Съставител Веселин Ангелов
Път към Голгота
Сборник в чест на 50 г. от кончината и
110 г. от рождението на
Неврокопски митрополит Борис
Благоевград, 1997
но който почита
Бога и върши Волята
Му, тогова слуша."
(Йоан 9:31)
"Кой е тъй
велик като нашия Бог:
Ти си Бог, Който
вършиш чудеса!"
(Псал 76:14-15)
Достойнството на православната ни вяра може
да се измери с плода, който принасят светиите му - тези усърдни послушници
на Божието Слово.
Ако може да се охарактеризира челият живот на
митрополит Борис с едно изречение, то е: "Никой няма любов
по-голяма от тая да положи душата си за своите приятели." (Йоан
15:13)
С чудесата, които стават на гроба му, той сякаш
ни казва: "Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се
изобрази във вас Христос." (Гал 4:19)
Нашият славен Бог не ще се умори да твори чудеса
и светиите му не ще се уморят ден и нощ да Го възхваляват и молят за
нас!
* * *
Много исках да присъствам на службите през
страстната седмица в София. Ред неща препятстваха горещото ми
желание, най-вече причини от семеен характер. Помолих се на гроба
на митрополит Борис, за когото чух да разказват като за голям Божий
угодник. Разрешението дойде много скоро. С благословението на
митрополит Борис прекарах няколко незабравими дни в параклиса
"св. Иван Рилски" в София.
Г. Л.
* * *
Дълго се бавех с решението да замина за Русия -
моята родина. Не знаех дали
трябва да ползвам подарени ми за тази цел средства. Колебанията
и недоуменията във връзка с пътуването ми преминаха, след като
се помолих на гроба на митрополит Борис. Добри хора се притекоха
на помощ - кой с пари, кой с подаръци за моите близки. Така се осъществи
моята отдавна лелеяна мечта.
Р. В.
* * *
Тежко изпитание връхлетя семейството ни
- дъщеря ни ни напусна. Когато мъката ми стигаше до униние, тръгвах
към гроба на митрополит Борис, погребан встрани от храма "Въведение
Богородично". Измивах гроба, слагах цветенца във вазичката,
която беше винаги пълна с цветя и се молех за помощ да претърпя станалото.
Чуден мир и успокоение настъпваше в душата ми. Промених мисленето
си, вече не гледах трагично на нещата, защото надеждата в благополучния
изход за мен растеше като вътрешна убеденост. Радостното чувство
не ме напускаше, таеше се в гърдите ми по цяла седмица след престоя
ми при гроба. Благодарение на този мир в душата си понесох още един
тежък удар - злополука със сина ми. Така изминаха няколко месеца в
тревожно очакване - и ето ти радост, предвкусвана духовно! Моята
дъщеря се прибра у дома за родителско благословение със своя избраник,
който е от родния край на митрополит Борис. Нямам думи да изкажа
благодарността си на Бога и на Владика Борис - моя застъпник пред
господа.
А. Р.
* * *
Отидох с моя близка на гроба на митрополит Борис.
Там се помолихме за моята родна сестра, с която не бях се виждала
от седем години. Наскоро след това Бог ме събра с нея, опростихме
се с радостни сълзи и от мен падна тежкият товар, насъбран от раздялата ми. Благодаря от сърце на
Бога и на дядо Владика за оказаната ми помощ!
К. С
* * *
В деня преди консултация при лекуващия ме лекар
бях с моя близка на гроба на митрополит Борис. Становището на медика
за моето гинекологично заболяване беше, че е нужна хирургическа
операция, но след моленето ми при гроба при прегледа се оказа, че състоянието
ми е добро и не изисква лечение. И сега при болест или други страдания
ходя на гроба на дядо Борис да благодаря и да се помоля с вяра за помощ
и закрила.
С. В.
* * *
Първата ми среща с арх. С. в края на 1991 г. премина
като един миг. Отрупвах го с въпроси и се радвах на неочакваната
възможност да го видя и чуя. В манастира, където той служи, се молех
пред иконата на Божията Майка да ми даде Бог най-добрите наставници
и учители във вярата. На прощаване арх. С. поръча да отида до църквата
"Въведение Богородично" в Благоевград, да се поклоня
на гроба на митрополит Борис, да прочета надписа върху надгробната
плоча и тогава пак да се върна при него на разговор. Заръката му изпълних
точно. Там, на гроба срещнах един човек, който стана мой учител в Господа
и Иисуса Христа. С много духовни радости е свързано нашето чудно
познанство. Пак там се запознах с учителката Б. М. По това каква
подкрепа са за мен тези хора тук, на местна почва, разбирам за невидимото
покровителство на Владика Борис - той ни събираше един по един,
все сродни души, както майка събира децата си. Често изплаквам
моите грехове, тревоги, желания като пред жив и получавам утеха и
радост.
Х. А.
* * *
На гроба на митрополит Борис се молех за помощ
и подкрепа при разучаване на църковни песнопения. Беше трудно,
дори невъзможно да се справим без квалифицирана помощ, но слава на
Бога за всичко! Помощта дойде и ние репетираме под ръководството
на музикален педагог.
Д. И
* * *
Буреносни облаци надвиснаха над семейството
ми. Неразбирателството стигна своя връх. Бях напълно безпомощна,
затова изплаках болката си пред дядо Борис, като молех за конкретни
неща. Бог по застъпничеството на Владиката разреши стъпка по
стъпка на болелите проблеми, спаси от позор, съд и затвор един член
от моето семейство.
Е. Н.
* * *
По семейни причини бях принуден да слея две учебни
години в една. Завърших образованието си по музикална педагогика
в Благоевград през учебната 1996-1997 година с молитвената помощ
на митрополит Борис, за когото бях слушал да разказват. Преди всеки
изпит ходех на гроба му за благословение и успешно го издържах.
През тази решаваща година много ми помогна всеотдайният Л. Л. -
сякаш мой земен ангел. Знам, че без неговите "Дядо Борисе, помогни
на мене грешния!"
На 5 март 1996 г. в час по солфеж неочаквано преподавателката
ни каза, че ще правим музикална диктовка. За успешното справяне
с такава задача е необходимо човек да е надарен с вътрешен музикален
слух и да има добре развита музикална памет. Откровено казано, това
музикално качество у мен е много слабо развито. Не се бях подготвил
добре за часа и може би щях да се проваля на тази проверка. Обърнах
се за помощ с молитва към
дядо Борис. Започна диктовката и първите музикални тактове ми
се сториха познати. Спомних си, че тази мелодия бях пял вкъщи. Топло
благодарих на своя ходатай, защото знам, че дядо Борис ми помогна.
С молитвеното застъпничество на дядо Борис
започнах работа като редовен учител през учебната 1997-1998 г. -
юбилейна за дядо Борис. Каква беше радостта ми, когато встъпих за
първи път в училището и видях иконата на светите братя Кирил и Методий,
окачена в класната стая! Оказа се, че двамата славянски първоучители
са патрони на училището.
Д. В.
* * *
Семейството ми беше със затруднено финансово
положение, затова отидох да се помоля за помощ на гроба на митрополит
Борис. Същият ден непосредствено до павилиона, където работя,
падна едно огромно и тежко дърво, но благодаря на Бога, всичко се
размина без каквито и да било щети за нас. Моят син беше на косъм от
смъртта и от преживяното се случи тъй, че сам благодари на Бога в храма
за чудесното си избавление и така - заедно с утехата, че моят
син започна работа, аз духовно се възрадвах за неговото обръщане
във вярата.
К. М.
* * *
Отидох на гроба на дядо Борис с надеждата,
че той ще ми помогне да преодолея
смущението си. Предстоеше ми сериозен разговор, а аз със своето
нетърпение можех да разваля всичко. Вечерта в дома ни бързах да се
изкажа, без да си давам сметка колко грубо и обидно е това за моя събеседник.
В този миг в стаята се разнесе чудно ухание. Питахме се един друг какъв
е този парфюм. Умилно ни беше и на сърцата и съвършено забравихме
за разговора, като си поискахме прошка взаимно. Проверихме дали
уханието не идва от местата, където държим икони, но не... И сякаш
за да потвърди небесната милост към нас, на утринната молитва дневното
ухание се повтори.
Н. Т.
На Неврокопския митрополит Борис
Ти тихо спиш, светецо бледен,
в гръдта на своята страна,
изпълнил своя дълг последен
-
във вечността живот познал.
Във твоя вечен сън удари
часът на нов Божествен
ред -
зовът на страдаща България
намира своя свят ответ...
Я чуй, от Места сякаш вика,
зове Предтечата Иоан -
и в жертва свята, многолика
възкръсва своя блян мечтан...
Спокойно спи, светецо
бледен,
с любов небесна озарен...
Аз чувам твоя зов последен
как тътне и ридае в
мен...
Любен Лазаров
Опит за жизнеописание
Кратък животопис на Неврокопския митрополит
Борис
(8.ХI.1888 г. - 8.ХI.1948 г.)
Посвещава се на
50-годишнината
от мъченическата
му кончина
"На Теб - Предвечна Светлина,*
всегда смирено аз се моля:
огрей - Ти мойта тъмнина,
разсей Ти моята неволя!"
С учредяване на Българската Екзархия се отваря
нова страница в историята на родната Църква. В този духовен институт
- водещ и определящ националните съдбини, израстват църковни
първенци, които предано служат на Бога и Отечеството си. По воля
Божия митрополит Борис е в редиците на първоиерарсите, които
съзиждат Христовата Църква.
Неврокопски митрополит Борис, (в света Вангел
Симов Разумов) е роден на 8 ноември 1888 година (Димитровден) в
с. Гявато, Ресенско (Битолско). Бог по чуден начин е свързал житейския
му път - ?! (8 ноември 1888 година - 8 ноември 1948 година) с Божия
угодник св. вмчк Димитрий Солунски (особено почитан в родния му
край). Неговите родители - Симо (Симеон) Цвятков Разумов и Мария
Митрева (Димитрова) са благочестиви и родолюбиви християни.
Те често посещават с невръстната си рожба манастира "Св.
Петка", сгушен в китните склонове на Пелистер и манастира
"Св. Петър" в подножието
на Бигря планина. Тези поклоннически обиколки остават трайни
следи у впечатлителната детска душа. Още от малък - бъдещият митрополит
Борис - проявява любов към Словото Божие и учението. Завършва начално
училище в Гявато. По-късно учи в българската мъжка гимназия
"д-р Петър Берон" в Одрин, където завършва трети клас през
1904 година с отличие. Надарен е от Бога с редки умствени способности
и задълбочена мисъл. Закърмен е с духа на родното Гявато, чийто
жители се отличават със своята духовна издигнатост, предприемчивост
и родолюбие. По време на Илинденското въстание Гявато остава в
историята с трагичната съдба на жителите си. Христо Силянов*
описва разправата с непокорните: селото е опожарено, хората избивани
по най-жесток начин; жените обезчестявани; пеленачета са хвърляни
от аскера върху накладен огън.
През есента на 1903 г. Симеон (Симо) - бащата на
бъдещия архиерей - загива геройски в неравен бой, заедно с 86 четници
под войводството на Георги Сугарев. Петнадесетгодишният Вангел
дълбоко преживява загубата на
своя родител и злочестието на което са подложени неговите ближни.
В горнилото на страданието се пречиства сърцето му, което става
чувствително за болките и душевните рани на хората. Нежната
му душа ще разцъфти за дейна любов и истинско християнско милосърдие.
На своите родители митрополит Борис посвещава със синовна признателност
стиховете:
- Стиховете са на митрополит Борис от стихосбирката
"Полети", издадена през 1934 г. в гр. София
- Христо Силянов. Освободителните борби
на Македония, т. 1, С., 1933, с. 421.
"... Всегда ще да живей в сърцето ми печално
и погледът им благ, лицето им страдално.
Всегда ще да кънти във моите уши
Божественият зов на техните души..."
В годините на своето служение Богу по панихиди
и заупокойни свети Литургии, той ще издига молитвен глас към Спасителя
в памет на загиналите по всички краища на изтерзаната от войни и
бедствия страна.
През 1904 година Вангел Разумов е в Цариград,
прокуден от немотията, далеч от майка си и брат си Йордан. Благоговейното
и смирено поведение на младия човек в българската църква "св.
Стефан", привлича вниманието на екзарх Йосиф. Отпуска му се
стипендия за Цариградската духовна семинария, която той завършва
с отличие през 1910 година. През същата година на 10 юли в църквата
"св. Стефан", Неврокопският митрополит Иларион посвещава
Вангел Разумов в монашески, иподяконски и иеродяконски чин. Това
ръкоположение може да се приеме като дивно проявление на Божия
промисъл, защото новопосветеният с името Борис е бъдещият приемник
на стареца Иларион. Името на княза - Покръстител Борис е символ на
българското единство, на което ще служи и бъдещият духовен пастир.
През 1915 година иеродякон Борис завършва Богословският
факултет в Черновиц - Австрия, като стипендиант на екзархията,
със степен "доктор по богословие". В същата година учителства
в Бачковското свещеническо училище и Пловдивската духовна
семинария, където развива своя педагогически талант.
"...Създавай - раздай
Раздавай - раздай
Блаженство без край
На гладен - без глад,
На жаден - без жад!..."
Тези стихове са огледален духовен образ на всеотдайния
млад човек, писани по време на учението му зад граница. С пълно напрежение
на всички духовни сили, той твори и раздава, за да радва и укрепява
по-малките и слаби своя братя.
На 25 ноември 1917 година иеродякон
Борис приема иеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим.
Светият синод му възлага мисията да обгрижва българската колония
в Будапеща. Тук той остава близо пет години. С неизчерпаема енергия
и преданост на Божията воля той служи на ближните със слово, съвет
и назидание. Неговото вдъхновение оживява душите за многополезни
дела, под ръководството му се изгражда църквата "св. Кирил
и Методий". Десетилетие след неговото служение там, споменът
за него е жив и благодарствен.
Изкачвайки стълбата на църковната йерархия,
иеромонах Борис ще послужи на Църквата като архимандрит (от 22
декември 1922 година); епископ (от 14 декември 1930 година) и митрополит
(от 24 март 1935 година). От 15 декември 1923 година до 1 септември
1924 година, архимандрит Борис е протосингел на св. Софийска митрополия,
където отново проявява организаторските си дарования. От 1 септември
1924 година до 1 септември 1926 година е началник на Културно-просветния
отдел при Св. Синод и предстоятел на храма-паметник "Св. Александър
Невски" в София. При богослужбите, в хармония с велелепието
на храма, е неговата вдъхновена молитва на любещ и всемилостив
пастир. Просветното дело става негов жребий. По-късно като архиерей
и член на малкия състав на Св. Синод се оказва отговорен по въпроси
свързани с обучението и възпитанието.
В следващите пет години до 23 ноември 1931 година,
архимандрит Борис е ректор на Софийската духовна семинария.
През това време пише брошурата "Кризата в нашето училище"
(София, 1928 г.). Публикува статии по наболели въпроси на училищното
дело, в които излиза с конкретни предложения пред висшият учебен
съвет, свикван от Министерството на просветата. Ясно, точно и
убедително духовникът изтъква тревожният факт, че нашето училище
дава значително образование , но не възпитава души. "За нас
българите възпитанието е непонятно и чуждо. Непонятна и чужда
е най-великата цел на живота: облагородяването, възвисяването,
обожествяването на човешката личност: човешката душа."*
Воден от желанието да подпомогне търсещите Бога и богознанието,
ректорът издейства стипендии за бедни младежи. Постоянното му
занимание са молитвата и духовните книги. С широката си култура
и високи морални качества умело създава благоприятна атмосфера
в семинарията, издигайки я като първостепенно учебно заведение.
Въвежда строг ред и дисциплина. Отмерените движения на стройната
му осанка, изпитващият, но същевременно галещ поглед, респектират
неговите питомци. Обичат го и се надпреварват да заслужат отеческата
му похвала. Негово дело е ограждането на семинарията от външния
свят със стена в изискан архитектурен стил.
Единственото лично желание на бъдещия Владика
е - да остане незабелязан. Веднъж отхвърля предложение за архиерейско
звание, поради болест, но след три години Бог пристъпва към своя раб
и по своите определения, го дарява с благодатната сила на Христовите
апостоли. На 14 декември 1930 година в храм-паметник "Св. Александър
Невски", наместник председателят на Св. Синод Видинският
митрополит Неофит заедно със синодалните архиереи извършват
наречението му в епископски сан с титлата Стобийски.* Напътственото
си слово Видинският митрополит завършва с думите: "... Да останеш
верен на обета си и да получиш онова, което е обещано за верността
- венеца на живота." срв. Апос. 2:10). Този стих от Апокалипсис
на св. апостол и евангелист Йоан Богослов
стои като надгробен епитаф върху паметната плоча на гроба на Владиката.
В същия дух отговаря Стобийският епископ Борис: "Проясни, Господи
, моята душа, за да стане достойна да бъде разпъната на Твоя
кръст!" И Бог изпълнява молитвата на своя служител... През периода
от 23 ноември 1931 година до 17 март 1935 година, епископ Борис е главен
секретар на Св. Синод. През 1932 година е натоварен с мисията за
възстановяване на каноническите ни връзки и вдигане на схизмата
от Цариградската патриаршия, която довежда до успешен край.
По този повод посещава Йерусалим, където се среща с Птоломандският
митрополит Келадион - посредник в преговорите. Паметни остават
за него дните от поклонението му по светите места, и при случай с
умиление разказва за преживяното там. Със свойствената му деловитост
и дипломатичност, дядо Борис има най-голям принос за благоприятния
изход на това дело. В края на 1944 година вече като митрополит, придружен
от Величкия епископ Ан-
--------------
* Сп. Духовна култура, април 1928 г., кн. 36, с.
13.
* Стобийски - от Стоби, старохристиянска
епархия; Стобийска митрополия била подведомствена на Първоюстинианската
архиепископия.
дрея, участва в предварителните
преговори с Вселенския патриарх Вениамин в Цариград. С високата
си култура, с жизнерадостния си приветлив и открит характер,
този апостол на любовта, спечелва сърцето на патриарх Вениамин
и преговорите завършват успешно. Патриаршеският синод в Цариград
с протокол от 22.II.1945 г. решава окончателното вдигане на схизмата
в Цариград.
На 21 януари 1945 година Високопреосвещеният
Неврокопски митрополит Борис председателства Народния събор
в църквата "Св. София", който избира третия поред екзарх -
тогавашния Софийски митрополит Стефан. От 25 януари 1945 г. до
смъртта си Владика Борис е член на малкия състав на Св. Синод и ценен
съветник в междуцърковните отношения.
На 24.III.1935 г. епископ Борис е избран единодушно,
както от народа, така и от висшата управа на Църквата, за митрополит
на Неврокопска епархия. Посрещането му в този край описва професор
Хр. Гяуров* - негов почитател. Преди да встъпи в епархията си, ариереят
отива в светата Рилска обител да се поклони на великия български
закрилник св. Иван Рилски. Духовно укрепен сред величавата природа
на манастира - крепост на българщината, той продължава пътя си към
престолния си град Неврокоп. Един ден преди трагичния си край митрополит
Борис отново ще посети любимата си Обител, за да се прости с рилските
братя и измоли благословение от преподобния наш отец св. Иван Рилски.
В Кочериново, Бараково, Горна Джумая, Симитли,
Градево, Разлог, Банско, Добринище и Неврокоп множество народ
го приветства с "Добре дошъл, Владико светий!", поднасят
му хляб и сол. Въодушевените посрещачи четат приветствия към
своя нов кириарх, а митрополит Борис благославя отечески всички
и благодари Богу, задето го
е удостоил с такова мило и трогателно посрещане в този хубав
край.
Неврокопска епархия се образува в 1894 г. с издаване
берата за назначаване на Неврокопски митрополит. "Тя е
част от възстановената българска Църква в пределите на възстановената
българска държава" - пише дядо Борис. Основната грижа на владиката
при встъпването му в длъжност е религиозно-нравственото издигане
на народа. Той*отправя изискването към духовните пастири на
епархията за просвещение и непрестанна работа над себе си, за усвояване
благодатните сили, дадени им при ръкоположението. Изисква от
свещенослужителите да имат каталогизирана библиотека и при
нужда да си служат с нея. Изтъква колко е важно свещенослужителят,
макар и малообразован, да е духовно извисен и с личния си пример
да въздейства на пасомите си. Архипастирът поставя особен акцент
на прицърковното православно християнско братство, чрез което
енориашите да заживеят като едно сърце и идна душа. Предмет на
братствената дейност е запознаване със светата Православна
вяра в един своеобразен седемгодишен курс чрез беседи по догматика,
нравствено богословие, литургика, св. Писание, обща църковна
история и история на българската църква. Организирани са 166 църковни
настоятелства към 166 църковни храма. Знае, че само с правилна и
просветена вяра може да се даде отпор на протестантските еретически
заблуди в Разложкия край.
--------------
* Църковен вестник,
30.III.1935 г., бр. 19
* С окръжно 2646 от
30.IХ.1935 г
Първата всесърдечна молитва към Бога на предстоятеля
на епархията е за единство чрез жива вяра, чрез дейна и братска
обич: "Защото, възлюбени чада, за нас, Божиите създания, няма
по-голямо благо от живото общение с Бога и искреносърдечното,
братско единение помежду ни!" Той многократно изтъква в
свои съчинения и проповеди, че Българската православна църква
е тъй тясно свързана с националната съдба на народа ни, както никой
друг народ и църква. От декември 1940 година нарежда ежедневно
богослужение в храмовете, а също и църковно-народно честване
на всички български светии.
През 1941-1944 г. митрополит Борис управлява
Струмишко-Драмската епархия със седалище Струмица, а по-късно в
Драма. С настоятелството си там утвърждава братолюбието и родолюбието
като неизменна християнска позиция. Владика Борис ръкополага
120 свещенослужители - 90 в Неврокопска и 30 в Струмишко-Драмска
епархия.
"... Аз искам волно да размахна
всесилни орлови крила!
Пред мен в простори да премахна
развени мъртви ветрила!"*
Обширната практическа дейност, свързана с управлението
на епархията - административни и стопански дела, е изпълнена
с трудове, които уронват крепкото му здраве. Под неговите архипастирски
грижи в епархията се дострояват храмовете в Разлог, с. Бельово
(Свети Врачко). В негово време е построен величественият
храм-паметник костница "Св. Иван Рилски в с. Гара Пирин (дн.
гр. Кресна). Храмът е изграден по негов идеен проект и го освещава
сам той. В Св. Врач е започнат градеж на храм "Св. вмчк Георги",
който е завършен в 1952 г. Горна Джумая става новият църковно-административен
център, от който според дядо Борис по-лесно се управлява епархията.
Митрополитският дом в Горна Джумая е построен в старобългарски
архитектурен стил, според изискванията на Владиката. Мястото,
избрано за целта, е старо турско гробище, наречено "змиярника ", но след разчистване и залесяване
с декоративни и плодни насаждения то се превръща в "белите
дробове" на града. Планира се строеж на наместническия църковен
дом в Св. Врач, Разлог и Петрич. Той доживява построяването на такъв
в Св. Врач (1940 година). Митрополит Борис постоянно приканва към
строеж на енорийски църковни домове, в които да живеят енорийски
свещенослужители. В Добринище и на други места това става. По
негово разпореждане се пристъпва към узаконяване на църковни
имоти.
Архиереят обикаля често епархията, свещенодейства
и проповядва словото Божие навсякъде. Посещенията му се превръщат
в празник за вярващите. Стеклият се народ приветства Високопреосвещения
в храма и го кани по домовете си като свой скъп гост. От разказите на
свещенослужители и миряни, запазили мили спомени от онова време,
оживява слабата му, но излъчваща величие фигура, благодушният
поглед, тихият и покоряващ глас, с който превзема сърцата на пасомите
си. Владиката притежава чудния дар на словото, което звучи мощно
и вдъхновяващо за жадуващите божествената премъдрост души.
По-малките, пристъпвайки към него за благословение, с детската
си представа го смятат за дядо Боже, заради побелялата коса и дългата
бяла брада. Децата - тези цветя на невинността, вливат в сърцето
на дядо Владика струи на най-чиста радост. С благословението му се
организират летни лагери за ученици, където сред красотата на
природата изучават Закон Божий.
--------------
* Стиховете са на митрополит
Борис от стихосбирката "Полети".
Дядо Борис е постник (вегетарианец и въздържател),
молитвеник, строг и взискателен към себе си, а към другите снизходителен,
с чиста и неподкупна съвест. Не приема подаръци, дори и най-невинни
наглед. Солидно образован, той владее руски, гръцки, немски,
френски, италиански, английски, турски, румънски и унгарски.
Знаенето на езици му позволява да следи в оригинал световната
православна богословска и философска мисъл. Дядо Владика
притежава широка литературна осведоменост - предпочита творбите
на Ботев и Яворов, Славейков и Михайловски. Дълбокото познаване
на веровите истини, съчетано с филологическа култура му помага
в достъпна и пленителна форма да облече мисълта си. Неговите проповеди
са в изискан стил и език, напоени с живителния дъх на Божествената
премъдрост. Обноските му са фини и деликатни. Особено грижливо
се пази да не злослови или оскърби някого. Сърцето му е изпълнено
с добри чувства към всички, благоразположен е и към своите противници.
Приятна е всяка беседа с Високопреосвещения Борис, защото от
нея човек се обогатява. Той има дарбата да се ориентира и в най-сложната
духовна действителност. Със своя светъл, чист, бистър ум и прозорлива
мъдрост дядо Борис е като добрия пастир, който е готов и душата си
да положи за своето стадо. Живее скромно и в нестяжение - за погребението
сред личните му вещи не намират дори риза, с която да го изпратят
по християнски за последен път.
Обича да почива сред природата на Рилския манастир,
където познава всяко кътче. Броди из планината сам, друг път с някои
от монасите или със свои близки. Не обича официалности и не желае
никому да бъде в тежест при пребиваването си в манастира. За Рилската
света обител, за нейното духовно и материално преуспяване полага
особени грижи. В празнични дни, когато при него идват православни
християнски братства, той ги събира около себе си в някой кът на
манастирския двор и ги омайва със своите умни отечески слова. В
трите празника на св. Иван Рилски, които се честват в Рилския манастир,
винаги взема дейно участие. Той съставя наредбата за ставропитиалните
манастири, одобрена от Св. Синод през 1925 г. Близо до сърцето му са
нуждите на рилските братя. Със своята богата поетична дарба митрополит
Борис написва акатист в чест на св. Иван Рилски в стихотворна форма,
одобрен за богослужебна употреба през 1946 година, под псевдоним
Ивайло Ормен. Обича хубавата църковна музика и радостно приветства
сладкогласните, ученически, църковни хорове в неделни и празнични
дни. Добри Христов - композитор и хоров диригент - издава и посвещава
на негово Преосвещенство еп. Борис Стобийски своя музикален
труд - Литургия, одобрена и благословена за хорово пеене от Св.
Синод.
Този строг и взискателен Владика Борис, който не
търпи провинения в църковната дисциплина, с милостивото си и
добро сърце се застъпва за група ученици от Неврокопската гимназия,
членове на нелегалната тогава младежка ВМРО. Залага авторитета
си пред властта, за да избави от смъртна присъда 12-13 души, членове
на забранената през 1934 г. ВМРО. Всичко от себе си раздава на бедните
и болните. Привлечени от предаността му към паството, свещенослужителите
също го обграждат с любов. Цар Борис III цени смирения Владика и е
негов личен приятел.
"... Аз искам моят светъл друм
далеч да стигне в небесата!
Аз искам суетливий шум
да стихне долу на земята!..."
Митрополит Борис изразява своя идеал за качествата
и добродетелите на духовния пастир в 58 точки: "пастирска
ревност (предано служение и дълбоко съзнание за пастирския
дълг), въодушевление, възторженост, искреност, откровеност, истинност,
доблест, почтеност, благочестие, благоговение, смирение, скромност,
безкористие, справедливост, правдолюбие, набожност, жива вяра,
светла надежда, чиста и свята, всеобемна и самоотвержена любов,
преданост, себеотречение, състрадание, сърадване, милосърдие,
благоразположение, кротост, душевен мир, душевна радост, миролюбие,
миротворство, братолюбие, родолюбие (възвишена и дейна любов
към своя народ и своята родина и всегдашна готовност да им служим
искрено и честно, предано и себеотречено до самопожертвуване),
жива, будна, чувствителна и неподкупна съвест, добротворство,
воля, утвърдена в доброто, постоянство, твърдост, самообладание,
сдържаност и мярка, трезвеност и въздържание, търпение, добър характер,
здрав ум, разум, съзерцателност, мъдрост, образованост, просветеност
и пълно познаване на християнските истини, трудолюбие и дейност
- любов към честен, смислен и разумен труд и желание да се работи не
само за лични нужди и изгоди, но и да се подемат хубави почини и
да се извършват полезни дела за доброто на другите, на обществото,
на целокупния народ, ред и точност, дисциплина и послушание,
благонравие и възпитаност, внимание, почтителност към всеки човек,
първо като човек, а после по достойнство, заслуги, положение и
значение, благоприличие, чиста и прилична, скромна външност".
Този набор от християнски ценности разкрива вътрешния човек у
дядо Борис - високите му стремежи към съвършенство. И само Бог
знае всекидневния му подвиг: борбата с изкушенията, страстите
и греха за достигане възможния за него предел на духовна чистота.
С будната си съвест проверена от личния му духовен опит, той сякаш
призовава своите чада в Бога: "Мили мои, това трябва да съм, това
трябва да сте - затова сме призвани!"
Митрополит Борис поддържа братски отношения
с блажено починалия архиепископ Серафим (Соболев). При всеки удобен
случаи двамата в съслужение възнасят молитва на единомислени в
бога сърца в храма "Св. Николай Чудотворец" в София.
Дядо Борис има много духовни чада, повечето от
които са вече покойници. Един от тях е Левкийският епископ Партений,
в началото протосингел на митрополит Борис, а след това викарий
на Софийската митрополия. Той е изявен църковен писател, преводач,
житиеписец и химнописец. Провадският епископ Антоний е протосингел
на дядо Борис през последните години до убийството му през 1948 г.
Владика Борис предсказва житейската участ на епископ Антоний от
злополучната 1948 г. с думите: "Няма да посмеят да ти направят
нищо." Скоро след убийството на архиерея епископ Антоний е
арестуван и под конвой го карат в София на "съд". Бог запазва
живота му и не допуска да се изпълнят злостните намерения на съпровождащите
го.
Когато при комунистическото управление започва
разправа с расоносците, митрополит Борис преживява съдбата
на всеки един от своите сподвижници. Занизват се години на унижения,
мъчения, убийства, затвор, трудови лагери, интерниране на божиите
служители и техните помощници. Владиката, предузнал близкия
си мъченически край, бърза да заклейми за последен път новата
власт като богоотстъпническа.
Гонен от свои - от тези, които трябваше да бъдат
негови едноверни братя - заклеймяван затуй, че работи за единството
на своя народ, преследван, задето служи честно на своята Православна
църква! Това е тежкият жертвен кръст на митрополит Борис в последните
четири години от живота му. Убива го един низвергнат от духовен
сан свещеник. Това трагично за цялата ни църква събитие става на 8
ноември (Димитровден) 1948 г., в деня на неговата 60-годишнина,
след като освещава храм в с. Коларово, Петричко. След св. Божествена
литургия, приобщен със св. Христови тайни, произнася проповед за
това, че трябва да се готвим да посрещнем смъртта достойно, с чиста
съвест, без да се боим от човеци. Припомня за страшния съд и божиите
повеления, за последен път поучава своите възлюбени чада. В историята
на българската православна църква няма случаи на такова мерзко
убийство - българин да убие свой владика! Осиротява православната
престолнина. Осиротява Неврокопска епархия.
На погребението се стича множество народ. Покрусени
смирени хора за последен път изпращат духовния си пастир, като
измолват за себе си прошка и благословение. Венци и гирлянди от
есенни цветя обграждат ковчега. Опелото се извършва в храма
"Въведение Богородично" в Горна Джумая от наместник-председателя
на Св. Синод Русенският митрополит Михаил, който в надгробното
си слово го нарича "Съвестта на българската църква".
На гроба му встрани от църквата "Въведение
Богородично" стои надпис - обещание от Откровение на св. Йоан
богослов (2:2; 2:10): "Зная делата ти, труда ти и търпението
ти и че не можеш да търпиш злите..."; "Бъди верен до смърт и ще
ти дам венеца на живота."
Поклон пред теб, смирени Божи служителю!
Вярваме, че митрополит Борис заради своя свят
живот и мъченическа смърт се е удостоил с венеца на вечния, нетленен
живот и моли бога за спасението на нашите души.
"... Но там (към Бога) духът ми ще витае,
безспирно той нагоре ще лети...
След мен орел - побратим ще чертае
пътеката на моите мечти."
Яна Милчева
Неврокопски митрополит
Борис - праведникът,
духовният пастир
и пламенният родолюбец
През 1935 г. поема богодаруваната му Неврокопска
епархия - 41 години след нейното създаване. Повече от 12 години
той трескаво работи, изграждайки с отеческа грижовност духовния
образ на своето паство и на свещенослужителите от своята епархия.
И досега миряни и свещеници, които го помнят, говорят с чувство
на дълбоко благоговение и признателност към него. Дядо Борис - така
обикновените миряни го зовяха и с радост слушаха вдъхновеното
му слово. Той приемаше по всяко време и винаги намираше да каже утешителни
и назидателни думи на всекиго, който е отишъл при него.
Той беше едновременно блестящ оратор и племенен
апологет на Православието, грижовен духовен отец и наставник на
паството, талантлив организатор и изпълнител на църковните дела
в епархията, ерудит - вещ по въпросите на богословието и философията,
задълбочен педагог и обществен деятел. Негово дело е повторното
откриване на Неврокопската гимназия през 1936 г., след като през
1934 г. тя била закрита по решение на тогавашното правителство.
Той помага и на бедни ученици да завършат образованието си.
Неговият живот и дейност на праведник и духовен
пастир, на педагог и обществен деятел трябва да бъдат задълбочено
изследвани. Особен интерес представляват неговите възгледи
за религиозно-нравственото възпитание на учащата се младеж, подробно
изложени в книгата му "Кризата в нашето училище", издадена
през 1928 г., когато той е ректор на Софийската духовна семинария.
Мислите, развити в тази книга, не са загубили своята актуалност
и днес. Нещо повече - те звучат много по-актуално, отколкото в момента,
в който е била издадена книгата, защото тоталната криза, обхванала
сега народа ни, е още по-дълбока и още по-страшна. "Щом един народ
се разяжда и разлага вътрешно, неговата гибел става почти неизбежна"
- бележи още в началото на книгата си авторът.
Кризата в българското училище (а то е в дълбока
криза и сега) Неврокопски митрополит Борис обяснява с кризата,
обхванала религиозно-нравственото съзнание на народа. Всъщност
тази закономерност често се повтаря в нашата по-близка и по-далечна
история, докато кризата в религиозно-нравственото съзнание
на народа тежко е рефлектирала в процеса на неговото развитие
и се е оказала фатална за неговите исторически съдбини. Двете
робства, които идват като резултат на тая криза от една страна и
като Божие възмездие за занемаряване на вярата - от друга, добре
илюстрират тезата на автора. Митрополит Борис винаги е разглеждал
религията като "Божествена творческа сила", която издига
човека и човешкия дух до Бога и го прави непобедим, богоподобен и
възвишен. Затова и тъмните сили на злото, както винаги, се насочват
към разклащане на вярата в бога, което, разбира се, неминуемо,
както бележи авторът, води до разклащане на вярата в себе си. Помрачаването
на вярата в Бога води до помрачаване на вярата в доброто, истината
и святостта. Щом се помрачи религиозното чувство, съвестта
се притъпява, започва да боледува; създава се безразлично отношение
както към религиозните, така и към моралните ценности. Изчезва
разликата между добро и зло, истина и лъжа, правда и безправие,
добродетел и порок, чест и безчестие. Тези процеси Митрополит Борис
е изследвал много задълбочено и по най-достъпен и убедителен начин
ги излага както в своите писания, така и в своите устни проповеди.
