Фердинанд се самонастанил и по престъпен начин е принудил Рилския манастир да му продаде манастирската гора Маркуджик

Фердинанд се самонастанил и по престъпен начин  е принудил Рилския манастир да му продаде манастирската гора Маркуджик[1]

Издевателства над манастира не са си позволявали българските царе, византийските императори, а най-вече  турските султани

От журналистически разследвания и научни публикации вече са известни редица факти за съмнителните методи и средства, чрез които Фердинанд се сдобива с имоти. Най-много му се нрави гората Маркуджик в Рила планина. По-голямата част от нея е собственост на Рилския манастир и там е решил да построи дворци и горски ловни хижи.

От оповестени документи е видно, че на 4.VІ.1904 г. игуменът на манастира архимандрит Йоаникий продава на Фердинанд с продавателен запис манастирското пасбище (яйлък) под название Маркуджик от 7560 дка за 12 000 златни лева. С тази дата под № 327 покупката е вписана в регистъра за имотни сделки на Самоковския мирови съдия. Продавателният запис не е запазен, но се споменава в по-късни документи.

В “Опис на документите за правовладение на собствените на негово величество царя имоти в Чамкория” от 9.ІІ.1920 г се повтаря информацията от споменатия регистър. В друг опис от септември 1946 г. за “недвижимите имущества, собственост [на] Цивилната листа на Н. В. Царят” под № 1 е записано: “Продавателен акт от 4.VІ.1904 г. заверен от Самоковския мирови съдия със същата дата: ниви и ливади и гора Маркуджика от 7 560 дка при съседи: Щахинско дере, Радоилски път, Голяма Бистрица и Големия кладенец”.
Видно е, че в споменатите документи е налице противоречие – в регистъра на Самоковския мирови съдия и описа от 1920 г. се сочи, че Маркуджика е притежание на Фердинанд, а в описа от 1946 г., че е “собственост [на] Цивилната листа на Н. В. Царят”.

В печата бяха оповестени редица факти за съмнителния начин, по който Фердинанд се сдобива не само с манастирската гора, но и с другите съседни на нея имоти. По това време яйлъците са обявени за държавни и не могат да са обект на покупко-продажба между частни лица. Единствено царят е този, който не се съобразява със забраната. Чрез подставени чиновници в Министерството на горите си урежда закупуването на яйлъци. Така на 29.ХІІ 1900 г. чрез упълномощено лице купува “около 1500 дюлюма (приблизително 1500 декара – б. авт.) планина (яйлък) в землището на гр. Самоков, в Рила Планина, назована Маркуджик от жителя на гр. Самоков Христо Манов. На 23.ХІІ.1901 г. купува “един балкан (пасбище и част от гора) в землището на село Бели Искър на местността Шахинкал от 3000 декара от жителя на с. Бели Искър Коте Стойчев”. Освен тези през 1900-1901 г. закупува и други 5 малки имота от 21 декара, съседни на посочените по-горе.

Очевидно е, че има голяма разлика в цените на закупените имоти, заплатени от Интендантството на цивилната листа с държавни, а не с частни на монарха средства: 3000 декара -  за 6000 златни лева; 1500 декара – за 11 000 златни лева и 7 560 декара за 12 000 златни лева. Това, което е по интересно, е, че споменатите два имота от 1500 и 3000 декара са съседни на манастирската гора – единият се намира от лявата, а другият от дясната му страна. Манастирската гора Маркуджик е по средата. Пред тях е връх Мусала. Изниква въпросът дали покупките на двата имота не е била целенасочена?

Монархът купува манастирската гора цели 3 години по-късно. Вече има неоспорими доказателства и обяснение, че манастира не е искал да продава своята гора, но е бил принуден да го направи не от кой да е, а от самия Фердинанд и то по престъпен начин. По начин, който не са си позволили към тази българска светиня нито един друг български цар, византийските императори, а най-вече турските султани. Точните думи за престъпния Фердинандов акт са самонастаняване и принуда, рекет. И той е описан в неопровержими исторически свидетелства. За да е ясно за какво става въпрос, ще си позволим да напомним накратко как българските царе, византийските императори  и турските султани са се отнасяли към манастира и неговите имоти. И накрая – как се е отнесъм към него и имотите му самият Фердинанд.

