ГЛАВА СЕДМА
ПОСЛЕДНАТА ВОЙНА НА ЗАПАДА
„О, дъще – каза тя, като отпусна ръка върху бележките, които лежаха на
коленете ми. – Каква е ползата да драскаш за опожарени къщи и хора с прерязани
гърла? Тях вече ги няма. Ще ни нахрани ли това, ще ни скрие ли, ще запази ли
живота ни? В селото имаше три хиляди крави и овце... сега няма и една кокошка
яйце да снесе. Как да нахраня баща си и дъщеря си, която е ранена от гърците?
Нямаме дори сол да поръсим върху листата, които варим, та дано малко да залъжем
глада в стомасите си...
Нещо не е наред, хич не е наред, дъще. Преди мислехме, че жандармите са
най-голямото зло, пратено ни от Аллах. Тогава си казвахме, че Султанът не знае
за гоненията срещу нас. Гонения ли? Та онова не беше нищо в сравнение със
сегашното. О, Аллах, как ли не ги молих гърците да оставят нещичко за живите!
Те само ми се смееха и казаха, че Авропа (Европа) ги е изпратила така да
постъпят и че няма да ни оставят на мира. Този човек, Авропа, на него трябва да
кажем, дъще – да ни остави на мира нас, бедните селяни. Какво сме му направили
ние?”
ПОДГОТОВКА
ЗА ВОЙНА
Войната в Анадола от 1919-1922 година (турската
война за независимост) между турци и гърци представлява кулминация на процеса
на детурцизация, който гърците започват по време на собствената си война за
независимост. Методите на избиване и прогонване на мюсюлманите са същите като
прилаганите в предходните войни и по-точно в Балканските войни. По време на
Руско-турската война от 1877-1878 година и на Балканските войни от 1912-1913
година в България кланетата, плячкосването и унищожаването на мюсюлманска
собственост принуждават стотици хиляди мюсюлмани, най-вече турци, да напуснат
териториите, окупирани от враждебните християнски армии. Подобна политика
прилагат и гърците, които нападат Анадола. От първия ден на гръцката окупация
турците са предупредени, че животът им е в опасност, ако останат под гръцко
владичество.
Намеренията на гръцката армия в Анадола са същите
като тези на балканските съюзници от 1912 г. - да се създаде земя на християните там, където
преди това е живеело население със смесен етнос и религия. За да се постигне
тази цел, мюсюлманите е трябвало да бъдат прокудени. Но за разлика от
Балканите, където мюсюлманите са разпръснати в географско отношение, разделени
са етнически и представляват съвсем малко мнозинство, мюсюлманите в Западен
Анадол са преобладаващото мнозинство и почти всички са етнически турци. Както
е видно на Таблица 23, мюсюлманите представляват 80% от населението на Западен
Анадол, гърците са само 14%. Ако към последната цифра прибавим и броя на арменските
християни, от които се очаква да застанат на страната на гърците в една
гражданска война[2], общият брой на гърци и арменци
(195 000) ще стане едва 845 000 души или 18% от общото население.
Съставът на населението прави изграждането на християнско мнозинство много
по-трудна задача, отколкото преди това на Балканите.
Таблица 23
Население на западните анадолски провинции на
Османската империя, 1912 г.
|
Мюсюлмани
|
Гърци
|
Общо
|
Айдън
|
1 734 000 (79%)
|
385 000 (18%)
|
2 194 000
|
Хюдавендигяр
|
1 599 000 (83%)
|
208 000 (11%)
|
1 920 000
|
Бига
|
166 000
(91%)
|
9 000 (05 %)
|
183 000
|
Измит
|
272 000
(70%)
|
48 000 (12%)
|
389 000
|
Общо
|
3 771 000 (80%)
|
650 000 (14%)
|
4 686 000
|
Нещо повече, големият брой турско население още
повече затруднява гърците. Огромна е задачата да се изтласка цялото това население,
което обитава Западен Анадол. В Балканските войни гърците завземат територии,
където мюсюлманите са само 750 000 от общия брой на предвоенното
население. Мюсюлманското предвоенно население на Западен Анадол е почти 4
милиона. Османската империя е по-потърпевша от която и да е от другите нации,
воюващи в Първата световна война.[4] Системите
за земеделско производство и разпределение, здравеопазването и гражданският
ред са разбити под натиска на войната на множество фронтове, за която империята
не е подготвена. В Западен Анадол се намират почти един милион[5] бежанци
от военните зони на Балканите и Източен Анадол, което допринася за глада в този
регион. Стотици хиляди загиват във
войната, като оставят семейства с възрастни хора, деца и жени. Политическата
система е дискредитирана заради поражението във войната. Извън градовете
липсва каквато и да е обществена сигурност и гръцки, арменски, черкезки и
турски банди вилнеят на воля.[6]
Холера, коремен и най-вече петнист тиф поразяват
населението. След войната гръцки бежанци, които са избягали по гръцките острови
или са били депортирани в други части на Западен Анадол, се завръщат по
домовете си.[7] Окупационните съюзнически
сили прогонват турските бежанци от Балканите и връщат имотите им на гърците,
като отново оставят турците без дом, а никой не предлага да бъдат изпъдени
тези, които са заграбили домовете на турци. Турското население, с което се
срещат гърците, е слабо и изглежда, не е в състояние да се съпротивлява.[8]
Въпреки това гърците не успяват да завладеят
Западен Анадол независимо от подкрепата от страна на съюзниците и
разнебитеното състояние на турското правителство. До голяма степен победата на
турците се дължи на способните пълководци, които се появяват в необходимия
момент и по-конкретно на Мустафа Кемал паша. Но той не е сам, зад него застава
една мобилизирана нация. Мюсюлманите в Западен Анадол започват да мислят като
една нация, разбирайки, че битката за Анадола е последната им надежда. Много
от тях идват от Балканите. Други са деца или внуци на мюсюлманите, изтласкани
от Кавказ или Крим, а трети са бежанци от земите в Източен Анадол, завзети
наскоро от руснаците по време на войната. Те знаят, че освен Анадола няма
друга земя, която да ги приеме. Османското правителство, чиято столица е
окупирана от съюзническите войски, е неспособно да ги защити. По тази причина
те се обединяват под флага на турския национализъм и се защитават сами.
РАЗВИТИЕ
НА ВОЙНАТА
ПРЕГЛЕД
Гръцкото нашествие в Анадола започва и завършва в
Измир.[9] На 15
май 1919 г. гръцка войска акостира в Измир. Тя бързо се придвижва в останалата
част на провинция Айдън, на която Измир е столица. Първоначално турските
национални сили във вилаета на Айдън успяват да изтласкат гърците назад и
временно да си върнат градовете Бергама и Айдън, но тъй като са много дезорганизирани,
не успяват да издържат дълго и в подновени офанзиви през юни и юли на 1920 г.
гърците напредват на север към Бурса. През юли британците завземат полуостров
Измит на изток от Истанбул и в крайна сметка го подаряват на гърците. През
януари 1921 г. гръцките части се сблъскват с първата по-сериозна съпротива по
време на първата битка за Иноню, където турските националистически сили под
ръководството на Исмет паша успяват да ги задържат. Гърците се прегрупират и
атакуват националистите отново, но са победени от турците край река Сакарая
през септември 1921 г. Чак около година по-късно, през август 1922 г. турците
започват да напредват, разбиват бързо гърците и окончателно си връщат Измир на
8 септември. С мирния договор от Лозана (24 юли 1923 г.) Гърция и нейните европейски
съюзници приемат създаването на нова турска държава в Анадола и Източна
Тракия.
Решението да се позволи на Гърция да окупира
санджака на Измит, е взето по време на Парижката мирна конференция (1919 г.).
Примирието от Мудрос между съюзниците и османското правителство не позволява
подобна окупация с изключение на шестте вилаета на Армения. Член VII
(„Съюзниците имат право да окупират всяка стратегическа точка в случай, че се
появи заплаха за сигурността на съюзниците”) би могло основателно да бъде
приложен към крепост, дори към пристанище, но не и към цял санджак.[10]
Фактически окупацията на Измир представлява военна инвазия на вражеска сила,
подкрепена от най-могъщите нации в света.
От самото начало решенията се взимат на базата на
фалшива информация и лицемерие. И Лойд Джордж, и Удроу Уилсън са настроени
силно прогръцки и антитурски. По време на Мирната конференция Уилсън дава да
се разбере, че неговите четиринадесет точки и по-конкретно правото на самоопределение
на народите не се отнасят до турците. Лойд Джордж никога и не е изпитвал
подобни скрупули. Нещо повече, Англия, Франция и Съединените щати се страхуват,
че Италия ще предяви претенции към района на Измир, ако Гърция не го направи,
а на Италия се гледа като на заплаха за интересите на Франция и Англия в
Източното Средиземноморие. И макар че регионът е присъждан на Италия във
военновременни споразумения,[11]
нейните съюзници и по-конкретно Великобритания предпочитат Измир да бъде в
ръцете на малка и по-зависима държава като Гърция. Италия така и не е
информирана за решението да се позволи на Гърция да окупира Измир чак до
самото акостиране. Те приемат неохотно, и то при условие, че окупацията е
временна и няма да се отрази върху решението за окончателния контрол върху
региона.
От самото начало правителството на Гърция приема
„Правилата за окупация” на съюзниците, точно каквито са, а именно благочестива
глупост. Както показват и действията на гръцката армия, нито министър-председателят
Венизелос, нито по-късно гръцкият крал възнамеряват армията им да играе роля
на „миротворец и защитник”, каквато е мисията, възложена от съюзниците на
Гърция. Това е окупаторска армия, чиито намерения са да превърнат Западен
Анадол в поредната стъпка от експанзията на Гърция. И както при предишни
експанзии, това изисква отстраняване на масата от мюсюлманско население.
Странното е, че силите от Антантата и най-вече
Великобритания реално не прозират намеренията на Гърция. Никъде в огромния
архив от документи не съществува доказателство, че Великобритания разбира
намеренията на Гърция, преди гърците да акостират в Измир. Много бавно, чак
когато докладите за кланета и принудително изселване на мюсюлмани се превръщат
в необоримо доказателство, британското правителство започва да осъзнава какво
се случва. Великобритания е обладана от манталитет, който ѝ позволява да
поставя „под мандат” различни точки на света, убеждавайки сама себе си, както
и всички останали, че мотивите ѝ са алтруистки, а не империалистически – вяра в
чистотата на всички, като например гърците, които са съюзници в Антантата и
слепота пред реалните намерения на приятелите й, а дори и на самата себе си.
Французите имат много малко подобни илюзии. Вероятно точно техният политически
реализъм им позволява с такава лекота да сменят подкрепата си и да приключат
войната в полза на турците. На повърхността британците може и да изглеждат
по-благородните, тези, които подкрепят приятелите си докрай, но това
благородство на инат е като манна небесна за всеки измамник. Въпреки че са
залети с фалшиви статистически данни,[12]
съюзниците от Антантата, които са оставили Измир на гърците, осъзнават, че
мюсюлманите са преобладаващото мнозинство от населението на Западен Анадол.[13] По
тази причина те ограничават своето позволение до санджака на Измир („Смирна и
околовръст”) и нареждат да се създаде плебисцит за период от пет години, който
да реши бъдещото управление на санджака. Презумпцията е, че за пет години
населението на санджака Измир ще стане главно гръцко посредством принудително
изселване и заселване, въпреки че подобни мисли не биват изразени открито.
Гърците обаче, изглежда от самото начало на окупацията са възнамерявали да
завземат много по-голяма територия от тази, която им отпуска Антантата. Това
означава, че е било необходимо да се създаде гръцко мнозинство на много
по-голяма територия, вероятно по цялото Егейско крайбрежие.[14]
Моралното оправдание за нашествието е евентуалната
опасност за християните в Измир, ако те останат в ръцете на Османската
империя. По време на Парижката конференция непрекъснато се повтаря с абсолютна
увереност, че турците колят гърците и че гърците се нуждаят от защита. „Турците
стрелят по гърците - заявява Лойд Джордж - и е съвсем логично да изпратим
гърци да защитават гърци.”[15]
Както се доказва по-късно от собственото
разследване на силите на Антантата върху последвалата катастрофа, тези
уверения са неверни. Фактически цивилното турско правителство и военните добре
поддържат мира. Спокойното положение в целия вилает Айдън, чиято столица е
град Измир, биват докладвани на Великобритания от собствените им
представители, но Лойд Джордж предпочита да приеме рапортите на гръцкия министър-председател
Венизелос за кланета вместо докладите на собствените си агенти.[16]
Предложението за окупация не минава без критика.
На Парижката конференция само Италия протестира, като предлага окупацията да
бъде осъществена от сили на Антантата, а не само от гръцки части. Офицери от
съюзническите сили в Измир и Истанбул също усещат, че чисто гръцка окупация ще
бъде грешка. Когато бива уведомен за плана, висшият офицер от военноморските
сили на САЩ капитан Дейтън предлага първо да акостират американски, британски,
френски и италиански части. Получава отказ.[17]
Сред турското население в Измир страхът от гръцка
окупация произтича от това, което знаят за предходни гръцки окупации в Македония,
Тракия и Крит. Повечето от местните турци може и да не разполагат с подробна
информация за историята на гръцко-турските взаимоотношения, но те са чували
историите, разказани от немалкото бежанци сред тях - 150 000 мюсюлмански
бежанци от Балканите са се заселили във вилаета Айдън след 1912 година. По
тази причина турците в Измир знаят какво могат да очакват от гръцката окупация,
а гръцките окупатори много бързо доказват правотата им.
Ситуацията е подобна на тази, която турските
мюсюлмани вече са преживели на Балканите – християнска национална армия и местни
християнски формирования, които ги избиват и прогонват. Целта е една и съща –
създаване на преимуществено християнска държава посредством изтребване и
насилствено изселване на мюсюлманското мнозинство. Точно с такава цел се
прилага политика на държавен терор, която започва с кланетата на турци при
акостирането на гръцките войски в Измир и достига кулминацията си в периода
1920-1921 година.
Турци, които лично не са попаднали под терора,
чуват за това и започват да бягат още преди настъпването на гръцките войски,
какъвто е и замисълът. С напредването на гръцката армия тази политика дава
резултати. Стотици хиляди турци бягат.
НАШЕСТВИЕТО В ИЗМИР
На 13 май 1919 г. Висшият офицер на съюзниците във
флотилията край Измир, британският адмирал Калторп, уведомява губернатора
(валията) на вилает Айдън и командира на османското военно поделение, че на
следващия ден укрепленията и защитните заграждения на града ще бъдат окупирани
от съюзническите войски. Не се дава никакво предупреждение за надвисналата
гръцка окупация, но у турците се зараждат съмнения. В очакване на най-лошото
валията отправя молба, ако градът трябва да бъде окупиран, то поне да бъде
окупиран от сили на Антантата, а не само от гръцки войски.[18]
Укрепленията са завзети на 14 май. Същата вечер валията е уведомен, че на
следващата сутрин ще акостират гръцки войски в съответствие с Член VII от
Примирието от Мудрос. След като се противопоставя на това действие, валията
заявява, че е принуден да приеме окупацията с разбирането, че тя ще бъде временна.
Той се съгласява османските войници в Измир да се оттеглят в казармите си, за
да се избегнат инциденти между гръцките и турските военни части. Освен това
моли 100 английски, френски или италиански войници да бъдат изпратени в града
заедно с гръцките части, за да поддържат реда. Получава отказ.
Гръцките части започват да акостират след 8 часа
сутринта на 15 май. Една от частите акостира на централния кей в Измир, където
биват посрещнати от гръцкия владика Хрисостомос, който ги благославя с епископалния
кръст. Поздравява ги и „развълнувана тълпа от цивилни гърци, скупчени на
групички, които изпълват въздуха с възторжени викове”.[19]
Последвани от тълпата, войниците се отправят право към сградата на
провинциалното правителство, покрай казармите, в които са се прибрали
османските войници. Когато достигат сградата, се чува изстрел.[20]
Цивилната тълпа се разбягва ужасена, а гръцките части започват да стрелят по
правителствената сграда и казармените помещения.
Никога няма да се разбере кой изстрелва първия
изстрел. Турците обвиняват неизвестен грък от тълпата, че открива огън по правителствената
сграда. Гърците обвиняват неизвестен турчин, че е открил стрелба от
правителствената сграда. По-важни са резултатите от този изстрел. Това, което
се случва в Измир, става пред очите на немалко неутрални и прогръцки
настроени очевидци. Ето три от многото показания:
[Показания на
офицерите от британския кораб С/С Бреша] След като огънят поотслабна,
[гръцките] войници и цивилни започнаха да нахлуват в помещенията, очевидно
турски. Цивилните взеха много активно участие в операцията, като на няколко
пъти бяха забелязани да взимат огнестрелно оръжие от войниците и да го
използват, за да получат достъп до помещенията. Неколцина цивилни, очевидно
турци, задържани от тълпата, бяха подложени на изключителна жестокост от
страна и на войниците и на цивилните, докато се строполиха долу, след което
ги повлякоха към едно кафене и ги загубихме от поглед.
Настъпи известно
затишие, докато група задържани с бяло знаме, вдигнати нагоре ръце и
ескортирани от гръцки войници, преминаха по кея. Тогава отново започна стрелба
от различни къщи и след като задържаните отминаха, по кея останаха множество
убити и ранени.[21]
[Показания на Доналд
Уитол, британец, жител на Измир] От тук [сградата на митницата], та до хотел
„Крамър палас” аз се оказах неволен свидетел на клането на около тридесетина
невъоръжени мъже, които се движеха в колона с вдигнати ръце. Тази касапница
беше изцяло дело на гръцки войници.
На едно място между
Борсата за жито и банка „Ориент” видях съвсем отблизо да застрелват шестима
от една групичка. Малко по-нагоре петима други паднаха под огъня на гръцките
пушки. Близо до мястото на акостиране на лодките „Корделио” видях още много
простреляни. Близо до хотела станах свидетел на още три разстрела...[22]
[Показания на
командващия офицер на американския кораб „Аризона”] Възрастни невъоръжени
мъже и други безобидни цивилни турци бяха поваляни от гърците, пробождани с
ножове или щиковете на пушките, а след като ценностите и дрехите им бяха свалени,
ги хвърляха в морето. В един случай един човек беше застрелян още веднъж,
след като беше хвърлен във водата, и всичко това от гръцки войници. Много от
задържаните, сред които и висши офицери, се движеха с вдигнати ръце, а на
тълпата, която ги следваше, се даваше възможност да ги удря. Същите очевидци
цитират и конкретни случаи, при които турски войници и офицери[23]биват прободени с щиковете в
гръб от своите гръцки пазачи, а тълпата пребърква джобовете им, след което
хвърля телата в морето. Голяма част от най-ужасните прояви на нечовешко отношение
към турците се случиха, когато те бяха задържани под конвой и на открито на
кея, посред бял ден. [24]
От центъра на града тълпата, подпомогната от
гръцките военни части, се насочва към махалите. Крадат се вещи, цели квартали
са преобърнати с главата надолу. Много рядко гръцките войници възпират
плячкосването на турска собственост, по-често те самите се включват в
мародерството. Тълпи от местни гърци минават от къща на къща, като обират, де
що им попадне. Магазини, кантори и фабрики, собственост на турци, са напълно
плячкосани. В процеса на плячкосване стотици турци са избити в домовете и
магазините си.
Други - направо на улицата. Турското население в
града не е въоръжено, а османските жандарми са обезоръжени, хвърлени в затвора
или избити. Няма защита за турците.[25] Вероятно
между 700 и 800 турци са убити,[26] докато
само трима гръцки войници загиват.[27] Още
по-ужасни неща се разиграват в селата, заобикалящи града, като много от тях са
напълно плячкосани и разрушени. В един град гърците поискали откуп от 500
златни лири, за да не нападнат града. След като откупът бил заплатен, те все
пак плячкосали града. Други малки градчета биват ограбени до шушка.[28]
Европейци, които живеят в околните на Измир
градове, изреждат по име села като Чим Оваси, Гюгюклер, Келер, Сасал,
Дегирмен, Лере, Тиратса, Паламут, Джилеме, Гюрече и много други като изцяло
плячкосани от гърците, при това с множество човешки жертви.[29]
Показателен за терора в турските села е фактът, че цели села бягат към Измир,
вместо да останат по домовете си, независимо от очевидната заплаха за турците в
града.[30]
Както докладва британският контролен офицер, който разследва положението:
„Гърците в региона около Смирна разграбиха оръжейните складове, изтърбушиха
турските села и преследват мюсюлманите.”[31]
Гръцката политика на изземване на оръжието на
турците и въоръжаване на местното гръцко население води началото си от Измир.
За разлика от турците в някои села турците в Измир не били особено добре въоръжени.
Така че когато научават за предстоящата гръцка окупация, те се опитват да се
снабдят с оръжие от арсенала в централните армейски казарми. Когато молбата им
бива отхвърлена, те разбиват портала и започват да грабят оръжия, но тогава
османските войници започват да стрелят и ги изтласкват навън. Редовната
османска армия изпълнява заповеди да поддържа реда, което и прави. След
осъществяването на гръцката окупация и след като същите тези войници са
арестувани, бити и избити, арсеналът от казармите бива разпределен сред
гърците на Измир.[32]
Официалният британски военен представител формално
(макар и неуверено) протестира срещу раздаването на оръжия на гръцкото
население в региона, „налице са непрестанни престрелки, мародерства и
преследвания на турци…. Следователно може да се направи някакво заключение, че това въоръжаване на
цивилното население се осъществява с цел агресия срещу турското население.”[33]
Особено лошо е отношението на тълпите от гърци и
на гръцките войници към войниците от редовната османска армия. Гръцки цивилни
и военни ограбват и избиват много османски войници, измъчват други, като ги
подлагат на невероятен тормоз и унижения. Офицерите, които оцеляват след
принудителната маршировка от казармите до вълнолома, са хвърлени в най-долния
трюм на гръцки кораб, там, където преди са транспортирали коне. Междувременно
казармите и правителствените сгради биват разграбени. Къщата на всеки османски
офицер бива ограбена до шушка. Съпругите на някои от офицерите са
изнасилени.[34]
Освен офицерите от провинциалните подразделения
известни турски длъжностни лица и цивилни също биват нарочени за изтребване:
редактори на вестници и репортери, пенсионирани началници на жандармерията,
служители на държавната администрация по дълговете и т. н. Много от тях са
убити и хвърлени в морето.[35]
Вероятно най-важният анализ на събитията в Измир е
направен в доклада на съюзническата Комисия за разследване. През юли 1919 г.
съюзниците от Антантата изпращат комисия, оглавявана от един французин, един италианец,
един англичанин и един американец, с цел разследване на зверствата в Измир.
Великобритания приема неохотно тази комисия, и то защото се страхува, че ако
отхвърли разследването на жестокостите, това ще се отрази върху политическия ѝ имидж у дома.[36]
Докладът констатира, че османското правителство е поддържало ред в Измир.
Претекстът, че има нужда от гръцка окупация, за да бъде защитено местното
гръцко население, бива квалифициран като изцяло фалшив. Гръцките войници и
длъжностни лица са обвинени за събитията, последвали окупацията, а кланетата
и грабежите от страна на гърците са наречени с истинските им имена. Накратко,
този документ осъжда гръцкото нашествие, последвалите действия от страна на
гърците и по подразбиране подкрепата на съюзниците за гърците.
Пряката политическа значимост на Комисията би била
огромна, стига да беше достигнала до широката общественост. Нещата обаче са
потулени. Британците, които залагат много на гръцката окупация, правилно
усещат, че публикуването на доклада ще навреди на плановете им за следвоенен
Анадол и ще се отрази зле както на тях самите, така и на гръцките им съюзници.
Един служител от Външно министерство, Фипс, прави следния коментар: „Не смятам,
че е препоръчително да се публикува която и да е важна част от този документ
[т. е. доклада на Комисията] под формата на Бяла книга в настоящия момент.
Гърците изглеждат толкова зле, че колкото по-малко публикуваме, толкова
по-добре.”[37] Призивите на депутати от
парламента за разпространяване на доклада остават без последствия.[38]
Много от събитията, докладвани във връзка с
окупацията на Измир и кланетата, напомнят за зверствата от Руско-турската
война от 1877-1878 година и Балканските войни. В много отношения жестокостите
при нашествието в Измир са по-отблъскващи, тъй като се случват в голям и мирен
град. В Измир няма съпротива - османските войници, които изпълняват заповедите
на Истанбул и биват изправени пред по-многочисления флот на съюзниците, се
подчиняват на заповедите и мирно се предават. Населението не въстава. Но османските
войници и турските цивилни биват третирани като воюваща страна, и то по особено
злонамерен начин. Изнасилванията и осакатяванията са често срещани, а
убийствата и грабежите повсеместни.[39]
ГРЪЦКОТО НАСТЪПЛЕНИЕ СЛЕД ИЗМИР
След като затвърждават контролните си позиции
върху санджака на Измир, гърците започват да настъпват отвъд границите на
това, което им е възложено по време на мирната конференция. Те навлизат в
долината на река Меандър и завземат град Айдън на 27 май 1919 г. Следва Назили,
откъдето се оттеглят в края на юни. На 30 юни гръцката армия е изтласкана от
Айдън от турските части. Гърците се оттеглят към Карабунар, после към
Дегирменчик, но гръцките части, атакуващи от юг, наново завземат Айдън на 4
юли. Северно от Измир гърците вече са напреднали отвъд санджака на Измир и са
завзели Маниса на 25 май. На 11 юни те се придвижват от Менемен (което е в
рамките на възложената им мисия) към Бергама. В Бергама още веднъж биват
принудени да се оттеглят от турските части. Те се установяват в Менемен, който
обаче също бива превзет обратно от турците. Турските сили са прекалено слаби,
за да удържат на продължителни битки във вилаета Айдън и на 23 юни гръцки
военни подразделения акостират в Дикили, завземат Бергама и окупират другите
градове, които са загубили. През юли гръцките войски „разчистват” това, което
е останало от турските партизански части. Така че в периода юни - юли 1919
година провинция Айдън е въвлечена във война.
