Джъстин Маккарти, Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922)

Глава четвърта

ИЗТОКЪТ, 1878-1914 г.

Периодът, довел до Първата световна война, се характеризира със засилена поляризация на Изток. Руско-турската война от 1877-1878 г. допълнително допринесла за засилване на de facto обмeна на население – мюсюлмани към Анадола и арменци към Кавказ. Воен­новременната помощ, оказана на османците от кавказките мюсюл­мани и подкрепата, предоставена на руснаците от анадолските ар­менци, довела до надмощие на етническата и религиозната принад­лежност над лоялността към държавата. В Анадола арменската ре­волюционна агитация и кюрдските набези задълбочават омразата и противопоставянето между арменци и мюсюлмани. В Кавказ същата омраза и противопоставяне се изливат в кръвопролитие по време на революцията от 1905 г.

РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА ОТ 1877-1878 ГОДИНА

Руско-турската война от 1877-1878 г. започва с бързо напред­ване на изток. В деня на обявяване на войната - 24 април 1877 г., руските войски пресичат османската граница[1]. Османците съсредото­чават отбранителните си войски близо до Ардахан, но са разбити през месец май. През юни руснаците достигат Карс и започ­ват обсада на този укрепен град. На запад руснаците заобикалят връх Арарат и завземат Баязит към 1 юни 1877 г. Те продължават към до­лината Елешкирт, където са посрещнати радушно от многобройно арменско население. Руснаците обаче са спрени от османските войски под командването на Ахмед Мухтар паша и са принудени временно да отстъпят. Турците навлизат в руска територия близо до Игдир, където на свой ред са спрени от руснаците. До октомври рус­наците настъпват отново и спечелват голямото сражение при Алака­даш. На 18 ноември 1877 г. пада Карс. Османските войски, които претърпяват огромни загуби, се оттеглят към Ерзурум. Ерзурум пада на 31 януари 1878 г. Така до началото на 1878 г. османските войски на изток претърпяват пълен разгром.

Османската стратегия, която в най-голяма степен застрашава руснаците по време на войната, е отклонението към Абхазия по море. На 12 май 1877 г. османски войски дебаркират на север от Су­хумкале. Малките руски гарнизони бягат. Последват още дебаркира­ния, включително на контингенти от черкези и абхазци, които са избягали от Османската империя десет години по-рано и възнамеря­ват да вдигнат срещу руснаците онези свои сънародници, които все още са останали в Кавказ. Начинанието им се увенчава с успех. Аб­хазците от крайбрежните райони се присъединяват към османските войници срещу руснаците. С разпространението на мълвата за слу­чаите на дебаркиране на османците избухват бунтове и сред мю­сюлманите от Чечня и Дагестан. Въпреки някои успехи, свързани с изтеглянето на руските войници от основното бойно поле на изток, османското нашествие и бунтовете в Чечня и Дагестан са неус­пешни. В крайна сметка се оказва, че руските войски в района са твърде силни и че след депортациите от 60-те години на ХІХ в. са останали твърде малко кавказки мюсюлмани, за да се поддържа ак­тивен бунтарският дух. Фактът, че въпреки неблагоприятното за тях съотношение на силите кавказките мюсюлмани са готови отново да въстанат срещу руснаците, е поредната илюстрация за принципа на лоялността на религиозна основа в Кавказ. Арменците от долината Елешкирт и Карс вземат страната на руските нашественици, а мю­сюлманите от Кавказ – на турските. И двете групи проявяват лоял­ност към братята си по религия, а не към държавите, които са техни господари на теория.

ИЗТОЧНИЦИ

Информацията за източния театър на бойните действия в рам­ките на Руско-турската война от 1877-1878 г. е в подчертан контраст с информацията за войната в България поради сравнителната липса на наблюдатели на Изток. Докато в цялата европейска военна зона (в Галац, София, Ниш, Русчук, Филибе, Одрин, Селаник, Юскюп и т. н.) има западни консули, на изток консулите са много малко. Най-близките до военната зона консулски служби са в Трабзон, Ерзурум и Тифлис – доста далеч от повечето бойни полета. Нещо повече, британският консул в Ерзурум – Зохраб, робува на силни предубеж­дения и е лишен от анализаторски умения, каквито се очакват от един дипломат. Когато напуска Ерзурум по време на войната, при­токът на британски консулски доклади от Ерзурум е напълно преус­тановен. Затова най-пълната информация за източния фронт на вой­ната от консулски източници постъпва от сравнително по-безприст­растните британски консули в Тифлис и Трабзон.

В периода 1877-1878 г. османците не са в състояние да водят записи за най-важното тук - миграцията на бежанците. Те обаче се интересуват, напълно естествено, от масовите кланета на мюсюл­мани, извършвани от руснаците и техните съюзници. Дори и в това отношение обаче те често са принудени да разчитат на информация, събрана от европейски репортери и наблюдатели. Има някои доказа­телства за руски акции срещу мюсюлманите на Източния фронт, съ­поставими с тези от Западния фронт през 1877-1878 година. На практика не се съобщава почти нищо за последиците от войната за цивилното население. Това рязко контрастира със сведенията – както от висши служители в консулствата, така и от журналисти – за войната в България.

РУСКИТЕ И АРМЕНСКИТЕ ДЕЙСТВИЯ

ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА

По време на войната, а вероятно и преди нея, руското прави­телство започва да се възползва от религиозната и зараждащата се етническа изолираност на арменците в Анадола[2]. Например въп­реки че християните по това време не са мобилизирани в армията, те имали право да служат като доброволци във войската в началото на 1877 г., преди началото на войната. В Ерзурум 84 християни се за­писват като доброволци в първия ден от наемането на войници. Впоследствие не се явяват повече доброволци, тъй като руският кон­сул уведомил гръцкия и арменския владици, че подобно записване не трябва да се насърчава. Владиците и техните последователи се подчиняват[3]. Вероятно най-ярък пример за руски зверства по време на кав­казката кампания е превземането на Ардахан - град, който се предал мирно[4].

Въпреки мирната капитулация руските войски, съставени предимно от казаци и каракалпаци на руска служба, избиват около 300 души от османския гарнизон и далеч по-голям брой цивилни. В руските телеграми се споменава за 800 трупа на турци по улиците на града и множество още, изхвърлени в клисурите[5]. Рикетс, британс­кият консул в Тифлис, съобщава, че османс­кият гарнизон в Ардахан, който се предал мирно, бил почти изцяло изклан и градът бил под­ложен на плячкосване от 12 000 войници от редовната руска армия[6]. С Ардамиш се случва подобно нещо, като и в двата града има много жертви сред цивилното население[7].

Османските източници също съобщават за масова сеч, като до­бавят, че турските села в околнос­тите на Ардахан също са подло­жени на грабежи и че голяма част от турското население от района на Ардахан бяга към Карс и е (за кратко) в безопасност[8].

Привидно съдбата на Карс не е толкова лоша, колкото тази на Ардахан. Когато градът паднал, руските войници получават разре­шение да плячкосват в рамките на три дни, но действията там, изг­лежда, са свързани основно с кражби[9]. Честа гледка са изнасилвани­ята и издевателствата над пленници[10].

Отношението към османските войници, които се предават, било варварско, както съобщава британският консул Рикетс: „Състо­янието на турските пленници, изпращани от щаба, е окаяно, от 700, които напуснаха Карс, 400 останаха по пътищата или мъртви, или болни от треска.”[11] По-нататък Рикетс съобщава, че нехуманното отношение на руснаците към османските пленници е очаквано по­ради същото отношение към турските пленници в предишната война[12]. По отношение на действията спрямо турските войници репор­терът Чарлз Уилямс отбелязва, че руснаците „са подпомагани в избиването на ранените от арменските си приятели.”[13]

Руските действия след завладяването на територията принуж­дават мюсюлманите да се вдигнат на неуспешен бунт. Арменските акции срещу мюсюлманите се разрастват с всеки изминал ден и рус­наците не правят нищо, за да защитят мюсюлманите – картина, твърде подобна на случващото се в България, за да бъде съвпадение или погрешно сведение. Естествено мюсюлманският бунт, който е предприет от отчаяние и без реална надежда за успех, се проваля.

Когато руснаците превземат Ерзурум, арменците в града се възползват от християнското управление, за да малтретират мюсюл­маните. Руснаците осъзнават това и поне според собствените твър­дения полагат усилия да накажат провинилите се арменци. Дали назначеният от руснаците началник на полицията в Ерзурум е зас­лужаващ доверие служител, или не, не е известно, но фактът, че е арменец, вероятно води до определени опасения сред мюсюлма­ните[14]. Британският консул в Трабзон съобщава, че 6 000 турски се­мейства са избягали от Ерзурум до края на лятото на 1878 г. и че ако руснаците останат, повечето от останалите мюсюлмани също ще избягат[15]. Посланик Лаярд отбелязва, че „тъй като няма съмнение, че по време на руската окупация на Ерзурум арменците се ползват от защита, която им позволява да безпокоят, малтретират и обиждат мюсюлманското население, не е неестествено след заминаването на арменските защитници мюсюлманите да потърсят реванш.”[16] Следова­телно налице е основателна причина да се очаква, че мю­сюлманите от Ерзурум ще отвърнат със същото след връщането в града на османците след мирния договор. Всъщност османците ус­пяват да поддържат ред и християните са защитавани от османските войници[17], но местните мюсюлмани определено са наясно какво мо­гат да очакват при руско или арменско владичество.

