Борба без оръжие! Турско националноосвбодително движение в България (1985-1986). Документи, С., 436 с.

2. Темата за миналото на Ахмед Доган и дейността на Турското националноосвободително движение в мемоарни, публицистични и исторически публикации

В различни години са издадени няколко мемоарни съчинения на видни бивши началници от ДС и нейни историци. В интерес на истината трябва да се подчертае, че в повечето от тях името на Доган и движението Турско националноосвободително движение не се свързва с извършените атентати. (Георги Сотиров. Турските терористи и аз, един от Шесто, С., 1991, с. 32-93; Антон Мусаков. Спомени на последния началник на VІ управление в ДС, С., 1998, с. 80-106; Димитър Стоянов. Заплахата, с. 204-207; Нейка Кръстева, Бончо Асенов. Потурчване, С., 1993, с. 67-110; Бончо Асенов. Възродителния процес и ДС, С., 1996, с. 119-120). В някои накратко, в други по-подробно е изяснен въпросът за извършените атентати, за броя на жертвите, разкриването на извършителите и тяхното осъждане. На 25 април 1988 на смърт са осъдени лицата, пряко участвали в извършването на атентата - Емин Мехмедали (Елин Маджаров), Абдула Чакър (Алцек Чакъров) и Саафет Реджеб (Сава Георгиев). Четири месеца по-късно присъдата е изпълнена. В следствените и съдебни материали няма и дума, дори и ред, с които да се намеква, че атентаторите са свързани с ТНОДБ, че атентатите са дело на Доган и ръководеното от него движение. Има по-скоро доказателства, че извършителите са били агенти на ДС, което навява на мисълта, че атентатите са нейно дело, за да послужат като оправдание за предприетата асимилация на турците.
Повечето от споменатите автори се спират подробно на ролята на Доган и дейността на Турското националноосвободително движение: създаване, програма, форми на борба, обхват и дейност, разкриване и съдебен процес. Някои от авторите съзнателно или несъзнателно пропускат да посочат, че създател на движението е Ахмед Доган и неточно твърдят, че най-напред е създадена Турска национална партия в Толбухин, „ръководителят” на която Наджеметин Хак впоследствие се обърнал към Доган и той я оглавил под името Турско националноосвободително движение. Твърдят, че „практическото ръководство” не се осъществявало от Доган, а от Неджеметин Хак. Вместо „Борба без оръжие” се употребява девизът от умишлено погрешно преведения в следствените и съдебните материали „Война без оръжие”.
Предоставят се интересни обобщени данни за броя на участниците. Сочи се, че в него са въвлечени 121 души, 13 от които са агенти на ДС. Без да се доуточни, че всички заедно с Доган са се разконспирирали помежду си и той е действителният им „резидент”, т. е. водещ ги за целите на движението. И това, че нито един от тях като посветен и пряк участник в движението не го предава. Още 197 души са знаели за дейността на движението и са изпълнявали инцидентно поставени задачи.
Има и неточности, но те се обясняват с това, че писалите споменатите трудове вече не са имали достъп до документалните свидетелства. Някои са се изкушили да привеждат извадени от контекста изявления на Доган по време на следствието и процеса, за да докажат, че поведението му във връзка с „възродителния процес” било „неправолинейно”. Правят се и неуместни съпоставки с миналото му на агент, дисидент и сегашното му политическо битие.
Като че ли най-изявен и продуктивен в усилията да се разкрива „истината” за грозящата българите и българската държава „турската опасност”, продължава да е Веселин Божков. Повечето от своите тези той поставя на страниците на най-изявените националистически вестници, за някои от които споменахме. Същите се съдържат и в обемистите му трудове. (Веселин Божков.Заплахата остава, С. 2001, 406 с.; Заплахата настъпва, С., 2006, 332 с.; Вековната агресия, С., 2008, 368 с.). В тях не е пропуснато да се отбележи, че о. з. полковник Веселин Божков е работил 27 години в органите на Държавна сигурност. Бил е заместник-началник на турския отдел на Второ главно управление, а след това в продължение на повече от десет години - началник на Четвърти отдел в Шесто управление по т. нар. „протурска линия”.
