой­то мал­ко да по­ми­с­ли и съ­о­б­ра­зи, че то­ва, ко­е­то се при­пи­с­ва в то­зи слу­чай на Не­в­ро­ко­п­с­кия ми­т­ро­по­лит, е не­ве­ро­я­т­но и не­въз­мо­ж­но и да се опи­та да на­п­ра­ви ед­на мал­ка про­вер­ка, за да се уве­ри сам в ис­ти­на­та. Но, не са­мо че в по­ме­на­та­та ре­да­к­ция не е би­ло на­п­ра­ве­но от ни­ко­го ни­що по­до­б­но,а на­про­тив: кле­ве­т­ни­че­с­ко­то до­не­се­ние е би­ло уми­ш­ле­но за­си­ле­но, за­о­с­т­ре­но до по­с­ле­д­ния пре­дел и пре­вър­на­то в най-зло­ка­че­с­т­ве­на кле­ве­та. В име­то на ис­ти­на­та ние пра­ти­х­ме ос­ве­т­ле­ние в ре­да­к­ци­я­та на в. "Ра­бо­т­ни­че­с­ко де­ло" и по­мо­ли­х­ме за че­ст­та на ве­с­т­ни­ка да се по­ме­с­ти то­ва на­ше ос­ве­т­ле­ние или по­не с ня­кол­ко ду­ми да се оп­ро­вер­гае за­б­лу­да­та и кле­ве­та­та. Оба­че, ре­да­к­ци­я­та не про­мъл­ви и не на­пи­са ни­то ду­ма.
Та­ка че ре­да­к­ци­и­те на ве­с­т­ни­ци­те: "ра­бо­т­ни­че­с­ко де­ло", "На­ро­д­на мла­деж" и "На­ро­ден спорт" по­бър­за­ха да по­ме­с­тят за­б­лу­ди и кле­ве­ти про­тив нас, ко­и­то са ги че­ли сто­ти­ци хи­ля­ди че­т­ци, и не по­же­ла­ха да ги раз­се­ят по­не с ня­кол­ко ду­ми, ко­га­то им бе­ше изя­с­не­на яв­на­та и не­о­с­по­ри­ма ис­ти­на. Ни­ма ще тря­б­ва да се на­п­ра­ви тъ­ж­но­то за­к­лю­че­ние, че за тях по-ва­ж­на е би­ла за­б­лу­да­та от ис­ти­на­та, кле­ве­та­та от че­ст­та? - Ние, за тя­х­на чест,не ис­ка­ме да пра­вим та­ко­ва за­к­лю­че­ние
Не мо­жем да не спо­ме­нем ня­кол­ко ду­ми и за не­пре­с­тан­ни­те кле­ве­ти, ко­и­то зло­у­ми­ш­ле­но се раз­на­сят и про­тив св. Не­в­ро­ко­п­с­ка ми­т­ро­по­лия, ка­то цър­ко­в­но на­ро­д­но уре­ж­де­ние. В то­ва от­но­ше­ние след 9 се­п­тем­в­ри 1944 г. за­по­ч­на в Не­в­ро­коп ед­но ис­тин­с­ко на­д­п­ре­вар­ва­не от ня­кои без­раз­съ­д­ни и зло­на­ме­ре­ни лю­де. Ка­к­во ли не го­во­ре­ха, а и още го­во­рят те­зи кле­ве­т­ни­ци, ко­и­то шум­но и фа­на­ти­ч­но раз­на­ся­ха у че в св. Не­в­ро­ко­п­с­ка­та ми­т­ро­по­лия се кри­ят го­ле­ми пре­с­тъ­п­ни­ци, тър­се­ни от вла­ст­та , че в нея са из­по­к­ри­ти и скла­ди­ра­ни ка­к­ви ли не оръ­жия и пр. На­п­ра­ве­ни бя­ха в ми­т­ро­по­ли­я­та мно­го­б­рой­ни оби­с­ки и ка­то не се на­ме­ри ни­що ни­къ­де, из­по­кър­те­ни би­до­ха дъ­с­ки по та­ва­ни и по­до­ве, за да не би там да се кри­ят тър­се­ни­те ли­ца. И по­не­же и то­га­ва пак ни­що не се на­ме­ри, за­по­ч­на­ха ня­кои са­мо­за­б­ра­ви­ли се яс­но­ви­д­ци от Не­в­ро­коп да раз­на­сят сме­ш­ни мъл­ви, че си спом­ня­ли как ня­ко­га, ко­га­то е би­ла стро­е­на Ми­т­ро­по­ли­я­та, са би­ли пра­ве­ни скри­ва­ли­ща в не­й­ни­те сте­ни ко­и­то се­га тря­б­ва­ло да бъ­дат раз­би­ти, за­що­то е би­ло въз­мо­ж­но в тях да се кри­ят и за­ло­вят тър­се­ни­те чо­ве­ци! Ня­ма да спо­ме­на­ва­ме ни­що за не­по­но­си­ми­те из­де­ва­тел­с­т­ва, ко­и­то из­вър­ши­ха над све­та­та Не­в­ро­ко­п­с­ка ми­т­ро­по­лия са­мо­за­б­ра­ви­ли се лю­де и ко­и­то из­ло­жи­ха те­ж­ко но­ва­та власт.
Оба­че не мо­жем да не спо­ме­нем и за ед­но дру­го не­до­пу­с­ти­мо и тъ­ж­но яв­ле­ние в Не­в­ро­коп и Не­в­ро­ко­п­с­ка­та епар­хия, ко­е­то съ­що из­ла­га вла­ст­та на на­ро­д­на­та ре­пу­б­ли­ка Бъл­га­рия и уя­з­вя­ва че­ст­та на це­лия бъл­гар­с­ки на­род. Про­тив Не­в­ро­ко­п­с­кия ми­т­ро­по­лит се от­п­ра­вят от от­го­вор­ни фа­к­то­ри не са­мо кле­ве­ти но и за­п­ла­хи. Не са­мо аб­со­лю­т­но без ни­ка­к­во ос­но­ва­ние, ка­к­то за не­ща, ко­и­то из­ла­гат най-мно­го за­п­ла­ш­ва­чи­те. В цър­ко­в­ни­те про­по­ве­ди в хра­ма по­ня­ко­га след об­ръ­ще­ни­е­то "хри­с­ти­я­ни и хри­с­ти­ян­ки" упо­т­ре­бя­ва­ме и об­ръ­ще­ни­е­то "бъл­га­ри и бъл­гар­ки", ко­га­то би­ват за­се­г­на­ти от цър­ко­в­но гле­ди­ще въ­п­ро­си на на­ро­да и ро­ди­на­та. То­ва се е сме­т­на­ло от ня­кои фа­к­то­ри в Не­в­ро­коп за стра­ш­но пре­с­тъ­п­ле­ние и те са от­п­ра­вя­ли оз­ло­бе­ни за­п­ла­хи, че ще­ли да ни да­дат да раз­бе­рем, как та­ка сме мо­г­ли да го­во­рим в Не­в­ро­коп за бъл­га­ри, ко­га­то там и в це­лия Пи­рин­с­ки край ня­ма­ло ни­ка­к­ви бъл­га­ри!? Ни­ко­га, ни­къ­де дру­га­де в жи­во­та на ни­кой друг на­род не се е слу­ч­ва­ло един скро­мен дъл­го­го­ди­шен слу­жи­тел на на­ро­да да бъ­де за­п­ла­ш­ван в со­б­с­т­ве­на­та дър­жа­ва от пре­д­с­та­ви­те­ли на дър­жа­в­на­та власт за­туй, че той е спо­ме­нал име­то на сво­и­те съ­на­ро­д­ни­ци, за­туй че има сла­вя­но­бъл­гар­с­ко съ­з­на­ние, ка­к­во­то са има­ли вси­ч­ки на­ши ба­щи и де­ди, де­ди и пра­де­ди през по­ве­че от 1000 го­ди­ни от вре­ме­то на св. Ки­ри­ла и Ме­то­дия и св. Кли­мен­та Ох­ри­д­с­ки и до днес, за­туй че той слу­жи че­с­т­но на сво­я­та пра­во­с­ла­в­на хри­с­ти­ян­с­ка цър­к­ва и на сво­ят пра­во­с­ла­в­но хри­с­ти­ян­с­ки сла­вя­но­бъл­гар­с­ки на­род!