МИГРАЦИЯ

Десетки хиляди мюсюлмани преминават в Османската импе­рия от Русия непосредствено преди и по време на Руско-турската война от 1877-1878 г.; много от тези, които прекосяват сухопътната граница, са кюрди[18]. По време на и непосредствено след войната много случаи на миграция на арменци от османски към руски тери­тории са предизвикани от страх от кюрдски племена, а не от османс­кото правителство или от местните турци.

По време на войната много арменци влизат в съюз с руснаците. Сега, при напускането на руснаците, много арменци считат, че също трябва да заминат[19]. Спо­ред сведенията между две и три хиляди ар­менски семейства напус­кат само долината Елешкирт и последват руските войски на руска територия след войната[20]. Други напускат различни райони на из­ток[21]. Вероятно 25 000 арменци са прекосили границата[22]. Общият брой на мюсюлманските мигранти през вой­ната надхвърля 60 хиляди.[23] Още много мюсюлмани дошли в Източната османска империя след войната от Южен Кавказ, предимно от Карско-Ардаханския район, отстъпен на руснаците, но сред тях има и бежанци от Осман­ска Европа. (Водени са подробни записи за мигрантите, но само част от тях са открити в архивите.)[24]

До 1881 г. османското правителство преброило 27 712 бежанци само във вилаета Сивас.[25] Бежанците пристигат във всички части на Изтока, в една империя, съсипана от войната и още по-неспособна да предостави помощ на имигрантите, отколкото през 60-те години на ХІХ в.[26] Общият брой на бежанците мюсюлмани от Кавказ по време на войната и непосредствено след нея вероятно надхвърля 70 000 души.

Освен разселените турци голям брой от бежанците от наскоро завладените от руснаците територии са кюрди, а някои – кавказки планинци, преселени в Османската империя след изгонването от руснаците и принудени сега да се местят отново. След установява­нето им още по на юг те влизат в конфликт с арменците, живеещи в провинциите Ван и Ерзурум. Това поражда многобройни протести от страна на арменците.[27] За разлика от селищата в районите на За­паден Анадол населението от „нови” черкези, установило се в Из­точен Анадол, е сравнително малко. Черкезите обаче са важни като група, защото броят им на изток се увеличава още от 60-те го­дини на ХІХ век, докато не стават значително малцинство и тъй като носят у себе си значителна омраза към кавказките християни, които възпри­емат като хората, откраднали старите им домове. Христия­ните от Източен Анадол били предимно арменци.

Лази

Лазите са мюсюлмански народ, чийто език е диалект на гру­зинския и който живее в югоизточния крайбрежен регион на Черно море, в днешна Грузия (в района на Батуми) и Турция. Тях­ната ро­дина е част от Османската империя до началото на завладя­ването им от руснаците. Въпреки че са сравнително малка група, лазките вой­ници водили геройски битки при нашествията на русна­ците в техния регион през 1828, 1853 и 1877 г. Имиграцията на ла­зите в Османс­ката империя, подобно на предишната черкезка имиг­рация, предс­тавлява преместване на почти целия им народ.

Лазите в границите на Руската империя воюват като нередовна част от войс­ките срещу руснаците във войната и се страхуват за по­ложението си, ако попаднат под руско господство. Лазите имат ос­нование да се страхуват от лошо отношение от страна на руснаците, които опус­тошили част от земите им по време на войната от 1877-1878 г.[28] След като Берлинският договор отрежда на руснаците райо­ните Батуми, Карс и Ардахан, лазите започват да се изселват от тра­диционните си домове към крайбрежието, откъдето след това пъту­ват с кораби до Османската империя. Тъй като не могат да намерят купувачи за земята си, те разрушават домовете си, отсичат плодните си дръвчета и поемат на път към Батуми и корабите[29].

По свой избор те се заселват в района на Черно море заради приликата му с техния роден край и поради географската близост с руски Лазистан, където се надяват да се завърнат.[30] Османското прави­телство обаче, в сил­ния си стремеж да разпредели тежестта, причинена от новите имиг­ранти, настанява много лазки мигранти в Северозападен Анадол, във вилаета Хюдавендигар (Бурса) и в сан­джака Измит.[31]

Руснаците не само направили невъзможно оставането на ла­зите по родните им места, но и им причинили страдания в процеса на из­селването. През 1880 г. британският консул на Тифлис инфор­мира за следната ситуация в Батуми:

Почти цялото мюсюлманско население, за което се твърди, че се състои от 10 000 семейства с 60 000 души, е решено да емигрира в Турция, като повечето от тях вече щяха да са напус­нали руската те­ритория, ако не бяха досадните формалности, на които са подложени от страна на руските (арменските) държавни чиновници, които ги изнудват за пари и земи, като подлагат на съмнение документите им за собственост, отказват да им издадат паспорти и прилагат други процедури и тормоз, които ги забавят. Всъщност свидетелствата на моите информатори, които знаят добре всички говорими в страната езици, описват ситуацията като арена на безгранична несправедли­вост, грабеж и плячкос­ване.[32]

Руските и арменските държавни чиновници в района успяват да се обогатят за сметка на лазите, на които просто отказват правото да продават недвижимата си собственост без административно раз­решение. А разрешение се издава, само ако купувачите са същите държавни служители.[33] Подобно на другите мигранти преди тях ла­зите установяват, че османците не са добре подготвени да се справят с голям брой бе­жанци от Кавказ. Повечето от бежанците получават земя, но почти нищо друго. Още несъвзела се от загубите в руската война,  османс­ката държава не е разполагала с кой знае какво за раз­даване. Лазките бежанци в Западен Анадол в повечето случаи са добре уст­роени и ако успеели да намерят зърно за посев, се вписват сравни­телно добре в региона – доста по-добре от черкезите.[34] Тези на изток не получават почти никаква подкрепа в опустошения от войната ра­йон.[35]

Заселването на лазите в османски Анадол невинаги е радушно посрещано както от мюсюлманите, така и от християните, живеещи в областите, в които се планира тяхното установяване. Тази реакция се дължи отчасти на предубеждения – лазите имат репутацията на разрушителна сила - нещо силно преувеличено в сравнение с дейст­вителната им размирност. Всъщност реалните оплаквания от обири или неправомерно поведение от страна на лазите са доста редки.[36] Въпреки това битува разбирането, че район, в който бъдат приети лазки имигранти, непременно ще стане по-опасен. По-правдива при­чина за тяхното отхвърляне е заселническата политика на османс­кото правителство. Селяните са принуждавани да даряват зърно на наскоро пристигналите лази и да им помагат за построяването на къщи и разчистването на земята. Това означава, че навсякъде, където се заселват лази, селяните неизбежно обедняват и са принуждавани да работят в полза на пришълци; най-вероятно, и двете неща никак не са им били приятни.[37] Трудно е обаче да се предположи какво друго би могла да направи османската държава, освен на практика да разсели лазите във вече съществуващите села. Финансовите средс­тва, предназначени за подпомагане заселването на лазите, са ос­къдни. На 5 септември 1878 г. консулът Билиоти от Трабзон изп­раща следната телеграма: „Пристигнаха 2 000 лазки емигранти; очакват се още 1000. Не им се раздават провизии поради липса на пари в дър­жавната хазна”.[38] Като се има предвид международното политическо и икономическо положение на Османската империя през 1878 г., „липса на пари в държавната хазна” е подходящо опи­сание. До 1882 г. в Османската империя се заселват приблизително 40 000 лази.[39]

ИЗТОЧЕН АНАДОЛ, 1878-1914 г.