*   *   *

Много интересна е една обобщена справка за правното положение на Рилския манастир, изготвена в края на 1948 г. от неговия игумен архимандрит Калистрат. Ще е поучително да се преразкаже почти дословно.
“В старата българска държава (Първо и Второ българско царство) – сочи Калистрат, Рилският манастир бил високо почитан и щедро даряван както от народа, така и от българските владетели.”. Цар Петър (927-969) изпратил на неговия основател (946) Иван Рилски чаша злато за неговата прехрана. Монашеското общество около него се нуждаело от материални средства, които освен от пожертвувания добивало още и от обработването на земята и използването на рилските гори.

И по времето на византийското владичество монашеското братство и Рилската обител се ползвали с привилегии, узаконена с грамота, която тогавашният византийски император Алексий І Комнин (1081-1118) дал на игумена. Смята се, че и император Мануил І Комнин (1141-1180) обсипвал с дарове манастира, защото бил благодарен, че мощите на св. Иван Рилски го излекували от тежка болест.

Цар Иван Асен ІІ бил голям покровител и щедър дарител на манастирите в България. Макар и да няма преки доказателстве е сигурно, че от неговата щедрост се е ползвал и Рилския манастир. Манастира се намира под закрилата на местния владетел Хрельо, който през 1334-1335 построил в самия манастир църква, посветена на Ив. Рилски и висока кула, за да се защитата от нашествията на разбойници.

Цар Иван Александър (1331-1371) също е правил дарения на Рилския манастир и пазел неговите придобити правдини. В дарителска грамота на последния български цар Иван Шишман, се казва, че привилегии на манастира са дали всички предишни български царе. Неговата грамота гарантира на манастира свобода и материално благосъстояние. С хрисовул от 1378 г. потвърдил земевладелческите права на манастира и му дал нови имоти. Манастирски владения били много села в Дупнишко и Горноджумайско (ниви, лозя, воденици, гори). Над всички селища и имения манастирът имал неотменима власт. Никои държавен чиновник, дори и болярин нямал право да безпокои хората и селата на Рилския манастир за данък или ангария. Царят заповядал манастирът св. Иван Рилски с всичките си имения да живее “свободно и да не бъде безпокояван от никого, догдето слънце грее на земята”.

В турско време Рилският манастир е търпял насилия от местните турски властници, но турските султани изобщо са го покровителствали и с фермани признавали неговите права, които имал при завладяването на България. Оставена му била земята, горите, селищата и други стопански обекти. През 1519 г. манастирът получил султански ферман, в който се казва, че на същия манастир бил даден ферман още от първите султани Баязид І (1389-1402) и Мохамед І (1413-1421). С тези султански актове манастирът бил признат за превилегирован и свободен да владее своите имоти, които не се облагали с десятък и други данъци.
В султански ферман от 1520 г. също се споменават горните султански актове, които монасите на манастира са показвали, за да доказват, че техния манастир е “свободен и превилегирован”. Във фермана от 1821 г. се съобщава, че манастира имал ферман и от султан Мурад І. Според предание две големи лампади, пазени в църквата на манастира са дарени от Султан Мурад ІІ, който посетил Дупница , където при него се явил игумена на манастира.

При султан Мехмед ІІ (1451-1481), завоевателят на Цариград, както споменава Владислав Граматик, монасите се ползвали с пълна свобода и се наслаждавали на спокойствие. Тогава, с позволение на същия султан, трима свещеници от с. Граница, Кюстендилско, приели монашество и възобновили манастира, където пренесли и мощите на св. Иван Рилски от Търново (1469).
В договора между Рилския манастир и руския манастир Св. Пантелеймон в Св. Гора от 1466 се казва, че братята, възобновители на манастира, получили от султана и негови велможи писмени заповеди, с който Рилския манастир бил освободен от данъци.

