Джъстин Маккарти, Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)

Глава осма

КРАЯТ НА МЮСЮЛМАНСКАТА ЗЕМЯ

След свършека на войните мюсюлманските общности на тери­тория, равна по площ на цяла Западна Европа,[1] са свити до минимум или напълно изтребени. Големите турски общности на Балканите са сведени до малка част от предишния им обем. В Кавказ черкезите, лазите, абхазците, турците и много други от по-малките мюсюлман­ски групи са заставени да се изтеглят. Анадола, единственият ре­гион, където турците успяват да се задържат, претърпява пълна про­мяна, християнските малцинства изчезват, а както източната, така и западната му част са почти напълно разрушени. Завесата на една от най-великите трагедии в историята е спусната.

ПОСЛЕДСТВИЯТА

Както би могло да се очаква, въпреки че рядко се признава в учебниците по история, смъртността и миграцията на милиони мю­сюлмани представлява тежък удар за политическата, икономичес­ката и социалната система на Османската империя и наследилите я държави. Главните последици са очевидни. Етническата и религиоз­ната хомогенност на обширния регион от Сърбия до Кавказ се пос­тига вследствие експулсирането на мюсюлманите. Размерът и мощта на Русия (по-късно СССР) също е пряко следствие от руската екс­панзия за сметка на мюсюлманите в Южна Русия, Крим и Кавказ. Но има и последици, които не са толкова очевидни и се нуждаят от изясняване. Между тях са последиците от турската национална ка­тастрофа за политиката на османските и турските национални пра­вителства и за състава на турското население.

Източният въпрос поколения наред е на дневен ред в европейс­ката дипломатическа история. Представена спокойно чрез скучната учебникарска проза и придружена от карти, показващи последова­телното намаляване на османските територии, хиляди томове до последни подробности разкриват хода на войните и дипломатичес­ките машинации, довели до падането на Османската империя. Загу­бите на човешки живот, които съпровождат разрешаването на Из­точния въпрос, не се споменават. Но за турците и другите мюсюл­мани Източният въпрос означава доста повече от загуба на терито­рия, много повече от увреждането на имперския престиж на „Болния човек на Европа”; той се изразява в мащабни загуби на човешки жи­вот. Ако се съди по съотношението между смъртните случаи и бе­жанците спрямо цялото население, никоя друга европейска страна не е претърпявала такива загуби от Тридесетгодишната война насам.

ПОЛИТИКАТА НА ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА

И УРО­ЦИТЕ НА ИСТОРИЯТА

Историците могат да пренебрегнат последиците от демографс­ките събития върху политическите решения, но тогавашните прави­телства не могат да си позволят подобен лукс. Когато османците се сражават с революционерите в Гърция, те се опитват да компенсират убийствата на хиляди техни турски сънародници и да избегнат по­добна съдба да сполети останалите европейски турци, а не само да вдъхнат сила на умиращата империя. След 1878 г. опасността за турците и другите европейски мюсюлмани се промъква в самия дом на османците чрез присъствието на стотици хиляди бежанци пред портите. Следователно когато турците се опитват да задържат Маке­дония или Източен Анадол, те просто защитават своите от единстве­ното, което може да очакват – изгнание и клане. Това не е просто политически проблем от типа, който би обезпокоил всяка друга страна. Когато Франция загубва Елзас-Лотарингия в полза на Гер­мания, тя не очаква, че французите в тези области ще бъдат изби­вани или пратени в изгнание. Австрия не очаква такава съдба да зап­лаши германците от Тирол след италианската окупация. А тъкмо такива мрачни перспективи надвисват над турците след завоюването на техните територии. Рядко някой се е замислял за последиците от подобни рационални опасения за османската политика и подобен анализ не е предприеман. Естествено, отбраната на османската тери­тория често изглежда като акт на западаща империя, която се опитва неправомерно да задържи земите си противно на стремежите на християнското население и пред лицето на неминуемо поражение. Остава впечатлението за една жестока или оглупяла империя, а не за империя, която напразно се опитва да запази живота на народа си. Да се разглежда късната Османска империя само като благородна защита на османските поданици, би било неправдоподобно прикри­ване на много други фактори, които оказват влияние върху османс­ките политически решения. Но и игнорирането на усилията на импе­рията да защити народа си, е също така неоправдано.

