Добре дошли в моя блог!

Ще публикувам тук резултатите от моите изследователски търсения с надеждата, че наученото от мен ще достигне до по-широк кръг от хора, които нямат времето и възможностите да черпят познания за най-новата история на България директно от архивите.

Съзнавам, че посветих живота си на тази част от историята, която все още е жива, спорна и за жалост разединява хората. Част от "героите" в моите книги и сборници са наши съвременници, срещаме ги по улицата, гледаме ги по телевизията. Аз не съм съдник, нито адвокат. Стремя се да излагам автентични исторически факти и да оставям читателите сами да правят изводи.

Всяка моя книга, всяка статия, сборник, всяко интервю или научнопопулярно четиво, което написах в последните 20 години, ми носеше нови врагове, но и нови приятели. За част от моите убеждения на историк и изследовател платих висока цена - много хора, почитатели на определена политическа сила, се разпознаваха в едни или други факти, които публикувах, и започваха да ме считат за техен "враг". Аз не съм нито "приятел", нито "враг" на която и да е политическа сила, на който и да е политик. Аз съм историк и такъв ще бъда винаги.

Ще се радвам, ако публикуваното тук ви даде нови знания, нов поглед върху съвременната политическа история на България и нов повод да се гордеем, че сме българи.

С уважение,

Веселин Ангелов


04 септември 2015

Протестите на турците в България срещу възродителния процес (20-30 май 1989 г.)

№ 57
Искам това да се знае, да не се забравя и никога да не се повтаря
 
Разказ на Исмет Исмаил Исмаил[1]
Имах късмета да бъда един от най-близките до ръ­ководителя на нашата съпротива от затвора Ахмед Доган и поради това твърдя, че зная за малко известни факти за организирането на тази съпротива.
Искам да разкажа това, което зная и за което историците не са писали по­ради посочените причини. То засяга най-вече дълбоко нелегалната дейност на Турското нацио­налноосвободително движение и ролята му за организиране на известните майски бунтове на турците в България. И за ролята на Ахмед Доган като ръководител на ТНОДБ от затвора, като организатор на споменатите бун­тове. Може би това, което ще разкажа, ще помогне да се постави край на някои спорове във вече написаното за тези събития. Искам истината да се знае, да се научи за неколцината смели жени и мъже, рискували доста, но изпълнили без страх поставените задачи, за да се увенчае с успех предприетата поредна, пос­ледна наша акция срещу асимилацията.
 