С напредването на гърците навътре във вилает Айдън
всички селяни, които остават в селата си, биват разоръжени, първоначално
мирно. Например в Касаба един отряд от гръцки войници превземат града без
съпротива. Оръжието на длъжностните лица, жандармите и населението бива иззето,
а пушките са раздадени на местното гръцко население, което заедно с гръцките
войници се впуска да граби и плячкосва града.[40]
Същото се случва в Назили, Маниса, Менемен и други
окупирани градове и села. Гръцкият комендант на Айдън издава заповед турците
от града да предадат 6 000 пушки (26 юни 1919 г.), нещо, което те не могат
да направят, защото в града има съвсем малко пушки. Тогава започва претърсване
къща по къща и всички хора от къща, в която е намерена пушка, биват застреляни.[41]
В Тир жандармите и всички останали са разоръжени
по познатия начин и следователно нито те, нито османските служители могат да
се намесят, когато гръцките войници започват да разграбват града и околните
села.[42] Има
свидетелства, че на местното гръцко население дори са раздадени гръцки военни
униформи, както и оръжие, които те носели при нападенията над турските села.[43]
Моделите, създадени в предходните войни, се
прилагат отново от гърците в Анадола. И в Руско-турската война от 1877-1878
г., и в Балканските войни местното християнско население бива използвано като
„ударна вълна”, която да избива местните мюсюлмани, като крайната цел е
мюсюлманите да бъдат принудени да се изселят. В предходните войни установената
политика на завоевателите е да разоръжат мюсюлманите, за да ги оставят напълно
беззащитни, с единствения избор бягство или смърт. Това се случва и в
Анадола. Навсякъде, където минат гръцките войски, оръжието на турското цивилно
население и жандармите бива систематично иззето. Нерядко турски селяни са
пребивани, докато разкрият скривалищата за оръжие, нещо особено тежко за тези,
които нямали такива тайни скривалища. След това конфискуваните оръжия заедно
с оръжията, донесени от гръцките войници, биват раздадени на местното гръцко и
арменско население. Този модел остава непроменен, точно както са го прилагали
на Балканите. Презумпцията на гръцките нашественици, и то с основание, е, че
могат да разчитат на подкрепа от страна на мнозинството от местното християнско
население.[44] Страхът, че турците могат
да открият огън от укрития или да започнат партизански действия, би могъл да
обясни разоръжаването на мюсюлманите. В светлината на съвсем реалната опасност
от бунт срещу гръцките окупатори има смисъл турците да бъдат разоръжени, но не
и да бъде въоръжено местното гръцко население. Гръцката армия, поне на теория,
е изпратена в Анадола, за да защити населението и да установи граждански ред.
Разоръжаването на всички цивилни би било логично за постигане на тази цел.
Разоръжаването само на групата на мнозинството, тази на турците, е логично
единствено при положение, че целта е създаване на гръцко мнозинство в региона
посредством избиване или принудително бягство на мюсюлманското мнозинство.
Под официалния претекст, че ще бъдат снабдени
„скаутите” и други нередовни военизирани части, гръцкото население в Анадола
получава оръжия и от гръцките военни складове. Пушките пристигат по море.
Естествено, след като веднъж биват въоръжени, тези нередовни части разполагат
с пълна свобода да правят, каквото си искат, включително и да нападат
собствените си съграждани. Повечето от хората, които получават оръжие по този
начин, така и не биват записани в редиците на гръцките бойни единици, а дори
и тези, които влизат в състава на организираните поделения, биват освободени
след сраженията, но задържат оръжието.[45] В
много случаи гръцките власти обясняват зверствата срещу мюсюлманите като дело
на „нередовните” части, които те не можели да контролират.[46]
Гръцките набези в Западен Анадол са описани
по-цялостно, отколкото атаките върху мюсюлманите в други региони и по друго
време. Това се дължи на участието на съюзниците в окупацията на Измир. Съществуват
подробни документирани свидетелства за дейността на гърците в Анадола, особено
в британските архиви. Гърците стигат до Анадола само благодарение на
подкрепата от страна на силите победителки в Първата световна война и
по-конкретно Великобритания. Окупацията на Измир в много отношения е творение
на Лойд Джордж.[47] Фактически британската
подкрепа за гърците е толкова голяма, че британските моряци в Измир получават
заповед да не се намесват, дори когато лично наблюдават кланета на турци,
което поставя моряците в положение на „неволни, безсилни и разгневени очевидци
на едни от най-ужасните изблици от страна на гърците.”[48]
Поради това, че Великобритания е замесена, агенти
на британските разузнавателни служби и дипломати на назначение в Измир и Истанбул
следват гръцките окупаторски части и докладват подробно в Лондон. Тези документи
са добър източник на исторически подробности. Докладите не са безпристрастни,
но по принцип може да се разчита на тях по отношение на фактите.
Когато се разглеждат британските доклади, трябва
да се отдели описанието на събитията от анализа и коментарите. По отношение на
Западен Анадол и Балканите служителите в британските консулски и (по-рядко,
което е доста многозначително) разузнавателни служби обикновено предлагат
точни наблюдения, но собствените им предразсъдъци и липсата на опит в региона
също толкова често ги карат да тълкуват неправилно това, което са видели.
Например изнесената разузнавателна служба на британския Генерален щаб докладва
съвсем точно гръцките зверства над турците в региона на Йодемиш-Тир. Убийства,
изнасилвания, обири, затвор по фалшиви обвинения, унищожаване на собственост и
така нататък от страна на гръцките войници и местното гръцко население – всичко
е описано като в каталог. Но когато описва последвалото бягство от региона на
турските селяни, един от офицерите от разузнаването добавя: „Може би гузната
съвест ги е принудила (да бягат), но по-вероятно пропагандата на
националистите ги е накарала да мислят, че ако останат, ще пострадат в ръцете
на гърците”.[49]
Едва ли офицерите от разузнаването не са разбрали
от собствените си доклади, че не е била необходима „националистическа пропаганда”,
която да убеждава турските селяни, че ги грози съвсем реална опасност. Такъв
тип анализ сочи към два основни предразсъдъка у британските наблюдатели,[50]
които всеки изследовател трябва да има предвид: търсене на каквато и да е
друга причина с изключение на реалната за гръцките зверства и страданията на
турците (които те са принудени да признаят за съвсем реални) и отказ да се
приеме логичната реакция на турските селяни. И така, приема се презумпцията,
че турците, които бягат, обзети от разбираем страх пред кланетата, бягат поради
„гузна съвест” (няма свидетелства за никакви действия от тяхна страна, които да
ги карат да се чувстват гузни) или поради безропотното приемане на пропагандата.
Фактически това, което правят турците, е напълно разумен отговор на случващото
се. Когато били в състояние да се бият, те се биели, когато не можели -
бягали.[51] Британските
агенти докладвали основно от градовете в Анадола, тъй като било трудно и опасно
за тях да се движат в провинцията. Въпреки това те успявали да се снабдят със
сравнително достоверна информация за случващото се там, така както и в
градовете.
ГОНЕНИЯ ВЪВ ВИЛАЕТ АЙДЪН: ГРАДОВЕТЕ
Мюсюлманските жители на градовете в провинция
Айдън били подложени на гонения от първите дни на гръцката окупация. По никакъв
начин не може на тези урбанизирани турци да се гледа като на някаква заплаха.
В селата е можело, а често и наистина са се криели антигръцки настроени
партизани, но градовете са били разоръжени и изцяло под гръцки контрол.
Турците в градовете не са били в състояние да помагат на националистическите
сили поради забраната за всякакво движение във и извън градовете, издадена от
гърците. С една дума, турците в Айдън, Менемен, Маниса, Назили и който и да е
друг от окупираните градове не са можели да действат по някакъв ефективен
начин срещу гърците.
Показателно е, че градовете, които турските сили
си връщат за кратко през 1919 г., като Бергама и Айдън, са нападнати отвън от
турските въоръжени сили, а не са превзети отвътре чрез бунт на беззащитните
турци. Няма оправдание от военен характер за нападенията над урбанизираните
турци, но тяхната пасивност не ги спасява. Моделът на гръцките действия срещу
турското население е сравнително последователен. Първо, оръжието на всички
османски полицаи и военни, както и на цивилните мюсюлмани е иззето.
След това оръжия са раздадени на местните гърци.
После служителите на местната власт и мюсюлманските религиозни водачи са
затворени или депортирани. След това започва плячкосването, убийствата,
изнасилванията, понякога незабавно, в други случаи малко по-късно.
Къщите на турците и правителствените сгради се
разрушават. Религиозните сгради и институции на мюсюлманите, най-важният символ
на мюсюлманската идентичност, са осквернени. Например още с навлизането си в
Маниса гръцката армия осквернява всички джамии в града, както и центровете на
дервишите, училището по теология и мюсюлманското гробище.[52]
Турското население на всички градове във вилает
Айдън е потърпевшо в една или друга степен. Градовете, представени по-долу,
са тези, за които има по-подробна и надеждна информация.
Менемен
В Менемен оръжието на турците е иззето, след като
градът се предава без съпротива[53] на
гърците, които незабавно арестуват всички длъжностни лица на Османската
империя. След това гърците се въоръжават и започват кланетата. Констатацията,
че кланетата са предварително замислени, се потвърждава от факта, че преди атаките
всички гръцки къщи били обозначени с бял кръст.[54] За
късмет на аналите на историята британските контролиращи офицери[55]
пристигат в Менемен без предупреждение, точно когато започват кланетата. Те
виждат телата на каймакамина и турските жандарми в конака и стават свидетели
на убийствата на турци по улиците. На базата на това, което виждат,
наблюдателите бързо определят събитията като клане, а не сражение – „само
гърците стрелят”. Турските къщи в Менемен биват разграбени. Това, което не е
плячкосано, е изгорено[56] -
между 300 и 400 турци вероятно са убити в града; 1 300 - в близките околности.[57]
Макар и по-невидимо за британските агенти, същото
плячкосване и кланета се осъществяват и в околностите на Менемен. Когато коментира
в Лондон факта, че някои от турците в Менемен успяват да оцелеят, адмирал
Калторп заявява:
„По мое мнение
гърците носят пълна отговорност за цялата работа... Само тяхната пълна липса
на организация им попречи да постигнат по-голям успех. Възможно е и неочакваното
присъствие на британски наблюдатели да ги е поохладило до известна степен.”[58]
Айдън
Главният град на провинцията Айдън е превзет без
съпротива на 27 май 1919 г. За известно време положението там е спокойно. Това
може да се дължи на аномалията в положението на гърците там. Като превземат
Айдън, те излизат извън параметрите на мисията, поставена им от съюзниците и
се озовават в район, който безспорно е населен с турци.[59] По
тази причина съюзниците следят събитията в Айдън внимателно. Въпреки това на
десетия ден от окупацията започват убийствата, когато шестима турци са застреляни
на улицата от гърци, предвождани от гръцки армейски офицер. На същия ден
четири турски къщи са нападнати, а жените изнасилени. След този момент
нападенията срещу турци и собствеността им стават постоянно явление.[60]
Издевателствата над турските мюсюлмани варират от
дребни обиди като насилствено сваляне на фесовете (дори и от християните и евреите)
до изнасилвания и убийства. Под претекст, че ще бъдат разпитвани, турци биват
извеждани от Айдън и околните села, а след това убивани.[61] Цели
села в региона на Айдън са опожарени, а жителите им – изклани.
Гръцките представители в Айдън дават да се
разбере, че макар регионът да има преобладаващо турско население и фактът, че
съюзниците не са предоставили Айдън на гърците, те планират да останат. Гръцкият
комендант на Айдън информира турските водачи, че гръцката окупация на Айдън не
е временна, а представлява анексиране към Гърция. За да се затвърди това, се
преминава към арести на местните държавни служители и на знатните турски граждани,
в това число на губернатора на санджака, на съдиите и председателя на
държавната тютюнева компания. Повечето от тях са убити, включително и
губернаторът.
Турци в Айдън биват спасени от турските въоръжени
сили, които превземат града от гърците след двудневни сражения. Тези два дни
предоставят възможност на гърците да опожарят мюсюлманския квартал и да
продължат с кланетата, преди да се изтеглят. Турците изчисляват, че в града са
убити 2 000 мюсюлмани и между 300 и 400 християни, като вероятно и двете цифри
са завишени. Докладът на британските очевидци на събитията в Айдън констатира,
че смъртните случаи в града са резултат от действията на гръцката армия. На 28
юни на покривите са качени картечници и турският квартал е обстрелван и
подпален. „Всеки турчин, който се опита да избяга от пламъците, беше застрелян
от гръцките войници или цивилни, на които бяха раздадени пушки.” Стрелбата и
пожарите продължават и на следващия ден, „стрелбата, виковете и цялата олелия
бяха ужасни за слуха.”[62]
Турските
войски, които навлизат в Айдън, виждат трупове на турци по земята и опустошения
турски квартал. За отмъщение множество християни са нападнати по улиците,
преди полковник Шевкет да възстанови реда.[63]
Когато гърците отново превземат Айдън, оцелелите турци са избягали,
предпочитайки да бъдат бежанци. Британското описание на събитията в Айдън
кореспондира с обобщението, направено от делегацията на Османската империя на
мирната конференция във Версай: „Само няколко семейства са останали от
30 000 турци, живеещи в Айдън. Унищожени са 5 800 домове, а 81
турски села в околностите на града са опожарени.”[64]
Назили
Град Назили е окупиран от гърците на 2 юни за
период от 17 дни. По време на окупацията се започва плячкосване, изнасилвания и
убийства на турци. Местното гръцко население е подпомогнато в това отношение
от гръцките войски и от затворници, освободени от затвора.[65]
Когато гърците са принудени от турските войски да се изтеглят от Назили на 19
юни, те взимат със себе си голяма група[66]
турци, чиито ръце са завързани. Те биват убити по пътя. Селата по пътя на
гръцкото изтегляне са плячкосани, а жителите, които са останали там, са избити.[67]
Касаба
В Касаба първото нещо, което правят гърците, е да
изземат оръжието на турците. След като раздават оръжие на местното гръцко
население, започва плячкосване на мюсюлманските домове, модел, добре познат
на мюсюлманите. Турците се страхуват от това, което следва, най-вече защото
гръцкият полковник привиква държавните служители и мюфтията на града и ги информира,
че за него всички мюсюлмани ще бъдат считани за враждебна страна в ситуация на
война. Мюсюлманите чакат, „сякаш над тях е надвиснала смъртна присъда”.[68]
Победата на турците над гърците в Бергама и
последвалото изтегляне на гърците се оказва и последната победа на турците за
известен период от време. Сравнително малкият брой турски войници не е в
състояние да издържи на гръцката армия, подкрепяна от съюзниците.
„На 23 юни гърците акостират близо до
Дикили и окупират наново Бергама, опожарявайки по пътя си десет турски села с
1 095 къщи. Броят на бездомните турци, които се стичат към Сома, е
70 000”.[69]
ГОНЕНИЯ ВЪВ ВИЛАЕТ АЙДЪН: ПРОВИНЦИЯТА
Убийствата на турски селяни и плячкосването на
турски села започват веднага след акостирането на гърците в Измир. Гърците от
Измир и околните гръцки села, много от тях въоръжени от гръцките военни,
нападат турците. Придружавани понякога от гръцки войници, те се отправят към
околните села, където убиват и плячкосват. Както вече споменахме, голяма част
от кланетата се случват пред очите на западни наблюдатели, които докладват за
действията на гърците село по село.
Очевидно завоевателите не мислят за имиджа си пред
Запада, или пък смятат, че независимо от действията им, той няма да пострада.
Гърци от селата се включват в кланетата, нападайки турски села. „Въоръжени
гръцки банди от Севди кеи и съседните гръцки села се пръсват във всички
посоки, плячкосвайки и стреляйки по турците.”[70]
Грабежите и убийствата се разпростират на юг към
полуостров Урла, където са опожарени турските села.[71]
Убити са около 3 000 турци.[72]
Британският командващ офицер в Измир прави обобщение на очевидното положение в
провинцията в телеграма:
„Гърците в околията
на Смирна ограбват оръжейните складове, разрушават турските села и преследват
мюсюлманите. В много от местата, където гърците са мнозинство, цари пълна
анархия.”[73]
Турските села на полуостров Урла са плячкосани,
което е придружено и с убийства.[74] След
превземането на района около град Айдън (юни 1919 г.) турските жители на някои
от околните села, включително Мишание (sic),
Кара пинар, Ерекли, Кадикьой и Йеникьой са изклани, а селата опожарени.[75]
Други села скоро се присъединяват към списъка, особено при първото изтегляне
на гърците от града през юни 1919 г. Както вече беше отбелязано, съюзниците
предават на Гърция само санджака на Измир. Но до края на май 1919 г. гръцките
войски вече са излезли отвъд границите на санджака, като са завзели Маниса на
25 май и Бергама на 11 юни. Бергама е превзета от турските войски, а после
превзета наново от гърците, които акостират край Дикили и навлизат навътре.
Както по време на изтеглянето им, така и по време на последвалото настъпление
гръцките войски колят турските селяни. Когато се изтеглят от Назили (19 юни
1919 г.), гръцките части разрушават селата по пътя си и избиват всеки жител,
когото открият.[76]
Гръцкият контингент, който се придвижва от Дикили
към Бергама, опожарява най-малко 10 села, унищожавайки 1 100 турски домове.[77]Дори
гръцките военноморски части се включват в кланетата на цивилни. Гръцки лодки
обстрелват турски села край Аювали, без да има каквото и да е военно основание
за това.[78]
Докато
напредва навътре, гръцката редовна армия съвместно с местно гръцко население
плячкосва и убива, а британските войници, чиято задача е да наблюдават
гръцкото настъпление и гръцките зверства, специално отбелязват изнасилванията
на турски жени от гръцки войници.[79] В
повечето случаи нападенията над турците се осъществяват от местни анадолски
гърци, въоръжени от гръцките войници. Мнозина от тях са малко или повече под
гръцко военно командване, дори носят гръцки военни униформи.[80]
Докато гръцките колони напредват навътре, пред тях
се движат партизански отряди, наречени „чети”, съставени от местни гърци и
арменци. Тези чети изпълняват ролята на скаути и ударни отряди, но те се
занимават основно с нападения над турските села. Първоначално те атакуват
селата, разположени по линията на похода на армията, често подпомогнати от
редовни войници, а после, след като районът е обезопасен, се пръсват към селата
в околовръст.[81]
Изнасилванията са често срещани в окупираните
села, както и отвличанията на жени от гръцки войници и цивилни. Описанията,
давани от дипломатите на типа и честотата на изнасилванията, варира от
подробни и страховити до пестеливо подценени от британска страна: „Изглежда,
че се проявява насилие над мюсюлмански жени от страна на някои гръцки войници.”[82] Тъй
като повечето от набезите над турското население стават в селата, в малко от
които има европейски наблюдатели, а дори и служители на Османската империя,
които да докладват в Истанбул, повечето от зверствата могат да бъдат научени
единствено от реакциите на жертвите (обикновено бягство), демографските данни
(цели региони са прочистени от турско население[83]) или
от доклади постфактум (европейски наблюдатели, които виждат опожарени села с
трупове по улиците).
В съвсем малко от селата има външни наблюдатели,
които да свидетелстват за кланетата. Дори и в градовете, като Ахмедли, само понякога има наблюдение от съюзническите офицери за контрол. В Ахмедли
видяното от един френски сержант, се явява в подкрепа на разказите на жителите
за арести и жестоки убийства.[84]
Естествено, след като разбират, че гръцката
армия напредва, разумните турци се разбягват. Те знаят какво се е случило в
Измир, както и каква е съдбата на балканските мюсюлмани през 1912 г. С напредването
на гърците към Айвали „практически всички турски села са изоставени, но тъй
като хората са бързали, не са успели да вземат нищо със себе си.”[85]
След като разоръжават османската жандармерия,
гръцките войници нападат турските села безнаказано. В малкия регион на Тир Казаси
британците отбелязват, че гръцки войници са нападнали и ограбили 32 села,
много от тях многократно, в рамките на два месеца.[86]
Трябва да се има предвид, че става дума само за тези села, които са привлекли
вниманието на британските представители в Тир. Знае се, че по същото време в
района на Тир гърците са убили 22 турци, а 32 са хвърлени в затвора без съд и
присъда. Вещи, плячкосани от турските села, се продават открито от гърци на
пазара в Йодемиш.[87]
В областта около Сохандере между
25 и 30 села са унищожени, като цялото население е избито. Между Ахисар и
Маниса са нападнати 82 села, а кланетата се отличават само по степен. Някои,
но не всички села са опожарени.
На 24 юни в Башламиш, близо до
Ахисар, гръцки войници и арменски чети ограждат селото, събират всички жители
на възраст между 12 и 60 години и избиват почти всички. Четирима от тях са
пребити, преди да бъдат убити. Турските цивилни, особено по-знатните, биват
събирани от различните градчета и села в цялата окупирана територия зад Смирна
и конвоирани като „военнопленници”. Групи от такива затворници преминават през
Смирна почти всеки ден и изчезват. Говори се, че ще бъдат депортирани в
Гърция, но повече никой не чува нищо за тях, а телата на някои от тях биват
открити впоследствие. Подобно депортиране има в: Касаба, Маниса, Ниф,
Алашехир, Салихли, Ушаг, Кула, Мамара [sic],
Ахисар, Тира, Одермиш [sic], Бариндир
[sic], Турбали, Айдин.[88]
ЗВЕРСТВА В ЯЛОВА, ИЗМИТ, ГЕМЛИК И ОКОЛНИТЕ СЕЛА
На европейските коментатори на събитията в Анадола
им е трудно да приемат за достоверни свидетелствата за гръцки зверства. Това
важи най-вече за британците. Великобритания се оказва подбудител на гръцката
инвазия, като утъпква пътя за гръцките войски, осигурява политическа и
логистична подкрепа и защитава гръцката кауза пред международни форуми като
Парижката мирна конференция. От гледна точка на инвестиции и престиж Великобритания
има какво да загуби, ако се докаже, че гръцкото нашествие е дълга поредица от
кланета. Нещо повече, прогръцките настроения в Англия са силни. По тази
причина, независимо от сериозните доказателства, предоставени от британски
наблюдатели, зверствата от страна на гърците по време на първоначалната окупация
на вилает Айдън биват подминати от британските управници и общественото мнение
там. Чак по време на събитията от гръцката окупация на региона около Мраморно
море британците са принудени да отворят очи.
Регионът на Анадола в най-голяма близост до
Истанбул, полуостров Измит, първоначално е превзет от Великобритания. Преди и
по време на кратката британска окупация ситуацията е сравнително спокойна.
Съюзниците не смятат, че има опасност конкретно за християните в областта.
Всичко това се променя, когато регионът е предаден в ръцете на гърците.
Моделът, наблюдаван вече във вилаета на Айдън и на други места, се преповтаря в
градове като Ялова, Гемлик, Измит и околните села. Започва се с претърсване на
турците за оръжие и разоръжаване на османската жандармерия, следва плячкосване
и убийства. Унищожава се реколтата; плодовете се обрулват от дърветата.
Впоследствие селата са разрушени, а турците са принудени да бягат или да умрат.
Всичко това се случва не много далеч от британския генерален щаб в Истанбул.
Британски офицери, репортери и дори университетски професори имат възможност
и посещават местата, като представят цялостни подробни доклади – тези доклади
не могат да бъдат пренебрегнати.
В региона, контролиран от Гърция, турските селяни
биват избивани безразборно. Първоначално наблюдателите от страна на съюзниците
смятат, че убийствата са дело на местни гърци, които търсят възмездие за
реални или имагинерни злини. Но дори и британските наблюдатели, на които
много им се иска да видят у гърците позитивната сила за „християнската
цивилизация на Изток”, са принудени да признаят реалностите на гръцките
зверства:
Изглежда, че се
прилага един ясен и последователен метод в унищожаването на [турски] села,
група по група, през последните два месеца, като разрушенията достигнаха дори
до гръцкия генерален щаб.
Членовете на
[междусъюзническата] Комисия смятат, че в някои от каазите на Ялова и Гемлек,
окупирани от гръцката армия, е налице план за систематичното разрушаване на
турски села и унищожаване на мюсюлманското население. Планът се осъществява
от гръцки и арменски банди, които изглежда, че оперират под гръцко ръководство,
а понякога дори и с помощта на подразделения на редовната армия.”[89]
Не може да има съмнение, че опожаряването на села,
кланетата и насилственото изселване се осъществяват с одобрението на армията
и правителството на Гърция. Американският Върховен комисар, адмирал Бристъл,
коментира „гръцките зверства, които, изглежда, се осъществяват хладнокръвно, в
изпълнение на предварително начертан план.”[90]
Британският генерал Франк докладва от региона на Гемлик, че опожарени села
като Карачали и Насли са в близост до Генералния щаб на гърците, въпреки това
те са опожарени без намеса от страна на гръцката армия, като има „очевидни
знаци за зверства”.[91]
Макар че намесата би била съвсем лесна, гръцката армия не се опитва да спре
разрушенията. Други британски офицери разследват гръцки зверства в други части.