Рилски монаси се явили при султан Баязид ІІ и му се оплакали, че местни спахии и други големци влизали в манастира и насила взимали храна и питие без да плащат. Султанът, с ферман от 1493, заповядал да бъдат наказани най-строго злодеите и забранил да влизат в манастира и да вършат насилия.

Понеже правата на манастира над рилските гори били накърнявани от местни турци, то със султански ферман от 1516 г. се забранявали насилия, посегателства и нахлуване в имотите на манастира и монасите му.  Султан Селим І (1512-1520) с ферман от 1519 г. потвърдил правдините на манастира. Също и приемникът му Сюлейман ІІ Великолепни (1520-1566) с ферман от 1520 г. потвърдил правата на Рилския манастир, по молба на рилски монаси, които се явили при него. Той считал манастира за едно духовно общество (община) от двама монаси управители (игумен и проигумен) и 43 монаси. Това общество притежавало ливади, ниви, пчелини, лозя, бостани, воденици, тепавици в разни села. Султанът предписал манастирът  да не плаща никакъв данък за старите имоти, а за новопридобитите да плаща десятък. По повод заграбването на манастирските лозя от субашията Касим, султан Сюлейман Великолепни в 1540 г. заповядал да не се вършат действия и насилия над манастира, противни на Шериата и каноните. С ферман от 1549 г. същият султан предписал монасите на Рилския манастир “и занапред да бъдат свободни от всякакви държавни данъци”, да се смятат за превилегирована класа, да не се взима десятък от манастирските имоти, нито данък за водениците и овците им, нито десятък за пчелите им.

След смъртта на Сюлейман Великолепни се увеличили насилията над християните и частно над Рилския манастир. Турците искали тежък данък и от неговите монаси. Новият султан Селим ІІ (1566-1574) заповядал да престанат всякакви насилия и незаконни действия над монасите. Неговият приемник Мурад ІІІ (1574-1595) предписал с ферман, рилските монаси да се признаят от турската власт за действителни стопани на всички вакъфски имоти, които принадлежали на Рилския манастир. Той заплашил, че всеки, който отнеме нещо от манастира, ще плати двойно и заповядал похитените вещи да бъдат върнати на монасите.
И през ХVІІ в. султаните взимали под своя закрила Рилския манастир срещу насилията на местни спахии. В 1640 г. рилските монаси издействали султански ферман, с който се забранявало да се увеличи определената от турското правителство цена на восъка и восъчните свещи. Султан Мохамед ІV (1648-1687) издал през 1685 г. ферман против насилията над рилските монаси. По ходатайство на Цариградската патриаршия, през 1721 г. излязъл султански ферман, с който се забранявало “по най-строг начин” да бъдат “изтезавани и изнудвани” рилските монаси.

През 1739 г. султан Махмуд І (1730-1754) забранил на държавните служители да нахлуват в Рилския манастир и да ограбват монасите му. Против насилията над Рилския манастир същият султан издал ферман и през 1742 г. Фермани да не се нарушават правата на Рилския манастир върху рилските гори били издадени през 1751 и 1756 г. С ходатайството на Цариградската патриаршия султан Мустафа (1756-1773) издал през 1772 г. ферман, с който уважил молбата на рилските монаси да се облекчи плащането на манастирския дълг. Това било потвърдено и с нов султански ферман през 1774 г.