Най-добрият пример за историческата заблуда може да бъде традиционната трактовка, давана за Първата световна война в съв­ременните исторически книги. Повечето историци само споменават за османските депортирания на арменци. Лишено от своя истори­чески контекст, османското решение да бъдат депортирани армен­ците, изглежда ирационално, мотивирано главно от омраза към едно малцинство. Всъщност уроците от събитията на Балканите и Кавказ дават ясна представа на османците какво могат да очакват от нацио­налистическите революции и руското нашествие в Източен Анадол. В България, Гърция и Македония същите процеси водят до клането над турци. Защо османците трябва да очакват нещо друго да се случи в Анадола? В течение на сто години Русия се разширява, като непрекъснато изтласква мюсюлманите. Кримските татари и черке­зите са прогонени от руснаците. В Южен Кавказ те заменят турците с арменци. През 1915 г. руснаците се готвят отново да се придвижат напред. Арменските революционни групи вече са започнали въста­нието си, обхванало цял Източен Анадол, избивайки селяни мюсюл­мани и дори завземайки град Ван. Каква съдба могат да очакват мю­сюлманите от Изтока, щом руснаците се намесят? Едва ли нещо по-различно от това, което се случва на турците в България или Маке­дония.

Османските управници не могат да си позволят да пренебрег­ват уроците от османската история. В своя исторически контекст депортирането на османските арменци е напълно логично. Това не означава, че разсъждаваме за депортациите от морална гледна точка – действията на всички участници в Първата световна война са тол­кова оцветени от нехуманност, че никой не може да разбере кой е хвърлил първия камък. Обаче ако се изследва историята на насилст­вената миграция и смъртността, жертва на които са турците и дру­гите мюсюлмани, няма да е трудно да се намери обяснение за армен­ските депортации като част от историческия процес. Това при всички случаи е за предпочитане пред теориите, които обясняват историческите събития просто като поредица от ирационални дейст­вия.

СЪСТАВЪТ НА НАСЕЛЕНИЕТО НА ТУРЦИЯ

Миграциите през ХІХ в. водят към значително нарастване на мюсюлманите в Османската империя. Тъй като сега не е възможно да се даде що-годе точна оценка за броя на населението в по-голя­мата част от Османска Европа в началото на ХІХ в., само Източна Тракия, Истанбул и Анадола могат да се използват с цел съпоставка. В тази зона, приблизително обхващаща територията на днешна Тур­ция, делът на мюсюлманското население нараства заради миграци­ята от приблизително 70 на 80 процента от цялото население за пе­риода от 1800 г. до 1912 г., непосредствено преди Балканските войни. Арменското и гръцкото население, въпреки че бележи значи­телно увеличение поради естествения прираст, като относителен дял спада от 21 процента до 17 процента от цялото население. Имигра­цията на над 400 000 турци по време и след Балканските войни води до още по-голямо нарастване на мюсюлманското мнозинство, но тези демографски промени, които настъпват през 1912-1913 г., са нищо пред промените по време и непосредствено след Първата све­товна война, в резултат на което възниква демографски мюсюлманс­ката Турска република.

След войните новата Турска република е страна, силно засег­ната от имиграцията през последните сто години. Повечето исто­рици признават голямото въздействие, което емиграцията на христи­янски малцинства оказва върху Турция, но не обелва дума за после­диците от милионите мюсюлмански емигранти и техните потомци. Няма начин да се проследи с точност мястото на бежанците сред населението на Турция. Възможно е обаче да се направи приблизи­телен модел на мястото на бежанците и техните потомци в населе­нието на Турция. Ако бежанците бяха поставени при същите демог­рафски условия като останалото мюсюлманско население на Ана­дола и Тракия, те и техните потомци биха били почти три милиона през 1923 г. или приблизително една пета от цялото мюсюлманско население на Турция. Бежанците се заселват главно в Западен Ана­дол, Истанбул, Източна Тракия и отчасти в Североизточен и Южен Анадол. Потомците на бежанците биха съставлявали почти една трета от населението на тези „целеви” райони[2]. 

ПОЛИТИКАТА НА ТУРСКАТА РЕПУБЛИКА

След поражението на гърците в Анадола Мустафа Кемал Ата­тюрк и неговите съратници турски националисти предприемат ради­кално преустройство на османската държава, икономика и общество и пристъпват към създаването на Турската република. Един от соци­алните и политическите темели на новата република е катастрофал­ният опит от изминалите сто години, особено загубите от войните през 1912-22 г. Последиците от големите загуби на мюсюлманите и турците тегнат и през следвоенните години, засягайки както външ­ната, така и вътрешната политика на новата Република Турция.

