Малко известни факти за т. нар. "народен съд"

Веселин Ангелов   Малко известни факти за т. нар. "народен съд" в Пиринска Македония (февруари-март 1945 г.)   1. Горноджумайският "народен съд" През февруари-март 1945 г. в Пиринска Македония заседават четири състава на т. нар. "народен съд": Горноджумайският, Светиврачкият, Неврокопският и Разложкият. В обвинителните актове се изброяват "престъпни деяния" още от 1923 г. Според комунистите тогава в този край били вилняли "престъпните банди на Тодор Александров и Ванче Михайлов", макар че "съдът" е трябвало да наказва само "за престъпления от периода 1941-1944 г.". Черна картина на непрестанен ежечасов, ежедневен терор, убийства, картина на "плъзнали по села и градове провокатори, агенти, задушавали още в зародиш всяка прогресивна проява" се рисува в "изобличителните" материали. А "най-гонени" естествено са комунистите. Подушили, че добре ще ги възнаградят, десетки самообявили се за "най-измъчвани, гонени и борбени" неграмотни и полуграмотни лумпени лъжесвидетелстват срещу беззащитни хора, смазани от нечовешки изтезания в килиите на милицията, но намерили сили да се отрекат от насила изтръгнатите показания и да заявят:"Не се признавам за виновен" (почти всички). Но никой не ги чува. Присъдите се определят на друго място - в комунистическите околийски комитети. И макар извършителите на престъпни наказуеми деяния да се броят на пръстите на двете ръце "народните съдии" са безкомпромисни - издават над 100 смъртни и още стотици доживотни, 20, 15, 10, 5 и т. н. години строг тъмничен затвор, конфискация на имотите за почти всички "народни" врагове. За какво се издават споменатите присъди разкриват вече разсекретените дела от заседанията на т. нар. "народни съдилища". Видно от запазените протоколи след 1923 г. и "фашистките агенти" в Горноджумайска околия не били останали назад. Политически доклад, имащ претенцията да е обвинителен акт изброява "престъпните" им деяния, очертава "противонародната" дейност на подсъдимите. Те са набедени, че са "продаждни фашизирани граждани, предимно бивши функционери на ВМРО", че са извършили или участвали в "убийства" на партизани, за сътрудничество с "фашистите", "предателства"... Такива и какви ли не още колективни обвинения се четат в материалите на Горноджумайския "народен съд". Всъщност, виновни или не, доста от посочените в обвинителния акт вече са наказани "заслужено". Веднага след преврата от 9 септември 1944 г. в околностите на с. Айдарово и на други неизвестни все още места - партизани от отряд "Н. Калъпчиев" по особено жесток начин убиват Любен Кацаров, Стоил Добрилов, Д. Пържов, В. Трайков, д-р Ив. Гаджев, Г. Илиев, Ст. Иванов, Т. Златев, Д. Джегов, Д. Стоилов, Ал. Кофтоджиев, Ив. Попарсов Ингилизов. За "народните" съдии те са в "неизвестност", "отсъствуват"... Още по-парадоксално е, че те съдят и "разобличават" както е записано в протокола и починали граждани (!) "отявлени фашисти": Ст. Бучински, Т. Захариев, Г. Захариев и Б. Цветанов. Целта на "съдебното" дирене е ясна - да се прикрие масовото убийство и да бъде конфискувано недвижимото имущество на убитите и починалите "народни врагове". Починалият Цветанов например съдят "за участие в убийство", без да се казва в какво убийство е участвал, кого е убил?! Забравят това и го осъждат на конфискация, "тъй като е починал", както е записано в протокола... Срещу подсъдимите застават 54 нарочно подбрани и инструктирани лъжесвидетели, нищо че почти никой от тях не е свидетел на сочените "убийства и други тежки престъпления". Видно от протоколите те само ... знаят, чули са, казали им, предполагат! Преобладаващото мнозинство от подсъдимите се държат достойно и отхвърлят обвинениета. "Не се признавам за виновен" е най-често срещаната и първа декларация на това мнозинство. И няма никакво съмнение, че това са декларации не на убийци, страхливци, а на невинни хора, минали през нечовешки мъчения, в резултат на което са им изтръгнати "самопризнания", въз основа на които се гради напълно нескопосаният и пълен с противоречия колективен обвинителен акт. Затова най-често срещано действие на "народните съдии" е веднага да четат "самопризнанията", за "да запушат устата на фашистите"... В протокола не се записват уточненията на подсъдимите как са получени тези "признания". Отхвърлят се молбите на подсъдимите за допускане на свидетели, които биха доказали тяхната невинност. Решават "народните съдии" Михаил Димитров - председател, политкомисарите - Дончо Лисийски и Г. Мадолев, Ефтим Пандурски - неграмотен (!), и Спас Бараковски - полуграмотен. Последните двама са загубили