Борба без оръжие! Турско националноосвободително движение в България (1985-1986). Документи, С., 436 с.

(Продължение)

3. Ахмед Доган за миналото си на секретен сътрудник, дисидент и за дейността на Турското националноосвободително движение

Сериозните наблюдатели и анализатори, професионалните историци гледат с недоверие на словоохотливите и непочиващи на стабилна изворова база твърдения на Догановите противници. Повечето разгадават истинските им подбуди и още от 1990 г. предупреждават: “Който подценява Доган, ще сгреши”. Първа казва това проф. Елка Константинова. Последни - шефът на звеното за анализи на ДПС и психологът проф. Людмил Георгиев, който предупреждава: “Който се е изправил срещу него, винаги е губел.” Според точното определение на журналистката Татяна Ончева самият Доган посреща всички изказвания за себе си с философско безразличие (Юлиана Ончева. Ахмед Доган - осъденият на успех. Лидерът на ДПС си остава вечният отличник с намалено поведение – в: в. “Стандарт”, 10.VІІ.2005 г, http://realnapolitika.blogspot.cом/); в. „24 часа”, 13.VІІІ.2009 г.)
Независимо от трезвите предупреждения след всяка негова изява се появява мнение, че Доган си измисля, съчинява несъществуващи факти от своето минало, за да извлича от това политически дивиденти. С едно изключение: внушителната част от турците в България му вярват, защото са убедени, че той казва истината. От документите за майските протести на турците през 1989 г. става ясно, че в действителност е така. (Виж по-подробно: Ангелов, Веселин. Секретно! Протестните акции на турците в България (януари-май 1989), С., 2009, 273 с.) И понеже въпросът за протестите е пряко свързан с разглежданата тема за неистините относно миналото на Доган и дейността на движението, ще си позволя да ги повторя.
За разлика от тази на опонентите му, позицията на Ахмед Доган по спорните въпроси на миналото му винаги е била по-сдържана. Казаното от него винаги е било кратко, точно и ясно. Може да се твърди, че никога не е казал неистини за своето минало и за дейността на нелегалното движение. И никога не се е самоизтъквал.
Първите му публични изяви по въпроси от миналото са от началото на 1990 г., когато в публичното пространство се спори какъв е характерът на основаното от него Турско националноосвободително движение. Какво е било поведението му в затворите. Кой е организаторът на майските протести на турците от 1989 г. По този повод още в началото на февруари 1990 г. Доган предлага на съмишлениците си от ДПС да се публикува програмната декларация на ТНОДБ, за да се разбере за какво са се борили. Вероятно страстите около провеждащата се по това време политическа Кръгла маса и яростната предизборна кампания преди парламентарните избори за Велико народно събрание осуетяват този замисъл.
Почти по същото време в пресата се разпространява мнението, че точно Доган е истинският организатор, човекът, запалил “фитила” на неотдавнашните майски протести. Според тези твърдения той превръща затворите в “своеобразни щабове”, откъдето подготвя майските събития в Североизточна България. Никой не опровергава тези твърдения. В отговор на въпрос по този повод Доган казва: “След излизането на виенския документ решихме да организираме повсеместни гладни стачки, манифестации и митинги на турците с еднакви искания. Всичко трябваше да започне на 25 май, пет дни преди откриването в Париж на конференцията по човешките права. Някъде избързаха с 4-5 дни. Имаше 7 убити и 43 ранени в събитията в Каолиново и Тодор Икономово. Тогава стреляха на месо. Отварянето на границата в началото на юни беше следствие на това напрежение. Ако Живков не беше отворил границата, щеше да стане страшно. Изтъкнати бяха основните ни искания: имената, езикът, религиозните права и свободи, амнистия на всички политически затворници и изселване в Турция, които желаят. Тогава може би за първи път бяха издигнати лозунги срещу Тодор Живков, срещу компартията, срещу тоталитарната система. Така че “борците”, които сега, след 10 ноември се ширят, забравят, че има истински борци срещу властта, че жертви са дадени в тази борба много преди 10 ноември.” ( В. “Поглед”, бр. 13 от 26.ІІІ.1990 г.).
