Джъстин Маккарти, Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)

Глава пета

БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

Когато се разглеждат загубите на мюсюлманите по време на Балканските войни, следва най-напред да се разбере, че преди нача­лото на войните те са били преобладаващата общност на попадналия под османска власт Балкански полуостров. Въпреки че от етническа и религиозна гледна точка населението било смесено, мюсюлманите съставляват най-голямата общност, изповядваща една вяра.

ТАБЛИЦА 7

Населението на Османска Европа, 1911 г.

по провинции и религии (миллет) *

Про­винция	Мюсюл­манска	Гръцка	Бъл­гарска	Общо †
Одрин	760 000	396 000	171 000	1 427 000
Села­ник (Солун)	605 000	398 000	271 000	1 348 000
Яня	245 000	311 000	-	561 000
Манас­тир	456 000	350 000	246 000	1 065 000
Иш­кодра	218 000	11 000	-	349 000
Косова	959 000	93 000	531 000	1 603 000
Общо	3 242 000	1 558 000	1 220 000	6 353 000

* Цифрите са закръглени до най-близката хиляда, с известна грешка от зак­ръгляването.

† Съдържа групи, които не са включени в таблицата, като евреи, римокато­лици.

Източник: Маккарти, „Населението на Османска Европа”[1]

Подобно на други обитатели на Балканите те били пръснати из целия регион (Таблица 7), с големи общности във всяка област.[2] В много окръзи и в цели три провинции – Одрин, Ишкодра и Косово – мюсюлманите представлявали абсолютно мнозинство, а не просто многочислено население.

До 1911 г. обменът на население в Османска Европа на прак­тика е приключил. Само в периода 1875-1879 г. повечето мюсюл­мани напус­кат България и Сърбия, а българите емигрират от Осман­ската импе­рия в България и Източна Румелия.^­­[3] Така през 1911 го­дина мюсюлма­ните съставляват по-голям процент от населението на Ос­манска Европа, отколкото преди 1877 година. Макар че били малко, те внушително доминират в Османска Европа (Таблица 8).

ТАБЛИЦА 8

Oсманска Европа през 1911 г.

Население в проценти, по миллет

Мюсюлмани                            51%

Гърци                                       25%

Българи                                    19%

Други                                       5%

Източник: Маккарти, „Населението на Османска Европа”

Макар че би трябвало да представляват интерес за привърже­ниците на принципа на самоопределението, демографските статис­тически данни на практика са без значение при определянето на по­литическите реалности на Балканите. Балканските войни разрешават проблема за това кой да управлява и да населява Османска Европа – не съгласно концепцията за управление на мнозинството, а със си­лата на оръжието.

  

Изготвените през пролетта на 1912 г. договори окончателно решили съдбата на Османската империя в Европа. В тях България, Сърбия, Гърция и Черна гора „с активното съдействие на руски дип­ломатически посредници”[4] се обединили, за да разделят европейс­ката част от Османска империя. Съюзниците не могли да постигнат съгласие относно окончателното разпореждане със завладените земи,[5] но постигнали съгласие най-напред да принудят османците да напуснат Европа чрез сила, след което да разделят османската тери­тория. На 8 октомври 1912 г. Черна гора обявила война на Османс­ката империя и нападнала територията й. Останалите балкански държави я последвали.

Първата балканска война (1912-1913 г.) довела до много по-бързо поражение на османците в сравнение с това през 1877-1878 година. При числено превъзходство на противника от две към едно, все още във война с Италия в Либия, лишена от възможността да използва морски пътища от гръцкия флот и затруднена от липсата на военна подготовка на султан Абдул Хамид II, Османската империя била лесно победена от бившите си васали.

На 22 октомври българите, които трябвало да изнесат основ­ната тежест на борбата срещу османците, успели да ги победят при Кърк Клисе (Лозенград), а след това и при Люлебургас (от 28 октом­ври до 3 ноември). Османците били принудени да отстъпят до лини­ята Чаталджа, където бил последният им редут преди Истанбул. На запад сърбите победили османците при Куманово (24-26 октомври) и настъпили към Адриатика. Манастир бил завзет от тях на 18 ноем­ври. Гърците, които не срещали особена съпротива от османските войски, настъпвали през Южна Македония и превзели големия пристанищен град Солун на 8 ноември – един ден преди българската войска да достигне града.

Единствените области, които все още били под османска власт през декември 1912 г., били градовете Юскюдар (Скутари), Яня (Янина) и Одрин - всичките обсадени. След само два месеца битки и на практика цялата османска империя е погубена. До април 1913 г. трите града също падат - гърците превземат Яня, бъл­гарите - Одрин (26 март), а черногорците - Юскюдар (22 април).[6]

Линията Чаталджа устоява на българската атака и османската столица е спасена, но само благодарение на разделянето на съюзни­ците и на последвалата Втора балканска война (1913 г.) османците успяват да си възвърнат малка част от изгубената територия. Докато Гърция, Черна гора, Сърбия, а по-късно и Румъния се сражават срещу България, османските армии си възвръщат Западна Тракия, включително Одрин и Кърк Клисе.[7]

ВОЙНИТЕ И БАЛКАНСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ

Като цяло във всички части на Македония, където има мю­сюлман­ски заселници, има и страдание – повече или по-малко; но същевременно се съмнявам да са останали значими райони в стра­ната, където мюсюл­манското население да е извън големите гра­дове.[8]

Последиците от Балканските войни за селяните мюсюлмани и за жителите на мюсюлманските градове на Балканите са много по­добни на тези от Руско-турската война през 1877-1878 година. И при двете войни убийствата, изнасилванията и плячкосването принужда­ват турците и други мюсюлмани да напуснат домовете си и да бягат към остатъците от Османската империя. И при двете войни крайният резултат е голям спад на мюсюлманското население – причинен от убийства, глад, болести и емиграция - и създаването на християнски държави с преобладаващо християнско население.

Има разлики и между Руско-турската война от 1877-1878 г. и Балканските войни от 1912-1913 година. По-ранната война е водена от една сила - Русия. Тя има едно единствено намерение - създаване на Велика българска държава на Балканите, както и на славянска държава без мюсюлмани и защита на руските интереси в региона. До 1912 г. руските симпатии към България охладнели и ръката на царя отсъствала от Балканските войни.[9] Вместо това Гърция, Сър­бия, Черна гора и България водели свои собствени войни срещу ос­ман­ците. Единственoтo истинско обединение между балканските съюз­ници през Първата балканска война лежало в избора на против­ник. Съдбата на балканските мюсюлмани била повлияна от обърква­нето на съюзническите планове. През 1877-1878 г. руснаците вече били осъществили ефективен план за принудителна емиграция на мю­сюлманите. По време на Балканските войни всеки от победите­лите искал да види края на мюсюлманското присъствие в земите, които е превзел. Но съюзниците не били нито добре организирани, нито способни на колективни действия за постигане на целта си. Вместо да принудят мюсюлманите да напуснат Балканите, те често се пре­селвали от територията, превзета от една християнска страна на те­риторията на друга, а понякога се връщали отново в първата. Ефек­тът върху мюсюлманите бил дори по-лош, отколкото по време на Руско-турската война през 1877-1878 г. Смъртността сред тях била по-голяма, отколкото през 1878 г.

  

Скоростта на завладяването също оказала силно влияние върху балканските мюсюлмани. Само мюсюлманите, които напуснали се­лата си в самото начало на Първата Балканска война, можели да се надяват на бягство, само ако земите, през които пътували, все още били под пълен османски контрол. Останалите бежанци били при­нудени да минат през земи, вече завладени от войските на балканс­ките съюзници и опустошени от партизани християни. Естествено, много от бежанци не оцелели. Често едва половината от хората, на­пуснали селата си, достигнали до крайбрежни градове с надежда за транспортиране извън Балканите.[10]

  

Ударните войски, които водели атаката срещу турците в Бълга­рия през 1877-1878 г., които избивали турци при първоначалните яростни атаки и които принудили мюсюлманите да бягат, били ка­заци, подпомогнати от български селяни и бунтовници. По време на Балканските войни от комити, националистични партизански чети, които дълго време водили борба в османска Македония.[11] Те често получавали силна поддръжка от страната, чиято кауза възприели като своя. От многото различни комитски групировки най-многоб­ройни и най-опасни били българските, следвани от сръбските; гръц­ките партизански чети били малко. Тъй като войните срещу осман­ците били бързо спечелени, помощта на комитите не била много важна. Вместо това от началото на Първата Балканска война тяхната работа била да нападат села и градове и да налагат надмощието си върху своите етнически групи зад граница. Не е известно колко от техните заповеди били издадени от българското и сръбското прави­телство, но е добре документирано това, че официални агенти на тези правителства не направили нищо, за да спрат плячкосването от комитите. Вероятно не е имало голяма нужда да се издават заповеди на тези, които нападали мюсюлмани; те просто е трябвало да бъдат освободени, за да си свършат работата.

УБИЙСТВА

В сравнение с Руско-турската война през 1877-1878 г. масовото клане на мюсюлмани по време на Балканските войни било неоргани­зирано, но въпреки това смъртоносно. Българите, гърците и черно­горците нямали военната дисциплина на руснаците (както беше илюстрирано например с начина на обезоръжаване на мюсюлманско село от страна на казаци, които след това обграждали селото, а бъл­гарите го ограбвали и избивали обитателите му). Убийствата, из­вършени по време на Балканските войни, били от типа, наричан от съвременниците „расова война”. Съмнително е дали комитските групи, за разлика от казаците, са част от добре съставен план. Те не отчитат политическите изгоди от терора, когато плячкосват и изби­ват населението от мюсюлманските села.

  

Въпреки разликите между двете войни описанията на отделни масови кланета, съдържащи се в консулски записки от 1912-1913 г., поразително приличат на записките от 1877-1878 г. Като заменим „ка­зак” с „комита”, следният британски консулски доклад може да се отнася както за 1877 г., така и за 1912 г.:

Без преувеличение може да се каже, че почти няма турско село в околността на Кавала и Драма, което да не е пострадало от ръката на български комити [От ВМРО - б.ред.] и на местното християнско население. В много от селата десетки мъже били избити; в други станали много изнасилвания и грабежи.

В района на Кавала, отделно от убийствата на турци от Ка­вала, извършени от комити, за което вече беше съобщено, беше разкрито масово клане на около 200 турци в Правища, а също и из­биването на същия брой турци в Саръшабан. Драмска околия, Ча­талджа, Доксат и Кирликова били сцени на убийство на турци. По­вечето от тези убийства станали малко след българското завладя­ване, а някои - съв­сем неотдавна.[12]

Всички християнски страни съюзници започват мащабни ма­сови кланета на селяни мюсюлмани. Например в околността на Ав­рет Хисар и Дойран българите извършвали големи масови кланета: в Ръженово „почти няма оцелели мюсюлмани”.[13] Всички мъже в село Куркут, както и много от жените и децата били събрани заедно в плевни и били изгорени.[14] В Демир Хисар 64 турци били събрани заедно в едно кафене и били изгорени.[15] Сърби комити пребили до смърт с пръчки селяни мюсюлмани в Дреново.[16] Само в околията на Люма и Дeбра 2 000 мюсюлмани били изклани от сръбски войски.[17] Западни наблюдатели изчислили, че около 5 000 албански мюсюл­мани били избити „между Куманово и Юскюб (Скопие, б. р.)” и 5 000 в областта на Прищина.[18] В Дойран 59 мюсюлмани били убити, когато градът се предал без съпротива, а много други били избити в околностите му.[19] Масовото изгаряне е също метод на екзе­куция, предпочитан от българите при избиването на жители мюсюл­мани в Райново, Кукуш и Планица.[20] Голям брой турски мюсюлмани в Тракия били избивани, за чийто брой някои западноевропейски наблюдатели твърдят, че надхвърля 200 000 (число, което включва и гърци, убити от българи).[21] От своя страна гърците събрали турци от цялата кааза Правище, довели ги до долината Касруб, убили ги там и оставили телата като свидетели за деянието.[22] Но все пак трябва да се отбележи, че не всички селяни мюсюлмани били така третирани.

Сред причините за смъртността на мюсюлманите били и гладът и болестите - резултат от плячкосването, заграбването на земя и ре­колта и положението на бежанците, като всичко това оставило мю­сюлманите без храна и подслон.

Османските чиновници и османските войници, които се пре­дали, били третирани още по-лошо. В случая с османската войска до голяма степен лошото третиране би могло да бъде резултат от ом­раза, насочена към тези, които доскоро се сражавали с християнс­ките армии и може би са убивали техни близки и семействата им. Турските войници също били символ на османска власт, която хрис­тиянските страни имали намерение да унищожат. Например турски затворници били нападнати от цивилни българи в Стара Загора, къ­дето били избити между 500 и 600 души, а 250 били ранени[23]; прибли­зително сто освободени от служба османски войници били убити в Аврет Хисар (с. Женско, в централна Македония, дн. в Гър­ция с гръцко име Палео Гинекокастро).[24] Но в някои случаи войни­ците били убивани бавно чрез глад, което било част от умишлената политика на съюзническите правителства, както в случая с Одрин. Избирателното избиване на мюсюлмански чиновници, както и на лидери на градове и села сигурно също е било одобрено, както бри­танският консул Лам от Солун съобщава:

„Почти всички главни мю­сюлмани из околията на Кукуш, Дойран и Гевгели били убити по един или друг начин, собствеността им била ограбена или унищо­жена, а стопанските сгради и жилищата им били изгорени. Жените им били обект на унижение, а често и на по-лошо.”[25]

Както би могло да се очаква, подробните описания на масовите кланета са сравнително малко; събитията се случвали прекалено бързо, за да бъдат точно описани. Западните наблюдатели, главен източник на информация относно зверствата, рядко имали възмож­ност да посетят мюсюлманските села, докато били плячкосвани. В повечето сведения просто се споменавало за някога процъфтяващи села, които сега били пусти, оплячкосани и опожарени. Например османският генерал Изет паша изготвил списък с някои от селата по пътя за тракийската железница, където мюсюлманските махали били разрушени:

„Изедин, Субачи, Папасбургас, Кестанлик, Чанакча, Ог­люли, Индже, Гекие, Кабакли, Мезел Бунар, Вели Кею, Вели Мече, Гекер­лер, Беязкьой, Акманкьой, Мъстанли, Солджилар, Демилер, Черкези, Турбедере, Акджику, Хачилар, Дженилер, Поунар Бачи,…”[26]

За съжаление списъците с обезлюдени и разрушени села не да­ват особено полезна информация относно съдбата на селяните. По-добре документирани примери за действия на балканските съюз­ници, насочени към мюсюлмани, могат да бъдат намерени за градо­вете на османския Балкан: „Неколкостотин” мюсюлмани били изк­лани, когато българите навлезли в Драма.[27] Почти всички ранени турски войници, които останали в Драма, били избити.[28] В Дедеагач на 12 ноември 1912 г. 140 „македонски доброволци” завладели града без съпротива, още преди да пристигне българската армия. Част от мюсюлманския квартал бил ограбен и разрушен, над сто мюсюл­мани били изклани, а представа за степента на грабежите може да се добие от факта, че над 14 000 франка (в турско злато) били платени на чуждестранните пощи за съобщения към България. Ужасяващо опустошение било отприщено в околната провинция и много села били заличени”.[29] Главната джамия в Дедеагач била бомбардирана и изгорена и наблюдателите видели купчини от мюсюлмански трупове най-вече в квартала, където била джамията.[30] Градовете Одрин, Струмница, Серес и Дедеагач осигуряват подробно описание на сте­пента на плячкосване и смърт, които съпътствали завоеванията на балканските съюзници:

Одрин

По време на обсадата на Одрин градът бил подложен на уси­лени български бомбардировки, голяма част от които били насочени към чисто жилищни райони, но най-голямата опасност за гражда­ните бил гладът. Запасите от храна, с които живущите в града разпо­лагали, бързо се изчерпали. Около 20 000 бежанци дошли в града преди българската обсада – още 20 000 гърла, с които малкото оста­нала храна трябвало да бъде разделена.[31] Докато бомбардировките разрушавали сгради, бежанци от унищожени одрински къщи се при­съединили към новодошлите бежанци и всички заедно били в сгради, които „побирали два пъти повече хора, отколкото някой ня­кога би повярвал.”[32] По време на обсадата цената на захарта, която рядко била в наличност, се покачила тридесет пъти, както и тази на солта. Бобът, лещата, грахът и оризът, както и други хранителни продукти били пет пъти по-скъпи, отколкото в мирно време.[33] Към края на обсадата цените нямали значение, защото нямало храна.