Външната политика на Турската република се характеризира с пацифизъм и неутралитет. Дори през тридесетте години на ХХ в., когато национализмът и иредентизмът отново са във възход в по-голямата част от Европа, Турция остава официално удовлетворена от териториите си, които запазва в Анадола и Източна Тракия. За да се разбере турската външна политика, трябва да се възприеме Тур­ция като страна на скорошна бежанска имиграция и много висока смъртност. Ататюрк и неговите последователи никога не биха до­пуснали да се изличи от паметта, че значителен дял от турците са били заставени да напуснат Балканите. Нито пък биха могли да иг­норират омразата, породена от гръцкото нашествие в Анадола. Ес­тествено, не би имало нещо по-лесно от това да се раздухат пламъ­ците в иредентизма и да се подведат по виковете „Напред към Со­лун!” в периода след войната в Анадола. Но това би означавало да се възкреси старият идеал за военната държава. Това би могло да до­веде до разширяване на Турция, макар и обратният резултат да не е изключен, но при всички случаи би означавало възраждане на ре­ваншистката и експанзионистката държава и смъртен удар за съсре­доточената върху вътрешните си проблеми реформистка държава, какъвто е замисълът на Ататюрк. Като отхвърля всеки уклон към иредентизъм, Ататюрк насочва цялата енергия на гражданството и държавата към реформите. С други думи, опитът от бежанската емиграция и високата смъртност заставя турската държава да следва пасивна външна политика. Всяка друга политика би означавала бед­ствие за така жадните за реформа икономика и общество. Това в ни­какъв случай не омаловажава мъдростта на водачите, които насочват турската външна политика. По-елементарните личности биха изб­рали „славата” пред трудната задача за преобразуване на общест­вото.

Би ли могъл някой да повярва, че радикални реформи от типа на предприетите от Ататюрк биха успели през ХІХ в.? Ататюрк променя езика, мястото на религията, формата на управление, обра­зованието, обществото, дори самоидентификацията на хората (от „мюсюлманин” в „турчин”). Никой друг близкоизточен водач не е успял за извърши толкова радикална реформа, въпреки че мнозина са опитвали. Дали народ, твърдо вплетен в „старите традиции” и дълбоко убеден в правилността на неговия консервативен „жизнен стил” би приел такива реформи? Почти сигурно отговорът е не. Но турците от 1923 г. не са такъв народ. Те са изпитали върху гърба си, при това по най-ужасния и впечатляващ начин, че старите традиции не работят. Почти една четвърт от техните сънародници са убити. Стотици хиляди поданици на султана са загубили родните си места и водят изпълнен с рискове живот в новите земи. Страната се нужда­еше от лидер с необикновена сила и визия, за да предприеме такава реформа, но собствената история трябваше да убеди самите турци, че тази реформа е жизнено необходима. 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ – СМЪРТНОСТ И МИГРАЦИЯ

Цифрите в Таблица 30 представляват занижени преценки за смъртността сред мюсюлманите.

ТАБЛИЦА 30

Смъртност и миграция на мюсюлманите

                                         Смъртни случаи     Бежанци

­­­­ Гръцка революция	25 000*	10 000*        (отпътували)
Кавказки войни, 1827-1829	неизвестно	26 000 (оцелели)
Кримско експулсиране	75 000*	300 000 (отпътували)
Кавказко експулсиране	400 000*	1 200 000 (отпътували)
България, 1877-1878 г.	260 000	515 000 (отпътували)
Източна война,1877-1878 г.	неизвестно	70 000 (оцелели)
Балкански войни	1 450 000	410 000 (отпътували)
Кавказ, 1905 г.	неизвестно	–
Източен Анадол, 1914-1921 г.	1 190 000	900 000 (вътрешни бежанци)
Кавказ, 1914-1921 г.	410 000	270 000 (отпътували)
Западен Анадол, 1914-1921 г.	1 250 000	480 000† (отпътували)
		1 200 000 (вътрешни бежанци)

_______________________________________________________

ОБЩО:                                   5 060 000        5 381 000

*Приблизителна оценка

†Гръцко-турски обмен на население

Заб.: По-голямата част от загиналите на фронта войници и част от смъртните случаи сред цивилните не се включват.

Статистиката е неадекватен показател, когато става дума за ужасяващи загуби. Те могат само бегло да очертаят чудовищността на човешкото страдание. Бройките на умрелите, достигнали мили­они, притъпяват човешките усещания. Наистина е странно, че под­робностите за смъртта на един човек ни карат да страдаме повече, отколкото като разберем, че милиони са починали. Въпреки това статистиката трябва да се прегледа, за да се прецени мащабът на мюсюлманските жертви.

