Глава пета
БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
Когато се разглеждат загубите
на мюсюлманите по време на Балканските войни, следва най-напред да се разбере,
че преди началото на войните те са били преобладаващата общност на попадналия
под османска власт Балкански полуостров. Въпреки че от етническа и религиозна
гледна точка населението било смесено, мюсюлманите съставляват най-голямата
общност, изповядваща една вяра.
ТАБЛИЦА 7
Населението
на Османска Европа, 1911 г.
по
провинции и религии (миллет) *
Провинция
|
Мюсюлманска
|
Гръцка
|
Българска
|
Общо †
|
Одрин
|
760 000
|
396 000
|
171 000
|
1 427 000
|
Селаник
(Солун)
|
605 000
|
398 000
|
271 000
|
1 348 000
|
Яня
|
245 000
|
311 000
|
-
|
561 000
|
Манастир
|
456 000
|
350 000
|
246 000
|
1 065 000
|
Ишкодра
|
218 000
|
11 000
|
-
|
349 000
|
Косова
|
959 000
|
93 000
|
531 000
|
1 603 000
|
Общо
|
3 242 000
|
1 558 000
|
1 220 000
|
6 353 000
|
* Цифрите са закръглени до най-близката хиляда, с
известна грешка от закръгляването.
† Съдържа групи, които не
са включени в таблицата, като евреи, римокатолици.
Подобно на
други обитатели на Балканите те били пръснати из целия регион (Таблица 7), с
големи общности във всяка област.[2] В
много окръзи и в цели три провинции – Одрин, Ишкодра и Косово – мюсюлманите
представлявали абсолютно мнозинство, а не просто многочислено население.
До 1911 г.
обменът на население в Османска Европа на практика е приключил. Само в периода
1875-1879 г. повечето мюсюлмани
напускат България и Сърбия, а българите емигрират от Османската империя в
България и Източна Румелия.[3]
Така през 1911 година мюсюлманите съставляват по-голям процент от населението
на Османска Европа, отколкото преди 1877 година. Макар че били малко, те внушително
доминират в Османска Европа (Таблица 8).
ТАБЛИЦА 8
Oсманска
Европа през 1911 г.
Население
в проценти, по миллет
Мюсюлмани 51%
Гърци 25%
Българи 19%
Други 5%
Източник: Маккарти, „Населението на Османска
Европа”
Макар че би трябвало да представляват
интерес за привържениците на принципа на самоопределението, демографските
статистически данни на практика са без значение при определянето на политическите
реалности на Балканите. Балканските войни разрешават проблема за това кой да
управлява и да населява Османска Европа – не съгласно концепцията за управление
на мнозинството, а със силата на оръжието.
Изготвените през пролетта на 1912 г.
договори окончателно решили съдбата на Османската империя в Европа. В тях
България, Сърбия, Гърция и Черна гора „с активното съдействие на руски дипломатически
посредници”[4] се
обединили, за да разделят европейската част от Османска империя. Съюзниците не
могли да постигнат съгласие относно окончателното разпореждане със завладените
земи,[5]
но постигнали съгласие най-напред да принудят османците да напуснат Европа чрез
сила, след което да разделят османската територия. На 8 октомври 1912 г. Черна
гора обявила война на Османската империя и нападнала територията й. Останалите
балкански държави я последвали.
Първата балканска война (1912-1913 г.)
довела до много по-бързо поражение на османците в сравнение с това през 1877-1878
година. При числено превъзходство на противника от две към едно, все още във
война с Италия в Либия, лишена от възможността да използва морски пътища от
гръцкия флот и затруднена от липсата на военна подготовка на султан Абдул Хамид
II, Османската империя била лесно победена от бившите си васали.
На 22 октомври българите, които трябвало да
изнесат основната тежест на борбата срещу османците, успели да ги победят при
Кърк Клисе (Лозенград), а след това и при Люлебургас (от 28 октомври до 3
ноември). Османците били принудени да отстъпят до линията Чаталджа, където бил
последният им редут преди Истанбул. На запад сърбите победили османците при
Куманово (24-26 октомври) и настъпили към Адриатика. Манастир бил завзет от тях
на 18 ноември. Гърците, които не срещали особена съпротива от османските
войски, настъпвали през Южна Македония и превзели големия пристанищен град Солун
на 8 ноември – един ден преди българската войска да достигне града.
Единствените области, които все още били
под османска власт през декември 1912 г., били градовете Юскюдар (Скутари), Яня
(Янина) и Одрин - всичките обсадени. След само два месеца битки и на практика
цялата османска империя е погубена. До април 1913 г. трите града също падат -
гърците превземат Яня, българите - Одрин (26 март), а черногорците - Юскюдар
(22 април).[6]
Линията Чаталджа устоява на българската
атака и османската столица е спасена, но само благодарение на разделянето на
съюзниците и на последвалата Втора балканска война (1913 г.) османците успяват
да си възвърнат малка част от изгубената територия. Докато Гърция, Черна гора,
Сърбия, а по-късно и Румъния се сражават срещу България, османските армии си
възвръщат Западна Тракия, включително Одрин и Кърк
Клисе.[7]
ВОЙНИТЕ
И БАЛКАНСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ
Като цяло във
всички части на Македония, където има мюсюлмански заселници, има и страдание
– повече или по-малко; но същевременно се съмнявам да са останали значими райони
в страната, където мюсюлманското население да е извън големите градове.[8]
Последиците от Балканските войни за селяните
мюсюлмани и за жителите на мюсюлманските градове на Балканите са много подобни
на тези от Руско-турската война през 1877-1878 година. И при двете войни
убийствата, изнасилванията и плячкосването принуждават турците и други мюсюлмани
да напуснат домовете си и да бягат към остатъците от Османската империя. И при
двете войни крайният резултат е голям спад на мюсюлманското население – причинен
от убийства, глад, болести и емиграция - и създаването на християнски държави с
преобладаващо християнско население.
Има разлики и между Руско-турската война от
1877-1878 г. и Балканските войни от 1912-1913 година. По-ранната война е водена
от една сила - Русия. Тя има едно единствено намерение - създаване на Велика българска
държава на Балканите, както и на славянска държава без мюсюлмани и защита на
руските интереси в региона. До 1912 г. руските симпатии към България охладнели
и ръката на царя отсъствала от Балканските войни.[9]
Вместо това Гърция, Сърбия, Черна гора и България водели свои собствени войни
срещу османците. Единственoтo истинско обединение между балканските съюзници
през Първата балканска война лежало в избора на противник. Съдбата на
балканските мюсюлмани била повлияна от объркването на съюзническите планове.
През 1877-1878 г. руснаците вече били осъществили ефективен план за
принудителна емиграция на мюсюлманите. По време на Балканските войни всеки от
победителите искал да види края на мюсюлманското присъствие в земите, които е
превзел. Но съюзниците не били нито добре организирани, нито способни на
колективни действия за постигане на целта си. Вместо да принудят мюсюлманите да
напуснат Балканите, те често се преселвали от територията, превзета от една
християнска страна на територията на друга, а понякога се връщали отново в
първата. Ефектът върху мюсюлманите бил дори по-лош, отколкото по време на
Руско-турската война през 1877-1878 г. Смъртността сред тях била по-голяма,
отколкото през 1878 г.
Скоростта на завладяването също оказала
силно влияние върху балканските мюсюлмани. Само мюсюлманите, които напуснали селата
си в самото начало на Първата Балканска война, можели да се надяват на бягство,
само ако земите, през които пътували, все още били под пълен османски контрол.
Останалите бежанци били принудени да минат през земи, вече завладени от
войските на балканските съюзници и опустошени от партизани християни.
Естествено, много от бежанци не оцелели. Често едва половината от хората, напуснали
селата си, достигнали до крайбрежни градове с надежда за транспортиране извън
Балканите.[10]
Ударните войски, които водели атаката срещу
турците в България през 1877-1878 г., които избивали турци при първоначалните
яростни атаки и които принудили мюсюлманите да бягат, били казаци,
подпомогнати от български селяни и бунтовници. По време на Балканските войни от
комити, националистични партизански чети, които дълго време водили борба в османска
Македония.[11] Те
често получавали силна поддръжка от страната, чиято кауза възприели като своя.
От многото различни комитски групировки най-многобройни и най-опасни били
българските, следвани от сръбските; гръцките партизански чети били малко. Тъй
като войните срещу османците били бързо спечелени, помощта на комитите не била
много важна. Вместо това от началото на Първата Балканска война тяхната работа
била да нападат села и градове и да налагат надмощието си върху своите
етнически групи зад граница. Не е известно колко от техните заповеди били
издадени от българското и сръбското правителство, но е добре документирано
това, че официални агенти на тези правителства не направили нищо, за да спрат
плячкосването от комитите. Вероятно не е имало голяма нужда да се издават
заповеди на тези, които нападали мюсюлмани; те просто е трябвало да бъдат освободени,
за да си свършат работата.
УБИЙСТВА
В сравнение с Руско-турската война през
1877-1878 г. масовото клане на мюсюлмани по време на Балканските войни било
неорганизирано, но въпреки това смъртоносно. Българите, гърците и черногорците
нямали военната дисциплина на руснаците (както беше илюстрирано например с
начина на обезоръжаване на мюсюлманско село от страна на казаци, които след
това обграждали селото, а българите го ограбвали и избивали обитателите му).
Убийствата, извършени по време на Балканските войни, били от типа, наричан от съвременниците
„расова война”. Съмнително е дали комитските групи, за разлика от казаците, са
част от добре съставен план. Те не отчитат политическите изгоди от терора, когато
плячкосват и избиват населението от мюсюлманските села.
Въпреки разликите между двете войни
описанията на отделни масови кланета, съдържащи се в консулски записки от 1912-1913
г., поразително приличат на записките от 1877-1878 г. Като заменим „казак” с
„комита”, следният британски консулски доклад може да се отнася както за 1877
г., така и за 1912 г.:
Без
преувеличение може да се каже, че почти няма турско село в околността на Кавала
и Драма, което да не е пострадало от ръката на български комити [От
ВМРО - б.ред.] и на местното християнско население. В много от селата десетки мъже
били избити; в други станали много изнасилвания и грабежи.
В района на
Кавала, отделно от убийствата на турци от Кавала, извършени от комити, за което
вече беше съобщено, беше разкрито масово клане на около 200 турци в Правища, а
също и избиването на същия брой турци в Саръшабан. Драмска околия, Чаталджа,
Доксат и Кирликова били сцени на убийство на турци. Повечето от тези убийства станали
малко след българското завладяване, а някои - съвсем неотдавна.[12]
Всички
християнски страни съюзници започват мащабни масови кланета на селяни мюсюлмани.
Например в околността на Аврет Хисар и Дойран българите извършвали големи
масови кланета: в Ръженово „почти няма оцелели мюсюлмани”.[13]
Всички мъже в село Куркут, както и много от жените и децата били събрани заедно
в плевни и били изгорени.[14] В
Демир Хисар 64 турци били събрани заедно в едно кафене и били изгорени.[15]
Сърби комити пребили до смърт с пръчки селяни мюсюлмани в Дреново.[16] Само
в околията на Люма и Дeбра 2 000 мюсюлмани били изклани от сръбски войски.[17]
Западни наблюдатели изчислили, че около 5 000 албански мюсюлмани били
избити „между Куманово и Юскюб (Скопие, б. р.)” и 5 000 в областта на
Прищина.[18] В Дойран 59 мюсюлмани
били убити, когато градът се предал без съпротива, а много други били избити в
околностите му.[19] Масовото изгаряне е също
метод на екзекуция, предпочитан от българите при избиването на жители мюсюлмани
в Райново, Кукуш и Планица.[20]
Голям брой турски мюсюлмани в Тракия били избивани, за чийто брой някои западноевропейски
наблюдатели твърдят, че надхвърля 200 000 (число, което включва и гърци,
убити от българи).[21] От
своя страна гърците събрали турци от цялата кааза Правище, довели ги до
долината Касруб, убили ги там и оставили телата като свидетели за деянието.[22]
Но все пак трябва да се отбележи, че не всички селяни мюсюлмани били така
третирани.
Сред причините
за смъртността на мюсюлманите били и гладът и болестите - резултат от
плячкосването, заграбването на земя и реколта и положението на бежанците, като
всичко това оставило мюсюлманите без храна и подслон.
Османските
чиновници и османските войници, които се предали, били третирани още по-лошо.
В случая с османската войска до голяма степен лошото третиране би могло да бъде
резултат от омраза, насочена към тези, които доскоро се сражавали с християнските
армии и може би са убивали техни близки и семействата им. Турските войници също
били символ на османска власт, която християнските страни имали намерение да
унищожат. Например турски затворници били нападнати от цивилни българи в Стара
Загора, където били избити между 500 и 600 души, а 250 били ранени[23];
приблизително сто освободени от служба османски войници били убити в Аврет
Хисар (с. Женско, в централна Македония, дн. в Гърция с гръцко име
Палео Гинекокастро).[24] Но в
някои случаи войниците били убивани бавно чрез глад, което било част от
умишлената политика на съюзническите правителства, както в случая с Одрин.