Читателите биват убеждавани, че Божков казва истината, че трябва да му се вярва. За какво, личи от анотациите за разпространените от него съчинения. В едно от тях разказва за „създадените и ръководени от турското разузнаване” антибългарски организации, както и за това, че ДПС продължава „осъществяването на великодържавните планове на Турция” отпреди 60-70 години за „извоюване на самостоятелна турска република в Родопите, Лудогорието и Североизточните райони на България”. Подлага на разобличителна критика „завоевателските планове на Турция и нейната "пета колона" в България.
Разказва за „многобройните терористично-диверсионни актове, извършени от агентите на МИТ и отделни екстремисти от средите на турските националисти, религиозни фанатици и привърженици на радикалния ислям”. За това как „възприемайки терора и диверсиите като основно средство за постигане на великодържавните интереси на Турция”, повечето от тях се самоопределяли като "турски терористи" и извършили неверотна по своите мащаби „шпионска, вредителска, саботажна и клеветническа дейност”.
Божков претендира, че казва истината за подривните действия на „много” нелегални групи и организации от различни райони на България, ангажирани с провеждане на „крупни” терористично-диверсионни актове, по време на които са ранени и убити „стотици невинни граждани”. Той описва и представя като „действителни” случаи на разкрити и предотвратени от органите на ДС опити за извършване на „опасни” актове на терор и диверсии, застрашаващи живота на „десетки хиляди” български граждани”. Настойчиво твърди, че поднася автентични данни „за бунтове, метежи и сблъсъци” с органите на властта в няколко селища в България, извършени от представители на тюркоезичното население преди и по време на провежданите мероприятия по „възродителния процес” и майските протести от 1989 г.
Не е необходимо да се спори с един от писалите почти тридесет години преди 1989 г. стотици доклади на ДС за „турската опасност”. За „успехите” на ДС в борбата срещу нея и митичните „агенти” на МИТ. Излишно е, защото авторът както навремето, така и сега вярва силно в достоверността на съдържащите се в тях измислени или преиначени факти за тези опасности. Божков цитира едно към едно съдържащите се в тях хвалебствия за „успехите” в борбата срещу „турската опасност”, митичната МИТ и нейните „агенти”.
Сред публикациите на бивши началници от ДС най-голямо внимание заслужават тези на историците. Защото само те хората, които ако подхождат непреднамерено и ползват първоизточници, могат да дадат компетентен отговор на спорните въпроси.
Първата интерпретация от професионален историк за Турското националноосвободително движение се появява през септември 1990 г., за жалост в недотам достоверна светлина. Неин автор е Стайко Трифонов. (Стайко Трифонов. Поглед върху програмната декларация на Турското националноосвободително движение в България (ТНОДБ) – Във: в. „Софийски вести”, бр. 36 от 27.ІХ.1990 г.).
Според Трифонов нелегалните структури на движението са създадени още през лятото на 1985 г. Тогава движението носело друго име, което отговаряло на „истинските цели”, преследвани от ТНОДБ. Не се сочи какво е предишното име на движението, но явно става въпрос за замислената от Наджеметин Хак през лятото на 1985 г. Турска национална партия, до създаването на която въобще не се стига. Затова погрешно се твърди, че първият документ на ТНОДБ е Декларация на турците в България до тогавашния президент на Турция Кенан Еврен. Това е неразпространената декларация на замислената от Хак Турска национална партия. Следват авторски коментари за това как „едва ли е случайно, че „декларацията на движението” започва с „думи на благодарност” към Кенан Еврен заради „обещанието да бъдете винаги с нас, че няма да пожалите цялата подкрепа, на която сте способни, до достигане благоприятен край на делото”. Акцентира се, че в „документа на движението” (което още не е създадено – б. авт.) се отбелязвало, че „насилията над турците в България били от 100 години”. Навсякъде в декларацията се говорело за „българите”, а не за националностите, правителството и пр. ”Именно българите се определят за враг”. „Заклеваме се в името на кръвта на нашите жертви, сълзите на нашите майки, че ще запазим чистотата и славата на турския народ” – така завършвал документът.
