Джъстин Маккарти, Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)

Глава шеста

ПОСЛЕДНАТА ВОЙНА НА ИЗТОКА

Конфликтът между мюсюлмани и арменци в Османския Изток, който продължава стотици години, стига връхната си точка по време на Първата световна война. Там се водят две войни едновременно – между османската и руската армии и между общностите на арменци и мюсюлмани в Източeн Анадол и Южен Кавказ. По отношение на цивилните и военните жертви войните в Изтока, водени от 1914 до 1920 година, са сред най-жестоките в човешката история.[1] В резултат от османската немощ, руския империализъм, европейската обърканост и арменския войнстващ национализъм се стига до масово опустошение и погром. След войната градове като Ван, Битлис, Баязид и Ерзикан са превърнати в руини. Хиляди села са разрушени.[2] Милиони хора - и от двете воюващи страни - загиват. Арменците, тръгнали на бунт, за да си възстановят нацията, стават съветска република, в която не са господари на съдбата си. Турците, които в крайна сметка печелят войната, намират страната си в развалини.

ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА - ВОЕННИ ДЕЙСТВИЯ

Войната в Изтока започва на 2 ноември 1914 година, когато руските сили се придвижват на юг, за да завземат граничните райони на Бая зид, Дъядин и Каракилисе.[3] В края на месеца те са принудени да се оттеглят, но и малката османска част, която ги атакува близо до Батуми, също търпи неуспех. Катастрофалната инвазия на Енвер паша срещу Кавказ започва в края на декември 1914 година. До средата на януари 1915 година османските войски са разгромени, а три четвърти от войниците загиват. Пътят към Анадола е отворен от османските жертви. През пролетта руснаците напредват на юг; сравнително малко войски се изправят на пътя им.

На 13 и 14 април 1915 година арменските бунтовници превземат града Ван отвътре, обсадени от османските войски, които бързо са преместени от Битлис и руския фронт. Руснаците се възползват от бунта и срещу слабо отбраняваната османска граница изпращат въоръжени арменски доброволни отряди (приблизително 4000 арменци предимно от Кавказ), арменски партизански отряди (от Кавказ и Анадола) и една бригада казаци. До средата на май стигат до Ван и заплашват Битлис.[4] Когато османските военни отряди от обсадата на Ван се оттеглят, за да се концентрират върху отбраната на Битлис, руските войски влизат във Ван (31 май 1915 година). Там те са посрещнати от почти обезумялото местно арменско население. До края на юли обаче османската държава успява да мобилизира всичките си налични сили и принуждава арменци и руснаци да се изтегля от Ван и околностите му. Те напускат Ван на 4 август и се насочват на север, а след тях тръгва и цялото арменско население от окупираните територии.4

Турците не били в състояние да стигнат надалеч и успяват да запазят контрол само върху района на езерото Ван (т.е. Малазгирт, Ахлат и южните брегове на езерото Ван). Турците отново окупират онова, което е останало от града Ван. Ситуацията остава без промяна до края на 1915 година.

В първата година от войната турците са заети с потушаване на бунтове в Източен Анадол. Само бунтът във Ван се оказва успешен, но всички останали предизвикват огромни човешки жертви и нанасят значителни вреди на турските военни сили. Арменците в Зейтун – вечно разбунтувани срещу османското присъствие там – въстават през август 1914 година, преди началото на войната, негодувайки главно срещу наложената им военна повинност. Техният бунт е потушен в самото му начало, но през декември пламва отново с атаки срещу османската жандармерия. От този момент чак до изселването на арменците, което слага и края на техните бунтове, арменците в Зейтун водят партизанска война срещу Турция. През юни 1915 година Карахисари Шарки е завзет от арменски бунтовници. Те бързо са прогонени от града, но се барикадират в градската крепост, атакувана от турските войски.[5] Бързото арменско поражение е причина да няма многочислени мюсюлмански жертви в тази битка, но арменските чети в района на Карахисар нанасят непрекъснати атаки и убиват множество мюсюлмански селяни. На 29 септември 1915 година въстават арменски чети и местни арменски бунтовници в Урфа. Те завземат арменските квартали на града и водят битка с местните сили на жандармерията, много мюсюлмански къщи са опожарени, множество цивилни мюсюлмани са убити. При въстанието в Урфа османските войски се връщат в града, за да обезвредят бунтовниците, въоръжени с картечници. След разгрома на въстанието 2000 арменци под въоръжена охрана са пратени от Урфа в Мосул.[6]

Бунтовете в източните градове отекват и в други провинции на Османския Изток. Арменски бунтовници нападат мюсюлмански села, а в отговор биват атакувани арменските села, главно от кюрди.[7]

През януари 1916 година руската армия напредва и разгромява турците. До 19 януари руските войски са близо до Ерзурум, който пада на 16 февруари. Муш се предава същия ден, а Битлис на 3 март. На Черноморския фронт руснаците завземат Ризе на 8 март 1916 година, значително облекчени от контрола си върху Черно море. На 16 април турците са принудени да напуснат Трабзон. През юли руснаците напредват, завземайки на 17 юли Бейбурт, а на 25 юли Ерзинкан. Остатъкът от 1916 година преминава в „допочистване” на завладените територии. Единственият светъл момент за Турция е възвръщането на Муш и Битлис от Втора османска армия под командването на Мустафа Кемал паша през август 1916 година. По-късно обаче Битлис отново е превзет и загубен за Турция.

Няма никакво съмнение, че съветската революция спасява турците на изток. След революционните събития от февруари 1917 година някои руски войски вече дезертират,[8] а Октомврийската революция и успехът на болшевиките в Петроград бележи края на руската армия в Анадола. Руските офицери в Кавказ и Източен Анадол имат под командването си части, съставени предимно от офицери кавказци и войници, предимно арменци, т.е. хора, които не са с руско потекло.[9]

В края на 1917 година османските войски на Източния фронт се прегрупират. В началото на 1918 година нападат, а до края на март си възвръщат загубени от 1914 година насам територии. Те водят боеве срещу арменските сили, командвани от руснаци и арменци, както и срещу арменски партизански отряди. До април 1918 година турците завземат Батуми (14 април) и Карс (25 април), разширявайки границите на страната до онези от 1877 година.

Политически ситуацията в Кавказ след поражението на Русия е твърде динамична. Първо трите кавказки региона на Грузия, Армения и Азербайджан се обединяват в Транскавказка федерация, която остава вярна на Русия, макар и съставена от независими държави. Новата Транскавказка федерация се опитва да запази цялата анадолска територия в условията на разширяваща се Турция. Федерацията (официално независима, оповестена на 22 април 1918 година под името Транскавказка федеративна република) търси преговори с Турция, която налага съвършено неприемливи за арменци и грузинци условия. Грузинците си гарантират позициите, като се отцепват от Федерацията и влизат в съглашение с един от основните съюзници на Османската империя, Германия, която реално ги защитава от евентуална османска инвазия. Азерските турци от Република Азербайджан с готовност се присъединяват към своите братя по език и религия в Османската империя. Армения остава независима република, надявайки се на интервенция от страна на Алианса - главно Великобритания и Америка - като единствено спасение. Това не се случва - нито Англия, нито Америка оказват военна помощ на Армения.

След поражението на Османската империя в Първата световна война турските националистически сили успяват да се обединят под ръководството на Мустафа Кемал Ататюрк. Един от лейтенантите на Кемал от Източния фронт - Казим Карабекир – подновява атаките. В крайна сметка Република Турция си възвръща района на Карс - Ардахан, за който претендират арменците, отнет от Османската империя през 1878 година. Съветският съюз получава Кавказка Армения, Грузия и Азербайджан.

ИЗТОЧЕН АНАДОЛ  -  ВЪТРЕШНО ПОЛОЖЕНИЕ

Кюрдските племена

В последните десетилетия на Османската империя се наблюдава значително разширяване на османския контрол в Източен Анадол. Комуникационни линии и нови пътища довеждат османските административни власти до Ван, Диарбекир и други източни вилаети [провинции]. За първи път в съвременната история на Османската империя държавни служители са допуснати да влязат в някои отдалечени села на Изтока, за да направят преброяване на населението и регистрация за военна повинност.[10] Обновеният османски военен режим въвежда ред и законност, който продължава до Първата световна война, когато тези военни части се оттеглят.

Още в началото на Първата световна война османските войски са изтеглени от гарнизоните на Югоизточен и Централен Анадол и изпратени да се бият срещу Русия на кавказката граница. С малки изключения почти цялата жандармерия - полицията в източните селски райони - е организирана в жандармерийски отряди към армията и не изпълнява задължения по опазване на обществения ред.[11] Тези отряди са крайно необходими на фронта както заради техните бойни умения, така и заради познаването им на района. При отсъствието на жандармерия и в условията на умиращи османски войници на Кавказкия фронт кюрдските племена се оказват в благоприятна позиция да възобновят атаките си срещу мирното цивилно население.

Формално погледнато, кюрдите е трябвало да бъдат мобилизирани в османската армия, но на практика това рядко се случва. Установените някъде кюрдски селяни, както и кюрдите по източните градове стават част от армията, както останалите турци, с кюрдите от племената обаче това не се случва. За да мобилизират племенните кюрди, турците е трябвало първо да изпратят войски, които да ги локализират и заловят, което е практически невъзможно в разгара на войната. Множество кюрдски племена заемат, най-точно казано, неутрална позиция във войната и извличат лични облаги във всеки възможен момент. Някои от кюрдските племена дори се бият срещу турци във вилаета Ван и в района на Дерсим.[12] В Южен Ван е необходим цял жандармерийски батальон, за да потуши атаките на Бедирхани Абдюррезак, който се опитва да предизвика масово кюрдско въстание.[13] В началото на войната кюрди от Дерсим встъпват като доброволци в Османската армия, но бързо сменят позицията си, когато турците започват да търпят загуби. Те нападат османски конвои, убиват турски войници и плячкосват цели села по пътя си.[14] Повечето племенни кюрди, които привидно са се били на страната на османската армия по време на турската кампания в Персия през 1915 година,[15] дезертират и се включват в грабежите и убийствата, дело на кюрдските племена в района между езерата Ван и Урмиах.[16]

Турската държава разбира, че повечето племенни кюрди не са лоялни и надеждни граждани. Месец преди началото на войната правителството прави неуспешен опит да организира лоялна милиция и да събере оръжието, което се намира в кюрдски ръце, за да „съхрани лоялността на кюрдските и други мюсюлмански общности, които могат лесно да бъдат подведени заради пренебрежителното отношение към тях”, един типичен османски оправдателен евфемизъм за предателство.[17] В районите, завзети от Русия в Североизточен Анадол, кюрдите бързо се сговарят с руснаците въпреки тлеещата си неприязън към арменците. Кюрдите стават основна причина за множеството арменски жертви във войната, както и за убитите турци и уседнали кюрди, макар и в по-малка степен.

Арменската революция

Съвсем неслучайно арменското въстание в Източен Анадол избухва веднага, щом арменците разбират, че Османската империя тръгва на война. Преди Русия да обяви война на 2 ноември 1914 година, арменски четници започват да се организират във въоръжени отряди. Подготвяйки се за въстание, арменските бунтовници трупат огромни количества огнестрелно оръжие, осигурено им, или поне платено от руското правителство.[18] Първоначално то се съхранява в арменските села, надеждно скрито от османските власти, което говори за липса на всякакъв османски контрол в района преди войната. Например османските агенти установяват, че „при обиск, проведен от властите на хафикското село Тузласар вчера, са намерени и конфискувани 16 коша с оръжие, 20 бомби и един кош сини униформи”. Освен това арменските пушки се оказват по-добри от тези, раздавани в османската армия.[19] Държавните агенти намират огромни складове с оръжие в 10 села на областта Первари.[20] Още оръжейни складове са намерени, разпръснати из целия Изток. Значителни количества пушки и динамит са открити в района на Муш, Диарбекир и Сивас. От последващите събития обаче става ясно, че турците успяват да намерят само незначителна част от оръжието, което са натрупали арменските бунтовници. Със складираното оръжие за целите на очакваното въстание арменските граждани на Османската империя започват да се въоръжават и да се организират от двете страни на границата. Сформират отряди в граничната зона на Карс - Ардахан - Артвин (която е завзета от Турция през 1878 година), както и във вилаетите Ван, Ерзурум и Битлис.[21]

Веднага след обявяване на войната арменските бунтовници бързо се мобилизират. Анадолските арменци, които са се изселили в Русия, се връщат в Османската империя и повеждат партизански отряди.[22] Един такъв отряд от над хиляда души е организиран от бивш арменски депутат в Османския парламент - Гаро Пастирмаджян (Армен Гаро).[23] Известни партизански водачи като Андраник, който оглавява арменския бунт от 1895 година, организират анадолските бунтовници и събират хиляди нови попълнения, включително и арменци от Иран.[24] В руската част на Кавказ партия Дашнак привлича партизански банди, които навлизат в Османската империя.[25] Те събират както руски, така и турски арменци, макар и за самите партизани подобно разделение да е съвсем лишено от смисъл.

Арменските партизански чети минават през арменски села, привличайки нови хора в редовете си, помагат или принуждават арменците (зависи как се тълкува поведението им) да мигрират към райони, които са под руски контрол.[26] Към четническите отряди се присъединяват голям брой дезертьори от османската армия, които формират партизански/разбойнически банди в Анадола и тръгват към Кавказ, за да се слеят с руските и арменските сили, които са в процес на подготовка.[27] Започва мащабна вътрешна миграция; арменци и мюсюлмани, които живеят заедно в села със смесено население, се заселват в чисто арменски или чисто мюсюлмански села. Настава голямо преселение съответно към руски или османски територии.[28] Между шест и осем хиляди арменски партизани, предимно от Муш, Ван и Битлис, се събират в района на Кагизман, където биват организирани и обучени от руснаците.[29] Друга група от приблизително 6000 анадолски арменци е подложена на обучение, а после и организирана в Игдир, за да формира поредния партизански отряд. Според османската армия около 30 000 въоръжени мъже от вилаета Сивас са се включили в арменските войски;[30] колкото и да е преувеличена цифрата, тя е показателна за дълго планирания бунт. Но най-успешната арменска съпротива действа в планинския район около Муса Даги, близо до Антакия, където около 5000 човека в продължение на 53 дни дават отпор на османските войски, след което се качват на един френски военен кораб.[31]

Първоначално са атакувани османските въоръжени отряди, пощенските пратки, жандармерийски постове и военните наборни служби в Муш, Шитак, Сушери, Зейтун, Алепо, Дьортиол и много други.[32] В районите на Решадие, Карчекан и Геваш са прекъснати телеграфните връзки още от декември 1914 година,[33] а по-късно това се случва и в целия Източен Анадол.[34] Между 500 и 600 арменски бунтовници окупират манастира Теке и водят цял ден кървава и решителна битка с османските войски и жандармерия, а през нощта успяват да им избягат.[35] Битки между бунтовниците и османската полиция се водят и по улиците на Зейтун.[36] В Диарбекир се събират арменски селяни с арменски дезертьори и сформират отряди, за да нападат мюсюлмански села и да атакуват османските войски.[37] Беззащитните мюсюлмански села са ограбени, мюсюлманските селяни са избити, макар че човешките жертви от това време са несравними с онези, дадени по-късно, за да бъдат прогонени мюсюлманите от Изтока.[38]

Арменските планове за завземане на източните градове се реализират веднага след началото на войната.[39] За да се разбере хронологията на човешкото унищожение в региона - и от двете страни – трябва да се знае, че както тези, така и други бунтовнически действия започват далеч преди издаването на каквито и да било заповеди за депортиране на арменците. Бунтовете и атаките срещу османските сили във Ван, Зейтун, Муш, Решадие, Геваш и други градове настъпват преди османската заповед за депортиране (26 май 1915 г.) До май 1915 година Източен Анадол е вече в разгара на гражданска война.[40]

Войната между различните общности

Началото на Първата световна война съвпада с последната фаза от войната между различните общности, започнала през 20-те години на ХІХ век. Арменци и мюсюлмани в Кавказ враждуват помежду си в продължение на сто години, но жертвите на Първата световна война имат съвършено различно количествено и качествено измерение. И ако вътрешните вражди и убийства са били териториално ограничени, то събитията от световната война се разгръщат в целия Изток. В предишни времена масовите убийства се случват в границите, допускани от държавните власти. От 1915 година насетне ресурсът на държавата за поддържане на реда, така че да се сложи край на насилието, са изключително ограничени. Резултатът за арменското население е разрушителен, а обсъжданията по него са продължителни и многостранни. Тук ще разгледаме другата страна на убийственото уравнение - унищожаването на мюсюлманите.

Свидетелствата от оцелели мюсюлмани за арменските набези показват, че става въпрос за стара, исторически насадена вражда. Почти навсякъде присъства брутално насилие, както и физически мъчения преди убийствата. За разлика от жестокостта, упражнявана срещу мюсюлманите в Европа по време на Руско-турската война от 1877-1878 година и по време на Балканските войни, набезите на арменци срещу мюсюлманите от Изтока през Първата световна война са концентрирани по-скоро върху физическото унищожение на хората, отколкото върху принудителното им изселване.

В битките и кланетата участват три „страни”. Едната страна включва мюсюлманите – турци, кюрди и други – и османските въоръжени сили. Арменците, някои християни и руската армия са втората страна в сблъсъка. И накрая кюрдските племена – като цяло неутрални, но преследващи собствения си интерес - формират третата страна. Първите две страни са ръководени от хора, които страстно и разгорещено застъпват определена кауза и са твърдо решени да разгромят врага. Същевременно обаче множество цивилни арменци и мюсюлмани от градове и села са принуждавани да се присъединят към братята си по религия в една всеобща война. И тъй като са били убивани поради етническата си принадлежност - било то арменци или мюсюлмани - те е трябвало да се бият като мюсюлмани или арменци, за да се защитават. Началото на войната е белязано с нападения над цивилното население, което кара невинни хора от двете страни да се включат в кръвопролитни битки.

Ван

През март 1915 година във вилаета Ван избухва въстание. Арменските бунтовници се събират и организират. Арменските селяни влизат в града Ван. Пак арменски селяни атакуват мюсюлмански села, а кюрдските племена отвръщат с набези срещу арменски села.[41] На 20 април арменците във Ван откриват стрелба срещу полицейски участъци и мюсюлмански къщи.[42] Арменските бунтовници имат достатъчно укрито оръжие в града и околните села, за да осигурят въстанието, а според турците около 4000 арменци са влезли в града тогава.[43]

С напредването на арменците и разгрома, който нанасят върху османските полицейски сили, целият мюсюлмански квартал е опожарен, множество заловени мюсюлмани са избити. До 14 април градът се оказва в ръцете на арменци, макар и под обсадата на османски войски, които пристигат след падането на града. Арменците държат града отвътре, докато идват руските войски от Кавказ, когато на 17 май турците са принудени да отстъпят. (Турците си възвръщат остатъците от Ван на 22 юли 1915 година, но през следващия месец отново го губят под натиска на руските войски). Унищожението на мюсюлмани във Ван и околните села продължава. С малки изключения оцеляват само тези мюсюлмани, които успяват да се измъкнат от града, и то предимно онези, които бягат с османската армия. Там намират смъртта си ранени и болни османски войници, попаднали във Ван за лечение. Разрушени са Зеве, Моллах Касим, Шейх Кара, Шейх Айне, Зораяд Пакес,[44] Хидир, Амук, Аянс, Верандуз, Харавил, Деир, Зивана, Каркар[45] и много други села, чиито имена дори не са идентифицирани.

Набелязани за унищожение по политически причини са главно турските цивилни и религиозни водачи във Ван, както и техните семейства. Тази тактика сякаш следва един утвърден балкански модел – физическо унищожаване на онези, които организират опозицията – а това говори за планираност на действията. Така или иначе мюсюлманите във Ван са унищожени, далеч преди да се организират в каквато и да било съпротива, а нечовешките мъчения, на които са подложени бележити мюсюлмански граждани, очевидно са продукт на дълбока и силна омраза.[46] Всичко ислямско във Ван е разрушено. С изключение на три антични сгради всички джамии са опожарени или сринати със земята. Целият мюсюлмански квартал е разрушен. Когато арменците си свършват работата, а битката между турските и арменските въоръжени сили приключва, Ван прилича повече на древна руина, отколкото на град.[47] (В града остават само няколко сгради).

Когато турците опразват Ван мнозина от онези, които успяват да избягат, попадат в засада на арменски разбойнически банди по пътя. Приблизително 400 човека от една група биват убити между Ерчис и Адилкеваз.[48] Арменците убиват и около 300 евреи, които се опитват да избягат към Хаккари.[49] Други бегълци пък са прихванати от арменски банди и въоръжени арменски селяни, които нападат всеки мюсюлманин, който им се изпречи на пътя.

Историите, разказвани от мюсюлмански селяни, са все едни и същи. Когато арменци нападат чисто мюсюлмански села или поселения с мюсюлмани, последните тръгват да бягат с всичкото си движимо имущество, което могат да носят. Арменските банди по пътищата първо ограбвали тях, след това изнасилвали жените и убивали повечето мъже. Често, но невинаги били убивани също жените и децата. Оцелелите били оставяни да продължат пътя си, необезпокоявани от никого, но без храна и подходящо облекло. Тези хора не били в състояние да се защитават нито по домовете си, нито на пътя, защото повечето млади мъже мюсюлмани били призовани за задължителна военна служба - с изключение на много младите, много възрастните и жените. Същевременно обаче в арменските отряди влизали млади, здрави и силни мъже, които или никога не са били в армията, или са дезертирали от османската армия, или пък са се преселили от Кавказ.[50]

Следва кратък пасаж от разказ на очевидец във вилаета Ван, намерил убежище в Мамуретюлазиз:

[Абди и Решид Мола] След евакуацията на Геваш и Ван смесена група от казаци и арменци - 500 яки мъже, предвождани от арменците Хаджо, Кечич-Серкиз, Оник, Мако, Парсо от село Таб, нападнаха село Кархар в Геваш. Те откриха огън по къщите, убиха мъжете и децата и оскверниха така жестоко жените, че много от тях умряха. Само няколко десетки селяни успяха да избягат, макар и с много трудности.

[Юсуф Кенан и Абдул Хаким] На 5 август миналата година [1915] банда руснаци и арменци от Геваш и Чатак нападнаха Мукуш. Онези, които можеха сами да се спасяват, избягаха, оставяйки зад себе си всички вещи и цялото си имущество. Безпомощните - жени, деца и възрастни хора - бяха избити до крак. Сред бандата можеха да бъдат разпознати Крикор от Паре, директорът на училището Гарабет, Вахан и Артън от Кинекай, Кеворк от Мукуш, Минто Семпат, Хаястан, ковачът Наро, Качик, Мухик Дикран и Бедрос. Тези бандити нападаха предимно жени и ги обезчестяваха по най-ужасен начин.

[Али, син на Халид и Салих от Серир] Всички жители на арменските села Суртенин, Варшеканс, Мезреа и Парс атакуваха Серир рано сутринта. Оцеляха петнайсетина от всички 60 мъже - останалите бяха избити, жените бяха отвлечени, а къщите им - ограбени.

[Бехлул, син на Саад и Махмуд, син на Кутас, първенци на селото Сукан] Населението на Сукан наброяваше 680 души. Една нощ русо-арменци нападнаха селото. Никой не можеше да ги спре, защото мюсюлманите не бяха въоръжени. Екзекуторите откриха огън по къщите, множество жени и деца бяха посечени от сабите на казаци и от кинжалите на бунтовници. На зазоряване събираха оцелелите от предишната нощ. Момичетата и младите жени биваха откарвани в неизвестна посока. Към обед подпалиха и убежището, където се бяха приютили селяните. Като по чудо едва двадесет и един успяха да се спасят от касапницата. [Следва списък на разпознатите лица сред арменските нападатели.]