В своите проповеди той изтъква, че не може да се прави преоценка
на санкционираните от Бога религиозни и нравствени ценности,
защото в такъв случаи неминуемо се стига до тяхното обезценяване.
Това става особено тогава, когато се пресичат границите между доброто
и злото. В тоя случаи най-напред се стига до безразличие, но тъй като
безразличието е нетрайно състояние на духа, преминава се към друго
настроение - към отрицание на доброто и предпочитание на злото,
предпочитание на лъжата пред истината, на злобата пред любовта,
на безправието пред правдата, на порока пред добродетелта. Човек
не може да бъде едновременно с едното и с другото, или пък нито с
едното, нито с другото. Не може да се служи едновременно на двама
господари. Среден път тук няма. Това е неумолим закон в религиозно-нравствения
живот на човека. Или с Христа, или против Христа. Тези мисли той развива
още през 1938 г. в една своя проповед, произнесена в манастира
"Св. Георги Победоносец" в с. Горняни (дн. Хаджидимово),
Неврокопско.
Проблемата за човешката дейност той винаги излага
от позицията на християнството, ровейки се в ония лабиринти и
тайните на човешката душа, в онова неизследимо ядро в нея, където
става срещата на човека с Бога. Той внимателно следи списанията
"Исторически преглед", "Училищен преглед",
"Философски преглед", "Просвета", "Природа",
"Природа и наука" и др., в които се водят оживени дискусии
между професорите Михаилчев, Т. Павлов, Кинкел, Мутафчиев, Казанджиев
и др. и много точно реагира в проповедите си на всички опити да бъде
подкопана вярата в Бога у народа. Митрополит Борис знае цената
на човешката душа и денонощно ратува за нейното спасение, опазване
на своето паство от религиозно и нравствено разложение. Почти
всички негови проповеди носят такъв акцент. Това са проповеди, в
което живее и диша една душа, исконно положена за Христа, силно
радееща за спасението на ближния - душа на истински праведник,
голям молитвеник, христолюбец, честолюбец и ревностен патриот,
посветил целият си живот в служба на Бога и народа. Той дълбоко
скърби, когато констатира, че народът е тласнат по гибелния път на
неверието, разложението и падението. Ето какво пише в споменатата
книга на стр. 5: "Щом човек се откъсне от Бога и от всичко възвишено
и светло, той полита от висините стремглаво надолу към бездната
на разрушението и смъртта и загива, ако не се върне обратно към първоизточника
на живота, към Бога."
Според Митрополит Борис процесът на падението
е единен. Щом човек се отрече от Бога, най-напред той става "топлохладен",
а след това постепенно безразличен, равнодушен, бездушен и накрая
- безчовечен. А щом у човека изчезне човешкото, обезателно у него
се събужда звярът. Достатъчно примери за това ни дава и нашето
съвремие. Изгубването на вярата в Бога обезателно влече след себе
си и изгубването на човешкото у човека, т. е. води до изгубване
на Божия и човешки образ в човека. "Обезверяването води неминуемо
към озверяване" - твърди Митрополит Борис. Това е неумолим
закон в нравствения свят.
С чувство на дълбоко прискърбие той цитира
част от текста на едно окръжно, намерено в архивите на ония разрушителни
сили, които предизвикаха кървавите събития през 1923 г. и "чудовищното
злодеяние" през 1925 г. в църквата "Св. Неделя" в София,
в която загинаха стотици невинни хора, включително жени и деца:
"Когато се срещнете с нашите противници, унищожавайте ги
безмилостно! Бъдете жестоки и безпощадни и оставете настрана
хуманността, човещината и други тем подобни дивотии!"
("Кризата в нашето училище", С., 1928 г., с. 5.) Той е дълбоко
смутен от една такава морална система, в която жестокостта се
препоръчва, дори се заповядва, а "хуманността и човещината"
се обявяват за "дивотия". Това той разглежда като тежко
падение, което води изповядващите такъв морал към неизбежна гибел.
Според него това е тържество на демонизма, на оная сила, която иска
да разруши всичко човешко и божествено у човека и "да възцари
в него демона".
И в проповедите си, и в писанията си той назовава
нещата с истинските им имена, без заобикалки и без страх. И може би
това предопредели по-нататък трагичната му съдба и участ.
Състоянието на народа той разглежда като катастрофално
и трагично. Той констатира, че под влияние на различни фактори
българският народ загубва душевното си равновесие, защото неговият
дух е разяден от червея на съмнението и безверието, на враждата и
озлоблението; защото народът е оставен без вяра в Бога, без надежда
и опора, без духовни сили и морални ценности.
Митрополит Борис разглежда българското училище
като един от главните фактори, подготвили религиозно-нравствената
катастрофа на народа: "В нашите училища има несъмнено големи
недъзи, щом от тях излизат много недъгави младежи. В нашите училища
без друго има много язви, щом от тях излизат много наранени съвести.
В нашите училища се разлива сигурно много отрова, щом от тях излизат
много отровени души. В нашите училище има непременно много тъмнина,
щом от тях излизат немалко помрачени умове." ("Кризата в
нашето училище", с. 7.). И всичко това той илюстрира с цяла поредица
от примери на престъпления, извършени от учащи се от различни възрасти:
кражби, изнасилвания, убийства, самоубийства и пр.
Отравянето душата на народа, на младежта Митрополит
Борис разглежда като "най-голямо и най-страшно престъпление",
което досега е било извършено на българска земя" (Пак там, с.
7). И това престъпление с нищо не може да бъде изкупено и то
"ще лежи като вечно проклятие върху името и съвестта на ония,
които го извършиха и може би още продължават да го вършат".
Според него най-големият недъг на училището е
това, че то "само обучава, а не възпитава" (Пак там, с. 8). То
обръща изключително внимание на ума, а пренебрегва сърцето. о
дава само познания, но не култивира добродетели. То развива интелекта,
но атрофира жизненото чувство. То създава в ума на ученика хаос
от истини и заблуждения и вместо да го просвети, го помрачава.
Училището нарушава целостта и хармонията на човешката природа
и проваля целта за създаване на цялостна, хармонична, благородна
и завършена личност, способна да се труди и да създава ценности.
Това едностранчиво, тенденциозно интелектуализиране на училището
Митрополит Борис отдава на заблуждението, че умът и умствените
способности са най-важното у човека. Но умът е само една от способностите
и може би не най-съществената. Величието на човека лежи в неговото
богоподобие и индивидуалното безсмъртие на неговата душа. Голям
ум може да има и престъпникът, но богоподобие не всеки притежава.
Умът сам по себе си не предпазва от злодеяние. Демоните притежават
голям ум и хитрост, но те предизвикват ужас и отвращение.
Другият недъг на нашето училище се състои в това,
че то отрече безсмъртието на душата и изобщо душата като разумна
субстанция, различна от тялото. То признава само материята.
Всичко е само движеща се материя.
Чрез нелепите теории за произхода на човека от
маймуната то заличава съществената разлика между животното
и човека. При такива внушения ясно е какъв мироглед ще изгради
училището у ученика. Щом като човек е някакъв вид животно, макар и
мислещо, то защо в живота си той да не стои близо до животните? Отричайки
душата, училището отрича и Бога. То е безбожно училище. Отричайки
Бога и душата, то фактически проповядва безбожие и бездушие. То
е атеистично училище.
Материализма и атеизма Митрополит Борис
разглежда като тъмни разрушителни сили, които съсипват всичко
положително, красиво и ценно, всичко възвишено у човека. Атеизмът
отрича божественото у човека, той е демонично явление. Материализмът
утвърждава животинското начало у човека. Той отрича възвишеното
у него. Атеизмът означава тържество на демоничното начало у
човека, а материализмът - на животинското начало у него. Атеизмът
демонизира човека, а материализмът го превръща в животно.
Унищожаването на религиозно-нравственото
чувство и на религиозно-нравствената идея у човека неминуемо
води до разрушаване на социално-държавната идея у него. Тази мисъл
е един от лайтмотивите на редица проповеди на Митрополит Борис.
Разрушавайки тия идеи в съзнанието на учащите
се, училището създава национални нихилисти и безотечественици.
От училището е изгонено всичко, което може да
напомня за Бога и за душата. Така че нашето училище си е било отколе
материалистично и атеистично. Последните 50 години само подсилиха
тая тенденция в него. Сега остава само да берем горчивите плодове
на онова, което то пося в душата на народа след Освобождението.
В историята на нашето образование след Освобождението
и досега са се вършили и се вършат много произволи и нелепи експерименти.
Невежи и безотговорни люде, със съмнителни научни степени и звания,
го съсипаха и продължават да го съсипват. Разрушителните процеси
в нашето образователно дело могат да станат необратими и да се
окажат гибелни за нацията. Ето на какво най-много обръща внимание
Митрополит Борис.
Причините на злото той вижда вътре в самото
училище, което не се опита да се противопостави на ония разрушителни
демонични сили, които насадиха материализма и атеизма в него
и по тоя начин пресякоха жизнените сокове, чрез които то може да
"питае" да "храни", да възпита душата на детето, да
проясни Божия образ в него, да го поведе по пътя на богоподобието,
сочейки му като идеал Богочовека Христа.
Според Митрополит Борис не може да има истинско
нравоучение без вероучение, т. е. не може да има истински морал
без строго спазване на естествения и богооткровения нравствен
закон. Той подлага на остра критика както учебните планове и програми,
ката също и учебните помагала и кадровия потенциал на нашето
училище. Нашите ученици изучават какви ли не дисциплини, запознават
се с какви ли не произведения на литературата и на останалите видове
изкуства, но кой от тях или от техните учители познава Евангелието
и се опитва да води живот, съобразен с евенгелските истини? Тогава
защо трябва да се чудим, че злото така бързо се шири и прониква във
всички тъкани на нашия обществен организъм?
Човечеството не познава по-съвършено нравствено
училище от християнството. А то спазва само един-единствен негов
принцип: "Прави на другите това, което искаш другите да правят
на тебе", би настъпил вечен мир на земята. То е едновременно
човешко и божествено. Неговата цел е непрекъснато д0а усъвършенства
човека, както е казал и Сам Спасителят: "Бъдете съвършени, както
е съвършен и Небесният ваш Отец". Да се игнорира такова едно
учение, да не се дава възможност на младежта да го изучава и да заживее
по неговите истини, това според Митрополит Борис е равно на престъпление.
Това престъпление може да се върши както от незнание и заблуждение,
така също и от неприязън и озлобление. Но резултатите биват едни
и същи - ожесточение, поквара и въобще морална разруха на нацията.
Нашата младеж в училище изучава теории и хипотези
с твърде съмнителен характер, които след време рухват или сами се
опровергават една друга, а за Божественото спасително Евангелско
слово не знае нищо. Кой ще носи отговорността за това?
Срещу антихристиянския дух на епохата, срещу
материализма и атеизма, срещу индиферентизма и демонизма
трябва да се воюва не с огън и меч, не с насилие и терор, не с клади и
затвори (това Православието отрича), а със Словото Божие. То е
най-силното оръжие срещу лъжата и неправдата. Божията любов стои
над всичко . Тя е по-силна от злото и даже от смъртта. А християнството
е религия на любовта, следователно и на живота. Това бе и нравственото
верую на Митрополит Борис.
Няма никакво противоречие между науката и
религията. Науката е светлината в живота на човека, изтъква
той, а религията и неговата топлина. Човек винаги ще има нужда и
от едното, и от другото. Всеки нормален човек с хармоничен вътрешен
живот е и религиозен. Нека не смятаме за ненормални ония крупни
учени като Нютон, Паскал, И. П. Павлов и др., които колкото по-гениални
са били, толкова по-религиозни са били. Да не говорим за такива
върхове на художественото слово като Гогол, Достоевски и др.,
за които вярата в Христа Богочовека е била смисъл на целия им живот.
Според Митрополит Борис за българското училище
трябва да мислят всички: и Църквата, и народът, и управляващите...
Ето какво пише той в споменатата вече книга на стр. 62 и 63: "Българският
народ е християнски, затова никои няма право да му дава езическо
училище. Българският народ се е крепил, живял и се е опазил в продължение
на вековете само чрез вярата в бога и в себе си и затова никои не може
безнаказано да учи неговите рожби на безверие и безбожие и да подготвя
по тоя начин неговата гибел. Българското училище трябва да се обнови
и спаси, за да се спаси българската младеж. А да се спаси българската
младеж, това значи да се осигури и спаси бъдещето на българския народ.
Това велико дело трябва да се подеме незабавно и да се извърши с
общи усилия от всички ония, които мислят за българската младеж и
треперят за съдбините на българското племе".
Колко актуално звучат тия думи на Митрополит
Борис и днес! С каква загриженост и тревога той поставя въпроса
за обновлението на училището, което органически е свързано с
бъдещето на нацията. Нашият народ исконно е бил християнски, респективно
- православен. И неговата бъдеща съдба и участ ще зависят от това
доколко той ще опази вярата си в Христа. Ако я опази, ще се спаси, ако
я изгуби, ще загине. Собствената му история му дава достатъчно
примери за това. Двете робства, които той преживява, идват като
историческо възмездие за това, че той допуска ереси да разколебаят
вярата му в бога и да разстроят неговия вътрешен живот, каквото
наблюдаваме и сега. Това е една от основните идеи, които като
червена нишка минават в много проповеди на Неврокопски митрополит
Борис.
С неземно съчувствие и дълбок трагизъм той преживява
разстройството на духовния живот на своя народ и по-конкретно
на своето паство. Той полага огромни, нечовешки усилия за неговото
спасение. Той поднася своя живот в жертва за спасението на ближните.
А какво повече от това може да се направи? "Никои няма любов
по-голяма от тая да положи душата си за спасението на своите приятели"
(Иоан. 15 гл., 13 стих). И той постъпва именно така - "положи душата
си за спасението на своите приятели". Това е най-голямата любов,
която човек може да прояви към ближните - до положи душата си за
тяхното спасение. По-голяма любов от тая по думите на Спасителя няма.
Бог му бе дал и дар на прозорливец. Той сам предрича
своята мъченическа смърт. Но тя не го уплаши, защото любовта към
ближните бе по-силна от нея. Думите от Апокалипсиса, поставени
върху надгробната му плоча, изчерпват смисъла и съдържанието
на целия му живот и въобще на личността му: "Зная делата ти,
труда ти и търпението ти и че не можеш да търпиш злите (лошите)"
(Откр. 2:2). "Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота."
(Откр. 2:10) Той наистина го получи - Бог заради делата и праведния
му живот, заради голямата му любов към ближните и саможертвата
за тяхното спасение го удостои с венеца на живота. "Умирам за
Христа и за вас, възлюблени братя и сестри!" - това са последните
му думи, изречени на рождения му ден - 1.ХI.1948 г. (н. ст.), преди да
предаде Богу дух.
Това ни дава достатъчно основание да поставим
настоятелно въпроса за неговата канонизация.
Любен Лазаров,
21.VII.(8.VII.)1994
г.,
Благоевград
Спомен за приснопаметния Неврокопски Митрополит
Борис
Познавам Митрополит Борис още от детинството
си. За пръв път го срещнах в дома на мой сродник, който му е бил учител
в Цариградската семинария.Направи ми впечатление неговата
благолепна осанка и изискано държане. Оттогава съм го срещал неведнъж
и съм беседвал с него. Той щастливо съчетаваше благостта със
строгостта. Такъв се е проявявал като ректор на Софийската семинария
и по-късно като епархийски архиерей.
Дядо Борис ме насърчаваше и в монашеския ми
стремеж, бидейки сам образец на чист монах и архиерей, молитвеник
и постник-въздържател. Но той още тогава мъдро ме предупреждаваше
за някои печални недъзи на нашата църковна действителност, които
напоследък дават горчивите си плодове. Така постепенно аз се убеждавах,
че той наистина беше "съвестта на Българската църква",
както го нарече Русенският Митрополит Михаил в надгробното
си слово.
Дядо Борис особено тачеше паметта на всенародния
ни закрилник преподобни Йоан Рилски. През 1946 г. по случай 1000 годишнината
от блажената му кончина той състави Акатист, дето го нарича
"всеправославно Божие светило, нетленно Божие кандило".
През същата св. Иванова година аз приех монашество и станах дякон
в руската църква при Архиепископ Серафим, чийто служби дядо Борис
често посещаваше и поддържаше братски отношения с него.
През юли 1948 г. като иеродякон бях на почивка в
Рилската св. обител; там летуваше и дядо Борис. Той взе участие в манастирския
сенокос, наравно с рилските братя. В неделя - 25 юли имах възможност
да служа с него в манастирския храм. По това време бе арестуван рилският
игумен арх. Калистрат, което особено разтревожи дядо Борис. Той
счете за свой дълг и да прекрати почивката си и да замине за София,
за да уведоми църковната власт. Предложи ми да пътуваме заедно с
влак от Благоевград. Посетих новата му митрополия. След като обядвахме,
отидохме на гарата. Но дядо Борис избърза ими купи билет за влака.
когато поисках да заплатя стойността му, той кротко ми рече:
"Остави сега. Скоро ще имаш начин да ми се отплатиш". Тези
думи ме озадачиха тогава, но когато подир три месеца бе убит и аз
отидох на погребението му в Благоевград досетих се всъщност, че
той ми бе предплатил билета до там.
Брат му, Йордан Симов, който имаше къща в София,
дето дядо Борис отсядаше, когато идваше за синодални заседания,
ми разказа по-късно, че в края на м. октомври 1948 г., когато дядо Борис
си заминавал за епархията, той по братски го молел да не отива в южните
краища на епархията, дето му се били заканили да го убият... Друг
път дядо Борис мълчаливо приемал такъв съвет, но тоя път възразил на
брата си: "Ти да не искаш да ми попречиш да стана мъченик? Ами ако
аз сам желая това?!"
За празника на Рилския манастир - 1 ноември,
дядо Борис служи там и сърдечно се прощавал с братята. На заминаване
с колата, той често обръщал поглед назад към манастира и на няколко
пъти молел шофьора да спира, като излизал от колата и се прощавал
отдалече с манастира.
После отишъл в гр. Свети Врач (сега Сандански),
дето служил в неделя, 7 ноември. Там късно в навечерието го посетили
две вярващи учителки. Дядо Борис изразил радостта си, че все още има
вярващи сред учителите, защото в брошурата си "Кризата в нашето
училище" (София, 1928 г.) бе се изразил, че "нашето училище
е атеистично и материалистическо, и то обучава, а не възпитава!"...Сърдечно
изпратен на другия ден той заминал за с. Коларово (Петричко), за
да освети новопостроения храм "Св. вмч.Димитрий навръх Димитровден,
когато сам той навършвал 60 години.
В края на тържеството след архиерейската литургия
пред препълнен с народ храм, дядо Борис произнесъл последното си
слово (стенографирано от негов почитател) на тема: "Да помним
и да се готвим за смъртта си!" Това той подкрепил с примера на
св. Димитрий и с готовността му за мъченическа саможертва за
Христа.
След като благословил празничната трапеза,
преди още да е бил вкусил от нея, дядо Борис бил повикан от някакъв
бивш низвергнат свещеник. Дядо Борис проявил изключително смирение
да стане от трапезата на официалните лица, като им казал да обядват,
а че той ще се върне след малко. И вече не се върнал!... Защото, под претекст
че моли да бъде възстановен в сана си, на което дядо Борис се възпротивил,
той го застрелял в църковния двор пред очите на хиляден народ. С това
убиецът доказал, че напълно справедливо е низвергнат. Макар и да
не бил строго наказан от съдебната власт, съвестта му не го оставила
на мира и той умрял в жестоки угризения!
Така прокудена си отиде от този свят "Съвестта
на Българската църква", което сам дядо Борис предрекъл в последното
си стихотворение: "Мойта ранна връст - мъченишки кръст; моят път
живота - пътят към Голгота!" А на гроба му пред църквата в Благоевград
са издълбани следните слова от Апокалипсиса: "Зная делата
ти, труда ти и търпението ти, и че не можеш да понасяш злите."
(Откров., 2:2) "Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота!"
(Откров. 2:10)
Поклон пред мъченическия подвиг на приснопамятния
Митрополит Борис Неврокопски!
Андреевден,
30.ХI./13.ХII.1995 г.
Разрушителни удари против
Неврокопска епархия
и народната ни църква
(1944-1948 г.)
(Неизвестни факти
за ликвидаторското отношение на комунистическата управа към
най-младата
българска епархия)
Веселин Ангелов
Най-новата история на Българската православна
църква все още не е била обект на специални научни изследвания.
Един от най-интересните й периоди е от 9.IХ.1944 г. до 1949 г., когато
тя е трябвало да противостои на унищожителните удари от страна на
комунистическата диктатура. Особено разрушителни са действията
срещу най-младата българска епархия - Неврокопската, която обхваща
територията на Пиринска Македония. За това са съхранени множество
доказателства.
Настоящото съобщение е написано въз основа
на неизвестни документи, съхранявани в Държавния и бившия партиен
архив в Благоевград, на статии в периодичния печат и сведения на
живи свидетели.
* * *
В послание до клира и миряните по повод 50-годишнината
от създаването на Неврокопската епархия (април 1894 - април 1944
г.), Неврокопският митрополит Борис със задоволство отбелязва,
че през тези години е направено премного за всестранното духовно
израстване на православното българско население в Пиринска
Македония. И през следващите десетилетия клириците от епархията
ще работят всеотдайно за възпитанието на християните в духа и
догмите на източноправославния мироглед и морал - обещава митрополитът.1 Когато Борис е писал своето послание,
едва ли е предполагал, че се задават години на унижения и гонения,
на светотатствено отношение към православната ни църква.
Към 1944 г. в епархията функционират 166 църковни
настоятелства, почти толкова църковни храма и енорийски свещеници.2 Дейността им се осъществява свободно
и спокойно, обезпечена финансово от държавния бюджет. Така е до
септември 1944 г., след което всеки ден от нейното съществуване
е белязан от тотални, с нищо непредизвикани разрушителни удари.
Неизброими са фактите за този целенасочен погром.
Проведената през септември - ноември 1944 г.
в Пиринска Македония отмъстителна акция от страна на т. нар.
"народни" партизани срещу нарочно белязани като
"фашисти" и "михайловисти" граждани на региона
не отминава и свещенослужителите. Безпричинно са арестувани и
закарани в неизвестна посока 45 "фашистки" свещеници.
Зверски е убит свещеник Петър Дивизиев от Разлог. Мъстителите не
са посмели да убият всички свещеници, както са постъпили с над
80 жители на региона, защото са се страхували от ответна защитна
реакция на населението в полза на многоуважаваните божи служители.
Около 20 от арестуваните не се завръщат в енориите си за коледните
празници на 1944 г.3 Безбожниците се ориентират към саморазправа
с тях чрез т. нар. "народен съд". Повече от половин година те
са следствени или в "трудови" лагери. В неизвестност са
свещениците Никола Атанасов от Неврокоп, Димитър Голев от Банско.
Задържаните са обвинени в измислени престъпления, наричат ги
"върли фашисти и михайловисти". Седем свещеници са изправени
пред т. нар. "народен съд". Освен конфискация на недвижимото
им имущество те са осъдени на различни години строг тъмничен затвор:
доживотен - свещеник Петър Стоименов Механджиев (с. Годлево),
протойерей Г. Кръндев и свещеник Иван Шивачев (Неврокоп), свещеник
Ат. Иванов Велков (с. Лъки); на 10 и 2
години - свещениците Петър Новоселски (с. Лешко) и Климент
Попенчев (с. Белица, Светиврачко).4
Към април 1945 г. без присъди в Софийския централен
затвор 7 месеца лежат свещениците
Г. Кордев и Василий Шумарев от Неврокоп. В Перник е интерниран
"фашисткият" свещеник Георги Кюркчиев (с. Баня). В лагери,
неизвестно къде са свещениците Борис Ив. Стамболийски (с. Падеш),
Михаил Тодоров и Мирон Хронов (Горна Джумая).5
Като врагове на "народната" власт до
1947 г. "народни" съдилища осъждат по на 15 години затвор
още 5 свещеници от епархията: Стефан Урумов, Александър Чакъров,
Стефан Камбитов, Иван Джолев и Васил Пасков.6 Упражняваният съдебен произвол има
за цел да сплаши и накара духовенството да напусне епархията.
Крайната цел на областния комунистически комитет, направляващ
разправата със свещенослужителите, е епархията да остане без
свещеници, да се ликвидира църковната институция като "последна
крепост на капитализма и фашизма" в Пиринска Македония.
Вълната от издевателства над божите служители
е неспирна. Характерна за периода е дирижираната от комунистите
отечественофронтовска интервенция в църковните дела. Въвеждат
се ОФ бележки за благонадеждност. Те определят кои свещеници са
"фашистки" или "прогресивни". Плод на тази линия
е саморазправата със свещениците Емануил Д. Манолов (с. Мусомище),
Н. Попилиев /с. Цапарево/, К.Василев /с. Бучино/, обявени за проповедници
на фашизма.7 Заради
системен тормоз от комунистите моли да бъде освободен от с. Долен
и преместен в с. Бачево свещеник Т. К. Ролев. Но и в Бачево не намира
покой от "народните" борци. Подобна е и съдбата на енорийския
свещеник в с. Плоски И. Н. Мишев, принуден да се премести в Лом. В
молбата си за преместване в с. Сеячи, Поповско, протойерей Ст.
Милев, член на Епархийския духовен съвет, служил 18 години в селата
Баничан и Борово, пише: "От няколко години, както е известно
на всички ви, служенето ми в Баничанска енория е значително затруднено,
а тук, както ви е известно, постоянно ми се създават неприятности
и тревоги и дори преди много време /есента на 1944 г. - бел. авт./ бях
изхвърлен от църковната къща, която със своите собствени сили
безвъзмездно със своя труд изградих през 1933 г.".8
На гонение от ОФ комитета е подложен и свещеникът
на с. Градево Апостол Ст. Велев. Той, както много други, се страхува
да изтъкне причините, поради които "желае" да напусне
епархията. Така е и със свещеник Г. Поплазарев от с. Горно Драглище,
който моли за преместване в Софийска епархия. В протокол на Епархийския
съвет от разглеждането на неговата молба и писмо на дружеството
против фашизма в с. Г. Драглище с обвинения против него е записано:
"Съветът има и сведения, получени от самия свещеник и енорийския
наместник, че на свещеника е бил нанесен жесток побой и понастоящем
е на лечение в гр. Разлог.9
Побоищата като метод за сплашване и прогонване
от епархията са честа практика. Най-красноречив пример за това е
сведението на Епархийския духовен съвет за свещеник Вл. Колев от
с. Бачево: "След 9.IХ.1944 г. на поменатия свещеник бе нанесен жесток
побой, а и досега /20.IV.1946 г./ е постоянно заплашван и тормозен
от някои злонамерени лица."10 Често използвани предлози за сплашване
или отстраняване на свещеници са обвиненията за минали връзки
с Иван Михайлов и ВМРО. Комунистите от с. Селище, Горноджумайско,
заклеймявайки свещеник Марко П. Кузманов като "натрапен преди
години от Ив. Михайлов", пишат в един от гнусните си доноси, че
бил и "ръководител на реакцията в селото", че работел с
младежта, с което "подбил авторитета на БРП /к/ и на ремса",
като по отношение разбиването на последния бил постигнал
"големи резултати... и окончателно го е разнебитил". Бил
се опълчил против кооперацията, не давал отчет пред общоселско събрание...11
От 1945 г. ОФ комитетите се ориентират към замяна
на неудобните свещеници с "прогресивни младежи". ОФ бележки
удостоверяват, че кандидатът е "желан от цялото население, а
също така и от местния ОФ комитет".
За да се спасят от унижения, през 1945 г. напускат
епархията свещениците Михаил Попилиев Кацаров от Добринище,
Ст. Н. Бекяров от с. Тросково, Ил. Ан. Бочуков и дякон Йордан Мицов
от Неврокоп, Ем. Д. Манолев, Ст. Йонев Симонски от с. Бистрица.12 На ежедневни гонения са подложени почти
всички свещеници от епархията.
Постоянна практика е забраната да се служи в
определени дни, например "за по-резултатно провеждане на трудовите
дни", недопускането до служба на завърналите се от арести и
"трудови" лагери свещеници, на освободени от затвора.
Чести са набезите над църковни храмове, особено по време на големите
християнски празници - Коледа и Великден. Населението се подлага
на сплашване, за да не ги празнува. Нарочно изпращани агитки смущават
църковните служби. На учениците се забранява да влизат в църквите
по какъвто и да е повод. Поощрява се разграбването на църковни
имоти. Всичко, което става за кратък период от време,
е констатирано от Епархийския духовен съвет
на заседание от 19.ХI.1946 г. "Много от свещениците бяха принудени
да напуснат епархията, други бидоха осъдени от Народния съд, а на
някои църковни настоятелства касиерите или настоятелите са
убити."13
Вместо да се уплашат, мнозинството от свещениците
в епархията не крият несъгласието си с установяващата се тирания
и с още по-голямо усърдие работят за възпитанието на народа не в комунистическия,
а в православно-християнския мироглед. В борбата срещу настъплението
срещу църквата те са водени от митрополит Борис - един от малцината
висши духовници в БПЦ, непреклонили глава пред войнстващите извършители
на гонения, непознати в историята на родната църква. Борис се
обявява открито срещу тях, заради което заплаща с живота си.
През октомври 1944 г. митрополитът вече е наясно
какво носи "историческата промяна" от 9.IХ.1944 г. Получавайки
съобщението, че "внушителна група свещеници от Софийска област,
околията и провинцията, въодушевени от историческия акт, извършен
на 9.IХ.1944 г.", се събрали и избрали временно управително тяло
на Свещеническия съюз, "законно утвърдено от НК на ОФ", въобще
не се поколебава да даде ясното указание на свещениците в епархията
да не се присъединяват към отечественофронтовския съюз. В обкома
са вбесени, че митрополитът се противопоставя на опита на компартията
да овладее църквата и църковните дела и го обявяват за враг № 1 на
"народната" власт в Пиринска Македония. Със забраната
си Борис проваля планираните околийски събрания за избор на нови
братствени настоятелства, с предварително спуснатата инструкция
"лицата в тях да бъдат добри работници и привърженици на новите
народовластни разбирания и идеи".14
Неподвластният на външни внушения Борис е
открит противник на установяващата се комунистическа диктатура.
Едно след друго следват смелите му напътствия за най-икономично
използване на оскъдните средства - не за съмнителни "помощни"
акции на ОФ, а приоритетно за учащи се, крайно нуждаещи се, или както
сам ги нарича "изпаднали в нужда лица"; да не се признават
отечественофронтовските бележки при утвърждаване книжата
на новообразуваните християнски братства; за запазването
на всички енории, които да се ръководят от добри свещеници.
"Това ще радва най-много нас" - заключава Борис.15 Постоянни и пословични са грижите
му за изграждането на нови храмове, за издирване на младежи за Семинарията,
за посвещаване в духовен сан на "благопристойни, благонравни,
благочестиви и боголюбиви" младежи. Постоянни са и напътствените
му инструкции срещу опитите за вмешателство в църковните дела.
"Свещен и неотменим дълг, а в сегашното време повелителен и
крайно належащ дълг на пастирите в църквата Христова е да наставляват
ревностно и неуморно своето паство в спасителните истини на
Христовата вяра не само чрез живото устно слово, но и чрез религиозно-просветната
книжнина... с ревност и постоянство, ОСОБЕНО В СЕГАШНОТО ВРЕМЕ."16 Такъв е отговорът му на нестихващите
ОФ искания свещениците да бъдат "в помощ на ОФ за... проагитиране
между населението на ОФ власт". Отказът му е придружен с уточнението,
че свещениците могат да участват дейно само в благотворителни и
нравствено-културни обществени дейности. Не понася да се обръщат
към повереното му църковно ведомство като към поделение на обкома
с обръщението "другари" и други подобни комунистически
нововъведения извън рамките на общоприетите и общоизвестни
средства за официални контакти. Тъкмо затова нарежда: "За
да се избегнат всякакви недоразумения и за да има коректност и
яснота в отношенията, за в бъдеще да се осъществяват само официални
писмени отношения със светската власт и светските учреждения.
Същото да се изисква и от тяхна страна." Нещо повече - още
по-категорична е забраната му от април 1945 г. свещениците да се
месят по какъвто и да е начин в политическия и партийния живот и
да членуват в която и да е политическа партия. "Те ще трябва
да се занимават само със своята чисто църковна и пастирска служба,
като се стремят да бъдат на дело истински народни пастири, обичани и уважавани от всички
свои енориаши"- напомня Борис.17 През април 1948 г. той отново реагира на
поредния напън за въвличане на духовниците в акции за подкрепа
на властта. "За да имат духовните лица доверието на всички
вярващи, не бива да членуват в отделни политически партии и в единната
обществена организация на ОФ" - указва митрополитът. Протестира
и се тревожи, че "учащите се не идват на богослужение поради
външно вмешателство". Добре знае откъде идва това вмешателство
и се радва на факта, че "неорганизирано все пак децата посещават
редовно църквата". А още по-радостен е, че въпреки "умишлените
пречки, възрастните все повече и повече посещават особено много
църквата".19
Митрополитът се противопоставя на опитите
за спиране на часовете по вероучение. Ефикасни са мерките му за
тяхното провеждане през 1944 - 1945 г. А когато ги премахват от училищните
програми, възлага на енорийските свещеници да се заемат изцяло
с религиозно-нравственото обучение на децата. За резултатите
от акцията Епархийският духовен съвет констатира: "За голяма
наша радост навсякъде в градовете и селата родители и деца с готовност
и любов към родната църква се отзоваха на отправения апел при откриването
на църковните енорийски училища."20
Да се обявиш през мрачната 1945 г. в защита на осъдени
"народни" врагове, е доста дръзко и опасно, но това се
прави от митрополит Борис. Когато комунистите организират какви
ли не помощни акции, той организира акция в помощ на семействата
на осъдените от "народния" съд свещеници. Началото на акцията
поставя с нарочен апел от 9 май 1945 г.
до архиерейските наместници.21 Инициативата му се радва на всеобща
подкрепа. До декември 1945 г. на семействата на осъдените са раздадени
98 536 лв. В акцията с по над 200 лв. месечно участвуват всички свещеници
от епархията - факт, който няма аналог в други райони на страната.
От началото на 1945 г. са факт първите опити за затваряне
на църковни храмове, за тяхното вандализиране, за заграбване
на църковни имоти. "За нуждите на здравеопазването" по
насилствен начин се отнема епархийският църковен дом в Свети
Врач.23 Нескрити са апетитите
към сградния фонд в митрополитския център Неврокоп. Когато комунистите
разбират, че предстои преместване службите на Митрополията в
областния център, замислят отнемането на епархийския църковен
дом в Горна Джумая, прогонването на митрополита. Антимитрополитската
акция започва от страниците на комунистическия официоз "Работническо
дело" със статията "Един недостоен служител на Българската
православна църква". Обвиняват го, че по време на служба в с.
Крупник на празника на св. Климент Охридски /8.ХII.1946 г./ бил славославел
имената на цар Борис III и царица Йоана. "Една свръхклеветническа
бележка" - така окачествява статията Борис. Възмутен от долнопробната
клевета, пояснява, че по време на тази служба наистина е споменал
имената на "св. равноапостолни цар Борис, покръстителят на
българския народ и на преподобнаго отца, нашего Йоанна Рилскаго
чудотворца". Чувайки тези имена, обяснява той на главния редактор
на "Работническо дело", доносчикът Георги Андонов
/член на БРП /к/ в с. Крупник/ е "заключил самодоволно, че поменаваме
царицата Йоана и цар Борис III". Сочейки, че клеветникът явно
е непросветен човек, Борис пита: "Нима в редакцията на този
пръв меродавен български вестник не е имало никой, който малко да
помисли и съобрази... да се увери в истината?"24 Официозът не публикува исканото опровержение.