  

Разбира се, страданието, породено от обсадни условия, не е същото като страданието при наказателни акции срещу невъоръжено население. Второто последвало след османското предаване на града. Од­рин паднал на 26 март 1913 г. Ликуващите българи се отдали на тридневно необуздано плячкосване, преди да бъде възстановен ня­какъв ред. Къщи и магазини на турци били главната цел на грабежи от страна на войници и местното християнско население.[34] Голяма част от грабежите били извършвани от местни гърци, но има и све­дения за офицери от редовната българска армия, които неуспешно се опитвали да спрат плячкосването. Също така има сведения и за бъл­гарски военни патрули, които заедно с крад­ците си поделяли пляч­ката.[35]

Както било обичайно за градовете, завладени от българи, гра­бежите били съпътствани от изнасилвания и убийства.[36] Убийствата на цивилни били много по-малко в Одрин, отколкото в други завла­дени градове - може би защото комитите ги нямало или защото об­садата и завладяването на града били добре отразени от европейски репортери. Нито един от тези фактори не помогнал на османските войници, които били в града. Когато Одрин паднал, войниците на големия османски гарнизон били разоръжени, хвърлени в затвора и оставени без храна и подслон. Густав Гирили, свидетел на цялата обсада на града и падането му, описал така съдбата на войни­ците:

Големи редици от затворници минават по улиците, водени от офи­церите им. Те са измършавели, отчаяни, изтощени от глад. Во­дени са като добитък, чрез удари от юмруци, ботуши и приклади. Тези нещастници са заведени на място, известно като Ески Заара, го­рист остров, разположен на река Тунджа, извън града, където са ос­тавени да умрат от студ и глад, ос­вен ако куршум не сложи край на страданията им. Техните непогребани тела оформят купчина, която става все по- висока с всеки изминал ден, до такава степен, че предс­тавляват опасност за здравето на хората. Всъщност холерата отново се е разразила зад нашите стени.

    

Броят на войниците, които са защитавали това място [Одрин – б. ред.], е известен. Без да се броят умрелите, 40 000 до 50 000 зат­ворници са сразени от заво­евателите. Някои от тези, които знаели съдбата, която ги очаквала, се опи­тали да избягат и да се скрият. Горко на онези, които били повторно пле­нени, както и на онези, ко­ито се опитали да ги скрият! Ако възникне по­дозрение, дори при най-малката улика, че някой е подслонил избягал зат­ворник, къщата бива претърсена до основи, беглецът - заловен заедно със своя съу­частник и двамата биват разстрелвани. Това е хайка, лов на турци с изтънчена жестокост. Ден и нощ картечниците тракат - това са екзе­ку­циите. Труповете биват хвърляни по улиците, по полето, в реките и аз съм виждал много от тях да лежат на пътя за Караагач.[37]

На острова, където били държани войниците, наблюдатели съ­общават за струпани на купчини тела, мъже, спящи на открито през зимата, голямо разпространение на холера и много други ужа­сии, които им били причинени. Това, което оставило най-силно впе­чат­ление на западноевропейците, бил фактът, че корите на всички дър­вета на военнопленническия остров били обелени „дотам, докъ­дето човек може да се протегне.”[38]

Гледката на гора, оголена до мак­сималната височина, до която човек може да протегне ръка, била красноречиво доказателство за глада на онези, които изяли кората. До април 1913 г. приблизително половината затворници били останали живи - 6 000 в островния ла­гер и между 15 000 и 20 000 по брега на реката. Двеста души изми­рали всеки ден. Други били от­веждани към неясна съдба.[39]

Кавала

Кавала бил сравнително малък пристанищен град в Южна Ма­кедония. По време на Първата Балканска война населени­ето на града се пренаселило с турски бежанци, които бягали към града от южните склонове на Родопите и след това през градове като Драма и Пра­вища (гр. Елефтеруполи, Гърция). По такъв начин, ко­гато българс­ките сили пристигнали, градът бил доста пренаселен, въпреки че част от бежанците отишли в Египет, Истанбул и Анадола.[40] Пър­вите българи, които пристигнали, били комити, които плячкосвали, както постъпвали и в други градове. Плячкосването не спряло дори когато пристигнали войници от редовната българска армия, водена от ма­йор Жечев. Те се присъединили към грабежите, тероризирането и убийствата на турци, от които приблизително 200 били избити през първите дни от българското завладяване. Британският консул Йънг коментира по следния начин ставащото в града:

„Беше ми съ­общено, че в село Саръшабан от 221 семейства, 181 турци били из­бити. Жените били поделени между насилниците. Мястото сега е пустиня. Бил назначен български кмет.”[41]

  

Османците изчислили приблизително, че само в района на Ка­вала били избити 7 000 мюсюлмански бежанци.[42] Събитията в Ка­вала са ярко доказателство за това, че макар войниците от редовната българска армия най-вероятно да не са били главните убийци на мю­сюлмани, българското правителство носи отговорност като съучаст­ник. Не бил направен никакъв опит - нито в Кавала, нито на друго място, за спиране на мародерствата на комитите.[43] Дали заради симпа­тии към действията на комитите, или в изпълнение на запове­дите, издадени от по-висшестоящите от тях, майор Жечев и друга­рите му из целия Балкански полуостров изпитвали задоволство от гледката на унищожението на мюсюлмани.

Струмица

За него претендирали както Сърбия, така и Бълга­рия. Отначало бил превзет от българи, а след това - от сърби. По-фатално за мю­сюлманите се оказало сръбското нашествие. Но като знаем за бъл­гарските зверства по другите градове и села, не бихме могли да зак­лючим от случая в Струмница, че сърбите са били по-лоши от бъл­гарите.

  

Струмица не разполагала със защита. Тъй като градът бил почти еднакво отдалечен от българските, сръбските и гръцките сили и защото нямал надежда за помощ от османс­ките войски, той капи­тулирал и се предал на първите появили се завоеватели - бълга­рите - които изглеждало, че се интересували само от грабене. Скоро те били заменени от сръбски войски, които си разпределили града. За две седмици - от ноември 1912 г., повече от 500 турци (557 според списъците) били избити по заповед на смесена коми­сия от сърби, гърци и българи, назначени за тази цел от властите. Консулът Лам съоб­щава:

Всички турци в това селище, на възраст между 20 и 50 го­дини, всеки ден били арестувани на групи, за да бъдат изп­равяни пред ко­мисията, която ги разглеждала поотделно и решавала тях­ната съдба чрез вот (с други думи, гласуване). Ако шест от седем членове на съда го обявят за добър човек, „заподозреният” бил пус­кан да си върви, след като бил осво­боден от всичко ценно, което би могъл да носи със себе си. В противен случай бил отвеждан в зат­вора. След един или два дни зад решетките затворниците първо били събличани по риза, след което ги отвеждали с насочено оръ­жие до клани­ците в покрайнините на града, където накрая били застрел­вани или намуш­квани до смърт с щиковете на пушките. Сред жертвите имало вой­ници (вероятно редифи – т. е. запасняци, б. р.), които изоставили оръжието си, както и бежанци от Ро­довища и Османие, които избя­гали преди врагът да наближи. Много от из­броените се радвали на отлична репутация... Много от жертвите били зверски осакатени от екзекуторите си - преди или след смъртта им.[44]

Като допълнение към убийствата в самата Струмница, смята се, че 150 турци били убити от сръбски чети във външните села в окол­ността. Твърди се, че убийците били „четите на Чаков и Хаджи Ма­нов, които се разпореждали без ограничения в околията.”[45] Както на други места, новите власти в Струмница били дъл­боко въвлечени в грабежа на собственост на мюсюлмани. Сръбският префект на града лично изпратил 80 каруци с крадени вещи в Белг­рад.[46]

Серес

В Серес, град в Южна Македония, разположен между Солун и Драма, мюсюлманите също се предали мирно на българите. За поре­ден път българските редовни войници не направили нищо, за да спрат ограбването и убийствата на мюсюлмани. Турски и гръцки източници посочват голям брой мъртви в резултат на масовите кла­нета в Серес (от 600 до 5 000 убити).[47] Следното описание на британ­ски консул вероятно е по-точно:

     „Серес. Тук водачите на християнската и мюсюлманската общ­ности подписали преди пристигането на българите съглашение за взаимна защита и подкрепа. При пристигането на българите гра­дът се предал на чета под водачеството на четник Цанков. Мютесари­фът (окръжен управител в Османската империя) заедно с каймака­мите на няколко от подчинените каази и много видни лич­ности от града намерили убежище в резиденцията на гръцкия архие­пископ. Четниците веднага се захванали за работа и започнали да ог­рабват мюсюлманските квартали, като буквално оголвали къщите на по-заможните хора, като извършвали насилие над жени и момичета. Пристигането на редовната армия не променило с нищо ситуацията и няколко дни по-късно (16 ноември, вижте моята телеграма № 161, изпратена на 24 т. м.) няколко изстрела, произведени от „агент про­вокатор”, осигурили желания повод за масово клане над турците, ко­ето почти сигурно би се случило, ако не била бързата намеса на ма­гистрат Апостолос, гръцкият митрополит, който веднага тръгнал, яхнал кон, към българския щаб и се позовал на взаимното споразу­мение, споменато по-горе. И все пак в течение на два часа били изк­лани между 150 и 200 турци и почти всяка мюсюлманска къща или магазин били ограбени.”[48]

  

Случилото се в Серес потвърждава впечатленията от другите завладени градове. Моделът е прост: османската армия я няма, гра­довете се предават мирно на комити (от чети на ВМРО - б. ред), ко­ито избиват и ограбват мю­сюлманите. Редовната армия накрая прис­тигала, но това нямало го­лям ефект върху продължаващите масови кланета, изнасилвания и плячкосване. Серес се различавал единст­вено по това, че в града имало гръцки митрополит с кураж и чест. Прекалено често в истори­ята на Балканските войни се срещат све­щеници и епископи, за които различната религиозна или етническа принадлежност на врага озна­чава освобождаване от християнския морал. Гръцкият митрополит на Серес бил пример за истински Божи човек.

  

За съжаление хората от Серес също страдали много от коре­мен тиф и глад, които съпътствали нашествието. Османското прави­телс­тво изчислило, че приблизително между 1 700 и 2 000 души ум­рели заради тифа и глада.[49]

Дедеагач

Положението в Дедеагач (Александропулис) е сходно с това в Серес – хората се предават мирно на българските комити, след което започват убийства и плячкосване. Вероятно 3 000 мюсюлмански граждани на града и бежанци били убити. Използван бил динамит за унищожаване на мюсюлманските къщи и джамии. Гръцкият епископ се откроявал, защото защитавал всички мюсюл­мани, колкото могъл, но гръцките граждани се присъединили към българите в ограбването на мюсюлмани.[50]

ГРАБЕЖИ И РАЗРУХА

Очевидното намерение на тези, които убивали мюсюлмани и ги изселвали принудително, бил „детурцизацията” на Балканите. Вдъх­новени от една страна от частично усвоени националистически идеи и желанието им за заграбване на мюсюлмански земи и вещи, от друга, балканските християни се стремели към такава политика, ко­ято би попречила мюсюлманските бежанци да се завърнат, а тези, които още не били избягали - да го направят. Най-резултатна от тези политики била разрушаването на мюсюлмански домове и кражбата на добитък и храна - мюсюлманите, които живеели в селата, са при­нудени да напуснат, за да намерят препитание и подслон, когато всичкият им добитък бил откраднат и къщите им - разрушени, ако изобщо самите те имали щастието да оживеят. Както комитите, така и редовната армия били носители на унищожение. Дори и при бър­зите завоевания някои християнски армии спирали, за да унищожат всяко мюсюлмански село по пътя си; това дело било оставяно най-често на онези, които не били част от редовната армия, но я придру­жавали. Говорейки за българската армия, британският заместник-консул в Кавала Йънг отбелязал: „Пътят на нашествениците e беля­зан от 80 мили разрушени села.”[51]

Албания

Черногорската войска, която нахлула в Албания, разрушила всичко по пътя си. Унищожени били както католически, така и мю­сюлмански села.[52] Те изсекли толкова много дървета при настъплени­ето си, че когато накрая се оттеглили, завръщащите се бежанци не могли да намерят дървен материал, за да сложат пок­риви на малкото къщи, които били останали.[53] Голяма албанска об­ласт „била нападната и опустошена от сърбите и черногорците, горе-долу по едно и също време.”[54] Заради преминаването на армиите за оцеле­лите буквално не останало нищо. Десетки хиляди избягали в Юскю­дар (Шкодра) и други градове. Много от оцелелите, пощадени при масовото клане, биват убити по бавен и ужасен начин – чрез глад.[55] Дори и албанските мюсюлмани да бяха успели да се завърнат в сво­ите домове, те щели да намерят домовете си без покриви и стени, които да ги предпазват от студа, както и никаква храна и се­мена, които да посеят зa бъдеща жътва.