[Шеих Енвер и Мола Решид, религиозни водачи от Алан] Чуло се, че към селото напредва кавалерия от 100 войника и мощен въоръжен отряд и хората побягнали. Но на жителите на арменските села Бело, Танкас, Азерко и Перонс преграждат пътя им и отвличат жените. Руският отряд влиза в селото и подпалва всички къщи. Онези, които не можели да ходят - болни, възрастни, деца - били милостиво убити. Казаците се нахвърлят върху всеки, който се опитва да бяга. Малцина само се спасяват от кървавата разправа.[51]

Както проличава от по-горните текстове, мюсюлманските селяни разпознават казаците като част от арменските банди, които нападат селата им и изтребват населението. При все това е трудно да се каже дали конкретните споменати банди са били наистина преден отряд на руската армия, в който са използвани арменски водачи и арменски банди като „ударни групи”, или казаците са действали зад османската линия с арменските банди. И в двата случая има основания да се мисли, че поне в някои масови погроми и кланета на мюсюлмански селяни и бежанци са участвали казаци.[52]

В същото време въстава Ван, арменските селяни от района на Первари[53] се събират и в продължение на три дни атакуват османската жандармерия. Всички мъже мюсюлмани от близките села са избити, а жените изнасилени и обезчестени.[54]

Битлис

През февруари 1916 година – точно преди руската офанзива срещу града – арменците от Битлис се вдигат на въстание срещу османлиите. Тогава започва масовото изтребление на мюсюлмани и продължава до първата руска окупация. Всички мюсюлмани – мъже, жени и деца - биват проследявани в града и избивани направо на улицата.[55] Селата биват разрушавани, а жителите им избивани от арменските партизани, действащи зад османските войски.[56] Пропуснатото от тях попада под атаката на арменските и казашките банди, действащи като преден отряд на настъпващата руска армия.[57]

По всичко личи, че са полагани специални грижи, за да бъдат избити специалните агенти на османското правителство, заловени в града.[58] Малцината мюсюлмани, избягали от разрушените села, не могат да кажат дали нападателите им са били арменци от Кавказ, или от Анадола – сякаш не е правена разлика между арменци и руснаци или между самите мюсюлмани.[59]

Когато османското правителство си връща за кратко Битлис, то изпраща една разследваща група, за да документира разрушенията. Арменците са опожарили Централната джамия, Голямата джамия и още 13 други джамии, а джамията в Хатуние била превърната в конюшня. Три дервишки светини са сринати със земята, както и четири религиозни колежа, четири празни гробници, училища, бани и много други сгради. Важни, знакови места в града - в това число полицейският участък, жандармерията, общински и областни административни сгради - са сринати до основи, разрушени са всички ключови мостове. Военни арсенали, търговски складове и такива за боеприпаси са напълно опожарени. Накратко, почти всичко значимо от религиозна, военна или гражданска гледна точка наред с повечето мюсюлмански къщи е унищожено.[60]

Провинцията

През февруари 1915 година започват набезите на арменци от вилаетите на Битлис и Ван срещу мюсюлманските селяни. Наред с останалите те нападат село Каяли (Мардин Санкаджи) например, където изнасилват младите жени и избиват селяните по улиците. Взимат неколцина затворници от селото и ги разстрелват на пътя; същото правят и с голям брой бежанци, които се опитват да напуснат района.[61] Османските власти намират 19 трупа сред руините на село Авран във вилаета Битлис.[62] За селата Меркеху и Иштуцу във вилаета Ван има следната статистика, която може да се окаже типична за повечето села в региона:

Убити в село Меркеху	41 мъже и 14 жени
Убити след изнасилване	4 жени
Убити в село Иштуцу	7 мъже и 4 жени
Изнасилени, но оставени живи	5 жени
Ранени	3 мъже и 2 жени[63]

Арменците в селските райони на вилаета Ван - като например Карчекан и Геваш, въстават през декември.[64] В целия Източен Анадол жандармерията е нападната от арменски селяни и организирани банди. Комуникационните линии са прекъснати, мюсюлманските селяни са подложени на терор и насилие.[65]

РУСНАЦИТЕ

Няма документални доказателства за това, че именно Русия и руснаци стоят зад първите арменски нападения. Принципно подобни действия от страна на Русия биха били съвършено излишни, защото по онова време е имало всички основания да се вярва, че арменците ще навлязат в османски територии. Независимо от това руснаците полагат всички старания да подпомогнат и ускорят арменското въстание, включително и чрез конфискуване оръжието на мюсюлманите в окупираните територии, разпределяйки го сред местните арменци. Най-облагодетелствани от арменските действия срещу турци са руснаците. Действията на арменските отряди и въоръжените арменски селяни позволяват на руснаците да освободят хора, които е можело да бъдат необходими в Анадола и Кавказ и да ги изпратят на западния руски фронт.

По отношение на рутинните военни действия анадолските арменски отряди са били най-ценни отвъд османската фронтова линия, прекъсвайки комуникационните пътища и участвайки в други „партизански” набези.[66] В кампанията от 1916 година те биват използвани като авангард на руската армия.[67] Арменците обаче се оказват много по-ценни за руската армия с действията си по задържане на османските войници далеч от фронта. Това е особено вярно за региони като Ван, Зейтун и Муса Даджи, където хиляди османски войници са ангажирани за справяне с мащабни бунтове на местното население. В момент, когато целия Източен Анадол е обхванат от въстания, турците са принудени да държат много войници далеч зад фронтовата линия, за да защитават местното население.[68]

Тези войници не могат да бъдат въвлечени в битки с руснаците. Така руснаците не само печелят арменски бойци на своя страна, но отнемат от османските сили на фронта – една изключително ценна комбинация от ползи.[69]

ОСМАНСКАТА РЕАКЦИЯ

Османският отговор на арменската революция е приблизително същият като този на другите правителства от ХХ век, които трябва да се справят с партизански войни: изолиране на партизанските групировки от местното население чрез отстраняване на поддръжниците им, т.е. на хората, които им оказват подкрепа. Турците са знаели, че арменските бунтовници получават сериозна подкрепа от селячеството и от арменското население в градовете на източните провинции, където лидерите на революцията получават прием и убежище. Затова и предприемат радикални мерки: принудително изселване на арменското население от реалните или потенциалните райони на военни действия. Първите заповеди излизат на 26 май 1915 година. Целта на принудителната миграция е да се ограничи концентрацията на арменци, които е трябвало да бъдат държани далеч от зоните на военни действия, както и далеч от важни стратегически обекти. Техните поселения е трябвало да бъдат разположени на не по-малко от 25 км от железопътни артерии. След заселването си арменците е трябвало да представляват не повече от 10% от населението в дадения регион.[70]

Намеренията на Истанбул са били ясни – да разселят арменското население с мирни средства. Единствените османски документи, които могат да бъдат верифицирани, показват загриженост – поне формална - за арменските емигранти. Прилаганите процедури се правят в Истанбул, след което се изпращат към провинциите. Те се отнасят до разпродажбата на собствеността, притежавана от емигрантите, до осигуряването на бежанците с аналогичен икономически статус на този, с който напускат, включват инструкции за опазване на здравето и хигиената, както и други подобни. Накратко казано, всичко изглежда прекрасно на хартия. Членове 1 и 3 от Правилника за преселване показват къде са проблемите:

Член 1. Транспортът на преселниците се осигурява от местните власти.

Член 3. Защитата на живота и собствеността на преселваните арменци по пътя им до новите места на заселване, техните нощувки и прехрана, както и почивките им по пътя се осигуряват от местните администрации по трасето. За неизпълнение на тези задължения отговорност носят държавните служители на всички нива в йерархията.[71]

Държавните служители, от които се очаква да контролират едно толкова мащабно движение на големи маси хора, са в партизански сблъсъци с арменските бунтовници и в конвенционална война с Русия. Те имат на свое разпореждане малка по численост войска за поддържане на реда. Оставащата жандармерия е съвършено недостатъчна, за да се справи с бунтовниците, още по-малко да опази арменските емигранти по пътя на тяхното преселение. Официалните османски власти в източните провинции трябва да избират между решението да изпратят конвои за охрана на арменските изселници или да оставят жандармерията по места, за да пази мюсюлманите (и самите тях) в собствената им юрисдикция. Едва ли обаче хората – като човешки същества - биха постъпили различно: те спасяват своите. Вероятно би им се сторило глупаво и безразсъдно да ангажират жандармерията с охрана на арменците, оставяйки се да бъдат атакувани от други арменци.[72]

По-адекватно би било защитата на арменците да бъде поета от централното правителство, но и то е в тежко положение като местните власти. Изпращането на редовна войска да охранява арменските конвои от изселници, би означавало да се откъсне армията от сражения с руснаци или арменци. Централното правителство няма никакво намерение да прави подобно нещо, но в интерес на истината то и не може да си го позволи. Османските управници не хранят илюзии за съдбата на мюсюлманите в случай, че бъде създадена арменска държава - Балканските войни са твърде красноречиви по отношение на това какво да се очаква. Нещо повече, съдбата на мюсюлманските бежанци по териториите, завладени от руснаци, помага да не се формират реалистични очаквания. Евентуална загуба на войната е най-сигурната гаранция за това, че събитията от Източна Анатолия ще се повторят, а изтеглянето на войските от бойното поле значително би повишило вероятността това да се случи. Поемането на подобен риск, за да бъдат защитени арменските емигранти, би било толкова безразсъдно от страна на централното правителство, колкото и насочването на ценна жандармерийска сила от страна на местните власти, за да ескортира арменските изселници.

Липсата на пълноценна защита открива пътя за онова, което следва. Някои османски служители проявяват алчност и започнат да крадат от онези, за които са натоварени да отговарят. Други пък - предимно от кавказките мюсюлмански групи, доскоро подлагани на подобни страдания - несъмнено виждат в положението на арменците възможност за реваншизъм. Местните жители - главно мюсюлмани и гръцки християни - натрупват богатства от собствеността и мизерията на арменските изселници, от които купуват земя и имоти в провинциите около Черно море.[73] Най-голямата опасност и причина за високата смъртност сред арменците идва от номадските племена, които нападат арменските конвои. Неколцината въоръжени, които обикновено придружават конвоя, не могат да предпазят хората от въоръжените, примерно, кюрдски атаки. Тези скитнически племена обикновено не участват в масово изтребление на арменски бежанци, но избиват мнозина от тях и се гаврят с жените им. Твърде вероятно е мащабните им кражби на основни средства за оцеляване да са причина за високата смъртност сред арменските изселници. Въпреки хранителните норми по закон, емигрантите получават много малко провизии. Скитническите племена крадат от тях и минималната им дажба, а резултатът е гладна смърт.

Някои османски чиновници са участвали лично в ограбването на арменци, понякога дори и в тяхното унищожение. Османското правителство установява този факт и изправя мнозина турци пред съда за антиарменските им действия. Камуран Гюрун открива документи, които свидетелстват за 1397 обвинени за антиарменски престъпления.[74] Неколцина дори са екзекутирани. Не е сигурно дали действията на тези служители - сами по себе си - са били основна причина за високата смъртност сред арменското население, както не е сигурно и това дали служителите, изправени по-късно от собственото им правителство пред съда за престъпления срещу арменци, е можело да бъдат по-загрижени за арменците, докато са били на служба.

Решението за принудително изселване на арменците е целесъобразно от военна гледна точка, но то довежда до крайно нежелани последици - множество съпътстващи проблеми и висока смъртност. Независимо от всичко е постигнат и желаният резултат: намаляват атаките от страна на арменските бунтовници в районите, контролирани от османското правителство. Лишени от подкрепата на местното население, партизаните не са в състояние да действат ефективно. Едва ли някога ще стане ясно дали подобно решение е било необходимо, за да се повлияе върху изхода от войната. В крайна сметка депортирането на арменци изважда на показ неспособността на османската държава да защити собствените си граждани - основна отговорност на всяка държава. Именно слабостта на османската държава я принуждава да избира между две групи граждани. Вината за гибелта на толкова много арменци по време на преселването им трябва да се сподели от османците, арменските бунтовници и техните поддръжници, както и от руснаците.

АРМЕНСКОТО ОТСТЪПЛЕНИЕ

Най-зловещото арменско изтребление на мюсюлмани, съпроводено с унищожение на мюсюлмански поселения, се случва на два пъти - в началото и в края на Първата световна война. Първият период започва с включването на Османската империя във войната и началото на организираната арменска съпротива срещу османците. Той завърша със завладяването на Източна Анатолия от руските войски през 1916 година. Вторият период започва от момента, когато руската армия се разпада или оттегля от Източна Анатолия и завършва с поражението на арменските войски, които изместват руснаците от терена.

За времето на самата война - периода, когато Източна Анатолия е окупирана от Русия, от средата на 1916 до средата на 1917 година – няма особено надеждни свидетелства за каквито и да било събития. Няма данни от османски разследвания както през ранния период, които да документират събития от периода на руската окупация. Отделни доклади говорят за мащабно унищожение на мюсюлмани, особено във вилаетите Ван и Битлис.[75] Големият брой мюсюлмански бежанци е основание да се смята, че условията са били тежки, но не толкова ужасни, колкото стават по-късно след оттеглянето на руската армия през 1917 година.

Руската революция предизвиква масово дезертиране на войници от анадолския фронт. Мобилизираните войници и част от офицерския състав просто напускат и се прибират по домовете си, плячкосвайки провизии (и всичко друго) от селата, през които минават.[76]

Руските власти в Източен Анадол отстъпват място на арменски войници и арменски банди, които формално са под контрола на Транскавказката федерация, а по-късно стават редовна войска на Република Армения. Територията, която владеят в Анадола, се простира от Ерзикан на изток до персийската граница, а на север до Трабзон и до границата с руска Армения. Жителите на мюсюлманските села са тежко засегнати от дезертиращите руски войници, които ограбват местното население, но арменците - наследили руските войски - ги подлагат на още по-тежки страдания. След като руснаците се изтеглят, арменците остават без никакъв контрол. Събитията от първия период на краткото арменско господство не се различават съществено от онова, което често се случва по онова време там - убийства на невъоръжени мюсюлмани от селата, отвличания на мюсюлмани, които никой повече не вижда, унищожение на мюсюлмански села и тържища, повсеместно плячкосване и насилие.[77]

Арменската жестокост в региона на Ерзикан и Карс трае сравнително кратко време. Османското правителство решава да използва военни части от резерва и след краха на руснаците атакува окупираните територии.[78] Въпреки сравнително добрата си екипировка с руски провизии и оръжие османските войски имат числено превъзходство над арменците. Османците атакуват с моралното оправдание, което им дават доскорошните безчинства спрямо мюсюлманското население от градове и села.[79] Арменските сили отстъпват хаотично. За тях става ясно, че каузата им е загубена – поне временно – и че турците отново ще завземат онова, за което арменците претендират и наричат Анадолска Армения. Затова решават да направят така, че при пристигането си турците да не намерят много. Само бързото напредване на османските войски спасява много мюсюлмани. Най-често загиват тези, до които войниците не могат да стигнат навреме.

Османците, а после и турските националисти, но най-вече османските и турските генерали националисти от източния фронт, внасят жалби срещу начина, по който са третирани мюсюлманите от страна на арменците. За турците остава неясно кой командва арменските военни части и под чий контрол са арменските партизани. Жалбите и свидетелствата за насилие първо били насочвани към руските командири, които привидно контролирали региона, а после към генералите,[80] под чието фактическо командване са силите на Транскавказката федерация. В действителност обаче това не са господарите на онези арменци, които са избивали мюсюлмани. Подценявайки случая, командващият на Трета османска армия в Североизточна Анатолия - Вехиб паша - пише: „Редовно уведомявах руското командване за тези зверства и жестокости и останах с впечатлението, че властите просто не съумяват да възстановят реда.”[81] Доколкото изобщо арменските партизани в Анадола докладват някому някъде, то това е Република Армения, която не питае добри чувства към мюсюлманите, нито пък възнамерява да се подчинява на османската воля.[82]

Вехиб паша получава докладите от първите военни отряди, влезли в градовете, освободени от арменско население, а после става свидетел, виждайки със собствените си очи онова, което става. В доклада си до военното командване в Истанбул той описва тъжната картина така:

Всички хора, способни да носят оръжие, са свикани и откарани в посока към Сарикамиш за строеж на път, а после - убити. Останалите са подлагани на мъчения и също са убити от арменци, след като руснаците се изтеглят; труповете са хвърляни в кладенците, изгаряни в къщите, ръгани с ножове и щитове, а вътрешностите им оставяни разпилени като в кланица, дробовете им - изтръгвани, а жените и девойките са окачвани да висят на косите си след ужасяващи гаври с тях. Неколцината оцелели от тези зверства - по-страшни от Великата инквизиция - остават в нищета, по-скоро ни живи, ни мъртви, ужасени, полудели, около 1500 човека в Ерзикан и 30 000 в Ерзурум. Хората остават без препитание и в пълна нищета, защото всичко им е отнето, а земята им остава необработена.

Населението оцелява благодарение на малкото останали след руснаците провизии. Селата около Ерзикан и Ерзурум са в най-тежко положение. Някои крайпътни села са изравнени със земята, камък върху камък не е оставен, а хората са избити до крак.[83]

Ерзикан

Събитията в Ерзикан започват в края на януари 1918 година. Регионът на Ерзикан се контролира от арменски войници, които са част от руската армия, под привидното командване на един французин на служба именно в руската армия - полковник Морел. Към тях се присъединяват арменски партизани, водени от някой си Мурат - партизански водач, родом от Сивас. Изтреблението на мюсюлманите е оставено в ръцете на арменските партизани. При първата си акция арменците задържат по-знатните мъже на мюсюлманската общност и ги екзекутират - някои публично, в града, други - в околностите му.[84] Останалите мюсюлмани биват избити накуп, мнозина - изгорени на площада, в казарми или в околните къщи. Стотици мюсюлмани са докарани от околните села в града, за да бъдат убити.[85] Намерението да бъдат изтребени колкото се може повече мюсюлмани, е очевидно от действията на арменските лидери[86] - същите действия биват предприети и на други места - които посещават околните села и заповядват на всички селяни да се съберат в града. Изпълнилите заповедта са убити.

Десет дни след началото на това масово изтребление османските войски навлизат в Ерзикан - напълно обезлюден: арменците го напускат, а мюсюлманите са избити. Османските войници крачат по път, осеян с трупове:

[Вехиб паша] Всички села по пътя от Чардакли-Богаз до Ерзикан бяха напълно разрушени, до такава степен, че и малката къщурка на някой селянин не е била пощадена. Дърветата във всички градини бяха отсечени, жителите на всички села бяха убити. Историята не познава такива зверства, каквито са причинени от арменците в Ерзикан. В продължение на три дена не можехме да правим нищо друго, освен да събираме телата на убитите мюсюлмани и да ги полагаме отстрани. Сред тези невинни жертви имаше бебета, мъж на деветдесет години, жени, нарязани на парчета.[87]

Според Вехиб паша повече от 1 000 къщи са разрушени.[88] Публичните сгради в Ерзикан са съборени, както и повечето частни домове на мюсюлмани. Понякога, като например в случая с военните казарми, разрушенията са част от масово убийство на мюсюлмани. Други - като например джамии и правителствени сгради - биват срутвани като символи на османската държавност или на ислямската религия. Мащабите на това унищожение говорят за неувереност у арменците, че могат да задържат Ерзикан, по-скоро точно за обратното - градът е сринат със земята, за да не бъде върнат обратно на врага. Ерзикан е в руини.[89] Османските войници, които влизат в града, разказват за ужасяващи сцени: „Ерзикан е сполетян от трагедия. Кладенците са пълни с трупове на мюсюлмани. Насечени тела, ръце, крака, глави все още се валят из градини и дворове.”[90] Триста и дванадесет непогребани тела са намерени от войниците;[91] шестстотин и шест изхвърлени в кладенци и канавки, а със сигурност броят на убитите е далеч по-голям. Съдбата на 650 мюсюлмани, които са изведени от града - уж за да строят път - си остава неизвестна.[92]

Байбурт

Събитията в Байбурт не се различават съществено от тези в Ерзикан. Както и в Ерзикан арменските партизани (с водач Аршак) събират всички хора от региона в града. Мюсюлманите обаче, разбрали за събитията[93] в Ерзикан, се скриват в планината. Байберт е разрушен от арменците, принудени да се оттеглят, преди османците да напреднат през 1918 година.

Напускайки района, арменските банди събират 250 мюсюлмани в местния затвор и ги убиват. Около 400 къщи в града са опожарени. Когато пристигат османските войски, те намират още 200 трупа - някои набързо погребани, други оставени на открито. Убити са над 600 мюсюлмани.[94]

Теркан

Градът Теркан е бил напълно разрушен от напускащите го арменци. Срутените сгради - много от тях взривени с динамит, оставен в руско хранилище за амуниции - са били пълни с трупове на мюсюлмани. Навлизайки в руините, османските войски изброяват седем хиляди тела само на убити деца. Останалите живи турци и османските военни части хвърлят вината за тази жестокост върху арменците. „Хората не са подлагани на страдания от страна на руснаците. Тези зверства и разрушения са дело на арменците след изтеглянето на руснаците.”[95]

Ерзурум

Позициите на турците в Ерзурум са сравнително добри – поне по сравнение с останалите региони на османския Изток - до момента, когато руснаците губят властта в града. С края на руското господство турците са подложени на унижение и неуважително отношение от страна на арменците, след това започват отвличания и грабежи, за да се стигне накрая до насилие и убийства. Турците биват нападани по улиците, но се чувстват малко по-защитени от скитащите арменски банди, когато са по домовете си.[96]

Последното масово избиване на мюсюлмани в Ерзурум започва на 10 февруари 1918 година. На този ден са задържани множество мюсюлмани под претекст, че са нужни хора за строеж на път, след което са ограбени и убити пред портите на Карс, които извеждат от града Ерзурум. В самия град са разбивани къщи, ограбвани и накрая опожарявани, а убитите са хиляди. Османските власти оценяват броя на жертвите на около 8 000 в града и околностите му.[97] Те описват Ерзурум като „град в руини”.[98]

Твърде възможно е спасението на Ерзурум от по-сериозни беди да се дължи на бързото напредване на османската армия. Когато османски военни части влизат в Ерзурум, те намират хиляди трупове, тела на убити от арменците мюсюлмани. Преди да превземат града отново, в периода между 12 и 20 март 1918 година, османските войници откриват 1127 тела на мъже, продължавайки издирванията и преброяването. Тези свидетелства се отнасят само за телата на мъже, открити в рамките на града през първите осем дни след превземането му, т. е. само за част от действително убитите.[99]

Селата

Естествено и селата не са пощадени от арменците. Капитан Рефик от Ерикан казва: „Всички села - от Грабзон до Ерзикан - са една купчина развалини.”[100] Макар и твърде преувеличено, това твърдение е показателно за състоянието на османските села след преминаването на арменци през тях. Сякаш по правило християнските поселения остават недокоснати, което съответства на свидетелствата от американски източници.[101]

Най-сериозни са разрушенията по линията на арменското изтегляне от Ерзикан до Ерзурум и от Трабзон до Ерурум, където по-късно и гръцки партизански отряди допринасят за последиците от тези събития. Според османски военни доклади в района на Ерзикан арменските партизани са опожарили 20 къщи, преди да навлязат в Йенилкьой и убиват 35 човека в Аскале.[102]

Бягайки от Хинис към Кьопрюкьой, арменците убиват всеки мюсюлманин, на когото се натъкват в селата по пътя.[103] Хранителните провизии са унищожени, а 400 мюсюлмани са обявени за изчезнали от града и околностите на Мамахатух (Теркан).[104] При изтеглянето си арменските банди правят бързи набези срещу мюсюлмански поселения, през които минават, и избиват всеки срещнат по пътя. Например една банда опожарява Тазегюл и убива 30 от жителите му; същото се случва и на друго село Йорени в областта.[105] Османското вътрешно министерство отчита също така и 36 убити мюсюлмани в Юсуфели, 150 в Ишпир и 85 в Кьопрюкьой. В Бадичиван са открити 200 убити и 385 ранени.[106]

Положението в селата на север от Ерзикан е аналогично на това в източните райони. По време на руската окупация населението е подложено на терор и страдания от страна на арменските отряди, но ситуацията се влошава, когато арменците започват да се изтеглят. Тогава не само са избивани хора и са разрушавани села, но и средствата за преживяване на оцелелите са били унищожавани. Техните овощни градини - отглеждани години наред, за да дават дърветата плод - са били изсечени.