Например в околностите на Кандира: „Войниците взеха всичко възможно като пари,
добитък и ценности, като бяха готови да прибегнат към мъчения винаги, щом се
наложеше. Преобладават насилия и убийства. Някои села са разрушени изцяло или
частично. Напълно разрушени – Мехтер Кей, Лазлар Кей, Ахмак Кей, Омер Ага Кей и
Сира Кей.”[92]
Гърците окупират Шил два пъти. „По време на
втората окупация от ноември 1920 до март 1921 г. банда от 200 души войници и
няколко цивилни, пътуващи към Измит и ръководени от един капитан и трима лейтенанти,
тероризират областта. Двадесет от тези мъже под ръководството на [партизанския
водач] Катсарос остават в областта, унищожавайки почти всички села,
ограбвайки добитъка и ценностите на селяните. Много жители са бити, някои
обесени с главата надолу над огън от слама, други избити направо, а някои жени
са изнасилени.”[93] В района на Бейкос
съюзническата Комисия за разследване установява „мащабни убийства, извършени
от гръцките войски.”[94]
Селяните, които се спасяват, обикновено са тези,
които са избягали преди пристигането на гърците, но някои са насилствено прогонени:
„През първата седмица на ноември [1920 г.] град Карамюрсер е напълно плячкосан,
а 14 околни села са изгорени от гръцките части след хаотични сблъсъци с
нередовни части на националистите. Турските длъжностни лица са откарани в
Ялова, а останалата част от населението е натоварена на кораб и откарана до
другата страна на залива на Измит, откъдето голяма част пристигнаха в
Константинопол като бежанци.”[95]
[май 1921 г.] Като направи вчера
апел за пълна свобода на работа на Червения полумесец с цел спасяване и
преместване на мюсюлманското население от областта на Гемлек, генерал Франкс
телеграфира, че комисията е убедена, че окупационната сила [Гърция] осъществява
системно унищожение на мюсюлманското население, а гръцките части и банди,
изглежда, действат по добре съгласувана програма...[96]
[юни 1921 г.] Независимо от посещението на
Комисията за разследване и решението на Върховния комисар, който нареди преместване
на бежанците с помощта на Червения полумесец, гръцкото военно командване продължи
до втората половина на миналата седмица да демонстрира неприязненост и да
пречи на преместването. Гръцкият офицер – комендант на Ялова, създава особено
много пречки. Изглежда, че гръцкото военно командване действа ръка за ръка с
гръцките банди и дори е под тяхно влияние.”[97]
Професор Арнолд Тойнби, който пристига в Анадола
като репортер-анализатор за „Манчестър Гардиън”, очаквал съвсем различна
ситуация от тази, в която се озовава. Като председател на дружеството
„Кораис” по византийски и съвременен гръцки език, литература и история към
Лондонския университет и като човек, който по време на войната не е приятел на
турците[98],
Тойнби очаква да види благородни действия от страна на гърците и злодейства от
страна на турците. Той осъзнава реалността на гръцките действия и намерения,
след като вижда зверствата в Ялова и Гемлик, а впоследствие разследва
продължаващите погроми около Измир. Той, както и съюзническата Комисия за
разследване, която цитирахме по-горе, стигат до заключението, че кланетата и
екстрадирането на турци са планирани от гръцкото правителство.[99]
Информацията за гръцките действия в малките села в
района на Мармара е доста оскъдна, но все пак има някои описания на зверства,
потвърдени от наблюдатели на съюзниците. Тези описания често споменават
несигурното положение на турците, които са оцелели след първоначалните кланета
от гръцкото нашествие и вече живеят под гръцко владичество. Например в село
Араблар (което се намира в региона на Мармара и е под британско наблюдение)
гръцки „банди” и гръцки жители на село Афизия и други близки села атакуват
селото, избиват някои и отвличат седем мъже и две жени. Мъжете са убити, а жените
изнасилени. Впоследствие на жените е позволено да отидат в Карабига. Там вече
са пристигнали сто и деветдесет други бежанци от Араблар. Половината село е
изгорено и от страх и липса на подслон селяните се настаняват на борда на
британския кораб „Стюарт” под британска протекция.[100]
Ролята на гърците от село Афизия в убийствата в
Араблар е на „подкрепления” за „бандите”. Тъй наречените „банди” фактически
също са селяни, като поне един от тях е от Афизия.[101]
Комисия на съюзниците, която разследва инцидента в Араблар, отбелязва, че не
са участвали никакви гръцки войници с изключение на един дезертьор от гръцката
армия. „В същото време комисията установи, че във всички случаи турските селяни
са били разоръжени, докато гръцките селяни са били въоръжени, което е оставило
турците изцяло на милосърдието на техните гръцки съседи и не се забелязва да
са били предприети каквито и да е стъпки от страна на военното правителство за
защита на живота и собствеността им”.[102]
Върховният британски комисар Ръмболд коректно
обобщава положението в Западен Анадол, когато заявява: „Ясно е, че голяма
част от това, което гърците описват като своята зона на действие, постепенно
се превръща в истинска джунгла.”[103]
РОЛЯТА
НА ЧЕРКЕЗИТЕ
Един от най-странните факти, свързани с гръцката
кампания, представляват мародерските действия на една група черкези, които са
в съзвучие с гръцката армия. Някои лидери на черкезите (най-яркият пример е
Черкез Етем[104]) се стремят към
независима политика, което ги води до съюз с гърците.
Други черкези, които не обичат гърците, застават
зад правителството в Истанбул срещу националистите поради разбираемо чувство
на лоялност към османския султанат, свързано с оцеляването на техния народ.
Повечето черкези обаче съвсем естествено застават до своите братя мюсюлмани
срещу гръцките нашественици. Макар да има и отцепници, повечето от черкезите
застават в лагера на националистите.
Повече от 50 години са изминали, откакто черкезите
са прокудени от родните си земи и макар че може и да са запазили голяма част
от своята етническа идентичност, през 1919 година те вече са лоялни турци и
подкрепят националистите.[105]
ОТСТЪПЛЕНИЕТО
НА ГЪРЦИТЕ
Съюзниците се опасяват, че гърците и останалите
християни ще пострадат сериозно, когато градът и регионът на Измир са превзети
от националистите. Действията на гърците там са сериозна причина за ответни
репресии. Има британски наблюдатели на място, когато гърците напускат града и
така докладват за „кланета на турци”.[106]
Очаква се отмъщение срещу гърците, когато турците окупират града, но британските
наблюдатели докладват, че няма такова нещо благодарение на „доброто държане и
дисциплина” на националистическите войски.[107]
Гърците започват да губят войната през август 1921
година, когато турските националисти ги задържат на линията Сакария. Първоначално
бавно, а после стремглаво те се изтеглят от завоюваните области. С изтеглянето
им настъпва и промяна в характера на гръцките действия спрямо турците.
Надеждите и плановете за гръцки Западен Анадол са провалени и вече няма никаква
рационална причина за преследване на турските мюсюлмани. Но кланетата вече са
добили собствен живот извън рационалната, макар и злонамерена държавна
политика. Когато се изтеглят, гърците опустошават всичко по пътя си. Докато
настъпват, би било глупост да пристъпят към цялостно унищожение, само турската
собственост трябва да се изгори, за да не могат да се върнат собствениците. Затова
само турски къщи са разрушени, не и гръцки; турски села са опожарени, не и
гръцки. Но при отстъплението те вече нямат причина да щадят каквото и да е,
затова всичко е унищожено – християнската собственост редом с мюсюлманската.
Цели градове са подпалени, християнските квартали горят редом с мюсюлманските.
Реколтата е унищожена, стари маслинови горички и лозя са отрязани. Гръцката
армия разбира, че Гърция няма да получи нови земи, а гърците и арменците от
Западен Анадол са наясно, че няма повече да могат да живеят там, така че се
дава отдушник на омразата.
Моделът на гръцкото отстъпление е развит след
първата реална загуба, първата битка при Сакария, след което те се оттеглят в
Ескишекир за прегрупиране. Първоначално, когато изглежда, че гърците ще се
съвземат след първия удар и ще задържат по-голямата част от Анадола, политиката
им по отношение на земята и хората сякаш има известно оправдание от военна
гледна точка – това е политика на „изгорената земя”. Както доста равнодушно
отбелязва един съвременен военен анализатор във връзка с изтеглянето на гърците
от Ескишекир през октомври 1921 г.:
Изтеглянето се
извършва умело и организирано. Гърците осъществяват пълно опустошение на
цялата област, която са евакуирали, като опожаряват всички села и разрушават
напълно железопътната линия.[108]
Фактът, че тази политика на изгорена земя
произтича от нещо повече от военна необходимост, става ясно с продължаващото
отстъпление на гърците. Те продължават да разрушават всичко по пътя си, дълго
след като поражението им е очевидно. През 1922 г. гръцките военни части, които
биха служили по-добре за тилов конвой на изтеглянето, са натоварени със
задачата да рушат анадолските села с керосин и барут. Дните на отстъпление,
„извършвано умело и организирано”, са вече в миналото. Докато гърците се изтеглят,
колкото се може по-бързо към морето, изглежда, че само частите, които рушат
това, което е останало, са спокойни и организирани.
По време на гръцкото отстъпление пламъци обгръщат
град след град. Билечик, Йенишекир, Инегьол, Афион, Сьогют и Адаразари –
всички те са опожарени, както и други села и градове, разположени по линия на
гръцкото отстъпление.[109]
Американският консул в Измит, Парк, който
обикаля голяма част от опустошения район след поражението на Гърция, описва
картината, която вижда в градовете по следния начин:
[Маниса] Почти
изцяло опожарена... 10 300 къщи, 15 джамии, 2 бани, 2 278 магазина, 19
хотела, 26 вили...
[Касаба]
Надеждността на тази статистика не може нито да бъде доказана, нито
отхвърлена, просто трябва да я приемем такава, каквато е, но собствените ми
наблюдения показват, че общо взето, цифрите са точни.
Казаха ни, че
Касаба е бил град с население от 40 000 души, 3 000 от които не са
били мюсюлмани. От тези 37 000 турци само 6 000 са сред живите, а за
1 000 турци е известно, че са били застреляни или живи изгорени. От
2 000-те сгради, издигащи се в града, само 200 са останали... Има
свидетелства, че градът е бил системно разрушаван от гръцките войници,
подпомогнати от гръцки и арменски цивилни. Щедро са се ползвали керосин и
бензин, за да бъде погромът по-сигурен, бърз и цялостен.
[Алашехир]
Използвали са се ръчни помпи, за да се напръскат стените на сградите с
керосин... В процеса на изследване на руините в града открихме черепи и кости,
обгорени до черно, със следи от коса и плът по тях. След като настояхме, бяха
разкопани някои гробове, които изглеждаха пресни и ние установихме, че
телата там са на не повече от четири седмици [т. е. времето, по което
изтеглящите се гърци минават през Алашехир].[110]
Консул Парк не обича турците. Той е силно натъжен,
когато вижда, че гърците, които той е подкрепял, са извършили такива безчинства.
Но той е принуден да приеме, че нещата, които вижда с очите си, са недвусмислени.
Той вижда доказателства за прилагането на бензин и „запалителни бомби” на
много места, както и доказателства, че онези турци, които са се опитали да
потушат огъня в градовете си, са били застреляни от гръцки части. Той вижда
това, което определя като „убедителни доказателства за мащабно насилие,
насочено лично към турското цивилно население”. Заключението му е следното:
1. Погромът над градовете във вътрешността, които
посетихме, е осъществен от гърците.
2. Процентът на разрушените сгради във всеки един от
последните четири града, за които стана дума, е:
Магнезия 90 процента
Касаба 90 процента
Алашехир 70 процента
Салихли 65 процента
3. Опожаряването на тези градове не е нито хаотично,
нито набързо, нито случайно, а добре планирано и организирано.
4. Налице са много случаи на
физическо насилие, което в повечето случаи е преднамерено и безпричинно. В
отсъствието на пълна статистика, което е невъзможно да осигурим, можем
спокойно да заявим, че зверствата, извършени от отстъпващите гърци, наброяват
хиляди във въпросните четири града. Там са се извършили и трите вида, които
асоциираме с подобни зверства, а именно убийства, мъчения и изнасилване.[111]
Гръцката политика по време на стремглавото
изтегляне през Западен Анадол е проста – ако е възможно, да бъде унищожено всяко
турско селце по пътя. Гръцките войници пленяват всеки полезен турски цивилен,
на когото попаднат, особено жени и мъже, които могат да им послужат за
водачи. Тези, които са безполезни, често са убивани. Но турските селяни
разбират какво ги очаква, още преди гръцките войници да пристигнат в селото им
се скриват в планините. От друга страна, мнозина вече са избягали още при
нашествието в техните области.[112] Всички
жители на евакуираните региони, независимо от техния пол, са отвлечени от
отстъпващите гръцки войски. Само тези, които са избягали в горите или
планините, се измъкват. Всички села по пътя на изтеглящата се гръцка армия са
опожарени.[113]
По времето на гръцкото отстъпление вече има
множество източници на доказателства за техните зверства. Османското правителство
и Анкара от дълго време предоставят подробни списъци на опожарени села,
убийства, изнасилвания и плячкосване. Британските наблюдатели също са описали
немалко. Към тях сега се присъединяват все по-подробни доклади от други
западни източници, в това число и репортери на вестници. Британското правителство
все повече се затруднява да потиска възмущението си от гръцките кланета.
Депутатът Обри Хърбърт задава въпрос в парламента дали не е вярно, че
5 000 от 7 000-те турци в Ялова са избити. Правителственият
говорител (Чембърлейн) отговаря, че не разполага с подробна статистика, но
признава за „сериозни безчинства”[114]
Виконт Ст. Дейвид заявява следното в парламентарна
реч:
„Научавам, че броят на турските
села, изгорени от гърците, е някъде между три и четири хиляди [фактически това
е занижение].”
Правителството се съгласява, че има изгорени
села, но не желае да каже какъв е броят им.[115]
Въпреки растящите доказателства британското правителство продължава да отказва
да предостави на Камарата на представителите дори и Доклада за Смирна.[116]
Междувременно британското правителство продължава
да получава доклади от разследващата комисия за „отблъскващи зверства,
включващи убийства, измъчване и осакатяване”, както и твърдения, че
„поведението на отстъпващата гръцка армия е осъдително и недостойно за
цивилизована нация.”[117]
В един типичен случай на такова поведение по
време на изтеглянето на 14 февруари 1922 г. турското село Каратепе във вилает
Айдън е обградено от гърци - както от редовна армия, така и от местни банди.
Всички жители са събрани в джамията, след което тя е изгорена. Малкото, които
се спасяват от пламъците, са застреляни. Всички движими ценности и животни са
плячкосани.[118]
Град Бурса се спасява от съдбата на много други
анадолски градове благодарение на присъствието на офицери и представители на
съюзническите сили и от факта, че гръцката армия в Бурса е изолирана, а
впоследствие обградена от турски войски.
Гърците са наясно, че има голяма опасност да бъдат
задържани като военнопленници. Едно нещо е да палиш къщи, когато очакваш да
избягаш и съвсем друго да очакваш скоро да станеш пленник на собствениците на
тези къщи. Въпреки това някои гърци се опитват да подпалят града, но
представителите на съюзниците разкриват това и огънят е загасен. Мостовете в
града са разрушени от гръцки войници и те в крайна сметка опожаряват четиридесет
къщи и гръцки църкви,[119] но
щетите са минимални в сравнение с това, което се случва на други места.
Когато гръцката армия се изтегля от Бурса,
християните от града и бежанците християни се събират в сгради, принадлежащи
на французи и италианци. Там те биват опазени от трийсетте турски жандарми,
останали в Бурса. Гръцкият комендант е отказал да въоръжи жандармите.
Въпреки това те успяват да опазят гърците и арменците. Когато пристигат там,
националистическите сили поемат задължението да защитават и според комисията
на съюзниците, изпратена да следи събитията в Бурса, турските редовни войски
не допускат никакви зверства. Не всички околни мюсюлмански села могат да
предложат сигурността, осигурена на християните в Бурса. Италианският консул
М. Миаци докладва, че той току-що е посетил турско село, където гърците са
заклали около шейсетина жени и деца. Повечето от тях са изнасилени преди това.
Гърдите на жените са отрязани. По-късно това е потвърдено
от капитан Кошер, френския консул, който също посещава сцената на зверството.[120] По целия път на гръцкото отстъпление от Мудания до
Бурса и отвъд турските села са напълно опожарени.[121]
ГОНЕНИЯ
НА ЕВРЕИТЕ ОТ ЗАПАДЕН АНАДОЛ
Като се вземе предвид съотношението и сравнително
малкият размер на еврейската общност, евреите от Западен Анадол вероятно са
потърпевши от гръцката инвазия наравно с мюсюлманите. За съжаление
информацията по отношение на евреите е оскъдна, защото те нито са сред
воюващите страни, нито представляват особен интерес за наблюдателите на
съюзниците. Само турски източници дават известни подробности за евреите от
онова време. Там са изброени убийствата на евреи от гърци, разграбването на
еврейски магазини и домове в анадолските градове. Например в Назили турците
споменават имената на 11 от местните евреи, които са убити (и петима, които са
ранени) от гърците, като общият брой на избитите евреи е много по-голям.[122]
ТАБЛИЦА 24
ЕВРЕИ В ЗАПАДЕН АНАДОЛ, 1912 И 1922 Г.
Провинция
|
1912 г.
|
1927 г.
|
Хюдавендигяр
|
5 290
|
2 011
|
Айдън
|
44 206
|
18 728
|
Измит
|
512
|
5
|
Бига
|
409
|
1 092
|
|
|
|
Източници: Маккарти, „Еврейско население”[123] и преброяване в Турция 1927 г.
Но дори и турските източници рядко споменават
евреите. Най-доброто доказателство за страданията на евреите е статистиката.
На Таблица 24 е описан броят на евреите във военната зона преди и след войната.
Повече от половината от евреите във военната зона в Западен Анадол или
напускат Анадола, или са убити. Поради отсъствието на точна или каквато и да
е статистика относно еврейската имиграция (която е значителна) не може да се
изчисли броят на загиналите евреи от Западен Анадол, но въпреки това този брой
е стъписващ.
ГОНЕНИЯ
НА ХРИСТИЯНИ
НАПАДЕНИЯ ОТ МЮСЮЛМАНИ СРЕЩУ ГЪРЦИ
Както вече беше отбелязано в предишни глави,
целта тук не е да се описват или коментират зверствата, извършени от турци и
други мюсюлмани. Те са представени надълго и нашироко и в най-малките
стъписващи подробности от други автори. По време на целия този процес те са
се раздули поне десеторно и са излезли извън историческия контекст. С цел да
се избегне подобна грешка тук, трябва да споменем и убийствата на гърци от
турци, както говорихме за убийствата на турци от гърци. Действията на турските
мюсюлмани срещу гърците, тези от Гърция и тези от Анадола, приемат две
форми: официални действия на националистическото правителство и лични
действия за отмъщение.
Както и в предходните война на Балканите и в
Кавказ, нашествениците в Западен Анадол могат да разчитат на активна подкрепа
от страна на местното християнско население. Поляризацията на християни и
мюсюлмани в антагонистични групи се основава на многогодишна идентификация
точно толкова, колкото и на съвременен национализъм. Въпреки че гръцката
общност от векове е функционираща икономически асимилирана част на Османската
империя, гърците там очевидно се идентифицират най-вече с православните гърци,
докато мюсюлманите основно се идентифицират като ислямски народ. Съмнително
е анадолските гърци или анадолските мюсюлмани някога да са мислили да застанат
на страната на когото и да е, освен на своите религиозни събратя. Онези, които
не са искали да се бият и да умрат за своята група, все едно са щели да бъдат
принудени да го направят, тъй като не биха могли да се установят в другата
група. Независимо от това озлоблението на гърците към турците е трудно
разбираемо. В крайна сметка те се радват на икономическа изгода в империя,
която толерира тяхната религиозна, езикова и етническа принадлежност. Трябва
да вярваме, че гърците в Анадола подобно на гърците в Европа мразели турците
най-вече заради това, че турците управлявали и това е имиджът, който те искат
да разрушат, независимо че турските селяни, които те избиват, имат толкова
отношение към османското правителство, колкото и те самите.
Няколко причини могат да бъдат изброени във връзка
с политическите проблеми. Една от тях е системата на миллета. Сред най-добрите
черти на османската традиция на управление е толерантността към етническото и
религиозното разнообразие, но едно натурализирано турско население би било
по-безопасно и не би могло да даде претекст на европейските нации за
интервенция. Друга причина за по-късните бунтове е османската тактика „разделяй
и владей”, при която се развиват няколко вътрешни системи за управление.
Вместо това османското правителство играе ролята на балансьор между различните
сили. Когато властта се оттегля, особено по време на война, обществената
сигурност в провинциите често се разпада. И тъй като няма кой да играе ролята
на полиция, миллетите започват да се бият един с друг. Това важи най-вече за
Източен Анадол, където османската власт е най-слаба, но се появява и в много
по-цивилизованата среда на Западен Анадол.
Преди гръцкото нашествие сигурността и
безопасността в различните региони на Анадола са право пропорционални на
властта, с която разполага централното правителство в съответния регион. Там,
където се усеща въоръжената мощ на османското правителство, наблюдателите
неизменно докладват спокойствие и политическа стабилност.[124]
Наистина, след Първата световна война османското правителство, което е
капитулирало пред съюзниците от Антантата, фактически подпомага завръщането на
гърци и арменци в Западен Анадол. [125] По
това време има нужда от силна жандармерия поради наличието на разбойнически
банди в някои части на Анадола. В Северен и Западен Анадол тези банди
обикновено включват или мюсюлмани дезертьори от османската армия, или
християни, които са се укрили в планините или са забегнали в Гърция, за да се
спасят от военна служба или депортиране.[126]
В края на войната и мюсюлманските, и християнските
разбойнически банди са станали по-силни и многобройни, тъй като дезертьори,
депортирани и имигранти се завръщат и се захващат с подходящи занимания. След
гръцкото нашествие гръцките и арменските банди са отговорни за голяма част
от убийствата на турци в окупираните от гърци територии, както вече видяхме.
По същия начин, мюсюлмански банди са главните носители на смърт за гърците и
арменците в Западен Анадол. Най-ужасните кланета на християни са дело на
мюсюлмански банди. Някои от тях изповядват националистическата кауза, други
не; някои сменят страните в зависимост от това накъде духа вятърът (например
бандите на Черкез Етем). Много от тях, подобно на християнските банди, са
обикновени разбойници, които се възползват от политическата ситуация.
Най-големите зверства от страна на мюсюлманските банди стават в района на
Изник-Измит-Бурса във втората половина на 1920 г. Стотици християни са избити[127] в
Изник, Ортакьой и Ахисар, както и в малките градчета и села. След като веднъж гръцката армия е притисната,
повторното отвоюване на Западен Анадол от турците се осъществява толкова
бързо, че документираните свидетелства на турския реванш над гърците са крайно
оскъдни. Очевидно е, че на много места отмъщението е страшно. Гърците сякаш
не са пострадали толкова в ръцете на националистическите войски, които
обикновено били много дисциплинирани, но възмездието от страна на турските
селяни е друго нещо.[128]
ТАБЛИЦА 25
ГРЪЦКИ БЕЖАНЦИ ОТ ТУРЦИЯ
Произход
|
Преселници
|
Мала Азия*
|
626 945
|
Източна Тракия
|
256 635
|
Понтус
|
182 169
|
Константинопол
|
38 458
|
Общо:
|
1 104 216
|
* Наименованията са цитирани
така, както са в източника
Източник:
Преброяване в Гърция, 1926 г.
Като се имат предвид събитията от периода на
гръцката окупация, трудно е да си представим, че завръщащите се турски
бежанци биха толерирали гръцко присъствие в своите региони. По тази причина
гърците от Анадола бягат към крайбрежието, оттам към гръцките острови и
самата Гърция. Много повече пристигат по време на гръцко-турския обмен на
население след войната в Анадола. По време на първото преброяване на
населението след тази война гръцкото правителство изброява
1 104 216 бежанци от Турция, които живеят в Гърция (Таблица 25),
като 802 123 от тях са от Анадола.
ПРЕСЕЛВАНЕ
И ДЕПОРТИРАНЕ НА ГЪРЦИ И АРМЕНЦИ
Неизвестен е броят на гърците, загинали в резултат
на гръцкото преселение от Анадола след Балканските войни. Въпреки че по онова
време османското правителство не напада реално анадолските гърци, то поддържа
атмосфера на страх сред тях.[129]
Комитетът за обединение и прогрес, който управлява османското правителство,
организира бойкот на гръцкия бизнес в северозападния крайбрежен район.[130]
Гърците по крайбрежието се страхуват от отмъщение заради действията на
гърците в Европа по време на Балканските войни. Това става още по-видно след
заселването на турски бежанци в региона. Освен това младите гърци нямат желание
да служат в османската армия. В резултат на това вероятно над 100 000
гърци бягат от Западен Анадол в Гърция. Други са депортирани във вътрешността
на Анадола като потенциални поддръжници на врага по време на Първата световна
война.[131]
Повечето от тях, изглежда, са оцелели от войната и
са се върнали по домовете си между 1918 и 1919 година.
Основната линия на официалната националистическа
политика, насочена към гърците по време на войната в Анадола, е депортиране
на гърците от черноморския регион в Източноцентрален Анадол. Твърди се, че това
се прави, за да се попречи на местното гръцко население да помага на гръцката
инвазия в черноморския регион, както са помагали по време на инвазията в
Западен Анадол. За съжаление депортирането на християни е било и продължава да
бъде толкова емоционален въпрос, че е трудно да се открие истината за гърците,
които са насилствено преселени. Гърците твърдят, че турците принуждават
цялото гръцко население от региона на Понтус (Черно море),[132]
мъже, жени и деца, да се преместят във вътрешността на Анадола, за да ги
избият. Турците настояват, че депортират само онези млади мъже, които ще се
съюзят с настъпващата гръцка армия и представляват потенциални или реални
партизани и разбойници. (Демографските данни са в подкрепа на твърденията на
Турция, тъй като гърци, млади, стари и жени все още са представени в региона на
Черно море по време на по-късната дата на обмен на население.) На запитванията
от страна на британци и американци относно депортирането от черноморския
регион, турците задават въпроса защо съюзниците не са били загрижени по същия
начин за съдбата на турците под гръцко управление.[133]
Турските националисти изобщо не отричат, че има
депортиране. Те го обясняват с военни причини. В този смисъл то е оправдано.
Условията на местно ниво и натрупаният опит показват на турците, че
анадолските гърци трябва да бъдат считани за потенциални врагове. Освен това
гръцки партизански части оперират в черноморския регион, като нападат турски
села и се противопоставят на правителството.[134]
Представители на гръцката православна църква в Трабзон дават да се разбере, че
желаят създаването на Гръцка понтийска република[135] и
всички страни се съгласяват, че съществува активно бунтовническо движение,
наречено „Понтос”. Но повече от всичко турците вече имат опита от гръцкото
нашествие в Западен Анадол, неща, които са видели със собствените си очи и се
страхуват това да не се повтори по черноморското крайбрежие. Те знаят, че
турците по Черно море ги очаква същото отношение, ако попаднат в ръцете на
гръцките нашественици, както техните събратя в Измир, Айдън или Менемен.