Избирателното избиване на мюсюлмански чиновници, както и на лидери на градове и
села сигурно също е било одобрено, както британският консул Лам от Солун
съобщава:
„Почти всички главни мюсюлмани
из околията на Кукуш, Дойран и Гевгели били убити по един или друг начин,
собствеността им била ограбена или унищожена, а стопанските сгради и жилищата
им били изгорени. Жените им били обект на унижение, а често и на по-лошо.”[25]
Както би могло
да се очаква, подробните описания на масовите кланета са сравнително малко;
събитията се случвали прекалено бързо, за да бъдат точно описани. Западните
наблюдатели, главен източник на информация относно зверствата, рядко имали
възможност да посетят мюсюлманските села, докато били плячкосвани. В повечето
сведения просто се споменавало за някога процъфтяващи села, които сега били
пусти, оплячкосани и опожарени. Например османският генерал Изет паша изготвил
списък с някои от селата по пътя за тракийската железница, където мюсюлманските
махали били разрушени:
„Изедин, Субачи, Папасбургас, Кестанлик,
Чанакча, Оглюли, Индже, Гекие, Кабакли, Мезел Бунар, Вели Кею, Вели Мече,
Гекерлер, Беязкьой, Акманкьой, Мъстанли, Солджилар, Демилер, Черкези,
Турбедере, Акджику, Хачилар, Дженилер, Поунар Бачи,…”[26]
За съжаление списъците
с обезлюдени и разрушени села не дават особено полезна информация относно
съдбата на селяните. По-добре документирани примери за действия на балканските
съюзници, насочени към мюсюлмани, могат да бъдат намерени за градовете на османския
Балкан: „Неколкостотин” мюсюлмани били изклани, когато българите навлезли в
Драма.[27]
Почти всички ранени турски войници, които останали в Драма, били избити.[28] В
Дедеагач на 12 ноември 1912 г. 140 „македонски доброволци” завладели града без
съпротива, още преди да пристигне българската армия. Част от мюсюлманския
квартал бил ограбен и разрушен, над сто мюсюлмани били изклани, а представа за
степента на грабежите може да се добие от факта, че над 14 000 франка (в
турско злато) били платени на чуждестранните пощи за съобщения към България. Ужасяващо
опустошение било отприщено в околната провинция и много села били заличени”.[29]
Главната джамия в Дедеагач била бомбардирана и изгорена и наблюдателите видели
купчини от мюсюлмански трупове най-вече в квартала, където била джамията.[30]
Градовете Одрин, Струмница, Серес и Дедеагач осигуряват подробно описание
на степента на плячкосване и смърт, които съпътствали завоеванията на
балканските съюзници:
Одрин
По време на
обсадата на Одрин градът бил подложен на усилени български бомбардировки,
голяма част от които били насочени към чисто жилищни райони, но най-голямата
опасност за гражданите бил гладът. Запасите от храна, с които живущите в града
разполагали, бързо се изчерпали. Около 20 000 бежанци дошли в града преди
българската обсада – още 20 000 гърла, с които малкото останала храна
трябвало да бъде разделена.[31] Докато
бомбардировките разрушавали сгради, бежанци от унищожени одрински къщи се присъединили
към новодошлите бежанци и всички заедно били в сгради, които „побирали два пъти
повече хора, отколкото някой някога би повярвал.”[32] По
време на обсадата цената на захарта, която рядко била в наличност, се покачила тридесет
пъти, както и тази на солта. Бобът, лещата, грахът и оризът, както и други
хранителни продукти били пет пъти по-скъпи, отколкото в мирно време.[33] Към
края на обсадата цените нямали значение, защото нямало храна.
Разбира се,
страданието, породено от обсадни условия, не е същото като страданието при
наказателни акции срещу невъоръжено население. Второто последвало след османското
предаване на града. Одрин паднал на 26 март 1913 г. Ликуващите българи се
отдали на тридневно необуздано плячкосване, преди да бъде възстановен някакъв
ред. Къщи и магазини на турци били главната цел на грабежи от страна на войници
и местното християнско население.[34]
Голяма част от грабежите били извършвани от местни гърци, но има и сведения за
офицери от редовната българска армия, които неуспешно се опитвали да спрат
плячкосването. Също така има сведения и за български военни патрули, които заедно
с крадците си поделяли плячката.[35]
Както било
обичайно за градовете, завладени от българи, грабежите били съпътствани от изнасилвания
и убийства.[36] Убийствата на цивилни
били много по-малко в Одрин, отколкото в други завладени градове - може би
защото комитите ги нямало или защото обсадата и завладяването на града били
добре отразени от европейски репортери. Нито един от тези фактори не помогнал
на османските войници, които били в града. Когато
Одрин паднал, войниците на големия османски гарнизон били разоръжени, хвърлени
в затвора и оставени без храна и подслон. Густав Гирили, свидетел на цялата
обсада на града и падането му, описал така съдбата на войниците:
Големи редици от затворници минават по
улиците, водени от офицерите им. Те са измършавели, отчаяни, изтощени от глад.
Водени са като добитък, чрез удари от юмруци, ботуши и приклади. Тези
нещастници са заведени на място, известно като Ески Заара, горист остров,
разположен на река Тунджа, извън града, където са оставени да умрат от студ и
глад, освен ако куршум не сложи край на страданията им. Техните непогребани
тела оформят купчина, която става все по- висока с всеки изминал ден, до такава
степен, че представляват опасност за здравето на хората. Всъщност холерата
отново се е разразила зад нашите стени.
Броят на войниците, които са защитавали
това място [Одрин – б. ред.], е известен. Без да се броят умрелите, 40 000
до 50 000 затворници са сразени от завоевателите. Някои от тези, които
знаели съдбата, която ги очаквала, се опитали да избягат и да се скрият. Горко
на онези, които били повторно пленени, както и на онези, които се опитали да
ги скрият! Ако възникне подозрение, дори при най-малката улика, че някой е
подслонил избягал затворник, къщата бива претърсена до основи, беглецът - заловен
заедно със своя съучастник и двамата биват разстрелвани. Това е хайка, лов на
турци с изтънчена жестокост. Ден и нощ картечниците тракат - това са екзекуциите.
Труповете биват хвърляни по улиците, по полето, в реките и аз съм виждал много
от тях да лежат на пътя за Караагач.[37]
На острова, където
били държани войниците, наблюдатели съобщават за струпани на купчини тела,
мъже, спящи на открито през зимата, голямо разпространение на холера и много други
ужасии, които им били причинени. Това, което оставило най-силно впечатление
на западноевропейците, бил фактът, че корите на всички дървета на
военнопленническия остров били обелени „дотам, докъдето човек може да се
протегне.”[38]
Гледката на
гора, оголена до максималната височина, до която човек може да протегне ръка,
била красноречиво доказателство за глада на онези, които изяли кората. До април 1913 г. приблизително
половината затворници били останали живи - 6 000 в островния лагер и
между 15 000 и 20 000 по брега на реката. Двеста души измирали всеки
ден. Други били отвеждани към неясна съдба.[39]
Кавала
Кавала бил
сравнително малък пристанищен град в Южна Македония. По време на Първата
Балканска война населението на града се пренаселило с турски бежанци, които
бягали към града от южните склонове на Родопите и след това през градове като
Драма и Правища (гр. Елефтеруполи,
Гърция). По такъв начин, когато българските сили пристигнали, градът бил доста
пренаселен, въпреки че част от бежанците отишли в Египет, Истанбул и Анадола.[40] Първите
българи, които пристигнали, били комити, които плячкосвали, както постъпвали и
в други градове. Плячкосването не спряло дори когато пристигнали войници от
редовната българска армия, водена от майор Жечев. Те се присъединили към грабежите,
тероризирането и убийствата на турци, от които приблизително 200 били избити
през първите дни от българското завладяване. Британският консул Йънг коментира
по следния начин ставащото в града:
„Беше ми съобщено, че в село Саръшабан
от 221 семейства, 181 турци били избити. Жените били поделени между
насилниците. Мястото сега е пустиня. Бил назначен български кмет.”[41]
Османците изчислили
приблизително, че само в района на Кавала били избити 7 000 мюсюлмански
бежанци.[42] Събитията в Кавала са
ярко доказателство за това, че макар войниците от редовната българска армия
най-вероятно да не са били главните убийци на мюсюлмани, българското
правителство носи отговорност като съучастник. Не бил направен никакъв опит - нито
в Кавала, нито на друго място, за спиране на мародерствата на комитите.[43] Дали
заради симпатии към действията на комитите, или в изпълнение на заповедите, издадени
от по-висшестоящите от тях, майор Жечев и другарите му из целия Балкански
полуостров изпитвали задоволство от гледката на унищожението на мюсюлмани.
Струмица
За него претендирали
както Сърбия, така и България. Отначало бил превзет от българи, а след това - от
сърби. По-фатално за мюсюлманите се оказало сръбското нашествие. Но като знаем
за българските зверства по другите градове и села, не бихме могли да заключим
от случая в Струмница, че сърбите са били по-лоши от българите.
Струмица не
разполагала със защита. Тъй като градът бил почти еднакво отдалечен от
българските, сръбските и гръцките сили и защото нямал надежда за помощ от османските
войски, той капитулирал и се предал на първите появили се завоеватели - българите
- които изглеждало, че се интересували само от грабене. Скоро те били заменени
от сръбски войски, които си разпределили града. За две седмици - от ноември
1912 г., повече от 500 турци (557 според списъците) били избити по заповед на смесена
комисия от сърби, гърци и българи, назначени за тази цел от властите. Консулът
Лам съобщава:
Всички турци в това селище, на възраст между
20 и 50 години, всеки ден били арестувани на групи, за да бъдат изправяни
пред комисията, която ги разглеждала поотделно и решавала тяхната съдба чрез
вот (с други думи, гласуване). Ако шест от седем членове на съда го обявят за
добър човек, „заподозреният” бил пускан да си върви, след като бил освободен
от всичко ценно, което би могъл да носи със себе си. В противен случай бил
отвеждан в затвора. След един или два дни зад решетките затворниците първо
били събличани по риза, след което ги отвеждали с насочено оръжие до кланиците
в покрайнините на града, където накрая били застрелвани или намушквани до
смърт с щиковете на пушките. Сред жертвите имало войници (вероятно редифи – т.
е. запасняци, б. р.), които изоставили оръжието си, както и бежанци от Родовища
и Османие, които избягали преди врагът да наближи. Много от изброените се радвали
на отлична репутация... Много от жертвите били зверски осакатени от екзекуторите
си - преди или след смъртта им.[44]
Като
допълнение към убийствата в самата Струмница, смята се, че 150 турци били убити
от сръбски чети във външните села в околността. Твърди се, че убийците били
„четите на Чаков и Хаджи Манов, които се разпореждали без ограничения в
околията.”[45] Както на други места,
новите власти в Струмница били дълбоко въвлечени в грабежа на собственост на мюсюлмани.
Сръбският префект на града лично изпратил 80 каруци с крадени вещи в Белград.[46]
Серес
В Серес, град
в Южна Македония, разположен между Солун и Драма, мюсюлманите също се предали
мирно на българите. За пореден път българските редовни войници не направили
нищо, за да спрат ограбването и убийствата на мюсюлмани. Турски и гръцки източници
посочват голям брой мъртви в резултат на масовите кланета в Серес (от 600 до
5 000 убити).[47]
Следното описание на британски консул вероятно е по-точно:
„Серес.
Тук водачите на християнската и мюсюлманската общности подписали преди пристигането
на българите съглашение за взаимна защита и подкрепа. При пристигането на
българите градът се предал на чета под водачеството на четник Цанков. Мютесарифът
(окръжен управител в Османската империя) заедно с каймакамите на няколко от
подчинените каази и много видни личности от града намерили убежище в
резиденцията на гръцкия архиепископ. Четниците веднага се захванали за работа
и започнали да ограбват мюсюлманските квартали, като буквално оголвали къщите
на по-заможните хора, като извършвали насилие над жени и момичета. Пристигането
на редовната армия не променило с нищо ситуацията и няколко дни по-късно (16
ноември, вижте моята телеграма № 161, изпратена на 24 т. м.) няколко изстрела,
произведени от „агент провокатор”, осигурили желания повод за масово клане над
турците, което почти сигурно би се случило, ако не била бързата намеса на магистрат
Апостолос, гръцкият митрополит, който веднага тръгнал, яхнал кон, към
българския щаб и се позовал на взаимното споразумение, споменато по-горе. И
все пак в течение на два часа били изклани между 150 и 200 турци и почти всяка
мюсюлманска къща или магазин били ограбени.”[48]
Случилото се в
Серес потвърждава впечатленията от другите завладени градове. Моделът е прост: османската
армия я няма, градовете се предават мирно на комити (от чети на ВМРО - б. ред),
които избиват и ограбват мюсюлманите. Редовната армия накрая пристигала, но
това нямало голям ефект върху продължаващите масови кланета, изнасилвания и
плячкосване. Серес се различавал единствено по това, че в града имало гръцки митрополит
с кураж и чест. Прекалено често в историята на Балканските войни се срещат свещеници
и епископи, за които различната религиозна или етническа принадлежност на врага
означава освобождаване от християнския морал. Гръцкият митрополит на Серес бил
пример за истински Божи човек.
За съжаление
хората от Серес също страдали много от коремен тиф и глад, които съпътствали
нашествието. Османското правителство изчислило, че приблизително между
1 700 и 2 000 души умрели заради тифа и глада.[49]
Дедеагач
Положението в
Дедеагач (Александропулис) е сходно с това в Серес – хората се предават мирно
на българските комити, след което започват убийства и плячкосване. Вероятно
3 000 мюсюлмански граждани на града и бежанци били убити. Използван бил
динамит за унищожаване на мюсюлманските къщи и джамии. Гръцкият епископ се
откроявал, защото защитавал всички мюсюлмани, колкото могъл, но гръцките
граждани се присъединили към българите в ограбването на мюсюлмани.[50]
ГРАБЕЖИ И РАЗРУХА
Очевидното
намерение на тези, които убивали мюсюлмани и ги изселвали принудително, бил „детурцизацията”
на Балканите. Вдъхновени от една страна от частично усвоени националистически
идеи и желанието им за заграбване на мюсюлмански земи и вещи, от друга,
балканските християни се стремели към такава политика, която би попречила
мюсюлманските бежанци да се завърнат, а тези, които още не били избягали - да
го направят. Най-резултатна от тези политики била разрушаването на мюсюлмански домове
и кражбата на добитък и храна - мюсюлманите, които живеели в селата, са принудени
да напуснат, за да намерят препитание и подслон, когато всичкият им добитък бил
откраднат и къщите им - разрушени, ако изобщо самите те имали щастието да
оживеят. Както комитите, така и редовната армия били носители на унищожение.