  

Тъй като Албания била извън нормалните линии за комуника­ция с външния свят и чуждестранните наблюдатели били малко, ин­формацията за албанските мюсюлмани е недостатъчна. Наличните доказателства показват, че гръцките нашественици в Южна Албания третирали албанските мюсюлмани много по-хуманно, отколкото сърбите и черногорците на север и на запад.[56] Но въпреки това гър­ците опожарявали и плячкосвали мюсюлмански села, извеждали мюсюлманите извън домовете им в градовете, за да направят място за гръцките войници и хвърляли в затвора или депортирали местни видни личности мюсюлмани от завладяната територия.[57] Наблюда­тели от Европейската контролна комисия, които били изпратени да наблюдават събитията там, съобщават за случаи на масови убийства на цивилни мюсюлмани.[58] Има и много други твърдения на мюсюл­мани за масови кланета на селяни, извършени от гърци, но те не са потвърдени от неутрални свидетели.[59]

Европейската контролна комисия, която била изпратена в Ал­бания да наглежда създаването на новата албанска държава, събрала информация за влиянието на Балканските войни върху албанските мюсюлмани. В един доклад британският представител Лам включил таблица с нанесените на мюсюлманите щети в 102 села в „южните околии на Албания (Люма и двата Дебъра)”, която съдържала данни за 2 044 души, убити в масови кланета, 2 800 опожарени къщи и 25 000 откраднати домашни животни. Статистиката, която била със­тавена по време на две инспекционни обиколки на италианския пол­ковник Муричио, включвала само овце, които всъщност били отве­дени от селата от сръбски войски. Повечето от животните били от­ведени от техните овчари в македонската равнина заради зимата. Овчарите били убити, а овцете им - иззети. Лам изчислил, че мю­сюлманите изгубили приблизително 700 000 овце, което ги обрекло на глад.[60]

Манастир (Битоля)

Провинцията Манастир е добър пример за разрухата, която била причинена на мюсюлманските села из Бал­каните. Мюсюлма­ните в Манастир представлявали малко над 40% от цялото население и били единствената голяма религиозна група. Но въпреки това мно­зинството от мюсюлманите от Манастир били или избивани, или били принуждавани да бягат, когато сърбите и българите нахлули в провинцията[61]:

(Британският консул Грейг в Манастир): Войната при­чини го­леми беди в околията на Манастир. Смята се, че около 80 процента от селата, обитавани изцяло от мюсюлмани, както и мюсюлманските махали в селата със смесено населе­ние били ограбени и унищожени – частично или напълно – в каазите: Манастир, Кирчево, Флорина, Сервия, Кайлар, Ко­жани, Еласона, Гревена, Населица и Костур. Съ­общава се за големи нещастия както сред християни, така и сред мю­сюл­мани в околията на Горча и на двата Дебъра.

Ако беше последвало запитване, то вероятно щеше да покаже, че тези, които не били членове на редовната армия и които я прид­ружавали, както и групи мародери от съседните християнски села били главните виновници за разрушенията.

Унищожението не се ограничавало само с мюсюлманс­ките села. В каазата Флорина християнското население пост­радало жес­токо, най-вече около Суровичево, Баница и Ек­сисо. Но както е из­вестно, на много места оцелели достатъчно села, за да приемат всички (християнски) бежанци. Никъде не се чуло за селяни христи­яни, които са заплашени от глад. В много случаи те даже забогатели от плячкосването на мю­сюлманските си съседи.[62]

На практика това означавало, че мюсюлманските бежанци ня­мало къде да отидат. Помощта за мюсюлманските бежанци в Манас­тир и други градове била много оскъдна, а и нямало начин мюсюл­маните да се завърнат в старите си села, защото те не били годни за живеене. Сръбското правителство трябвало да положи големи уси­лия да снабди бежанците със семе, земеделски сечива и животни, за да могат отново да започнат да се занимават със земеделие в селата си. Не предстояло такава помощ да бъде предоставена. Консулът Грейг пише, че културите (и най-важното, семената за посев) на мю­сюлманите били взети, както се случило и с добитъка им и дори с дървените покриви на къщите им. Сръбското правителство им ока­зало помощ, но настояло да събере всичките си данъци.[63]

Трудно е да се каже дали сърбите са имали някакъв грандиозен план, чрез който управлявали грабежите и разрухата на мюсюлман­ски къщи и села. Може би омразата към мюсюлманите или чиста алчност са били достатъчни мотиватори. Мюсюлманите наистина били са изтласкани извън земи под сръбско владение – на запад към Албания или на юг към Егейско море.[64] Както редовни сръбски вой­ници, така и комити плячкосвали и унищожавали мюсюлмански села и малки градове в Северна Македония и в Албания. В окол­ността на Кичево-Крушево във вилаета Манастир 19 от 36-те села били огра­бени и частично или напълно унищожени. Богати мюсюл­мани били изнудвани за големи суми, които те платили. Те оцелели от „необуз­даното масово клане на мъже, жени и деца, извършени от организи­рани от български комити чети.”[65] По-бедните селяни били лишени от зърно, семена, животни и всичко останало, което прите­жавали. Разрушени били шестстотин къщи в околията и 503 мъже, 27 жени и 25 деца – убити. Оцелелите били или бежанци в град Ки­чево, или все още се укривали в селата си, „гладуващи в руините”.[66]

   

Във владенията на сърбите данъците били също така използ­вани като оръжие срещу мюсюлманите. Като допълнение към закон­ните изземвания от всякакъв вид мюсюлманските селяни били за­дължени да плащат и старите си османски данъци, както и някои от нововъведените.[67] Това не би било непременно несправедливо, ако не се събирали данъци за земи, от които не се получавало нищо. Например сръбски чиновници в района на Манастир се опитвали да събират данъци от бежанци за ферми, от които били изгонени и ес­тествено, откъдето те добивали реколта.[68] За много селяни единстве­ният начин да се спасят от такива данъци, бил емиграцията.

Българските завоевания

След като Кавала попада под конт­рола на българите, те наре­дили на селяните мюсюлмани да се завър­нат по земите си (далеч от очите на западноевропейците) или да по­несат болката от ударите с пръчки, ако останели в града. Селяните се завърнали в домовете си в планините на юг от старата българска граница; но когато пристиг­нали, не намерили нищо:

„Повечето жи­тели, избягали преди напредването на българс­ките войски в нача­лото на войната, завръщайки се малко по-късно в селата си, ги наме­рили опожарени, стадата им – отведени и така те оставали без средс­тва за съществуване.”[69]

Като знаели за тежкото положение на завърна­лите се бежанци, чуждестранни агенции за подпомагане се опитали да им съдействат. Българските власти отказали помощта им.[70]

Българите унищожавали цели околии с турски села. Относно Македония консул Лам от Солун докладва, че българите разрушили мюсюлманските квартали в град Мелник и ограбили повечето от мюсюлманските села в околността, както в случая с Родовища.[71] Българските действия били същите и далеч на изток - в Тракия. С изключение на областите между река Марица и пътя Узюнкюпрю-Кешан всички мюсюлмански села на запад от границата при Чатал­джа били на практика унищожени по време на неотдавнашната война между Турция и съюзниците.[72]

Градове

Много градове разбира се, също били ограбвани, но плячкосва­нето било по-често явление от пълното унищожение. За християнс­ките завоеватели нямало голям смисъл разрушаването на големи градове като Солун и Одрин, които преминали под техен контрол. Но те позволили, дори насърчили ограбването на мюсюл­мани. Гръцки войници и цивилни разграбвали Солун седмици след пада­нето му.[73] Също така гърците изгорили до основи турските и циганс­ките квартали в Дедеагач, преди да предадат града, съгласно спора­зумението, на българите през Първата Балканска война. Мю­сюлман­ска и българска движима собственост била отнесена в Гър­ция от ар­мията.[74] Плячкосването от гръцка, българска и сръбска страна в прев­зетите градове вече беше описано. То присъствало не­отлъчно при завладяването на всеки балкански град.

  

В резултат от разрушаването на мюсюлмански къщи и краж­бата на реколта и добитък настъпвал глад. Запасите, с които селя­ните могли да се нахранят през зимата, били откраднати или изяж­дани. Ако все още били останали някакви семена, нямало животни за обработка на земята. Заради това през 1913 г. имало много глад в провинциите Косово и Манастир, както и на други места.[75]

ПРИНУДИТЕЛНО ПОКРЪСТВАНЕ

По време на Балканските войни българите провеждали избира­телна политика, чрез която налагали на завладяваните насил­ствено приемане на българската православна вяра. За гръцките пра­вославни християни това означавало промяна на църковна преданост от гръцки към български епископи. Това се случвало успоредно с по­добни насилс­твени преходи от българска към гръцка или сръбска православна вяра, в територии, окупирани от гърците и сърбите.[76] Във всички завладени територии имало християни, които загубили своите пози­ции в църквата, а понякога и живота си заради това, че отказвали да приемат доминиращата църква.[77] Но като цяло премина­ването от изгубилата позициите към доминиращата, било постигано относи­телно лесно и без кръвопролития. Голяма част от православните били християни славофони, на които сигурно нямало да допадне да влязат в гръцка църква, но в крайна сметка това било лесен процес, тъй като разликите в доктрините между двете църкви били малко.[78]  

Главната трудност за „покръстените” била, че приемайки нова рели­гиозна идентичност, те трябвало да приемат и нова етническа и на­ционална принадлежност. Османската концепция за религиозно оп­ределени миллети била силно застъпена в съзнанието на христия­ните в страните наследнички.

  

За мюсюлманите процесът на покръстване бил много по-тру­ден. Покръстеният мюсюлманин трябвало да се отрече от семейния си произход, от много от обичаите си, от етническата си принадлеж­ност, от семейството си, както и от религията си. За вярващия мю­сюлманин да приеме кръщение, означава да се обрече на вечно проклятие.[79] Затова покръстванията на мюсюлмани били изцяло на­силствени. Подобно на мюсюлманите и евреите в Испания през ХV в. мюсюлманите от Балканите стигали до всякакви край­ности, за да избегнат покръстването. Първоначалната им реакция, естествено, била бягство, но мюсюлманите, заловени извън населените места, били заставени да избират между покръстване и смърт.

  

Българите се опитали насилствено да покръстят много турски мюсюлмани. Например около Ески Кавала насилствените покръст­вания в някои райони предизвикали масово изселване на турците към Кавала,[80] а в Османие само турците, които били покръстени, били оставяни живи.[81] Българите специално се насочили към от Родо­пите за покръстване. Помаците са славянскоговорещи мюсюл­мани, които преминали към исляма векове по-рано, запазвайки по­вечето от обичаите, характерни за българските им съседи. Те били очевидни кандидати за покръстване, защото ислямът бил единстве­ната пречка за асимилирането им към българската нация. Български православни свещеници, съпровождани от въоръжени войници и комити, били изпратени в помашките села, с цел „принудително да накарат помашкото население да прегърне християнството”.[82] Ето пример за методите, използвани за покръстване:

В Пехчево (платото Малешево) бил сформиран специален ко­митет, ръководен от българския помощник префект Чатоев, а сред членовете били Джон Ингилизов, директор на български училища и свещеникът Ча­тоев, брат на помощник префекта. Този комитет бил съставен, с цел пок­ръстване на всички турци в Малешево. По запо­вед на комитета 400 селяни били въоръжени с мускети и тояги; те нападали турците в съседни села и насилствено ги отвеждали в черк­вата във Берово, където всички били кръстени.[83]

Ето и друг пример:

Мюсюлманите били разпределяни на групи. На всяка група било дадено кръщелно име, обикновено име, почитано в българската църква или в българската армия. След това един свещеник, премина­вал от група в група и отделял настрани новопокръстените sui generis; и докато с една ръка поръсвал челото на всеки със светена вода, с другата го принуждавал да отхапе от наденица. Светената вода била символ на кръщаването, а парчето наденица - на отрича­нето от мюсюлманската вяра, тъй като Ко­ранът забранява яденето на свинско месо. Покръстването приключвало чрез издаването на сер­тификат, украсен с изображение на кръщаването на Исус, чиято цена варирала между един и три франка.

Един приятел, който днес прис­тигна от Тракия, ми каза, че случващото се в Македония ставало и там. Той ми показа две кръщелни свидетелства. Той добави, че пок­ръс­тените били задължени да се откажат от фесовете си, а покръсте­ните жени били заставени да вървят по улиците с открити лица.[84]

Успехът на тези насилствени покръствания не би могъл да е дълготраен заради непоколебимостта в религията на помаците и турците.[85] Потомците на мюсюлманите, които оцелели след зверст­вата през 1912 и 1913 г., все още са мюсюлманско малцинство в родните си земи и до днес.[86]

МЪКИТЕ НА ХРИСТИЯНИТЕ

Определено мюсюлманите не били единствените, които стра­дали по време на Балканските войни. В книга, описваща нанесените на мюсюлманите вреди, естествено страданията на мюсюлманите са подробно описани. Въпреки това българи, гърци и други, макар и в по-малка степен, също били жертви на зверства. Повечето от тези зверства са се случили по време на втората Балканска война, когато бившите християнски съюзници започнали да се нападат помежду си. Българските масови кланета на гърци в Серес, Демир Хисар, Доксат и други градове и села са описани на друго място,[87] както и гръцките кланета над българи в Кукуш и в голям брой български села.[88] По същия начин българите и сърбите нападали взаимно цивил­ното християнско население по време на втората Балканска война. Етническата омраза, доскоро насочена към турците, вече включвала и българи, гърци и сърби. Документацията относно жес­токостите на предишните съюзници е обширна, главно защото за­падноевропейските наблюдатели били много по-ужасени от убийст­вата между християни, отколкото между християни и мюсюлмани, и затова са описали чувствата си надълго.[89]

Въпреки отделни документирани случаи на мюсюлмански без­чинства над селяни-християни в началото на първата Балканска война, те били малко. Дали мюсюлмански войници и селяни са клали християни през първата война, не е известно. Просто нямало време. Заради бързата победа над мюсюлманските сили не останало време за нищо, освен за бягство. Всеобхватни мюсюлмански жесто­кости срещу християни[90] се случвали само през втората Балканска война, когато турците получили шанс за отмъщение.