Вместо това още повече се засилват издевателствата над православната
църква в Пиринска Македония. Красноречив пример са опитите да бъде
конфискуван епархийският църковен дом в Горна Джумая, предоставен
доброволно от Борис в началото на 1945 г. на съветските представители
на Съюзната контролна комисия. "За да улесня в тяхната важна
мисия и живот представителите на братския руски народ и да изразя
своето внимание и своята почит към тях" - са основанията на Борис
за проявеното гостоприемство. По същата причина им предоставя
и служебния си автомобил.25 Руснаците се застояват в църковния
дом почти три години. Поради това се отлага преместването службите
на Митрополията от Неврокоп, спира работа и епархийската свещоливница,
Митрополията е лишена от значителни приходи. Притеснен от създалото
се положение и от сведенията за апетитите на обкома към сградата,
на 12 май 1947 г. митрополит Борис пише до председателя на Съюзната
контролна комисия в София генерал-полковник Бирюзов: "Сега,
от някое време насам се носят слухове, че ръководните лица на РП
/к/ в Горна Джумая са решили веднага след като г-н Смирнов си замине,
да вземат по някакъв начин нашия епархийски дом за свои партийни цели.
Вместо благодарност, да се готви посегателство върху тоя наш дом,
това би било нечувано насилие." Писмото му завършва с молба
за съдействие сградата на църковния дом да бъде върната на законните
й собственици.26
Подобни молби Борис отправя още до представителя
на СКК в Горна Джумая капитан Смирнов, до представителите на Руската
православна църква в София, до местните властници. На 16 май с.
г. Бирюзов го уведомява, че се е разпоредил домът да бъде предаден
единствено на него.27 Въпреки писменото уверение, тревогата
на Борис основателно нараства. Затова в писмо до областния директор
от 22.IХ.1947 г. изразява надежда, че няма да се изпълни замисленото
"посегателство върху епархийския църковен дом".28 Капитан Смирнов предава сградата на
упълномощени Борисови представители, но минути след заминаването
му домът се запечатва от нарочна комисия. "Заключете ключовете
и никому не ги давайте, правим постъпки пред правителството"
- нарежда Борис от София.29 Не помагат и изпратеното до областния
директор протестно писмо, и многократните устни молби да се
спре това нечувано по думите на митрополита издевателство. Вместо
отговор последва насилствено изземване на ключовете от милицията.
Вече не са тайна намеренията в сградата да се настани областният
партиен комитет, за да може от най-високото градско място да управлява
"по-добре"...
Митрополит Борис прави всичко, за да върне сградата.
Пише навсякъде, включително и до Г. Димитров. В молбите си сочи,
че е "дълбоко наскърбен от неоправданото насилие над народната
ни църква", че става въпрос за "недобронамерени домогвания"
на отговорни фактори от средите на БРП /к/, черпещи "насърчение
от досегашното историческо присъствие на съветските представители",
и предупреждава: "...всяко посегателство върху тоя дом със
свещено предназначение ще бъде светотатствено насилие и не може
да не предизвика негодувание и ропот у християните, у всички съвестни
люде".30
Борис успява в усилията си да спаси епархийския
дом, защото на 8.ХI.1947 г. Министерският съвет решава сградата да
се върне на Митрополията, и то незабавно.31 Вместо да изпълнят решението, комунистическите
управници в Горна Джумая замислят поредната си гавра. На
5.III.1948 г. партийна комисия обхожда имота и обявява, че на мястото
ще се строи открита лятна къпалня. Следва поредният остър протест
на Борис, в който се казва: "Да се строи открита лятна къпалня
и плаж върху мястото на дома, би било тежко посегателство върху
един църковен имот, поругание на едно църковно народно учреждение,
мъчителен удар против Неврокопската епархия и народната ни църква."32 За кой ли път вече той сочи, че единственият
разумен изход е връщането на дома на неговите законни собственици.
Гласът му и този път остава глас в пустиня. На 19
юли с. г. следва нов митрополитски протест по повод на одобрения градоустройствен план с предвидено
изграждане на лятна къпалня с плаж на мястото на епархийския
дом. Подобни протести се изпращат и до висшестоящи инстанции.33 Решимостта, с която митрополитът
брани църковното имущество, е възнаградена. Местната комунистическа
управа не се решава да осъществи налудничавия си проект. Опазено
е църковното имущество и доверието в Митрополията. За християните
тя е символ на надежда и упование, защото се вижда, че все още има
преграда пред безбожните попълзновения на властващите. Многократно
се умножава и авторитетът на Борис като уважавана и видна личност
в региона.
Подчертано антикомунистическата дейност
на Неврокопския митрополит за времето след преврата от 9.IХ.1944
г. изважда през лятото на 1948 г. от равновесие вече съвсем неприкритите
му врагове от комунистическата организация. Убедили се, че няма
да го сломят и да го принудят да сведе глава, комунистите решават
да го отстранят от епархията на всяка цена. За тази цел от юни с. г.
околийският комунистически комитет в Неврокоп предприема
гнусна клеветническа кампания срещу него, целяща да го представи
и разобличи като най-опасен за властта враг. "От това много високо
място" /по думите на Борис/ се изпраща поредното клеветническо
донесение до министър-председателя Г. Димитров. Твърди се, че митрополитът
спъвал... младежкото бригадирско движение, забранявайки участието
на свещеници в трудовите бригади. На свещеническа околийска конференция
Борис бил засегнал "личността на най-важното лице на
НРБ", за когото бил казал "анатема". А при обиск в митрополитския
дом била намерена книгата "Моята борба" на Хитлер и
"други книги".35
Комунистическият печат подема клеветническата
кампания. В. "Народен спорт" пише, че епархийският дом бил
"една от вилите" на владиката, затова било най-добре той
да се превърне в дом на физкултурниците.36 Обвиненията срещу Борис, взети от споменатото
по-горе писмо до Г. Димитров, се публикуват във в. "Народна
младеж".37 Напразни
остават усилията на митрополита да опровергае клеветите "в
името на истината и за честта" на вестниците.38
Вместо да бъдат публикувани опроверженията
му, Борис е привикан при директора на изповеданията в Министерството
на външните работи. Пълномощният министър Д. Илиев му чете писмото
до Г. Димитров и иска обяснения за "противонародните митрополитови
деяния". Връщайки се в Неврокоп, Борис пише последния си разобличителен
протест обяснение, с който по достоен начин отхвърля всички
"умишлени заблуди и клевети". "В това отношение - посочва
той – след 9.IХ.1944 г. започна в Неврокоп едно истинско надпреварване
от някои безразсъдни и злонамерени люде. Какво ли не говореха,
че и още говорят тези клеветници, които шумно и фанатично разнасяха,
че в Св. Неврокопската митрополия се крият големи престъпници,
търсени от властта, че в нея са изпокрити и складирани какви ли не
оръжия и пр. Направени бяха многобройни обиски и като не се намери
нищо никъде, изпокъртени бидоха дъски по тавана и подове... Няма
да споменаваме нищо за непоносимите издевателства, които извършиха
над Св. Неврокопската митрополия самозабравили се люде и които
изложиха тежко новата власт".39 В протеста се сочат и авторите на клеветническата
кампания - хора с "тъмен произход", "непрояснени люде"
от средите на управляващите комунисти, съчиняващи клеветите
и заплахите "преднамерено по определен план за постигане
на определена цел", а тя според него е "да уязвят църквата,
църковните учреждения и духовното звание, да обсебят някои църковни
сгради". "Те смятат - заключава Борис - че ако бъде някак
злепоставен и направен невъзможен Що се отнася до физическия извършител
на убийството, всичко е вярно. Едва ли обаче следва да се приемат
за достоверни идеите относно мотивите на убиеца. Публична тайна
още тогава, а и до днес е, че убийството на Неврокопския митрополит
Борис е дело на комунистите, а Стаменов е само маша в техните ръце.
Всички живи свидетели и съвременниците на това злодейско убийство
са категорични в отговора си: "Убиха го комунистите, защото
не им се продаде!" Единственият достоверен документален източник,
в който е описано самото убийство, е протокол от заседанието на
Неврокопския епархийски духовен съвет от 12.ХI.1948 г., съставен
в присъствието на архиерейските наместници от всички духовни
околии под председателството на набързо назначения наместник
на опразнения митрополитски престол - Пловдивския митрополит
Кирил.
На Димитровден (8.ХI.1948 г.), в деня на своята
60-годишнина, Митрополит Борис служи в църквата "Св. Димитър"
в с. Коларово. Там той произнася слово за св. Димитър. "И дълго,
отчески наставляваше богомолния народ в истините на спасителното
Христово учение. С прости като истината думи, в които блести тяхната
божественост, той поучавал вярващите как трябва да живеят, за да
дадат смисъл и цена на своя живот. На старата мъдрост, че стойността
на човешкия живот зависи от духовно-нравственото съдържание,
което човек може да му даде, Високопреосвещений Борис дава християнска
дълбочина. Завършващата му мисъл е, че не трябва да се боим от
смъртта, а трябва с добър живот да се подготвим за нейния час"
- това са записали в споменатия протокол участниците в заседанието.44 Изниква въпросът: какво означават
Борисовите слова? Без съмнение той е знаел за издадената му смъртна
присъда. Неговото слово е и послание към убийците, че не се страхува
от тях, че е готов да посрещне смъртта с открито чело, че се е подготвил
за нейния час, защото е водил добър, изключително почтен и в служба
на църквата и народа си живот... И още: "Никой не е чул (освен
Бог) - четем в посочения протокол - какво са си говорили" (Стаменов
и Борис - бел. авт.)45. Чули се само петте изстрела...
Християните в епархията са потресени и уплашени
от мерзкото убийство. Уплашени са обаче и подбудителите му. Затова
бързат да пуснат в обръщение готовата версия за "убиеца алкохолик
и криминален тип" и вземат изключителни мерки за сигурност срещу
евентуално недоволство, защото добре знаят, че едва ли ще успеят
да скрият истината за убийството. Едно от доказателствата, че
вярващите не се колебаят относно моралните убийци и подбудителите,
е фактът, че нито една ръка не се насочва след подсказаната идея
за мъст над физическия убиец.
"Потресени и развълнувани бяха всички
християни в Неврокопска епархия и в цялата ни църква, защото
по такъв начин и в нечаян час, когато бе много потребен на църквата,
напусна достойното поприще Високочтимия и любим Митрополит
Борис" - споделят архиереите по време на споменатото заседание.46 И това е истина. Доказва го и извършеното
на 11 ноември 1948 г. погребение на митрополита в двора на църквата
"Св. Богородица" в Горна Джумая. Въпреки заплахите и взетите
изключителни предохранителни мерки неизброим е потокът от хора,
дошли да се сбогуват с него при пренасяне тленните му останки от Коларово
в Горна Джумая. Дължимата почит му отдават членове на Светия синод,
свещеници от епархията и страната. Хиляди граждани със сълзи на
очи изслушват словото на Русенския митрополит Михаил за живота
и заслугите на Борис.
В подкрепа на твърдението, че убийството е
дело на комунистите, има и други доводи. Случайно ли е, че активистите
на околийския партиен комитет в Неврокоп искат да се потърси сметка
от митрополита за минали негови прояви, свързани с крайно отрицателното
му отношение към комунистическите идеи и техните носители в
околията през 20-те и 30-те години.47 Защо все още се търпи човекът, "извергът",
наричал комунистите "отрицателни разрушителни елементи",
а опазилите се от "комунистическата зараза" сочел за
пример като "миролюбиви и честни, будни и родолюбиви".
Ще си спомнят, че е окачествявал комунистическите идеи като
"пакостни", че техни изразители са "много съмнителни
люде", че комунистите са "недостойни и непочтени, лукави
и жестоки", "крайно вредни за държавата и българската националност".
Ще си спомнят, че Борис е водел идейна борба срещу "заслепените
селяни комунисти", "отявлените учители комунисти",
срещу "заразените от комунистическия фанатизъм", т. е.
срещу самите тях, и ще искат мъст.
Случайно ли е, че физическият убиец на Борис получава
смешно ниска присъда - седем години затвор, от които излежава
само няколко в Горноджумайския затвор при лек режим - занимава се
с отглеждане на лозя в околностите на Горна Джумая. Не е ли това
награда и справедлива ли е присъдата на фона на издадените от
"народния съд" в този край десетки смъртни присъди, в преобладаващото
си мнозинство за деяния, които едва ли могат да се окачествят за
много по-престъпни от убийството на митрополит!? Случайно ли е,
че делото на Стаменов се гледа при закрити врати и от него не се пази
никаква документация?
През 1948 г. по инструкция на централното комунистическо
ръководство чрез НК на ОФ се предприема курс към поставяне на
Българската православна църква и нейното ръководство по всички
нива в подчинено на партията държава положение. Целта е църквата
да бъде поставена в услуга на стратегията за изграждане на комунистическо
общество. Сериозно препятствие обаче се явява Негово Блаженство
тогавашният екзарх Стефан. Принуждават го да даде оставка и е освободен
под предлога "тежко здравословно състояние" и "някои
важни съображения от чисто църковен характер."48 Комунистическото ръководство се
погрижва да изолира сваления екзарх, затова го изпраща на
"лечение" в лагер като изселен.
Известни са и съображенията, довели до инсценираната
промяна. Нужни са нов църковен устав на БПЦ и нов екзарх - удобни за
целите на комунистическата управа. Естествено е, че за изпълнението
им трябва да се отстранят и останалите висши духовници, които
биха били сериозно препятствие за това. А след Екзарх Стефан вторият
по авторитет и не без шансове да бъде избран за екзарх безспорно е
Неврокопският митрополит Борис...
Че убийството на Борис си е чисто комунистическо
дело, доказват и развилите се след това събития и промени в Неврокопска
епархия и БПЦ. Назначеният броени часове след убийството за Неврокопски
митрополит - Пловдивският митрополит Кирил, идва само
един-единствен път в Горна Джумая на 12.ХI.1948 г., за да участва в споменатото
по-горе заседание на Епархийския духовен съвет.
Що за човек и божи служител е Пловдивският митрополит
Кирил, от кого и с каква задача е изпратен, става ясно от единственото
му "напътствено" слово, произнесено от него тогава:
"Негово Високопреосвещенство в едно пространно слово
разгледа въпроса за отношението между църквата и държавата и
по-особено се спря върху отношенията на енорийския клир към светската
власт при конкретните условия на нашия живот. Той изтъкна, че с историческа
необходимост се преминава към нов обществен строй, именно към социализъм...
Служителите на църквата, които се вдъхновяват от високите начала
на християнското учение за Царството Божие, трябва да имат положително
отношение към този стремеж. Ето защо те трябва да подкрепят усилията
за изграждане на нов обществен строй. Не бива да се смущаваме от
това, че представителите на днешната власт са във философско отношение
материалисти..." Всичко това Кирил ще нарече "полезно
сътрудничество с държавата за благото на нашия народ..."49 Изглежда, че и сам не си е вярвал, но е
безспорно другото - намерен е човекът, който предава църквата и
нейните свещенослужители в ръцете на комунистическата управа.
Известни са и печалните от това предателство резултати за БПЦ и
българския народ, но пък Кирил ще бъде награден - ще бъде "избран"
за първия български комунистически патриарх. Вече няма препятствия
за повсеместната намеса на партията държава в църковните дела.
От 1949 г. те във всички случаи се решават с "бащинския" надзор
на БКП навсякъде и във всичко. Особено печални след убийството на
Борис и обществения прокомунистически преврат в БПЦ са последиците
за Неврокопска епархия. Вече няма кой да спре насочените срещу
църквата пипала на партийната хидра. Окръжното на покойния Борис,
забраняващо на свещениците да членуват в политически партии и
"единната" ОФ организация, се отменя. По енориите се разпраща
мечтаната от комунистите директива свещениците "...да дават
пълна подкрепа на ОФ власт."50
Отсега нататък който не се подчини на инструкцията,
ще го застигат уволнение, гонения, лагер или изселване. Започната
е поредната процедура, целяща обезлюдяване на църковните храмове.
Най-сигурно това ще стане, ако бъдат прогонени на "сигурно"
място всички вироглави "буржоазни" попове. Затова на
тежка принудителна работа в трудов лагер в с. Ножарово, Тутраканско,
е изпратен протойерей Мирон Хранов от Горна Джумая. Масова и
най-удобна мярка за "превъзпитание" се оказва изселването.
Това е годината, през която от Пиринска Македония се изселват хиляди
хора. В списъка на изселените са и свещениците Трифон Симидчиев
(игумен на манастира "Св. Георги", Неврокоп), Никола Попиванов
(с. Балдево), Михаил Хаджииванов (с. Капатово), Василий Шумарев
(Неврокоп), Димитър Николов (Кулата), Трифон Симидчиев (с. Горняне),
Марко Кузманов (с. Селище), Михаил Златков Димитров (с. Сестрино),
Йоаким Димитров (с. Ладарево), архимандрит Климент Кьосев (Горна
Джумая), Пано Шемерлиев - главен счетоводител на епархийската свещоливница.51 Освен това 27 свещеници "доброволно"
са преместени в други епархии. С надеждата, че там ще се спасят от
грозящата ги опасност от репресии, други сами напускат, "доброволно"
се разпопват. Мнозина отново са бити, сплашвани. Забраната да се
посещават по какъвто и да е повод църковните храмове е повсеместна.
През началото на 1950 г. се прави преглед на списъка
на духовните и мирските избиратели в епархията, тъй като е трябвало
да се избере нов митрополит на мястото на убития Борис. Прави се
тревожната констатация, че такива почти не са останали, защото
както ясно се сочи, те са избити, в затвора, в лагери, изселени,
напуснали "доброволно"... Епархийският съвет изразява
тревогата си, че много от енориите вече са без свещеници, а някои
дори са изцяло обезлюдени. Поради това се засилват и кощунствените
посегателства над църковното имущество, повече от 30 са затворените
храмове.52 Затварянето на храмовете
е предпоставка за тяхното разграбване и вандализиране, толерирано
от властниците.
Управниците не се задоволяват само с изброените
по-горе действия за обезличаване и ликвидиране на Митрополията.
Те толерират и оскверняването на гробове. Нагло, предизвикало
всеобщо отвращение сред християните е кощунственото и варварско
разрушаване гроба на Втория Неврокопски митрополит Макарий (в
двора на църквата "Св. св. Кирил и Методий" в Неврокоп) от
нарочно изпратен милиционер.53 Дръзкото милиционерско деяние се извършва
пред очите на смаяните и възмутени ученици от местната гимназия...
И това е става в "свободната" от турско и гръцко робство
българска държава. Извършителите му не са били нито турци, нито
гърци, а комунисти.
На фона на потресаващите светотатствени извращения
с духовенството и църковното имущество все пак има един малък,
но светъл лъч. През 1949-1950 г. в Софийската духовна семинария учат
22-ма младежи от Пиринска Македония, а други 7 - в Пловдивската.54 Въпреки неистовите усилия на партийните
секретари по населени места да не се изпращат деца в Семинарията,
притокът им не секва и през следващите години. Останалите в епархията
шепа клирици - Борисови ученици, и новопостъпилото младо попълнение
не се предават. През следващите десетилетия работят при изключително
трудни условия. Основният им стремеж е да съхранят малкото, което
е останало след тоталния петгодишен погром, с надеждата, че ще
дойдат по-добри дни, когато най-младата българска митрополия ще
се освободи от кощунственото комуно-фанариотско "бащинство"
и ще възкръсне от пепелищата, за да се възроди.
* * *
Потресаващи, печални, тъжни и срамни са фактите
от разгледания петгодишен период (1944 - 1949 г.) от историята на
100-годишната Неврокопска епархия. Факт е, че тези години не могат
да се нарекат свободни дори и в условията на установената българска
държавност в този регион от 1912 г. По-свободни в сравнение с тях
са даже 18-те години от нейното съществуване в пределите на турската
държава. Удобно или не, всичко това трябва да бъде казано, да се
знае и помни. Потребно е, защото православният българин трябва
да знае, че най-големият неприятел и ликвидатор на църквата в историята
ни са комунистите и тяхната идеология, а най-добър пример за това
са неопровержимите факти за кощунственото, светотатствено
и ликвидаторско отношение към най-младата българска митрополия,
към най-заслужилата за опазването на българския род и държава българска
институция - Българската православна църква. И това не са само
думи, защото дори и турците са се държали много по-благосклонно,
почтително и доброжелателно към нея, нейната дейност и потребност.
Б Е Л Е Ж К И
1. Окръжен държавен архив - Благоевград (по-нататък
само ОДА), ф.1122, оп.2, а.е. 50, л.1-8; също ф.198К, оп.1, а.е.216, л.74-82.
2. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.51, л.7-24; а.е.228, л.8-11;
а.е.165, л.56.
3. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.228, л.113, 118 (гръб),
123-124.
4. Пак там, л.113, 123-124, 128; а.е.211, л.3-13.
5. Пак там, а.е.228, л.128, 132, 257; а.е.211, л.1-13.
6. Пак там, а.е.228, л.181, 236-237.
7. Пак там, л.100-202.
8. Пак там, л.131, 175-181, 201.
9. Пак там, л.165-166.
10. Пак там, л.101 (гръб).
11. Пак там, л.169.
12. Пак там, л.108, 118 (гръб), 158, 170, 183, 185.
13. Пак там, л.170, 175, 200, 257, 285.
14. ОДА, ф.201К, оп.1, а.е.3, л.2; ф.198К, оп.1,
а.е.228, л.103, 108, 134-135, 205-207,
223; а.е.209, л.63-68, 81 и др.
15. ОДА, ф.228К, оп.1, а.е.132, л.205; а.е.155, л.13;
ф.198К, оп.1, а.е.223, л.123.
16. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.228, л.101, 138, 177-178,
201; а.е.218, л.28.
17. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.218, л.47-48; а.е.216,
л.8,48; а.е.228, л.221; ф.208К, оп.1, а.е.8, л.132.
18. ОДА, ф.230К, оп.1 а.е.141, л.112; а.е.150, л.6;
ф.198К, оп.1, а.е.228, л.214.
19. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.221, л.1 и сл.
20. Пак там, а.е.141, л.71; а.е.215, л.7, 40; а.е.36,
л.86.
21. Пак там, а.е.211, л.11.
22. Пак там, л.13-92; а.е.228, л.123, 124, 145, 159.
23. ОДА, ф.233К, оп.1, а.е.35, л. 70, 75, 165, 168;
ф.198К, оп.1, а.е.228, л.1 и сл.
24. Окръжен партиен архив - Благоевград (по-нататък
само ОПА), ф.5, оп.4, а.е.6, л.30-31; в. Работническо дело, бр. 8 от
12.I.1947 г.
25. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.222, л.3, 68.
26. Пак там, л.68-69.
27. Пак там, л.70-73.
28. Пак там, л.43.
29. Пак там, л.23, 34, 40, 67.
30. Пак там, л.7-9, 24-25, 29, 34.
31. Пак там, л.10.
32. Пак там, л.16-17.
33. Пак там, л.11-16.
34. ОПА, ф.5, оп.4, а.е.6, л.27-29.
35. В. Народен спорт, бр. 345 от 24.V.1948 г.
36. ОПА, ф.5, оп.4, а.е.6, л.30 (гръб).
37. В. Народен спорт, бр.48 от 12.VI.1948 г.
38. ОПА, ф.5, оп.4, а.е.6, л.30.
39. Пак там, л.31.
40. Пак там, л.32.
41. Пак там, л.31-32.
42. В. Пиринско дело, бр. 46 от 15.ХI.1948 г.
43. В. Македония, бр. 6 от 14.II.1992 г.
44. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.228, л.227-229.
45. Пак там.
46. Пак там, л.227-229, 236.
47. Пак там, а.е.161, л.19, 21-23, 30.
48. ОДА, ф.230К, оп.1, а.е.150, л.2.
49. ОДА, ф.198К, оп.1, а.е.228, л.227-229.
50. Пак там, а.е.216, л.48.
51. Пак там, а.е.228, л.234, 251.
52. Пак там, л.199-200, 214, 232, 234, 239-242, 256,
257, 263, 270 и др.
53. Пак там, л.242-243.
54. Пак там, л.243-255.
Кризата в нашето училище
1. Кризата в душата на нашия народ
Нашият народ прекарва тежки дни. Той е подхвърлен
на големи изпитания и стои пред още по-големи опасности. Неговият
социален строй е подновен, неговата държавна сигурност застрашена,
неговото национално чувство притъпено, неговата човешка съвест
приспана. Във всички области на неговия живот се чувствува една
мъчителна криза., Обаче, най-тежка, почти съдбоносна, е кризата
в душата на българския народ. През всичкото време на своето съществуване
нашият народ понасял много тежки удари и претърпявал страшни страдания.
При все това, той е оставал почти всякога здрав и невредим и се е запазил
като нация в продължение на вековете. Той е могъл да преодолява изпитанията
и превъзмогва опасностите само затуй, защото неговият дух е бил
здрав., бодър, твърд и непобедим. Сега, обаче, душата на нашия народ
е болна и недъгава. Заблудени синове на нашия народ дигнаха отцеубийствена
ръка и израниха неговата душа. Престъпни ръце вляха смъртоносна
отрова в тая душа, която сега се разяжда и разлага. А щом един народ
се разяжда и разлага вътрешно, неговата гибел става почти неизбежна.
Най-големите врагове на нашия народ, негови собствени
рожби , посегнаха на най-ценното съкровище и най-великата сила,
който той имаше: посегнаха на неговата вяра, - оная божествена
творческа сила, която издига човека и човешкия дух до Бога и го
прави твърд и непобедим, богоподобен и възвишен. Най-напред те разклатиха
неговата вяра в Бога, а след това неминуемо биде разклатена и неговата
вяра в себе си. Те го откъснаха от бога и от всичко божествено в
живота и в света. Те го откъснаха от най-доброто, правдата, човещината,
любовта, истината, добродетелта, светостта и въобще от всичко
възвишено и светло в тоя живот. Най-напред те сподавиха неговото
религиозно чувство, притъпиха неговата съвест и създадоха в
неговата душа едно безразлично отнасяне към най-великите религиозни
и морални ценности. Заличена биде разликата между добро и зло,
истина и лъжа, любов и омраза, правда и безправие, добродетел и
порок, чест и безчестие. Някой самонадеяни и полуинтелигентни
хора у нас пожелаха да застанат отвъд доброто и злото, и се опитаха
да направят преоценка на ценностите. Всъщност настъпи пълно обезценяване
на ценностите, защото безразличието е невъзможно за човешката
душа. То не може да бъде трайно нейно състояние. То е само преход
към друго настроение. След индиферентизма, след безразличното
отнасяне към най-великите - религиозно-нравствените ценности
на човешкия дух, у човека настъпва неизбежно едно предпочитане
на злото пред доброто, на лъжата пред истината, на злобата пред любовта,
на безправието пред правдата, на порока пред добродетелта. Защото
ние можем да бъдем или с доброто или със злото, - или с истината или с
лъжата, - или пък нито с едното, нито с другото. Няма среден - безразличен
път, по който бихме могли да вървим. Това е неумолим закон в религиозно-нравствения
закон на човека.
По тоя гибелен път тръгнахме и ние като народ.
Обаче, процесът на разложението и падението не спря до тук. Той вървеше
неудържимо към своя естествен край. Настъпи пълна превратност в
разбиранията и преценките. Явиха се у нас хора, които започнаха
да считат доброто за зло и злото за добро, - истината за лъжа и лъжата
за истина, - правдата за безправие и безправието за правда, - добродетелта
за порок и порока за добродетел, - честта за безчестие и безчестието
за чест! Това е най-голямото падение , до което може да стигне човекът,
- падение, при което в него не остава почти нищо човешко.
Щом човек се откъсне от Бога и от всичко възвишено
и светло, той полита от висините стремглаво надолу към бездната
на разрушението и смъртта и загива, ако не се стресне и се върне обратно
към първоизточника на живота, към Бога. Процесът на падението е
единен. Най-напред човек, щом се отрече от Бога, става топлохладен,
безразличен, след това равнодушен, след това бездушен и най-подир
безчовечен. А щом човекът изчезне у човека, на неговото място се
събужда звярът. Изгубването на вярата, - оная тайнствена сила ,
която ни свързва с Бога и с всичко възвишено и светло, влече неизбежно
след себе си и изгубване на човещината, изгубване на човешкия и
божествения образ в човека. Обезверяването води неминуемо
към озверяване. Това е неумолим естествен закон в нравствения
мир, тъй като са неумолими всички естествени закони в материалния
мир.
Когато след чудовищното злодеяние в катедралата
"Св. Неделя", бидоха заловени различни тайни документи
на някои разкрити конспиративни организации, намерено биде и
едно окръжно, в което между другото се даваха следните наредби:
"Когато се срещнете с нашите противници,
унищожавайте ги без милост и без пощада! Бъдете жестоки и безпощадни
и оставете настрана хуманността, човещината и други тем подобни
дивотии!".
Значи направо се препоръчва и заповядва жестокостта
и безчовечието, а хуманността, човещината се обявява за дивотия!
Наистина, по-страшно падение за човека е невъзможно! До такова
безпримерно падение никога досега не е идвал нашият народ. Подобна
чудовищна проява няма в живота на никой друг народ. Незнайно и нечуто
до сега е да се проповядва открито жестокостта, безчовечието
и зверщината едва ли не като цел на живота! Това е тържество на демонизма,
- тържество на оная тъмна сила, която иска да разруши всичко човешко
и божествено в човека и да възцари в него демона!
Тая страшна катастрофа в душата на нашия народ,
много по-страшна от всички катастрофи в неговия външен живот и
външни съдбини, не дойде наведнъж. Тя не е последица от тежките
удари и страдания, които понесохме в последно време. Тя бъде отдавна
подготвена, разви се като дълъг естествен процес и настъпи постепенно.
Изпитанията само помогнаха да се развие по-скоро и се разкрие
по-ясно процесът на вътрешното разложение у нас. Страданията сами
по себе не разлагат и не разрушават. Напротив: не проясняват, облагородяват,
и издигат здравия човешки дух, като увеличават неговата жизнена
сила и творческа енергия. И други народи понесоха удари, може би
много по-тежки от нашите, обаче, те останаха бодри и несъкрушени,защото
имат здрав творчески дух, проникнат от несъкрушими религиозно-нравствени
сили. Само ние, българите, изгубихме под ударите своето душевно
равновесие и се надвесихме над бездната, защото нашият дух е разяден
от червея на съмнението и безверието, на враждата и озлоблението,
- защото ние, като народ, сме останали едва ли не без вяра и без Бог,
без надежда и опора, без духовни сили и морални ценности.
2. Недъзи в нашето училище
Религиозно-нравствената - а редом с нея и националната
катастрофа на българския народ биде подготвена от много страни
и много фактори. Най-много, обаче, в това отношение биде извършено
чрез нашето училище и нашата погрешна просвета, чрез нашата гибелна
училищна и просветна политика. Никой искрен и съвестен човек
не може да отрече това. До преди някое време никой не смееше да посочи
направо недъзите в нашето училище и нашето учебно дело, защото
то се считаше за съвършено и неприкосновено - и то най-много от
ония, които подмолно го разрушаваха, като внасяха в него дух на отрицание
и разложение. Сега, обаче, за недъзите на нашето училище се говори
и трябва да се говори открито. Първият министър на просветата
след политическата промяна у нас, без да има демагогията и самооболщението
на някои свои предшественици, има доблестта, след пъкления атентат
в катедралата "Св. Неделя", да заяви в своята знаменита
реч в камарата открито и смело, че "от тридесет години насам и
в училището се разлива непрестанно страшна отрова!" Престъпление
ще бъде да си затваряме очите пред тая печална истина. Но ние трябва
да погледнем открито и смело всички. На първо място, разбира се,
трябва да се спрат над нея отговорните фактори. В нашето училище
има несметно големи недъзи, щом от тях излизат много недъгави младежи.
В нашето училище без друго има много язви, щом от тях излизат много
наранени съвести. В нашите училища се разлива сигурно много отрова,
щом от тях излизат много отровни души. В нашите училища има непременно
и много тъмнина, щом от тях излизат немалко помрачени умове.
Тежка вътрешна криза, която биде подготвена
отпреди няколко десетилетия, разяжда нашето училище и нашето
учебно-възпитателно дело. Напоследък тая криза назря и се отвори
като жива рана, пълна с отрови и зарази. В училището се трови твърде
често душата на нашата младеж, а вън от него - в дивите борби на живота
- се трови душата на нашия народ. Отравянето душата на българската
младеж и на българския народ е най-голямото и най-страшно престъпление,
което досега е било извършено на българска земя! Една престъпление,
което с нищо не може да бъде изкупено и ще лежи като вечно проклятие
върху името и съвестта на ония, които го извършиха и може би още продължават
да го вършат!
Първият основен недъг на нашето училище се състои
в това, че то само обучава, а не възпитава. То обръща изключително
внимание на ума и пренебрегва съвършено душата. То дава само познания
и не отглежда почти никакви добродетели. То развива само способностите
на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък
и сподавя топлото жизнено чувство. То взима само главата на ученика,
тъпчи я със сухи и мъртви познания, създава обикновено в нея
един хаос от истини и заблуждения, и най-често, вместо да просвети
ума, то го покрива с мрак. Нерядко то използва главата на ученика,
за да влее през нея , като през съсъд,отрова в неговата душа. По тоя начин
нашето училище, като обръща внимание само върху една способност
на човешката природа - върху ума, осакатява вътрешно детето и
води младежта към вътрешно израждане. По тоя начин то нарушава
целостта и хармонията в човешката природа и разрушава нейната
същност. По тоя начин, то нерядко създава умствени изроди и морални
чудовища. По тоя начин нашето училище разрушава също основния
принцип и унищожава крайната цел на всяко образование и всяко възпитание:
създаване цялостна и хармонична, благородна и завършена личност.
Това едностранчиво интелектуализиране на
нашето училище се дължи на тежката заблуда, че умствените способности
са най-важното нещо, че умът е всичко в човека. Умът, обаче, е само
една от способностите на човешката природа. Той не е същината
на човека. Величието и същината на човека лежи другаде: лежи в
божествената красота на неговата човечност и във величието на
неговият богоподобен и безсмъртен дух. Ум и умствени познания
могат да имат и най-големите престъпници. Един правник и законоведец
може да знае много добре какво нещо е право и какво определят законите
- и при все това да върши най-големи неправди и беззакония. Един химик
може да познава отлично свойствата на различните елементи и въобще
да има големи познания - и при все това да употреби някой от тях, за
да отрови човека. Един физик може да бъде учен човек и да изследва
сигурно действието на различните природни сили - и при все това
да използва някои от тях, за да извърши страшни разрушения. За
най-големите престъпления е потребен често пъти голям ум и не
малки познания. Какъв ум, каква съобразителност и какви познания
са потребни напр., за да се ограби една банка, въпреки всички съвременни
средства за предпазване и охрана? Ум, образование и познания
имаха и ония, които подготвиха и изпълниха сложния пъклен план
да се хвърли във въздуха катедралата "Св. Неделя", не само
за да загинат стотици невинни хора, но и за да се погребе под нейните
развалини нашето измъчено отечество! Умът сам по себе си не предпазва
от злодеяние, престъпност и поквара. Най-силен ум и интелект,
най-голяма интелигентност и хитрина има демонът. И при все това,
той вдъхва ужас и отвращение! И при все това, той е въплъщение на
най-голямото зло! Умът е велик дар на човешката природа, но той не е
нито същественото, нито най-важното в нея.
Нашето училище не само се занимава изключително
с ума и игнорира душата на детето, но върши нещо много по-страшно:
то въобще отрича душата! Това е вторият смъртоносен недъг в нашето
училище. За нашето училище е съвсем чуждо най-великото - вечното
в човека: неговата душа. То презира тая божествена същност в човека.