Когато условията позволяват на османското правителство от­ново да предостави войски за поддържане на реда, то изглежда прави всичко по силите си, за да възстанови, доколкото е възможно, едно относително вътрешно спокойствие след войната. С известна доза цинизъм бихме могли да отбележим, че османците се опитват да впечатлят европейските сили със способността си да поддържат реда в собствената си страна, но всъщност изглежда те просто се опитват да възстановят положението от преди войната. Отделени са войскови поделения, които да защитават християнските общности, търговците и пътищата, които са толкова важни за османската дър­жава и за нейната данъчна база, колкото и за хората от източните вилаети[40]. Османското правителство се надява също да убеди евро­пейските сили в намерението си да проведе „реформи” на Изток, както предвижда Берлинският договор. Основният проблем на ос­манците обаче – липсата на финансови ресурси, продължавал да съ­ществува и да осуетява усилията за реформа. След войната противо­поставянето между мюсюлманите и арменците в източните райони се задълбочава още повече. Това се дължи както на събитията по време на самата война, така и в следвоенния период – осъзнаването както от страна на мюсюлманите, така и от страна на арменците на руската мощ и намерения, както и действията на арменските рево­люционни организации.[41]

По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. и в следва­щите години арменците от Югоизточен Анадол страдат от действи­ята на кюрдските племена подобно на заселилите се кюрди и турци и дори на османските войници и държавните чиновници. Арменците са пострадали от кюрдския бунт и естествената им реакция е да се съмняват в авторитета на османското правителство и да мразят обикновените мюсюлмани. За много от тях е лесно да предположат, че властите кроят злонамерени планове. През 1891 г. султан Абдул Хамид II създава Хамидийската кавалерия, с което определено доп­ринася за засилване на страховете им. Хамидийците са кюрдски полкове, на които държавата предоставя оръжия и униформи, но практически не контролира и които не се поддават на военна дис­циплина. Въпреки че идеята на Абдул Хамид е да създаде войскова част, подобна на руските казаци, арменците най-вероятно възприе­мат хамидийците като опит да се назначи лисица за пазач на коко­шарника. (От друга страна, султанът вероятно вижда у хамидийците единствения начин да упражнява някакъв контрол над кюрдите и да разполага с тях като сила, готова да се сражава срещу арменците по време на бунтове.) Съответно много арменци се съмняват в способ­ностите на държавата да опази мира; други арменци направо считат, че правителството е враждебно настроено срещу тях. За някои собс­твеното им въоръжаване е от съществено значение за тяхната само­защита; други гледат на въоръжаването си като необходимост за ре­волюционния национализъм, в който вярват.

Мощта на Руската империя, демонстрирана чрез пълния разг­ром на османците в Руско-турската война от 1877-1878 г., е допъл­нителен стимул за арменския сепаратизъм. И най-ревностният ар­менски революционер не би повярвал, че арменците могат сами да се изправят срещу потисниците си. Но вече не се налага да са сами. Очаквало се Русия в крайна сметка да победи турците и да завземе Изтока. След установяването на християнско управление на Изток – донякъде наивно – те очаквали, че проблемът за независимостта на Армения ще намери по-лесно разрешение.[42]

Към 1879 г. вече очевидно започва формирането на национа­листични настроения в Армения, особено сред по-младите, както и сред арменското духовенство.[43] По сцените се играят по сцените пиеси с националистическо съдържание. Арменските епископи де­монстрират подкрепата си за национална автономия и себеизява и дори независимост. Много от тези нагласи се проявяват учудващо открито.[44]

Самият арменски патриарх на Константинопол открито подк­репял отделянето на „Армения” от Османската империя. Той напи­сал писмо в този смисъл до Бисмарк и други ръководители и споде­лил с британския посланик Леярд своя план. Леярд му споме­нал че в „Армения” „много голяма част от населението се състои от мюсюл­мани”, но патриарх Нарсес го уверил, че мюсюлманите ще се радват да бъдат управлявани от арменци.[45]

Традиционната османска система, която позволява на хората от източните провинции да се грижат сами за себе си, създава въз­мож­ност сред арменците да се зародят антиосмански настроения, а в крайна сметка и действия, в състояние на относителна сигурност. Същата липса на османски контрол, която застрашавала арменските селяни, позволявала на арменците да развиват и антиосманска рево­люционна дейност.

Арменските революционни партии са класическа за ХІХ век реакция на националистичните вълнения. Тяхното развитие е извън обхвата на настоящото изследване – това е тема, разгледана адек­ватно другаде.[46] Трите основни арменски партии („Арменакари”, „Хунчак” и „Дашнак”) приличат на успешните революционни орга­низации в Гърция и България по своите националистични цели и готовност да прибягват до масово насилие или убийство на набеля­зани личности, когато е необходимо. Уникалното при тях било, че тяхната народност представлява малцинство в района, който плани­рали да заемат. Степента на подкрепа, която тези групи получават от източните арменци, не може да бъде определена; като се имат пред­вид жестоките традиции, едва ли много арменци биха могли да им се противопоставят открито или успешно.[47]

Революционните партии са били склонни в определен момент да жертват живота както на арменци, така и на мюсюлмани, за да постигнат целите си. В общи линии планът им бил да имитират ус­пешното българско въстание от 1876 г. - да подтикнат местните ар­менци да нападнат мюсюлманите (или самите те да свършат тази работа), което да провокира масова сеч на арменци, за да се предиз­вика европейска намеса в полза на създаването на арменска държава.

Един от революционерите казал на д-р Хамлин, основа­теля на „Робърт Колеж”, че хенчакските банди ще „следят за възможности да убиват турци и кюрди, да подпалват техните села, а след това да бягат в планините. Сетне разярените мю­сюлмани ще се надигнат, ще нападнат беззащитните арменци и ще ги изколят с такава брутал­ност, че Русия ще се намеси в името на хуманността и християнската цивилизация”. Когато ужасеният мисионер осъдил плана като пък­лен и прекалено жесток, надминаващ всичко, на което някога се е натъквал, той получил следния отговор: „Няма съмнение, че на Вас Ви изг­лежда така; но ние, арменците, сме решени да се освободим. Европа обърна внимание на ужасите в България и освободи бълга­рите. Тя ще се вслуша и в нашия зов, когато той се извиси чрез писъ­ците и кръвта на милиони жени и деца... Ние сме от­чаяни. И ще го сторим.”[48]

На изток основният ефект от дейността на арменските револю­ционни партии бил въвеждането на организационния принцип сред арменците. Русия и другите световни сили, независимо от доброна­мереността си към арменския бунт, не биха могли просто да разда­дат оръжия на всяко арменско село. Оръжия и подкрепа обаче биха могли да се предоставят например на партията „Дашнак”, която би осигурила организираното им използване както срещу османците, така и срещу местните мюсюлмани.[49] Чрез революционерите заражда­щите се чувства на омраза към мюсюлманите и мюсюлманс­кото владичество биха могли да бъдат насочени към революционна борба.

Въпреки че арменските революционери са прави в преценката си за европейското благоразположение към християните от Османс­ката империя, те надценяват готовността на Европа да окаже прак­тическа помощ за революцията им. През 80-те години на ХІХ век избухват арменски бунтове в малък мащаб, които довеждат до смъртта на много мюсюлмани и още повече арменци. Европейците така и не се намесват със сила, но революционните действия убеж­дават мюсюлманите, че всичките им страхове са основателни. По­ложението е правилно анализирано от посланик Лаярд - може би един от най-проницателните европейски наблюдатели. Той смята, че арменските революционери се самозаблуждават. Големият пече­ливш в крайна сметка ще бъде Русия; арменците ще бъдат погълнати от Руската империя[50].

АРМЕНСКИТЕ ВЪСТАНИЯ

В течение на двете десетилетия след 1890 г. в целия Изток често избухвали въстания срещу османското управление, както и междуособни битки между арменци и мюсюлмани. Арменските ре­волюционери действали активно в областта Самсун през 90-те го­дини на ХІХ век, като формирали партизански отряди и водили битки срещу кюрдските племена. В кръвопролитията участват ар­менци, кюрди и османски войници, като всички те били и убийци, и жертви[51]. През 1894 г. големи арменски бунтовнически групи напа­дат османски бирници и други висши чиновници в района на Сам­сун. Докато бягали от османската армия, която била изпратена да ги накаже, бунтовниците избиват жителите на мюсюлманските села по пътя си. В отговор на тези действия османската редовна армия и ха­мидийските войскови единици подлагат на масово изтребление ар­менците в селата от бунтовния район. Броят на загиналите по време на въстаническите действия се оспорва ожесточено, но фактът, че има масово клане и ответна масова сеч, е достатъчен, за да се зат­върди омразата между арменци и мюсюлмани в района и да се изло­жат на опасност и двете общности.[52]

През 1895 г. въстание, предвождано от партията „Хунчак” в Зейтун, се разпространило из целия регион около Зейтун и Мараш. Арменският водач на въстанието твърди, че са убити 125 арменци и 20 000 мюсюлмани,[53] което определено е преувеличено (много ар­менци и някои европейци твърдят, че броят на намерилите смъртта си арменци е много по-голям), но османците определено срещат трудности при потушаването на въстанието.[54] Съвременниците очак­ват, че е възможно османците да загубят битката с бунтовниците, но в крайна сметка арменците са победени и обсадени от османската армия в град Зейтун. На този етап европейските представители при­нуждават османците да вдигнат обсадата, да обявят амнистия за бун­товниците и да позволят на петимата водачи на въстанието да емиг­рират.[55] Същата година, само по време на въстанието във Ван, заги­ват 400 мюсюлмани и 1700 арменци.[56] Сред инцидентите през 1895 г. се включват от единични убийства на арменци и мюсюлмани до опити за покушение над управителя на Ерзурум и през 1905 г. над султана. Като цяло изглежда, че арменското население е дало най-много жертви.