Депортирането е класическо средство в Близкия
Изток и Балканите за неутрализиране на врага. То се прилага от османците,
прилагало се е и от византийците преди това. А в по-скорошен план османското
правителство е депортирало стотици хиляди гръцки и арменски християни от
военните зони и потенциалните военни зони между 1914 и 1915 година. Това се
оказва ефективна военна тактика, особено срещу партизаните, тъй като то лишава
бандите и нашествениците от подкрепа на местно ниво. Тази тактика фактически
се е превърнала в постоянен елемент на антипартизанските кампании в края на
19-и век, макар че днес обикновено я наричат „релокация” вместо депортиране.
Обаче за турските националисти през 1920 година депортирането на черноморските
гърци се оказва грешка.
От позицията на днешните ни знания за онези
времена е лесно да кажем, че гърците не са били в състояние да стоварят свои
сили на черноморското крайбрежие. Нямало опасност местното гръцко население
да се включи в гръцко нашествие. Революционерите от „Понтийската република”
никога не са представлявали потенциална военна или политическа сила и би било
по-лесно да бъдат обезвредени чрез полицейски мерки, вместо с депортиране.
Единствената реална заплаха за турците по Черно море е местната подкрепа за
гръцките разбойнически банди, а това наистина е реална заплаха.[136]
Независимо от това съмнително е, че разходите на време, средства и хора (биха
били по-полезни като бойци или провинциални жандарми), свързани с депортирането,
са си стрували дребната победа над гръцките разбойници. От политическа гледна
точка депортирането е чиста загуба. То се превръща в коз в ръцете на
враговете на турците и им дава възможност отново да се позоват на полуистини и
лъжи, както по отношение на арменците през 1915 година. Западните вестници не
публикуват обяснението на националистите относно депортациите, а само страховити
истории за дълги колони от гладуващи гърци, умиращи по пътищата.
Депортирането е израз на отчаяние. По време на
война то може да бъде оправдано само в ситуация на голяма заплаха, защото то наказва
прекалено много невинни, а обезврежда прекалено малко врагове. Независимо
дали по морални, военни, или пропагандни причини, но националистите не е
бивало да започват масово депортиране на понтийските гърци.
По онова време събитията, свързани с депортирането
от черноморския регион, стават предмет на интензивни дискусии. Тогава, а и
сега най-голямото затруднение за разкриване на истината е, че съществуват
много малко обективни доказателства. Фактически всички негативни доклади се
основават на разкази, изпратени от американски мисионери. Както и по-ранните
им доклади за мюсюлманите, разказите на мисионерите от 1919 до 1922 година са
изпълнени повече с предразсъдъци, отколкото с наблюдения. Дори помежду си
мисионерите не могат да постигнат съгласие относно това, което са видели.[137]
Смъртността сред депортираните от Самсун е
причинена от липсата на внимание към нуждите им. Те често се движели без храна
и вода, а понякога нямали защита от крадци, сред които понякога били и онези,
които трябвало да ги пазят. В резултат на това голям брой от тях, макар и не
точно установен, загиват. Крайната цел на гърците е Харпут, вилает
Мамуретюлазиз в Източен Анадол. Според завишените цифри, предложени от
служителите на Американската служба за подпомагане в Близкия изток, една
известна с антитурските си оценки организация, 30 000 са депортирани, от
които 8 000 загиват по пътя до Харпут и още повече по-късно. Но
американските мисионери няма как да са преброили умрелите и техните изчисления
както за броя на депортираните, така и за броя на умрелите са най-вероятно
завишени.[138]
При оценяването на депортациите от Черноморието,
както и на предходните насилствени изселвания често се забравя следният факт –
ако турските националисти са възнамерявали да избият гърците или да ги принудят
да се махнат, не е имало нужда формално да ги депортират. Сраженията и смъртта
на мюсюлманите в Западен Анадол, които не са били депортирани, но са били
принудени да бягат или да умрат, вече е доказала точно това. Следователно
твърденията, че целта на турците била „изтребление чрез депортиране”, очевидно
са неверни. Между гръцкия метод на принудително изселване и турския, турският
вероятно би бил за предпочитане. Независимо от това депортирането на гърците е
свързано с много смърт и безчовечие.
Тези депортации, изглежда, са единствените примери
на подобни организирани действия срещу гръцки цивилни във военно време. Повечето
турски действия срещу гърци са плод на индивидуални действия или са работа на
банди. Много от тези действия са резултат на дългогодишна омраза и ламтеж за
грабежи: общо могат да бъдат определени като отмъщение, защото се случват след
предшестващи ги действия от гръцка страна и вероятно не биха се случили, ако
гърците не бяха нахлули. Може би е по-коректно да ги определим като реакция на
дългата поредица от принудително изселване и депортиране, които започват с
изгнаничеството и смъртта на мюсюлманите от Стара Гърция по време на гръцката
война за независимост. В този контекст въпросът кой кого първи е убил през
1919 година, едва ли има някакво значение.
Следва де се отбележи, че в областите, които ще се
превърнат в сцена на войната в Анадола, цари ред и спокойствие допреди нахлуването
на гърците. Това се потвърждава от неутрални наблюдатели, в това число и
съюзническата Комисия за разследване в Смирна. Фактически дори и след инвазията
в Измир гръцките села в контролираните от турци райони са в безопасност, докато
гърците не окупират областта.[139]
Страховитите времена за християните започват по
време на гръцката окупация и най-вече по време и след изтеглянето на гърците,
когато турците тръгват на отмъщение. В райони като полуостров Ялова-Гемлик
по време на гръцката окупация изобщо няма турски националистически чети, а
само гръцки и арменски банди.[140]
В областта на Айдън през 1919 г., дори и след като
стават известни гръцките зверства над турци, турските войници са изключително
сдържани. Когато коментира определен район, в който се говори, че са извършени
кланета на гърци, британският представител Морган заявява: „Независимо от
постоянните слухове за обратното нито един арменец не е убит в Бергама и фактически
няма случай на убийства [от страна на турски войници] на никакви жители, било
то арменци, евреи, или гърци.”[141]
Дори и през май 1921 г. турците все още поддържат
мира там, където е възможно, а християните са защитени. Комисията на съюзниците
за разследване на полуостров Измит докладва: „Съществуват доказателства, че
съседни села, изповядващи различна религия, живеят в едни и същи области без
проблеми едно до друго там, където гърците са малцинство, а администрацията е
турска.” („Едни и същи области” са тези, в които гърците според същата
комисия са разрушили гражданския ред и преследват турците.)[142]
Без съмнение гръцки и арменски бежанци в Анадола
намират смъртта си заради липса на грижи. Когато християнските бежанци са под
турски контрол в градове като Ескишехир, колкото хляб и подслон е останал,
първо отива при мюсюлманските бежанци и почти нищо не остава за християните.
Например съюзниците изпращат християнските бежанци (или им разрешават да се
върнат) по домовете си в Ескишехир. Местните турски власти отказват да изгонят
мюсюлманските бежанци от Тракия, които са настанени в бившите домове на
християни.[143]
Само в области, където съюзниците имат пълен
контрол, като например на островите Мармара (преди гръцката окупация), християнските
бежанци се настаняват без затруднения. В тези случаи мюсюлмански бежанци биват
изгонени, за да бъдат подслонени християните.[144]
Най-големият срив в дисциплината на
националистическите войски се случва в града, откъдето е започнало гръцкото
нашествие, Измир. Когато турската армия пристига там, заварва град, изоставен
от гръцката армия. Армията и немалко цивилни са се качили на гръцки и
съюзнически кораби от кейовете на Измир. През следващите месеци още стотици
хиляди[145] гръцки и арменски
имигранти от Анадола ще ги последват. Християните от Анадола няма никога вече
да се върнат.[146] Първоначално
националистическата армия поддържа стабилен ред в града.[147]Военните
части са натоварени със задачата да пазят чуждестранните консулства и други
застрашени сгради. Те държат под око и турските граждани на Измир, пострадали
вече от гръцкото управление. После всичко това се променя. Няколко дни след
като националистическата армия е превзела града, животът и собствеността на
християните са поставени на карта. Започва плячкосване на християнската
собственост в града, а множество гърци и арменци, които са останали в града,
са избити от местни турци, подпомогнати донякъде от турски войници. Като се
има предвид, че в града цари военна дисциплина в продължение на дни, преди да
започне плячкосването, най-вероятно военните власти са били наясно със
ситуацията.
Последното действие на драмата в Измир е големият
пожар, който напълно унищожава Измир на Османската империя. Огънят пламва в
арменския квартал, подпален или от местни арменци, турци или националистически
войски - историческите източници са напълно объркани. Лесно е да се приеме
дори, че не става дума за един пожар, а за множество пожари, запалени от
християните в знак на отмъщение и нежелание турците отново да владеят града,
както и от разюздани войници и цивилни, които просто искали да погледат как
горят сгради (по време на война се случват такива неща).[148] Често
изказваната идея, че турското националистическо правителство нарочно е
опожарило втория по големина град в държавата си, и то веднага, след като
отново го е завзело, е пълен абсурд.
В периода 1912-1922 година приблизително
300 000 анадолски гърци загиват – това са най-вече гърци от черноморския
регион и Западен Анадол.[149] Те
умират точно както и турците от глад, болести и убийства. Тъй като липсва
конкретна статистика за смъртността, е невъзможно да се каже точно колко са
загинали по години. Повечето умират по време на войната в Анадола, но много
вероятно са измрели заради лошите условия по време на Първата световна война.
В крайна сметка гръцкото нашествие в Анадола се оказва толкова голямо бедствие
за анадолските гърци, колкото и за анадолските турци.
РЕЗУЛТАТИ
И ПОГРОМ СЛЕД ВОЙНАТА
Кражби и УНИЩОЖАВАНЕ НА МЮСЮЛМАНСКА
СОБСТВЕНОСТ
Изчезването на мюсюлманска собственост е резултат
от кражби, извършени от отделни анадолските гърци и гръцки офицери, военнослужещи
и длъжностни лица. По принцип плячкосването не е нещо непознато по време на
война. Но към тези „нормални” грабежи се добавя и преднамереното унищожаване на
турска собственост като политически акт. В това отношение, както и в много
други гръцката инвазия в Анадола повтаря войните от 1877-1878 г. и 1912-1913
г.
Голяма част от грабежите се осъществяват в
изоставените турски села. Жителите са избягали, подплашени от настъпването на
гръцките войски, като не са имали време да вземат със себе си нищо, освен
малко храна и дрехи, доволни, че все пак са живи. Например когато гръцките
войници напредват съвсем малко след Йодемиш, очевидно с цел да скъсят бойната
линия, незабавно 4 000 турци остават без подслон. Те изоставят всичко, а
то е заграбено от гръцките войници. Войниците взимали животните и товарели
чували със зърно и тютюн на каруци. Къщите биват разрушени дори само заради
строителните материали. Цялата движима собственост е транспортирана до
гръцкия регионален щаб в Йодемиш.[150]
Когато говори за тези грабежи, британският Върховен комисар де Родерик
отбелязва:
Дребното коригиране
на гръцките линии, което се налага с цел подобряване на тактическите им
позиции, води след себе си увеличаване броя на бездомните и бедстващите с
4 000 в началото на зимата.
Човек не може да не
се замисли, след като получава един след друг доклади с подобно съдържание, за
това как случващото се в Западна Мала Азия напълно противоречи на принципите и
идеалите, за които се бориха съюзниците по време на войната.[151]
Както отбелязва де Родерик, много турски села в
региона Йодемиш-Тир са разрушени. Например в Севикли – от 100-те къщи там само
една е годна за обитаване, след като гърците минават оттам.[152]
Джеймс Морган, представител на Върховния комисар в Измир, събира примери на
плячкосване в региона и изпраща информацията на М. Стергиадес, гръцкия Върховен
комисар в Измир. Той описва подробно грабежи, убийства, отвличания на жени и
разрушаване на турски села и иска обяснение за това.[153]
Господин Стергиадес не изпраща отговор.
Османското правителство описва по име седемдесет и
шест села в долината на река Меандър, унищожени от гърците по време на първата
им инвазия в региона (тоест до 1919 г.).[154]
Няма причина да смятаме, че този списък не е точен, тъй като имената на селата
се появяват и в източници на съюзниците, както и в други турски доклади.
Фактически точно защото имената на тези седемдесет и шест села са известни на
правителството, може да се предполага, че е имало и множество по-малки и
неизвестни селища, които също са разрушени. Всички турски села, разположени по
пътя на настъплението на гръцките войски в Айвали, са плячкосани. Само в Айазменд
плячкосването отнема три дни. По-голямата част от заграбеното „е изпратено с
лодки до Митилен”.[155]
Градове като Айдън и Йодемиш се превръщат в събирателни пунктове за плячкосани
вещи, които се разпродават или се изпращат в Гърция.[156]
Къщите и вещите на османските длъжностни лица,
особено тези на военните и жандармите, са специално нарочени за разграбване
от гърците. Пълният грабеж, на който са подложени османските офицери, не
оставя никакво съмнение, че те са подбрани целенасочено, а грабежът е разрешен,
вероятно дори окуражен от гръцките власти.
В повечето места не е възможно да бъде описано
пълното ограбване на османските военни. Но грабежите от военни в Измир са ясно
описани, а османското правителство предоставя точния брой на офицерите от гарнизона
в Айдин, които са ограбени, като цитира и точните загуби. Цитирани са имената
на 310 офицери само от гарнизона в Айдън, чиито оръжия, движима собственост,
коне, багаж и дори мебели са отмъкнати.[157] Колкото
и да е ужасно, все пак разрушаването на къщи и сгради няма толкова дълготраен
ефект както плячкосването и избиването на добитък. С времето къщите могат да
бъдат построени. (Най-сериозната загуба е на дървен материал: в обезлесен
Анадол изгореният дървен материал често е бил незаменим.) Необходими ще са
поколения на внос и отглеждане на животни, преди броят на конете, магаретата
или овцете отново да достигне задоволителна цифра. Макар и да не е толкова
точна, колкото изглежда на пръв поглед, статистиката за загуби на добитък в
региона на войната (Таблица 26), представена на Конференцията в Лозана от Исмет
паша, дава представа за мащабите на проблема. Турските твърдения в
следвоенния период, че „няма никакви товарни животни в съсипания регион”,[158]
звучат правдоподобно. Всяко животно, в състояние да пренася храна или военно
оборудване, е било реквизирано от армиите или заклано без причина по време на
гръцкото изтегляне.[159]
В крайна сметка статистиката и описанията вещаят
ужасна съдба за мюсюлманските селяни в Западен Анадол. След години на лишения
през Първата световна война мюсюлманските селяни се превръщат в бежанци,
когато в земите им нахлуват гърците. Оцелелите се завръщат, за да намерят
разрушените си домове и много малко дървен материал, годен за използване,
опожарена реколта по стърнищата и малко семена за посев. Когато селяните
намерели семена, ралата не им достигали. Малкото останали земеделски сечива и
оръдия за обработване на земята трябвало да бъдат теглени от човешки впряг;
животни нямало. Дълго след крайната победа на турските армии селяните в
Западен Анадол продължили да усещат последствията от войната.
Разграбването на собственост и пари, принадлежащи
на османското правителство, от гръцките войски и длъжностни лица има двойна
цел: обогатяване на гръцкото правителство и унищожаване функциите на
османското правителство в окупираните територии. Въпреки факта, че подобно
изнудване е в пряко противоречие с изискванията на примирието и съюзническите
обвинения срещу гърците, малко османска собственост е спасена от тях. В
Измир, Бурса, Бандърма, Едремид, Караси и навсякъде са заграбени държавни фондове,
включително цялото налично количество пощенски марки. В Измир османското
правителство загубва, по собствените му данни, 17 332 961,95 пиастра
в злато, сребро и ценни книжа, всичките с „покритие”.[160]
Оборудване, сечива, машини, добитък и суровини също са отмъкнати от дъскорезници,
земеделски училища и военни фабрики. Собствеността на османската Земеделска
банка е конфискувана и отнесена. На практика единствената разлика между тези
актове на грабеж и онези, които са извършени над обикновените турски
граждани, е техният официален характер, при което гръцките военни често са
представяли официални заповеди, преди да отнемат собствеността.[161]
Най-големи разрушения на къщи, села и публични,
религиозни и общински имоти стават очевидно по време на окончателното гръцко
отстъпление. Много от това, което се препречва на пътя на гръцките войски, е
напълно разрушено и в това няма никакво съмнение. Както националистите, така и
западните фотографи са използвали ефективно възможностите на фотографията, за
да документират разорението. Градове като Афьон, Ушак, Ешме, Алашехир, Сьоке
и много други се виждат на снимките, почти напълно сринати със земята.[162]
ТАБЛИЦА 26 ЗА УНИЩОЖЕН ДОБИТЪК
|
Коне
|
Магаре-
та и
мулета
|
Крави
|
Биволи
|
Ками-ли
|
Кози
|
Овце
|
||||||
Санджак Измир
|
40 774
|
13 962
|
24 105
|
32 971
|
5 464
|
192 739
|
156 031
|
||||||
Сарухан
|
24 502
|
13 170
|
12 997
|
20 254
|
1 988
|
44 034
|
86 137
|
||||||
Айдън
|
7 126
|
4 830
|
7 543
|
11 115
|
30
|
25 471
|
29 581
|
||||||
Денизли
|
1 832
|
3 314
|
3 061
|
1 759
|
38
|
34 321
|
28 249
|
||||||
Бурса
|
3 730
|
630
|
38 820
|
29 058
|
--
|
1 251
|
39 916
|
||||||
Ертугрюл
|
504
|
258
|
36 364
|
27 181
|
--
|
403
|
29 640
|
||||||
Измит
|
5 702
|
2 790
|
28 437
|
34 113
|
--
|
12 100
|
161 109
|
||||||
Ескише-хир
|
28 202
|
15 796
|
82 347
|
34 374
|
748
|
297 614
|
1 120 009
|
||||||
Караси
|
4 862
|
1 122
|
4 281
|
6 973
|
164
|
6 066
|
40 203
|
||||||
Афьон
|
528
|
954
|
1 860
|
2 859
|
--
|
4 164
|
28 260
|
||||||
Кютахя
|
13 222
|
2 850
|
17 500
|
18 618
|
--
|
99 922
|
33 752
|
||||||
ОБЩО
|
134 040
|
63 926
|
264 980
|
228 230
|
8 504
|
821 339
|
1 770 316
|
||||||
ТАБЛИЦА 27
РАЗРУШЕНИ СГРАДИ В
ЗАПАДНОАНАДОЛСКИ ГРАДОВЕ
Градове
|
Разрушени
сгради
|
Брой на сградите
преди войната
|
Маниса
|
13 633
|
14 773
|
Алашехир
|
4 350
|
4 500
|
Салихли
|
2 000
|
2 200
|
Касаба
|
6 126
|
6 326
|
Гемденс
|
431
|
Напълно разрушени
|
Айдън
|
6 243
|
Напълно разрушени
|
Назили
|
2 121
|
Напълно разрушени
|
Сенхе
|
1 731
|
Повечето разрушени
|
Михалъччък
|
1 965
|
Напълно разрушени
|
Пазов Кьой
|
408
|
Напълно разрушени
|
Биледжик
|
2 245
|
Напълно разрушени
|
Согут
|
948
|
Напълно разрушени
|
Йенишехир
|
1 187
|
Наполовина разрушени
|
Бозююк
|
748
|
Напълно разрушени
|
Пазарджик
|
644
|
Напълно разрушени
|
Изник
|
615
|
648
|
Карамюрсел
|
830
|
847
|
Ялова
|
232
|
286
|
Ескишехир
|
1 867
|
Частично разрушени
|
Михалъччък
|
905
|
Напълно разрушени
|
Сушак
|
1 971
|
Повечето разрушени
|
Кедос
|
694
|
Напълно разрушени
|
Чеврил
|
405
|
Напълно разрушени
|
Ешме
|
307
|
Напълно разрушени
|
Пандърма
|
1 305
|
Повечето разрушени
|
Афьон Кара Хисар
|
394
|
Частично разрушени
|
ОБЩО
|
54 205*
|
|
Източник: Турската делегация в Лозана[164]
*Сборът е даден като в оригинала;
действителният брой е 54 305.
ТАБЛИЦА 28
БРОЙ НА УНИЩОЖЕНИ СГРАДИ В ОКУПИРАНИТЕ ТЕРИТОРИИ
Санджак или кааза
|
Разрушени сгради
|
||
Измир
|
13 599
|
||
Сарухан
|
9 084
|
||
Айдън
|
8 326
|
||
Денизли
|
634
|
||
Бурса
|
13 668
|
||
Ертугрюл
|
3 235
|
||
Измит
|
17 728
|
||
Ескишехир
|
21 711
|
||
Караси
|
6 385
|
||
Афьон
|
278
|
||
Кютахя
|
894
|
||
Кааза Хаймана
|
1 127
|
||
ОБЩО:
|
87 669*
|
||
ОБЩО, вкл. градове: 141 974
*Разрушенията в градовете не са включени.
Източник: Турската делегация в Лозана[165]
РАЗРУШАВАНЕ
НА ОБЩЕСТВЕНИЯ РЕД
Една от основните дейности на гърците в
окупираните територии е унищожаването на османската система за гражданско
управление. Това има двойна насоченост: на първо място, гърците не могат да
позволяват наличието на функциониращо негръцко правителство в регион, който
те планират да направят част от Гърция. Губернаторите, длъжностните лица,
съдиите и полицаите трябва да бъдат гърци. Като унищожават османското
гражданско правителство за сметка на свое собствено, гърците фактически могат
да предявят претенции към управлението над Анадола, а не просто да бъдат армия
в състояние на временна окупация. Ако гърците представляват единственото
управление, то към кого другиго, освен към тях ще се обърнат съюзниците, когато
търсят възможности за създаване на стабилна следвоенна държава в Анадола? На
второ място, като премахват турското правителство и най-вече жандармерията,
гърците оставят турските мюсюлмани беззащитни, на благоволението на местното
гръцко население, гръцките банди и войниците от редовната армия. От друга
страна, оръжието на турските селяни е иззето от гръцката войска. Към кого
тогава да се обърнат селяните, когато ги нападат? Единственият им изход е
бягството, точно каквито са намеренията на гърците.[166]
И правилата на окупацията, както са развити от
съюзниците, и условията на Примирието от Мудрос включват продължаване функционирането
на османската гражданска администрация в окупираните територии. Гърците обаче
правят всичко възможно това да не се случи. И макар че са принудени да се
съобразят с нещо наподобяващо османска гражданска администрация в областите в
близост до наблюдателите на съюзниците, като например в района на Мармара, по
принцип те не дават възможност на османските длъжностни лица да изпълняват
функциите си дори и само на теория.
На губернаторите, назначени от правителството в
Истанбул, не е позволено да влязат в длъжност, а тези, които вече са на
място, са изтласкани от позициите им. Фактически тези, които са принудени да се
върнат в Истанбул, се оказват късметлии. Много други османски държавни
служители са насилствено депортирани в Гърция и често никой повече не ги вижда
или са направо убити. Някои са арестувани и накратко казано, застреляни.[167]
Всеобщата анархия, която цари в окупираните от
гърците региони, се дължи основно на отсъствието на полицейска власт там. И
османското правителство, и съюзниците се оплакват, че в допълнение на очевидните
престъпления на окупационната армия и нейните помагачи обикновената
престъпност също не може да бъде спряна.[168]
Това също работи в полза на гръцките нашественици, които смятат, че липсата
на ред подчертава нуждата от силно гръцко присъствие.
С изключение на най-отдалечената част на Североизточен
Анадол и Киликия другаде няма ефективна османска армия, когато гърците нападат.
Останките от жандармерията след Първата световна война са ограничени в няколко
области и често са лошо въоръжени. Ограничената власт на държавата стига само
за защита на най-належащите услуги в градовете. Селските райони често остават
без защита. В писмо от април 1919 г., заловено от Британското военно разузнаване,
мутесарифът (главното длъжностно лице в санджака) на черноморския санджак на
Каник, Етем бей, се оплаква на Високата порта, че жандармите, с които
разполага, едва му стигат да осигурява охрана на затворите и пощата, камо ли
да преследват разбойници и бунтовници. В резултат на това, казва той, в
каазите на санджака на Каник има „439 чети, 58 от които са мюсюлмански, а останалите
са гръцки.”[169] Британският Върховен
комисар Хорас Ръмболд докладва, че отнемането на оръжията на жандармерията е
оставило турците безпомощни, което е позволило да бъдат „тероризирани от
гръцки и арменски банди.”[170]
Всички редовни органи на османското правителство в
окупираните територии престават да функционират. В някои случаи ги заменят
гръцки такива, но обикновено не. Османските административни лица и държавни
служители или са напълно игнорирани, в добрия случай, или са избити, в
най-лошия. Кметът на Шиле е убит, а тялото му набързо заровено без религиозна
церемония. В Алешехир каймакаминът (областен управител) отправя постоянни
оплаквания към гръцките власти. В отговор на това те го депортират заедно с 27
други знатни личности (религиозни и цивилни) от града. Повече никой не ги
видял.[171] Двадесет и осемте
най-видни граждани на Сиврихисар, в това число целият общински съвет, са
депортирани в Измир.[172]
Подобни изселвания като тези в Алашехир са
нормална и вероятно ефективна гръцка тактика за подкопаване на турската власт.
Депортираните са обикновено губернатори, религиозни водачи, управители на села
– с други думи, все хора, които са уважавани и чийто авторитет би могъл
евентуално да се противопостави на гърците. Както вече споменахме,
депортираните рядко оцеляват.[173] Никой
повече нищо не чува за изселените от Алашехир, Айдън, Назили и други градове.
(Тактиката може и да не дава резултата, желан от гръцкото командване. Те изселват
по-възрастни и по-консервативни турци, към които има вероятност да се покаже
уважение в спазващото традициите мюсюлманско общество, както и османски държавни
служители, които се очаква да бъдат лоялни най-вече към правителството в
Истанбул. Това поставя националистите в положение на единствен символ на
турската власт.)
МЮСЮЛМАНСКИ
БЕЖАНЦИ
Бежанците са неизбежен елемент на всяка война:
никой разумен човек не би стоял на бойното поле, с изключение вероятно на
тези, които се бият. Когато селата и градовете им се превръщат в бойно поле,
хората от съответното място се превръщат в бежанци. Войната в Анадола обаче
създава прекомерен брой турски бежанци. Това се дължи на преднамереното
изгонване на турци от Западен Анадол, с цел изграждането на държава с гръцко
мнозинство, същата тактика на прогонване, успешно прилагана от гърци, българи,
сърби и руснаци в предходните войни.