Ми­на­ла­та го­ди­на се по­ми­на пре­д­се­да­те­лят на един око­лий­с­ки ко­ми­тет на Оте­че­с­т­ве­ния фронт. Ни­кои ни­то от бли­з­ки­те му, ни­то от ръ­ко­во­д­ни­те ли­ца не по­же­ла да се из­вър­ши опе­ло. Вди­г­на­ха мър­т­ве­ца от до­ма му, раз­не­со­ха го из ули­ци­те и на­к­рай го сло­жи­ха на пло­ща­да, ка­то око­ло не­го би­де ус­т­ро­ен ми­тинг. От­п­ра­ве­ни би­до­ха от от­го­вор­ни фа­к­то­ри за­ка­ни, че ня­ма­ло да про­с­тят на вла­ди­ка­та и на све­ще­ни­ци­те за­туй, че и те не са оти­ш­ли да вър­вят по­дир мър­т­ве­ца, без да из­вър­ш­ват опе­ло, за­що­то те би­ли длъ­ж­ни по тоя на­чин ка­то дру­ги­те да му от­да­дат чест!?
Ние не же­ла­ем да по­д­ла­га­ме на пре­цен­ка те­зи един­с­т­ве­ни про­я­ви в на­ша­та стра­на, ко­и­то на­да­ли са се слу­ч­ва­ли ня­къ­де дру­га­де по све­та.
Ня­ма да спо­ме­нем съ­що ни­що и за ли­ч­ни­те оби­ди и ос­кър­б­ле­ния, ко­и­то са ни би­ли на­на­ся­ни.
Ня­ма съм­не­ние, че кле­ве­ти­те, за­п­ла­хи­те и ос­кър­б­ле­ни­я­та, ко­и­то се раз­на­сят пре­д­на­ме­ре­но про­тив нас имат тъ­мен про­из­ход и се съ­з­да­ват от не­про­я­с­не­ни лю­де. Ос­вен то­ва про­ли­ча­ва съ­в­сем яс­но, че те­зи кле­ве­ти и за­п­ла­хи се съ­з­да­ват и раз­на­сят пре­д­на­ме­ре­но по оп­ре­де­лен план за по­с­ти­га­не на оп­ре­де­ле­на цел. Яв­ни са до­мо­г­ва­ни­я­та на ня­кой лю­де не са­мо да уя­з­вят цър­к­ва­та, цър­ко­в­ни­те уч­ре­ж­де­ния и ду­хо­в­но­то зва­ние, но и да об­се­бят по ка­къ­в­то и да е на­чин ня­кои цър­ко­в­ни сгра­ди. Те смя­таш, че ако бъ­де ня­как зле­по­с­та­вен и на­п­ра­вен не­въз­мо­жен се­га­ш­ни­ят Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит, ня­ма да има ве­че в град Не­в­ро­коп ни­то ми­т­ро­по­лит ни­то ми­т­ро­по­лия и че то­га­ва ще бъ­де съ­в­сем ле­ко да се за­г­ра­би сгра­да­та на ми­т­ро­по­ли­я­та, а тъй съ­що и две­те сгра­ди (епар­хий­с­ки до­мо­ве) на ар­хи­е­рей­с­ки­те на­ме­с­т­ни­че­с­т­ва и дру­ги цър­ко­в­но-епар­хий­с­ки слу­ж­би в Гор­на Джу­мая и Све­ти Врач. За то­ва в те­зи три гра­да ки­пят най-мно­го зло­у­ми­ш­ле­ни­те кле­ве­ти про­тив Не­в­ро­ко­п­с­кия ми­т­ро­по­лит. В град Раз­лог и Пе­т­рич те по­ч­ти не съ­ще­с­т­ву­ват.
Ние по­на­ся­х­ме и по­на­ся­ме тър­пе­ли­во и мъл­ча­ли­во не­с­кон­ча­е­ми­те за­б­лу­ди и кле­ве­ти , ко­и­то зло­на­ме­ре­но се съ­з­да­ват про­тив нас от се­га­ш­ни­те ръ­ко­во­д­ни фа­к­то­ри в Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия. Щя­х­ме да тър­пим и мъл­чим и за­на­пред, ако не бя­х­ме пре­ди­з­ви­ка­ни и при­ну­де­ни да да­дем ня­кои ос­ве­т­ле­ния в име­то на ис­ти­на­та и пра­в­да­та. Да­ва­ме те­зи ос­ве­т­ле­ния още и за­то­ва, за­що­то сме убе­де­ни, че ви­с­ши­те ръ­ко­во­д­ни фа­к­то­ри, ко­и­то съ­з­да­до­ха и стро­ят на­ша­та скъ­па на­ро­д­на ре­пу­б­ли­ка Бъл­га­рия, ще на­ме­рят на­чин да ту­рят край на без­раз­съ­д­с­т­ва­та и про­из­во­ли­те, на за­б­лу­ди­те и кле­ве­ти­те, на ня­кои при­бър­за­ни и са­мо­чин­ни по-до­л­ни фа­к­то­ри, ко­и­то не мо­гат да раз­бе­рат дал­но­ви­д­на­та по­ли­ти­ка на ви­с­ше­то дър­жа­в­но ръ­ко­во­д­с­т­во и вме­с­то да й съ­т­ру­д­ни­чат, фа­к­ти­че­с­ки те й пре­чат. А вси­ч­ки тря­б­ва да по­ла­га­ме мъ­д­ри и пра­вил­ни уси­лия за окон­ча­тел­но­то за­к­ре­п­ва­не и пъ­лен раз­ц­вет на на­ша­та мла­да и скъ­па На­ро­д­на ре­пу­б­ли­ка Бъл­га­рия и за бла­го­ден­с­т­ви­е­то на на­шия до­бър и тру­до­лю­бив на­род.
Ка­то мо­лим Св. Си­нод да на­п­ра­ви те­зи на­ши ос­ве­т­ле­ния до­с­то­я­ние на съ­о­т­ве­т­но­то дър­жа­в­но мя­с­то, пре­по­ръ­ч­ва­ме се на св. Ви мо­ли­т­ви и ос­та­ва­ме на Ва­ше Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­во во Хри­с­та брат.

+ Не­в­ро­ко­п­с­кий ми­т­ро­по­лит: /п/ Бо­рис
Вер­но
Гл. се­к­ре­тар на Св. Си­нод: /п/ Ар­хи­ман­д­рит Си­ме­он
Вер­но (пе­чат на Ми­ни­с­тер­с­т­во­то на вън­ш­ни­те ра­бо­ти)*
-----------
* Дър­жа­вен ар­хив - Бла­го­е­в­г­рад, ф. 5 б, оп. 4, а. е. 6, л. 27-32  (Публикува се с незначителни съкращения)


Да по­м­ним и да се го­т­вим ви­на­ги за смърт­та си!

"По­м­ни своя край и ни­ко­га не ще съ­г­ре­шиш!" (Си­рах 7:39)

Бо­го­лю­би­ви бра­тя и се­с­т­ри,
С та­ки­ва ду­ми дре­в­ни­ят би­б­лей­с­ки мъ­д­рец се об­ръ­ща към все­ки­го от нас, ка­то ни при­зо­ва­ва да не за­б­ра­вя­ме за не­из­бе­ж­ния край на зем­ния ни жи­вот. По­до­б­но на бе­зум­ния бо­га­таш от Еван­гел­с­ка­та при­т­ча (Лук. 12:16-21), ув­ле­че­ни от по­то­ка на су­е­т­ни­те жи­тей­с­ки гри­жи и стра­с­ти, ние че­с­то се са­мо­за­б­ра­вя­ме, ка­то си въ­о­б­ра­зя­ва­ме, че ще ве­ку­ва­ме ве­ч­но тук на зе­мя­та! Уви, ни­ш­ка­та на зем­ния ни жи­вот все­ки миг мо­же да бъ­де пре­къ­с­на­та от Бо­га!