При избухването на първата Балканска война физически здра­вите турци от мъжки пол от населението на Кърка (село в Източна Тракия), преди да се отправят за битка, оставили старците и децата си на грижите на гърците в селото, които, едва чули за пораженията на турците, ги изк­лали. Когато турците отново навлезли в Тракия, те посекли цялото гръцко население (на селото) и опустошили селото. Овъглените останки на много от жертвите все още могли да бъдат видени в черквата през миналия ме­сец.[91]

През втората война из цяла Източна Тракия османски вой­ници и завръщащи се бежанци третирали християни, особено бъл­гари, както самите те - мюсюлманите - били третирани.[92] Някои български села били унищожени, а други - разграбени.[93] Например когато бъл­гарското нашествие започнало, турският квартал „Хавза” бил раз­рушен. По време на повторното турско настъпление всички българ­ски къщи в околността били сринати със земята в знак на отп­лата. Християни в Текирдаг, Малкара и други градове били изнасил­вани и убивани. „Равносметката била деветнадесет трупа, погребани в Ро­досто (Текирдаг) и осемдесет и една жертви, които изчезнали, като има доказателства, че са съсечени на полето.”[94] Български бе­жанци са били ограбвани, докато бягали, а много били убити.

Голям брой гръцки и български бежанци избягали от Източна Тракия по време на двете Балкански войни. Когато първоначално българите завладели региона, известен брой гърци се отправили към територии под гръцко владение в Западна Тракия и Македония. Още гърци избягали през 1913 г., когато османските войски си върнали Източна Тракия. Като цяло някъде към 20 000 гърци – което се рав­нява на приблизително пет процента от гръцкото население на Од­рин – вилаетите – преди войната, мигрирали.[95] Доста повече българ­ски християни във вилаета избягали. Вероятно над 50 000 души са напуснали териториите, които османците си върнали, което включва повече от половината българско население в района.[96]

От двете християнски групи българите пострадали повече. Гърците, напускащи Източна Тракия, могли да очакват да намерят земя в Гръцка Македония. Понеже гърците спечелили войната, оста­нала много собственост на изгонени мюсюлмани. От друга страна, България загубила. Завладените земи, които били дадени на Бълга­рия благодарение на Букурещкия договор, който сложил край на втората Балканска война, били малки по площ, най-често планински и български бежанци от Източна Тракия трябвало да се конкурират с български бежанци от земите, завладени от Сърбия и Гърция. Бъл­гарското правителство съставило списък с повече от 100 000 бе­жанци от всички райони, които отишли в България.[97]

МЮСЮЛМАНСКИ БЕЖАНЦИ

Цялото население от околността бяга на юг. Не само на­селението, попаднало под българско владение, нито само на­селението от областите, където се водят сражения. Цялото поколение.[98]

По време на първата Балканска война мюсюлмани бягали на големи талази към трите събирателни бежански пункта – Албания и градовете Солун и Одрин. Етносът на албанските мюсюлмани бил насилствено преместен от османския вилает Косово в Албания от сръбски войски и по този начин албанските мюсюлмани се присъе­динили към други мюсюлмани, които избягали, преди армиите да пристигнат.[99] Някои мюсюлмани от вилаета Яня, преминал под гръцко владение, също избягали в Албания. Но все пак броят на бе­жанците в Албания останал малък, много по-малък и от тези, които избягали другаде, защото Албания била прекалено бедна, за да из­държа бежанци. За бежанците в Албания имало малко места, където да отидат и да потърсят помощ. Вероятно някои от тях оцелели и станали част от мюсюлманското население в орязаната албанска държава. Като се имат предвид като цяло лошите условия в Алба­ния, повечето от тях сигурно са загинали.[100]

Бежанците в Албания, които наброявали приблизително 60 000, избягали от околията на двата Дебъра (Дибра), Кирчова (Кирчево) и Гьорице (Горица) във вилаета Манастир след напразен опит за съп­ротива срещу сърбите. Други дошли от околията на Якова (във вила­ета Косово), търсещи спасение от сърбите и черногорците.[101] До ноември 1918 г. само в Юскюдар имало 9 000 бежанци мюсюл­мани.[102] Може би между 30 000 и 40 000 били в Елбасан и околията му.[103] Имало и много в планините, обикновено останали без храна, като вероятно повечето от тях са умрели. Бежанците, изглежда, много се страхували, особено от черногорците, които опожарявали до основи всяко мюсюлманско село, до което достигали, без значе­ние дали срещали съпротива, или не.[104]

Бежанците в Солун се справяли по-добре от тези в Албания. Солун се превърнал в убежище за мюсюлмански бежанци от терито­рии, завзети от трите християнски сили във вилаетите Косово, Ма­настир и Селаник. В Солун нямало организирани програми за под­помагане на турски бежанци, а и болестите и гладът отнели живота на мнозина, но групировки като Ислямския комитет на Солун се погрижил да намери кораби, които транспортирали много бежанци в Мала Азия. Веднага след края на войните гръцките власти организи­рали конвои от останалите бежанци и ги изпратили в османски земи.[105]

Бежанци от района на юг от старата българска граница, от Нев­рокоп, Рупци и Разлог, както и от районите Драма, Правища, Саръ­шабан и Кавала избягали в град Кавала веднага след започването на войната. Някъде към 10 000 бежанци се събрали в Кавала до ноем­ври 1913 г. Някои от тях били превозени с лодки. Било уредено при­емането на 5 000 души в Египет. Пристигащите нови бежанци били изпращани поетапно в Истанбул и Измир, като общият им брой бил приблизително 15 000.[106]

Бежанците мюсюлмани били нападани по пътищата, докато бя­гали. Благодарение на бързото поражение на османските армии бе­жанците обикновено имали малко време, за да достигнат до относи­телно безопасни места, преди да бъдат настигнати от български или гръцки войски. Дори и редовната армия да не достигнела до бежан­ците, съществувала голяма опасност от появата на чети от български комити. Комитите действали в границите на Османската империя и когато османски военни части се разпадали и се предавали, коми­тите изпреварвали редовната армия и първи достигали до турските села и до групите от бежанци. Те грабели и насилствено вземали всичко, което могли от бежанците, както и нападали, изнасилвали и често убивали много или всички от бежанската група.” От около 1500 мю­сюлмани, които се опитали да избягат в Кавала, се пред­по­лага, че едва половината успели да стигнат до там. Има сведения, че 8 или 10 дни след това пътят бил гъсто обсипан с непогребани тру­пове.[107]

  

Болестите били най-честата причина за смъртността при бе­жанците. Освен очакваните случаи на чревни инфекции и коремен тиф, които поразили бежанците по време на Балканските войни, както се случвало и в предишни войни, появила се и холера в бежан­ските лагери в предградията на Истанбул. Османски и западни аген­ции за подпомагане се опитали да съдействат на жертвите, но и в този случай бързото поражение на османците усложнило вземането на необходимите мерки.[108]

Прекъсването на бойните действия не означавало безопасност за мюсюлманските бежанци. Те били разкъсани между емиграция в неизвестна, но управлявана от мюсюлмани земя и очакването на шанс за завръщане по селата си, които вече били под християнски контрол. Мнозина избрали второто. Земите, които се надявали да запазят, често били собственост на техните семейства от векове. Ос­вен това техният опит като бежанци не стимулирал желание да про­дължат да живеят като такива, а да пътуват до Мала Азия или дру­гаде, където нямат земи и история, сигурно им изглеждало като обещание за същия бежански живот. Пред алтернативата да емигри­рат в неизвестни земи, възможността да се завърнат в родните си места, сигурно ги привличала повече. Въпреки болезнените спомени за омразата на съседите им, опасността от появата на комити и враждебността на новите правителства, сигурно много мюсюлмани бежанци си казвали, че всичко ще бъде наред, ако някакси успеят да се завърнат у дома. За всички народи образът на родното място има силно магическо въздействие.

  

Разбира се, в много случаи бежанците нямали възможност да продължат бягството си. Неможейки да избягат в малкото останали владения на Османската империя, прогонени от убежищата си от завоевателите, те нямали друг избор, освен да се завърнат у дома:

Чрез глашатаи било разгласено, че всички бежанци от останалата част от страната, които се събрали в града (Серес), трябва да се завърнат обратно в своите села. Голям брой турци от Мелник и околността му също се отправили към родните места, но когато пристигнали край Петрич, до тях започнали да стигат вести, че селата им междувременно били (уни­що­жени), както беше вече споменато. Затова те спрели в град Петрич, къ­дето между 4 и 17 ноември българите [ги] нападнали и изклали над 200 души. Има сведения, че още хиляда и двеста (?) били изклани в Орман Чифлик (Кавракирово), село, разположено по поречието на Струма (Ка­расу), където най-вече труповете били захвърляни. Други 150 били убити в село Гюргево (Петричко), от което били откраднати 1 200 глави едър ро­гат добитък и 13 000 кози от български селяни, които били в съседство с това село. Шест жени били насила покръстени. Между 20 (ноември) и 2 декември глашатай поканил всички все още останали в Петрич мюсюл­мани да се явят пред по­дуправителя. Те се явили – 364 на брой – пред него и били изпратени в ка­зармите, придружени от войници с поставени щи­кове на пушките. 160 от тях били умъртвени веднага, а останалите вре­менно били пощадени, но ня­колко дни по-късно още сто били избити.

Селяните от Катунци, които успели да се завърнат в се­лото си, охранявани от властите на Серес, първо били ограбени, а после изклани от чета от пет­надесет души, които не били членове на редовната армия, като всичко това станало три или четири дни, след като бежанците се завърнали в домовете си.[109]

Подобни събития станали и на други места. Например редици от мюсюлмани-бежанци от Струмница и Радовища бягали към Со­лун, когато били настигнати от български войници. Без да имат ня­какъв избор, те започнали да се връщат обратно. Достигнали до Кос­турино, което се намирало на половината път между Дойран и Струмница, където били нападнати от местни българи. Съобщено е, че между 700 и 800 души са станали жертви на масово клане, а 400 измрели от студ и глад.[110]

        

Не всички бежанци от завладените територии тръгнали да бя­гат по време на войните. Известен брой мюсюлмани от райони като Струмница и Мелник успели да оцелеят при първоначалните опус­тошения, причинени от българските и гръцките настъпления. Въп­реки че в края на войните гърците контролирали региона, благода­рение на Букурещкия договор тези райони били дадени на бълга­рите. Гърците се погрижили българите да заварят пустош чрез отст­раняване на населението и разрушаване на повечето къщи, докато напускали региона.[111] В Струмница и съседните села гръцки чинов­ници разгласили, че всички мюсюлмани и гърци ще бъдат изклани от българите, ако останат – като се имат предвид неотдавнашните събития, това билa правдоподобна заплаха. Освен това на хората било съобщено, че къщите им ще бъдат изгорени от гръцката армия, докато се оттеглят. Тези, които все още искали да останат, най-вече мюсюлмани и евреи, били насилствено изведени под острието на щика. От 21 до 23 август 1913 г. гръцки войници изгорили къщите, които били вече освободени от бежанците. В опит да повлияят на европейското мнение, гръцкото правителство и преса обявили, че бежанците изгорили къщите си „собственоръчно”, вместо да останат под българска власт. Къщите и стопанствата на българи и мюсюл­мани от региона на Кукуш, завладян от Гърция, които били изгонени (или измрели), били дадени на гръцки бежанци от региона на Струмница. Нищо не било дадено на мюсюлманските бежанци.[112]

Таблица 9 дава обща идея за броя бежанци по градове, изчис­лен от европейски наблюдатели на различни дати. Стойностите съз­дават малко по-точна представа за приблизителния брой бежанци. Много от бежанците вече били преминали през градовете когато било направено преброяването; много от тях дори изобщо не спи­рали в градовете.

Много от изброените в Таблица 9 починали, преди да достиг­нат до безопасно убежище. Освен това голям брой бежанци се дви­жели напред-назад по Балканите, следвайки собствените си на­дежди, че още веднъж ще бъдат приети в селата, от които избя­гали, или ще ги споходи променящият се късмет на османските ар­мии. Например Одрин приел турските бежанци от западната част на ви­лаета Селаник (Западна Македония) и от вилаета Одрин (Източна Тракия). Бежанците, които отишли в Одрин, били принудени отново да бягат, когато българските армии завладели вилаета Одрин. Те отишли в Истанбул и Мала Азия, като някои се завърнали с османс­ките армии, когато голяма част от вилаета Одрин бил отново завла­дян през втората Балканска война.

ТАБЛИЦА 9

Брой на бежанците мюсюлмани

­­­­ Солун	30 000	9 март 1913 г. [113]
Манастир	9 000	9 март 1913 г.113
	8 000	30 ноември 1913 г.[114]
Серес	4 000	9 март 1913 г.113
Драма	1 000	9 март 1913 г.113
Гевгели	1 000	9 март 1913 г.113
Юскюдар	8 500	28 октомври 1913 г.[115]
	9 000	18 ноември 1913 г.[116]
	2 500	20 декември 1913 г.[117]
Кавала	20 000	8 ноември 1912 г.[118]
Кавала	10 000	26 август 1913 г.[119]
Бига	30 000	23 декември 1912 г.[120]
Измир	65 000	18 юли 1913 г. [121]

Въпреки че е трудно за вярване, много мюсюлмани останали в земите си по време на първата Балканска война, или се завърнали в тях веднага след войната, само за да бъдат най-накрая прогонени през втората война. Когато американската комисия „Карнеги” за разследване причините и провеждането на Балканските войни посе­тила Солун по време на втората Балканска война, те разбрали, че 135 000 мюсюлмани вече били дошли в града само през втората война, а прииждали и още.[122]

България и Османската империя подписали споразумение (ок­томври 1913 г.) за размяната на българите от Тракия с българските турци, след което още турци бежанци отишли в Османската импе­рия.[123] По същото време Гърция и Турция извършили частична раз­мяна на население де факто, според което турци от Гърция били разменени с гръцки емигранти от Тракия и Мала Азия.

  

Невъзможно е статистически да се разграничат бежанците по време на втората Балканска война и бежанците от периода на Пър­вата световна война. Късият период време между Балканските войни и началото на Първата световна война направил невъзможно преб­рояването на населението и публикуването на статистика. Чак след приключването на световната война и турската война за независи­мост излязла точна статистика. Поради тази причина известен (отно­сително малък) брой бежанци от по-късен период, които бягали от балканските страни към Османската империя, е включен в статисти­ката в Таблица 10.