То признава само материята, само плътта и отрича душата. То се
стреми да заличи съществената разлика между човека и животното
и гледа да внуши на нашите младежи, че техните предци са били човекоподобни
животни и че те са от животински произход. При такива внушения, ясно
е, какъв мироглед ще могат да си образуват тези младежи и какви заключения
ще си направят те за себе си и за своя живот. Щом по същина и произход
те са съвсем близо до животните, няма защо те да стоят и по живот далеч
от тях.
Нашето училище, което външно се развива правилно
и расте нормално, тъй както расте едно здраво животно без душа,
вътрешно, в своята същина, е бездушно и мъртво. То е без положителен
творчески дух, без идеализъм и въодушевление, без високи добродетели
и благородни пориви, без далечни идеали и възвишени цели. Нашето
училище е материалистично.
Нашето училище обаче отрича не само човешката
душа: то отрича и вечния, абсолютния дух, от който човешката душа
е само дихание. Нашето училище отрича Бога. В нашето училище открито
се говори по всякакви начини против Бога и против всичко божествено
в човека и природата. Но и да не става това, щом в училището не се говори
за бога, - щом Бог е изгонен от него, значи: то е без Бог, значи: то е
безбожно. Щом Бог не се утвърждава в училището, значи Той се отрича.
Щом ние престанем да говорим в училището за Бога и душата, със самото
си мълчание ние проповядваме безбожие и бездушие. Не може да има
безразлично отнасяне. Всъщност, индиферентизмът е вече отрицание.
В душата и съвестта на човека не може да има напълно безразлично
състояние: човек или се утвърждава, или се отрича. А в нашето училище
не само че не се утвърждава, но и открито се отрича Бог. А щом се отрича
Бог, отрича се и се руши всичко божествено и велико в човека и живота,
- отрича се и се руши човекът и животът в неговата същина. Нашето
училище е атеистично.
Щом атеизмът и материализмът проникнаха в
нашето училище, те започнаха да вършат опустошения във всички посоки.
Те са тъмни сили, които рушат всичко положително и ценно, всичко
възвишено и светло. Атеизмът е демонично явление, а материализмът
- проява на животинщината в човека. И единият, и другият доведени
до последна консеквентност, означават край на всяка човечност и
всяка култура. Атеизмът отрича Бога и всичко божествено в живота
и човека, а материализмът отрича човека и всичко възвишено в
него. Атеизмът означава победа и тържество на демоничното начало,
а материализмът - победа и тържество на демоничното начало,
а материализмът - победа и тържество на животинското начало
в човека и живота. Атеизмът иска да демонизира човека, а материализмът
се стреми да го превърне в животно. И единият и другият, които имат
еднаква същина, преследват една и съща крайна цел: разрушението
на човешкия образ в човека, унищожението на човека в човека! И в
нашето училище, където материализмът и атеизмът се ширят свободно,
тези разрушителни сили преследват същата крайна цел и дават същите
гибелни резултати. Нашето училище, което отрече бога и душата,
неминуемо трябваше да отрече и човека, който е немислим без душата
и божественото начало в нея. То не познава и не признава човека.
В детето то вижда и признава само ученика и не се интересува от
човека в него. За нашето училище е непонятна най-великата цел на
всяко образование, на всяко възпитание, на всяка култура и на всяко
съществуване: съвършеният човек. Нашето училище биде обезчовечено.
Материализмът и атеизмът, от който се породиха
почти всички злини в нашето училище, се проявяват и вършат своето
разрушително дело сред обществото в определени форми. Формата
на материализма е социализмът, на атеизма - анархокомунизмът.
Корените на социализма се крият в материализма, а корените на
анархокомунизма в атеизма. Последната основа на соц;иализма
е материализмът, неговата единствена цел - материалността.
Единственият извор на анархокомунизма е атеизмът, неговата
крайна цел - демонизмът. Социализмът и анархокомунизмът, между
които няма съществена разлика, тъй както няма съществена разлика,
между материализма и атеизма, отричат в действителност онова,
което само привидно утвърждават. Социализмът отрича социалността
и руши обществото, анархокомунизмът отрича човещината и разрушава
личността. Социализмът е напълно антисоциално движение, анархокомунизмът
- напълно античовешко явление. Материализмът и атеизмът и техните
рожби: социализмът и анархокомунизмът, които в нашето училище
нараснаха до чудовищни размери и взеха образа на страхотни чудовища,
разрушиха в душата на нашата младеж почти всички възвишени идеи
и всички велики ценности. Те разрушиха религиозно-нравствените
идея или идеята за Бога, разрушиха също социално-човешката и национално-държавната
идея. След като внесоха в нашето училище духа на отрицанието и разложението,
те прогониха оттам и националния дух и се опитаха да заменят тоя
дух с духа на интернационализма и безотечествеността. По едно
време нашето училище беше стигнало до там, че в него само българският
език напомняше, че то е българско. Нашето училище беше станало безотечествено.
Не ще може да се забравят ония позорни случаи от
недавнашното срамно минало, когато български ученици освиркаха
на улицата българското национално знаме, което трябва да бъде
светиня за всеки българин, наскърбиха българската народна армия,
която е надежда и опора на българския народ и българската държава.
Но тези несвестни български ученици не бяха виновни: така ги бяха
научили техните учители социалисти и анархокомунисти.
Как чувствуват тези страшни недъзи в нашето
училище истинските българи и истинските бащи, може да се види от
едно писмо, което един баща е отправил до един столичен вестник.
Ето що пише тоя трудолюбив, съзнателен българин и грижовен баща:
"Аз пратих своите деца в немско училище не
от любов към език и култура, а от страх да не станат комунисти. Искам
децата ми да си останат добри българи. За мене то е българското
училище, което даде особената сила на нашия социализъм и комунизъм,
ако и да няма социални условия за тия учения у нас... Пиша ви всичко
това не за да защитавам чуждите училища, а за да изразя болката на
родителите, които от страх, че децата им в българските училища ще
обезбългареят, пращат ги при чужденците, искайки от тях да ги направят
добри българи.
"Еднаж не се стърпях и изругах група ученици
от търговската гимназия, които си купуваха комунистически вестници,
списания и брошури. И, за мое изумление, един от учениците (син на П.
Я., бивш кмета на Пловдив, председател на Окр. пост. комисия и пр.) ми
отговори: "Нашият директор (сега вече в оставка) ни каза да
четем тия издания, защото който минел през тази левичарска школа,
издигал се!..."
Посочваме големите недъзи в нашето училище
със скръб в душата и от голяма загриженост за бъдещето на нашата
младеж и нашия народ. Всички трябва да знаем тези недъзи и да положим
искрени усилия, за да бъдат те отстранени, колкото е възможно
по-скоро. Ние трябва да знаем как стигнахме до тези гибелни резултати,
кой извърши голямото престъпление с българското училище и какви
мерки трябва да се вземат против злото.
3. Кой създава и поддържа отрицателния дух
в нашето училище
От нашето училище ще бъде изгонено всичко, което
напомняше на Бога и душата. Най-напред биде изхвърлено религиозно-нравственото
обучение, премахната биде оная благородна творческа дейност,
чрез която се подхранват идеалните устреми в младата душа, се
пробуждат възвишените пориви в младото сърце, се влива чиста светлина
в младия ум. Религиозното обучение у нас биде оставено само в основните
училища и намалено до минимум - един час седмично, колкото да могат
някои учители да вършат гавра с него
и да употребяват дори и него като средство за антирелигиозни
цели. За IV отделение, напр., по Вероучение се предвиждат всичко
7 урока за през цялата учебна година. Но и тези 7 урока не всякога
се взимат. Често пъти уроците по Вероучение или съвсем се изоставят,
или пък се заместят с уроци по други предмети. А пък понякога има
учители, които се надсмиват и гаврят над религиозните истини,
когато преподават Вероучение. Това е обаче присмех и гавра над
детската душа. Това е престъпление над човека в детето.
Почти всички по-важни предмети в нашите учебни
заведения, особено в средните, дето няма никакво религиозно
възпитание, се преподават материалистично. В повечето наши
училища открито се проповядва материализъм, атеизъм, особено
при преподаване естествена история, биология, психология, етика
и пр.. Преподавателите по тези предмети отстъпват твърде често
от програмата, представят за научни истини различни предположения,
догадки и хипотези, втълпяват на учениците свои лични схващания
и заблуждения и пр. Но не само преподавателите по тези предмети
преподават свои лични заблуждения и разбирания. И в самите учебници,
одобрени от министерството на просветата, се излагат съвсем
ненаучни хипотези, които се заучават от учениците като чиста
наука. Това се случва най-често с учебниците по естествена история,
в които почти всякога се прокарват чисто материалистични възгледи
и съвсем едностранчиви тенденции. Разбира се, всичко това става
под благовидната форма на "чистата"наука. А за някои наши
учители и учебникари наука е само материализмът, от който се отвращават
всички велики представители на истинската наука и всички истински
просветени и културни хора. Оня материализъм, който в областта
на науката и културата означава най-низко падение на човешкия
дух, а в областта на възпитанието и нравствения живот - най-голямото
унижение на човека и почти пълното разрушение на човешката личност,
тоя материализъм, който в чужбина отдавна е изхвърлен от всякъде
и погребан като смраден леш на мъртво чудовище, биде пренесен у
нас и тръшнат в свещената сграда на училището, дето той се разположи
и в продължение на цели десетилетия пръска зловония и смрад, разнася
отвратителна зараза всред нашата младеж и причинява гибелно разложение
всред нашия народ.
Особено странно и тъжно впечатление прави и фактът,
че в нашите училища се преподават материалистично и бездушно
дори и ония дисциплини, които се занимават с човешката душа.
Тъй напр. психология, наука за душата, така се преподава, че почти
всякога се преследва целта да се дойде до заключение, чрез които
ще може да се отрече съществуването на душата. Така се преподава
психология дори и пред очите на министерството на просветата -
в столицата, дето има учители, които тържествуващи почвали и свършвали урока си с такива думи:
"няма вече Бог, няма вече душа, няма вече тайна: открита е вече
тайната на живота!" А какво е в провинцията, можем леко да си
представим, например само от следния факт: когато едно вещо и високопоставено
лице е говорило в салона на една провинциална гимназия върху религиозни
проблеми, наскочили няколко ученици, които заявили грубо, че
те, хората на науката, не признават никакъв Бог, и възнегодували
диво, че било допуснато да се говори за бога в храма на науката -
тяхната гимназия. "Нашият бог е клетвата!" - извикали те
гръмко в своята самозабрава и заслепление. Сигурно, в тая гимназия
имало и ревностни учители, които са довели своите ученици до това
безумие.
Но по-добре е поставено преподаването и на
етиката в нашите училища. Самите учебници по етика, които са написани
в отрицателен дух, показват как се преподава тоя предмет. В един от
тях се казва, напр., че нравствените норми не били задължителни
за хората, че нравствените закони могли да се сравнят със законите
на граматиката, и затова никой не можел да бъде принуден непременно
да се съобразява с тях, че нравствените правила на етиката били
задължителни толкова, колкото и изискванията за правилен правопис.
В друг учебник пък се казва, че християнската нравственост могла
да съперничи с будийската, която, значи, стои по-високо от първата,
че стоическата и християнската нравственост (които се поставят
на еднаква основа, създавали песимистично отнасяне към всичко
земно и убивали волята към културна дейност тук на земята! Наистина,
ако това невежество, което е унизително за един истински просветен
и съвестен човек, може да остане за сметка на авторите на поменатите
учебници, как ще се обясни фактът, че министерството на просветата
е одобрило такива учебници, в които се проповядва нравствен
анархизъм, се разнася отрицателен дух и се изнася срамно невежество,
учебници по нравственост, които в същност учат на безнравственост?
Така се пише в учебниците по етика. А какво може да се говори през
време на урока, извън учебника, не е трудно да си представим. На
всеки случай едно е сигурно, че етиката на нашите училища се преподава
напълно индиферентно и анархистично: всички етични системи
са еднакви и безразлични, затова можем да изберем която щем. Нравствените
закони нямат задължителна сила, затова можем да ги следваме или
не - според нашето желание. Една етическа дисциплина (наука),
която проповядва морален индиферентизъм, учи на морален анархизъм,
и не признава никакви непреходни и всеобщо задължителни нравствени
норми и никаква морална творческа сила - нито душа, нито съвест,
нито Бог, е напълно безнравствена. Такава е етиката, която се
преподава в нашите училища. На такава анархистична нравственост,
лишена напълно от морални основи и морални принципи, се учат нашите
деца в училището!
Духът на отрицанието прониква не само отделните
предмети, но и цялата училищна система, и тъй също и голяма част
от нашето учителство. За съжаление, много учители станаха провъзвестници
на материализма, атеизма и социал-анархизма, както в училището
между младежта, тъй също и всред широките народни маси. За честта
на нашето учителство, трябва да се каже, че имаше учители, които
не се поддадоха на тези разрушителни течения. Обаче, те бяха малко
и бидоха залени от общата вълна на безверието и безбожието, и изчезнаха
в нея, без да могат да укажат съпротива. С тъга ще припомним само някой
случаи, за да се види до какво заслепление и падение дойдоха някой
учители в миналото, и в какви престъпни и нечисти ръце е поверено
българското училище и възпитанието на българската младеж.
През 1904 г. учителят от с. Челопеч, Врачанско,
З. П. Т., в един реферат изтъква, че Закон Божий, като учебен предмет,
бил не само излишен, но и вреден, защото основателят на нравствения
закон Иисус Христос бил безнравствен човек, понеже той поддържал
робството. През 1903 г. на една училищна конференция в Плевен са
говорени, при мълчаливото одобрение от страна на присъствуващия
инспектор, страшни и мерзки думи против религията и Бога. През
декември 1904 година, в Разградското читалище български народни
учители извършиха такова безумно и унизително дело, което предвещаващи,
че вървим към гибел и че ще настъпят събития, венец на който бе вдигането
на Софийската катедрала във въздуха: събрани на гуляй, след една
конференция, учителите се веселили, като във веселото събрание
се явили двама учители, облечено в свещеническо облекло, и пред
присъствуващите учители и граждани кощунствували и се подигравали
с вярата, с Господа Иисуса Христа и със св. Апостоли. Казвали,
че Христос бил хвръкнал, пели на подигравка херувимската песен,
едни събличали, други обличали свещените одеяния и вършили до
насита всичко, що им хрумнало на ум, най-обидно и хулно за вярата.
През 1905 г. друг учител наредил забавление, на което поставил двама
ученици да изговарят един диалог, в който се разправяло, че Иисус
Христос бил наказан, защото крадял лук. През 1910 година, когато
един учител учел децата на хорово църковно пеене, главният учител
се мъчил да му попречи, като казвал: "не желая учениците да мучат
амин, Господи помилуй и други подобни глупости". През 1910 година
17 икони в храма "Възнесение" от гр. Шумен бяха осквернени
с нечистотии. От направените разследвания се установи, че това
било извършено от ученици педагогисти. От издирванията на това
нечувано кощунство се беше установило още, че нравствената поквара
се ширела най-свободно в самото педагогическо училище, чийто директор
не изпускал случая да проповядва, че човек няма душа, че безсмъртие
и задгробен живот са фантазии и измислици, че всичко било материя
и всичко се почвало и свършвало с функциите , движенията и живота
на материята. На една образцова лекция в шуменското педагогическо
училище се говорело на тема, че Христос не е Бог, че човек е произлязъл
от маймуната и пр. Една хоспитантка на урок по Закон Божий допуснала
да се говори, че Иисус Христос бил "арестуван в участъка"
и др. богохулни неща.
Имаше учители, които не само устно, но и писмено
- чрез печата - разпространяваха своите кощунствени мисли и
разрушителни идеи, и разнасяха зараза и разтление всред младежта
и народа. Ето един пример от миналото. Когато българския народ празнуваше
25-годишния юбилей на своята Екзархия, учителят В. Т. написа и издаде
брошурата: "Християнството пред съда на социализма",
в която той нарича Иисуса Христа "гйоз бояджия" и казва,
че че била вече изпята "надгробната песен на християнството".
По тоя недостоен начин този български учител ознаменува 25-годишния
юбилей на най-великия верски и национален институт на българския
народ, оня институт, който въплъти в себе си най-великите идеали
на българското племе! И при все това, тоя учител не само че не биде
вразумен и поставен там, където е мястото на всички разрушители
и кощуни, но, напротив, биде повишен и назначен за инспектор - като
отличие и награда за неговото безумие и кощунство, за неговия
присмех и гавра над съкровените верски и национални чувства
на българския народ! Нека от тоя факт всеки сам си направи заключение
- от какъв дух са били проникнати в миналото някои дейци в областта
на народната просвета, и какъв дух са насаждали те всред българската
младеж и българския народ!
Биха могли да се изнесат още много такива факти,
които не са ставали абсолютно в никоя друга страна на света. Обаче,
доста са и посочените, за да се види какви кощунствени дела са
вършили някои учители и в какъв дух на отрицание и разложение са
възпитавали те през последните 30 години нашето младо поколение,
което сега се проявява чрез буйства, метежи, насилия, убийства,
самоубийства и рушене на всички ценности.
Извънредно тъжно е, че отрицателният дух се е
създавал и поддържал в нашите училища и всред нашата учаща се младеж
твърде често дори и от хората, на които е била възложена благородната
задача да строят нашето учебно-възпитателно дело, и са имали свещения
дълг да работят в училището и да свещенодействуват над младата душа.
С нашето училищно дело са вършени много произволи и беззакония,
много престъпна демагогия и партизанство. Нашето учебно дело
биде избрано от мнозина, на които то биде поверено за уредба и устройство,
като средство за проява на либерализъм и напредничавост, на свободомислие
и волнодумство. Мнозина, които работеха в областта на просветата
и от високи места ръководеха нашето просветно дело, парадираха
открито със своето свободомислие и безверие, бързаха да изпреварят
със своето новаторство дори и най-културните страни, мечтаеха
да станат образци на подражание не само у нас, но и в чужбина, и чакаха
да получат признание от близо и далече.
4. Страшни прояви всред нашата младеж
Заблудени хора превърнаха нашето училище и
душата на нашата младеж в арена, дето се втурнаха и надпреваряха
всички отрицателни течения в съвременния културен и социален
живот. Материализмът, социализмът, атеизмът, анархо-комунизмът
и други отрицателни явления, се промъкнаха най-напред в училището
и оттам проникнаха всред народа. Озлобени хора пренесоха у нас от
чужбина тези разрушителни зарази, с които те отровиха душата
на нашата младеж и на нашия народ, и разклатиха основите на нашето
съществуване. Нашето училище се превърна в трибуна, дето открито
се проповядваше безверие, безбожие, бездушие и безотечественост.
Тези тъмни сили извършиха страшни опустошения в душата на нашата
учаща се младеж. Всички нежни чувства и преживявания, всички
възвишени пориви и стремежи бидоха унищожени в много млади души.
Нещо повече: в душите на много младежи в училището бидоха събудени
дивите страсти и разрушителните
инстинкти. Резултатите от тези разрушителни действия бяха грозни.
Всред нашата учаща се младеж има чудовищни прояви. Няма престъпление,
което да не е било извършено от учащи се било вътре в самото училище,
било вън от него. Лъжа, измами, безчестия, кражби, фалшификации,
пиянства, насилия, буйства, самоубийства, разврат, кощунства,
конспирации и пр., всички тези деяния са извършвани у нас от младежи
още на училищната скамейка! Ако би се направила статистика на престъпленията,
които се извършват от учащи се в училището или вън от него, би се получила
една непоносимо мрачна картина. Де на света стават толкова убийства
и самоубийства всред учащата се младеж, колкото стават у нас? Голяма
част от нашата учаща се младеж руши и се саморазрушава, убива и се
самоубива, трови и се самоотравя! Не стана ли обикновено нещо у
нас ученика да убие своя учител или учителка, да убие друг ученик или ученичка,
често пъти не само да убие, но и да се самоубие? Доста е да си припомним
само най-новите тъжни случаи от тоя род, за да изтръпнем от ужас.
По-миналата година се самоубиха ученик и ученичка
на Горнобанското шосе. Продажната и престъпна част от нашата
преса описа това убийство и самоубийство толкова привлекателно
ри възвеличи самоубийците като герои тъй много, че подир туй последваха
няколко убийства и самоубийства между ученици и ученички. Недавна
един студент закла всред столицата на улица "Кърниградска"
една ученичка и подир туй се самозакла. Скоро след това един дванадесетгодишен
ученик от прогимназията "Граф Игнатиев" намушка с нож
своя дванадесетгодишен другар в двора на училището пред очите на
всички ученици. На 3 февруарий т. г. двама ученика се скарали на
една сватба в Трън. Единият от тях извадил револвер, наранил тежко
с няколко куршума своя другар и го повалил на земята облян в кърви.
На 22 октомврий т. г. един ученик гимназист от VII клас, който е искал
да му се пишат хубави бележки без да учи, уби в Лом своята учителка,
и след това се самоуби. Преди една година, когато учениците от гимназията
в един провинциален град са изпълнявали трудова тегоба, един ученик
дигнал копачката, разбил главата на своя учител и го повалил мъртъв
на земята, само защото е бил смъмрен за нещо. Така че, нашите ученици
носят ножове, бръсначи и револвери и са готови да заколят или застрелят
някой свой учител, някой свой другар или някоя ученичка. Ако ли пък са
пропуснали да се въоръжат, те използват първия предмет, който им
попадне в ръка, за да разбият главата на своя учител.
Ами заплашванията, насилията и побоите, нанасяни
от ученици над учители? Няма сериозен и добросъвестен учител,
който да е бил по-твърд и по-взискателен към учениците, и да е останал
незаплашван и нетероризиран от тях.
Има също случаи, в които ученици са изнудвали
- чрез закани и терор - пари от различни лица. От този род насилие
до форменото разбойничество, което цъфти у нас, има само една
крачка. Известно е, че член и укривател на разбойническата банда,
която по бял ден обра постоянната комисия в София и извърши ред
обири и убийства и другаде, е бил и един студент от държавния университет.
Всеизвестни са бунтовете и буйствата в нашите
средни учебни заведения. Познато е на всички ни напоследък и
най-опасното явление в тая посока - онова явление, което има за цел
не само разстройството на училището и учебното дело, но и разрушението
на обществения строй и гибелта на отечеството: конспиративните
организации и терористичните ядки, организирани от ученици и
ученички в самите училища.
Конспиративната дейност в нашите училища
всред нашите ученици продължава и сега. Преди няколко време в столицата
стана конгресът на една болшевишка организация у нас, прикривана
под едно хрисимо, благовидно име. Тоя конгрес биде поздравен от
представители на "група ученици" от едно професионално
учебно заведение в София. Каква е тая "група" и какво означава
нейната постъпка в тоя случай - може всеки да разбере. Такива ученически
"групи" съществуват сигурно и в много други училища. Преди
известно време в един окръжен провинциален град биде основано от
ученици гимназисти православно християнско дружество. Обаче,
в гимназията имало основано тайно анархокомунистическо дружество.
По заповед на своите господари, членовете на това дружество влезли
изцяло в новооснованото християнско дружество с цел да го разстроят
и въобще да направят невъзможна всякаква организирана християнско-възпитателна
дейност всред учениците. И те успяха. И ще успяват, главно затуй, защото
на много места училищните власти не само че не дават никакво съдействие
да се организира училищната младеж в християнско-възпитателни
дружества, но и упорито - кога явно, кога прикрито - пречат на всички
подобни опити. С отрицателен дух са пропити и някои сдружения, които
първоначално по устав и форма са си поставили хубави цели, както
е напр. случая с някой въздържателни дружества. Известно е също,
че общият съюз на ученическите въздържателни дружества биде
скоро много ловко болшевизиран напълно и затова министерството
на просветата се видя принудено да го разтури.
С духа на отрицанието и разложението са пропити
и много младежи от висшите учебни заведения у нас. Напълно болшевизирани
са така наречените академични дружества при различните факултети
от държавния университет. Студентите от тези дружества водят усилена
болшевишка пропаганда, издават вестници и позиви с крайно провокаторско
съдържание, устройват събрания и демонстрации, както беше случаят
на Ботевия празник през тази година, и пр. По случай Ботевия празник
тези студенти издадоха позив, в който между другото се казва (запазваме
правописа на позива):
"Ботев принадлежи само на трудящия се угнетен
народ; на възходящата пролетарска класа; на трудовата младеж той
се роди, живя и умря за тях. И класата на пролетариата; огромната
маса на угнетеното бедно селячество и които имат едничкото морално
право да чествуват паметта на великия революционер Ботев.
...Ботев не принадлежи на фашистката реакция
и диктатура - той бе враг на експлоататорите и потисниците. И
тия, които клаха народа, както и турчин не го е клал, тия, които унищожиха
цяла плеяда ботевци, нямат право да кощунствуват с неговата памет.
В денят на Ботева трябва да бъде разбулено лицемерието на буржоазията;
тя трябва да бъде демаскирана!"
Позивът свършва със следните закани:
"Колеги... на борба! Всичко под знамето на
пролетариата!... Долу фашистката диктатура! Пълна и безусловна
амнистия! Долу изключителния ЗЗД! долу ръцете от народното студентчество,
долу реакционната просветна политика. Смърт на фашизма! Да живее
освободителното дело на пролетариата и всички трудящи се! Да живее
българската народна федерация! Да живее великия защитник на всички
поробени и угнетени, смелия борец против империалистическите
разбойници - СССР! Война на импер. война! На борба за хляб, свобода,
светлина! На борба за тържеството властта на трудящите се! - От
група народни студенти."
Така завършва тоя позив на студенти от българския
държавен университет! При тези факти нека всеки се позамисли и
сам си направи нужните заключения.
За кражбите и фалшификациите в нашите училища
няма нужда и да се говори: те са многобройни и разнообразни. Едва
ли има у нас средно учебно заведение, където да не са извършени вулгарни
кражби и професионални фалшификации, където ученици да не са откраднали,
напр. училищни печати и да не са фалшифицирали училищни документи.
Отношенията и сношенията между ученици и
ученички от средните училища са твърде често доста свободни и
несдържани. Кой не е виждал всред бял ден по улицата ученици да се
държат към ученички дръзко, а ученички към ученици - кокетно и
предизвикателно? Допреди няколко време - преди министерството
на просветата да забрани на учениците е ученичките да скитат до
късно вечерно време из улиците, нощните подвизи и похождения
на ученици и ученички не бяха рядко нещо. Надали е останал неужасен
и неотвратен някои човек с морално чувство и свян от оня отвратителен
случай, който преди година и половина биде изнесен в пресата, а
именно: как тринадесет ученика са изнасилили една ученичка в
Юч-бунар! Тези дни един лекар изнесе един друг грозен и позорен факт:
при един внезапен обиск в дома на едва сводница, полицията намериха
седем гимназистки, които отишли там, за да блудствуват! Има ли
бащи и майки, има ли училищни и обществени власти, които биха могли
да останат спокойни при такива нечувани падения на български девици?
Има ли българин с морално чувство и съвест, който би могъл при такова
масово проституиране на девици, както е случаят със седемтях
гимназистки, да не почувствува позора за българската мома, за
българската ученичка, за българското училище, за българското
име! - А колко и какви ли са незнайните случай от тоя род!
Въобще, поведението и държанието на нашите
ученици и ученички е не всякога пристойно и достолепно. У тях чувството
на уважение и самоуважение е много слабо. Напротив: те твърде често
нападат и оскърбяват без причина мирни и почтени граждани, които,
щом забележат група ученици да стоят или вървят по улицата, бягат на
другия край или свиват по друга улица, защото могат да бъдат нагрубени
и обидени, и защото не искат да слушат груби и често пъти непристойни
разговори, подмятания и закачки.
Напълно отрицателно, а понякога и пряко кощунствено
е отношението на нашата учаща се младеж към свещени неща и институти,
като напр. храмовете, пред които човечеството всякога е изпитвало
чувство не само на почит, но и на благоговение. Както споменахме
и на друго място, преди няколко години, ученици от педагогическото
училище в един провинциален град зацапаха с нечистотии иконите в
църквата! Тая постъпка, възможна не за човешки рожби, а само за
човешки изчадия, по гнусота и отвратителност, по умопомрачение
и демоничност не стои далече от демоничното злодеяние на ония изверги,
които хвърлиха във въздуха катедралата "Св. Неделя"! Че
нашата учаща се младеж е способна на подобни кощунствени и демонични
деяния, се вижда и от следния факт, който би трябвало да ни ужаси. След
пъкленото злодеяние в Софийската катедрала, онова безпримерно
злодеяние, което покри с позор нашата страна и погнуси целия
свят, в една софийска гимназия биде направена анкета, от която
излезе, че една пета от гимназистите, не само че не се ужасили и погнусили
от това безспорно по своя ужас и гнусота престъпление, но са го одобрявали
напълно и били във възторг от него! Подир един такъв ужасяващ факт,
сам по себе си възниква трагичният въпрос: какъв смисъл има въобще
съществуването на едно училище и едно учебно дело, което може
да подготви подобни чудовища?
5. Признания и грижи на Министерството
на просветата
За всеки просветен и добросъвестен човек, за
всеки родолюбив и съзнателен българин, който мисли за бъдещето
на своя род и своята родина, е ясно, че нашето училище от няколко десетилетия
насам дава предимно отрицателни резултати. Малкото познания, които
то нахвърля хаотично в главата на ученика, не могат да изкупят и
поправят неизмеримите опустошения, които то причинява в душата
на нашата младеж. Тогаз, когато много познания, които дава нашето
училище, са съвсем съмнителни по своята ценност и значение, напълно
сигурно е, че то унищожава в душите на много младежи всички велики
морални, религиозни и човешки ценности, с които нищо друго не
би могло дори и да се сравни.
Печалните резултати в нашето училище и нашето
учебно-просветно дело виждаме и признаваме почти всички. Тях
не искат да признаят само ония, които поставиха нашето учебно дело
на фалшиви основи, разрушиха нашето училище в неговата същност,
поведоха нашата младеж по гибелни пътища и тласнаха нашия народ
към пропаст. Обаче, най-важното в тоя случай е, че гибелните резултати
в нашето училище признава и първият просветен институт у нас:
признава го и самото Министерство на просветата. Това е знаменателно,
защото у нас пръв път се случва - министерството на просветата
да признае недъзите и отрицателните резултати на едно учебно
възпитателно дело, което то урежда и за което то носи първата и
последната отговорност. До преди някое време всички, които работеха
в областта на нашата училищна просвета, от министъра до последния
учител в последното село, считаха себе си за прави и непогрешими,
нашето учебно-просветно дело за съвършено и нашето училище за
неприкосновено. Те не допускаха да се каже нищо лошо за училището
и просветното дело. Едни от тях вършеха това от самонадеяност,
заслепление и самозабрава, а други злоумишлено, за да могат в
мълчание и мрак да вършат спокойно своето разрушително дело в училището.
Сега министерството на просветата не само че признава злополучните
резултати в нашето училище и гибелните прояви сред нашата училищна
младеж, но и ги чувства като тежка грижа и тежка отговорност за
себе си. То полага усилия за да спре или поне ограничи злото, което,
за съжаление, продължава да се шири безспирно, защото не се взимат
против него почти никакви ефикасни и решителни мерки. А такива
мерки не се взимат, защото министерството не схваща злото в цялата
глъбина и не го обхваща в цялата негова ширина. То още не се е докоснало
до истинските причини за това неизмеримо зло и още не го е схванало
в неговата същност. За да се видят признанията и разбиранията
на министерството на просветата по един съдбоносен въпрос, ще
приведем тук неговото окръжно от 4 април т. г. (под Nо 8947), което
е подписано от министъра, от главния секретар и от началника на
средното образование. Подписите на трите първи лица в министерството
показват какво значение се отдава на това окръжно. То гласи:
"През последните няколко месеци Министерството
забелязва, че ученическите постъпки от доста сериозен характер
са значително зачестили в нашите средни училища. Учителските
съвети и министерството са били принудени през последно време
да наказват ученици и ученички за кражби в училището и вън от него;
за пиянство и убийство, за фалшифициране на свидетелства и документи,
за неморални деяния, за нанасяне побой на учители, за изтриване
на отсъствия от дневници, за дръзко преписване при класни работи
и п. и пр.. А на г-да учителите е известно, че на тоя голям брой значителни
и сериозни ученишки простъпки, които са вече стигнали до министерството,
във всяко училище отговаря друг още по-голям брой ученишки простъпки,
с които учителските съвети се справят сами. Ето защо министерството
не може да не спре вниманието на г-да директорите и г-да учителите
върху тоя факт. На що се дължи той? Наистина, на всички нам е известна
цялата сложност на ония сили и причини от индивидуален,психичен,
наследствен, семеен и обществен характер, които, преплетени
една с друга, влияят върху поведението и действията на учениците.
Но всички ние сме убедени също тъй, че за правилния и нормален живот
в едно училище не малко значение има и волята и усилията на учителите,
които работят в него. Цялата училищна система у нас е построена
върху убеждението , че, въпреки много странични фактори, учителят
може да поправи, да очисти, да укрепи, да прероди и напъти учениците
си, като им внуши и вдъхне известни ръководни начала, известни
разбирания и известни идеали. Излизайки от това убеждение, министерството
има право да мисли следователно, че дял от отговорност за простъпките
на учениците в едно училище имат и учителите, които работят там, и
затова са длъжни да взимат всички мерки и да направят всичко зависещо
от тях, за да се ограничат казаните простъпки до нормалното им положение.
Болното време, което преживяваме през последните десет години,
не се е свършило. Недъзите, които то остави в целия ни живот и в училището,
не са изчезнали. На всеки жив деец у нас още се налага да бъде нащрек
и да даде работа много по-усърдна от тая, която се дава при нормално
време. Средношколското ни учителство във връзка с окръжни Nо
25732 от 15.Х.1925 год и Nо 4435 от 27.II.1926 г. само, може да се каже, формулира
и набеляза ония усилия и големи задачи, които му предстоят да развие
и разреши в продължение на редица години, за да може народният ни
живот отново да се насочи на прав път.
Поради туй, като напомня онази дейност, що се
препоръчва с поменатите окръжни, министерството подканя
г-да директорите и г-да учителите да засилят още повече бдителността
си и надзора си над учениците в училището и вън от него, за да се намалят
до минимум тия прояви, които са причина на настоящото окръжно.
Един симптом още, който също говори, че бдителността и контролът
над учениците са отслабени, е и фактът, че някои ученически организации
през последно време са се изплъзнали от влиянието на училището
и са се поставили под влиянието на извънучилищни течения и фактори,
носители само на пакости и разрушения у нас.
Пред вид на всичко гореизложено, умолявате
се, Господине Директоре, в специално заседание на учителския
съвет да си дадете отчет за състоянието на училището Ви в това отношение
и да обмислите въпроса за училищния и извънучилищния контрол
над учениците в повереното Ви училище. Решенията на учителския
съвет ще съобщите в Министерството до 1 май т. г."
В това окръжно министерството на просветата
само посочва някой от многобройните тежки прояви всред нашата
училищна младеж и признава печалните резултати в нашето училище.
То се запитва: на що се дължи тоя факт? Обаче, не дава никакъв определен
отговор, а само казва, че имало цяла сложност от сили и причини, които
влияели върху поведението и действията на учениците. Министерството
на просветата не се опитва да разкрие какви са тези тъмни сили и
причини, които действуват като разрушителна стихия в училището
и всред младежта. По тоя начин то прави първата съдбоносна грешка.
Щом предварително не се намират и не се посочват истинските причини
на злото, напразно са всички усилия, които искат да го премахнат.
Понеже тези причини остават неизвестни, не може да има ясна представа
за сигурните мерки, които трябва да се вземат против злото, нито
пък може да се подеме една трайна планомерна дейност за борба против
него. Министерството на просветата изказва убеждението, че
"учителят може да поправи, да очисти, да укрепи, да прероди и
напъти учениците си, като им внуши и вдъхне известни ръководни
начала, известни разбирания и известни идеали". Наистина,
може би най-великото нещо, което се извършва в душата на човека,
е очистването , прераждането. Това изисква министерството
за нашата младеж от средните училища. Но с какви средства ще се
извърши тоя тайнствен, дълбок вътрешен процес? Доста ли е за тази
велика цел - учителите само да внушат на своите ученици известни
(?) ръководни начала, известни (?) разбирания и известни (?)