* * *
 
(В началото разказва за съпротивата срещу възродителния процес, осъждането и затворите, в които е лежал. Пълния текст на спомените виж в: Веселин Ангелов. Секретно! Протестните акции на турците в България (януари-май 1989)… цит. сб.; Веселин Ангелов. Лично! Строго секретно! Държавна сигурност срещу неформалните организации…, цит. сб.)
След изтърпяването на наказанието видяхме, че докато сме били в карцера, в зат­вора е пристигнала нова група от Северна България. Състоеше се от осъдени от органи­зацията Турско националноосвободително движение в България (ТНОДБ) начело с Ах­мед Доган. И сега е пред погледа ми – като скелет, толкова слаб физически. Явно, доста по другите „топли” места в следствието и Софийс­кия затвор са се „грижили” за него. Не само той, а и на останалите му другари положението беше окаяно. Имахме си традиция, като дойдат нови политически зат­ворници, да ги снабдим с всичко най-необходимо – четки, сапун, кърпи, бельо, дрехи и т. н. Направихме го, доколкото възможностите ни позволяваха. Когато нещо не достигаше, ние „старите” се лишавахме от притежаваното, за да ги снабдим с всичко необходимо. Правехме го от сърце.
За Доган чухме, че е много учен човек, професор. И от управата, надзира­телите така се обръщаха към него. Стана всепризнат наш лидер. Съвсем бързо, много естествено, като че ли му се полагаше. Всички го признавахме. След идва­нето на тяхната група всички останали се сплотихме около Доган. А и той си го заслужи, доказа, че е роден за лидер. Спомням си, че и на новодошлите искаха да им сложат табели и възникна първият проблем. Най-напред Доган, а и всички след него отказаха и се наложи да им ги зашиват насила. Специално Доган в кан­целарията на началника го закараха и там му я зашиха. Заради отказа някои от тях бяха изпратени в карцера.
И наистина факт е, че Ахмед Доган много бързо се наложи като наш неос­порим лидер. Умът му беше като бръснач, беше пълен с идеи какво трябва да правим, за да се противопоставим на побългаряването. Пристигането му в зат­вора ни раздвижи, окуражи. Започнахме да се организираме, да сме много по-сплотени и за това заслугата беше на нашия водач. Това управата бързо разбра и отчете като грешка събирането на всички политически затворници на едно място, при това начело с Доган. Поради тази причина се решава да ни пръснат по трима-четирима по всички затвори в България. Това стана не­посредствено след новата 1989 г. Мисля, че дни след началото на новата 1989 г. заедно с Ахмед До­ган се озовахме в Пазарджишкия затвор. С нас беше още Заид Захид. Тук заварихме Неджметин Хак, Мохамед Узункъш и Сюлейман Исмаил от Бенковски и др. Бяхме 10 души турци – политически затворници. Най-вероятно за да ги наб­людават по-лесно, а и да ги лишат от контакти с редовия членски състав, на едно място бяха събрали лиде­рите на големите съпротивителни организации, главните обвиняеми по различните съ­дебни процеси. На едно място от ДС събраха лиде­рите и това им изигра много лоша шега. Допуснаха поредната грешка. Тук от­ново наш безспорен лидер беше Доган. Дори уведомихме писмено началника на затвора, че когато се отнася за нас, те трябва да гово­рят само с него. Заявявахме, че той ни е лидер и всичко през него да минава и без него ние нищо няма да пра­вим. Беше нашият шеф и те знаеха това. Така да се каже, за всяко нещо той беше упълномощен от нас. Нямаше нещо, за което да не се допитвахме до него. Бук­вално за всичко. Често се правеха опити за интриги, за противопоставяне и раз­деляне и това бе най-добрият начин да ги предотвратяваме, да ги изключим още в зародиш. Мога да кажа, че бяхме неразбиваеми. Единни като юмрук. И тук не стояхме със скръс­тени ръце. От нищо не ни беше страх и използвахме всеки по­вод, за да покажем, че ни­кога няма да приемем насилствената асимилация и щом имаме възможност, ще продъл­жим да се борим. Такава възможност скоро ни се удаде. Свързана беше с поредния опит на затворническата управа да ни противо­постави и раздели. В чест на Новата година имаше амнистия – едни бяха амнис­тирани повече, други по-малко, трети – хич. Някои политически затворници бяха наградени за „добра” работа с предметни награди. За Доган имаше една година помиловка. Лично аз бях нещо като „ударник” в производството и за добро пове­дение бяха решили да ме наградят с часовник, сигурно е бил съветски, но така и не го видях, защото организирани от Доган, всички демонстративно отказахме наградите. Това стана по следния начин. За да ни връчат наградите, ни събраха отрядите на едно място и когато трябваше да ни обясняват за какво са ни съб­рали, дори не изча­кахме да обявят какви са наградите. Още като чухме името Ахмед за неговата година помиловка, т. е. намаляване на присъдата, незабавно групово напуснахме залата. Повече не се опитаха да ни обявяват и връчват наг­радите. Груповият отказ да приемем наградите бе последван от последвала акция за написването и изпращането на индивидуални и групови протести срещу продължаващата асимилация и частичната, избирателно прове­дена помиловка, с настоявания да бъдем освободени, защото сме невинни. За тези про­тести, които изпращахме до Държавния съвет, т. е. до Тодор Живков, отново Доган ни орга­низира. Голям наш успех, а най-вече на лидера ни беше, че в акцията бяха увле­чени и участваха десетки политически затворници от всички затвори. Направо ги засипахме с про­тести, жалби, декларации. Разбраха от къде им идва всичко и за пореден път изо­ли­раха напълно Доган.