ТАБЛИЦА 10

Мюсюлмани бежанци от Балканите, 1912-1920 г., с включени райони на заселване

Вилаети		Независими санджаци
Истанбул	3 609	Измир	6 771
Одрин	132 500	Ескишехир	9 088
Адана	9 059	Болу	258
Анкара	10 008	Цаник	3 875
Айдън	145 868	Чаталджа	7 500
Халеб[124]	10 504	Караси	14 687
Хюдавенди­гар	20 853	Бига	4 033
Сивас	10 805	Кайсери	6 140
Сурие	3 187	Карахисар	280
Кастамону	257	Ментесе	855
Кония	8 512	Мараш	5 031
Мамуретю­лазиз	242
		Общо	413 922

Източник: Статистика на турското Министерство на вътреш­ните работи.[125]

Както подсказват датите, стойностите в Таблица 10 не включ­ват мюсюлмани, разменени по-късно при гръцко-турс­ката размяна на население. Данните в Таблица 10 са от архиви на османската Ко­мисия за бежанците (Muhacirin Komisyonu). Те не включват вой­ници и представители на османските власти, които избягали от Бал­каните.

С някои изключения мюсюлмани бежанци от Балканите били вписани от Комисията по бежанците.[126] Комисията наблюда­вала заселването на емигрантите по цяла Тракия и Мала Азия (Таб­лица 10), въпреки че най-голям брой хора се заселили в Източна Тракия и западната част на Мала Азия. Вписани са общо 413 922 бежанци.

РАЗМЯНАТА НА НАСЕЛЕНИЕТО НА БАЛКАНИТЕ

До края на 1913 г. чрез смърт и принудителна емиграция мю­сюлманите станали малцинство по целия Балкански полуостров. Те били абсолютно мнозинство преди началото на Балканските войни (Таблица 11).

ТАБЛИЦА 11

Население през 1911 г. преди балканските войни

___________________________________________________________

	Гръцки вла­дения	Български владе­ния	Сръбски вла­дения
Мюсюл­мани	746 485	327 732	1 241 076
Гърци	797 118	29 255	285 985
Българи	145 186	204 701	781 769
Евреи	75 552	920	9 866
Други	8 419	19 044	22 122
Общо	1 772 730	581 652	2 340 818

Източник: Маккарти, Населението на Османска Европа.

  

Преди Балканските войни гърците имали лек превес в цялата територия, която щели да вземат от Османската империя. Превъз­ходството на гърците било регионално. Някои от околиите, които преминали под гръцки контрол, като тези от вилаета Яня, до голяма степен били гръцки. Други - изцяло мюсюлмански. В завладените от гърците райони от вилаета Одрин имало седем пъти повече мюсюл­мани, отколкото гърци. Всъщност гръцкото население било съсредо­точено в западната част на района, който гърците завзели от осман­ците. Ако през 1911 г. западно от град Солун беше начертана гра­ница в посока север-юг, районът на запад от границата щял да бъде до голяма степен гръцки, а районът на изток - мю­сюлмански.[127]

През 1911 г. 56% от османските територии, които по-късно щели да станат притежание на България, били мюсюлмански. В частта, която България взела от вилаета Одрин, само в една малка кааза, Търново, имало българско мнозинство (72%).[128] На територи­ите, които българите щели да вземат от вилаета Селаник - западните каази на Сироз Санкаджи – също имало българско мнозинство (54%). (Статистиката включва и голямо коли­чество напуснали бъл­гари и заселили се мюсюлмани след събитията от 1876-1878 г.).

  

Мюсюлманите представлявали 53% от населението на земите, станали притежание на Сърбия. Само в Манастир Санкаджи, от ви­лаета Манастир, имало християнско мнозинство и поне чрез религи­озната си принадлежност повечето християни от Манастир Санка­джи се идентифицирали като българи.[129] Въпреки това терито­риите от вилаета Манастир, взети от Сърбия, били до голяма степен хрис­тиянски (65%) през 1911 г., докато други територии, попаднали под сръбски контрол, били предимно мюсюлман­ски (59%).[130]

Мюсюлманското демографско превъзходство на Балканите приключило заедно с Балканските войни, но много гръцки мюсюл­мани не напуснали Турция до Първата световна война; пове­чето участвали в задължителната размяна на население между Гър­ция и Турция през 1923 г. По този начин процесите на емигриране от Гър­ция продължили повече от десет години след края на Балканс­ките войни. Таблица 12 илюстрира населението в завладените ра­йони на Балканите по време на първите преброявания на населени­ето след Първата световна война в България, Гърция и Югославия (наследила Сърбия). Тъй като албанска статистика от този период не същест­вува,[131] не сме направили опит за включване ѝ в таблицата.[132]

   Седемнадесет процента от мюсюлманското население през 1911 г. от териториите, които гърците взели, останали там през 1923 г. Християните в същия регион се увеличили двойно. Мюсюлманс­кото поколение в земите, които преминали под властта на България и Югославия, също намаляло значително. В земите, завладени от Сърбия, 46 процента от мюсюлманите, живеещи там преди войната, останали, а след българските завоевания – 55 процента. (И в двете територии имало спад на християнско население, който бил съот­ветно 11 процента в земите, завладени от Сърбия, 17 процента в зе­мите, завладени от България - и в двата случая спадът се получил отчасти поради смъртността по време на бойните действия и отчасти заради емиграцията).[133] Като цяло 62 процента от мюсюлманите вече отсъствали от региона.

ТАБЛИЦА 12

Населението след войните, взето от Османската империя

	Гърция 1923 г.	България[134] 1920 г.	Югославия[135] 1921 г.
Мюсюл­мани	124 460	179 176	566 478
Гърци	1 773 964*		949 366*
Българи		192 552*
Евреи	65 569	704	6 103
Други	7 467	898	18 277
Общо	1 971 460	373 330	1 540 224

*Само „православни” жители.

Източници: Преброяване на населенията на Гърция, България, кралство на сърби, хървати и словенци за изброените години.

ТАБЛИЦА 13

Мюсюлмани в османските територии, взети от Гърция, България и Югославия преди и след войните

	Брой мю­сюлмани през 1911 г.	Останали мю­сюлмани	Разлика
Гърция	746 485	124 460	622 025
България	327 732	179 176	148 556
Югосла­вия	1 241 076	566 478	674 598
Общо	2 315 293	870 114	1 445 179

Източник: Маккарти, Населението на Османската империя.

От 2 315 293 мюсюлмани, които живели в земите, взети от Ос­манската империя (с изключение на Албания), 1 445 179 (62 про­цента) вече ги нямало. От тях 413 922 емигрирали в Турция по време и след Балканските войни (1912-1920 г.); а 398 849 дошли в Турция между 1921 г. и 1926 г., като повечето били част част от гръко-турс­ката размяна на население.[136] Но 812 771 мюсюлмани от Османска Европа оцелели като бежанци. Останалите 632 408 били мъртви Двадесет и седем процента от мюсюлманското население на превзе­тата Османска империя измряло.[137]  

---

1 Джъстин Маккарти, „Населението на Османска Европа преди и след падането на империята”, Заседание на Третата конференция върху социалната и икономичес­ката история на Турция, (Justin McCarthy, "The Population of Ottoman Europe Before and After the Fall of the Empire”, Proceedings of the Third Conference on the Social and Economic History of Turkey), редактори Хийт У. Лаури (Heath W. Lowry) и Ралф Хатокс (Ralph S. Hattox), Истанбул, 1990 г. сс. 275-288.

2 За подробно проучване на населението на Османска Европа виж „Населението на Османска Европа” Маккарти (McCarthy, „The Population of Ottoman Europe”).

3 Виж Джъстин Маккарти „Мюсюлмани бежанци в Турция: Балканските войни, Първа световна война и Турската война за независимост”, (Justin McCarthy, „Muslim Refugees in Turkey: The Balkan Wars, World War I, and the Turkish War of Independence”) част от Хуманист и учен: есета в чест на Андреас Тиеце (Humanist and Scholar: Essays in Honor of Andreas Tietze), Истанбул, 1993 г., сс. 87-111.

4 Барбара Желавич, История на Балканите, т. 2 (Barbara Jelavich, History of the Balkans, vol. 2), Кеймбридж, 1983 г., с. 97. Когато балканските съюзници прик­лючили военните си планове, Русия, която се бояла от пламване на европейска война на Балканите, вече си била сменила политиката. В съвместна с Австрия нота (8 октомври 1912 г.) Русия настояла за поддържане на статуквото. Било прекалено късно.

За историята на Балканските войни вижте:

Чарли и Мери Желавич, Основаването на балкански национални държави (Charles and Mary Jelavich, The Establishment of the Balkan National States), 1804 г – 1920 г. Сиатъл и Лондон, 1977 г., сс. 216-221.

Станфорд Дж. Шоу и Езел Курал Шоу, История на Османската империя и съв­ре­менна Турция, том 2, (Stanford J. Shaw and Ezel Kural Shaw, History of the Ottoman Empire and Modern Turkey, vol II), Кеймбридж, 1977 г., сс. 293-298.

Турция, Генел Курмай Башканлиги, Балкан харби тарихи, 7 томa (Genel Kurmay Basjcanhgi, Balkan Hаrbi Tarihi, 7 vols), Истанбул и Анкара, 1938,1965 г. Юсуф Хик­мет Баюр, Тюрк Инкилаби Тарихи, т. II(II) (Yusuf Hikmet Bayur, Turk Inkilabi Tarihi, v. II (II)), Анкара, 1943 г., 1983 г. Л.С. Ставрианос, Балканите след 1453 г. (L. S. Stavrianos, The Balkans Since 1453), Ню Йорк, 1958 г., сс. 533-540; Е.С. Хелм­рик, Дипломацията през Балканските войни (Е. C. Helmreich, The Diplomacy of the Balkan Wars), 1912-1913 г., Кеймбридж, 1938 г.; (Oberstleutenant Immanuel, Der. Balkankrieg, 1912-1913), Берлин, 1914 г.

5 В договора между България и Сърбия от 13 март 1912 г. двете страни се споразу­мели за подялбата на някои османски земи, нo за повечето продължили да спорят.

6 На 3 май Австрия принудила Черна гора да предаде Юскюдар (Шкодра).

7 Букурещкият договор приключил втората Балканска война на 10 август 1913 г. Османската империя подписала отделно с България Константинополския договор от 29 септември 1913 г.

8 F.O. 371-1762, Лам (Lamb) до Главния държавен секретар по външните работи, Солун, 9 март 1913 г.

9 Руснаците направили безполезен опит Черна гора да запази Юскюдар, а Сърбия – Дурацо, но австрийските интереси надделели и двата града били предадени.

10 F. O. 195-2438, № 6650, Лам до Лаутър (Lamb to Lowther). Солун, 3 декември 1912 г.

11 За описание на характера на комитите виж Херменгилд Вагнер, Заедно с ликува­щите българи (Hermengild Wagner, With the Victorious Bulgarians), Лондон, 1913 г., сс. 244-246.

12 F.O. 195-2438, №7076, Морган до Лаутър (Morgan to Lowther), Кавала, 28 декем­ври 1912 г.

13 F. O. 195-2438, Лам до Лаутър (Lamb to Lowther), Солун, 3 декември 1912 г.

14 F. O. 195-2438, Лам до Лаутър (Lamb to Lowther), Солун, 3 декември 1912 г.

15 F. O. № 6866, Лам до Лаутър (Lamb to Lowther), Солун, 13 декември, 1912 г.

16 F.O. 371-1762, № 55161, Грийг до Краканторп (Greig to Crackanthorpe), Манас­тир, 19 ноември, 1913 г.

17 F.O. 320-2, доклад на подполковник Муричио (Lt.-Colonel Muricchio), италиан­ски наблюдател в Лам до Грей (Lamb to Grey), Валона, 20 април 1914 г.

18 Доклади на австро-унгарски консули, представени от кореспондента на Дейли Телеграф (Daily Telegraph), Les Atrocités des Coalisés balkaniques, № 1, Constantinople, 1913 (от тук нататък ще бъде цитирана само като Les Atrocités I), сс. 14-18.

 Както другите участници в Балканските войни, отоманците публикували книги, които подробно описвали зверствата на своите врагове. Мнимите автори били идентифицирани като Le Comité de la Défense Nationale или Le Comité de Publication D.A.C.B. В действителност те могат да се разглеждат като правителст­вени публикации. Като пропаганда те са лоши образци, защото просто са копи­рали доклади от западни журналисти и от официални османски доклади. По този начин се създават по-добри исторически източници. Като допълнение към № 1, източник, цитиран по-горе, публикувани са най-малко пет малки книги:

 Les Atrocités des Coalisés balkaniques, № 2, Constantinople, 1913 (от тук нататък ще бъде цитирана като Les Atrocités II).

 Les Atrocités des Coalisés balkaniques, № 3, Constantinople, 1913 (от тук нататък ще бъде цитирана като Les Atrocités III).

 Les Atrocités des Bulgares en Thrace, № 4, Constantinople, 1913.

 Les Atrocités des Grecs en Macédoine, № 5, Constantinople, 1913.

 Come Over Into Macedonia and Help Us, Constantinople, 1913.

19 Доклад на кореспондента на Koelnische Zeitung (Les Atrocités I, сс. 20 и 21).

20 На базата на докладите на отец Густав Мичел (Gustav Michel), който дал същите описания на масовите кланета в Куркут, както консул Лам (Lamb). Неговите твър­дения били потвърдени от мисионери протестанти (преподобния М. Брунау (Rev. M. Brunau) от Немската евангелистка мисия, преподобния П. Тойхуванян от Ар­менската евангелистка мисия (Rev. P. Toekhuvanian), преподобния А. Мицопоулос (Rev. A. Mitsopoulos) от Гръцката евангелистка мисия, които със сигурност нямали причина да преувеличават мюсюлманските загуби (Престъпленията на България (The Crimes of Bulgaria, Вашингтон, 1914 г., сс. 12-15).

 По време и след втората Балканска война Гърция и България публикували „книги за зверства”, за да защитят своите позиции. Двете страни се обрисували взаимно в черни краски – като убийци на цивилни, нарушители на правилата за водене на война и т.н. И двете страни разполагали с много наличен материал за такъв вид пропаганда. Интересно е, че в гръцките публикации са много добре описани зверствата на българите спрямо цивилни мюсюлмани, а не само към гърци. Българите се задоволили да опишат само гръцките нападения срещу бъл­гари.

 Гръцките книги, описващи зверства, са ценни източници, за да може да се раз­бере начинът, по който българи третирали мюсюлмани. Може би защото бъл­гарс­кото резюме било кристално ясно, гърците рядко изпитвали нужда да преуве­лича­ват с описанието на българските безчинства, докато гръцките сведения имали големи прилики с тези на консулски източници. Но заради пропагандисткото съ­държание на книгите материалът, който бил извлечен от тях, е използван тук, само ако е добре подкрепен.

