Джъстин Маккарти, Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)

ГЛАВА СЕДМА

ПОСЛЕДНАТА ВОЙНА НА ЗАПАДА

„О, дъще – каза тя, като отпусна ръка върху бележките, които ле­жаха на коленете ми. – Каква е ползата да драскаш за опожарени къщи и хора с прерязани гърла? Тях вече ги няма. Ще ни нахрани ли това, ще ни скрие ли, ще запази ли живота ни? В селото имаше три хиляди крави и овце... сега няма и една кокошка яйце да снесе. Как да нахраня баща си и дъщеря си, ко­ято е ранена от гърците? Нямаме дори сол да поръсим върху листата, които варим, та дано малко да залъжем глада в стома­сите си...

Нещо не е наред, хич не е наред, дъще. Преди мислехме, че жандар­мите са най-голямото зло, пратено ни от Аллах. Тогава си казвахме, че Султанът не знае за гоненията срещу нас. Гонения ли? Та онова не беше нищо в сравне­ние със сегашното. О, Аллах, как ли не ги молих гърците да оставят нещичко за живите! Те само ми се смееха и казаха, че Авропа (Европа) ги е изпратила така да постъпят и че няма да ни оставят на мира. Този човек, Авропа, на него трябва да кажем, дъще – да ни остави на мира нас, бедните селяни. Какво сме му направили ние?”

(Фатма Найн от село Мюлк до Халиде Едиб[1])

ПОДГОТОВКА ЗА ВОЙНА

Войната в Анадола от 1919-1922 година (турската война за незави­си­мост) между турци и гърци представлява кулминация на про­цеса на детурцизация, който гърците започват по време на собстве­ната си война за независимост. Методите на избиване и прогон­ване на мюсюлма­ните са същите като прилаганите в предход­ните войни и по-точно в Балканските войни. По време на Руско-турс­ката война от 1877-1878 година и на Балканските войни от 1912-1913 година в България кланетата, плячкосването и унищожаването на мюсюлманска собстве­ност принуждават стотици хиляди мюсюл­мани, най-вече турци, да напус­нат териториите, окупирани от враждеб­ните християнски армии. Подобна политика прилагат и гър­ците, които нападат Анадола. От пър­вия ден на гръцката окупация турците са предупредени, че животът им е в опасност, ако останат под гръцко владичество.

Намеренията на гръцката армия в Анадола са същите като тези на бал­канските съюзници от 1912 г. - да се създаде земя на христия­ните там, където преди това е живеело население със смесен етнос и религия. За да се постигне тази цел, мюсюлманите е трябвало да бъ­дат проку­дени. Но за разлика от Балканите, където мюсюлманите са разпръснати в географско отношение, разделени са етнически и предс­тавляват съв­сем малко мнозинство, мюсюлманите в Западен Анадол са преобладава­щото мнозинство и почти всички са етни­чески турци. Както е видно на Таблица 23, мюсюлманите представля­ват 80% от населението на Запа­ден Анадол, гърците са само 14%. Ако към последната цифра прибавим и броя на арменс­ките християни, от които се очаква да застанат на стра­ната на гър­ците в една гражданска война[2], общият брой на гърци и ар­менци (195 000) ще стане едва 845 000 души или 18% от общото населе­ние. Съставът на населението прави изграждането на християнско мнозинс­тво много по-трудна задача, отколкото преди това на Балка­ните.

Таблица 23

Население на западните анадолски провинции на

Османската империя, 1912 г.

	Мюсюлмани	Гърци	Общо
Айдън	1 734 000 (79%)	385 000 (18%)	2 194 000
Хюдавендигяр	1 599 000 (83%)	208 000 (11%)	1 920 000
Бига	166 000 (91%)	9 000 (05 %)	183 000
Измит	272 000 (70%)	48 000 (12%)	389 000
Общо	3 771 000 (80%)	650 000 (14%)	4 686 000

Източник: Маккарти, „Мюсюлмани и малцинства”[3]

Нещо повече, големият брой турско население още повече затруд­нява гърците. Огромна е задачата да се изтласка цялото това население, което обитава Западен Анадол. В Балканските войни гър­ците завземат територии, където мюсюлманите са само 750 000 от общия брой на предво­енното население. Мюсюлманското предво­енно население на Запа­ден Анадол е почти 4 милиона. Османската империя е по-потърпевша от която и да е от дру­гите на­ции, воюващи в Първата световна война.[4] Системите за земедел­ско производство и разпределение, здравеопазването и граждан­ският ред са разбити под натиска на войната на множество фронтове, за която импери­ята не е подготвена. В Западен Анадол се намират почти един милион[5] бежанци от военните зони на Балка­ните и Източен Анадол, ко­ето допринася за глада в този регион. Сто­тици хиляди загиват във вой­ната, като оставят семейства с възрастни хора, деца и жени. Политичес­ката система е дискредитирана заради поражението във вой­ната. Извън градовете липсва каквато и да е общес­твена сигурност и гръцки, армен­ски, черкезки и турски банди вилнеят на воля.[6]

Холера, коремен и най-вече петнист тиф поразяват населението. След войната гръцки бежанци, които са избягали по гръцките ост­рови или са били депор­тирани в други части на Западен Анадол, се завръщат по домовете си.[7] Окупацион­ните съюзнически сили прогон­ват турските бежанци от Балка­ните и връщат имотите им на гърците, като отново оставят тур­ците без дом, а никой не предлага да бъдат изпъдени тези, които са загра­били домовете на турци. Турс­кото население, с което се срещат гърците, е слабо и изглежда, не е в състояние да се съпротивлява.[8]

Въп­реки това гърците не успяват да завладеят Западен Анадол не­зависимо от подкрепата от страна на съюзниците и разнебитеното състояние на турското правителство. До голяма степен победата на турците се дължи на способните пълководци, които се появяват в необходимия момент и по-конкретно на Мустафа Кемал паша. Но той не е сам, зад него застава една мобилизирана нация. Мюсюлма­ните в Западен Ана­дол започват да мислят като една нация, разби­райки, че битката за Ана­дола е послед­ната им надежда. Много от тях идват от Балканите. Други са деца или внуци на мюсюлманите, изтлас­кани от Кавказ или Крим, а трети са бе­жанци от земите в Изто­чен Анадол, завзети наскоро от русна­ците по време на войната. Те знаят, че освен Анадола няма друга земя, която да ги приеме. Османс­кото правителство, чиято столица е окупирана от съюзни­чес­ките войски, е неспособно да ги защити. По тази причина те се обединя­ват под флага на турския национализъм и се защитават сами.

РАЗВИТИЕ НА ВОЙНАТА

ПРЕГЛЕД

Гръцкото нашествие в Анадола започва и завършва в Измир.[9] На 15 май 1919 г. гръцка войска акостира в Измир. Тя бързо се прид­вижва в останалата част на провинция Айдън, на която Измир е сто­лица. Първона­чално турските национални сили във вилаета на Ай­дън успяват да изтласкат гърците назад и временно да си върнат градо­вете Бергама и Айдън, но тъй като са много дезорганизирани, не успяват да издържат дълго и в подновени офанзиви през юни и юли на 1920 г. гърците напред­ват на север към Бурса. През юли британ­ците завземат полуост­ров Измит на изток от Истанбул и в крайна сметка го подаряват на гър­ците. През януари 1921 г. гръц­ките части се сблъскват с първата по-сери­озна съпротива по време на първата битка за Иноню, където турс­ките националистически сили под ръководството на Исмет паша успя­ват да ги задържат. Гър­ците се прегрупират и атакуват националистите отново, но са побе­дени от турците край река Сакарая през септември 1921 г. Чак около година по-късно, през август 1922 г. турците започват да напредват, разбиват бързо гърците и окончателно си връщат Измир на 8 септем­ври. С мирния договор от Лозана (24 юли 1923 г.) Гърция и нейните европейски съюзници приемат създаването на нова турска дър­жава в Анадола и Източна Тракия.

Решението да се позволи на Гърция да окупира санджака на Из­мит, е взето по време на Парижката мирна конференция (1919 г.). Примири­ето от Мудрос между съюзниците и османското правителс­тво не позво­лява подобна окупация с изключение на шестте вилаета на Арме­ния. Член VII („Съюзниците имат право да окупират всяка стратеги­ческа точка в случай, че се появи заплаха за сигурността на съюз­ниците”) би могло основателно да бъде приложен към крепост, дори към приста­нище, но не и към цял санджак.[10] Фактически окупаци­ята на Измир предс­тавлява военна инвазия на вражеска сила, подкре­пена от най-могъ­щите нации в света.

От самото начало решенията се взимат на ба­зата на фалшива ин­формация и лицемерие. И Лойд Джордж, и Удроу Уилсън са настро­ени силно прогръцки и антитурски. По време на Мир­ната конфе­ренция Уилсън дава да се разбере, че неговите четирина­де­сет точки и по-конкретно правото на самоопределение на народите не се отнасят до турците. Лойд Джордж никога и не е изпит­вал подобни скрупули. Нещо повече, Англия, Франция и Съединените щати се страху­ват, че Италия ще предяви претенции към района на Из­мир, ако Гърция не го направи, а на Италия се гледа като на заплаха за интере­сите на Франция и Англия в Източното Средиземноморие. И ма­кар че регионът е присъждан на Италия във военновременни споразу­ме­ния,[11] нейните съюзници и по-конкретно Великобритания предпочитат Измир да бъде в ръцете на малка и по-зависима дър­жава като Гърция. Италия така и не е информирана за решението да се позволи на Гърция да оку­пира Измир чак до самото акостиране. Те приемат неохотно, и то при условие, че окупацията е временна и няма да се отрази върху решени­ето за окончателния контрол върху региона.

От самото начало правителството на Гърция приема „Прави­лата за окупация” на съюзниците, точно каквито са, а именно благочес­тива глу­пост. Както показват и действията на гръцката ар­мия, нито минис­тър-председателят Венизелос, нито по-късно гръц­кият крал възнамеря­ват армията им да играе роля на „миротворец и защитник”, каквато е миси­ята, възложена от съюзниците на Гърция. Това е окупаторска ар­мия, чи­ито намерения са да превърнат Западен Анадол в поредната стъпка от експанзията на Гърция. И както при предишни експанзии, това изисква отстраняване на масата от мюсюл­манско население.

Странното е, че силите от Антантата и най-вече Великобрита­ния ре­ално не прозират намеренията на Гърция. Никъде в огромния архив от документи не съществува доказателство, че Великобрита­ния разбира намеренията на Гърция, преди гърците да акостират в Измир. Много бавно, чак когато докладите за кланета и принуди­телно изселване на мюсюлмани се превръщат в необоримо доказателс­тво, британското прави­телство започва да осъзнава какво се случва. Великобритания е обладана от манталитет, който ѝ позво­лява да поставя „под мандат” раз­лични точки на света, убеждавайки сама себе си, както и всички оста­нали, че мотивите ѝ са алтруистки, а не империалистически – вяра в чисто­тата на всички, като например гърците, които са съюзници в Антан­тата и слепота пред реалните намерения на приятелите й, а дори и на самата себе си. Французите имат много малко подобни илюзии. Вероятно точно тех­ният полити­чески реализъм им позволява с такава лекота да сменят подкрепата си и да приключат войната в полза на турците. На повърх­ността британ­ците може и да изглеждат по-благородните, тези, които подкре­пят приятелите си докрай, но това благородство на инат е като манна небесна за всеки измамник. Въпреки че са залети с фал­шиви статистически данни,[12] съюзни­ците от Антантата, които са оста­вили Измир на гърците, осъзнават, че мюсюлманите са преоблада­ващото мнозинство от населението на Запа­ден Анадол.[13] По тази причина те ограничават своето позволение до сан­джака на Измир („Смирна и околовръст”) и нареждат да се създаде плебисцит за период от пет години, който да реши бъдещото управле­ние на сан­джака. Презумпцията е, че за пет години населението на сан­джака Измир ще стане главно гръцко посредством принудително изсел­ване и заселване, въпреки че подобни мисли не биват изразени открито. Гърците обаче, изглежда от самото начало на окупацията са възнамеря­вали да завземат много по-голяма територия от тази, която им отпуска Антантата. Това означава, че е било необходимо да се създаде гръцко мнозинство на много по-голяма територия, вероятно по цялото Егейско крайбрежие.[14]

Моралното оправдание за нашествието е евентуалната опас­ност за християните в Измир, ако те останат в ръцете на Османската империя. По време на Парижката конференция непрекъснато се пов­таря с абсо­лютна увереност, че турците колят гърците и че гърците се нуждаят от защита. „Турците стрелят по гърците - заявява Лойд Джордж - и е съв­сем логично да изпратим гърци да защитават гърци.”[15]

Както се доказва по-късно от собственото разследване на си­лите на Антантата върху послед­валата катастрофа, тези уверения са неверни. Фактически цивил­ното турско правителство и военните добре поддържат мира. Спокой­ното положение в целия вилает Ай­дън, чиято столица е град Измир, би­ват докладвани на Великобрита­ния от собствените им представители, но Лойд Джордж предпочита да приеме рапортите на гръцкия минис­тър-председател Венизелос за кланета вместо докладите на собствените си агенти.[16]

Предложението за окупация не минава без критика. На Париж­ката конференция само Италия протестира, като предлага окупаци­ята да бъде осъществена от сили на Антантата, а не само от гръцки части. Офи­цери от съюзническите сили в Измир и Истанбул също усещат, че чисто гръцка окупация ще бъде грешка. Когато бива уведо­мен за плана, висшият офицер от военноморските сили на САЩ капитан Дейтън пред­лага първо да акостират американски, бри­тански, френски и италиан­ски части. Получава отказ.[17]

Сред турското население в Измир страхът от гръцка окупация про­из­тича от това, което знаят за предходни гръцки окупации в Македо­ния, Тракия и Крит. Повечето от местните турци може и да не разполагат с подробна информация за историята на гръцко-турс­ките взаи­моотношения, но те са чували историите, разказани от немал­кото бежанци сред тях - 150 000 мюсюлмански бежанци от Балка­ните са се заселили във вилаета Айдън след 1912 година. По тази причина турците в Измир знаят какво могат да очакват от гръц­ката окупация, а гръцките окупатори много бързо доказват право­тата им.

Ситуацията е подобна на тази, която турските мюсюлмани вече са преживели на Балканите – християнска национална армия и мес­тни христи­янски формирования, които ги избиват и прогонват. Целта е една и съща – създаване на преимуществено християнска държава посредст­вом изтребване и насилствено изселване на мюсюл­манското мнозинс­тво. Точно с такава цел се прилага поли­тика на държавен терор, която започва с кланетата на турци при акости­рането на гръцките войски в Измир и достига кулминацията си в периода 1920-1921 година.

Турци, които лично не са попаднали под терора, чуват за това и за­поч­ват да бя­гат още преди настъпването на гръцките войски, ка­къвто е и замисълът. С напредването на гръцката армия тази поли­тика дава резултати. Сто­тици хиляди турци бягат.

НАШЕСТВИЕТО В ИЗМИР

  

На 13 май 1919 г. Висшият офицер на съюзниците във флотили­ята край Измир, британският адмирал Калторп, уведомява губернатора (вали­ята) на вилает Айдън и командира на османското военно поделе­ние, че на следващия ден укрепленията и защитните заграждения на града ще бъдат окупирани от съюзническите войски. Не се дава никакво предупреждение за надвисналата гръцка окупа­ция, но у турците се зараж­дат съмнения. В очакване на най-лошото валията отправя молба, ако градът трябва да бъде окупиран, то поне да бъде окупиран от сили на Антантата, а не само от гръцки войски.[18] Укрепленията са завзети на 14 май. Същата вечер валията е уведомен, че на следващата сутрин ще акостират гръцки войски в съответствие с Член VII от Примирието от Мудрос. След като се проти­вопоставя на това действие, валията заявява, че е принуден да приеме окупацията с разбирането, че тя ще бъде вре­менна. Той се съгласява османските войници в Измир да се оттеглят в казармите си, за да се избегнат инциденти между гръцките и турските военни части. Освен това моли 100 английски, френски или италиански вой­ници да бъдат изпратени в града заедно с гръцките части, за да поддър­жат реда. Получава отказ.

Гръцките части започват да акостират след 8 часа сутринта на 15 май. Една от частите акостира на централния кей в Измир, където биват посрещнати от гръцкия владика Хрисостомос, който ги благос­лавя с епис­копалния кръст. Поздравява ги и „развълнувана тълпа от цивилни гърци, скупчени на групички, които изпълват въз­духа с възторжени ви­кове”.[19] Последвани от тълпата, войниците се отправят право към сгра­дата на провинциалното правителство, пок­рай казармите, в които са се прибрали османските войници. Когато достигат сградата, се чува изст­рел.[20] Цивилната тълпа се разбягва ужасена, а гръцките части започват да стрелят по правителствената сграда и казармените помещения.

Никога няма да се разбере кой изстрелва първия изстрел. Тур­ците об­виняват неизвестен грък от тълпата, че открива огън по прави­телст­вената сграда. Гърците обвиняват неизвестен турчин, че е открил стрелба от правителствената сграда. По-важни са резултатите от този изстрел. Това, което се случва в Измир, става пред очите на не­малко неут­рални и прогръцки настроени очевидци. Ето три от мно­гото показа­ния:

[Показания на офицерите от британския кораб С/С Бреша] След като огъ­нят поотслабна, [гръцките] войници и цивилни започ­наха да нахлу­ват в помещенията, очевидно турски. Цивилните взеха много ак­тивно участие в опера­цията, като на няколко пъти бяха забеля­зани да взи­мат огнестрелно оръ­жие от войниците и да го използ­ват, за да полу­чат достъп до помещенията. Неколцина ци­вилни, очевидно турци, задържани от тълпата, бяха подло­жени на изклю­чителна жестокост от страна и на войниците и на цивил­ните, до­като се строполиха долу, след което ги повлякоха към едно кафене и ги загу­бихме от поглед.

Настъпи известно затишие, докато група задържани с бяло знаме, вдиг­нати нагоре ръце и ескортирани от гръцки войници, преми­наха по кея. Тогава отново започна стрелба от различни къщи и след като задържа­ните отминаха, по кея останаха множество убити и ранени.[21]

[Показания на Доналд Уитол, британец, жител на Измир] От тук [сгра­дата на митницата], та до хотел „Крамър палас” аз се оказах нево­лен свидетел на клането на около тридесетина невъоръжени мъже, които се движеха в ко­лона с вдигнати ръце. Тази касапница беше изцяло дело на гръцки войници.

На едно място между Борсата за жито и банка „Ориент” видях съв­сем отб­лизо да застрелват шестима от една групичка. Малко по-на­горе петима други паднаха под огъня на гръцките пушки. Близо до мяс­тото на акостиране на лодките „Корделио” видях още много простре­ляни. Близо до хотела станах свидетел на още три разст­рела...[22]

[Показания на командващия офицер на американския кораб „Ари­зона”] Въз­растни невъоръжени мъже и други безобидни ци­вилни турци бяха пова­ляни от гърците, пробождани с ножове или щико­вете на пуш­ките, а след като ценностите и дрехите им бяха сва­лени, ги хвърляха в мо­рето. В един случай един човек беше застре­лян още веднъж, след като беше хвърлен във водата, и всичко това от гръцки войници. Много от задър­жаните, сред които и висши офи­цери, се движеха с вдигнати ръце, а на тълпата, която ги следваше, се да­ваше възможност да ги удря. Съ­щите очевидци цитират и конк­ретни случаи, при които турски войници и офицери[23]биват пробо­дени с щиковете в гръб от своите гръцки пазачи, а тълпата пребърква джобовете им, след което хвърля телата в морето. Го­ляма част от най-ужасните прояви на нечовешко отноше­ние към тур­ците се слу­чиха, когато те бяха задържани под конвой и на отк­рито на кея, пос­ред бял ден. [24]

От центъра на града тълпата, подпомогната от гръцките военни части, се насочва към махалите. Крадат се вещи, цели квартали са преобър­нати с главата надолу. Много рядко гръцките войници възпи­рат плячкосването на турска собственост, по-често те самите се включват в мародерството. Тълпи от местни гърци минават от къща на къща, като обират, де що им попадне. Магазини, кантори и фабрики, собственост на турци, са напълно плячкосани. В процеса на плячкосване стотици турци са избити в домовете и магазините си.

Други - направо на ули­цата. Турското население в града не е въо­ръжено, а османските жан­дарми са обезоръжени, хвърлени в зат­вора или избити. Няма защита за турците.[25] Вероятно между 700 и 800 турци са убити,[26] докато само трима гръцки войници загиват.[27] Още по-ужасни неща се разиграват в селата, заобикалящи града, като много от тях са напълно плячкосани и разрушени. В един град гър­ците поискали откуп от 500 златни лири, за да не нападнат града. След като откупът бил заплатен, те все пак плячко­сали града. Други малки градчета биват ограбени до шушка.[28]

Европейци, които живеят в околните на Измир градове, изреж­дат по име села като Чим Оваси, Гюгюклер, Келер, Сасал, Дегирмен, Лере, Ти­ратса, Паламут, Джилеме, Гюрече и много други като из­цяло плячко­сани от гърците, при това с множество човешки жер­тви.[29] Показателен за терора в турските села е фактът, че цели села бягат към Измир, вместо да останат по домовете си, независимо от очевидната заплаха за турците в града.[30] Както докладва британс­кият контролен офицер, който разследва положението: „Гърците в региона около Смирна разгра­биха оръжейните складове, изтърбу­шиха турските села и преслед­ват мюсюлманите.”[31]

Гръцката политика на изземване на оръжието на турците и въоръжа­ване на местното гръцко население води началото си от Из­мир. За разлика от турците в някои села турците в Измир не били осо­бено добре въоръжени. Така че когато научават за предстоящата гръцка окупа­ция, те се опитват да се снабдят с оръжие от арсенала в централ­ните армейски казарми. Когато молбата им бива отхвърлена, те разби­ват портала и започват да грабят оръжия, но тогава османс­ките войници започват да стрелят и ги изтласкват навън. Редовната османска армия изпълнява заповеди да поддържа реда, което и прави. След осъществява­нето на гръцката окупация и след като същите тези вой­ници са арестувани, бити и избити, арсеналът от казармите бива разпреде­лен сред гърците на Измир.[32]

Официалният британски военен представител формално (макар и неуверено) протестира срещу раздава­нето на оръжия на гръцкото население в региона, „налице са непрес­танни престрелки, мародерс­тва и преследвания на турци…. Следова­телно може да се направи някакво заключение, че това въоръжаване на цивилното население се осъществява с цел агресия срещу турското населе­ние.”[33]

Особено лошо е отношението на тълпите от гърци и на гръц­ките вой­ници към войниците от редовната османска армия. Гръцки цивилни и военни ограбват и избиват много османски войници, измъч­ват други, като ги подлагат на невероятен тормоз и унижения. Офицерите, които оцеляват след принудителната маршировка от казар­мите до вълнолома, са хвърлени в най-долния трюм на гръцки кораб, там, където преди са транспортирали коне. Междувременно казармите и правителстве­ните сгради биват разграбени. Къщата на всеки осман­ски офицер бива огра­бена до шушка. Съпру­гите на ня­кои от офицерите са изнасилени.[34]

Освен офицерите от провинциалните подразделения известни тур­ски длъжностни лица и цивилни също биват нарочени за изтреб­ване: редактори на вестници и репортери, пенсионирани началници на жандарме­рията, служители на държавната администрация по дълго­вете и т. н. Много от тях са убити и хвърлени в морето.[35]

Вероятно най-важният анализ на събитията в Измир е направен в док­лада на съюзническата Комисия за разследване. През юли 1919 г. съюзниците от Антантата изпращат комисия, оглавявана от един францу­зин, един италианец, един англичанин и един американец, с цел разследване на зверствата в Измир. Великобритания приема нео­хотно тази комисия, и то защото се страхува, че ако отхвърли разследва­нето на жестокостите, това ще се отрази върху политичес­кия ѝ имидж у дома.[36] Докладът констатира, че османското правителс­тво е поддър­жало ред в Измир. Претекстът, че има нужда от гръцка окупация, за да бъде защитено местното гръцко население, бива квалифициран като из­цяло фалшив. Гръцките войници и длъжнос­тни лица са обвинени за събити­ята, последвали окупацията, а кланетата и грабежите от страна на гър­ците са наречени с истинс­ките им имена. Накратко, този доку­мент осъжда гръцкото нашествие, последвалите действия от страна на гър­ците и по подразбиране подкре­пата на съюзниците за гърците.

Пряката политическа значимост на Комисията би била огромна, стига да беше достигнала до широката общественост. Нещата обаче са потулени. Британците, които залагат много на гръцката окупация, пра­вилно усещат, че публикуването на доклада ще навреди на плано­вете им за следвоенен Анадол и ще се отрази зле както на тях самите, така и на гръцките им съюзници. Един служител от Външно министерство, Фипс, прави следния коментар: „Не смятам, че е препоръ­чително да се публикува която и да е важна част от този доку­мент [т. е. доклада на Коми­сията] под формата на Бяла книга в настоящия момент. Гърците изглеждат толкова зле, че колкото по-малко публикуваме, толкова по-добре.”[37] Призивите на депутати от парламента за разпространяване на доклада остават без последст­вия.[38]

Много от събитията, докладвани във връзка с окупацията на Из­мир и кланетата, напомнят за зверствата от Руско-турската война от 1877-1878 година и Балканските войни. В много отношения жестокос­тите при нашествието в Измир са по-отблъскващи, тъй като се случват в голям и мирен град. В Измир няма съпротива - османс­ките войници, които изпълняват заповедите на Истанбул и биват изпра­вени пред по-многочисления флот на съюзниците, се подчиня­ват на заповедите и мирно се предават. Населението не въстава. Но османските войници и турските цивилни биват третирани като вою­ваща страна, и то по осо­бено злонамерен начин. Изнасилванията и осакатяванията са често сре­щани, а убийствата и грабежите повсемес­тни.[39]

ГРЪЦКОТО НАСТЪПЛЕНИЕ СЛЕД ИЗМИР

След като затвърждават контролните си позиции върху сан­джака на Измир, гърците започват да настъпват отвъд границите на това, ко­ето им е възложено по време на мирната конференция. Те навлизат в долината на река Меандър и завземат град Айдън на 27 май 1919 г. Следва Назили, откъдето се оттеглят в края на юни. На 30 юни гръцката армия е изтласкана от Айдън от турските части. Гър­ците се оттеглят към Карабунар, после към Дегирменчик, но гръц­ките части, атакуващи от юг, наново завземат Айдън на 4 юли. Северно от Измир гърците вече са напреднали отвъд санджака на Измир и са завзели Маниса на 25 май. На 11 юни те се придвижват от Менемен (което е в рамките на възложе­ната им мисия) към Бер­гама. В Бергама още веднъж биват принудени да се оттеглят от турс­ките части. Те се установяват в Менемен, който обаче също бива прев­зет обратно от турците. Турските сили са прека­лено слаби, за да удържат на продължителни битки във вилаета Айдън и на 23 юни гръцки военни подразделения акостират в Дикили, завземат Бергама и окупират другите градове, които са загубили. През юли гръц­ките войски „разчистват” това, което е останало от турските партизан­ски части. Така че в периода юни - юли 1919 година провинция Айдън е въвлечена във война.