Тогава се появява и твърдението, че не арестуваните в края на май и началото на юни 1989 г. лидери и активни членове на неформални организации, а Ахмед Доган е бил главният обвиняем по образуваното разследване на майските събития. “Месец и половина бях отново в Главно следствено управление, пак в пълна изолация. Изясниха се нещата, но беше много опасно да ме съдят пак” - свидетелства Доган, който на 22.ХІІ.1989 г. е амнистиран и на 4.І.1989 г. учредява Движението за права и свободи. Още в началото движението има над 100 000 членове. (Пак там.)
Малко повече от година след това в. „Дума” отпечатва разказ на Румен Воденичаров за проведен разговор с Ахмед Доган в навечерието на изборите за Велико народно събрание през юни 1990 г. С думите на Воденичаров и чрез вестника питат Доган „има ли нещо общо с турските терористични организации” и „какво преди 5 години е правил”. Според Воденичаров отговорът на Доган бил: „Не съм чувал за такова нещо”. (В. „Дума” от 17.V.1991 г.)
По повод дискусията за майските протести в обширно интервю на Илиана Беновска Доган твърди: “Сега много хора си присвояват актива, голямата заслуга за организиране на майските събития през 1989 г. Искам да осветя това. В Пазарджик бяхме десетина души, осъдени по гл. І, във връзка с възродителния процес. Цялата работа тръгна от Пазарджик като идея. Мисля, че беше някъде към 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на виенския документ за правата на човека, може би след седмица най-много започнахме конкретна организационна работа, и то във връзка с 30.V - първата конференция по човешките измерения в Париж, във връзка с Хелзинкския процес. Тук-там се пише за разни дисидентски истории и много хора подчертават какво били направили - извинявайте, ние, ако говорим за дисидентство, целият етнос беше дисидентски. Да правиш митинги, е едно, а да правиш митинги под дулата на автоматите, е съвсем друго. Аз не подценявам другите дисидентски истории. Те си имат своето място, но тук беше игра “ва банк”. Играта беше на живот и смърт. И не беше от 5-6 души. Когато масата е готова - всеки може да я оглави. Въпросът е да организираш едно движение, да го насочиш. Така че, когато говорят кой какво е направил, аз обикновено мълча. Мълча и ми е неудобно да заема позиция… Такъв удар по тоталитарната система не е имало. Изведнъж после се оказа, че са съществували над 50 “нелегални” партии.” (Цитирано по: За тези събития трябва да пише в учебниците, интервю на Даниела Горчева с историка Михаил Иванов, 22.ІІІ.2009 г. - в: http://dilmana.web-log.nl; http:/;/www.mediapool.bg)
През 1993 г. за пореден път Доган повтаря казаното преди това. “На 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на виенския документ за правата на човека, започнахме конкретна организационна работа, и то главно във връзка с предстоящата на 30 май първа конференция за човешките измерения в Париж. Трябваше да започнем стачни действия в цялата страна на 25-и, за да научат за нас в Европа, да се вдигне шум и нашата делегация да се провали. Ние постигнахме целта си.” (В. “Стандарт” от 5.VІ.1993 г.)
През 1994 г. по повод 5-годишнината от събитията пред разградския в. “Гледище" Доган заявява: "Аз съм най-големият виновник за майските събития през 1989 г. и ми става мъчно понякога, че някои хора искат да го оспорят. Но е факт, че на моята съвест лежат девет жертви." (http://istoria.bgrod.org).
В архивите на ДС са запазени предостатъчно сведения за съпричастността на Доган в протестните акции на турците през 1989 г. Истинността им не подлежи на съмнение. От едно сведение относно “Коментари, настроения и поведение на лица, изтърпяващи наказания в затворите” на отдел „Затвори” в края на 1988 г. до 15 януари т. г., научаваме, че са “получени 81 молби от 50 лишени от свобода лица с възстановени имена, които изтърпяват наказание в затвора в Стара Загора. Последните са адресирани до Държавния съвет на НРБ (48 броя), Комитета за правата на човека (18 броя), МВнР и Консулския отдел (6 броя) и до други инстанции (9 броя). В тях се изразява несъгласие с възстановяването на българските им имена и искат да им бъде разрешено да се изселят със семействата си в Турция. Жалбоподавателите са отразили арабско-турските си имена.” (АМВР, ф. 1, оп. 11 А, а. е. 743, л. 57-61). Инициатор за изпращането на тези жалби е Доган.