най-свидното - децата си в напълно ненужната "борба" и е повече от ясно, че ще са пристрастни. Затова не е трудно да бъдат манипулирани, настроени враждебно и използвани крайно непочтено в предварително замислената разправа с техни съселяни и съграждани! Публична тайна е защо не се допускат неудобните свидетели, а именно: ще разкрият истини за "смелите" партизански акции, по време на които са убити немалко невинни граждани от околията или е посегнато на добити с много труд стоки и имущество на хората, за това как "борците" сами са се предавали, за посегателствата върху честта и достойнството над граждани, които едва ли биха могли да се наричат "фашисти", "михайловисти", и които тогавашната изпълнителна власт е била длъжна да защищава със законни средства. Абсурдно било допускането на свидетели, които биха разкрили например истината за убийството на канонизирания впоследствие комунистически водач в Пиринска Македония Н. Парапунов. За да прикрият истинските, от своите среди предатели, комунистите предават на съда невинен свой партиен другар и доскорошен приятел Панайот Крайков! Имал е късмет, че съдените заедно с него полицейски служители с подчертана почтителност недвусмислено сочат, че Крайков никого не е предавал. И това го спасява от най-тежкото - смъртното наказание. Вместо това, съдят невинни полицаи, отишли не да убият, а заловят Парапунов, действувайки по всички правила на законна служебна самоотбрана. Комунистите не искат да се разкрие и лансираната лъжа, че Н. Парапунов бил идвал в Г. Джумая "да организира направата на радиостанция, с помоща на която да се свърже със съветското командване, което от своя страна по предварително уточнен сигнал да спусне с парашути необходимото количество оръжие...". Не е трябвало да се разбере, че Папапунов чисто и просто е дошъл на предварително организирано семейно свиждане, на което е трябвало да се уговори как да стане доброволното предаване на "народен борец". Неудобни са и свидетелите, които биха разкрили и истината, че някой от убитите "народни герои" всъщност са се самоубили. Затова в съда не се допускат и съществуващите неопровержими доказателствени материали на "фашистките" следствие и прокуратура за самоубилите се "борци" Йордан Мирчев и Н. Калъпчиев. Неудобни са и свидетелите, които биха разкрили, че участниците в акциите срещу партизаните (т. е. терористите), са били мобилизирани по ред и закони, на които трудно би се отказало... Ще разкрият, че при среща партизаните първи откривали огън, че мобилизираните най-често стреляли във въздуха, че акциите на полиция и войска са насочени в повечето случаи срещу извършители на криминални деяния, срещу издирвани и с влезли в сила присъди лица, ще разкрият и тайни от интимния партизански живот... Вместо това в мотивите и клетвените показания неспирно се твърди: "даваше сведения за някой лица, че са комунисти", "държал беседи за борба с партизаните", "участвули в убийството на Н. Парапунов", "доброволен сътрудник на полицията", "участвал в акции срещу партизаните" и т. н. - все измислени и недоказани обвинения, подплатени с неизменното "фашист", "михайловист" - достатъчно, за да се знае, че за нарочените няма измъкване... Без да са доказаните убийци, на смърт са осъдени участниците в акциите за залавяни на Парапунов и партизаните при с. Лисия. Никой не иска да чуе непрестанните обяснения на командира на 14 пехотен полковник Димов, че подчинените му войници и команден състав не са убийци. Какво от това, че Димов е първокласен командир, спасил дислоцирания през 1944 г. в Гърция полк от германците. Нищо, че в подкрепа на капитан Джингаров искат да свидетелстват 11 войници заявяващи в един глас: "Джингаров не е убиец, ние сме комунисти, той ни спасяваше от арести"! Нищо, че бившият околийски началник на ДС Стефан Петков също през сълзи на очи обяснява, че не е убил самоубилият се Й. Мирчев и т. н. Но Петков, известен още като горноджумайският Гешев, знае твърде много и е трябвало да замлъкне... Смъртни присъди получават 40 души "народни" врагове. За това в мотивите на присъдите се чете: "заловил партизанин", "доброволно предали партизанския отряд", "уговорил палежа на три къщи", "настоявал за интерниране на семейства на партизани", "помогнали в убийството на трима партизани", "убил двама партизани с нож" (но без да се посочи кои партизани и кога ги е убил!), "заловил и предал на полицията", "разработил оперативен план за унищожаване на партизаните", "доброволен сътрудник", "съобщил на полицията", "запалил плевнята и къщата на партизанин"... И за всичко това липсват задължителните за подобни сурови присъди