С напредването на гърците навътре във вилает Айдън всички се­ляни, които остават в селата си, биват разоръжени, първоначално мирно. Например в Касаба един отряд от гръцки войници превземат града без съпротива. Оръжието на длъжностните лица, жандармите и населението бива иззето, а пушките са раздадени на местното гръцко население, ко­ето заедно с гръцките войници се впуска да граби и пляч­косва града.[40]

Същото се случва в Назили, Маниса, Менемен и други окупирани гра­дове и села. Гръцкият комендант на Айдън из­дава заповед турците от града да предадат 6 000 пушки (26 юни 1919 г.), нещо, което те не могат да направят, защото в града има съвсем малко пушки. Тогава започва претърсване къща по къща и всички хора от къща, в която е намерена пушка, биват застреляни.[41]

В Тир жандармите и всички останали са разоръ­жени по позна­тия начин и следователно нито те, нито османските служители могат да се намесят, когато гръцките войници започват да разграбват града и околните села.[42] Има свидетелства, че на местното гръцко населе­ние дори са раздадени гръцки военни униформи, както и оръжие, ко­ито те носели при нападенията над турските села.[43]

Моделите, създадени в предходните войни, се прилагат отново от гър­ците в Анадола. И в Руско-турската война от 1877-1878 г., и в Балканс­ките войни местното християнско население бива използ­вано като „ударна вълна”, която да избива местните мюсюлмани, като край­ната цел е мюсюлманите да бъдат принудени да се изселят. В предход­ните войни установената политика на завоевателите е да разоръжат мюсюл­маните, за да ги оставят напълно беззащитни, с единс­твения из­бор бягство или смърт. Това се случва и в Анадола. Навсякъде, където минат гръцките войски, оръжието на турското цивилно население и жан­дармите бива систематично иззето. Не­рядко турски селяни са преби­вани, докато разкрият скривалищата за оръжие, нещо особено тежко за тези, които нямали такива тайни скрива­лища. След това конфиску­ваните оръжия заедно с оръжията, донесени от гръцките вой­ници, биват раздадени на местното гръцко и арменско население. Този модел остава непроменен, точно както са го прилагали на Балканите. Презумпцията на гръцките нашестве­ници, и то с основание, е, че могат да разчитат на подкрепа от страна на мнозинството от местното християн­ско население.[44] Страхът, че турците могат да открият огън от укрития или да започнат партизан­ски действия, би могъл да обясни разоръ­жаването на мюсюлманите. В светлината на съвсем реалната опас­ност от бунт срещу гръцките окупатори има смисъл турците да бъ­дат разоръжени, но не и да бъде въоръжено местното гръцко население. Гръцката армия, поне на тео­рия, е изпратена в Анадола, за да защити населението и да установи граждански ред. Разоръжаването на всички цивилни би било ло­гично за постигане на тази цел. Разоръжаването само на групата на мнозинството, тази на турците, е логично единст­вено при положение, че целта е създаване на гръцко мнозинство в реги­она посредством избиване или принудително бягство на мюсюлманс­кото мнозинство.

Под официалния претекст, че ще бъдат снабдени „скаутите” и други нередовни военизирани части, гръцкото население в Анадола полу­чава оръжия и от гръцките военни складове. Пушките присти­гат по море. Естествено, след като веднъж биват въоръжени, тези нере­довни части разполагат с пълна свобода да правят, каквото си искат, включи­телно и да нападат собствените си съграждани. Пове­чето от хората, ко­ито получават оръжие по този начин, така и не би­ват записани в реди­ците на гръцките бойни единици, а дори и тези, които влизат в състава на организираните поделения, биват освобо­дени след сраженията, но задържат оръжието.[45] В много случаи гръц­ките власти обясняват зверст­вата срещу мюсюлманите като дело на „нередовните” части, ко­ито те не можели да контролират.[46]

Гръцките набези в Западен Анадол са описани по-цялостно, откол­кото атаките върху мюсюлманите в други региони и по друго време. Това се дължи на участието на съюзниците в окупацията на Измир. Същест­вуват подробни документирани свидетелства за дей­ността на гърците в Анадола, особено в британските архиви. Гър­ците стигат до Анадола само благодарение на подкрепата от страна на силите победи­телки в Първата световна война и по-конкретно Вели­кобритания. Окупаци­ята на Измир в много отношения е творе­ние на Лойд Джордж.[47] Фактически британската подкрепа за гър­ците е толкова го­ляма, че британските моряци в Измир получават заповед да не се намес­ват, дори когато лично наблюдават кланета на турци, което поставя моря­ците в положение на „неволни, безсилни и разгневени очевидци на едни от най-ужасните изблици от страна на гърците.”[48]

Поради това, че Великобритания е замесена, агенти на британс­ките разузнавателни служби и дипломати на назначение в Измир и Истан­бул следват гръц­ките окупаторски части и докладват подробно в Лондон. Тези доку­менти са добър източник на исторически подроб­ности. Докладите не са безпристрастни, но по принцип може да се раз­чита на тях по отношение на фактите.

Когато се разглеждат британските доклади, трябва да се отдели описа­нието на събитията от анализа и коментарите. По отношение на Западен Анадол и Балканите служителите в британските консул­ски и (по-рядко, което е доста многозначително) разузнавателни служби обикно­вено предлагат точни наблюдения, но собствените им предразсъ­дъци и липсата на опит в региона също толкова често ги карат да тълку­ват неправилно това, което са видели. Например изнесе­ната разузнава­телна служба на британския Генерален щаб док­ладва съвсем точно гръц­ките зверства над турците в региона на Йодемиш-Тир. Убийства, изнасилвания, обири, затвор по фалшиви обвинения, унищожаване на собственост и така нататък от страна на гръцките войници и местното гръцко население – всичко е описано като в каталог. Но когато описва последвалото бягство от региона на турските селяни, един от офицерите от разузнаването добавя: „Може би гузната съвест ги е принудила (да бягат), но по-вероятно пропаган­дата на националистите ги е накарала да мислят, че ако оста­нат, ще пострадат в ръцете на гърците”.[49]

Едва ли офицерите от разузнаването не са разбрали от собстве­ните си доклади, че не е била необходима „националистическа пропа­ганда”, която да убеж­дава турските селяни, че ги грози съвсем реална опасност. Такъв тип анализ сочи към два основни предразсъ­дъка у британските наблюда­тели,[50] които всеки изследовател трябва да има предвид: тър­сене на каквато и да е друга причина с изключе­ние на реалната за гръц­ките зверства и страданията на турците (ко­ито те са принудени да приз­наят за съвсем реални) и отказ да се при­еме логичната реакция на турс­ките селяни. И така, приема се презумпци­ята, че турците, които бягат, обзети от разбираем страх пред кланетата, бягат поради „гузна съвест” (няма свидетелства за никакви действия от тяхна страна, които да ги ка­рат да се чувстват гузни) или поради безропотното приемане на пропаган­дата. Факти­чески това, което правят турците, е напълно разу­мен отговор на случва­щото се. Когато били в състояние да се бият, те се биели, ко­гато не можели - бягали.[51] Британските агенти докладвали основно от градовете в Анадола, тъй като било трудно и опасно за тях да се движат в провинцията. Въп­реки това те успявали да се снабдят със сравнително достоверна информа­ция за случващото се там, така както и в градовете.

ГОНЕНИЯ ВЪВ ВИЛАЕТ АЙДЪН: ГРАДОВЕТЕ

Мюсюлманските жители на градовете в провинция Айдън били под­ложени на гонения от първите дни на гръцката окупация. По ника­къв начин не може на тези урбанизирани турци да се гледа като на ня­каква заплаха. В селата е можело, а често и наистина са се кри­ели антиг­ръцки настроени партизани, но градовете са били разоръ­жени и изцяло под гръцки контрол. Турците в градовете не са били в състояние да помагат на националистическите сили поради забра­ната за всякакво движение във и извън градовете, издадена от гър­ците. С една дума, тур­ците в Айдън, Менемен, Маниса, Назили и който и да е друг от окупира­ните градове не са можели да действат по някакъв ефективен начин срещу гърците.

Показателно е, че градовете, които турските сили си връщат за кратко през 1919 г., като Бергама и Айдън, са нападнати отвън от турс­ките въоръжени сили, а не са превзети отвътре чрез бунт на безза­щитните турци. Няма оправдание от военен характер за нападени­ята над урбанизираните турци, но тяхната пасивност не ги спа­сява. Моделът на гръцките действия срещу турското население е сравни­телно последователен. Първо, оръжието на всички османски поли­цаи и военни, както и на цивилните мюсюлмани е иззето.

След това оръжия са раздадени на местните гърци. После служите­лите на местната власт и мюсюлманските религиозни во­дачи са затворени или депортирани. След това започва плячкосва­нето, убийст­вата, изнасилвани­ята, по­някога незабавно, в други слу­чаи малко по-късно.

Къщите на тур­ците и правителствените сгради се разрушават. Рели­гиоз­ните сгради и институции на мюсюлманите, най-важният сим­вол на мюсюлманс­ката идентичност, са осквернени. Например още с навлиза­нето си в Маниса гръцката армия осквернява всички джамии в града, както и центровете на дервишите, училището по теология и мюсюл­манс­кото гробище.[52]

Турското население на всички градове във вилает Айдън е потър­певшо в една или друга степен. Градовете, предста­вени по-долу, са тези, за които има по-подробна и надеждна инфор­мация.

Менемен

В Менемен оръжието на турците е иззето, след като гра­дът се пре­дава без съпротива[53] на гърците, които незабавно арестуват всички длъж­ностни лица на Османската империя. След това гърците се въоръжа­ват и започват кланетата. Констатацията, че кланетата са предвари­телно замислени, се потвърждава от факта, че преди ата­ките всички гръцки къщи били обозначени с бял кръст.[54] За късмет на ана­лите на историята британските контролиращи офицери[55] присти­гат в Менемен без предупреждение, точно когато започват кланетата. Те виж­дат телата на каймакамина и турските жандарми в конака и стават свидетели на убийствата на турци по улиците. На базата на това, което виждат, наблюдателите бързо опреде­лят събитията като клане, а не сраже­ние – „само гърците стрелят”. Турските къщи в Менемен биват разграбени. Това, което не е плячко­сано, е изгорено[56] - между 300 и 400 турци вероятно са убити в града; 1 300 - в близките околности.[57]

Макар и по-невидимо за британските агенти, същото плячкос­ване и кланета се осъществяват и в околностите на Менемен. Когато комен­тира в Лондон факта, че някои от турците в Менемен успяват да оце­леят, адмирал Калторп заявява:

„По мое мнение гърците носят пълна отговорност за цялата ра­бота... Само тяхната пълна липса на организа­ция им попречи да постиг­нат по-голям успех. Възможно е и неочаква­ното присъствие на британски наблюдатели да ги е поохладило до извес­тна степен.”[58]

Айдън

Главният град на провинцията Айдън е превзет без съпро­тива на 27 май 1919 г. За известно време положението там е спокойно. Това може да се дължи на аномалията в положението на гърците там. Като превземат Айдън, те излизат извън параметрите на мисията, поста­вена им от съюзниците и се озовават в район, който безспорно е населен с турци.[59] По тази причина съюзниците следят събитията в Айдън внима­телно. Въпреки това на десетия ден от окупацията започ­ват убийст­вата, когато шестима турци са застреляни на ули­цата от гърци, предвождани от гръцки армейски офицер. На същия ден четири турски къщи са напад­нати, а жените изнасилени. След този момент нападени­ята срещу турци и собствеността им стават посто­янно явление.[60]

Издевател­ствата над турските мюсюлмани варират от дребни обиди като насилствено сваляне на фесовете (дори и от християните и евре­ите) до изнасилвания и убийства. Под претекст, че ще бъдат разпитвани, турци биват извеж­дани от Айдън и околните села, а след това уби­вани.[61] Цели села в реги­она на Айдън са опожарени, а жителите им – изклани.

Гръцките представители в Айдън дават да се разбере, че макар реги­о­нът да има преобладаващо турско население и фактът, че съюзни­ците не са предоставили Айдън на гърците, те планират да останат. Гръц­кият комендант на Айдън информира турските водачи, че гръцката окупация на Айдън не е временна, а представлява анекси­ране към Гър­ция. За да се затвърди това, се преминава към арести на местните дър­жавни служители и на знатните турски граж­дани, в това число на губерна­тора на санджака, на съдиите и председа­теля на държавната тютю­нева компания. Повечето от тях са убити, включително и губернато­рът.

Турци в Айдън биват спасени от турските въоръжени сили, ко­ито прев­земат града от гърците след двудневни сражения. Тези два дни предос­тавят възможност на гърците да опожарят мюсюлманския квар­тал и да продължат с кланетата, преди да се изтеглят. Турците изчисля­ват, че в града са убити 2 000 мюсюлмани и между 300 и 400 християни, като вероятно и двете цифри са завишени. Докладът на британските оче­видци на събитията в Айдън констатира, че смърт­ните случаи в града са резултат от действията на гръцката армия. На 28 юни на покри­вите са качени картечници и турският квартал е обст­релван и подпален. „Всеки турчин, който се опита да избяга от пламъците, беше застрелян от гръцките войници или цивилни, на които бяха раздадени пушки.” Стрел­бата и пожарите продължават и на следващия ден, „стрелбата, вико­вете и цялата олелия бяха ужасни за слуха.”[62]

   Турските войски, които навлизат в Айдън, виждат трупове на турци по земята и опустошения турски квартал. За отмъщение множес­тво християни са нападнати по улиците, преди полковник Шевкет да възстанови реда.[63] Когато гърците отново превземат Ай­дън, оцелелите турци са избягали, предпочитайки да бъдат бежанци. Британското описа­ние на събитията в Айдън кореспондира с обобщени­ето, напра­вено от делегацията на Османската империя на мирната конференция във Версай: „Само няколко семейства са оста­нали от 30 000 турци, живе­ещи в Айдън. Унищожени са 5 800 до­мове, а 81 турски села в околнос­тите на града са опожарени.”[64]

Назили

Град Назили е окупиран от гърците на 2 юни за период от 17 дни. По време на окупацията се започва плячкосване, изнасилвания и убийс­тва на турци. Местното гръцко население е подпомогнато в това отноше­ние от гръцките войски и от затворници, освободени от зат­вора.[65] Когато гърците са принудени от турските войски да се изтег­лят от На­зили на 19 юни, те взимат със себе си голяма група[66] турци, чиито ръце са завързани. Те биват убити по пътя. Селата по пътя на гръцкото изтег­ляне са плячкосани, а жителите, които са оста­нали там, са из­бити.[67]

Касаба

В Касаба първото нещо, което правят гърците, е да иззе­мат оръжи­ето на турците. След като раздават оръжие на местното гръцко населе­ние, започва плячкосване на мюсюлманските домове, мо­дел, добре поз­нат на мюсюлманите. Турците се страхуват от това, което следва, най-вече защото гръцкият полковник привиква държавните служи­тели и мюфти­ята на града и ги информира, че за него всички мюсюл­мани ще бъдат считани за враждебна страна в ситуация на война. Мюсюлманите чакат, „сякаш над тях е надвиснала смъртна присъда”.[68]

Победата на турците над гърците в Бергама и последвалото изтег­ляне на гърците се оказва и последната победа на турците за извес­тен период от време. Сравнително малкият брой турски вой­ници не е в състоя­ние да издържи на гръцката армия, подкрепяна от съюзниците.

„На 23 юни гърците акостират близо до Дикили и окупи­рат наново Бер­гама, опожарявайки по пътя си десет турски села с 1 095 къщи. Броят на бездомните турци, които се стичат към Сома, е 70 000”.[69]

ГОНЕНИЯ ВЪВ ВИЛАЕТ АЙДЪН: ПРОВИНЦИЯТА

Убийствата на турски селяни и плячкосването на турски села започ­ват веднага след акостирането на гърците в Измир. Гърците от Из­мир и околните гръцки села, много от тях въоръжени от гръцките во­енни, нападат турците. Придружавани понякога от гръцки вой­ници, те се отправят към околните села, където убиват и плячкосват. Както вече споменахме, голяма част от кланетата се случват пред очите на западни наблюдатели, които докладват за действията на гър­ците село по село.

Очевидно завоевателите не мислят за имиджа си пред Запада, или пък смятат, че независимо от действията им, той няма да пострада. Гърци от селата се включват в кланетата, напа­дайки турски села. „Въоръжени гръцки банди от Севди кеи и съсед­ните гръцки села се пръсват във всички посоки, плячкосвайки и стре­ляйки по турците.”[70]

Грабежите и убийствата се разпростират на юг към полуостров Урла, където са опожа­рени турските села.[71] Убити са около 3 000 турци.[72] Британският командващ офицер в Из­мир прави обобщение на очевидното положение в провинцията в телег­рама:

„Гърците в околията на Смирна ограбват оръжейните складове, разру­ша­ват турските села и преследват мюсюлманите. В много от мес­тата, където гър­ците са мнозинство, цари пълна анархия.”[73]

Турските села на полуостров Урла са плячкосани, което е придру­жено и с убийства.[74] След превземането на района около град Айдън (юни 1919 г.) турс­ките жители на някои от околните села, включително Мишание (sic), Кара пинар, Ерекли, Кадикьой и Йеникьой са изклани, а селата опожа­рени.[75] Други села скоро се присъединяват към списъка, осо­бено при първото изтегляне на гърците от града през юни 1919 г. Както вече беше отбелязано, съюзниците предават на Гърция само санджака на Из­мир. Но до края на май 1919 г. гръцките войски вече са излезли отвъд границите на санджака, като са завзели Маниса на 25 май и Бергама на 11 юни. Бергама е превзета от турските войски, а после превзета наново от гърците, които акостират край Дикили и навлизат навътре. Както по време на изтеглянето им, така и по време на последвалото настъпление гръцките войски колят турските се­ляни. Когато се изтеглят от Назили (19 юни 1919 г.), гръцките части разрушават селата по пътя си и изби­ват всеки жител, когото отк­рият.[76]

Гръцкият контингент, който се прид­вижва от Дикили към Бер­гама, опожарява най-малко 10 села, унищожа­вайки 1 100 турски домове.[77]Дори гръцките военноморски части се включ­ват в клане­тата на цивилни. Гръцки лодки обстрелват турски села край Аювали, без да има каквото и да е военно основание за това.[78]

   Докато напредва навътре, гръцката редовна армия съвместно с мес­тно гръцко население плячкосва и убива, а британските вой­ници, чиято задача е да наблюдават гръцкото настъпление и гръц­ките зверс­тва, специално отбелязват изнасилванията на турски жени от гръцки войници.[79] В повечето случаи нападенията над турците се осъществя­ват от местни анадолски гърци, въоръжени от гръцките вой­ници. Мнозина от тях са малко или повече под гръцко военно команд­ване, дори носят гръцки военни униформи.[80]

Докато гръцките колони напредват навътре, пред тях се движат партизански отряди, наречени „чети”, съставени от местни гърци и арменци. Тези чети изпълняват ро­лята на скаути и ударни отряди, но те се занимават основно с нападения над турските села. Първона­чално те атакуват селата, разположени по линията на по­хода на арми­ята, често подпомогнати от редовни войници, а после, след като районът е обезопасен, се пръсват към селата в околов­ръст.[81]

Изнасилванията са често срещани в окупираните села, както и отв­ли­чанията на жени от гръцки войници и цивилни. Описанията, да­вани от дипломатите на типа и честотата на изнасилванията, ва­рира от подробни и страховити до пестеливо подценени от британ­ска страна: „Изглежда, че се проявява насилие над мюсюлмански жени от страна на някои гръцки войници.”[82] Тъй като повечето от набезите над турското население стават в се­лата, в малко от които има европейски наблюдатели, а дори и служи­тели на Османската импе­рия, които да докладват в Истанбул, повечето от зверствата мо­гат да бъдат научени единствено от реакциите на жерт­вите (обикно­вено бягство), демографските данни (цели региони са прочис­тени от турско население[83]) или от доклади постфактум (евро­пейски наблюда­тели, които виждат опожарени села с трупове по ули­ците).

В съвсем малко от селата има външни наблюдатели, които да свиде­телстват за кланетата. Дори и в градовете, като Ахмедли, само поня­кога има наблюдение от съюзническите офицери за контрол. В Ах­медли видяното от един френски сержант, се явява в подкрепа на разка­зите на жителите за арести и жестоки убийства.[84] Естествено, след като разбират, че гръцката армия напредва, разум­ните турци се разбягват. Те знаят какво се е случило в Измир, както и каква е съд­бата на балканските мюсюлмани през 1912 г. С напред­ването на гър­ците към Айвали „практически всички турски села са изоставени, но тъй като хората са бързали, не са успели да вземат нищо със себе си.”[85]

След като разоръжават османската жандармерия, гръцките вой­ници нападат турските села безнаказано. В малкия регион на Тир Ка­заси британците отбелязват, че гръцки войници са нападнали и огра­били 32 села, много от тях многократно, в рамките на два ме­сеца.[86] Трябва да се има предвид, че става дума само за тези села, които са прив­лекли вниманието на британските представители в Тир. Знае се, че по същото време в района на Тир гърците са убили 22 турци, а 32 са хвър­лени в затвора без съд и присъда. Вещи, плячко­сани от турските села, се продават открито от гърци на пазара в Йоде­миш.[87]

В областта около Сохандере между 25 и 30 села са унищожени, като ця­лото население е избито. Между Ахисар и Маниса са нападнати 82 села, а кланетата се отлича­ват само по степен. Някои, но не всички села са опожа­рени.

На 24 юни в Башламиш, близо до Ахисар, гръцки войници и армен­ски чети ограждат селото, събират всички жители на възраст между 12 и 60 го­дини и избиват почти всички. Четирима от тях са пребити, преди да бъдат убити. Турските цивилни, особено по-знатните, биват събирани от различните град­чета и села в цялата окупирана територия зад Смирна и конвоирани като „военнопленници”. Групи от такива затворници премина­ват през Смирна почти всеки ден и из­чезват. Говори се, че ще бъдат депорти­рани в Гърция, но повече никой не чува нищо за тях, а телата на някои от тях биват открити впоследствие. Подобно депортиране има в: Ка­саба, Маниса, Ниф, Алашехир, Салихли, Ушаг, Кула, Мамара [sic], Ахисар, Тира, Одермиш [sic], Бариндир [sic], Тур­бали, Айдин.[88]

ЗВЕРСТВА В ЯЛОВА, ИЗМИТ, ГЕМЛИК И ОКОЛНИТЕ СЕЛА

На европейските коментатори на събитията в Анадола им е трудно да приемат за достоверни свидетелствата за гръцки зверства. Това важи най-вече за британците. Великобритания се оказва подбуди­тел на гръц­ката инвазия, като утъпква пътя за гръцките войски, осигу­рява полити­ческа и логистична подкрепа и защитава гръцката кауза пред междуна­родни форуми като Парижката мирна конференция. От гледна точка на инвестиции и престиж Великобрита­ния има какво да загуби, ако се до­каже, че гръцкото нашес­твие е дълга поредица от кла­нета. Нещо повече, прогръцките настроения в Англия са силни. По тази причина, незави­симо от сериоз­ните доказателства, предоставени от британ­ски наблюда­тели, зверствата от страна на гърците по време на първоначалната окупа­ция на вилает Айдън биват подминати от британс­ките управници и общественото мнение там. Чак по време на събитията от гръцката окупа­ция на региона около Мраморно море британ­ците са прину­дени да отворят очи.

Регионът на Анадола в най-голяма близост до Истанбул, полуост­ров Измит, първоначално е превзет от Великобритания. Преди и по време на кратката британска окупация ситуацията е сравни­телно спо­койна. Съюзниците не смятат, че има опасност конк­ретно за христия­ните в областта. Всичко това се променя, ко­гато регионът е преда­ден в ръцете на гърците. Моделът, наблюдаван вече във вилаета на Айдън и на други места, се преповтаря в градове като Ялова, Гемлик, Измит и околните села. Започва се с претърс­ване на турците за оръжие и разоръжа­ване на османската жандарме­рия, следва плячкосване и убийс­тва. Унищожава се реколтата; плодо­вете се обрулват от дърветата. Впослед­ствие селата са разру­шени, а турците са принудени да бягат или да умрат. Всичко това се случва не много далеч от британския генера­лен щаб в Истанбул. Британ­ски офицери, репортери и дори университет­ски професори имат възможност и посещават местата, като представят цялостни под­робни доклади – тези доклади не могат да бъ­дат пренебрегнати.

В региона, контролиран от Гърция, турските селяни биват изби­вани безразборно. Първоначално наблюдателите от страна на съюзни­ците смятат, че убийствата са дело на местни гърци, които търсят възмез­дие за реални или имагинерни злини. Но дори и британс­ките наблю­датели, на които много им се иска да видят у гър­ците позитив­ната сила за „християнската цивилизация на Изток”, са принудени да признаят реалностите на гръцките зверства:

Изглежда, че се прилага един ясен и последователен метод в уни­щожа­ва­нето на [турски] села, група по група, през последните два ме­сеца, като разрушенията достигнаха дори до гръцкия генера­лен щаб.