Много малко остават незасегнатите мюсюлмани в районите, през които минават арменските военни части и партизански отряди. Мюсюлманите или бягат към планината, за да се скрият там, или биват убити. Журналист от едно австрийско издание - д-р Стефан Ешнание - който попада в района на военните действия, пише следното: „Всички села от Трабзон до Ерзикан и от Ерзикан до Ерзурум са разрушени и осеяни с мъртви тела на зверски убити турци. Сега съм в Ерзурум и гледката пред очите ми е ужасяваща. Почти целият град е разрушен. Вонята на разлагащи се трупове изпълва въздуха.”[107]

Мюсюлманските бежанци задръстват пътищата, където най-често биват атакувани и убивани, жените биват отвличани, а стоката им – конфискувана.[108]

Списъкът с мюсюлмански села, които са разрушени от арменците през последните месеци на Първата световна война, би бил дълъг, както и този на мюсюлманските жертви. Цели райони, особено по пътя за изтегляне на арменските войници, са напълно унищожени. Селата са опожарени и взривени с динамит, населението е изклано.

Начините за изтребление на хората са били различни. Например арменците убиват 50 мюсюлмани в Еркиниш, северно от Ерзурум. Провинциалният град Хасанкале е опожарен до основи; онези, които не могат да избягат, са убити.[109] В Сарлипазар, Акилисе и Инешил - близо до Ерзикан, арменците избиват до крак всички – бавно и методично, в продължение на много време.[110] Другаде, например в Кукуртлу, където се говори за 300 убити, арменците нахлуват в града и избиват всички мюсюлмани за един ден.[111]

След като мюсюлманските войски си връщат Източен Анадол от Армения, те стават свидетели на ужасяващи гледки. Те описват подробно видяното, а то е: „Арменците пленяват приблизително 500 мюсюлмани от Еркиниш, северно от Ерзурум, и ги убиват... В Хасанкале и околностите му мюсюлманите са убивани с куршуми, щикове и ножове... Арменците са се гаврили с жените, а някои са били отвлечени...”[112] След арменското изтегляне голяма част от Източен Анадол заприличва на гробище.

КИЛИКИЯ

Географското понятие Киликия е толкова неточно, колкото и много други използвани с годините, като например Палестина, Ар­мения или Кюрдистан. Нито едно от тях обаче не определя някакво административно деление, така че границите им остават само в съз­нанието на онези, които ги използват. Като цяло наименованието Киликия се отнася до османската територия, която включва Адана, санджака Мараш и прилежащите земи.

Когато започват преговорите за военните „трофеи”, Обедине­ните сили (Антантата) третират Киликия като северно продължение на Сирия и я дават на Франция. Според договора Сайкс-Пико от 1916 година между Англия и Франция, френската зона на влияние обхваща повечето османски провинции на Адана, северен Халеб, Диарбекир, Мамуретюлазис и Сиваш - територия, която включва градовете Адана, Ишкендерун, Мараш, Антеп, Мардин и Диарбекир. До края на войната обаче става ясно, че тази огромна площ не може да бъде контролирана от Франция. Претенциите остават само към Киликия.

Според примирието от Мудрос, с което Турция се приз­нава за победена във войната, съюзниците получават правото да окупират пристанища, да „окупират стратегически точки в случай на ситуация, която застрашава сигурността на съюзниците”, както и да окупират железопътната тунелна система Тиурус.[113] Нито една от тези клаузи (както и всяка друга от споразумението за примирие) не може да се интерпретира като легитимна окупация на Киликия от страна на Антантата, но французите не се чувстват ограничени от тях.

Според член 16 от Мудроското примирие всички османски сили - с изключение на „необходимите за поддържане на реда” - е трябвало да бъдат изтеглени от Киликия. Втора османска армия се изтегля бавно и към края на 1918 година стига до Позанти - в посока към Кония - оставяйки зад себе си само жандармерия като предста­вител на османските власти. Мястото на османските войски е заето от френските сили. Французите се оказват лошо организирани и ко­личествено малко, за да охраняват пълноценно Сирия, още по-малко - Киликия. Първоначално те са водени от офицери, които не проявя­ват интерес към мирно разрешаване на военни конфликти. Същест­вуват подозрения, че целта на френските офицери в Киликия – като например на полковник Бремонд - е била лично обогатяване чрез конфискация на имущество и набези срещу местното население.[114]

И нещо още по-лошо, малко са френските войници под френско ко­мандване, така че „френските” сили в Киликия са на практика коло­ниални войски с арменско попълнение, които само формално са под контрола на френски офицери. Първи проводници на френската окупация над Киликия са батальоните на Арменския легион.[115] Армен­ският легион – част от Френския легион в Ориента - се състои от четири батальона, чиято численост е приблизително 5 000 вой­ници и офицери,[116] които са приети на служба в Египет. Това са пре­димно арменски бежанци от Анадола, арменци от други части на Близкия Изток, както и арменци, дошли от Европа, та дори и от Америка. Първоначално целите на легиона са били ясни. Според високопоставени арменски служители легионерите не са събирани като за редовна френска армия, а като специална група за борба с турците (и само за това).[117]

Според френски източници обаче арменс­ките отряди са били недисциплинирани и са отказвали да из­пълняват заповедите на своите офицери. Едно е ясно: арменските войски са били под силното влияние на арменските революционни групи. Техните антимюсюлмански нагласи са били толкова силни, че влизат в битки дори с алжирските мюсюлмански въоръжени сили, които са под френски контрол.[118]

През ноември 1918 година Арменският легион се сражава срещу полицията в Бейрут, с което обърква французите. Веднага след събитията в Бейрут арменците са изпратени на север, за да оку­пират турски земи. В края на ноември те стигат до Ишкендерун (Александрия). Някои остават там, други - в края на декември - са изпратени да окупират вилаета Адана. След пристигането им започ­ват размирици в Ишкендерун, Байлан и Дьортйол. В района на Дьортйол арменското селячество се присъединява към арменските войници, за да нападат мюсюлмански села. Турските селяни се отп­равят към планините, а останалото от тях имущество е плячкосано от нахлулите там арменци.[119] Когато французите дават отпор на набе­зите срещу мюсюлмански домове, арменските войници в Байлан организират метеж. Други дезертират и се включват в групи, органи­зирани от легионери, местни арменци и арменски бежанци, които нападат Араб-Дерези и Кирик-Хайн (януари 1919).[120] При влизане в Ишкендерун арменският легион напада мюсюл­мански къщи под претекст, че се търсят арменски момичета, отвле­чени или взети в плен от турците.[121] Съществуват множество свиде­телства за групови изнасилвания и гавра с жени, за отвличания на млади момичета, някои от които дори с арменски произход.[122] По­добни събития се случват и във вилаета Адана винаги, когато там се появяват арменски войски. Османското правителство регистрира масово случаи, когато стрелбища и полигони са използвани като инструмент на окупационната политика. Убийството на турци е често срещано, макар че убийствата се оказват в далеч по-малки ма­щаби от всякакви други похвати, ако сравним съвременната ситуа­ция в Източен Анадол и Кавказ.[123]

Арменското селячество, завърна­лите се арменски бежанци и дезертиралите от Арменския легион се организират в партизански отряди (чети), които безчинстват и пляч­косват из целия окупиран район.[124] Турското население не може да се позове на закон и няма към кого да се обърне за помощ или подк­репа, тъй като цивилните власти, макар и теоретично под контрола на французи, са на практика в ръцете на арменци. Французите твър­дят, че те заедно с британците не са в състояние да ограничат армен­ските безчинства и да отговорят на турските жалби, които френският генерал Хамелин нарича „жалби за извършени престъпления, за вся­какви [арменски] ексцесии, които за съжаление най-често са и добре обосновани, срещу местното население (кражби, въоръжени нападе­ния, грабежи, убийства).”[125] 

Докато продължават атаките срещу турци, големи кохорти ар­менци се изнасят към Киликия.[126] Повечето от тях вероятно са били бежанци от различни части на Анадола, които преди това са били разселени или депортирани от отоманците. Френските и британските власти (англичаните поемат региона непосредствено след войната) подпомагат процеса на миграция. Осем хиляди арменци са изпра­тени с кораб в Мерсин;[127] много повече са тези, които пристигат в Киликия по сухоземни пътища. Към Киликия и други места, смятани за новите арменски земи, тръгват бежанци от различни части на Анадола, дори и арменци, идващи от региони като Кайзери, където са пребивавали по време на войната. Французите и англичаните вяр­ват, че омразата от периода на войната ще бъде забравена или поне приглушена, но се оказват категорично в дълбока грешка.

Окончателният край на Арменския легион настъпва едва след събитията, които започват на 16 февруари в Ишкендерун. Тогава арменци нападат френски войници мюсюлмани, вдигат се на бунт, опожаряват и плячкосват мюсюлмански къщи, убиват местни мю­сюлмани и причиняват нечувани загуби.[128] За разлика от действията им в Киликия тези на Арменския легион в Ишкендерун са осъщест­вени пред погледа на целия свят и карат Антантата да преосмисли използването на арменски войски. Британско-сирийското команд­ване, което продължава да държи контрол върху Сирия и Киликия, разпорежда незабавно изтегляне на арменските военни части и ги замества с редовна британска войска. Едно много сдържано обобще­ние на събитията в окупирана Киликия, направено от френски исто­рик, звучи така:

Два дена след колективния бунт в Александрета [арменските] батальони в Киликия бяха заменени от британски войски... В са­мата Киликия се наблюдават множество актове на крайна недис­циплинираност - кражби, насилие срещу турци, отвличане на млади момичета под претекст, че биват „спасявани”, пленяване със сила – крайно несъвместими с мисията на Легиона.[129]  

На практика арменските войски са разпуснати в периода между 18 февруари и 16 март 1919 година, след което се прегрупират в Адана, Мерсин и Хамидие, където безобразията им продължават още известно време.[130]

Независимо от експулсирането на Арменския легион ситуаци­ята в Киликия остава напрегната. Следвайки плановете на Антантата за разделяне на завладените територии между съюзниците, британс­ките гарнизони биват изтеглени и на тяхно място идват френски войници, предимно хора от колониалните владения в Сенегал и ар­менски спомагателни отряди. С това не са прекратени атаките срещу цивилни мюсюлмани, особено в източната част на Киликия, Мараш Санчак. Там вилнеят турски и арменски банди - всяка, ангажирана в изтребление на цивилни от противниковата група.[131]

Турските се­ляни – някои снабдени с френско оръжие - успяват да удържат на атаките от французи и арменци (местни, въоръжени от францу­зите).[132] В градове и села от Югоизтока френските въоръжени от­ряди и местните арменци опожаряват турски къщи, ограбват сгради, изнасилват мюсюлмански жени и убиват цивилно турско население. Оръжието на мюсюлманите е конфискувано и дадено на арменци. Независимо от това турците като група се оказват въоръжени и оказ­ват съпротива.[133] Събитията достигат кулминационната си точка през март 1920 година, когато турските въоръжени сили си връщат от французите Мараш.[134] В битките и кръвопролитните боеве, съпътс­тващи възвръщането на Мараш, загиват хиляди турци и ар­менци. Градът е напълно разрушен главно заради френските бом­бардировки и нарочните палежи. При изтеглянето си френските ко­лониални войски и арменците сриват до основи всички турски села по пътя си. По думите на британския Върховен комисар Бристол:

По-голямата част от войската беше комплектувана от френ­ски колониални бойци и от арменци. С напредването си, те опожа­ряват и разрушават множество турски села като наказателна мярка, а при изтеглянето си от Мараш правят същото на практика с всички останали турски поселения.[135] 

Повечето арменци от региона на Мараш се изселват заедно с французите, но мнозина остават, охранявани от турската армия. Ко­гато на власт в Мараш Санчак идват турските националисти, бунто­вете и масовите кланета буквално са прекратени.[136] В останалата част на Киликия обаче битката продължава, изтребването на мю­сюлмани продължава да плаши турските сили. Британски източници твърдят, че войските на турските националисти се въздържат от окупиране на Адана и Мерсин, защото се опасяват, че при евентуа­лен напредък от тяхна страна всички мюсюлмани в градовете ще бъдат убити от местните християни, повечето от които са въоръ­жени.[137]

Продължават битките между турци и французи, както и убийс­твата, причинени от арменци и турски банди. Така е докато накрая французите евакуират населението на Киликия през декември 1921 година, вземайки със себе си около 30 000 арменци. Наскоро след това и много бързо ги следват повечето арменци - почти цялото арменско население на Киликия.[138] С увеличаване броя на жертвите от френска страна французите де­монстрират все по-малко ангажираност към арменците и все по-малко желание да платят цената за това, арменското малцинство да поеме контрола върху Киликия. На практика те засилват критиките си към арменските действия в областта. Когато британците питат генерал Журад - френски командир - защо е отказал оръжие на ар­менците, обещали да го използват само за освобождаване на други арменци под обсада в Хацин (Дьортйол), той отговаря:

Преди време арменците получиха от нас оръжие, за да защи­тават своите поселения или да формират допълнителни отряди към френските войски в Киликия. И в двата случая арменците се въз­ползваха от ситуацията, за да се реваншират на турците, плячкос­вайки и опожарявайки селата им, избивайки мирно и невъоръжено мюсюлманско население.[139]

Присъствието на окупационни войски на Антантата и бързото организиране на турските мюсюлмани в Киликия не допуска съби­тията да се развият по начина, който се наблюдава в Ерзурум и Ер­зикан. Североизточен Анадол е окупиран от руснаци, но се контро­лира от арменците, които продължават масовото изтребление на мю­сюлмани. По време на войната Киликия е под контрола на отоман­ците, които съхраняват османските институции в района.

Веднага след появата на арменци в областта остатъчни части на османската армия заедно с османската жандармерия и с местни мюсюлмани, организират съпротивително движение. Подпомогнати от турските националисти, тези турци започват да противодействат първо на ар­менците, а след това и на французите. Макар и твърде слаби, за да победят французите, те правят окупацията на която и да било част от Източен Анадол толкова скъпа от страна на финансов ресурс и чо­вешки жертви, че Франция да не може или поне да не се реши да я поддържа.[140]

ЮЖЕН КАВКАЗ

Страданията на южнокавказките арменци по време и непосред­ствено след Първата световна война и особено гоненията на арменс­ките бежанци от Анадола са добре познати и описани в историчес­ките анали.[141] Гладът и болестите сред тях предизвикват висока смър­тност. Основна причина обаче за тази висока смъртност е по-скоро масовото бягство на арменци от османските войски в края на войната. Към общия брой на загиналите бежанци трябва да се при­бави и броят на убитите арменци, попаднали в ръцете на отмъсти­телни османски войници или на мюсюлмански селяни, които се зав­ръщат по селата и намират мъртви мюсюлманските си братя. Неиз­вестни за широката общественост остават страданията и жертвите, които понасят турците и останалите мюсюлмани в региона.

Историята на мюсюлманите в Кавказка Русия е тясно свързана с политическите и военните действия, последвали Руската револю­ция от 1917 година. Масовото унищожение на мюсюлмани в грани­ците на Руската империя започва след първата османска инвазия и разгрома в областта на Карс (1914–1915). Пример за тези събития е регистриран в района на Олту (част от Руската империя от 1878 г.). Руснаците предават Олту на османците през декември 1914 година, но бързо си го връщат през януари 1915 година. Следват на­падения срещу мюсюлмански села, сравними с тези в Източен Ана­дол,[142] но те са локализирани и до голяма степен контролирани от руснаците в крайграничните зони. Няма убедителни доказателства за статуса на мюсюлманите в Транскавказка Русия по време на вой­ната, когато се наблюдава известно затишие. Несъмнено тези хора са се чувствали по-сигурни през 1916 година, отколкото през 1917–1920 г.

През пролетта на 1917 година руската армия е подсилена и ус­пешно завладява Източен Анадол, готова да нахлуе в Диарбекир, Харпут и всички останали територии южно от Ирак. Руската рево­люция от февруари същата година обаче налага промени в плановете за провеждане на тази военна кампания. Слухът за Руската револю­ция плъзва сред войските в Анадола през пролетта и никой не се ос­мелява да предприеме някакви действия – нито войници, нито офи­цери – преди да е ясна новата политическа ситуация. И макар рус­ките войски в Анадола да удържат положението по-дълго от тези по западния фронт на Русия, те също започват масово да дезертират. След болшевишката революция (7 ноември 1917 г.) цялата руска войска е изтеглена. Остават няколко стотици руски офицери и кавказки войски предимно с арменско попълнение. Принципно това е войската на новосъздадената Транскавказка федерация, която включва Грузия, Армения и Азербайджан, но трите републики бързо се разделят, а войниците формират армията на Република Армения.

Войниците на Република Армения и обединените партизански отряди са изправени пред непреодолими трудности в периода 1917–1918 година. Без помощта на Русия арменците се оказват негодни във военно отношение да дадат ефективен отпор на османската ар­мия. Нещо повече, арменците са принудени да се самоорганизират, за да подпомогнат и защитят своите сънародници, които се включват в мащабна емиграционна вълна от различни провинции на Анадола. (След войната арменците в района на Анадола, контролиран преди това от Русия, имат всички основания да очакват кърваво отмъщение от местните мюсюлмани и завръщащите се мюсюлмански бежанци.) Военната немощ на арменците ги принуждава да се оттеглят към територии в руската част на Армения (предишната провинция Ере­ван и около нея). Те решават да гарантират, че поне една област ще бъде арменска - постигат го чрез прочистване на района, като уби­ват местните мюсюлмани или ги принуждават да напуснат домовете си. Същата съдба застига арменците от Азербайджан, макар и в по-малка степен. Бежанци преминават границата и в двете посоки.

До 1919 година повечето мюсюлмани от провинцията Ереван са убити или прогонени извън границите на Република Армения. Тези хора не напускат доброволно домовете си. Макар и мнозина да са изселени през пролетта на 1918 година (някои още от края на 1914 година), част от тях се връщат неколкократно с надеждата за по-спо­койна и благоприятна политическа обстановка. При всяко завръщане броят на изчезналите мюсюлмани става все по-голям, а броят на повторните емигранти - все по-малък. Никога не успяват да си вър­нат нивите обратно. Попадат сякаш в последната фаза на великото преселение на народите, започнало почти век по-рано. Когато ар­менските бежанци от Анадола се настаняват в Република Армения, те завземат земята на мюсюлманските бежанци, избиват мюсюлма­ните или ги прогонват извън Армения към Азербайджан.[143] През септември 1919 година там се оказва, че има около 150 000 оцелели мюсюлмански бежанци от Република Армения, които започват бързо да умират.[144] Мнозина от оцелелите са принудително изсел­вани към други региони за където се предлага незабавно убежище. Това са обикновено планински територии, които рядко могат да по­емат голям брой бежанци. Например бежанците от 22-те села на Ереванска област поемат към хълмистите земи на Ючтепе.[145] Не е възможно да се проследи съдбата на тези хора, но тя не е можело да бъде добра. Никой не знае какво се е случило с мюсюлманите, за­върнали се по земите си в района на Новобаязит. Има слухове, че са били избити. Малцината мюсюлмани, оцелели в границите на Ре­публика Армения, си остават в по-неблагоприятна позиция от бе­жанците, а и никой не протяга към тях ръка за помощ. Те остават без храна и зърно за посев, а поради множеството принудителни пресел­вания губят всичко, което някога са имали.[146]

В териториите под арменски контрол държавната машина е настроена да действа срещу и в ущърб на мюсюлманите. Например данъците за мюсюлманите се вдигат произволно и стават толкова високи, че те не могат да си ги плащат. Често се губят следите на дръзналите да се оплачат пред арменската жандармерия.[147] Когато виждат възможност, мюсюлманските села оказват съпротива, веро­ятно въоръжени от османците. Това със сигурност е вярно за Нахчи­ван (Нахичеван) в района на руската провинция Карс, където турс­ките мюсюлмани са мнозинство.[148]

Избухналата в резултат на това война в района остава в историята с огромен брой жертви и от двете страни. Османските сили, които навлизат в Кавказ към края на вой­ната, твърдят, че до май 1918 година арменците са опожарили около 250 мюсюлмански села в Източен Кавказ.[149]

Местни мюсюлмански първенци в провинция Карс, които са и част от държавните власти след османското поражение в Първата световна война, се оказват в един момент пречка пред защитата, предлагана от османските войски. Те се свързват с турските нацио­налистически сили, организирани в Североизточен Анадол и преда­ват на националистите подробно описание на разрушенията, нане­сени от арменските войски. Един подобен документ от Каджизман например посочва над 100 разрушени мюсюлмански села, дело на арменци, хиляди убити и над десет хиляди бездомни.[150]

Командването на османската армия на изток твърди, че през май 1918 година „повечето мюсюлмански села в Карс, Сарикамиш, Ериван, Ахилкелек и Каджизман са напълно унищожени от ар­менци”. В някои техни свидетелства са посочени конкретни поселе­ния (например на едно място се споменават Текуели, Хачи Халил, Калул, Харабе, Дагор, Миланли, Кетак, Алача, Илхам, Дангал, Арарча, Мулаби и пр.),[151] другаде се споменават само бройки на раз­рушени села (например „през април са сринати до основи 67 села в района на Сарагил”).[152]

Дори британците - с мощна подкрепа за арменската кауза и създаването на арменска държава – изпращат формално предупреж­дение към арменците относно унищожението на турци в „желаната Армения” и в Баку и вероятността да загубят симпатиите на света, ако масовите убийства и кланета продължат.[153]

КАРС

Преди войната градът Карс и цялата провинция са част от Рус­ката империя. След революцията от 1917 година мнозина арменци от провинцията Карс емигрират в Южен Кавказ в опитите си да избягат от османското нашествие в региона. Мюсюлманите, напуснали про­винцията преди това, се завръщат. Без никакво съмнение може да се твърди, че преди войната мюсюлманите са представлявали мнозинс­тво в провинция Карс.[154] След разгрома на османците те създават в провинция Карс Мюсюлмански национален съвет (Шура). Великоб­ритания, която на 19 април 1919 година започва фактическата оку­пация на Карс, предава гражданската и военната власт на арменците, тъй като се очаква Карс да стане част от новата Република Арме­ния;[155] мюсюлманското мнозинство изобщо не е консултирано по въпроса. Оръжието е иззето от мюсюлманите и е предадено на ар­менците, така че в крайна сметка единствените въоръжени сили в провинцията са арменските отряди и някои кюрдски племена.[156]

Унищожението на мюсюлманите започва още преди англича­ните да напуснат Карс. На 19 април арменски отряд, предвождан от Карх Мурат, извлича седмина мюсюлмани от движещ се влак по же­лезопътна линия в Карс и ги убива. Присъствието на англичаните обаче довежда до свикване на трибунал, който разглежда случая и излиза с присъда срещу Карх Мурат и неговата група, но се оказва, че никой не е състояние да ги арестува.[157]

Престъпленията в Карс продължават в този дух – грабежи, разрушения, убийства. През юли 1919 година арменската армия започва въоръжен щурм с артилерия срещу мюсюлмански села в района на Каракурт-Сарикамиш и раз­рушава повечето от тях.[158] Буюк Шатак е сринат до основи, убити са петима мюсюлмани. В областта Саджлик са разрушени тринадесет села, а в Хоросан - двадесет и пет. Иззети са крави и овце, собстве­ност на мюсюлмани.

ТАБЛИЦА 14

НАСЕЛЕНИЕТО НА ПРОВИНЦИЯ КАРС ПРЕЗ 1897 Г.