Дори и при бързите завоевания някои християнски армии спирали, за да унищожат
всяко мюсюлмански село по пътя си; това дело било оставяно най-често на онези,
които не били част от редовната армия, но я придружавали. Говорейки за
българската армия, британският заместник-консул в Кавала Йънг отбелязал: „Пътят
на нашествениците e белязан от 80 мили разрушени села.”[51]
Албания
Черногорската
войска, която нахлула в Албания, разрушила всичко по пътя си. Унищожени били както
католически, така и мюсюлмански села.[52] Те изсекли
толкова много дървета при настъплението си, че когато накрая се оттеглили,
завръщащите се бежанци не могли да намерят дървен материал, за да сложат покриви
на малкото къщи, които били останали.[53]
Голяма албанска област „била нападната и опустошена от сърбите и черногорците,
горе-долу по едно и също време.”[54]
Заради преминаването на армиите за оцелелите буквално не останало нищо.
Десетки хиляди избягали в Юскюдар (Шкодра) и други градове. Много от
оцелелите, пощадени при масовото клане, биват убити по бавен и ужасен начин –
чрез глад.[55] Дори и албанските
мюсюлмани да бяха успели да се завърнат в своите домове, те щели да намерят
домовете си без покриви и стени, които да ги предпазват от студа, както и
никаква храна и семена, които да посеят зa бъдеща жътва.
Тъй като
Албания била извън нормалните линии за комуникация с външния свят и
чуждестранните наблюдатели били малко, информацията за албанските мюсюлмани е недостатъчна.
Наличните доказателства показват, че гръцките нашественици в Южна Албания
третирали албанските мюсюлмани много по-хуманно, отколкото сърбите и
черногорците на север и на запад.[56] Но
въпреки това гърците опожарявали и плячкосвали мюсюлмански села, извеждали мюсюлманите
извън домовете им в градовете, за да направят място за гръцките войници и
хвърляли в затвора или депортирали местни видни личности мюсюлмани от
завладяната територия.[57]
Наблюдатели от Европейската контролна комисия, които били изпратени да наблюдават
събитията там, съобщават за случаи на масови убийства на цивилни мюсюлмани.[58] Има
и много други твърдения на мюсюлмани за масови кланета на селяни, извършени от
гърци, но те не са потвърдени от неутрални свидетели.[59]
Европейската контролна
комисия, която била изпратена в Албания да наглежда създаването на новата
албанска държава, събрала информация за влиянието на Балканските войни върху
албанските мюсюлмани. В един доклад британският представител Лам включил
таблица с нанесените на мюсюлманите щети в 102 села в „южните околии на Албания
(Люма и двата Дебъра)”, която съдържала данни за 2 044 души, убити в
масови кланета, 2 800 опожарени къщи и 25 000 откраднати домашни животни.
Статистиката, която била съставена по време на две инспекционни обиколки на
италианския полковник Муричио, включвала само овце, които всъщност били отведени
от селата от сръбски войски. Повечето от животните били отведени от техните
овчари в македонската равнина заради зимата. Овчарите били убити, а овцете им -
иззети. Лам изчислил, че мюсюлманите изгубили приблизително 700 000 овце,
което ги обрекло на глад.[60]
Манастир
(Битоля)
Провинцията
Манастир е добър пример за разрухата, която била причинена на мюсюлманските
села из Балканите. Мюсюлманите в Манастир представлявали малко над 40% от
цялото население и били единствената голяма религиозна група. Но въпреки това
мнозинството от мюсюлманите от Манастир били или избивани, или били
принуждавани да бягат, когато сърбите и българите нахлули в провинцията[61]:
(Британският консул Грейг в Манастир):
Войната причини големи беди в околията на Манастир. Смята се, че около 80
процента от селата, обитавани изцяло от мюсюлмани, както и мюсюлманските махали
в селата със смесено население били ограбени и унищожени – частично или
напълно – в каазите: Манастир, Кирчево, Флорина, Сервия, Кайлар, Кожани,
Еласона, Гревена, Населица и Костур. Съобщава се за големи нещастия както сред
християни, така и сред мюсюлмани в околията на Горча и на двата Дебъра.
Ако беше последвало запитване, то вероятно
щеше да покаже, че тези, които не били членове на редовната армия и които я
придружавали, както и групи мародери от съседните християнски села били
главните виновници за разрушенията.
Унищожението не се ограничавало само с мюсюлманските
села. В каазата Флорина християнското население пострадало жестоко, най-вече
около Суровичево, Баница и Ексисо. Но както е известно, на много места
оцелели достатъчно села, за да приемат всички (християнски) бежанци. Никъде не
се чуло за селяни християни, които са заплашени от глад. В много случаи те
даже забогатели от плячкосването на мюсюлманските си съседи.[62]
На практика
това означавало, че мюсюлманските бежанци нямало къде да отидат. Помощта за
мюсюлманските бежанци в Манастир и други градове била много оскъдна, а и
нямало начин мюсюлманите да се завърнат в старите си села, защото те не били
годни за живеене. Сръбското правителство трябвало да положи големи усилия да
снабди бежанците със семе, земеделски сечива и животни, за да могат отново да
започнат да се занимават със земеделие в селата си. Не предстояло такава помощ
да бъде предоставена. Консулът Грейг пише, че културите (и най-важното,
семената за посев) на мюсюлманите били взети, както се случило и с добитъка им
и дори с дървените покриви на къщите им. Сръбското правителство им оказало
помощ, но настояло да събере всичките си данъци.[63]
Трудно е да се
каже дали сърбите са имали някакъв грандиозен план, чрез който управлявали
грабежите и разрухата на мюсюлмански къщи и села. Може би омразата към
мюсюлманите или чиста алчност са били достатъчни мотиватори. Мюсюлманите
наистина били са изтласкани извън земи под сръбско владение – на запад към
Албания или на юг към Егейско море.[64]
Както редовни сръбски войници, така и комити плячкосвали и унищожавали
мюсюлмански села и малки градове в Северна Македония и в Албания. В околността
на Кичево-Крушево във вилаета Манастир 19 от 36-те села били ограбени и
частично или напълно унищожени. Богати мюсюлмани били изнудвани за големи
суми, които те платили. Те оцелели от „необузданото масово клане на мъже, жени
и деца, извършени от организирани от български комити чети.”[65]
По-бедните селяни били лишени от зърно, семена, животни и всичко останало,
което притежавали. Разрушени били шестстотин къщи в околията и 503 мъже, 27
жени и 25 деца – убити. Оцелелите били или бежанци в град Кичево, или все още
се укривали в селата си, „гладуващи в руините”.[66]
Във владенията
на сърбите данъците били също така използвани като оръжие срещу мюсюлманите.
Като допълнение към законните изземвания от всякакъв вид мюсюлманските селяни
били задължени да плащат и старите си османски данъци, както и някои от
нововъведените.[67] Това не би било
непременно несправедливо, ако не се събирали данъци за земи, от които не се
получавало нищо. Например сръбски чиновници в района на Манастир се опитвали да
събират данъци от бежанци за ферми, от които били изгонени и естествено, откъдето
те добивали реколта.[68] За
много селяни единственият начин да се спасят от такива данъци, бил
емиграцията.
Българските
завоевания
След като Кавала
попада под контрола на българите, те наредили на селяните мюсюлмани да се завърнат
по земите си (далеч от очите на западноевропейците) или да понесат болката от
ударите с пръчки, ако останели в града. Селяните се завърнали в домовете си в
планините на юг от старата българска граница; но когато пристигнали, не
намерили нищо:
„Повечето жители, избягали преди напредването
на българските войски в началото на войната, завръщайки се малко по-късно в
селата си, ги намерили опожарени, стадата им – отведени и така те оставали без
средства за съществуване.”[69]
Като знаели за
тежкото положение на завърналите се бежанци, чуждестранни агенции за
подпомагане се опитали да им съдействат. Българските власти отказали помощта им.[70]
Българите
унищожавали цели околии с турски села. Относно Македония консул Лам от Солун докладва,
че българите разрушили мюсюлманските квартали в град Мелник и ограбили повечето
от мюсюлманските села в околността, както в случая с Родовища.[71]
Българските действия били същите и далеч на изток - в Тракия. С изключение на
областите между река Марица и пътя Узюнкюпрю-Кешан всички мюсюлмански села на
запад от границата при Чаталджа били на практика унищожени по време на неотдавнашната
война между Турция и съюзниците.[72]
Градове
Много градове
разбира се, също били ограбвани, но плячкосването било по-често явление от
пълното унищожение. За християнските завоеватели нямало голям смисъл
разрушаването на големи градове като Солун и Одрин, които преминали под техен
контрол. Но те позволили, дори насърчили ограбването на мюсюлмани. Гръцки
войници и цивилни разграбвали Солун седмици след падането му.[73] Също
така гърците изгорили до основи турските и циганските квартали в Дедеагач,
преди да предадат града, съгласно споразумението, на българите през Първата Балканска
война. Мюсюлманска и българска движима собственост била отнесена в Гърция от
армията.[74] Плячкосването от гръцка,
българска и сръбска страна в превзетите градове вече беше описано. То
присъствало неотлъчно при завладяването на всеки балкански град.
В резултат от
разрушаването на мюсюлмански къщи и кражбата на реколта и добитък настъпвал глад.
Запасите, с които селяните могли да се нахранят през зимата, били откраднати
или изяждани. Ако все още били останали някакви семена, нямало животни за
обработка на земята. Заради това през 1913 г. имало много глад в провинциите
Косово и Манастир, както и на други места.[75]
ПРИНУДИТЕЛНО ПОКРЪСТВАНЕ
По време на Балканските
войни българите провеждали избирателна политика, чрез която налагали на
завладяваните насилствено приемане на българската православна вяра. За
гръцките православни християни това означавало промяна на църковна преданост
от гръцки към български епископи. Това се случвало успоредно с подобни насилствени
преходи от българска към гръцка или сръбска православна вяра, в територии, окупирани
от гърците и сърбите.[76] Във
всички завладени територии имало християни, които загубили своите позиции в
църквата, а понякога и живота си заради това, че отказвали да приемат
доминиращата църква.[77] Но
като цяло преминаването от изгубилата позициите към доминиращата, било
постигано относително лесно и без кръвопролития. Голяма част от православните били
християни славофони, на които сигурно нямало да допадне да влязат в гръцка
църква, но в крайна сметка това било лесен процес, тъй като разликите в
доктрините между двете църкви били малко.[78]
Главната
трудност за „покръстените” била, че приемайки нова религиозна идентичност, те трябвало
да приемат и нова етническа и национална принадлежност. Османската концепция
за религиозно определени миллети
била силно застъпена в съзнанието на християните в страните наследнички.
За мюсюлманите
процесът на покръстване бил много по-труден. Покръстеният мюсюлманин трябвало
да се отрече от семейния си произход, от много от обичаите си, от етническата
си принадлежност, от семейството си, както и от религията си. За вярващия мюсюлманин
да приеме кръщение, означава да се обрече на вечно проклятие.[79]
Затова покръстванията на мюсюлмани били изцяло насилствени. Подобно на
мюсюлманите и евреите в Испания през ХV в. мюсюлманите от Балканите стигали до
всякакви крайности, за да избегнат покръстването. Първоначалната им реакция,
естествено, била бягство, но мюсюлманите, заловени извън населените места, били
заставени да избират между покръстване и смърт.
Българите се
опитали насилствено да покръстят много турски мюсюлмани. Например около Ески
Кавала насилствените покръствания в някои райони предизвикали масово изселване
на турците към Кавала,[80]
а в Османие само турците, които били покръстени, били оставяни живи.[81] Българите
специално се насочили към от Родопите за покръстване. Помаците са славянскоговорещи
мюсюлмани, които преминали към исляма векове по-рано, запазвайки повечето от
обичаите, характерни за българските им съседи. Те били очевидни кандидати за
покръстване, защото ислямът бил единствената пречка за асимилирането им към
българската нация. Български православни свещеници, съпровождани от въоръжени
войници и комити, били изпратени в помашките села, с цел „принудително да
накарат помашкото население да прегърне християнството”.[82] Ето
пример за методите, използвани за покръстване:
В Пехчево (платото Малешево) бил
сформиран специален комитет, ръководен от българския помощник префект Чатоев,
а сред членовете били Джон Ингилизов, директор на български училища и свещеникът
Чатоев, брат на помощник префекта. Този комитет бил съставен, с цел покръстване
на всички турци в Малешево. По заповед на комитета 400 селяни били въоръжени с
мускети и тояги; те нападали турците в съседни села и насилствено ги отвеждали в
черквата във Берово, където всички били кръстени.[83]
Ето и друг пример:
Мюсюлманите били разпределяни на групи.
На всяка група било дадено кръщелно име, обикновено име, почитано в българската
църква или в българската армия. След това един свещеник, преминавал от група в
група и отделял настрани новопокръстените sui
generis; и докато с една ръка поръсвал челото на всеки със светена вода, с
другата го принуждавал да отхапе от наденица. Светената вода била символ на
кръщаването, а парчето наденица - на отричането от мюсюлманската вяра, тъй
като Коранът забранява яденето на свинско месо. Покръстването приключвало чрез
издаването на сертификат, украсен с изображение на кръщаването на Исус, чиято
цена варирала между един и три франка.
Един приятел, който днес пристигна от
Тракия, ми каза, че случващото се в Македония ставало и там. Той ми показа две кръщелни
свидетелства. Той добави, че покръстените били задължени да се откажат от
фесовете си, а покръстените жени били заставени да вървят по улиците с открити
лица.[84]
Успехът на
тези насилствени покръствания не би могъл да е дълготраен заради
непоколебимостта в религията на помаците и турците.[85]
Потомците на мюсюлманите, които оцелели след зверствата през 1912 и 1913 г.,
все още са мюсюлманско малцинство в родните си земи и до днес.[86]
МЪКИТЕ НА ХРИСТИЯНИТЕ
Определено
мюсюлманите не били единствените, които страдали по време на Балканските войни.