Членовете на [междусъюзническата] Комисия смятат, че в ня­кои от каа­зите на Ялова и Гемлек, окупирани от гръцката армия, е на­лице план за систематичното разрушаване на турски села и унищожа­ване на мю­сюл­манското население. Планът се осъществява от гръцки и армен­ски банди, които изглежда, че оперират под гръцко ръ­ководство, а поня­кога дори и с помощта на подразделения на редов­ната армия.”[89]

Не може да има съмнение, че опожаряването на села, кланетата и на­силственото изселване се осъществяват с одобрението на арми­ята и правителството на Гърция. Американският Върховен комисар, адмирал Бристъл, коментира „гръцките зверства, които, изглежда, се осъществя­ват хладнокръвно, в изпълнение на предварително начер­тан план.”[90] Британският генерал Франк докладва от региона на Гем­лик, че опожа­рени села като Карачали и Насли са в близост до Генерал­ния щаб на гър­ците, въпреки това те са опожарени без на­меса от страна на гръцката армия, като има „очевидни знаци за зверс­тва”.[91] Макар че намесата би била съвсем лесна, гръцката ар­мия не се опитва да спре разрушенията. Други британски офицери разследват гръцки зверства в други части. Например в околностите на Кандира: „Войниците взеха всичко въз­можно като пари, добитък и ценности, като бяха готови да прибегнат към мъчения винаги, щом се наложеше. Преобладават насилия и убийс­тва. Някои села са разру­шени изцяло или частично. Напълно разрушени – Мехтер Кей, Лазлар Кей, Ахмак Кей, Омер Ага Кей и Сира Кей.”[92]

Гърците окупи­рат Шил два пъти. „По време на втората окупация от ноем­ври 1920 до март 1921 г. банда от 200 души войници и няколко ци­вилни, пътуващи към Измит и ръководени от един капитан и трима лейте­нанти, тероризират областта. Двадесет от тези мъже под ръководст­вото на [партизанския водач] Катсарос остават в областта, уни­щожа­вайки почти всички села, ограбвайки добитъка и ценностите на селя­ните. Много жители са бити, някои обесени с главата надолу над огън от слама, други избити направо, а някои жени са изнасилени.”[93] В района на Бейкос съюзническата Комисия за разследване устано­вява „мащабни убийства, извършени от гръцките войски.”[94]

Селяните, които се спасяват, обикновено са тези, които са избя­гали преди пристигането на гърците, но някои са насилствено прого­нени: „През първата седмица на ноември [1920 г.] град Карамюрсер е напълно плячкосан, а 14 околни села са изгорени от гръцките части след хаотични сблъсъци с нередовни части на националистите. Турс­ките длъжностни лица са откарани в Ялова, а останалата част от населе­ни­ето е натоварена на кораб и откарана до другата страна на за­лива на Измит, откъдето голяма част пристигнаха в Константино­пол като бежанци.”[95]

     [май 1921 г.] Като направи вчера апел за пълна свобода на ра­бота на Черве­ния полумесец с цел спасяване и преместване на мюсюл­манс­кото населе­ние от областта на Гемлек, генерал Франкс телег­ра­фира, че комисията е убедена, че окупационната сила [Гър­ция] осъ­ществява системно унищожение на мюсюлманското населе­ние, а гръц­ките части и банди, изглежда, действат по добре съгласу­вана прог­рама...[96]

     [юни 1921 г.] Независимо от посещението на Комисията за разс­лед­ване и решението на Върховния комисар, който нареди премест­ване на бежан­ците с помощта на Червения полумесец, гръц­кото военно ко­мандване про­дължи до втората половина на миналата сед­мица да демонст­рира неприязне­ност и да пречи на преместването. Гръцкият офи­цер – комендант на Ялова, създава особено много пречки. Изглежда, че гръцкото военно командване дейс­тва ръка за ръка с гръцките банди и дори е под тяхно влияние.”[97]

Професор Арнолд Тойнби, който пристига в Анадола като репор­тер-анализатор за „Манчестър Гардиън”, очаквал съвсем раз­лична ситуа­ция от тази, в която се озовава. Като председател на дружес­твото „Кораис” по византийски и съвременен гръцки език, литература и исто­рия към Лондонския университет и като човек, който по време на вой­ната не е приятел на турците[98], Тойнби очаква да види благородни дейст­вия от страна на гърците и злодейства от страна на турците. Той осъзнава реалността на гръцките действия и намерения, след като вижда зверствата в Ялова и Гемлик, а впоследст­вие разследва продължава­щите погроми около Измир. Той, както и съюзническата Коми­сия за разследване, която цитирахме по-горе, стигат до заключени­ето, че кланетата и екстрадирането на турци са планирани от гръцкото правителство.[99]

Информацията за гръцките действия в малките села в района на Мар­мара е доста оскъдна, но все пак има някои описания на зверства, потвърдени от наблюдатели на съюзниците. Тези описания често споме­на­ват несигурното положение на турците, които са оцелели след първоначалните кланета от гръцкото нашествие и вече живеят под гръцко владичество. Например в село Араблар (което се намира в реги­она на Мармара и е под британско наблюдение) гръцки „банди” и гръцки жители на село Афизия и други близки села атаку­ват селото, изби­ват някои и отвличат седем мъже и две жени. Мъ­жете са убити, а жените изнасилени. Впоследствие на жените е позво­лено да отидат в Карабига. Там вече са пристигнали сто и деветде­сет други бежанци от Араблар. Половината село е изгорено и от страх и липса на подслон селя­ните се настаняват на борда на британс­кия кораб „Стюарт” под британ­ска протекция.[100]

Ролята на гърците от село Афизия в убийствата в Араблар е на „под­к­репления” за „бандите”. Тъй наречените „банди” фактически също са селяни, като поне един от тях е от Афизия.[101] Комисия на съюзни­ците, която разследва инцидента в Араблар, отбелязва, че не са участвали никакви гръцки войници с изключение на един дезер­тьор от гръцката армия. „В същото време комисията установи, че във всички случаи турските селяни са били разоръжени, докато гръц­ките селяни са били въоръжени, което е оставило турците из­цяло на милосърдието на техните гръцки съседи и не се забелязва да са били предприети каквито и да е стъпки от страна на военното прави­телство за защита на живота и собствеността им”.[102]

Върховният британски комисар Ръмболд коректно обобщава поло­же­нието в Западен Анадол, когато заявява: „Ясно е, че голяма част от това, което гърците описват като своята зона на действие, посте­пенно се превръща в истинска джунгла.”[103]

РОЛЯТА НА ЧЕРКЕЗИТЕ

Един от най-странните факти, свързани с гръцката кампания, предс­тав­ляват мародерските действия на една група черкези, които са в съзвучие с гръцката армия. Някои лидери на черкезите (най-яр­кият при­мер е Черкез Етем[104]) се стремят към независима политика, което ги води до съюз с гърците.

Други черкези, които не обичат гърците, заста­ват зад правителст­вото в Истанбул срещу националистите поради разбира­емо чувство на лоялност към османския султанат, свързано с оцелява­нето на техния народ. Повечето черкези обаче съвсем естест­вено застават до своите братя мюсюлмани срещу гръцките нашестве­ници. Макар да има и отцепници, повечето от черкезите застават в ла­гера на националистите.

Повече от 50 години са изминали, откакто черке­зите са проку­дени от родните си земи и макар че може и да са запа­зили голяма част от своята етническа идентичност, през 1919 го­дина те вече са лоялни турци и подкрепят националистите.[105]

ОТСТЪПЛЕНИЕТО НА ГЪРЦИТЕ

Съюзниците се опасяват, че гърците и останалите християни ще пос­т­радат сериозно, когато градът и регионът на Измир са прев­зети от националистите. Действията на гърците там са сериозна при­чина за от­ветни репресии. Има британски наблюдатели на място, ко­гато гърците напускат града и така докладват за „кланета на турци”.[106] Очаква се отмъ­ще­ние срещу гърците, когато турците окупи­рат града, но британс­ките наблюдатели докладват, че няма та­кова нещо благодарение на „доб­рото държане и дисциплина” на нацио­налистическите войски.[107]

Гърците започват да губят войната през август 1921 година, ко­гато турските националисти ги задържат на линията Сакария. Първона­чално бавно, а после стремглаво те се изтеглят от завоюва­ните области. С изтегля­нето им настъпва и промяна в характера на гръцките действия спрямо турците. Надеждите и плановете за гръцки Западен Анадол са провалени и вече няма никаква рацио­нална причина за преследване на турските мюсюлмани. Но клане­тата вече са добили собствен живот из­вън рационалната, макар и злона­мерена държавна политика. Когато се изтеглят, гърците опустоша­ват всичко по пътя си. Докато настъпват, би било глупост да пристъпят към цялостно унищожение, само турската собственост трябва да се изгори, за да не могат да се върнат собствени­ците. За­това само турски къщи са разрушени, не и гръцки; турски села са опожа­рени, не и гръцки. Но при отстъплението те вече нямат при­чина да щадят каквото и да е, затова всичко е унищожено – християнс­ката собственост редом с мюсюлманската. Цели градове са подпалени, християнските квартали горят редом с мюсюлманс­ките. Реколтата е унищо­жена, стари маслинови горички и лозя са отря­зани. Гръцката ар­мия разбира, че Гърция няма да получи нови земи, а гърците и армен­ците от Западен Анадол са наясно, че няма повече да могат да живеят там, така че се дава отдушник на омразата.

Моделът на гръцкото отстъпление е развит след първата реална за­губа, първата битка при Сакария, след което те се оттеглят в Ескише­кир за прегрупиране. Първоначално, когато изглежда, че гър­ците ще се съвзе­мат след първия удар и ще задържат по-голямата част от Анадола, политиката им по отношение на земята и хората сякаш има известно оправ­дание от военна гледна точка – това е поли­тика на „изгорената земя”. Както доста равнодушно отбелязва един съвременен военен анализа­тор във връзка с изтеглянето на гър­ците от Ескишекир през октом­ври 1921 г.:

Изтеглянето се извършва умело и организирано. Гърците осъщест­вя­ват пълно опустошение на цялата област, която са евакуи­рали, като опожа­ряват всички села и разрушават напълно железопът­ната ли­ния.[108]

Фактът, че тази политика на изгорена земя произтича от нещо по­вече от военна необходимост, става ясно с продължаващото отстъпле­ние на гърците. Те продължават да разрушават всичко по пътя си, дълго след като поражението им е очевидно. През 1922 г. гръцките военни части, които биха служили по-добре за тилов кон­вой на изтеглянето, са натоварени със задачата да рушат анадолс­ките села с керосин и барут. Дните на отстъпление, „извършвано умело и организирано”, са вече в миналото. Докато гърците се изтег­лят, колкото се може по-бързо към морето, изглежда, че само час­тите, които рушат това, което е останало, са спокойни и организи­рани.

По време на гръцкото отстъпление пламъци обгръщат град след град. Билечик, Йенишекир, Инегьол, Афион, Сьогют и Адара­зари – всички те са опожарени, както и други села и градове, разполо­жени по линия на гръцкото отстъпление.[109] Американският консул в Измит, Парк, който обикаля голяма част от опустошения район след поражени­ето на Гърция, описва картината, която вижда в градовете по следния начин:

[Маниса] Почти изцяло опожарена... 10 300 къщи, 15 джамии, 2 бани, 2 278 магазина, 19 хотела, 26 вили...

[Касаба] Надеждността на тази статистика не може нито да бъде дока­зана, нито отхвърлена, просто трябва да я приемем такава, как­вато е, но собстве­ните ми наблюдения показват, че общо взето, циф­рите са точни.

Казаха ни, че Касаба е бил град с население от 40 000 души, 3 000 от ко­ито не са били мюсюлмани. От тези 37 000 турци само 6 000 са сред живите, а за 1 000 турци е известно, че са били застре­ляни или живи изгорени. От 2 000-те сгради, издигащи се в града, само 200 са оста­нали... Има свидетелства, че градът е бил системно раз­рушаван от гръц­ките войници, подпомогнати от гръцки и армен­ски цивилни. Щедро са се ползвали керосин и бензин, за да бъде погро­мът по-сигурен, бърз и ця­лостен.

[Алашехир] Използвали са се ръчни помпи, за да се напръскат сте­ните на сградите с керосин... В процеса на изследване на руините в града от­крихме черепи и кости, обгорени до черно, със следи от коса и плът по тях. След като настояхме, бяха разкопани някои гро­бове, които изглеж­даха пресни и ние устано­вихме, че телата там са на не повече от че­тири сед­мици [т. е. времето, по което изтеглящите се гърци минават през Алаше­хир].[110]

Консул Парк не обича турците. Той е силно натъжен, когато вижда, че гърците, които той е подкрепял, са извършили такива безчинс­тва. Но той е принуден да приеме, че нещата, които вижда с очите си, са недвусмис­лени. Той вижда доказателства за прилага­нето на бензин и „запалителни бомби” на много места, както и доказа­телства, че онези турци, които са се опитали да потушат огъня в градовете си, са били застре­ляни от гръцки части. Той вижда това, което определя като „убеди­телни доказателства за мащабно насилие, насочено лично към турското цивилно население”. Заключението му е следното:

1. Погромът над градовете във вътрешността, които посетихме, е    осъ­ществен от гърците.

2. Процентът на разрушените сгради във всеки един от послед­ните че­тири града, за които стана дума, е:

Магнезия                        90 процента

Касаба                            90 процента

Алашехир                       70 процента

Салихли                          65 процента

3. Опожаряването на тези градове не е нито хаотично, нито на­бързо, нито случайно, а добре планирано и организирано.

4. Налице са много случаи на физическо насилие, което в пове­чето слу­чаи е преднамерено и безпричинно. В отсъствието на пълна ста­тис­тика, което е невъзможно да осигурим, можем спокойно да зая­вим, че зверст­вата, извършени от отстъпващите гърци, наброяват хи­ляди във въп­рос­ните четири града. Там са се извършили и трите вида, ко­ито асоции­раме с подобни зверства, а именно убийства, мъче­ния и изна­сил­ване.[111]

Гръцката политика по време на стремглавото изтегляне през Запа­ден Анадол е проста – ако е възможно, да бъде унищожено всяко турско селце по пътя. Гръцките войници пленяват всеки поле­зен турски циви­лен, на когото попаднат, особено жени и мъже, ко­ито могат да им послу­жат за водачи. Тези, които са безполезни, често са убивани. Но турските селяни разбират какво ги очаква, още преди гръцките войници да пристигнат в селото им се скриват в плани­ните. От друга страна, мно­зина вече са избягали още при нашест­вието в техните области.[112] Всички жители на евакуираните региони, независимо от техния пол, са отв­лечени от отстъпващите гръцки войски. Само тези, които са избягали в го­рите или планините, се измъкват. Всички села по пътя на изтеглящата се гръцка армия са опожарени.[113]

По времето на гръцкото отстъпление вече има множество източ­ници на доказателства за техните зверства. Османското правителс­тво и Анкара от дълго време предоставят подробни спи­съци на опожарени села, убийства, изнасилвания и плячкосване. Британ­ските наблюдатели също са описали немалко. Към тях сега се присъединяват все по-под­робни доклади от други западни източ­ници, в това число и репортери на вестници. Британското правителс­тво все повече се затруднява да по­тиска възмущението си от гръц­ките кланета. Депутатът Обри Хърбърт задава въпрос в парламента дали не е вярно, че 5 000 от 7 000-те турци в Ялова са избити. Правител­ственият говорител (Чембърлейн) отговаря, че не разполага с подробна статистика, но признава за „сериозни безчинс­тва”[114]

Виконт Ст. Дейвид заявява следното в парламентарна реч:

„Научавам, че броят на турските села, изгорени от гърците, е ня­къде между три и четири хиляди [фактически това е заниже­ние].”

Правител­ството се съгласява, че има изгорени села, но не же­лае да каже какъв е броят им.[115] Въпреки растящите доказателства британското прави­телство продължава да отказва да предостави на Камарата на предста­вителите дори и Доклада за Смирна.[116]

Междувременно британс­кото правителство продължава да полу­чава доклади от разследва­щата комисия за „отблъскващи зверс­тва, включващи убийства, измъчване и осакатяване”, както и твърде­ния, че „поведението на отстъпва­щата гръцка армия е осъдително и недостойно за цивилизована нация.”[117] В един типичен случай на такова поведение по време на изтегля­нето на 14 февруари 1922 г. турското село Каратепе във вилает Айдън е обградено от гърци - както от редовна армия, така и от местни банди. Всички жители са събрани в джамията, след което тя е изгорена. Мал­кото, които се спася­ват от пламъците, са застреляни. Всички движими ценности и животни са плячкосани.[118]

Град Бурса се спасява от съдбата на много други анадолски гра­дове благодарение на присъствието на офицери и представители на съюзни­ческите сили и от факта, че гръцката армия в Бурса е изоли­рана, а впоследствие обградена от турски войски.

Гърците са наясно, че има голяма опасност да бъдат задържани като военнопленници. Едно нещо е да палиш къщи, когато очакваш да избягаш и съвсем друго да очак­ваш скоро да станеш пленник на собствениците на тези къщи. Въпреки това някои гърци се опитват да подпалят града, но представителите на съюзни­ците разкриват това и огънят е загасен. Мостовете в града са разру­шени от гръцки войници и те в крайна сметка опожаряват четириде­сет къщи и гръцки църкви,[119] но щетите са минимални в сравне­ние с това, което се случва на други места.

Когато гръцката армия се изтегля от Бурса, християните от града и бе­жанците християни се събират в сгради, принадлежащи на фран­цузи и италианци. Там те биват опазени от трийсетте турски жандарми, оста­нали в Бурса. Гръцкият комендант е отказал да въо­ръжи жандар­мите. Въпреки това те успяват да опазят гърците и армен­ците. Когато присти­гат там, националистическите сили поемат задължението да защита­ват и според комисията на съюзниците, изпра­тена да следи събити­ята в Бурса, турските редовни войски не допускат никакви зверс­тва. Не всички околни мюсюлмански села могат да предложат сигур­ността, осигу­рена на християните в Бурса. Италианският консул М. Миаци докладва, че той току-що е посе­тил тур­ско село, където гърците са заклали около шейсетина жени и деца. Пове­чето от тях са изнасилени преди това. Гърдите на жените са отря­зани. По-късно това е потвърдено от капитан Кошер, френс­кия кон­сул, който също посе­щава сцената на зверството.[120] По целия път на гръцкото отстъпление от Мудания до Бурса и от­въд турските села са напълно опожарени.[121]

ГОНЕНИЯ НА ЕВРЕИТЕ ОТ ЗАПАДЕН АНАДОЛ

Като се вземе предвид съотношението и сравнително малкият раз­мер на еврейската общност, евреите от Западен Анадол вероятно са потър­певши от гръцката инвазия наравно с мюсюлманите. За съжале­ние информацията по отношение на евреите е оскъдна, за­щото те нито са сред воюващите страни, нито представляват особен интерес за наблюдате­лите на съюзниците. Само турски източници дават известни подробности за евреите от онова време. Там са избро­ени убийствата на евреи от гърци, разграбването на еврейски магазини и домове в анадолс­ките градове. Например в Назили тур­ците споменават имената на 11 от местните евреи, които са убити (и петима, които са ранени) от гърците, като общият брой на избитите евреи е много по-голям.[122]

ТАБЛИЦА 24

ЕВРЕИ В ЗАПАДЕН АНАДОЛ, 1912 И 1922 Г.

Провинция	1912 г.	1927 г.
Хюдавендигяр	5 290	2 011
Айдън	44 206	18 728
Измит	512	5
Бига	409	1 092

Източници: Маккарти, „Еврейско население”[123] и преброяване в Тур­ция 1927 г.

Но дори и турските източници рядко споменават евреите. Най-доб­рото доказа­телство за страданията на евреите е статистиката. На Таблица 24 е описан броят на евреите във военната зона преди и след войната. По­вече от половината от евреите във военната зона в Западен Анадол или напускат Анадола, или са убити. Поради отсъстви­ето на точна или как­вато и да е статистика относно еврейс­ката имиграция (която е значи­телна) не може да се изчисли броят на загиналите евреи от Западен Ана­дол, но въпреки това този брой е стъписващ.

ГОНЕНИЯ НА ХРИСТИЯНИ

НАПАДЕНИЯ ОТ МЮСЮЛМАНИ СРЕЩУ ГЪРЦИ

Както вече беше отбеля­зано в предишни глави, целта тук не е да се описват или коменти­рат зверствата, извършени от турци и други мюсюл­мани. Те са предста­вени надълго и нашироко и в най-малките стъписващи подробности от други автори. По време на це­лия този про­цес те са се раздули поне десе­торно и са излезли извън историческия контекст. С цел да се избегне подобна грешка тук, трябва да споменем и убийствата на гърци от турци, както гово­рихме за убийствата на турци от гърци. Действията на турските мюсюл­мани срещу гърците, тези от Гър­ция и тези от Анадола, прие­мат две форми: официални действия на нацио­налистическото правителс­тво и лични действия за отмъщение.

Както и в предходните война на Балканите и в Кавказ, нашествени­ците в Западен Анадол могат да разчитат на активна подк­репа от страна на местното християнско население. Поляризаци­ята на християни и мюсюлмани в антагонистични групи се основава на многого­дишна идентификация точно толкова, кол­кото и на съвременен национализъм. Въпреки че гръцката общност от векове е функциони­раща икономически асимилирана част на Османс­ката империя, гърците там очевидно се идентифицират най-вече с православните гърци, до­като мюсюлманите основно се идентифи­цират като ислямски народ. Съмни­телно е анадолските гърци или анадолските мюсюлмани някога да са мислили да заста­нат на страната на когото и да е, освен на своите религи­озни събратя. Онези, които не са искали да се бият и да умрат за своята група, все едно са щели да бъдат принудени да го направят, тъй като не биха могли да се установят в другата група. Независимо от това озлоблени­ето на гърците към турците е трудно разбираемо. В крайна сметка те се радват на икономическа изгода в империя, която толе­рира тяхната религиозна, езикова и етническа принадлежност. Трябва да вяр­ваме, че гърците в Анадола подобно на гърците в Ев­ропа мразели тур­ците най-вече заради това, че турците управлявали и това е имиджът, който те искат да разрушат, независимо че турс­ките селяни, които те избиват, имат толкова отношение към османс­кото правителство, кол­кото и те самите.

Няколко причини могат да бъдат изброени във връзка с политичес­ките проблеми. Една от тях е системата на миллета. Сред най-добрите черти на османската традиция на управление е толерант­ността към етничес­кото и религиозното разнообразие, но едно натурализирано тур­ско население би било по-безопасно и не би могло да даде претекст на европейските нации за интервенция. Друга причина за по-късните бун­тове е османската тактика „разде­ляй и владей”, при която се разви­ват няколко вътрешни системи за управление. Вместо това османското прави­телство играе ролята на балансьор между различните сили. Когато властта се оттегля, осо­бено по време на война, обществената сигурност в провинциите често се разпада. И тъй като няма кой да играе ролята на полиция, миллетите започват да се бият един с друг. Това важи най-вече за Източен Анадол, където османската власт е най-слаба, но се поя­вява и в много по-цивилизованата среда на Западен Анадол.

Преди гръцкото нашествие сигурността и безопасността в различ­ните региони на Анадола са право пропорционални на властта, с която разполага централното правителство в съответния регион. Там, където се усеща въоръжената мощ на османското правителство, наблюдате­лите неизменно докладват спокойствие и политическа стабил­ност.[124] Наис­тина, след Първата световна война османското прави­телство, което е капитулирало пред съюзниците от Антантата, факти­чески подпомага завръщането на гърци и арменци в Западен Ана­дол. [125] По това време има нужда от силна жандармерия поради наличи­ето на разбойнически банди в някои части на Анадола. В Севе­рен и Запа­ден Анадол тези банди обикновено включват или мю­сюлмани дезер­тьори от османската армия, или християни, които са се укрили в планините или са забегнали в Гърция, за да се спасят от военна служба или депортиране.[126]

В края на войната и мюсюлманските, и християнс­ките разбойни­чески банди са станали по-силни и многобройни, тъй като дезертьори, депортирани и имигранти се завръщат и се захващат с подхо­дящи занимания. След гръц­кото нашествие гръцките и арменс­ките банди са отговорни за го­ляма част от убийствата на турци в окупира­ните от гърци територии, както вече видяхме. По същия на­чин, мюсюлмански банди са главните носители на смърт за гърците и армен­ците в Западен Анадол. Най-ужасните кланета на християни са дело на мюсюлмански банди. Някои от тях изповядват националисти­ческата кауза, други не; някои сменят страните в зависи­мост от това накъде духа вятърът (напри­мер бандите на Чер­кез Етем). Много от тях, подобно на християнс­ките банди, са обикно­вени разбойници, които се възползват от политическата ситуа­ция. Най-големите зверства от страна на мюсюлман­ските банди стават в района на Изник-Измит-Бурса във вто­рата половина на 1920 г. Стотици християни са избити[127] в Изник, Орта­кьой и Ахи­сар, както и в малките градчета и села. След като веднъж гръцката армия е притисната, повторното отвою­ване на Западен Анадол от турците се осъществява толкова бързо, че документираните свидетелс­тва на турския реванш над гърците са крайно оскъдни. Оче­видно е, че на много места отмъщението е страшно. Гърците ся­каш не са пострадали толкова в ръцете на националистичес­ките войски, които обикновено били много дисциплинирани, но възмезди­ето от страна на турските селяни е друго нещо.[128]

ТАБЛИЦА 25

ГРЪЦКИ БЕЖАНЦИ ОТ ТУРЦИЯ

Произход	Преселници
Мала Азия*	626 945
Източна Тракия	256 635
Понтус	182 169
Константинопол	38 458
Общо:	1 104 216

* Наименованията са цитирани така, както са в източника

Източник: Преброяване в Гърция, 1926 г.

Като се имат предвид събитията от периода на гръцката окупа­ция, трудно е да си предс­тавим, че завръщащите се турски бежанци биха толери­рали гръцко присъствие в своите региони. По тази при­чина гър­ците от Ана­дола бягат към крайбрежието, оттам към гръц­ките острови и самата Гър­ция. Много повече пристигат по време на гръцко-турския обмен на население след войната в Анадола. По време на първото преброя­ване на населението след тази война гръц­кото правителство избро­ява 1 104 216 бежанци от Турция, които жи­веят в Гърция (Таб­лица 25), като 802 123 от тях са от Анадола.

ПРЕСЕЛВАНЕ И ДЕПОРТИРАНЕ НА ГЪРЦИ И АР­МЕНЦИ

Неизвестен е броят на гърците, загинали в резултат на гръцкото пресе­ление от Ана­дола след Балканските войни. Въпреки че по онова време османс­кото правителство не напада реално анадолските гърци, то под­държа атмосфера на страх сред тях.[129] Комитетът за обединение и прог­рес, който управлява османското правителство, организира бойкот на гръцкия бизнес в северозападния крайбрежен район.[130] Гърците по крайбре­жието се страхуват от отмъщение за­ради действията на гърците в Европа по време на Балканските войни. Това става още по-видно след заселването на турски бежанци в реги­она. Освен това младите гърци нямат желание да служат в османс­ката армия. В резултат на това веро­ятно над 100 000 гърци бягат от Западен Анадол в Гърция. Други са депор­тирани във вътрешността на Анадола като потенциални поддръж­ници на врага по време на Пър­вата световна война.[131]

Повечето от тях, изглежда, са оцелели от войната и са се вър­нали по домовете си между 1918 и 1919 година.

Основната линия на официалната националистическа политика, на­со­чена към гърците по време на войната в Анадола, е депортиране на гърците от черноморския регион в Източноцентрален Анадол. Твърди се, че това се прави, за да се попречи на местното гръцко населе­ние да помага на гръцката инвазия в черноморския регион, както са помагали по време на инвазията в Западен Анадол. За съжале­ние депортирането на християни е било и продължава да бъде толкова емоционален въпрос, че е трудно да се открие истината за гърците, които са насилствено пресе­лени. Гърците твърдят, че тур­ците принуждават цялото гръцко населе­ние от региона на Понтус (Черно море),[132] мъже, жени и деца, да се преместят във вътреш­ността на Анадола, за да ги избият. Турците настояват, че депорти­рат само онези млади мъже, които ще се съюзят с настъпващата гръцка армия и представляват потенциални или реални партизани и разбойници. (Демографските данни са в подкрепа на твърдени­ята на Турция, тъй като гърци, млади, стари и жени все още са представени в региона на Черно море по време на по-късната дата на обмен на население.) На запитванията от страна на британци и амери­канци относно депортирането от черноморския регион, турците задават въпроса защо съюзниците не са били загрижени по същия начин за съд­бата на турците под гръцко управление.[133]

Турските националисти изобщо не отричат, че има депортиране. Те го обясняват с военни причини. В този смисъл то е оправдано. Услови­ята на местно ниво и натрупаният опит показват на турците, че анадолските гърци трябва да бъдат считани за потенциални вра­гове. Ос­вен това гръцки партизански части оперират в черноморския регион, като нападат турски села и се противопоставят на правителст­вото.[134] Представители на гръцката православна църква в Трабзон дават да се разбере, че желаят създаването на Гръцка пон­тийска република[135] и всички страни се съгласяват, че съществува активно бунтовническо движе­ние, наречено „Понтос”. Но повече от всичко турците вече имат опита от гръцкото нашествие в Западен Анадол, неща, които са видели със собствените си очи и се страху­ват това да не се повтори по черноморс­кото крайбрежие. Те знаят, че турците по Черно море ги очаква същото отношение, ако попаднат в ръцете на гръцките нашестве­ници, както техните събратя в Измир, Айдън или Менемен.

Депортирането е класическо средство в Близкия Изток и Балка­ните за неутрализиране на врага. То се прилага от османците, прила­гало се е и от византийците преди това. А в по-скорошен план османс­кото правителство е депортирало стотици хиляди гръцки и арменски христи­яни от военните зони и потенциалните военни зони между 1914 и 1915 година. Това се оказва ефективна военна тактика, особено срещу партиза­ните, тъй като то лишава бандите и нашествени­ците от подкрепа на местно ниво. Тази тактика факти­чески се е превърнала в постоянен елемент на антипартизанските кампании в края на 19-и век, макар че днес обикновено я наричат „релокация” вместо депортиране. Обаче за турските националисти през 1920 година депортирането на черноморс­ките гърци се оказва грешка.