Вероизповедание	Население	Относителен дял
Източноправославно	49 295	0,170
Арменци*	72 967	0,251
Католици	4 373	0,015
Други християни	16 963	0,058
Евреи	1 204	0,004
Мюсюлмани	145 852	0,502
Общо	290 654

* Григориански и арменски католици

Източник: Преброяване на населението в Русия от 1897 година

Масовото клане на мюсюлмани в провинцията Карс е съсредо­точено в селските райони на провинцията, населени предимно с тур­скоговорящо население.[159] Арменските банди нападат турски села между градовете Карс и Олту, ограбват Акчакале, Бабиргенд и много други градове и села. Шейсет мюсюлмани от Каджизман са убити от арменци, каквато е съдбата и на мюсюлманите от село Пу­зант. Турското население е прогонено от Идждир или избито от въо­ръжени отряди.[160]

След като е разпуснато Мюсюлманското нацио­нално събрание в Карс, Али Риза, турският губернатор на Каджиз­ман, прави списък с плячкосаните от арменци села: Дигур - 63, Ка­джизман - 45, Каракорун - 45, Сарикамиш - 46 и още много други. Али Риза посочва и имената на главатарите, които командват армен­ските отряди – 68 общо на брой.[161]

Създадена е официална Турска комисия за разследване, а нейните членове са изпратени в районите на Ширегел и Заршат да проучат мащаба на арменското насилие и зверства в посочените разрушени къщи и села („45 в Шургел, 60 в Агнач, 70 в Иланли...”).[162] Описаните престъпления са потискащо сходни с всичко, което е наблюдавано често в Източен Анадол и Кавказ – разграбени къщи, опожарени села, изведен добитък и окра­дени вещи, насилие и убийства.[163] Нито в равнината на Карс, нито в района на Ериван (Ереван) и на север от него има сигурност за мю­сюлманските села, безопасност за жителите им. Не са редки случа­ите, когато турци от равнината биват ограбвани и убивани от ар­менци, а понякога и от гърци.[164] Планинските райони на провинци­ята обаче са охранявани от кюрдски племена, които спират арменс­ките сили, преди да влязат навътре в равнината и да стигнат до гра­довете. Кюрди и арменци се сражават като в кръвна вражда – всеки убива противника, когато му падне в ръцете. Вероятно единственият западен наблюдател, станал свидетел на тези събития, е британският полковник, командир на полк Роулинсън, който докладва за кервани от мюсюлмански бежанци, постоянно напускащи равнината на Карс. Той документира сигнали за зверско насилие и убийства, които впоследствие разследва и определя като верни.[165]

Карс се оказва място на нечовешки страдания за мюсюлманс­ките бежанци от провинция Ериван, както и от други области, опре­делени да бъдат арменски. Двадесет и пет хиляди бежанци от тези райони биват събрани през 1919 година в Карс,[166] повечето от които са подложени на гонения от арменски банди и войници в провинци­ята. Не е малък и броят на убитите в Сарикамиш, които не успяват да избегнат арменските кланета и масови разрушения на селата им.[167] В писмо до тогавашния крал на Англия Джордж президентът на мюсюлманския меклиш (общо събрание) в Карс Ибрахим описва положението по емоционален начин, представяйки арменците като тези, „които сринаха до основи над 1000 мохамедански села в юго­западната част на Кавказ [включително и района на Карс], които проляха кръвта на около 100.000 невинни мохамедански жени и деца, които не оставиха след себе си нито чест, нито имущество.”[168]

Полковник Роулинсън стига до същите изводи по отношение на арменските действия и намерения:

Получих допълнителна и потвърдена информация за зверс­тва, предизвикани от арменски войници в долината Карс и както имах вече възможността да преценя – по отношението им към соб­ствените ми военни части - тяхното желание да спазват определена дисциплина, изпратих депеша от Зивин до Тифлис, в която казах, че „в интерес на хуманността и човечеството арменците не трябва да получат правото на независим контрол върху мюсюлманското население, тъй като войските им – без каквато и да било дисцип­лина и без ефективен контрол – постоянно вършат безобразия, за които ние [британците, предали Карс на арменците] ще носим мо­рална отговорност, когато възтържествува справедливостта някой ден.”[169]

Азербайджан, Баку и Елизабетпол

Баку усеща Руската революция от 1917 година и ефекта от нея по-рано и по-болезнено от останалите кавказки територии. Работни­ците в петролната индустрия, както и градското арменско население са готови да се включат в арменската национал-революционна орга­низация. Така Баку се управлява от една трудна коалиция между съ­ветски революционен комитет и арменските дашнаци. Подобна си­туация се оказва изцяло срещу азерските турци (или, според руската лексика, татарите) в града, които не симпатизират нито на Армения, нито на болшевиките. От 30 март до 1 април 1918 година татарите са подложени на непрекъснати атаки, а половината от мюсюлманското население на Баку е принудено да напусне града.[170]

Между осем и дванадесет хиляди мюсюлмани са убити само в Баку.[171] През нощта на 14 септември 1918 година, след като арменс­ките сили се изтеглят от града, местните мюсюлмани се възползват от ситуацията и избиват девет хиляди арменци.[172] Турските войски влизат в града на 16 септември, възстановяват реда и защитават ос­таналите арменци.[173]

Когато арменските въоръжени части завземат територии, за ко­ито претендира Република Азербайджан, те разрушават всички мю­сюлмански села по пътя си. Ето какво пише Ричард Хованисян за един арменски партизански командир Андраник:

Южните пътища бяха блокирани от редовна турска войска. Тиловото осигуряване на [арменския партизански водач и генерал] Андраник нападна от Накичеван към Зангезур - крайната южна точка на Елизабетполската губерния. Оставайки там до края на све­товната война, силите на Андраник разгромяваха едно след друго татарските села.[174]

Населението на Азербайджан е принудено да търси подслон и храна на друго място. Така до края на 1919 година се появяват около 60 000 бежанци, навлезли в тяхна територия. Адмирал Бристол, аме­рикански пълномощник в Истанбул, използва доклади на американ­ски представители в Кавказ и твърди, че 60 000 бежанци са дошли от 420 мюсюлмански села, разрушени от арменците.[175]

Американските разузнавателни служби и дипломатически представители констатират обичайна последователност в действи­ята, с които арменските военни части атакуват турски селяни, често ги убиват, най-малкото ги принуждават да напуснат домовете си, но в отговор на това азербайджанското правителство понякога има въз­можност да реагира.[176] Арменският министър-председател заявява пред Х. В. Брайън, американски офицер за свръзка с Обединеното командване в Армения, че арменската армия е ангажирана да държи турските села под обсада, за да ги „принуди да се подчиняват”.[177]

Нападенията са продиктувани донякъде от желанието на Армения да разшири и обезопаси границите си, за да получи достъп до железо­пътни линии, които минават през територии, населени предимно с турско население, но също така и от традиционната вражда и омраза, излязла на повърхността още през 1905 година. Независимо от моти­вацията турците са принудени да напуснат селата си или са избити. В Лондон Курзон информира високопоставена арменска делегация за „глупостта и непростителното поведение на техните сънародници по североизточната граница на Армения”. Курзон представя дълъг списък от безобразия, с който показва, че именно арменците са по-ужасни престъпници.[178]

Ериван и Нахчиван

[Адмирал Бристол] От докладите на мои офицери, служили при генерал Дро, зная за атаките над беззащитни села, които след това са бивали окупирани, за брутално избиваните им жители, не­успели да избягат, за конфискувания добитък и ограбваните села, които впоследствие са били подпалвани. Това е правено система­тично, за да прогони мюсюлманското население.[179]

Преди войната мюсюлманите в провинция Ериван са горе-долу толкова, колкото и арменците. Сред всички етноси, населявали Кав­каз, именно мюсюлманите са подложени на най-тежки страдания. Историческите данни от провинция Ериван са твърде фрагменти­рани. Самите бежанци говорят за опожарени села и масови кла­нета,[180] но малцина са другите, които говорят с факти от първа ръка. Нито османската армия, нито турската национална войска успяват да влязат в провинция Ериван, поради което Турция разполага с незна­чителен брой подробни доклади за положението на мюсюлманите там.[181]Мюсюлманският съвет на Карс изготвя справка за опожаре­ните мюсюлмански села в части от провинцията, които вероятно ползват разкази на бежанци. В тях има подробно описание на селата - с имена и брой на жертвите – разрушени до 1 октомври 1919 го­дина: само в две области на провинцията са изравнени със земята 91 села.[182] Според турското правителство в Република Армения са уни­щожени 199 мюсюлмански села – твърде възможно е цифрата да не е силно преувеличена.[183] През март 1920 година Република Азер­байджан излиза с официален протест срещу масовите кланета в Ре­публика Армения, прилагайки поименен списък на разрушените села с допускането, че арменската държава е „унищожила над 300 села, убивайки по-голямата част от мюсюлманското им населе­ние.”[184] Дори правителството на Персия с ограничените си възмож­ности да протестира поради контрола на окупационните британски сили прави силни изказвания по отношение на масовите убийства.[185] Най-изразителната критика идва от арменците, от Социалреволюци­онната партия на Република Армения:

До Председателя на Парламента [на Република Армения]

Умоляваме Ви да предадете на Министъра на вътрешните ра­боти следното наше искане: Знае ли министърът, че през послед­ните три седмици върху територията на Република Армения, в об­ластите Ечмиадизин, Ериван и Сурмалин, множество татарски села, например Пашакенд, Такиарли, Курук-Гин, Улалик на общ­ността Таишурук, Агверен, Далелар, Пурпус, Алибек на общността Арзакенд, Джан-Фида, Керим-Арч, Агджар, Игдалу, Кархун, Ке­лани-Аролтк в областта Ечмиадзин, както и много други населени места са прочистени от татарско население, изложени на грабежи и масови кланета? Знае ли, че местната полиция не предотвратява подобни безобразия, нещо повече - участва в обирите и убийст­вата? Тези събития създават крайно негативно отношение сред хо­рата, които са отвратени от грабежите и безредиците. Тези хора ис­кат да живеят в мир със своите съседи, те настояват виновните да бъдат съдени по надлежния ред и да бъдат наказани, каквото не се е случило до днес.[186] 

Арменските социалреволюционери излагат протеста си срещу масовите убийства както пред парламента, така и пред техния печа­тен орган „Революционно знаме”. Въпреки очакването, че техните доказателства биха обвинили единствено политическия им опонент – управляващата партия Дашнак - съществуващите данни изцяло подкрепят протеста на азербайджанското правителство.[187]

През територията на Нахчиван, южно от руската провинция Ериван, минава основната железопътна линия, която свързва Арме­ния с Иран и Далечния Изток. Обратно на очакванията това се оказва нещастие за местните жители. Армения решава не само, че трябва да контролира железопътната линия, че трасето трябва да бъде сигурно, докато край него преобладава турското население. Започва прочистване на териториите покрай железопътната линия, на всички прилежащи села, където арменската редовна войска раз­рушава до основи всичко. Арменците нападат всяко турско село с артилерия и картечници, както правят преди това в Сарикамиш.[188]

Арменските партизански отряди се включват с активна подкрепа в тази акция. Въоръжена група от около 1200 човека например напада Елмали (говори се за 688 жертви) и Агушма (516 загинали) наред с други поселения в Нахчиванска област.[189] Местните мюсюлмани биват избити или принудени да се преселят в Турция или Азер­байджан. Адмирал Бристол обобщава събитията и отправя полити­чески обвинения за тази трагедия така:

Арменското правителство с редовната си войска се опита да прочисти земите на 27 мили край железопътната линия от татари, което предизвиква вълна от бежанци в многохиляден мащаб – по­добно на гръцките акции в Айдин. Но има още нещо за отбеляз­ване: насърчавайки арменците, англичаните също не се придържат към принципите на хуманност и самоопределение. Те се оказват част от плана за доминация на един етнос спрямо друг, за контрол на малцинството върху мнозинството с чистото съзнание, че мал­цинството не е в състояние да се самоуправлява – да не говорим за упражняване на контрол върху мнозинството.[190]    

Именно арменските нападения ускоряват решението на Азер­байджан да сформира войска, за да защитава турците. Те изграждат щит и удържат арменците, но едва след разрухата на селата по иви­цата от „27-те мили”.[191]

Най-убедителното доказателство за масови кланета и разсел­ване на мюсюлманите от провинция Ериван може да се намери в статистиките за населението преди и след войните. Таблица 15 съ­държа данни за турското население (наричано в руската статистика „турски татари”) в Ериван преди и след войните. Не всички мюсюл­мани са включени в таблицата, защото преброяването в СССР през 1926 година не отразява населението по вероизповедание, а мюсюл­манският етнос по групи, различни от турската, не е включен в дан­ните от 1914 година. Може да се предполага, че мюсюлманите в Ериван (макар и не турци) също са страдали не по-малко от тур­ците.

ТАБЛИЦА 15

Турците в провинция Ериван, 1914 и 1926 година[192]

270 000	турски татари през 1914 година*
89 000	през 1926 година
181 000	жертви (67%)

* Изчислени в следвоенните граници.[193]

Източник: Статистически справочник на Русия от 1915 година и преброяване на населението в СССР през 1926 година

В периода от началото на Първата световна война до първото следвоенно преброяване на населението в провинция Ериван са из­чезнали две трети от мюсюлманите. Мнозина се изселват, но не по-малко са и убитите. Провинцията Ериван, която през 20-те години на 19-и век е с доминиращо турско население, през 20-те го­дини на 20-и век се оказва с незначително мюсюлманско малцинс­тво.

МЮСЮЛМАНСКИТЕ БЕЖАНЦИ

Смъртта застига мюсюлманите, както и арменците в същия пе­риод, предимно докато се преселват от едно място на друго. Има няколко свидетелства за състоянието на бежанците от Източен Анадол и Кавказ - както мюсюлмани, така и християни[194] - но би могло да се допуска, че то е далеч по-тежко от това на бежан­ците в Европа и Западен Анадол от същия период. По време на Пър­вата световна война няма бежански лагери за мюсюлманските из­селници от Изток. Държавната комисия за бежанците прави, каквото може, за да предложи на хората мизерно препитание, но какво ли може да направи едно правителство, което не е в състояние да об­лече собствената си армия, за милиони бежанци. Нещо повече, из­селниците от Изток преминават през най-трудните земи на Анадола, където няма никакви пътища, няма и влакове. До много от местата, където отсядат бежанци, се стига само с коне или с товарни жи­вотни. Дори и да е имало хранителни провизии, гаранциите, че ще стигнат до бежанците, са минимални заради кошмарните транспор­тни условия.

Гледайки картата на Анадола и предвид икономическото със­тояние на региона, човек лесно може да се досети, че бежанците от Ван, Ерзурум или Битлис са били принудени да извървят дълъг път, преди да се доберат до нормален транспорт, по-големи населени места или плодородни полета. За повечето подобно изпитание се оказва непосилно.

На източноанадолския фронт през Първата световна война, а и по-късно по време на Турско-арменската война настъпва толкова мащабно движение на големи маси хора, че свидетелствата от онова време създават впечатление за народите в Източен Анадол и Южен Кавказ като за съвкупност от бежанци. И ако това звучи преувели­чено, то истината е някъде близко. Повечето хора, населявали Изто­чен Анадол – било то мюсюлмани, или християни – са или убити, или принудени да поемат тежкия и дълъг път на изгнанието.[195]

Бежанците от Източен Кавказ

Неизвестен брой мюсюлмани от Транскавказка Русия са напус­нали района по време на Първата световна война, за да се включат в османската армия или просто да избягат от руснаците. Както е из­вестно обаче, още в началото на войната руснаците правят опит да прочистят граничните райони от мюсюлмани, поради което тогава мнозина поемат на юг. Основната миграционна вълна от мюсюл­мани тръгва след Руската революция, която помита империята. Мю­сюлманите биват преследвани и в Република Армения, което ги кара да се изселват и оттам. Арменско-турските конфликти в Кавказ, както и неразбирателства между Грузия, Армения и Азербайджан също прогонват множество мюсюлмани. Малцина мюсюлмански бежанци стават войници; повечето са турски бежанци, които никога не са участвали във война.

Мюсюлманските изселници, които напускат Кавказ навреме, първо навлизат в областта Карс, където отново биват нападани от арменски (понякога и гръцки) банди. Най-често заради грабеж – от­немат добитъка и всички вещи от бежанците и ги оставят на произ­вола на съдбата. Повечето умират от глад. В Сарикамиш обаче след грабежа мюсюлманите са избити до крак.[196] Начините да се разбере какъв е броят на бежанците мюсюл­мани от Руската империя,[197] са сложни, а цифрите са приблизителни. Те никога не са били регистрирани, освен малцината, минали през Истанбул. Бежанците от Кавказка Русия по време на войната мина­ват през неконтролирани граници и се настаняват, където намерят сигурно място. Няма държавна агенция, която да е в състояние да ги проследи или да им помогне.

И тъй като броят на мюсюлманските бежанци в Източен Ана­дол е въпрос на догадки, но и поради факта, че общият брой на бе­жанците е много голям, долните калкулации съзнателно са зани­жени. При наличие на избор между голямо и малко число винаги е приемано по-малкото. Затова и крайните резултати трябва да се раз­глеждат като долна граница за възможни мюсюлмански бежанци от Руската империя. Действителният им брой със сигурност е по-голям. И още нещо: в повечето случаи са регистрирани само оцелелите бе­жанци, успели да се заселят в Турция - далеч по-малко от онези, ко­ито са напуснали домовете си. Броят на бежанците от Ереван и околностите му изобщо не подлежи на задоволителна оценка.

Повечето мюсюлмански бежанци от Русия навлизат в терито­рията на Република Турция, която в периода 1878-1921 година принадлежи на Русия. Тези земи - на руската губерния Карс[198] - са под турски контрол след войната. Те се оказват най-близко до род­ните места на бежанците, но също така и най-малко населени поради високата смъртност и мащабната емиграция на арменци по време на войната. При преброяване на населението в Русия[199] през 1897 го­дина се установява, че броят на мъжете мюсюлмани в провинция Карс е 76 521 от общо 153 042 мъже и жени мюсюлмани – цифрата е надлежно коригирана.[200] Съотнесено към 1914 година - началото но Първата световна война – мюсюлманите наброяват 194 628 души.[201]

Не е възможно да се установи точният брой на карските мюсюл­мани, загинали във войните между 1915 и 1921 година, тъй като ма­щабната миграция до голяма степен изкривява картината. Незави­симо от всичко би могло да се твърди, че смъртността в Карс е била не по-малка от където и да било другаде в района на военните действия, тъй като Карс е разположен по пътя на руската инвазия, на арменското и османско движение. Ако приемем, че смъртността сред мюсюлманите в Карс е не по-малка от тази във Ван, където войната протича по подобен начин,[202] може би до 1922 година щеше да има оцелели около 74 000 местни мюсюлмани. Ако направим аналогия с Ерзурум, то оцелелите би трябвало да са 134.000. При преброяване на населението в Турция през 1927 година на територията на бившата руска губерния Карс са регистрирани 340 399 мюсюлмани.

Таблица 16    

Бежанците в района на Карс

Мюсюлмани в Карс* през 1922 г.	317 703
Местни оцелели мюсюлмани от 1914 до 1922 година	- 73 959
Бежанци	243 744

* Провинциите Карс и Артвин (по-малко Юсуфели), както и облас­тите Олту, Кулп и Иджир

Съотнесено към данните от 1922 година,[203] това означава, че в района е трябвало да има приблизително 318 000 мюсюлмани. Между 74 000 и 134 000 от тях, или при консервативни сметки 104 000 са местни, което в крайна сметка води до числото 218 000 при­шълци емигранти.[204] Теоретично тези 218 000 може да се смятат за емигранти от други места, не от Русия.[205] Така или иначе пробле­мите на ежедневието в Карс, както и наличието на запустели земи в останалата част от Анадола, правят вътрешната миграция малко ве­роятна. Наистина повечето бежанци от Русия не остават в Карс, а поемат към други райони на Анадола.

Мнозина емигрират, за да се установят върху една доста голяма територия между Самсун на запад и Ван и Битлис на юг. В турското преброяване на населението от 1927 година се оказва, че регистри­раните в тези провинции 14 480 турци са родени в Русия. Предвид практиката да не се регистрират в провинциите всички граждани, родени другаде, твърде възможно е регистрираните да представляват едва половината от действителния брой бежанци. Използвайки този допустимо неточен стандарт към въпросните наши бежанци, полу­чаваме двойно по-голяма цифра за мюсюлманските бежанци от Ру­сия в Карс, а именно - 28 960.

Цифрите в Таблица 17 се различават от количествените оценки за останалите райони на Османската империя и Турция. Данните включват само оцелелите от войната турци, т. е. онези, които е мо­жело да бъдат преброени. Ако изселниците от Русия са били пребро­ени при напускането им, то броят им е щял да бъде значително по-голям.

Таблица 17

Оцелели мюсюлмански бежанци от Руската империя

в Североизточен и Източен Анадол през 1922 година

В района на Карс	243 744
В други провинции[206]	28 960
Общо	272 704

Една доста консервативна хипотеза, че една трета от кавказ­ките бежанци мюсюлмани, приблизително 135 000 са умрели,[207] го­вори за първоначална емигрантска вълна от над 400 000.  

Вътрешно разселване

В източните османски провинции се появяват бежанци в два исторически периода. Първият започва през април 1915 година с арменския бунт във Ван и завършва с изтеглянето на Русия през ля­тото на 1915 година. Вторият идва с успешната руска инвазия от 1916 година, която завършва с руска окупация на османската про­винция Ерзурум, както и на големи части от Ван, Диарбекир, Маму­решюлазис и Трабзон.

В резултат на руското нашествие и етническите войни между мюсюлмани и арменци се стига до естествено, но мащабно изнасяне на мирно селско население – както мюсюлманско, така и християн­ско. В крайна сметка множество южни градове и провинции, които са под твърд османски контрол,[208] се пренаселват с турски бежанци. Тези, които идват от Северен Трабзон и Североизточен Ерзурум, са най-добре – те бягат към централните и западните черноморски про­винции, където има относителна стабилност и повече контрол от страна на централната власт, защото са по-близо до нея. Хората, ко­ито тръгват от по-източните райони, са по-малко късметлии. Те тръгват на юг към Мамуретулазис, Диарбекир и Ван, където намират само мизерно препитание. Повечето от тях са принудени да се прид­вижват на етапи – напуснат домовете си, заселват се някъде другаде, докато руснаците и арменците ги настигнат и отново ги принужда­ват да се преместят. Често бежанците от Ерзурум е трябвало да се изселват чак в Мараш и Адана, вървейки над 600 км пеша.

Няма данни за мащабите на вътрешното преселение в Източен Анадол. Предвид ситуацията в района не е било възможно да се про­веде надеждно преброяване на населението. Независимо от това Агенцията за подпомагане към османското Министерство на вът­решните работи има някакви оценки за броя на изселниците, полу­чили помощ, транспорт или жилище от страна на държавата. От до­кумента, ползван като източник за цифрите, посочени в Таблица 18,[209] не е възможно да се разбере дали статистиката на Министерст­вото на вътрешните работи се основава на действителни бройки, или на оценъчна информация от местни служили.[210] По всяка вероятност и двете хипотези са верни. Тук трябва да се отбележи, че данните в Таблица 18 отразяват само официално регистрираните бежанци – от оригиналния документ е видно, че много бежанци не са включени в тази статистика.