От началото на ХІХ в. материалното положение на Рилския манастир се подобрило, неговите имоти се увеличили. Със сулмтански ферман от 23.ІІІ.1833 г. било позволено да се възстанови изгорелият Рилски манастир.
В гръцката архива на Рилския манастир се пази гръцки превод на едно емирнаме на министъра на външните работи и на изповеданията Махмуд Недим до Дунавския вилает относно правдините на Рилския манастир. Емирнамето било издадено по искане на Привременния български съвет, който молил данъчните чиновници да не насилват Рилския манастир да плаща десятък. След като била направена справка се разбрало, че манастирът от старо време бил освободент от данъци и десятък за своите земи, освен от чифлика и нивите в селата Слаково и Арслан. С това емирнаме се предписвало да не се взима десятък или друг данък за старите имоти.

*  *  *

А ето как се отнася към манастира “султан” Фердинанд І. При първото си посещение в манастира през 1889 г. се разписва в книгата за впечатления с големи главни печатни букви, с които поучава, че манастира и манастирските гори, рилската гора са голямо национално богатство и трябва да бъдат пазени. Настаняват го в най-представителната, известната самоковска стая, предназначена за самоковци заради изключителните им заслуги за възстановяването и икономическото замогване на манастира. Оттогава стаята става Фердинандова. Обсебва я и единствената му грижа към манастира е да построи допълнителна подпорна стена в крилото под стаята. И още тогава е известно защо. Не от грижа за манастирската сграда, а от страх за собствения си живот, за да не падне стаята, в която отсяда и загине “негово царско височество”. И още: въпреки обещанията по време на Фердинандовото царстване манастира се облага с непосилни данъци, включително и върху собствените му имоти. И това е съвсем преднамерено и целенасочено – да бъде принуден да ги продава. Фердинанд иска най-големия манастирски имот и го пролучава. И от неопровержими исторически свидетелствна е ясно как го прави.

Фердинанд се самонастанява в манастирския имот. Разпорежда се самоволно, нагло и безочливо. В средата, в подножието на Маркуджика върху манастирска площ от около 1500 дка след 1890 г. построява първата си царска вила – старият дворец в Царска Бистрица. Досега се смяташе, че строителството е станало върху самоковски общински имот. Очевидно това не е така. След това купува съседните отляво и от дясно на Маркуджика имоти, за които по-горе бе споменато. Резултатът от престъпното самонастаняване е, че манастирската гора е била обградена. Фердинанд обгражда заграбения имот, прокарва пътища, сече. Манастирската управа е лишена от достъп до своя имот. По тази причина вече не може да го дава под наем за паша и сеч.

След стария, Фердинанд започва строителството на новия дворец. Тогава ги наричат “царските вили”. Монасите в манастира недоволстват , но не могат нищо да сторят. Никои не смее да се яви при царя, както това са правили монасите по турско време, за да се оплакват от своеволията и безчинствата над манастира и неговите имоти, да извоюват права за него от турските султани. Знаело се, че алчността на Фердинанд е била безгранична и че резултат от това няма да има. Въпросът не търпял отлагане, защото от години манастирът не получава никакви доходи от този имот и изпитва остра нужда от средства. Интендантски хора подсказват, че има изход – гората да се продаде на Интендантството на цивилната листа. Крият, че Фердинанд иска да я купи за себе си. Тези са причините въпросът да се постави на разискване от манастирския събор в заседанието му от 8 юни 1902 г. В протокола на събора е записано: “Отец Игумена след като обясни за извършеното от комисията по измерванието на Маркуджика и определение на границите й, за която цел е съставена и скица от член комисаря монах Полихроний, като бивши инженер и като съобщи, че тая гора, поради непазението й, се намирала в плачевно положение, изсечена и прочие и след като се прочете съставений от комисията протокол по това измерване предложи въпроса на разисквание. Събора след дсълги съвещания, намери, че тая гора от ден на ден ще изпада, понеже не може да се предпазва от изсичания и пр. и като се взе предвид, че Негово Ц. Височество е вече заинтересован за тая гора, понеже съзнателно или не, той е построил върху манастирско място своята вила, и е поправил пътищата в нея. Реши: Да се донесе за всичко в почитаемия Свети Синод, с молба да разреши продажбата. Заявлението на Хр. Манов да се направи смяна с тая гора, събора остави без последствия. Освен това събора реши: Да се ходататайства пред Светия Синод да разреши продажбата на всички манастирски имоти, както в Самоковска община и пр., от които манастира никаква полза няма, а плаща само данъци. Гората Маркуджик преподпочтително да се даде на Н. Ц. Височество”.
Отговорът на Светия Синод се бави почти две години. Причината за забавянето била, че Синода не е бил съгласен да се разреши продажбата. Но Фердинанд бил неумолим. Не обичал да му отказват. Давал вид, че заради бавенето е сърдит на манастирското братство и неговия игумен. Продължавал демонстративно да владее и строи в манастирската гора, в която се е самонастанил още от 1889 г. Близо 15 години манастирската гора не носи доход, а за нея продължават да се плащат непосилни данъци. 