Трифонов се спира обстойно на изготвената през януари 1986 г. Програмна декларация на ТНОДБ. Посочва областите, на които според нея се разделя страната, че е „обширен и много интересен от гледна точка преценката за същността и характера на ТНОДБ”. ”Ако желаем да бъдем обективни, трябва да признаем, че тук се срещат много справедливи искания за премахване последиците и рецидивите от насилието срещу българските граждани с турско етническо съзнание. В същото време не може да не се отбележат ярките елементи на сепаратизъм и турски национализъм – твърди той и пита: Как иначе може да си обясним забраната на тюркоезичните граждани да посещават кина и театри, където естествено се говори на български език? Как да коментираме една от препоръките, която се дава на членовете на организацията: спъване, неутрализиране, обезвреждане на българските учители, които биват назначавани в турските села?
В Програмната декларация били набелязани „твърде разнообразни” форми на борба и не било необходимо да се изреждат всичките. И все пак най-същественото не трябвало да се подминава „с лека ръка”. Подчертава се, че в цитирания документ на няколко места „категорично” е отбелязано, че трябвало да се насажда „всичко турско на младите поколения”. Съмишлениците и членовете на организацията се призовавали да работят „в защита и възхвала на името и славата на всички турци”. И по-нататък: на управителните съвети на ТНОДБ се давало нареждане в името на движението „да преследват някои личности и да ги обезвреждат”. При приемането в организацията се полагала клетва, като след даване на съгласието си новоприетият член произнасял думите „Смърт има, връщане няма”.
Авторът не желае да навлиза в подробностите на ритуала, които сами по себе си били „много показателни”, тъй като „нещата” щели да придобият „още по-мрачни краски”. Но не могла да се подмине „основната цел, която си поставя ТНОДБ – принуждаването на българското правителство да подпише с Република Турция споразумение за свободно изселване на всички желаещи наши сънародници”. По-нататък се сочи, че особено внимание в програмната декларация е отделено на икономическата форма на борба. В нея изрично се отбелязвало: „Когато не се разреши да се осъществяват стачки, ТНОДБ задължава всички свои членове и симпатизанти да участват във „войната без оръжие” на организацията в производството и икономиката, като създават най-различни затруднения. На населението се препоръчва да не отглежда животни и тютюн, да произвежда само толкова, колкото му е необходимо за задоволяване своите лични нужди. Подчертава се нареждането да не се отдава дължимото значение на държавната работа, като се работи без желание, малко и некачествено, да се провалят всички политически и икономически мероприятия на правителството”.
За постигането на по-голямо емоционално въздействие и пропаганден ефект в посочения документ „безотговорно” се твърдяло за стотици избити, изчезнали безследно, хиляди хвърлени по лагери и затвори. Не били малко и случаите на „обезчестени девойки и жени”. На тази основа се отправяли „призиви за безкомпромисна борба” и „готовност да си вкараме ръцете в огъня” (Пак там).
За жалост първата интерпретация на професионален историк за Турското националноосвободително движение е недотам точна. Както се вижда, оценките на автора са повече от негативни. А видно от оповестените в настоящия сборник документи, тиражираните факти са недостоверни. Не е ясно как, но някой е заблудил иначе съвестния и добър по това време български историк, като му е подхвърлил подготвения от Неджеметин Хак проект за програма на ТНОДБ, който не е приет на конспиративното събрание във Варна от 8.ХІІ.1985 г. Окачествен е без колебание и от самия Доган като „екстремистки и неприемлив”. Казано точно, Трифонов не представя истинската програмна декларация на ТНОДБ, която е изготвена от Доган и в която въобще не се съдържат посочените „обезпокоителни” моменти от нейното съдържание.
Твърде малко в българската историография до неотдавна са публикуваните документи по темата, а все пак публикуваните не са представени в тяхната цялост, а избирателно и манипулативно. Оповестилите ги никога не са ги ползвали в оригинал. Няколкото публикации и коментари към тях съдържат съзнателно подбрани и удобни за тезите на авторите части от документи, чрез които да се дискредитират Доган и движението.