След като мюсюлманското население в района, окупиран от руснаците, преди войната наброява 2,3 милиона,[211] то бройката от 660 000 показва, че до 1916 година минимум една четвърт напускат домовете си и стават бежанци. В последващ доклад на Министерст­вото на бежанците се говори за 868 962 мюсюлмански бежанци до края на Първата световна война.[212] Предвид факта, че тази бройка включва само официално регистрираните[213] бежанци, както и обстоя­телството, че голяма част от изселниците умират, преди да са стигнали крайната дестинация, действителният дял на бежанците става далеч по-голям. Над половината от оцелелите след първите битки и кланета вероятно напускат домовете си. Съдейки по общите данни за смъртността по време на войните в източните османски провинции, над половината преселници в Източен Анадол трябва да са сред загиналите.[214]

Таблица 18

Източноанадолски бежанци мюсюлмани,

получили подкрепа до октомври 1916 година

От За* Бежанци Трабзон и Източен Ер­зурум Самсун 79 100 Ерзурум Сивас 300 000… Източен, Южен Ерзу­рум и Ван Мамуретюлазис 80 000 Ван и Битлис Диарбекир 200 000 Други 43 800 Общо 659 100

* Мнозина влизат навътре в Анадола

… „Повече от 300 000”

Източник: Османско Министерство на вътрешните работи

ДОКЛАДЪТ НА НАЙЛС И САДЪРЛАНД

Малцина са външните наблюдатели, които виждат с очите си истинското положение в Източeн Анадол веднага след Първата све­товна война. Сред тях е група американски мисионери, които се оказват крайно ненадеждни като свидетели на страданията на мю­сюлманите. Придружавайки арменците по пътя им от Източен Ана­дол, ефектът от работата на американските мисионери е унищожен, а тяхната пристрастност и разбираема горчивина ги правят ненадеж­дни наблюдатели. Бележките им отразяват изумителни подробности за действия срещу арменците, но с малки изключения те почти не споменават за набези срещу мюсюлманите. Друга група – отново западни граждани - са агенти на британското и на американското правителство и страдат от аналогичен дефицит като мисионерите -осезаема пристрастност. Неколцина надмогват предразсъдъците си и стават обективни наблюдатели.   

Капитан Емори Найлс и Артур Садърланд са американци, на­товарени от правителството на Съединените щати да разследват по­ложението в Източен Анадол. Техният доклад е основание за отпус­кане на хуманитарна помощ от страна на Американската комисия за подпомагане на Близкия Изток (АКПБИ, по-често наричана „Помощ за Близкия Изток”). Двамата мъже са малко странни. Също като лей­тенант Дун, който предоставя на адмирал Бристол много точна ра­зузнавателна информация, Найлс и Садърланд решават просто да пътуват през района, докато попаднат на онова, което търсят. И от­ново като Дун те правят това с незначителна подкрепа и много сме­лост, която се чете и в доклада им – те описват точно всичко видяно и чуто, а не това, което им диктуват предразсъдъците. Това е крайно рядко срещано при американци в Анадола.

Забележителен е фактът, че те изразяват тревога за мюсюлманите – не като за мюсюлмани, а като за човешки същества, които се нуждаят от помощ. Може би наивно, но са вярвали, че мисията им изисква да включат всички нуждаещи се в Източен Анадол, а не само християните, което и пра­вят. Повечето нуждаещи се са мюсюлмани, както и описаното в док­лада им нещастие е главно на мюсюлмани. Може би поради това, но техният доклад никога не попада в документацията на нито една от американските анкетни комисии; в Американския държавен архив има само копирани откъси от доклада по различни теми – за щастие, съхранени и дълбоко погребани.[215]

В повечето случаи Найлс и Садърланд просто описват видя­ното от тях без коментар. Наблюдавайки какво се случва наистина, те започват да променят и типичните си западни нагласи към тур­ците и арменците:

[От Битлис през Ван до Баязит] Всички в района споделят, че поразиите и разрушенията са дело на арменци, които контролират окупираните територии, след като руснаците са се изтеглили; и от­ново те, когато турската армия напредва, унищожават всичко, ко­ето принадлежи на мюсюлманите. Нещо повече, срещу арменците се сипят обвинения в убийства, изнасилвания, терор и всякакви зверства срещу мюсюлманското население.

Отначало слушахме с недоверие тези разкази, но в крайна сметка трябваше да им повяр­ваме, тъй като се повтаряха от много хора и бяха подкрепени с ве­ществени доказателства.Например единствените незасегнати квар­тали на Битлис и Ван са арменските, което беше видно от църквите и къщите там, докато мюсюлманските квартали бяха напълно раз­рушени. Селата, за които се твърди, че са били арменски, са невре­дими, докато мюсюлманските села са изравнени със земята.[216]

Найлс и Садърланд не са протурски или промюсюлмански наб­людатели. Обратното, те идват в Източен Анадол с типичните аме­рикански предразсъдъци. И макар никога да не са видели и едно свидетелство за мюсюлмански кланета на арменци, те са убедени че такива е имало и са били така жестоки, както се говори за тях на За­пад. „Вярваме, че вината на арменците за престъпления срещу тур­ците е безспорна, както и тази на турците за същия порядък жесто­кост срещу арменците”, твърдят те. Разликата е, че са получили сви­детелства за арменските престъпления, а не за турските: едното об­винение е основано на доказателства, другото - на слухове и до­гадки. Независимо от всичко техният разказ е по-достоверен по от­ношение на видяното, тъй като въпреки предразсъдъците си, те описват и злините, причинени от арменци.

Двамата американци описват ситуацията в Източен Анадол след войната. Картината, която представят, е покъртителна: опусто­шено място, където се виждат унищожени посеви, разрушени къщи и отнет човешки живот. Между Ерзурум и Баязит откриват оцелели мюсюлмани без мляко, месо и жито, които се прехранват с диворас­тящи плодове и билки „без особена хранителна стойност”. Амери­канците заключават:

В този район [Баязит - Ерзурум] етническата ситуация е нап­регната поради близостта на арменската граница, от която има неп­рекъснат наплив на бежанци; всеки идва със своя разказ за убийс­тва, насилие и жестокост от страна на арменското правителство, армия и отделни хора срещу мюсюлманското население. Въпреки няколкото стотин арменци, които живеят във Ван, изглежда невъз­можно тяхното присъствие в селските райони на вилаета Ерзурум, тъй като всички демонстрират крайна омраза към арменците.

И тук, преди да се изтеглят, арменците разрушават села, убиват хора, извършват жестокости срещу мюсюлманското население, а присъс­твието на арменци отвъд близката граница поддържа жива омра­зата към тях; омразата, която видимо тлее и в района на Ван. За безредици и престъпления в Армения говорят и бежанците от всички части на Армения; потвърди ги и британски офицер в Ерзу­рум.[217]

В района между Ерзурум и арменската граница унищожението е пълно. Изтеглящите се арменци разрушават всяко село по пътя си. Две трети от къщите са разрушени, а мюсюлманското население е избито: „Районът[218] наброява между две трети и една четвърт от пре­дишното си население - с малки разлики тук-там. Градовете и селата по пътя на изтеглящите се арменци са най-тежко пострадали.”[219] Всички градове и села, през които минахме, носят белезите на вой­ната. Повечето са в руини.”[220]

Най-красноречивият пример, даден от Найлс и Садърланд, има статистически характер. Това е броят на оцелелите мюсюлмански села и къщи. По отношение на Ван и Битлис те установя­ват, че през 1919 година населението на двата града общо представ­лява 10 процента, а може би и по-малко от това преди войната. Ар­менците са разрушили всичко с изключение на няколко къщи (Таб­лица 19). Изравнени са със земята всички публични сгради и джамии.

Таблица 19

Разрушенията в градовете Ван и Битлис

Къщи				Преди войните       Август 1919
Ван	мюсюлмани		3400		3
	арменци		3100		1170
Битлис	мюсюлмани		6500		-
	арменци		1500		1000

Източник: Найлс и Садърланд

Таблица 20

Села във вилаета Ван и санджака Баязид

преди и след войната и арменската окупация

	Ван		Баязид
	преди вой­ната	Август 1919	преди войната	Август 1919
Мюсюлмани	1373	350*	448	243
Арменци	112	200…	33	33
Смесени	187
Общо	1672	550	481	276

* ремонтирани с материали от други села

… арменски села и села със смесено население

Източник: Найлс и Садърланд

Макар и да не са посетили Кавказ, нито да са получили инфор­мация от първа ръка за съдбата на мюсюлманите, населявали руски територии, Найлс и Садърланд постоянно слушат едни и същи раз­кази за зверства и безчинства. Разказват ги бежанци и мюсюлмани от пограничните райони. Съдейки от видяното в Анадола, те вярват на разказвачите.

Точно в Баязид разказите на мюсюлманските бежанци от Кавказ бяха най-убедителни. Те разказваха за зверствата, извърш­вани от арменци върху тях, както и върху други мюсюлмани, ре­шили да останат там. Бележките от тези срещи са красноречиви за това какво правят арменците сега в Кавказ и какво са правили в Ба­язид по време на окупацията. Тук се усеща силна горчивина и жажда за отмъщение спрямо арменците.[221]

В заключение на доклада си Найлс и Садърланд акуратно обобщават историята на мюсюлманите от Източен Анадол:

Макар и това да не попада точно в предмета на нашето про­учване, едно от най-впечатляващите неща, на което се натъквахме непрекъснато от Битлис до Трабзон, беше фактът, че в района, къ­дето обикаляхме, арменците бяха извършили всички възможни престъпления срещу мюсюлманите, които са извършвани в райони от турци спрямо арменци. Първоначално се усъмнихме, че онова, което ни разказват, е истина, но повтарящите се разкази на оче­видци, очевидният плам и болката, когато говореха за преживя­ното, както и веществените доказателства на място, ни убедиха, че в общи линии фактите са верни: първо, арменците са изтребвали мюсюлмани с рафинирани методи за причиняване на смърт по осо­бено жесток начин и второ, че именно арменците носят отговор­ност за повечето разрушени градове и села. Страната е била окупи­рана дълго от арменци и руснаци заедно - през 1915 и 1916 година - когато безредиците са били рядкост, но без съмнение руснаците също са допринесли за разрушенията. През 1917 година руската армия се изтегля и страната остава изцяло под контрола на армен­ците. Тогава банди от арменски наемници кръстосват страната, грабят и убиват цивилни граждани мюсюлмани. Когато турската армия стига до Ерзиджан, Ерзурум и Ван, арменската армия е раз­пусната и всички войници - редовни и наемни - хукват да разру­шават имущество на мюсюлманите, да упражняват насилие върху мюсюлманското население. В резултат на това страната е опусто­шена с около една четвърт от населението си и една осма от сгра­дите отпреди войната, както и с много непреодолима омраза у мю­сюлманите към арменците, което прави в момента невъзможно съ­жителството на двата етноса. Мюсюлманите негодуват и твърдят, че ако бъдат поставени под контрол на арменско правителство, ще се борят; а ние сме склонни да вярваме, че ще изпълнят заканата. Това мнение се споделя от турски и британски офицери, както и от американци, с които сме говорили.[222]   

СМЪРТНОСТ СРЕД МЮСЮЛМАНИТЕ ОТ ИЗТОКА

Никой не знае колко са жертвите от всички войни в Кавказ и Източен Анадол. Броят им може да се оцени само чрез разликите в населението преди и след войните. Резултатът няма да бъде точно отражение на „жертви от войните”, тъй като раждае­мостта и естествената смъртност (т.е. смъртността при нормални условия и без война) ще бъдат част от общата картина. Независимо от това може да се допусне, че раждаемостта и естествената смърт­ност взаимно се балансират,[223] оставяйки относително точно цифра за „жертви от войните”. (В това число и броят на загиналите местни мюсюлмански войници, включени в регистрите на населението.) Сериозни усложнения предизвиква ефектът на миграция. Преселе­нието на мюсюлманските бежанци от Кавказ увеличава следвоен­ното население на вилаета Ерзурум примерно с около 10 000 чо­века.[224]

Съществуват свидетелства и за кюрдска миграция към Ван, Битлис и Ерзурум, които заемат мястото на арменците, напуснали тези провинции.[225] Миграционните процеси изкуствено намаляват броя на военните жертви, представени в Таблица 21. Тъй като цифрите в Таблица 21 представляват разлика в броя на населението, т. е. от населението през 1922 година е извадено това през 1912 година, включването на емигрантите в цифрата за 1922 година създава впечатление за далеч по-малко мюсюлмански жертви от действителния им брой. Изкривяването е особено сери­озно за Трабзон и по-малко за Адана. Трабзон е бил и продължава да бъде един от най-мощните и икономически значими райони в Ана­дола. Би било твърде малко вероятно турците от останалите части на Анадола да не емигрират към Трабзон, Ризе и Самсун, замествайки там загиналите.[226] Именно поради тази причина е възможно смърт­ността в Трабзон да е по-висока от посочената.

Таблица 21

Жертви от страна на мюсюлманското население

в османските източни провинции, 1912 – 1922 година

Провинция[227]	Брой на жертвите	Относителен дял
Ван	194 167	0,62
Битлис	169 248	0,42
Ерзурум	248 695	0,31
Диарбекир	158 043	0,26
Мамуретюлазис	89 310	0,16
Сивас	186 413	0,15
Халеб*	50 838	0,09
Адана	42 511	0,07
Трабзон	49 907	0,04

* хората, останали в Република Турция

Източник: Маккарти, Мюсюлмани и малцинства.[228]

Цифрите в Таблица 21 представят силно подценена картина на мюсюлманската смъртност в източните провинции. Въпреки това катастрофалните резултати от мюсюлманско-арменската война са красноречиви: във Ван загиват 62% от мюсюлманите, в Бит­лис - 42% от мюсюлманите са жертва на войната, а в Ерзурум - 31%.[229]

Таблица 22

Жертви от страна на турското и мюсюлманското

население в Транскавказкия район*

	Турци	Мюсюлмани
Население през 1914 година	2 171 000	2 743 000
Население през 1921 година	1 844 000	2 330 000…

* Руските провинции Баку, Елизабетпол, Кутаис, Тифлис, Карс и Ериван

… Екстраполация на цифрите за броя турци

Източници: Руски и съветски статистики.[230]

Мюсюлманските жертви в Кавказ, където действителните во­енни загуби са по-малко, не са толкова внушителни, колкото в Изто­чен Анадол. И все пак смъртността си остава впечатляваща - 15 процента от мюсюлманите в Южен Кавказ. На някои места - по-конкретно в Карс, Ереван и в града Баку, в западните части на Азер­байджан - смъртността е много по-висока, но структурата на налич­ните статистически данни не позволява да се идентифицират загу­бите на мюсюлмани по провинции и области. Аналогично на Ана­дола и тук миграционните процеси изкривяват картината.[231]

Сам по себе си точният брой на мюсюлманските жертви не е толкова важен; важното е, че цифрите говорят за чудовищно голе­мите загуби на мюсюлманите от източните територии. Там, където се водят истинските битки - Ван, Битлис и Ерзурум - загиват поне 40 процента[232] от мюсюлманите. Трудно могат да бъдат осъзнати дълбочината и мащабът на страданията, които се крият зад тези цифри. Смъртността в този случай се оказва далеч по-висока от тази при мащабни катастрофи в историята на човечеството, като напри­мер Трийсетгодишната война и Черната смърт. Естествено умират не само мюсюлмани. Смъртността при арменците е приблизително същата и арменските жертви не трябва да бъдат омаловажавани. Но светът отдавна е научил за арменската трагедия. Време е светът да чуе и разбере за страданията на мюсюлманите от Изтока, за ужаса, който са преживели. Подобно на арменците изумително много мю­сюлмани са били убити, застигнати от гладна смърт или от смърто­носни болести. Подобно на арменците на техните жертви също дъл­жим почит и историческа памет.

---

[1] За сравнение вж. Дж. Дейвид Сингер и Мелин Смол, Равносметка на войната 1816–1965: Статистически справочник, Ню Йорк, 1972. Равносметка на войната обикновено и разбираемо представя грешни данни за жертвите от войните в Близкия Изток, но може да се очакват по-точни данни за Европа.

2 Вж. множеството последващи доклади, и по-специално тези на Найлс и Садърланд (бележки 47, 216–24).

3 Историческите трудове, посветени на Първата световна война в Източен Анадол и Кавказ, са изненадващо малко, при това повечето от тях са писани от изключително пристрастна гледна точка. За моето изследване използвах някои общи източници. Например по-голямата част от подробностите за военните действия в последващата част от книгата са взети от най-добрата, чисто военна история на Кавказките войни - W. E. D. Allen and Paul Muratoff, Caucasian Battlefields, Cambridge, 1953. Консултирал съм се също с книги като Général C. Korganoff, La Participation des Arméniens à la Guerre Mondiale sur le Front de Caucase (1914-1918), Paris, 1927; Commandant M. Larcher. La Guerre turque dans la Guerre Mondiale, Paris, 1926; A. Poidebard, Rôle militaire des Arméniens sur le Front du Caucase après la défection de l'armée russe (décembre 1917 - novembre 1918), Revue des Études Arméniennes, I, 1920, pp. 143-61; Generkurmay Başkanliği, Harp Tarih Dairesi, Tűrk İstiklàl Harbi, Ankara, 1962-1968.

 Въпреки че възприема безапелационно и страхливо „фактите” (както традиционно се възприемат), свързани с арменско-османските отношения, Норман Равич е написал интересен анализ на историографията по арменския въпрос (Norman Ravich, Encounter, vol. LVII, no. 6, December 1981, pp. 69-84). Неговата статия може да се приеме като кратко изложение на писаното на Запад по въпроса до около 1980 г. Доста е написано, разбира се, след тази година, при това особено от турски и арменски историци, които Равич не взема предвид. Струва си тук да изброим без коментар представителните трудове по темата, с които сме се запознали:

 Arthur Beylerian, Les Grandes puissances, l’Empire Ottoman et les Arméniens dans les Archives Françaises (1914-1918), Paris, 1983.

 Yusuf Hikmet Bayur, Tűrk İnkilàbı Tarihi, volume III, parts 1-4, Ankara, 1953, 1955, 1957, 1967.

 Kamuran Gűrűn, The Armenians File, London, 1985.

 Mehmed Hocaoğlu, Arşiv verikalarıyla taríhte Ermeni Meaalimi ve Ermeniler, Istanbul, I, 1976.

 Richard G. Hovannisian, Armenia on the Road to Independence, Los Angeles, 1967.

   Richard G. Hovannisian, The republic of Armenia, Berkeley, 1971 and 1982.

 Kazim Karabekir, İstiklàl Harbimia, Istanbul, 1967 (има и по-ново издание: Istanbul, 1988).

 Firuz Kazemzadeh, The Struggle for Transcaucasia (1917-1921), New York, 1951 (цитатите са взети от препечатката на Hyperion, Westport, Connecticut, 1981).

 Akdez Nímet Kurat, Tűrkíye ve Rusiya. Ankara, 1970.

 Akaby Nassibian, Britain and the Armenian Question, 1915-1923. London, 1984.

 İnayetullah Cemal Őzkaya, Le Peuple arménien et les tentatives de réduire le peuple turc en servitude, Ankara, 1971.

 H. Pasdermerjian, Histoire d’Arménie, 3e édition, Paris, 1971.

 Esat Uras, Tarihte Ermeniler ve Ermeni Meselesi, Ankara, 1950.

 В цялата книга съм използвал, където това беше възможно, европейски източници. Причината за това е отчасти трудното намиране на подходящи османски архивни източници, но главната причина е свързана с предразсъдъците сред изследователите, които съществуват от много време, когато се обсъждат отношенията между мюсюлмани и християни в Османската империя. Просто казано, европейските източници будят по-голямо доверие въпреки факта, че преднамерено фалшива османска пропаганда почти липсва и дори османските „книги за зверствата” се оказа, че коректно представят нещата.

 Историческите трудове, посветени на Първата световна война в Източен Анадол и Кавказ, са изненадващо малко, при това повечето от тях са писани от изключително пристрастна гледна точка. За моето изследване използвах някои общи източници. Например по-голямата част от подробностите за военните действия в последващата част от книгата са взети от най-добрата, чисто военна история на Кавказките войни - W. E. D. Allen and Paul Muratoff, Caucasian Battlefields, Cambridge, 1953. Консултирал съм се също с книги като Général C. Korganoff, La Participation des Arméniens à la Guerre Mondiale sur le Front de Caucase (1914-1918), Paris, 1927; Commandant M. Larcher. La Guerre turque dans la Guerre Mondiale, Paris, 1926; A. Poidebard, Rôle militaire des Arméniens sur le Front du Caucase après la défection de l'armée russe (décembre 1917 - novembre 1918), Revue des Études Arméniennes, I, 1920, pp. 143-61; Generkurmay Başkanliği, Harp Tarih Dairesi, Tűrk İstiklàl Harbi, Ankara, 1962-1968.

 Въпреки че възприема безапелационно и страхливо „фактите” (както традиционно се възприемат), свързани с арменско-османските отношения, Норман Равич е написал интересен анализ на историографията по арменския въпрос (Norman Ravich, Encounter, vol. LVII, no. 6, December 1981, pp. 69-84). Неговата статия може да се приеме като кратко изложение на писаното на Запад по въпроса до около 1980 г. Доста е написано, разбира се, след тази година, при това особено от турски и арменски историци, които Равич не взема предвид. Струва си тук да изброим без коментар представителните трудове по темата, с които сме се запознали:

 Arthur Beylerian, Les Grandes puissances, l’Empire Ottoman et les Arméniens dans les Archives Françaises (1914-1918), Paris, 1983.

 Yusuf Hikmet Bayur, Tűrk İnkilàbı Tarihi, volume III, parts 1-4, Ankara, 1953, 1955, 1957, 1967.

 Kamuran Gűrűn, The Armenians File, London, 1985.

 Mehmed Hocaoğlu, Arşiv verikalarıyla taríhte Ermeni Meaalimi ve Ermeniler, Istanbul, I, 1976.

 Richard G. Hovannisian, Armenia on the Road to Independence, Los Angeles, 1967.

 Richard G. Hovannisian, The republic of Armenia, Berkeley, 1971 and 1982.

 Kazim Karabekir, İstiklàl Harbimia, Istanbul, 1967 (има и по-ново издание: Istanbul, 1988).

 Firuz Kazemzadeh, The Struggle for Transcaucasia (1917-1921), New York, 1951 (цитатите са взети от препечатката на Hyperion, Westport, Connecticut, 1981).

 Akdez Nímet Kurat, Tűrkíye ve Rusiya. Ankara, 1970.

 Akaby Nassibian, Britain and the Armenian Question, 1915-1923. London, 1984.

 İnayetullah Cemal Őzkaya, Le Peuple arménien et les tentatives de réduire le peuple turc en servitude, Ankara, 1971.

 H. Pasdermerjian, Histoire d’Arménie, 3e édition, Paris, 1971.

 Esat Uras, Tarihte Ermeniler ve Ermeni Meselesi, Ankara, 1950.

 В цялата книга съм използвал, където това беше възможно, европейски източници. Причината за това е отчасти трудното намиране на подходящи османски архивни източници, но главната причина е свързана с предразсъдъците сред изследователите, които съществуват от много време, когато се обсъждат отношенията между мюсюлмани и християни в Османската империя. Просто казано, европейските източници будят по-голямо доверие въпреки факта, че преднамерено фалшива османска пропаганда почти липсва и дори османските „книги за зверствата” се оказа, че коректно представят нещата.

 За по-голямата част от изследваната тук история срещнахме само минимален недостатък при ползването на европейски източници. Европейските записи бяха многословни и европейските фактологични наблюдения биха могли да бъдат използвани, а европейските преднамерени анализи – да бъдат избягвани. За Османския Изток, особено през Първата световна война, това не беше възможно. Тези, върху които се опирах за предишните глави – британските – източниците, отнасящи се за Изтока по време и след Първата световна война, са под всякаква критика. Тъй като Британия е била във война с Османската империя, за този период няма консулски източници. Нещо повече, написаното от британските, френските, американските автори по време на войната може да бъде отнесено към рубриката „военновременна пропаганда”. Надминаващо дори цинизма на пропагандата, насочена срещу Германия по същото време, то се оказа нито адекватно, нито годно за използване. Оказа се             , че липсват други обективни източници за мюсюлманите през Европейската война, освен османските.