Събитията от Адана през 1909 г. са симптоматични за влоша­ването на положението. Те показват, че в цялата Източна Османска империя всяка „страна” очаква най-лошото от другата, което води до решимостта и на двете общности да атакуват първи. През 1908 г. Комитетът за единство и прогрес повежда бунт срещу Абдул Хамид II, детронира го и обявява нова конституционна ера. Настъпва време на публично деклариране на братство между турските и арменските политици, както и на развитие на революционните процеси сред ар­менците. Съгласно разпоредбите на новата конституция всички ос­мански граждани получават законно право да притежават оръжия. Арменците като група се възползват от новия закон, за да закупят големи количества оръжие. Спокойни до този момент райони като Киликия се въоръжават до степента, обичайна за вилаетите Ван и Ерзурум. Арменските атаки срещу мюсюлманите в района на Адана започват на 14 април 1909 г. под въздействието на революционера в расо, владиката Мусеч[57] от Мерсин, който проповядва за арменската нация в Киликия. Когато чуват силно преувеличените разкази за си­лата и действията на бунтовниците, османските управници в Адана изпадат в паника. Те призовават мюсюлманското население на Адана да се защити срещу арменците, много малка част от които всъщност вземат участие в бунта. Както може да се очаква, мюсюл­маните реагират, като нападат арменците. В крайна сметка жертвите са между 17 000 и 20 000, като 10% от тях са мюсюлмани, а остана­лите - арменци. Както арменците, така и турците очакват европей­ците да се намесят в Адана на страната на арменците. След като нито Англия, нито Франция, нито Русия се притичат на помощ на арменските бунтовници, в действията срещу християните се включ­ват изключително голям брой мюсюлмани.[58] Събитията през пери­ода от 1890 до 1909 г. изиграват важна роля за подготовката на пси­холо­гическия климат през 1915 г. Мюсюлманите са убедени, че ар­мен­ците готвят революция и че ако вземат връх, мюсюлманите ще бъдат избити, както в Зейтун. Арменците имат също толкова основа­телна причина да се боят от изтребление в случай, че предприемат опит за революция, който се окаже неуспешен (дори ако те самите не участ­ват в бунта, както много арменци в Адана). И двете страни са убе­дени, че цената на поражението е само смърт. В последвалите войни тези очаквания се потвърдили; по време на войните и двете страни понасят поражения и дават големи жертви.

ПРОДЪЛЖАВАЩАТА АРМЕНСКА ЕМИГРАЦИЯ

Въпреки че през 90-те години на ХІХ век османското прави­телство предприема мерки за намаляване на арменската емиграция към Русия, държавата все още губи значителен брой хора, чието място се заема от мюсюлмани, които продължават да прииждат от Русия към Османската империя. Руснаците насърчават миграцията. Мигриращите арменци получават земя, която преди това е собстве­ност на мюсюлмани, напуснали страната или починали.[59]

Макар че някои християни емигрират поради „национални” или религиозни нагласи, по-голямата част от тази емиграция е по икономически причини. Значително по-малка е вероятността да емигрират арменци и гърци от сравнително проспериращи райони, както и от региони, в които османската държавна власт е силна и следователно сигурността – по-голяма.[60] Има дори известна слаба емиграция на мюсюлмани от Източния черноморски район, особено след като там започват да се появяват нови имигранти.[61]

Европейските консули, които съобщават за емиграцията на християни, рядко споменават „националистични” причини. Причи­ните, които те изтъкват, са предимно икономически - бягство от прекомерно данъчно облагане, от кражби от страна на кюрдите или от системата на владениe на земеделските земи, при която често зе­мята е в ръцете на едри земевладелци, които експлоатират селя­ните.[62] Арменците не се оплакват от религиозни или етнически прес­ледвания, а от несправедливата икономическа система и липсата на сигурност.[63] Тези проблеми те споделяли със съседите си - мюсюл­мани. Арменците обаче за разлика от мюсюлманите имали възмож­ност да избягат. В случая нямало значение дали животът им реално се подобрявал, след като се преместели на руска територия; като цяло вероятно животът на християните в руска Армения бил по-до­бър от този, който водели в Източен Анадол. Животът на христия­ните, които мигрират към други части на Османската империя, осо­бено Османска Европа и Западен Анадол, също се подобрява значи­телно. Въпросът се състои не в това да се избяга в Русия, а да се из­бяга от Източен Анадол.[64]

Поради политически и икономически причини руското прави­телство насърчава и предпочита имиграцията на сравнително за­можни християни[65] пред тази на бедни арменци или селяни, които не дават вид, че са способни да се занимават с доходоносно земеде­лие.[66] От икономическа гледна точка няма съмнение, че замяната на мюсюлмани номади с уседнали арменци означава подобряване на основаната на селското стопанство икономика на руски Кавказ. Съ­ответно икономиката и данъчната база на османските територии най-вероятно претърпяват загуби в резултат на арменската емигра­ция. Поради тази причина, османската държава силно желае да за­държи арменците в границите на Османската империя. От полити­ческа гледна точка заселването на арменци в кавказките гранични райони осигурява на руснаците приятелски настроено население и буфер срещу евентуално османско нашествие. Руснаците винаги можели да разчитат на арменците да се противопоставят на осман­ците, точно както османците можели да разчитат на хора като лазите да се противопоставят на руснаците.

Като стимул за емиграция руснаците обещават, обикновено чрез слухове, а не чрез официални съобщения, че имигрантите в Южен Кавказ ще могат да се ползват от различни облаги: „Според християните тук [район Юние[67]] семействата, които са емигрирали тази година [1879-1880 г.] в Русия, не само са получили земи и по 15 рубли всяко, но им е било обещано и освобождаване от военна служба и от данъци за период от 7 до 14, дори 20 години, ако не им потръгне в земеделието”.[68] Такива условия са повече изключение; най-вероятно рядко са спазвани на практика, но въпреки това пос­лужили като мощен стимул за емиграция, с цел избягване на осман­ските данъци.

Османското правителство осъзнава причините за голяма част от емиграцията на християните и прави всичко по силите си, за да я предотврати. Когато османското правителство е уведомено за предс­тояща миграция на арменци от Орду, то изпраща смесена християн­ско-мюсюлманска комисия там, за да разследва оплакванията на ар­менците от региона.[69] Почти половината от семействата от Орду Ка­заси, които планират да емигрират, се връщат обратно от морския бряг, откъдето се канят да се качат на кораб за Русия чрез обещания за безплатно предоставяне на земя от османското правителство.[70] Понякога, когато се чувстват достатъчно силни, за да устоят на на­тиска на руснаците да позволят безпрепятствена емиграция, осман­ците ограничават издаването на паспорти на арменци, които искат да напуснат империята.[71]

Вероятно част от арменците емигрират поради големия глад през 1879 г., който засяга сериозно големи части от вилаетите Ерзу­рум, Ван и Диарбекир.[72] Някои арменци се изселват по чисто иконо­мически причини. Например арменски работници от Ерзурум тръг­ват за Русия през 1879 г., защото руснаците спрели износа на дървен материал, необходим за работата им. Те заминават, за да продължат да упражняват професиите си в Кавказ.[73]

КАВКАЗ, 1905 г.

Омразата между арменци и турци (наричани от руснаците „та­тари” или „тартари” ) в Южен Кавказ достига връхната си точка по времето на Руската революция от 1905 г., когато ефективният конт­рол на Русия върху реда в Задкавказкия регион е осуетен за известно време. В Кавказ руснаците възприели режим, до голяма степен съ­щия като този на османците в Източен Анадол, но с по-голям ефект. Били използвани руски войски за разделяне на враждуващото и во­юващо мюсюлманско и арменско население.

Когато нападали друга общност, атакуващите обикновено трябвало да очакват реак­ция от страна на руските войници. Русна­ците най-често се отнасят с по-голяма благосклонност към арменс­ките християни, отколкото към мюсюлманите, но техните пристрас­тия имат граници. Намере­нието на Русия е да управлява Кавказ и Източен Анадол сама. Въпреки че малка част от действията на рус­наците би могла да се обясни със съчувствие към братята християни, подкрепата за армен­ските християни е по същество средство за раз­ширяване на импери­ята и за контрол. На арменците, както и на мю­сюлманите не тряб­вало да се позволява да влизат в битки и да из­вършват масови пог­роми. Избиването пречи на гражданския ред и на икономиката и по­тенциално застрашава руския режим. Нещо повече, руснаците пред­приемат мерки за ограничаване на арменската неза­висимост чрез ограничаване дейността на арменската църква и из­земване на цър­ковни земи - източник на силата и богатството на ду­ховенството през 1903 г.