Све­ти­те Бо­жии уго­д­ни­ци са жи­ве­е­ли ви­на­ги с ми­съл за оча­к­ва­ща­та ги зем­на смърт и с твър­да вя­ра във ве­ч­ния за­д­г­ро­бен жи­вот, за кой­то са се го­т­ве­ли. Та­ка ве­ли­ки­ят св. апо­с­тол Па­вел, ка­то из­ре­ж­да мно­го­то из­пи­та­ния и стра­да­ния, на ко­и­то бил по­д­ла­ган, се про­ви­к­ва: "Все­ки ден уми­рам!" (I Кор. 15:31). Ка­то тъл­ку­ва те­зи Апо­с­тол­с­ки сло­ва, св. Ио­ан Зла­то­уст пи­та: "Как е уми­рал той все­ки­д­не­в­но?" - и от­го­ва­ря: "Чрез ре­в­ност и го­то­в­ност за то­ва! А за­що Апо­с­то­лът ка­з­ва то­ва? - За да по­т­вър­ди ис­ти­на­та за въз­к­ре­се­ни­е­то. Кой би се ре­шил на тол­ко­ва ви­до­ве смърт, ако ня­ма­ше въз­к­ре­се­ние и бъ­дещ жи­вот?!" И св. Ио­ан Ле­с­т­ви­ч­ник в 6-о сло­во на сво­я­та из­ве­с­т­на кни­га "Стъл­ба" (Ле­с­т­ви­ца) пи­ше: "По­м­не­не­то за смърт­та е все­ки­д­не­в­на смърт!"
На дру­го мя­с­то пак св. апо­с­тол Па­вел за­я­вя­ва: "За ме­не жи­во­тът е Хри­с­тос, а смърт­та е при­до­би­в­ка" (Фи­лип. 1:21). По по­вод те­зи сло­ва св. Ио­ан Зла­то­уст от­бе­ля­з­ва: "Ду­ма­та "жи­вот" има мно­го зна­че­ния, съ­що ка­к­то и ду­ма­та "смърт". Има жи­вот те­ле­сен, плъ­т­с­ки и гре­хо­вен... А има и жи­вот ве­чен и без­с­мър­тен (не­бе­сен), за кой­то Апо­с­то­лът ка­з­ва: "На­ше­то жи­ли­ще е на не­бе­са­та" (Фил. 3:20) и до­ба­вя: "А де­то се­га жи­вея в плът, жи­вея с вя­ра­та в Си­на Бо­жия, Кой­то ме въз­лю­би и пре­да­де Се­бе Си са ме­не" (Гал. 2:20).
Ето, въз­лю­бе­ни в Го­с­по­да бра­тя и се­с­т­ри, към ка­къв жи­вот ни при­зо­ва­ва св. апо­с­тол Па­вел - жи­вот с вя­ра в Хри­с­та, кой­то е на­ча­ло на ве­ч­ния бла­жен жи­вот!
Та­къв жи­вот е жи­вял пра­з­ну­ва­ни­ят днес св. Ве­ли­ко­мъ­чен Ди­ми­т­рий Ми­ро­то­чив, в чест на ко­го­то, с Бо­жия по­мощ, ос­ве­ти­х­ме то­зи све­ти храм.
Све­ти Ди­ми­т­рий е жи­вял към края на тре­тия и на­ча­ло­то на че­т­вър­тия век, ко­га­то вър­лу­ва­ло ед­но от най-лю­ти­те го­не­ния про­тив Хри­с­то­ва­та Цър­к­ва от стра­на на ези­че­с­ки­ят им­пе­ра­тор Ма­к­си­ми­ан. Ба­ща­та на Ди­ми­т­рий бил уп­ра­ви­тел на гр. Со­лун, на­ми­ращ се сра­в­ни­тел­но не­да­леч от тук. Въ­п­ре­ки те­ж­ко­то за Цър­к­ва­та вре­ме, той за­е­д­но с бла­го­вер­на­та си съ­п­ру­га би­ли тай­ни хри­с­ти­я­ни. Те има­ли до­ри в до­ма си та­ен па­ра­к­лис, де­то въз­на­ся­ли към Бо­га сво­и­те мо­ли­т­ви и де­то бил кръ­с­тен един­с­т­ве­ни­ят им син Ди­ми­т­рий. За раз­ли­ка от дру­ги мъ­че­ни­ци, про­из­ли­за­щи от ези­че­с­ки се­мей­с­т­ва, Ди­ми­т­рий имал ря­д­ко­то ща­с­тие да бъ­де въз­пи­та­ван още от ма­лък във вя­ра и страх Бо­жий от бла­го­че­с­ти­ви­те си ро­ди­те­ли. За то­ва це­ли­ят му жи­вот още от ро­ж­де­ние пре­д­с­та­в­ля­ва ед­на пра­ва ли­ния, ус­т­ре­ме­на към Хри­с­та без ни­ка­к­во ко­ле­ба­ние и от­к­ло­не­ние.
Ко­га­то след смърт­та на ба­ща си Ди­ми­т­рий на­с­ле­дил и ви­со­кия му пост на со­лун­с­ки уп­ра­ви­тел, вме­с­то да го­ни хри­с­ти­я­ни­те, ка­к­то му би­ло за­по­вя­да­но от ца­ря, той, спо­ред из­ра­за на жи­ти­е­пи­се­ца, ста­нал за со­лун­ци­те ся­каш вто­ри Апо­с­тол Па­вел, ка­то ги до­ве­ж­дал до вя­ра­та в Ис­тин­с­кия Бог и из­ко­ре­ня­вал ези­че­с­ко­то мно­го­бо­жие.
Щом уз­нал, че цар Ма­к­си­ми­ан се ка­ни да по­се­ти Со­лун, Ди­ми­т­рий по­ч­нал да се го­т­ви за мъ­че­ни­че­с­ка смърт с пост и мо­ли­т­ва. Той връ­чил на вер­ния си слу­жи­тел Луп ця­ло­то бо­га­т­с­т­во, ос­та­на­ло му от ро­ди­те­ли­те, да го раз­да­де на бе­д­ни­те, ка­то му за­ръ­чал: "Раз­дай зем­но­то бо­га­т­с­т­во, за да по­тър­сим не­бе­с­но­то!"
Ко­га­то при­с­ти­г­нал ца­рят, кой­то все още не вяр­вал, че уп­ра­ви­те­лят на Со­лун е ста­нал хри­с­ти­я­нин, Ди­ми­т­рий не­д­ву­с­ми­с­ле­но го уве­рил в то­ва, ка­то из­по­вя­дал пред не­го вя­ра­та си в Хри­с­та и изо­б­ли­чил ези­че­с­ко­то идо­ло­по­к­лон­с­т­во. За­т­во­рен по за­по­вед на ца­ря в тъм­ни­ца, св. Ди­ми­т­рий се мо­лел с пса­лом­с­ки­те сло­ва: "Бо­же, из­ба­ви ме от ръ­це­те на гре­ш­ни­ци­те! За­що­то Ти си мо­е­то тър­пе­ние и упо­ва­ние от мла­ди­ни... От ут­ро­ба­та на май­ка ми Ти си мой по­к­ро­ви­тел!" (Псал. 70:5-6). Раз­пал­ван от лю­бов към Хри­с­та, той усър­д­но же­ла­ел да про­лее кръ­в­та си за Не­го.
По то­ва вре­ме Ма­к­си­ми­ан ус­т­ро­ил за на­ро­да зре­ли­ще, при ко­е­то цар­с­ки­ят бо­рец Лий из­ли­зал да се бо­ри с хри­с­ти­я­ни и без­жа­ло­с­т­но ги хвър­лял вър­ху на­бо­де­ни ко­пия. Един хри­с­ти­ян­с­ки мо­мък на име Не­с­тор, плам­нал от ре­в­ност за Хри­с­та, оти­шъл при св. Ди­ми­т­рий в тъм­ни­ца­та и из­мо­лил от не­го бла­го­с­ло­ве­ние да из­ле­зе на бор­ба с Лий. Све­те­цът му пре­д­с­ка­зал мъ­че­ни­че­с­ка смърт с ду­ми­те: "Ще по­бе­диш Лия и ще по­с­т­ра­даш мъ­че­ни­че­с­ки за Хри­с­та!" И дей­с­т­ви­тел­но, ка­к­то ня­ко­га мла­ди­ят Да­вид бе по­бе­дил стра­ш­ния ве­ли­кан Го­ли­ат, та­ка се­га Не­с­тор чрез Бо­жи­я­та си­ла съ­бо­рил на зе­мя­та Лий и го хвър­лил вър­ху ко­пи­я­та. Ра­зя­рен от то­ва и уз­нал, че Не­с­тор дей­с­т­ву­вал по на­ре­ж­да­не на Ди­ми­т­рий, Ма­к­си­ми­ан осъ­дил и два­ма­та на смърт чрез про­бо­ж­да­не с ко­пия. По то­зи на­чин се сбъ­д­на­ло вър­ху тях Хри­с­то­во­то про­бо­ж­да­не с ко­пие.