В друго сведение за поведението на лишените от свобода затворници “с възстановени имена” в дните около и след новогодишните празници на 1989 г. по повод обявената амнистия четем: “2. В същия затвор [в Пазарджик - б. авт.] продълават коментарите по Указа за помилване преди всичко на лишени от свобода с възстановени имена. Лишеният от сво­бода Меди Доганов е написал протест до Държавния съвет. Останалите по­милвани л. с. [лишени от свобода – б. авт.] са приели указа с чувство на радост и удовлетворение. Непомилваните л. с., осъдени по глава І от НК, са приели указа като милост от правителството и добре замислен политически ход, като казват: „Не се смятаме за виновни, за да ни помилват. Не искаме милост, а свобода и връщане на старите имена”. Под въздействието на л. с. Доганов петима осъдени по гл. І от НК са се отказали от наградите, които са им дадени за Нова година (материални и морални).” (Пак там, а. е. 751, л. 96)
Трета информация сочи: “Сред лицата с възстановени имена, изтърпяващи присъди в старозагорския затвор, е създадена група „мюсюлмани” с ръководител Алипи Андонов Ан­донов от кърджалийския район. Под идейното ръководство на Меди Доганов тази група организира гладни стачки, отказ от работа и поддържа връзки с други затвори и външния свят. Изтърпяващите присъди Илия Атанасов, бивш ръководител на нелегалната организация по ЦГДОР „Редактори” и Йосиф Сандев, ръководител на нелегална организация по ЦГДОР „Печатари”, знаели за масовите безредици една седмица преди тяхното начало. (Пак там, а. е. 756, л. 36)
По-конкретна е справката за противодържавната дейност на Доган след 1985 г. В нея се казва: “По време на изтърпяване на наказанието си в старозагорския [и Пазар­джишкия – б. авт.] затвор, през пролетта на 1989 г. Доганов с участието и на други затворници изготви и разпространи писмени документи, в които от националистически позиции разглежда състоянието на правата на човека в Бъл­гария. В “Отворено писмо”, адресирано до конференцията по човешките измерения в Париж (май 1989 г.), той подлага на критика мероприятията по възродителния процес и апелира към европейската общественост да упражни натиск срещу България за даване статут на малцинство на ислямизираните българи. Освен това приготвил „Протест” до Държавния съвет на НРБ с искания за амнистия на политическите затворници и предоставяне на по-широки религиозни права на мюсюлманите в България. В тази връзка Доганов беше приведен в ареста на ГСУ-МВР от 12 юни до 24 юли 1989 г., за да се установи съпричастността му към възникналите след 20 май 1989 г. безредици в някои селища на страната. При разпитите се изясни, че Доганов и неговите съучастници имат отношение към демонстративни прояви на българи мюсюлмани от гр. Толбухин, довели до нарушаванае на обществения ред в града на 25 май 1989 година. На основание чл. 15 от НПК Доганов беше официално предупреден, че ако в бъдеще извършва неправомерна дейност, свързана със съзнателно разгласяване на неверни твърдения от естеството да създаде недоверие към властта или нейните мероприятия, ще му бъде потърсена наказателна отговорност по чл. 273 от НК. Доганов писмено декларира, че с оглед настъпилите промени във вътрешнополитическата обстановка в страната ще преустанови всякакви действия, нарушаващи порядките в затвора. В същото време заяви, че и в бъдеще ще остане противник на мероприятията по възродителния процес и не е склонен да възприеме нашите aргументи.” (Архив на Националната разузнавателна служба (АНРС), ф. 1, а. е. 7566 (Дело № 11372, т. V), л. 165-167)
Видно от горните свидетелства, Доган казва истината. (Виж по-подробно: Ангелов, Веселин. Секретно. Протестните акции.., цит. съч.) Напълно недостоверни се оказват твърденията на негови бивши съкилийници и политически съратници за неговото „сътрудничество” със затворническата администрация, за съглашателското му поведение. От документите става ясно още, че е имал контакти с външния свят, направлявал е дейността на нелегалното движение. Изпраща немалко протести. Забележителен е фактът, че единствен Доган по това време, макар и в затвора, успява да организира и осъществи споменатата мащабна и ефективна протестна дейност за разлика от колебаещите се каква позиция да заемат по „турските събития” неформални организации и техните лидери. При това те са на свобода и имат възможности за много по-големи контакти. По време и непосредствено след протестите се разграничават от тях и отричат да са техни организатори.