В Пазарджишкия затвор работех машинен шев на обувки. Доган също. После за наказание, че се е отказал от помиловката и е организирал затворниците да пишат протести до Живков и къде ли не, го изпратиха на най-тежката работа в чугунолеярния цех, в челекато, както му викаха в Ихтиман. И мен ме изпратиха там. Чистехме чугунени отливки за мотокари. Изключително тежка работа, която се работи само с ъглови шлайфове и въздушни къртачи. Тази работа не се даваше на цивилни работници, а те и не я искаха, защото беше много опасна и много вредна. Казано накратко - работа само за зат­ворници. Доган се беше порязал доста веднъж и мисля, че още има белег от това на дяс­ната ръка. Беше му доста трудно, но правеше всичко възможно да се справи с трудовите си задължения, а когато трябваше, му помагахме.
С Ахмед Доган бяхме в различни килии, но в един коридор. Управата на затвора чрез надзирателите, а сигурно и чрез доносници, винаги следеше дали не си говорим с него и когато надзирателите забелязваха, че си говорим, веднага ни разделяха, изолираха. Просто ни беше забранено да контактуваме постоянно с него, защото го считаха за най-опасен. Също много строго се следяха и контак­тите ни с външния свят – по време на свиждане. Имаха подозрения, че Доган продължава да ръководи организацията си, че праща инструкции, макар и устно. И въпреки забраната намирахме начини всеки ден да си кажем по нещо, макар и за кратко. Не успяха да намерят доказателства, но нашата организация продъл­жаваше да действа в дълбока конспирация. Въпреки всичко нейните членове по­лучаваха нужните инструкции. Имаше за това сигурен начин чрез идващите на свиждане наши близки. Всеки, който идваше на свиждане, си отиваше с нужните за­дачи, с наставления какво трябва да се прави. Доган лично ги подготвяше и ни напътст­ваше какво трябва да изнесем навън чрез нашите близки. Вече се знаеше за неформалните организации. Лидерът ни изпрати нареждане всички несъгласни с насилственото „възраждане” да се включат незабавно и най-активно в тяхната дейност, да се обаждат и дават сведения на западните радиостанции за това какво правят комунистите с турците в България. Задължени за това бяха и всички на­миращи се на свобода членове на Турското националноосвободително движение. Така организацията се опазваше от разкриване, защото вниманието на ДС се отв­личаше и те не забелязваха, че вършим скрита, конспи­ративна зад легалната дей­ност. Нямаше как да разберат какви са ни намеренията, какво замисляме. Режимът малко преди и особено след известната Виенска среща и след нап­равените проверки от страна на правозащитни организации в затворите се либерализира до известна степен. Стана възможно след работа от 5 до 8 ч. с Меди (такова беше бъл­гарското му име) да сме повече заедно. Мога да кажа, че аз бях най-близък с него и бях посветен за много от тайните му намерения и планове. И това бе така, защото ми вяр­ваше. Иначе как може да се обясни фактът, че беше поверил да съхранявам цялата му кореспонденция и книгите. А той много четеше. Имаше много книги. Разбира се, всич­ките комунистически и затова бяха разрешени от управата. Най-вече философска, научна литература. Цели два шкафа. Той наис­тина много четеше.
В Пазарджишкия затвор преобладаващата част от затворниците бяха криминални. Може да се каже – най-върлите, най-опасните: крадци, убийци, рецидивисти. Интересно е това, че те се отнасяха към Ахмед Доган с голямо почита­ние. Наричаха го Ахмед ага или бат Меди. Уважаваха го и беше изключено нещо лошо да му се случи. Беше, направо казано, под тяхна закрила. Той например някоя вечер ако не слезеше за вечеря, те му носеха, притеснени да не е гладен. Особено много го тачеха тарторите на рецидивистите. Да, не крия, че беше под тяхна закрила. Смятаха го за много начетен, учен човек. Веро­ятно тази бе и при­чината често да го посещават и търсят контакти с него винаги, когато за това им се удадеше възможност. Например идваха при него с вестници и искаха да им чете и прави анализи на статиите, особено по политически теми, защото и те се въл­ну­ваха от това, което ставаше навън. Имаше опити да се накарат закоравели ре­цидивисти да тормозят физически и психически Доган. Стана обратното – те толкова много го ува­жаваха, че бързаха да го информират какво са им наредили и че никога няма да го сторят, да е спокоен. Двама от техните лидери бяха от Са­моков - Тако и Али. Сигурен съм, че ако някой от затворниците нещо си позво­леше, не знам какво щеше да му се случи. Ува­жението, което те му отдаваха, се дължеше и на това, че и той ги уважаваше. С нищо не показваше, че са по-долна ръка хора. Намираше с тях общ език.
В затвора получавахме много вестници. Бяхме абонирани за цялата ежед­невна и друга преса в България. Също и за най-четените по това време съветски „Известия” и „Правда”. Дори получавахме и някои узбекистански и азър­байджански вестници и списания. Управата нямаше нищо против, защото си мислеше, че по този начин ще се по­могне за нашето превъзпитание. Не разби­раше, че четяхме между редовете... Ахмед че­теше вай-вече руската преса.