През 1905 г., след поражението във войната с Япония, руската държава се сблъсква с множество стачки и открити бунтове в Кав­каз, както и в други райони на Русия. Затваряни са производства; селяните нападат земевладелците и заграбват земи. На практика руснаците не предприемат нищо, за да отговорят на заплахата в Кав­каз. До голяма степен те разчитат на дълбоко вкоренената омраза между християни и мюсюлмани, която препятства съвместните действия на враговете на царския режим. И наистина, скоро след началото на революцията революционният център в Кавказ – нефте­ното пристанище Баку - е потопен в етническа война между ар­менци и турци.[74] През февруари 1905 г. британският консул Стивънс съобщава за „сериозни расови вълнения” в Баку. Той информира за 900 ар­менци и 700 мюсюлмани, убити към 25 февруари 1905 го­дина.[75] Сра­женията между мюсюлмани и арменци продължават с „редовни битки между арменците и татарите, които прегрупират силите си в различни части на града”,[76] които също са описани като резултат от „расова омраза”.[77]

В Баку сериозните сблъсъци между арменци и турци са възоб­новени на 2 септември 1905 г. и до следващия ден вече обхващат района на нефтените полета на Баку. За отбелязване е, че по време на тази втора вълна от сражения руската система „разделяй и вла­дей” не дава резултат. Макар че е възможно боевете да са започнали поради антипатия между арменци и мюсюлмани,[78] те скоро прераст­ват в общ бунт, в който най-изявеният елемент са руските работ­ници. Британският вицеконсул А. Е. Макдонъл, който е на място в Баку, съобщава, че повечето мюсюлмани не вземат голямо участие в размириците, „като цяло като народ, те са по-скоро пасивни наблю­датели”. Той отбелязва, че ако мюсюлманите се бяха включили пъл­ноценно в битките, нито един арменец не би оцелял.[79] Консул Сти­вънс отбелязва, че по приблизителна оценка са „убити 275 татари, 150 руснаци, 95 арменци и около 100 войници”,[80] но тези цифри веро­ятно са много малка част от реалния брой на загиналите. Когато руските войници за пореден път са изпратени да възстановят реда, те го сторили по кървав начин. Както би могло да се очаква, мюсюл­манските села пострадали най-тежко от техните атаки.[81]

Междуособните битки не се ограничават само до градовете. Арменците и турците се избиват взаимно и в южната част на про­винция Ереван. Стотици са убити през май в Нахичеван. През юни 1905 г. арменците и мюсюлманите вече се избиват едни други ма­сово:

Кланетата на арменци и татари в Нахичеван, Ереван и всички села в техните околности през последните няколко дни придобиха обезпокоителни размери. Със съжаление съобщавам, че страните, които са се отдали на кланетата, са толкова решени да си причинят взаимно възможно най-тежките вреди, че в някои местности цели села са опожарени и изравнени със земята.[82]

Единичните убийства продължават през целия октомври.[83]

Не се знае много за междуособните битки в селата поради обърканото и опасно положение в Кавказ, което не позволява на наблюдателите да изпращат точни съобщения. Знае се, че в райони, в които турци и арменци живеят заедно векове наред, нестабилният мир помежду им е напълно разрушен през 1905 година. Следното свидетелство е доста типично за действията по онова време:

След един час в селото се разпространи слух, според който из­теглящите се татари срещнали арменка с дете в покрайнините на се­лото и убили детето, а жената отвели със себе си. Нашите хора [т. е., арменците] много се разстроиха от тази новина и ис­каха да нападнат нашите татарски съседи за отмъщение. Казаш­ките войници не биха позволили подобно разчистване на сметки през деня; но с настъпва­нето на нощта се случи следното: шес­тима казаци влизат в една ар­менска къща и поискали храна; полу­чили хляб и чай;

Разговаряли, след което повикали главните мъже на селото ни и казали: „През деня сме на служба и не можем да ви позволим да нападате татарите; сега вече не сме на служба; нами­раме се в тази къща и няма да знаем какво правите”. Нашите мъже се въоръжили, събрали се и тръгнали към татарската част на се­лото. Светлините на къщите били изгасени и вратите били залос­тени, защото татарите подозирали какво ще им се случи и много се страхували. Мъжете ни блъскали по вратите, но не получили отговор; след това те разбили вратите и започнали сеч, която про­дължила, докато и последният та­тарин не бил убит. През цялата ужасна нощ аз треперех от ужас вкъщи [разказвачът е бил малко момче], защото не можех да запуша ушите си и да не чувам про­низващите писъци на беззащитните жер­тви и силните викове на нашите мъже. До сутринта работата беше свършена.[84]

Въпреки че за да докажем това твърдение, ще са ни нужни до­казателства от руските архиви, изглежда вероятно руснаците съз­на­телно да са използвали междуособните вражди в Кавказ, за да запа­зят териториите си, докато Руската империя била обхваната от сума­тохата на революцията. Както отбелязва Хю Сетън-Уотсън, първите месеци на революцията в задкавказките провинции „бяха белязани от битки между арменци и татари, които в основната си част са ди­рижирани от руските власти – нещо като задкавказка вер­сия на ев­рейските погроми в Украйна”.[85] В южните кавказки провин­ции ис­тинските поддръжници на короната в Русия са мал­цина. Много ет­нически руснаци са работници в нефтените полета на Баку или в други отрасли и подкрепят революцията. Всъщност един­ствената сила, на която царят може да разчита в Кавказ, е собстве­ната му войска и по-специално казаците, които са сравнително малко през 1905 г., когато услугите са били необходими за водене на войната и впоследствие за потушаване на революцията. Следова­телно като поощрява (или най-малкото не предприема никакви мерки) враждите между арменците и мюсюлманите, царят бил сигу­рен, че те ще вою­ват едни срещу други и няма да се обединят срещу държавата. Ко­гато революцията приключва, руската власт е отново наложена със сила и през следващите тринадесет години не се забе­лязват открити междуособни враждебни действия.

ПРЕДСТОЯЩОТО НАСИЛИЕ

За населяващите османския Изток и Кавказ събитията между 1877 и 1914 г. вероятно са изключително пагубни. Мюсюлманите загубват много от земите си, които попадат в ръцете на руснаците, докато арменските революционери си присвояват онова, което ос­тава. Арменците стават свидетели на неуспеха на руснаците да зав­ладеят и задържат голяма част от земите в Анадола, за които твър­дят, че са арменски. Стават свидетели и на провала на арменската революция – в случая с аданското въстание – провал, който довел до ужасна реакция.

През 1895 г. в Анадола и през 1905 г. в Кавказ се разразява междуособна война. Преди този период мюсюлманите и арменците подкрепят или Руската, или Османската империя. Сега мюсюлма­ните и арменците започват да се избиват взаимно в селата и градо­вете. Тази война се води не от армии, а от народи. Тя назрява от почти столетие и избухва благодарение на руското нашествие, ар­менския национализъм и османската слабост. През 1910 г. поляриза­цията, която скоро ще доведе до взаимно изтребване, вероятно е не­избежна. Пролята е кръв, а отмъщението е очаквано и желано. Неза­висимо от индивидуалните си намерения мюсюлманите знаят, че са застрашени от арменците, а и арменците са наясно, че са застрашени от мюсюлманите. В началото на Първата световна война всяка от страните естествено очаква най-лошото от другата и действа според тези свои очаквания.

---

[1] Материалите за това кратко описание на войната са взети от Кавказките бойни полета (Caucasian Battlefields), сс. 105-217.

2 F.O. 65-978, № 115, Рикетс до Дерби (Ricketts to Derby), Тифлис, 29 август 1877 г.

3 Според изказването на руския консул Обермюлер (F.O. 195-1140, Зораб до Елиът [Zohrab to Elliot], Ерзурум, 8 януари 1877 г). Консулът Зораб считал, че записва­нето е добра идея, защото то „може да бъде от голяма полза за християните чрез привикването им към ползване на оръжие и създаване на навик у мюсюлманите да виждат християни в униформата на войници”.

4 Виж например доклада за подкуп във F.O. 65-978, № 92, Рикетс до Дерби (Rick­etts to Derby), Тифлис, 10 юни 1877 г.

5 F.O. 65-978, №. 113, Рикетс до Дерби,Тифлис, 22 август 1877 г. Виж също F.O. 65-978, № 92, Рикетс до Дерби, Тифлис, 10 юни 1877 г.

6 Руското правителство се опитва да прехвърли вината за ардаханското клане на каракалпакците, които руските войски били „безсилни да спрат” – удобна мишена, като се има предвид, че каракалпакците са мюсюлмани. По-късно е доказано, че явни членове на групата, опустошила и избивала ардаханските мюсюлмани, били казаци и редовни войски. При всички положения каракалпакците били под коман­дването на руски командири през цялата война (F.O. 65-978, № 92, Рикетс до Дерби, Тифлис, 10 юни 1877 г). Каракалпакците са сравнително малка племенна група, която живее в провинция Карс и в руски Азербайджан. Виж Каракалпак (Karaкalpakh) в E.I.², том IX, стр. 627 (У Бартхолд-Р-Уиксман).

7 F.O. 65-978, № 125, Рикетс до Дерби, Тифлис, 15 октомври 1877 г. Консулът Ри­кетс в Тифлис бил изключително точен коментатор на ситуацията в Кавказ. Това е щастливо стечение на обстоятелствата, тъй като британският консул в отоманс­ката империя, консулът Зораб в Ерзурум, бил възможно най-предубеденият и лош наблюдател. Например в същия период, по който се случило ардаханското клане, Зораб докладвал че всички се радват на руснаците: „С напредъка на руската армия селяните, както мохамедани, така и християни, излизат да я посрещнат с удоволс­твие” (F.O. 195-1140, Телеграма от Зораб до британското посолство в Константи­нопол, Ерзурум, 6 май 1877 г.).