Освен това гръцката окупация в Анадола прилага и
форми на административна принуда, специфични само за нея: въвеждане на високи
налози и конфискуване на реколтата; забрана за ползване на османската валута и
обмяната ѝ единствено за гръцка валута по изкуствено занижен официален курс; унищожаване
на икономиката както на турските села, така и на османската държава;
депортиране на влиятелните хора от селата и градовете, лишавайки турците от
традиционните им водачи; депортиране на обикновени жители от родните им села и
включването им в бригади за принудителен труд; ограничаване пътуванията на
турците освен в случаите, когато желаят да напуснат гръцката територия, което
дори е по облекчен режим. С една дума, гръцкото правителство прави всичко по
силите си, за да гарантира, че мюсюлманите ще се превърнат в същото малцинство
в окупиран Анадол, както преди това на Балканите.[174]
На турските бежанци често им се налага да бягат по
няколко пъти. Техните страдания по време на многобройните изселвания напомнят
страданията на бежанците по време на Балканските войни. И наистина, немалко от
турските бежанци от вилаета на Айдън са дошли преди това като бежанци от
Балканските войни. Когато новината за акостирането в Смирна се разнася из
вилаета на Айдън, местните турци започват да се страхуват, а местните гърци да
заплашват. И двете страни знаят какъв ще бъде резултатът от гръцка окупация на
турските села. Много турци бягат от опасната провинция към градове като Маниса.[175]
Това не им гарантира сигурността, както показват последвалите събития там, а
оцелелите отново се превръщат в бежанци.
[Генерал Харингтън в Истанбул] Посетих много
от бежанските лагери за турци. От 65 000-те бежанци около 23 000 са
в бедстващо положение. По време на последното ми посещение видях 7 000,
сред които само възрастни мъже, които не могат да работят, жени и деца. Положението
им е плачевно. Паница супа веднъж на два дена и парче хляб през ден – това е
всичко, което получават.
Британският комитет
за облекчаване на положението върши отлична работа под ръководството на сър
Адам Блок и заслужава подкрепа. Те работят на по една супа дневно, а дрехите
им са дрипи. Положението им е по-лошо от това на руснаците.”[176]
През 1919 г. град Айдън сменя управниците си три
пъти – първо е в ръцете на турците, после е завзет от гърците, след това – отново
от турците и още веднъж от гърците. Вероятно 2 000 турци и 400 гърци
загиват по време на сраженията и съпътстващите кланета, но броят на бежанците
прави несъответствието в страданията на турците и гърците още по-очебийно от статистиките
за смъртността. След като почти разрушеният вече град пада отново в ръцете на
гърците, 3 000 гърци и 25 000 турци са без подслон. Но за разлика от
турците, гърците имат къде да отидат. Гръцката армия командва, а турските
домове и села са на разположение. Броят на турските бежанци нараства още
повече, когато турски селяни от околните села отиват в града, тъй като селата
им са окупирани или опожарени от гърците.[177]
Бежанците не бягат само от войските на вражеската
сила. Мнозина, вероятно дори мнозинството от бежанците християни и мюсюлмани,
бягат поради това, че са в зоната на военни действия. Реално мюсюлманските
бежанци са по-заплашени от християнските войници и банди, но това едва ли има
особено значение за самите бежанци. Достатъчно е било да знаят, че опасност
има. И така в региони като Адапазари-Гейве в Северозападен Анадол гърци, арменци
и турци бягат заедно от сраженията и разбойническите банди. Смята се, че през
ноември 1920 г. в град Измит и наоколо са се намирали 12 000 гръцки,
6 000 арменски и 10 000 турски бежанци.[178]
Съответстващи на турските бежанци от териториите,
окупирани от гърци по време на войната, са гръцките и арменските бежанци в
Западен Анадол, бежанци от области, които са в ръцете на турските националисти.
В повечето региони броят им е сравнително малък. Правителството в Атина,
известно с това, че завишава бройките, цитира само 1 800 бежанци християни,
което се подкрепя и от гръцката администрация, която не би включила някои в
региона Маниса-Айдън-Назили.[179]
Единствените големи струпвания на бежанци християни са в Измит, Бурса (по
гръцки изчисления 16 000) и на Киос (по гръцки изчисления около
7 500).[180] Тези групи, изглежда, основно
се състоят от бежанци от периода на Първата световна война, а не от по-скорошния
турско-гръцки конфликт.
Трудно е да се направи сравнение на страданията на
гръцките и турските бежанци, а да се оцени разликата, ще е безполезно начинание.
Достатъчно е да се каже, че става дума за гладуващи човешки същества почти без
подслон над главите си. Но от времената на обмена на население до ден-днешен
Западът споменава единствено страданията, преживени от гърците. Незачитането
и завоалирането на страданията на турските мюсюлмани, прогонени от Гърция в
Турция, започва почти веднага след подписването на мирния договор от Лозана.
След като признава, че той лично не е бил в Маза Азия, за да види с очите си
положението на турските бежанци, д-р Фритьоф Нансен, Върховен комисар за
бежанците към ООН, пише:
Независимо че от
доказателствата, които получих, става ясно, че положението на населението в
района на Мала Азия е несъмнено сериозно, все пак е такова, с каквото турските
власти могат да се справят без голяма помощ отвън и аз не смятам, че
проблемът там е сравним по тежест с положението на бежанците в Гърция.[181]
Възможното логично обяснение за предполагаемото
по-голямо страдание на гръцките бежанци вероятно се основава на факта, че
броят на гърците, които се изселват от Анадола по време на войната и след нея,
е по-голям от броя на турците, които напускат Гърция. (Турците, които се
изселват от Европа по време на Балканските войни, така и не са включени в
статистиките.) Това е вярна, но безполезна статистика, когато става дума за
човешко страдание. Подходящият въпрос би бил не коя страна е имала по-голямо
население или коя е приела повече бежанци, а дали тази страна е в състояние
да се погрижи за изселниците. Турските бежанци отиват в държава, опустошена от
войни. Къщите, останали в регионите на гръцкото отстъпление, са недостатъчно
за оцелелите анадолски турци, камо ли за преселниците. Голяма част от
индустриалната мощ на държавата е унищожена във войните и работни места там
няма. Колкото и да е окаяно положението на гръцките бежанци, Гърция поне е установена
държава, която не е преживяла такъв погром. Къщите са запазени, индустрията
работи, но точно гърците са тези, които получават международна помощ.
Американски организации за подпомагане като американския Червен кръст и „Помощ
за Близкия Изток” отпускат милиони за жилища и храна за гръцките бежанци. Банката
„Банк ъф Ингланд” предоставя 2 000 000 британски лири на Гърция за
подпомагане на бежанците, като в периода 1924-1938 години Гърция получава два
огромни заема на стойност почти 20 000 000 лири.[182]
Докато гърците, които биха предпочели да получат безвъзмездна помощ,
получават заеми, турците, които се нуждаят от заемите повече, не получават
нищо.
Брой на бежанците
Никога няма да се разбере точният брой на бежанците
в резултат на гръцкото нашествие. С разпадането на османското правителство агенцията,
която ефективно помага и брои бежанците мюсюлмани, Османската комисия за
бежанците, прекратява по-голяма част от дейността си на място. Европейските
наблюдатели са поразени от мащаба на мюсюлманското преселение, но те могат да
предоставят само приблизителни цифри. Британските доклади споменават голям
брой турски бежанци от области като Измир, Айдън и Ялова, като използват
такива изрази като „трябва да има около 100 000 бежанци”[183]
само в този район. Османската комисия за бежанците смята, че през пролетта на
1921 г. е имало между 200 000 и 350 000 турски бежанци.[184]
Статистиката в разгара на първото настъпление на
гърците във вилаета на Айдън показват, че става дума за голям брой мюсюлмански
бежанци. Италианският старши морски офицер Дж. Джовани докладва, че в средата
на юли 1919 година 20 000 бежанци мюсюлмани са настанени в лагер в
южната част на река Меандър; те са жертви на гръцките войници и цивилни, които
са заграбили товарния добитък и житото им и са опожарили селата им.[185]
През август 1919 г. вече има между 40 и 50 000 бежанци мюсюлмани от района
на Бергама, настанени в лагер в Сома.[186]
През септември 1919 г. най-малко 60 000
турски мюсюлмани от Айдън са вече бежанци.[187]
Османското Министерство на вътрешните работи изчислява, че през 1920 г. „във
вътрешността” (т. е. Централен Анадол) има почти 800 000 бежанци –
200 000 от Румелия, които искат да се върнат, 407 000 бежанци от
източните вилаети и 150 000 от „скорошните събития в Смирна”.[188]
Както по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. и на Балканските войни
от 1912-1913 г., много от бежанците са принудени да се изселват неколкократно.
Например когато гръцката армия окупира Фока и каазите в Кошисар, Сома и Киркаджак
(всичките в Айдън) през юни 1919 г., турците от тези области бягат в Караси.[189]
Когато Караси пада, те са принудени да бягат отново. Това е особено неприятно,
когато си дадем сметка, че много от тези бежанци са били първоначално
прокудени от своите домове в Европа по време на Балканските войни.
От всички статистики по отношение броя на
бежанците мюсюлмани цифрите, които Исмет паша (Инюню) представя на Мирната
конференция в Лозана, изглеждат най-точни. Той твърди, че около 1,5 милиона
анадолски турци са се превърнали в изгнаници или са умрели в регионите на
гръцката окупация.[190]
Тези цифри може да изглеждат завишени, но те съвпадат с данни, предоставени от
европейски наблюдатели от онова време. Нещо повече, цифрите по отношение на
бежанците, цитирани от Исмет паша и представени на конференцията, са придружени
с подробна статистика на разрушенията в окупирания регион, коята ни кара да
мислим, че и другите изчисления, изглежда, са вероятни. Исмет паша цитира
преброяване, осъществено след войната и показва, че в окупирания регион са разрушени
160 739 постройки. Само ако се съди по разрушените домове, може да се
очаква, че бежанците ще са стотици хиляди,[191] а
не всички домове на бежанци са унищожени.
Европейската статистика по отношение броя на
бежанците е много разхвърляна, но когато бъде компилирана, се оказва, че подкрепя
изчисленията на Исмет паша. Британският агент в Айдън, Блеър Фиш, докладва за
177 000 турски бежанци във вилаета на Айдън до 30 септември 1919 г.,[192]
само четири месеца след акостирането на гърците. Италианският Върховен комисар
в Истанбул приема данните от османска страна за 457 000 бежанци до
септември 1920 г.,[193] а
тази цифра не съдържа новите бежанци от есента и зимата на 1920 и 1921 г. Д-р
Нансен отбелязва, че 75 000 турци са пристигнали само в областта на
Истанбул, [194] считано от ноември 1920
г. Подобни калкулации правят данните, представени от Исмет паша, още
по-достоверни. При положение, че около 640 000 мюсюлмани загиват в
окупирания регион по време на войната, можем да пресметнем, че приблизителният
брой на бежанците, които оцеляват във войната, е 860 000. Естествено
мнозина от тези, които загиват, ако не и по-голямата част, също са бежанци. Ако
приемем, че половината от загиналите мюсюлмани са бежанци, общо взето, с голяма
точност можем да кажем, че 1,2 милиона анадолски мюсюлмани бягат от гърците и
около една трета умират.[195]
Определен брой мюсюлмани напускат Източна Тракия
по време на гръцката окупация от 1918 до 1923 година. Знае се, че повече от
9 000 от тях бягат в България.[196] Гръцкото правителство прави преброяване в
Източна Тракия през 1920 г.[197], но
преброява само общото население, а не етническите или религиозни групи. През
1920 г. османската статистика споменава, че 200 000 бежанци от Румелия[198] се
намират в областта на Истанбул. От тях най-малко 30 000 идват от Източна
Тракия.[199] Броят на бежанците
мюсюлмани, които се преселват от Източна Тракия в Анадола, остава неизвестен.
ЗАГИНАЛИ МЮСЮЛМАНИ
Преселванията в провинциите на Западен Анадол след
войната правят много трудно точното преброяване на мюсюлманите, които загиват
през Първата световна война и войната в Анадола. Единственият
начин да се преброят загиналите, е да се вземе населението преди войната и
да се извади от него населението след войната; но мюсюлманите, които се преселват
от една провинция в друга, объркват статистиките. Земята в Западен Анадол е
най-добрата в Турция и вероятно много хора идват тук преди първото преброяване
в Турция (на което се основават цифрите за 1922 г. в Таблица 29) от 1927 г.
Очевидно мнозина са се преместили от Кониа в близкия Айдън, като по този начин
изкуствено завишават броя на загубите в Кониа и намаляват тези в Айдън.
ТАБЛИЦА 29
ЗАГИНАЛИ МЮСЮЛМАНИ В ЗАПАДЕН
АНАДОЛ, 1912-1922 Г.
Османски провинции
|
Преди войната*
|
1922 г.
|
Загуби
|
Айдън
|
1 887 673
|
1 400 949
|
486 724
|
Хюдавендигяр
|
1 643 491
|
1 437 971
|
205 520
|
Измит
|
271 751
|
259 712
|
12 039
|
Анкара
|
1 273 207
|
1 158 376
|
114 831
|
Кониа
|
1 550 843
|
1 123 889
|
426 954
|
Общо загуби:
|
|
|
1 246 068
|
* Население през 1912 г. плюс бежанците от Балканските
войни[200]
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В края на Гръцко-турската война голяма част от
Западен Анадол е в руини. Дали гърците, или турците са преживели по-големи
страдания, е несъществен въпрос. Загубите са толкова големи и за двете страни,
че да се гледа на нещастието на едната или другата група като на по-голямо, би
означавало да се пренебрегнат реалните измерения на една човешка трагедия.
Страданията на турците бяха описани тук, не защото те по някакъв начин са
по-големи, а защото за тях се знае много малко. По отношение на дългата история
на изтребления на мюсюлманите и принудителното им изселване от западната част
на Османската империя войната в Западен Анадол може да се определи като
кулминация. Всички тактики на етническо и религиозно прочистване, приложени
по-рано в Морея, войната в България и Балканските войни, се появяват наново в
Анадола. Разликата е, че в Анадола турците са притиснати в ъгъла, няма накъде
повече да бъдат изтласкани. Преди това те са разчитали на Османската империя да
защити и тях, и домовете им и са загубили. Този път те се защитават сами, без
султана, който ги е управлявал в продължение на шест века, и оцеляват.
[1] Халиде Едиб, „Турското
изпитание”, Ню Йорк, 1928, с. 314
3 Провинциите тук са дадени съгласно границите към
1895 г. (т. е., за улеснение санджаците като Карас и Кютахя, които по-късно
получават самоуправление, са включени към техните вилаети „майки”.
Тези статистики са извлечени по
данни от османските регистри за населението, коригирани заради липсващите
разбивки по пол и възраст. Като алтернативен източник, основаващ се на
оценките на гръцката патриаршия, вж. Paschalis M. Kitromilides and Alexis
Alexandris. „Ethnic Survival, Nationalism and Forced Migration”. Bulletin of the Centre for Asia Minor
Studies 5 (1984-85): 9-44. Според мен данните в тази статия, които не се
основават на никакви действителни преброявания, са ненадеждни подобно на
всички гръцки оценки от онова време, характеризиращи се с надценяване на гръцкото
население с политически цели.
6 F.O. 371-4164, № 154462, Хадкинсън до Робек в
Робек до Кързън, Константинопол, 9 ноември 1919, и F.O. 371-4158, № 96965,
Перинг до Калторп, Адапазар, 16 юни 1919 г. Вж. също крайно предубеденото
мнение на Стивън Ладас в „Обмен на малцинства: България, Гърция и Турция”, Ню
Йорк, 1932 г. сс. 15-16
7 F.O. 371-4158р № 118411, Перинг до Калторп,
Самсоун, 25 юли 1919 и F.O. 371-4164, № 154462, Хадкинсън до Робек в Робек до
Кързън, Константинопол, 9 ноември 1919. Документите на британското
Министерство на външните работи (Форин офис [F.O.]) често споменават
разбойничествата.
8 Описанието на състоянието на икономиката на
Османската империя няма нужда да навлиза в по-голяма дълбочина от това, че
фактически тя е унищожена от Първата световна война. Вж. Ахмед Емин, „Турция и световната война”, Ню Хейвън,
Кънектикът, 1930 и Юсуф Хикмет Баюр, „Tűrk İnkilabi Tarihi”, III (4), Анкара,
1967 (преиздадено 1983), стр. 497-546 (съвсем сбито описание).
Има анализатори, които осъзнават, че турците,
макар и разнебитени от войната, ще се съпротивляват на гръцката инвазия.
Контраадмирал Уеб, изпълняващият длъжността Върховен комисар в Истанбул през
1919 г., не е приятел на турците, но той прави много проницателна оценка на
политическата ситуация. Той разбира, че не може и дума да става за мир, докато
турците са „подложени на управлението на чужда и враждебна раса като гърците”.
(F.O. 371-4164, 0 130723р Уеб до Кързън, Константинопол, 7 септември 1919 г.)
9 Има няколко изследвания върху политическата и
военната история на войната в Анадола, като някои от тях почти не обръщат
внимание на състоянието на турското цивилно население, но предлагат ценна
информация за войната. Вж например:
Принц Андрю,
„Към поражение”, Лондон, 1930 г.
Фахри Белен, „Turk
Kurtulus Savasi”, Анкара, 1973 г.
Полковник Бюжак, „Les Campagnes de l’Armée hellénique”, 1918-1922 г., Париж, 1930 г.
Мустафа Кемал (Ататюрк), „Nutuk”, множество издания, първо издание в Анкара през 1927 г. в
два томал.
А.А.Палис, „Рискованата
авантюра на Гърция в Анадола” – и след това, Лондон, 1937 г. Селахатин
Тансел, Mondros’tan Mudanya’ya Kadar, 4 тома, Анкара, 1973, 1974 г.
Майкъл Луелин Смит, „Йонийската визия, Гърция в Мала Азия 1919-1922”, Ню Йорк, 1973 г.
(Най-доброто описание на западен език на поражението на гърците, чийто автор се
стреми към обективност, въпреки че разчита основно на гръцки източници. И
макар че е по-добра от повечето книги по темата, голяма част от информацията
за турците е изпусната. Например събитията, свързани с акостирането в Измир и
кланетата в Измит, се споменават, но не и действията на гърците при отстъплението
им).
Турция, Genelkurmay Baskanligi, Harp Tarihi
Dairesi, „Turk Istiklal Harbi”, 6
тома, Анкара, 1962-1968 г.
10 За пълния текст на Споразумението за примирие, с
коментар , виж W.O. (Военен отдел) сс. 106-164, „Изпълнение на примирието с
Турция”.
11 Пол Хелрайк, „От
Париж до Севр”, Кълъмбъс, Охайо, 1974 г., сс. 94-96. Два договора
отразяват евентуалната италианска принадлежност на Анадола: договорът от Лондон
(26 април 1915 г.) и договорът от Сен Жан де Мориен (19 април 1917 г.).
12 Гръцкото правителство, по-специално
министър-председателят Венизелос, силно залагат на използването на
фалшифицирани данни с пропагандистки цели. Те залагат на добре обоснованото
предположение, че нито едно от съюзните правителства няма никаква представа за
това, какво става в Османската империя. Нещо повече, те са могли да разчитат на
силната статистическа неграмотност на западноевропейските лидери. (Вж Dimitri
Kitsikis, Propagande et pressions en
politique internationale: la Grèce et ses revendications à la Conférence de la
Paix. Paris, 1963 и Justin
McCarthy, „Greek Statistics on Ottoman Greek Population”. International Journal of Turkish Studies 2 (1980): 66-76).
Относно
липсата на информация сред страните от Алианса и последиците – първоначалното
объркване между тях – вж Evans, Laurence. United
States Policy and the Partition of Turkey (1914-1924). Baltimore, 1965.
В гръцките отчети е трудно да се отдели фантазията
от действителността. Както посочва Кицикис, гърците прибягват до много
изопачения, за да захранят западния апетит за антитурски истории. Дори в
случаите, когато съюзническите контролиращи офицери успяват да се окажат на
място, където гърци избиват турци, те изглежда много рядко виждат турци да
избиват гърци (с едно значително изключение – при повторното превземане на
Измир). Това може да означава, че турците винаги са убивали гърци на места,
отдалечени от пътищата или че гърците не са били потискани толкова, колкото
сами твърдят. Като се има предвид, че предубежденията на съюзниците в началото
на войната са прогръцки и антитурски, би било странно техните представители да
съобщават нещо, което е противно на убежденията им - освен ако е истина.
Британците в Анадола, за разлика от британците на мирната конференция, често
не вярват особено на гръцките обвинения. Например когато получават гръцкия
доклад за турските зверства в Татабазар, изпълняващият длъжността върховен
комисар Рейтиган, отбелязва: „Клането на 7700 от 8000 гръцки жители на
Татабазар няма нищо общо с действителността и дори се съмнявам, че такова място
съществува. Вероятно се има предвид Ада Базаар, но от този квартал не са
получавани каквито и да било съобщения за убийства на гърци” (F. O. 371-6515, №
E6441, Рейтиган до Кързън, Константинопол, 29 май 1921 г.).
По време на
войната, британците съобщават, че гърците „се надцакват” с турците с измислици
за зверства. Вж F. O. 106-1501, ген. Херингтън до Военния отдел, Константинопол,
16 август 1922 г.
През 1923
г., след като Гърция губи войната, гръцкият министър-председател Венизелос
заявява, че почти половината от населението (1 175 000 от 3 640
000) в зоната, окупирана от гърците в Анадола, е гръцко или арменско. Той
твърди също, че нито веднъж по време на окупацията гръцкото правителство не е
предприемало мерки срещу мюсюлманите (F. O. 371-9061, № E1085, Венизелос до
Бомпар, Лозана, 25 януари 1923 г.). И двете изявления имат еднаква стойност.
13 Британското правителство негласно знае и приема
османската статистика за населението в Западен Анадол като най-добра от
достъпните. Официално, предимство се дава на данните, предоставяни от гърците
и от други източници, особено от страна на Лойд Джордж. Обаче когато се касае
за практически мерки, британците приемат османските данни. Например
британският Форин офис дава указания на върховния комисар в Истанбул Ръмболд да
ползва публикуваната в официалното издание Tableau indiquant le nombre des
divers éléments de la population dans l’'Empire Ottoman au mois de Mars 1320 (Таблица за броя на различните
елементи от населението на Османската империя към март 1320 г., F. O.
371-7879, № E5735, Олиифан, за Балфур, до Ръмболд, Лондон, 10 юни 1923 г.). Британското
морско разузнаване ползва същата статистика (вж секретен наръчник,
Разузнавателен отдел, Наръчник за Мала
Азия, т. ІІІ, т. 2, Лондон, юли 1919
)., както и армейското разузнаване (F. O. 371-4221, № 137567, приложение
ІІ, „Кратък оперативен и разузнавателен обзор № 2, период 21-27 август 1919 г.
Статистика за населението на вилает Айдън от Казас”, Смирна).
14 За гърците в османски Анадол, техния национализъм
и стремеж да бъдат част от Велика Гърция, вж Smith, Ionian Vision, глава 2.
15 Вж F. O. 371-4157, Калторп до Балфур,
Константинопол, 8 февруари 1919 г., препредаващ доклада на старши морски
офицер в Смирна [Диксън] относно събитията, предшестващи гръцкото нашествие.
Престъпленията се свеждат главно до грабежи и т. н., каквито биха могли да се
очакват, но гръцки банди вече нападат мюсюлмани особено във Вурла. Ако
османските власти в Измир трябва да бъдат упрекнати за нещо в сферата на
обществената сигурност, то заради неуспеха им да осигурят адекватна защита за
мюсюлманите. Вж F. O. 371-4218, № E94229, протестът на османската делегация на
Мирната конференция срещу нарушението от страна на съюзниците на примирието от
Мудрос, което позволява на гърците да извършат нашествието.
Имало е подозрения, че османците са освободили
турци престъпници от затворите, с цел да тормозят гърците, но това се оказва
типично невярно твърдение. Според британски източници християни, а не мюсюлмани
са били пуснати от затвора от османците непосредствено преди гръцкото
нашествие, за да предразположат съюзниците (F. O. 371-4157, № E72532, Смит до
Калторп, Константинопол, 7 април 1919 г.).
16 Това не е единственият случай, когато Конференцията
оказва предпочитание на думата Венизелос пред съобщеното от собствените си
агенти. Сравни доказателствата от британски източници в Анадол и Истанбул,
представени тук заедно с изявленията на Венизелос и Лойд Джордж на Мирната
конференция.
17 F. O. 371-4218, № E91491, Мале (за Балфур) до
Кързън, Доклад на Р. И. Бери, Командващ офицер на бойния кораб на САЩ „Манли”.
18 F. O. 371-4219, № E91630, „Окупацията на Смирна
от гръцката армия, 15 май 1919 г.”, Смирна, 24 май 1919 г.
19 F. O. 371-4218, № E91630, Калторп до Кързън,
Константинопол, 12 юни 1919 г., препредаващ подробния доклад на г-н Джеймс
Морган, представител на британския върховен комисар в Смирна за гръцката
окупация на града. Този цитат е от собствения доклад на Морган.
20 Съществува неяснота дали изстрелът е бил един или
няколко. Свидетелите твърдят, че е имало един изстрел, докато тези, които са
били на разстояние, са чули повече от един изстрел. Може би стрелбата на
гръцките на гръцките войници е била взета за първия изстрел или изстрели.
Официалната
гръцка версия за събитията няма никаква връзка с действителността. Според
гръцкия министър на външните работи 70 гърци са били убити с изстрели от
турските части. Това предизвикало гръцкото нападение. Министърът хвърля вината
на италианците, че са предизвикали проблемите. Дали е очаквал британците да
повярват на това, след като самите те са били представени в Измир, не е
известно (F. O. 371-4218, № E79256, телеграма от лорд Гранвил, Атина, 24 май
1919 г.). За по-ясно представяне на западен език на гръцката позиция за събитията
в Измир и цялата кампания в Анатолия, вж Michael Llewellyn Smith. Ionian
Vision, Greece in Asia Minor 1919-1922. New York, 1973 (източниците на Смит
го водят до някои забележителни изводи, почти напълно противоречащи на събраните
доказателства от съюзниците, напр. на стр. 208 за събитията в Измир преди
гръцкото нашествие).