Спомням си, че един ден някъде в края на януари 1989 г. Доган дойде при мен много развълнуван, усмихнат и ми показа подчертани пасажи от вестник „Известия”. Беше някаква статия за завършването на Виенската среща (15 януари 1989 г. - бел. съст.) и приет заключителен документ. По-точно за постигнатите на тази среща договорености и че се предвиждало ново събиране през май, за да се направел преглед дали се изпълняват. Ставаше въпрос най-вече за поети ангажи­менти от страните-участнички да полагат уси­лия за спазването на човешките права.
От статията, която Доган ми показа, ставаше ясно, че на 30 май в Париж ще се отк­рие европейска среща по правата на човека. Спомням си дори, че се каз­ваше „Среща по човешките измерения”. Дори по този повод се майтапехме, че ще дойде време „да ги измерим нещата”. Затова съм я запомнил. Познавах го добре и не беше ми нужно да уму­вам много защо само на мен дойде да покаже новината. Беше ми ясно защо – защото вече е намислил нещо, а то бе какво в тази връзка може да се направи. И наистина каза: „Трябва да се подготвим, да направим нещо. Мисля, че преди или на тази дата трябва да организираме про­тести и в затвора, и навън. По-важно е навън да се организират нещата, защото за нашите действия в затвора никой няма да научи. Сега е моментът светът да на­учи какво става в социалистическа България и затова нещото, което трябва да организи­раме, да се случи трябва да е крайно, радикално, няма какво повече да чакаме. моментът ще е много подходящ. Това го имаме предвидено и в нашата програма.”
Въпреки ограниченията вече имахме и информация какво ставаше навън. Както казах, четяхме комунистическата преса между редовете. Всичко ни стана ясно, когато във вестниците започнаха да излизат статии с компрометиращи ма­териали срещу лиде­рите на неформалните движения, за „атаките” на „империа­листическите” централи (неза­висимите радиостанции) срещу, както го наричаха комунистите, „зрелия социализъм” и най-вече срещу техните „клевети”, че в со­циалистическа България се нарушавали човеш­ките права, нямало перестройка и гласност. И нашите близки, когато идваха на свиждане, намираха начин да ни информират за най-важните събития.
Умът на Ахмед трескаво работеше. Предстоеше първото след новата го­дина свиж­дане и той сподели, че не трябва да се изпуска моментът чрез нашите близки да се изпра­тят устни указания за действия. И го направи: указанията бяха нашите близки, членовете ни на свобода трябва обезателно и най-активно да се влеят и работят в неформалните организации, ако могат дори да ги „превземат”, оглавят. Не се съмняваше, че трябва да се организират и масови публични про­тестни прояви – стачки, демонстрации, но не и сабо­тажи, терористични акции. Категорично беше против тях, защото, както сам казваше, обикновените българи с нищо не са виновни, че да правим неща, от които невинни хора да пострадат. Спомням си, че през есента на 1988 г. до нас достигна информация, че ня­какви луди глави се готвели да вдигнат във въздуха далекопровода от СССР за България. Доган веднага направи всичко възможно това да спре веднага. Много се страху­ваше наши хора да не сторят някаква подобна глупост навън. Даваше указания всичко да е мирно, да се пишат протести срещу продължаващата асимилация на турците до всевъз­можни инстанции в страната и чужбина. И сам го правеше. Идеите ги имаше, но най-важното беше как трябва да стане това, самата органи­зация, а най-вече кога да стане. Кой е най-удобният момент?
Мисля, че беше някъде в края на април или към началото на май 1989 г. (Краят на март 1989 г. според документи от ДС – бел. съст.) От пре­сата и по наши канали научихме, че по инициатива на западните радиостан­ции и нефор­малните организации навън се провеждат много гладни стачки в знак на протест срещу „възраждането” и потъпканите права на турците. По този повод Ахмед ми сподели: „Това е недостатъчно, с това нищо няма да се постигне, трябва нещо по-голямо, разтърсващо”. И замисляйки се допълни: „Нужно е да се предизвикат бунтове и това трябва да стане дни преди конференцията в Париж. Трябва да действаме”.
Въпросът беше как да действаме, когато почти напълно бяхме изолирани от външ­ния свят. Имахме само по едно свиждане на три месеца и това беше единствената въз­можност в навечерието на Парижката среща да използваме на­шите близки за изпращане на нови инструкции за това какви действия трябва да се предприемат. И най-важното: единствената възможност чрез тях по таен канал да изпратим нашите не само устни нареждания за действия, но и писмени декла­рации.
Доган беше много подреден човек. Винаги степенуваше нещата по важ­ност. Така бе и сега. Степенуваха се неща по важност – първото нещо, което той смяташе, че трябва да се направи, беше до всички намиращи се в затворите чле­нове на организацията да се изпрати вест за намеренията ни във връзка с предс­тоящото събитие. След това те тряб­ваше да предадат нужната информация на близките си по време на свиждане, те да я занесат по всички краища на страната, където живееха компактни маси от етнически турци. До намиращите се на сво­бода наши членове и нашите близки трябваше да се раз­пореди да се заемат с организацията на демонстрациите и да са в челните ре­дици на про­тестиращите.