От позицията на днешните ни знания за онези времена е лесно да ка­жем, че гърците не са били в състояние да стоварят свои сили на черно­морското крайбрежие. Нямало опасност местното гръцко населе­ние да се включи в гръцко нашествие. Революционерите от „Пон­тийс­ката република” никога не са представлявали потенциална военна или политическа сила и би било по-лесно да бъдат обезвре­дени чрез поли­цейски мерки, вместо с депортиране. Единствената реална заплаха за турците по Черно море е местната подкрепа за гръц­ките разбойни­чески банди, а това наистина е реална заплаха.[136] Независимо от това съмни­телно е, че разходите на време, средства и хора (биха били по-полезни като бойци или провинциални жан­дарми), свързани с депорти­рането, са си стрували дребната победа над гръцките разбой­ници. От политическа гледна точка депортира­нето е чиста загуба. То се превръща в коз в ръ­цете на враговете на турците и им дава възможност отново да се позо­ват на полуистини и лъжи, както по отношение на армен­ците през 1915 година. Запад­ните вестници не публикуват обяснени­ето на националис­тите от­носно депортациите, а само страхо­вити истории за дълги колони от гладуващи гърци, умиращи по пъти­щата.

Депортирането е израз на отчаяние. По време на война то може да бъде оправдано само в ситуация на голяма заплаха, защото то на­казва прекалено много невинни, а обезврежда прекалено малко вра­гове. Незави­симо дали по морални, военни, или пропагандни при­чини, но националистите не е бивало да започват масово депорти­ране на понтийс­ките гърци.

По онова време събитията, свързани с депортирането от черноморс­кия регион, стават предмет на интензивни дискусии. То­гава, а и сега най-голямото затруднение за разкриване на истината е, че същест­вуват много малко обективни доказателства. Фактически всички негативни доклади се основават на разкази, изпратени от амери­кански мисионери. Както и по-ранните им доклади за мюсюлма­ните, разказите на мисионерите от 1919 до 1922 година са изпълнени повече с предразсъ­дъци, отколкото с наблюдения. Дори помежду си мисионе­рите не могат да постигнат съгласие относно това, което са видели.[137]

Смъртността сред депортираните от Самсун е причинена от лип­сата на внимание към нуждите им. Те често се движели без храна и вода, а понякога нямали защита от крадци, сред които понякога били и онези, които трябвало да ги пазят. В резултат на това голям брой от тях, макар и не точно установен, загиват. Крайната цел на гърците е Харпут, ви­лает Мамуретюлазиз в Източен Анадол. Според завишените цифри, предло­жени от служителите на Американската служба за подпомагане в Близкия изток, една известна с антитурс­ките си оценки организация, 30 000 са депортирани, от които 8 000 загиват по пътя до Харпут и още повече по-късно. Но американските мисионери няма как да са пребро­или умрелите и техните изчисления както за броя на депортираните, така и за броя на умрелите са най-вероятно завишени.[138]

При оценяването на депортациите от Черноморието, както и на пред­ходните насилствени изселвания често се забравя следният факт – ако турските националисти са възнамерявали да избият гърците или да ги принудят да се махнат, не е имало нужда формално да ги депортират. Сраженията и смъртта на мюсюлманите в Западен Ана­дол, които не са били депортирани, но са били принудени да бягат или да умрат, вече е доказала точно това. Следователно твърденията, че целта на турците била „изтребление чрез депортиране”, очевидно са неверни. Между гръц­кия метод на принудително изселване и турс­кия, турският вероятно би бил за предпочитане. Независимо от това депортирането на гърците е свързано с много смърт и безчове­чие.

Тези депортации, изглежда, са единствените примери на по­добни орга­низирани действия срещу гръцки цивилни във военно време. Пове­чето турски действия срещу гърци са плод на индивиду­ални действия или са работа на банди. Много от тези действия са резул­тат на дългого­дишна омраза и ламтеж за грабежи: общо могат да бъдат определени като отмъщение, защото се случват след предшест­ващи ги действия от гръцка страна и вероятно не биха се случили, ако гърците не бяха нах­лули. Може би е по-коректно да ги определим като реакция на дългата поредица от принудително изсел­ване и депортиране, които започ­ват с изгнаничеството и смъртта на мюсюлманите от Стара Гър­ция по време на гръцката война за независимост. В този контекст въпро­сът кой кого първи е убил през 1919 година, едва ли има някакво значение.

Следва де се отбележи, че в областите, които ще се превърнат в сцена на войната в Анадола, цари ред и спокойствие допреди нахлува­нето на гърците. Това се потвърждава от неутрални наблюда­тели, в това число и съюзническата Комисия за разследване в Смирна. Фактически дори и след инвазията в Измир гръцките села в контролираните от турци райони са в безопасност, докато гърците не окупират областта.[139]

Страховитите времена за християните започ­ват по време на гръцката окупация и най-вече по време и след изтеглянето на гърците, когато тур­ците тръгват на отмъщение. В ра­йони като полуостров Ялова-Гем­лик по време на гръцката окупация изобщо няма турски националисти­чески чети, а само гръцки и армен­ски банди.[140]

В областта на Айдън през 1919 г., дори и след като стават извес­тни гръцките зверства над турци, турските войници са изключи­телно сдържани. Когато коментира определен район, в който се говори, че са извършени кланета на гърци, британският предс­тавител Морган заявява: „Независимо от постоян­ните слухове за обратното нито един арменец не е убит в Бергама и факти­чески няма случай на убийства [от страна на турски войници] на никакви жители, било то арменци, евреи, или гърци.”[141]

Дори и през май 1921 г. турците все още поддържат мира там, къ­дето е възможно, а християните са защитени. Комисията на съюзни­ците за разследване на полуостров Измит докладва: „Съществу­ват доказателства, че съседни села, изповядващи раз­лична религия, живеят в едни и същи области без проблеми едно до друго там, където гърците са малцинство, а администра­цията е тур­ска.” („Едни и същи области” са тези, в които гър­ците според същата комисия са разрушили гражданския ред и преслед­ват турците.)[142]

Без съмнение гръцки и арменски бежанци в Анадола намират смъртта си заради липса на грижи. Когато християнските бежанци са под турски контрол в градове като Ескишехир, колкото хляб и подс­лон е останал, първо отива при мюсюлманските бежанци и почти нищо не остава за християните. Например съюзниците изпращат христи­янските бежанци (или им разрешават да се върнат) по домо­вете си в Ескишехир. Местните турски власти отказват да изгонят мюсюлманските бежанци от Тракия, които са настанени в бившите домове на християни.[143]

Само в области, където съюзниците имат пълен контрол, като нап­ример на островите Мармара (преди гръцката окупация), християнс­ките бежанци се настаняват без затруднения. В тези слу­чаи мюсюлмански бежанци биват изгонени, за да бъдат подслонени християните.[144]

Най-големият срив в дисциплината на националистическите войски се случва в града, откъдето е започнало гръцкото нашествие, Из­мир. Когато турската армия пристига там, заварва град, изоставен от гръцката армия. Армията и немалко цивилни са се качили на гръцки и съюзнически кораби от кейовете на Измир. През следва­щите месеци още стотици хиляди[145] гръцки и арменски имигранти от Анадола ще ги последват. Християните от Анадола няма никога вече да се върнат.[146] Първоначално националистическата армия под­държа стабилен ред в града.[147]Военните части са натоварени със зада­чата да пазят чуждестран­ните консулства и други застрашени сгради. Те държат под око и турските граждани на Измир, постра­дали вече от гръцкото управле­ние. После всичко това се променя. Няколко дни след като национа­листическата армия е превзела града, животът и собствеността на християните са поставени на карта. За­почва плячкосване на християнс­ката собственост в града, а множес­тво гърци и арменци, ко­ито са останали в града, са избити от местни турци, подпомогнати доня­къде от турски войници. Като се има пред­вид, че в града цари военна дисциплина в продължение на дни, преди да започне плячкосването, най-вероятно военните власти са били наясно със ситуацията.

Последното действие на драмата в Измир е големият пожар, който на­пълно унищожава Измир на Османската империя. Огънят пламва в арменския квартал, подпален или от местни арменци, турци или национа­листически войски - историческите източници са напълно обър­кани. Лесно е да се приеме дори, че не става дума за един пожар, а за множество пожари, запалени от християните в знак на отмъщение и нежела­ние турците отново да владеят града, както и от разюздани вой­ници и цивилни, които просто искали да погледат как горят сгради (по време на война се случват такива неща).[148] Често изказваната идея, че турското националистическо правителс­тво нарочно е опожарило втория по големина град в държавата си, и то веднага, след като отново го е зав­зело, е пълен абсурд.

В периода 1912-1922 година приблизително 300 000 анадолски гърци загиват – това са най-вече гърци от черноморския регион и Запа­ден Анадол.[149] Те умират точно както и турците от глад, болести и убийс­тва. Тъй като липсва конкретна статистика за смъртността, е невъз­можно да се каже точно колко са загинали по години. Повечето умират по време на войната в Анадола, но много вероятно са изм­рели заради лошите условия по време на Първата световна война. В крайна сметка гръцкото нашествие в Анадола се оказва толкова го­лямо бедст­вие за анадолските гърци, колкото и за анадолските турци.

РЕЗУЛТАТИ И ПОГРОМ СЛЕД ВОЙНАТА

Кражби и УНИЩОЖАВАНЕ НА МЮСЮЛМАНСКА СОБСТВЕ­НОСТ

Изчезването на мюсюлманска собственост е резултат от кражби, из­вършени от отделни анадолските гърци и гръцки офицери, военнослу­жещи и длъжностни лица. По принцип плячкосването не е нещо непознато по време на война. Но към тези „нормални” грабежи се добавя и преднамереното унищожаване на турска собственост като полити­чески акт. В това отношение, както и в много други гръц­ката инва­зия в Анадола повтаря войните от 1877-1878 г. и 1912-1913 г.

Голяма част от грабежите се осъществяват в изоставените тур­ски села. Жителите са избягали, подплашени от настъпването на гръц­ките войски, като не са имали време да вземат със себе си нищо, освен малко храна и дрехи, доволни, че все пак са живи. Например когато гръцките войници напредват съвсем малко след Йодемиш, очевидно с цел да скъ­сят бойната линия, незабавно 4 000 турци оста­ват без подслон. Те изоста­вят всичко, а то е заграбено от гръцките войници. Войниците взи­мали животните и товарели чували със зърно и тютюн на каруци. Къ­щите биват разрушени дори само за­ради строителните материали. Ця­лата движима собственост е транспор­тирана до гръцкия регионален щаб в Йодемиш.[150] Когато говори за тези грабежи, британският Върхо­вен комисар де Родерик отбелязва:

Дребното коригиране на гръцките линии, което се налага с цел по­добря­ване на тактическите им позиции, води след себе си увелича­ване броя на бездом­ните и бедстващите с 4 000 в началото на зимата.

Човек не може да не се замисли, след като получава един след друг док­лади с подобно съдържание, за това как случващото се в За­падна Мала Азия напълно противоречи на принципите и идеалите, за ко­ито се бо­риха съюзни­ците по време на войната.[151]          

Както отбелязва де Родерик, много турски села в региона Йоде­миш-Тир са разрушени. Например в Севикли – от 100-те къщи там само една е годна за обитаване, след като гърците минават оттам.[152] Джеймс Морган, представител на Върховния комисар в Измир, съ­бира примери на плячкосване в региона и изпраща информацията на М. Стергиадес, гръцкия Върховен комисар в Измир. Той описва под­робно грабежи, убийс­тва, отвличания на жени и разрушаване на тур­ски села и иска обясне­ние за това.[153] Господин Стергиадес не изп­раща отговор.

Османското правителство описва по име седемдесет и шест села в до­лината на река Меандър, унищожени от гърците по време на пър­вата им инвазия в региона (тоест до 1919 г.).[154] Няма причина да смя­таме, че този списък не е точен, тъй като имената на селата се появяват и в източ­ници на съюзниците, както и в други турски док­лади. Факти­чески точно защото имената на тези седемдесет и шест села са известни на правителството, може да се предполага, че е имало и множество по-малки и неизвестни селища, които също са разрушени. Всички турски села, разположени по пътя на настъплени­ето на гръцките войски в Ай­вали, са плячкосани. Само в Айазменд плячкосването отнема три дни. По-голямата част от заграбе­ното „е изпратено с лодки до Митилен”.[155] Градове като Ай­дън и Йодемиш се превръщат в събирателни пунктове за плячкосани вещи, които се разпродават или се изпращат в Гърция.[156]

Къщите и вещите на османските длъжностни лица, особено тези на во­енните и жандармите, са специално нарочени за разграб­ване от гър­ците. Пълният грабеж, на който са подложени османските офицери, не оставя никакво съмнение, че те са подбрани целенасо­чено, а грабе­жът е разрешен, вероятно дори окуражен от гръцките власти.

В пове­чето места не е възможно да бъде описано пълното ограбване на османс­ките военни. Но грабежите от военни в Измир са ясно описани, а османското правителство предоставя точния брой на офицерите от гарни­зона в Ай­дин, които са ограбени, като цитира и точните загуби. Цитирани са име­ната на 310 офицери само от гарни­зона в Айдън, чиито оръжия, дви­жима собственост, коне, багаж и дори мебели са отмък­нати.[157] Колкото и да е ужасно, все пак разрушава­нето на къщи и сгради няма толкова дълготраен ефект както плячкосването и избиването на добитък. С вре­мето къщите мо­гат да бъдат построени. (Най-сериозната загуба е на дър­вен мате­риал: в обезлесен Анадол изгореният дървен мате­риал често е бил незаменим.) Необходими ще са поколения на внос и отглеждане на животни, преди броят на конете, магаретата или овцете отново да дос­тигне задоволителна цифра. Макар и да не е толкова точна, кол­кото изглежда на пръв поглед, статистиката за загуби на добитък в региона на войната (Таблица 26), представена на Конференцията в Ло­зана от Ис­мет паша, дава представа за мащабите на проблема. Турс­ките твърде­ния в следвоенния период, че „няма ни­какви то­варни животни в съсипа­ния регион”,[158] звучат правдоподобно. Всяко животно, в състоя­ние да пренася храна или военно оборудване, е било реквизирано от арми­ите или заклано без причина по време на гръц­кото изтегляне.[159] 

В крайна сметка статистиката и описанията вещаят ужасна съдба за мюсюлманските селяни в Западен Анадол. След години на лишения през Първата световна война мюсюлманските селяни се прев­ръщат в бежанци, когато в земите им нахлуват гърците. Оцеле­лите се завръщат, за да намерят разрушените си домове и много малко дървен материал, годен за използване, опожарена реколта по стърнищата и малко семена за посев. Когато селяните намерели се­мена, ралата не им достигали. Мал­кото останали земеделски сечива и оръдия за обработване на земята трябвало да бъдат теглени от чо­вешки впряг; животни нямало. Дълго след крайната победа на турс­ките армии селяните в Западен Анадол про­дължили да усещат последст­вията от войната.

Разграбването на собственост и пари, принадлежащи на османс­кото правителство, от гръцките войски и длъжностни лица има двойна цел: обогатяване на гръцкото правителство и унищожа­ване функциите на османското правителство в окупираните терито­рии. Въпреки факта, че подобно изнудване е в пряко противоречие с изискванията на примири­ето и съюзническите обвинения срещу гър­ците, малко осман­ска собственост е спасена от тях. В Измир, Бурса, Бандърма, Едремид, Караси и навсякъде са заграбени държавни фон­дове, включително ця­лото налично количество пощенски марки. В Измир османското правителс­тво загубва, по собствените му данни, 17 332 961,95 пиастра в злато, сребро и ценни книжа, всичките с „покри­тие”.[160] Оборудване, се­чива, машини, добитък и суровини също са отмъкнати от дъскорез­ници, земеделски училища и военни фабрики. Собствеността на османс­ката Земеделска банка е конфиску­вана и отнесена. На практика единстве­ната разлика между тези актове на грабеж и онези, които са извър­шени над обикнове­ните турски граждани, е техният официален характер, при ко­ето гръц­ките военни често са представяли официални заповеди, преди да отнемат собствеността.[161]

Най-големи разрушения на къщи, села и публични, религиозни и об­щински имоти стават очевидно по време на окончателното гръцко отстъпление. Много от това, което се препречва на пътя на гръцките войски, е напълно разрушено и в това няма никакво съмне­ние. Както националистите, така и западните фотографи са използ­вали ефективно възможностите на фотографията, за да документи­рат разорението. Гра­дове като Афьон, Ушак, Ешме, Алашехир, Сьоке и много други се виж­дат на снимките, почти напълно сринати със земята.[162]

ТАБЛИЦА 26  ЗА УНИЩОЖЕН ДОБИТЪК

	Коне	Магаре- та и мулета	Крави		Биволи		Ками-ли		Кози		Овце
Санджак Измир	40 774	13 962		24 105		32 971		5 464		192 739		156 031
Сарухан	24 502	13 170		12 997		20 254		1 988		44 034		86 137
Айдън	7 126	4 830		7 543		11 115		30		25 471		29 581
Денизли	1 832	3 314		3 061		1 759		38		34 321		28 249
Бурса	3 730	630		38 820		29 058		--		1 251		39 916
Ертугрюл	504	258		36 364		27 181		--		403		29 640
Измит	5 702	2 790		28 437		34 113		--		12 100		161 109
Ескише-хир	28 202	15 796		82 347		34 374		748		297 614		1 120 009
Караси	4 862	1 122		4 281		6 973		164		6 066		40 203
Афьон	528	954		1 860		2 859		--		4 164		28 260
Кютахя	13 222	2 850		17 500		18 618		--		99 922		33 752
ОБЩО	134 040	63 926		264 980		228 230		8 504		821 339		1 770 316

Източник: Исмет паша пред Конференцията в Лозана[163]; греш­ките в събирането са от оригинала

ТАБЛИЦА 27

РАЗРУШЕНИ СГРАДИ В ЗАПАДНОАНАДОЛСКИ  ГРА­ДОВЕ

Градове	Разрушени сгради	Брой на сградите преди войната
Маниса	13 633	14 773
Алашехир	4 350	4 500
Салихли	2 000	2 200
Касаба	6 126	6 326
Гемденс	431	Напълно разру­шени
Айдън	6 243	Напълно разру­шени
Назили	2 121	Напълно разру­шени
Сенхе	1 731	Повечето разру­шени
Михалъччък	1 965	Напълно разру­шени
Пазов Кьой	408	Напълно разру­шени
Биледжик	2 245	Напълно разру­шени
Согут	948	Напълно разру­шени
Йенишехир	1 187	Наполовина разру­шени
Бозююк	748	Напълно разру­шени
Пазарджик	644	Напълно разру­шени
Изник	615	648
Карамюрсел	830	847
Ялова	232	286
Ескишехир	1 867	Частично разрушени
Михалъччък	905	Напълно разрушени
Сушак	1 971	Повечето разрушени
Кедос	694	Напълно разрушени
Чеврил	405	Напълно разрушени
Ешме	307	Напълно разрушени
Пандърма	1 305	Повечето разрушени
Афьон Кара Хисар	394	Частично разрушени
ОБЩО	54 205*

Източник: Турската делегация в Лозана[164] *Сборът е даден като в ори­гинала; действителният брой е 54 305.

ТАБЛИЦА 28

БРОЙ НА УНИЩОЖЕНИ СГРАДИ В ОКУПИРА­НИТЕ ТЕ­РИТОРИИ

Санджак или кааза		Разрушени сгради
Измир	13 599
Сарухан	9 084
Айдън	8 326
Денизли	634
Бурса	13 668
Ертугрюл	3 235
Измит	17 728
Ескишехир	21 711
Караси	6 385
Афьон	278
Кютахя	894
Кааза Хай­мана	1 127
ОБЩО:		87 669*

ОБЩО, вкл. градове:                    141 974

*Разрушенията в градовете не са включени.

Източник: Турската делегация в Лозана[165]

РАЗРУШАВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНИЯ РЕД

Една от основните дейности на гърците в окупираните терито­рии е унищожаването на османската система за гражданско управле­ние. Това има двойна насоченост: на първо място, гърците не могат да позволя­ват наличието на функциониращо негръцко правителство в ре­гион, който те планират да направят част от Гърция. Губернато­рите, длъж­ностните лица, съдиите и полицаите трябва да бъдат гърци. Като унищожават османс­кото гражданско правителство за сметка на свое собст­вено, гър­ците фактически могат да предявят претен­ции към управле­нието над Анадола, а не просто да бъдат ар­мия в състояние на временна окупация. Ако гърците представляват единственото управле­ние, то към кого дру­гиго, освен към тях ще се обърнат съюзниците, ко­гато търсят възмож­ности за създаване на ста­билна следвоенна държава в Анадола? На второ място, като премах­ват турското правителство и най-вече жандармери­ята, гър­ците оставят турските мюсюлмани безза­щитни, на благоволението на местното гръцко население, гръцките банди и войни­ците от редов­ната армия. От друга страна, оръжието на турските селяни е иззето от гръцката войска. Към кого тогава да се обър­нат селяните, когато ги нападат? Единственият им изход е бягст­вото, точно как­вито са намеренията на гърците.[166]

И правилата на окупацията, както са развити от съюзниците, и усло­ви­ята на Примирието от Мудрос включват продължаване функцио­ни­рането на османската гражданска администрация в окупира­ните територии. Гърците обаче правят всичко възможно това да не се случи. И макар че са принудени да се съобразят с нещо наподобяващо османска гражданска администрация в областите в близост до наблюдате­лите на съюзниците, като например в района на Мармара, по принцип те не дават възможност на османските длъж­ностни лица да изпъл­няват функциите си дори и само на теория.

На губернаторите, назна­чени от правителството в Истанбул, не е позво­лено да влязат в длъж­ност, а тези, които вече са на място, са изтласкани от позициите им. Фактически тези, които са принудени да се върнат в Истанбул, се оказ­ват късметлии. Много други осман­ски държавни служители са насилст­вено депортирани в Гърция и често никой повече не ги вижда или са направо убити. Някои са аресту­вани и накратко казано, застреляни.[167]

Всеобщата анархия, която цари в окупираните от гърците реги­они, се дължи основно на отсъствието на полицейска власт там. И османс­кото правителство, и съюзниците се оплакват, че в допълне­ние на очевид­ните престъпления на окупационната армия и нейните пома­гачи обикновената престъпност също не може да бъде спряна.[168] Това също работи в полза на гръцките нашественици, ко­ито смятат, че лип­сата на ред подчертава нуждата от силно гръцко присъствие.

С изключение на най-отдалечената част на Североизточен Ана­дол и Киликия другаде няма ефективна османска армия, когато гър­ците напа­дат. Останките от жандармерията след Първата световна война са ограничени в няколко области и често са лошо въоръжени. Ограниче­ната власт на държавата стига само за защита на най-належа­щите ус­луги в градовете. Селските райони често остават без защита. В писмо от април 1919 г., заловено от Британското военно разузна­ване, мутесари­фът (главното длъжностно лице в санджака) на черноморския санджак на Каник, Етем бей, се оплаква на Висо­ката порта, че жандармите, с ко­ито разполага, едва му стигат да осигу­рява охрана на затворите и по­щата, камо ли да преследват разбой­ници и бунтов­ници. В резултат на това, казва той, в каазите на санджака на Ка­ник има „439 чети, 58 от ко­ито са мюсюлмански, а останалите са гръцки.”[169] Британският Върховен комисар Хорас Ръм­болд докладва, че отнемането на оръжията на жандарме­рията е оставило турците безпо­мощни, което е позволило да бъдат „тероризи­рани от гръцки и армен­ски банди.”[170]

Всички редовни органи на османското правителство в окупира­ните територии престават да функционират. В някои случаи ги заме­нят гръцки такива, но обикновено не. Османските административни лица и държавни служители или са напълно игнорирани, в добрия случай, или са избити, в най-лошия. Кметът на Шиле е убит, а тя­лото му набързо заровено без религиозна церемония. В Алешехир каймакаминът (облас­тен управител) отправя постоянни оплаквания към гръцките власти. В отговор на това те го депортират заедно с 27 други знатни личности (рели­гиозни и цивилни) от града. Повече ни­кой не ги видял.[171] Двадесет и осемте най-видни граждани на Сиврихи­сар, в това число целият общин­ски съвет, са депортирани в Измир.[172]

Подобни изселвания като тези в Алашехир са нормална и веро­ятно ефективна гръцка тактика за подкопаване на турската власт. Депор­ти­раните са обикновено губернатори, религиозни водачи, управи­тели на села – с други думи, все хора, които са уважавани и чийто автори­тет би могъл евентуално да се противопостави на гър­ците. Както вече споме­нахме, депортираните рядко оцеляват.[173] Ни­кой повече нищо не чува за изселените от Алашехир, Айдън, Назили и други градове. (Такти­ката може и да не дава резултата, желан от гръцкото командване. Те изсел­ват по-възрастни и по-консервативни турци, към които има вероят­ност да се покаже уважение в спазва­щото традициите мюсюлман­ско общес­тво, както и османски дър­жавни служители, които се очаква да бъдат лоялни най-вече към прави­телството в Истанбул. Това поставя националис­тите в положе­ние на единствен символ на турската власт.)

МЮСЮЛМАНСКИ БЕЖАНЦИ

Бежанците са неизбежен елемент на всяка война: никой разу­мен чо­век не би стоял на бойното поле, с изключение вероятно на тези, ко­ито се бият. Когато селата и градовете им се превръщат в бойно поле, хората от съответното място се превръщат в бежанци. Войната в Ана­дола обаче създава прекомерен брой турски бежанци. Това се дължи на преднамереното изгонване на турци от Западен Ана­дол, с цел изгражда­нето на държава с гръцко мнозинство, съ­щата тактика на прогонване, успешно прилагана от гърци, българи, сърби и руснаци в предходните войни.

Освен това гръцката окупация в Анадола прилага и форми на адми­нистративна принуда, специфични само за нея: въвеждане на ви­соки налози и конфискуване на реколтата; забрана за ползване на османс­ката валута и обмяната ѝ единствено за гръцка валута по изкуст­вено занижен официален курс; унищожаване на икономиката както на турските села, така и на османската държава; депортиране на влиятел­ните хора от селата и градовете, лишавайки турците от традиционните им водачи; депортиране на обикновени жители от родните им села и включването им в бригади за принудителен труд; ограничаване пътувани­ята на турците освен в случаите, когато же­лаят да напуснат гръцката територия, което дори е по облекчен ре­жим. С една дума, гръц­кото правителство прави всичко по силите си, за да гарантира, че мюсюлманите ще се превърнат в същото малцинс­тво в окупиран Ана­дол, както преди това на Балканите.[174]

На турските бежанци често им се налага да бягат по няколко пъти. Техните страдания по време на многобройните изселвания напом­нят страданията на бежанците по време на Балканските войни. И наис­тина, немалко от турските бежанци от вилаета на Айдън са дошли преди това като бежанци от Балканските войни. Когато нови­ната за акости­рането в Смирна се разнася из вилаета на Айдън, мест­ните турци започват да се страхуват, а местните гърци да заплашват. И двете страни знаят какъв ще бъде резултатът от гръцка окупация на турските села. Много турци бягат от опасната провинция към гра­дове като Ма­ниса.[175] Това не им гарантира сигурността, както показ­ват последвалите събития там, а оцеле­лите отново се превръщат в бежанци.