Руските войски също така преднамерено обстрелват ардаханската болница, ко­гато превзели града, както свидетелстват европейските лекари по това време (F.O. 19511187, писмо от Квиятковски, консулът на Австроунгария в Трабзон до вице­консул Билиоти, Требизонд [Трабзон], 13октомври 1877 г.).

⁸ L. Bernhard, Les Atrocités russes en Bulgarie et en Arménie pendant la guerre de 1877, Berlin, 1878, 61-64. Британският консул за Кавказ – Рикетс, споменава дока­зателства, предоставени от руски войници за пронизване с щик от страна на рус­ките войници на мюсюлмански жени и деца (F.O. 65-977, Рикетс до Дерби, Тиф­лис, 29 май 1877 г.).

9 F.O. 195-1187, № 21, Билиоти до Лаярд, Требизонд, 22 януари 1878. Билиоти получил информацията си от „д-р Розентал, австрийски хирург на турска служба”, който бил в града, когато той е превзет. Той описва пълно ограбване на всички обитатели на града, включително арменски християни.

10 F.O. 65-1016, № 8, Рикетс до Дерби, Тифлис, 5 февруари 1878 г.. Рикетс също споменава как руснаците нарочно стреляли с артилерия по болницата в Карс.

11 F.O. 65-1016, № 1, Рикетс до Дерби, Тифлис, 1 януари 1878 г.

12 F.O. 65-978, № 137, Рикетс до Дерби, Тифлис, 26 ноември 1879 г. Рикетс се опа­сява, че много турски пленници няма да оцелеят.

13 Чарлз Уилямс, Арменската кампания (The Armenian Campaign), Лондон, 1878 г., с. 280.

14 Майор Камсараган (Major Kamsaragan) [sic] (F.O. 195-1237, № 42, Тротър до Лаярд (Trotter to Layard), Ерзурум, 7 юни 1879 г.).

15 F.O. 78-2845, № 101, Билиоти до Солсбъри (Biliotti to Salisbury), Требизонд (Trebi­zond), 14 август 1878 г.

16 Турция No. 53 (1878 г.), № 213, Лаярд до Солсбъри (Layard to Salisbury), Тера­пия, 16 септември 1878 г., в Билал Н. Шимшир, Британски документи, отнасящи се до османски арменци II (British Documents on Ottoman Armenians ІІ), Анкара, 1982 г., № 92.

17 F.O. 195-1237, № 2, Тротър до Солсбъри (Trotter to Salisbury), Ерзерум [Ерзу­рум], 13 ноември 1878 г. Тротър считал, че същото не може да бъде казано за се­лата, в които били разквартировани войници, защото лошите офицери понякога позволявали на хората си да излязат извън контрол. Виж също анализа на консул Билиоти, който достигнал до същите заключения като Тротър (F.O. 78-2845, № 117, Билиоти до Солсбъри (Biliotti to Salisbury), Требизонд, 6 септември 1878г.).

18 Виж многобройните препратки в F.O. 195-1237, кореспонденция от Клейтън до Тротър.

19 Консулът Рикетс в Тифлис дал описание на причините за арменските миграции. (Виж F.O. 65-978, № 121, Рикетс до Дерби (Ricketts to Derby), Тифкус, 2 октомври 1877 г.).

20 F.O. 195-1237, № 2, Тротър до Солсбъри (Trotter to Salisbury), Ерезорум, 13 ноем­ври 1878 г.

21 F.O. 65-978, Рикетс до Дерби, Тифлис, 28 ноември 1877 г. Виж още F.O. 65-978, № 139, Рикетс до Дерби, Тифлис, 29 ноември 1877 г.

22 Предположение, изказано от Х. Пасдермаджиян в Histoire de l’Arménie, 3e édition, Paris, 1971, p. 311, което вероятно е просто догадка. Виж също F.O. 424-63, № 77, Рикетс до Дерби (Rickets to Derby), Тифлис, 28 ноември 1877 гг, Британски документи I (British Documents), № 49.

23 Консулът Билиоти направил внимателно проучване на корабите, превозващи мюсюлмански имигранти, които акостирали в Трабизонд през 1877 г., преди още да приключат както войната, така и миграцията. Той преценил, че около 30 000 души „са акостирали или са минали през Требизонд. Към този списък трябва да бъде прибавен този на емигрантите, които преминали директно от кавказкия бряг до други турски пристанища. ...около 15 000, като по този начин се получават общо 45 000 емигранти” (F.O. 195-1141, № 72, Билиоти до Лаярд, Требизонд, 3 септември 1877 г.). Консулският агент Доулрс в Самсун уведомил Билиоти, че приблизително 8 000 души, акостирали в Самсун, 7000 в Юние, Фатса и Терме (F.O. 195-1141, № 74, Билиоти до Лаярд (Biliotti to Layard,), Требизонд, 7 септем­ври 1877 г.). Гореспоменатата цифра не включва преминалите по суша или тези преминали по море след септември 1877 г., така че сумата от 60 000 общо е може би дори подценяване.

24 F.O. 195-1237, Тротър до Лаярд (Trotter to Layard), Ерзурум, 7 октомври 1879. Имайки предвид произхода на тези цифри, те вероятно са верни.

25 Официално завръщане на бежанци от Карс във вилает Сивас (1881 г.): 27, 712 (F.O. 78-3281, У. С. Ричардс до Уилсън (W.S. Richards to Wilson), Сивас, 23 юни 1881 г.). Виж също F.O. 78-3280, Ричардс до Уилсън, Сивас, 29 май 1881 г., за личното минимално предположение на Ричардс, направено, преди да бъдат опо­вестени официалните числа.

26 За трудности по настаняването на бежанци, липсата на османски финансови средства и т. н. виж F.O. 78-3280, Ричардс до Уилсън, Сивас, 29 май 1881 г.

27 F.O. 195-1237, Клейтън до Тротър (Clayton to Trotter), Муш, 31 юли 1879 г.; F.O. 195-1141, Билиоти до Лаярд (Biliotti to Layard), Требизонд, 8 август 1877 г.

28 F.O. 78-2582, № 964, Лаярд до Дерби (Layard to Derby), Терапия, 20 август 1877 г. Посланик Лаярд продължава с описанията на изтезанията на мюсюлмани. Кон­сулът Рикетс докладва, че мюсюлманите от Кавказ, които въстанали през Руско-турската война от 1877-1878 г., били избити от руснаците с голяма ожесточеност. Цели общности били заточени в Сибир и голям брой жени и деца били убити ос­вен бунтовниците (F.O. 65-978, № 121, Рикетс до Дерби, Тифлис, 2 окт.1877 г.).

29 F.O. 78-3137, Билиоти до държавния секретар на външните работи (Biliotti to Secretary of State for Foreign Affairs), Требизонд, 15 юни 1880 г.

30 Зовът на родината трябва да е бил силен за тях. Има свидетелства за малка част реално завърнали се въпреки продължаващото руско управление. Защо руснаците им позволили да се завърнат, не е известно. Виж F.O. 78-3137, Билиоти до дър­жавния секретар на външните работи, Требизонд, 15 юни 1880 г. Виж също F.O. 78-2845, № 118, Билиоти до Солсбъри (Biliotti to Salisbury), Требизонд, 7 септем­ври 1878 г.

31 F.O. 78-3281, Марлоу до Дюферен (Marlow to Dufferin), Терапия, 28 юни 1881 г.

32 F.O. 65-1092, № 23, Лял до Гранвил (Lyall to Granville), Тифлис, 14 юли 1880 г.

33 F.O. 65-1092, № 23, Лял до Гранвил, Тифлис, 14 юли 1880 г.

34 F.O. 78-3281, Марлоу до Дюферен, Терапия, 28 юни 1881 г.

35 Виж F.O. 195-1187, № 130, Билиоти до Лаярд, Требизонд, 5 септември 1877 г.

36 Консулът Билиоти считал, че „населението на Лазистан би било ценна придо­бивка за Турция; то превъзхожда по качества черкезите и абхазците” (F.O. 78-2845, № 118, Билиоти до Солсбъри (Biliotti to Salisbury), Требизонд, 7 септември 1878 г.).

37 Описанието на консула Билиоти на лазката ситуация е чудесно обобщение за всички трудности, свързани с тяхната имиграция (F.O. 78-3137, Билиоти до Ми­нистъра на външните работи на Нейно величество (Biliotti to Her Majesty's Principal Secretary of State for Foreign Affairs), Требизонд, 20 април 1880 г.).

38 F.O. 78-2845, Билиоти до Солсбъри, Требизонд, 5 септември 1878 г.

39 Османски държавни статистики, цитирани в F.O. 78-380, Билиоти до Дюферен (Biliotti to Dufferin), Требизонд, 5 януари 1882 г.

 Пол Хензе много правилно ми обърна внимание, че много лази са останали и ве­роятно били идентифицирани като „аджари” в съветските преброявания на насе­лението.

40 В градовете и селата били разквартировани войски, отчасти с цел да защитават християнското население веднага след заселването от войната. Виж F.O. 195—1237, № 2, Тротър до Солсбъри, Ерзерум, 13 ноември 1878 (също записано в F.O. 78-2846).