Доган сподели с мен, че ще напише декларация, която обезателно трябва да се из­кара по таен канал от затвора и да достигне в Париж, да се прочете пред конференцията по правата на човека. Поех ангажимента да измисля начин да из­карам навън деклараци­ята, а и всяка друга написана на хартия информация. Поех този ангажимент, защото вече имах идея, бях го измислил. Останалото беше лесно – по време на свижданията както и друг път щяхме да кажем на нашите близки, а те да предадат на роднините на другите затворници и т. н., да занесат информацията и инструкциите устно. Другото беше по-трудно. Но винаги има начин и го измислих.
Не искахме да има провал, затова нямаше как да не прибегнем до помощта на криминалните. Спряхме се на Валентин[2] (Мами). Съгласи се да ни помогне. Обяви гладна стачка. Беше добър имитатор и след едноседмично гладуване се направи на „много” бо­лен. След една седмица го изпратиха на лечение в Со­фийския затвор. В лечебницата имаше наши доктори – турци и чрез тях той нап­рави връзка с другите политически затворници да им се съобщи датата, на която ще започнем нашият протест – групова гладна стачка, а също и датата за демонс­трациите навсякъде, където преобладаваха турците. Те също трябваше да ги ка­жат на близките си по време на свиждане.
Шефът мислеше демонстрациите да станат на 24 май, но реши да не е на празника, защото ще настроим обикновените българи, които както се спомена не са виновни за нашето положение и при това уважават много този празник. Имаше опасност пропаган­дата да се възползва от това и да каже, че сме омаска­рили най-светия български празник. Нашият пратеник свърши добре своята ра­бота. Моите съкилийници също предаваха ус­тно инструкцията на своите близки, а те на близки от другите затвори и така стигна и до тях, почти навсякъде където трябва. По-сложно беше с писмените материали. Деклара­цията за Парижката конференция трябваше да излезе и се размножи. И за това беше из­ползвана май­ката на Янко Янков.[3] Тя я изнесе и предала успешно в американското посол­с­тво. След излизането от затвора научихме, че е стигнала до конференцията и че­тена още в първите й дни. Само с Неджметин Хак бяхме посветени и имахме за задача да органи­зираме изнасянето и на декларациите до Държавния съвет и Комисията по правата на човека на Константин Телалов. Решихме на една и съща дата да направим свиждане и жена му да я вземе от моята съпруга. Беше към средата на май 1989 г. На тях предадохме устно инструкцията близките и намиращите се на свобода членове на организацията да започнат подготовка за масови демонстра­ции срещу асимилацията от 25 май 1989 г., какви да бъдат лозунгите и исканията за връщане на имената и правата.
Както парижката, и декларациите до Държавния съвет, т. е. до Тодор Жив­ков и Комисията за правата бяха написани на пелюр (тънка прозрачна хартия – бел. съст.). Сложихме ги в пластмасови купички с двоен капак, с които ни бяха до­несли храна. Празните съдове от предишното свиждане ги връщахме на всяко следващо свиждане. Беше масова практика и нямаше опасност да се усъмнят. Три купички една в друга, сложени в лас­тична мрежичка – празни. Не се виж­даше, защото изрязахме бяла хартия, която сло­жихме под декларацията и не се виждаше... И така изнесохме както парижката, така и тези декларации – чрез мо­ята жена трябваше да се дадат на съпругата на Неджметин Хак, инструктирана от него да осигури напечатването, размножаването и ги изпрати нався­къде, където беше нужно.
Всичко се разви успешно. (Разказ за избухването на протеста в гр. Джебел – бел. съст.)
Както бяхме планирали, на 25 май 1989 г., под ръководството на Доган обявихме писмено пред затворническата управа, че обявяваме гладна стачка и отказ от работа. Вече знаехме, че по същото време навън се провеждаха много гладни стачки, организирани от неформалните сдружения. По наша инструкция стачки обявиха и политическите затворници в другите затвори. Нас специално ни подкрепиха всичките криминални, ко­ито също обявиха стачка и не отидоха на работа. Цеховете на затвора спряха. Навсякъде вреше и кипеше. Вече имахме и информация за това какво се случва навън. Никога не можах да разбера откъде, но усещах, че Доган си имаше и свои много сигурни източници да се информира. От него научавахме всичко. Знаеше всичко. Така научихме, че се е избързало, че от 19 май на ня­кои места са се провели митинги на нашите сънародници. Знаехме, че такива е имало и през следващите дни, че е имало много жертви, че в деня, в който обя­вихме гладната стачка, в цялата страна се провеждат масови демонстрации на турците. Бяхме изненадани, недоумявахме кой ги е наредил, как са избухнали, защото нашето очакване беше да започнат на 25 май, веднага след празника. Явно нещо се беше объркало. По-късно научихме, че нашите хора не издържали, положението станало тол­кова нетърпимо, че повече не можели да чакат и на своя глава призовали да се почне та каквото става – да става.
Един надзирател набързо ни извести, че навън е страшно: „Война, Меди, истинска война! Вашите хора яко са се разбунтували, армията, милицията и за­паса са вдигнати. Имало, казват и много убити! Казват, че искали автономия, към Турция да се присъеди­нят.”
Не му вярвахме за автономията и присъединяването, но другото много ни смути, най-вече, че имало много жертви. Успокоихме се едва, когато от телеви­зията чухме речта на Живков, с която призоваваше Турция да отвори границата. Разбрахме, че вече сме постигнали целта си. „Те се предадоха, всичко свърши” – такъв беше коментара на Ах­мед.