Подобен характер има примесеното с авторски коментари документално четиво на Паунка Гочева “ДПС в сянката на светлината” от 1992 г. На пръв поглед читателят би останал с впечатлението, че авторката поднася интересни факти за създаденото „в началото на 1985 г.” Турско националноосвободително движение. Тя е първата, която обнародва подбрани части на някои от най-важните документи на движението – възприетата схема за териториалния обхват, печата, клетвата, част от изготвената от Ахмед Доган Програмна декларация, призив на движението, в който се отправя предупреждение към учителите и ходжите да спрат да съдействат за утвърждаването на асимилацията. Преди тях публикува Декларация на турците в България, но без пояснението, че тя изобщо не е разпространявана, още повече, че Турската национална партия, за която се говори в нея, въобще не е създавана и не е действала. Подбраните пасажи от споменатите документи са придружени от обширен авторски коментар, от който не може да не се направи изводът, че авторката се вживява в ролята на съдия. Тълкуванията й по повечето въпроси почти изцяло съвпадат с изводите на обвинителния акт, прокурорското обвинение и мотивите на съда от времето на съдебния процес. Правят се необосновани внушения от рода на това, че пред „свой приятел” навремето Доган бил заявил, че „възродителният процес е необратим и борбата срещу него е безсмислена”, че нелегалната борба на ТНОДБ е с антибългарска насоченост по подобие дейността на ДПС като неин наследник и др. (Паунка Гочева. ДПС в сянката на светлината, С., 1992, с. 8-29).
Някои от публикуваните от Паунка Гочева документи неотдавна бяха отпечатани отново, но вече като част от обемист документален сборник за „възродителния процес” на Главно управление на архивите при Министерския съвет („Възродителният процес”. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век, Т. І, съст. Искра Баева, Евгения Калинова, с. 279-283). Странно е, че взети от втора ръка и от съмнителен източник документи се оповестяват от най-оторизираната да го прави, спазваки всички правила на съвременната архивистика институция. Буди недоумение фактът, че съставители са именити научни работници от СУ „Св. Климент Охридски” и това при положение, че документите за Турското националноосвободително движение са достъпни далеч, преди да излезе от печат сборникът. Стигнало се е до претиражирането им в изопачен вид заедно с дословно преписаната от публикацията на П. Гочева недостоверна информация.
Вероятно така представени от Паунка Гочева, документите и съпътстващите обяснителни бележки са се харесали на съставителите за целта на споменатия сборник. А тя е да се предоставят на читателите възможно най-голям набор от документи за „турската опасност” и „изцяло” антибългарската насоченост на съпротивителните изяви на турците срещу дискриминацията и насилията в годините на комунистическата диктатура. Както и за обосноваване на избраната от тях теза за неизбежността на „възродителния процес”, за оправдаване на насилствената асимилация. И всички документи от архива на ДС са възприети на доверие, представят се дословно така, както навремето са били поднасяни на Тодор Живков и политбюро, за да бъдат убеждавани те колко опасни са турците и турската държава за българите и България. И в резултат да се предприемат „решителни мерки”. Съставителите не знаят, че клетвата на движението не е одобрена и е премахната от програмната декларация. Предлаганият новогодишен призив е само минимална част от един от неговите четири варианта, при това от неразпространените. Би могло да се посочат и немалко други дефекти на споменатото издание, включително и нарочните. Случаите на вероятно напълно съзнателно изпусната ключова за изясняване на темата информация. Некоректни цитирания, подчертаване на текстове, без това да е налице в оригиналите. Десетки документи се оповестяват с твърдението, че това се прави за първи път при положение, че вече са вече публикувани от други автори.
Това е единственото документално издание на ГУ на архивите при МС със стотици случаи на пропусната по темата информация, без да се отбележи за какво се отнася тя и др. Няма как в резултат от това сборникът да не се окачестви като поредния поръчков продукт и най-добре представен тезисен вариант на посткомунистическата ни историопис в усилията да се оправдава насилието. Да се внушава, че комунистическата върхушка е действала в условията на неизбежна необходимост да се защитят националните интереси. Задоволявам се само с горните критични бележки, не само защото са свързани с разглежданите тук въпроси, а защото считам, че подобен подход е неприемлив и необясним що се отнася до споменатата институция и съставителите. Сборникът навява на мисълта, че при съставянето му е подходено преднамерено, а съставителите са се самоцензурирали.
Публикациите на Стайко Трифонов и Паунка Гочева са единствените за дълго време, включително и като източници, от които историците биха могли да черпят сведения за движението. Видно от други известни интерпретации, нито един български историк не се повлиява от тях, за да претиражира изнесената недостоверна информация или да възприеме техните твърдения.