 За щастие османските военни източници за периода на Първата световна война започнаха да стават достъпни. Аз съм сверявал тези източници както в техните османски турски оригинали, така и в превод и се убедих, че те представят коректно живота на мюсюлманите. Те представляват оригинални свидетелства на наблюдатели от самото място. Описаното в тях съвпада напълно със съвременните османски печатни източници (например докладите на Османската комисия за разследване, цитирани навсякъде). Макар че те не могат да бъдат използвани за удостоверяване на мюсюлманските действия срещу арменците, те са отличен източник за арменските действия срещу мюсюлманите и аз се опирам на тях. Тяхното фокусиране върху мюсюлманите в никакъв случай не намалява стойността им. Арменски и проарменски източници има в изобилие.

 През 1982 г. Askeri Tarih Belgeleri Dergisi започна транслитерацията и публикуването на документи, отнасящи се до османо-арменските отношения по време на Първата световна война и войната за независимост на Турция. Документите бяха публикувани както във фототипна форма, така и в съвременна турска транслитерация. Три от томовете са преведени на английски и където това беше възможно, в тези бележки аз се базирам на английските преводи. В случаите, когато названията на селата и градовете не са достъпни в модерните им форми, те са оставени във вида, в който се появяват в Belgeler и други източници. Номерата на справките се отнасят до документи, а не страници. Оригиналните томове и преводите са, както следва:

4 Кларънс Усшер описва ситуацията на арменците във Ван, като до голяма степен пропуска третирането на мюсюлманите от арменците в Clarence Ussher, An American Physician in Turkey (Boston, 1917). Виж също до известна степен романизираните описания на Рафаел де Ногалес (Rafael de Nogales: Four Years Beneath the Crescent, Translated by Muna Lee. New York, 1926 и Memoirs of a Soldier of Fortune, Garden City, New York, 1932).

5 Доклад на Муаммер, губернатор на Сивас, 5 юни 1915. Belgeler І, № 30.

 И. д. губернатор на Карахисар Ахмет и командващ специалните сили ген-лейтенант Нешет до командването на Трета армия, 2 юли 1915, Belgeler ІІІ, № 157.

Командващият на Лазистан Авни паша, 20 юли 1915, Belgeler ІІІ, № 158.

6 Областен губернатор на Урфа до Министерството на вътрешните работи, Урфа, 20 септември 1915, Belgeler ІІІ, № 164.

„И. д. командир” Фехми до Върховното командване, Урфа, 5 октомври 1915, Belgeler ІІІ, № 167.

Osmanlı Ordu-yu Hűmaznayunu Başkumadanlığı Vekaleti (Semih) Sűferaya, 19 Ekim 1915, Belgeler ІV, № 2057, Dardűncű Ordu Komutanı Cemal, Kudűs, 18 Ekim 1915, Belgeler ІV, № 2058.

Всъщност въстанията избухват на 23 юли 1915 г. в Богазлиан, на 1 август 1915 г. във Фъндъкчик (Мараш), на 9 август 1915 г. в с. Гермуш, обл. Урфа, на 14 септември 1915 г. в Антакя (планината Муса), на 29 септември 1915 г. в Урфа, на 7 февруари 1916 г. в Ислахейе, на 4 април 1916 г. в Акдагмадени и на 9 април 1916 г. в Тосиа (Gűrűn, p. 204).

7 Caucasian Battlefields, p. 289.

8 Пак там, p. 449-450.

9 Пак там, p. 457-59.

10 Вж Justin McCarthy, Muslims and Minorities, New York, 1983, pp. 163-181.

11 Caucasian Battlefields, p. 438.

12 Пак там, p. 426.

13 Махмут Камил до и. д. Върховен командващ, Карахисар, 22 юли 1915 г., Belgeler ІІІ, № 159.

14 Caucasian Battlefields, p. 438.

15 Пак там, p. 296.

16 Пак там, p. 299.

17 Трета армия, До всички бойни единици, Ерзурум, 18 септември 1914 г., Belgeler І, № 1.

 По време на Общоарменския национален конгрес, проведен в Тифлис (сега Тбилиси, б. пр.) през февруари 1915 г., бе разкрито, че руското правителство е предоставило на дашнаците над 200 х. рубли за въоръжаване на турските арменци и за да провокира тяхното въставане в подходящия момент” (Kazemzadeh, p. 26). Каземзадех посочва, че руснаците съжаляват по-късно за действията си, когато разбират, че арменците имат за Източен Анадол планове, които не съвпадат с руските (pp. 26 и 27).

18 Доклад на разследването до действащото Върховно командване, Османска армия, без дата, Ван. Belgeler ІІ, № 99.

19 Известие от Пертев бей, и. д. командир на Десети армейски корпус (Сивас), получено на 20 април 1915 г., Belgeler ІІ, № 104.

 Една арменска благотворителна организация била въвлечена в осигуряването на организационна структура и оръжие за партизаните. Виж телеграмата, посветена на арменската благотворителна асоциация Богос Нубар Паша, Тевфик до командването на Четвърта армия, 26 април 1915 г., Belgeler ІІ, № 110.

 Интересни коментари прави Диксън-Джонсън за британската подкрепа за арменската революция преди започването на депортациите. „Лорд Брайс и ‘приятелите на Армения’ набираха средства за дрехи и екипираха арменски доброволци на 2 април, почти месец преди тези така наречени с нищо непредизвикани кланета” (C. F. Dixon-Johnson, The Armenians, London, 1916, p. 47).

20 Documents sur les atrocités Arméno-russes, Constantinople, 1917, pp. 24-27. Този сборник съдържа свидетелства, събрани от османското разузнаване в зоната на първата и втората руски окупации. Това е правителствена публикация, но данните в нея намират подкрепа в достъпните документи.

21 Gűrűn, pp. 194-196.  Томовете Belgeler съдържат най-подробна информация и анализ относно арменската революция в Източен Анадол. Например виж Belgeler ІІІ, №№ 151, 158, 159, 160.

22 Доклад на разузнаването, командване на Трета армия, Хорасан, 7/8 октомври 1914, Belgeler ІІ, № 91.

23 Неговото име, както и много други може да бъде намерено в източниците в многобройни форми – Пастърмаджиан, Пасдърмаджян, Пасдърмаджиян.

24 Доклад на разследването до действащото Върховно командване, Османска армия, без дата, Ван. Belgeler ІІ, № 99.

25 Hovhannes Katchaznouni, “The Armenian Revolutionary Federation (Dashnagtzoutiun) Has Nothing To Do Anymore: The Manifesto of Hovhannes Katchaznouni, First Armenian Prime Minister of the Independent Armenian Republic,” tr. Matthew A. Callender, ed. John Roy Carlson (Arthur A. Derounian), New York. Armenian Information Service, 1955.

26 Доклад на разследването до действащото Върховно командване, Османска ар­мия, без дата, Ван. Belgeler ІІ, № 99.

27 Трудно е да се прецени позицията на арменските дезертьори от османската ар­мия. Арменските историци, както и други автори доста време поддържат тезата, че арменците са постъпвали на военна служба без колебания, но впоследствие са били изтребвани. Османските доказателства показват нещо коренно различно. Османските чиновници се оплакват, че арменците не се подчиняват на законите за задължителна военна служба и че тези, които били залавяни и насила заставяни да служат, при първа възможност дезертирали. Дали подбудите им за дезертиране са били свързани със страховете от турските нагласи спрямо арменците, или поради националистични стремления? Вероятно и едното, и другото е вярно. След като първите арменски дезертьори започнали да атакуват османските войски, другите арменци, намиращи се още на служба, очевидно са се оказали заплашени. Със сигурност както властите, така и военното командване е изпитвало недоверие към тях.

 Османските източници често споменават за нападения на арменски дезертьори срещу османските войски и селяните мюсюлмани, напр. Belgeler І, № 12 и 1 и 2 от № 103.

28 Доклад на разследването до действащото Върховно командване, Османска ар­мия, без дата, Ван. Belgeler ІІ, № 99.

 Виж също H. Pasdermerjian, Histoire d’Arménie, 3^e édition, Paris, 1971, p. 413.

29 Известие от Абдуррахман, командир на Резервната кавалерийска дивизия в Каракилиси, 25 октомври 1914 г. Belgeler І, № 8.

Известие от Граничния батальон Амад в Елешкърт до девети армейски корпус, 20 октомври 1914 г., Belgeler ІІ, № 93.

 Меморандум до Върховното командване от Генералния щаб на Трета армия, ко­пиран на 29 октомври 1914 г. Belgeler ІІ, № 93.

Доклад на разследването до действащото Върховно командване, Османска армия, без дата, Ван. Belgeler ІІ, № 99.

30 Командирът на доброволците за специални операции до командването на Трета армия, Сиваш, без дата, Belgeler ІІ, № 102. Османският губернатор на Сиваш счита, че 15 хиляди от тях са преминали към руската армия, докато други 15 хи­ляди са станали партизани в османския Изток, в очакване на окупацията от страна на руската армия (Кодирано известие, получено от губернатора на Сиваш Муам­мер бей, 22/23 април 1915 г. Belgeler ІІ, № 107).

31 Командирът на Четвърта армия Джемал до и. д. Върховен командващ, Йеруса­лим, 14 септември 1915 г. Belgeler І, № 36. Тъкмо тази акция е драматизирана в пиесата на Франц Верфел Четиридесетте дни на Муса Дах.

32 И. д. командир на 11-и армейски корпус Хаки до Министерството на войната, Мамуретюлазиз, 28 февруари 1915 г. Belgeler І, № 13.

Известие от Бронзар [sic!] паша от името на и. д. Върховен командващ, 18 март 1915 г. Belgeler І, № 17.

 Командирът на Четвърта армия Джемал паша до и. д. Върховен командващ, Йеру­салим, 14 септември 1915 г. Belgeler І, № 19.

М. Баки до и. д. Върховен командващ, Хасанкале, 2 февруари 1915 г. Belgeler ІІІ, № 148.

 Изет Сами и Махмут Камил до и. д. Върховен командващ, Хасанкале, 8 април 1915 г. Belgeler ІІІ, № 151.

33 Gűrűn, p. 197.

34 Губернаторът на Ван Джевдет до командването на Трета армия, 20 април 1915 г. Belgeler І, № 22.

35 Dаrdűncű Ordu Komutanı Cemal, Şam,, 18 Nişan 1915, Belgeler ІV, № 2053.

36 Erkаn-i Harbiye Umumiye Dairesi Dahiliye Nezareti’ne Tezkere, 29 Nişan 1914, Belgeler ІV, № 2048.

Многобройни местни видни личности от област Зейтън до Harbiye Nezaret-i Celilesi, 12 Ekim 1914, Belgeler ІV, № 2049.

37 Kara Schemsi, Turcs et Arméniens devant l’Histoire, Nouveaux témoignages russes et turcs sur les atrocités arméniennes de 1914 à 1918, Genève, 1919 (по-нататък, Kara Schemsi), p. 72.

38 Махмудин Казасъ Каймакам Кемал, Доклад за разследването на арменските убийства в с. Мерджеху, 15 март 1915. Belgeler І, № 15.

 Командирът на Девета армия Шевкет до Началник щаба на Службата на Върхов­ния командващ, Карс, 23 октомври 1918 г. Belgeler І, № 24.

И. д. командир на Пети армейски корпус Халил Реджай до и. д. Върховен команд­ващ, 19/20 юли 1915 г. Belgeler І, № 31.

Командирът на Четвърта армия Джемал паша до и. д. Върховен командващ, 19/20 юли 1915 г. Belgeler І, № 32.

 Известие от Учебното командване в Никсар, 28 юни 1915 г. Belgeler ІІ, № 113.

Началник наборна служба в Коня Зия до командването на Пети армейски корпус относно арменската банда в Аванос, 23/24 юли 1915. Belgeler ІІ, № 115.

Полк. Фуат до командването на Първи армейски корпус относно арменските банди в района на Невшехир, 27 юли 1915 г., Belgeler ІІ, № 116.

39 Командирът на мобилната дивизия в Сарай Кязим до командването на Трета армия, 29 ноември 1914 г. Belgeler І, № 9.

40 В един интересен документ арменският партизански командир Армен Гаро (Г. Пасдърмаджян) открито признава, че арменският бунт на Изтока е започнал много преди да започнат депортациите. Той обяснява бунтовете като реакция срещу предполагаеми османски зверства срещу арменците като депортиране и клане на жителите на Зейтън през 1914 г. (!) и тяхното заместване с турски бежанци от Балканите (p. 24) и други подобни измислици. Въпреки факта, че неговите оправ­дания са фалшиви, очевидно от неговото описание е, че арменците се бунтували още от началото на войната и в някои случаи дори преди тя да започне. Трябва да припомним, че Гаро е бил един от главните лидери на въстанието по това време (G. Pasdermerjian [Armen Garo], Why Armenia Should Be Free, Boston, 1918, особено pp. 23-26).

41 Арменците от селата Байрък, Алакьой, Ибланканис и Буганис завзели стратеги­ческите пунктове в своя район и обкръжили с. Куша (Gűrűn, p. 198)

42 Губернаторът на Ван Джевдет до командването на Трета армия, 20 април 1915 г. Belgeler І, № 22. Виж също копието на военната телеграма от Ван. Belgeler ІV, №2050.

43 Gűrűn, p. 109.

44 Показания на полицейския агент Сулейман Ефенди. Documents sur les atrocités Arméno-russes, Constantinople, 1917, pp. 10-11. Имената са транслитерирани от френското произнасяне и поради това са възможни несъответствия със съвремен­ния турски език. От имената на селата заключавам, че някои може да са имали смесено население.

45 Documents sur les atrocités arméno-russes, p. 35.

46 „Déclaration assermentée de Chérif bey, Directeur de l’Instruction publique de Van, qui parvint d’échapper par miracle à cette tuerie (Van),” Kara Scemsi, pp. 46-48.

47 „Докладът на капитан Емери Х. Найлс и г-н Артър Е. Съдърленд, относно разс­ледващото им пътуване през източните турски вилаети” (U.S. 184.021/175).

48 „Rapport du commandant de gendarmerie de Van”, подписан на 11/24 март 1916 г., Kata Schemsi, p. 60.

49 Към края на Първата световна война еврейското присъствие в Югоизточен Ана­дол, съществувало от античността, е прекратено.

50 Виж различните показания под клетва в Documents sur les atrocités arméno-russes, pp. 30-41.

51 Documents sur les atrocités Arméno-russes, pp. 34-37.

52 Вж примерите в Documents sur les atrocités arméno-russes, по-специално даде­ните под клетва показания на Шейх Енвер (p. 35). и на Лютфийе Ханъм (p. 40).

53 Казас от Хизан, Первари, Шатак и Карчекан (Documents sur les atrocités arméno-russes, pp. 24-27).

54 Documents sur les atrocités arméno-russes, pp. 24-27.

 Веднага след като арменците се изтеглят от Ван и Битлис през 1915 г., Османс­ката комисия за разследване посещава окупираните земи и взема показания под клетва от чиновниците в местната администрация, религиозни водачи и други отговорни лица. Тези показания са подробно публикувани в Documents sur les atrocités arméno-russes, Kara Schemsi и Rustem. Показанията често съдържат сви­детелства на очевидци за отвратителни престъпления, включително подробности за изнасилвания и убийства. Тези, за които статистиката и кратките описания в тази глава не са достатъчно убедителни, би трябвало да се запознаят с горепосоче­ните книги.

 След войната мюсюлманите от Ван се оплакват (на съюзниците) от арменските действия по време на войната. Техният доклад безапелационно е обявен за пропа­ганда, но фактите са потвърдени. Според тях арменците избиват хиляди старци във Ван, изнасилват жени, плячкосват навсякъде и рушат мюсюлмански домове, религиозни сгради и джамии (F. O. 371-3658, № 58433, Уеб до държавния секре­тар, Константинопол, 9 април 1919 г., съдържащ обръщението на мюсюлманите от вилает Ван).

55 “Déposition sous serment de Féhim bey, fils de Kahraman bey, originaire de Mouradié, membre du Conseil administratif de cette ville, se trouvant actuellment émigré au village de Klet (vilayet de Van)”, у Kara Schemsi, pp. 42-43.

56 Например в с. Авран, в което са били намерени телата на 19 османски войници, погребани в дома на член на Дашмакския комитет.

57 Мюсюлманските бежанци от различни райони посочват, че казашките и арменс­ките банди често действат заедно, включително за отвличания на мюсюлманки и избиване на други мюсюлмани. Виж Kara Schemsi, Dépositions 1-10, pp. 35-43.

58 Особено полицейски агенти, които – напълно разбираемо – са били преследвани от революционерите заради извършени от тях арести на техни другари, съдии и други „видни лица” (показания на Хасан Ефенди, полицейски агент в Битлис, Documents sur les atrocités arméno-russes, pp. 9-10).

59 Вж първите 13 показания под клетва у Kara Schemsi, pp. 35-45.

60 „Rapport sur les atrocités commises par les Arméniens dans la ville de Bitlis”, подпи­сан от „Хаджи Мелик Юсуф, Мола Исса Заде Абд’ул Халим, Юмер Хулуси (про­фесор по арабски език във Военното училище), Казалар Шейхи Заде Юсуф, г-н Ариф (и. д. директор на полицията) и Хаки (и. д. генерален секретар на Битлис)” (Kara Schemsi, pp. 65-68).

61 Rustem, pp. 174-75: „Ние се разпръснахме във всички посоки. От 18-те души, които съставяха моята група бежанци, само петима успяха да се доберат до си­гурно убежище в Мардин” (изявление на Абдулразак от Каяли).

62 Rustem, pp. 175-176.

63 Gűrűn, p. 197.

64 Пак там.

65 Пак там, pp. 194-200. За нападенията срещу мюсюлмански села виж също Documents sur les atrocités arméno -russes, pp. 27-29. Показанията за тези атаки са прецизни, дори са посочени имената на арменците от партизанските банди, които са били разпознати. Нпример „Ничан, Муради, Узеп, Дикран, Зах, Бико, Серкис, Тангасаал, Казар, Мосис, Кевачик, живеещи в селата край нашето” (имената са транслитерирани). За други примери за идентифицирани партизани виж многоб­ройните примери в същия том, pp. 35-38.

66 Известие от Бронзар паша от името на и. д. Върховен командващ, 18 март 1915. Belgeler І, № 24.

67 Доклад на разследването до действащото Върховно командване, Османска ар­мия, без дата, Ван. Belgeler ІІ, № 99.

 Виж също многобройните примери за това в Documents sur les atrocités arménо-russes, p. 35. За арменците редовни и нередовни войници, сражавали се на стра­ната на руснаците, вж източниците, изброени в бел. 3, особено Caucasian Battlefields, pp. 299-301.

68 Известие от и. д. командир на Десети армейски корпус Пертев, Сиваш, 15 юни 1915 г. Belgeler І, № 29.

 Командирът на Четвърта армия Джемал паша до и. д. Върховен командващ, 19/20 юли 1915 г. Belgeler І, № 32.

 Заповед на Министерството на войната до Главния щаб, Истанбул, 24 август 1915 г. Belgeler І, № 35.

 Известие от Учебното командване Никсар, 28 юни 1915 г., Belgeler ІІ, № 113.

69 Хърбърт Гибънс, по общо признание много проарменски настроен източник, поддържа, че арменските действия в Източен Анадол имат за резултат отклонява­нето на „пет турски дивизии и над 30 хиляди иракски и турски нередовни вой­ници” от фронта, за да потушават арменското въстание. Това вероятно е твърде преувеличено. Армен Гаро твърди, че арменските бунтове в Анадола, особено бунтът и завземането на Ван, спасили руснаците от разгром от османците (Why Armenia Should be Free, p. 22).

70 Министерство на вътрешните работи, департамент за заселване на племената и имигрантите. “Regulation related to Settlement and Lodging and Other Affairs of Armenians Relocated to Other Places Because of War Conditions and Emergency Political Requirements”. 30 May 1915. Belgeler ІI, № 112.

71 Министерство на вътрешните работи, департамент за заселване на племената и имигрантите. “Regulation related to Settlement and Lodging and Other Affairs of Armenians Relocated to Other Places Because of War Conditions and Emergency Political Requirements”. 30 May 1915. Belgeler ІI, № 112.

72 В арменските мемоари за депортациите обикновено пазачите се обозначават като „жандарми” или нещо подобно.

73 Гърците отказват да предадат земите си, когато им е наредено да сторят това от съюзниците след края на Първата световна война (F. O. 371-4158, № 96955, “Report by P. Slade on Situation in Kastamonu”, 2 July 1919).

74 Gűrűn, pp. 212 и 213. Властите образуват комисии, оглавявани от армейски офи­цери, с цел да разследват нарушенията на закона от страна на османски чиновници срещу арменци по време на депортациите. Виж Генералният командир на жандар­мерията Расим до Министерство на отбраната относно назначенията на офицери в комисиите, Истанбул, 26 септември 1915 г. Belgeler ІІІ, № 165.

75 Следвоенен британски източник твърди, че арменците (главно от състава на руската армия) „са избили между три и четири хиляди кюрди в провинциите Ван и Битлис” („Интервю на полк. Уули от британската армия, 23 септември 1919 г., в U. S. 184.021/265). Виж също F. O. 371-3658, № 64421, Калторп до Н. пр. Държавния секретар по външните дела, Константинопол, 9 април 1919 г. и F. O. 371-3658, № 84432, Уеб до Кързън, Константинопол, 18 май 1919 г.

 За зверствата срещу мюсюлмани във вилаета Ерзурум по време на руската окупа­ция виж Вехип до и. д. Върховен главнокомандващ, 21 март 1916 г. Belgeler ІІІ, № 169.

76 Caucasian Battlefield, p. 459.

77 Например виж Belgeler І, № 47. Томовете Belgeler изобилстват с отделни под­робно описани примери.

78 Caucasian Battlefield, pp. 459-460.

79 Поради действията на арменските партизани командващият генерал Вехиб Мехмет издава заповед те да не бъдат третирани като руски войници. При зала­вяне те са били предавани на военните съдилища, а не са получавали статус на военнопленници. На практика най-вероятно са били разстрелвани на място.

80 По-специално генерал Одишелидзе, на теория командващ задкавказките сили, е бил принуден да признае случаите на кланета. Тези сведения са потвърдени от грузински източници. Вж Kazemzadeh, pp. 85, 86.

81 Командирът на Трета армия генерал Вехиб Мехмет до Кавказкия армейски корпус, 6 февруари 1334 г., Belgeler І, № 52. Необходимо е да отбележим, че името на Вехиб паша се появява в източниците, изписано като Вехиб и Вехип.

82 Например виж писмото на Вехиб Мехмед паша, командващ Османските армии на Кавказкия фронт, до генерал Пержовалски, главнокомандващ руските кавказки армии, 2 февруари 1918 г. (Belgeler ІІ, № 124):

 1. Мъжкото мюсюлманско население от Ерзиджан и околните села е било отве­дено от арменците с вързани ръце и разстреляно в казармите.

 2. На 28.І.34 (28 януари 1918 г.) много от младите мюсюлмани от Ерзинджан били събрани на църковния площад от арменците и изгорени живи.

 3. Арменците продължават да подпалват мюсюлманските къщи в Ерзинджан. В този контекст ще спомена само административната сграда в Ерзинджан, джамията Йениджами и всички джамии в Зекганч и околните села.

 4. Край пътя в Теке, югозападно от Гюмюшхане, на 15 януари (15 януари 1918 г.) са били намерени телата на шестима мюсюлмани, убити от арменци.

Виж също две подобни писма от Вехиб Паша (Belgeler І, №№ 47 и 73), които до­кументират още зверства.

83 Командирът на Трета армия Вехиб Мехмет до и. д. Върховния командващ, 13/14 март 1334, Belgeler І, № 65.

84 „В продължение на осем дни арменците насилствено заставяли хората да напус­кат домовете си или ги прехвърляли от едно село в друго. Денонощно те арестуват мъжете, отвеждат ги в неизвестно направление, след което нищо повече не се чува за тях” - базирано на свидетелството на мюсюлмани, които били ранени, но ус­пели да избягат от едно такова избиване край руините на Ташкилисе (Командирът на милицията Исмаил Хаки до командването на 36-а дивизия, Мезраа, 1 март 1334 г. Belgeler І, № 50).