идеали, както се изразява министерството? То не казва какви
трябва да бъдат тези ръководни начала, тези разбирания и тези
идеали. А тъкмо това е най-важното, това е същественото. Или може
би те могат да бъдат безразлични - само да бъдат някакви, то все едно
какви са? Това, обаче, значи да се проповядва едно определено, едно
известно начало: началото на безразличието, на анархията и на
разложението. Нашето училище биде разрушено и нашата младеж отровена
чрез известни разбирания. Обаче, тези начала и тези разбирания
бяха гибелни.
Министерството на просветата казва, че
"дял от отговорността за простъпките на учениците в едно училище
имат и учителите" затуй, защото те не са свършили това, което
са могли и са били длъжни да вършат: не са влияели върху учениците
с известни ръководни начала и разбирания. Наистина, голяма е
отговорността на ония учители, които са били недобросъвестни
в изпълнението на своя дълг и са пропускали да вършат онова, което
им е повелявал тоя дълг. Обаче, несъмнено по-тежка е отговорността
на голяма част учители не само затуй, те не са вършили това, което е
трябвало да вършат, но най-много затуй, защото те са вършили това,
което не е трябвало по никой начин да вършат: затуй, че те съзнателно
са рушили всички морални, религиозни, човешки, социални и национални
ценности в душата на нашата училищна
младеж. Трябва да се знае и признае тази разрушителна дейност на много
дейци в областта на нашето учебно-просветно дело и да се вземат
решителни мерки против нея. В нашето училище има много недъзи, които
остават неразкрити и против не се предприема почти нищо. Трябва
да се подчертае със задоволство, че от някое време насам министерството
на просветата полага големи усилия да прочисти нашето училище и
да отбие нашата младеж от гибелните пътища, по които я поведоха
безсъвестни хора. Обаче, напусто ще бъдат неговите усилия, ако
то не открие истинските причини на злото, не намери най-целесъобразните
средства за борба против него, и не привлече към работа най-добрите
и най-честните сили. За всичко, което става в областта на нашата
просвета, отговарят - според своето положение - всички, които
работят в тая област. Обаче, най-голямата отговорност за всичко пада
пак върху министерството на просветата и ръководните лица в
него. Ако те в тези съдбоносни времена за българската младеж и
българския народ не изпълнят с будна съвест и ясен ум своя дълг, те ще
извършат едно тежко престъпление, което ще има най-гибелни последствия
за нашия народ.
6. Причините на злото
Чудовищните прояви и злодеяния, които се извършват
всред нашата учаща се младеж и не стават в никоя друга страна на света,
ако ще би тя да бъде и най-некултурната, най-варварската, трябва не
само да ни стреснат и ужасят, но и да ни накарат на издирим истинските
причини на злото и да положим искрени
и твърди усилия, за да бъде то изкоренено. Тези извънредно печални
и застрашителни явления стават предимно - да не кажем изключително
- всред нашата учаща се младеж. Значи, с тая младеж е станало и става
нещо недобро в училището. И наистина, става нещо страшно с нашата
младеж предимно в училището, а после и вън от него. Не бива да се самозалъгваме
и да търсим причините на злото всякъде другаде, но не и в училището,
както правят ония, които имат най-голяма вина за гибелта на нашето
училище и нашата учаща се младеж. Наистина, времето и условията
донесоха много злини и бедствия , обаче, те не са истинската причина
на голямото зло, което се шири в нашето училище. Тъжни прояви и
гибелни склонности има всред нашата учаща се младеж не само от вчера
и днес, не само в дните на изпитания и беди. И преди войните, в спокойното
и щастливо време, са извършвани у нас от ученици всички безумия
и престъпления, на които е способен престъпния човек. Не може
тъй също да считаме като съществена причина на злото и общия дух
на времето. Ако тоя дух беше наистина единствената причина на злините
всред нашата школска младеж, то той трябваше да причини същите злини
и другаде. Обаче, в никоя друга страна на света не става всред учащата
се младеж това, което става у нас. Но, и да допуснем, че отрицателния
дух на времето представя голяма опасност за младежта, то училището,
дето детето прекарва най-голяма част от своя живот, трябваше да даде
сигурна закрила на подрастващите поколения. То трябваше на отрицателния
дух отвън да противопостави отвътре друг положителен творчески
дух, тъй както е в истински просветените страни, които имат не само
умствена, но и дълбока религиозно-нравствена култура. За нещастие
обаче, нашето училище извърши тъкмо противното: то не само че не
се противопостави на отрицателните влияния и разрушителните
течения, но в голяма степен само подготви духа на отрицанието и
разложението, насади го в младежта и го разнесе всред народа.
Не бива също да мислим, че злините идват от някои
незначителни недостатъци на нашето училище и нашето учебно дело.
Всеобщо е признанието, че нашата младеж е негодна за живота. И
мнозина се опитват да търсят причината на това зло във факта, че в
нашите училища, особено в общообразователните, нямало практически
предмети, и че младежта не получавала в тях практическа подготовка
за живота. Обаче, това не е истина.
Негодни са твърде често за смислен, добродетелен и ползотворен
живот не само ония младежи, които свършват общообразователни заведения,
но и ония, които следват в професионални училища, където през всичкото
време се готвят само за живота. Докато в други страни един младеж,
щом завърши своето образование, е вече напълно годен за живота и
полезен член на обществото, у нас най-голяма грижа и за семейството,
и за обществото, и за държавата представя един младеж, не до като
следва в училището, а след като излезе от него. Той представя не
само грижа, но твърде често и голяма опасност. Доста е един такъв
младеж да не бъде, напр., настанен на държавната трапеза, за да се
прояви той във всичката своя разрушителна стихия. Но дори и тогаз,
когато той е укротен по тоя начин, пак тъмните сили у него не спят.
Съвсем другаде се крие злото, което носи гибел
за нашата училищна младеж, за подрастващите поколения и за бъдещето
на българския народ. Злото е в злия, отрицателния дух, който прониква
нашето училище, нашата училищна система и много работници в областта
на нашето училищно и просветно дело. Злото е в липсата на възпитание
или по-право: в съвсем превратното възпитание и напълно отрицателния
дух, който се поддържа в нашите училища чрез материализма и атеизма,
и който направи от много ученици вулгарни материалисти, помрачени
атеисти, безотечествени социалисти и озлобени анархо-комунисти.
Там е злото. То е страшно. То е пуснало дълбоки корени и дава обилни
плодове, пълни с отрова. То трябва да се изкорени с честни, упорити
и трайни усилия, а не да се прикрива, както това правят някои съзнателно
или несъзнателно. Само външни дребнави или формални изменения в
училищните програми и училищни правилници няма да донесат почти
нищо добро на училището и младежта. Нашето учебно-възпитателно
дело има въпиюща нужда от коренни промени. Много отрицателни неща
в него, трябва да бъдат изтръгнати от корен. Преди всичко трябва
да бъде изтръгнат злият, отрицателният дух от нашето училище, и
вместо него да се насади друг - положителен творчески дух, който
ще може да възобнови и спаси българското училище и българската
младеж. Само чрез истинско, одухотворено възпитание и чрез нов възвисен
дух ще може да се създаде нова младеж и ново поколение, които от
своя страна ще могат да осигурят бъдещето на българския народ и да
приготвят по-честити съдбини за него.
7. Що е възпитание?
Нашето училище трябва да се пресъздаде, и нашата
младеж да се превъзпита. Нашето училище не съществува като възпитателен
институт. То дава само познания и почти никакво възпитание. Това
е не само грешка, но и същинско престъпление с училището и младежта
в него. Да се мисли, че един институт, какъвто е училището, дето
един младеж у нас прекарва най-малко 7, обикновено 12, а понякога и
16 години, може само да обучава, но не и да възпитава, може да се занимава
само с ума и да игнорира напълно душата, е едно тежко, съдбоносно
заблуждение. Това заблуждение е гибелно. Последиците от него
са грозни. Затова, то трябва да се поправи най-подир. Трябва най-подир
да спрат ония заблуждения в нашето просветно дело, които носят
отрова за българската младеж и гибел за българския народ. Трябва
най-подир да спре игнорирането на човека и презирането на човешката
душа, да спре онова престъпление, което стои като Каиново петно
върху челото на нашето училище и на мнозина, които работят в него.
Трябва най-подир нашето училище да стане възпитателен фактор и да
отговори по тоя начин на своето високо предназначение. А то ще
стане такъв фактор само тогаз, когато в детето дири и вижда преди
всичко най-ценното: човека, а в човека - най-великото: душата, а в
душата - най-възвишеното: Бога!
Училището трябва преди всичко да възпитава.
Но какво нещо е възпитанието?
Възпитанието - в широк смисъл на думата е отглеждане,
отхранване високи добродетели в човека. Чистите добродетели
са най-нежните, най-очарователните цветя, които цъфтят в човешката
душа. Те не се раждат и не растат нийде другаде. Те изсъхват и загиват
върху каменистата почва на сухия разсъдък. Те трябва да бъдат грижливо
пазени и от сланата на студения ум. Добродетелите са най-съвършената
красота на човешката душа и най-голямото очарование на човешката
личност.
Възпитание значи: питание, хранене душата с
ония елементи, които поддържат нейния живот. Не само нашата материална
природа - тялото, но и нашата духовна същност - душата, има нужда
от храна. Храната на тялото е материална, а храната на душата - духовна.
Каквато е природата, такива са и елементите, които поддържат нейния
живот. Кои елементи поддържат живота на душата? С какво се храни и
живее тя? - Човешката душа се храни с най-чистите и най-възвишените
неща: с доброто, истината, любовта, правдата, чистотата, светостта.
Когато нашата душа почувствува и преживее напълно тези велики
духовни сили и ценности, тя се издига и стига до най-съвършеното
добро, най-съвършената истина, най-съвършената любов, най-съвършената
правда, най-съвършената чистота, най-съвършената святост, стига
до Бога. Душата може да живее само с Бога и в Бога. Щом се откъсне
от Бога, душата загива, защото вън от Него няма нищо, което би могло
да поддържа нейния живот, защото вън от Бога няма добро, няма истина,
няма любов, няма правда, няма чистота, няма святост. А щом загине
душата, загива и човека като човек, ако ще би той да има и най-големия
ум.
Възпитание значи: будене съвестта в човека.
Значи пробуждане и всегдашно бдение на оная тайнствена сила в човешката
душа, която разграничава доброто от злото и ни прави способни
да чувствуваме доброто като радост и възторг, а злото като мъка
и отвращение, която нелицемерно одобрява и укорява, неумолимо
съди и отсъжда, която регулира вътрешния живот на душата, бди
непрестанно като верен страж над нея и я пази от гибел. Съвестта е
чувство и норма за вътрешния живот на душата, тъй както е физическото
чувство за живота на тялото. Както чрез физическото чувство
ние узнаваме дали тялото е здраво или болно, тъй също чрез съвестта
чувствуваме какво е състоянието на нашата душа: живее ли в
нея доброто - тя е спокойна и бодра, защото расте и се издига; проникне
ли в нея злото - тя страда и се мъчи, защото се руши и загива. Само
чрез съвестта ние узнаваме, че доброто е светлата сила, която поддържа
живота на душата, а злото - тъмната сила, която руши нейния живот.
Без съвестта, без тоя Божи глас в човешката душа - глас, който напомня
и предупреждава, зове и внушава, не е възможен никакъв нравствен
живот. Без него човек би загинал като човек.
Възпитание значи: правилна насока и твърдо укрепване
на волята в доброто. След като човек почувствува в себе си доброто,
той трябва непрестанно и неуклонно да го твори в живота. В човека
не трябва да има никакво колебание
между добро и зло. Той трябва всякога да избира и твори само
доброто, а да избягва и побеждава злото. Само тогава, когато човек
се затвърди окончателно в доброто, той става прояснен и завършен
като нравствен характер. Само тогава той е положителна творческа
личност.
Възпитание значи: пробуждане вечната жажда
и висшите устреми на човешката душа. Душата е Божие дихание. Тя
е вдъхната на човека от Бога. Нейната родина е небето. Заключена
в тялото на земята, тя страда и копнее за небето. Една непрестанна
жажда я мъчи за първоизточника на живота - Бога. Тя се стреми непрестанно
нагоре, към висшите предели на всичко възвишено и светло - там,
където царува Бог. Това е целта на нейното съществуване. Във вечната
жажда към Бог се състои и нейния живот. В стремежа нагоре се крие и
нейното величие.
Възпитание значи: пълно проникване на човешкото
сърце от всеобменна, божествена любов. От любов, която не знае
мярка и предели, която иска да обгърне цялата земя и да стигне до
небето, да проникне всичко на небето и земята, да прегърне всички:
и близки и далечни, и свои и чужди, и приятели и врагове, и знайни
и незнайни. От любов, която обича и тогаз, когато я мразят, когато
благославя и тогаз, когато я проклинат, която прави добро и тогаз,
когато и пакостят. От любов, която иска да превърне човешкото
сърце в алтар на Бога, Който е абсолютната любов.
Възпитание значи: пълен развой на положителните
творчески сили на човешкия дух и всестранно усъвършенствуване
на човешката личност. Човек трябва да бъде не рушител, а творец,
по подобие на всемогъщия Творец. Човек трябва непрестанно да се
усъвършенствува и да се стреми към вечния идеал на абсолютното
съвършенство - Бога. Човек е създаден по божий образ и Божие подобие,
затова той трябва все повече и повече да разкрива в себе си Божия
образ и да се уподобява на Бога. Човек трябва да се обожестви, без
да се обоготвори. Възпитанието трябва чрез умело външно въздействие
и дълбоко вътрешно преживяване да обнови и възвиси човека и да
го направи богоподобен.
Това е същината и тези са целите на възпитанието.
То е преди всичко дълбок и вътрешен процес, който прониква цялата
човешка личност. Това е процесът на вътрешно обновление и възвисяване,
на вътрешен подем и душевен разцвет. Този процес е изключително
религиозен, защото той засяга живота на душата. А всички чисти
преживявания на човешката душа са религиозни. Самата душа в
своята същност е абсолютно религиозна. Там, където има жива душа,
има безусловно и религия. И само там, където има религиозни преживявания,
има душа, която още живее. И истинското възпитание в своята същина
може да бъде само религиозно. Възпитателна е само оная дейност,
която има за цел да упражни религиозно въздействие и да събуди
в човека религиозни преживявания. Вън от религията, вън от дълбокото
преживяване на морални ценности, не е възможно никакво правилно
възпитание и никакъв истински добродетелен живот.
Най-съвършено е християнското религиозно
възпитание. В християнството моралните и духовните ценности
не са отвлечени неща, а жива действителност. В християнството
идеалът на възпитанието и човешкото съвършенство е въплътен в богочовека Иисуса Христа, Който е
истински Бог и съвършен човек. Иисус Христос е самата истина и любов,
самата правда и благост, самата чистота и святост. В Него ние чувствуваме
непосредно и живо най-съвършената истина, най-съвършената любов,
най-съвършената правда, най-съвършената святост. Само надменност
и заслепление, неприязън и озлобление могат да отричат това. Може
да отрича това само оная надменност, която не иска да признае нещо
над себе си и поставя себе си над всичко, която може да доведе човека
до идолопоклонство или самообоготворяване. Ако човек не иска
да признае над себе си висшето същество - Бога, и не желае да се
преклони пред Неговото величие, той неминуемо ще се преклони
пред себе си или пред други хора. Той ще създаде от себе си и от другите
хора кумири, на които ще се кланя. Който не иска да се кланя на живия
Бог, ще се кланя на мъртви идоли. Това е неизбежно за човека. Отделният
човек, колкото съвършен и да е той, не може да бъде идеал за хората.
Идеалът трябва да стои високо във висините и да сочи към вечността.
Идеал за човека може да бъде само Бог в Богочовека Иисуса Христа.
Християнското възпитание е също най-правилното,
защото то взима човешката природа тъй, както тя е създадена от
Бога с всичките и дарби и склонности, не игнорира нищо в нея и не
се стреми нито да й отнеме нещо свойствено, нито да й придаде нещо
чуждо. Християнското възпитание върви по най-правилния път и преследва
най-съвършената цел: то едновременно изкоренява от човека всичко
отрицателно и зло, и утвърждава в него всичко положително и добро,
и се стреми по тоя начин да доведе човешката природа до най-пълното
съвършенство, което е възможно на земята.
8. Учебно-възпитателното дело в културните страни
Такова възпитание трябва да се създаде в нашето
училище. За да се постигне тая цел, нашето училище и нашето учебно-възпитателно
дело трябва да се поставят на други основи. В тях трябва да се направят
коренни промени в много отношения. За да стане това, ние трябва да
напуснем гибелните пътища, по който сме вървели до сега, и да тръгнем
по правия път, по който вървят истински културните народи - ония народи,
които имат здрава духовна, религиозно-нравствена, интелектуална
и материална (не материалистична!) култура. Как строят тези народи
своето просветно и възпитателно дело? - Преди всичко лицата, които
се занимават с това дело, са хора избрани, хора с обич и призвание,
с будно съзнание и положителен творчески дух. Те са напълно проникнати
от съзнанието, че първият и най-важен обект на тяхната дейност е човекът
и човешката душа в младежа, а най-великата цел на тая дейност - събуждането
в младата душа благородни чувства и преживявания, чисти помисли
и пожелания, възвишени пориви и стремления. Тая благородна дейност
почва от оня момент, когато у детето се проясни достатъчно съзнанието
- и то за пръв път прекрачи училищния праг, и трае дотогава, докогато
се развие и оформи неговият вътрешен живот - и то напусне училището
като зрял човек. Крайната цел на тая учителско-възпитателска дейност
е религиозно-нравствена, защото всички чисти чувства и преживявания,
всички възвишени пориви и желания на човешката душа са дълбоко
религиозни в своята същина. Затова и в основата на образованието
и възпитанието в просветните страни е поставено религиозно-нравственото
обучение, което почва от първия ден в основното училище и трае до
последния ден на средното учебно заведение. В тези страни религиозно-нравствено
обучение има не само в основните училища, но и във всички видове
средни учебни заведения без изключение: и в педагогическите
училища, и в професионалните, и в занаятчийските, и т. н. Защото,
всеки младеж, в каквото и училище да следва, каквото и образование
да получи, трябва преди всичко да се облагороди и възпита - трябва
да събуди у себе си чисти пориви и на отгледа съвършени добродетели,
да се проясни като характер, да се затвърди окончателно в доброто
и въобще да издигне себе си като съвършена личност и съвършен човек.
Защото всеки човек, каквото поприще и да поеме в живота, каквото
положение и да заеме в него, трябва да бъде преди всичко истински
човек. А истинският, съвършеният човек може да се създаде само
чрез творческата сила на истинската религия и нейните вечни ценности.
Това чувствуват и създават всички напреднали народи, които
се стремят да проникнат с творческата сила на религията всички
области на своя живот и всички свои социални и културни институти,
най-много и преди всичко училището. Затова, когато тези народи редят
програми за своите училища, те поставят на първо място религиозното
обучение, отделят достатъчно време за него и след това нареждат
други предмети. Така , е напр. в Унгария, Австрия, Германия, Белгия,
Швейцария (Бернския кантон), Скандинавските страни, Англосаксонските
държави е други истинско културни и цветущи страни, където религиозното
обучение е въведено в основните училища обикновено с четири, а
в средните обикновено с два часа седмично във всички класове.
Така е и в съседните нам християнски страни, където до преди няколко
време вероучение се е преподавало в средните училища с един час
седмично. Обаче, и там недавна учебните часове по тоя предмет са
били увеличени. Едно злополучно изключение в това отношение
прави България, където няма ни помен от религиозно-нравствено
обучение в средните училища. В това отношение ние стоим най-близо
до болшевишка Русия. При това положение не е трудно да се разбере,
защо ние стоим най-близо до тая нещастна страна и в много други отношения.
Не е трудно да се разбере, защо ние стоим най-близо до оная бездна, в
която е повалена някогашната велика руска държава.
Наистина, ние, които сме изхвърлили съвсем
вероучението от средните училища, по-напреднали ли сме от поменатите
културни държави, които са запазили в широки размери тоя учебен
предмет? Ние по-свободолюбиви ли сме в областта на просветата,
напр., от Белгия, където вероучението в средните училища се изучава
с 16 часа седмично? У нас по-голяма наука и култура ли има от Германия,
напр., където вероучението се изучава: в Бавария, Вюртембарг и Баден
с 18 часа, в Прусия - с 19, в Саксония
- с 20 часа седмично във всички средни учебни заведения?
Най-голямата самомнителност и самозабрава не биха могли да кажат,
че ние сме най-напредналия народ, а поменатите държави, които имат
зад себе си вековно съществуване и вековен опит, са изостанали
назад!
Къде сме останали ние и докъде са стигнали в
културно и икономическо отношение цветущи страни, като Швеция и
Англия напр. - известно е на всички ни. Не всички, обаче, знаем до
каква морална висота и до какво вътрешно благородство са се
издигнали техните народи. До като у нас престъпността се шири
шири и не може да се намери власт и сила, която да обуздае престъпниците,
в тези страни престъпленията изчезват и полицията става излишна.
До като у нас съдилищата не ще могат да свършат своите неизброими
и нескончаеми дела и след свършека на света, в тези страни съдилищата
са празни и почти никакви престъпници не занимават съдиите.
Докато у нас никакви затвори не могат да поберат престъпниците,
които биха могли да населят един цял град, в тези страни затворите
пустеят и се продават на търг! В тези честити страни има още много други
неща, които извикват истинско удивление у нас, защото ние така
сме свикнали със слого и неговите разнообразни прояви, че ни се
вижда чудно, когато те липсват нейде. Голямата култура и всеобщото
благоденствие в Швейцария, и тъй също необикновеното душевно
благородство и великите добродетели на нейния народ, са накарали
един наш журналист, който преди няколко време е посетил тази цветуща
страна, да заведе следния разговор със шведския министър на просветата:
"Във възторг сме, г-н министре, от всичко,
което виждаме във Вашата страна. Вашият народ е благовъзпитан,
висококултурен, високоморален, безмерно благороден и крайно почтен.
Младежта Ви е чиста и идеална, интелигенцията Ви религиозна и
патриотична. Благоденствие и щастие царува във Вашата страна,
както в никоя друга страна. Моля Ви се, кажете секрета на Вашата
висока култура и необикновен напредък. Открийте ми тайната на
Вашето благоденствие, щастие".
-"Културата и напредъкът, любезни господине,
- отговорил шведският министър, - ние дължим на Бога, на нашата
искрена и силна вяра в Него. Благоденствието си дължим на религиозно-нравственото
възпитание, на вероучението в нашите низши, средни и висши училища.
Нашето щастие и всички наши добродетели дължим на тая велика Книга
(министърът с благоговение посочил Библията, която била на писалището
му), - Книга, която ще намерите навсякъде у нас - дори в колибата
и на най-големия бедняк. В тая свята и божествена книга, чието съдържание
ние не само изучаваме, но и прилагаме в живота, се заключава тайната
на нашия напредък и духовно величие".
В тая велика Книга, в нейния божествен дух се
крие силата и величието също и на Англия, където Библията е
най-разпространената книга. И в тая могъща страна няма дом без Библия,
няма човек, който да не чете тая книга и да не се прониква от нейния
дух. Положителният, творческият дух на Библията прониква всички
области на живота в Англия. Най-великите синове на тая велика
страна не само че не се свенят да изучават Библията, но често пъти
излизат като смирени проповедници да провъзвестят нейните божествени
истини. Така напр., Макдоналд, Лойд Джордж и други видни личности,
които по професия и обществено положение стоят далече от църквата,
не се колебаят да застанат благоговейно в храма и да проповядват
като най-смирени служители на Божието слово. Един пуритан, като
Лойд Джордж, който не търпи никакви украшения, туря в своята работна
стая да стои всякога пред неговия поглед само едно украшение, само
един свещен символ: светият кръст!
Ето какво казва френският писател Рене Пио за
големия английски държавник лорд Асквид Оксфордски, който се
помина преди няколко време:
"Няколко месеци преди смъртта си тоя човек,
който беше станал лорд, който носеше ордена на подвезката, четеше
псалмите на висок глас в малката черквица на Сътън-Кортней, съседна
не неговата лятна къща. Никога нищо не смути неговата обмислена
вяра - даже скърбите, които го обсипваха твърде често, даже неправдите,
които придружаваха живота му. когато първородният му син Сеймонд,
наследник на баща си по адвокатството, падна убит при Амиен в септември
1916 година, на другия ден след тази потресна новина той държа реч в
камарата на общините и между другото каза: "ние дадохме, ние
даваме, ние сме готови да дадем най-скъпото си, всичко което можем
да дадем, без ограничение и съжаление, но то трябва да бъде цената,
с която светът ще изкупи и ще запази за в бъдеще гаранцията за покровителство
на слабите, предимството на правото над силата, свободното развитие,
при равенството и според техния собствен гений на всички държави,
големи и малки, които съставляват семейството на цивилизования
свят".
За всекиго е ясно необикновеното душевно
благородство и вътрешно величие, което се разкрива с тези думи.
И всичко това лорд Асквит е дължал на своята вяра, която го е карала
да чете смирено и благоговейно като прост четец и в последната
църквица псалми и молитви дори и тогава, когато той е бил пръв министър
на първата световна сила - Великобритания.
На 2 май т. г. Британското Библейско дружество
навърши своята 124 годишнина. По тоя случай в Лондон е имало голямо
събрание, на което пръв е говорил сегашният английски министър-председател
Станлей Балдуин. Между другото той е казал:
"Може да е още твърде далеч дохождането на
Царството Божие, но това дружество работи за него с голяма вяра.
Аз му пожелавам успех и заявявам, че, ако и аз не се въодушевявах
от същите идеи и ако не вярвах в дохождането на Царството Божие на
земята, аз не бих имал надежда, не бих могъл да работя и бих предал
длъжността си още сега на тоя, който би искал".
Тая реч на Балдуин е направила много силно впечатление
на присъствуващите, и всички били изпълнени с голямо задоволство,
че техния пръв министър е човек с такава дълбока вяра в Бога и Неговото
слово.
Така, в истински просветените страни министри,
държавници, общественици, учени, интелигенция, младеж, народ и
всички се просвещават със светлината на най-великата книга: Библията,
сгряват се с топлината на най-възвишеното учение: учението на Христа,
възпитават се в най-чистите добродетели: добродетелите на християнската
религия, благоговеят пред най-великото знамение: знамението на
кръста, живеят и творят с най-великата жизнена и творческа сила:
вярата в Бога. На тая сила дължат цветущите страни своя разцвет, великите
народи своето величие. Тая сила
гледат те да пробудят и затвърдят у детето още в училището чрез религиозно-нравственото
възпитание и религиозното обучение.
9. Към какво води нравоучението без вероучение
и етиката без религия
Учебните програми на нашите училища се копират
обикновено от чужбина. Обаче, ние не всичко възприемаме от чуждите
учебни програми. Щом тези програми се пренесат у нас, от тях се изхвърля
най-ценното нещо: религиозното обучение и нравственото възпитание.
Така е, защото ние възприемаме от чужбина обикновено отрицателното
и защото у нас учебните програми са се редили и учебното дело се
е строило, особено до политическата промяна, от хора с ограничен
поглед, отрицателни схващания и разрушителни тенденции.
Освен антирелигиозния дух на някои дейци в областта
на нашата просвета, като заразителен пример да се изхвърли вероучението
от нашите училища послужи, вероятно, Франция, където тоя учебен
предмет също биде изхвърлен по-рано от училищата. Сигурно, пак
Франция, където вероучението биде заместено с безрелигиозно
(безбожно) нравоучение, служи и сега за пример на някои, които, като
съзнават нуждата да се превъзпита нашата младеж, считат, че това
ще може да стане само чрез нравоучение, без религия и без Бог, т. е.
без вътрешно религиозно преживяване, без висш идеал и висши
стремежи. Това, обаче, е едно голямо и гибелно заблуждение.
Преди всичко, трябва да се знае, че във Франция вероучението
биде изхвърлено от училищата главно по политически причини. Империалистическите
домогвания на католическата църква да си присвои власт и права в
чисто светските области принудиха държавната власт във Франция
да подеме решителна борба против църквата, борба, която доведе
най-напред до изхвърлянето на вероучението из училищата, а после
и до скъсване връзките между църква и държава. Съвършено друго
е положението у нас. Българската Православна Църква, през всичкото
време на своето съществуване, е имала само една цел: да служи предано
и себеотречено на своя народ и да бди непрестанно над неговите съдбини.
Няма църква, която да е пренесла толкова големи заслуги на своя
народ и да е тъй тясно свързана с живота и съдбата на народа, както
е Българската Църква. Българската Православна Църква опази
българския народ през тъмното минало и го събуди за нов живот. И сега
Българската Църква има едно желание и една цел: по-светло бъдеще
на българския народ.
Не ще бъде излишно да се знаят също и резултатите
от нравоучението без вероучение, от етиката без религия. Какви
са тези резултати, може да се види от изследванията, които педагогът
катехет Людвиг Хайлмаиер е направил по тоя въпрос за френските
училища. "Още в 1831 г., казва той, биде изхвърлено религиозното
обучение от френското училище. Престъпността, която започна да
расте от тогаз, биде внимателно следена. Числото на престъпниците
нарасна от 130 000 на 280 000, без да е имало особени стопански кризи
или други причини, каквито донесе сегашната война. Забележително
е, че числото на престъпниците спадна годишно с 14 000 след като
през 1856 година със закона на Фалу биде отново въведено религиозното
обучение. През 1882 г. религиозното обучение биде пак изхвърлено
от повечето училища във Франция. От 1886 година се забелязва ново
нарастване на престъпността. Особено нарасна числото на младежите
престъпници, което за три години (1886-1889) се повиши от 23 000 на
27 000. Министърът на просветата Гило се видя принуден да направи
следното признание: "Не подлежи на никакво съмнение, че нарастването
на престъпността между младежите съвпада с нововъведенията,
които бидоха направени в просветата". А известния съдия в
Париж, Буже, заяви през 1907 година във в. "Фигаро": "въпросът
за престъпленията всред нашата младеж е въпрос на живот и смърт на
нашата нация. Франция загива при тези необуздани поколения. Възпитанието
без религия е несъмнено главният фактор за това издивяване".
Числото на заловените и наказани младежи-престъпници, след като
от френското училище биде изгонено вероучението, било: през
1841 година - 13 500, през 1901 год. - 34 000, през 1919 година 40 333. От
1880 до 1905 година е имало средно през годината 36 младежи убийци.
А от 1906 до 1908 година само за две години, те са нараснали на 76 годишно!
За една година във Франция са констатирани 17 000 престъпления,
извършени от деца, между тях: 69 убийства, 3 отцеубийства, 33 детеубийства,
153 изнасилвания, 4 213 тежки телесни наранявания и 11 852 други
по-малки престъпления. При това, самоубийствата между децата,
които самоубийства по-рано, преди да се изхвърли вероучението
от училищата, са били съвсем непознати, растат непрекъснато.
През 1875 година във Франция е имало 5 267 самоубийства, 1895 година
- 9 328! За двадесет години почти два пъти повече. Също и безнравствеността
расте сред френската младеж, откак религиозното обучение и религиозно-нравственото
възпитание биде премахнато от френските училища. От 1881 до 1891
година в Париж са били арестувани за безнравствени деяния 40
000 момчета и 13 000 момичета, по-малки от 16 години. Тези са само откритите
и арестуваните. А колко ли са били невидените и неоткритите?
10. Опомване
Ние видяхме в нашата измъчена страна страхотни
прояви на онова състояние, когато човекът изчезва в човека и
вместо него се пробужда звярът. Неизразимо тъжно е, че до това
страшно състояние биде доведена и голяма част от нашата учаща се
младеж, която трябваше да бъде не озверена и безчовечна, а възпитана
и благородна, възвисена и ангелоподобна. С нашата младеж биде
извършено в училището едно безпримерно престъпление, което не
ще може с нищо да бъде изкупено. То ще лежи като вечно проклятие
върху съвестта на ония, които поведоха българската младеж по гибелни
пътища. То ще засегне много дейци в областта на нашето учебно-възпитателно
дело, като се почне с министри и се свърши с учители в последните
колиби. В своите увлечения и заблуди, в своята самонадеяност и
заслепление тези дейци не искаха да чуят настойчивите предупреждения,
които идеха от компетентни и загрижени страни. Доста беше, обаче,
да мине малко време, за да видят и те, е всички, че тези предупреждения
бяха напълно основателни и правдиви. Опасните нововъведения и
произволните промени, които се направиха в нашето учебно-възпитателно
дело, превратното възпитание на нашата младеж и отрицателният
дух, който се даде в нашето училище, докараха тежки последици,
които се стовариха върху главите ни като шеметни удари. Но всред
големите изпитания и беди, които връхлетяха нашата страна главно
по наша вина, има едно малко утешение, че у всички просветени и съзнателни
българи и родолюбиви среди настъпва опомване и се пробужда надежда
за по-добри съдбини. Опомване настъпва и в ония среди и фактори,
които се занимават с нашето просветно дело и работят в нашето
училище. При все че още няма решителни мерки за преустройство на
нашето училище и превъзпитание на нашата младеж, общата грижа за
възпитанието на младежта и подготовката на бъдещите поколения,
похвалните и твърди усилия на министерството на просветата и
на други училищни фактори да се постави нашето учебно и възпитателно
дело на по-здрави основи и да се поведе младежта в по-сигурен път,
са едно надеждно начало, което трябва да се превърне в съзнателна
и систематическа дейност. Трябва с радост да се признае, че най-важната
стъпка в това отношение е решението на Висшия учебен съвет да се
въведе и във всички учебни заведения у нас "религиозно-нравствено
обучение" като отделен учебен предмет. Ако това решение биде
реализирано във всичката негова ширина и глъбина, то ще образува
епоха в нашето учебно-възпитателно дело. С него ще почне и ще се
извърши превъзпитанието и обновата на нашата младеж. То ще направи
младежта одухотворена, съзнателна, идейна, въодушевена и творчески
възторжена. За съжаление, тая жизнена истина се разбира у нас не
от всички по ред причини, а най-много, може би поради необикновеното
невежество, което съществува у нас по религиозните въпроси.
Но, и без да познава човек добре всички проблеми на религията,
доста е да прецени добросъвестно само следните съвсем обикновени
съображения, за да разбере изключителното значение на религиозно-нравственото
обучение за възпитанието на младежта.
В училището от нашите деца се изисква да четат,
анализуват и проучват съчиненията на много велики, а по някога
и на някои съвсем посредствени писатели. Сами децата - и в училището,
и в къщи, явно или прикрито - четат най-много сензационна, порнографна
и отрицателна литература. На тоя род литература те налитат обикновено
сами, твърде често, обаче, те биват насочени към нея от училището.
Никои няма да отрече голямата полза да се четат великите произведения
на гениални поети и мислители. Обаче, истинско великите произведения
са толкова малко, че те се губят сред грамадните купища, като бисери
заровени в смет. От друга страна, и най-великите литературни произведения
носят в себе си почти всякога не само величието, но също слабостите
и несъвършенството на човешкия дух, и затова, редом с хубавите
неща, те имат, често пъти не малко слаби и отрицателни страни. Има,
обаче, една книга, в която всичко е величие и сила, красота и съвършенство,
божественост и святост. Една книга, с която всички най-велики произведения
на човешкия дух взети вкупом, не биха могли даже да се сравнят по
значение и достойнство. Това е книгата с най-великата, най-радостната
вест за личността и делото на богочовека Иисуса Христа. Ако ние
намираме за необходимо нашите деца да четат книги с достойнства
и недостатъци, не е ли необходимо и достойно те да чета и изучават
преди всичко оная божествена книга, в която всичко е възвисено
и светло и която носи свещеното име Евангелие? Как би се обновила
и издигнала нашата младеж, ако тя би могла под вещото ръководство
на подготвени и издигнати лица да усвои съдържанието и вникне
в смисъла на тая единствена книга., ако тя би могла да почувствува
нейната неземна красота и да се проникне от нейния божествен
дух! Нашите ученици, които четат и поглъщат почти всичко, каквото
им попадне, хубаво или лошо, чисто и нечисто, не само че не са прочели
нищо от Евангелието, но често пъти не знаят нищо дори за неговото
съществуване. Евангелието е непознато и за техните учители.