Макар и доста време след публикациите на Ст. Трифонов, Паунка Гочева и споменатия сборник на ГУА при МС на РБ, вече е факт първият сериозен и задълбочен опит за обективен поглед върху така спорното минало на Ахмед Доган. Това е една публикация на журналиста Тома Биков, който е първият негов сериозен изследовател и който се позовава на част от запазеното обилно документално наследство за агентурното му минало. В продължила близо една година (октомври 2008 - септември 2009 г.) поредица за агентурното минало на Доган в седмичника „Гласове” не бяха извадени данни, че бившият агент с три псевдонима е извършил престъпления, включително и по линия накърняване и ограничаване правата на български граждани от това време. (В. „Гласове”, документална поредица на Тома Биков за агентурното досие на А. Доган, броевете от октомври 2008 до септември 2009 г.)
В конкретния случай е интересно това, че за първи път сериозен изследовател в лицето на Тома Биков опровергава един от митовете за Доган - че отговорността за атентатите през 1985 г. се носи от нелегалното движение, създадено от него. “И тук в интерес на истината трябва да кажем, че това е абсолютно невярно” - сочи Биков. И пояснява, че движението на Доган се занимава “главно с разпръскването на позиви, призоваващи към стачка и саботиране на селскостопанската работа, а самият лидер е твърд противник на тероризма... Оттук нататък той ще усети върху гърба си силата на репресивния апарат на комунистическите тайни служби, в които доскоро е виждал своето истинско семейство”. (Биков, Тома. Началото на “Ренегат”, В. “Гласове”, бр. 16 от 24-30.ІV.2009 г.)
Поредицата на Биков предизвика оправдан интерес. Очакваше се оповестените части от досието на Доган да продължат с разкриване на ролята му за създаване на Турското националноосвободително движение и организираната съпротива срещу „възродителния процес”. Незнайно защо обаче авторът отново се върна към началните години на бившия агент от т. нар. казармен период, за да доказва, че е доносничел срещу „своите”, т. е. турците. Защо Биков се отказа да покаже как А. Доган е усетил върху гърба си силата на репресивния апарат, може само да се предполага. Видно от списъка с ползвателите на Догановото досие, той не го е чел изцяло, а се е задоволил с подробното изчитане на немалкото агентурни донесения, които цитира надълго и нашироко, но избирателно, за да докаже, че това е „истинската биография” на Доган.
Вероятно неволно, но някои от неговите твърдения са поднесени манипулативно. В най-голяма степен това се отнася до внушенията, че поведението, отношението на Доган към насилствената асимилация, т. е. към „възродителния процес”, е неправолинейно. Той едва ли не го подкрепя, съдейства му и в крайна сметка е един от неговите главни действащи лица. По всичко изглежда, че и този автор е повлиян от емоцията, от властващото в публичното пространство желание за компрометиране на Доган на всяка цена.
Наистина, интересът към „тъмното” агентурно минало на Доган през последните двадесет години е голям. Не може да се отрече, че Биков се е постарал да го задоволи във възможно най-голяма степен. Остава въпросът дали това е направено обективно и непреднамерено. Факт е, че авторът е повлиян от познатите политико-пропагандни послания, целящи изопачаване миналото на Доган, а в крайна сметка и неговото компрометиране и сатанизиране. Споменатото, за жалост звучащо почти като компроматно вестникарско четиво бе събрано и в отделна книга. (Тома Биков. Досието на Доган, С., 2009, 428 с.)
За дефектите на представеното журналистическо разследване може да се съди от няколко авторски заявки в предговора. Още с началните си думи Биков има претенцията, че с книгата се задоволява желанието на „огромната част от обществото” да научи „истинската биография” на един от най-влиятелните български политици. Побързал е да разгадае мистерията с „имената” на Доган, твърдейки, че последното (Ахмед Доган) използвал едва от 1990 г. Ето я първата неистина. От досието, което Биков твърди, че е чел, се разбира, че сегашните си имена Доган използва още от детството, подписва се с тях през студентските си години, с това име е подписана дисертацията му, рецензиите за нея и т. н.