 [Генерал Харингтън в Истанбул] Посетих много от бежанс­ките ла­гери за турци. От 65 000-те бежанци около 23 000 са в бедст­ващо положе­ние. По време на последното ми посещение видях 7 000, сред ко­ито само възрастни мъже, които не могат да работят, жени и деца. Положе­нието им е плачевно. Паница супа веднъж на два дена и парче хляб през ден – това е всичко, което получават.

Британският комитет за об­лекчаване на положението върши от­лична работа под ръководството на сър Адам Блок и заслужава подк­репа. Те работят на по една супа дневно, а дрехите им са дрипи. По­ложението им е по-лошо от това на русна­ците.”[176]

През 1919 г. град Айдън сменя управниците си три пъти – първо е в ръцете на турците, после е завзет от гърците, след това – отново от тур­ците и още веднъж от гърците. Вероятно 2 000 турци и 400 гърци загиват по време на сраженията и съпътстващите кланета, но броят на бежанците прави несъответствието в страданията на тур­ците и гърците още по-очебийно от статистиките за смъртността. След като почти разруше­ният вече град пада отново в ръцете на гър­ците, 3 000 гърци и 25 000 турци са без подслон. Но за разлика от турците, гърците имат къде да отидат. Гръцката армия командва, а турските домове и села са на разположение. Броят на турските бе­жанци нараства още повече, ко­гато турски селяни от околните села отиват в града, тъй като селата им са окупирани или опожарени от гърците.[177]

Бежанците не бягат само от войските на вражеската сила. Мно­зина, ве­роятно дори мнозинството от бежанците християни и мюсюл­мани, бягат поради това, че са в зоната на военни действия. Реално мюсюл­манс­ките бежанци са по-заплашени от християнските войници и банди, но това едва ли има особено значение за самите бежанци. Доста­тъчно е било да знаят, че опасност има. И така в реги­они като Адапа­зари-Гейве в Северозападен Анадол гърци, ар­менци и турци бягат за­едно от сражени­ята и разбойническите банди. Смята се, че през ноем­ври 1920 г. в град Измит и наоколо са се нами­рали 12 000 гръцки, 6 000 арменски и 10 000 турски бежанци.[178]

Съответстващи на турските бежанци от териториите, окупи­рани от гърци по време на войната, са гръцките и арменските бе­жанци в Запа­ден Анадол, бежанци от области, които са в ръцете на турските нацио­налисти. В повечето региони броят им е сравнително малък. Прави­телст­вото в Атина, известно с това, че завишава брой­ките, цитира само 1 800 бежанци християни, което се подкрепя и от гръцката админист­рация, която не би включила някои в региона Ма­ниса-Айдън-На­зили.[179] Единствените големи струпвания на бежанци християни са в Измит, Бурса (по гръцки изчисления 16 000) и на Киос (по гръцки изчисле­ния около 7 500).[180] Тези групи, изглежда, основно се състоят от бежанци от периода на Първата световна война, а не от по-скорошния турско-гръцки конфликт.

Трудно е да се направи сравнение на страданията на гръцките и турс­ките бежанци, а да се оцени разликата, ще е безполезно начина­ние. Достатъчно е да се каже, че става дума за гладуващи човешки същества почти без подслон над главите си. Но от времената на об­мена на населе­ние до ден-днешен Западът споменава единствено страда­нията, прежи­вени от гърците. Незачитането и завоалирането на страданията на турс­ките мюсюлмани, прогонени от Гърция в Тур­ция, започва почти вед­нага след подписването на мирния договор от Лозана. След като приз­нава, че той лично не е бил в Маза Азия, за да види с очите си положени­ето на турските бежанци, д-р Фритьоф Нан­сен, Върховен коми­сар за бежанците към ООН, пише:

Независимо че от доказателствата, които получих, става ясно, че поло­жени­ето на населението в района на Мала Азия е несъмнено сери­озно, все пак е такова, с каквото турските власти могат да се спра­вят без го­ляма помощ отвън и аз не смятам, че проблемът там е срав­ним по те­жест с положението на бежанците в Гърция.[181]

Възможното логично обяснение за предполагаемото по-голямо стра­да­ние на гръцките бежанци вероятно се основава на факта, че броят на гърците, които се изселват от Анадола по време на войната и след нея, е по-голям от броя на турците, които напускат Гърция. (Турците, които се изселват от Европа по време на Балканските войни, така и не са включени в статистиките.) Това е вярна, но безпо­лезна статистика, когато става дума за човешко страдание. Подхо­дящият въпрос би бил не коя страна е имала по-голямо населе­ние или коя е приела повече бе­жанци, а дали тази страна е в състояние да се погрижи за изселниците. Турските бежанци отиват в държава, опустошена от войни. Къщите, оста­нали в регионите на гръц­кото отстъпление, са недостатъчно за оцеле­лите анадолски турци, камо ли за преселниците. Голяма част от индустриалната мощ на държавата е унищожена във войните и работни места там няма. Колкото и да е окаяно положението на гръцките бе­жанци, Гърция поне е установена държава, която не е преживяла такъв погром. Къ­щите са запазени, индустрията работи, но точно гърците са тези, ко­ито получават международна помощ. Американски организации за подпомагане като американския Червен кръст и „Помощ за Близкия Изток” отпускат милиони за жилища и храна за гръцките бежанци. Бан­ката „Банк ъф Ингланд” предоставя 2 000 000 британски лири на Гър­ция за подпомагане на бежанците, като в периода 1924-1938 го­дини Гър­ция получава два огромни заема на стойност почти 20 000 000 лири.[182] Докато гърците, които биха предпочели да полу­чат безвъзмез­дна помощ, получават заеми, турците, които се нуж­даят от заемите по­вече, не получават нищо.

Брой на бежанците

Никога няма да се разбере точният брой на бе­жанците в резул­тат на гръцкото нашествие. С разпадането на османс­кото правителс­тво агенци­ята, която ефективно помага и брои бежанците мюсюл­мани, Османс­ката комисия за бежанците, прекра­тява по-голяма част от дей­ността си на място. Европейските наблю­датели са поразени от мащаба на мюсюлманското преселение, но те могат да предоставят само приблизи­телни цифри. Британските док­лади споменават голям брой тур­ски бежанци от области като Из­мир, Айдън и Ялова, като използват такива изрази като „трябва да има около 100 000 бе­жанци”[183] само в този район. Османската комисия за бежанците смята, че през пролетта на 1921 г. е имало между 200 000 и 350 000 турски бежанци.[184]

Статистиката в разгара на първото настъпление на гърците във вила­ета на Айдън показват, че става дума за голям брой мюсюлман­ски бежанци. Италианският старши морски офицер Дж. Джовани докладва, че в средата на юли 1919 година 20 000 бежанци мюсюл­мани са наста­нени в лагер в южната част на река Меандър; те са жер­тви на гръцките войници и цивилни, които са заграбили товар­ния добитък и житото им и са опожарили селата им.[185] През август 1919 г. вече има между 40 и 50 000 бежанци мюсюлмани от района на Бергама, настанени в лагер в Сома.[186]

През септември 1919 г. най-малко 60 000 турски мюсюлмани от Айдън са вече бежанци.[187] Османското Министерство на вътрешните работи изчислява, че през 1920 г. „във вътрешността” (т. е. Центра­лен Анадол) има почти 800 000 бежанци – 200 000 от Румелия, които искат да се върнат, 407 000 бежанци от източните вилаети и 150 000 от „скорош­ните събития в Смирна”.[188] Както по време на Руско-турс­ката война от 1877-1878 г. и на Балканските войни от 1912-1913 г., много от бежанците са принудени да се изселват неколкократно. Например ко­гато гръцката армия окупира Фока и каазите в Кошисар, Сома и Кирка­джак (всичките в Айдън) през юни 1919 г., турците от тези области бя­гат в Караси.[189] Когато Караси пада, те са принудени да бягат отново. Това е особено неприятно, когато си дадем сметка, че много от тези бе­жанци са били първоначално прокудени от сво­ите домове в Европа по време на Балканските войни.

От всички статистики по отношение броя на бежанците мюсюл­мани цифрите, които Исмет паша (Инюню) представя на Мир­ната конфе­ренция в Лозана, изглеждат най-точни. Той твърди, че около 1,5 милиона анадолски турци са се превърнали в изгнаници или са умрели в регионите на гръцката окупация.[190] Тези цифри може да изглеждат зави­шени, но те съвпадат с данни, предоставени от европейски наблюда­тели от онова време. Нещо повече, цифрите по отношение на бежанците, цитирани от Исмет паша и представени на конференцията, са придружени с подробна статистика на разрушени­ята в окупирания регион, коята ни кара да мислим, че и другите изчисления, изглежда, са вероятни. Исмет паша цитира преброя­ване, осъществено след войната и показва, че в окупирания регион са разрушени 160 739 постройки. Само ако се съди по разруше­ните домове, може да се очаква, че бежанците ще са стотици хиляди,[191] а не всички домове на бежанци са унищожени.

Европейската статистика по отношение броя на бежанците е много разхвърляна, но когато бъде компилирана, се оказва, че подк­репя изчисле­нията на Исмет паша. Британският агент в Айдън, Блеър Фиш, докладва за 177 000 турски бежанци във вилаета на Ай­дън до 30 септем­ври 1919 г.,[192] само четири месеца след акостира­нето на гърците. Италианският Върховен комисар в Истанбул при­ема данните от осман­ска страна за 457 000 бежанци до септември 1920 г.,[193] а тази цифра не съдържа новите бежанци от есента и зи­мата на 1920 и 1921 г. Д-р Нан­сен отбелязва, че 75 000 турци са пристиг­нали само в областта на Истан­бул, [194] считано от ноември 1920 г. Подобни калкулации правят данните, представени от Исмет паша, още по-достоверни. При положе­ние, че около 640 000 мюсюл­мани загиват в окупирания регион по време на войната, можем да пресметнем, че приблизителният брой на бежанците, които оцеляват във войната, е 860 000. Естествено мнозина от тези, които загиват, ако не и по-голямата част, също са бежанци. Ако приемем, че полови­ната от загиналите мюсюлмани са бежанци, общо взето, с го­ляма точност можем да кажем, че 1,2 милиона анадолски мюсюл­мани бягат от гърците и около една трета умират.[195]

Определен брой мюсюлмани напускат Източна Тракия по време на гръцката окупация от 1918 до 1923 година. Знае се, че по­вече от 9 000 от тях бягат в България.[196] Гръцкото правителство прави преброя­ване в Източна Тракия през 1920 г.[197], но преброява само об­щото население, а не етническите или религиозни групи. През 1920 г. османската статис­тика споменава, че 200 000 бежанци от Румелия[198] се намират в об­ластта на Истанбул. От тях най-малко 30 000 идват от Из­точна Тра­кия.[199] Броят на бежанците мюсюлмани, които се преселват от Източна Тракия в Анадола, остава неизвестен.

ЗАГИНАЛИ МЮСЮЛМАНИ

Преселванията в провинциите на Западен Анадол след войната пра­вят много трудно точното преброяване на мюсюлманите, които заги­ват през Първата световна война и войната в Анадола. Единственият начин да се преброят загиналите, е да се вземе насе­лени­ето преди вой­ната и да се извади от него населението след вой­ната; но мюсюлманите, които се преселват от една провинция в друга, объркват статистиките. Земята в Западен Анадол е най-доб­рата в Тур­ция и вероятно много хора идват тук преди първото преброя­ване в Тур­ция (на което се основават цифрите за 1922 г. в Таблица 29) от 1927 г. Очевидно мнозина са се премес­тили от Кониа в близкия Айдън, като по този начин изкуствено завишават броя на загубите в Кониа и намаляват тези в Айдън.

ТАБЛИЦА 29

ЗАГИНАЛИ МЮСЮЛМАНИ В ЗАПАДЕН

АНАДОЛ, 1912-1922 Г.

Османски провин­ции	Преди войната*	1922 г.	Загуби
Айдън	1 887 673	1 400 949	486 724
Хюдавендигяр	1 643 491	1 437 971	205 520
Измит	271 751	259 712	12 039
Анкара	1 273 207	1 158 376	114 831
Кониа	1 550 843	1 123 889	426 954
Общо загуби:			1 246 068

* Население през 1912 г. плюс бежанците от Балканските войни[200]

Източник: Маккарти, „Мюсюлмани и малцинства” [201]

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В края на Гръцко-турската война голяма част от Западен Ана­дол е в руини. Дали гърците, или турците са преживели по-големи страда­ния, е несъществен въпрос. Загубите са толкова големи и за двете страни, че да се гледа на нещастието на едната или другата група като на по-го­лямо, би означавало да се пренебрегнат реалните измерения на една чо­вешка трагедия. Страданията на турците бяха описани тук, не защото те по някакъв начин са по-големи, а защото за тях се знае много малко. По отношение на дългата история на изтребления на мюсюлма­ните и принудителното им изселване от западната част на Османс­ката империя войната в Западен Анадол може да се определи като кулмина­ция. Всички тактики на етническо и религиозно прочист­ване, прило­жени по-рано в Морея, войната в България и Балканските войни, се появя­ват наново в Анадола. Разликата е, че в Анадола тур­ците са притис­нати в ъгъла, няма накъде повече да бъдат изтласкани. Преди това те са разчитали на Османската империя да защити и тях, и домо­вете им и са загубили. Този път те се защитават сами, без сул­тана, който ги е управлявал в продължение на шест века, и оцеляват.

---

[1] Халиде Едиб, „Турското изпитание”, Ню Йорк, 1928, с. 314

2 Поради общата нужда и общата антипатия към турците.

3 Провинциите тук са дадени съгласно границите към 1895 г. (т. е., за улес­нение санджа­ците като Карас и Кютахя, които по-късно получават самоуправле­ние, са вклю­чени към техните вилаети „майки”.

  Тези статистики са извлечени по данни от османските регистри за населението, ко­ригирани заради липсващите разбивки по пол и възраст. Като алтернативен източ­ник, основаващ се на оценките на гръцката патриаршия, вж. Paschalis M. Kitromilides and Alexis Alexandris. „Ethnic Survival, Nationalism and Forced Migration”. Bulletin of the Centre for Asia Minor Studies 5 (1984-85): 9-44. Според мен данните в тази статия, ко­ито не се основават на никакви действителни преброява­ния, са ненадеждни подобно на всички гръцки оценки от онова време, характеризиращи се с надценяване на гръц­кото население с политически цели.

4 Вж. Маккарти, „Мюсюлмани и малцинства”, сс. 117-144

5 Вж. дискусията в Глава 5.

6 F.O. 371-4164, № 154462, Хадкинсън до Робек в Робек до Кързън, Константино­пол, 9 ноември 1919, и F.O. 371-4158, № 96965, Перинг до Калторп, Адапа­зар, 16 юни 1919 г. Вж. също крайно предубеденото мнение на Стивън Ладас в „Обмен на малцинства: България, Гърция и Турция”, Ню Йорк, 1932 г. сс. 15-16

7 F.O. 371-4158р № 118411, Перинг до Калторп, Самсоун, 25 юли 1919 и F.O. 371-4164, № 154462, Хадкинсън до Робек в Робек до Кързън, Константинопол, 9 ноем­ври 1919. Документите на британското Министерство на външните работи (Форин офис [F.O.]) често споменават разбойничествата.

8 Описанието на състоянието на икономиката на Османската империя няма нужда да навлиза в по-голяма дълбочина от това, че фактически тя е унищожена от Пър­вата световна война. Вж. Ахмед Емин, „Турция и световната война”, Ню Хейвън, Кънекти­кът, 1930 и Юсуф Хикмет Баюр, „Tűrk İnkilabi Tarihi”, III (4), Анкара, 1967 (преиздадено 1983), стр. 497-546 (съвсем сбито описание).

Има анализатори, които осъзнават, че турците, макар и разнебитени от войната, ще се съпротивляват на гръцката инвазия. Контраадмирал Уеб, изпълняващият длъж­ността Върховен комисар в Истанбул през 1919 г., не е приятел на турците, но той прави много проницателна оценка на политическата ситуация. Той разбира, че не може и дума да става за мир, докато турците са „подложени на управлението на чужда и враждебна раса като гърците”. (F.O. 371-4164, 0 130723р Уеб до Кър­зън, Константино­пол, 7 септември 1919 г.)

9 Има няколко изследвания върху политическата и военната история на войната в Ана­дола, като някои от тях почти не обръщат внимание на състоянието на турс­кото ци­вилно население, но предлагат ценна информация за войната. Вж напри­мер:

Принц Андрю, „Към поражение”, Лондон, 1930 г.

Фахри Белен, „Turk Kurtulus Savasi”, Анкара, 1973 г.

Полковник Бюжак, „Les Campagnes de l’Armée hellénique”, 1918-1922 г., Париж, 1930 г.

Мустафа Кемал (Ататюрк), „Nutuk”, множество издания, първо издание в Ан­кара през 1927 г. в два томал.

А.А.Палис, „Рискованата авантюра на Гърция в Анадола” – и след това, Лон­дон, 1937 г. Селахатин Тансел, Mondros’tan Mudanya’ya Kadar, 4 тома, Анкара, 1973, 1974 г.

Майкъл Луелин Смит, „Йонийската визия, Гърция в Мала Азия 1919-1922”, Ню Йорк, 1973 г. (Най-доброто описание на западен език на поражението на гърците, чийто автор се стреми към обективност, въпреки че разчита основно на гръцки източ­ници. И макар че е по-добра от повечето книги по темата, голяма част от инфор­маци­ята за турците е изпусната. Например събитията, свързани с акостира­нето в Измир и кланетата в Измит, се споменават, но не и действията на гърците при отстъплението им).

Турция, Genelkurmay Baskanligi, Harp Tarihi Dairesi, „Turk Istiklal Harbi”, 6 тома, Ан­кара, 1962-1968 г.

10 За пълния текст на Споразумението за примирие, с коментар , виж W.O. (Вое­нен отдел) сс. 106-164, „Изпълнение на примирието с Турция”.

11 Пол Хелрайк, „От Париж до Севр”, Кълъмбъс, Охайо, 1974 г., сс. 94-96. Два дого­вора отразяват евентуалната италианска принадлежност на Анадола: догово­рът от Лон­дон (26 април 1915 г.) и договорът от Сен Жан де Мориен (19 април 1917 г.).

12 Гръцкото правителство, по-специално министър-председателят Венизелос, силно залагат на използването на фалшифицирани данни с пропагандистки цели. Те залагат на добре обоснованото предположение, че нито едно от съюзните правителс­тва няма никаква представа за това, какво става в Османската империя. Нещо повече, те са могли да разчитат на силната статистическа неграмотност на западноевропейс­ките лидери. (Вж Dimitri Kitsikis, Propagande et pressions en politique internationale: la Grèce et ses revendications à la Conférence de la Paix. Paris, 1963 и Justin McCarthy, „Greek Statistics on Ottoman Greek Population”. International Journal of Turkish Studies 2 (1980): 66-76).

 Относно липсата на информация сред страните от Алианса и последиците – първо­на­чалното объркване между тях – вж Evans, Laurence. United States Policy and the Partition of Turkey (1914-1924). Baltimore, 1965.

В гръцките отчети е трудно да се отдели фантазията от действителността. Както по­сочва Кицикис, гърците прибягват до много изопачения, за да захранят западния апетит за антитурски истории. Дори в случаите, когато съюзническите контролиращи офицери успяват да се окажат на място, където гърци избиват турци, те изглежда много рядко виждат турци да избиват гърци (с едно значително изключение – при повтор­ното превземане на Измир). Това може да означава, че турците винаги са уби­вали гърци на места, отдалечени от пътищата или че гър­ците не са били потискани толкова, колкото сами твърдят. Като се има предвид, че предубежденията на съюзни­ците в началото на войната са прогръцки и антитурски, би било странно техните представи­тели да съобщават нещо, което е противно на убежденията им - освен ако е истина. Британците в Анадола, за разлика от британ­ците на мирната конференция, често не вярват особено на гръцките обвинения. Например когато получават гръцкия доклад за турските зверства в Татабазар, изпълня­ващият длъжността върховен коми­сар Рейтиган, отбелязва: „Клането на 7700 от 8000 гръцки жители на Татабазар няма нищо общо с действителността и дори се съмнявам, че такова място съществува. Веро­ятно се има предвид Ада Базаар, но от този квартал не са получавани каквито и да било съобщения за убийства на гърци” (F. O. 371-6515, № E6441, Рейтиган до Кър­зън, Константинопол, 29 май 1921 г.).

 По време на войната, британците съобщават, че гърците „се надцакват” с тур­ците с измислици за зверства. Вж F. O. 106-1501, ген. Херингтън до Военния отдел, Константи­нопол, 16 август 1922 г.

 През 1923 г., след като Гърция губи войната, гръцкият министър-председател Ве­ни­зе­лос заявява, че почти половината от населението (1 175 000 от 3 640 000) в зо­ната, окупирана от гърците в Анадола, е гръцко или арменско. Той твърди също, че нито веднъж по време на окупацията гръцкото правителство не е предприемало мерки срещу мюсюлманите (F. O. 371-9061, № E1085, Венизелос до Бомпар, Ло­зана, 25 яну­ари 1923 г.). И двете изявления имат еднаква стойност.

13 Британското правителство негласно знае и приема османската статистика за насе­ле­нието в Западен Анадол като най-добра от достъпните. Официално, предимс­тво се дава на данните, предоставяни от гърците и от други източници, особено от страна на Лойд Джордж. Обаче когато се касае за практически мерки, британците приемат османс­ките данни. Например британският Форин офис дава указания на върховния комисар в Истанбул Ръмболд да ползва публикуваната в официалното издание Tableau indiquant le nombre des divers éléments de la population dans l’'Empire Ottoman au mois de Mars 1320 (Таблица за броя на различ­ните елементи от населението на Османс­ката империя към март 1320 г., F. O. 371-7879, № E5735, Олиифан, за Балфур, до Ръмболд, Лондон, 10 юни 1923 г.). Британс­кото морско разузнаване ползва същата статистика (вж секретен наръчник, Разузнавателен отдел, Наръчник за Мала Азия, т. ІІІ, т. 2, Лон­дон, юли 1919 )., както и армейското разузнаване (F. O. 371-4221, № 137567, приложе­ние ІІ, „Кра­тък оперативен и разузнавателен обзор № 2, период 21-27 август 1919 г. Статис­тика за населението на вилает Айдън от Казас”, Смирна).

14 За гърците в османски Анадол, техния национализъм и стремеж да бъдат част от Велика Гърция, вж Smith, Ionian Vision, глава 2.

15 Вж F. O. 371-4157, Калторп до Балфур, Константинопол, 8 февруари 1919 г., преп­редаващ доклада на старши морски офицер в Смирна [Диксън] относно събити­ята, предшестващи гръцкото нашествие. Престъпленията се свеждат главно до грабежи и т. н., каквито биха могли да се очакват, но гръцки банди вече напа­дат мюсюлмани осо­бено във Вурла. Ако османските власти в Измир трябва да бъ­дат упрекнати за нещо в сферата на обществената сигурност, то заради неуспеха им да осигурят адекватна за­щита за мюсюлманите. Вж F. O. 371-4218, № E94229, протестът на османската делега­ция на Мирната конференция срещу нарушението от страна на съюзниците на примири­ето от Мудрос, което позволява на гърците да извършат нашествието.

Имало е подозрения, че османците са освободили турци престъпници от затво­рите, с цел да тормозят гърците, но това се оказва типично невярно твърдение. Според британ­ски източници християни, а не мюсюлмани са били пуснати от зат­вора от осман­ците непосредствено преди гръцкото нашествие, за да предразполо­жат съюзни­ците (F. O. 371-4157, № E72532, Смит до Калторп, Константинопол, 7 април 1919 г.).

16 Това не е единственият случай, когато Конференцията оказва предпочитание на ду­мата Венизелос пред съобщеното от собствените си агенти. Сравни доказателст­вата от британски източници в Анадол и Истанбул, представени тук заедно с изявлени­ята на Венизелос и Лойд Джордж на Мирната конференция.

17 F. O. 371-4218, № E91491, Мале (за Балфур) до Кързън, Доклад на Р. И. Бери, Ко­мандващ офицер на бойния кораб на САЩ „Манли”.

18 F. O. 371-4219, № E91630, „Окупацията на Смирна от гръцката армия, 15 май 1919 г.”, Смирна, 24 май 1919 г.

19 F. O. 371-4218, № E91630, Калторп до Кързън, Константинопол, 12 юни 1919 г., препре­даващ подробния доклад на г-н Джеймс Морган, представител на британс­кия върховен комисар в Смирна за гръцката окупация на града. Този цитат е от собстве­ния доклад на Морган.

20 Съществува неяснота дали изстрелът е бил един или няколко. Свидетелите твър­дят, че е имало един изстрел, докато тези, които са били на разстояние, са чули повече от един изстрел. Може би стрелбата на гръцките на гръцките войници е била взета за първия изстрел или изстрели.

 Официалната гръцка версия за събитията няма никаква връзка с действител­ността. Според гръцкия министър на външните работи 70 гърци са били убити с изст­рели от турските части. Това предизвикало гръцкото нападение. Министърът хвърля вината на италианците, че са предизвикали проблемите. Дали е очаквал британците да повярват на това, след като самите те са били представени в Измир, не е известно (F. O. 371-4218, № E79256, телеграма от лорд Гранвил, Атина, 24 май 1919 г.). За по-ясно предста­вяне на западен език на гръцката позиция за събити­ята в Измир и цялата кампа­ния в Анатолия, вж Michael Llewellyn Smith. Ionian Vision, Greece in Asia Minor 1919-1922. New York, 1973 (източниците на Смит го водят до някои забележителни изводи, почти напълно противоречащи на събраните доказателства от съюзниците, напр. на стр. 208 за събитията в Измир преди гръцкото нашествие).

21 F. O. 371-4218, № E91630, Калторп до Кързън, Константинопол, 12 юни 1919 г., прило­жение С, „Събитията, станали в Смирна на 15 май, по време на гръцката окупа­ция, съгласно свидетелството на долуподписаните от морски кораб „Бреша” (подпи­сано от девет офицери от кораба, У. Б. Кресър, Мейтър и др.).

22 F. O. 371-4218, № E91491, Мале (за Балфур) до Кързън, Париж, 1919, препреда­ващ „документи, получени пряко или чрез американската делегация относно зверст­вата, извършени от гръцките войски в Смирна. Докладите са подробни, обстоя­телст­вени и достоверни и за съжаление те не оставят съмнение за позорните деяния на гръцките войски и липсата на контрол от страна на гръцките власти”. Този цитат е от Приложе­ние № 3, показания на Доналд Уайттол, Смирна, 18 май 1919 г.

23 В оригинала пише „Турски войници и войници”.

24 F. O. 371-4218, № E91491, Мале (за Балфур) до Кързън, Париж, 1919, приложе­ние № 9, „Командващият офицер на военен кораб на САЩ „Аризона” до Стар­шия морски офицер, Константинопол”, Смирна, 18 май 1919 г.

25 Пак там.

26 Оценка на г-н Ван дер Зее (бел. 29). В някои оценки възлизат на 200, турски източ­ници посочват 2000, но тази цифра може да включва смъртността в някои села от „окол­ността на града”. Очевидно, не са били правени точни изчисления.