През първите години на прехода съмнение предизвиква името на Турското националноосвободително движение. Според тях националното освобождение предполага държавен суверенитет и териториална обособеност. В отговор Ахмед Доган тълкува идеята за освобождение в антикомунистически дух. „В случая под освобождение – заявява той – ние разбирахме освобождение от комунизма. Никога движението не е поставяло под съмнение суверенитета на държавата. Никога не е поставяло въпроса за автономност под каквато и да е форма.” (Цитирано по: Ибрахим Ялъмов. История на турската общност в България, С., 2002, с. 449; Виж: Две години от създаването на Движението за права и свободи, В. „Права и свободи”, бр. 2 от 10.І.1992 г.)
Има и други случаи, в които Доган коментира темата за агентурното си минало, за приноса му в борбата за спиране на асимилацията и за създаденото от него Турско националноосвободително движение. Обикновено това става, когато за пореден път в обществото се прави опит да се предизвика дебат за т. нар. “възродителен процес” и да се постави под съмнение правото на съществуване на ДПС. Като неписано правило след 1994 г. това става в навечерието на избори или във връзка с периодично избухващите нови скандали в резултат на фалшификации за неговото и на движението минало.
В началото на ноември 1997 г. от страниците на в. „Дневен труд” гръмва новината, че от Пазарджишкия затвор в капачки от буркани Меди Доганов праща протестни декларации до Париж (в. „Дневен труд” от 2.ХІ.1997 г.). Вестникът публикува обширен материал на именитата журналистка Валерия Велева заедно със специално интервю на Доган. Публикацията е посветена на сътрудничеството на Доган на ДС и на времето, прекарано в следствения арест и затворите. Поводът за публикацията е обявяването му за секретен сътрудник от Комисията „Бонев” в края на октомври 1997 г. Това е и един от редките случаи, в които Доган дава толкова обширно интервю за оспорваното си минало. От своя страна Велева подкрепя солидната си публикация с убедителни доказателства. Ще я цитираме почти дословно, защото дава обилна светлина по много от спорните въпроси. Както авторските, така и Догановите твърдения не подлежат на съмнение, защото намират потвърждение в немалко автентични документални свидетелства.
Още в заглавието на публикацията се чете сензационната новина, че от Пазарджишкия затвор в капачки на буркани Меди Доганов праща протестни декларации до Парижката конференция по човешките измерения от края на май 1989 г. Доган споделя, че въпреки преживяното не съжалява за годините, прекарани в затвора, за сътрудничеството с ДС. „Много по-късно разбрах, че съм бил наблюдаван от дете. Бях много умен, отличавах се от другарите си” – споделя за себе си Доган. За първи път се прави кратък разказ за агентурното му минало. Цитира се последният му водещ офицер Иван Карамучев, подготвял го за бъдещата му реализация в Русия, Канада или САЩ.
В статията се говори как по времето на Горбачов Доган разбира, че има „огромно разминаване между думи и дела”. Постепенно започва да се отдръпва. През 1984 г. почти не сътрудничи, но е под пряко наблюдение. Изучава усърдно английски език. „В знак на протест през 1985 г. отказах да защитя дисертацията си.” „Закарах го с юмруци на дисертацията, която той защити блестящо” – потвърждава Карамучев. Офицерът не знае, че отвратен от „възродителния процес”, Доган вече е започнал изграждането на нелегална турска организация. „Доган беше наша грешка” – това е признание на ген. Владо Тодоров, бивш шеф на Първо главно управление. Никой от ДС не се опитва да го защити по време на процеса или поне да смекчи присъдата му.
Коментарът на Доган за периода на неговото сътрудничество с ДС е пестелив и ясен: „Бил съм готвен за много сериозни неща и съм горд, че бидейки под тяхна егида, съм човекът, който нанесе най-голям удар на тоталитарната система през последните 13 години”. Дадени са цитати от присъдата, с която Доган е осъден на 10 години строг тъмничен затвор, от написаната от него програмна декларация на движението. Има и подробен разказ за пребиваването в Главно следствено управление на ДС, Софийския, Старозагорския и Пазарджишкия затвор.