 Сред томовете, описващи тези зверства, са: Д-р Любомир Милетич (Dr. Lubomir Miletitch), Atrocités grecques en Macédoine pendant la Guerre Gréco-Bulgare, Sofia, 1913; Commission d’enquête de l’Association Macédonienne, Atrocités bulgares en Macédoine (Faits en Documents), Athènes, 1913; Атинския университет, Прес­тъпле­нията на България в Македония (The Crimes of Bulgaria in Macedonia), Ва­шингтон, преведена от гръцки, 1914 г.; Гърция, Les Cruautés bulgares en Macédoine Orientale et en Thrace, 1912-1913., Athènes, 1913; Les Professeurs de l’Université de Sophia, Réponse à la Brochure des Professeurs des Universités d’Athènes, Atrocités bulgares en Macédoine, Sofia, 1913. Като цяло всички гръцки томове възпроизвеж­дат еднакъв материал, като във всеки от тях се използват едни и същи думи, като в другите. Част от необработения материал за тези пропагандистки книги се съ­държа в док­лади на британски консули. За пример виж F.O. 371-1840, № 40191, О’Райли до Грей (O'Reilly to Grey), София, 20 август 1913 г. и № 44222, 24 септем­ври 1914 г. за писма, за които се твърди, че били иззети от гръцки войници, които се хвалели със зверства, в които са взели участие и т. н. Предавани са и фотокопия и ако са фалшификати, то са много добре изпипани. Вярвам, че са истински.

21 Базирано на доклад на Рене Пюо (Rene Puaux) от парижкия Тан (Temps) и потвър­дено от Л. Магрини (L. Magrini) от миланския Секоло (Secolo) и от капитан Трапман (Captain Trappman) от лондонския Дейли Телеграф (Daily Telegraph) (Престъпленията на България (The Crimes of Bulgaria), стр. 5 и стр. 19). Цифрата също е цитирана и от британците (F.O. 371-32494-32838, Елиът до Грей (Elliot to Grey), Атина, 11 юли 1913 г.) вероятно от същия източник.

 „...При избухването на войната европейската преса систематично пре­мълчава съобщенията за зверства, но доклади, постъпващи ежедневно от гърци и мюсюл­мани, съдържали най-ужасни подробности за тяхното третиране от бълга­рите. Хиляди бежанци, които пристигат тук всеки ден, потвърждават тези сведе­ния.” Подписано от Кроуфърд Прайс (Crawford Price) от Лондон Таймс, Емил То­мас (Emil Thomas) от парижкия Тан (Temps), П. Тиано (P. Tiano) от парижкия Журнал (Journal), Лучано Магрини (Luciano Magrini) от миланския Секоло (Secolo), П. Доналдсън (P. Donaldson) от агенция Ройтерс, Дж. Турбе (G. Turbe) от агенция Хавас, капитан Т. А. Трапман (Captain T. A. Trapmann) от лондонския Дейли Те­леграф (Daily Tele­graph), А Громан (A. Grohmann) от Frankfurter Zeitung и виенс­кия Neue Freie Pressе и М. Бесанчи (M. Bessantchi) от виенския Zeit (Прес­тъплени­ята на България, (The Crimes of Bulgaria), сс. 5 и 6).

 Тези данни са възпроизведени в официална пропагандистка книга на гръцкото правителство, но изглеждат добре подкрепени: Друга цифра от гръцки източник звучи реалистично, но не е потвърдена. „В официалните кръгове на Кон­стантино­пол пресметнали повече от ужасяващата цифра - 300 000 изклани (egorges) мю­сюлмани в Македония и в Тракия от българската армия по време на настъплени­ето към провинциите” Les Cruautés bulgares en Macédoine Orientale et en Thrace, 1912-1913.). Не съм виждал османски източник, в който да се споменава такава цифра, но тя добре съвпада с броя мюсюлмански жертви, които са пресмет­нати в главата.

22 В доклада на Комисията за разследванията на Карнеги (Carnegie Commission of Investigation) (сс. 282-283 г.) се изброяват мъже, отведени при равина, от селата Самалкол, Мухтиян, Ахадлер, Есирли (Samalcol, Mouchtian, Ahadler, Esirli) (пра­вописът е на Комисията), както и много мъже от другите села, убити от „гърците от Касруб”, но без да се посочва мястото, като общият им брой е 195.

 Докладът на Международната комисия за разследване за причините и поведени­ето по време на Балканските войни (Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars) (Вашингтон, 1914 г.), който въпреки че съдържа значително количество полезен материал, в който често се правят опити (рядко успешни) за безпристрастност, определено съдържа пробъл­гарски, антигръцки и антитурски предубеждения. Предубеждени­ята срещу турс­ките мюсюлмани в доклада са типични за разпространяваните в Европа и Америка по онова време (и дълго след това). Османската империя до голяма степен е счи­тана за „ориенталска” държава, достойна за внимание, само доколкото нейните действия засягат Гърция, България или Сърбия. В книгата са интервюирани офи­циални лица от християнските страни и на техните мнения е предадена солидна тежест; османски служители не са интервюирани. Осигурен е и подробен статис­тически материал за всяка от християнските страни, но не и за Османската импе­рия. Единствената гледна точка за Османската империя идва от наследилите я страни – както може да се предположи, думите им не са ласкателни.

 Предубежденията в доклада произхождат от предубежденията и невежеството на авторите му. Главният автор, Барон д’Естурнел дьо Констан (Baron d'Estournelles de Constant) с готовност описал любовта си към България, както и „благородния опит за растеж и прогрес на материалната, интелектуалната и мо­ралната култура на България” (с. 2). В това въведение той обвинява Гърция в „ми­литаризъм”, но не споменава за български милитаризъм. Във встъпителния му коментар изобщо не споменава Османската империя. Един от членовете на коми­сията, професор Милюков (Professor Milioukov), бил толкова добре познат симпа­тизант на бълга­рите, че присъствието му в комисията се превърнало в съвременен cause célèbre [фр. – известен случай – въпрос, или инцидент, предизвикващ ши­роко разпрост­ранени спорове, кампании и разгорещени обществени дебати. Тер­минът е използ­ван във връзка със знаменити съдебни процеси. Този френски израз е влязъл в обща употреба и в английски език. Употребата му води началото си от юридически сборник, публикуван през 1763 г., съдържащ знаменити френски съ­дебни решения от XVII и XVIII в. Фразата става отново модерна след 1894 г. във връзка с про­цеса срещу Алфред Драйфус за шпионаж, привлякъл интерес в свето­вен мащаб], и много сърби и гърци, включително и представители на властта, отказвали да разговарят с него.

 Членовете на комисията били най-вече политици. Малкото учени сред тях били професори по образование или право, които нямали никакъв или почти ника­къв опит и знания за региона, с изключение на професор Милюков (Professor Milioukov), които познавал Балканите (и също бил член на Думата на Николай II, което съвсем не е белег за безпристрастие). Никой от членовете не говорел турски, затова така и не интервюирали турските бежанци и войници без присъствието на български, гръцки или сръбски официален преводач. Липсата на лингвисти и ис­торици в Комисията е очевидна във всяко едно отношение. Заради тази липса безсмислици като тази се срещат прекалено често: „Много турци били под българ­ско управление от създаването на царството; те почти не се оплаквали от своите нови господари” (с. 157).  

 Независимо от всичко това докладът „Карнеги” (Carnegie Report) е доня­къде по­лезен за проучване на балканските мюсюлмани, защото страданията им били тол­кова силно подчертани и доказани, че дори наблюдатели с предубежде­ния поня­кога трябвало да признаят и запишат несправедливостите, които са им били при­чинявани. Особено ценни са дългите интервюта, взети от европейците и от бал­канските мюсюлмани, присъствали на масовите кланета и на зверствата (и на ко­ито им било позволено, когато присъствали български преводачи, да разка­жат какво са преживели, когато са били в ръцете на гърците, както и обратното също се случвало).

23 F.O. 371-1840, №44575, няма посочен консулски служител, София, 24 септем­ври, 1913 г. „Бележките са направени от двама членове на Балканския фонд за подпомагане (Balkan Relief Fund)”.

24 F.O. 195-2438, № 6650, Лам (Lamb) до Лаутър (Lowther), Солун, 3 декември 1912 г.

25 Пак там.

26 F.O. 195-2453, № 3223, Traduction du télégramme reçu aujourd’hui du Généralissime de l’armée ottomane Izzet Pacha à Tchorlou.

27 На 5 ноември 1912 г. (F. O. 371-1762, Йънг (Young) до Бакс-Айрънсайд (Bax-Ironside), Кавала, 21 декември 1912 г.).

28 „След като българите превзели Драма на 5 ноември, както бе съобщено в при­ложе­нието на телеграмата ми № 156, изпратена на 15-и, съобщено е, че воен­ните власти насърчавали масови грабежи в мюсюлманските части на града.” Мес­тни християни били строени в “нещо като войска” и изпратени да обезоръжат мест­ните мюсюлмани. Резултатът бил зверства, плячкосване и т. н. Повечето от мю­сюлманите, у които било намерено оръжие, били убити. ”Почти всички ранени войници били убити от тълпата християни” (F.O. 195-2438, № 6650, Лам (Lamb) до Лаутър (Lowther), Солун, 3 декември 1912 г).

29 F.O. 371-1762, Йънг (Young) до Бакс-Айрънсайд (Bax-Ironside), Кавала, 21 декем­ври 1912 г.

30 F. O. 195-2438, № 6558, Бадет (Badeth) до Ейрес (Eyres), Дедеагач, 21 ноември 1912 г.

31 Гюстав Сирили (Gustave Cirilli), Journal du Siège d’Andrinopole, Paris, 1913, сс. 106 и 141. Разказът на Сирили бил потвърден от руския журналист Масчов (Maschov), който пишел за Новое время (копирано в Les Atrocités des Bulgares en Thrace, № 4, Constantinople, 1913).

32 Сирили (Cirilli), с. 142

33 Сирили (Cirilli), с. 142. Сирили представя подробен списък с цени на храни, бензин и т. н. Той не споменава пшеница в списъка си, което е странен пропуск, като се има предвид, че по тези земи хлябът е основната храна. Може би просто липсвал. Но споменава мляко на сравнително ниска цена (0,5 франка за литър), което също е странно, защото е логично да се предположи, че кравите били изя­дени.

34 Сирили (Cirilli), сс. 154 и 155.

35 Карнеги (Carnegie), с. 114. Местните имали много по-добра представа кой какво притежавал и къде би могло да бъде скрито, така че отношението между войни­ците и местните крадци било от взаимна полза.

36 Виж Карнеги (Carnegie), сс. 326-330, за руско описание на състоянието на Од­рин, което включва изнасилванията и т. н.

37 Cirilli, s. 155 ve 156. Ayrica bkz. F. O. 371-1763, № 15649, Young’ dan Grey’ e yazi, Filibe 5 Nisan 1913.

38 Карнеги (Carnegie), с. 111.

39 F.O. 371-1762, № 17618, писмо до Амир Али (Ameer Ali) от Британското дружес­тво на Червения полумесец (British Red Crescent Society), от Дж. Д. Търнър (G. D. Turner), който ръководел работата по оказване на помощ в Адрианопол (Одрин), Адрианопол, 4 април 1913 г.

40 Виж сс. 156 и 157.

41 F.O. 371-1762, Йънг (Young) до Бакс-Айрънсайд (Bax-Ironside). Филипопол, 2 яну­ари 1913 г. Също виж F.O. 371-1762, Йънг (Young) до Бакс-Айрънсайд (Bax-Ironside), Кавала, 21 декември, 1912 г.

42 Les Atrocites II, стр. 9.

43 По време Руско-турската война през 1877-1878 г. имало и руски войници, които се опитвали да спрат българските нападения над мюсюлмани. В консулски записи се споменавало за известен брой такива случаи. Не успях да намеря подобни за­писи за българи, които да са се опитали да спрат безчинствата на комитите и ма­совите кланета.

44 F.O. 195-2438, № 6762, Лам (Lamb) до Лаутър (Lowther), Солун, 11 декември 1912 г. (има други копия в F.O. 371-1763 и 424-236). Според британския консул Морган войниците от българската редовна армия рядко били отговорни за тези масови кланета, но и не направили нищо, за да спрат действията, в които комитите и мес­тните хора вземали участие. Говорейки за публикации в пресата, в които се осъж­дали безчинствата, той наблюдавал, че отявленото „възмущение” от масовите кланета се основавало на „опазването на репутацията на България в очите на Ев­ропа” (F.O. 195-2438, № 9076, Морган (Morgan) до Лаутър (Lowther), Кавала, 28 декември 1912 г.). Османските преживявания били напълно еднакви до последната подробност (Les Atrocites I, сс. 8-11).

45 F.O. 195-2438, № 6866, Лам (Lamb) до Лаутър (Lowther), Солун, 13 декември 1912 г.

46 F.O. 195-2438, №. 6762, Лам (Lamb) до Лаутър (Lowther), Солун, 13 декември 1912 г

F.O. 195-2438, № 6866, Лам (Lamb) до Лаутър (Lowther), Солун, 13 декември 1912 г.

47 Загиналите мюсюлмани били приблизително 4 700, но в това число се включват и голям брой бежанци, които умрели в района (Atrocités I, с. 6).

48 F. O. 195-2438, № 6866, Лам (Lamb) до Лаутър (Lowther), Солун, 13 декември 1912 г.

49 Atrocités I, с. 7.

50 Докладът на Юсуф Кенан Бей (Yusuf Kenan Bey), директор на турския kolej в Дедеагач и официалният доклад на френския генерал Бауман (Baumann), главен инспектор на македонската жандармерия, в Les Atrocités II, сс. 8-14.

51 F.O. 371-1762, Йънг (Young) до Бакс-Айрънсайд (Bax-Ironside), Кавала, 21 декем­ври 1912 г.

52 F. O. 371-1842, № 34936, Дърам (Durham) до Невисън (Nevison), Скутари (Scutary) (sic), 21 юли 1913 г.

53 Имало примамлив бизнес с въглища, заради който сърбите усилено изсичали дърветата във вилаета Манастир. Вероятно и черногорците направили същото.