27 F. O. 371-4219, Разузнаване към Генералния щаб на Главната квартира, Константи­но­пол, доклад от Йън М. Смит, англиканска колония – Смирна, Смирна, 24 май 1919 г.

 Де Роубък отбелязва, че в „сражението” между гръцките войски и османските ка­зарми са били нанесени „значителни поражения на турците. Гръцките пораже­ния възли­зат на един убит и четирима ранени”. Като се има предвид фактът, че тъкмо тур­ците заемат укрепените постройки, докато гърците са навън на открито, тези данни за поражения дават представа за едно наистина странно сражение (F. O. 371-4218, № E8061, „Доклад за гръцката окупация на Смирна” от де Роубък, 20 май 1919 г.”, Смирна, 24 май 1919 г.).

 За друго описание на гръцките действия в Смирна вж писмото на френски мор­ски пехотинец, цитирано в Ligue pour la défense des droits des Ottomans. Atrocités grecques dans le vilayet de Smyrne (Mai, 1919), Documents inédits et témoignages des officiers anglais et français. Genève, 1919 (Лига за защита правата на османците, Гръцки зверс­тва във вилает Смирна, май 1919 г. Неиздавани документи и свидетелс­тва на анг­лийски и френски офицери. Женева, май 1919 г., стр. 26-29). Писмото на френския мор­ски пехотинец изглежда прецизно, сравнено с други източ­ници, но се различава от британските източници по честните съждения, из­цяло обвинява гърците, докато

британ­ците през този период все още се опитват да оправдаят поведението на гър­ците („неопитни офицери”, „грешки в хода на придвижването” и т. н.). Вж след­ните източ­ници: F. O. 371-4219, Приложение І.1, доклад от Дж. де Суорт, „Незачи­тане на белия флаг”; Приложение І.4, доклад на Л. Х. Г. „Свидетел”; и Приложе­ние L.1 „Превод на писмо до представителя на Съюзниците в Магнезия, г-н Хигам, подписани от 25 изтък­нати бизнесмени, държавни чиновници и други граждани.”

 Подробни доклади от турски чиновници са включени в британските и американс­ките дипломатически отчети и османските публикации. За представи­телна подборка на подобни документи, вж F. O. 371-4218, № 85461, Калторп до Кързън, Констан­тино­пол, 27 май 1919 г.; F. O. 371-4218, № 91083, доклад от Али Надир паша, командир на 17-и армейски корпус; и F. O. 371-4218, № 91491, Мале (за Балфур) до Кързън, Париж, 1919, Приложение № 9 „Командващият офицер на военен кораб на САЩ „Аризона” до Старшия морски офицер, Константинопол”, Смирна, 18 май 1919 г., многобройни приложения. Вж също следните подробни и интересни „книги за зверст­вата”: Nihat Rechad, Les Grecs à Smyrne. Paris, 1920, която съдържа много под­робно описание за извършените насилия; и Le Bureau Permanent du Congrès Turc de Lausanne, Le régime d’occupation hellénique en Turquie. Lausanne, 1921, и The Permanent Bureau of the Turkish Congress at Lausanne, Greek Atrocities in the Vilayet of Smyrna. Lausanne, 1919. (Френската версия на Гръцките зверства във вилаета Смирна, Atrocités grecques dans le vilayet de Smyrne, Genève, 1919 е поради някакви причини значително по-малко под­робна от английската версия. Всички части на френската вер­сия са преведени дос­ловно на английски, като е прибавено подробно описание на клане­тата в долината Меандър.) Турските книги за зверствата са толкова подробни и обстоятелствени, че е много трудно да се отрече тяхната автентичност. Те съдържат стотици страници зверс­тва, изнасилва­ния, разрушения, често до сковаващи и гра­фични детайли и са придру­жени със снимки на жертвите. Подготвянето на тези сбор­ници с техните фотогра­фии на осакатени деца и подпухнали трупове със сигурност е било отврати­телно задължение.

 Книгите за зверствата идентифицират разрушените село по име, окръг и провин­ция и отиват по-нататък (имената на чиновници, география и т. н.). Оче­видно е, че информаци­ята, съдържаща се в тях, се основава на изследвания на разруше­нията. Счи­там ги за благонадеждни, що се отнася до броя на разрушените села и относително – за броя на разрушените къщи и други сгради (въпреки че в тях се пропуска, че поне за част от разрушенията вероятно носят вина турците). Техните данни за убитите подле­жат на съмнение освен в случаите, когато се посоч­ват имената на жертвите. Няма на­чин умрелите да са били изброени точно или статистически да се диференци­рат загина­лите от избягалите в изгнание. В най-добрия случай тези данни трябва да се разглеждат като информирани допуска­ния.

 Турските описания за зверствата, извършени от техните врагове, са значително по-благонадеждни от гръцките. Дали това се дължи на честността на турското прави­телс­тво, или на липса на усет за пропаганда - няма смисъл да обсъждаме тук. Достатъчно е да се хвърли само един поглед на „книгите за зверствата”, отпеча­тани от турците и гърците, за да се види колко много се различават. Гръцките книги са хитро­умно напи­сани, лесни за четене, но те се ограничават почти изцяло само в общи разсъжде­ния. Твърденията в тях рядко са подкрепени с доказателства, освен статисти­чески данни. Последните просто сочат, че съответен брой са изм­рели или че гърците са били мнозинст­вото от населението в региона с толкова и толкова хиляди. Доказано е както чрез статистически анализи, така и чрез съпос­тавка с архивите, че гръцките статисти­чески данни като посочените са подправени. Турските националистически публика­ции обаче са скучни за четене, тъй като сти­гат до прекалени подробности. Те изброя­ват разрушените къщи, имената на уби­тите и т. н.

 Британският представител в Измир през 1919 г. Морган многократно проверява и пот­върждава верността на османските съобщения за случващото се към вилаета Ай­дън. Например в едно писмо той заявява: „Турското описание на инцидентите, съпровож­дащи гръцката окупация на Назли, е вярно” (F. O. 371-4221, № 12447, приложе­ние, Морган до Калторп, Смирна, 12 август 1919 г.). В същия документ той казва, че съобщението на Високата порта за гръцките бомбардировки от мо­рето на турски села е акуратно направено, както и общото описание от страна на османците за общата обстановка, гражданския порядък, грабежите, насилието от страна на гръцки войници и т. н.

28 F. O. 371-4218, № 91491, Мале (за Балфур) до Кързън, Париж, 1919, Приложе­ние № 9 „Командващият офицер на военен кораб на САЩ „Аризона” до Старшия мор­ски офицер, Константинопол”, Смирна, 18 май 1919 г.

29 Например, вж доклада на Ван дер Зее, F. O. 371-4218, № 91491 и F. O. 371-4219, № 101446.

30 Един британски държавен служител отбелязва по повод данните за турските бе­жанци, бягащи от околностите на Менемен към Измир: „Емиграцията към Смирна означава скок от тигана в огъня. На тяхно място не бих предприел такова пътешест­вие” (F. O. 371-4219, № 102549, коментар върху заглавната страница от „Н. Д. К” [Дикин­сън]).

31 F. O. 371-4218, № 86551, „Телеграма от А. К. О., Смирна, 18 май 1919”, в Кал­торп до Кързън, Константинопол, 24 май 1919 г.

32 F. O. 371-4218, № 91491, Приложение № 9 „Командващият офицер на военен ко­раб на САЩ „Аризона” до Старшия морски офицер, Константинопол”, Смирна, 18 май 1919 г., където се казва още: ”Известен брой бяха убити от турските власти, ко­гато турското население нахлу в казармите, за да грабне оръжие. На следващия ден същото оръжие беше раздадено на гръцкото население от гръцките войници” (F. O. 371-4218, № 91491, Мале [за Балфур] до Кързън, Париж, 1919, Приложение № 8 „Бе­лежки от разговора с д-р Александър Маклаклан от Международния ко­леж в Смирна”, Смирна, 18 май 1919 г.). Оттук може да се направи и заключени­ето за това колко неподгот­вени са били турските военни за национална съпротива по време на окупаци­ята на Измир. Ако османските войници бяха осъзнали какво ще се случи след това, те без съмнение биха раздали оръжието.

33 F. O. 371-4219, № 98815, Приложение Е, британският военен представител до ад­мирал Кукулидис, Смирна, 17 май 1919 г. Вж също F. O. 371-4218, № 85641, „Телег­рама от А. К. О., Смирна, 15 май 1919”.

34 F. O. 371-4218, № 91983, Директорът на Военното разузнаване до изпълнява­щия длъжността помощник държавен секретар, Лондон, 17 юни 1919 г.: „Копие от шифро­вана телеграма от Г. К. О. (Общ командващ офицер) на 17-и армейски кор­пус до Министер­ството на войната. Предоставена на британския офицер за свръзка към Османс­кия военен отдел”. Това е доклад от генерал майор Али Надир за събитията в Измир. Коментарите на британския Форин офис, написани върху документа, се отна­сят до неговата достоверност, напр.: „Това съвпада най-общо с други описания, с ко­ито разполагаме”, „Бележка от Главната квартира в Константино­пол дава да се раз­бере, че всички инциденти, описани от османския генерал, не са по-преувеличени, отколкото е почти неизбежно в случая с един тол­кова въвлечен човек”.

 Като препредава на началниците си списък на убитите османски военни, под­полк. Йън М. Смит коментира: „Искам да привлека вниманието на значителния дял на старши офицери сред ранените” (приложение към F. O. 371-4218, № 91983.)

35 F. O. 371-4219, № 101446, Оплаквания от османската делегация на мирната конфе­ренция, 2 юли 1919 г. В този документ, османският инспектор по финансите Мува­фак Бей заявява: „Точният брой на убитите и ранените не може да бъде устано­вен. По ули­ците се валят трупове. Може да се каже без преувеличение, че в Смирна убитите или ранените са хиляди. В околността [„les environs”] броят на убитите и ране­ните надми­нава 5 000”. Няма никакъв начин неговите сведения да бъдат потвър­дени или отхвър­лени. Европейците дават по-ниски оценки за мърт­вите.

36 Helmreich, сс. 165 и 166.

37 F. O. 371-4222, № 14629, написано върху документа, с. 2.

38 Вж. бел. 116.

39 В подкрепа на това вж многобройните доклади на европейски и американски сви­детели, публикувани като приложения към F. O. 371-4218, № 91491, Мале до Кър­зън, Париж, 18 юни 1919 г. Британската делегация на Парижката конференция е добре осведо­мена за събитията в Измир, но това не се отразява особено на британс­ката поли­тика.

40 F. O. 371-4221, № 12447, Уеб до Кързън, Константинопол, 24 август 1919 г., преп­редаващо писмо от 13 юли на Високата порта.

41 F. O. 371-4220, № 115562, Калторп до Кързън, Константинопол, 1 август 1919 г., писмо, препредаващо меморандум на Високата порта.

42 F. O. 371-4222, № 141443, кратко изложение на доклад на британския „офицер от разузнаването Айдън” за посещение в Тирч – 16 септември 1919 г.

43 F. O. 371-4224, № 168764, де Роубък до Кързън, 20 май 1919 г., Константино­пол, 20 декември 1919 г., писмо от Морган в Смирна относно „Разбойничеството в Нарли дере”.

44 От това не би трябвало да се прави извод, че всички гърци с удовлетворение са се включили в гръко-турската война; със сигурност не всички гърци са участвали в преследва­нията на мюсюлмани. По-вероятно е, както вече се е случвало в други войни преди, конфликтът до крайност да поляризира миллетите, които по същес­тво вече са били със сигурност твърде поляризирани. Поставени през избор, пове­чето гърци, както повечето мюсюлмани, изобщо не биха се сражавали, но след като са заставени да вземат страна, гърците, естествено, се нареждат до другите гърци.

 „Гръцки нередовни банди са формирани из цялата страна и гръцките власти им раз­дават оръжие. Тези банди особено се активизират, след като на гръцката армия се на­лага да отстъпи от Ковалица през пролетта. Те нападат селата, плячкосват, опожаря­ват и избиват. Бандите понякога са съпровождани от гръцки редовни части, друг път са сами, но във всички случаи едва ли може да има съмнение за съучастието на редов­ните части и властите. Някои от тези банди са съставени от арменци, но си сътрудни­чат с гърците. Налице са различни степени на зверства и мащабност в техните нападе­ния и това, изглежда, зависи от каприза или хуман­ността на специфичните „четни­чески” + водачи. В някои случаи те се задоволяват с плячкосване и опожаряване, при други не се минава без кланета. (Точно така стоят нещата до голяма степен, както устано­вихме по пътя си между Исмид и Гем­лек).” (F. O. 371-6557, № Е10550, „Бе­лежки на г-н Арнълд Тойнби”, 20 септември 1921 г., мястото не е отбелязано.)

45 „Безчинстващите не бяха разоръжени и те сега необезпокоявани практикуват своя занаят” (Капитан ІІ ранг Ходкинсън до Б. Н. Р. Смирна, Айвали, 4. 7. 19”, Док­лад от Айвали, приложение В във F. O. 371-4221, № Е1244477, Уеб до Кързън, 24 август 1919 г.). Ходкинсън се изказва в полза на гръцките войски навсякъде, където се съм­нява, но в някои случаи неговите коментари са добре проверени: „В същото време друга проклама­ция кани доброволците, притежаващи оръжие и онези, които не разпола­гат с такова, но се въоръжават, да образуват банди, от ко­ито се изисква да дейст­ват като разузнавателни отряди. Техният брой достига хи­ляда и им е дадено да разберат, че заради риска, който поемат, им се предоставя пълна свобода на действие. Това ги стиму­лира и селата Араплар и Мурадели са плячкосани и опожарени, след като са били напуснати в неизвестна посока от жите­лите. Гръцките военни власти то­гава смъм­риха тези от бандитите, които се покаяха за извършените от тях безобразия.”

46 Вж напр. F. O. 286-759, № Е7932, Доклад на ген. майор Френкс, Константино­пол, 25 юни 1921 г.

47 Относно възгледите на Дейвид Лойд Джордж за турците и гърците вж Winston Churchill, The World Crisis – the Aftermath, London, 1929, по-специално сс. 391-414 (напр. „Гърците са хората на бъдещето на Източното Средиземноморие. Те са плодо­вити и пълни с енергия. Те са представители на християнската цивилизация пред ли­цето на турското варварство”, с. 391). Вж също Gaston Gaillard. The Turks and Europe. London, 1921 r. и Lloyd George, David. Memoirs of the Peace Conference. New Haven, Conn., 1939, където Лойд Джордж демонстрира пълна липса на разби­ране дори за демог­рафската ситуация, която е твърде точно представена в докла­дите на разузнава­нето, които са му били на разположение (с. 650). Той има тол­кова високо мнение за Венизелос, че се вслушва в информацията на гръцкия минис­тър-председа­тел, вместо в докладите на собствените си представители в Анато­лия.

48 F. O. 371-4219, № 97051, Хармсуърт до Кързън, 25 юни 1919 г.

49 F. O. 371-4224, „Доклад за положението в Одемиш и Тирч”, от И. О. Одемиш, дати­ран 5/12/1919 и „Доклад за положението в зоната на Кямакчи”, от И. О. Оде­миш, дати­ран 3 декември 1919 г.

50 Изследователите трябва да са особено внимателни, когато преценяват анали­зите и твърденията на сътрудниците на Форин офис в Лондон, които физически са твърде отдалечени от събитията, а психически – дори още повече. „Експертите” от Форин офис понякога пишат кратки изложения за това, което според тях става на те­рена. Поня­кога това са сериозни, прилежни опити да се обобщят събитията, но по-често са предизвикващи насмешка примери за триумфа на фанатизма над ана­лиза. Като пример за последното вж „Зверства в Мала Азия и др.” от Дж. У. Рен­дъл (F. O. 371-7875, № E149, Лондон, 4 януари 1922 г.). Без дори да се опитва да представи как­вито и да било доказателства и сякаш забравил множеството док­лади на представи­тели на Форин офис в Анатолия, Рендел силно преувеличава турските нападения над гърците и омалова­жава гръцките кланета на турци – като никъде не споменава за пове­чето та­кива случаи, съобщени от британски представи­тели и военни. Полезно е да се сравнят неговите и на други като него твърдения с това, което излиза от гръцката и арменската патриаршии. Патриарши­ите със сигурност не могат да бъдат заподозрени в омаловажа­ване на гръцките и арменските загуби („Необходимо е да се направи от­бив поради вероятността от преувеличение [в изчисленията на патриаршията] и дори, в един или два случая, на повторение, с различни данни, на едни и същи събития”. Върхо­вен комисар де Роубък). Въпреки това оценките на патриаршията за убитите християни, опожаре­ните села и т. н. са значително занижени в сравнение с тези на англича­ните като Рендъл, който наблюдава случващото се отдалеч в Лондон. Някъде между Ана­дола и Лондон се загубват много повече християни (F. O. 371-5057, № 14500, де Роубък до Кързън, Константинопол, 10 ноември 1920 г.).

51 Съобщенията за инцидентите в Назили и други градове в провинция Айдън отразя­ват преди всичко предубежденията на британците. През първите дни на окупаци­ята на Айдън, когато единственият им източник за информация са гръц­ките власти, британ­ците хвърлят изцяло вината за всички проблеми на турците и дори отпра­вят предупрежде­ния, в които прозира недоверие и дори обвинение срещу тур­ците. Напри­мер комодор Фицморис, командващ британската егейска ескадра, изпраща един офи­цер да разследва съобщенията за размирици в региона на Назили: „Офицерът беше инструктиран да предупреди турците, че ако в Назили се извърши прочистване [на гърци], те ще бъдат държани отговорни за поддържа­нето на реда и че всяко наруше­ние на реда ще има за резултат напредване на гръц­ките войски.” (F. O. 371-4219, № 40, Фицморис до Старшия офицер на военните на Негово италианско величес­тво в Смирна, Смирна, 20 юни 1919 г.). Така британ­ците създават предлог за напредването на гръцките войски отвъд линията, опреде­лена им от съюзниците.

 В по-предишни писма и друга кореспонденция Фицморис изразява убеждението си, че гръцкото напредване отвъд отредената им зона е следствие от неспособ­ността на турците да „опазят реда”. На следващия ден той телеграфира на британс­кия върхо­вен комисар в Истанбул: „Помолете турското правителство да положи всички въз­можни усилия за проверка на всички актове на насилие от страна на турците и за поддър­жане на реда във вилает Айдън отвъд зоната на гръц­ката окупация” (F. O. 371-4219, в писмо до М. Стергиадис, гръцки върховен комисар в Смирна, уведомяващо Стергиадис за телеграмата на Фицморис, 21 юни 1919 г.). Много подобни писма и телег­рами със съ­щия общ смисъл са изпратени. След 23 юни започват да постъпват докладите на британс­ките представители. Те съобщават за разстрели с картечници на турци и други зверства, наблюдавани преди. Обаче главният напън на докладите е да докажат, че тъкмо гръцкото напред­ване в региона на Назили, последван от внезапно изтегляне от Назили и гръцките действия по време на окупацията, водят до убийства както на гърци, така и на турци. Гърците, естествено, намират смъртта си от ръцете на турски банди, но само в зоните, окупирани от гръцките войски и в отговор на предшест­ващи гръцки зверства. Там, където гръцката армия не е стъпила, „от Назили до Денизли [т. е., зоната все още под турски контрол], преобладава образцов ред. Не получих нито едно автентично оплакване срещу турчин от който и да било христия­нин и една ан­кета установи, че няма каквито и да било размирици нагоре от линията [Айдънс­ката жп линия]” (F. O. 371-4219, доклад на лейт. Ходдър от 23 юни 1919 г.).

 Въпреки че Фицморис все още не желае да приеме, че гърци убиват турци, както съобща­ват неговите собствени хора, което става причина за репресии срещу гър­ците, той все пак упреква гърците за завземането на територии отвъд отреде­ното им и отбе­лязва, че „навсякъде турците поддържат образцов ред”. Той добавя: „При тези обстоятелс­тва мога да поддържам само едно мнение, а именно, че вина за злощаст­ните събития в Назили на 26 юни носят единствено гръцките власти” (F. O. 371-4219, Фицморис до Стергиадис, 25 юни 1919 г.).

 Все още трябва да мине време, докато действителните събития са описани и възпри­ети от британците.

52 The Permanent Bureau of the Turkish Congress at Lausanne, Greek Atrocities in the Vilayet of Smyrna. Lausanne, 1919, с. 27.

53 „Менемен беше едно от първите места, окупирани от гръцките сили и главно в резул­тат на великолепното поведение на каймакамина Кемал Бей, там не станаха ни­какви инциденти” (F. O. 371-4219, Калторп до Кързън, Константинопол, 5 юли 1919 г., доклад на представителя на Калторп, Морган за кланетата в Менемен). Кемал бей по-късно е застрелян в сградата на общината от гръцки войници.

54 Някои турци също са били предупредени от гръцки приятели, че клането ще за­почне на следващия ден.

55 Контролиращите офицери на теория са наблюдатели, които би трябвало да сле­дят за спазването на изискванията на примирието. В действителност те са дислоци­рани така, че да служат като шпиони и изцяло се посвещават на тази дей­ност.

56 „Френски офицер преценява броя на убитите турци поне на 80, докато други чуж­дестранни свидетели довеждат броя до 200” (F. O. 371-4219, № 104611, Кал­торп до Кързън, Константинопол, 5 юли 1919 г., доклад на представителя на Кал­торп, Мор­ган, за кланетата в Менемен).

57 F. O. 371-4221, 121944,Уеб до Кързън, Константинопол, 16 август 1919 г., пре­вод на доклада на османската комисия за разследване на събитията в Менемен. Османс­ката комисия пристига в Менемен под защитата на съюзниците. Когато присти­гат, по ули­ците все още се има трупове на мюсюлмани. Техният доклад е задълбо­чен и е напълно подкрепен от свидетели от средите на съюзниците.

[58] 58 F. O. 371-4220, № 121944, Калторп до Кързън, Константинопол, 22 юли 1919 г. Други доклади се базират на свидетелства на британски контролиращи офицери. „Всички важни сведения водят до заключението, че гърците са отговорни за безреди­ците в Менемен” (F. O. 371-4220, № 120192, Телеграма на адмирал Уеб, Константино­пол, 24 август 1919 г.). Уеб добавя, че всички случаи на насилие от страна на турците са предприети с цел самозащита.

 За Менемен вж също F. O. 371-4219, № 102547, писмо на османското Министерс­тво на външните работи (Сефа) до Калторп, 19 юни 1919 г.

 Изказвайки се от името на гръцкото правителство, министър-председателят Вени­зе­лос отхвърля всякаква отговорност на страната си за събитията в Менемен по­добно на всички случаи, когато той засяга такива проблеми. Но доказателствата, съб­рани от съюзниците за противното, са толкова неопровержими, че за него е трудно да убеди дори приятелите си. Всички коментатори от Форин офис, фигури­ращи в архив­ните източници, са единодушни, че Венизелос е излъгал в комента­рите си пред делега­тите на мирната конференция за гръцките зверства във вилаета Айдън. Изпълнява­щият длъжността върховен комисар Уеб заявява: „Всички док­лади на чужденци, включи­телно британски офицери, които са били очевидци или разследвали случилото се в Менемен на 16 юни, са единодушни в извода си, че цялата отговорност носи Гър­ция”. С дипломатическа резервираност С. Е. С. Пал­мър от Форин офис коментира: „Като цяло бележките на Венизелос са дискредити­рани” (F. O. 371-4221, № 124451,Уеб до Кързън, Константинопол, 24 август 1919 г.).

 Докладите от Високата порта относно гръцките действия срещу мюсюлма­ните като цяло са оценени като прецизни от британците в Анатол и в Истанбул, въп­реки че поня­кога броят на загиналите в тези доклади изглежда напомпан. Британс­кото одобре­ние се основава на сравнението между османските изчисления и тези на британ­ски офицери, които са наблюдавали или разследвали същите инциденти. Напри­мер: „Турс­ките изчисления [за събитията в Менемен] са съгласни в основ­ното с това, което лейт. Хигам в [телеграма номер] 112194. Броят на убитите е ви­сок, посоч­ват се 300-400 в Менемен и 1 300 в различни села. Обвиненията в преднаме­реност също се съгласу­ват с доклада на лейт. Хигам; същият на стр. 7 посочва, че на външ­ните врати на повечето гръцки домове са нарисувани бели кръс­тове. Цялата история изглежда също толкова шокираща, както кланетата в Айдън” (C. E. S. Palmer, 29/8/19, комен­тари към доклада на комисията, изпратена в Менемен от османското Министерс­тво на външните работи, F. O. 371-4221, № 121944).

59 Вж F. O. 371-4219, № 103230, писмо на Адмиралтейството (Хънт за Секре­таря) до помощник държавния секретар, 15 юли 1919 г., относно докладите за придвижва­нето на гърците отвъд отредената им зона.

60 Бележка от османското правителство, съдържаща преводи на доклади от „губерна­тора на Денизли” и „помощник-губернатора на Назели”, препредадени във F. O. 371-4220, № 115562, Калторп до Кързън, Константинопол, 1 август 1919 г.

61 „Egorgés” (фр. – убийства заклани, убити, б. пр.).

62 F. O. 371-4221, № 130729, Уеб до Кързън, Константинопол, 8 септември 1919 г., „Док­лад от капитан Ходкинсън, офицер за оказване на помощ аташиран към тази Висша комисия, относно събитията, станали в Айдън по време на последните дни на юни”. Всички доклади на Ходкинсън са много интересни, защото той в никакъв слу­чай не е приятел на турците. Вж F. O. 371-4221, № 130729, Ходкинсън до Тем­пъл, Сома, 29 юни 1919 г. Вж също U. S. 867.00/316, телеграма, Бристъл до военномор­ския съветник, Париж, Константинопол, 17 юли 1919 г., където гърците се идентифицират като преднамерено опожаряващи турския квартал и убиващи мюсюлманите.

63 Източниците, посочени в бел. 62, съдържат описание на гръцките загуби.

 Като пример за силно преувеличение вж U. S. 767.68116/2, Добс до Държав­ния [секре­тар], Атина, 24 март 1920 г., препредаващо описание на събитията в Айдън на гръцкия генерал Нидер. Нидер заявява повече от лицемерно: „Жестокостта на тур­ците не се поддава на описание. Най-свирепите зверове са кротки в сравнение с тях”. Минис­тър-председателят Венизелос в писмо до Великите сили на мирната конферен­ция претендира, че пожарът, унищожил турския квартал в Айдън, е предизви­кан слу­чайно от турски артилерийски снаряди. Той не споменава каквито и да било антитур­ски действия от страна на гръцките войски (U. S. 867.00/304, Е. К. Венизелос [sic] до г-н Клемансо и др. [превод], Париж, 10 юли 1919 г.).

 Гръцките и други опровержения упражняват въздействие върху общественото мне­ние и върху позицията на съюзническите дипломатически ведомства, когато се декла­рира, че гърците са били избивани от мюсюлманите, а не обратното. Външ­ните министерс­тва откриват грешката си, когато техни служители посещават Ай­дън. Те установяват, че жертвите са мюсюлмани (въпреки че обществеността ни­кога не е осведо­мена за това). Например полковник Поилън, американски военен аташе в Атина, посещава Айдън въпреки опитите на гръцкото командване да осу­ети това пътуване. Той заявява, че не е установил клане на гърци в града и описва действията на гърците срещу мюсюлманите (U. S. 867.00/318, телеграма, Дрей­пърс до американската мисия, Париж, Атина, 19 юли 1919 г.).