По това време в Старозагорския затвор са събрани всички политически затворници. За тях Доган си спомня: „Още от третата седмица установих контакти. Всички бяха с опит, знаят какво искат, една идея ги обединява. Дори хора, които са осъдени по гл. първа, наши събратя българи, също ни помагаха. Бяхме реална сила - 150-160 затворници.” Представляват заплаха, затова ги разпръскват в други затвори. Доган попада в Пазарджишкия, където са затворени, както сам казва, най-закоравелите криминални престъпници. Независимо от това поддържа с тях нормални, човешки отношения, а те се отнасят към него с голямо уважение и почитание.
За първи път в статията на Велева се прави ясното пояснение, че когато се говори за създаденото от Доган Турско националноосвободително движение, трябва да се има предвид, че то е мирно. В прогрмата му ясно е записано, че ще води „борба без оръжие”. В тази връзка Доган изтъква, че лично той отклонява „няколко терористични акта”. От затвора възпира организацията да не се превърне в терористична. И въпреки това е знаел, че ще му лепнат съавторство в атентатите. Подчертава, че винаги категорично се е обявявал против кръвопролитията. „Аз спрях акцията по прекъсването на електропровода Русия – България” – сочи той.
По-нататък Доган се спира на ареста заради създаденото от него движение, разказва за следствието. След ареста на „Развигор” го настаняват в килия за смъртни на Софийския затвор. „Първото нещо, което човек усеща, това е една болка от загубване на ориентация за нещата, за себе си. Виждаш, че си в малка килийка с изключително лоши хигиенни условия. Идват хора, разполагат с теб, както си искат. Ти си извън волята си да се определиш и просто разбираш как едновременно лишавайки се от реалния, живия живот, изпадаш в едно толкова изолирано, бездънно пространство. Постоянно потъваш” – споделя той. И още: „Тези девет месеца прекарани в смъртното отделение, на никого няма да простя. Държаха ме много гладен. Ръцете ми бяха така отънели, че веригите ми се отхлузваха. Тези условия тренираха страшно много самоконтрола и волята ми за живот. Спомням си думите на мой приятел, затворник, който каза, че затворът или те унищожава, или те прави като челик, като стомана. Какво ми отне затворът ли? Три години и половина свобода, които ме лишиха от истински живот, от любов, може би от здраве. Но не съжалявам, това е трябвало да стане, за да бъда истинският аз. Аз съм български гражданин и моят живот е част от живота на тази страна.”
В затворите се правят опити да бъде превъзпитан, да осъзнае грешките си и да се разкае. По този повод са изготвени няколко негови характеристики. Извадките от тях са достатъчни да сложат край на спекулациите за „съмнителното” поведение на Доган зад решетките.
На 18.ІІІ.1987 г. в Софийския затвор правят на Доган първото психологическо изследване, в което за кой ли път се търсят причините, довели до неговото „предателство” и извършване на „престъпление”. Ето част от неговия психопортрет: „Израства в българска мюсюлманска етническа общност в условията на материална незадоволеност. Вторият му баща, с който майка му сключва брак, толерирал и глезил своите деца (три момичета, по-малки от Меди), като го игнорирал и в емоционален, и в материален план. Чувствайки емоционална отхвърленост и незаинтересованост, незачитане на неговите потребности и интерес, у Доганов се формира силно изразен стремеж към социална реализация, самоутвърждаване, автономност и доминантност, получаване на признание, уважение и авторитетност. Избира интелектуален път за развитие, като в резултат на упоритостта и заложбите си постига значителни резултати. Бил е научен сътрудник в БАН и кандидат на философските науки... Извършеното от него престъпление представлява своеобразна реакция на опозиция, протест и негативна обида. Участието му в престъплението има в основата лична интелектуална форма. Воденият с него превъзпитателен процес не е дал резултати, имайки предвид консерватизма в разсъжденията му по отношение извършвания у нас възродителен процес. Упорит и последователен при защита на своето виждане, разбиране... Доброто образование и интелектуалното равнище в условията на лишаване от свобода му помагат да се издигне над останалите. Дружи с лишени от свобода рецидивисти, утвърдени като лидери, у които търси физическа подкрепа. Упорит и последователен при защитаване на своето виждане, разбиране.”