На 11.ІІІ.1904 г. въпросът се разисква в присъствието на всички членове на Светия Синод. Ето какво е записано в протокол № 13 на Синода от тази дата: “След прочитане протокола от миналото заседание разгледаха се: [...] 17. Писмото на Иконом Василия Чешмеджиев от Самоков от 27 февруарий т. г., с което в отговор на отправеното до него запитване, съобщава следното: 1. Христо Манов е продал на Интендантството на Н. Ц. В. планина с клек (дърва) за огън, само камене, огромни скали и съсипища от същата, за да развъжда дивеч, а пасбище съвършено малко; 2. Продаденото пространство е повече от 3 000 декара; 3. На каква сума е продадено това пространство не се знаело, защото се пазело в тайна.

След тези сведения Св. Синод се спря на въпроса, да се позволи ли на манастирското управление да продаде планината Маркуджик на Интендантството на Н. Ц. В. Княза, което изявило желание да откупи тази планина. От преписката на Св. Синод с манастирското управление се вижда, че предметната планина по размер възходяща до 7 000 декара, като надлежно непазена, била оголена от дървета и днес се намирала  в плачевно положение, че по-високата й част била покрита с клек, негоден ни за строителен, ни за горлив материал; че по-ниската част, която е сравнително по-запазена, завзета е от вилите на Н. Ц. Височество Княза; че от трите си страни манастирската планина граничи с планините, които Н. Ц. Височество купил, а четвъртата й страна е оная, дето са вилите, та по този начин тя става недостъпна, и, ако пашата й се даваше под наем, не ще има отде да минава за там добитъкът, че кога е имало за нея наематели, едва се добивал слаб наем, а през последните години нямало вече наематели. Манастирският събор в заседанието си на 8 юний 1902 г., протокол № 17, подир като изслушал комисията, състояща се от няколцина братя, която ходила на мястото да измери и изучи планината Маркуджик решил да моли Св. Синод да позволи да се продаде тоя имот като недоходен за манастира.

Като взе предвид всичко гореизложено, от една страна, а от друга, че едва ли ще се яви друг купувач, освен Интендантството на Н. Ц. Височество, Св. Синод намери, че е по-предпочтително да се продаде на Интендантството планината Маркуджик и стойността й да се вложи на дълъг срок в банката, като манастирът ще се ползва само от лихвите. А защото Игуменът с писмото си № 24 от 9 януари т. г. пита: в случай, че Светия Синод позволи да се продаде на Интендантството въпросната планина, каква цена да поиска, Светия Синод реши да му се препоръча да поиска 12 000 лева и то по следните причини: 1. Защото пространството на планината според изчисленията, е 7 650 декара; 2. Защото близо 1 500 декара от това пространство, ниската част на планиата е доволно залесена; 3. Че с построяването на княжеските вили върху манастирско място, Маркуджика стана несгоден да се намират наематели на пашата му.”

Запазени са безспорни свидетелства, от които се вижда как се развиват нещата след решението на Св. Синод.