Много смъртни случаи сред мю­сюлманите са останали извън архивите и не е правен дори опит за преценка. Нещо повече, при изчисляването на цифрите в таблицата винаги са предпочитани по-ниските стойности. Ако бяха взети пред­вид високите стойности, крайните цифри както за смъртността, така и за миграцията биха се увеличили с милиони. (Например Кемал Карпат преценява, че два милиона кавказки мюсюлмани са прого­нени, от които 1,5 милиона оцеляват.)[3]

Смъртните случаи сред мю­сюлманските бойци и цивилни извън зоната на военните действия (от предизвикани от войната глад, болести и т. н.) не са взети пред­вид, въпреки че с пълна сигурност може да се каже, че те са причи­нени от същите фактори, които са предизвикали смъртта на включе­ните в таблицата. (Например загубите на мюсюлманското население в Анадола от 1914 до 1922 г. всъщност възлизат на почти три мили­она; от тях само 2,4 милиона са показани в таблицата, тъй като цент­ралните и северните области на Анадола, които не се счита за част от военната зона, са били изключени).  С изключение на данните за периода от 1914 до 1922 г. повечето загинали във войните турски войници също не са взети предвид. Войниците от Анадола например се сражават във всички османо-турски войни и дават изключително много жертви.

Ако се вземат предвид и оценките зад „няма данни”, резултатът е приблизително 5,5 милиона умрели мюсюлмани. Повече от пет милиона[4] бежанци са принудени да напуснат домовете си, много от които в крайна сметка трябва да бъдат отнесени към мъртвите.

Когато се извършат анализите и пресметнат бежанците и смър­тните случаи и се установи вината, това, което остава, е скръб за всички несъзнателно въвлечени в трагедията актьори. Количестве­ният подход на демографа и категоризирането, което прави истори­кът, може много лесно да замени ужаса с абстрактни идеи. Концеп­ции като „империализъм” и „национализъм” предлагат необходими и ценни обяснения за историческите явления, но те са недостатъчни сами по себе си. Въпреки че симпатията и емпатията рядко намират място в книгите по история, те съвсем не са излишни, ако искаме да вникнем в съдбата на мюсюлманите на Балканите, Крим, Кавказ и Анадола. Нека се опитаме да осъзнаем какво означава смъртта на над пет милиона човешки същества и разрушаването на нормалния живот на милиони други личности – милиони разкази за преживения личен ужас. Задачата надхвърля човешките възможности. Затова сме принудени да анализираме статистиката и да разсъждаваме за ма­щабни премествания на хора, подход, който по същество е твърде отдалечен от страданията, които са в основата на сухите данни.

Какво наистина са преживели тези мюсюлмани, са разбрали само онези техни съвременници, които са видели с очите си смъртта и умиращите, подобно на онзи чиновник от железниците в Османска България през 1878 г., който намерил едно малко турско момиченце останало живо сред замръзналите трупове на 400 бежанци, сред ко­ито със сигурност и нейните родители и близки. Участта на тези мю­сюлмани – това е участта на това семейство, изтръгнато от дома и обречено на смърт. Това е и участта на малкото момиченце, спасено от чужди хора. Потомците на това момиченце и на останалите оце­лели са тези, които израстват, за да се превърнат в мнозинството граждани на съвременната Турска република.

---

[1] Към Западна Европа отнасяме Франция, Испания, Португалия, Германия и Ита­лия без Британските острови.

2 Това са много приблизителни оценки, но като цяло могат да се приемат за верни. За да се стигне до общия сбор, бежанците и техните потомци са разглеждани като постоянно население до 1878 г., след това приемаме, че са нараствали с 0,013 го­дишно до 1922 г. Изваждаме 20 процента  за сметка на естествената смъртност през този период. Тези индикатори отговарят на обичайното за мюсюлманското население в „целевите” райони на имиграцията. Не сме правили допълнителни допускания за случаи като бракове между бежанците и за цялото население. Дейс­твителният дял на потомците на бежанците очевидно надхвърля цифрата, която посочваме тук и много повече от една пета от мюсюлманското население на Тур­ция са потомци поне на един бежанец, но като цяло прирастът на населението остава незасегнат; т. е., ако бежанците не бяха придошли, местните жители биха се женили и имали деца. (Появата на още „n” брой лица означава, че като умно­жим тази величина по коефициента за фертилност, получаваме колко деца са се родили). 

3 Kemal H. Karpat, Ottoman Population, 1830-1914: Social and Demographic Characteristics, Madison, Wisconsin, 1985, p. 3.

4 Общият сбор на бежанците в таблицата възлиза на малко по-малко от пет мили­она, но повечето са оцелелите бежанци, а не по-високата бройка на всички отпъ­тували; вътрешните бежанци, разселени вътре в границите на Османската импе­рия, често не са отчетени.