21 F. O. 371-4218, № E91630, Калторп до Кързън,
Константинопол, 12 юни 1919 г., приложение С, „Събитията, станали в Смирна на
15 май, по време на гръцката окупация, съгласно свидетелството на
долуподписаните от морски кораб „Бреша” (подписано от девет офицери от кораба,
У. Б. Кресър, Мейтър и др.).
22 F. O. 371-4218, № E91491, Мале (за Балфур) до
Кързън, Париж, 1919, препредаващ „документи, получени пряко или чрез
американската делегация относно зверствата, извършени от гръцките войски в
Смирна. Докладите са подробни, обстоятелствени и достоверни и за съжаление те
не оставят съмнение за позорните деяния на гръцките войски и липсата на контрол
от страна на гръцките власти”. Този цитат е от Приложение № 3, показания на
Доналд Уайттол, Смирна, 18 май 1919 г.
24 F. O. 371-4218, № E91491, Мале (за Балфур) до
Кързън, Париж, 1919, приложение № 9, „Командващият офицер на военен кораб на
САЩ „Аризона” до Старшия морски офицер, Константинопол”, Смирна, 18 май 1919
г.
26 Оценка на г-н Ван дер Зее (бел. 29). В някои
оценки възлизат на 200, турски източници посочват 2000, но тази цифра може да
включва смъртността в някои села от „околността на града”. Очевидно, не са
били правени точни изчисления.
27 F. O. 371-4219, Разузнаване към Генералния щаб на
Главната квартира, Константинопол, доклад от Йън М. Смит, англиканска колония
– Смирна, Смирна, 24 май 1919 г.
Де Роубък
отбелязва, че в „сражението” между гръцките войски и османските казарми са
били нанесени „значителни поражения на турците. Гръцките поражения възлизат
на един убит и четирима ранени”. Като се има предвид фактът, че тъкмо турците
заемат укрепените постройки, докато гърците са навън на открито, тези данни за
поражения дават представа за едно наистина странно сражение (F. O. 371-4218, №
E8061, „Доклад за гръцката окупация на Смирна” от де Роубък, 20 май 1919 г.”,
Смирна, 24 май 1919 г.).
За друго
описание на гръцките действия в Смирна вж писмото на френски морски пехотинец,
цитирано в Ligue pour la
défense des droits des Ottomans. Atrocités grecques dans le
vilayet de Smyrne (Mai, 1919), Documents inédits et témoignages des officiers
anglais et français. Genève, 1919 (Лига за защита правата на османците, Гръцки
зверства във вилает Смирна, май 1919 г. Неиздавани документи и свидетелства на английски и френски
офицери. Женева, май 1919 г., стр. 26-29). Писмото на френския морски
пехотинец изглежда прецизно, сравнено с други източници, но се различава от
британските източници по честните съждения, изцяло обвинява гърците, докато
британците през този период все още се опитват да оправдаят поведението на
гърците („неопитни офицери”, „грешки в хода на придвижването” и т. н.). Вж
следните източници: F. O. 371-4219, Приложение І.1, доклад от Дж. де Суорт,
„Незачитане на белия флаг”; Приложение І.4, доклад на Л. Х. Г. „Свидетел”; и
Приложение L.1 „Превод на писмо до представителя на Съюзниците в Магнезия, г-н
Хигам, подписани от 25 изтъкнати бизнесмени, държавни чиновници и други граждани.”
Подробни
доклади от турски чиновници са включени в британските и американските
дипломатически отчети и османските публикации. За представителна подборка на
подобни документи, вж F. O. 371-4218, № 85461, Калторп до Кързън, Константинопол,
27 май 1919 г.; F. O. 371-4218, № 91083, доклад от Али Надир паша, командир на
17-и армейски корпус; и F. O. 371-4218, № 91491, Мале (за Балфур) до Кързън,
Париж, 1919, Приложение № 9 „Командващият офицер на военен кораб на САЩ
„Аризона” до Старшия морски офицер, Константинопол”, Смирна, 18 май 1919 г.,
многобройни приложения. Вж също следните подробни и интересни „книги за зверствата”:
Nihat Rechad, Les Grecs à Smyrne. Paris, 1920, която съдържа много подробно
описание за извършените насилия; и Le Bureau Permanent du Congrès Turc de
Lausanne, Le régime d’occupation hellénique en Turquie. Lausanne,
1921, и The Permanent Bureau of the Turkish Congress at Lausanne, Greek Atrocities in the Vilayet of Smyrna. Lausanne, 1919.
(Френската версия на Гръцките зверства
във вилаета Смирна, Atrocités grecques dans le vilayet de Smyrne, Genève,
1919 е поради някакви причини значително по-малко подробна от английската
версия. Всички части на френската версия са преведени дословно на английски,
като е прибавено подробно описание на кланетата в долината Меандър.) Турските
книги за зверствата са толкова подробни и обстоятелствени, че е много трудно да
се отрече тяхната автентичност. Те съдържат стотици страници зверства,
изнасилвания, разрушения, често до сковаващи и графични детайли и са придружени
със снимки на жертвите. Подготвянето на тези сборници с техните фотографии на
осакатени деца и подпухнали трупове със сигурност е било отвратително
задължение.
Книгите за
зверствата идентифицират разрушените село по име, окръг и провинция и отиват
по-нататък (имената на чиновници, география и т. н.). Очевидно е, че информацията,
съдържаща се в тях, се основава на изследвания на разрушенията. Считам ги за
благонадеждни, що се отнася до броя на разрушените села и относително – за броя
на разрушените къщи и други сгради (въпреки че в тях се пропуска, че поне за
част от разрушенията вероятно носят вина турците). Техните данни за убитите
подлежат на съмнение освен в случаите, когато се посочват имената на
жертвите. Няма начин умрелите да са били изброени точно или статистически да
се диференцират загиналите от избягалите в изгнание. В най-добрия случай тези
данни трябва да се разглеждат като информирани допускания.
Турските
описания за зверствата, извършени от техните врагове, са значително
по-благонадеждни от гръцките. Дали това се дължи на честността на турското
правителство, или на липса на усет за пропаганда - няма смисъл да обсъждаме
тук. Достатъчно е да се хвърли само един поглед на „книгите за зверствата”,
отпечатани от турците и гърците, за да се види колко много се различават.
Гръцките книги са хитроумно написани, лесни за четене, но те се ограничават
почти изцяло само в общи разсъждения. Твърденията в тях рядко са подкрепени с
доказателства, освен статистически данни. Последните просто сочат, че
съответен брой са измрели или че гърците са били мнозинството от населението
в региона с толкова и толкова хиляди. Доказано е както чрез статистически
анализи, така и чрез съпоставка с архивите, че гръцките статистически данни
като посочените са подправени. Турските националистически публикации обаче са
скучни за четене, тъй като стигат до прекалени подробности. Те изброяват
разрушените къщи, имената на убитите и т. н.
Британският
представител в Измир през 1919 г. Морган многократно проверява и потвърждава
верността на османските съобщения за случващото се към вилаета Айдън. Например
в едно писмо той заявява: „Турското описание на инцидентите, съпровождащи
гръцката окупация на Назли, е вярно” (F. O. 371-4221, № 12447, приложение,
Морган до Калторп, Смирна, 12 август 1919 г.). В същия документ той казва, че
съобщението на Високата порта за гръцките бомбардировки от морето на турски
села е акуратно направено, както и общото описание от страна на османците за
общата обстановка, гражданския порядък, грабежите, насилието от страна на
гръцки войници и т. н.
28 F. O. 371-4218, № 91491, Мале (за Балфур) до
Кързън, Париж, 1919, Приложение № 9 „Командващият офицер на военен кораб на
САЩ „Аризона” до Старшия морски офицер, Константинопол”, Смирна, 18 май 1919
г.
30 Един британски държавен служител отбелязва по
повод данните за турските бежанци, бягащи от околностите на Менемен към Измир:
„Емиграцията към Смирна означава скок от тигана в огъня. На тяхно място не бих
предприел такова пътешествие” (F. O. 371-4219, № 102549, коментар върху
заглавната страница от „Н. Д. К” [Дикинсън]).
31 F. O. 371-4218, № 86551, „Телеграма от А. К. О.,
Смирна, 18 май 1919”, в Калторп до Кързън, Константинопол, 24 май 1919 г.
32 F. O. 371-4218, № 91491, Приложение № 9 „Командващият
офицер на военен кораб на САЩ „Аризона” до Старшия морски офицер,
Константинопол”, Смирна, 18 май 1919 г., където се казва още: ”Известен брой
бяха убити от турските власти, когато турското население нахлу в казармите, за
да грабне оръжие. На следващия ден същото оръжие беше раздадено на гръцкото
население от гръцките войници” (F. O. 371-4218, № 91491, Мале [за Балфур] до
Кързън, Париж, 1919, Приложение № 8 „Бележки от разговора с д-р Александър
Маклаклан от Международния колеж в Смирна”, Смирна, 18 май 1919 г.). Оттук
може да се направи и заключението за това колко неподготвени са били турските
военни за национална съпротива по време на окупацията на Измир. Ако османските
войници бяха осъзнали какво ще се случи след това, те без съмнение биха раздали
оръжието.
33 F. O. 371-4219, № 98815, Приложение Е,
британският военен представител до адмирал Кукулидис, Смирна, 17 май 1919 г.
Вж също F. O. 371-4218, № 85641, „Телеграма от А. К. О., Смирна, 15 май 1919”.
34 F. O. 371-4218, № 91983, Директорът на Военното
разузнаване до изпълняващия длъжността помощник държавен секретар, Лондон, 17
юни 1919 г.: „Копие от шифрована телеграма от Г. К. О. (Общ командващ офицер)
на 17-и армейски корпус до Министерството на войната. Предоставена на британския
офицер за свръзка към Османския военен отдел”. Това е доклад от генерал майор
Али Надир за събитията в Измир. Коментарите на британския Форин офис, написани
върху документа, се отнасят до неговата достоверност, напр.: „Това съвпада
най-общо с други описания, с които разполагаме”, „Бележка от Главната квартира
в Константинопол дава да се разбере, че всички инциденти, описани от
османския генерал, не са по-преувеличени, отколкото е почти неизбежно в случая
с един толкова въвлечен човек”.
Като препредава
на началниците си списък на убитите османски военни, подполк. Йън М. Смит
коментира: „Искам да привлека вниманието на значителния дял на старши офицери
сред ранените” (приложение към F. O. 371-4218, № 91983.)
35 F. O. 371-4219, № 101446, Оплаквания от
османската делегация на мирната конференция, 2 юли 1919 г. В този документ,
османският инспектор по финансите Мувафак Бей заявява: „Точният брой на
убитите и ранените не може да бъде установен. По улиците се валят трупове.
Може да се каже без преувеличение, че в Смирна убитите или ранените са хиляди.
В околността [„les environs”] броят на убитите и ранените надминава 5 000”.
Няма никакъв начин неговите сведения да бъдат потвърдени или отхвърлени.
Европейците дават по-ниски оценки за мъртвите.
39 В подкрепа на това вж многобройните доклади на
европейски и американски свидетели, публикувани като приложения към F. O.
371-4218, № 91491, Мале до Кързън, Париж, 18 юни 1919 г. Британската делегация
на Парижката конференция е добре осведомена за събитията в Измир, но това не
се отразява особено на британската политика.
40 F. O. 371-4221, № 12447, Уеб до Кързън,
Константинопол, 24 август 1919 г., препредаващо писмо от 13 юли на Високата
порта.
41 F. O. 371-4220, № 115562, Калторп до Кързън,
Константинопол, 1 август 1919 г., писмо, препредаващо меморандум на Високата
порта.
42 F. O. 371-4222, № 141443, кратко изложение на
доклад на британския „офицер от разузнаването Айдън” за посещение в Тирч – 16
септември 1919 г.
43 F. O. 371-4224, № 168764, де Роубък до Кързън, 20
май 1919 г., Константинопол, 20 декември 1919 г., писмо от Морган в Смирна
относно „Разбойничеството в Нарли дере”.
44 От това не би трябвало да се прави извод, че
всички гърци с удовлетворение са се включили в гръко-турската война; със
сигурност не всички гърци са участвали в преследванията на мюсюлмани.
По-вероятно е, както вече се е случвало в други войни преди, конфликтът до
крайност да поляризира миллетите, които по същество вече са били със сигурност
твърде поляризирани. Поставени през избор, повечето гърци, както повечето
мюсюлмани, изобщо не биха се сражавали, но след като са заставени да вземат
страна, гърците, естествено, се нареждат до другите гърци.
„Гръцки
нередовни банди са формирани из цялата страна и гръцките власти им раздават
оръжие. Тези банди особено се активизират, след като на гръцката армия се налага
да отстъпи от Ковалица през пролетта. Те нападат селата, плячкосват, опожаряват
и избиват. Бандите понякога са съпровождани от гръцки редовни части, друг път
са сами, но във всички случаи едва ли може да има съмнение за съучастието на
редовните части и властите. Някои от тези банди са съставени от арменци, но си
сътрудничат с гърците. Налице са различни степени на зверства и мащабност в
техните нападения и това, изглежда, зависи от каприза или хуманността на
специфичните „четнически” + водачи. В някои случаи те се задоволяват с
плячкосване и опожаряване, при други не се минава без кланета. (Точно така
стоят нещата до голяма степен, както установихме по пътя си между Исмид и Гемлек).”
(F. O. 371-6557, № Е10550, „Бележки на г-н Арнълд Тойнби”, 20 септември 1921
г., мястото не е отбелязано.)
45 „Безчинстващите не бяха разоръжени и те сега
необезпокоявани практикуват своя занаят” (Капитан ІІ ранг Ходкинсън до Б. Н. Р.
Смирна, Айвали, 4. 7. 19”, Доклад от Айвали, приложение В във F. O. 371-4221,
№ Е1244477, Уеб до Кързън, 24 август 1919 г.). Ходкинсън се изказва в полза на
гръцките войски навсякъде, където се съмнява, но в някои случаи неговите
коментари са добре проверени: „В същото време друга прокламация кани
доброволците, притежаващи оръжие и онези, които не разполагат с такова, но се
въоръжават, да образуват банди, от които се изисква да действат като
разузнавателни отряди. Техният брой достига хиляда и им е дадено да разберат,
че заради риска, който поемат, им се предоставя пълна свобода на действие. Това
ги стимулира и селата Араплар и Мурадели са плячкосани и опожарени, след като
са били напуснати в неизвестна посока от жителите. Гръцките военни власти тогава
смъмриха тези от бандитите, които се покаяха за извършените от тях
безобразия.”
47 Относно възгледите на Дейвид Лойд Джордж за
турците и гърците вж Winston Churchill, The
World Crisis – the Aftermath, London, 1929, по-специално сс. 391-414 (напр.
„Гърците са хората на бъдещето на Източното Средиземноморие. Те са плодовити и
пълни с енергия. Те са представители на християнската цивилизация пред лицето
на турското варварство”, с. 391). Вж също Gaston Gaillard. The Turks and Europe. London, 1921 r. и Lloyd George, David. Memoirs of the
Peace Conference. New Haven, Conn., 1939, където Лойд Джордж демонстрира
пълна липса на разбиране дори за демографската ситуация, която е твърде точно
представена в докладите на разузнаването, които са му били на разположение
(с. 650). Той има толкова високо мнение за Венизелос, че се вслушва в
информацията на гръцкия министър-председател, вместо в докладите на
собствените си представители в Анатолия.
49 F. O. 371-4224, „Доклад за положението в Одемиш и
Тирч”, от И. О. Одемиш, датиран 5/12/1919 и „Доклад за положението в зоната на
Кямакчи”, от И. О. Одемиш, датиран 3 декември 1919 г.
50 Изследователите трябва да са особено внимателни,
когато преценяват анализите и твърденията на сътрудниците на Форин офис в
Лондон, които физически са твърде отдалечени от събитията, а психически – дори
още повече. „Експертите” от Форин офис понякога пишат кратки изложения за това,
което според тях става на терена. Понякога това са сериозни, прилежни опити
да се обобщят събитията, но по-често са предизвикващи насмешка примери за
триумфа на фанатизма над анализа. Като пример за последното вж „Зверства в
Мала Азия и др.” от Дж. У. Рендъл (F. O. 371-7875, № E149, Лондон, 4 януари
1922 г.). Без дори да се опитва да представи каквито и да било доказателства и
сякаш забравил множеството доклади на представители на Форин офис в Анатолия,
Рендел силно преувеличава турските нападения над гърците и омаловажава
гръцките кланета на турци – като никъде не споменава за повечето такива
случаи, съобщени от британски представители и военни. Полезно е да се сравнят
неговите и на други като него твърдения с това, което излиза от гръцката и
арменската патриаршии. Патриаршиите със сигурност не могат да бъдат
заподозрени в омаловажаване на гръцките и арменските загуби („Необходимо е да
се направи отбив поради вероятността от преувеличение [в изчисленията на
патриаршията] и дори, в един или два случая, на повторение, с различни данни,
на едни и същи събития”. Върховен комисар де Роубък). Въпреки това оценките на
патриаршията за убитите християни, опожарените села и т. н. са значително
занижени в сравнение с тези на англичаните като Рендъл, който наблюдава
случващото се отдалеч в Лондон. Някъде между Анадола и Лондон се загубват
много повече християни (F. O. 371-5057, № 14500, де Роубък до Кързън,
Константинопол, 10 ноември 1920 г.).
51 Съобщенията за инцидентите в Назили и други
градове в провинция Айдън отразяват преди всичко предубежденията на британците.
През първите дни на окупацията на Айдън, когато единственият им източник за
информация са гръцките власти, британците хвърлят изцяло вината за всички
проблеми на турците и дори отправят предупреждения, в които прозира недоверие
и дори обвинение срещу турците. Например комодор Фицморис, командващ
британската егейска ескадра, изпраща един офицер да разследва съобщенията за
размирици в региона на Назили: „Офицерът беше инструктиран да предупреди
турците, че ако в Назили се извърши прочистване [на гърци], те ще бъдат държани
отговорни за поддържането на реда и че всяко нарушение на реда ще има за
резултат напредване на гръцките войски.” (F. O. 371-4219, № 40, Фицморис до
Старшия офицер на военните на Негово италианско величество в Смирна, Смирна,
20 юни 1919 г.). Така британците създават предлог за напредването на гръцките
войски отвъд линията, определена им от съюзниците.
В
по-предишни писма и друга кореспонденция Фицморис изразява убеждението си, че
гръцкото напредване отвъд отредената им зона е следствие от неспособността на
турците да „опазят реда”. На следващия ден той телеграфира на британския върховен
комисар в Истанбул: „Помолете турското правителство да положи всички възможни
усилия за проверка на всички актове на насилие от страна на турците и за поддържане
на реда във вилает Айдън отвъд зоната на гръцката окупация” (F. O. 371-4219, в
писмо до М. Стергиадис, гръцки върховен комисар в Смирна, уведомяващо
Стергиадис за телеграмата на Фицморис, 21 юни 1919 г.). Много подобни писма и
телеграми със същия общ смисъл са изпратени. След 23 юни започват да
постъпват докладите на британските представители. Те съобщават за разстрели с
картечници на турци и други зверства, наблюдавани преди. Обаче главният напън
на докладите е да докажат, че тъкмо гръцкото напредване в региона на Назили,
последван от внезапно изтегляне от Назили и гръцките действия по време на
окупацията, водят до убийства както на гърци, така и на турци. Гърците,
естествено, намират смъртта си от ръцете на турски банди, но само в зоните,
окупирани от гръцките войски и в отговор на предшестващи гръцки зверства. Там,
където гръцката армия не е стъпила, „от Назили до Денизли [т. е., зоната все
още под турски контрол], преобладава образцов ред. Не получих нито едно
автентично оплакване срещу турчин от който и да било християнин и една анкета
установи, че няма каквито и да било размирици нагоре от линията [Айдънската жп
линия]” (F. O. 371-4219, доклад на лейт. Ходдър от 23 юни 1919 г.).
Въпреки че
Фицморис все още не желае да приеме, че гърци убиват турци, както съобщават
неговите собствени хора, което става причина за репресии срещу гърците, той
все пак упреква гърците за завземането на територии отвъд отреденото им и отбелязва,
че „навсякъде турците поддържат образцов ред”. Той добавя: „При тези обстоятелства
мога да поддържам само едно мнение, а именно, че вина за злощастните събития в
Назили на 26 юни носят единствено гръцките власти” (F. O. 371-4219, Фицморис до
Стергиадис, 25 юни 1919 г.).
Все още
трябва да мине време, докато действителните събития са описани и възприети от
британците.
52 The Permanent
Bureau of the Turkish Congress
at Lausanne, Greek Atrocities in the
Vilayet of Smyrna. Lausanne, 1919, с. 27.
53 „Менемен беше едно от първите места, окупирани от
гръцките сили и главно в резултат на великолепното поведение на каймакамина
Кемал Бей, там не станаха никакви инциденти” (F. O. 371-4219, Калторп до
Кързън, Константинопол, 5 юли 1919 г., доклад на представителя на Калторп,
Морган за кланетата в Менемен). Кемал бей по-късно е застрелян в сградата на
общината от гръцки войници.
54 Някои турци също са били предупредени от гръцки
приятели, че клането ще започне на следващия ден.
55 Контролиращите офицери на теория са наблюдатели,
които би трябвало да следят за спазването на изискванията на примирието. В
действителност те са дислоцирани така, че да служат като шпиони и изцяло се
посвещават на тази дейност.
56 „Френски офицер преценява броя на убитите турци
поне на 80, докато други чуждестранни свидетели довеждат броя до 200” (F. O.
371-4219, № 104611, Калторп до Кързън, Константинопол, 5 юли 1919 г., доклад
на представителя на Калторп, Морган, за кланетата в Менемен).
57 F. O. 371-4221, 121944,Уеб до Кързън,
Константинопол, 16 август 1919 г., превод на доклада на османската комисия за
разследване на събитията в Менемен. Османската комисия пристига в Менемен под
защитата на съюзниците. Когато пристигат, по улиците все още се има трупове
на мюсюлмани. Техният доклад е задълбочен и е напълно подкрепен от свидетели
от средите на съюзниците.
[58] 58 F. O. 371-4220, №
121944, Калторп до Кързън, Константинопол, 22 юли 1919 г. Други доклади се
базират на свидетелства на британски контролиращи офицери. „Всички важни
сведения водят до заключението, че гърците са отговорни за безредиците в
Менемен” (F. O. 371-4220, № 120192, Телеграма на адмирал Уеб, Константинопол,
24 август 1919 г.). Уеб добавя, че всички случаи на насилие от страна на
турците са предприети с цел самозащита.
За Менемен
вж също F. O. 371-4219, № 102547, писмо на османското Министерство на външните
работи (Сефа) до Калторп, 19 юни 1919 г.
Изказвайки
се от името на гръцкото правителство, министър-председателят Венизелос
отхвърля всякаква отговорност на страната си за събитията в Менемен подобно на
всички случаи, когато той засяга такива проблеми. Но доказателствата, събрани
от съюзниците за противното, са толкова неопровержими, че за него е трудно да
убеди дори приятелите си. Всички коментатори от Форин офис, фигуриращи в архивните
източници, са единодушни, че Венизелос е излъгал в коментарите си пред делегатите
на мирната конференция за гръцките зверства във вилаета Айдън. Изпълняващият
длъжността върховен комисар Уеб заявява: „Всички доклади на чужденци, включително
британски офицери, които са били очевидци или разследвали случилото се в
Менемен на 16 юни, са единодушни в извода си, че цялата отговорност носи Гърция”.
С дипломатическа резервираност С. Е. С. Палмър от Форин офис коментира: „Като
цяло бележките на Венизелос са дискредитирани” (F. O. 371-4221, № 124451,Уеб
до Кързън, Константинопол, 24 август 1919 г.).
Докладите
от Високата порта относно гръцките действия срещу мюсюлманите като цяло са
оценени като прецизни от британците в Анатол и в Истанбул, въпреки че понякога
броят на загиналите в тези доклади изглежда напомпан. Британското одобрение
се основава на сравнението между османските изчисления и тези на британски
офицери, които са наблюдавали или разследвали същите инциденти. Например:
„Турските изчисления [за събитията в Менемен] са съгласни в основното с това,
което лейт. Хигам в [телеграма номер] 112194. Броят на убитите е висок, посочват
се 300-400 в Менемен и 1 300 в различни села. Обвиненията в преднамереност
също се съгласуват с доклада на лейт. Хигам; същият на стр. 7 посочва, че на
външните врати на повечето гръцки домове са нарисувани бели кръстове. Цялата
история изглежда също толкова шокираща, както кланетата в Айдън” (C. E. S.
Palmer, 29/8/19, коментари към доклада на комисията, изпратена в Менемен от
османското Министерство на външните работи, F. O. 371-4221, № 121944).
59 Вж F. O. 371-4219, № 103230, писмо на
Адмиралтейството (Хънт за Секретаря) до помощник държавния секретар, 15 юли
1919 г., относно докладите за придвижването на гърците отвъд отредената им
зона.
60 Бележка от османското правителство, съдържаща
преводи на доклади от „губернатора на Денизли” и „помощник-губернатора на
Назели”, препредадени във F. O. 371-4220, № 115562, Калторп до Кързън,
Константинопол, 1 август 1919 г.
62 F. O. 371-4221, № 130729, Уеб до Кързън,
Константинопол, 8 септември 1919 г., „Доклад от капитан Ходкинсън, офицер за
оказване на помощ аташиран към тази Висша комисия, относно събитията, станали в
Айдън по време на последните дни на юни”. Всички доклади на Ходкинсън са много
интересни, защото той в никакъв случай не е приятел на турците. Вж F. O.
371-4221, № 130729, Ходкинсън до Темпъл, Сома, 29 юни 1919 г. Вж също U. S.
867.00/316, телеграма, Бристъл до военноморския съветник, Париж,
Константинопол, 17 юли 1919 г., където гърците се идентифицират като
преднамерено опожаряващи турския квартал и убиващи мюсюлманите.