Ако би се направила една анкета, за да се види колко учители и въобще
дали в областта на народната просвета у нас са чели и колко не
Евангелието, би се получел резултат, който ще бъде срамен за една
културна страна и унизителен за едно звание, каквото е учителското.
А щом човек не познава Евангелието и не е проникнат от неговия възвишен
творчески дух, той може много леко да прогласи за свое евенгелие книги
с отрицателен дух и разрушителни идеи. Това се случва най-често у
нас. По тоя път вървят обикновено полуобразованите и полуинтелигентните.
Евангелието на тези получовеци обикновено е или "Капиталът"
на Карл Маркс, или "Тъй рече Заратустра" на Фридрих Ницше,
или "Сила и материя" на Бюхнер. Успеят ли те да възприемат
напълно отрицателния дух на тези книги, тогава от тях ще изчезне и
половината човек, и те ще станат безчовечни.
Всички, дори и най-големите противници на религията,
признават величието на християнското учение за нравствеността.
Човечеството не знае нищо по-съвършено, по-възвишено и по-светло
от това учение. То стои като единствено, изключително явление
всред хаоса на човешките заблуди и всред пустинята на човешките
безумия. Няма нищо, което би могло да се сравни с него дори съвсем
от далече. Нравственото учение на Иисуса Христа би могло да се
характеризира съвсем накъсо с думите: напълно човечно и абсолютно
божествено. То има за цел да издига непрестанно и усъвършенствува
безконечно човека. То иска да вчовечи и обожестви човека. Да се
игнорира едно такова божествено учение, което може да направи
човека не само човечен, но и богоподобен, да не се даде на младежта
възможност да усвои това единствено учение или пък да се изучава в
училищата, както е у нас напр., една анархистична етика, която
разрушава човека, е истинско безумие и истинско престъпление.
Това престъпление може да се върши само поради незнание и невежество,
поради предразсъдъци и заблуждения, поради скудоумие и заслепление,
поради неприязън и озлобление. За нещастие, тези тъмни сили действуват
и в областта на народната просвета, там дето трябва да свети светлината
само на истинската наука, която озарява човешкия ум, и да грее топлината
само на съвършената религия, която сгрява човешкото сърце. Нашата
учаща се младеж би била съвършено друга, ако тя би имала възможност
да се проникне изцяло от духа на Христа и да възприеме в себе си
тъй живо великите принципи на Неговото нравствено учение, че те
да станат нейна душа и нейна плът. Тогава нашата младеж би била чиста,
идейна, възвисена, божествена.
В нашите училища децата получават голям баласт
от разнообразни, често пъти противоречиви и фалшиви познания,
които обикновено разбъркват ума и създават в него същински хаос.
Никаква жива връзка не обединява тези откъслечни и незавършени
познания в едно завършено, хармонично цяло. Те не почиват върху
здрава единна основа и не се издигат в една стройна сграда, в която
би могъл да обитава един положителен творчески дух. Те представят
обикновено купища развалини, които погребват душата и пред които
умът стои безпомощен. Тези познания са материални и материалистични,
безжизнени и мъртви, непроникнати от никакъв здрав дух, който би
могъл да им даде живот. Нашата младеж не получава никакъв отговор
на вечните въпроси на човешкия дух, ония въпроси, които вълнуват
човека, откак той е създаден, които вълнуват и младежта още на училищната
скамейка. Въпросите за началото и края, за целта и смисъла, за основата
и същината на всичко, което съществува, за живота и смъртта, за
небето и земята, за Бога и човека и пр. не намират никакво разяснение
в нашите училища. Напротив, със своята погрешна образователна
система и със своя отрицателен дух, нашето училище замъглява още
повече тези въпроси и създава често пъти истинско затъмнение
в ума и душата на нашата младеж. То отговаря с отрицание на всички
тези въпроси, или по право отрича самите въпроси. То отрича духа,
отрича човека, отрича вечността, отрича Бога. Със своето отрицание
нашето училище разстройва вътрешния мир на нашата младеж, нарушава
нейното душевно равновесие и създава у нея умствен нихилизъм
и нравствен анархизъм. Така, тя остава без прояснение и опора и
върви твърде често към саморазрушение и гибел. Великите въпроси
и задачи стоят пред нашата младеж открити, като зинали мрачни бездни,
в които тя често пъти се спуска без светлина, и изчезва в тях. А
каква сигурност и опора щеше да има нашата младеж, в себе си и живота,
ако тя имаше силата на Христовия дух и светлината на Неговото учение!
С тая сила тя щеше да стане творческа и непобедима, с тая светлина
тя щеше да бъде светла и лъчезарна. В християнското учение тя би
намерила най-съвършените отговори на най-великите въпроси. Нищо
друго не би могло тъй да озари човешкия ум и тъй да задоволи човешкия
дух, както може да направи това християнското учение. Само християнството
може да даде на човека един съвършен и възвишен мироглед, който може
да проясни и осмисли нашия живот.
В нашите училищата изучават историята на царствата
и народите по земята. Наистина, това е любопитно, а понякога и
поучително. Но какви примери виждат те в човешката история от
близки и далечни векове? Не е ли тя история, изпълнена предимно с
неправди и беззакония, с насилия и потисничества, с грабежи и
опустошения, с вандализми и разрушения, с кървави войни и жестоки
самоизтребления? Такава е обикновено историята на земните
царства. Ако нашите деца употребяват толкова време и усилия, за
да изучават тази мрачна история, не заслужава ли те да отделят малко
време и сили за светлата история на царството Божие на земята? Не
заслужава ли те да се запознаят с царството на доброто, истината,
правдата, любовта, святостта? Историята на християнството
от първите векове , напр., е изпълнена с величави образи и възвишени
примери на себеотрицание и себепожертвуване за доброто, истината,
правдата. Вярата на първите християни ги издигала на необикновена
висота, а тяхната любов към Бога и човека ги вдъхновявала за нечувани
подвизи. Не заслужава ли нашата младеж да застане пред тези светли
образи, увенчани с ореола на мъченичество и святост, да застане
пред тях и се вдъхнови от техния подвиг? Много поучителни неща има
и в историята на нашата родна Църква. Най-важните моменти в живота
на българското племе са създадени от Българската църква. Най-великите
личности на нашата история и най-достойните синове на българския
народ принадлежат пак на нашата родна Църква. Българската Църква
запази националното и верско съзнание на българския народ в продължение
дълги тъмни векове, и след това възроди тоя народ за нов живот. Ако не
беше българската Църква, може би сега нямаше да има българско четмо
и писмо, български език и българска култура, български народ и
българска държава. Това са дела и заслуги от неизмеримо значение.
Дела и заслуги, каквито никакъв друг институт и никаква друга
организация у нас не са извършили за българския народ. Нима не заслужава
нашата младеж, която изучава и възприема чуждото дори и тогава,
когато то е отрицателно, да знае великото и хубавото в миналото
на своя народ и своята родна Църква, и да се вдъхнови от него за предана
и себеотречена служба на своя род и родина.
11. Нов дух
е потребен за нашето училище
Всеки човек с ум и съвестен ще признае, че никакви
други придобивки не могат да се сравнят с ония велики ценности, които
може да даде на младежта религиозно-нравственото възпитание.
Никакъв учебен предмет не може да има за възпитанието на младежта
онова значение, което би могло да има религиозно-нравственото
обучение. Необяснимо е, какви съображения и цели са могли да
накарат ония, които са редили сегашната програма за нашите средни
учебни заведения, да поставят в нея толкова много други предмети,
а да изхвърлят вероучението? Нима всички тези предмети, като
се почне от гимнастиката и рисуването, които се изучават с по
два часа, и се свърши с чуждите езици, които се изучават с по три, четири
, дори и пет часа седмично, са по-важни от религиозно-нравственото
обучение, по-важни от оня предмет, който има за цел да събуди всичко
възвишено и светло в душата на детето и да направи от него колкото
е възможно по-съвършен човек? Нима многобройните и разнообразни
предмети в нашата учебна програма са толкова важни, че за тях могат
да бъдат отделени два, три и пет часа седмично, а за религиозното
обучение нито един час? Нима е толкова важно за младежта въобще,
особено пък за младежта на една земеделска страна със селско население,
което прекарва най-голямата част от своя живот във физически труд,
да се намаляват в учебната програма часовете по вероучение, за
да се увеличат часовете по рисуване и гимнастика - както това
стана у нас в прогимназиите с програмата от 1922 година? Нима физическото
възпитание е по-важно от религиозно-нравственото, та за първото
може да има в нашите училища два часа седмично, а за второто нито
един час? Наистина, необходимо е да имаме здраво тяло. Но преди всичко
необходимо е да имаме здрав дух. А здравият дух се създава само чрез
истинско религиозно-нравствено възпитание и съвършено религиозно
обучение. Само това възпитание и това обучение ще може да проясни
напълно ума на ученика, да завърши процеса на неговото познание и
да обедини чрез жива връзка неговите знания в един хармоничен, цялостен
и светъл мироглед проникнат от непобедима вяра в доброто, един
мироглед, без който не е възможен никакъв смислен и ползотворен
живот. Само то ще може с най-голяма сигурност да буди висши устреми
в душата и благородни пориви в сърцето на младежта, и да затвърди
неговата воля в доброто. Затова, религиозно-нравственото
обучение трябва да бъде основата на всяко образование и всяко възпитание.
Всред многобройните предмети с многото учебни часове то трябва
да заема първо и централно място в училищната програма.
Това е съществената, решителна промяна, която
трябва да се извърши в нашето учебно-възпитателно дело. Във връзка
с това необходимо е да се извършат и ред други промени, които трябва
да образуват една цялостна система. Обаче, първата и последна
цел на всички промени и всички усилия в областта на нашето учебно-възпитателно
дело трябва да бъде: създаване нов, положителен творчески дух,
който ще може да пресъздаде нашето училище и да превъзпита нашата
младеж. Тоя дух може да бъде само духът на истинската религия, само
духът на Богочовека Иисуса Христа.
12. Противодействието на тъмните сили
Няма съмнение, че против тоя дух на Исуса ще въстане
духът на антихриста. Против тоя положителен творчески дух ще се
надигне духът на отрицанието и разрушението, ще се надигне духат
на вулгарния материализъм, на демоничния атеизъм, на безотечествения
социализъм и на безчовечния анархо-комунизъм. Духът на материализма,
който предразполага към вулгарност и оскотяване, духът на атеизма,
който логически води към демонизъм, духът на социализма, който разрушава
обществото и унищожава отечеството, духът на анархо-комунизма,
който убива човека и събужда в него звяра, тоя тъмен дух на злото е
обхванал, за нещастие, мнозина у нас и се противопоставя на всичко
добро във всички области на нашия живот. Няма съмнение, че той ще
се противопостави и на всички усилия и мерки за обновление на нашето
училище и за превъзпитание на нашата младеж. Той ще се противопостави
- и се противопоставя вече! - и на религиозното обучение и религиозно-нравственото
възпитание, защото чувствува, че чрез това обучение и това възпитание
сам той ще бъде изкоренен от училището. Много тъжно е, че тоя зъл дух
прониква някой работници в областта на народната просвета и
печатните органи на учителските съюзи. Сега, когато всички просветени
и родолюбиви българи съзнават, че нашата младеж, която заблудени
и безсъвестни хора тласнаха по гибелни пътища, трябва да се превъзпита
и върне на правия път, и че най-сигурното средство за постигането
на тая велика цел е религиозно-нравственото обучение, само някои
печатни учителски органи се противопоставят на тая спасителна
инициатива. Несъмнено е, че тези печатни органи изразяват не
убежденията на българското учителство, а домогванията на известни
лица и организации, които всъщност нямат нищо общо с учителството,
с училището и с учебно-възпитателното дело у нас. Тези лица, които
или не са никакви учители, или пък имат само формални връзки с учителството,
колкото за да го използват, не само че преследват цели съвършено
чужди за учителството, но и допринесоха със своите дела и постъпки твърде много, за да се унизи у нас учителското
звание и да се изгуби вярата в българския учител. За да се види какъв
дух прониква някой печатни учителски органи и техните списвачи,
и какви цели преследват те, ще приведем следната бележка на в.
"Зора" (Ст. Загора) по повод на една статия, печатана напоследък
в органа на учителския съюз в. "Съзнание":
"В органа на Учителския съюз в. "Съзнание"
(бр. 22) в статията под надслов "Да се молим или да се борим?"
се казва: "Учителството е на една страна, а властта на другата
и че войната между двете трябва да се води".
"Ние не можем никога да забравим завета на
падналите борци. Ние не можем да им изменим".
Тук те спомнят за падналите "борци" през
септемврийските събития - метежите - учители комунисти и еднофронтовци,
които тогава бяха заловени от властта с пушка в ръка из селата и
градовете, стараейки се да насадят и в България съветска власт.
В същата статия се нахвърлят върху всички управляющи
партии. Те казват: "Почти всички управляющи партии са се стремили
да убият борческия дух на учителството. Те са, които влошиха положението,
за да ни победят. Нима можем да се молим на нашите врагове? Само чрез
борбата трябва да се наложим на властта".
Тия учители забравят, че поле широко за работа
има за тях в училището и обществото. Там могат да проявят само просветна
дейност, но не комунизъм и партизански бяс. Нека знаят, че всяка
власт или партия отдясно не ще им позволи да рушат държавните устои
и да развращават младежта.
Ако в редакцията на в. "Съзнание" няма
никакво съзнание, дълг е на учителството да направи потребното,
щото за в бъдеще техния орган да не се излага с подобни анархо-комунистически
статии, които могат да увредят на учебното дело и обществото".
Тук ще припомним и прословутия позив, който издали
на 2 януари 1921 г. някои учители социалисти и в който между другото
се казва:
"Ние издигаме спасителния лозунг за обединение
на народното учителство с братската комунистическа учителска
организация в България, което обединение да се извърши над развятото
знаме на революцията, над знамето на комунистическия интернационал..."
Ясно е, че в тези думи се разкрива оня зъл, демоничен
дух, който по-късно наистина развя знамето на революцията, подпали
гражданската война, хвърли брат против брата и проля невинна братска
кръв.
За честта на нашето учителство, обаче, трябва
да кажем, че грамадната част от него няма нищо общо с тоя тъмен дух
на вражда и озлобление, на отрицание и разрушение. То съзнава
своята висока мисия и иска да изпълни своя свещен дълг. То се противопоставя
на тъмните сили, които рушат всичко възвишено и светло в живота
и тласкат към гибел обществата и народите и се бори за тържеството
на доброто в човека и във всичките области на живота. Разбира
се, че то работи преди всичко за подобрение в областта на народната
просвета, където е дългът и всичко му повелява да твори само доброто.
то посреща с готовност и реализира добросъвестно всички полезни
и творчески инициативи в тая област. Няма съмнение, че то се отнася
сериозно и съзнателно и към най-важния, почти съдбоносния въпрос
в областта на нашето учебно-възпитателно дело: въпросът за религиозното
обучение в нашите училища и за религиозно-нравственото възпитание
на нашата младеж. Всички наши родолюбиви, съзнателни и просветени
учители, които носят достойно тежкия кръст на своето благородно
служение, признават голямата възпитателна роля на религиозно-нравственото
обучение, и затова желаят то да се въведе като учебен предмет във
всички наши училища. В тоя смисъл са се изказали вече мнозина от
тях и на много учителски конференции са взети решения в полза на вероучението.
13. Наука и религия
Абсолютно нищо сериозно и основателно не може
да се каже против религиозно-нравственото обучение. Никой човек
с ум и съвест не може са бъде против него. Доводите, които се изнасят
от някои против него, са взети или от материализма, или от атеизма,
или от социализма, или от анархо-комунизма, или по-право едновременно
от всички тези нечисти извори, защото в действителност те са едно
и също нещо, защото в действителност от тях тече една и съща отрова.
Никъде другаде: нито в човешката природа, нито в науката, нито
в живота не може да се намери никакъв аргумент против религиозното
обучение и религиозно-нравственото възпитание. Разбира се,
ония, които са против такова обучение и такова възпитание, се представят,
че говорят от името на науката, от името на свободата на убежденията,
на съвестта и пр. Техните аргументи, обаче, нямат нищо общо нито
с науката, нито със свободата, нито със съвестта. Истинската наука,
съвършената свобода и чистата съвест изискват като необходимост
религията и религиозното възпитание. Против тях може да бъде само
невежеството, произволът и нечистата съвест. За никои човек с
нормален и просветен ум, със здраво и прояснено чувство нямат никакво
значение някогашните легенди, че науката и религията се самоизключвали,
че науката щяла да измести религията и пр. Тези легенди, които
едно време действуваха, а може би и сега още действуват, като хипноза
над полуобразованите и невежите, са отдавна разпръснати от
самата наука и нейните най-велики представители. Истинската
наука и съвършената религия не само че не се изключват, не само
че се допълват взаимно, но те са в своята същина неразривно свързани
помежду си - тъй, както са свързани светлината и топлината. Науката
и религията са неделими в своята същина, при все че всяка от тях
има своя област. В глъбините на човешкия дух те се сливат в един висш
синтез и образуват най-съвършената форма на вътрешния живот у човека.
Тъй като без топлина и светлина не е възможен никакъв живот на земята,
не е възможно никакъв пълен съвършен живот за човешкия дух без светлината
на науката и без топлината на религията. Науката има всякога нужда
от топлината на религията, а религията - от светлината на науката.
Науката без религиозна топлина е безжизнена и мъртва, а религията
без научна светлина е непрояснена и тъмна. Бляскавите успехи
на науката и техниката заслепяват някои и ги карат да си мислят,
че науката и техниката са всичко, и че те ще могат да заменят дори
религията. Това е едно от най-големите заблуждения, на които човек
се отдава в своето самооболщение и своята самозабрава. Човекът
може да съществува като човек без всичко друго, но не и без религия,
която е същината на човешката природа и абсолютна потребност
на човешкия дух. Както топлината е основа на живота в материалния
свят, тъй к.също и религията е основа на живота в духовния мир. Човекът
може да съществува без наука и техника, обаче, без религия и нравственост
не. Всеки нормален човек с правилен вътрешен живот е религиозен.
Разстройство или липса на вътрешен религиозен живот е признак
на ненормалност и израждане. Никога досега човечеството не е
имало такава голяма нужда от религията, както сега - във времето
на една бездушна и мъртва цивилизация, която иска да превърне в
машина дори и човека.
14. Общата грижа
Понеже въпросът за религиозно-нравственото
обучение се повдига напоследък пак от Св. синод, противниците на
тая инициатива обвиняват нашата Църква, че искала да внесе
"клерикализъм" в нашето училище. Това могат да твърдят само
ония, които не познават духа и миналото на българската Църква.
Справедливостта изисква да се признае, че нашата родна Църква
всякога е имала само едно желание и само една цел: да служи предано
и себеотречено на своя народ. Тя никога не е искала нищо за себе
си , а всичко за своето паство и своя народ. И сега тя иска само едно
нещо: да насажда положителен творчески дух във всички области
на нашия живот и да работи за доброто на нашия народ. Такъв дух тя иска
да се създаде и в нашето училище. И като най-сигурно средство за
тая цел тя сочи само религиозно-нравственото обучение.
Всеки, който познава нашето близко минало,
знае, че нашето училище е рожба на нашата родна Църква. Тя го създаде
и отгледа в своята пазва през тежките дни на тъмното минало. То
израсна под нейния покрив и с нейни грижи. След като българския
народ по зова на своята родна Църква се пробуди от съня на робството
и заживя нов свободен живот, Църквата предаде българското училище
на грижите на новосъздадената българска държава, като отдели
за него една голяма част от своите незначителни имоти. Скоро, обаче,
заблудени хора откъснаха съвсем нашето училище от Църквата и
вярата и го поведоха по гибелни пътища. Нещо повече: те настроиха
рожбата против майката. Църквата следеше с голяма скръб тези страшни
заблуждения и правеше чести предупреждения. И сега тя предупреждава
с голяма загриженост и настоява да се вземат всички мерки, които
биха могли да ускорят пресъздаването на българското училище и
превъзпитанието на българската младеж. Нашата Църква има и дълг
и право да върши това. Сега българското училище и българската младеж
представят тежка грижа за всички ни. Всички ние сме длъжни да мислим
и се грижим за тях. За българското училище трябва да мислят българските
родители, които пращат в него своите рожби. За българското училище
трябва да мисли българското семейство, което очаква от него укрепване
на своите естествени основи и засиляне на своите свещени връзки.
За българското училище трябва да мисли и Българската Църква, която
желае и чрез него да се поддържа у нашия народ най-великата жизнена
сила - вярата, и да се увеличават най-великите придобивки на човека
- религиозно-нравствените ценности. За българското училище
трябва да мисли и българският народ, който очаква от него достойни
синове, годни и готови за предана себеотречена служба на своя
род и родина. За българското училище трябва да мисли и българската
държава, която чрез него ще трябва да си приготви верни служители
и предани защитници. Българският народ е християнски и затова
никои няма право да му дава езическо училище. Българският народ
се е крепил, живял е и се е опазил в продължение на вековете само
чрез мярата в Бога и себе си, и затова никои не може безнаказано да
учи неговите рожби на безверие и безбожие, и да приготвя по тоя начин
неговата гибел. Българското училище трябва да се обнови и спаси,
за да се обнови и спаси българската младеж. А да се спаси българската
младеж, това значи да се осигури и спаси бъдещето на българския народ.
Това трябва да стане по-скоро. Това велико дело трябва да се подеме
незабавно и се извърши с общи усилия от всички ония, които милеят
за българската младеж и треперят над съдбините на българското
племе.
* * *
Сутрин рано подранила,
Недочакала зора,
Ранобудна птичка мила
Пее в тъмната гора.
Веч полюшват китни клони
Тъмнолисти дървеса -
Раснат модри небосклони,
Светват ведри небеса.
И запяха в дружна слога
Будни птички и цветя: -
Стройно химната на Бога
Към небето полетя.
* * *
На Теб - предвечна Светлина
Всегда смирено аз се моля:
Огрей Ти мойта тъмнина,
Разсей Ти моята неволя!
Всегда аз искам да блестиш
По мойте пътища безбройни,
И светлий час да ми вестиш -
Часът на подвизи спокойни, -
Когато, светло озарен,
Ще видя Твойте святи цели, -
И тихо, сладко упоен,
Ще стигна в Твоите предели
* * *
Лятно слънце от небето
Лее трепетни лъчи, -
Вредом бодро низ полето
Песен радостно ечи.
Зреят ниви златогрейни
По златисти равнини,
Веят ветри тиховейни
От гористи планини.
И навеждат се дълбоко
Пълни житни класове: -
Надалеко, нашироко
Златна жътва веч зове!
* * *
Ела при мене, Ангел мой Пазител,
Ела, ти, светла ангелска душа!
Бъди всегда ти моят благ Вестител,
И с тебе - моя светъл Покровител,
Врази лукави аз да съкруша!
Крила си чисти тихичко разпери
Над мойто плахо плачещо лице!
Кога се моля среди твойте двери -
Съдба честита кротко ти отмери
За мойто страдно страдащо сърце!
Недей оставя нивга аз да падна,
Нито в душа ми мрак да зацари!
Душата ми за светлина е жадна -
И всмуква веч тя радостно отрадна
На твоя образ светлите зари!
* * *
Моята любов -
Ангелски покров.
Моята надежда -
Девствена одежда.
Моите мечти -
Грейнали звезди.
Моите желания -
Пламнали страдания.
Мойта ранна връст -
Мъченишки кръст.
Моят път в живота -
Пътя към Голгота.
Моят странен дел -
Звездния предел.
Видински Неофит
Висота, права и длъжности на епископския сан1
Преосвещений Епископе Борисе! Колкото днешният
ден е велик и паметен за тебе, толкова той е светъл и радостен за родната
ни света Православна Църква. Това е ден на твойта велика петдесетница.
Ти израсна и се възпита под сянката на Църквата. Получел, с нейна
помощ, едно солидно и всестранно висше образование, ти, ред години,
вече с усърдие изпълняваш по духовното ведомство на Църквата такива
послушания, които неуклонно те водиха и приближаваха към днешния
светъл ден. Ти биде изпитан и, със своята деятелна преданост, доказа,
че нищо не е в състояние да те раздели от любовта Божия. (Рим.
8:35). А това именно е необходимата и желана предпоставка за днешната
твоя велика петдесетница.
Днес Господ Бог съизволи и, чрез съборно архиерейско
ръковъзлагане, ти получи сугубата всесовершаваща божествена
благодат за висше пастирско служение. А Църквата с радост те причисли
в сонма на своите висши строители. Възглавлявайки свещения събор,
в случая на мене се пада честта, пръв от всички, да те поздравя с получения
велик дар на сугубата Божествена благодат, а заедно с това и да
ти припомня някои истини за правата и длъжностите на високия епископски
сан.
Преди всичко епископското служение е дело
твърде високо и свято, а същевременно твърде трудно и отговорно.
То е един тежък, подобен на голготския, кръст, който мнозина великодостойни
мъже са избягвали да приемат. Това служение, обаче, се възлага на
предопределените. Тях нито църковната управа може да пренебрегне,
нито ту могат дълго да се противят на волята Божия. Защото казано
е: призваните от Бога се възвеждат в тоя сан и на тях се дава тая чест
(Ивр. 5:4).
Епископите са приемници на апостолите и са поставени
от Духа Святаго за строители и върховни пастири на Църквата, която
Христос придоби с кръвта Си (Деян. 20:28). На тях се възлага тежката
и мъчна длъжност да водят Църквата през тая долина на плача, скърбите
и страданията, какъвто е тоя свят+ да я учат и просвещават, да я възраждат
и обновяват, за да я представят пред бога чиста и свята, която няма
петно, или порок, или нещо подобно (Еф. 5:27).
Църквата е божествена институция, учредена
от Самого Господа Спасителя. И, като такава, тя е сила, на която
портите адови няма да надделеят (Мат. 16:18). На епископите, обаче,
е възложен и дългът, да я предвождат в нейната земна борба. И тая
борба не е против сили от плът и кръв, а против духа на отрицанието,
против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните
духове на злобата (Еф. 6:12).
В тая борба се състои най-тежкият кръст на епископското
служение. За да се постигне желаният успех, от пастирите изобщо
се изисква пламтяща любов към мисията на Църквата и беззаветна
самоотверженост при извършване на нейното велико и спасително
дело. Епископът би могъл да има и едното и другото само тогава, когато,
изпълнявайки завета на великия апостол безспирно подгрява получения
чрез ръкоположение дар божий в себе си. (2 Тим. 1:6).
------------
1.
Реч, произнесена на 14.ХII.1930 г. в храма-паметник "Св. Александър Невски
при ръкоположението в епископски чин на Негово Високопреподобие архимандрит
Борис, ректор на Софийската духовна семинария
Като апостолски приемници, епископите имат и
апостолския дълг да проповядват словото на живота, да благоустройват
Църквата, властно да я ръководят, усърдно да се грижат за нейния
духовен растеж и нейното нравствено съвършенство. На тях Христос
казва: "Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам (Йоан. 20:23).Каквото
свържете на земята, ще бъде свързано на небето, и каквото развържете
на земята, ще бъде развързано на небето" (Мат. 18:18). Тъй че, заедно
с апостолско върховно пратеничество, на епископите е дадена
и такава върховна църковна власт. И поради това те са длъжни да
правят безспирни усилия над себе си, да придобиват висша духовна
култура, да се преизпълнят с висша богословска мъдрост е разум,
да се украсят с милосърдие и състрадание, с кротост и благост, за
да бъдат достойни и чедолюбиви отци на тия, които им са поверени
да ги ръководят в духовния живот.
Църквата е свещена съкровищница на откровеното
и уяснено слово Божие. И в това си качество Тя е стълб и утвърждение
на истината (Тим. 3:15). Епископите са призовани да бъдат блюстители
и носители на тая истина. поради това те са длъжни винаги, всеки
миг, да бъдат в пълно единение с Христа господа и с Църквата. Защото
и послушанието на вярващите към епископа се счита за послушание към Христа и към Църквата.
Сам Христос Господ казва: Който слуша вас, Мене слуша (Лук. 10:16).
Св. Игнатий Богоносец казва: "Дето е епископът, там е Църквата;
без епископ, няма църква". Св. Киприян Картагенски казва:
"Комуто Църквата не е Майка, нему и Господ Бог не е Баща; и който
не е с епископа, той не е в Църквата, а който не е в църквата, той не
е и с Христа". А това значи, който чрез епископа слуша истината
в Църквата, слуша самаго Христа Господа. То значи още, че Църквата
чрез устата на пастирите, подготвя духовната обнова и нравственото
съвършенство на вярващите и ги прави сънаследници на Христа в
царството на живота (Рим. 8:17).
Преосвещений Владико! Това са само някои от истините
за висотата, правата и длъжностите на епископското служение.
Причислен в сомна на епископите, днес и на тебе се възложи такова
високо служение; сега и ти приемаш една тежка и отговорна мисия.
Вярно е, че сега на теб е поверено едно малочислено паство. Вярно
е, обаче, и това, че църковното дело в Духовната семинария никак
не е по-маловажно от църковното дело в епархийските области. Никои
не би могъл да отрече истината, че да се развива интелектът, да се
просвещават душите, да се облагородяват сърцата, да се благоразтварят
чувствата, да се създават благи апостолски характери у тия, които
утре ще бъдат пастири и строители на тайните Христови в епархиите
на църковния ни диоцез, е една работа, колкото възвишена и благородна,
толкова деликатна и трудна. И тука от началовожда се изисква
да има голяма мъдрост и духовна опитност, търпение и благост, пастирско
усърдие и отеческо благоразположение, за да се получат желаните
за Църквата резултати.
Възлюблений в Христа брате! Нека подчертая
още една известна истина: че и епископът, както всички други хора,
е човек с немощи. И като се има пред вид тая истина от една страна, и
злокобната сила на отрицанието и покварата от друга, ще се види,
че епископското служение сега представлява един двойно по-тежък
кръст. Това е вярно. Но да не се смущава сърцето ти (Иоан. 14:1). Велик
е Онзи, Който те призова на това служение. Неговата всепобедна сила
се проявява в човешката немощ (2 Кор. 12:9). Затова по-често и усърдно
се моли; имай жива и силна вяра; по-често подигай поглед нагоре с
твърда надежда за помощ. Защото надеждата никога не посрамва
(Рим %:%). Със силата на тия високи добродетели застани на божествена
стража при повереното тебе малко, но избрано, стадо. Бъди винаги
верен и буден страж и пази чистата и идеалистична семинарска
младеж от гибелни външни влияния и внушения.
Въоръжи се с духа на вярата и разума, с духа на
стража Божий, с духа и силата на получената сега сугуба благодат
и употреби всички възможни педагогични средства и благо пастирски
усилия, та да направиш, щото възпитанието и образованието, духовната
наука и православната истина в поверената ти Духовна семинария,
винаги да блестят в пълната си симфонична красота. Нека тая дивна
и вечна красота на православната богословска мисъл озари и
просвети душата и разума на младите семинарски левити, та да възлюбят
те Църквата Божия и да станат един ден достойни нейни служители,
достойни пастири народни, пастири проповедници и учители, пастири
стражи и будители, пастири-борци и пастири-творци. В лицето и дейността
на твое Боголюбие нека тия утрешни църковно-народни деятели видят
образа на идеален пастир.
Приеми и си служи сега тая корона-венец. Но да те
пази бог да помислиш, че тя ти се дава да се гиздиш с нея. Иначе нейната
тежест би била убийствена за тебе. Напротив, всеки път, при църковна
служба, когато ще я слагаш на главата си, за да символизираш прославата
на Царя-Пастиреначалника, винаги мисли, че това е бодливият
трънен венец на Христа Господа, с който Той биде унизен, заради човешкото
спасение. Блясъкът от скъпоценните камъни по нея отдавай на Господа-Царя
на славата, а смирението и съкрушението да бъдат за тебе.
Чрез мене като от самата ръка на Иисуса Пастиреначалника,
приеми и тоя жезъл. Той е символ на епископска власт и духовна сила.
Подпирай се с него, управлявай повереното ти малко паство, утвърждавай
го в истините на вярата и във верността към Бога и Църквата. Властно
го води подир Христа Господа, Който е път, истина и живот (Иован.
14:6). Сам върви неуклонно подир Него и пази, като зеницата на окото
си, заветите на Светия Дух, изразени в свещените канони и църковни наредби. За всичко това
нека Господ Бог ти изпрати жезъл сили от горния Сион, за да останеш
верен на обета си и да получиш онова, което е обещано за верността
- венеца на живота (Апок. 2:10). Амин.
Реч, казана
от Н. Преосвещенство новоръкоположения
св. Стобийски
епископ Борис в отговор на речта на Н. В. Преосвещенство св. Видинския
митрополит Неофит*
Ваше Високопреосвещенство,
Богомъдри Архипастири,
Достотчими отци и братя!
В тоя свещен час по-прилично е за мен не да говоря
и отговарям, но смирено и благоговейно да мълча. Но аз не мога и в
тоя миг да не въздам хвала и благодарение на Господа за неговата велика
милост към мене. Божията милост се е изливала обилно над мене във
всички по-важни случаи на моя живот. Обаче, най силно ту се е проявявала
и най-дълбоко аз съм я чувствувал в бедите и изпитанията. Най-много
в дни на изпитание съм чувствувал, какво получавам от Господа,
и най-често в такива дни молитвено съм въздишал: что воздам Господеви
о всех, яже воздаде ми (Псал. 115:3)? И всякога съм съзнавал, че нищо
не мога да дам на Господа, защото нищо нямам, защото нищо не съм(II Кор.
12:12). Едничкото нещо, което съм могъл да отдам на Господа, е била
моята любов към Него, тая любов, която владее изцяло душата ми. ,
която нищо не е могло да победи. Още от ранни младини обичах и търсех
Бога и божественото във всичко. Обичах с тайнствен трепет Божия
дом, където невидимо пребивава Бог. Обичах и почитах със смирено
благоговение Божиите служители, които стоят най-близо до бога и
са посредници между Него и човеците. Аз знам само да благоговея
пред пастирското звание е никога не мислех , че бих бил достоен да
го нося. Но Богу било угодно да призове към най-великото служение и
един свой малък и недостоен раб. И не след много време, Той, Който - по
Своята милост - и мен предузна и представи между своите служители,
ме призва да поема кръста на най-трудното, но същевременно
най-възвишеното служение - служението на истинския пастир. Божият
зов стигна до мене чрез устата на един рядък и достоен Божий избраник
- чрез устата на приснопаметния и незабравимия, на блаженнъйшя
и блаженопочиналия екзарх Йосиф I, комуто Бог даде блажен покой и сътвори вечна памет! Това беше преди
повече от двадесет години.
От тогава се обрекох да служа Богу и молех усърдно
Господа да ми помогне да се отрека от себе си , защото инак не е възможно
никакво истинско служение на Бога и ближния. От тогава съм служил
на Бога според нуждите и повелите на нашата Църква със синовно
послушание, всегдашна готовност или сърдечна преданост. Служил
съм и в пределите на нашето отечество и вън от него - там, дето има
пръснати наши сънародници и гдето нашата родна Църква ме е пращала
да прибера и пазя в нейната ограда нейните отдалечени чада. И
всякога в своето скромно и недостойно служение съм полагал искрени
усилия да не оставя да възникне у мене никакво лично желание, да
не допусна да се мерне пред моя поглед никаква лична цел. В своето
служение имал съм само едно лично сърдечно желание: съзнавайки
напълно своето недостойнство, желал съм всякога искрено да остана
на страна, незабелязан, и да не ми се възлагат тежести, които не са
по силите ми. Но и тук Бог беше друго определил. Още преди три години
стигна до мене Неговият зов да пристъпя към най-високото и най-тежкото
пастирско служение - тежкото и отговорно служение на архиерея.