 Докладите за събитията в Айдън сочат опасността от предоверяването на предубе­дени източници, по-специално американски, без внимателно обмисляне. Американ­ският консул в Измир през 1919 г., Хортън, е екзалтирано прогръцки наст­роен дотам, че членовете на американската, както и на турската общност в Измир се оплакват от предубежденията му пред Държавния департамент (U. S. 867.00/302, Джон Манола [от Ню Йорк] до Лансинг, получено на 11 юли 1919 г.). Докладите на Хортън за Айдън представляват преразказ на гръцките изложения (U. S. 867.00/288, Хортън до американс­ката мисия, Париж, Смирна, 2 юли 1919 г.). Обаче изправен пред съкруши­телни доказателства, представени от американски и британски наблюдатели, той е принуден до оттегли обвиненията си за турски зверс­тва и заявява: „По време на турс­ката окупация след оттеглянето на гърците християнското население е поставено под защитата на един британски и двама френски офицери, както и от турски редовни части от бившата 57-ма дивизия, ко­ито са добре дисциплинирани и се покланят пред чуждите флагове” [подчертано от автора] (U. S. 867.00/295, Хортън до американското посолство, Париж, Смирна, 6 юли 1919 г.). Той още не би признал, въпреки единодуш­ните показания на съюзни­ческите представители на място, че гърците са нападали турците. Той обви­нява за всички размирици в Айдън и като подстрекатели италиан­ците. Дове­рява се напълно на гърците и на техния върховен комисар: „Трябва да заявя в са­мото начало, че г-н Стергиадис ме увери, че той не е дошъл тук, за да води война с турците” – за които той е убеден, че не са способни да направят нищо лошо. Хор­тън е на мнение, че на турците не бива да се позволи да се завърнат в териториите, заети от гърците (U. S. 867.00/325, Хортън до американската мисия, Париж, Смирна, 19 юли 1919 г.).

 Книгата на Хортън Разбиването на Азия (George Horton. The Blight of Asia. Indianapolis, 1926) e ярък пример за тържеството на предубежденията над разума. В нея той описва турците като „най-долните интелектуално сред мохамеданите, не притежа­ващи нищо от благородството и постиженията на цивилизацията, без кул­турна история” (стр. 209) и „единственият клон на мюсюлманската вяра, който никога не е дал какъвто и да било принос за прогреса на цивилизацията” (с. 255).

64 F. O. 608-276, № 396, 20 юни 1920, Наблюдения на османската делегация върху предло­жения договор, [Севър].

65 Описани като „бандити”, най-вероятно поне част от затворниците са били чле­нове на гръцките банди, заловени от османските власти, а после освободени от гър­ците.

66 „Foule” (фр. - тълпа, б. ред.)

67 Бележка от османското правителство, съдържаща преводи на доклади от „губерна­тора на Денизли” и „помощник-губернатора на Назели”, препредадени във F. O. 371-4220, № 115562, Калторп до Кързън, Константинопол, 1 август 1919 г.

68 F. O. 371-4221, № 124447, Уеб до Кързън, Константинопол, 24 август 1919 г., преп­редаващ писмо от Високата порта.

69 F. O. 371-4221, № 121623, Кратко изложение на британските доклади и вза­имно противо­речащите си сведения, подавани от гърците и от турците, подготвено за лорд Кързън, 26 август 1919 г.

70 F. O. 371-4219, № 98815, Доклад относно „Окупацията на Смирна от гръцката ар­мия, 15 май 1919 г.”, Смирна, 24 май 1919 г., съставено от донесения на консула Морган и други британски представители. Приложение Н: Писмо до Морган от Оскар ван Ле­нуп, който притежавал чифлик в „Нахие на Севди Кей”, 17 май 1919 г.

71 F. O. 371-4219, № 101446, Оплаквания от османската делегация на мирната конфе­ренция, 2 юли 1919 г.

72 Rapports officiels reçus des autorités militaires ottomanes sur l’occupation de Smyrne par les troupes helléniques. Constantinople, 1919, доклад на началника на жандарме­рията, сс. 31-36. Докладът съвпада точка по точка с докладите на Морган и на други съюзни­чески наблюдатели. Цифрите за смъртността изглеждат обосновани.

73 F. O. 371-4218, № 85641, Калторп до Кързън, Константинопол, 27 май 1919 г., те­леграма от „A. C. O” Смирна, 15 май 1919 г.

74 F. O. 371-4227, № 88773, Калторп до Кързън, Константинопол, 31 май 1919 г., препреда­ващ писмо от Али Надир, командир на 17-и армейски корпус до Министерс­тво на войната, 22 май 1919 г.

75 F. O. 371-4220, № 8115562, Калторп до Кързън, Константинопол, 1 август 1919 г., доказателства от Министерство на външните работи на Турция.

76 F. O. 371-4220, № 8115562, Калторп до Кързън, Константинопол, 1 август 1919 г., доказателства от Министерство на външните работи на Турция.

77 F. O. 371-4221, № 124451, приложение, капитан ІІ ранг Ходкинсън от Сома, 29 юни 1919 г. Вж също F. O. 371-4221, № 8121623, „Меморандум относно гръцката окупация на Смирна”, подготвен за лорд Кързън, 26 август 1919 г.

78 Първите сведения за морската бомбардировка идват от османското правителс­тво (F. O. 371-4221, № 12447, приложение в Морган до Калторп, Смирна, 12 ав­густ 1919 г., препредаващ писмо от Високата порта до Калторп, 13 юли 1919 г.). Те са потвър­дени от британски доклади (доклад от Морган в Измир, същия източ­ник). Вж също F. O. 371-6518, № Е6975, телеграма от Ратиган, Константинопол, 16 юли 1919 г. за бомбардиров­ката на Инеболу.

79 F. O. 371-4222, № 141443, де Роубък до Кързън, Константинопол, 4 октомври 1919 г., доклад на офицера от разузнаването Айдън относно посещение в Тирч, 16 септем­ври 1919 г.

80 F. O. 371-4224, № 168764, де Роубък до Кързън, Константинопол, 20 декември 1920 г. При един инцидент гърците ограбват село Нархдере. Консулът Морган док­ладва за инцидента. Той отбелязва, че бандите разбойници в Нархдере говорят турски, следова­телно те най-вероятно не са елински гърци. Това потвърждава иденти­фикаци­ята им като местни хора както от турски, така и от гръцки чинов­ници. При все това те били облечени в „елински военни униформи”. Морган отбе­лязва и други подобни слу­чаи (същия източник).

81 F. O. 371-4218, № 88752, Калторп до Кързън, доклад за среща с „Депутация от ото­манския Министерски съвет”, 28 май 1919 г.

82 F. O. 371-4224, № 170731, Изнесен напред британски щаб, Генерален щаб, „Разуз­на­ване”, Смирна, № 1023/S.I., „Сбито изложение на доклад от И. О. Айдън от­носно посещение в Тирч”. Относно изнасилванията на мюсюлманки вж Halide Edib. The Turkish Ordeal. New York, 1926, сс. 308 и 360.

83 Вж Muslims and Minorities, глава 7.

84 F. O. 371-4221, № 12447, Уеб до Кързън, Константинопол, 24 август 1919 г., преп­редаващ писмо от Високата порта до Калторп от 13 юли 1919 г.

85 F. O. 371-4221, № 12447, Уеб до Кързън, „Доклад от Айвали”, капитан ІІ ранг Хо­динсън, 24 август 1919 г., препредаващ писмо от Високата порта до Калторп от 13 юли 1919 г.

86 F. O. 371-4224, № 170731, Изнесен напред британски щаб, Генерален щаб, „Разуз­на­ване”, Смирна, № 1021/S.I., „Доклад за положението в Одемиш и Тирч от И. О. Оде­миш, датиран 5/12/1919 и F. O. 371-4224, № 170731, Изнесен напред британски щаб, Генерален щаб, „Разузнаване”, Смирна, № 1023/S.I., „Сбито изложе­ние на доклад от И. О. Айдън относно посещение в Тирч”.

87 F. O. 371-4224, № 170731, Изнесен напред британски щаб, Генерален щаб, „Разуз­на­ване”, Смирна, № 1023/S.I., „Сбито изложение на доклад от И. О. Айдън от­носно посещение в Тирч”.

88 F. O. 371-6557, № Е10550, „Бележка от г-жа Арнолд Тойнби”, 20 май 1921 г., не е посочено място. Източниците на сем. Тойнби при тяхното завръщане във вила­ета Ай­дън са турци, които те не са успели да изслушат при първото си посещение. Във всеки случай турците от вилаета Айдън нямат доверие към Тойнби, когато той за пръв път посещава провинцията. Той прекалено силно се идентифицира с гърците, за да си позво­лят турците да говорят свободно пред него, а и фактически той е гост на гръцки върховен комисар. „Той [д-р Хусни бей, един от информато­рите на Тойнби] говори много по-открито сега, отколкото се осмеляваше при пър­вото посещение на Арнолд, защото тогава знаеше, че Арнолд прекарва много време с гърците; те го развеждаха из града и беше очевидно, че той проявява силна симпатия към тях. Турците бяха приятел­ски настроени, но по принцип гово­реха резервирано” (F. O. 371-6557, № Е10550, „Бележка от г-жа Арнолд Тойнби”, 20 май 1921 г., не е посочено място).

 Г-жа Тойнби отбелязва, че макар двамата да не са били в състояние да наблюда­ват предишните събития в провинция Айдън, каквато възможност са имали в реги­она Ялова-Измит, поради което смятат, че това, което им казват, е истина, главно защото „до най-малки подробности” напомнят зверствата, които те лично са ви­дели гърците да извършват на други места.

89 Arnold J. Toynbee, The Western Question in Greece and Turkey: A Study in the Context of Civilizations., London, Boston and New York, 1922, с. 274, където се ци­тира Междусъюзни­ческата комисия за полуостров Ялова-Гемлик.

 За кратко, но отлично свидетелство от първа ръка за положението в региона Ялова-Гемлик вж Report на Maurice, самостоятелно издаден от Международното списа­ние на Червения кръст (Revue Internationale de la Croix-Rouge, 3, no. 31 [Juillet, 1921], Genève). Вж също, F. O. 371-6516, № Е6477, нота на френското правител­ство до Фо­рин офис, Лондон, 6 юни 1921 г. Удостоверяване на гръцките зверства в Изник.

 Сведенията, свързани с Халиде Едиб за страданията на мюсюлманските селяни, са важни и интересни, защото те се отнасят до лични разкази. Тя описва ужасява­щото лице на конфликта, каквото статистиката не е в състояние да пресъздаде (Halide Edib. The Turkish Ordeal, сс. 308-396). Нейните интервюта и разбирането на селските жени са между най-добрите описания на последиците от войната в ця­лата световна литера­тура.

90 U. S. 767.6871/20, Бристъл до Държавния [секретар], Константинопол, 7януари 1921 г.

91 F. O. 286-759, № Е6513, шифрована телеграма от Главната квартира, Константино­пол, до Военния отдел, 17 май 1921 г.

92 F. O. 286-759, № Е6204, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 20 май 1921 г., преп­редаваща Междинния доклад на комисията за разследване за полуостров Иш­мид (полк. Фармър). Междинният доклад в много отношения превъзхожда окончател­ния, който е силно политизиран (вж бел. 105). Докладът трябва да бъде съпоставен с публикува­ния османски доклад от този район, който е много по-подро­бен, но се съгла­сува с доклада на Комисията за разследване във всеки детайл, присъстващ и в двата доклада. Османс­кият доклад е впечатляващ, но ужасяващ документ, където се изброя­ват с имената разрушените села и убитите, като са вклю­чени много наистина стряс­кащи снимки (Ministère de l’Intérieur, Direction Générale des Immigrés. Publication No. 5. Atrocités grecques dans la Turquie. Second livre [sic!]. Constantinople, 1921).

93 Пак там.

94 Доклад на комисията за разследване за полуостров Ишмид до Негово превъзходи­тел­ство британския върховен комисар, Константинопол, възпроизве­ден във F. O. 286-759, № Е6204, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 20 май 1921 г. Члено­вете на комиси­ята са подполк. Х. М. Фармър, подполк. де Витковски и майор С. Х. Ван-Милин­ген.

95 F. O. 286-759, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 3 януари 1920 г.

96 F. O. 371-6513, № Е5870, телеграма от Ръмболд, Константинопол, 21 май 1921 г.

97 F. O. 371-6515, № Е6310, телеграма от Ратиган, Константинопол, 1 юни 1921 г.

98 Читателят с право ще се запита защо приемам казаното от Тойнби за гърците, но отхвърлям много от написаното от него преди това за арменците. Отговорът е прост. Тойнби всъщност е очевидец на гръцките действия; той само чете доклади (при това нито един от тях османски) за трагедията на арменците. Ако Тойнби не беше пъту­вал из Мала Азия през 1921 г., той пак щеше да създаде пристрастна, антитурска книга. Трябва да му се отдаде дължимото за това, че предубежденията му се стопяват пред лицето на убедителните доказателства. Мнозина други автори (вж напр. Афе­рата Смирна на Марджори Хауспейн) не последват неговия пример.

99 Toynbee, p. 367.

100 F. O. 286-759, № Е7932, приложение № 1 в Ратиган до Кързън, Константино­пол, 30 юни 1921 г., „Доклад на комисията, назначена да разследва зверствата, извър­шени на островите в Мраморно море”. Докладът прекрачва отвъд споменатото тук, описвайки като цяло крайно влошеното положение на областта Мармара, нами­рала се под гръцки контрол, включително побоища и убийства, и настоява за разоръжа­ване на гръцките селяни.

101 „Имената на разбойниците са установени и са, както следва:

  Йокос Такор Оглу

  Никит Оглу Истрати от Афизия

  Севдали Оглу Истратос от Артаки

  Мали, или Хераки, дезертирал войник

  Йорги, от Паша Лиман

  [имената на двама разбойници не са посочени]”

  (F. O. 286-759, № Е7932, приложение № 1 в Ратиган до Кързън, Константино­пол, 30 юни 1921 г., „Доклад на комисията, назначена да разследва зверствата, извър­шени на островите в Мраморно море”).

102 Пак там. Относно гръцките действия в района на Мармара вж също U. S. 767.6871/20, Бристъл до Държавния секретар, Константинопол, 20 декември 1920 г. и U. S. 767.68116/13, Бристъл до Държавния секретар, Константинопол, 13 ап­рил 1921 г.

103 F. O. 286-759, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 3 януари 1920 г.

104 Най-известният пример за главатар на черкезка банда е Черкез Ешер, който отна­чало ръководи партизанско движение срещу гърците, но постепенно се специали­зира в плячкосване на цивилни, независимо дали са християни, или мюсюл­мани, и дори взема страната на гърците. Той е разбит от националистичес­ките сили на Мус­тафа Кемал.

[105] CMD. 1478, стр. 11, Turkey № 1 (1921) Reports on Atrocities in the District of Yalova and Guemlek and in the Ismid Peninsula. Това е пропагандистка версия на докла­дите на Фармър и др., цитирани по-горе, пренаписани и променени, за да удовлетво­рят въз­можно повече гърците и британското правителство. При всички случаи клане­тата, извършени от турци, не могат да се пренебрегнат. (Поучителен урок за пропагандист­ките методи е сравнението на тази версия с оригиналните доклади.)

106 F. O. 371-6520, № Е7377, телеграма от Ратиган, Константинопол, 28 юни 1921 г. Вж също F. O. 371-6520, № Е7398, телеграма от Главнокомандващия, Средиземно­морието, до Адмиралтейството, 29 юни 1921 г.

107 F. O. 371-6520, № Е7420, телеграма от Ратиган, докладваща за посещението на гене­рал Френкс в Измит.

108 W. O. 106-1493, „История на Турско-гръцката война, 1919-1922 г.”

109 F. O. 371-6511, № Е5232, Нота от британския върховен комисар, препреда­ващ писмо от правителството в Анкара, Константинопол, 4 април 1921 г. Вж също U. S. 867.00/1548, Бристъл до Държавния секретар, 21 септември 1922 г.

110 U. S. 767.6871/16/34, Дж. Лоудър Парк до Държавния [секретар], Смирна, 11 ап­рил 1923 г. Доклад относно обиколка на района на гръцкото отстъпление, извър­шена от американския консул Парк (консул в Смирна) и други.

111 Пак там.

112 F. O. 371-6533, № Е11890, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 18 октомври 1921 г., препредаващ телеграма от „външния министър в Ангора” и османското вън­шно министерство, F. O. 371-6532, № Е11414, писмо от Юсуф Кемал до Ръм­болд, 10 октом­ври 1921 г., F. O. 371-6520, № Е7299, Нота на Високата порта от 7 юни 1921 г., F. O. 371-6520, № Е7306, правителството в Анкара до британския Върхо­вен комисар, 7 юни 1921 г.

113 F. O. 371-6533, № Е11890, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 18 октомври 1921 г В този документ турците съобщават, че според показанията на пленени гръцки офи­цери гръцкият принц Андре издал заповед за опожаряването на всички села, през ко­ито минават. Доколкото ми е известно, няма друго свидетелство за издаването на запо­вед на толкова високо равнище освен показанията на тези двама офицери – посо­чени като Колракис и Емануел. Няма начин да се провери достовер­ността на това твърде­ние. Докато е очевидно, че заповедите за разруша­ване на всички села по пътя на гръцката армия идват от нейното командване, също така очевидно е, че показани­ята на военнопленниците винаги подлежат на съмне­ние - вж също Second Section of the General Staff of the Western Front. Greek Atrocities in Asia Minor, First Part. Constantinople, 1922 (публикуван също и в идентична френска версия), където имената на двамата офицери са (вероятно по-достоверно) като А. Акриоти и Емануел Колоза­кис, а на стар­шия им офицер – „Принц Андреа” (изпи­сан в теста на гръцки като Анд­реас).

114 F. O. 371-6518, № Е6959, Парламентарни изявления относно гръцките зверс­тва в Ялова.

115 Реч в парламента на виконт Ст. Дейвидс (президент на жп линията Смирна – Ай­дън) относно докладите, достигащи до него.

116 F. O. 371-7878, № Е5395, Парламентарно запитване от г-н Рийс, 23 май 1922 г. с настояване да се публикува докладът на Комисията Смирна. F. O. 371-7879, № Е5975, Парламентарно запитване от 12 юни 1922 г. с настояване да се публикува докладът на „Междусъюзническата комисия относно гръцките зверства”.

Интересно е, че поверителният доклад от Смирна, който е укрит от британския на­род от неговите водачи, е публикуван през 1920 г. във Франция. На турската делега­ция на Парижката мирна конференция е връчено копие от окончателния доклад на комисията (от французите?) и е публикуван през 1920 г. Никой в Англия, изглежда, не е обърнал каквото и да било внимание на материалите, публикувани от турците и аз не съм установил какъвто и да било признак, че някой в Англия знае, че съществуват ко­пия на доклада на комисията. (Той е публикуван в Les Grecs à Smyrne, Nouveaux témoignages sur leurs atrocités. Un document officiel probant. Paris, 1920. Според мен той е бил съставен от турската делегация. Не е посочен автор, но по-голямата част от материа­лите в книгата са идентични с тези от други публикации на делегацията.)

За английската версия на доклада на Комисията от Смирна вж United States of America, Department of State, Papers Relating to the Foreign Relations of the United States: the Paris Peace Conference, 1919, volume XII, Washington, 1947.   

117 F. O. 371-6521, № Е767, телеграма от Ратиган, Константинопол, 1 юли 1921 г.

118 Писмо от Арнолд Тойнби до Таймс, 6 април 1922 г., препредаващо писмо от Тур­ция от 9 март 1922 г.

119 „Британски офицер, изпратен със съюзническа мисия в Бурса” [sic] да наблю­дава евакуацията, предаде доклад, свидетелстващ за сериозна деморализация и зверс­тва, извършени от гръцките войски, които носят отговорност и за опожарява­нето на гръцки села.

Техните собствени главни черкви са разрушени от гърци заедно с 40 къщи.      

Турският командир Шукри държи здраво собствените си войски и поддържа реда.”

(W. O. 106-1501, Главно командване на Съюзническите войски, Константино­пол, до Военния отдел, 13 септември 1922 г.)

120 F. O. 371-7898, № Е10383, „Доклад относно офанзивата на националистите в Ана­толия от майор Х. Дж. Хауъл, D. S. O., O. B. E, R. A., британски член на Междусъ­юзни­чес­ката комисия, процедираща в Бурса”, Константинопол, 15 септ. 1922 г.

121 F. O. 371-7898, № Е10383, „Доклад от майор Хауъл”, Константинопол, 1 септем­ври 1922 г.

122 The Permanent Bureau of the Turkish Congress at Lausanne, Greek Atrocities in the Vilayet of Smyrna. Lausanne, 1919, стр. 96.

123 Justin McCarthy. „Jewish Population of the Late Ottoman Period”. A. Levy, ed., Jews of the Ottoman Empire. Princeton, 1994, стр. 375-397.

124 Вж доклада на лейт. Дж. С. Перинг във F. O. 371-4157, № 83004,Уеб до Кър­зън, Константинопол, 20 май 1919 г., относно Болу, Адапазаръ и др. – райони, които по-късно стават арена на зверства. Също F. O. 371-4157, № Е62437, Уеб до Кързън, Констан­тинопол, 5 април 1919 г.

125 „Посетих Хендек на 25 ultimo, инспекцията ми там беше свързвана с оплак­ване, изпратено от арменската патриаршия, в което се обвиняват турците, че са отмък­нали добитък, домашно обзавеждане и т. н. След внимателно разследване устано­вих, че техните оплаквания са неоснователни, а претенциите им – силно преувели­чени. Това е старата песен на нов глас; добитъкът и домашното обзавеждане препрода­дени на поло­вин цена и дори по-евтино. Помолих подписалите изложени­ето, изпратено до патриаршията, да посочат доказателства за обвинени­ята, намерили място там и в нито един случай те не бяха в състояние да сторят това. Те просто заявиха, че патриарши­ята ги е помолила да изпратят такъв доклад преди около четири месеца и че упомена­тите там турци са същите, които са заку­пили стоката на много ниски цени. Те изра­зиха обаче, общо взето, удовлетворение от обстановката и казаха, че щом влязат в сле­дите на някое тяхно животно, бързо си го възвръщат; за тяхно съжаление малко [жи­вотни] са оцелели” (F. O. 371-3660, № 140460, Чарлз Ходкинсън до де Роубък, Константи­нопол, 7 септември 1919 г.)

126 Според един британски наблюдател два елемента носят отговорност за набе­зите във вилает Айдън преди гръцкото нашествие – бежанци от Европа – „критяни, ал­банци, черкези и бошняци” – както и „гръцки бежанци от островите и гръцки ос­манци, избягали от османска военна служба на островите” (F. O. 371-4157, № Е72532, Смит до Калторп, Константинопол, 7 април 1919 г.).

127 Цифрите, посочени от арменската и/или гръцката патриаршии, са следните. Бри­тан­ците предупреждават, че те са поне отчасти „преувеличени”. Може да си при­еме, че действителните цифри са по-ниски, но няма съмнения, че кланета е имало.

 9 юни, Ортакьой, 270

10 юли, Гейве, 500

15 юли, Акхисар, 350

27 август, Изник, 400-500

Не съм включил някои нереални твърдения, напр. „Фуладжик”, където 400 души се предполага, че били обесени, или „село Фундуклия”, където се предпо­лага, че 1 700 души са били разстреляни в една селска черквица и още много убити и т. н. (F. O. 371-5057, № 14500).

 Гръцката православна църква провежда активна кампания за своите хора и често алар­мира съюзниците за турски зверства срещу гърци. Много от техните твърде­ния са напълно голословни, но някои са прецизни, особено тези срещу бан­дите на национа­листите и антинационалистите (Черкез Етем, и др.), и бандитите. Например, вж F. O. 371-6516, № 6596, писмо от гръцкия архиепископ на Неополис, Казарея [sic], преда­дено от гръцката легация на Кързън, Лондон, 6 юни 1921 г. Вж също F. O. 371-6518, № Е7104, Бюлетин на Гръцката патриаршия, Константино­пол, 16 март 1921 г.

Разбира се, в гръцката преса намират място множество твърдения за турски зверс­тва. Вж F. O. 371-6516, № 6608, Гранвил до Кързън, Атина, 27 май 1921 г.

За кланетата в Изник - вж F. O. 371-5214, № 13849, де Роубък до Кързън, Констан­тино­пол, 21 октомври 1920 г. В този документ Главната квартира на черноморс­ките сухопътни сили (ГКЧСС) обвинява „Джемал бей”, който също се счита отговорен за нападенията и опожаряването на турски села. ГКЧСС обаче не е надеж­дна в оценките си.

Като пример за особено абсурдно изложение за турски зверства вж „Още бе­лежки за турски зверства” от Дж. У. Рендъл от Форин офис (F. O. 371-7957, № 11885). Рен­дъл не се колебае пред откровената лъжа за доказателствата си (докла­дите на мисио­нера Джекит), нито пред прикриването на доказателства, които со­чат истината за турс­ките зверства (вж F. O. 371-7956, № 11639 за разузнавателно донесение, чието разпространение Рендъл се опитва да осуети, защото той се осме­лява да докладва, че „архиепископът на Смирна заяви няколко дни преди по­жара, че Смирна няма да бъде предадена на турците в сегашния ѝ запазен вид”.

Като се има предвид, че твърденията за кланета на мюсюлмани, които идват от множес­тво източници, са подлагани на съмнение от британците и открито се пос­тавя въпросът за достоверността им, освен когато лично са наблюдавани или задълбо­чено проверени от британски офицери, безпочвените слухове за зверства, извършени над гърци и арменци, са приемани рутинно, особено в началото на конф­ликта. Това често кара британските чиновници да оттеглят по-раншни изявле­ния и анализи, когато исти­ната си пробие път. Например провокираните от гръцка страна доклади за зверс­тва във вилает Айдън и на други места, където получа­ват широко разпространение през 1919 г., включително предполагаемо жестоко клане на турци в Ушак. Те са над­лежно изпращани в Лондон, обикновено описани като съответстващи на гръцките зверс­тва във вилаета Айдън. Когато се предприема разследване на „турските зверства”, те просто изчезват.

Заслужава да се отбележи, че освен на две или три места в самата опера­тивна зона или в непосредствена близост до нея във вилаета Айдън, къ­дето християните са тормо­зени от нередовни и безконтролни банди в отмъще­ние за гръцките зверс­тва, в нито един случай няма доказателства за каквито и да било кланета на християн­ско население от мюсюлмани. 

По такъв начин слухът за клането в Ушак (предмет на моята телеграма № 1604 от 4 август) и телеграмата на Ваше превъзходителство № 1327 от 9 ав­густ) се оказва неоснова­телен и макар че градът е окупиран от нередовна войска, принадле­жаща към Националната армия, взети са всички мерки християнс­кото население да не бъде обезпоко­явано.

(F. O. 371-4158, № 130723,Уеб до Кързън, Константинопол, 7 септември 1919 г.).

Класификаторите за кореспонденцията на Форин офис са типични примери за бри­танските антитурски предубеждения. Под етикета „Зверства” ще намерите ду­мата „предпо­лагаеми”, когато се касае за гръцки зверства, както например в „предпола­гае­мото клане на турци от гърци в …”. Тази дума не се среща в докла­дите за турските действия въпреки факта, че техните източници са още по-ненадеж­дни, напр. „Клането на гърци от турци в …”.