54 F. O. 371-1762, Лам (Lamb) до Грей (Grey), Валона, 21 ноември 1913 г.

55 Доклад за оцелелите албанци, изготвен от служителката в агенцията за подпома­гане г-ца Дърам (Durham):

 „Вчера яздих до Копликлю (Kopliklu) и всичко ми се стори много по-все­обхватно и в много по-лошо състояние, отколкото съм си представяла. Трябваше да отида там по-рано. Но имаше прекалено големи тълпи от други хора.

 В Копликлю е ужасно. Ако хората не бъдат хранени през зимата, не виж­дам как ще оцелеят. Те не са успели да засеят нищо, което да заслужава внимание – ли­шени от всичко, те се завиват с парцали, а всичко около тях е опожарено и разгра­бено... Откакто тези злочести хора са се завърнали в разби­тите си домове, 176 от тях са починали – най-вече от диария, причинена от ядене на трева и подобни...”

 Според г-ца Дърам европейските сили, които завладели Юскюдар, за да подпо­могнат създаването на нова албанска нация, игнорирали същинския проб­лем: Колко покварено изглежда пет сили да изразходват Бог знае какво за тези брони­рани адмирали, войници и т. н., които се мотаят наоколо заради максимал­ните облаги, идващи от население, което гладува пред Скутари. Докато Силите решат какво да правят, горките нещастници ще са мъртви – каквито са и намере­нията на черногорците”. F.O. 371-1842, № 36364, Дърам (Durham) до Невисън (Nevison), Скутари, 28 юли 1913 г.).

56 F.O. 320-2, Лам до Грей, Валона, 25 октомври 1913 г. Описания на някои от гръцките нападения не са включени. Също виж F.O. 320-1, Лам до Грей, Валона, 7 ноември 1913 г. и F.O. 320-2, Лам до Грей, Валона, 3 април 1914 г.

57 F.O. 371-1840, № 49288, Лам (Lamb) до Грей (Grey), Валона, 25 октомври 1913 г., и № 51544, 7 ноември 1913 г. F.O. 320-2, Лам (Lamb) до Грей (Grey), Валона, 6 февруари 1914 г.

58 F.O. 320-2, телеграма от генерал Де Вийр (de Veer) до Международната комисия по контрол (International Commission of Control), Дурацо (Durazzo), 5 май 1914 г., копирано в Лам (Lamb) до Грей (Grey), Дурацо (Durazzo), 6 май 1914 г. Същата телеграма включва местни доклади за антимюсюлмански изстъпления.

59 Например, виж F.O. 371-1846, № 46303, писма за и от Обри Хърбърт (Aubrey Herbert), октомври 1913 г. Италианският делегат от Албанската комисия за конт­рол (Albanian Commission of Control) обявил, че албанските обвинения срещу гърци били верни и изглеждало вероятно, че известен брой мюсюлмани със сигур­ност са били изклани, а някои села – унищожени. Но все пак трябва да се отбе­лежи, че Италия има свои интереси в Албания и че било в интерес на италианците да опишат в лоша светлина гръцкото нашествие.

60 F.O. 320-2, Лам (Lamb) до Грей (Grey), Валона, 20 април 1914 г

61 За разрухата, която била причинена на мюсюлманските села из Бал­каните виж изчисленията на предишните страници.

62 F.O. 371-1763, №. 9120, приложение № 2 в Грийг (Greig) до Лаутър (Lowther), Манастир, 4 февруари 1913 г.

63 F.O. 371-1840, № 43260, Грийг до Марлинг (Marling), Манастир, 9 септември 1913 г. Един месец по-късно Грийг, британският консул в Манастир, докладва: „Има значителни и все по-големи страдания сред мюсюлманите тук. Най-силно се усеща страданието на жените и децата. Отделно от обикновените жители на града много от бежанците от миналата година са все още тук, като не е направен опит да бъдат построени наново техните села. Към тях се присъединили и бежанци, които започнали да прииждат от села, които наскоро били разрушени. Те мизерстват дори повече, отколкото предишната зима и вероятно скоро ще бъдат още по-мно­гобройни. Според мюфтията хората, които имат нужда от спешна помощ, вече наброяват 3000. С наближаването на зимата голям брой мъже, които са успели да прекарат лятото в руините на техните къщи, които дори нямали покрив, със си­гурност ще потърсят убежище там.” (F.O. 371-1762; № 50886, Грийг до Кракан­торп (Crackanthorpe), Манастир, 29 октомври 1913 г.).

64 Консул Грийг достигнал до интересно обяснение за сръбските действия срещу мюсюлмански села: "Вероятно намеренията на сръбското правителство са да при­нуди мюсюлманите да напуснат селата си, да изоставят земите си, така че сръбски емигранти, които в момента са в Америка, да могат да се заселят в тези земи. Пол­ковник Живанович (Jivanovitch), командир на гарнизона на Манастир, наскоро ми каза, че тази политика ще бъде търсена. За постигането ѝ – отделно от касапни­цата, опожаряването на къщи и руини и изнасилванията – особено ефективна се оказала забраната за изсичане на дървета, която била приложена във всички части на околията” (F.O. 371-1762, № 55161, Грийг до Краканторп, Манастир (Monastir), 19 ноември 1913 г.). Докато сръбските намерения да се отърват от мюсюлманите били безспорни, завръщането на голям брой емигранти от Америка, които да взе­мат стопанства във вилаета Манастир, не било вероятно.

65 F.O. 371-1762, № 50886, Грийг до Краканторп, Манастир, 29 октомври 1913 г. Грийг също направил изявление на 19 ноември 1913 г., „Действия, свързани с безразборно унищожаване на собственост, плячкосване и масово клане на мъже, жени и деца, са извършвани от сръбски комити в мюсюлмански села в този район, с пряко официално съгласие” (F.O. 371-1762, № 55161, Грийг до Краканторп, Ма­настир, 19 ноември 1913 г.).

66 F.O. 371-1762, № 55161, Грийг до Краканторп, Манастир, 19 ноември 1913 г. Грийг притежавал подробни списъци по села за масови кланета и разрушения, които включил в тази кореспонденция.

67 „Сега се търсят неплатени турски данъци със стара дата, като в много случаи дължимото е отпреди десет години” (F.O. 371-1762, № 43274, Грийг до Кракан­торп, Манастир, 9 септември 1913 г.)

68 F.O. 371-1762, № 40690, Морган (Morgan) до Онслоу (Onslow), Солун, 26 август 1913 г.

69 F.O. 371-1762, № 40690, Морган до Онслоу, Солун, 26 август 1913 г.

70 Пак там.

71 F.O. 195-2438, № 6866, Лам до Лаутър, Солун, 13 декември 1912 г.

72 F.O. 195-2456, № 2810, Самсон (Samson) до Малет (Mallet), Адрианопол, 30 юни 1914 г. Самсон заявява, „Много от българските села имали подобна съдба по време на повторното завръщане на армията.”

73 F.O. 195-2438, № 6380, Лам (Lamb) до Лаутър (Lowther), Солун, 19 ноември 1912 г. и F.O. 195-2438, № 6229, 23 ноември 1912 г., телеграма от Лам (Lamb), Солун, 27 ноември 1912 г.

74 F.O. 195-2456, № 155, ”Доклад върху ситуацията в Западна Тракия от консул Хърд (Heard)", София, 23 декември 1913 г. Консул Хърд (Heard) очевидно подкре­пял българите, но това доказателство изглежда надеждно.

75 F.O. 371-1762, Лам (Lamb) до Главния държавен секретар на външните работи, Солун, 9 март 1913 г.

76 За пример виж Карнеги (Carnegie), сс. 176 и 177.

77 Докладът „Карнеги” (Carnegie) съдържа много примери. Но заради предубежде­ни­ята в книгата тя силно клони към оправдаване на българите и прех­върляне на вината изцяло върху Сърбия и Гърция.

78 Българската Екзархия, обявена от султана през 1870 г., официално става незави­сима от гръцката православна власт през 1872 г. чрез османски указ. Преди тази дата всички, които по-късно станали членове на българската църква, били до един православни гърци, затова нямало време за появата на различия по повод на докт­рините. Разликите се съдържали в управлението, а не в убежденията.

79 Въпреки някои религиозни съждения, че временно покръстване с цел спасяване на живот било приемливо.

80 F.O. 371-1762, №. 40690, Морган до Онслоу, Солун, 26 август 1913 г. Също виж F.O. 195-2452, № 773, Лам до Лаутър, 5 февруари 1913 г.

81 F.O. 195-2438, № 6865, Лам до Лаутър, Солун, 13 декември 1912 г.

82 F.O. 195-2452, № 773, Лам до Лаутър, 5 февруари 1913 г.

83 „Официален доклад предназначен за помощник-управителя на Кавадар, 2 март 1913 г. [от г-н Драколовиц (Drakolovits)]” ( Карнеги (Carnegie), с. 156.

84 Официално съобщение от 21 август на кореспондента в Атина за вестник Таймс (Times), цитирано в Карнеги (Carnegie), сс. 155 и 156.

85 Например: „Жителите на по-горе споменатите села се оплакват, че от началото на годината, когато изпратили петициите си в (българското) министерство, апели­райки срещу насилственото покръстване, не било обърнато никакво внимание както на оплакванията им, така и на това, че били подложени на всякакъв вид лошо третиране като пребиване, нападения над жени (разкъсване на фереджетата им, насилствено нахлуване в женските бани и т. н.), задължително присъствие в черквата „под заплахата на щика” и като цяло – злоупотреби и заплахи от страна на свещеници и други.

 Степента на лошото третиране на мюсюлмани може би най-добре може да бъде определена от факта, че те са се осмелили да се оплачат на властите и по този на­чин предизвикали отмъщението на техните потисници, което вероятно щеше да се случи, ако правителството продължаваше да игнорира техните жалби.

 „Оплакващите се бурно протестирали срещу насилственото им покръстване в православната вяра и молили техните джамии да бъдат отново отворени. В проти­вен случай, заявили те, няма да могат да останат повече в България и в такъв слу­чай имали намерение да емигрират другаде (петициите са подписани от 301 души от едно село и 169 от друго)” (F.O. 371-1840, № 44219, О’Райли (O'Reilly) до Грей, София, 24 септември 1913 г.).

 Също виж Карнеги (Carnegie), сс. 77, 78, 155-58.

 Има добре документирани доказателства за насилствените покръствания от страна на българите. Има ги много в британските архиви, най вече в F.O. 424-242 (мно­гобройни записи с примери) и F.O. 424-113-5970, F.O. 424-248-7327, F.O. 424-6405-2508, F.O. 424-351-8124, F.O. 424-248-7327. За американски доказателства виж U.S. 867.00/490, Рокхил (Rockhill) до Държавния секретар, Константинопол, 21 февруари 1913 г.

86 Човек би си помислил, че тези покръствания спрели скоро след края на Балканс­ките войни поради политическа необходимост, защото България и Османската империя скоро след това станали съюзници през Първата световна война. Също така, може би защото България осъзнала, че такава политика – за създаване на изцяло „българска” нация - има обратен ефект, защото насажда омраза вместо национална идентичност. Като се има предвид дългогодишната история на бълга­рите, които неведнъж са опитвали да побългарят етническите турци и помаци, което продължи и през 80-те години на ХХ век, втората причина изглежда съмни­телна.

87 Виж разделите за градовете в тази глава.

88 Виж Карнеги (Carnegie), сс. 95-106.

89 Например по-голямата част от доклада „Карнеги” (Carnegie) е посветен на конф­ликти между християни. Възмущение предизвиквали и масовите кланета, извърш­вани от християни над мюсюлмани. Консул Лам от Солун бил особено ядосан, защото това било доказателство за „моралната малоценност на Кръста” (F.O. 195-2438, № 6650, Лам до Лаутър, Солун, 3 декември 1912 г.).

90 Разбира се, имало и някои малки нападения срещу християни по време на пър­вия етап от първата война, но те били много ограничени, както и самият първи етап от войната (например преди поражението на османците).

91 F.O. 195-2456, № 288, О’Райли (O'Reilly) до Грей (Grey), София, 1 януари 1914 г., приложение, „Докладът на Хърд за положението в Западна [sic] Тракия”.

92 Примерно, за дейностите на османските войници и тези, които не били членове на редовната армия близо до Дедеагач, виж F.O. 371-1840, № 46837, Бадети (Badetti) до Ейръс (Eyrъs), 30 септември 1913 г. и № 47618, 8 октомври 1913 г.

93 В българските източници османците са обвинени в умишлено изпращане на кюрдски и арабски войски в Тракия, които да нападат християнското население, като в същите източници се твърди, че кюрдите и арабите са убийци и т. н. Според българите Енвер паша (Enver Pasa) е трябвало специално да подбере кюрди и араби, които да изпълнят плановете за изтребване на християни. Няма нито доку­менти, нито неутрални доказателства, които могат да потвърдят тези твърдения. Въпреки че някои кюрди наистина имали досиета, включващи плячкосване и ма­сови кланета в предишни войни, човек трудно би си представил, че османските араби са от най-лошия тип мародери и убийци. Но все пак авторите на доклада „Карнеги” лесно били убедени. Като доказателство на стр. 127 в него се споменава за един „арабин- католик”, който „споделил с един от своите приятели, че имало изрични заповеди от техните главнокомандващи първо да палят и грабят, а след това да избият всички мъже и накрая и жените”. Името на този негов„приятел” не се споменава.

94 Карнеги, стр. 129. Докладът „Карнеги” съдържа подробни доклади за дейността на османските войници и селяните-мюсюлмани по това време. Но доказателствата се базират почти изцяло на думите на един-двама „свидетели” за всеки случай. Свидетелите били разпитани в България и твърденията им рядко са подкрепени по време на дипломатическата кореспонденция. Пробългарските предубеждения в изданието са отново много показателни. Въпреки това читателите трябва да обър­нат внимание на стр. 123-35 от доклада и сами да преценят.

95 F.O. 195-2456, № 148, Самсон (Samson) до Малет (Mallet), Адрианопол, 31 март 1914 г. Майор Самсон (Samson) на 30 юни 1914 г. британският консул в Одрин заявява, че 30 000 гърци са се изтеглили (F.O. 195-2456, № 2802, Самсон (Samson) до Малет (Mallet), Адрианопол, 30 юни 1914 г.), но това, изглежда, е преувели­чено, тъй като в същото съобщение той твърди, че гръцката емиграция приклю­чила до 28 април. За статистически анализ на гърците във вилаета Одрин, виж Маккарти (McCarthy), „Населението на Османска Европа” (The Population of Ottoman Europe).