Та­ка за­вър­шил зем­ния си по­д­виг св. ве­ли­ко­мъ­че­ник Ди­ми­т­рий, ка­то ни ос­та­вил не­т­лен­но­то си тя­ло, из­то­ч­ва­що чу­до­т­вор­но ми­ро и до днес, а ду­ша­та му се въ­д­во­ри­ла във ве­ч­ни­те не­бе­с­ни се­ле­ния в из­пъл­не­ние на Го­с­по­д­ни­те апо­ка­ли­п­ти­че­с­ки сло­ва към вси­ч­ки по­с­т­ра­да­ли за Хри­с­та: "Бъ­ди ве­рен до смърт и ще ти дам ве­не­ца на жи­во­та!" (От­к­ро­ве­ние 2:10). Амин!*
--------------
* То­ва сло­во Не­в­ро­ко­п­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит про­из­на­ся при ос­ве­ща­ва­не хра­ма "Св. Ди­ми­т­рий" в с. Ко­ла­ро­во, Пе­т­ри­ч­ко на 8 но­ем­в­ри 1948 г. (н. ст.).


На­д­г­ро­б­но сло­во, про­из­не­се­но от на­ме­с­т­ник-пре­д­се­да­те­ля на Св. Си­нод Не­го­во Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­во До­ро­с­то­ло-Чер­вен­с­кия ми­т­ро­по­лит Ми­ха­ил при по­г­ре­бе­ни­е­то на бла­же­но­по­чи­на­лия Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит Бо­рис

Ва­ши Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­ва, Ва­ши Пре­о­с­ве­щен­с­т­ва, Ви­со­ко­п­ре­по­до­б­ни Все­б­ла­го­го­вей­ни и Бла­го­го­вей­ни от­ци и бра­тя!
Дъл­бо­ко опе­ча­ле­но съ­б­ра­ние!
Го­ля­ма и не­из­ра­зи­ма скръб при­ти­с­ка сър­ца­та ни. Цър­к­ва и на­род гор­чи­во оп­ла­к­ват те­ж­ка­та и не­въз­в­ра­ти­ма за­гу­ба. Пред нас ле­жи без­ди­ха­нен на­ши­ят въз­лю­б­лен съ­б­рат и ду­хо­вен отец и ар­хи­па­с­тир - Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ни­ят Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит Бо­рис. Не­о­ча­к­ва­но той ста­на жер­т­ва на не­чу­ва­но в жи­во­та на Цър­к­ва­та ни зло­дей­с­ко по­ку­ше­ние. На връх Ди­ми­т­ро­в­ден - ро­ж­де­ния ден на са­мия по­кой­ник - по­дир из­вър­ш­ва­не на св. Бо­же­с­т­ве­на ли­тур­гия, след при­об­ща­ва­не със св. Хри­с­то­ви тай­ни и след въз­тор­же­на ар­хи­па­с­тир­с­ка по­у­ка към сте­к­ли­те се в Бо­жия храм бо­го­мол­ци Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ни­ят Бо­рис бе убит в с. Ко­ла­ро­во, Пе­т­ри­ч­ко, от един не­до­с­то­ен и ни­з­вер­г­нат от ду­хо­вен сан све­ще­ник.
То­ва бе­зум­но де­я­ние по­т­ре­се не са­мо епар­хи­я­та. То по­к­ру­си ця­ла­та ни стра­на и це­ло­ку­п­ния бъл­гар­с­ки на­род. И ние се съ­б­ра­х­ме тук да от­да­дем по­с­ле­д­на дан на по­чит към един мъ­че­ник на вя­ра­та, ви­со­ко­до­с­то­ен и все­п­ре­дан ие­рарх, ста­нал жер­т­ва при из­пъл­не­ние на своя слу­же­бен дълг към све­та­та ни Цър­к­ва.
Скръ­б­та, ко­я­то гне­ти сър­ца­та ни е не­по­но­си­ма, за­що­то ние за­ви­на­ги се раз­де­ли­х­ме с на­шия мно­го­о­би­чан съ­б­рат и ду­хо­вен ба­ща. Но тя е още по-бо­ле­з­не­на, за­що­то в ли­це­то на тъй тра­ги­ч­но за­ги­на­лия све­ти­тел вър­хо­в­на­та ни цър­ко­в­на уп­ра­ва - Св. Си­нод, гу­би един от най-про­с­ве­те­ни­те си ие­рар­си, кой­то в мно­го от­но­ше­ния спра­ве­д­ли­во ми­на­ва­ше за ума и до­б­ра­та съ­вест на Цър­к­ва­та ни. Ние, ар­хи­е­ре­и­те гу­бим от­ли­чен съ­б­рат и най-це­нен, въ­о­ду­ше­вен и все­п­ре­дан съ­т­ру­д­ник в уп­ра­в­ле­ни­е­то и ръ­ко­во­д­с­т­во­то на Цър­к­ва­та - те­ж­ка за­гу­ба, ко­я­то гне­ту­ще се чу­в­с­т­ва осо­бе­но в пре­жи­вя­ва­ни­те днес из­пи­та­тел­ни мо­мен­ти в цър­ко­в­ния ни жи­вот. Не­в­ро­ко­п­с­ка­та епар­хия - клир и ми­ря­ни - гу­би своя лю­бим ар­хи­па­с­тир и ду­хо­вен вожд, мно­го по­ле­зен на­с­та­в­ник, усър­ден бо­го­мо­лец и ду­ше­по­пе­чи­тел. А бъл­гар­с­ки­ят на­род и бъл­гар­с­ка­та об­ще­с­т­ве­ност гу­бят един го­рещ ро­до­лю­бец и все­о­т­да­ен тру­же­ник за сво­е­то бла­го, кул­ту­рен въз­ход и на­пре­дък.
От­п­ра­вяй­ки сво­и­те го­ре­щи мо­ли­т­ви към пре­с­то­ла на Все­ви­ш­ния за упо­ко­е­ние ду­ша­та на не­пре­жа­ли­мия по­кой­ник, наш дълг на при­з­на­тел­ност е в то­зи мо­мент на­в­се­г­да­ш­на раз­дя­ла с не­го да спо­ме­нем, ма­кар и в най-об­щи чер­ти, то­ва, ко­е­то бе най-ха­ра­к­тер­но за ли­ч­но­ст­та, жи­во­та и слу­же­ни­е­то му.
