Добре дошли в моя блог!

Ще публикувам тук резултатите от моите изследователски търсения с надеждата, че наученото от мен ще достигне до по-широк кръг от хора, които нямат времето и възможностите да черпят познания за най-новата история на България директно от архивите.

Съзнавам, че посветих живота си на тази част от историята, която все още е жива, спорна и за жалост разединява хората. Част от "героите" в моите книги и сборници са наши съвременници, срещаме ги по улицата, гледаме ги по телевизията. Аз не съм съдник, нито адвокат. Стремя се да излагам автентични исторически факти и да оставям читателите сами да правят изводи.

Всяка моя книга, всяка статия, сборник, всяко интервю или научнопопулярно четиво, което написах в последните 20 години, ми носеше нови врагове, но и нови приятели. За част от моите убеждения на историк и изследовател платих висока цена - много хора, почитатели на определена политическа сила, се разпознаваха в едни или други факти, които публикувах, и започваха да ме считат за техен "враг". Аз не съм нито "приятел", нито "враг" на която и да е политическа сила, на който и да е политик. Аз съм историк и такъв ще бъда винаги.

Ще се радвам, ако публикуваното тук ви даде нови знания, нов поглед върху съвременната политическа история на България и нов повод да се гордеем, че сме българи.

С уважение,

Веселин Ангелов


21 февруари 2017

Женски бунт срещу насилственото коопериране в България

Факт е, в България е имало женски бунт срещу комунистическите безобразия. Срещу насилственото коопериране. За него се знае твърде малко.

"Мамка ви, ние ще победиме, долу текезесето!"

Веселин Ангелов

Наближава пролетта на 1956 г., а комунистическият комитет в Благоевград още не е кооперирал обещаните пред ЦК на БКП села. Стопаните от с. Полена за нищо на света не желаят колхозния строй. "Повече така не може" - решава партийното бюро и чертае сценарий за "победа на кооперативния строи в с. Полена". "Вече е дошъл и вашият ред" - се напомня на поленчани пред нарочно общоселско събрание. И както си му е редът - пример трябва да дадат комунистите. Провежда се открито партийно събрание с готови за подписване учредителни документи, но комунистите отказват да ги подпишат! Привикват ги един по един и на последвалото второ "учредително" събрание по твърде съмнителен начин за учредители се записват 14 души. Агитаторите на ОК с възторг отчитат постигнатия "пробив", че е положен "основният камък на новата сграда на социализма в последната крепост на реакцията в Пиринския край - с. Полена".

Радостта им обаче е неколкочасова.

Новината за "доброволно" създаденото ТКЗС бързо обхожда селото и сплотява всички в едно: категорично несъгласие и още по-категорично съгласие за всеобхватен организиран отпор. Първоначално в знак на протест се преустановяват всякакви земеделски дейности. За да оправят работите, комунистически активисти от съседните села и Благоевград провеждат масирана "лична агитация" във всяко семейство. И тя не помага. Следват откритите заплахи сред миньорите: "Който не приема , на другия ден да не идва на работа" - са кратките обяснения на минния партиен секретар. В крайна сметка упражненият икономически, политически и репресивен натиск дава резултат. Продължават да се инатят само десет селяни - според поредната партийна сводка.

 "И без тях ще минем" - заключават в ОК, а за да бъде всичко наред, насрочват за 5.V.1956 г. общоселско учредително събрание. Дори и музиката поръчали, но за беда "осигуреното" болшинство не идва... А както е известно, комунистите могат и без болшинство. "И без него ще минем" - заключават отново те и спретват с шепа "учредители" отдавна готовия учредителен протокол, "избори". Но отново за беда сред участниците се намират такива, които открито заявяват, че не желаят в ръководството да се избират комунисти, и всичко отново пропада... Анализът на провала е известен: "Всичко е резултат от подмолните действия на класовия враг."

И се чертаят планове за неговото сразяване през есента.

Мирис на печено агнешко се носи от почти всеки двор на селото на 6 май, Гергьовден. По невидими пътища се разбира, че всички празнуват. Израз на това са и кръшните като никой друг път селски хора. Най-коментирана е темата за "учредителното" събрание на шепата изменници. Не се пестят оценките, че е незаконно, какви ли не са псувните и подигравките към "учредителите". Като резултат от това след няколко дни по-голямата част от тях го напуска. Кураж им дава и поведението на селяните от съседното с. Долна Сушица, където, като дошъл тракторът, се вдигнали жените, а възрастен мъж легнал пред него и не позволили да оре, изгонили го!

За да сломят съпротивата на поленчани, от ОК решават да действат по-решително: "Ще им изпратим трактор, та да ги видим тогава" - отсичат те.

И наистина на 24.Х.1956 г. селската тишина нарушава грохотът на руски булдозер, който се насочва право към белязаната първа кооперативна нива. Малко преди нищо неподозиращият тракторист да натисне лоста, за да положи първата бразда, като изневиделица от всички страни към трактора се устремяват тридесетина въоръжени с пръти, сечива, камъни и буци пръст жени. Атаката е и изненадваща, и мощна. Плътен обръч обгражда булдозера. А към него полетяват буци пръст, камъни, съпровождани с клетви и ругатни. Добре премерен удар с тояга проваля опита на машиниста да подкара трактора. Други 20 жени прииждат да подкрепят атаката, а наблизо стоят техните мъже, въоръжени с брадви и с готовност да защитят жените си при нужда.

Опитът на придружаващите трактора със съветски джип комисари за помирителни преговори се проваля. Проваля се и опитът на купени миньори да отнемат оръжията на жените. Върху им се стоварват ударите на десетки тояги, накарали ги да потърсят спасение в панически бяг, съпроводени от всеобщия смях на цялото село.