От статията се разбира, че в Пазарджишкия затвор Доган създава такава организация, че неговите протести за правата на българските турци стигат до Европа. В двойни капачки на буркани, в които затворниците получават от домашните си храна, Доган изпраща написана на пелюр декларация, която е прочетена на 31 май 1989 г. на световната конференция по човешките измерения в Париж. Връзката му със света са приятелката му Таня, от която има син, Янко Янков и приятелят му Валентин. По това време го викат непрекъснато на разпити. Неговият следовател Ангел Александров в ДС така и няма да открие общата схема, по която излиза информацията от затвора. „Когато на 12 юни 1989 г. пак се оказах в Главно следствено управление на „Развигор” като организатор и ръководител на майските събития, органите на ДС пак се оказаха в задънена улица. Това беше реванш, и то може би най-големият реванш, който съм правил в живота си. Доволен съм, защото размерите бяха изключително големи. Трусът беше толкова голям и имаше последствия” – споделя със Доган.
В статията се публикуват и части от текстовете на изпратените от затвора в Пазарджик Доганови протести. „Убийци, палачи, спрете репресиите! Протестирам срещу политическия авантюризъм на българското правителство! Политиката на геноцид и дъжавен тероризъм не ражда „заблудени овчици”, а убедени и всеотдайни борци за права, свободи и справедливост” – пише на 25 май 1989 г. Доган до „гражданина председател на Държавния съвет” Тодор Живков с копие до „гражданина председател на казионния Комитет по правата на човека”.
По-нататък в писмото протест се чете: „Основните ми искания към българското правителство са: 1. Обща амнистия на всички, които пострадаха от т. нар. „възродителен процес”; 2. Да ми се възстанови турското име; 3. Да се внесе законопроект в НС за свободно упражняване на националните езици на малцинствата в България, включително и за турския език; 4. Пълна свобода на вероизповеданието, включително и на сюнета; 5. Даване възможност за свободно изселване в Турция.”
На 25.V.1989 г. Доган изпраща писмо до „гражданина началник на ОЗ – Пазарджик”: „Длъжен съм да ви уведомя, че в знак на протест срещу продължаващите репресии над етническите турци в България, към които принадлежа, обевявам гладна стачка. Моля да бъда изолиран.”
На 8.11.1989 г. разговор с него провежда старши лейтенант Гаврил Станчев – негов възпитател в затвора и състудент по философия. В докладната за разговора Станчев предава изложението на затворника: „Ако въпросите за имената и езика на българските турци не се решат, повече от сигурно е, че ще се стигне и до крайности, включително и въоръжени конфликти” – предупреждава Доган. Изложил е целта на ръководената от него организация в писмо: възстановяване на имената, изучаване на турски език на доброволен принцп в местата с компактно турско население. Никой от неговата организация не е поставял и няма да постави искане за автономност, защото според него „родството с българите е много гоямо, те са ни по-блики, отколкто турците в Турция”. Организацията им не искала нищо повече, освен спазване на международни актове, които страната ни била подписала, по-специално Хартата за правата на човека.”
В разговора става дума за политическата смяна на 10 ноември 1989 г., но от затвора Доган няма възможност да следи заседанията на парламента, няма информация за проведения митинг пред Народното събрание с искане за връщане на имената на българските турци. Въпреки това той изразява пред офицера очакванията си. Съобщава, че организацията, която представлява, в момента няма да предприеме нищо, ще изчака няколко месеца, за да види дали наистина ще има промени, но „това не означава, че се отказват от борбата”.
В това време извън затвора обществото ври и кипи, парламентът е под непрекъсната обсада, Доган все още е зад решетките.
На 21 декември 1989 г. изпраща втори протест до „гражданина председател на Държавния съвет на НРБ” – вече Петър Младенов, в който заявява: „В знак на протест, че продължавате да се подигравате с националните чувства на етническите турци в България, обявявам стачка. Искам незабавно амнистиране на политическите затворници, в частност тези, които вече уж амнистирахте.” След три дни е амнистиран.