Бог бе свидетел на смущението, което ме облада тогава. Обладан от
благоговеен трепет, отдалечен в уединение и самотност, аз виках
безпомощно: Окаянен аз человек (Римл. 7:24), как ще дръзна аз, който
още не съм смогнал да бъда дори истински човек, да поема архиерейското
звание, което би трябвало да се поема и носи не от човеци, а от други
по-съвършени, по-висши същества? О сем трикрати Господа молих
да отступит от мене (II Кор. 12:8). И наистина, Бог чу моята молба и
отстъпи със Своя зов известно време от мене. минаха три години, които-
по Божия милост - не бяха без изпитания. След като мина времето на изпитанието,
Бог пак пристъпи към мене. Не можах повече да се противя на неговата
воля и да се отказвам от Неговата милост. Затова, когато Бог втори
път ме призова към най-трудното пастирско служение чрез определението
на Св. Синод на Българската Църква, аз се смирих под крепката Божия
ръка (1 Петр. 5:6) и казах: ето Твоят раб, господи! Да бъде Твоята воля!
Но сега, когато аз, милостиво и снизходително
приет в сонма на българските архиереи, кто я между вас, Богомъдри
Архипастири, стоя недостоен между достойни, сега, когато, Вие,
Ваше Високопреосвещенство, със своето боговдъхновено слово
ми разкрихте още по-дълбоко и по-проникновено величието и тежестта
на архиерейското служение, аз чувствувам още по-силно своята немощ
и викам из глубини души: къде ме водите, Богозвани Архипастири?
Къде ме зовеш и Ти, Господи Иисусе Христе? Вие, които богомъдро
и богоплодно вършите Божието дело и стоите в нашата родна Църква.
Как ще мога да взема участие в това строителство, когато яз съм човек
неустроен?
Чувствувам как Вие, Богоутвърдени Архипастири,
ми сочите мълчаливо, но твърдо, един труден, но спасителен път, който
води далече в долините и извежда
високо във висините. Вие ми сочите пътя на всички наши пастири и
архипастири в близкото и далечно минало, които създадоха, утвърдиха
и устроиха нашата родна Църква, които със своите непреходни
дела и подвизи светят като неугасващи светилници. Сочите ми също
и боговенчаните и богопрославени образи на великите светители
на Православната църква, които греят със своята светлина като
сияйни звезди. Довеждате ме и до ангелоподобния лик на св. Апостоли
Христови, които се наредиха до крайъгълния камък, Иисуса Христа
и легнаха в основата на неговата свита Църква. Изправяте ме
най-подир на Голгота пред Пастиреначалника, Господа Нашего Иисуса
Христа, Който стои разпнат на кръст и с трънен венец на глава, Който
се моли за ония, които Го разпъват и благославя ония, които Го проклинат,
Който прояви към хората Своята Божественост, всеобемна и всеопрощаваща
любов най-много тогава, когато най-страшната човешка злоба Го прикова
на кръста, Който и от нас иска да обичаме и враговете си, да благославяме
и тия, които ни пакостят.
Тежък е тоя път, Богокрепки Архипастири! Боязън
ме обзема. Но аз чувам крепкия и утешителен глас на Господа Иисуса
Христа: Что к тебе? Ты по Мне гряди (Иоан. 21:22)! Опрян не на свои сили,
а на божията подкрепа, реших се да тръгна след Христа и да изпълня
Неговата най-велика заповед: аще кто хощет по Мне ити, да отвержется
себе и возмет крест свой и по Мне грядет (Мат. 16:25). Поех, Господи,
Твоя спасителен път, но помогни ми - той и за мен да стане велика творческа
сила и оръдие за непобедима победа! Подкрепи ме да се отрека от
себе си и проясни моята душа да стане достойна, за да бъде разпъната
на Твоя кръст, и да може от него тя да се моли за ония, които я разпъват,
и да благославя ония, които я проклинат.
Помня, Господи, и Твоя нежен състрадателен
призив: Возмите иго мое на себе и научитеся от Мене, яко кроток и
смирен есм сердцем, и Твоето сладостно обещание: и обрящете покой
душам вашим. Иго бо мое благо, и бремя Мое легко ест (Мат. 11:29-30).
Днес преклоних глава и смирено поех върху своите слаби рамене Твоето
иго, Господи. Но, научи ме не само да стана кротък и смирен сердцем,
но и да почувствувам цялата неизразима сладост на Твоето иго, и
направи душата ми способна само в него да намира блажено успокоение
и свещен мир. Помогни ми не само да не усещам никаква тежест от Твоето
бреме, но да почувствувам с цялото си същество неговата непостижима
лекота. Направи то да бъде и за мене велика сила, която да ме издига
и доближава все повече и повече до Тебе!
Дълбоко в глъбините на своето сърце аз чувам,
Господи, Твоя Божествен глас: Се, стою при дверех и толку: аще кто услышит
глас Мой и отверзет двери, вниду к нему (Апок. 3:20).Днес дръзнах и видиму
Те сложих на моите гърди, близо до моето сърце. Виждам, Ти стоиш
пред дверите на моето сърце и чукаш. Помогни ми, Господи, да разтворя
широко дверите на своето страждущо сърдце, за да се вселиш Ти в него
и да мога и аз блажено да възкликна като светия, и блаженейщия апостол
Павел: живу же не ктому аз, но живет во мне Христос (Гал. 2:20) и вся могу
о укрупляющем мя Иисус (Фил. 4:13).
Знам, Господи, че съм немощен и че без Тебе не мога
нищо да върша (Иоан. 15:5). Но ме ободрява Твоето спасително обещание:
довлеет ти благодат Моя: сила бо Моя в немощи совершатся (2 Кор.
12:9).
Съзнавайки напълно своята немощ и чувствувайки
дълбоко в душата си, че Благодатiю Божiею есм еже есм (1 Кор. 15:10), моля
смирено и предано Вас, Боголюбиви и милостиви Архипастири,
чрез чиито ръце днес се изля върху мене освещаващата Божия благодат,
да не ми отказвате и занапред своето молитствено подкрепление и мъдро архипастирско наставление. Моля братски всички
вас, отци и братя: молете се Вие за мен, особено, когато стоите пред
господа и свещенодействувате пред неговия свят престол.
На Тебе, Господи, се уповавам аз най-много, сега
и навеки! Когато, Ти, преди да напуснеш земята и се възнесеш на небето,
ни даде последната Своя заповед - да отидем и учим човеците на Твоята
вечна истина, да свещенодействуваме и им предаваме Твоята възраждаща
благодат, да ги поставяме и наставляваме на твоя спасителен път,
Ти ни даде и най-великото обещание, най-сладостната надежда,
най-силната опора и най-чистата радост: и се Аз вами есм во вся дни до
скончанiя века. Амин! (Мат. 28:20).*
-----------------
* Църковен вестник, год. ХХХI, брой 47, София,
събота, 20 декември 1930 година
Високопреосвещеният Неврокопски митрополит
г. Борис
Рядко българската православна църква в нови
дни е преживявала такова сърдечно и мило тържество като канонизирането
на Високопреосвещения кириарх на Богоспасаемата Неврокопска
епархия, станало в Синодния параклис "св. Борис" на 24 март
т. г., както е рядкост подобен избор да бъде извършен по един спонтанен,
единодушен и безшумен начин, както произведеният такъв в Г. Джумая
на 17 март т. г. Един народ с добродетели, какъвто е македонският,
подобно на германците в Саар, единодушно и твърдо, при това безшумно,
посочи лицето, което то желае да има за свой Кириарх, който да го учи
и наставлява, да го напътства и ръководи в пътя на доброто, да
го представлява вън и вътре в страната и да бъде негов ходатай
пред Царя на царете - Бога.
Новоизбраният митрополит може да се почувствува
поласкан от проявената към него всеобща и спонтанна обич на повереното
му от Бога паство, ала той, вярваме, ще прецени тоя факт правилно и
ще отговори на свой ред на това паство със същата обич, за да могат
всички заедно, пастир и пасоми, Кириарх и подведомствени, да
осъществят най-добрите начинания и да извършат най-добрите дела,
които ще красят не само Богодарованата му епархия, но и целокупната
Българска Православна Църква.
Новоизбраният Митрополит, човек с безспорни
качества и добродетели, сигурно знае, че не катедрата издига
личността, а личността издига катедрата. Когато св. Климент дойде
от Моравия в Преслав св. княз Борис му отреди най-далечния край от обширната
българска земя - Югозападна България - Македония, защото там народът
бил невежествен, прост, без просвета и култура, при това още поразен
от различни лъжеучения и ереси. Св. Климент доброволно пое тежкия
кръст на служението и замина за Охрид. И какво направи нашият светител
там? В едно късо време простият и невежествен народ се измени до
неузнаваемост. Св. Климент му създаде писменост (кирилицата,
която донесе от Моравия), откри му школи, научи го на четмо и писмо,
създаде му книжнина, каквато нигде из България нямаше, основа
родната църковна иерархия, а сам стана светец на църквата ни. Ето
какво създаде личността, която обезсмърти името си, увековечи
катедрата на която светителствуваше, и стана култ и верую на целокупния
български народ. Нека пожелаем примерът на св. Климента и неговият
образ да излъчват неустанно сили за подкрепа на новоизбрания
Неврокопски митрополит, наследник на част от диоцеза на нашия
светител, за да следва пътищата му, защото народът ни от този край
, пак югозападен в пределите на днешна България при цар Борис III,
наистина, повече от всякъде другаде, се нуждае от просветен Кириарх,
деен ръководител, активен учител и добродетелен наставник, който
да направи за него онова, което св. Климент направи за народа в диоцеза
си. Нека трудовете на св. Климента, които, според житието му, са били
толкова големи и така непрестанни, че "светителят не е имал покой,
нито очите му са знаели сън", бъдат трудове на нашия Кириарх. Нека
страдалческият образ на Родината ни бъде близко до сърцето му, нека
за нея, съвместно с многоизмъченото му паство, възнася неустанно
горещи молитви към Бога да озари Той със слънцето на правдата земята
на св. Климента, отдето възникна нашето национално съзнание и
се роди църковната ни иерархия.
Ако в обстоятелството, че митрополит Борис,
родом от с. Гявато, Ресенско, недалеч от Охрид, наследява Неврокопската
епархия, която държи част от големия диоцез на св. Климента, може да
се съзре известен символизъм, то не по-малко симптоматично е и
обстоятелството, че новият Кириарх приема в младини монашество
именно от бившия Неврокопски митрополит Иларион, сега покойник.
Ние виждаме пръст Божи в това наследие на Неврокопската катедра
от духовен баща на духовен син, както виждаме символизъм и във факта,
че бившият епископ Борис, носейки титлата на епископа в някогашното
Стоби, днешно Ново село при гр. Щип, се приобщава към иерарсите на
югозападна България от времето на св. Бориса, като заедно с това
поема върху себе си тежкият и отговорен пред Бога и народа кръст
да следва заветите им за прослава на цар, църква и народ. Идвайки
в родната свещена земя на св. Кирил и Методия, която го е откърмила,
и която един ден ще прибере в пазвите си прахът му, ние отправяме
горещи молитви към Бога да го съпътствува неотстъпно и да го
подкрепя в тежката му и отговорна
мисия в Неврокопската епархия. Там той ще намери едно наследство
много тежко, ала неговата опитност, воля и търпение, надяваме се,
ще превъзмогнат всичко. Невият Неврокопски митрополит г. Борис,
ценно достояние на българската православна църква, отива в гр.
Неврокоп с една рядка подготовка, която той е добил не само книжовно,
но и чрез многогодишна административна служба, прекарана във
всички степени на служебната иерархия в нашата църква. Интелигентен
и високообразован в най-изискания смисъл на думата, човек с редки
добродетели, приятен и общителен, той ще бъде украшение на средата,
в която е предопределен да работи. Работоспособността му е пък
качество, което малцина притежават. Горещ патриот и църковник
от първа величина, Високопреосвещенний Борис е един от малцината
достойни ученици на Негово Блаженство екзарх Йосиф.
Прочее, щастлива е българската православна
църква с такива иерарси, като новоизбрания Неврокопски митрополит,
който с украшение на всебългарската иераршеска корона - единна
и цялостна в своето назначение, да възглавява целокупния български
народ в една мисъл и едно сърце. Тай радост на църквата ни пролича
от речите и приветствията , които направиха синодните архиереи
- Негово Високопреосвещенство св. Видинския митрополит г.
Неофит и Негово Високопреосвещенство св. Софийски митрополит
г. Стефан към новоизбрания и канонизиран Неврокопски митрополит
г. Борис. Към тия приветствия на Високопреосвещените синодни
архиереи се присъединява целокупният български народ. Народ и
църква са единодушни в тоя избор, а това е доказателство, че изборът
е сполучлив. Радва се църквата, че е излъчила от своята среда достоен
заместник на овдовялата катедра в Неврокоп, радва се народът,
че ще приеме в средата си истински духовен ръководител, предан
син на народни и църковни идеали. При тая всеобща и църковна народна
радост, нам не остава друго освен да пожелаем дълголетие на новоизбрания
Неврокопски Кириарх, за да може да даде народу и на Църквата всичко
онова, което се очаква от него.
Да крепи Бог десницата му за Негова слава и за
слава на Църквата и на народа ни!...
Vivatpro gtoria Dei, vivatpro nostra carissima et
sanctlssima ecclesia.
А. Ч.*
--------------
* Сп. Народен страж,
кн. 5 от 1 април 1935 г.
Неврокопска Митрополия
Nо 1080
21.IV.1935 г.
гр. Неврокоп
Послание
до паството на Богохранимата
Неврокопска епархия
Едино
тяло, единъ Духъ... единъ Господъ,
едина
бяра, едино крещение, единъ
Богъ
и Отецъ всехъ (Ежс 4:4-6)
Възлюбени мои чада,
Господу Богу било угодно - по Неговия непостижим
промисъл и велика милост - да възложи на мен кръста на архипастирското
служение в Богоспасаемата Неврокопска епархия. Благословен
да бъде бог, който ме призова чрез единодушния глас на моето благочестиво
паство и молитвения зов на нашата света православна Църква!
Препрославлен да бъде Господ наш Иисус Христос, Които благоустрои
моя път към вас - моите еднородни и едноверни братя!
Прекланяйки се смирено пред Божията свята воля,
отзовавайки се сърдечно на вашия синовен зов, ида при вас, изпълнен
с крепка вяра в Бога и отеческа любов към всички вас. Заставам
сред вас със сърдечно желание да ви послужа - по примера на нашия
Спасител, Който дойде на земята, за да послужи, а не да му служат и
съгласно Неговата Божествена заповед: който иска между вас да
бъде пръв, нека ви бъде слуга (Мат. 20:27). Нося ви и ви предавам благодатта
и благословението , мира и любовта на нашия Господ Иисус Христос.
Мирът Божи да цари в сърцата ви (колос. 3:15), оня мир, към който сте
призвани и чрез който сте сляни в едно тяло, в една душа.
Пръв мой свещен дълг и съкровено желание още в
първия миг, когато Дух Светий ме постави чрез гласа на църквата и народа
да ръководя паството на Богохранимата Неврокопска епархия,
беше да възнеса всесърдечни и вседушевни молитви към Господа
Бога: Той да съедини всички ни със Себе Си чрез жива и непоколебима
вяра, и помежду ни чрез съвършена и дейна братска обич, да съедини
и обедини неразривно - в мир и любов, в благоденствие и преуспяване
всички чада на нашата свята православна Църква и на нашия добър
благочестив народ. Това ще бъде първата и последна цел на моя живот
и моето служение. Защото, възлюбени чада, за нас, божиите създания,
няма по-голямо благо от живото общение с Бога и искреносърдечното
братско единение помежду ни! Това висше благо е основата на нашия
живот и изворът на всички други блага - временни и вечни, земни и
небесни. Когато нашият Спасител се приготовляваше за Своите последни
изкупителни страдания и Своята спасителна смърт на Голгота, Той
произнесе велика първосвещеническа молитва за спасението на
света. В тая молитва Той най-много се молеше: Да бъдат всички едно -
както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно...
да бъдат едно, както Ние сме едно... в пълно единство (Иоан.
17:21-23).
Бог е първоизточникът на живота. Той е създал
и крепи всичко живо. Той е създал и човека по Свой образ и Свое подобие
– с богоподобна безсмъртна душа. И човекът живее със своята душа
само тогава, когато чрез жива вяра се намира в живо общение с Бога.
Тогава човекът става все по-добър и по-добър, все по-съвършен и по-съвършен,
издига се все по-високо, доближава се все повече до бога, тогава
той отразява в себе си все по-силно Божия образ и става богоподобен.
Тогава човек прилича на благоплодно дърво, насадено край бистър
и непресушим извор, от който то смучи живителни сокове, разлистя
се и цъфти китно и дава обилни плодове.
Когато нас човеците ни свързва жива вяра с бога
и чистосърдечна дейна любов помежду ни, тогава всички ние живеем
и крепнем, растем и цъфтим, напредваме и преуспяваме, благоденствуваме
и блаженствуваме. тогава се усъвършенствува отделната личност, цъфти семейството,
крепне обществото, напредва народът, засилва се държавата. Вярата
и любовта са неизтощими и непобедими, зиждителни и творчески
божествени сили. Затова, и благата, които произхождат от тях,
не могат да бъдат получени от никъде другаде. Затова и най-великото
благо - всеобщото единение и пълното единство, което създават
те, не може нито да бъде създадено, нито да бъде разрушено от никаква
друга сила. Единството е живот и здравина, здравината е бодрост и
сила, силата е успех и победа. когато ние чрез вярата и любовта
сме сляни в едно чувство и едно желание, в една мисъл и една воля,
в един порив и един устрем, тогава няма цел, която да не можем да постигнем,
няма пречка, която да не можем да победим. Победата, която победи
света, е нашата вяра (I Иоан. 4:5). А любовта е по-силна от вярата.
Тя е най-великата сила, защото бог е любов. Всичко добро и хубаво,
светло и възвишено иде от Бога и от любовта, която е Божия сила.
Св. апостол Павел ни разкрива по един дивен начин каква е християнската
любов. Той казва: Да говоря всички езици, човешки и дори ангелски,
щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, еле кимвал, що звека. Да имам
пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички
неща и такава силна вяра, че да мога и планина да премествам, щом
любов нямам, нищо не ме ползува. Любовта е дълготърпелива, пълна
с благост. Любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее,
не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда
не се радва, а се радва на истина, всичко извинява, на всичко вярва,
на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада.
(I Кор. 13:1-8). А св. апостол Иоан Богослов, апостолът на любовта,
ни открива най-великата тайна, достъпна за нас, човеците - тайната,
че Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, е Бог
(пребъдва) в него Любовта е най-пълното съвършенство, най-живото
общение с бога и човеците, най-здравото единение между всички,
най-крепкото единство във всичко. Любовта е съюз на съвършенството
(Кол. 3:14). Любовта ни издига до най-висшето съвършенство, което
ние човеците можем да достигнем на земята и което се изразява в
пълна готовност всякога да се жертваме за другите и да даваме дори
и живота си за тях (Йоан. 15:13). Тя ни пресъздава и преобразява, облича
ни в ангелски област и ни прави способни да обичаме не само своите
близки, но и да живеем и постъпваме напълно според Божествената
и спасителна заповед на нашия Спасител, Който е въплътената Божия
Любов и Който казва: обичайте враговете си, добро правете на ония,
които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат, и молете
се за ония, които ви пакостят (Лук. 6:27-28).
Чрез любовта, която ни е дал нашият Отец, ние ставаме
чеда Божии (I Йоан 3:1) и братя помежду си. Тя ни свързва един друг с
неразривни връзки и сетне всички в едно ни слива с единия наш
Отец, който е на небесата (Мат. 23:9). Благодарение на Божията любов,
всички ние чрез един Дух сме кръстени в едно тяло и всички сме напоени
с един Дух (I Кор. 12:13). И, както отделните членове на тялото действуват
отделно, всеки според своето назначение, но всички живеят неразривно
заедно в едно общо тяло, така също и всички ние трябва да живеем
един с друг, един за друг, да живеем и действуваме - чрез мир и любов -
в пълно единение и съвършена хармония. Радва ли се някои - и ние да
се радваме, страда ли някои - и ние да страдаме! Нуждае ли се някои -
да му помогнем, пада ли някои - да го подигнем, греши ли някои - да
го поправим, погива ли някои - да го спасим! Като образуваме едно
тяло, едно братско семейство, всякога да постъпваме според съветите
на св. апостола Павла, който богомъдро и братолюбезно ни наставлява:
да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат
един за други. И когато страда един член, страдат с него всички членове;
когато се слави един член, радват се с него всички членове. Вие сте
тяло Христово, а поотделно - членове (I Кор. 12:25-27).
Ако единението и общението чрез вяра и любов е
най-високото благо, то разединението и разделението чрез себелюбие
и ненавист и най-голямото зло за нас човеците на земята! Там, където
има себелюбие и корист, вражда и ненавист, раздори и разногласия,
там всичко загива, защото там настъпва разединение и разделение,
разпадане и разложение, гибел и смърт. Там погива отделният човек,
разлага се семейството, разпада се обществото, проваля се народът,
срива се държавата. Нашият Спасител казва: Всяко царство, разделено
на части една против друга запустява и всеки град или дом, разделен
на части една против друга, няма да устои ... пропада (Мат. 12:25;
Лук. 11:17). Който от себелюбие и суетност, омраза и ненавист събужда
вражда и озлобление, сее раздори и разцепление - той върши най-голямото,
най-страшното зло. Той е най-големият злосторник, най-големият грешник.
Той погубва себе си и тласка към гибел и другите. Свещ. писание говори,
че мерзки са пред Бога ония, които сеят вражди помежду братя (Прит.
6:16-19). Злобата е най-страшната демонична сила, от която произлизат
всички злини и смъртни грехове. Тя откъсва човека от Бога и го прави
чадо на дявола. Св. Апостол и евангелист Йоан Богослов, който ни откри
същината и величието на любовта, ни разкрива и ужаса на омразата.
Той казва: Чедата Божии и чедата дяволови се познават тъй: всякой, който не върши правда, не е
от Бога, също и който не обича брата си... Ние знаем, че преминахме
от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си,
пребъдва в смърт. Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец (I Йоан.
3:10, 14-15). Затова, великият христолюбив и братолюбив св. апостол
Павел усърдно моли и предупреждава: Моля ви, братя, в името на Господа
нашего Иисуса Христа, да говорите всичко едно и също и да няма помежду
ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и една мисъл (I
Кор. 1:10). - Бъдете единомислени, живейте в мир и Бог на любовта и
на мира ще бъде с вас (II 13:11).
Възлюбени чада,
Господ ни е дал великото обетование - да бъдем
синове Божии чрез вярата в Иисуса Христа (Гал. 3:26) и чрез любовта
към своите братя (I Иоан. 3:10). Ние всички сме братя и имаме един небесен
Баща - Бог, Който ни е създал, Който ни пази и крепи.
Всички ние - еднородни и еднокръвни братя -
произхождаме от един род, образуваме един народ. Родът ни е честен,
народът ни е благочестив. Родът ни е отбран, народът ни е богозван.
Да не отричаме своя род, да обичаме своя народ! Нашият добър и мил народ
е достоен за най-силна обич и най-големи жертви. Той има много грижи,
много неволи: той заслужава да му служим честно и мъдро, предано
и себеотречено. Бог проведе нашия народ през много изпитания, много
страдания, проведе го, за да го изпита и проясни, за да го засили и
утвърди в неговото съществуване.
Всички ние обитаваме една родна земя, имаме една
единствена Родина. Земята ни е богата, родината ни е прекрасна!
Да обичаме с цялото си същество родната земя. Да пазим с всички
сили единната си Родина! Да разкрием и умножим богатствата на
земята за всеобщо благоденствие, да развием и умножим красотите
на Родината - за всеобща радост! Бог посели нашия народ на едно от
най-хубавите места на земята, даде му да владее благословени предели.
Да благодарим на Бога за тоя велик дар и тая велика милост!
Всички ние сме приели едно свято кръщение и една
свята Православна вяра. Да пазим с благоговение и трепет свещените
дарове, които сме възприели чрез кръщението, и непобедимата сила,
която сме получили чрез вярата. Да пазим и увеличаваме оная сила,
с която верните чада Божии победиха царства, вършиха правда, получиха
обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха
острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни в борба,
обърнаха на бяг чужди пълчища (Евр. 11:33-34). Да живеем с тая Божия
сила и свята вяра, които ни дадоха и завещаха св. равноапостолен
Цар Борис, св. равноапостолни Кирил и Методий, св. Климент Охридски,
св. иоан Рилски, св. Теодосий Търновски и много други велики светители
на Българската православна църква и себеотвержени служители
на българския народ. С тая вяра и сила живееха и преуспяваха нашите
бащи и деди, нашите деди и прадеди. С крепката вяра в бога и в себе
си, с възторжената любов към своя род и своята Родина - нашият целокупен
народ живееше и се крепеше, бореше се и побеждаваше в миналото.
С тези божествени сили той ще живее и преуспява, ще се крепи и опази
цял и невредим и в бъдещите векове.
Всички ние приехме един Дух - Духът, който иде от
Бога (I Кор. 2:12). Както казва св. Апостол Павел, нашите тела са
храм на Дух Светий, Който живее в нас и Който имаме от Бога (I Кор.
6:19). Той е светият Дух, Който ни очиства и освещава, прояснява и
просвещава, издига и възвишава. Той е Духът на доброто и правдата,
на истината и светлината, на любовта и предаността, на чистотата
и добродетелта, на кротостта и смирението, на подвига и себеотрицанието.
Тоя Дух поражда в нашата душа най-хубавите плодове, най-чистите
добродетели, поражда любов, радост, мир, дълготърпение, благост,
милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22-23).
Единно и неразделно с тоя свят Божий Дух в нас живее
и трябва навсегда да живее и духът на единния род и единната Родина,
оня чист и благороден дух, който ни обединява в един народ, в една земя,
в едно отечество, в една държава. Тоя дух на нашия благословен
род, на нашите велики и вдъхновени деди и прадеди събужда у нас
най-чистите сили и най-великите добродетели, с който Бог е надарил
нашия народ. Той ни вдъхновява към себеотречение и саможертва,
към велики деля и подвизи - за доброто на единната Родина и целокупния
народ. Той ни прави свободни да се обичаме и да си прощаваме, да си
помагаме и да си съдействуваме, да забравяме лошото и да помним
само доброто, да вършим всичко, което ни сближава и сплотява, и да
отбягваме всички, което ни отдалечава и разделя. Проникнати с
тоя дух, ние ще можем да се сродим бързо с великите образи от миналото
на нашата родна Църква и нашия народ, да възприемем всичко хубаво
и да отхвърлим всичко погрешно от това минало и окрилени от крепка
вяра и светла надежда - да вървим дружно към една цел, един идеал.
Прояснени и подкрепени от Божия Дух - да пазим чист и светъл, здрав
и бодър, цял е единен, крепък и силен, твърд и непобедим духа на своя
народ и своята Родина.
И така, възлюбени чада, всички ние, като синове
на един небесен Баща, като чада на една света православна Църква,
като рожби на един единен народ да се слеем в едно сърдце и една душа,
и всякога, а най-вече сега, в дните на святото Воскресение Христово,
според призива на Църквата, да се прегърнем братски и радостно
да възкликнем:
Христос ВОСКРЕСЕ!
И сърдечно да откликнем:
ВОИСТИНУ ВОСКРЕСЕ Христос!
Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа и
любовта на Бога Отца, и общуването на Светаго Духа да бъдат с всички
Вас Амен (II Кор. 13:18)
+ Неврокопский Борис
Писмо на Митрополит Борис до Наместник-Председателя
на Св. Синод, в ст. София , 29 септ. 1948 г., в което опровергава отправени „умишлени
заблуди и клевети”.
Служебен препис
Неврокопска митрополия
Nо 1273
18 септември 1948 г.
гр. Неврокоп
До Негово Високопреосвещенство Наместник-Председателя
на Св. Синод, в ст. София
Вх. Nо 6 286/29 септ. 1948 г.
Ваше Високопреосвещенство,
При една среща на 4 септември т. г. Директорът
на вероизповедната дирекция при Министерството на външните
работи, пълномощният министър г. Димитър Илиев ни прочете едно
клеветническо писмо против нас, изпълнено открай докрай с умишлени
заблуди и клевети. При прочитането на това писмо пропускаше собствените
имена и казваше кои думи са били поставени в кавички като думи,
които се приписват на нас. Писмото е било изпратено още през м.
юни до г-на Министър-Председателя и произхождало от много важно
място.
Понеже тогава неочаквано възникнаха големи
и продължителни грижи във върховното управление на църквата ни,
които погълнаха почти изцяло почти всичкото време на синодалните
архиереи и затова ние нямахме възможност и спокойствие да изясним
и отбием устно клеветите в поменатото писмо против нас, и понеже
тези клевети са дадени писмено, налага ни се и ние писмено да дадем
необходимите осветления за установяване на истината. Понеже
нямаме нито самото клеветническо писмо нито препис от него, ще
се потрудим да отговорим само на ония клевети, които си спомняме и
каквито си ги спомняме.
На 24 май т. г. в Неврокоп имаше околийско свещеническо
събрание, на което по необходимост трябваше да бъдат прочетени
и изяснени някои синодални окръжни разпоредби досежно участието
на свещениците в строителните бригади като обикновени бригадири.
Опитахме се да изразим становището на Св. Синод по този въпрос.
Св. Синод нареждаше в поменатото първо окръжно свещениците да
пропагандират идеята за бригадирското движение, да насърчават
младежта да участвува в нега, да съдействува за набиране на бригадири,
да им указват нужното внимание и подкрепа и пр., но сами лично да
се въздържат от участие в работните бригади като обикновени бригадири-
работници, за да не се засегне някак духовното звание и да не се
напакости може би и на самото бригадирско движение. Има положителни
сведения, че участието на свещеници в строителните бригади през
миналата година е имало недобри отражения в душите на християните.
Когато преди време в. "Отечествен
фронт" помести една снимка на свещеници бригадири с побелели
коси и бради, полуголи с гащета, пред които стоеше и председателят
на свещеническият съюз (не като бригадир), възникнаха в душите
на християните смут и ропот.
Понеже горните важни и основателни съображения
на Св. Синод не бидоха разбрани дори и от някои овластени свещеници,
които безогледно искат свещениците да отиват като обикновени
бригадири-работници, наложи се Св. Синод да издаде второто окръжно,
с което той предостави на желаещите млади и здрави свещеници да
отиват доброволно бригадири, като предварително са осигурили
техните енории от други близкосъседни свещеници.
От горните ясни съображения, които са съображения
и на Върховната църковна управа у нас, направено е било клеветническото
заключение, че ние сме били против бригадирското движение въобще.
При разискванията на това свещеническо събрание
стана дума за смътното желание на някои за "демократизиране"
на Българската православна църква. Ние изяснихме, че няма по-демократичен
институт от нашата църква и пожелахме такава демократичност
да съществува навсякъде.
Най-важният въпрос, който интересуваше и вълнуваше
много енорийските свещеници, беше въпросът за тяхната издръжка,
за осигуряването на техните заплати. Още щом се прокара с новата
конституция отделянето на църквата от държавата, тоя въпрос възникна
изведнъж остро и смущаваше много енорийски свещеници. И по-рано
при различни случаи, ние успокоявахме свещениците и ги уверявахме,
че и след като престане държавната помощ за издръжка на църквата,
ще се намери начин да се осигури тая издръжка. На това свещеническо
събрание се потрудихме да успокоим свещениците, като ги уверявахме,
че правителството е обещало пълно съдействие на църквата в нейните
усилия тя сама да реши своята издръжка. Тогава още нямаше решение
на почитаемото правителство да продължи да дава субсидия за издръжка
на църквата.
Всички тия наши загрижени и успокоителни уверения
клеветниците са използвали, за да изковат най-злонамерената
клевета, като внушат, че е засегната личността на най-важното лице
на Народна република България...
В това клеветническо писмо се говори още, че
в Митрополията била намерена книгата "Моята борба" и
др. книги. Наистина един ден през м. декември миналата година наложена
е била блокада и са били направени претърсвания из града по повод
на някой избухнали мини по пътищата по посока на границата. Направен
е бил тогава обиск в Митрополията от 5-6 души начело с прокурора
на Областния съд в Неврокоп. Претърсено и обърнато било всичко
наопаки. Претърсени са били дори и църквите в града. Претърсвачите
са влезли дори в св. олтари, дето е станало нужда да се вдигат и обръщат
дори покривките на св. Престол, макар че, никъде нищо не е било намерено,
защото никъде нищо не е имало. Намерена е била някъде оставена в
Митрополията само поменатата книга и други книги. Ние никъде нито
сме имали, нито сме виждали в Митрополията тия книги, нито сме знаяли,
че някои от служебните лица там ги има. Когато през м. декември миналата
година е било правено това претърсване, ние бяхме в София за сесията
на Св. синод и нямахме възможност да знаем къде и как са били намерени
тия книги в Митрополията. И до сега там не е направен никакъв протокол
за намиране на тези книги.
Както е известно, голямо недоумение и смущение
възникнаха у нас у всички трезви люде със славянобългарско съзнание,
когато през юни 1941 година самопровъзгласилият се злополучен
германски водач нахлу вероломно в съветска Русия, с която той
дотогава имаше договорни споразумения и отношения. Загрижените
и смутените искаха да разберат как е възможно да се извърши такова
вероломство. А това не бе леко тогава. Ние успяхме да набавим по
странични пътища и да прочетем (на френски) книгата на Херман Раушнинг
"Хитлер ми каза" и разбрахме какъв побъркан и невменяем
човек е бил тоя психопат, който стана причина за неизмерими страдания
на човечеството, и какви пъклени намерения е имал той против славянските
народи изобщо, особено против Съветска Русия. За нас не представляваше
абсолютно никакъв интерес неговата противна книга "Моята
борба". Освен това, ние въобще не се занимаваме с подобен род
литература.
На това свещеническо събрание в гр. Неврокоп
присъствуваха и ония неколцина свещеници, които изпълняват волно
или неволно печалната роля на съгледвачи, подслушвачи и доносници.
Ние знаехме, че те ще донесат какво се е говорело и вършило на това
събрание, но никога дотогаз не допускахме, че те ще донесат такива
злоумишлени лъжи и клевети. Не само на нас е известно кои свещеници
вършат това и се ползуват с особеното внимание и доверие на отговорните
фактори в Неврокоп като "прогресивни" свещеници. Не е
изключено да са поискани и получени подобни клеветнически
сведения дори и от някои свещеници, които не са нарочни доносчици.
Доста е да се има предвид поне това съображение, за да се разбере,
че ние не бихме си позволили да говорим на събранието това, което
злоумишлено ни се приписва.
Ние положихме големи усилия и от Неврокопската
епархия, въпреки крайно трудните условия в нея, да отидат колкото
е възможно повече свещеници бригадири. Очаквахме, че на отправената
покана непременно ще се озоват поне така наречените прогресивни
свещеници, които клеветят своя духовен баща - Митрополита, своя
събрат протосингела и своите събратя добросъвестни свещеници.
Обаче, нито един от тия "прогресивни" свещеници не отиде,
а отидоха ония свещеници, които те клеветят.
Клеветническите доноси от това свещеническо
събрание са били използвани не само за да се напише поменатото
клеветническо писмо, но и да бъдем ние престъпно оклеветени публично
в пресата. В брой 48 от 12 юни т. г.
на в. "Народна младеж"бе поместена под надслов
"Младежки пост" клеветническа бележка против нас, в която
клеветите от поменатото клеветническо писмо са злонамерено
засилени до последния предел, ето как например:
1/ "Но на горепоменатата конференция пролича
неговата открита враждебност към така важното за изграждането
на нашата република бригадирско движение."