Ми­т­ро­по­лит Бо­рис, по ро­ж­де­ние Ван­гел Си­мов, е ро­ден в Ма­ке­до­ния, в ро­до­лю­би­во­то се­ло Гя­ва­то, Ре­сен­с­ко, на 26 ок­том­в­ри 1888 г. Ос­но­в­но­то си об­ра­зо­ва­ние за­по­ч­нал в ро­д­но­то се­ло и за­вър­шил в Ца­ри­г­рад. Про­гим­на­зи­я­та за­вър­шил в Од­рин - гим­на­зи­я­та "Д-р П. Бе­рон" - през 1904 г., ко­га­то и по­с­тъ­пил в Ца­ри­г­ра­д­с­ка­та ду­хо­в­на се­ми­на­рия. Тук той про­я­вил сво­и­те го­ле­ми спо­со­б­но­с­ти и е бил до­б­ре оце­нен и на­сър­чен от при­с­но­па­ме­т­ния Ек­зарх Йо­сиф. След за­вър­ш­ва­не­то на се­ми­на­ри­я­та по­кой­ни­ят е бил по­д­с­т­ри­ган в мо­на­ше­с­т­во с име­то Бо­рис и на 10 юли 1910 г. е бил ръ­ко­по­ло­жен за ие­ро­дя­кон от Не­в­ро­ко­п­с­кия ми­т­ро­по­лит Ила­ри­он в цър­к­ва­та "Св. Сте­фан". Ка­то ие­ро­дя­кон слу­жил ед­на го­ди­на в Ек­зар­хий­с­кия па­ра­к­лис. През 1911 г. той за­ми­на­ва за Чер­но­виц, къ­де­то за­вър­ш­ва Бо­го­с­ло­в­с­кия фа­кул­тет в 1914 г. По­дир то­ва се за­в­ръ­ща в Бъл­га­рия и учи­тел­с­т­ву­ва ед­на го­ди­на в Ба­ч­ко­в­с­ко­то све­ще­ни­че­с­ко учи­ли­ще и Пло­в­ди­в­с­ка­та ду­хо­в­на се­ми­на­рия. През 1915 г. оти­ва във Ви­е­на, за да изу­ча­ва фи­ло­со­фия, ка­то ед­но­в­ре­мен­но се по­д­го­т­вя и по­лу­ча­ва от Чер­но­ви­ч­кия уни­вер­си­тет ти­т­ла­та д-р по Бо­го­с­ло­вие. Вър­нал се след то­ва пак в Бъл­га­рия, той на 25.ХI.1917 г. е бил ръ­ко­по­ло­жен от Пло­в­ди­в­с­кия ми­т­ро­по­лит Ма­к­сим за ие­ро­мо­нах. Ка­то та­къв той е бил на­з­на­чен за пре­д­с­то­я­тел на бъл­гар­с­ка­та Цър­к­ва в Бу­да­пе­ща и в про­дъл­же­ние на пет го­ди­ни е ус­пял да раз­вие сред на­ши­те еди­но­ро­д­ци в Ун­га­рия от­ли­ч­на ре­ли­ги­о­з­но-про­с­ве­т­на и на­ро­до­по­ле­з­на об­ще­с­т­ве­на дей­ност. През 1922 г. по­кой­ни­ят се за­в­ръ­ща в Бъл­га­рия и на 22.VII. с. г. е бил въз­ве­ден в ар­хи­ман­д­ри­т­с­ко до­с­тойн­с­т­во и след то­ва той по­с­ле­до­ва­тел­но из­пъл­ня­ва про­то­син­гел­с­ка длъ­ж­ност в Со­фий­с­ка­та ми­т­ро­по­лия (от 15.V.1923 г. до 1.IХ.1924 г.), на­чал­ник на кул­тур­но-про­с­ве­т­но­то от­де­ле­ние при Св. Си­нод и пре­д­с­то­я­тел на хра­ма-па­ме­т­ник "Св. Але­к­сан­дър Не­в­с­ки" (от 1.IХ.1924 г. до 1.IХ.1926 г.), ре­к­тор на Со­фий­с­ка­та ду­хо­в­на се­ми­на­рия (от 1.IХ.1926 г. до 23.IХ.1931 г.) и се­к­ре­тар на Св. Си­нод от 23.ХI.1931 г. до из­би­ра­не­то му за ми­т­ро­по­лит на Не­в­ро­ко­п­с­ка­та епар­хия, ко­е­то е ста­на­ло при еди­но­ду­ш­ния вот на клир и ми­ря­ни през март 1935 г. На 14.ХII.1930 г. е ръ­ко­по­ло­жен за Сто­бий­с­ки епи­с­коп.
Вси­ч­ки за­е­ма­ни от не­го ви­со­ко­о­т­го­вор­ни длъ­ж­но­с­ти по про­с­ве­т­но­то ве­дом­с­т­во и ад­ми­ни­с­т­ра­ция на Цър­к­ва­та по­кой­ни­ят ие­рарх е из­пъл­ня­вал с ря­д­ка до­б­ро­съ­ве­с­т­ност и пре­да­ност, го­ля­мо до­с­тойн­с­т­во и не­от­с­ла­б­но усър­дие. Във вся­ка своя ра­бо­та той вла­га­ше твор­че­с­ки за­мах. Оби­ча­ше да чер­тае не­ща­та оби­к­но­ве­но в иде­а­лен ма­щаб. Об­ла­да­ва­ше бо­га­та еру­ди­ция. Ре­в­но­с­тен по­д­д­ръ­ж­ник на ред, ди­с­ци­п­ли­на, той ме­ч­та­е­ше за въз­мо­ж­но най-до­б­ра­та уре­д­ба в цър­ко­в­ни­те ин­с­ти­ту­ции, а по-ча­с­т­но в на­ши­те се­ми­на­рии и в све­ще­ни­че­с­ко­то учи­ли­ще.
Ка­то ре­к­тор на Со­фий­с­ка­та ду­хо­в­на се­ми­на­рия в про­дъл­же­ние на пет го­ди­ни по­кой­ни­ят про­я­ви цен­ни пе­да­го­ги­че­с­ки по­х­ва­ти и уме­ния и през не­го­во­то слу­же­ние то­ва скъ­по за Цър­к­ва­та ни ду­хо­в­но уче­б­но за­ве­де­ние бе из­ди­г­на­то на за­ви­д­на ви­со­та. Въз­пи­та­те­ли и уче­ни­ци с по­чит и при­з­на­тел­ност си спом­нят за твор­че­с­ка­та ор­га­ни­за­тор­с­ка, въз­пи­та­тел­на и об­ра­зо­ва­тел­на не­го­ва дей­ност. През вре­ме­то на сво­е­то ре­к­тор­с­т­ву­ва­не той уча­с­т­ва ка­то де­ле­гат на Св. Си­нод и в за­се­да­ни­я­та на Ви­с­шия уче­бен съ­вет.
Ка­то на­чал­ник на кул­тур­но-про­с­ве­т­но­то от­де­ле­ние и по-къ­с­но ка­то се­к­ре­тар на Св. Си­нод ми­т­ро­по­лит Бо­рис за­ля­га­ше да се ор­га­ни­зи­рат и по­д­по­мо­г­нат про­с­ве­т­ни­те ини­ци­а­ти­ви на Цър­к­ва­та и да се съ­з­да­де по-до­бър ред в слу­ж­би­те. По-спе­ци­ал­ни гри­жи про­я­вя­ва­ше по въ­п­ро­са за ре­ли­ги­о­з­но-нра­в­с­т­ве­но­то въз­пи­та­ние на мла­де­ж­та. Той е ав­тор и на бро­шу­ра­та "Кри­за­та в на­ше­то учи­ли­ще". При не­го­во съ­дей­с­т­вие бе из­да­ден и "На­ръ­ч­ник за ръ­ко­во­ди­те­ли­те на де­т­с­ки­те, уче­ни­че­с­ки­те и сту­ден­т­с­ки­те пра­во­с­ла­в­ни хри­с­ти­ян­с­ки дру­же­с­т­ва". Не­мал­ко ста­тии той е по­ме­с­тил и в цър­ко­в­но0-пе­ри­о­ди­че­с­кия наш пе­чат по раз­ни ак­тю­ел­ни на­у­ч­но-бо­го­с­ло­в­с­ки и цър­ко­в­ни въ­п­ро­си.
През 1932 г. ка­то се­к­ре­тар Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ни­ят Бо­рис бе из­п­ра­тен от Св. си­нод в Ие­ру­са­лим с ми­си­я­та да во­ди пре­д­ва­ри­тел­ни, не­о­фи­ци­ал­ни и по­ве­ри­тел­ни раз­го­во­ри с по­со­че­ния за цел­та по­с­ре­д­ник - ие­ру­са­лим­с­кия па­т­ри­арх за съ­з­да­ва­не ка­но­ни­че­с­ки връ­з­ки ме­ж­ду Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва и Ца­ри­г­ра­д­с­кия па­т­ри­арх. Та­зи де­ли­ка­т­на и от­го­вор­на ми­сия, при ря­д­ка­та му ве­щи­на в уре­ж­да­не на спор­ни въ­п­ро­си, с го­ля­ма­та гъ­в­ка­вост на не­го­вия ум, из­тън­че­ност на ма­ни­е­ра, вла­де­ние на чу­ж­ди ези­ци, по­кой­ни­ят бе из­вър­шил мно­го спо­лу­ч­ли­во. Впо­с­ле­д­с­т­вие през 1945 г., ве­че ка­то ми­т­ро­по­лит и си­но­да­лен член, той за­е­д­но с Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ния Тър­но­в­с­ки ми­т­ро­по­лит Со­ф­ро­ния и Ве­ли­ч­кия епи­с­коп Ан­д­рея мо­жа да по­д­го­т­ви при вси­ч­ки пре­го­во­ри с Ца­ри­г­ра­д­с­ка­та па­т­ри­ар­шия епо­хал­но­то де­ло по вди­га­не­то на схи­з­ма­та, ко­е­то се увен­ча с не­о­ча­к­ван ус­пех. И на по­кой­ния в то­ва от­но­ше­ние се дъл­жи най-мно­го.