В книга, описваща нанесените на мюсюлманите вреди, естествено страданията на
мюсюлманите са подробно описани. Въпреки това българи, гърци и други, макар и в
по-малка степен, също били жертви на зверства. Повечето от тези зверства са се
случили по време на втората Балканска война, когато бившите християнски
съюзници започнали да се нападат помежду си. Българските масови кланета на
гърци в Серес, Демир Хисар, Доксат и други градове и села са описани на друго
място,[87]
както и гръцките кланета над българи в Кукуш и в голям брой български села.[88] По
същия начин българите и сърбите нападали взаимно цивилното християнско население
по време на втората Балканска война. Етническата омраза, доскоро насочена към
турците, вече включвала и българи, гърци и сърби. Документацията относно жестокостите
на предишните съюзници е обширна, главно защото западноевропейските наблюдатели
били много по-ужасени от убийствата между християни, отколкото между християни
и мюсюлмани, и затова са описали чувствата си надълго.[89]
Въпреки
отделни документирани случаи на мюсюлмански безчинства над селяни-християни в
началото на първата Балканска война, те били малко. Дали мюсюлмански войници и
селяни са клали християни през първата война, не е известно. Просто нямало
време. Заради бързата победа над мюсюлманските сили не останало време за нищо,
освен за бягство. Всеобхватни мюсюлмански жестокости срещу християни[90] се
случвали само през втората Балканска война, когато турците получили шанс за
отмъщение.
При избухването на първата Балканска
война физически здравите турци от мъжки пол от населението на Кърка (село в Източна
Тракия), преди да се отправят за битка, оставили старците и децата си на грижите
на гърците в селото, които, едва чули за пораженията на турците, ги изклали.
Когато турците отново навлезли в Тракия, те посекли цялото гръцко население (на
селото) и опустошили селото. Овъглените останки на много от жертвите все още
могли да бъдат видени в черквата през миналия месец.[91]
През втората
война из цяла Източна Тракия османски войници и завръщащи се бежанци третирали
християни, особено българи, както самите те - мюсюлманите - били третирани.[92]
Някои български села били унищожени, а други - разграбени.[93]
Например когато българското нашествие започнало, турският квартал „Хавза” бил
разрушен. По време на повторното турско настъпление всички български къщи в
околността били сринати със земята в знак на отплата. Християни в Текирдаг,
Малкара и други градове били изнасилвани и убивани. „Равносметката била
деветнадесет трупа, погребани в Родосто (Текирдаг) и осемдесет и една жертви,
които изчезнали, като има доказателства, че са съсечени на полето.”[94]
Български бежанци са били ограбвани, докато бягали, а много били убити.
Голям брой
гръцки и български бежанци избягали от Източна Тракия по време на двете
Балкански войни. Когато първоначално българите завладели региона, известен брой
гърци се отправили към територии под гръцко владение в Западна Тракия и
Македония. Още гърци избягали през 1913 г., когато османските войски си върнали
Източна Тракия. Като цяло някъде към 20 000 гърци – което се равнява на
приблизително пет процента от гръцкото население на Одрин – вилаетите – преди
войната, мигрирали.[95]
Доста повече български християни във вилаета избягали. Вероятно над 50 000
души са напуснали териториите, които османците си върнали, което включва повече
от половината българско население в района.[96]
От двете
християнски групи българите пострадали повече. Гърците, напускащи Източна Тракия,
могли да очакват да намерят земя в Гръцка Македония. Понеже гърците спечелили
войната, останала много собственост на изгонени мюсюлмани. От друга страна,
България загубила. Завладените земи, които били дадени на България
благодарение на Букурещкия договор, който сложил край на втората Балканска
война, били малки по площ, най-често планински и български бежанци от Източна
Тракия трябвало да се конкурират с български бежанци от земите, завладени от
Сърбия и Гърция. Българското правителство съставило списък с повече от 100 000
бежанци от всички райони, които отишли в България.[97]
МЮСЮЛМАНСКИ БЕЖАНЦИ
Цялото население от околността бяга на
юг. Не само населението, попаднало под българско владение, нито само населението от областите, където се водят сражения. Цялото
поколение.[98]
По време на първата
Балканска война мюсюлмани бягали на големи талази към трите събирателни
бежански пункта – Албания и градовете Солун и Одрин. Етносът на албанските
мюсюлмани бил насилствено преместен от османския вилает Косово в Албания от
сръбски войски и по този начин албанските мюсюлмани се присъединили към други
мюсюлмани, които избягали, преди армиите да пристигнат.[99]
Някои мюсюлмани от вилаета Яня, преминал под гръцко владение, също избягали в
Албания. Но все пак броят на бежанците в Албания останал малък, много по-малък
и от тези, които избягали другаде, защото Албания била прекалено бедна, за да
издържа бежанци. За бежанците в Албания имало малко места, където да отидат и
да потърсят помощ. Вероятно някои от тях оцелели и станали част от
мюсюлманското население в орязаната албанска държава. Като се имат предвид като
цяло лошите условия в Албания, повечето от тях сигурно са загинали.[100]
Бежанците в
Албания, които наброявали приблизително 60 000, избягали от околията на двата
Дебъра (Дибра), Кирчова (Кирчево) и Гьорице (Горица) във вилаета Манастир след
напразен опит за съпротива срещу сърбите. Други дошли от околията на Якова
(във вилаета Косово), търсещи спасение от сърбите и черногорците.[101] До
ноември 1918 г. само в Юскюдар имало 9 000 бежанци мюсюлмани.[102]
Може би между 30 000 и 40 000 били в Елбасан и околията му.[103]
Имало и много в планините, обикновено останали без храна, като вероятно
повечето от тях са умрели. Бежанците, изглежда, много се страхували, особено от
черногорците, които опожарявали до основи всяко мюсюлманско село, до което
достигали, без значение дали срещали съпротива, или не.[104]
Бежанците в
Солун се справяли по-добре от тези в Албания. Солун се превърнал в убежище за
мюсюлмански бежанци от територии, завзети от трите християнски сили във
вилаетите Косово, Манастир и Селаник. В Солун нямало организирани програми за подпомагане
на турски бежанци, а и болестите и гладът отнели живота на мнозина, но
групировки като Ислямския комитет на Солун се погрижил да намери кораби, които
транспортирали много бежанци в Мала Азия. Веднага след края на войните гръцките
власти организирали конвои от останалите бежанци и ги изпратили в османски
земи.[105]
Бежанци от
района на юг от старата българска граница, от Неврокоп, Рупци и Разлог, както
и от районите Драма, Правища, Саръшабан и Кавала избягали в град Кавала
веднага след започването на войната. Някъде към 10 000 бежанци се събрали
в Кавала до ноември 1913 г. Някои от тях били превозени с лодки. Било уредено приемането
на 5 000 души в Египет. Пристигащите нови бежанци били изпращани поетапно в
Истанбул и Измир, като общият им брой бил приблизително 15 000.[106]
Бежанците мюсюлмани
били нападани по пътищата, докато бягали. Благодарение на бързото поражение на
османските армии бежанците обикновено имали малко време, за да достигнат до
относително безопасни места, преди да бъдат настигнати от български или гръцки
войски. Дори и редовната армия да не достигнела до бежанците, съществувала
голяма опасност от появата на чети от български комити. Комитите действали в
границите на Османската империя и когато османски военни части се разпадали и
се предавали, комитите изпреварвали редовната армия и първи достигали до
турските села и до групите от бежанци. Те грабели и насилствено вземали всичко,
което могли от бежанците, както и нападали, изнасилвали и често убивали много
или всички от бежанската група.” От около 1500 мюсюлмани, които се опитали да
избягат в Кавала, се предполага, че едва половината успели да стигнат до там.
Има сведения, че 8 или 10 дни след това пътят бил гъсто обсипан с непогребани
трупове.[107]
Болестите били
най-честата причина за смъртността при бежанците. Освен очакваните случаи на чревни
инфекции и коремен тиф, които поразили бежанците по време на Балканските войни,
както се случвало и в предишни войни, появила се и холера в бежанските лагери в
предградията на Истанбул. Османски и западни агенции за подпомагане се опитали
да съдействат на жертвите, но и в този случай бързото поражение на османците усложнило
вземането на необходимите мерки.[108]
Прекъсването
на бойните действия не означавало безопасност за мюсюлманските бежанци. Те били
разкъсани между емиграция в неизвестна, но управлявана от мюсюлмани земя и
очакването на шанс за завръщане по селата си, които вече били под християнски
контрол. Мнозина избрали второто. Земите, които се надявали да запазят, често
били собственост на техните семейства от векове. Освен това техният опит като
бежанци не стимулирал желание да продължат да живеят като такива, а да пътуват
до Мала Азия или другаде, където нямат земи и история, сигурно им изглеждало
като обещание за същия бежански живот. Пред алтернативата да емигрират в
неизвестни земи, възможността да се завърнат в родните си места, сигурно ги
привличала повече. Въпреки болезнените спомени за омразата на съседите им,
опасността от появата на комити и враждебността на новите правителства, сигурно
много мюсюлмани бежанци си казвали, че всичко ще бъде наред, ако някакси успеят
да се завърнат у дома. За всички народи образът на родното място има силно
магическо въздействие.
Разбира се, в
много случаи бежанците нямали възможност да продължат бягството си. Неможейки
да избягат в малкото останали владения на Османската империя, прогонени от
убежищата си от завоевателите, те нямали друг избор, освен да се завърнат у
дома:
Чрез глашатаи било разгласено, че всички
бежанци от останалата част от страната, които се събрали в града (Серес),
трябва да се завърнат обратно в своите села. Голям брой турци от Мелник и околността
му също се отправили към родните места, но когато пристигнали край Петрич, до
тях започнали да стигат вести, че селата им междувременно били (унищожени),
както беше вече споменато. Затова те спрели в град Петрич, където между 4 и 17
ноември българите [ги] нападнали и изклали над 200 души. Има сведения, че още
хиляда и двеста (?) били изклани в Орман Чифлик (Кавракирово), село,
разположено по поречието на Струма (Карасу), където най-вече труповете били
захвърляни. Други 150 били убити в село Гюргево (Петричко), от което били
откраднати 1 200 глави едър рогат добитък и 13 000 кози от български
селяни, които били в съседство с това село. Шест жени били насила покръстени.
Между 20 (ноември) и 2 декември глашатай поканил всички все още останали в
Петрич мюсюлмани да се явят пред подуправителя. Те се явили – 364 на брой –
пред него и били изпратени в казармите, придружени от войници с поставени щикове
на пушките. 160 от тях били умъртвени веднага, а останалите временно били пощадени,
но няколко дни по-късно още сто били избити.
Селяните от Катунци, които успели да се завърнат в селото
си, охранявани от властите на Серес, първо били ограбени, а после изклани от
чета от петнадесет души, които не били членове на редовната армия, като всичко
това станало три или четири дни, след като бежанците се завърнали в домовете си.[109]
Подобни
събития станали и на други места. Например редици от мюсюлмани-бежанци от
Струмница и Радовища бягали към Солун, когато били настигнати от български
войници. Без да имат някакъв избор, те започнали да се връщат обратно. Достигнали
до Костурино, което се намирало на половината път между Дойран и Струмница,
където били нападнати от местни българи. Съобщено е, че между 700 и 800 души са
станали жертви на масово клане, а 400 измрели от студ и глад.[110]
Не
всички бежанци от завладените територии тръгнали да бягат по време на войните.
Известен брой мюсюлмани от райони като Струмница и Мелник успели да оцелеят при
първоначалните опустошения, причинени от българските и гръцките настъпления.
Въпреки че в края на войните гърците контролирали региона, благодарение на
Букурещкия договор тези райони били дадени на българите. Гърците се погрижили
българите да заварят пустош чрез отстраняване на населението и разрушаване на
повечето къщи, докато напускали региона.[111] В
Струмница и съседните села гръцки чиновници разгласили, че всички мюсюлмани и
гърци ще бъдат изклани от българите, ако останат – като се имат предвид неотдавнашните
събития, това билa правдоподобна заплаха. Освен това на хората било съобщено,
че къщите им ще бъдат изгорени от гръцката армия, докато се оттеглят. Тези,
които все още искали да останат, най-вече мюсюлмани и евреи, били насилствено
изведени под острието на щика. От 21 до 23 август 1913 г. гръцки войници
изгорили къщите, които били вече освободени от бежанците. В опит да повлияят на
европейското мнение, гръцкото правителство и преса обявили, че бежанците
изгорили къщите си „собственоръчно”, вместо да останат под българска власт.
Къщите и стопанствата на българи и мюсюлмани от региона на Кукуш, завладян от
Гърция, които били изгонени (или измрели), били дадени на гръцки бежанци от
региона на Струмница. Нищо не било дадено на мюсюлманските бежанци.[112]
Таблица 9 дава
обща идея за броя бежанци по градове, изчислен от европейски наблюдатели на
различни дати. Стойностите създават малко по-точна представа за приблизителния
брой бежанци. Много от бежанците вече били преминали през градовете когато било
направено преброяването; много от тях дори изобщо не спирали в градовете.
Много от
изброените в Таблица 9 починали, преди да достигнат до безопасно убежище.
Освен това голям брой бежанци се движели напред-назад по Балканите, следвайки
собствените си надежди, че още веднъж ще бъдат приети в селата, от които избягали,
или ще ги споходи променящият се късмет на османските армии. Например Одрин
приел турските бежанци от западната част на вилаета Селаник (Западна
Македония) и от вилаета Одрин (Източна Тракия). Бежанците, които отишли в
Одрин, били принудени отново да бягат, когато българските армии завладели
вилаета Одрин. Те отишли в Истанбул и Мала Азия, като някои се завърнали с
османските армии, когато голяма част от вилаета Одрин бил отново завладян през
втората Балканска война.