Беше 29 май 1989 г. Спряхме стачката на другия ден - 30 май по нареждане на До­ган, който смяташе, че сме постигнали целта си. Бяха го викали и на упра­вата беше зая­вил същото, че спираме да гладуваме, защото вече сме постигнали целта си.
Десетина дни след прекратяването на стачката и изявлението на Тодор Живков видяхме по време на работа в цеха как извеждат Ахмед навън. Помис­лихме, че нещо лошо се случва. Не знаехме къде са го отвели. След два часа мен, Неджметин Хак, Сюлейман и Тефик ни извикаха при началника на затвора. За­почнаха да ни разпитват за декларациите, кой ги е написал, как са изнесени. Ед­ната, мисля до Комисията по правата на човека на Константин Телалов, беше подписана и от нас, затова ни питаха. Вечерта като се прибрахме, разбрахме, че Ахмед го няма в затвора, че е изкаран навън, но къде - не знаехме. Неджметин Хак нещо се беше провинил по време на разпита и го бяха нати­кали в карцера. На следващия ден всички демонстративно се отказахме от работа докато не бъ­дем информирани къде е нашият водач. На другия ден пак ни извикаха, този път при следовател, който ни информира, че е започнало следствие срещу нас като организа­тори на бунтовете. Интересуваха се най-вече как са били изне­сени протестните писма извън затвора. По-късно научих, че в Париж е прочетена нашата декларация, по-точно написаната от Доган. Моите близки вече бяха в Турция. На другите също. За тях вече нямаше опасност. Всеки от нас казваше, че той чрез своите близки ги е изнесъл. Лично мен следователят ме заплашваше, че вместо жена ми аз ще излежа и нейната при­съда.
За да продължим работата, ни информираха, че Доган е на следствие в Со­фия, на „Развигор” като обвиняем за демонстрациите. Също, че едновременно с него и на нас се води следствие и че ще бъдем обвинени за съучастие в организа­цията на протестите. Около десетина дни всеки ден по два часа давахме показа­ния. Повтаряхме все едно и също. Навън беше започнала „голямата екскурзия”. Ахмед се върна в затвора след повече от месец, но не го допуснаха до нас, а го изолираха в друга отделна и далеч от нас малка килия. Явно, много се стра­хуваха от него. Спомням си, че го наказаха заради мен, защото успях да осъщес­твя контакт с него, което се таксуваше като голямо провинение – нару­шаване на изолацията. Четоха ни заповедите пред всички. Беше все пак леко – само „мъм­рене”. По-късно, когато изолацията му беше отменена, от него научих за преби­ваването му в следствието и как са искали да научат подробности за организаци­ята на протестите. Сподели, че са го накарали да подпише предупредителен про­токол, че повече няма да прави конспирации. „Подписах им, но добавих, че това ще е само при положе­ние, че отменят „възродителния процес” и върнат правата на турците, заявих им, че с нищо не могат да ме накарат да се откажа от борбата” – ми каза той. И сега помня разка­зът му, че не е пропуснал още да им каже: „Ви­дяхте ли, че се оказах прав. Когато ви пре­дупреждавах, че това [смяната на име­ната на турците – бел. съст.] не трябва в никакъв случай да го правите, не ме пос­лушахте, не ми вярвахте. Казах ви, че ще си счупите гла­вите, ще се провалите рано или късно, че от турчин българин не става. Провалихте се! Ето ви сега ре­зултатите от глупавата ви политика и не мен обвинявайте за това. Берете си пло­довете”.
Сподели още, че били научили отнякъде за организацията на протестите, но само в Търговище. Не посмяха да го съдят, страхуваха се от него, а и вече беше 1989, когато щеше да им е трудно да осъдят който и да било от дисиден­тите. А за мен Доган бе най-голям, номер първи в списъка.
Минаха се още няколко месеца. От вестниците научавахме новините за изселвани­ята, а в неделя ни позволяваха да гледаме и канал 1 на БНТ – цял ден. От новините нау­чихме за падането на Тодор Живков. Беше голяма радост, но не толкова заради неговото падане, то и без това щеше да стане, а най-вече заради надеждата, че новото партийно и държавно ръководство ще предприеме друга политика, ще отмени „възродителния про­цес” и ще ни върне правата. И още, че ще има амнистия. Очаквахме амнистия, но това не се случваше. Навън продължаваше да ври и кипи, а ние продължаваме да сме в затвора невинни вече три години, че и повече.
Един ден, беше около средата на декември, се събрахме и Доган каза, че от утре трябва да прекратим работа и обявим стачка. „Няма какво да губим, повече няма какво да правим тук. Трябва да излезем навън, където ни чака много работа, да довършим започ­натото, предвиденото в нашата програма, да възстановим движението, да се организи­раме и извоюваме правата си, полагащите ни се мал­цинствени права” – затова трябвало според него да гладуваме, струвало си. Под­крепихме го. Веднага внесохме писмени уве­домления, с които искахме да ни изолират. Стачката ни беше в знак на протест срещу продължаващата асимила­ция и поради това, че продължаваха да ни държат невинни в затвора. Стачката ни успя. На 22 декември 1989 г. с указ на Държавния съвет Петър Мла­денов ни амнистира. Още същия ден бяхме на свобода.
Аз съм един от основателите на ДПС. (Разказва за създаването на ДПС – бел. съст.)
 