96 Самсон смятал че 50 000 от 73 000 души българско население преди войната емигрирало „от вилаета” (F.O. 195-2454, № 5418, Самсон (Samson) до Малет (Mallet), 31 декември 1913 г.). Но в османския вилает Одрин имало двойно повече българи (171 000 през 1911 г.; виж Таблица 7). Под „вилает” Самсон (Samson) може да е имал предвид частта, която останала в османско владение и в такъв случай цифрата е разумна.

97 Виж пълния списък с бежанци в българските градове и окръзи към 15 септември 1913 г. в доклада „Карнеги” (Carnegie), с. 385.

98 Реджиналд Ранкин (Reginald Rankin), Вътрешната история на Балканската война” (The Inner History of the Balkan War), Лондон, 1914 г., с. 303.

99 В F.O. 371-1762, № 50886 представя подробна статистика за разрушените мю­сюл­мански къщи, както и за убийствата, изнасилванията и т. н. във вилаета Ма­настир. Британските наблюдатели също съобщават за 60 000 бежанци от Ма­нас­тир, които отишли в Албания. „Положението на тези хора е напълно отчай­ващо” (F.O. 371-1762, № 53682, генерален консул Лам (Lamb) във Валона, 21 но­ември 1913 г.). Също виж F.O. 371-1762, № 55161.

100 „Карнеги” (Carnegie), сс. 177-185 виж. бел. 129.

101 F.O. 371-1762, Лам до Грей, Валона, 21 ноември 1913 г.

102 F.O. 371-1762, № 52620, телеграма от вицеконсула Сума (Summa) в Скутари, 18 ноември 1913 г. Броят се е увеличил с 500 след 28 октомври. Виж F.O. 371-1762, № 49946, Сума до Грей , Скутари, 28 октомври 1913 г.

103 F.O. 371-1762, Лам до Грей, Валма (Valhma), 21 ноември 1913 г.

104 F.O. 195-2438, № 6466, Лам до Лаутър, 20 ноември 1912 г.

105 За информация за гърците, българите и бежанците в Солун, виж Les Atrocités 1, стр. 12-14, доклада на Назим паша (Nazim Pasa), валия на вилаета Селаник.

106 F.O. 371-1762, Лам до Министъра на външните работи, Солун, 9 март 1913 г.

107 F.O. 195-2438, no. 6650, Лам до Лаутър, Солун, 3 декември 1912 г.

108 За интересно кратко описание на страданията на мюсюлманските бежанци в Истанбул по време на Балканските войни, виж Хофман Филип (Hoffman Philip) [sic], Холера в Близкия Изток (Cholera in the Near East,) Санта Барбара, Кали­форния, 1947 г. Също виж Х. Г. Дуайт, Константинопол – стар и нов, Ню Йорк, 1915 г. (H. G. Dwight), Constantinople Old and New, New York, 1915, , сс. 459-499 и 521-533.

109 F.O. 195-2438, № 6866, Лам до Лаутър, Солун, 13 декември 1912 г.

110 „Невъзможно е цифрата да бъде проверена, но моят информатор видял стотици трупове по пътя” (F.O. 371-1763, no. 6762, Лам до Лаутър, приложение № 1, Со­лун, 11 декември 1912 г.).

111 В град Мелник нямало разрушени къщи.

112 „Карнеги” (Carnegie), сс. 106-108, 204-207, 217-228.

113 F.O. 371-1762, Лам до Министъра на външните работи, Солун, 9 март 1913 г.

114 F.O. 371-1762, Грийг до Грей, Манастир, 30 ноември 1913 г. Имало още 8000, които били „вкарани в списъка, който се съхранява в това вицеконсулство”. Очак­вало се и много други да бъдат включени в списъка – хора от села, които били „напълно унищожени”. „Сръбското правителство не прави нищо за тях” (опазва­нето на списъка е важен момент при преценяването на относителната надеждност на цифрите. Въпреки че много бежанци били пропуснати и много жертви не били правилно вписани, може да се предположи, че минималният брой на бежанците в града по това време бил 8 000.)

115 F.O. 371-1762, № 49946, Сума до Грей, Скутари, 26 октомври 1913 г.

116 F.O. 371-1762, № 52620, телеграма от вицеконсула Сума в Скутари, 18 ноември 1913 г.

117 F.O. 195-2438, № 58335, Сума до Грей, Скутари, 20 декември 1913 г.

118 F.O. 195-2438, приложение в № 156, Лам до Лаутър, Солун, 15 ноември 1912 г., от действащия вицеконсул в Кавала, Вартан Сохаг бей (Vartan Sohag Bey), доклад от 8 ноември 1912 г.

119 F.O. 371-1762, № 40690, Морган до Онслоу, Солун, 26 август 1913 г.

120 F.O. 195-2438, № 6945, Харис (Harris) до Лаутър, Дарданели, 23 дек. 1912 г.

121 F.O. 371-1842, № 35285, Хийткоут-Смит (Heathcote-Smith) до Марлинг, Смирна, 18 юли 1913 г.

122 Карнеги (Carnegie), стр. 151. Османски източник съдържа следните цифри за бежанци, които „ се събрали в Солун, за да се отправят към османските приста­нища”. Това не означава, че всички те достигнали до крайната цел живи. Въпреки това таблицата изглежда относително точна. В текста тя е част от подробни и кос­вени сведения за събития във военно време, подредени по села в македонския регион:

Ноември 1912 г.	8 866	Май	12 813	Ноември	17 213
Декември	15 493	Юни	9 368	Декември	15 502
Януари 1913 г.	12 087	Юли	21 045	Януари 1914 г.	10 192
Февруари	12 088	Август	29 312	Февруари	25 060
Март	7 553	Септември	13 380	Март	12 346
Април	6 725	Октомври	(не се чете, вероятно 14 764)
			Общо		243 807

(Les Atrocités des Grecs en Macédoine, р. 21)

¹²³ Виж Стивън П. Лейдъс (Stephen P. Ladas), Размяната на малцинства: България, Гърция и Турция (The Exchange of Minorities: Bulgaria, Greece, and Turkey), Ню Йорк, 1932 г., сс. 16 и 17 и Франция, Institut National de la Statistique et des Etudes Economiques, Les Transfers Internationaux de Populations, Париж, 1946 г., с. 76 и Анекс III^a.

124 Някои от тези бежанци в Халеб (Алепо, сега в Сирия, б. р.) може би първона­чално не са искали да отидат в разпадащата се Османска империя, въпреки че най-вероятно случаят е бил точно такъв. Към техния брой трябва да се добави неизвес­тен брой мюсюлмани, които дошли в Алепо от Либия след италианското нашест­вие – около 1 500 до май 1914 г. (доклад на американския консул Дж. Б. Джаксън в Алепо, 21 май 1914 г. 1914, Американски архиви 867.55/26).

125 Приемам, че тези статистики са автентични, въпреки че досега са се появявали във вторични източници. Александър Антониадис (Alexandre Antoniades) (Le développement économique de la Thrace, Athènes, 1922, р. 217), Стивън П. Лейдъс (Размяната на малцинства. България, Гърция и Турция (The Exchange of Minorities: Bulgaria, Greece, and Turkey), Ню Йорк, 1932 г., с. 16), и Арнолд Дж. Тойнби (Arnold J. Toynbee) Западният въпрос в Гърция и Турция (The Western Question in Greece and Turkey), Лондон, 1922 г., с. 138) – във всички тези източ­ници цифрите са еднакви, а първоизточникът е един и същ – османското Минис­терство за бежанците (the Ottoman Ministry of Refugees). Освен това Тойнби и Ан­тониадис са представили цифрите по различен начин Тойнби по години, а Анто­ниадис по провинции на заселване), но общият брой съвпада. Цифрите, посочени от Антониадис, също са в подходящия формат за типична правителствена статис­тическа таблица. Затова много вероятно е това да са действителни османски ста­тистики, които, както повечето османски записи от този период, не са били наме­рени в оригиналния им вид.

Броят на бежанците по години според Тойнби (Toynbee):

 1912-1913                                                     177 352

 1914-1915                                                      120 566

 1916-1917                                                      18 912

 1918-1919                                                        22 244

 1919-1920                                                        74 848

 Общо                                                              413 922

Според Антониадис има и приблизително 500 000 бежанци, които не са вклю­чени в общия брой в таблицата, за които Тойнби и Лейдъс, изобщо не споменават. Но все пак Антониадис отбелязва, че тези бежанци били „les personnes aisées et les employés du Gouvernement avec leurs familles.” Заможни лица и държавни служи­тели със своите семейства). Мисля, че може да се предположи, че „personnes aisées” били малко, като по-голямата част от тази цифра били държавни служи­тели и техните семейства. Служителите и семействата им не били включени в османските регистри за местното население в балканските провинции и затова не били считани за бежанци тук. Ако бъдат включени в броя на оцелелите мюсюл­мани, това няма да съответства на процеса на установяване на броя мюсюлманс­ките жертви чрез изваждане на броя на оцелелите от първоначалния брой на жи­тели. Дори и „personnes aisées” и правителствените служители да бяха включени, цифрата 500 000 е абсурдно висока, освен ако Антониадис не е включил и вой­ници, които биха могли да се нарекат „държавни служители”. Тъй като Антониа­дис бил гръцки апологет и длъжностно лице на гръцкото правителство, той имал интерес неговото правителство да бъде представено възможно най-добре. Това до голяма степен може да обясни недостоверния брой бежанци – 500 000. Тойнби и Лейдъс преценили ситуацията по-точно и по-честно.

126 Комисията по бежанците (the Refugee Commission) (Muhacirin Komisyonu) е османска агенция, която пряко отговаряла за подпомагането на бежанците. В ра­йони, в които влиянието на османското правителство било силно, комисията нап­равила подробни преброявания на бежанците по семейства и поотделно, което включва и бежанци, които са се заселили още по времето на Кримската война.

127 Виж Маккарти (McCarthy), „Населението на Османска Европа” (The Population of Ottoman Europe).

128 Населението на друга кааза – Ахтаболу (Ahtabolu Kazasi) – било 65 процента гръцко. Във всички останали имало големи мюсюлмански мнозинства. Трябва да се подчертае, че тези „българи” били членове на Българската православна църква. Езикът на групата не е известен.

[129] Петдесет и седем процента. Дали тези местни хора от вилаета Манастир са македонци, или българи, никога няма да се изясни. Според религията те били бъл­гари, но този район днес е част от Македония. Като допълнение към вече спомена­тите гръцки и български апологети виж статията от Киселиновски (Kiselinovski) „Национална структура на населението на Егейска Македония (1900-1913 г.)” (National Structure of the Population in Aegean Macedonia (1900-1913), Македонски преглед (Macedonian Revue), том. 8, № 2, 1978 г., сс. 145-152, който защитава ма­кедонската позиция.

130 За подробна статистика и анализ на стойностите виж МакКарти (McCarthy), „Населението на Османска Европа” (The Population of Ottoman Europe). За етни­чески деления в Сърбия/Югославия преди и след Балканските войни виж Джордж У. Хофман (George W. Hoffmann), «Еволюцията на етнографската карта на Югос­лавия: историческо-географска интерпретация» (Evolution of the Ethno­graphic Map of Yugoslavia: a Historical Geographic Interpretation) във Франсис У. Картър (Francis W. Carter), ed., Историческа география на Балканите (An Historical Geography of the Balkans), Лондон, 1977 г., книга, в която има липса на османски източници.

131 Виж Маккарти (McCarthy), „Населението на Османска Европа” (The Population of Ottoman Europe).

132 Ако всички бежанци мюсюлмани, отишли в Албания, успели да оцелеят, броят на загиналите в тези изчисления няма да се промени много, защото мъртвите били относително малко. Съмнително е много от тях да са оцелели. (За доказателство виж F.O. 371-1762, № 50886, F.O. 371-1762, № 53682, и F.O. 371-1762, № 55161.) При всички положения броят им ще е повече от компенсиран от албанските мю­сюлмани, които били убити от Сърбия и Черна гора в Албания, като никой от убитите не е включен към броя на тук представените мъртви мюсюлмани.

133 Броят на мюсюлманите от бившите османски каази Ахтаболу (Ahtabolu) и Тър­ново (Tirnova) е изчислен приблизително, тъй като класифицирането на населени­ето по религия и окръг за 1920 г. липсвало. Смята се, че мюсюлманите там предс­тавлявали същия процент от населението, както в провинцията (Бургас) като цяло.

134 Вардарска Бановина (Vardarska Banovina). Границите са горе-долу същите и затова подробна статистика за района няма.

135 Няма как да се разбере какъв е бил резултатът – емиграция или смърт.

136 Турските статистики от гръцко-турската размяна на население са подобни на тези, съхранявани от османците след Балканските войни. В тях бежанците са от­белязани за всяка година, по провинцията, в която са се за­селили. Тъй като запи­саният брой бежанци до голяма степен съответства на броя турски бежанци, офи­циално записан от Смесената комисия по размяната на насе­ление (388, 146) (Mixed Commission of the Population Exchange), изглежда, че почти всички бе­жанци, посочени в Таблица 9, са дошли от Гърция в резултат на тази размяна.

Имигрирали в Турция, 1921 г. - 1926 г., както са вписани.

	Мъже	Жени	Общо
1921 г.	5 488	5 591	11 079
1922 г.	5 189	4 904	10 093
1923 г.	25 553	25 136	50 689
1924 г.	120 322	115 092	235 414
1925 г.	28 353	28 170	56 523
1926 г.	18 481	16 570	35 051
Общо	203 386	195 463	398 849

Източник: Istatistik Ydhgi III.

При тези изчисления се счита, че всички емигранти са дошли от гръцки тери­тории, които били наскоро завладени. Това не е напълно вярно. Мнозина дошли от други гръцки области. Някои от турците, които дошли при предишни завоевания, отишли там през 1912-1913 г. от новозавзети територии, но много от тях били жители на Гърция през 1911 г. Няма как те да бъдат разделени статисти­чески, затова всички са преброени като оцелели местни лица в района, който бил загубен по време на Балканските войни.

137 Например оставащият брой в края на периода, изваден от цифрата, отнасяща се за началото на периода. Деца са се раждали по време на този период, както и много хора са умрели от естествена смърт, а те не са включени към цифровото изражение на загубата на население. Тези числа не са толкова точни, колкото би ни се искало. Цифрите от преброяванията на населенията на балканските христи­янски страни (Таблица 12) са от различни години, като броят на загиналите албан­ски мюсюлмани не е включен, а известен брой мюсюлмани от преброяването на гръцкото население през 1923 г. по-късно отишли в Турция и не били причислени към оцелелите бежанци (компенсирани с бежанците, които дошли от други райони на Гърция, но се считали (вж бележка 136) като бежанци от новозавладени земи.