ТАБЛИЦА 9
Брой
на бежанците мюсюлмани
Солун
|
30 000
|
9 март 1913 г. [113]
|
Манастир
|
9 000
|
9 март 1913 г.113
|
|
8 000
|
30 ноември 1913 г.[114]
|
Серес
|
4 000
|
9 март 1913 г.113
|
Драма
|
1 000
|
9 март 1913 г.113
|
Гевгели
|
1 000
|
9 март 1913 г.113
|
Юскюдар
|
8 500
|
28 октомври 1913 г.[115]
|
|
9 000
|
18 ноември 1913 г.[116]
|
|
2 500
|
20 декември 1913 г.[117]
|
Кавала
|
20 000
|
8 ноември 1912 г.[118]
|
Кавала
|
10 000
|
26 август 1913 г.[119]
|
Бига
|
30 000
|
23 декември 1912 г.[120]
|
Измир
|
65 000
|
18 юли 1913 г. [121]
|
Въпреки че е
трудно за вярване, много мюсюлмани останали в земите си по време на първата
Балканска война, или се завърнали в тях веднага след войната, само за да бъдат
най-накрая прогонени през втората война. Когато американската комисия „Карнеги” за разследване причините и провеждането на Балканските
войни посетила Солун по време на втората Балканска война, те разбрали,
че 135 000 мюсюлмани вече били дошли в града само през втората война, а
прииждали и още.[122]
България и Османската
империя подписали споразумение (октомври 1913 г.) за размяната на българите от
Тракия с българските турци, след което още турци бежанци отишли в Османската
империя.[123] По същото време Гърция и
Турция извършили частична размяна на население де факто, според което турци от
Гърция били разменени с гръцки емигранти от Тракия и Мала Азия.
Невъзможно е
статистически да се разграничат бежанците по време на втората Балканска война и
бежанците от периода на Първата световна война. Късият период време между Балканските
войни и началото на Първата световна война направил невъзможно преброяването
на населението и публикуването на статистика. Чак след приключването на
световната война и турската война за независимост излязла точна статистика.
Поради тази причина известен (относително малък) брой бежанци от по-късен
период, които бягали от балканските страни към Османската империя, е включен в
статистиката в Таблица 10.
ТАБЛИЦА 10
Мюсюлмани
бежанци от Балканите, 1912-1920 г., с включени райони на заселване
Вилаети
|
|
Независими санджаци
|
|
Истанбул
|
3 609
|
Измир
|
6 771
|
Одрин
|
132 500
|
Ескишехир
|
9 088
|
Адана
|
9 059
|
Болу
|
258
|
Анкара
|
10 008
|
Цаник
|
3 875
|
Айдън
|
145 868
|
Чаталджа
|
7 500
|
Халеб[124]
|
10 504
|
Караси
|
14 687
|
Хюдавендигар
|
20 853
|
Бига
|
4 033
|
Сивас
|
10 805
|
Кайсери
|
6 140
|
Сурие
|
3 187
|
Карахисар
|
280
|
Кастамону
|
257
|
Ментесе
|
855
|
Кония
|
8 512
|
Мараш
|
5 031
|
Мамуретюлазиз
|
242
|
|
|
|
|
Общо
|
413 922
|
Източник: Статистика на турското Министерство на вътрешните
работи.[125]
Както
подсказват датите, стойностите в Таблица 10 не включват мюсюлмани, разменени
по-късно при гръцко-турската размяна на население. Данните в Таблица 10 са от архиви на
османската Комисия за бежанците (Muhacirin Komisyonu). Те не включват войници
и представители на османските власти, които избягали от Балканите.
С някои
изключения мюсюлмани бежанци от Балканите били вписани от Комисията по
бежанците.[126] Комисията наблюдавала
заселването на емигрантите по цяла Тракия и Мала Азия (Таблица 10), въпреки че
най-голям брой хора се заселили в Източна Тракия и западната част на Мала Азия.
Вписани са общо 413 922 бежанци.
РАЗМЯНАТА НА НАСЕЛЕНИЕТО НА БАЛКАНИТЕ
До края на
1913 г. чрез смърт и принудителна емиграция мюсюлманите станали малцинство по целия
Балкански полуостров. Те били абсолютно мнозинство преди началото на
Балканските войни (Таблица 11).
ТАБЛИЦА 11
Население
през 1911 г. преди балканските войни
___________________________________________________________
|
Гръцки владения
|
Български владения
|
Сръбски владения
|
Мюсюлмани
|
746
485
|
327 732
|
1 241
076
|
Гърци
|
797
118
|
29 255
|
285
985
|
Българи
|
145
186
|
204 701
|
781
769
|
Евреи
|
75
552
|
920
|
9
866
|
Други
|
8
419
|
19 044
|
22
122
|
Общо
|
1 772
730
|
581 652
|
2 340 818
|
Източник: Маккарти, Населението на Османска
Европа.
Преди Балканските
войни гърците имали лек превес в цялата територия, която щели да вземат от Османската
империя. Превъзходството на гърците било регионално. Някои от околиите, които
преминали под гръцки контрол, като тези от вилаета Яня, до голяма степен били гръцки.
Други - изцяло мюсюлмански. В завладените от гърците райони от вилаета Одрин
имало седем пъти повече мюсюлмани, отколкото гърци. Всъщност гръцкото
население било съсредоточено в западната част на района, който гърците завзели
от османците. Ако през 1911 г. западно от град Солун беше начертана граница в
посока север-юг, районът на запад от границата щял да бъде до голяма степен
гръцки, а районът на изток - мюсюлмански.[127]
През 1911 г. 56%
от османските територии, които по-късно щели да станат притежание на България,
били мюсюлмански. В частта, която България взела от вилаета Одрин, само в една
малка кааза, Търново, имало българско мнозинство (72%).[128] На
териториите, които българите щели да вземат от вилаета Селаник - западните каази
на Сироз Санкаджи – също имало българско мнозинство (54%). (Статистиката
включва и голямо количество напуснали българи и заселили се мюсюлмани след събитията
от 1876-1878 г.).
Мюсюлманите
представлявали 53% от населението на земите, станали притежание на Сърбия. Само
в Манастир Санкаджи, от вилаета Манастир, имало християнско мнозинство и поне
чрез религиозната си принадлежност повечето християни от Манастир Санкаджи се
идентифицирали като българи.[129]
Въпреки това териториите от вилаета Манастир, взети от Сърбия, били до голяма
степен християнски (65%) през 1911 г., докато други територии, попаднали под
сръбски контрол, били предимно мюсюлмански (59%).[130]
Мюсюлманското
демографско превъзходство на Балканите приключило заедно с Балканските войни,
но много гръцки мюсюлмани не напуснали Турция до Първата световна война; повечето
участвали в задължителната размяна на население между Гърция и Турция през
1923 г. По този начин процесите на емигриране от Гърция продължили повече от
десет години след края на Балканските войни. Таблица 12 илюстрира населението
в завладените райони на Балканите по време на първите преброявания на населението
след Първата световна война в България, Гърция и Югославия (наследила Сърбия).
Тъй като албанска статистика от този период не съществува,[131] не
сме направили опит за включване ѝ в таблицата.[132]
Седемнадесет процента от мюсюлманското
население през 1911 г. от териториите, които гърците взели, останали там през
1923 г. Християните в същия регион се увеличили двойно. Мюсюлманското
поколение в земите, които преминали под властта на България и Югославия, също
намаляло значително. В земите, завладени от Сърбия, 46 процента от мюсюлманите,
живеещи там преди войната, останали, а след българските завоевания – 55
процента. (И в двете територии имало спад на християнско население, който бил
съответно 11 процента в земите, завладени от Сърбия, 17 процента в земите,
завладени от България - и в двата случая спадът се получил отчасти поради
смъртността по време на бойните действия и отчасти заради емиграцията).[133]
Като цяло 62 процента от мюсюлманите вече отсъствали от региона.
ТАБЛИЦА 12
Населението след войните, взето
от Османската империя
|
Гърция
1923
г.
|
България[134]
1920 г.
|
Югославия[135]
1921 г.
|
Мюсюлмани
|
124
460
|
179 176
|
566 478
|
Гърци
|
1 773 964*
|
|
949 366*
|
Българи
|
|
192 552*
|
|
Евреи
|
65
569
|
704
|
6 103
|
Други
|
7
467
|
898
|
18 277
|
Общо
|
1 971
460
|
373 330
|
1 540 224
|
*Само
„православни” жители.
Източници: Преброяване на населенията на
Гърция, България, кралство на
сърби, хървати и словенци за изброените години.
ТАБЛИЦА 13
Мюсюлмани
в османските територии, взети от Гърция, България и Югославия преди и след
войните
|
Брой
мюсюлмани през 1911 г.
|
Останали
мюсюлмани
|
Разлика
|
Гърция
|
746 485
|
124
460
|
622 025
|
България
|
327 732
|
179
176
|
148 556
|
Югославия
|
1 241 076
|
566
478
|
674 598
|
Общо
|
2 315 293
|
870
114
|
1 445 179
|
Източник: Маккарти, Населението на Османската империя.
От
2 315 293 мюсюлмани, които живели в земите, взети от Османската
империя (с изключение на Албания), 1 445 179 (62 процента) вече ги
нямало. От тях 413 922 емигрирали в Турция по време и след Балканските войни
(1912-1920 г.); а 398 849 дошли в Турция между 1921 г. и 1926 г., като
повечето били част част от гръко-турската размяна на население.[136] Но
812 771 мюсюлмани от Османска Европа оцелели като бежанци. Останалите
632 408 били мъртви Двадесет и седем процента от мюсюлманското население
на превзетата Османска империя измряло.[137]
1 Джъстин Маккарти, „Населението на Османска
Европа преди и след падането на империята”, Заседание
на Третата конференция върху социалната и икономическата история на Турция, (Justin McCarthy, "The Population of
Ottoman Europe Before and After the Fall of the Empire”, Proceedings
of the Third Conference on the Social and Economic History of Turkey),
редактори Хийт У. Лаури (Heath W.
Lowry) и Ралф Хатокс (Ralph S.
Hattox), Истанбул, 1990 г. сс. 275-288.
2 За подробно проучване на населението на
Османска Европа виж „Населението на Османска Европа” Маккарти (McCarthy, „The Population of Ottoman Europe”).
3 Виж Джъстин Маккарти „Мюсюлмани бежанци в
Турция: Балканските войни, Първа световна война и Турската война за
независимост”, (Justin McCarthy, „Muslim Refugees in Turkey: The Balkan Wars,
World War I, and the Turkish War of Independence”) част от Хуманист и учен:
есета в чест на Андреас Тиеце (Humanist
and Scholar: Essays in Honor of Andreas Tietze), Истанбул, 1993 г.,
сс. 87-111.
4 Барбара Желавич, История на Балканите, т. 2 (Barbara
Jelavich, History of the Balkans, vol. 2), Кеймбридж, 1983 г., с. 97. Когато балканските съюзници
приключили военните си планове, Русия, която се бояла от пламване на
европейска война на Балканите, вече си била сменила политиката. В съвместна с
Австрия нота (8 октомври 1912 г.) Русия настояла за поддържане на статуквото.
Било прекалено късно.
За
историята на Балканските войни вижте:
Чарли и Мери
Желавич, Основаването на балкански
национални държави (Charles
and Mary Jelavich, The Establishment of the
Balkan National States),
1804 г – 1920 г. Сиатъл и Лондон, 1977 г., сс. 216-221.
Станфорд
Дж. Шоу и Езел Курал Шоу, История на
Османската империя и съвременна Турция, том 2, (Stanford J. Shaw and Ezel Kural Shaw, History
of the Ottoman Empire and Modern Turkey, vol II), Кеймбридж, 1977 г., сс.
293-298.
Турция,
Генел Курмай Башканлиги, Балкан харби
тарихи, 7 томa (Genel Kurmay
Basjcanhgi, Balkan Hаrbi Tarihi, 7 vols), Истанбул и Анкара, 1938,1965 г. Юсуф Хикмет Баюр, Тюрк
Инкилаби Тарихи, т. II(II) (Yusuf
Hikmet Bayur, Turk Inkilabi Tarihi, v. II
(II)), Анкара, 1943 г.,
1983 г. Л.С. Ставрианос, Балканите след
1453 г. (L. S. Stavrianos, The
Balkans Since 1453), Ню Йорк, 1958 г., сс. 533-540; Е.С.
Хелмрик, Дипломацията през Балканските
войни (Е. C. Helmreich, The Diplomacy of the Balkan
Wars), 1912-1913 г., Кеймбридж, 1938 г.; (Oberstleutenant Immanuel, Der.
Balkankrieg, 1912-1913),
Берлин, 1914 г.
5 В договора между България и Сърбия от 13
март 1912 г. двете страни се споразумели за подялбата на някои османски земи,
нo за повечето продължили да спорят.
7 Букурещкият договор приключил втората
Балканска война на 10 август 1913 г. Османската империя подписала отделно с
България Константинополския договор от 29 септември 1913 г.
9 Руснаците направили безполезен опит Черна
гора да запази Юскюдар, а Сърбия – Дурацо, но австрийските интереси надделели и
двата града били предадени.
11 За описание на характера на комитите виж
Херменгилд Вагнер, Заедно с ликуващите
българи (Hermengild Wagner, With
the Victorious Bulgarians), Лондон, 1913 г., сс. 244-246.
16 F.O. 371-1762, № 55161, Грийг до Краканторп
(Greig to Crackanthorpe), Манастир,
19 ноември, 1913 г.
17 F.O. 320-2, доклад на подполковник Муричио
(Lt.-Colonel Muricchio), италиански
наблюдател в Лам до Грей (Lamb to Grey),
Валона, 20 април 1914 г.
18 Доклади на австро-унгарски консули,
представени от кореспондента на Дейли
Телеграф (Daily Telegraph), Les Atrocités des Coalisés
balkaniques, № 1, Constantinople, 1913 (от тук нататък ще бъде цитирана само
като Les Atrocités I), сс. 14-18.
Както
другите участници в Балканските войни, отоманците публикували книги, които
подробно описвали зверствата на своите врагове. Мнимите автори били
идентифицирани като Le Comité de la Défense Nationale или Le Comité de
Publication D.A.C.B. В действителност те могат да се разглеждат като правителствени
публикации. Като пропаганда те са лоши образци, защото просто са копирали
доклади от западни журналисти и от официални османски доклади. По този начин се
създават по-добри исторически източници. Като допълнение към № 1, източник,
цитиран по-горе, публикувани са най-малко пет малки книги:
Les
Atrocités des Coalisés balkaniques, № 2, Constantinople, 1913 (от тук нататък
ще бъде цитирана като Les Atrocités II).