категорични доказателства. Има само твърдения на явни лъжесвидетели. От обвинените в убийства за виновни сами се признават единствено убийците на шестима партизани от Трънския отряд, предали се на полицията в околностите на Г. Джумая през 1943 г.. Всички други отхвърлят категорично обвиненията да са убивали или участвали в убийства. Няма и категорични доказателства, които да ги оборят, освен насила изтръгнатите "следствени самопризнания". Част от обвиняемите признават участието си в акции, но с изричното уточнение, че действията им са в резултат на законна самоотбрана, изпълнение на служебни задължения, военновременни заповеди, че са били мобилизирани. Назначените служебни защитници и да са искали (а те правят това доколкото могат), не са могли да постигнат нищо, за да намалят или отменят предварително определените не от "народните съдии", а от партийния комитет в Горна Джумая присъди. "Кръв за кръв, двама за един загинал другар", е партийното начертание. И то се изпълнява. Затова не е чудно, че съдът осъжда 40 души на смърт, 23 - на доживотен строг тъмничен затвор, на 15 години - 11 души, на 12 години един, 13 души на 10 години, 9 души на 5 години, един на 3 години, двама дна две години, на 1 г. един, на една година условно - 7 души. Оправдани са само 4 души. Почти на всички се конфискува недвижимото имущество. И не е чудно защо говноджумайският "народен съд" с основание се смята за най-кръвожадният. На 14 март 1945 г. пред нарочен отечественофронтовски митинг на площад "Македония" в Горна Джумая се четат присъдите. Доведеното с партийно поръчение, манипулирано и екзалтирано множество единодушно одобрява "справедливите наказания" и по даден знак иска незабавното им изпълнение. Към 22 часа надзирателят бай Ангел Капелата нарежда всички смъртни да си приготвят багажа, за да ги карат в София.... Единствен полковник Шишков - бивш началник на униформената полиция в България се досеща и предупреждава: "Няма да ни пратят в София, тази вечер ще ни разстрелят". И дума не е могло да става присъдите да се обжалват и преразгледат. Малко по-късно, около 23 часа от гробищата отекват картечни откоси. Градът е настръхнал! Кръвожадни клакьори оповестяват, че "народното" желание е изпълнено... Войници, а дори и партизани отказват да са палачи. Затова комисарите прибягват до услугата на полувменяеми и невменяеми нещастници. Не ще минат и броени дни от изпълнението на присъдите и комунистическата пропаганда ще забрави за многократно тиражираните лъжи за "жестоките, подли и чудовищни убийства" на "монархофашистката управа". По даден сигнал и в чест на предстоящата фетишизация на "героичната антифашистка съпротива" "убитите" ще станат "геройски загинали" в "героични битки с народните врагове". Една лъжа се заменя с друга, за да заличи и оправдае извършената от т. нар. "народен съд" в преобладаващите случаи кощунствена и престъпна саморазправа с неудобни и невинни български граждани. Малко повече от една година след Горноджумайския завършва и известният Нюрнбергски процес срещу световноизвестни и наистина отявлени и заслужаващи най-сурови наказания хитлерофашистки престъпници, виновни за смъртта на милиони невинни хора. И въпреки това този съд осъжда на смърт едва 11 души и са изпълнени само 9 смъртни присъди. Излиза, че според Горноджумайските "народни съдии" в околията е имало четири пъти повече, по-страшни и по-виновни от хитлерофашистките престъпници. Панайот Крайков - наклеветен за "предател" на Н. Парапунов е един от четиримата, признати за невинни от съда. Враговете му от партията обаче ще направят така, че по-късно отново да бъде съден, изпратен в затвора, по лагери, ще превърнат живота му в истински ад. И всичко това без дори да има доказателства за това и въпреки безспорните му заслуги пред партията за която работи като един от най-добрите и околийски активисти, и в която вярва. В килиите на Горноджумайския затвор лежи заедно с бившите си врагове и тогава се убеждава, че преобладаващото мвозинство от тях са невинни, че те също са хора. Дели залък (бил е в една килия) с полковник Димов, със Ст. Петров и др. "видни фашисти". И до днес говори за тях с уважение, като за достойни и почтени хора. Мнозина "активисти" на компартията в града и околията и до днес се страхуват от него, защото не знаят какво са споделили неговите съкилийници, а най-вече шефът на ДС Ст. Петров с него. Говори се, че в последния си час Петров само го е предупредил от кого в градската комунистическа организация трябва да се пази. Но го е заклел да не говори за това, защото ще му струва главата. И е оцелял, защото го е послушал.