85 „Изявления на дезертьори и бежанци”, 3 февруари 1918 г. Belgeler ІІ, № 125: „Около 500 мюсюлмани от селата край Ерзинджан са били отведени в Ерзинджан и разстреляни.”

86 „Същият Мират [другаде посочван като Мурат], ескортиран от арменски пат­рули, свикал всички мюсюлмани да се съберат на църковния площад в Ерзинжан, когато мугтарите (старейшините) отишли да разберат за какво, всички били екзе­кутирани.”

 Номинален лидер на арменските (задкавказките) сили в Ерзинджан бил полковник Морел, бивш военен аташе в Токио (Caucasian Battlefield, p. 460) и по някакъв начин се оказал в Ерзинджан на арменска служба. С най-ефективен контрол в Ерзинджан и околния регион, изглежда, разполагал арменският партизански водач Мурат. Той бил главният ръководител на мюсюлманите (ген.-лейтенант. Вехиб Мехмед до генерал Пержовалски, Главнокомандващ руските Кавказки армии, 2 февруари 1918 г., Belgeler ІІ, № 124; „Изявления на дезертьори и бежанци”, 3 фев­руари 1918 г. Belgeler ІІ, № 125; и генерал-лейтенант Вехиб до Кавказкия ар­мейски корпус, 7 февруари 1918 г., Belgeler ІІ, № 128). Ролята на полк. Морел в кланетата на мюсюлмани е неясна. Един руски свидетел твърди, че Морел се е опитал да спре арменците, но не е успял (Казмир, и. д. капитан на 13-ти Туркес­тански снайперистки полк, 7 февруари 1918 г. Belgeler ІІ, № 127).

87 Congrés National, Documents relatifs aux atrocités commises par les Arméniens sur la population musulmane, Constantinople, 1919, p. 27. Според мен това е цитат от Вехиб Паша. В източника се посочва само „Le Commandant des armées ottomanes du front de Caucase.”

88 Вехиб Мехмед до Одешелидзе, 21 февруари 1919 г. Belgeler ІІІ, № 175.

89 Командващият Трета армия Вехиб паша до Върховното командване, 22 януари 1334 г. Belgeler І, № 48.

 И. д. командирът на 36-а Кавказка дивизия Реджеп до командването на Трета армия, Кемах, 30 януари 1334 г. Belgeler І, № 48.

 Ген.-лейтенант. Вехиб Мехмед до генерал Пержовалски, Главнокомандващ рус­ките Кавказки армии, 2 февруари 1918 г. Belgeler ІІ, № 124.

„Изявления на дезертьори и бежанци”, 3 февруари 1918 г., Belgeler ІІ, № 125.

 Командирът на кавказкия Първи армейски корпус Авни до командването на Трета армия, 6 февруари 1918 г., Belgeler ІІ, № 129.

90 Началникът на Втора секция, Генерален щаб, Истанбул, 1 май 1334 г. (1918 г.). Belgeler І, № 71.

 Генерал Одишелидзе не вярва, че събитията в Ерзинджан са били толкова тра­гични, както ги описва генерал Вехиб. Одишелидзе се позовава на полковник Морел, който му доверява, че зверства е имало, но не чак толкова (виж Documents relatifs, pp. 16-22). Но когато османските части влизат в града и намират навсякъде трупове и нищо друго, истината става очевидна. Картината, която представляват улиците, е описана в Documents relatifs и тя е ужасяваща. Например генерал Оди­шелидзе подлага на съмнение разказите за избитите и оставени да лежат в казармите възрастни и деца; в отговор османците публикуват снимки на разлагащите се трупове, които заварват, като влизат в града.

91 Belgeler ІІІ, № 175: „Труповете, хвърлени в кладенци и след това затрупани с пръст, с цел да се предотврати разпространението на зараза, не са включени, поради невъзможност да се извлекат телата.” Преценено е обаче, че става дума поне за 606 трупа. Виж също Belgeler ІІ, № 72.

 Относно събитията в Ерзинджан вж още Belgeler ІІІ, № 177.

92 Вехиб Мехмет до и. д. Върховен командващ до генерал Одишелидзе, 18 февруари 1918 г. Belgeler ІІІ, № 175.

93 Една седмица преди това османските документи изясняват, че новините са били разпространени изключително бързо от бежанците. Селяните от района на Байбурт биха имали сериозни основания да се усъмнят в намеренията на арменците и без каквито и да било вести от Ерзинджан, но според османските източници те са имали такива сведения, преди да избягат.

94 Командирът на Втори Кавказки армейски корпус Шевки до командването на Трети армейски корпус, Алукра, 20 февруари 1334 г. Belgeler І, № 58.

 Командирът на Трета армия Вехиб Мехмед до и. д. Върховен командващ,20 февруари 1334 г., Belgeler І, № 59.

 Командирът на Трета армия Вехиб Мехмед до и. д. Върховен командващ, 8 февруари 1918 г., Belgeler ІІ, № 129.

 Командирът на 13-ти Кавказки полк подполк. Ахмед Риза до командването на Трета армия, Байбурт, без дата, Belgeler ІІ, № 130.

 „Обобщение на телеграмите от командването на Трета армия, свързани с арменските жестокости и зверства”, действащо Върховно командване на Османската армия, 17 март 1918 г., Belgeler ІІ, № 132.

 Вехип Мехмет до Beşinci Ordu Kumandanluğı, и т. н. Belgeler ІV, № 2061.

95 Капитан Ахмет Рефик до Сейфи, директор Втора секция, Генерален щаб, Терджан, 5 май 1918 г., Belgeler ІІ, № 136.

96 Най-добрите източници за Ерзурум по време на отслабването на руското управление и започването на арменското са двата мемоара на подполковник Твердохлебов: Lt. Col. Twerdoklebof. War Journal of the Second Russian Fortress Artillery of Erzeroum From Its Formation until the Recapture of Erzeroum by the Ottoman Army, March 12, 1918 (превод от руския оригинал), 1919 г. и Notes of a Superior Officer on the Atrocities of Erzeroum, 1919. Първият е оригинален документ и е бил публикуван многократно; той съдържа голям обем информация от първа ръка, отнасяща се не само за Ерзурум, но и за събитията в провинцията и други райони като Ерзинджан.

97 Documents relatifs, pp. 50-52.

98 Капитан Ахмет Рефик до Сейфи, директор Втора секция, Генерален щаб, Eрзурум, 8 май 1918 г., Belgeler ІІ, № 137.

99 Вж F. O.371-3659, № 99204, Телеграма от ГЩ – Константинопол до Службата за войната, 24.6.19. Виж също Генералния щаб, Лютфю до Върховното командване, 19 март 1918 г., където се съдържа същата информация.

100 Началникът на Втора секция към Генералния щаб Ахмед Рефик до Сейфи, началник секция, Генералния щаб, Истанбул, 1 май 1334 (1918) г., Belgeler І, № 71.

101 Niles and Sutherland, op. cit.

102 Командирът на Първи Кавказки армейски корпус Кязим Карабекир до командването на Трета армия, 27 февруари 1334 г., Belgeler І, № 62.

103 Lűtfű Başkumandanlık Vekаlet-I Celilesine, 22 Mart 1918. Belgeler ІV, № 2069.

104 Кязим Карабекир до Командването на Трета армия, 23 февруари 1918 г. Belgeler IIІ, № 178.

 Вехиб Мехмед до и. д. Върховен командващ и др., 23 февруари 1918 г. Belgeler ІІІ, № 179.

 Vehip Mehmet Başkumandanlık Vekаlet-I Celilesine, 22 Şubat 1918. Belgeler ІV, № 2063.

Istiklаl Harbimiz, p. 372.

105 Vehip Mehmet до Групово командване Йълдъръм и др., 2 март 1918 г. Belgeler І, № 63.

106 Министерството на вътрешните работи до Министерството на отбраната, 28 август 1918 г., Belgeler І, № 85.

 Lűtfű Başkumandanlık Vekаlet-I Celilesine, 22 Mart 1918. Belgeler ІV, № 2069.

107 От една кореспонденция, предадена по телеграфа до Истанбул за препредаване до Нойес Винер Тагблат, Престер Лойд, Локал Анцлигер, Алгемеен Ханделсблат и Вакит от д-р Есхание, описани от османската цензура, Батуми, на 23 май 1334 г., Belgeler І, № 76. Не съм установявал дали репортажът е бил всъщност публикуван, тези цитати са взети от английския превод на османотурския оригинал.

108 Kаzim Karabekir Ermeni Kolordusu Kumandanı General Nazarbekoi Cenaplarına, Gűmrű, 27 Haziran 1918. Belgeler ІV, № 2063.

109 „Обобщение на телеграмите от командването на Трета армия, свързани с арменските жестокости и зверства”, действащо Върховно командване на османската армия, 17 март 1918 г., Belgeler ІІ, № 132.

110 „Изявления на дезертьори и бежанци”, 3 февруари 1918 г. Belgeler ІІ, № 125.

111 Кязим Карабекир до Командването на Трета армия, 23 февруари 1918 г. Belgeler IIІ, № 178.

112 Vehip Mehmet Başkumandanlık Vekаlet-I Celilesine, 14 март 1918. Belgeler ІV, № 2067.

113 Текстът на Примирието от Мудрос се съдържа в Дипломацията в Близкия и Среден Изток на Дж. К. Хуревиц, т. ІІ, Принстон, 1956, сс. 36 и 37

114 Вж. F.O. 371-5210, № Е14888, Румболд до Курзон, Константинопол, 19 ноември 1920 г., предадено писмо от Айрис във Фамагуста, 20 октомври 1920 г. Източни­ците на Айрис, които обвиняват полк. Бремон в множество тежки престъпления, може да имат и антифренска нагласа. Независимо от това някои по-късни британ­ски доклади потвърждават анализа на Айрис (F.O. 406-44, с.75, № 48, представи­тел на Върховния комисар, Смирна, до Върховния комисар, Константинопол, 5 юни 1920 г.)

115 Официален френски анализ на историческите събития от този период:

До пристигането на първите подкрепления през юни 1919 година Арменският легион беше единственото френско присъствие в Киликия. Историята на френската армия в региона от този период съвпада с историята на Легиона; и тя, за съжаление, е белязана с множество актове на недисциплинираност и на­силие, което се отрази пагубно върху нашето влияние.

 (Ministère de la Défense, Etat Major de l’Armée de Terre, Service Historique, Général [CR] du Hays, Les Armées Françaises au Levant, 1919-1939, Tome 1: L’Occupation Française en Syrie et en Cilicie sous le Commandement Britannique, Novembre 1918 – Novembre 1919, 120-121)

116 От 10 декември 1918 година:

63 офицери   (54 налични)

4912 войници (4298 налични)

750 местни арменски доброволци от Сирия

Онези, които не са на място, пребивават в щаба, който е базиран в Кипър (Густав Готеро, La France en Syrie et en Cilicie, Paris, 1920, p. 139)

117 Комюнике от Богос Нубар, Париж, 26 декември 1920 година:

  [Условията, при които е създаден Арменският легион]:

1. Причината, поради която се създава специален Легион в Ориента, е свър­зана с желанието да бъдат подпомогнати арменците в усилията им да доп­ринесат за освобождаване на тяхната родина, като по този начин получат правото и възможността да осъществят националните си въжделения.

2. Арменският легион ще се сражава само срещу турците и само за родната земя на арменците.

3. Арменският легион формира ядрото на бъдещата Арменска армия и бъде­щата Арменска държава.

(F.O. 608-271, номер на регистъра, не се чете, 10 януари 1920 г., „But de la Création de la Légion d’Orient [Légion Arménienne]” от Богос Нубар).

118 Готеро, сс. 135 и 136. Comte R. De Gontaut-Biron, Comment La France s’est installée en Syrie (1918-1919), Paris, 1923, p. 53, 54.

119 САЩ 867 4016/407, Н (не се чете) до Държавния секретар, Константинопол, 13 март 1919, предаване на дипломатическа нота № 14305 от османското Министерс­тво на външните работи.

120 Gontaut-Biron, с. 55

121 Пак там, с. 54

122 Ucuncu Kolordu Kumandami Selahatin Harbie Nezareti’ne, Sivas, 27/28 Aralik 1919. Belgeler IV, No 2076

123 Вж. САЩ 867.4016/407, Н (не се чете) до Държавния секретар, Константино­пол, 13 март 1919, предаване на дипломатическа нота № 14305 от османското Министерство на външните работи.

124 Относно грабежите на турци от страна на арменци в Киликия (“le Taurus”), вж. F.O. 371-3658, № 58433, Уеб до Държавния секретар по външните работи, Конс­тантинопол, 27 март 1919 година, официална нота от Османското министерство на войната [sic]. Относно арменското разбойничество в района на Урфа, ръководено от „Сервичли Бутрос”, вж. F.O. 371-3658, № 58433, Уеб до Държавния секретар по външните работи, Константинопол, 27 март 1919 година, официална нота от мюф­тията на Урфа и други длъжностни лица. Относно арменските банди, които напа­дат мюсюлмани в Сис, вж. САЩ 867.00/1076, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 11 декември 1919 г., официално писмо от Сублайм Порт от 9 ноември 1919 година.

125 Генерал Хамелин в писмо до Върховния комисар, 2 февруари 1919 година, в Les Armées Françaises au Levant, p. 122.

126 Ричард Хованисян ги оценява на 120 000 (Република Армения, т. ІІ, Бъркли и Лондон, 1982, с.146) и на 150 000 (с. 325)

127 Стивън Хамсли Лонгриг, Сирия и Ливан под контрола на Франция, Лондон, 1958, с.77

128 Гонто-Бирон, сс. 54-55

129 Готеро, с. 185

130 В края на март 1919 година османското Министерство на външните работи сигнализира за случаи на обири, убийства и пр. от страна на арменците в „Таурус” с подробно описание на събитията (F.O. 371-3658, № 58433, Уен до Държавния секретар по външните работи, Константинопол, 27 март 1919 година).

Французите твърдят, макар и без доказателства, че са имали намерение да изтеглят целия Арменски легион от Киликия, но не разполагали с войска, която да го за­мени (в Les Armées Françaises au Levant, p. 120).

131 Събитията в Мараш са описани по един жив и колоритен начин, но далеч не акуратно от американеца Енгерт, който е изпратен да обследва убийството на двама американци в Мараш и никога не стига по-далеч от Адана (САЩ 867.00/1122, Енгерт до Държавния секретар, Бейрут, 20 февруари 1920).

Адмирал Бристол докладва за събитията в Мараш (САЩ 867.00/1130, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 4 март 1920 и САЩ 867.00/1131, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 7 март 1920) Виж също Isticlal Harbimiz, сс. 460 – 462.

132 F.O. 406-43, № Е1352, де Робек до Курзон, Константинопол, 11 февр. 1920 г.

133 Вж множеството формални жалби и сигнали от Решид паша до британците в F.O. 37-5043, № Е1358, де Робек до Курзон, Константинопол, 17 февруари 1920 г.

134 Телеграми от турските комисии за национална отбрана относно жестокости и насилие, упражнявани от французи и арменци в Мараш, а също и писма от раз­лични градове и села в цялата област на Мараш, вж САЩ 867.00/1137, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 7 февруари 1920; вж F.O. 406-43, № Е1352, де Робек до Курзон, Константинопол, 11 февруари 1920., за аналогични свидетел­ства.

135 САЩ 867.00/1128, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, в официал­ния документ без дата от 1920 година, получено на 7 март.

136 „Последните сведения от Мараш говорят за това, че нашите [т.е. арменските] граждани и всички етноси освен мюсюлманския, както и петдесет ранени френски войници са под грижите на американци, докато евакуираните французи са на си­гурно място, охранявани от турските власти... Арменците не са подложени на го­нения и убийства от страна на турците” (САЩ.867.00/1124, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 26 февруари 1920).

Бристол твърди, че основна причина за разрушенията в Мараш е, разбира се, френският корпус и че след изтеглянето на французите там са останали само 10 000 арменци с „изолирани случаи” на убийства. Като цяло настава затишие. Но­вият турски мутасариф [командир] работи усилено и с твърда ръка, за да защитава християните, но разполага с ограничени ресурси и малко хора (САЩ.867.00/1185, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 27 март 1920).

Бристол обвинява французите за всички проблеми на американците в Мараш и се мотивира с окупационните им практики. „Няколко хиляди турци” и 10 000 ар­менци са убити, в това число жени и деца. Според него турците са убили некол­цина арменци, но веднага след евакуацията на французите нещата се успокояват. Той твърди, че турските националисти нямат намерение да прогонват не-мюсюл­мани (САЩ.867.00/1179, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 23 март 1920).

Бристол заявява, че няма реални свидетелства за масово убийство на арменци в Киликия. Той съветва Държавния департамент да не се доверява на пропагандата, която стига до тях (САЩ.867.00/1156, Бристол до Държавния секретар, Констан­тинопол, 12 март 1920). Вж също F.O. 37-5044, де Робек до Курзон, Константино­пол, 4 март 1920 година, където се съдържат доклади на американски мисионери относно страданията на арменци и относно опожаряване на турски села.

137 F.O. 406-44, с. 57, № 48, представител на Върховния комисар, Смирна, до Върхов­ния комисар, Константинопол, 5 юни 1920 г.

138 Вероятно при изтеглянето от Мараш – осъществено в мразовита и снежна зима – са загинали хиляди арменци в болезнено страдание. Вж. Стенли Е. Кер, Забеле­жителностите на Мараш: личен опит от хуманитарна акция за Близкия Изток в Армения, 1919 – 1922, Олбани, 1973, сс. 186 – 196; Виж F.O. 371-5044, № Е919, де Робек до Курзон, Константинопол, 2 март 1920; и F.O. 371-5044, № Е1941, Общ доклад на персонала, 20 март 1920. Британците изчисляват смърт­ността на 12 000, докато Кер – на 11 000.

До юни 1925 година общият брой на бежанците в Северна Сирия според Лонгриг (с. 138) е: 89 000 арменци, 4000 халдейци, 1800 якобинци, 900 православни гърци и 250 сирийски католици.

139 F.O. 46-44, № Е15253, Директора на военното разузнаване до Министерството на външните работи, 4 декември 1920, предадено съобщение, „Бележка от генерал Гурод относно френската полиция в Армения”, Париж, 25 ноември 1920 г.

140 Музафер с екип до Министерството на външните работи и Министерството на вътрешните работи, 7 и 8 май 1920 година. Belgeler III, бр. 30. Конфликтът между турските националисти и Франция по въпроса за Урфа в този случай е страничен спрямо събитията, обсъждани тук, но пък е интересен от гледна точка на противо­речивото отношение, което демонстрират арменците в Урфа на ролята, която имат американските мисионери, както и на взаимодействието между турци и французи. Вж. личната позиция на Мари Катрин Холмс в Между редовете на Мала Азия, Ню Йорк, 1923, както и Али Саип, Cukurova’nin Acikli Olayari ve Urfanin Kurtulus Savaslari (в превод на съвременен турски език от Селим Ак), Шанлиурфа, 1984. Последният описва подробно Холмс, предлага оригинална кореспонденция.

Тук трябва да се отбележи, че терминът „турски националисти”, както е използ­ван, реферира към турските сили в Анадол и Източна Тракия, които са в основата на организираната съпротива срещу окупацията на Анадол. Това са силите, които се обединяват под ръководството на Мустафа Кемал. Виж подробности в Глава 7.

141 Относно тежкото положение на арменците в Кавказ. Виж F.O. 371-6265, № Е23, “Доклад на полк. Стоукс, базиран в Тифлис, относно положението в Армения”, 24 декември 1920 и F.O. 371-3658, № 59561, 1918 (единствена дата), от А. Сахакиян, Председател на Арменския парламент. За по-обща картина виж Ричард Ховони­сян, Армения по пътя към независимостта и Република Армения.

142 Кара Шемси, с. 74.

143 Командир на Девета армия Шевки до Министъра на отбраната, 27 декември 1918 година, Belgeler III, бр. 185.

144 F.O. 371-3660, бр. 157887, Уордруп до Главния държавен секретар на Негово Величество по въпросите на външната политика, Тифлис, 2 ноември 1919 година, предаване на „Доклад на специалния пратеник на Министъра по хуманитарното подпомагане за обследване на икономическото състояние на мюсюлманите в Ар­мения”, изготвен от пратеника Макински, Ереван, 9 септември 1919 година. Ма­кински оценява, че „Единствено районът в близост до най-отдалечения бряг на езерото Гочи е останал безопасен. В Ереванска област и в регионите, контроли­рани от правителството, са останали не повече от 25 000 мюсюлмани; в Ечмиадзин броят им е приблизително същият – 25 000, докато в Сурмалинск – в районите, контролирани от правителството, населението наброява около 15 000 души. Освен това в Ереван има 13 000 бежанци плюс местното население.” Макински споме­нава и факта, че арменците получават подкрепа и помощ от Америка: „Може да се каже, че цялото население – независимо от етническа и национална принадлеж­ност – се нуждае от помощ с тази разлика, че мюсюлманите за разлика от армен­ците са в бедствено положение, тъй като не получават никаква помощ.”

Мюсюлманските бежанци, пожелали да се завърнат по домовете си през 1918 година, са спрени от арменски въоръжени части (Министерството на вътрешните работи до Министерството на отбраната, 28 август 1918, Belgeler І, бр. 85).

145 Командир на Девета дивизия Руштю до Командването на Обединените сили на Първа кавказка армия, Юкари Талин, 20 юни 1918, Belgeler III, бр. 83.

146 F.O. 371-3660, бр. 157887, Уордруп до Главния държавен секретар на Негово Величество по въпросите на външната политика, Тифлис, 2 ноември 1919 година, предаване на „Доклад на специалния пратеник на Министъра по хуманитарното подпомагане за обследване на икономическото състояние на мюсюлманите в Ар­мения”, изготвен от пратеника Макински, Ереван, 9 септември 1919 година.

147 Шевки до Министерството на отбраната, Карс, 4 януари 1919, Belgeler III, бр. 187.

148 Шевки до Министерството на отбраната, Карс, 6 януари 1919, Belgeler III, бр. 189.

Кешим Карабекир до Министерството на отбраната, Ерзурум, 30 август 1919, Belgeler III, бр. 191. Карабекир разглежда общото положение на мюсюлманите в Карс, Ереван и Азербайджан в редица части от неговата Istiklal Harbimiz, макар и книгата да се занимава с политически и военни въпроси. Вж по-специално сс. 305 – 318, 555 – 556, 916 – 917.

149 Командир на 6-а армия до командването на 13-а армия, 17 май 1918, Belgeler II, бр. 138; виж също САЩ.867.00/1191, Бристол до Държавния секретар, Константи­нопол, 1 април 1920

150 Belgeler IІI, бр. 194. Този доклад е изключително подробен и конкретен, изг­лежда оригинален и автентичен. За съжаление изготвянето на толкова подробни и изчерпателни доклади е било истинско предизвикателство в условията от онова време. Докладът с дата 23 октомври 1920 година е компилация от «три поименни списъка на села, разрушени и опожарени от арменците до основи през последните години, както и броя на мюсюлманите, убити от арменци». Списъците са под­робни и съдържат информация за грабежи, унищожаване на земеделска реколта и пр., както и за жертви на убийства (Али Риза до Върховното командване на 12-а дивизия, Каджизман, 23 октомври 1920 година, Belgeler IІI, бр. 194).

151 Шевки до командването на 3-та армия, 13 май 1918 година, Belgeler I, бр. 75.

152 Пак там.

153 F.O. 371-3405, № 196800, F.O. до лорд Дерби в Париж, 27 юли 1918 година: „Моля, предайте следното съобщение на Богос Нубар паша. Правителството на Негово Величество е силно обезпокоено и разтревожено от множеството доклади, които стигат до тях и отразяват извършването на масови убийства от страна на арменски военни, в това число и в границите на желаната Армения, преди да бъдат отблъснати от напредващата турска армия, но също така и в района на Баку, къ­дето жертвите са татари...”