Les
Atrocités des Coalisés balkaniques, № 3, Constantinople, 1913 (от тук нататък
ще бъде цитирана като Les Atrocités III).
Les
Atrocités des Bulgares en Thrace, № 4, Constantinople, 1913.
Les
Atrocités des Grecs en Macédoine, № 5, Constantinople, 1913.
Come
Over Into Macedonia and Help Us, Constantinople, 1913.
20 На базата на докладите на отец Густав Мичел
(Gustav Michel), който дал
същите описания на масовите кланета в Куркут, както консул Лам (Lamb). Неговите твърдения били
потвърдени от мисионери протестанти (преподобния М. Брунау (Rev. M. Brunau) от Немската
евангелистка мисия, преподобния П. Тойхуванян от Арменската евангелистка мисия
(Rev. P. Toekhuvanian),
преподобния А. Мицопоулос (Rev. A.
Mitsopoulos) от Гръцката евангелистка мисия, които със сигурност нямали
причина да преувеличават мюсюлманските загуби (Престъпленията на България (The Crimes of Bulgaria, Вашингтон, 1914 г., сс. 12-15).
По
време и след втората Балканска война Гърция и България публикували „книги за
зверства”, за да защитят своите позиции. Двете страни се обрисували взаимно в
черни краски – като убийци на цивилни, нарушители на правилата за водене на
война и т.н. И двете страни разполагали с много наличен материал за такъв вид
пропаганда. Интересно е, че в гръцките публикации са много добре описани
зверствата на българите спрямо цивилни мюсюлмани, а не само към гърци.
Българите се задоволили да опишат само гръцките нападения срещу българи.
Гръцките
книги, описващи зверства, са ценни източници, за да може да се разбере
начинът, по който българи третирали мюсюлмани. Може би защото българското
резюме било кристално ясно, гърците рядко изпитвали нужда да преувеличават с
описанието на българските безчинства, докато гръцките сведения имали големи
прилики с тези на консулски източници. Но заради пропагандисткото съдържание
на книгите материалът, който бил извлечен от тях, е използван тук, само ако е
добре подкрепен.
Сред
томовете, описващи тези зверства, са: Д-р Любомир Милетич (Dr. Lubomir
Miletitch), Atrocités grecques en Macédoine pendant la Guerre Gréco-Bulgare,
Sofia, 1913; Commission d’enquête de l’Association Macédonienne, Atrocités
bulgares en Macédoine (Faits en Documents), Athènes, 1913; Атинския
университет, Престъпленията на България
в Македония (The Crimes of Bulgaria in Macedonia), Вашингтон, преведена от
гръцки, 1914 г.; Гърция, Les Cruautés bulgares en Macédoine Orientale et en
Thrace, 1912-1913., Athènes, 1913; Les Professeurs de l’Université de Sophia,
Réponse à la Brochure des Professeurs des Universités d’Athènes, Atrocités
bulgares en Macédoine, Sofia, 1913. Като цяло всички гръцки томове възпроизвеждат
еднакъв материал, като във всеки от тях се използват едни и същи думи, като в
другите. Част от необработения материал за тези пропагандистки книги се съдържа
в доклади на британски консули. За пример виж F.O. 371-1840, № 40191, О’Райли
до Грей (O'Reilly to Grey),
София, 20 август 1913 г. и № 44222, 24 септември 1914 г. за писма, за които се
твърди, че били иззети от гръцки войници, които се хвалели със зверства, в
които са взели участие и т. н. Предавани са и фотокопия и ако са фалшификати,
то са много добре изпипани. Вярвам, че са истински.
21 Базирано на доклад на Рене Пюо (Rene Puaux) от парижкия Тан (Temps)
и потвърдено от Л. Магрини (L.
Magrini) от миланския Секоло (Secolo) и от
капитан Трапман (Captain Trappman)
от лондонския Дейли Телеграф (Daily Telegraph) (Престъпленията на България (The Crimes of Bulgaria), стр. 5 и
стр. 19). Цифрата също е цитирана и от британците (F.O. 371-32494-32838, Елиът
до Грей (Elliot to Grey), Атина,
11 юли 1913 г.) вероятно от същия източник.
„...При
избухването на войната европейската преса систематично премълчава съобщенията
за зверства, но доклади, постъпващи ежедневно от гърци и мюсюлмани, съдържали
най-ужасни подробности за тяхното третиране от българите. Хиляди бежанци,
които пристигат тук всеки ден, потвърждават тези сведения.” Подписано от
Кроуфърд Прайс (Crawford Price)
от Лондон Таймс, Емил Томас (Emil Thomas) от парижкия Тан (Temps), П. Тиано (P. Tiano) от парижкия Журнал (Journal), Лучано Магрини (Luciano Magrini) от миланския Секоло
(Secolo), П. Доналдсън (P. Donaldson) от агенция Ройтерс, Дж.
Турбе (G. Turbe) от агенция
Хавас, капитан Т. А. Трапман (Captain
T. A. Trapmann) от лондонския Дейли
Телеграф (Daily Telegraph),
А Громан (A. Grohmann) от Frankfurter Zeitung и виенския Neue Freie Pressе и М. Бесанчи (M. Bessantchi) от виенския Zeit (Престъпленията на България, (The Crimes of Bulgaria), сс.
5 и 6).
Тези
данни са възпроизведени в официална пропагандистка книга на гръцкото
правителство, но изглеждат добре подкрепени: Друга цифра от гръцки източник
звучи реалистично, но не е потвърдена. „В официалните кръгове на Константинопол
пресметнали повече от ужасяващата цифра - 300 000 изклани (egorges) мюсюлмани в Македония и в
Тракия от българската армия по време на настъплението към провинциите” Les
Cruautés bulgares en Macédoine Orientale et en Thrace, 1912-1913.). Не съм
виждал османски източник, в който да се споменава такава цифра, но тя добре съвпада
с броя мюсюлмански жертви, които са пресметнати в главата.
22 В доклада на Комисията за разследванията на
Карнеги (Carnegie Commission of
Investigation) (сс. 282-283 г.) се изброяват мъже, отведени при равина,
от селата Самалкол, Мухтиян, Ахадлер, Есирли (Samalcol,
Mouchtian, Ahadler, Esirli)
(правописът е на Комисията), както и много мъже от другите села, убити от
„гърците от Касруб”, но без да се посочва мястото, като общият им брой е 195.
Докладът
на Международната комисия за разследване за причините и поведението по време
на Балканските войни (Report of the International Commission to Inquire into
the Causes and Conduct of the Balkan Wars) (Вашингтон, 1914 г.), който
въпреки че съдържа значително количество полезен материал, в който често се правят
опити (рядко успешни) за безпристрастност, определено съдържа пробългарски,
антигръцки и антитурски предубеждения. Предубежденията срещу турските
мюсюлмани в доклада са типични за разпространяваните в Европа и Америка по
онова време (и дълго след това). Османската империя до голяма степен е считана
за „ориенталска” държава, достойна за внимание, само доколкото нейните действия
засягат Гърция, България или Сърбия. В книгата са интервюирани официални лица
от християнските страни и на техните мнения е предадена солидна тежест;
османски служители не са интервюирани. Осигурен е и подробен статистически
материал за всяка от християнските страни, но не и за Османската империя.
Единствената гледна точка за Османската империя идва от наследилите я страни –
както може да се предположи, думите им не са ласкателни.
Предубежденията в доклада произхождат
от предубежденията и невежеството на авторите му. Главният автор, Барон
д’Естурнел дьо Констан (Baron
d'Estournelles de Constant) с готовност описал любовта си към България,
както и „благородния опит за растеж и прогрес на материалната, интелектуалната
и моралната култура на България” (с. 2). В това въведение той обвинява Гърция
в „милитаризъм”, но не споменава за български милитаризъм. Във встъпителния му
коментар изобщо не споменава Османската империя. Един от членовете на комисията,
професор Милюков (Professor Milioukov),
бил толкова добре познат симпатизант на българите, че присъствието му в
комисията се превърнало в съвременен cause
célèbre [фр. – известен случай – въпрос, или инцидент, предизвикващ широко
разпространени спорове, кампании и разгорещени обществени дебати. Терминът е
използван във връзка със знаменити съдебни процеси. Този френски израз е
влязъл в обща употреба и в английски език. Употребата му води началото си от
юридически сборник, публикуван през 1763 г., съдържащ знаменити френски съдебни
решения от XVII и XVIII в. Фразата става отново модерна след 1894 г. във връзка
с процеса срещу Алфред Драйфус за шпионаж, привлякъл интерес в световен мащаб],
и много сърби и гърци, включително и представители на властта, отказвали да
разговарят с него.
Членовете
на комисията били най-вече политици. Малкото учени сред тях били професори по
образование или право, които нямали никакъв или почти никакъв опит и знания за
региона, с изключение на професор Милюков (Professor Milioukov), които познавал Балканите (и също бил член на
Думата на Николай II, което съвсем не е белег за безпристрастие). Никой от
членовете не говорел турски, затова така и не интервюирали турските бежанци и
войници без присъствието на български, гръцки или сръбски официален преводач.
Липсата на лингвисти и историци в Комисията е очевидна във всяко едно
отношение. Заради тази липса безсмислици като тази се срещат прекалено често:
„Много турци били под българско управление от създаването на царството; те
почти не се оплаквали от своите нови господари” (с. 157).
Независимо
от всичко това докладът „Карнеги” (Carnegie
Report) е донякъде полезен за проучване на балканските мюсюлмани,
защото страданията им били толкова силно подчертани и доказани, че дори
наблюдатели с предубеждения понякога трябвало да признаят и запишат
несправедливостите, които са им били причинявани. Особено ценни са дългите
интервюта, взети от европейците и от балканските мюсюлмани, присъствали на
масовите кланета и на зверствата (и на които им било позволено, когато
присъствали български преводачи, да разкажат какво са преживели, когато са
били в ръцете на гърците, както и обратното също се случвало).
23 F.O. 371-1840, №44575, няма посочен
консулски служител, София, 24 септември, 1913 г. „Бележките са направени от
двама членове на Балканския фонд за подпомагане (Balkan Relief Fund)”.
26 F.O. 195-2453, № 3223, Traduction du
télégramme reçu aujourd’hui du Généralissime de l’armée ottomane Izzet Pacha à
Tchorlou.
27 На 5 ноември 1912 г. (F. O. 371-1762, Йънг
(Young) до Бакс-Айрънсайд (Bax-Ironside), Кавала, 21 декември
1912 г.).
28 „След като българите превзели Драма на 5
ноември, както бе съобщено в приложението на телеграмата ми № 156, изпратена
на 15-и, съобщено е, че военните власти насърчавали масови грабежи в
мюсюлманските части на града.” Местни християни били строени в “нещо като
войска” и изпратени да обезоръжат местните мюсюлмани. Резултатът бил зверства,
плячкосване и т. н. Повечето от мюсюлманите, у които било намерено оръжие,
били убити. ”Почти всички ранени войници били убити от тълпата християни” (F.O.
195-2438, № 6650, Лам (Lamb) до
Лаутър (Lowther), Солун, 3
декември 1912 г).
31 Гюстав Сирили (Gustave Cirilli), Journal du
Siège d’Andrinopole, Paris, 1913, сс. 106 и 141. Разказът на Сирили бил
потвърден от руския журналист Масчов (Maschov), който пишел за Новое время (копирано в Les Atrocités des Bulgares en Thrace, №
4, Constantinople, 1913).
33 Сирили (Cirilli), с. 142. Сирили представя
подробен списък с цени на храни, бензин и т. н. Той не споменава пшеница в
списъка си, което е странен пропуск, като се има предвид, че по тези земи
хлябът е основната храна. Може би просто липсвал. Но споменава мляко на
сравнително ниска цена (0,5 франка за литър), което също е странно, защото е
логично да се предположи, че кравите били изядени.
35 Карнеги (Carnegie), с. 114. Местните имали
много по-добра представа кой какво притежавал и къде би могло да бъде скрито,
така че отношението между войниците и местните крадци било от взаимна полза.
36 Виж Карнеги (Carnegie), сс. 326-330, за
руско описание на състоянието на Одрин, което включва изнасилванията и т. н.
37 Cirilli, s. 155 ve 156. Ayrica bkz. F. O.
371-1763, № 15649, Young’ dan Grey’ e yazi, Filibe 5 Nisan 1913.
39 F.O. 371-1762, № 17618, писмо до Амир Али (Ameer Ali) от
Британското дружество на Червения полумесец (British Red Crescent Society), от Дж. Д.
Търнър (G. D. Turner),
който ръководел работата по оказване на помощ в Адрианопол (Одрин), Адрианопол,
4 април 1913 г.
41 F.O. 371-1762, Йънг (Young) до
Бакс-Айрънсайд (Bax-Ironside).
Филипопол, 2 януари 1913 г. Също виж F.O. 371-1762, Йънг (Young) до
Бакс-Айрънсайд (Bax-Ironside),
Кавала, 21 декември, 1912 г.
43 По време Руско-турската война през
1877-1878 г. имало и руски войници, които се опитвали да спрат българските
нападения над мюсюлмани. В консулски записи се споменавало за известен брой
такива случаи. Не успях да намеря подобни записи за българи, които да са се
опитали да спрат безчинствата на комитите и масовите кланета.
44 F.O. 195-2438, № 6762, Лам (Lamb) до Лаутър (Lowther), Солун,
11 декември 1912 г. (има други копия в F.O. 371-1763 и 424-236). Според
британския консул Морган войниците от българската редовна армия рядко били
отговорни за тези масови кланета, но и не направили нищо, за да спрат
действията, в които комитите и местните хора вземали участие. Говорейки за
публикации в пресата, в които се осъждали безчинствата, той наблюдавал, че
отявленото „възмущение” от масовите кланета се основавало на „опазването на
репутацията на България в очите на Европа” (F.O. 195-2438, № 9076, Морган
(Morgan) до Лаутър (Lowther),
Кавала, 28 декември 1912 г.). Османските преживявания били напълно еднакви до
последната подробност (Les Atrocites I,
сс. 8-11).