В протокол № 23 от 28.ІV.1904 г. е записано, че манастирският събор се е запознал със синодалното предписание № 1732, “с което потвърждава съборното решение и разрешава продажбата на планината Маркуджик срещу цена от 12 000 лв., предпочтително на Интендантството на Н. Ц. Височество. Прочете се също и Интендантското писмо под № 279, с което приема Маркуджика  срещу предложените от почитаемия Свети Синод условия. Събора удобри продажбата на Маркуджика и условията по нея и реши: Упълномощава Отец Игумена архимандрит Йоаникий да снабди с продажни книжа за право владение купувача и получи стойността 12 000 лева. Разрешава Отец Игумена да отиде за тая цел в гр. Самоков, но с предварително разрешение от Светия Синод. Освен това събора възлага Отец Игумена да изплати правото на М. Велчев от гр. Самоков, в качеството му на манастирски представител по тая продажба и управлението на другите манастирски имения в Самоковско.”

На 10.VІ.1904 г. игуменът на манастира се отчита за изпълнението на задачата. В протокола е записано: “Отец Игумена докладва за извършеното от него при командировката му в гр. Самоков. Съобщи, че продажбата на Маркуджика е вече станала и стойността й от 12 000 лева се внесе на приход срещу квитанция № 106. Понеже имотите не били записани по данъчните книги в Самоковско, както и Маркуджика, и манастира не е представил за тях крепостни актове, то и продажбата на Маркуджика е извършена по домашен продавателен запис. Вследствие на това събора реши: одобрява извършеното от отец Игумена и нарежда да се пише на компетентната власт да запише по надлежните книги манастирските имоти в Самоковско и в най-скоро време да се снабди с нужните крепостни актове. Така също да се снабди манастирът с актове и за другите имоти, за които досега няма. Да се донесе за продажбата на Мардукжика в Св. Синод.”
Всичко е повече от  ясно е точно. И нещо повече от очевадно. При покупката на имота, освен с описаната принуда, Фердинанд и неговите хора си послужили и с измама – през цзялото време твърдяли, че имота ще закупи Интендантството. Затова такова е решението на Светия Синод. Но накрая имотът бил записан на името на Фердинанд. И дълго време тази покупка се пази в тайна. Едно от обясненията за това е, че по тогавашните закони никой в княжеството не може да закупува цели планини, острови, реки...

Правени са опити манастирската гора да се върне от Борис ІІІ. Това, което той направил е да уреди Интендантството на цивилната листа да се снабди с нотариален акт за собственост. И той е на името на Интендантството и е от 17.ІХ.1930 г. за 12 000 декара гора, в която е включена и манастирската гора Маркуджик. Борис изтъквал, че Интендантството по-добре ще се грижи за тях. И той често посещавал манастира и отсядал в самоковската стая, наречена по негово време Борисовата. И неговите грижи за манастира се простират само до тук. И по негово време манастира изнемогва, плаща тежки данъци.

И синът му Симеон ІІ посещава манастира и демонстрира положително, уважително отношение към него и оредялото монашеско  братство. И само толкова. Повече от 15 години манастирската управа не може да възстанови правата върху национализираните от комунистическата власт манастирски имоти. Симеон и за това не им помогна по времето, когато бе министър-председател. Помогна на себе си. И е известно как: по възможно най-бързата процедура въстанови като “свой наследствен имот” споменатите гори, в които е и манастирската. И до ден днешен не е ясно защо вместо споменатите 12 000 декара му възстановяват 16 000!? И защо се прави замяната на описаните в историческите документи оголени, каменисти горски участъци с първокласна гора на друго място.

И днес манастирското братство се възмущава. Все още се помни как дядото на Симеон е принудил да му продадат манастирската гора за смешно ниска цена. Затова в името на справедливостта се питат дали да не отидат при Симеон, както някога техни събратя са ходили при турските султани, за да поискат да върне манастирската гора. 

---

[1] По-подробно: Ангелов, В. Имотите на Кобургите. Истини, полуистини, действителност, С. 2006, 619 с.