2/ "... каза на конференцията господин Борис...
"никаква подкрепа на бригадирското движение и на други каквито
и да било акции."
3/ "Не малко нелепости са се изказали на
конференцията по отношение на нашата народна република и видни
отечественофронтовски деятели."
Със служебно писмо Nо 1023 от 30 юни т. г. уведомихме
редакцията на в. "Народна младеж", че писаното в поменатия
брой против нас е заблуда и клевета и помолихме в името на истината
и честа на вестника да се разсее тая заблуда. Но, почитаемата редакция
на в. "Народна младеж" не направи нищо в тоя случай за изясняването
на истината.
Понеже в тези наши осветления се наложи да говорим
и за публични клевети против нас в пресата, ще споменем още една-две
клевети и заблуди. В брой 345 на в. "Народен спорт" от 24 май
т. г. за епархийския църковен дом в гр. Горна Джумая, който служи за
канцелария и складови помещения на Архиерейското наместничество
и на епархийската свещоливница, умишлено и с определена цел се
казва: "Това е една от вилите на Неврокопския дядо Владика...
Какъв хубав дом на физкултурата става от тази вила. Още повече, че
дядо Владика има и други вили... Ще бъдем радостни, ако при следващото
ни посещение хубавата вила е станала вече дом на физкултурниците."
Със служебно писмо Nо 1024 от 30 юни т. г. обяснихме
на редакцията на в. "народен спорт", че споменатата сграда
не е никаква вила на Неврокопския митрополит, че той няма никакви
вили, и че тая сграда е създадена от Митрополията изключително
със свои средства за многобройни и неотменими църковно-епархийски
нужди, и помолихме да се разсее тази заблуда. Но и тази редакция
не направи нищо, за да се знае истината.
Още по-несдържана и недостойна е клеветата,
която върши против нас по-рано първия меродавен вестник у нас
"Работническо дело". В осмия си брой от 12.I.1947 година
тоя вестник помести под унищожителното заглавие: "Един недостоен
служител на Българската православна църква"- една свръхклеветническа
бележка против нас, в която се заключава, че ние с делата си сме петнили
името на Народната църква и сме се стремили да я отклоним от верния
път, по който тя трябва да върви в служба на народа и Народната република.
Кои са тия страшни дела, с които ние сме петнили името на Народната
ни църква? - На богослужението в с. Крупник на 8 .ХII.1946 г. сме
споменавали цар Борис и царица Йоана, сме величаели кървавата и
омразна монархия, сме наричали черното фашистко минало
"славно" и "светло" и др.
И най-несъобразителният човек, ако е искрен и
добросъвестен ще разбере, че нито ние, нито никой друг свещенослужител
на Българската православна църква не би могъл да извърши подобно
безразсъдство, което се доближава почти до безумие и ние, и всички
наши архиереи и свещеници споменахме през този ден и всякога споменаваме
на отпуста на Божествената литургия според установения у нас богослужебен
ред, първите и най-велики светии на Българската православна църква
и на православния, християнския български народ, а именно: Св.
Равноапостолни славяноболгарски просветители Кирила и Методия,
Св. Равноапостолни цар Борис, покръстителят на българския народ,
Св. Климент Охридски чудотворец и Св. Йоан Рилски чудотворец.
Невежественият клеветник, помислил е, че поменаваме цар Борис
III. А като е чул че споменаваме "Преподобнаго и Богоноснаго
Отца нашего Йоанна Рилскаго чудотворца", заключил е самодоволно,
че поменаваме царица Йоанна.
На 8.ХII.1946 г., когато служихме в с. Крупник,
беше праздникът на св. Климента Охридски чудотворец. Редно беше
да кажем и казахме поучително поучително слово на християните
за живота и делото на тоя велик наш светия и просветител. В това
свое слово изтъкнахме и най-важното в живота и делото на св. Кирила
и Методия, св. Равноапостолния цар Бориса и на св. Йоана Рилски
чудотворец. Опитахме се да обрисуваме времето на тези четирима
най-велики наши светии и просветители като "славно" и
"светло", каквото е то в действителност. А заблуденият
и злонамерен клеветник бърза да направи клеветническо заключение,
че ние наричаме славно и светло "позорното" и "черно"
фашистко минало.
Ние допускаме, че доносчикът Георги Андонов,
член на Р. П. /к/ в с. Крупник е непросветен човек и не е запомнил и
разбрал това, което казахме на споменатата църковна служба,
обаче, неговото донесение от 9.ХII.1946 г. е минало през многобройни
по-горни инстанции, отишло е в министерството на вътрешните
работи, стигнало е най-подир в редакцията на в. "работническо
дело". Нима в редакцията на тоя пръв меродавен български вестник
не е имало никой, който малко да помисли и съобрази, че това, което
се приписва в този случай на Неврокопския митрополит, е невероятно
и невъзможно и да се опита да направи една малка проверка, за да се
увери сам в истината. Но, не само че в поменатата редакция не е било
направено от никого нищо подобно,а напротив: клеветническото
донесение е било умишлено засилено, заострено до последния
предел и превърнато в най-злокачествена клевета. В името на истината
ние пратихме осветление в редакцията на в. "Работническо
дело" и помолихме за честта на вестника да се помести това
наше осветление или поне с няколко думи да се опровергае заблудата
и клеветата. Обаче, редакцията не промълви и не написа нито дума.
Така че редакциите на вестниците: "работническо
дело", "Народна младеж" и "Народен спорт" побързаха
да поместят заблуди и клевети против нас, които са ги чели стотици
хиляди четци, и не пожелаха да ги разсеят поне с няколко думи, когато
им беше изяснена явната и неоспорима истина. Нима ще трябва да
се направи тъжното заключение, че за тях по-важна е била заблудата
от истината, клеветата от честта? - Ние, за тяхна чест,не искаме да
правим такова заключение
Не можем да не споменем няколко думи и за непрестанните
клевети, които злоумишлено се разнасят и против св. Неврокопска
митрополия, като църковно народно уреждение. В това отношение
след 9 септември 1944 г. започна в Неврокоп едно истинско надпреварване
от някои безразсъдни и злонамерени люде. Какво ли не говореха, а
и още говорят тези клеветници, които шумно и фанатично разнасяха
у че в св. Неврокопската митрополия се крият големи престъпници,
търсени от властта , че в нея са изпокрити и складирани какви ли
не оръжия и пр. Направени бяха в митрополията многобройни обиски
и като не се намери нищо никъде, изпокъртени бидоха дъски по тавани
и подове, за да не би там да се крият търсените лица. И понеже и тогава
пак нищо не се намери, започнаха някои самозабравили се ясновидци
от Неврокоп да разнасят смешни мълви, че си спомняли как някога, когато
е била строена Митрополията, са били правени скривалища в нейните
стени които сега трябвало да бъдат разбити, защото е било възможно
в тях да се крият и заловят търсените човеци! Няма да споменаваме
нищо за непоносимите издевателства, които извършиха над светата
Неврокопска митрополия самозабравили се люде и които изложиха
тежко новата власт.
Обаче не можем да не споменем и за едно друго недопустимо
и тъжно явление в Неврокоп и Неврокопската епархия, което също
излага властта на народната република България и уязвява честта
на целия български народ. Против Неврокопския митрополит се отправят
от отговорни фактори не само клевети но и заплахи. Не само абсолютно
без никакво основание, както за неща, които излагат най-много заплашвачите.
В църковните проповеди в храма понякога след обръщението
"християни и християнки" употребяваме и обръщението
"българи и българки", когато биват засегнати от църковно
гледище въпроси на народа и родината. Това се е сметнало от някои
фактори в Неврокоп за страшно престъпление и те са отправяли
озлобени заплахи, че щели да ни дадат да разберем, как така сме могли
да говорим в Неврокоп за българи, когато там и в целия Пирински
край нямало никакви българи!? Никога, никъде другаде в живота на
никой друг народ не се е случвало един скромен дългогодишен служител
на народа да бъде заплашван в собствената държава от представители
на държавната власт затуй, че той е споменал името на своите сънародници,
затуй че има славянобългарско съзнание, каквото са имали всички
наши бащи и деди, деди и прадеди през повече от 1000 години от времето
на св. Кирила и Методия и св. Климента Охридски и до днес, затуй че
той служи честно на своята православна християнска църква и
на своят православно християнски славянобългарски народ!
Миналата година се помина председателят на
един околийски комитет на Отечествения фронт. Никои нито от близките
му, нито от ръководните лица не пожела да се извърши опело. Вдигнаха
мъртвеца от дома му, разнесоха го из улиците и накрай го сложиха
на площада, като около него биде устроен митинг. Отправени бидоха
от отговорни фактори закани, че нямало да простят на владиката и
на свещениците затуй, че и те не са отишли да вървят подир мъртвеца,
без да извършват опело, защото те били длъжни по тоя начин като другите
да му отдадат чест!?
Ние не желаем да подлагаме на преценка тези
единствени прояви в нашата страна, които надали са се случвали
някъде другаде по света.
Няма да споменем също нищо и за личните обиди и
оскърбления, които са ни били нанасяни.
Няма съмнение, че клеветите, заплахите и оскърбленията,
които се разнасят преднамерено против нас имат тъмен произход и се
създават от непрояснени люде. Освен това проличава съвсем ясно,
че тези клевети и заплахи се създават и разнасят преднамерено
по определен план за постигане на определена цел. Явни са домогванията
на някой люде не само да уязвят църквата, църковните учреждения
и духовното звание, но и да обсебят по какъвто и да е начин някои
църковни сгради. Те смяташ, че ако бъде някак злепоставен и направен
невъзможен сегашният Неврокопски митрополит, няма да има вече
в град Неврокоп нито митрополит нито митрополия и че тогава ще
бъде съвсем леко да се заграби сградата на митрополията, а тъй
също и двете сгради (епархийски домове) на архиерейските наместничества
и други църковно-епархийски служби в Горна Джумая и Свети Врач. За
това в тези три града кипят най-много злоумишлените клевети против
Неврокопския митрополит. В град Разлог и Петрич те почти не съществуват.
Ние понасяхме и понасяме търпеливо и мълчаливо
нескончаемите заблуди и клевети , които злонамерено се създават
против нас от сегашните ръководни фактори в Неврокопска епархия.
Щяхме да търпим и мълчим и занапред, ако не бяхме предизвикани и
принудени да дадем някои осветления в името на истината и правдата.
Даваме тези осветления още и затова, защото сме убедени, че висшите
ръководни фактори, които създадоха и строят нашата скъпа народна
република България, ще намерят начин да турят край на безразсъдствата
и произволите, на заблудите и клеветите, на някои прибързани и
самочинни по-долни фактори, които не могат да разберат далновидната
политика на висшето държавно ръководство и вместо да й сътрудничат,
фактически те й пречат. А всички трябва да полагаме мъдри и правилни
усилия за окончателното закрепване и пълен разцвет на нашата млада
и скъпа Народна република България и за благоденствието на нашия
добър и трудолюбив народ.
Като молим Св. Синод да направи тези наши осветления
достояние на съответното държавно място, препоръчваме се на
св. Ви молитви и оставаме на Ваше Високопреосвещенство во Христа
брат.
+ Неврокопский митрополит: /п/ Борис
Верно
Гл. секретар на Св. Синод: /п/ Архимандрит Симеон
Верно (печат на Министерството на външните
работи)*
-----------
* Държавен архив - Благоевград, ф. 5 б, оп. 4,
а. е. 6, л. 27-32 (Публикува се с
незначителни съкращения)
Да помним и да се готвим
винаги за смъртта си!
"Помни своя край и никога не ще съгрешиш!"
(Сирах 7:39)
Боголюбиви братя и сестри,
С такива думи древният библейски мъдрец се
обръща към всекиго от нас, като ни призовава да не забравяме за неизбежния
край на земния ни живот. Подобно на безумния богаташ от Евангелската
притча (Лук. 12:16-21), увлечени от потока на суетните житейски
грижи и страсти, ние често се самозабравяме, като си въобразяваме,
че ще векуваме вечно тук на земята! Уви, нишката на земния ни живот
всеки миг може да бъде прекъсната от Бога!
Светите Божии угодници са живеели винаги с мисъл
за очакващата ги земна смърт и с твърда вяра във вечния задгробен
живот, за който са се готвели. Така великият св. апостол Павел, като
изрежда многото изпитания и страдания, на които бил подлаган, се
провиква: "Всеки ден умирам!" (I Кор. 15:31). Като тълкува тези
Апостолски слова, св. Иоан Златоуст пита: "Как е умирал той всекидневно?"
- и отговаря: "Чрез ревност и готовност за това! А защо Апостолът
казва това? - За да потвърди истината за възкресението. Кой би
се решил на толкова видове смърт, ако нямаше възкресение и бъдещ живот?!"
И св. Иоан Лествичник в 6-о слово на своята известна книга
"Стълба" (Лествица) пише: "Помненето за смъртта е всекидневна
смърт!"
На друго място пак св. апостол Павел заявява:
"За мене животът е Христос, а смъртта е придобивка" (Филип.
1:21). По повод тези слова св. Иоан Златоуст отбелязва: "Думата
"живот" има много значения, също както и думата
"смърт". Има живот телесен, плътски и греховен... А има и живот
вечен и безсмъртен (небесен), за който Апостолът казва: "Нашето
жилище е на небесата" (Фил. 3:20) и добавя: "А дето сега живея
в плът, живея с вярата в Сина Божия, Който ме възлюби и предаде Себе
Си са мене" (Гал. 2:20).
Ето, възлюбени в Господа братя и сестри, към
какъв живот ни призовава св. апостол Павел - живот с вяра в Христа,
който е начало на вечния блажен живот!
Такъв живот е живял празнуваният днес св. Великомъчен
Димитрий Мироточив, в чест на когото, с Божия помощ, осветихме този
свети храм.
Свети Димитрий е живял към края на третия и началото
на четвъртия век, когато върлувало едно от най-лютите гонения против
Христовата Църква от страна на езическият император Максимиан.
Бащата на Димитрий бил управител на гр. Солун, намиращ се сравнително
недалеч от тук. Въпреки тежкото за Църквата време, той заедно с
благоверната си съпруга били тайни християни. Те имали дори в дома
си таен параклис, дето възнасяли към Бога своите молитви и дето
бил кръстен единственият им син Димитрий. За разлика от други мъченици,
произлизащи от езически семейства, Димитрий имал рядкото щастие
да бъде възпитаван още от малък във вяра и страх Божий от благочестивите
си родители. За това целият му живот още от рождение представлява
една права линия, устремена към Христа без никакво колебание и
отклонение.
Когато след смъртта на баща си Димитрий наследил
и високия му пост на солунски управител, вместо да гони християните,
както му било заповядано от царя, той, според израза на житиеписеца,
станал за солунците сякаш втори Апостол Павел, като ги довеждал до
вярата в Истинския Бог и изкоренявал езическото многобожие.
Щом узнал, че цар Максимиан се кани да посети Солун,
Димитрий почнал да се готви за мъченическа смърт с пост и молитва.
Той връчил на верния си служител Луп цялото богатство, останало
му от родителите, да го раздаде на бедните, като му заръчал:
"Раздай земното богатство, за да потърсим небесното!"
Когато пристигнал царят, който все още не вярвал,
че управителят на Солун е станал християнин, Димитрий недвусмислено
го уверил в това, като изповядал пред него вярата си в Христа и изобличил
езическото идолопоклонство. Затворен по заповед на царя в тъмница,
св. Димитрий се молел с псаломските слова: "Боже, избави ме от
ръцете на грешниците! Защото Ти си моето търпение и упование от
младини... От утробата на майка ми Ти си мой покровител!" (Псал.
70:5-6). Разпалван от любов към Христа, той усърдно желаел да пролее
кръвта си за Него.
По това време Максимиан устроил за народа зрелище,
при което царският борец Лий излизал да се бори с християни и безжалостно
ги хвърлял върху набодени копия. Един християнски момък на име Нестор,
пламнал от ревност за Христа, отишъл при св. Димитрий в тъмницата и
измолил от него благословение да излезе на борба с Лий. Светецът
му предсказал мъченическа смърт с думите: "Ще победиш Лия и
ще пострадаш мъченически за Христа!" И действително, както
някога младият Давид бе победил страшния великан Голиат, така сега
Нестор чрез Божията сила съборил на земята Лий и го хвърлил върху копията.
Разярен от това и узнал, че Нестор действувал по нареждане на Димитрий,
Максимиан осъдил и двамата на смърт чрез пробождане с копия. По този
начин се сбъднало върху тях Христовото пробождане с копие.
Така завършил земния си подвиг св. великомъченик
Димитрий, като ни оставил нетленното си тяло, източващо чудотворно
миро и до днес, а душата му се въдворила във вечните небесни селения
в изпълнение на Господните апокалиптически слова към всички
пострадали за Христа: "Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца
на живота!" (Откровение 2:10). Амин!*
--------------
* Това слово Неврокопският
митрополит произнася при освещаване храма "Св. Димитрий"
в с. Коларово, Петричко на 8 ноември 1948 г. (н. ст.).
Надгробно слово, произнесено от наместник-председателя
на Св. Синод Негово Високопреосвещенство Доростоло-Червенския
митрополит Михаил при погребението на блаженопочиналия Неврокопски
митрополит Борис
Ваши Високопреосвещенства, Ваши Преосвещенства,
Високопреподобни Всеблагоговейни и Благоговейни отци и братя!
Дълбоко опечалено събрание!
Голяма и неизразима скръб притиска сърцата
ни. Църква и народ горчиво оплакват тежката и невъзвратима загуба.
Пред нас лежи бездиханен нашият възлюблен събрат и духовен отец и
архипастир - Високопреосвещеният Неврокопски митрополит
Борис. Неочаквано той стана жертва на нечувано в живота на Църквата
ни злодейско покушение. На връх Димитровден - рождения ден на самия
покойник - подир извършване на св. Божествена литургия, след приобщаване
със св. Христови тайни и след възторжена архипастирска поука към
стеклите се в Божия храм богомолци Високопреосвещеният Борис
бе убит в с. Коларово, Петричко, от един недостоен и низвергнат
от духовен сан свещеник.
Това безумно деяние потресе не само епархията.
То покруси цялата ни страна и целокупния български народ. И ние се
събрахме тук да отдадем последна дан на почит към един мъченик на
вярата, високодостоен и всепредан иерарх, станал жертва при изпълнение
на своя служебен дълг към светата ни Църква.
Скръбта, която гнети сърцата ни е непоносима,
защото ние завинаги се разделихме с нашия многообичан събрат и
духовен баща. Но тя е още по-болезнена, защото в лицето на тъй трагично
загиналия светител върховната ни църковна управа - Св. Синод, губи
един от най-просветените си иерарси, който в много отношения справедливо
минаваше за ума и добрата съвест на Църквата ни. Ние, архиереите
губим отличен събрат и най-ценен, въодушевен и всепредан сътрудник
в управлението и ръководството на Църквата - тежка загуба,
която гнетуще се чувства особено в преживяваните днес изпитателни
моменти в църковния ни живот. Неврокопската епархия - клир и миряни
- губи своя любим архипастир и духовен вожд, много полезен наставник,
усърден богомолец и душепопечител. А българският народ и българската
общественост губят един горещ родолюбец и всеотдаен труженик за
своето благо, културен възход и напредък.
Отправяйки своите горещи молитви към престола
на Всевишния за упокоение душата на непрежалимия покойник, наш
дълг на признателност е в този момент навсегдашна раздяла с него
да споменем, макар и в най-общи черти, това, което бе най-характерно
за личността, живота и служението му.
Митрополит Борис, по рождение Вангел Симов, е
роден в Македония, в родолюбивото село Гявато, Ресенско, на 26
октомври 1888 г. Основното си образование започнал в родното
село и завършил в Цариград. Прогимназията завършил в Одрин - гимназията
"Д-р П. Берон" - през 1904 г., когато и постъпил в Цариградската
духовна семинария. Тук той проявил своите големи способности и
е бил добре оценен и насърчен от приснопаметния Екзарх Йосиф. След
завършването на семинарията покойният е бил подстриган в монашество
с името Борис и на 10 юли 1910 г. е бил ръкоположен за иеродякон от Неврокопския
митрополит Иларион в църквата "Св. Стефан". Като иеродякон
служил една година в Екзархийския параклис. През 1911 г. той заминава
за Черновиц, където завършва Богословския факултет в 1914 г. Подир
това се завръща в България и учителствува една година в Бачковското
свещеническо училище и Пловдивската духовна семинария. През
1915 г. отива във Виена, за да изучава философия, като едновременно
се подготвя и получава от Черновичкия университет титлата д-р
по Богословие. Върнал се след това пак в България, той на 25.ХI.1917 г.
е бил ръкоположен от Пловдивския митрополит Максим за иеромонах.
Като такъв той е бил назначен за предстоятел на българската Църква
в Будапеща и в продължение на пет години е успял да развие сред нашите
единородци в Унгария отлична религиозно-просветна и народополезна
обществена дейност. През 1922 г. покойният се завръща в България
и на 22.VII. с. г. е бил възведен в архимандритско достойнство и
след това той последователно изпълнява протосингелска длъжност
в Софийската митрополия (от 15.V.1923 г. до 1.IХ.1924 г.), началник
на културно-просветното отделение при Св. Синод и предстоятел
на храма-паметник "Св. Александър Невски" (от 1.IХ.1924 г.
до 1.IХ.1926 г.), ректор на Софийската духовна семинария (от
1.IХ.1926 г. до 23.IХ.1931 г.) и секретар на Св. Синод от 23.ХI.1931 г. до
избирането му за митрополит на Неврокопската епархия, което е
станало при единодушния вот на клир и миряни през март 1935 г. На
14.ХII.1930 г. е ръкоположен за Стобийски епископ.
Всички заемани от него високоотговорни длъжности
по просветното ведомство и администрация на Църквата покойният
иерарх е изпълнявал с рядка добросъвестност и преданост, голямо
достойнство и неотслабно усърдие. Във всяка своя работа той влагаше
творчески замах. Обичаше да чертае нещата обикновено в идеален
мащаб. Обладаваше богата ерудиция. Ревностен поддръжник на
ред, дисциплина, той мечтаеше за възможно най-добрата уредба в
църковните институции, а по-частно в нашите семинарии и в свещеническото
училище.
Като ректор на Софийската духовна семинария
в продължение на пет години покойният прояви ценни педагогически
похвати и умения и през неговото служение това скъпо за Църквата
ни духовно учебно заведение бе издигнато на завидна висота.
Възпитатели и ученици с почит и признателност си спомнят за творческата
организаторска, възпитателна и образователна негова дейност.
През времето на своето ректорствуване той участва като делегат
на Св. Синод и в заседанията на Висшия учебен съвет.
Като началник на културно-просветното отделение
и по-късно като секретар на Св. Синод митрополит Борис залягаше
да се организират и подпомогнат просветните инициативи на Църквата
и да се създаде по-добър ред в службите. По-специални грижи проявяваше
по въпроса за религиозно-нравственото възпитание на младежта.
Той е автор и на брошурата "Кризата в нашето училище". При
негово съдействие бе издаден и "Наръчник за ръководителите
на детските, ученическите и студентските православни християнски
дружества". Немалко статии той е поместил и в църковно0-периодическия
наш печат по разни актюелни научно-богословски и църковни въпроси.
През 1932 г. като секретар Високопреосвещеният
Борис бе изпратен от Св. синод в Иерусалим с мисията да води предварителни,
неофициални и поверителни разговори с посочения за целта посредник
- иерусалимския патриарх за създаване канонически връзки между
Българската църква и Цариградския патриарх. Тази деликатна
и отговорна мисия, при рядката му вещина в уреждане на спорни въпроси,
с голямата гъвкавост на неговия ум, изтънченост на маниера, владение
на чужди езици, покойният бе извършил много сполучливо. Впоследствие
през 1945 г., вече като митрополит и синодален член, той заедно с
Високопреосвещения Търновски митрополит Софрония и Величкия
епископ Андрея можа да подготви при всички преговори с Цариградската
патриаршия епохалното дело по вдигането на схизмата, което се
увенча с неочакван успех. И на покойния в това отношение се дължи
най-много.
Като епархийски архиерей Високопреосвещеният
Борис работи в богодарованата му Неврокопска епархия близо 14
години и усърдно залягаш6е за духовния издиг на клир и паство. Тежък
бе жребият на покойния в управлението на тази епархия при изключителните
условия, при които трябваше да светителствува. Безспокойна бе
и грижата му в подреждане и издигане на клира, за самообразованието
на който уреждаше системно опреснителни курсове. Клир и паство
той не преставаше да поучава и с проповеди в църква, и с назидателно
слово вън от нея при всеки подходящ за това случаи, както и с редица
писма, окръжни и послания. Паметно е архипастирското му послание
до повереното му паство, отправено при встъпване на епархийската
катедра. С отеческа загриженост и любов към пасомите той призоваваше
всички чрез жива вяра и идеята братска обич към единение и сплотеност,
към мир и братолюбие, като предпазваше християните от всяка вражда
и ненавист, раздори и озлобление. Внушително той припомняше и думите
на Спасителя: "Всяко царство, разделено на части една против
друга, запустява и всеки град или дом, разделен на части една против
друга, няма да устои... пропада" (Мат. 12:25; Лука 11:17). И горещо
апелираше "да пазим чист и светъл, здрав и бодър, цял и единен, крепък
и силен, твърд и непоколебим духа на своя народ и своята родина".
Горещ родолюбец и защитник на национални правдини,
покойният иерарх живееше с дълбокото убеждение за висотото призвание,
сигурния напредък и светлата бъднина на българския народ. Възгоржено
той пишеша към своето паство знаменателни тиради:
"Всички ние - еднородни и едноверни братя
- произхождаме от един народ, образуваме един народ. Родът ни е честен,
народът ни е благочестив. Родът ни е отбран, народът ни е богозван.
Да не отричаме своя род, да обичаме своя народ! Нашият добър и мил народ
е достоен за най-големи жертви. Той има много грижи, много неволи:
той заслужава да му служим честно и мъдро, предано и себеотречено..."
"Всички ние обитаваме една родна земя, имаме
една единствена родина. Земята ни е богата, родината ни е прекрасна!
Да обичаме с цялото си същество родната земя. Да пазим с всички
сили единната си Родина! Да разкрием и умножим богатствата на
земята - за всеобщо благоденствие, да развием и увеличим красотата
на родината - за всеобща радост! Бог посели нашия народ в едно от
най-хубавите места на земята, даде му да владее благословени предели.
Да благодарем на Бога за тоя велик дар и тая велика милост!"
Колко светли са наистива тия възторжени завети
на мастития покойник. Те трябва да останат незабравими за всички
нас!
Като личност и духовник покоъният иерарх бе с
редки качества и добродетели. Трезвен, благоговеен, имащ тайнство
вери в чистой совести, целомъдрен, благ, кротък, благочестив, безкористен,
винаги поучителен, идеалистически настроен, строг и крайно
изискан и деликатен в отношенвията си към другите - така бихме
охарактеризирали нравствения лик на покойника. Той водеше образцов
и примерен, в много отношения аскетически живот, като залягаше
усърдно "словом, житием, любовию, духом, верою и чистотою"
(I Тим 4:12) - да бъде образец на верните и да послуожи за техния
нравствен издиг и спасение.
На Църквата митрополит Борис гледаше като на
най-голяма светиня, която осърдно зялягаше да се запази чистота
и непорочност. От тук и неговата страгаст към себе си и другите,
най-вече към клириците и настойчиви изисквания за страго морален
и въздържан във всяко отношение живот.
Винаги разсъдлив и с дълбока критична мисъл,
Високопреосвещеният покоъник имаше поетична душа. Жадуваше
особено за природни красоти и неудържимо бродеше по гори и балкани,
по планински пътек, върхове и чукари. Особено любимо място му бе
св. Рилска обител и всред чутовната красота на Рила планина изживяваше
обикновено в самота своите религиозни възторзи. На тия възторзи
той даде израз и в чудната похвала - акатист, който написа в стихове
с молитвено преклонение по случай 100-годишнината преди две години
от неговата смърт в чест на преподобния и богоносен наш Отец, могъщ
закрилник на българската земя и молитвен ходатай на българския
народ - св. Иоан Рилски Чудотворец. Този акатист ще остане и като
неувяхващ венец на покоъния светител.
Като член на Св. Синов в малкия и голям състав Високопреосвещеният
Борис проявяваше ревност по всички въпроси на църковния ни живот
и управление и взимаше дейно участие в тяхното разрешение. При
всички по-трудни въпроси той бе извънредно полезен със своя прозорлив
и критичен ум, богати познания и неотслабваща ревност за Църквата.
По разглежданите въпроси тоъ всякога умееше да се аргументира
най-добре. Особено ценен той биваше при отношенията на Св. Синод с
другите православни църкви и по въпросите за църковната дисциплина
и просвета. И до последния момент той си остана председател на
просветната комисия на Св. Синод.
Църквата ни и върховната й управа много още
очакваше от блестящите дарования и ерудиция, от трудолйбието и
багочестието на своя предан иерарх. Но той завърши тъй неочаквано
своя земен път и ни остави в момент, когато бе най-много нужен. И неговата
загуба ще се чувства остро и болезнено и от овдовялата епархия,
и от цялата Църква за дълго и дълго време. Но приключвайки своето
земно съществувание, покойният можеше спокойно и вдъхновено
да каже с великия апостол: "С добрия подвиг се подвизах, пътя
свърших, вярата упазих. Прочее, очакваме венецът на правдата, който
ще ми даде Господ Праведният съдия" (2 Тим. 4:7-8).
Скъпий и обичаний брат Борисе! Ти извърши своя добър
подвиг, приключи своя земен път. Ти ревниво упази вярата и всеотдайно
послужи на светата ни Църква и на целокупния вярващ народ. Очаквай
венеца на правдата, който ще ти въздаде Праведният Съдия. Ние твърдо
се оповаваме на господа, че ти ще се удостоиш с тази заслужена небесна
награда. Но погледни, блажени събрате, как около теб е събран целият
сонм архиереи - твои съслуживци и братия, множество иереи - твои
духовни чада и толкова вярващ и богомолен народ. Ти си обкръжен
от братската и синовна обич на всички. Ние няма да те забравим и
горещо се молим на Господа Бога за прошка и упокоение на твоята
душа в царството на мира и благодатта. Просим и от теб прошка за
всичко, с каквото сме те приживе волно или неволно оскърбили и обидили,
прости ни, брате наш, както и ние всичко прощаваме на теб.
Прости и благослови за последен път всички
твои духовни чада. Моли се на Бога за прошка и на тоя окаян духовен
син, който в безумството си тъй преждевременно и жестоко те отне
от нашата стреда. При любвеобвилната твоя душа последните думи
за тоя окаяник са били навярно молитвените думи на първомъченика
архидякона Стефана за своите убийци: "Господи, не му зачитай
този грях, прости му, защото не знае що прави" (Деян 7:60; Лука
23:34).
Да оплачем нашата раздяла със скъпия ни и непрежалим
събрат и архипастир. Но колкото и да скърбим за него и да го оплакваме,
нека не забравяме, че той не се нуждае от нашите сълзи. Не! Той се нуждае
и иска от нас да се окажем верни към ръководните начала на геговото
архипастирско служение за преуспяване на светата ни Църква и
на нашия народ. Той се нуждае особено и от нашите сърдечни и топли
молитви - единствения най-ценен дар, който можед да поднесем пред
Бога за упокоение на душата му. Изпращайки тленните му останки,
нека се помолим всесърдечно, щото вярата му в Господа Спасителя
са осветли пътя му към небесните чертози.
Всеблагият и всеправеден Господ да помене в
Царството Си неуморното и многополезно на светата Църква служуние
на блаженопочиналия иерарх, служение изпълнено със свята и пламтяща
ревност, всеотдайна жертва и подвиг за Божието и народно дело
и да го удостои с нетленния венец на правдата в Своите вечни жилища,
идеже нест болезн, ни печал, ни воздихание, но жизн безконечная.
Вечная ти памят, достоблажене и приснопамятне,
брату наш! Бог да те прости!
Погребението на блаженопочиналия
Неврокопски митрополит Борис
Трагичната кончина на негово Високопреосвещенство
Св. Неврокопския митрополит Борис отекна болезнено в цялата
наша Църква и особено в Неврокопска епархия. Блаженопочиналият
владика бе обичан от всичко и високо, бе тачен заради прекрасните
качества, с които бе надарен и за редките добродетели, които
с голямо и трайно нравствено
усърдие бе придобил. За тия качества
и добродетели знаеха всички, които са имали някога възможност
да бъдат в духовен досег с него. Знаеха и образовани и неуки хора.
Знаеха го много добре и християните от Неврокопска епархия, които
неведнъж са имали щастието да
слушат мъдрото слово на покойния владика и да са свидетели на неговия
мъдър живот, по-силен и по-убедителен
от всяко слово. Ето защо те обичаха дяда Бориса като свои духовен
отец. А когато се разнесе тъжната вест на трагичния му земен край ,
дълбока горест се разля навред. Добри люде от градове и села дадоха
израз на скръбта си и на сърдечната си преданост към своя духовен
отец и владика.
Най-първо селяните от с. Коларово, Петричко,
дето се извърши подлото убийство, развълнувани от чувства на
обич и скръб, засвидетелствуваха по рядък начин синовната си почит
към паметта на добрия владика. Тези вярващи и смирени люде бяха покрусени
от обстоятелството, че тъкмо в тяхното благочестиво село стана
това нечувано злодеяние. Цели два дни те не се отделяха от селската
църква, дето лежаха тленните останки на скъпия покойник, който бе
посетил селото им, за да им даде своето благословение и последен
отечески завет. Изплели бяха венци и гирлянди от пъстри есенни
цветя и бяха с тях обкръжили пронизаното от зловещите куршуми тяло,
сякаш бяха изплели смъртен ковчег от живи цветя.
Изпращането на тленните останки от с. Коларово
стана на 9 т. м. към 9 часа вечерта. Пристигнал бе в селото Пловдивският
митрополит Кирил, назначен от Св. Синод временно да управлява овдовялата
епархия. Ръмеше дъжд. Тоя час е късна дата за селските трудолюбци,
ала те всички се бяха стекли в църквата. По тъмно траурното шествие
потегли от църквата, която е над селото. Яки мъже носеха ковчега.
Стотици фенери пръскаха слаби светлини. Духовенството тъжно
напяваше "Светий Боже". Картината бе трогателна. На площада
ковчегът с тленните останки бе качен на камионетка и при пение на
"Вечная памят", при плач, и ридания, и вопъл голям шествието
потегли за гр.Петрич.
В гр. Петрич ковчегът бе положен в църквата
"Св. Богородица". Въпреки, че бе вече 10 1/2 ч., благочестиви
люде, търпеливо чакаха. След кратка заупокойна молитва народът
пристъпи да целуне ръка на бездиханния владика, за да вземе последно
- "прости"!"
На следния ден, - 10 т. м., сряда, в същата църква
Пловдивският митрополит Кирил, в съслужение с много свещеници,
отслужи заупокойна св. Литургия, а след нея и заупокойна. Той произнесе
слово за блаженопочиналия митрополит, което развълнува целия
народ.
Трогателна бе раздялата на петричките християни
със своя владика. Макар от ранна утрин да се тълпяха в църква, за да
целунат ръка на покойника и да отронят молитвена въздишка пред
смъртния му одър, те отново скланяха глави пред големия иерарх, та
пак да целунат ръка, сега вече наистина за последен път. Сподавен
плач заливаше църквата.
До градския площад бе образувано траурно шествие
- ковчегът бе носен на ръце. Тук представител на Околийския комитет
на ОФ произнесе реч, в която
-----------
* в. Църковен вестник,
бр. 37-38 от ноември 1948 г.
Път към Голгота
Сборник в чест на 50 г. от кончината и
110 г. от рождението на Неврокопски митрополит Борис
Благоевград, 1997,159 с.
Съставител Веселин Ангелов
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.