Гр. София, септември 2009 година (п) Исмет Исмаил Исмаил
 
Личен архив на автора, копие.




[1] Предоставено за публикуване от Исмет Исмаил Исмаил. Оригиналът се съхранява в личния му архив. Публикува се само онази част от спомените, която се отнася за дейността на Ахмед Доган в затворите в Стара Загора и Пазарджик. Текста на спомените виж в: Веселин Ангелов. Секретно! Протестните акции на турците в България (януари - май 1989), До­кументи, второ преработено и допълнено издание, с. 120-131

 

 


[2]Валентин Димитров от затвора Пазарджик е споделил пред наш източник, че иска среща с лишения от свобода Янко Янков, за да предаде нещо от лишения от свобода с възстановено име Меди Доганов, а именно:” – виж самия документ „Информация относно: Получени по-характерни сигнали по линия на ДС в отдел "Затвори" - МВР през м. май 1989 година”.

:


[3] Това е единственото място, където Исмаилов допуска известна неточност. Освен чрез майката на Янко Янков отвореното писмо на Ахмед Доган до Парижката срещу за правата на човека е било изнесено и от съпругата на Неджметин Хак - Рени Хаджиева (Ръфкие Али) по начина, за който Исмаилов разказва в спомените си. Тя от своя страна също се е погрижила да бъде изнесено зад граница и стигне до своето предназначение. Направено било, за да бъдат сигурни, че по единия или другия начин тя ще бъде изнесена и ще стигне до Париж. „През м. април 1989 г. обв. Хаджиева се срещала и разговаряла по тези въпроси с обв. Невен Емилов Миленов. Запознала го с писмените материали от затвора и той се ангажирал с изнасянето им в Турция, Канада и Франция. Миленов се съгласил да обяви гладна стачка и привлякъл по ука­зания на Хаджиева към такава проява и други лица от община Крушари. След като изпратил пис­мените материали в чужбина уведомил за това Хаджиева - по-подробно виж док. Обвинителен акт срещу организаторите на майските протестни демонст­рации на турците в България по нареждане на нелегалното ръководство на ТНОДБ в Пазарджишкия затвор начело с Ахмед Доган, Толбухин, 21.VІІІ.1989 г.

.

 
 
 
№ 58
Разказ на Неджметин Хак[1]
 
[Един от учредителите на Турското националноосвободително движение в Бъл­гария заедно с Ахмед Доган и др. – виж по-подробно: Ангелов, Веселин. Борба без оръ­жие. Турско националноосвободително движение…, цит. сб.]
 
[…] В зат­вора под ръководството на нашия лидер Ахмед Доган не се отка­захме от справедливата си борба. Чрез близките си, които идваха на свиждане, тайно изнесохме нашето дело навън. Успяхме да се свържем с другарите си от другите затвори. През яну­ари 1989 година, само за една нощ, 26 души мои сърат­ници от Старозагорския затвор бяха разпръснати в другите затвори. Аз от 29 де­кември 1986 година бях в Пазарджишкия затвор, който беше извес­тен като най-лошия в страната. И Ахмед Доган го преместиха тук от Стара Загора. От тук До­ган изпрати Декларация до Парижката конференция за сигур­ност и сътрудничес­тво в Европа. Изпратихме и протести до Държав­ния съвет на тога­вашната НР България, лично до Тодор Живков и казион­ната му правозащитна орга­низа­ция. Обявихме гладна стачка на политичес­ките затворници. По инициатива на не­фор­малните сдружения в страната започнаха повсеместни гладни стачки в цялата страна. Нашите членове в нелегалност масово се включиха в подкрепа дейността на неформалните сдружения, в гладните стачки. По инструкции на ръководст­вото от затвора до чле­новете на движението, които бяха на свобода, бяха органи­зирани и от 19 май 1989 година започнаха митинги, демонстрации и шествия. (Подч. от съст.)
След най-масовата мирна демонстрация в село Каолиново на 20 май 1989 година, където участваха 5000 души, имаше и жертви. Една сутрин в 7 часа ме взеха от килията в Пазарджишкия затвор, сложиха ми белезници и ме отведоха в една голяма стая, в която вече бяха седнали началникът на затвора и 15-ина висши офицери. На стената срещу мен в позлатена рамка беше портретът на шефа на чекистите – железния Феликс Едмундович Дзерджински – човекът, който всявал страх със своя „хладен ум” и с безкомпромисните си действия, из­вестен със своето безстрашие, един кръво­жаден убиец и стожер на репре­сивната система. Попитаха ме дали имам някаква връзка с гладните стачки и мирните демонстрации. Очите ми сле­дяха написаното под портрета. Смело и високо вдигнах за­копчаните ми с белезници ръце и на висок глас им отговорих: „Както е казал Дзерджински – и моето сърце е неопетнено, съвестта ми е спокойна, ръ­цете ми са чисти! Вие мо­жете ли да изречете същите думи? И вие вдигнете ви­соко ръцете си като мен да ви видя! Страхувате се да ги вдигнете, нали! Защото под нок­тите ви има следи от нашата кръв!” В Държавна сигурност разбират кой всъщност е организирал протестите и в началото на юни 1989 г. от затвора в Па­зарджик Ахмед Доган бе закаран за разследване в Главно следствено уп­равление.
Това мое поведение ги възмути безкрайно и незабавно бях натикан в кар­цера. Во­лята и силата на нацията излезе на преден план. От това подобно на вул­кан кипване на народното недоволство тоталитарният режим се уп­лаши и спасе­ние от ситуацията на­мери в отварянето на границата с Турция.
На 22 декември 1989 година бяхме амнистирани като политически затвор­ници. (Разказва за създаването на ДПС – бел. съст. Пълния текст на спомените виж в: Веселин Ангелов. Секретно! Протестните акции на турците в България (януари-май 1989)… цит. сб.; Веселин Ангелов. Лично! Строго секретно! Държавна сигурност срещу неформалните организации…, цит. сб.)
 