Като пример
за силно преувеличение вж U. S. 767.68116/2, Добс до Държавния [секретар],
Атина, 24 март 1920 г., препредаващо описание на събитията в Айдън на гръцкия
генерал Нидер. Нидер заявява повече от лицемерно: „Жестокостта на турците не
се поддава на описание. Най-свирепите зверове са кротки в сравнение с тях”.
Министър-председателят Венизелос в писмо до Великите сили на мирната конференция
претендира, че пожарът, унищожил турския квартал в Айдън, е предизвикан случайно
от турски артилерийски снаряди. Той не споменава каквито и да било антитурски
действия от страна на гръцките войски (U. S. 867.00/304, Е. К. Венизелос [sic] до г-н Клемансо и др. [превод],
Париж, 10 юли 1919 г.).
Гръцките и
други опровержения упражняват въздействие върху общественото мнение и върху
позицията на съюзническите дипломатически ведомства, когато се декларира, че
гърците са били избивани от мюсюлманите, а не обратното. Външните министерства
откриват грешката си, когато техни служители посещават Айдън. Те установяват,
че жертвите са мюсюлмани (въпреки че обществеността никога не е осведомена за
това). Например полковник Поилън, американски военен аташе в Атина, посещава
Айдън въпреки опитите на гръцкото командване да осуети това пътуване. Той
заявява, че не е установил клане на гърци в града и описва действията на
гърците срещу мюсюлманите (U. S. 867.00/318, телеграма, Дрейпърс до
американската мисия, Париж, Атина, 19 юли 1919 г.).
Докладите
за събитията в Айдън сочат опасността от предоверяването на предубедени
източници, по-специално американски, без внимателно обмисляне. Американският
консул в Измир през 1919 г., Хортън, е екзалтирано прогръцки настроен дотам,
че членовете на американската, както и на турската общност в Измир се оплакват
от предубежденията му пред Държавния департамент (U. S. 867.00/302, Джон Манола
[от Ню Йорк] до Лансинг, получено на 11 юли 1919 г.). Докладите на Хортън за
Айдън представляват преразказ на гръцките изложения (U. S. 867.00/288, Хортън
до американската мисия, Париж, Смирна, 2 юли 1919 г.). Обаче изправен пред
съкрушителни доказателства, представени от американски и британски
наблюдатели, той е принуден до оттегли обвиненията си за турски зверства и
заявява: „По време на турската окупация след оттеглянето на гърците християнското
население е поставено под защитата на един британски и двама френски офицери,
както и от турски редовни части от бившата 57-ма дивизия, които са добре
дисциплинирани и се покланят пред чуждите
флагове” [подчертано от автора] (U. S. 867.00/295, Хортън до американското
посолство, Париж, Смирна, 6 юли 1919 г.). Той още не би признал, въпреки
единодушните показания на съюзническите представители на място, че гърците са
нападали турците. Той обвинява за всички размирици в Айдън и като подстрекатели
италианците. Доверява се напълно на гърците и на техния върховен комисар:
„Трябва да заявя в самото начало, че г-н Стергиадис ме увери, че той не е
дошъл тук, за да води война с турците” – за които той е убеден, че не са
способни да направят нищо лошо. Хортън е на мнение, че на турците не бива да
се позволи да се завърнат в териториите, заети от гърците (U. S. 867.00/325,
Хортън до американската мисия, Париж, Смирна, 19 юли 1919 г.).
Книгата на
Хортън Разбиването на Азия (George Horton. The Blight of Asia. Indianapolis, 1926) e
ярък пример за тържеството на предубежденията над разума. В нея той описва
турците като „най-долните интелектуално сред мохамеданите, не притежаващи нищо
от благородството и постиженията на цивилизацията, без културна история” (стр.
209) и „единственият клон на мюсюлманската вяра, който никога не е дал какъвто
и да било принос за прогреса на цивилизацията” (с. 255).
64 F. O. 608-276, № 396, 20 юни 1920, Наблюдения на
османската делегация върху предложения договор, [Севър].
67 Бележка от османското правителство, съдържаща
преводи на доклади от „губернатора на Денизли” и „помощник-губернатора на
Назели”, препредадени във F. O. 371-4220, № 115562, Калторп до Кързън,
Константинопол, 1 август 1919 г.
68 F. O. 371-4221, № 124447, Уеб до Кързън,
Константинопол, 24 август 1919 г., препредаващ писмо от Високата порта.
69 F. O. 371-4221, № 121623, Кратко изложение на
британските доклади и взаимно противоречащите си сведения, подавани от
гърците и от турците, подготвено за лорд Кързън, 26 август 1919 г.
70 F. O. 371-4219, № 98815, Доклад относно
„Окупацията на Смирна от гръцката армия, 15 май 1919 г.”, Смирна, 24 май 1919
г., съставено от донесения на консула Морган и други британски представители.
Приложение Н: Писмо до Морган от Оскар ван Ленуп, който притежавал чифлик в
„Нахие на Севди Кей”, 17 май 1919 г.
71 F. O. 371-4219, № 101446, Оплаквания от
османската делегация на мирната конференция, 2 юли 1919 г.
72 Rapports officiels reçus des autorités
militaires ottomanes sur l’occupation de Smyrne par les troupes helléniques.
Constantinople, 1919, доклад на началника на жандармерията, сс. 31-36. Докладът съвпада точка
по точка с докладите на Морган и на други съюзнически наблюдатели. Цифрите за
смъртността изглеждат обосновани.
73 F. O. 371-4218, № 85641, Калторп до Кързън, Константинопол,
27 май 1919 г., телеграма от „A. C. O” Смирна, 15 май 1919 г.
74 F. O. 371-4227, № 88773, Калторп до Кързън,
Константинопол, 31 май 1919 г., препредаващ писмо от Али Надир, командир на
17-и армейски корпус до Министерство на войната, 22 май 1919 г.
75 F. O. 371-4220, № 8115562, Калторп до Кързън,
Константинопол, 1 август 1919 г., доказателства от Министерство на външните
работи на Турция.
76 F. O. 371-4220, № 8115562, Калторп до Кързън,
Константинопол, 1 август 1919 г., доказателства от Министерство на външните
работи на Турция.
77 F. O. 371-4221, № 124451, приложение, капитан ІІ
ранг Ходкинсън от Сома, 29 юни 1919 г. Вж също F. O. 371-4221, № 8121623,
„Меморандум относно гръцката окупация на Смирна”, подготвен за лорд Кързън, 26
август 1919 г.
78 Първите сведения за морската бомбардировка идват
от османското правителство (F. O. 371-4221, № 12447, приложение в Морган до
Калторп, Смирна, 12 август 1919 г., препредаващ писмо от Високата порта до
Калторп, 13 юли 1919 г.). Те са потвърдени от британски доклади (доклад от
Морган в Измир, същия източник). Вж също F. O. 371-6518, № Е6975, телеграма от
Ратиган, Константинопол, 16 юли 1919 г. за бомбардировката на Инеболу.
79 F. O. 371-4222, № 141443, де Роубък до Кързън,
Константинопол, 4 октомври 1919 г., доклад на офицера от разузнаването Айдън
относно посещение в Тирч, 16 септември 1919 г.
80 F. O. 371-4224, № 168764, де Роубък до Кързън,
Константинопол, 20 декември 1920 г. При един инцидент гърците ограбват село
Нархдере. Консулът Морган докладва за инцидента. Той отбелязва, че бандите
разбойници в Нархдере говорят турски, следователно те най-вероятно не са
елински гърци. Това потвърждава идентификацията им като местни хора както от
турски, така и от гръцки чиновници. При все това те били облечени в „елински
военни униформи”. Морган отбелязва и други подобни случаи (същия източник).
81 F. O. 371-4218, № 88752, Калторп до Кързън,
доклад за среща с „Депутация от отоманския Министерски съвет”, 28 май 1919 г.
82 F. O. 371-4224, № 170731, Изнесен напред
британски щаб, Генерален щаб, „Разузнаване”, Смирна, № 1023/S.I., „Сбито
изложение на доклад от И. О. Айдън относно посещение в Тирч”. Относно
изнасилванията на мюсюлманки вж Halide
Edib. The Turkish Ordeal. New York,
1926, сс. 308 и 360.
84 F. O. 371-4221, № 12447, Уеб до Кързън,
Константинопол, 24 август 1919 г., препредаващ писмо от Високата порта до
Калторп от 13 юли 1919 г.
85 F. O. 371-4221, № 12447, Уеб до Кързън, „Доклад
от Айвали”, капитан ІІ ранг Ходинсън, 24 август 1919 г., препредаващ писмо от
Високата порта до Калторп от 13 юли 1919 г.
86 F. O. 371-4224, № 170731, Изнесен напред
британски щаб, Генерален щаб, „Разузнаване”, Смирна, № 1021/S.I., „Доклад за
положението в Одемиш и Тирч от И. О. Одемиш, датиран 5/12/1919 и F. O.
371-4224, № 170731, Изнесен напред британски щаб, Генерален щаб, „Разузнаване”,
Смирна, № 1023/S.I., „Сбито изложение на доклад от И. О. Айдън относно
посещение в Тирч”.
87 F. O. 371-4224, № 170731, Изнесен напред
британски щаб, Генерален щаб, „Разузнаване”, Смирна, № 1023/S.I., „Сбито
изложение на доклад от И. О. Айдън относно посещение в Тирч”.
88 F. O. 371-6557, № Е10550, „Бележка от г-жа Арнолд
Тойнби”, 20 май 1921 г., не е посочено място. Източниците на сем. Тойнби при
тяхното завръщане във вилаета Айдън са турци, които те не са успели да
изслушат при първото си посещение. Във всеки случай турците от вилаета Айдън
нямат доверие към Тойнби, когато той за пръв път посещава провинцията. Той
прекалено силно се идентифицира с гърците, за да си позволят турците да
говорят свободно пред него, а и фактически той е гост на гръцки върховен
комисар. „Той [д-р Хусни бей, един от информаторите на Тойнби] говори много
по-открито сега, отколкото се осмеляваше при първото посещение на Арнолд,
защото тогава знаеше, че Арнолд прекарва много време с гърците; те го
развеждаха из града и беше очевидно, че той проявява силна симпатия към тях.
Турците бяха приятелски настроени, но по принцип говореха резервирано” (F. O.
371-6557, № Е10550, „Бележка от г-жа Арнолд Тойнби”, 20 май 1921 г., не е
посочено място).
Г-жа Тойнби
отбелязва, че макар двамата да не са били в състояние да наблюдават предишните
събития в провинция Айдън, каквато възможност са имали в региона Ялова-Измит,
поради което смятат, че това, което им казват, е истина, главно защото „до
най-малки подробности” напомнят зверствата, които те лично са видели гърците
да извършват на други места.
89 Arnold J. Toynbee,
The Western Question in Greece and Turkey: A Study in the Context of
Civilizations., London, Boston and New York, 1922, с. 274,
където се цитира Междусъюзническата комисия за полуостров Ялова-Гемлик.
За кратко, но отлично
свидетелство от първа ръка за положението в региона Ялова-Гемлик вж Report на Maurice, самостоятелно издаден от Международното списание на Червения
кръст (Revue Internationale de la Croix-Rouge, 3, no. 31
[Juillet, 1921], Genève). Вж също, F. O. 371-6516, № Е6477, нота на френското
правителство до Форин офис, Лондон, 6 юни 1921 г. Удостоверяване на гръцките
зверства в Изник.
Сведенията,
свързани с Халиде Едиб за страданията на мюсюлманските селяни, са важни и
интересни, защото те се отнасят до лични разкази. Тя описва ужасяващото лице
на конфликта, каквото статистиката не е в състояние да пресъздаде (Halide Edib. The Turkish Ordeal, сс. 308-396). Нейните интервюта и
разбирането на селските жени са между най-добрите описания на последиците от
войната в цялата световна литература.
91 F. O. 286-759, № Е6513, шифрована телеграма от
Главната квартира, Константинопол, до Военния отдел, 17 май 1921 г.
92 F. O. 286-759, № Е6204, Ръмболд до Кързън,
Константинопол, 20 май 1921 г., препредаваща Междинния доклад на комисията за
разследване за полуостров Ишмид (полк. Фармър). Междинният доклад в много
отношения превъзхожда окончателния, който е силно политизиран (вж бел. 105).
Докладът трябва да бъде съпоставен с публикувания османски доклад от този
район, който е много по-подробен, но се съгласува с доклада на Комисията за
разследване във всеки детайл, присъстващ и в двата доклада. Османският доклад
е впечатляващ, но ужасяващ документ, където се изброяват с имената разрушените
села и убитите, като са включени много наистина стряскащи снимки (Ministère
de l’Intérieur, Direction Générale des Immigrés. Publication No. 5. Atrocités
grecques dans la Turquie. Second livre [sic!]. Constantinople, 1921).
94 Доклад на комисията за разследване за полуостров
Ишмид до Негово превъзходителство британския върховен комисар,
Константинопол, възпроизведен във F. O. 286-759, № Е6204, Ръмболд до Кързън,
Константинопол, 20 май 1921 г. Членовете на комисията са подполк. Х. М.
Фармър, подполк. де Витковски и майор С. Х. Ван-Милинген.
98 Читателят с право ще се запита защо приемам
казаното от Тойнби за гърците, но отхвърлям много от написаното от него преди
това за арменците. Отговорът е прост. Тойнби всъщност е очевидец на гръцките действия; той само чете доклади (при това нито
един от тях османски) за трагедията на арменците. Ако Тойнби не беше пътувал
из Мала Азия през 1921 г., той пак щеше да създаде пристрастна, антитурска
книга. Трябва да му се отдаде дължимото за това, че предубежденията му се
стопяват пред лицето на убедителните доказателства. Мнозина други автори (вж
напр. Аферата Смирна на Марджори
Хауспейн) не последват неговия пример.
100 F. O. 286-759, № Е7932, приложение № 1 в Ратиган
до Кързън, Константинопол, 30 юни 1921 г., „Доклад на комисията, назначена да
разследва зверствата, извършени на островите в Мраморно море”. Докладът
прекрачва отвъд споменатото тук, описвайки като цяло крайно влошеното положение
на областта Мармара, намирала се под гръцки контрол, включително побоища и
убийства, и настоява за разоръжаване на гръцките селяни.
Йокос
Такор Оглу
Никит Оглу
Истрати от Афизия
Севдали
Оглу Истратос от Артаки
Мали, или
Хераки, дезертирал войник
Йорги, от
Паша Лиман
[имената
на двама разбойници не са посочени]”
(F. O.
286-759, № Е7932, приложение № 1 в Ратиган до Кързън, Константинопол, 30 юни
1921 г., „Доклад на комисията, назначена да разследва зверствата, извършени на
островите в Мраморно море”).
102 Пак там. Относно гръцките действия в района на
Мармара вж също U. S. 767.6871/20, Бристъл до Държавния секретар,
Константинопол, 20 декември 1920 г. и U. S. 767.68116/13, Бристъл до Държавния
секретар, Константинопол, 13 април 1921 г.
104 Най-известният пример за главатар на черкезка
банда е Черкез Ешер, който отначало ръководи партизанско движение срещу
гърците, но постепенно се специализира в плячкосване на цивилни, независимо
дали са християни, или мюсюлмани, и дори взема страната на гърците. Той е
разбит от националистическите сили на Мустафа Кемал.
[105] CMD. 1478, стр. 11, Turkey №
1 (1921) Reports on Atrocities in the District of Yalova and Guemlek and in
the Ismid Peninsula. Това е
пропагандистка версия на докладите на Фармър и др., цитирани по-горе,
пренаписани и променени, за да удовлетворят възможно повече гърците и
британското правителство. При всички случаи кланетата, извършени от турци, не могат да се пренебрегнат.
(Поучителен урок за пропагандистките методи е сравнението на тази версия с
оригиналните доклади.)
106 F. O. 371-6520, № Е7377, телеграма от Ратиган,
Константинопол, 28 юни 1921 г. Вж също F. O. 371-6520, № Е7398, телеграма от
Главнокомандващия, Средиземноморието, до Адмиралтейството, 29 юни 1921 г.
107 F. O. 371-6520, № Е7420, телеграма от Ратиган,
докладваща за посещението на генерал Френкс в Измит.
109 F. O. 371-6511, № Е5232, Нота от британския
върховен комисар, препредаващ писмо от правителството в Анкара,
Константинопол, 4 април 1921 г. Вж също U. S. 867.00/1548, Бристъл до Държавния
секретар, 21 септември 1922 г.
110 U. S. 767.6871/16/34, Дж. Лоудър Парк до
Държавния [секретар], Смирна, 11 април 1923 г. Доклад относно обиколка на
района на гръцкото отстъпление, извършена от американския консул Парк (консул
в Смирна) и други.
112 F. O. 371-6533, № Е11890, Ръмболд до Кързън,
Константинопол, 18 октомври 1921 г., препредаващ телеграма от „външния министър
в Ангора” и османското външно министерство, F. O. 371-6532, № Е11414, писмо от
Юсуф Кемал до Ръмболд, 10 октомври 1921 г., F. O. 371-6520, № Е7299, Нота на
Високата порта от 7 юни 1921 г., F. O. 371-6520, № Е7306, правителството в
Анкара до британския Върховен комисар, 7 юни 1921 г.
113 F. O. 371-6533, № Е11890, Ръмболд до Кързън,
Константинопол, 18 октомври 1921 г В този документ турците съобщават, че според
показанията на пленени гръцки офицери гръцкият принц Андре издал заповед за
опожаряването на всички села, през които минават. Доколкото ми е известно,
няма друго свидетелство за издаването на заповед на толкова високо равнище
освен показанията на тези двама офицери – посочени като Колракис и Емануел.
Няма начин да се провери достоверността на това твърдение. Докато е очевидно,
че заповедите за разрушаване на всички села по пътя на гръцката армия идват от
нейното командване, също така очевидно е, че показанията на военнопленниците
винаги подлежат на съмнение - вж също Second
Section of the General Staff of the Western Front. Greek Atrocities in Asia Minor, First Part. Constantinople, 1922 (публикуван също и в идентична френска версия), където имената на
двамата офицери са (вероятно по-достоверно) като А. Акриоти и Емануел Колозакис,
а на старшия им офицер – „Принц Андреа” (изписан в теста на гръцки като Андреас).
115 Реч в парламента на виконт Ст. Дейвидс (президент
на жп линията Смирна – Айдън) относно докладите, достигащи до него.
116 F. O. 371-7878, № Е5395, Парламентарно запитване
от г-н Рийс, 23 май 1922 г. с настояване да се публикува докладът на Комисията
Смирна. F. O. 371-7879, № Е5975, Парламентарно запитване от 12 юни 1922 г. с
настояване да се публикува докладът на „Междусъюзническата комисия относно
гръцките зверства”.
Интересно е, че поверителният доклад от Смирна,
който е укрит от британския народ от неговите водачи, е публикуван през 1920
г. във Франция. На турската делегация на Парижката мирна конференция е връчено
копие от окончателния доклад на комисията (от французите?) и е публикуван през
1920 г. Никой в Англия, изглежда, не е обърнал каквото и да било внимание на
материалите, публикувани от турците и аз не съм установил какъвто и да било
признак, че някой в Англия знае, че съществуват копия на доклада на комисията.
(Той е публикуван в Les Grecs à Smyrne, Nouveaux témoignages sur leurs
atrocités. Un document officiel probant. Paris, 1920. Според мен той е бил съставен от турската
делегация. Не е посочен автор, но по-голямата част от материалите в книгата са
идентични с тези от други публикации на делегацията.)
За английската версия на доклада на Комисията от
Смирна вж United States of America, Department of State, Papers Relating to the Foreign Relations of the United States: the Paris Peace Conference, 1919, volume XII, Washington, 1947.
118 Писмо от Арнолд Тойнби до Таймс, 6 април 1922 г., препредаващо писмо от Турция от 9 март
1922 г.
119 „Британски офицер, изпратен със съюзническа мисия
в Бурса” [sic] да наблюдава
евакуацията, предаде доклад, свидетелстващ за сериозна деморализация и зверства,
извършени от гръцките войски, които носят отговорност и за опожаряването на
гръцки села.
Техните собствени главни черкви са разрушени от
гърци заедно с 40 къщи.
Турският командир Шукри държи здраво собствените
си войски и поддържа реда.”
(W. O. 106-1501, Главно командване на Съюзническите войски, Константинопол,
до Военния отдел, 13 септември 1922 г.)
120 F. O. 371-7898, № Е10383, „Доклад относно
офанзивата на националистите в Анатолия от майор Х. Дж. Хауъл, D. S. O., O. B.
E, R. A., британски член на Междусъюзническата комисия, процедираща в
Бурса”, Константинопол, 15 септ. 1922 г.
122 The Permanent
Bureau of the Turkish Congress
at Lausanne, Greek Atrocities in the
Vilayet of Smyrna. Lausanne, 1919, стр. 96.
123 Justin
McCarthy. „Jewish Population of the Late Ottoman Period”. A. Levy, ed., Jews of the Ottoman Empire. Princeton, 1994, стр. 375-397.
124 Вж доклада на лейт. Дж. С. Перинг във F. O.
371-4157, № 83004,Уеб до Кързън, Константинопол, 20 май 1919 г., относно Болу,
Адапазаръ и др. – райони, които по-късно стават арена на зверства. Също F. O.
371-4157, № Е62437, Уеб до Кързън, Константинопол, 5 април 1919 г.
125 „Посетих Хендек на 25 ultimo, инспекцията ми там беше свързвана с оплакване, изпратено
от арменската патриаршия, в което се обвиняват турците, че са отмъкнали
добитък, домашно обзавеждане и т. н. След внимателно разследване установих, че
техните оплаквания са неоснователни, а претенциите им – силно преувеличени.
Това е старата песен на нов глас; добитъкът и домашното обзавеждане препродадени
на половин цена и дори по-евтино. Помолих подписалите изложението, изпратено
до патриаршията, да посочат доказателства за обвиненията, намерили място там и
в нито един случай те не бяха в състояние да сторят това. Те просто заявиха, че
патриаршията ги е помолила да изпратят такъв доклад преди около четири месеца
и че упоменатите там турци са същите, които са закупили стоката на много
ниски цени. Те изразиха обаче, общо взето, удовлетворение от обстановката и
казаха, че щом влязат в следите на някое тяхно животно, бързо си го възвръщат;
за тяхно съжаление малко [животни] са оцелели” (F. O. 371-3660, № 140460,
Чарлз Ходкинсън до де Роубък, Константинопол, 7 септември 1919 г.)
126 Според един британски наблюдател два елемента
носят отговорност за набезите във вилает Айдън преди гръцкото нашествие –
бежанци от Европа – „критяни, албанци, черкези и бошняци” – както и „гръцки бежанци
от островите и гръцки османци, избягали от османска военна служба на
островите” (F. O. 371-4157, № Е72532, Смит до Калторп, Константинопол, 7 април
1919 г.).
127 Цифрите, посочени от арменската и/или гръцката
патриаршии, са следните. Британците предупреждават, че те са поне отчасти
„преувеличени”. Може да си приеме, че действителните цифри са по-ниски, но
няма съмнения, че кланета е имало.
9 юни,
Ортакьой, 270
10 юли, Гейве, 500
15 юли, Акхисар, 350
27 август, Изник, 400-500
Не съм включил някои нереални твърдения, напр.
„Фуладжик”, където 400 души се предполага, че били обесени, или „село
Фундуклия”, където се предполага, че 1 700 души са били разстреляни в една
селска черквица и още много убити и т. н. (F. O. 371-5057, № 14500).
Гръцката православна
църква провежда активна кампания за своите хора и често алармира съюзниците за
турски зверства срещу гърци. Много от техните твърдения са напълно голословни,
но някои са прецизни, особено тези срещу бандите на националистите и
антинационалистите (Черкез Етем, и др.), и бандитите. Например, вж F. O.
371-6516, № 6596, писмо от гръцкия архиепископ на Неополис, Казарея [sic], предадено от гръцката легация на
Кързън, Лондон, 6 юни 1921 г. Вж също F. O. 371-6518, № Е7104, Бюлетин на
Гръцката патриаршия, Константинопол, 16 март 1921 г.
Разбира се, в гръцката преса намират място
множество твърдения за турски зверства. Вж F. O. 371-6516, № 6608, Гранвил до
Кързън, Атина, 27 май 1921 г.
За кланетата в Изник - вж F. O. 371-5214, № 13849,
де Роубък до Кързън, Константинопол, 21 октомври 1920 г. В този документ
Главната квартира на черноморските сухопътни сили (ГКЧСС) обвинява „Джемал
бей”, който също се счита отговорен за нападенията и опожаряването на турски
села. ГКЧСС обаче не е надеждна в оценките си.
Като пример за особено абсурдно изложение за
турски зверства вж „Още бележки за турски зверства” от Дж. У. Рендъл от Форин
офис (F. O. 371-7957, № 11885). Рендъл не се колебае пред откровената лъжа за
доказателствата си (докладите на мисионера Джекит), нито пред прикриването на
доказателства, които сочат истината за турските зверства (вж F. O. 371-7956,
№ 11639 за разузнавателно донесение, чието разпространение Рендъл се опитва да
осуети, защото той се осмелява да докладва, че „архиепископът на Смирна заяви
няколко дни преди пожара, че Смирна няма да бъде предадена на турците в
сегашния ѝ запазен вид”.
Като се има предвид, че твърденията за кланета на
мюсюлмани, които идват от множество източници, са подлагани на съмнение от
британците и открито се поставя въпросът за достоверността им, освен когато
лично са наблюдавани или задълбочено проверени от британски офицери,
безпочвените слухове за зверства, извършени над гърци и арменци, са приемани
рутинно, особено в началото на конфликта. Това често кара британските
чиновници да оттеглят по-раншни изявления и анализи, когато истината си
пробие път. Например провокираните от гръцка страна доклади за зверства във
вилает Айдън и на други места, където получават широко разпространение през
1919 г., включително предполагаемо жестоко клане на турци в Ушак. Те са надлежно
изпращани в Лондон, обикновено описани като съответстващи на гръцките зверства
във вилаета Айдън. Когато се предприема разследване на „турските зверства”, те
просто изчезват.