Цял ден около трактора в кръг са селските жени, а при всеки опит за палене на машината към нея и тракториста политат буци пръст и камъни, нанасят се унищожителни удари с вария. Жените са категорични: "Не ни е страх, бразда в Полена няма да пуснете, не ви искаме, ходете си." Надвечер руският трактор е принуден да се изтегли към Симитли, съпровождан от "нежен" женски кортеж.
Спонтанен вик "Ура!" се изтръгва от гърдите на бунтовничките, когато тракторът напуска селото. Радостта им обаче е прибързана, защото от ОК не се предават така лесно. Още на следващия ден в ранни зори се чува заплашителното бучене на нов съветски булдозер. Безброй въоръжени комунистически активисти наводняват селото и провеждат "пропаганда" от къща на къща. Когато обаче тракторът достига "кооперативната нива", той отново е атакуван от всички страни. Не го спасява и намесата на доведените цивилни и униформени милиционери. Тракторът все повече губи своя вид от непрестанния "обстрел". По-късно специална комисия ще установява "повредите от женската буна в Полена срещу съветския трактор" и ще констатира, че е непригоден!

Самоуверените комунистически активисти вече почти се предават, защото са принудени да търсят помощ от околийския прокурор и началника на окръжното управление на МВР, а те най-добре знаят как да потушат бунта и "кооперират" селото. "Защо се мъчите - им казват оттам. Ще предупредим миньорите, че ако не си вразумят жените, ще ги освободим от работа, а най-несговорчивите ще предадем на съд. " "Ще ви помогна - се хвали околийският прокурор. Ще викна десетина жени в Благоевград и ще ги задължа да подпишат предупредителен протокол. Ще арестуваме организаторите, ще устроим дело, ще ги осъдим на строг затвор, а след усмиряването ще заменим присъдата с условна." "Не се предавайте, битката за победата на социализма в Полена ще е утре и ние ще я спечелим" - са окуражителите указания на окръжния началник на МВР.

И наистина от следващия ден нещата се развиват по обещания сценарий. В прокуратурата са призовани 16 жени, които скъсват връчените им призовки демонстративно. Предупредени са и миньорите. Отряд милиционери по тъмно арестува предварително белязаните и още спящи жени - Елисавета Стоицова, Лиляна Саева, Павла Тасева и Кръстана Ангелова. Писъците на жените събуждат цялото село, но докато хората се окопитят, милиционерският джип напуска селото. А в събота пристига нов трактор, придружен от два камиона, пълни със 70 добре въоръжени членове на т. нар. работнически отряди. Предварително е отцепен и достъпът до мечтаната кооперативна нива в Ръжова махала, откъдето се чували писъци и плач. А когато тракторът потегля, най-неочаквано пред него ляга девойката Илинка Костуркова. Отстраняват я, известно как. Следва познатото съобщение до ОК: "Социализмът в Полена победи."

Това е ден събота...

В неделя в селото имало помен. Въоръжените "учредители" още не смеели да го напуснат. Тракторът, охраняван от въоръжени до зъби милиционери, прокарвал (макар че често се развалял) мечтаните кооперативни бразди. Грохотът му обаче бил нищожен пред воя на плачещите на гробищата жени. Над всички се откроявали жалните вопли на Илинка, която виела като вълк единак: "Стани, тате, стани, на кой нази остави, нивите ти, тате, взеха. Стани, тате, да видиш какъв вол, тате, оре на твойта нива. Стани, тате, стани да кажеш с какво ще живеем!"

А на 2 ноември 1956 г. благоевградския околийски съд съди задържаните жени. Прокурорът иска затвор от 3 до 8 години.

Жените и близките им са изплашени. "Няма нищо страшно - им подсказват. Признайте вината си и обещайте, че ще работите за укрепване на кооперативния строй, а в замяна съдът ще бъде снизходителен." И те са принудени да го направят.

Броени минути след това съдът чете отдавна готовите присъди - две години лишаване от свобода с право на обжалване! Освобождават ги, но в селото се пуска слух, че присъдата ще бъде изпълнена, жените ще бъдат изпратени в затвора, прокурорът не бил доволен и може да поиска нейното увеличение, че ще търси съдебна отговорност и от останалите бунтарки.

Следват дни на страх и очакване. След около десет дни се гледа обжалваното дело и присъдите са заменени с условни. "Партията и правителството проявяват снизхождение към заблудените от класовия враг трудови хора" - са думите на съдията за изпроводяк. Така била сломена съпротивата на поленчанки срещу насилствената колективизация.

А ето как свидетел на събитието описва последния случай на отпор в самия ден на кооперативната "победа" от дядо Дафчо Терзийски: "Картината бе изумителна! Този слабичък и съсухрен старец, изнемощял от труда, годините и пиенето, сега като млад човек с кол в ръка, сякаш държи пушка, атакуваше ската, който се издигаше на отсрещната страна към гробищата и пееше "Шуми Марица, окървавена!" Когато стигна последните 10-15 м, песента секна, а от гърлото му се изтръгна едно мощно "Ура, ура-а-а-а!" и походката му стана бърза, сякаш войник атакуваше противниковите окопи. Мощното ура се увеличаваше и когато скочи на височината на гробищата, той извика, колкото му глас държи: "Мамка ви, ние ще победиме, долу текезесето!" След това си тръгна спокойно надолу към махалата."

(В. Демокрация, бр. 168 от 21.VІІ.1995 г. Също в: Ангелов, Веселин, ПРЕМЪЛЧАНИ ИСТИНИ. Лица, събития и факти от българската история (1941-1989), С., 2005, с.112-116.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.