Всъщност какво общо може да има ровенето в един твърде личен въпрос, какъвто е въпросът с имената, с изясняването на така желаната голяма истина. В крайна сметка не името прави човека, а неговите дела. На читателите се обещава, че ще имат възможността чрез документи да се запознаят с известния политик чрез делата му. Ето „разказ за една тъжна биография”. Чрез споделено свое усещане, породено при четенето на документите в архива, авторът уверява, че „всичко написано всъщност е истина”. Споделя още, че „една от причините” да напише книгата, е „искрената му симпатия към българските турци и мюсюлмани”, които в годините на тоталитарния режим са излъчили „единственото мащабно антикомунистическо движение” и са платили за това с цената на човешки животи, унижения и масови разселвания. „По ирония на съдбата” голяма част от турците в годините на прехода си били „намерили политическо представителство именно в лицето на Ахмед Доган и останалите агенти на ДС”. (Тома Биков. Досието на Доган, С., цит. съч., с. 5-8.)
Не е трудно да се разгадае истинската цел на автора: заблудените турци да научат що за лидер със съмнително минало са си избрали да ги ръководи в продължение на двадесет години. Да им се „отворят очите”. Авторът наистина си е поставил благородна цел, но дали е знаел, че преобладаващата част от турците далеч преди него са разбрали що за човек е Доган, щом му вярват през тези години. Турците знаят, че не друг, а той е основателят на споменатото от Биков единствено мащабно антикомунистическо движение, чрез което повежда борбата срещу насилствената асимилация още преди основаването на ДПС. Знаят също колко много като тях и той е страдал. И що за агент на ДС е бил техният лидер, за да се налага да им го казват. В този смисъл трудът на Биков предварително е обречен на неуспех сред целевата група, за която според него е предназначен. Безполезен, защото и турците също отлично знаят, че когато се пише биографията на който и да е, не се спира до средата. А агентурният период на Доган е само малка част от неговата истинска биография, неговият „първи клас” в живота.
Може би при краткия анализ за оповестеното от Биков „цялостно” агентурно досие на Доган съм по-критичен. Не съжалявам за това. Биков е млад, надарен и перспективен разследващ журналист, от чието перо сигурно ще излязат и други интересни четива. Вярвам, че той ще разбере важното правило на изследователя: отговорността е многократно по-голяма, когато се пише с претенцията, че се представя истинска, неподправена биография на жив човек, в случая един от най-видните съвременни български политици. Премълчаните истини рано или късно излизат наяве. Манипулациите, фалшификациите биват разкривани и разобличавани. Истината като бумеранг ще се върне при тях, за да ги удари. Няма как този удар да не е зашеметяващ, последиците – неприятни.
За съжаление малко и кратки са интерпретациите за ролята на Ахмед Доган и Турското националноосвободително движение в историческите съчинения за „възродителния процес”. В тях те са обект на почти еднозначни тълкувания. Всички автори дават известните им факти от оскъдните документи, до които са имали достъп или направо се позовават на вестникарски публикации. За радост историците не свързват Доган и движението с извършените преди създаването му терористични актове. С някои изключения са единодушни, че безспорен създател на движението е именно Доган, че той и движението искат спиране на асимилацията и полагащите се права и свободи. Изрично подчертават, че водената борба е с мирни средства. Дават данни за териториалния обхват на движението, неговата програма и цели. (Валери Стоянов, Турското население в България между полю­сите на етническата политика, С., 1998, с. 187; Ибрахим Ялъмов, История на турската общност в България, С., 2002, с. 446-451; Михаил Груев, Алексей Кальонски, Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, С., 2008, с. 148; Евгения Калинова, Искра Баева. Българските преходи (1944-1999), С., 2000, с. 133)
Вероятно поради липса на първоизточници, някои автори са се доверили на известни факти от споменатите по-горе мемоарни и исторически съчинения за ролята на ДС по време на „възродителния процес”, за дейността на Доган и неговото движение. По тази причина например неправилно се сочи, че движението възниква „в резултат на обединяването на две групи” – Добричка и Варненска. Първата била създадена от Неджеметин Хак и „отначало действала” като Турска национална партия. Такава партия никога не е имало и не е действала. Редно е да се отбележи, че интерпретациите на историците са писани във време, когато архивите на ДС са засекретени напълно или допускът до тях е ограничен. Но дори така представени, преобладаващата част от изложените версии са обективни и не бива да се оспорват. В оценките си за ролята на Доган и движението по време на майските протести всички историци се придържат към известната им от достъпните източници фактология и отдават макар и накратко значимото на Доган и движението като фактори в съпротивителното движение срещу насилствената асимилация.

(Следва)