Ка­то епар­хий­с­ки ар­хи­е­рей Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ни­ят Бо­рис ра­бо­ти в бо­го­да­ро­ва­на­та му Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия бли­зо 14 го­ди­ни и усър­д­но за­ля­гаш6е за ду­хо­в­ния из­диг на клир и па­с­т­во. Те­жък бе жре­би­ят на по­кой­ния в уп­ра­в­ле­ни­е­то на та­зи епар­хия при из­к­лю­чи­тел­ни­те ус­ло­вия, при ко­и­то тря­б­ва­ше да све­ти­тел­с­т­ву­ва. Без­с­по­кой­на бе и гри­жа­та му в по­д­ре­ж­да­не и из­ди­га­не на кли­ра, за са­мо­о­б­ра­зо­ва­ни­е­то на кой­то уре­ж­да­ше си­с­тем­но оп­ре­с­ни­тел­ни кур­со­ве. Клир и па­с­т­во той не пре­с­та­ва­ше да по­у­ча­ва и с про­по­ве­ди в цър­к­ва, и с на­зи­да­тел­но сло­во вън от нея при все­ки по­д­хо­дящ за то­ва слу­чаи, ка­к­то и с ре­ди­ца пи­с­ма, ок­ръ­ж­ни и по­с­ла­ния. Па­ме­т­но е ар­хи­па­с­тир­с­ко­то му по­с­ла­ние до по­ве­ре­но­то му па­с­т­во, от­п­ра­ве­но при встъ­п­ва­не на епар­хий­с­ка­та ка­те­д­ра. С оте­че­с­ка за­г­ри­же­ност и лю­бов към па­со­ми­те той при­зо­ва­ва­ше вси­ч­ки чрез жи­ва вя­ра и иде­я­та бра­т­с­ка обич към еди­не­ние и спло­те­ност, към мир и бра­то­лю­бие, ка­то пре­д­па­з­ва­ше хри­с­ти­я­ни­те от вся­ка вра­ж­да и не­на­вист, раз­до­ри и оз­ло­б­ле­ние. Вну­ши­тел­но той при­по­м­ня­ше и ду­ми­те на Спа­си­те­ля: "Вся­ко цар­с­т­во, раз­де­ле­но на ча­с­ти ед­на про­тив дру­га, за­пу­с­тя­ва и все­ки град или дом, раз­де­лен на ча­с­ти ед­на про­тив дру­га, ня­ма да ус­тои... про­па­да" (Мат. 12:25; Лу­ка 11:17). И го­ре­що апе­ли­ра­ше "да па­зим чист и све­тъл, здрав и бо­дър, цял и еди­нен, кре­пък и си­лен, твърд и не­по­ко­ле­бим ду­ха на своя на­род и сво­я­та ро­ди­на".
Го­рещ ро­до­лю­бец и за­щи­т­ник на на­ци­о­нал­ни пра­в­ди­ни, по­кой­ни­ят ие­рарх жи­ве­е­ше с дъл­бо­ко­то убе­ж­де­ние за ви­со­то­то при­з­ва­ние, си­гур­ния на­пре­дък и све­т­ла­та бъ­д­ни­на на бъл­гар­с­кия на­род. Въз­гор­же­но той пи­ше­ша към сво­е­то па­с­т­во зна­ме­на­тел­ни ти­ра­ди:
"Вси­ч­ки ние - ед­но­ро­д­ни и ед­но­вер­ни бра­тя - про­из­хо­ж­да­ме от един на­род, об­ра­зу­ва­ме един на­род. Ро­дът ни е че­с­тен, на­ро­дът ни е бла­го­че­с­тив. Ро­дът ни е от­б­ран, на­ро­дът ни е бо­го­з­ван. Да не от­ри­ча­ме своя род, да оби­ча­ме своя на­род! На­ши­ят до­бър и мил на­род е до­с­то­ен за най-го­ле­ми жер­т­ви. Той има мно­го гри­жи, мно­го не­во­ли: той за­с­лу­жа­ва да му слу­жим че­с­т­но и мъ­д­ро, пре­да­но и се­бе­о­т­ре­че­но..."
"Вси­ч­ки ние оби­та­ва­ме ед­на ро­д­на зе­мя, има­ме ед­на един­с­т­ве­на ро­ди­на. Зе­мя­та ни е бо­га­та, ро­ди­на­та ни е пре­к­ра­с­на! Да оби­ча­ме с ця­ло­то си съ­ще­с­т­во ро­д­на­та зе­мя. Да па­зим с вси­ч­ки си­ли един­на­та си Ро­ди­на! Да раз­к­ри­ем и ум­но­жим бо­га­т­с­т­ва­та на зе­мя­та - за все­о­б­що бла­го­ден­с­т­вие, да раз­ви­ем и уве­ли­чим кра­со­та­та на ро­ди­на­та - за все­о­б­ща ра­дост! Бог по­се­ли на­шия на­род в ед­но от най-ху­ба­ви­те ме­с­та на зе­мя­та, да­де му да вла­дее бла­го­с­ло­ве­ни пре­де­ли. Да бла­го­да­рем на Бо­га за тоя ве­лик дар и тая ве­ли­ка ми­лост!"
Кол­ко све­т­ли са на­и­с­ти­ва тия въз­тор­же­ни за­ве­ти на ма­с­ти­тия по­кой­ник. Те тря­б­ва да ос­та­нат не­за­б­ра­ви­ми за вси­ч­ки нас!
Ка­то ли­ч­ност и ду­хо­в­ник по­ко­ъ­ни­ят ие­рарх бе с ре­д­ки ка­че­с­т­ва и до­б­ро­де­те­ли. Тре­з­вен, бла­го­го­ве­ен, имащ тайн­с­т­во ве­ри в чи­с­той со­ве­с­ти, це­ло­мъ­д­рен, благ, кро­тък, бла­го­че­с­тив, без­ко­ри­с­тен, ви­на­ги по­у­чи­те­лен, иде­а­ли­с­ти­че­с­ки на­с­т­ро­ен, строг и край­но изи­с­кан и де­ли­ка­тен в от­но­шен­ви­я­та си към дру­ги­те - та­ка би­х­ме оха­ра­к­те­ри­зи­ра­ли нра­в­с­т­ве­ния лик на по­кой­ни­ка. Той во­де­ше об­раз­цов и при­ме­рен, в мно­го от­но­ше­ния ас­ке­ти­че­с­ки жи­вот, ка­то за­ля­га­ше усър­д­но "сло­вом, жи­ти­ем, лю­бо­вию, ду­хом, ве­рою и чи­с­то­тою" (I Тим 4:12) - да бъ­де об­ра­зец на вер­ни­те и да по­с­лу­о­жи за те­х­ния нра­в­с­т­вен из­диг и спа­се­ние.
На Цър­к­ва­та ми­т­ро­по­лит Бо­рис гле­да­ше ка­то на най-го­ля­ма све­ти­ня, ко­я­то осър­д­но зя­ля­га­ше да се за­па­зи чи­с­то­та и не­по­ро­ч­ност. От тук и не­го­ва­та стра­гаст към се­бе си и дру­ги­те, най-ве­че към кли­ри­ци­те и на­с­той­чи­ви изи­с­к­ва­ния за стра­го мо­ра­лен и въз­дър­жан във вся­ко от­но­ше­ние жи­вот.