128 Халиде Едиб хваща чувството за отмъщение у турците, като цитира селски жени, които призовават Мустафа Кемал Паша (Обръщението „ти” всъщност е уважител­ното турско „шен”):

„Ти трябва да отмъстиш за нашите грехове, ако ти се случи да заловиш тех­ните жени, те трябва да разберат какво значи да бъдат третирани така, както нас ни трети­раха... О, тези кучета, тези свине, те се отнесоха към нас, сякаш ние сме тиня, кал под техните шпори” (The Turkish Ordeal, с. 360).

129 U. S. 867.00/632, Кел до Държавния секретар, Салоника, 25 юни 1914 г.

130 U. S. 867.00/625, Хортън до Държавния секретар, Смирна, 10 юни 1914 г. Показа­ни­ята на Хортън трябва да се приемат с известен скептицизъм, защото той е всичко друго, но не и непредубеден наблюдател, макар че бойкот изглежда е имало. За нападени­ята на турски чети над гърци вж Smith, Ionian Vision, сс. 30-32.

131 Ладас (стр. 16) преценява този брой на 150 000, но неговите цифри винаги са ви­соки, когато става дума за гърци. Гръцкото правителство представя много раз­лични оценки (всичките страхотно преувеличени) за броя на гърците, депортирани или избя­гали от Анадола преди войната: 300 000 (F. O. 371-6535, № Е12720, „Меморан­дум, предаден от гръцката делегация”, получен на 14 ноември 1921 г.) и 727 000 (Greece, Anti-Greek Persecution in Turkey. London, 1921). Ахмет Емин, от друга страна, смята, че миграци­онната обстановка сред гърците не е сериозна (Ahmet Emin (Yalman). Turkey in the World War. New Haven, Conn., 1990, стр. 210-11). Амери­канският посланик Морген­тау изпраща някои информации за депортира­нето на гърци през 1914 г., всички основаващи се на гръцки източници. Вж U. S. 867.00/630, Моргентау до Държав­ния секретар, Константинопол, 19 юни 1914 г.

132 Приблизително в границите на Трабзонския вилает през 1895 г. т. е., преди откъс­ва­нето на санджак Джанък.

133 F. O. 371-6526, № Е9289, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 10 август 1921 г., препредаващ копие от кореспонденцията между адмирал Бристъл и Юсуф Ке­мал. Османс­кото правителство дава, в общи линии, същия отговор като националис­тите, т. е., „Великият везир сега отговори [на въпроса за депортирани­ята], че отвежда­нето на всички лица, способни да носят оръжие, е било обусло­вено от гръцките бомбарди­ровки над градовете по черноморското крайбрежие и метежните движения в Понтус” (F. O. 371-6526, № 9144, телеграма от Ръмболд, Константинопол, 10 август 1921 г.).

134 Британският контролиращ офицер на Изток, полковник Роулинсън, оценява, че 20 000 до 30 000 гърци от Понт участват в бандите около Черноморието, дейст­ващи срещу националистите. Тези цифри несъмнено са преувеличени, но те същевре­менно дават ясна представа за проблема, пред който са изправени турците (F. O. 371-7878, № Е9144, телеграма от Ръмболд, Константинопол, 23 май 1922 г.).

135 Относно Понтийското въстание и гръцката църква вж U. S. 867.00/630, Морген­тау до Държавния секретар, Атина, 15 май 1922 г., препредаващ писмо от „Цент­ралния комитет на гръцките диоцези в Понт”, Константинопол, 20 май 1922 г. Вж също Justin McCarthy, „Greek Statistics on Ottoman Greek Population”. International Journal of Turkish Studies 2 (1980), сс. 66-76, за подкрепата на епископа на Трабзон за гръцкия сепаратизъм.

136 Вж също другите източници, посочени в бел. 134 и 137.

137 F. O. 371-7876, № Е4648, телеграма от Ръмболд, Константинопол, 10 май 1922 г. Томът F. O. 371-7877 е претъпкан с материали за депортирания. Като четеш тези доку­менти, много бързо става ясно, че всички се основават върху мисионерски доклади. Най-пълната колекция от такива обвинения, изготвени от мисионери, се съ­държа в U. S. 867.4016/588, Бристъл до Държавния секретар, Константинопол, 12 юли 1922 г.

Британският контролиращ офицер полковник Роулинсън информира, че гръц­ките села по Черноморието, естествено, обезлюдени, но и че 20 000 до 30 000 гърци са се присъединили към гръцките банди, воюващи срещу националистите (F. O. 371-7878, № Е5362, интервю с полковник Роулинсън, 23 май 1922 г.).

Националистите молят Х. Дж. Джекит, директор за областта на Константино­пол на Ниър Ийст Рилийф, да замине за Харпут и разследва обвиненията на Ри­чард Йоуъл. Той заминава (вж F. O. 371-7878, № Е5381, телеграма от Чикаго три­бюн, 21 май 1922 г.). В писмо Джекит казва, че християните в Харпут са добре (F. O. 371-7880, № Е6575, 22 юни 1922 г.). Британците не вярват, че той казал това и дори че е бил изобщо интервюи­ран. Той потвърждава, че саморъчно е написал писмото (F. O. 371-7880, № Е7288, Хендерсън до Балфур, Константинопол, 18 юли 1922 г.).

За опровержение на Йоуъл от агентите на Ниър Ийст Рилийф Лилингс и Джен­кит вж (F. O. 371-7878, № Е5692, от Анадолската информационна агенция. Таймс от 25 май 1922 г. съдържа турските опровержения на обвиненията на Йоуъл. Вж също F. O. 371-6538, № Е14360, Доклади на Ниър Ийст Рилийф (САЩ).

138 Приблизително 65 000 понтийски гърци умират в периода 1912-1922 г. (Всъщ­ност тяхното население през 1922 г. е с 65 000 по-малко, отколкото през 1912 г., следова­телно точният термин е „загуба на население”, а не починали.) Това включва смърт­ността поради военновременните условия, в насилствената или добро­волна мигра­ция по време на Първата световна война, нападения на бан­дити/чети, епидемии и т. н. Като се има предвид, че не всички гърци от региона са депортирани, смъртност 8 000 по време на прехода, който са заставени да извър­шат, съвсем не е шега (Muslims and Minorities, сс. 112-113. Анадолските емигранти, които първо се отправят към Гър­ция, след това към Америка и другаде, както и починалите, преди да бъдат включени в гръц­кото преброяване на населението, са разпределени според дела им в цялото емигрант­ско население). Други цифри, ко­ито отразяват доста по-висока оценка за смърт­ността, не изглеждат много веро­ятни.

За описателни, кървави и едва ли достоверни разкази за депортациите вж F. O. 371-7381, № Е8286, „Изявление на Етел Томсън, Бостън, Масачузетс”. Мисионе­рът д-р Кенеди счита, че 15 000 гърци са .депортирани само от гр. Сивас (F. O. 371-6536, № Е13197, бележка от д-р Кенеди, Константинопол, 21 ноември 1921 г.). Но ако вземем последното османско преброяване на населението (1330 Нуфус), оказва се, че в гр. Сивас и околните села са живели едва 728 гърци, затова посоче­ната от д-р Кенеди цифра буди недоумение. За броя на депортираните от други селища вж F. O. 371-4157, № 83004, Уеб до Кързън, Константинопол, 20 май 1919 г., където се препредава докла­дът на лейт. Дж. С. Перинг.

139 Това твърдение се отнася с по-голяма сила за западната част, отколкото за източ­ната, защото в Източeн Анадол и Кавказ войната до голяма степен не е спи­рала.

140 Вж Toynbee, с. 278.

Не съм взел тук предвид необоснованите претенции срещу турците, някои от ко­ито може и да са верни, но трудно могат да бъдат изразени в цифри или дока­зани. Не­малко от тях са изсмукани от пръстите. Вж напр. настояването на гръцкия посланик в Лондон г-н Райняки, че „кемалистките банди” са плячкосали и тероризи­рали гърци и арменци в Кайзери. Не се посочват каквито и да било конк­ретни данни за идентифици­ране на тези банди, нито обосновка защо са описани като „кемалистки”. Това на практика ни кара да се усъмним дали изобщо е имало такива събития.

141 F. O. 371-4219, № 104611, Морган до Калторп, Смирна, 24 юни 1919 г.

142 F. O. 286-759, № Е6204, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 20 май 1921 г., препреда­ваща Междинния доклад на комисията за разследване за полуостров Иш­мид (полк. Фармър).

143 F. O. 372-4157, № 18850, Палмър до Калторп, Ески Шехир, 27 декември 1918 г. Вж също F. O. 371-4157, № 18835, Калторп до Балфур, Константинопол, 17 януари 1919 г., препредаващ писмо от г-н Кинг за турския отказ да предоставят жилища на гърците в Самсун.

144 F. O. 371-4157, № 49189, Перинг до британския върховен комисар, Константино­пол, 5 март 1919 г.

145 F. O. 371-4157, № Е11426, телеграма от Ръмболд, Константинопол, 21 октом­ври 1922 г.

  F. O. 371-7956, № Е11639, кратко изложение на разузнавателни данни, № 4, 25 ок­томври 1922 г.

146 След като гръцката армия напуснала Измир, всички гръцки мъже на възраст от 17 до 45 г. били арестувани от националистите. Въпреки че повечето от тези мъже са били негодни за военна служба, турците имат основание да се опасяват от действи­ята на гръцките мъже. Със сигурност е имало значителни репресии. Гър­ците били ма­сово включвани в трудови батальони. Преживяванията им със сигур­ност не са били при­ятни. Намерих противоречащи си свидетелства относно отношени­ето към тях. Гръц­кият Червен кръст се оплаква, че към гръцките военноплен­ници се отнасяли доста грубо (The Anglo-Hellenic League, The Treatment of the Greek Prisoners in Turkey, London, 1923). От друга страна, американс­кият Комитет за спасяване на бедстващите в Смирна заявява, че гръц­ките затворници били третирани добре. (U. S. 767.4016/813, Трийт до Държавния секретар, Смирна, 9 декември 1922 г., препредаващ писмото на председателя и секретаря на Комитета за спасяване на бедстващите в Смирна). Гръц­ките военноплен­ници накрая са разменени с турски затворници или при общия обмен на население. Вж също F. O. 371-7956, № Е11251, приложение 1, д-р Нансен до върхов­ните комисари на съюзните сили.

147 „Дисциплината на турските части [влизащи в Измир] е добра и като се изклю­чат някои дребни инциденти, ситуацията е спокойна” (W. O. 106-1501, Генералща­бен док­лад № 12, 11 септември 1922 г.). Вж също W. O. 106-1501, C.R.A.F./131/5/”GR”/2, „Гръко-турските операции Част ІІ, 3-11 септември”. Вж Heath W. Lowry. „Turkish History: On Whose Sources Will It Be Based? A Case Study on the Burning of Izmir ”. Osmanlı Arastımaları. 9 (1988).

148 Подобно на много други въпроси, възникнали през това време, пожарът в Из­мир предизвиква спорове, въпреки че мнозина се задоволяват просто да хвърлят ви­ната на турците, без да обръщат внимание на доказателствата. Като пример за такъв тип изследва­ния най-забележителният труд е Marjorie Housepian. The Smyrna Affair. New York, 1923. За изследване, което взема под внимание и други източ­ници, вж Lowry, Burning of Izmir.

149 Muslims and Minorities, с. 132.

150 F. O. 371-4224, № 10731 (дублирано във F. O. 608-271, № 10731), де Роубък до Кър­зън, Константинопол, 27 декември 1919 г. Вж също F. O. 286-759, Върховният коми­сар до Кързън, 3 януари 1920 г.

151 F. O. 371-4224, № 10731 (дублирано във F. O. 608-271, № 10731), де Роубък до Кър­зън, Константинопол, 27 декември 1919 г.

152 F. O. 371-5133, № Е3866, Уеб до Кързън, Константинопол, 17 април 1920 г., преп­редаващ доклади на военното разузнаване.

153 F. O. 371-5133, № Е5032, Уеб до Кързън, Константинопол, 22 април 1920 г.

154 Second Section of the General Staff of the Western Front. Greek Atrocities in Asia Minor, First Part. Constantinople, 1922, сс. 109-110.

155 F. O. 371-4221, № 12447, доклад на Ходкинсън от Айвалъ, 7 август 1919 г.

156 F. O. 371-4220, № 115562, Калторп до Кързън, Константинопол, 1 август 1919 г., F. O. 371-4224, № 170731, изнесен напред британски щаб, Генерален щаб, „Разузна­ване”, Смирна, № 1021/S.I., „Доклад за положението в Одемиш и Тирч”, от И. О. Оде­миш, датиран 5/12/1919 и F. O. 371-4224, № 170731, изнесен напред британски щаб, Генера­лен щаб, „Разузнаване”, Смирна, № 1023/S.I., „Сбито изложе­ние на доклад на И. О. Айдън относно посещение в Тирч”.

157 Les Grecs à Smyrne. Nouveaux témoignages sur leurs atrocités. Paris, 1920, сс. 32-37.

158 F. O. 371-9061, № Е969, „Меморандум, зачитащ турските претенции срещу Гър­ция” от М. Исмет, Лозана, 20 януари 1923 г.

159 F. O. 371-4221, № 124447, Уеб до Кързън, Константинопол, 24 август 1919 г., при­ложение В, кап. ІІ ранг Ходкинсън до Б. Н. Р., Смирна, Айвалъ, 4.7.19, „Докла­дът от Айвалъ”.

160 F. O. 371-9061, № Е969, „Меморандум, зачитащ турските претенции срещу Гър­ция” от М. Исмет, Лозана, 20 януари 1923 г.

161 Rapports officiels reçus des autorités militaires ottomanes sur l’occupation de Smyrne par les troupes helléniques. Constantinople, 1919, сс. 50 и 51.

162 Вж F. O. 371-9061, № Е813, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 3 януари 1920 г., за кратко изложение.

163 F. O. 371-9061, № Е969, „Mémorandum relatif aux dévastations grecques en Asie Mineure” (Меморандум, отнасящ се до гръцките опустошения в Мала Азия) от Ис­мет паша (Иньоню), Лозана, 20 януари 1923 г. Представен като основа за турските претен­ции за репарации на Мирната конференция в Лозана. Исмет Инюню включва в своите данни броя на унищожените къщи в Измир, включително по време на пожара в Смирна. Тези цифри (18 865 разрушени, 175 905 108 лири стер­линги) не са включени в данните от таблиците.

Общата стойност на разрушените сгради, посочена в Таблица 5, е представена от тур­ците като 305 271 214 хиляди лири стерлинги. Това най-вероятно е груба оценка въпреки привидната прецизност на цифрите. Трудно е да се повярва, че е имало доста­тъчно точен метод за оценка стойността на унищожената собственост, както и че са разполагали с достатъчно време, за да изследват подробно нанесе­ните щети. Според мен те са приложили вероятната цена на жилищата в региона, нормално между 200 и 400 хиляди лири стерлинги, умножили са тази цифра по броя на къщите, след това са добавили оценката за разходите по възстановяване на по-големите сгради, паметни­ците и т. н. Подобна процедура в крайна сметка би дала доста обосновани оценки за щетите.

164 Пак там. Общата стойност на разрушените селски къщи е посочена като 177 310 965 хиляди лири стерлинги. Общата стойност на целия сграден фонд (с изключе­ние на Измир), градски и селски, е посочена като 482 582 159 хиляди лири стерлинги.

[165] U. S. 767.68116, Копие от Bureau de presse de la Délégation turque, Atrocités et dévastations grecques en Anatolie (Пресбюро на турската делегация. Гръцки зверс­тва и опустошения в Анадола) Lausanne, 1923. Този сборник съдържа фотоси на градове, села, публични сгради и др., които са били опожарени или унищожени другояче, както и на мъртви тела, ранени цивилни и т. н.  Вж и една по-раншна публикация на Бюрото, Le Régime d’occupation hellénique en Turquie. Lausanne, 1921 г., която включва под­робни лични истории и снимков материал.

[166] F. O. 371-4221, № 121623, Резюме, подготвено за лорд Кързън, 16 август 1919 г. Вж също F. O. 371-4221, № 124447, Морган до върховния комисар, Смирна, 12 ав­густ 1919 г.

167 Виж за грубото отношение към османските официални лица, подробно опи­сано във F. O. 371-6561 и F. O. 286-759, Върховният комисар до Кързън, 3 януари 1920 г.

168 Вж напр. коментарите на де Роубък и на Исмаир Дженани [sic] във F. O. 371-5132, № Е1336, де Роубък до Кързън, Константинопол, 8 февруари 1920 г. Също F. O. 371-4224, № 168764, де Роубък до Кързън, Константинопол, 20 декември 1919 г.

169 F. O. 371-3658, № 75891, прехваната телеграма от Етем бей, мютесариф на сан­джака Яник, до министъра на вътрешните работи, 9 април 1919 г.

170 F. O. 371-6561, № Е813, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 3 януари 1920 г. и F. O. 286-759, Върховният комисар до Кързън, 3 януари 1920 г.

171 „В Алашехир каймакаминът Рифаат бей изпраща пет последователни доклада до гръцкото командване, в които се оплаква за различни безчинства на гръцки военнос­лу­жещи. Той получава уклончив отговор на първото си оплакване с обеща­ния за компенсиране на щетите, но не са предприети никакви действия в подобна насока и последващите му оплаквания са оставени без отговор.

Тъй като безобразията на гръцките войски продължават, той пише на италианс­кия консул в Смирна, като прилага копия от предишните доклади и обяснява ситуаци­ята.

Италианският консул се обръща към гръцките власти, но тяхната единствена реак­ция е арестуването и депортирането на каймакамина, мюфтията и 25 други видни граж­дани на Алашехир” (F. O. 371-6567, № Е10550, бележка от г-жа Арнолд Тойнби, 20 септември 1921 г., не е посочено място).

172 U. S. 867.6816/3, Бристъл до Държавния [секретар], Константинопол, 22 ап­рил 1920 г., препредаващ доклади от Дружеството за защита на османските права – Смирна.

173 От тези, за които се знае. Повечето депортирани не са идентифицирани поот­делно. В документите обикновено се посочва „14 видни личности” или се посоч­ват длъжнос­тите им (напр., каймакамин, началник гара и др.).

174 Това резюме се основава на описанията на гръцките действия, направено от Изет паша в писмо до британския върховен комисар. Върховният комисар Ръм­болд комен­тира, че докладът, получен от британския консул сър Антъни Лем „като цяло изг­лежда подкрепя обвиненията на турските власти в това отношение” (F. O. 371-7921, № Е3039, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 14 март 1922 г., препредаващ писмото на Изет паша от 20 февруари).

175 F. O. 371-4219, № 98615, Приложение L.1 Превод на писмо до представите­лите на съюзниците в Магнезия.

176 F. O. 371-7931, № Е1433, телеграма от генерал Харингтън до Военния отдел, Конс­тантинопол, 31 януари 1922 г.

177 F. O. 371-4221, № Е121623, „Меморандум, зачитащ завземането на Смирна от гър­ците”, подготвен за лорд Кързън, 26 август 1919 г.

178 F. O. 371-5214, № Е14889, Ръмболд до Кързън, Константинопол, 19 ноември 1920 г.

179 Grèce, Bureau de presse du Ministère des Affaires Etrangères [sic], La Grèce en Asie Mineure, Athènes, 1921 (Бюро за печата на Министерството на външните работи, Гър­ция в Мала Азия). Например (с. 29) следното би трябвало да се предпо­лага, че са точни бройки за населението:

Село                          Домакинства                 Жители

Кандирли гърци                199                            868

Фурладжик гърци                55                             285

Арванитохори гърци        48                               253

Ортакьой-Гейве Гърци     50                               249     

Армутлу гърци                 116                             534

Чинар гърци                      109                             467

Везир хан гърци               92                                359

Агиа-Киряки гърци                      182                             939

Хури гърци                                   310                             1148               

Кюплия гърци                   35                                186

Елмали гърци                   81                               337

Къздервени гръко-българи          606      7500 [рум.]     1875 [бълг.]

Базаркьой турци               18                               110 [турци]

Ялова арменци                 35                               76

Керамет арменци             45                                91

Ченгирлар арменци                      138                             320

Ортакьой арменци                       82                               156

Мердекет арменци                       23                                51

Йеникьой арменци                       300     1661 [арменци]  967 [рум.]

Вил. [селски?] черкези     10                               70 [черкези]

Турци от Карабунар         14                                63 [турци]

Турци различни                                                  596 [турци]

ОБЩО:                              2548                           10 000

Изглежда невъзможно как тези цифри удобно правят сбор от точно 7 500 гърци и 10 000 общо население. Много по-вероятно е първо сборовете да са били ре­шени, а след това да са пригаждани бройките за отделните села.

Тези цифри изглеждат твърде съмнителни статистически, но вероятно дават предс­тава за броя на бежанците християни, вероятно най-малко вероя­тен обект на преувеличе­ния. Дори ако някой читател няма представа колко грешки се установя­ват в подобни гръцки документи (вж MаcCarty, „Greek Statistics”), може да се усъмни в тези цифри, дори само ако се вгледа във формата им. Таблиците с бежан­ците по насе­лени места са прецизни до последната цифра, но винаги сборовете са много приблизи­телни.

180 Пак там, с. 27: „10 000 бежанци, от които 2 500 турци, черкезци и арменци”.

181 F. O. 371-9890, № С21226, „Извадки от доклада на д-р Нансен”, Женева, 18 ноем­ври 1922 г.

182 За описание на процеса на отпускане заеми на гръцкото правителство вж Ladas, стр. 633-39. Вж също Louis P. Cassimatis, American Influence in Greece, 1917-1929, Kent, Ohio, 1988, глави 7 и 8.

183 F. O. 371-5140, № 1448.

184 Toynbee, стр. 169.

185 F. O. 371-4220, № 120245, копие от писмото на М. Фицморис (командващ британс­ката егейска ескадра) до британския върховен комисар, в което той преп­раща писмото на Джовани, Смирна, 18 юли 1919 г.

186 Според Морган в Сома има 40 000 бежанци; според Ходкинсън те са 50 000 (F. O. 371-4221, № 124451, писма от 12 август и 29 юни 1919 г.).

187 F. O. 371-4236, № 146926, „Доклад на г-н Блеър Фиш”, Константинопол, 30 сеп­тем­ври 1919 г.

188 F. O. 371-5135, османско външно министерство (Дамад Ферид паша) до де Роу­бък, 31 юли 1920 г.).

189 F. O. 371-4218, № 94623, Калторп до Кързън, Константинопол, 10 юни 1919 г., те­леграми от османски официални лица до османското външно министерство.

190 F. O. 371-9061, № 969, Исмет паша до президента на Трета комисия, Лозана, 20 яну­ари 1923 г., „Меморандум за зачитане на турските претенции срещу Гърция”. Този документ съдържа цифри за всяко село в много области и включва стойнос­тите на унищожената собственост и добитък, както и разрушените сгради.

191 Осемстотин хиляди на пет за всяка сграда. Разбира се, много от разрушените сгради може да са принадлежали на гърци, съставлявали приблизително 14 про­цента от довоенното население на зоната. Обаче не всички къщи на мюсюлмански бежанци са разрушени.

192 F. O. 371-4429, № 146296.

193 F. O. 371-5824, № 12031. Тази цифра вероятно включва както руски, така и други бежанци.

194 League of Nations, Report of the Work of the High Commission for Refugees presented by Dr. Fridtjof Nansen to the Fourth Assembly, Geneva, 4 September 1923. Броят на бежан­ците в Истанбул значително спада към края на войната. Вж Johnson, Clarence R., ed. Constantinople Today. New York, 1922, с. 206.

195 Относно смъртността в провинциите, окупирани от гръцки войски, вж табл. 29. Смъртността в провинциите Айдън, Хюдавендигяр и Измит е 704 283. Обаче много хора със сигурност са загинали в Анкарския вилает, който става център на сражени­ята като най-далечна точка на гръцкото нашествие. Освен това смърт­ността особено сред бежанците във вилает Коня не бива да се пренебрегва. Аз произ­волно взех 95 000 от смъртността в тези два вилаета, за да получа цифрата 800 000 от нача­лото на гръцкото нахлуване. Отново произволно прецених, че 20 процента от смърт­ността се отнася до Първата световна война, главно загинали османски войници, вою­вали на различните фронтове, както и смъртност, свързана с влошените условия за живот през войната (напр. недохранване). По време на Първата световна война няма сражения в западната и централната части на Ана­дола, затова 20 процента от тази ви­сока стойност на смърт­ността изглежда, ако не друго, то доста преувеличена (но след като работи срещу основ­ната му хипотеза за висока смъртност по време на световната война, аз възприех толкова висока стой­ност, 20 процента). Като резултат получих като стойност на смърт­ността от всички гръцко-турски войни 640 000.

196 Консулът Кийл в София твърди (2 ноември 1920 г.), че са били преброени

9 000, но че действително бройката вероятно е по-висока (F. O. 371-5253, № 613950).

197 Преброяването на населението в Гърция през 1920 г. е с по-лошо качество от други гръцки преброявания както като набиране на данни, така и като публикува­нето им. Статическите данни по религия и майчин език за територията, превзета от Турция, доколкото ми е известно, не са били никога публикувани. Отпечатани са само общи цифри за цялото население и те често оставят впечатление за големи пропуски. Резулта­тите от преброяването са публикувани под различна форма между 1921 и 1928 г. Вж по-специално Grèce, Ministère de l’Economie nationale, Direction de la Statistique. Population du Royaume de Grèce d’après le Recensement du 19 Décembre, 1920, Athènes, 1921 и Grèce, Ministère de l’Economie nationale, Statistique nationale de la Grèce d’apres le Recensement de la population de la Grèce au 19 Décembre 1920, Athènes, 1928.

В първата публикация са включени данни за районите в Източна Тракия, окупи­рани от Гърция и по-късно върнати на Турция; във втората тези данни липс­ват.

198 F. O. 371-5284, № 12031.

199 Тази цифра е спекулативна. Британците оценяват броят на „бедстващите мюсюл­ман­ски бежанци” на 65 000 (F. O. 371-6561, № 14164 и F. O. 371-7931) в Истан­бул през 1921 и 1922 г. и 75 000 към 1923 г. (F. O. 371-9098, № 7663). Тъй като пове­чето бе­жанци от Анадола изобщо не са стигнали Истанбул, а са отишли в райони, контро­ли­рани от националистите, 30 000 изглежда разумна цифра. Британс­кият гене­рал Харинг­тън докладва на Военния отдел, че „тези (65 000) клети мюсюлмани са били прогонени от гръцките власти от Източна Тракия и юж­ното крайбрежие на Мра­морно море” (F. O. 371-7931, 31 януари 1922 г.).

200 Данните за първоначалното население са дадени по Muslims and Minorities и циф­рите за имиграцията по време на Балканските войни от съответната глава. Важно е да се отбележи, че колонката „загуби” всъщност означава „загуби на населе­ние”, а не смъртност. Това означава, че тези данни представляват остатъка, след като наличното население през 1922 г. се извади от бройката за 1912 г. Строго казано, това не е само „смъртност”, но цифрата е възможно най-близка до търсената стойност.               

Данните за смъртността тук да по-високи от публикуваните в Muslims and Minorities поради включването на данните за имигрантите. Невключването на тези данни в публикацията Muslims and Minorities е пропуск

201 Justin McCarthy. „Jewish Population of the Late Ottoman Period”. A. Levy, ed., Jews of the Ottoman Empire. Princeton, 1994, сс. 375-397.