41 Вероятно най-добрият анализ на региона през този период е този на Марк Сайкс. Сайкс не бил известен с предпочитанието си към учтивите фрази, когато невъз­държаните биха му свършили работа, но неговите анализи на психологията на революцията и кланетата, изглежда, са много близко до истината. Подозирам, че той рядко е цитиран при обсъждането на арменско-турския въпрос, защото напи­саното от него кара и двете страни да изглеждат лошо – арменците заради създа­ването на собствените си неприятности и турците за това, че повярвали на твърде­нията на арменските революционери и че предприели съответните дейст­вия. Виж Дар-ул-Ислам: Очерк за пътуване през десет от азиатските провинции на Турция (Dar ul-Islam: a Record of a Journey through Ten of the Asiatic Provinces of Turkeу), Лондон, 1904 г., сс. 72-78, 115-17, 126-27, и 130-31.

 Има много интересни неща в Altan Deliorman, Turklere Karsi Ermeni Komitecileri, Истанбул, 1973 г., включително цитати от видни арменски и турски обществени фигури. Делиорман обаче не включва никакви цитати или бележки под линия и съответно използваемостта на книгата е значително намалена.

42 Много от арменците вярват, че въпреки преследванията срещу арменската цър­ква в миналото Русия ще им позволи самоуправление. Виж например F.O. 424-122, № 32/1, Клейтън до Тротър, Ван, 13 декември 1880 г., в Британски документи II (British DocumentsІІ) , № 56.

За ранната руска подкрепа на арменските революционери виж F.O. 424-106, № 246/1, „Меморандум от подполковник Уилсън относно Анадола и необходимите реформи” в Британски документи II („Memorandum by Lieutenant-Colonel Wilson on Anatolia and Neces­sary Reforms”, in British Documents II), № 15; F.O. 424-107, № 212, Клейтън до Тротър, Ван, 9 ноември 1880 г., в Британски Документи II (Brit­ish Documents IІ), № 41; F.O. 424-122, № 53/1, Клейтън до Тротър, Ван 15 февру­ари 1881, в Британски Документи II (British Documents IІ), № 62. Консул Ейрис, пишейки през 1883 г., вярвал, че руснаците не водели арменското революционно движение, а поддържали революционни изблици (F.O. 424- 140, № 27, Ейрес до Уиндъм /Eyres to Windham/, Ерзерум, 6 април 1883 г., в Британски Документи II (British Documents IІ), № 202).

43 За открито изявените симпатии, виж F.O. 4241107, № 213, Евърет до Тротър (Everett to Trotter), Ерзерум, 24 ноември 1880 г. Виж също F.O. 424-122, № 1/1, Меморандум от лейтенант Кърмсайд (Chermside), Смирна, 22 декември 1880г. в Британски документи II (British Documents II), № 47, и F.O. 424-141, № 16/1, Ей­ръс до Еверет (Eyres to Everett), Ван, 16 март 1884 г., в Британски документи II (British Documents II), № 227.

44 F.O. 195-1237, № 3, Тротър до Солсбъри (Trotter to Salisbury), Диарбекир, 17 юни 1879. Също F.O. 195-1237, Клейтън до Тротър (Clayton to Trotter), Ван, 19 август 1879.

45 F.O. 424-68, № 639, Лаярд до Дерби (Layard to Derby), Константинопол, 18 март 1878, в Британски документи I (British Documents), № 64.

46 Луис Налбандиян е направил отличен анализ на целите и действията на арменс­ките революционери – Арменско революционно движение: Развитието на армен­ските политически партии през ХІХ в. (The Armenian Revolutionary Movement: The Development of Armenian Political Parties through the Nineteenth Centurу), Бъркли и Лос Анджелис, 1963 г. Виж също отличните описания в Салахи Рамсдам Сониел, Османските арменци (Salahi Ramsdam Sonyel, The Ottoman Armenians), Лондон, 1987 г., сс. 109-154, и Есат Ураш (Esat Uras), Tarihte Ermeniler ve Ermeni Meselesi, Анкара, 1950 г., сс. 423-460.

47 Един американец в Сивас – д-р Джует, споменава, че арменците били поставени между „две правителства”, едното било османското, другото полуправителството на арменските революционери. И двете според него потискали арменците (F.O. 78-4683, Джует до Никълсън (Jewett to Nicolson), Сивас, 10 септември 1893 г. Британ­ците идентифицирали Джует като „американски консул”, но изглежда слабо веро­ятно да е било така. Виж също F.O. 78-4683, № 547, разшифровано от мистър Хър­бърт, Константинопол, 28 октомври 1895 г.

48 Уилям Ландер, цитиран в Камуран Гирин, Арменското досие (Kamuran Giiriin, The Armenian Filе), Лондон, 1985г., стр. 128. Виж също Сониел (Sonyel), сс. 156 и 157.

49 Историческото място на руските агенти в ранното развитие на арменското рево­лю­ционно движение не е добре известно. Активното участие на Русия в дви­жени­ето е теория, възприета от съвременниците. Виж F.O. 424-132, № 101, Еверет до Тротър, Мамакатун, 5 юни 1882 г. в Британски Документи II (British Documents IІ), № 189 и приложението на F.O. 424-132, № 36, Дюферен до Гранвил (Dufferin to Granville), Константинопол, 11 февруари 1882 г., в Британски документи II (British Documents IІ), № 167.

50 Турция No 7 (1880 г.), № 3, стр. 2-8, Лаярд до държавния секретар по външните работи на Нейно величество (Layard to Her Majesty's Secretary of State for Foreign Affairs), Константинопол, 27 април 1880 г., в Британски документи I (British Doc­uments І), № 354.

51 При вълнения във вилает Ван през 1892 г. арменци били убивани от кюрди, кюрди – от арменци и турци (войници и държавни чиновници) – от кюрди (F:О. 78-4683, № 17, Фицморис до Грейвс (Fitzmaurice to Graves), Ван, 20 януари 1892 г.). Този период от турско-арменските отношения е отразен у Сониел (Sonyel), стр. 155-199.

52 Гурун (Gurun), стр. 139-142. Сониел (Sonyel), сс. 155-159.

53 Гурун, сс. 150-154.

54 „Зейтуните са обградили турските войски между Мараш и Зейтун” (F.O. 78-4683, № 565, дешифрирано от Хърбърт в Терапия (Herbert, Therapia), 31 октомври 1895г., цитат от консула на нейно величество в Алепо; Хърбърт отбелязва, че тур­ците може да бъдат победени).

55 Османският командващ генерал оценил приблизително броя на бунтовниците в Зейтун - Марашка област, на около 8000 души (F.O. 78-4683, № 610, дешифрирано от Хърбърт, Терапия, 5 ноември 1895 г., цитат от консула на Н. В. в Алепо). Виж също Сониел (Sonyel), сс. 158-172 и многобройните писма от османския посла­ник с прикачени телеграми от Истанбул, в които се разказва за арменското под­тикване към размириците във вилает Адана през 1895 г., доказателства, предоста­вени от консула на Н. В. в Алепо.

 Въпреки че революционната инерция на въстанието изглежда неизменна, съвре­менните арменски източници обвиняват какво ли не за размириците в Зейтун през 90-те години на ХІХ век – включително има твърдения за османски заговор за инжектиране на отрова в арменски деца по време на ваксинирането им (F.O. 78-4683, F.O. обобщение на бележките от мистър Кембъл от дата 8 януари 1891 г.).

56 Гурун (Gurun), сс. 154-156. Виж също Сониел, сс. 172-173.

 За подробна картина от въстанието във Ван през 1895-1896 г. виж генерал Ма­йев­ски, генерален консул на Русия във Ван, а след това в Русия, Les Massacres d'Arménie (намерено в Британската библиотека - 9134.2). Това копие, датирано от 1916 г., е описано като „старателна транскрипция” на неговия доклад, озаглавен Statistique des Provinces de Van et de Bitlis, който е публикуван в ограничен тираж от Военната печатница в Петербург. Използваното копие е на руски и френски, а откъсът за въстанието във Ван е на сс. 33-49. Освен това копие виждал само ос­манотурския превод на пълния оригинал, Van ve Bitlis Istatistigi, Mehmet Sadik, превод, Истанбул, 1330 г.

 Майевски предлага много интересни прозрения относно арменските революцио­нери, които критикува, но приписва по-голямата част от подкрепата за тях на бри­танците!

57 Наричано също Мушег и Мушеч.