В заключителната му психологическа характеристика от затвора в Пазарджик е отбелязано: „За извършеното не съжалява, не приема вината си, не се разкайва. С висок социален статус сред лишените от свобода благодарение на високата си култура и умение за общуване. Контактен, трудно се поддава на внушение. Стои на твърда позиция относно възродителния процес. Не одобрява партийната полика в това отношение и заявява, че ще води борба с политически средства за възвръщне правата на турската етническа общност. Декларира, че пред него не стои като въпрос искане за автономност и че е против разпокъсването на България. След освобождаването си не смята да започне някаква работа, а да се отдаде на обществена дейност. Споделя, че ще се старае да води своята „борба” само с мирни средства, но в същото време е споменавал, че компактни маси от мюсюлманското население са готови и за въоръжена съпротива, ако проблемите му не се разрешат през следващите пет-шест месеца.
Отново кратко, ясно и точно, както през 1990-1994 и 1997 г., Доган се изказва по някои от дискутираните въпроси през 2001 г. Поводът за изявата му е опитът на управляващото тогава мнозинство от СДС да вкара темата за “възродителния процес” в предизборната полемика чрез поръчковия документален филм на Татяна Ваксберг „Технология на злото”. Веднага след първите прожекции на филма в рецензии за него се казва, че е направен нескопосан опит да се омаловажи или фалшифицира дейността на Турското националноосвободително движение и ролята на Доган в съпротивителното движение срещу асимилацията. След филма темата за “възродителния процес” се подлага на поредната ожесточена и противоречива обществена дискусия, по време на която се пускат в обръщение повече от всеки друг път фалшиви и недостоверни твърдения. И сега Доган казва своето мнение навреме. И през 2001 г. той смята, че деянието е свързано с геноцид. Посочва, че през последните 11 години българският народ и гражданското общество са имали нужда “да осъзнаят какво е направено, да почувстват какво е преживяно”, но за голямо съжаление това не е станало. Дискусията се провокира преди избори, а това донякъде превръща “възродителния процес” в политически коз и има за цел да вбие клин в евентуални взаимоотношения на ДПС с БСП.
Българският народ се нуждае от един катарзис по отношение на “възродителния процес” и виновни за това не са само една партия, а цялата държавна машина, част от обществеността, защото никой не е реагирал така, както е очаквано от Европа по въпроса за наказване на виновниците. Отхвърля упреците за “вина” на ДПС, че все още няма наказани и напомня, че до 2001 г. ДПС е повдигала въпроса десетина пъти в парламента и извън парламента, до Главния прокурор. Настоявали са да се вземе отношение с „конкретни документи, с конкретни постановки”. Излизали са и с декларации. Вече 12 години нито управляващите, нито опозицията са реагирали по някакъв позитивен начин на техните искания. Напомня, че още в началото на 1990 г. са правили обръщение и до Европейския съд в Страсбург. “Но необходима е документация за доказване на вина и виновност във връзка с „възродителния процес”, един много сложен механизъм. Ето видяхте – Дело № 1 се провали малко или много. Така че нещата , свързани с “възродителния процес”, са далеч по-сложни, отколкото на пръв поглед. Те не могат така да се присвоят от която и да е политическа сила, с политическа насоченост, в случая от управляващите. Защото винаги има един въпрос – къде са били тогава управляващите, с какво са реагирали? С какво са имали гражданска позиция? Когато ние бяхме под дулата на автоматите и танковете...” – пита Доган.
Засяга се и болната тема за “духът на българското общество”, който е създал “по някакъв начин благоприятен климат за този процес”. “Това искам да кажа, да. Според дефиницията на тогава управляващите “възродителният процес” беше дефиниран като спонтанно, доброволно сменяне на имената. Спонтанно и доброволно. И цялото общество имаше нагласа да одобри и приеме това нещо – като казвам цялото общество, имаше и изключения, но в голямата си част примерно обществото прие този факт в положителна насока. И това е болната страна. Оттам трябва да се тръгне “ – споделя с болка Доган.
Отговаряйки положително на въпроса дали българското общество все още носи рецидивите на подобно мислене, или е направил откритото си покаяние, Доган казва: “(Народът) още носи рецидивите на подобно мислене и това проличава, когато заговорим за толерантността на българина. Според мен толерантността не се изчерпва само с еврейския въпрос. „Възродителният процес” винаги ще бъде трън в самооценката на обществото. Става въпрос за реалност, която е от 15 години, а ако вземем и 1972-73 г., значи става въпрос за последните 30 години.”