[1]Публикувано в: Сахлим Карамустафа, Съпротивата на бъл­гарс­ките турци срещу насилствената асимилация (1960-1989), Разград, 2010, с. 108-112.
 
№ 59
Разказ на Мюлкие Руфи от град Тервел за организацията на протеста в село Безмер на 27 май 1989 г., арестуването, следствието, осъждането и лежането в Сливенския женски затвор[1]
 
[Родена на 28.ІV.1963 година. След завърш­ване на гимназия в град Тервел през 1980 година за­вършва учителския институт „Дочо Михайлов” в град Си­листра - специалност „История и география“ през 1986 година, учителка в село Коларци, Тервелска община – бел. съст.]
 
 „Баща ни Руфи Якуб (Карабахтлъ) беше авторитетен, честен и много ува­жаван учител в района. Той нищо не криеше от нас и всичко споделяше. Един ден ни посъветва: „Не се страхувайте. Световната общественост скоро ще научи за съществуването на тур­ското малцинство в България. Отчаянието води човека до депресия и смърт, а смелостта до победа”. Той ни възпита в дух на неприми­римост към трудностите, затова без колеба­ние ние трите сестри решихме да се борим за правата и свободите на турското малцинс­тво. Баща ни, дори от затвора, винаги ни насърчаваше, окуражаваше ни, че справедли­вата ни борба ще победи. Ние в никакъв случай не можехме да се лишим от харак­терните белези на турския етнос - език, име, култура и традиции.
Често ходехме в затвора на свиждане - да му вдъхнем кураж, а той по ба­щински ни съветваше да продължим без страх борбата. Ето защо ние - двете сес­три, без страх орга­низирахме големия митинг - шествие на 27 май 1989 година в село Безмер и бяхме в пър­вите редици. Когато шествието беше обкръжено от си­лите на реда и сигурността, ние поехме отговорността за организацията. Затова на 29 май пред изумените погледи на учениците и колегите ми аз - Мюлкие бях арестувана и закопчана с белезници. След това бях откарана вкъщи, където ми­лиционерите извършиха обиск пред очите на 4- годишния ми син и дъщеричката ми, която беше на година и половина. Едното ми дете остана в прегръдките на свекърва ми, а другото - на свекъра ми. След всичко това бях откарана в следст­вения арест в град Тервел. След­ствието продължи 4 месеца, а обвинителния акт ми връчиха на 20 септем­ври 1989 година. Делото се гледа при закрити врати и бях осъдена по член 273 и 325 от Наказателния кодекс на една година затвор при строг режим и бях настанена в женския затвор в град Сливен. Тези нечовешки същества ме подложиха на нечовешки мъки, най-голямата ми неописуема мъка беше по невръстните ми дечица. Нощно време ги сънувах до мен. Не пожелавам такава съдба на никому.
На 10 ноември 1989 година след 45 години диктатура комунистичес­кият режим рухна и новото правителство гласува обща амнистия за полити­ческите затворници на 17 декември 1989 година. На 22 декември баща ми и неговите съ­ратници бяха освободени, а аз научих радостната новина в зат­вора от телевизора. На 19 януари 1990 година и аз бях на свобода. Радостта ми беше неописуема. Баща ми и съпругът ми ме посрещнаха на портала. Принципът на великия Кемал Ататюрк - „В страната мир, в света мир” за мен вече беше факт.”
 
[Мюлкие Руфи не е единствената, която е осъдена и лежала в затвора за организация и участие в майските протести. По неокончателни данни по времето на т. нар. “голяма екскурзия” (юни-септември 1989 г.) в почти всички Областни следствени служби и в Главно следствено управление се провеждат около 50 следствени дела срещу нарочени като организатори на митингите. Част от тях са осъдени по споменатите по-горе членове от комунистическия наказателен кодекс и амнистирани през март 1990 г. след инициатива и органи­зирани от Ахмед Доган протести и настоявания на новосформиращите се структури на ДПС – бел. съст.]




[1]Публикувано в: Сахлим Карамустафа, Съпротивата на българските турци срещу насил­стве­ната асимилация (1960-1989), Разград, 2010, с. 135-136.

 
 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.