Ви­на­ги раз­съ­д­лив и с дъл­бо­ка кри­ти­ч­на ми­съл, Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ни­ят по­ко­ъ­ник има­ше по­е­ти­ч­на ду­ша. Жа­ду­ва­ше осо­бе­но за при­ро­д­ни кра­со­ти и не­у­дър­жи­мо бро­де­ше по го­ри и бал­ка­ни, по пла­нин­с­ки пъ­тек, вър­хо­ве и чу­ка­ри. Осо­бе­но лю­би­мо мя­с­то му бе св. Рил­с­ка оби­тел и всред чу­то­в­на­та кра­со­та на Ри­ла пла­ни­на из­жи­вя­ва­ше оби­к­но­ве­но в са­мо­та сво­и­те ре­ли­ги­о­з­ни въз­тор­зи. На тия въз­тор­зи той да­де из­раз и в чу­д­на­та по­х­ва­ла - ака­тист, кой­то на­пи­са в сти­хо­ве с мо­ли­т­ве­но пре­к­ло­не­ние по слу­чай 100-го­ди­ш­ни­на­та пре­ди две го­ди­ни от не­го­ва­та смърт в чест на пре­по­до­б­ния и бо­го­но­сен наш Отец, мо­гъщ за­к­рил­ник на бъл­гар­с­ка­та зе­мя и мо­ли­т­вен хо­да­тай на бъл­гар­с­кия на­род - св. Ио­ан Рил­с­ки Чу­до­т­во­рец. То­зи ака­тист ще ос­та­не и ка­то не­у­вя­х­ващ ве­нец на по­ко­ъ­ния све­ти­тел.
Ка­то член на Св. Си­нов в мал­кия и го­лям съ­с­тав Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­ще­ни­ят Бо­рис про­я­вя­ва­ше ре­в­ност по вси­ч­ки въ­п­ро­си на цър­ко­в­ния ни жи­вот и уп­ра­в­ле­ние и взи­ма­ше дей­но уча­с­тие в тя­х­но­то раз­ре­ше­ние. При вси­ч­ки по-тру­д­ни въ­п­ро­си той бе из­вън­ре­д­но по­ле­зен със своя про­зор­лив и кри­ти­чен ум, бо­га­ти по­з­на­ния и не­от­с­ла­б­ва­ща ре­в­ност за Цър­к­ва­та. По раз­г­ле­ж­да­ни­те въ­п­ро­си тоъ вся­ко­га уме­е­ше да се ар­гу­мен­ти­ра най-до­б­ре. Осо­бе­но це­нен той би­ва­ше при от­но­ше­ни­я­та на Св. Си­нод с дру­ги­те пра­во­с­ла­в­ни цър­к­ви и по въ­п­ро­си­те за цър­ко­в­на­та ди­с­ци­п­ли­на и про­с­ве­та. И до по­с­ле­д­ния мо­мент той си ос­та­на пре­д­се­да­тел на про­с­ве­т­на­та ко­ми­сия на Св. Си­нод.
Цър­к­ва­та ни и вър­хо­в­на­та й уп­ра­ва мно­го още оча­к­ва­ше от бле­с­тя­щи­те да­ро­ва­ния и еру­ди­ция, от тру­долй­би­е­то и ба­го­че­с­ти­е­то на своя пре­дан ие­рарх. Но той за­вър­ши тъй не­о­ча­к­ва­но своя зе­мен път и ни ос­та­ви в мо­мент, ко­га­то бе най-мно­го ну­жен. И не­го­ва­та за­гу­ба ще се чу­в­с­т­ва ос­т­ро и бо­ле­з­не­но и от ов­до­вя­ла­та епар­хия, и от ця­ла­та Цър­к­ва за дъл­го и дъл­го вре­ме. Но при­к­лю­ч­вай­ки сво­е­то зем­но съ­ще­с­т­ву­ва­ние, по­кой­ни­ят мо­же­ше спо­кой­но и вдъ­х­но­ве­но да ка­же с ве­ли­кия апо­с­тол: "С до­б­рия по­д­виг се по­д­ви­зах, пъ­тя свър­ших, вя­ра­та упа­зих. Про­чее, оча­к­ва­ме ве­не­цът на пра­в­да­та, кой­то ще ми да­де Го­с­под Пра­ве­д­ни­ят съ­дия" (2 Тим. 4:7-8).
Скъ­пий и оби­ча­ний брат Бо­ри­се! Ти из­вър­ши своя до­бър по­д­виг, при­к­лю­чи своя зе­мен път. Ти ре­в­ни­во упа­зи вя­ра­та и все­о­т­дай­но по­с­лу­жи на све­та­та ни Цър­к­ва и на це­ло­ку­п­ния вяр­ващ на­род. Оча­к­вай ве­не­ца на пра­в­да­та, кой­то ще ти въз­да­де Пра­ве­д­ни­ят Съ­дия. Ние твър­до се опо­ва­ва­ме на го­с­по­да, че ти ще се удо­с­то­иш с та­зи за­с­лу­же­на не­бе­с­на на­г­ра­да. Но по­г­ле­д­ни, бла­же­ни съ­б­ра­те, как око­ло теб е съ­б­ран це­ли­ят сонм ар­хи­е­реи - твои съ­с­лу­жи­в­ци и бра­тия, мно­же­с­т­во ие­реи - твои ду­хо­в­ни ча­да и тол­ко­ва вяр­ващ и бо­го­мо­лен на­род. Ти си об­к­ръ­жен от бра­т­с­ка­та и си­но­в­на обич на вси­ч­ки. Ние ня­ма да те за­б­ра­вим и го­ре­що се мо­лим на Го­с­по­да Бо­га за про­ш­ка и упо­ко­е­ние на тво­я­та ду­ша в цар­с­т­во­то на ми­ра и бла­го­дат­та. Про­сим и от теб про­ш­ка за вси­ч­ко, с ка­к­во­то сме те при­жи­ве вол­но или не­вол­но ос­кър­би­ли и оби­ди­ли, про­с­ти ни, бра­те наш, ка­к­то и ние вси­ч­ко про­ща­ва­ме на теб.
Про­с­ти и бла­го­с­ло­ви за по­с­ле­ден път вси­ч­ки твои ду­хо­в­ни ча­да. Мо­ли се на Бо­га за про­ш­ка и на тоя ока­ян ду­хо­вен син, кой­то в бе­зум­с­т­во­то си тъй пре­ж­де­в­ре­мен­но и же­с­то­ко те от­не от на­ша­та стре­да. При лю­б­ве­о­б­вил­на­та твоя ду­ша по­с­ле­д­ни­те ду­ми за тоя ока­я­ник са би­ли на­вяр­но мо­ли­т­ве­ни­те ду­ми на пър­во­мъ­че­ни­ка ар­хи­дя­ко­на Сте­фа­на за сво­и­те убий­ци: "Го­с­по­ди, не му за­чи­тай то­зи грях, про­с­ти му, за­що­то не знае що пра­ви" (Де­ян 7:60; Лу­ка 23:34).
Да оп­ла­чем на­ша­та раз­дя­ла със скъ­пия ни и не­пре­жа­лим съ­б­рат и ар­хи­па­с­тир. Но кол­ко­то и да скър­бим за не­го и да го оп­ла­к­ва­ме, не­ка не за­б­ра­вя­ме, че той не се ну­ж­дае от на­ши­те съл­зи. Не! Той се ну­ж­дае и ис­ка от нас да се ока­жем вер­ни към ръ­ко­во­д­ни­те на­ча­ла на ге­го­во­то ар­хи­па­с­тир­с­ко слу­же­ние за пре­у­с­пя­ва­не на све­та­та ни Цър­к­ва и на на­шия на­род. Той се ну­ж­дае осо­бе­но и от на­ши­те сър­де­ч­ни и то­п­ли мо­ли­т­ви - един­с­т­ве­ния най-це­нен дар, кой­то мо­жед да по­д­не­сем пред Бо­га за упо­ко­е­ние на ду­ша­та му. Из­п­ра­щай­ки тлен­ни­те му ос­тан­ки, не­ка се по­мо­лим все­сър­де­ч­но, що­то вя­ра­та му в Го­с­по­да Спа­си­те­ля са ос­ве­т­ли пъ­тя му към не­бе­с­ни­те чер­то­зи.
Все­б­ла­ги­ят и все­п­ра­ве­ден Го­с­под да по­ме­не в Цар­с­т­во­то Си не­у­мор­но­то и мно­го­по­ле­з­но на све­та­та Цър­к­ва слу­жу­ние на бла­же­но­по­чи­на­лия ие­рарх, слу­же­ние из­пъл­не­но със свя­та и плам­тя­ща ре­в­ност, все­о­т­дай­на жер­т­ва и по­д­виг за Бо­жи­е­то и на­ро­д­но де­ло и да го удо­с­тои с не­т­лен­ния ве­нец на пра­в­да­та в Сво­и­те ве­ч­ни жи­ли­ща, иде­же нест бо­лезн, ни пе­чал, ни во­з­ди­ха­ние, но жизн без­ко­не­ч­ная.