F.O. 195-2438, № 6866, Лам
(Lamb) до Лаутър (Lowther),
Солун, 13 декември 1912 г.
47 Загиналите мюсюлмани били приблизително
4 700, но в това число се включват и голям брой бежанци, които умрели в
района (Atrocités I, с. 6).
50 Докладът на Юсуф Кенан Бей (Yusuf
Kenan Bey), директор
на турския kolej в Дедеагач и
официалният доклад на френския генерал Бауман (Baumann), главен инспектор на македонската жандармерия, в Les Atrocités II, сс. 8-14.
52 F. O. 371-1842, № 34936, Дърам (Durham) до
Невисън (Nevison),
Скутари (Scutary)
(sic), 21 юли 1913 г.
53 Имало примамлив бизнес с въглища, заради
който сърбите усилено изсичали дърветата във вилаета Манастир. Вероятно и
черногорците направили същото.
55 Доклад за оцелелите албанци, изготвен от
служителката в агенцията за подпомагане г-ца Дърам (Durham):
„Вчера
яздих до Копликлю (Kopliklu)
и всичко ми се стори много по-всеобхватно и в много по-лошо състояние,
отколкото съм си представяла. Трябваше да отида там по-рано. Но имаше прекалено
големи тълпи от други хора.
В
Копликлю е ужасно. Ако хората не бъдат хранени през зимата, не виждам как ще
оцелеят. Те не са успели да засеят нищо, което да заслужава внимание – лишени
от всичко, те се завиват с парцали, а всичко около тях е опожарено и разграбено... Откакто тези злочести хора са
се завърнали в разбитите си домове, 176 от тях са починали – най-вече от
диария, причинена от ядене на трева и подобни...”
Според
г-ца Дърам европейските сили, които завладели Юскюдар, за да подпомогнат
създаването на нова албанска нация, игнорирали същинския проблем: Колко
покварено изглежда пет сили да изразходват Бог знае какво за тези бронирани
адмирали, войници и т. н., които се мотаят наоколо заради максималните облаги,
идващи от население, което гладува пред Скутари. Докато Силите решат какво да
правят, горките нещастници ще са мъртви – каквито са и намеренията на
черногорците”. F.O. 371-1842, № 36364, Дърам (Durham) до Невисън (Nevison),
Скутари, 28 юли 1913 г.).
56 F.O. 320-2, Лам до Грей, Валона, 25
октомври 1913 г. Описания на някои от гръцките нападения не са включени. Също
виж F.O. 320-1, Лам до Грей, Валона, 7 ноември 1913 г. и F.O. 320-2, Лам до
Грей, Валона, 3 април 1914 г.
57 F.O.
371-1840, № 49288, Лам (Lamb) до Грей (Grey), Валона, 25 октомври 1913 г., и №
51544, 7 ноември 1913 г. F.O. 320-2, Лам (Lamb) до Грей (Grey), Валона, 6
февруари 1914 г.
58 F.O.
320-2, телеграма от генерал Де Вийр (de Veer) до Международната комисия по
контрол (International Commission of Control), Дурацо (Durazzo), 5 май 1914 г.,
копирано в Лам (Lamb) до Грей (Grey), Дурацо (Durazzo), 6 май 1914 г. Същата
телеграма включва местни доклади за антимюсюлмански изстъпления.
59 Например, виж F.O. 371-1846, № 46303, писма за и от Обри Хърбърт (Aubrey Herbert),
октомври 1913 г. Италианският делегат от Албанската комисия за контрол
(Albanian Commission of Control) обявил, че албанските обвинения срещу гърци
били верни и изглеждало вероятно, че известен брой мюсюлмани със сигурност са
били изклани, а някои села – унищожени. Но все пак трябва да се отбележи, че
Италия има свои интереси в Албания и че било в интерес на италианците да опишат
в лоша светлина гръцкото нашествие.
61 За
разрухата, която била причинена на мюсюлманските села из Балканите виж изчисленията на предишните страници.
62 F.O.
371-1763, №. 9120, приложение № 2 в Грийг (Greig) до Лаутър (Lowther),
Манастир, 4 февруари 1913 г.
63 F.O.
371-1840, № 43260, Грийг до Марлинг (Marling), Манастир, 9 септември 1913 г.
Един месец по-късно Грийг, британският консул в Манастир, докладва: „Има
значителни и все по-големи страдания сред мюсюлманите тук. Най-силно се усеща
страданието на жените и децата. Отделно от обикновените жители на града много
от бежанците от миналата година са все още тук, като не е направен опит да
бъдат построени наново техните села. Към тях се присъединили и бежанци, които
започнали да прииждат от села, които наскоро били разрушени. Те мизерстват дори
повече, отколкото предишната зима и вероятно скоро ще бъдат още по-многобройни.
Според мюфтията хората, които имат нужда от спешна помощ, вече наброяват 3000.
С наближаването на зимата голям брой мъже, които са успели да прекарат лятото в
руините на техните къщи, които дори нямали покрив, със сигурност ще потърсят
убежище там.” (F.O. 371-1762; № 50886, Грийг до Краканторп (Crackanthorpe),
Манастир, 29 октомври 1913 г.).
64 Консул Грийг достигнал до интересно обяснение за сръбските действия срещу мюсюлмански
села: "Вероятно намеренията на сръбското правителство са да принуди
мюсюлманите да напуснат селата си, да изоставят земите си, така че сръбски
емигранти, които в момента са в Америка, да могат да се заселят в тези земи.
Полковник Живанович (Jivanovitch), командир на гарнизона на Манастир, наскоро
ми каза, че тази политика ще бъде търсена. За постигането ѝ –
отделно от касапницата, опожаряването на къщи и руини и изнасилванията –
особено ефективна се оказала забраната за изсичане на дървета, която била
приложена във всички части на околията” (F.O. 371-1762, № 55161, Грийг до
Краканторп, Манастир (Monastir), 19 ноември 1913 г.). Докато сръбските
намерения да се отърват от мюсюлманите били безспорни, завръщането на голям
брой емигранти от Америка, които да вземат стопанства във вилаета Манастир, не
било вероятно.
65 F.O.
371-1762, № 50886, Грийг до Краканторп, Манастир, 29 октомври 1913 г. Грийг
също направил изявление на 19 ноември 1913 г., „Действия, свързани с
безразборно унищожаване на собственост, плячкосване и масово клане на мъже,
жени и деца, са извършвани от сръбски комити в мюсюлмански села в този район, с
пряко официално съгласие” (F.O. 371-1762, № 55161, Грийг до Краканторп, Манастир,
19 ноември 1913 г.).
66 F.O.
371-1762, № 55161, Грийг до Краканторп, Манастир, 19 ноември 1913 г. Грийг
притежавал подробни списъци по села за масови кланета и разрушения, които
включил в тази кореспонденция.
67 „Сега се търсят неплатени турски данъци със стара дата, като в много случаи
дължимото е отпреди десет години” (F.O.
371-1762, № 43274, Грийг до Краканторп, Манастир, 9 септември 1913 г.)
72 F.O.
195-2456, № 2810, Самсон (Samson) до Малет (Mallet), Адрианопол, 30 юни 1914 г.
Самсон заявява, „Много от българските села имали подобна съдба по време на
повторното завръщане на армията.”
73 F.O.
195-2438, № 6380, Лам (Lamb) до Лаутър (Lowther), Солун, 19 ноември 1912 г. и F.O.
195-2438, № 6229, 23 ноември 1912 г., телеграма от Лам (Lamb), Солун, 27
ноември 1912 г.
74 F.O.
195-2456, № 155, ”Доклад върху ситуацията в Западна Тракия от консул Хърд
(Heard)", София, 23 декември 1913 г. Консул Хърд (Heard) очевидно подкрепял
българите, но това доказателство изглежда надеждно.
76 За пример виж Карнеги (Carnegie), сс. 176 и 177.
77 Докладът
„Карнеги” (Carnegie) съдържа много
примери. Но заради предубежденията в книгата тя силно клони към оправдаване
на българите и прехвърляне на вината изцяло върху Сърбия и Гърция.
78 Българската Екзархия, обявена от султана
през 1870 г., официално става независима
от гръцката православна власт през 1872 г. чрез османски указ. Преди тази дата
всички, които по-късно станали членове на българската църква, били до един
православни гърци, затова нямало време за появата на различия по повод на доктрините.
Разликите се съдържали в управлението, а не в убежденията.
79 Въпреки някои религиозни съждения, че
временно покръстване с цел спасяване на живот било приемливо.
80 F.O.
371-1762, №. 40690, Морган до Онслоу, Солун, 26 август 1913 г. Също виж F.O.
195-2452, № 773, Лам до Лаутър, 5 февруари 1913 г.
83 „Официален доклад предназначен за
помощник-управителя на Кавадар, 2 март
1913 г. [от г-н Драколовиц (Drakolovits)]” ( Карнеги (Carnegie), с. 156.
85 Например: „Жителите на по-горе споменатите села се оплакват, че от началото на
годината, когато изпратили петициите си в (българското) министерство, апелирайки
срещу насилственото покръстване, не било обърнато никакво внимание както на
оплакванията им, така и на това, че били подложени на всякакъв вид лошо
третиране като пребиване, нападения над жени (разкъсване на фереджетата им,
насилствено нахлуване в женските бани и т. н.), задължително присъствие в
черквата „под заплахата на щика” и като цяло – злоупотреби и заплахи от страна
на свещеници и други.
Степента
на лошото третиране на мюсюлмани може би най-добре може да бъде определена от
факта, че те са се осмелили да се оплачат на властите и по този начин
предизвикали отмъщението на техните потисници, което вероятно щеше да се случи,
ако правителството продължаваше да игнорира техните жалби.
„Оплакващите
се бурно протестирали срещу насилственото им покръстване в православната вяра и
молили техните джамии да бъдат отново отворени. В противен случай, заявили те,
няма да могат да останат повече в България и в такъв случай имали намерение да
емигрират другаде (петициите са подписани от 301 души от едно село и 169 от
друго)” (F.O. 371-1840, № 44219, О’Райли (O'Reilly) до Грей, София, 24
септември 1913 г.).
Също
виж Карнеги (Carnegie), сс. 77, 78, 155-58.
Има
добре документирани доказателства за насилствените покръствания от страна на
българите. Има ги много в британските архиви, най вече в F.O. 424-242 (многобройни
записи с примери) и F.O. 424-113-5970, F.O. 424-248-7327, F.O. 424-6405-2508,
F.O. 424-351-8124, F.O. 424-248-7327. За американски доказателства виж U.S.
867.00/490, Рокхил (Rockhill) до Държавния секретар, Константинопол, 21
февруари 1913 г.
86 Човек би си помислил, че тези покръствания
спрели скоро след края на Балканските войни поради политическа необходимост,
защото България и Османската империя скоро след това станали съюзници през
Първата световна война. Също така, може
би защото България осъзнала, че такава политика – за създаване на изцяло
„българска” нация - има обратен ефект, защото насажда омраза вместо национална
идентичност. Като се има предвид дългогодишната история на българите, които
неведнъж са опитвали да побългарят етническите турци и помаци, което продължи и
през 80-те години на ХХ век, втората причина изглежда съмнителна.
89 Например по-голямата част от доклада „Карнеги” (Carnegie) е посветен на конфликти
между християни. Възмущение предизвиквали и масовите кланета, извършвани от
християни над мюсюлмани. Консул Лам от Солун бил особено ядосан, защото това
било доказателство за „моралната малоценност на Кръста” (F.O. 195-2438, № 6650,
Лам до Лаутър, Солун, 3 декември 1912 г.).
90 Разбира се, имало и някои малки нападения
срещу християни по време на първия етап от първата война, но те били много ограничени, както и самият
първи етап от войната (например преди поражението на османците).
91 F.O.
195-2456, № 288, О’Райли (O'Reilly) до Грей (Grey), София, 1 януари 1914 г.,
приложение, „Докладът на Хърд за положението в Западна [sic] Тракия”.
92 Примерно, за дейностите на османските
войници и тези, които не били членове на редовната армия близо до Дедеагач, виж
F.O. 371-1840, № 46837, Бадети
(Badetti) до Ейръс (Eyrъs), 30 септември 1913 г. и № 47618, 8 октомври 1913 г.
93 В българските източници османците са
обвинени в умишлено изпращане на кюрдски и арабски войски в Тракия, които да
нападат християнското население, като в същите източници се твърди, че кюрдите
и арабите са убийци и т. н. Според
българите Енвер паша (Enver Pasa) е трябвало специално да подбере кюрди и
араби, които да изпълнят плановете за изтребване на християни. Няма нито документи,
нито неутрални доказателства, които могат да потвърдят тези твърдения. Въпреки
че някои кюрди наистина имали досиета, включващи плячкосване и масови кланета
в предишни войни, човек трудно би си представил, че османските араби са от
най-лошия тип мародери и убийци. Но все пак авторите на доклада „Карнеги” лесно
били убедени. Като доказателство на стр. 127 в него се споменава за един
„арабин- католик”, който „споделил с един от своите приятели, че имало изрични
заповеди от техните главнокомандващи първо да палят и грабят, а след това да
избият всички мъже и накрая и жените”. Името на този негов„приятел” не се
споменава.
94 Карнеги, стр. 129. Докладът „Карнеги” съдържа подробни доклади за дейността на
османските войници и селяните-мюсюлмани по това време. Но доказателствата се
базират почти изцяло на думите на един-двама „свидетели” за всеки случай.
Свидетелите били разпитани в България и твърденията им рядко са подкрепени по
време на дипломатическата кореспонденция. Пробългарските предубеждения в
изданието са отново много показателни. Въпреки това читателите трябва да обърнат
внимание на стр. 123-35 от доклада и сами да преценят.