Заслужава да се отбележи, че освен на две или три
места в самата оперативна зона или в непосредствена близост до нея във вилаета
Айдън, където християните са тормозени от нередовни и безконтролни банди в
отмъщение за гръцките зверства, в нито един случай няма доказателства за
каквито и да било кланета на християнско население от мюсюлмани.
По такъв начин слухът за клането в Ушак (предмет
на моята телеграма № 1604 от 4 август) и телеграмата на Ваше превъзходителство
№ 1327 от 9 август) се оказва неоснователен и макар че градът е окупиран от
нередовна войска, принадлежаща към Националната армия, взети са всички мерки
християнското население да не бъде обезпокоявано.
(F. O. 371-4158, № 130723,Уеб до Кързън,
Константинопол, 7 септември 1919 г.).
Класификаторите за кореспонденцията на Форин офис
са типични примери за британските антитурски предубеждения. Под етикета
„Зверства” ще намерите думата „предполагаеми”, когато се касае за гръцки
зверства, както например в „предполагаемото клане на турци от гърци в …”.
Тази дума не се среща в докладите за турските действия въпреки факта, че
техните източници са още по-ненадеждни, напр. „Клането на гърци от турци в …”.
128 Халиде Едиб хваща чувството за отмъщение у
турците, като цитира селски жени, които призовават Мустафа Кемал Паша
(Обръщението „ти” всъщност е уважителното турско „шен”):
„Ти трябва да отмъстиш за нашите грехове, ако ти
се случи да заловиш техните жени, те трябва да разберат какво значи да бъдат
третирани така, както нас ни третираха... О, тези кучета, тези свине, те се
отнесоха към нас, сякаш ние сме тиня, кал под техните шпори” (The
Turkish Ordeal, с. 360).
130 U. S. 867.00/625, Хортън до Държавния секретар, Смирна,
10 юни 1914 г. Показанията на Хортън трябва да се приемат с известен
скептицизъм, защото той е всичко друго, но не и непредубеден наблюдател, макар
че бойкот изглежда е имало. За нападенията на турски чети над гърци вж Smith, Ionian Vision, сс. 30-32.
131 Ладас (стр. 16) преценява този брой на
150 000, но неговите цифри винаги са високи, когато става дума за гърци.
Гръцкото правителство представя много различни оценки (всичките страхотно
преувеличени) за броя на гърците, депортирани или избягали от Анадола преди
войната: 300 000 (F. O. 371-6535, № Е12720, „Меморандум, предаден от
гръцката делегация”, получен на 14 ноември 1921 г.) и 727 000 (Greece, Anti-Greek Persecution in Turkey. London, 1921). Ахмет Емин, от друга страна, смята,
че миграционната обстановка сред гърците не е сериозна (Ahmet Emin (Yalman). Turkey in the World War. New Haven, Conn., 1990, стр. 210-11).
Американският посланик Моргентау изпраща някои информации за депортирането
на гърци през 1914 г., всички основаващи се на гръцки източници. Вж U. S.
867.00/630, Моргентау до Държавния секретар, Константинопол, 19 юни 1914 г.
132 Приблизително в границите на Трабзонския вилает
през 1895 г. т. е., преди откъсването на санджак Джанък.
133 F. O. 371-6526, № Е9289, Ръмболд до Кързън,
Константинопол, 10 август 1921 г., препредаващ копие от кореспонденцията между
адмирал Бристъл и Юсуф Кемал. Османското правителство дава, в общи линии,
същия отговор като националистите, т. е., „Великият везир сега отговори [на
въпроса за депортиранията], че отвеждането на всички лица, способни да носят
оръжие, е било обусловено от гръцките бомбардировки над градовете по
черноморското крайбрежие и метежните движения в Понтус” (F. O. 371-6526, №
9144, телеграма от Ръмболд, Константинопол, 10 август 1921 г.).
134 Британският контролиращ офицер на Изток,
полковник Роулинсън, оценява, че 20 000 до 30 000 гърци от Понт
участват в бандите около Черноморието, действащи срещу националистите. Тези
цифри несъмнено са преувеличени, но те същевременно дават ясна представа за
проблема, пред който са изправени турците (F. O. 371-7878, № Е9144, телеграма
от Ръмболд, Константинопол, 23 май 1922 г.).
135 Относно Понтийското въстание и гръцката църква вж
U. S. 867.00/630, Моргентау до Държавния секретар, Атина, 15 май 1922 г.,
препредаващ писмо от „Централния комитет на гръцките диоцези в Понт”,
Константинопол, 20 май 1922 г. Вж също Justin
McCarthy, „Greek Statistics on Ottoman Greek Population”. International Journal of Turkish Studies 2 (1980), сс. 66-76, за
подкрепата на епископа на Трабзон за гръцкия сепаратизъм.
137 F. O. 371-7876, № Е4648, телеграма от Ръмболд,
Константинопол, 10 май 1922 г. Томът F. O. 371-7877 е претъпкан с материали за
депортирания. Като четеш тези документи, много бързо става ясно, че всички се
основават върху мисионерски доклади. Най-пълната колекция от такива обвинения,
изготвени от мисионери, се съдържа в U. S. 867.4016/588, Бристъл до Държавния
секретар, Константинопол, 12 юли 1922 г.
Британският контролиращ офицер полковник Роулинсън
информира, че гръцките села по Черноморието, естествено, обезлюдени, но и че
20 000 до 30 000 гърци са се присъединили към гръцките банди, воюващи
срещу националистите (F. O. 371-7878, № Е5362, интервю с полковник Роулинсън,
23 май 1922 г.).
Националистите молят Х. Дж. Джекит, директор за
областта на Константинопол на Ниър Ийст Рилийф, да замине за Харпут и
разследва обвиненията на Ричард Йоуъл. Той заминава (вж F. O. 371-7878, №
Е5381, телеграма от Чикаго трибюн,
21 май 1922 г.). В писмо Джекит казва, че християните в Харпут са добре (F. O.
371-7880, № Е6575, 22 юни 1922 г.). Британците не вярват, че той казал това и
дори че е бил изобщо интервюиран. Той потвърждава, че саморъчно е написал
писмото (F. O. 371-7880, № Е7288, Хендерсън до Балфур, Константинопол, 18 юли
1922 г.).
За опровержение на Йоуъл от агентите на Ниър Ийст
Рилийф Лилингс и Дженкит вж (F. O. 371-7878, № Е5692, от Анадолската
информационна агенция. Таймс от 25
май 1922 г. съдържа турските опровержения на обвиненията на Йоуъл. Вж също F.
O. 371-6538, № Е14360, Доклади на Ниър Ийст Рилийф (САЩ).
138 Приблизително 65 000 понтийски гърци умират
в периода 1912-1922 г. (Всъщност тяхното население през 1922 г. е с 65 000
по-малко, отколкото през 1912 г., следователно точният термин е „загуба на
население”, а не починали.) Това включва смъртността поради военновременните
условия, в насилствената или доброволна миграция по време на Първата световна
война, нападения на бандити/чети, епидемии и т. н. Като се има предвид, че не
всички гърци от региона са депортирани, смъртност 8 000 по време на
прехода, който са заставени да извършат, съвсем не е шега (Muslims and Minorities, сс. 112-113.
Анадолските емигранти, които първо се отправят към Гърция, след това към
Америка и другаде, както и починалите, преди да бъдат включени в гръцкото
преброяване на населението, са разпределени според дела им в цялото емигрантско
население). Други цифри, които отразяват доста по-висока оценка за смъртността,
не изглеждат много вероятни.
За описателни, кървави и едва ли достоверни
разкази за депортациите вж F. O. 371-7381, № Е8286, „Изявление на Етел Томсън,
Бостън, Масачузетс”. Мисионерът д-р Кенеди счита, че 15 000 гърци са .депортирани
само от гр. Сивас (F. O. 371-6536, № Е13197, бележка от д-р Кенеди,
Константинопол, 21 ноември 1921 г.). Но ако вземем последното османско
преброяване на населението (1330 Нуфус),
оказва се, че в гр. Сивас и околните села са живели едва 728 гърци, затова
посочената от д-р Кенеди цифра буди недоумение. За броя на депортираните от
други селища вж F. O. 371-4157, № 83004, Уеб до Кързън, Константинопол, 20 май
1919 г., където се препредава докладът на лейт. Дж. С. Перинг.
139 Това твърдение се отнася с по-голяма сила за
западната част, отколкото за източната, защото в Източeн Анадол и Кавказ войната до голяма степен не е
спирала.
Не съм взел тук предвид необоснованите претенции
срещу турците, някои от които може и да са верни, но трудно могат да бъдат
изразени в цифри или доказани. Немалко от тях са изсмукани от пръстите. Вж
напр. настояването на гръцкия посланик в Лондон г-н Райняки, че „кемалистките
банди” са плячкосали и тероризирали гърци и арменци в Кайзери. Не се посочват
каквито и да било конкретни данни за идентифициране на тези банди, нито
обосновка защо са описани като „кемалистки”. Това на практика ни кара да се
усъмним дали изобщо е имало такива събития.
142 F. O. 286-759, № Е6204, Ръмболд до Кързън,
Константинопол, 20 май 1921 г., препредаваща Междинния доклад на комисията за
разследване за полуостров Ишмид (полк. Фармър).
143 F. O. 372-4157, № 18850, Палмър до Калторп, Ески
Шехир, 27 декември 1918 г. Вж също F. O. 371-4157, № 18835, Калторп до Балфур,
Константинопол, 17 януари 1919 г., препредаващ писмо от г-н Кинг за турския
отказ да предоставят жилища на гърците в Самсун.
F. O. 371-7956, № Е11639, кратко
изложение на разузнавателни данни, № 4, 25 октомври 1922 г.
146 След като гръцката армия напуснала Измир, всички
гръцки мъже на възраст от 17 до 45 г. били арестувани от националистите.
Въпреки че повечето от тези мъже са били негодни за военна служба, турците имат
основание да се опасяват от действията на гръцките мъже. Със сигурност е имало
значителни репресии. Гърците били масово включвани в трудови батальони.
Преживяванията им със сигурност не са били приятни. Намерих противоречащи си
свидетелства относно отношението към тях. Гръцкият Червен кръст се оплаква,
че към гръцките военнопленници се отнасяли доста грубо (The Anglo-Hellenic
League, The Treatment of the Greek
Prisoners in Turkey, London, 1923). От друга страна, американският Комитет
за спасяване на бедстващите в Смирна заявява, че гръцките затворници били третирани
добре. (U. S. 767.4016/813, Трийт до Държавния секретар, Смирна, 9 декември
1922 г., препредаващ писмото на председателя и секретаря на Комитета за спасяване
на бедстващите в Смирна). Гръцките военнопленници накрая са разменени с
турски затворници или при общия обмен на население. Вж също F. O. 371-7956, №
Е11251, приложение 1, д-р Нансен до върховните комисари на съюзните сили.
147 „Дисциплината на турските части [влизащи в Измир]
е добра и като се изключат някои дребни инциденти, ситуацията е спокойна” (W.
O. 106-1501, Генералщабен доклад № 12, 11 септември 1922 г.). Вж също W. O.
106-1501, C.R.A.F./131/5/”GR”/2, „Гръко-турските операции Част ІІ, 3-11
септември”. Вж Heath W. Lowry. „Turkish History: On Whose Sources Will It Be
Based? A Case Study on the Burning of Izmir ”. Osmanlı Arastımaları. 9
(1988).
148 Подобно на много други въпроси, възникнали през
това време, пожарът в Измир предизвиква спорове, въпреки че мнозина се
задоволяват просто да хвърлят вината на турците, без да обръщат внимание на
доказателствата. Като пример за такъв тип изследвания най-забележителният труд
е Marjorie Housepian. The Smyrna Affair. New York, 1923. За
изследване, което взема под внимание и други източници, вж Lowry, Burning of Izmir.
150 F. O. 371-4224, № 10731 (дублирано във F. O.
608-271, № 10731), де Роубък до Кързън, Константинопол, 27 декември 1919 г. Вж
също F. O. 286-759, Върховният комисар до Кързън, 3 януари 1920 г.
151 F. O. 371-4224, № 10731 (дублирано във F. O. 608-271,
№ 10731), де Роубък до Кързън, Константинопол, 27 декември 1919 г.
152 F. O. 371-5133, № Е3866, Уеб до Кързън,
Константинопол, 17 април 1920 г., препредаващ доклади на военното разузнаване.
154 Second
Section of the General Staff of the Western Front. Greek Atrocities in Asia Minor, First Part. Constantinople, 1922, сс. 109-110.
156 F. O. 371-4220, № 115562, Калторп до Кързън,
Константинопол, 1 август 1919 г., F. O. 371-4224, № 170731, изнесен напред
британски щаб, Генерален щаб, „Разузнаване”, Смирна, № 1021/S.I., „Доклад за
положението в Одемиш и Тирч”, от И. О. Одемиш, датиран 5/12/1919 и F. O.
371-4224, № 170731, изнесен напред британски щаб, Генерален щаб,
„Разузнаване”, Смирна, № 1023/S.I., „Сбито изложение на доклад на И. О. Айдън
относно посещение в Тирч”.
158 F. O. 371-9061, № Е969, „Меморандум, зачитащ
турските претенции срещу Гърция” от М. Исмет, Лозана, 20 януари 1923 г.
159 F. O. 371-4221, № 124447, Уеб до Кързън,
Константинопол, 24 август 1919 г., приложение В, кап. ІІ ранг Ходкинсън до Б.
Н. Р., Смирна, Айвалъ, 4.7.19, „Докладът от Айвалъ”.
160 F. O. 371-9061, № Е969, „Меморандум, зачитащ
турските претенции срещу Гърция” от М. Исмет, Лозана, 20 януари 1923 г.
161 Rapports officiels reçus des autorités
militaires ottomanes sur l’occupation de Smyrne par les troupes helléniques.
Constantinople, 1919, сс. 50 и 51.
162 Вж F. O. 371-9061, № Е813, Ръмболд до Кързън,
Константинопол, 3 януари 1920 г., за кратко изложение.
163 F. O. 371-9061, № Е969, „Mémorandum relatif aux
dévastations grecques en Asie Mineure” (Меморандум, отнасящ се до гръцките опустошения в Мала Азия) от Исмет паша
(Иньоню), Лозана, 20 януари 1923 г. Представен като основа за турските претенции
за репарации на Мирната конференция в Лозана. Исмет Инюню включва в своите
данни броя на унищожените къщи в Измир, включително по време на пожара в
Смирна. Тези цифри (18 865 разрушени, 175 905 108 лири стерлинги)
не са включени в данните от таблиците.
Общата стойност на разрушените сгради, посочена в
Таблица 5, е представена от турците като 305 271 214 хиляди лири
стерлинги. Това най-вероятно е груба оценка въпреки привидната прецизност на
цифрите. Трудно е да се повярва, че е имало достатъчно точен метод за оценка
стойността на унищожената собственост, както и че са разполагали с достатъчно
време, за да изследват подробно нанесените щети. Според мен те са приложили
вероятната цена на жилищата в региона, нормално между 200 и 400 хиляди лири
стерлинги, умножили са тази цифра по броя на къщите, след това са добавили
оценката за разходите по възстановяване на по-големите сгради, паметниците и
т. н. Подобна процедура в крайна сметка би дала доста обосновани оценки за
щетите.
164 Пак там. Общата стойност на разрушените селски
къщи е посочена като 177 310 965 хиляди лири стерлинги. Общата
стойност на целия сграден фонд (с изключение на Измир), градски и селски, е
посочена като 482 582 159 хиляди лири стерлинги.
[165] U. S. 767.68116, Копие от
Bureau de presse de la Délégation turque, Atrocités et dévastations
grecques en Anatolie (Пресбюро на турската делегация. Гръцки зверства и
опустошения в Анадола) Lausanne, 1923. Този сборник съдържа фотоси на градове,
села, публични сгради и др., които са били опожарени или унищожени другояче,
както и на мъртви тела, ранени цивилни и т. н. Вж и една по-раншна
публикация на Бюрото, Le Régime d’occupation hellénique en Turquie.
Lausanne, 1921 г., която включва подробни лични истории и снимков материал.
[166] F. O. 371-4221, № 121623,
Резюме, подготвено за лорд Кързън, 16 август 1919 г. Вж също F. O. 371-4221, №
124447, Морган до върховния комисар, Смирна, 12 август 1919 г.
167 Виж за грубото отношение към османските официални
лица, подробно описано във F. O. 371-6561 и F. O. 286-759, Върховният комисар
до Кързън, 3 януари 1920 г.
168 Вж напр. коментарите на де Роубък и на Исмаир
Дженани [sic] във F. O. 371-5132, №
Е1336, де Роубък до Кързън, Константинопол, 8 февруари 1920 г. Също F. O.
371-4224, № 168764, де Роубък до Кързън, Константинопол, 20 декември 1919 г.
169 F. O. 371-3658, № 75891, прехваната телеграма от
Етем бей, мютесариф на санджака Яник, до министъра на вътрешните работи, 9
април 1919 г.
170 F. O. 371-6561, № Е813, Ръмболд до Кързън,
Константинопол, 3 януари 1920 г. и F. O. 286-759, Върховният комисар до Кързън,
3 януари 1920 г.
171 „В Алашехир каймакаминът Рифаат бей изпраща пет
последователни доклада до гръцкото командване, в които се оплаква за различни
безчинства на гръцки военнослужещи. Той получава уклончив отговор на първото
си оплакване с обещания за компенсиране на щетите, но не са предприети никакви
действия в подобна насока и последващите му оплаквания са оставени без отговор.
Тъй като безобразията на гръцките войски
продължават, той пише на италианския консул в Смирна, като прилага копия от
предишните доклади и обяснява ситуацията.
Италианският консул се обръща към гръцките власти, но тяхната единствена
реакция е арестуването и депортирането на каймакамина, мюфтията и 25 други
видни граждани на Алашехир” (F. O. 371-6567, № Е10550, бележка от г-жа Арнолд
Тойнби, 20 септември 1921 г., не е посочено място).
172 U. S. 867.6816/3, Бристъл до Държавния
[секретар], Константинопол, 22 април 1920 г., препредаващ доклади от
Дружеството за защита на османските права – Смирна.
173 От тези, за които се знае. Повечето депортирани
не са идентифицирани поотделно. В документите обикновено се посочва „14 видни
личности” или се посочват длъжностите им (напр., каймакамин, началник гара и
др.).
174 Това резюме се основава на описанията на гръцките
действия, направено от Изет паша в писмо до британския върховен комисар.
Върховният комисар Ръмболд коментира, че докладът, получен от британския
консул сър Антъни Лем „като цяло изглежда подкрепя обвиненията на турските
власти в това отношение” (F. O. 371-7921, № Е3039, Ръмболд до Кързън,
Константинопол, 14 март 1922 г., препредаващ писмото на Изет паша от 20
февруари).
175 F. O. 371-4219, № 98615, Приложение L.1 Превод на
писмо до представителите на съюзниците в Магнезия.
176 F. O. 371-7931, № Е1433, телеграма от генерал Харингтън
до Военния отдел, Константинопол, 31 януари 1922 г.
177 F. O. 371-4221, № Е121623, „Меморандум, зачитащ
завземането на Смирна от гърците”, подготвен за лорд Кързън, 26 август 1919 г.
179 Grèce, Bureau
de presse du Ministère des Affaires Etrangères [sic], La Grèce
en Asie Mineure,
Athènes, 1921 (Бюро за печата на Министерството на външните работи, Гърция в
Мала Азия). Например (с. 29) следното
би трябвало да се предполага, че са точни бройки за населението:
Село
Домакинства Жители
Кандирли гърци 199 868
Фурладжик гърци
55 285
Арванитохори гърци 48
253
Ортакьой-Гейве Гърци 50
249
Армутлу гърци 116 534
Чинар гърци 109 467
Везир хан гърци 92 359
Агиа-Киряки гърци 182 939
Хури гърци 310 1148
Кюплия гърци 35 186
Елмали гърци 81 337
Къздервени гръко-българи 606 7500
[рум.] 1875 [бълг.]
Базаркьой турци 18 110
[турци]
Ялова арменци 35 76
Керамет арменци 45 91
Ченгирлар арменци 138 320
Ортакьой арменци 82 156
Мердекет арменци 23 51
Йеникьой арменци 300 1661 [арменци] 967 [рум.]
Вил. [селски?] черкези 10 70 [черкези]
Турци от Карабунар 14 63 [турци]
Турци различни
596 [турци]
ОБЩО: 2548 10 000
Изглежда невъзможно как тези цифри удобно правят
сбор от точно 7 500 гърци и 10 000 общо население. Много по-вероятно е
първо сборовете да са били решени, а след това да са пригаждани бройките за
отделните села.
Тези цифри изглеждат твърде
съмнителни статистически, но вероятно дават представа за броя на бежанците
християни, вероятно най-малко вероятен обект на преувеличения. Дори ако някой
читател няма представа колко грешки се установяват в подобни гръцки документи
(вж MаcCarty, „Greek Statistics”), може да се усъмни в тези цифри, дори само
ако се вгледа във формата им. Таблиците с бежанците по населени места са
прецизни до последната цифра, но винаги сборовете са много приблизителни.
182 За описание на процеса на отпускане заеми на
гръцкото правителство вж Ladas, стр. 633-39. Вж също Louis P. Cassimatis, American Influence in Greece, 1917-1929,
Kent, Ohio, 1988, глави 7 и 8.
185 F. O. 371-4220, № 120245, копие от писмото на М.
Фицморис (командващ британската егейска ескадра) до британския върховен
комисар, в което той препраща писмото на Джовани, Смирна, 18 юли 1919 г.
186 Според Морган в Сома има 40 000 бежанци;
според Ходкинсън те са 50 000 (F. O. 371-4221, № 124451, писма от 12
август и 29 юни 1919 г.).
189 F. O. 371-4218, № 94623, Калторп до Кързън,
Константинопол, 10 юни 1919 г., телеграми от османски официални лица до
османското външно министерство.
190 F. O. 371-9061, № 969, Исмет паша до президента
на Трета комисия, Лозана, 20 януари 1923 г., „Меморандум за зачитане на
турските претенции срещу Гърция”. Този документ съдържа цифри за всяко село в
много области и включва стойностите на унищожената собственост и добитък,
както и разрушените сгради.
191 Осемстотин хиляди на пет за всяка сграда. Разбира
се, много от разрушените сгради може да са принадлежали на гърци, съставлявали
приблизително 14 процента от довоенното население на зоната. Обаче не всички
къщи на мюсюлмански бежанци са разрушени.
194 League of Nations, Report of the Work of the
High Commission for Refugees presented by Dr. Fridtjof Nansen to the Fourth
Assembly, Geneva, 4 September 1923. Броят на бежанците в Истанбул
значително спада към края на войната. Вж Johnson, Clarence R., ed. Constantinople Today. New York, 1922, с.
206.
195 Относно смъртността в провинциите, окупирани от
гръцки войски, вж табл. 29. Смъртността в провинциите Айдън, Хюдавендигяр и
Измит е 704 283. Обаче много хора със сигурност са загинали в Анкарския
вилает, който става център на сраженията като най-далечна точка на гръцкото
нашествие. Освен това смъртността особено сред бежанците във вилает Коня не
бива да се пренебрегва. Аз произволно взех 95 000 от смъртността в тези
два вилаета, за да получа цифрата 800 000 от началото на гръцкото
нахлуване. Отново произволно прецених, че 20 процента от смъртността се отнася
до Първата световна война, главно загинали османски войници, воювали на
различните фронтове, както и смъртност, свързана с влошените условия за живот през
войната (напр. недохранване). По време на Първата световна война няма сражения
в западната и централната части на Анадола, затова 20 процента от тази висока
стойност на смъртността изглежда, ако не друго, то доста преувеличена (но след
като работи срещу основната му хипотеза за висока смъртност по време на
световната война, аз възприех толкова висока стойност, 20 процента). Като
резултат получих като стойност на смъртността от всички гръцко-турски войни
640 000.
9 000, но че действително бройката вероятно е по-висока (F. O. 371-5253, №
613950).
197 Преброяването на населението в
Гърция през 1920 г. е с по-лошо качество от други гръцки преброявания както
като набиране на данни, така и като публикуването им. Статическите данни по
религия и майчин език за територията, превзета от Турция, доколкото ми е
известно, не са били никога публикувани. Отпечатани са само общи цифри за
цялото население и те често оставят впечатление за големи пропуски. Резултатите
от преброяването са публикувани под различна форма между 1921 и 1928 г. Вж
по-специално Grèce, Ministère de l’Economie nationale, Direction de la
Statistique. Population du Royaume de Grèce d’après le Recensement du 19
Décembre, 1920, Athènes, 1921 и Grèce, Ministère de l’Economie
nationale, Statistique nationale de la Grèce d’apres le Recensement de la
population de la Grèce au 19 Décembre 1920, Athènes, 1928.
В първата публикация са
включени данни за районите в Източна Тракия, окупирани от Гърция и по-късно
върнати на Турция; във втората тези данни липсват.
199 Тази цифра е спекулативна. Британците оценяват
броят на „бедстващите мюсюлмански бежанци” на 65 000 (F. O. 371-6561, №
14164 и F. O. 371-7931) в Истанбул през 1921 и 1922 г. и 75 000 към 1923
г. (F. O. 371-9098, № 7663). Тъй като повечето бежанци от Анадола изобщо не
са стигнали Истанбул, а са отишли в райони, контролирани от националистите,
30 000 изглежда разумна цифра. Британският генерал Харингтън докладва
на Военния отдел, че „тези (65 000) клети мюсюлмани са били прогонени от
гръцките власти от Източна Тракия и южното крайбрежие на Мраморно море” (F.
O. 371-7931, 31 януари 1922 г.).
200 Данните за първоначалното население са дадени по Muslims and Minorities и цифрите за
имиграцията по време на Балканските войни от съответната глава. Важно е да се
отбележи, че колонката „загуби” всъщност означава „загуби на население”, а не
смъртност. Това означава, че тези данни представляват остатъка, след като
наличното население през 1922 г. се извади от бройката за 1912 г. Строго
казано, това не е само „смъртност”, но цифрата е възможно най-близка до търсената
стойност.
Данните за смъртността тук да по-високи от
публикуваните в Muslims and Minorities
поради включването на данните за имигрантите. Невключването на тези данни в
публикацията Muslims and Minorities е
пропуск
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.