58 Гурун, стр 166-170 и Сониел, сс. 281 и 282. Виж също Националните архиви на Съединените щати, отдел държавни архиви (United States National Archives, De­partment of State Records) (наричано оттук нататък С.А.Ш.) 867.4016/13, Рокхил до държавния секретар (Rockhill to Secretary of State), Константинопол, 26 февруари 1913 г. La Situation des Arméniens en Turquie, exposée par des documents, 1908-1912, том III, докладът на „починалия Бабигян ефенди, депутат от Адрианопол (Babiguian Effendi, deputy from Adrianople), описващ клането в Адана. Това е пам­флет, публикуван по сцени от арменския патриархат. На стр. 19 авторът по­сочва значителни разлики в докладите за броя на избитите. Арменците и някои чуждест­ранни журналисти според Бабигян (Бабикян) съобщават цифрата 25 000 до 30 000 убити, докато правителството споменава за около 6 000. Той цитира османските данни за убити 1487 мюсюлмани и 4196 немюсюлмани, общо 5683 души, но казва, че голям брой не били регистрирани. (Цифрата 5683 е взета според докладите от анализ на държавните регистри на населението.) За проблемите на арменците виж множество други публикации от същата серия С.А.Щ. 867/4016/13, 17, 20, 21 (със същото заглавие като основната серия по-горе). Интересно е, че османското пра­вителство, изглежда, не се е опитало да спре отпечатването и разп­ространението на тези арменски пропагандни документи.

 За представяне на арменската историография за този период виж източниците в библиографията на Саркисян (Sarkissian), Хованисян (Hovannisian) (Пътят към независимостта (Road to Independence), сс. 24-39), Тернън (Ternon) и Пасдерма­джиян (Pasdermadjian). Съществуват и голям брой проарменски книги, написани от хора на Запад и отпечатани по онова време. За представителна извадка от тях, виж източниците, цитирани у Ричард Г. Хованисиян, Армения по пътя на незави­симостта (Richard G. Hovannisian, Armenia on the Road to Independence), 1918 г., Бъркли и Лос Анджелис, 1967 г., сс. 265-171.

59 F.O. 78-4483, Грейвс до Никълсън (Graves to Nicolson), Ерзерум, 5 октомври 1893 г. Консулът Стивънс докладва, че арменски семейства се изселват от Елешк­ритския регион към Карс и се очаква скоро да бъдат последвани от цели села (F.O. 78-4683, № 22, Стивънс до Розбъри (Stevens to Rosebery), Батуми, 23 авг. 1893 г.).

60 F.O. 78-3137, Билиоти до главния държавен секретар на външните работи (Bi­liotti to Principal Secretary of State for Foreign Affairs), Триполи, 1 октомври 1880 г.

⁶¹ F.O. 78-3137, Билиоти до главния държавен секретар на външните работи, Фатса (Fatsa), 1 август 1880 г. Консулът Билиоти говорил с гръцки емигранти от Гю­мюшхане, които заминавали за Русия поради затварянето на османските мини и нуждата им да работят (F.O. 78-2992, № 39, Билиоти до главния министър на вън­шните работи на Нейно величество, Требизонд, 24 април 1879 г.).

62 F.O. 78-3137, № 14, Билиоти до главния министър на вътрешните и външни ра­боти на Нейно величество, Требизонд, 29 май 1880 г.

63 Това личи от факта, че някои арменци, които били избягали в Русия, се върнали през 1877-1878 г. в Османската империя с руски паспорти (F.O. 78-2992, Билиоти до Солсбъри (Biliotti to Salisbury), Требизонд, 24 февруари 1879 г.).

64 Много арменски селяни говорели за емигриране, но не го направили и вероятно нямали такова намерение. Мотивите им за разпространение на слухове за неиз­бежното им заминаване варирали от нуждата да си осигурят по-добро отношение от страна на местните бейове до желанието да принудят отоманската държава да не заселва лази в селата им (те казвали, че в такъв случай ще емигрират). Виж F.O. 78-3137, Билиоти до главния министър на външните работи, Требизонд, 14 май 1880 г.

65 За руската употреба на дезинформация и психологически натиск, за подпома­гане на арменската емиграция виж F.O. 424-74, № 436, Плънкет до Солсбъри (Plunkett to Salisbury), Санкт Петербург, 19 септември 1878 г. в Британски доку­менти 1 (British Documents 1), № 213, и F.O. 424-72, № 211, Лаярд до Солсбъри (Layard to Salisbury), Терапия, 14 юли 1878г. в Британски документи 1, №. 182.

66 След като отбелязва готовността на Русия да приеме и улесни имиграцията на повечето християни от османския Изток, консулът Билиоти добавя: „Но руската държава изглежда не желае да допусне преселването на мизерстващи християни от Турция към Русия и е изпратила заповеди в този смисъл към [османските] ва­лии (F.O. 78-3137, Билиоти до главния държавен секретар на външните работи, Фатса, 1 август 1880 г.).

67 Всъщност Fatsa, Uniah, Therme и Tsharchembe.

68 F.O. 78-3137, Билиоти до главния държавен секретар на външните работи, Uniah, 15 август 1880 г.

 Друг пример от консула Билиоти: „Каймакаминът на Орду му казал [„Главният губернатор” на вилает Трабзон] неотдавна, че след като жителите на три гръцки села в неговия окръг изразили намерение да напуснат страната, той запитал някои от местните за мотивите за това им намерение и те не скрили от него, че го правят, подбудени от руския консулски агент в Керасонд, който им обещал пари, земи и други привилегии в Русия” (F.O. 78-3137, № 6, Билиоти до главния държавен сек­ретар на външните работи, Требизонд, 30 април 1880 г.).

69 F.O. 78-3137, Билиоти до главния държавен секретар на външните работи, Треби­зонд, 30 април 1880 г. Османската политика за ограничаване на емиграцията и същевременно разследване на причините за арменските оплаквания била прило­жена и в други райони. Виж Турция No. 1 (1890-1891г.), № 37/6, Лойд до Уайт (Lloyd to White), Ерзерум, 1 май 1890 г., в Британски документи II (British Docu­ments IІ), № 350.

70 Билиоти пресметнал християнските емигранти в своя район. Виж F.O. 78-3137, Билиоти до главния секретар на външните работи, Фатса, 1 август 1880 г.

71 F.O. 424-145, № 66/1, Вратислав до Уайт (Wratislaw to White), Ерзерум, 24 май 1888 г., в Британски документи II (British Documents II), №. 286.

72 F.O. 78-3132, № 7, Тротър до Солсбъри (Trotter to Salisbury), Диарбекир, 3 март 1879 г.

73 F.O. 195-2992, Билиоти до главния държавен секретар на външните работи на Нейно величество, Требизонд, 9 май 1879 г.

74 Фируз Каземзадех, Битката за Транскавказия (Firuz Kazemzadeh, The Struggle for Transcaucasia, 1917-1921), Ню Йорк, 1951 г. Препратките тук са към допечатката от 1981 г., сс. 16-19. Каземзадех твърди, че руснаците „играли позорна роля в ар­мено-азербайджанските бунтове. Те имали властта да предотвратят кръвопроли­тието, но вместо това се въздържали от намеса във враждата между двата народа” (стр. 19). За междуособната война, виж Тадеуш Швиетоховски, Руски Азер­байджан (Tadeusz Swietochowski, Russian Azerbaijan), 1905-1920, сс. 41-43. Луи­джи Вилари (Luigi Villari) (Огън и меч в Кавказ, Лондон и Ню Йорк 1906 г., стр. 144-99) разглежда същата тема с интересни коментари (напр. сс. 145 и 196), но неговите разкази често противоречат на всички останали и мне­нията му са толкова едностранчиви, че е невъзможно да го приемем като надежден източник.

75 F.O. 65-1714, № 7, Стивънс до Ландсдаун (Stevens to Landsdowne), Батуми, 25 февруари 1905 г.

76 F.O. 65-1714, № 9, Стивънс до Ландсдаун, Батуми, 1 март 1905 г.

77 F.O. 65-1714, № 15, Стивънс до Ландсдаун, Батуми, 10 март 1905 г.

78 „Вълненията изглежда са възникнали заради убийството на един мохамеданин от арменски войници и атаката срещу уважаван мохамеданин, извършена пред всички на улицата от арменци” (F.O. 65-1699, № 142, Харди до Ландсдаун (Hardy to Landsdowne), Санкт Петербург, 26 февруари 1905 г.).

79 F.O. 65-1714, „Доклад за ситуацията в Баку от 15 до 31 октомври (стар стил) 1905 г.” от А. Е. Роналд Макдонъл, действащ вицеконсул, изпратен в Стивънс до Ландсдаун, Батуми, 22 ноември 1905 г.

80 F.O. 65-1714, № 43, Стивънс до Ландсдаун, Батуми, 12 септември 1905 г. Консул П. Стивънс не харесвал така наречените от него татари. Въпреки че се опитва да докладва събитията точно, постоянно изказва пристрастия към арменската кауза. Например: „С висшия си интелект и скромност [на наричаната от него „арменска раса”] тя е успяла да създаде конкуренция на татарите, която те никога не биха могли да се надяват да преодолеят с какъвто и да било успех (виж по-горе).

81 F.O. 65-1714, Стивънс до Ландсдаун, Батуми, 20 юни 1905 г.

82 F.O. 65-1714, № 33, Стивънс до Ландсдаун, Батуми, 20 юни 1905.

83 Стивънс до Ландсдаун, Батуми, 9 октомври 1905 г.

84 Леонард Рамсден Хартил.

85 Руската империя.