Ве­ч­ная ти па­мят, до­с­то­б­ла­же­не и при­с­но­па­мя­т­не, бра­ту наш! Бог да те про­с­ти!

По­г­ре­бе­ни­е­то на бла­же­но­по­чи­на­лия
Не­в­ро­ко­п­с­ки ми­т­ро­по­лит Бо­рис

Тра­ги­ч­на­та кон­чи­на на не­го­во Ви­со­ко­п­ре­о­с­ве­щен­с­т­во Св. Не­в­ро­ко­п­с­кия ми­т­ро­по­лит Бо­рис оте­к­на бо­ле­з­не­но в ця­ла­та на­ша Цър­к­ва и осо­бе­но в Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия. Бла­же­но­по­чи­на­ли­ят вла­ди­ка бе обичан от вси­ч­ко и ви­со­ко, бе та­чен за­ра­ди пре­к­ра­с­ни­те ка­че­с­т­ва, с ко­и­то бе на­да­рен и за ре­д­ки­те до­б­ро­де­те­ли, ко­и­то с го­ля­мо и трай­но  нра­в­с­т­ве­но усър­дие  бе при­до­бил. За тия ка­че­с­т­ва и до­б­ро­де­те­ли зна­е­ха вси­ч­ки, ко­и­то са има­ли ня­ко­га въз­мо­ж­ност да бъ­дат в ду­хо­вен до­сег с не­го. Зна­е­ха и об­ра­зо­ва­ни и не­у­ки хо­ра. Зна­е­ха го мно­го до­б­ре и хри­с­ти­я­ни­те от Не­в­ро­ко­п­с­ка епар­хия, ко­и­то не­ве­д­нъж са има­ли ща­с­ти­е­то  да слу­шат мъ­д­ро­то сло­во на по­кой­ния вла­ди­ка и да са сви­де­те­ли на не­го­вия мъ­дър жи­вот, по-си­лен и по-убе­ди­те­лен  от вся­ко сло­во. Ето за­що те оби­ча­ха дя­да Бо­ри­са ка­то свои ду­хо­вен отец. А ко­га­то се раз­не­се тъ­ж­на­та вест на тра­ги­ч­ния му зе­мен край , дъл­бо­ка го­рест се раз­ля на­в­ред. До­б­ри лю­де от гра­до­ве и се­ла да­до­ха из­раз на скръ­б­та си и на сър­де­ч­на­та си пре­да­ност към своя ду­хо­вен отец и вла­ди­ка.
Най-пър­во се­ля­ни­те от с. Ко­ла­ро­во, Пе­т­ри­ч­ко, де­то се из­вър­ши по­д­ло­то убий­с­т­во, раз­въл­ну­ва­ни от чу­в­с­т­ва на обич и скръб, за­с­ви­де­тел­с­т­ву­ва­ха по ря­дък на­чин си­но­в­на­та си по­чит към па­мет­та на до­б­рия вла­ди­ка. Те­зи вяр­ва­щи и сми­ре­ни лю­де бя­ха по­к­ру­се­ни от об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че тъ­к­мо в тя­х­но­то бла­го­че­с­ти­во се­ло ста­на то­ва не­чу­ва­но зло­де­я­ние. Це­ли два дни те не се от­де­ля­ха от сел­с­ка­та цър­к­ва, де­то ле­жа­ха тлен­ни­те ос­тан­ки на скъ­пия по­кой­ник, кой­то бе по­се­тил се­ло­то им, за да им да­де сво­е­то бла­го­с­ло­ве­ние и по­с­ле­ден оте­че­с­ки за­вет. Из­п­ле­ли бя­ха вен­ци и гир­лян­ди от пъ­с­т­ри есен­ни цве­тя и бя­ха с тях об­к­ръ­жи­ли про­ни­за­но­то от зло­ве­щи­те кур­шу­ми тя­ло, ся­каш бя­ха из­п­ле­ли смър­тен ко­в­чег от жи­ви цве­тя.
Из­п­ра­ща­не­то на тлен­ни­те ос­тан­ки от с. Ко­ла­ро­во ста­на на 9 т. м. към 9 ча­са ве­чер­та. При­с­ти­г­нал бе в се­ло­то Пло­в­ди­в­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит Ки­рил, на­з­на­чен от Св. Си­нод вре­мен­но да уп­ра­в­ля­ва ов­до­вя­ла­та епар­хия. Ръ­ме­ше дъжд. Тоя час е къ­с­на да­та за сел­с­ки­те тру­до­лю­б­ци, ала те вси­ч­ки се бя­ха сте­к­ли в цър­к­ва­та. По тъм­но тра­ур­но­то ше­с­т­вие по­те­г­ли от цър­к­ва­та, ко­я­то е над се­ло­то. Яки мъ­же но­се­ха ко­в­че­га. Сто­ти­ци фе­не­ри пръ­с­ка­ха сла­би све­т­ли­ни. Ду­хо­вен­с­т­во­то тъ­ж­но на­пя­ва­ше "Све­тий Бо­же". Кар­ти­на­та бе тро­га­тел­на. На пло­ща­да ко­в­че­гът с тлен­ни­те ос­тан­ки бе ка­чен на ка­ми­о­не­т­ка и при пе­ние на "Ве­ч­ная па­мят", при плач, и ри­да­ния, и во­пъл го­лям ше­с­т­ви­е­то по­те­г­ли за гр.Пе­т­рич.
В гр. Пе­т­рич ко­в­че­гът бе по­ло­жен в цър­к­ва­та "Св. Бо­го­ро­ди­ца". Въ­п­ре­ки, че бе ве­че 10 1/2 ч., бла­го­че­с­ти­ви лю­де, тър­пе­ли­во ча­ка­ха. След кра­т­ка за­у­по­кой­на мо­ли­т­ва на­ро­дът при­с­тъ­пи да це­лу­не ръ­ка на без­ди­хан­ния вла­ди­ка, за да взе­ме по­с­ле­д­но - "про­с­ти"!"
На сле­д­ния ден, - 10 т. м., сря­да, в съ­ща­та цър­к­ва Пло­в­ди­в­с­ки­ят ми­т­ро­по­лит Ки­рил, в съ­с­лу­же­ние с мно­го све­ще­ни­ци, от­с­лу­жи за­у­по­кой­на св. Ли­тур­гия, а след нея и за­у­по­кой­на. Той про­из­не­се сло­во за бла­же­но­по­чи­на­лия ми­т­ро­по­лит, ко­е­то раз­въл­ну­ва це­лия на­род.
Тро­га­тел­на бе раз­дя­ла­та на пе­т­ри­ч­ки­те хри­с­ти­я­ни със своя вла­ди­ка. Ма­кар от ран­на ут­рин да се тъл­пя­ха в цър­к­ва, за да це­лу­нат ръ­ка на по­кой­ни­ка и да от­ро­нят мо­ли­т­ве­на въз­ди­ш­ка пред смър­т­ния му одър, те от­но­во скла­ня­ха гла­ви пред го­ле­мия ие­рарх, та пак да це­лу­нат ръ­ка, се­га ве­че на­и­с­ти­на за по­с­ле­ден път. Спо­да­вен плач за­ли­ва­ше цър­к­ва­та.
До гра­д­с­кия пло­щад бе об­ра­зу­ва­но тра­ур­но ше­с­т­вие - ко­в­че­гът бе но­сен на ръ­це. Тук пре­д­с­та­ви­тел на Око­лий­с­кия ко­ми­тет на ОФ про­из­не­се реч, в ко­я­то
-----------
* в. Цър­ко­вен ве­с­т­ник, бр. 37-38 от но­ем­в­ри 1948 г.














































































Път към Голгота
Сборник в чест на 50 г. от кончината и 110 г. от рождението на Неврокопски митрополит Борис

Благоевград, 1997,159 с.
Съставител Веселин Ангелов