154 Разпределение на населението в провинция Карс по религиозна принадлежност, посочено в руския Статистически справочник за 1915 година [предполага се, че данните са за 1914 година], сс. 64 и 70:

Източноправославни	0,2123
Мюсюлмани	0,5016
Католици	0,0150
Протестанти	0,0042
Евреи	0,0042
Други християни	0,2510
Други нехристияни	0,0117

Арменците не са посочени по вероизповедание, а под рубриката „етнически групи”: арменци – 253, турски татари – 359, кюрди – 148. Заслужава внимание фактът, че броят на източноправославните бележи впечатляващ ръст в периода 1897 – 1914 година, което е смущаващо и може да бъде подложено на съмнение.

155 У. Е. Д. Алън предлага подробно описание на турските, арменските и британс­ките действия в провинция Карс. Той заключава: «Турската общност (включваща и членове на семействата на провинциалното правителство) става жертва на гоне­ния и преследване от страна на недисциплинираните арменски войници, които в действията си стигат до ексцесии в турските села на карската равнина» (Кавказ­ките бойни полета, сс. 497 и 498).

156 А. Роулинсън, Приключения в Близкия Изток, 1918 – 1922, Лондон, 1924, с. 215.

157 F.O. 371-3660, бр. 157887, Уордруп до Главния държавен секретар на Негово Величество по въпросите на външната политика, Тифлис, 2 ноември 1919 година, предаване на Меморандум на пълномощниците на Националния съвет на мюсюл­маните в Карс (А. Казиев и Асадула Ишкендербеков), 1 октомври 1919 година.

158 Kazim Karabekir Ingiliz Kaymakami Ravlinson Bey Cenaplarina, Erzurum, 10 Temmuz 1919, Belgeler IV, no 2073.

159 Вж F.O. 371-3660, бр. 157887, Уордруп до Главния държавен секретар на Не­гово Величество по въпросите на външната политика, Тифлис, 2 ноември 1919 година, предаване на „Списък с незаконни действия, извършени от представители на Армения по узурпираните от тях места”.

160 Osmanli Ordu-yu Humayunu Baskumandanligi Vekaleti Hariciye Nezaret-i Celilesine, 12 Ocak, 1919, Belgeler IV, no 2072.

161 САЩ.860J.4016/60, превод на изявление, направено от Казим Карабекир в Брис­тол до Държавния секретар, Константинопол, 19 януари 1921 година.

162 САЩ.860J.4016/60, превод на изявление, направено от Казим Карабекир в Брис­тол до Държавния секретар, Константинопол, 19 януари 1921 година.

Според официалните мюсюлмански власти в Карс по улиците на провинцията са оставени телата на 40 000 мюсюлмани. Тази оценка е показателна за мащаба на понесените жертви, но е ненадеждна от статистическа гледна точка. Виж писмата на Али и Ашаф до османското правителство и до британското командване в Кир­гизиоглу М. Фахретин, Milli Mucadelede Kars, I Kitap, „Belgeler”, Истанбул, 1960, сс. 40 и 41.

163 САЩ.860J.4016/58, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 4 януари 1921 година; предаване на писмо от Ахмед Мухтар, министър на външните работи във Великото народно събрание на Турция, 1 ноември 1919 година.

164 САЩ.184.021 /46, приложение А, Киазим (Карабекир) до лейтенант Р.С. Дун, Ерзурум, 30 юни 1919 и 15 август 1919 година.

165 Роулинсън, сс. 217 и 218.

166 F.O. 371-3660, бр. 157887, Уордруп до Главния държавен секретар на Негово Величество по въпросите на външната политика, Тифлис, 2 ноември 1919 година, предаване на Меморандум на пълномощниците на Националния съвет на мюсюл­маните в Карс (А. Казиев и Асадула Ишкендербеков), 1 октомври 1919 година. Вж бележки и статистика относно бежанците и смъртността в текста на Кирзиоглу М. Фархетин Kars Ili ve Cevresinde Ermeni Mezalimi (1918–1920), Анкара, 1970, спе­циално сс. 65 – 71 и 97 -111.

167 САЩ.184.021 /46, приложение А, Киазим (Карабекир) до лейтенант Р.С. Дун, Ерзурум, 30 юни 1919 и 15 август 1919 година.

168 F.O. 371-3658, бр. 42884, преведен в цветиста проза от Школата за изследвания на Ориента, Лондонска институция. Виж също F.O. 371-3669, № 22072, Кромер до Верней, Сандрингам, Норфолк, 18 януари 1919 година.

169 Роулинсън, с. 227. Свидетелствата на Роулинсън са изключително надеждни, тъй като той има сериозни основания за антитурските си нагласи, но независимо от тях неговият текст е откровен и безпристрастен. Преди да напише книгата си, той минава през тежки изпитания като военнопленник, докато бъде разменен за друг, държан от британците в Малта. В разговор с американски агент от разузна­ването, л-т Дун, Роулинсън описва арменския тип насилие по същия начин, както и в книгата си. Виж Роберт Дун, Светът на живо, Ню Йорк, 1956, с. 309.

Виж още F.O. 371-3658, бр. 50074, 29 март 1919 година, Директорът на военното разузнаване до и.д. Заместник държавен секретар, 29 март 1919, за арменските жестокости срещу мюсюлмани.

  

170 Кавказките бойни полета, с. 481.

„Всеки азербайджанец, заловен от бандите на Душнак, бива убит” (Каземзадех, с. 74). За клането в Баку виж Каземзадех, сс. 72 – 76 и Швиеточоковски, сс. 114 – 118 и 139. Роналд Григор Суни (Бакинската комуна, 1917 – 1918, Принстън, 1972) излага вижданията си за тези събития, които са пристрастни и са срещу мюсюлма­ните (сс. 214 – 226). Например той цитира само американски източници относно броя на убитите в Баку арменци и мюсюлмани (сс. 224 и 339).

171 Кавказките бойни полета, с. 495. Виж също Абдулхалук Чай, „Клането в Баку от 31 март 1918 година”, публикувано в Източният въпрос: империализмът и арменската общност, Анкара, 1987, сс. 121–132.

Уркухарт, британски представител в Транскавказия, в края на войната пише: „В Баку бяха убити над 8 000 татари, други 18 000 напълно разоръжени татари в Ели­забетпол са избити главно от арменски бунтовници.” Вж F.O. 371-3301, бр. 12165, „В продължение, Уркухарт до полк. Стийл, Военен отдел, телеграма от г–н Лин­дли, 8 юли 1918 година, Уркухарт добавя, че арменците „отново са тръгнали на вендета срещу татарите, вместо да продължат битката си срещу турците [т.е. ос­манската армия].”

Азербайджанското правителство заявява, че „мюсюлманите са бомбардирани, разстрелвани и изгаряни живи” (Изложение на делегацията на Кавказка репуб­лика Азербайджан, представено пред Мирната конференция в Париж, Париж, 1919, с. 18) Според тях са убити над 12 000 бакински мюсюлмани (с. 19).

172 Каземзадех, с. 143, цитирайки арменска комисия. Цифрите може да са преувели­чени, но има данни и за по-високи. Виж Жак Каялов, Падането на Баку, Берген­филд, Ню Джърси, 1976, конкретно с. 7.

173 Кавказките бойни полета, с. 495.

174 Ричард Г. Хованисян, Армения по пътя към независимостта, Лос Анджелис, 1967, с. 194.

През 1918 година силите на Андраник действат и в района на Нахчиван, както личи от телеграма на арменския военен командир Назарбеков [Назарбекян] до председателя на Независимата арменска комисия в Гюмрю: „Моля да информи­рате турския командир, че Андраник и всичките му отряди, които не се подчиня­ват на моите заповеди и са уволнени от частите на редовната армия, извършват жестоки деяния върху хората от нахчиванския район” (Belgeler I, т. І, № 79, бр. 1008, 27 юни 1919 година, препратена от председателя на комисията до председа­теля на турската комисия бригаден генерал Трапоков).

Относно Андраник, вж също Belgeler I, т. І, бр. 88, Шефки до Главнокомандващия на силите във Върховното командване, Карс, 23 октомври 1918 година, както и F.O. 371-4156, № 47610, Уеб до Балфур, Константинопол, 26 февруари 1919 го­дина, препращане на сигнал от Решид паша срещу арменските действия в Нахчи­ван и другаде в Кавказ).

175 Библиотека на Конгреса, документи на Бристол, № 66, бележки от Брайан в Тифлис до Бристол и Бристол до американската мисия в Париж, Константинопол, 21 и 23 ноември 1919 година.

176 САЩ.867.00/1047, Бристол до Полк, Константинопол, 17 ноември 1919; САЩ.867.00/1047, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 17 ноември 1919; и САЩ.867.00/1063, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 4 декември 1919.

177 Брайън е разтревожен, че мюсюлманите в района мразят американците заради деянията на арменците. Според него омразата е породена от американската подк­репа за Армения; само неговата мисия е предоставила три милиона комплекта с амуниции на Република Армения; отделно от това „арменската армия е получила провизии от Хуманитарни помощи за Близкия Изток в размер на 27 000 порциона дневно” (САЩ.867.00/11088, Уилям Хаскел, „Върховен комисар на Съединените щати, Британската империя, Франция и Италия по въпросите на Армения” до Държавния секретар, Тифлис, 2 януари 1920 година).

178 F.O. 406-43, с. 288, № 171, Ърл Курзон до г-н Уордроп в Тифлис, 11 април 1920

179 Военен дневник на Бристол, 14 август 1922, САЩ.867.00/1540.

180 Osmanli Ordu-yu Humayunu Baskumandanligi Vekaleti Hariciye Nezaret-i Celilesine, 12 Ocak, 1919, Belgeler IV, no 2072.

181 Османското министерство на външните работи обаче изпраща до съюзниците по-общи доклади за положението в Кавказ, споменавайки арменските нападения и убийства. Вж САЩ.867.4016/414, Равъндал до Държавния секретар, Константино­пол, 24 юни 1919, препращане на османския меморандум № 16178.

182 F.O. 371-3660, № 157887, Уордроп до Главния държавен секретар на Негово Величество по въпросите на външната политика, Тифлис, 2 ноември 1919 година, предаване на Меморандум на пълномощниците на Националния съвет на мюсюл­маните в Карс (А. Казиев и Асадула Ишкендербеков), 1 октомври 1919 година.

183 САЩ.860J.4016/58, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 4 януари 1921 година; предаване на писмо от Ахмед Мухтар, министър на външните работи във Великото народно събрание на Турция, 1 ноември 1919 година.

184 F.O. 371-3660, № 154951, Уордроп до Главния държавен секретар на Негово Величество по въпросите на външната политика, превод на писмо, получено от „Господин Джафаров в писмото му с № 3341 от 25 септември”.

Друг подобен доклад: От Т. Везиров, Министър на Република Азербайджан в Кон­стантинопол, до Бристол, 4 март 1920 година (867.00/1284).

185 F.O. 371-3660, № 154951 [номерът е труден за разчитане], Кокс до Курзон, Техе­ран, 25 октомври 1919, препращайки писмото от „Етола ул Мулк” на Външ­ното министерство на Персия до Кокс, 21 октомври 1919 година. Той говори за 5000 перси, избягали от Армения в Иран, предимно мъже и жени, при­нудени да оставят децата си. Твърди още, че за всичко, което се случва правителс­твото на Персия, държи отговорни Великите сили, от които очаква да коригират това положение – неоснователно очакване, което поражда празни надежди и добри пожелания.

F.O. 371-4952, № Е4925, писмо от Генералния консул на Персия в Кавказ, Тифлис, 5 април 1920 година.

186 Цитирано във F.O. 371-3660, № 144753, Уордроп до Главния държавен секретар на Негово Величество по въпросите на външната политика, превод на писмо, по­лучено от „Господин Джафаров в писмото му с № 3341 от 25 септември”. Същият доклад е обобщен в полуофициалния грузински вестник „Бора” в Преглед на пре­сата, САЩ.867.021/270.

187 F.O. 371-3660, № 157887, Уордроп до Главния държавен секретар на Негово Величество по въпросите на външната политика, Тифлис, 2 ноември 1919 година, предавайки превод, направен от Елзи Мавропуло на статия в Революционно знаме. За отразяване позицията на азербайджанското правителство по арменските кла­нета на турци вж САЩ.867.00/1215, Бристол до Държавния секретар, Константи­нопол, 14 април 1920 година.

188 L’Etat Major Ottoman, Atrocités arméniennes commises, contre les Musulmans du Caucase durant le mois de julliet 1919, Istanbul, n.d., p. 7.

¹⁸⁹ Osmanli Ordu-yu Humayunu Baskumandanligi Vekaleti Hariciye Nezaret-i Celilesine, 12 Ocak, 1919, Belgeler IV, no 2072.

190 САЩ.867.00/1100, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 2 януари 1920 година, с коментар по доклад от разузнаването на Съединените щати за Транскавказкия регион. Едно изречение започва така: „В този доклад ще бъде отбелязано, че арменското правителство...”

191 Малко по малко всички татарски села в региона на Веди базар с изключение на Беюк Веди са прочистени от татари, а ген. Дро подготвя акция срещу Шарур и Нахчиван. Азербайджан обаче отблъсква атаките (Доклад на разузнаването от Кавказ, 31 декември 1919, САЩ.867.00/1100, Бристол до Държавния секретар, Константинопол, 2 януари 1920 година).

192 Вж Приложение статистическите процедури и оценки.

193 Т.е. без Нахчиван, Кулп и Идждир. Допуска се, че турците в тези райони през 1915 година са приблизително толкова на брой, колкото и през 1926-1927 година, когато на практика арменците напускат Нахчиван. Освен това има и друго допускане, а именно, че миграционната турска вълна се балансира с умрелите турци в Нахчива. Евентуална грешка в тези допускания - до 25 процента (малко вероятно да се по­яви) - ще има незначителен ефект върху окончателните заключения.

„Турски татари в Нахчиван, 1926 г.: 88 466.

Турскоезични в Кулп и Идждир, 1927 г.: 20 581.

194 Една от малкото почтени и безпристрастни европейски оценки по отношение на бежанците – един британски военен доклад от Баку [1 юли 1919] показва, че по време на войната арменците напускат мюсюлмански земи и мюсюлманите напус­кат арменски поселения. И двата етноса бягат, „за да предотвратят масовите убийства или за да избягат от тях” (САЩ.867.00/1063).

195 Вж Мюсюлмани и малцинства, глава 7.

196 САЩ.184.021 /46, приложение А, Киазим (Карабекир) до лейтенант Р.С. Дун, Ерзурум, 30 юни 1919 и 15 август 1919 година. Вж също Atrocites Armeniennes, с. 6. За бежанците и Олту, вж Istiklal Harbimiz, с. 811.

197 Руската империя осъществява преброяване на населението през 1897 година, но следващото е чак съветското преброяване от 1926 година. И докато по време на империята се прави разрез на населението по вероизповедание, съветската статис­тика не отчита този фактор. Империята обаче въвежда широката етническа кате­гория „турски татари”, докато Съветският съюз я разбива на много отделни етни­чески групи. Подобни проблеми затрудняват допълнително всеки опит да се нап­рави сравнителен анализ между двете епохи.

198 Наричан често „Карс и Ардахан”, този район е отстъпен на Русия още през 1878 година. След турската победа над Република Армения и последвалия мирен дого­вор със Съветския съюз по-голямата част от територията му е върната на Турция. Районът е разделен между републиканските провинции на Артвин (по-малко на Юсуфели Казаси), Олту казаси от Ерзурум, Идждир и Кулп в Баязид и целия Карс.

199 Руското преброяване на населението е публикувано в различни форми на руски и на френски. Тук е използвана подробната двуезична версия Premier Recensement Général de la Population de l’Empire de Russie, 1897, Releve General, “rédigé par Nicolas Troimitsky”, Saint Péterbourg, 1905.

200 Жените често не попадат в преброяването, поради което броят на мъжете е удвоен като цифра, за да се доближат резултатите до общия брой на населението. Така крайната цифра е неточна, но все пак е с по-голяма надеждност от некориги­раните цифри за общия брой на населението. Тази цифра, както и всичките след нея се основават на оценки и не представляват точна статистика на населението.

201 Руският статистически справочник от 1915 година отчита населението на провин­ция Карс като 389 800 човека, от които 50.16% мюсюлмани.

202 62 процента от мюсюлманското население във Ван изчезва в периода 1912 – 1922 (Мюсюлмани и малцинства, с. 134).

203 При 0,14 процента годишно отговаря на прираста в следвоенен Анадол.

204 Цифрата за Ван може би е по- коректна, тъй като тази за Ерзурум е повлияна от притока на емигранти по време на войната и след нея. Истината е, че основавам изчисленията си върху „Бежанците мюсюлмани в Турция” и данните за Ван в festschrift [памет] на Андреас Тице.

205 Приблизително половината от бежанците мюсюлмани, т.е. 127 988, се опреде­лят като родени в Русия. За тях може да е вярно допускането, че принадлежат към бежанска вълна от земи, които през 1927 г. остават в границите на Русия. Значи­телна част от населението на региона Карс от 1927 година вероятно е с руски ко­рени по рождение, тъй като от 1878 до 1922 година тези земи са част от Руската империя. И все пак 212 512 от общо 341 254 регистрирани жители се самоопреде­лят като родени в Турция. Както става ясно по-горе, повечето самоопределили се при регистрацията си като родени в Турция, в действителност са родени в Руската империя, извън границите на по-голямата през 1927 година Турция.

Някои мюсюлмански бежанци идват от крайните северни райони на Кавказ, за да избягат от съветската окупация, но техният брой се смята за незначителен, срав­нен с броя на преселниците от Ереван.

[206] Следните провинции в републиката, включени в общата територия на вилаета Ван:

Провинция		Мъже, родени в Русия
Амасия		839
Артвин (Юсуфели Казаси)		1*
Баязит (Идждир и Кулп ка­заси)		790*
Битлис		938
Ерзикан		150
Ерзурум (Олту казаси)		4 257*
Гюмюшане		15
Ризе		80
Самсун		2 142
	Шебин Карахисар		13
	Токат		2 298
	Трабзон		223
	Ван		2 734
	Общо		14 480

* Само районите, които попадат в границите на Османската империя след 1978.

Източник: Преброяване на населението в Турция от 1927 година

Преброяването от 1927 година отчита едва 41 руски граждани в областите, които Република Турция получава от Русия. Така родените в Русия по регистрация следва да се смятат за бежанци. 

207 Предвид общата смъртност при (а) други мюсюлмани върху територията на Източен Анадол и (б) арменци в същия район, броят на жертвите – по това изчис­ление – в никакъв случай не е преувеличен.

208 Орду, Гиресун, Юние, Самсун, Бафра и Кастамону.

209 „До кабинета на министър-председателя”, 4 декември 1916, Belgeler I, бр. 41.

210 От документите е видно, че за някои области има повече данни, отколкото за други. Например „Броят на хората, потърсили убежище в централната част на Диарбекир, е 16 901, а в района на Мардин – 16 162. Към момента в Урфа са изп­ратени 40 000 бежанци.” По всичко личи, че за бежанците в Мардин и Диарбекир се знае повече, отколкото за онези, „изпратени в Урфа”.

211 Вж Мюсюлмани и малцинства, глава 6, по-конкретно сс. 110 и 111.

212 Арнолд Дж. Тойнби, Източният въпрос в Гърция и Турция: проучване на връз­ките между различни цивилизации, Лондон, Бостън и Ню Йорк, 1922, с. 191.

213 Авторът на османския документ по проблемите на тези бежанци говори за „пресе­ление на около 800 000 човека”, но дори и тази оценка може да се окаже под реалния брой на преселниците от 1916 година.

214 Това предполага, че смъртността при бежанците е по-голяма, отколкото при мюсюлманите като цяло в района. За данни относно общата смъртност виж Мю­сюлмани и малцинства, сс. 133–137.

215 Найлс и Садърланд, Относно почтеността на капитан Найлс, вж САЩ.867.00/1005, Филип Браун от Университета в Пристън до Уилям Кар, Прис­тън, 11 октомври 1919 година.

 Други доклади, като например тези от комисиите на Харборд и Кинг-Крейн, със сигурност са получавали по-широка гласност. Констатациите на Найлс и Садър­ланд по справедливост би следвало да са включени заедно с тези от докладите на Харборд, но не са. Този факт може да се обясни единствено с това, че техните свидетелства не са онова, което властимащите искат да чуят. В доклада си генерал Харборд споменава, че капитан Найлс е посетил Източен Анадол, където комиси­ята на Харборд не е ходила, но Харборд тълкува повратно казаното от Найлс. (Вж Джъстин Маккарти, „Докладът на Найлс и Садърланд: американското обследване на Източен Анадол след Първата световна война”, ХІ. Turk Tarih Congresi, Анкара, 1994, сс. 1809-1853. Тази статия препечатва доклада на Найлс и Садърланд.) И двата доклада - на Харборд и Кинг-Крейн – съдържат подробен коментар на положени­ето във Ван и Битлис, без авторите им да са стъпвали там. Направени са незначи­телни усилия за събиране на автентични турски свидетелства. Вярно е, че прево­дачи на комисията „Харборд” са единствено арменци, така че е малко вероятно да се получи точно отразяване на онова, което мислят турците.

216 Найлс и Садърланд, цит.

217 Пак там.

218 „Ерзурум, гранична зона, т. е. Диадин, Кара килиса, Алашгирд, Зайдекан, Вели­баба, Корасан, Кюпри, Джахан, Хасан кале, Илиджа, Карабиджик, Байбурт”.

219 Найлс и Садърланд, цит.

220 Пак там.

221 Пак там.

222 Пак там. Вж също Istiklal Harbimiz, сс. 369 – 371.

223 При нормални условия раждаемостта би била по-голяма от смъртността, но това не би било вярно за положението в Източен Анадол.

224 Вж бележки 207 и 208.

225 Вж F.O. 371-3658, № E77890, Богос Нубар до Балфор, Париж, 15 май 1919 го­дина.

228 Моята хипотеза е, че мнозина са мигрирали от вилаета Кастамону. Други може да са дошли от вилаетите на Анкара и Сивас, в частност.

226 Тези провинции са разглеждани като османски вилаети, както е било през 1895 година, сравнени със същата географска територия при преброяването от 1927 година. За по-точни сравнения на включените области вж Мюсюлмани и малцинс­тва, сс. 231 – 234.

227 Данните от турското преброяване на населението през 1927 година са отнесени към 1922 година. Подробности за процедурата, Мюсюлмани и малцинства, сс. 145 – 162.

229 Дори Исмет паша (представител на Република Турция за Мирната конференция в Лозана) дава занижена оценка на жертвите от Изтока. Той ги определя като 1 000 000 (F.O. 371-9058, № Е219, Обръщение на Исмет паша, Лозана, 5 януари 1923 година).

230 Руският статистически справочник за 1915 година, както и преброяването в СССР от 1926 година. За обяснение на използваните процедури, вж приложението. Годините в Таблици 21 и 22 са различни, защото Таблица 21 е коригирана спрямо данните от използвания в нея източник, Мюсюлмани и малцинства.

231 Миграцията от северен Кавказ към така наречената Транскавказка област изкри­вява данните за нивото на смъртност и тя изглежда по-ниска от действител­ната. Миграцията от земите на Транскавказ в Турция повишава смъртността в Кавказ и намалява тази в Анадола, т.е.:

CP 1 – CP2 = CM

AP1 – AP2 = AM

но CP 1 – CP2 – М = CM – M

AP1 – AP2 – M = AM + M

Където CP1 = население на Транскавказ през 1914

CP2 = население на Транскавказ през 1921

AP1 = население на Анадола през 1912

AP2 = население на Анадола през 1922

CM = човешки жертви в Транскавказ

AM = човешки жертви в Анадола

M = емигранти

И все пак повечето емигранти от района на Транскавказ вероятно са отишли в Карс и по други места в Република Турция, които са били преди това част от Ру­сия, което не се отразява върху изчисленията за смъртност в османски Анадол след 1878 година.

232 Над 40 процента, ако бъде отчетена и навлизащата миграция, спомената по-горе.