“Направете си труда да проверите има ли някъде в историята друг случай, когато нелегална организация да е била създавана под носа на Държавна сигурност” – такъв е отговорът на Доган през 2006 г. на неделикатен журналистически въпрос дали “по принуда, или насила” е сътрудничел на ДС. (Доган: Дебат по “възродителния процес” цели да вбие клин между БСП и ДПС, интервю на Георги Коритаров). А във връзка с твърденията, че ДПС е създадено от ДС, пред БНТ на 15 декември 2006 г. Доган заявява, че ще напусне политиката, ако това се докаже. По повод обвинения, свързани със съмнения за нечистото имущестнено състояние на Доган, през 2009 г. също кратко ще отсече: “Никога в живота си не съм крал за разлика от Иван Костов”. Според него “ДСБ и лично Костов имат объркване на фундаментални понятия"; “Миналото се забравя, но не чак толкова лесно” - добавя той.
Доган никога не си е позволявал да отговаря директно на фалшификации и инсинуации, зясягащи съкровени, лични територии – за семейството и приятелствата, интимните взаимоотношения от миналото, професионалните изяви като научен работник и др. Явно, не е злопаметен, защото не гради стена, не слага бариери между себе си и най-големите си врагове от времето на следствието, съдебния процес и годините, прекарани зад решетките. Въпреки заканите си, прощава. Среща се дори и с най-големия си враг и виновник за злощастната асимилаторска кампания Тодор Живков. И с други малки и големи бивши врагове. Контактува с тях, не защото иска и може да ги сплаши, а да споделя, да черпи опит. Защото смята, че и този на враговете може да е полезен.
Не се заяжда и с бивши свои колеги от Института по философия, някои от които си позволяват с късна дата, когато вече е значима личност и фактор в българската политика, във властта, да изтъкнат, че навремето го били защитили, не допуснали да се отнеме научното му звание и степен, защото е осъден за „престъпления” срещу „народната власт”. По този повод в публичното пространство са се появили едни от най-непочтените манипулации. Някои са свързани с битието му на философ. Многократно се твърди, че цялото си образование, научната си кариера на философ, в това число и написването на дисертационния му и други трудове не са негово, а дело на ДС. От мрачните й лаборатории произлизали нарежданията да получава дипломи, там му пишели научните съчинения, за да го легендират като „отличен студент”, аспирант, доктор и научен сътрудник.
Именит член на Научния съвет на Института по философия в БАН разказва как в съвета постъпило искане от ВАК да обсъдят и да прогласуват решение, с което на свой ред да предложат на ВАК да отнеме на Ахмед Доган - поради това, че е осъден - научната степен кандидат на философските науки. „Законът изискваше от нас като научен съвет да се произнесем по въпроса. Но ние не приехме такова решение. Защо? Защото на заседанието на Научния съвет лично присъстваше секретарят на ЦК на БКП по идеологията и науката Стоян Михайлов. И не само присъстваше, но за всеобща изненада се изказа против отнемането на научната степен "кандидат на философските науки" на Ахмед Доган. Тогава ние в Научния съвет, разбира се, не можехме да знаем защо Стоян Михайлов от името на ЦК на БКП защити Ахмед Доган. Аз дори мисля, че и Стоян Михайлов, макар да беше секретар на ЦК на БКП, също едва ли е знаел защо Тодор Живков му е наредил да запази научната титла на Доган; очевидно тя по-късно е щяла да му върши работа като шпионин в Турция” – такова е невярното твърдение на именития философ, украсено със също недостоверните твърдения за присъствието и намесата на Стоян Михайлов „по поръка” на Тодор Живков. (http://lik.blog.bg/lichni-dnevnici/2008/11.06).
Свидетелства от досието на Доган сочат, че с постановената присъда и послушните решения на споменатите „научни” съвети и двете – научната степен и звание на Доган са отнети по възможно най-бързата процедура. Независими характеристики и рецензии от същото време сочат, че всичко в учението и науката Доган постига сам и с много труд. За резултатите от тях винаги е получавал блестящи характеристики, защото винаги е бил отличен ученик, студент и накрая аспирант. (Виж приложените документи от преписката между Ворненския окръжен съд и ръководството на Института по философия при БАН, характеристиките за деловите му качества в някои от справките на ДС и Института по философия към БАН.)