95 F.O.
195-2456, № 148, Самсон (Samson) до Малет (Mallet), Адрианопол, 31 март 1914 г.
Майор Самсон (Samson) на 30 юни 1914 г. британският консул в Одрин заявява, че
30 000 гърци са се изтеглили (F.O. 195-2456, № 2802, Самсон (Samson) до
Малет (Mallet), Адрианопол, 30 юни 1914 г.), но това, изглежда, е преувеличено,
тъй като в същото съобщение той твърди, че гръцката емиграция приключила до 28
април. За статистически анализ на гърците във вилаета Одрин, виж Маккарти
(McCarthy), „Населението на Османска Европа” (The Population of Ottoman
Europe).
96 Самсон смятал че 50 000 от 73 000
души българско население преди войната емигрирало „от вилаета” (F.O. 195-2454, № 5418, Самсон (Samson) до
Малет (Mallet), 31 декември 1913 г.). Но в османския вилает Одрин имало двойно
повече българи (171 000 през 1911 г.; виж Таблица 7). Под „вилает” Самсон
(Samson) може да е имал предвид частта, която останала в османско владение и в
такъв случай цифрата е разумна.
97 Виж пълния списък с бежанци в българските
градове и окръзи към 15 септември 1913 г. в доклада „Карнеги” (Carnegie), с. 385.
98 Реджиналд Ранкин (Reginald Rankin), Вътрешната
история на Балканската война” (The Inner History of the Balkan
War), Лондон, 1914 г., с. 303.
99 В F.O.
371-1762, № 50886 представя подробна статистика за разрушените мюсюлмански
къщи, както и за убийствата, изнасилванията и т. н. във вилаета Манастир.
Британските наблюдатели също съобщават за 60 000 бежанци от Манастир,
които отишли в Албания. „Положението на тези хора е напълно отчайващо” (F.O.
371-1762, № 53682, генерален консул Лам (Lamb) във Валона, 21 ноември 1913
г.). Също виж F.O. 371-1762, № 55161.
102 F.O.
371-1762, № 52620, телеграма от вицеконсула Сума (Summa) в Скутари, 18 ноември
1913 г. Броят се е увеличил с 500 след 28 октомври. Виж F.O. 371-1762, № 49946,
Сума до Грей , Скутари, 28 октомври 1913 г.
105 За информация за гърците, българите и
бежанците в Солун, виж Les
Atrocités 1, стр. 12-14, доклада на
Назим паша (Nazim Pasa), валия на вилаета Селаник.
108 За интересно кратко описание на
страданията на мюсюлманските бежанци в Истанбул по време на Балканските войни,
виж Хофман Филип (Hoffman Philip) [sic],
Холера в Близкия Изток (Cholera in the Near East,) Санта Барбара, Калифорния,
1947 г. Също виж Х. Г. Дуайт, Константинопол
– стар и нов, Ню
Йорк, 1915 г. (H. G. Dwight), Constantinople Old and New, New York, 1915, , сс. 459-499 и 521-533.
110 „Невъзможно
е цифрата да бъде проверена, но моят информатор видял стотици трупове по пътя”
(F.O. 371-1763, no. 6762, Лам до Лаутър, приложение № 1, Солун, 11 декември
1912 г.).
114 F.O.
371-1762, Грийг до Грей, Манастир, 30 ноември 1913 г. Имало още 8000, които
били „вкарани в списъка, който се съхранява в това вицеконсулство”. Очаквало
се и много други да бъдат включени в списъка – хора от села, които били
„напълно унищожени”. „Сръбското правителство не прави нищо за тях” (опазването
на списъка е важен момент при преценяването на относителната надеждност на
цифрите. Въпреки че много бежанци били пропуснати и много жертви не били
правилно вписани, може да се предположи, че минималният брой на бежанците в
града по това време бил 8 000.)
118 F.O.
195-2438, приложение в № 156, Лам до Лаутър, Солун, 15 ноември 1912 г., от
действащия вицеконсул в Кавала, Вартан Сохаг бей (Vartan Sohag Bey), доклад от
8 ноември 1912 г.
122 Карнеги (Carnegie), стр. 151. Османски източник съдържа следните цифри за бежанци,
които „ се събрали в Солун, за да се отправят към османските пристанища”. Това
не означава, че всички те достигнали до крайната цел живи. Въпреки това
таблицата изглежда относително точна. В текста тя е част от подробни и косвени
сведения за събития във военно време, подредени по села в македонския регион:
Ноември 1912 г.
|
8
866
|
Май
|
12
813
|
Ноември
|
17 213
|
Декември
|
15
493
|
Юни
|
9
368
|
Декември
|
15
502
|
Януари 1913 г.
|
12
087
|
Юли
|
21
045
|
Януари 1914 г.
|
10
192
|
Февруари
|
12
088
|
Август
|
29 312
|
Февруари
|
25
060
|
Март
|
7
553
|
Септември
|
13 380
|
Март
|
12
346
|
Април
|
6
725
|
Октомври
|
(не се чете, вероятно 14 764)
|
|
|
|
|
|
Общо
|
243
807
|
(Les Atrocités des Grecs en
Macédoine, р. 21)
123 Виж
Стивън П. Лейдъс (Stephen P. Ladas), Размяната на малцинства: България,
Гърция и Турция (The Exchange
of Minorities: Bulgaria, Greece, and Turkey), Ню Йорк, 1932 г., сс. 16 и 17 и Франция, Institut National de la
Statistique et des Etudes Economiques, Les Transfers Internationaux
de Populations, Париж, 1946 г., с.
76 и Анекс IIIa.
124 Някои от тези бежанци в Халеб (Алепо, сега в Сирия, б. р.) може би
първоначално не са искали да отидат в разпадащата се Османска империя, въпреки че най-вероятно случаят е бил точно
такъв. Към техния брой трябва да се добави неизвестен брой мюсюлмани, които
дошли в Алепо от Либия след италианското нашествие – около 1 500 до май
1914 г. (доклад на американския консул Дж. Б. Джаксън в Алепо, 21 май 1914 г.
1914, Американски архиви 867.55/26).
125 Приемам, че тези статистики са автентични,
въпреки че досега са се появявали във вторични източници. Александър Антониадис (Alexandre Antoniades) (Le développement économique de la Thrace, Athènes, 1922, р. 217),
Стивън П. Лейдъс (Размяната на малцинства. България, Гърция и Турция
(The Exchange of Minorities: Bulgaria, Greece, and Turkey), Ню Йорк, 1932 г., с. 16), и Арнолд Дж. Тойнби (Arnold J. Toynbee) Западният въпрос в Гърция и Турция (The
Western Question in Greece and Turkey), Лондон, 1922 г., с. 138) – във всички тези източници цифрите са еднакви,
а първоизточникът е един и същ – османското Министерство за бежанците (the
Ottoman Ministry of Refugees). Освен това Тойнби и Антониадис са представили
цифрите по различен начин Тойнби по години, а Антониадис по провинции на
заселване), но общият брой съвпада. Цифрите, посочени от Антониадис, също са в
подходящия формат за типична правителствена статистическа таблица. Затова
много вероятно е това да са действителни османски статистики, които, както
повечето османски записи от този период, не са били намерени в оригиналния им
вид.
Броят на бежанците по години според Тойнби
(Toynbee):
1912-1913
177 352
1914-1915 120
566
1916-1917 18 912
1918-1919 22 244
1919-1920 74 848
Общо 413 922
Според
Антониадис има и приблизително 500 000 бежанци, които не са включени в общия
брой в таблицата, за които Тойнби и Лейдъс, изобщо не споменават. Но все пак
Антониадис отбелязва, че тези бежанци били „les personnes aisées et les
employés du Gouvernement avec leurs familles.” Заможни лица и държавни служители
със своите семейства). Мисля, че може да се предположи, че „personnes aisées”
били малко, като по-голямата част от тази цифра били държавни служители и
техните семейства. Служителите и семействата им не били включени в османските
регистри за местното население в балканските провинции и затова не били считани
за бежанци тук. Ако бъдат включени в броя на оцелелите мюсюлмани, това няма да
съответства на процеса на установяване на броя мюсюлманските жертви чрез
изваждане на броя на оцелелите от първоначалния брой на жители. Дори и „personnes
aisées” и правителствените служители да бяха включени,
цифрата 500 000 е абсурдно висока, освен ако Антониадис не е включил и войници,
които биха могли да се нарекат „държавни служители”. Тъй като Антониадис бил
гръцки апологет и длъжностно лице на гръцкото правителство, той имал интерес
неговото правителство да бъде представено възможно най-добре. Това до голяма
степен може да обясни недостоверния брой бежанци – 500 000. Тойнби и
Лейдъс преценили ситуацията по-точно и по-честно.
126 Комисията по бежанците (the Refugee Commission) (Muhacirin Komisyonu)
е османска агенция, която пряко отговаряла за подпомагането на бежанците. В райони,
в които влиянието на османското правителство било силно, комисията направила
подробни преброявания на бежанците по семейства и поотделно, което включва и
бежанци, които са се заселили още по времето на Кримската война.
128 Населението на друга кааза – Ахтаболу
(Ahtabolu Kazasi) – било 65 процента гръцко. Във всички останали имало големи мюсюлмански мнозинства. Трябва да се
подчертае, че тези „българи” били членове на Българската православна църква.
Езикът на групата не е известен.
[129] Петдесет
и седем процента. Дали тези местни хора
от вилаета Манастир са македонци, или българи, никога няма да се изясни. Според
религията те били българи, но този район днес е част от Македония. Като
допълнение към вече споменатите гръцки и български апологети виж статията от
Киселиновски (Kiselinovski) „Национална структура на населението на Егейска
Македония (1900-1913 г.)” (National Structure of the Population in Aegean
Macedonia (1900-1913), Македонски преглед
(Macedonian Revue), том.
8, № 2, 1978 г., сс. 145-152, който защитава македонската позиция.
130 За подробна статистика и анализ на
стойностите виж МакКарти (McCarthy),
„Населението на Османска Европа” (The Population of Ottoman Europe). За етнически
деления в Сърбия/Югославия преди и след Балканските войни виж Джордж У. Хофман
(George W. Hoffmann), «Еволюцията на етнографската карта на Югославия:
историческо-географска интерпретация» (Evolution of the Ethnographic
Map of Yugoslavia: a Historical
Geographic Interpretation) във Франсис У. Картър (Francis W. Carter), ed., Историческа география на Балканите (An
Historical Geography of the Balkans),
Лондон, 1977 г., книга, в която
има липса на османски източници.
132 Ако всички бежанци мюсюлмани, отишли в
Албания, успели да оцелеят, броят на загиналите в тези изчисления няма да се
промени много, защото мъртвите били относително малко. Съмнително е много от тях да са оцелели. (За доказателство виж F.O.
371-1762, № 50886, F.O. 371-1762, № 53682, и F.O. 371-1762, № 55161.) При
всички положения броят им ще е повече от компенсиран от албанските мюсюлмани,
които били убити от Сърбия и Черна гора в Албания, като никой от убитите не е
включен към броя на тук представените мъртви мюсюлмани.
133 Броят на мюсюлманите от бившите османски
каази Ахтаболу (Ahtabolu) и Търново
(Tirnova) е изчислен приблизително, тъй като класифицирането на населението по
религия и окръг за 1920 г. липсвало. Смята се, че мюсюлманите там представлявали
същия процент от населението, както в провинцията (Бургас) като цяло.
134 Вардарска Бановина (Vardarska Banovina). Границите са горе-долу
същите и затова подробна статистика за района няма.
135 Няма как да се разбере какъв е бил
резултатът – емиграция или смърт.
136 Турските статистики от гръцко-турската
размяна на население са подобни на тези, съхранявани от османците след
Балканските войни. В тях бежанците са
отбелязани за всяка година, по провинцията, в която са се заселили. Тъй като
записаният брой бежанци до голяма степен съответства на броя турски бежанци,
официално записан от Смесената комисия по размяната на население (388, 146)
(Mixed Commission of the Population Exchange), изглежда, че почти всички бежанци,
посочени в Таблица 9, са дошли от Гърция в резултат на тази размяна.
Имигрирали в Турция, 1921 г. - 1926 г., както
са вписани.
|
Мъже
|
Жени
|
Общо
|
1921 г.
|
5 488
|
5 591
|
11 079
|
1922 г.
|
5 189
|
4 904
|
10 093
|
1923 г.
|
25 553
|
25 136
|
50 689
|
1924 г.
|
120 322
|
115 092
|
235 414
|
1925 г.
|
28 353
|
28 170
|
56 523
|
1926 г.
|
18 481
|
16 570
|
35 051
|
Общо
|
203 386
|
195 463
|
398 849
|
Източник: Istatistik Ydhgi III.
При тези изчисления се счита, че всички
емигранти са дошли от гръцки територии, които били наскоро завладени. Това не
е напълно вярно. Мнозина дошли от други гръцки области. Някои от турците, които
дошли при предишни завоевания, отишли там през 1912-1913 г. от новозавзети
територии, но много от тях били жители на Гърция през 1911 г. Няма как те да
бъдат разделени статистически, затова всички са преброени като оцелели местни
лица в района, който бил загубен по време на Балканските войни.
137 Например оставащият брой в края на периода, изваден от цифрата, отнасяща се за
началото на периода. Деца са се раждали по време на този период, както и много
хора са умрели от естествена смърт, а те не са включени към цифровото изражение
на загубата на население. Тези числа не са толкова точни, колкото би ни се
искало. Цифрите от преброяванията на населенията на балканските християнски
страни (Таблица 12) са от различни години, като броят на загиналите албански
мюсюлмани не е включен, а известен брой мюсюлмани от преброяването на гръцкото
население през 1923 г. по-късно отишли в Турция и не били причислени към
оцелелите бежанци (компенсирани с бежанците, които дошли от други райони на
Гърция, но се считали (вж бележка 136) като бежанци от новозавладени земи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.