2. Светиврачкият "народен съд" От 2 февруари до 26 март 1945 г. в гр. Св. Врач (дн. Сандански) заседава Втори състав на Горноджумайския "народен съд". Подсъдими по дело 489 са 41 души, предимно полицаи, чиновници, адвокати, учители, търговци, земеделци. След почти ежедневни заседания "народните съдии" определят "сурови, но справедливи присъди" по думите на обвинителя Б. Цветков. Дали това е така, се вижда от множеството "престъпни" факти, изложени в обвинителния акт, мотивите, показанията на свидетелите. Четейки ги, и най-непросветеният сам ще направи извод доколко справедлив е този съд. И в тази околия нарочени като "много изпечени фашисти, михайловисти и великобългарски шовинисти" са наказани далеч преди заседанията на този съд. Палачите са се страхували да извършат масовото убийство на територията на околията, затова закарали извикани уж само за справка над 20 (а според някой твърдения около 50) "михайловисти" зад границата - в с. Латрово, Демирхисарско. Сред зверски убитите са първият градски кмет и виден деец на ВМРО Зисо Попов, кметът на града от 1941-1944 г. Атанас Лазаров и др. видни граждани. Известността, а и почитта с която се ползват зверски избитите в града и околията възпира "народните съдии" да впишат всички за подсъдими по това дело. На смърт от Светиврачкият "народен съд" са осъдени полицейските служители Павел Д. Пенчев и Иван Ст. Иванов от Св. Врач и Слави Стойнов Дечков от Петрич. Първите двама "отсъстват", защото са убити зверски след "народната победа". Дечков се сочи като "страшилищено на Петрич", "виновен" за разкриването на комунистическа конспирация в града през 1942 г.(от която никой не е пострадал) и за това, че "... преследвал учениците, най-младите борци", при все, че е видно, че такива не е имало. Иванов пък "организирал секретни сътрудници за борба с народните борци". Пенчев бил в редовете на партията, но "действал за залавянето на народни борци", "главен виновник" за арестуването на 28 "смели борци" през януари 1942 г. в Светиврачко, за "залавянето на др. Иван Делев" - член на съдебния състав! За"побой"над Ангел Димитров и "... други народни борци". За това другарката Божия Върбанова твърди: "А. Димитров и Върбан ми казаха, че и тях е бил старшината Иванов". А другарят Г. Давидов е още по-критичен по отношение на вече покойния полицай: "Иван Иванов ме е бил и тормозил цели 15 години. Слави Дечков ме следеше на всяка крачка. Подсъдимият Апостол Ангелов не ми обръщаше внимание. Караянев ме клеветеше, че съм бил комунист." Какъв побойник е старшината Иванов, се доказва най-вече от показанията на др. К. Москов: "Държаха ме 7 дена, но не ме биха. След това ме изпратиха в София, където ме държаха 38 дена, през което време ми нанасяха тежък побой... по нареждане на Иванов и Пенчев от гр. Свети Врач". Съдът осъжда други десет души на доживотин строг тъмничен затвор. Тодор Григоров е "виновен" за това, че е "взел участие в разпита на народния борец Ангел Димитров", въпреки че фактите недвусмислено сочат, че само се е опитал да помири враждуващите заради селска мома Димитров и К. Лазаров... Подпоручик Кирил Алексиев Дамянов -герой от войната и вече полковник, "измъчени концлагеристи" представят като "един от най-жестоките офицери", командвал рота в трудов лагер, където били изпратени "народни борци, проявили се в борбата". Затова Дамянов, без доказани факти, е "типичен садист". "Народният" обвинител подсилва "мръсния облик" на офицера Дамянов, твърдейки произволно: "Достатъчно е било само да се спомене името му, за да затрепери всеки войник. Още хиляди войници биха дошли да докажат, че е бил садист и измъчвал жертвите си до смърт". Нищо, че е командвал само рота, нищо че не се е явил нито един войник от ротата, за да потвърди това за своя командир. Александър Дойчинов пък ще получи доживотната си присъда, въпреки че по думите на обвинителя "той се е носел много добре с лагеристите, услужвал им е винаги и всякога с каквото можел". Учителят Асен Попиванов от петричката гимназия е осъден, защото "... се е проявил повече от един полицай", защото бил....."в истинския смисъл на думата гестаповец, оформен полицай. Целта му беше да вкара в затвора всички антифашисти" - твърди клеветникът Ал. Ризов. Колко е вкарал, не се казва! "Голям побойник" е и бившият полицейски началник в Петрич Тома Гергицов. "Виновен е за разкритата конспирация в града през март 1942 г." Показателни за виновността му са твърденията на др. Стр. Аргиров:. "Тома Гергицов беше страшилище за мене, семейството ми и целия град. На всяка крачка ме заплашваше. Той не ме е бил мене, но зная, че е бил другаря Румен Станимиров. Зная също, че Гергицов и Дечков бяха първокласни побойници". Или показанията на "партизанина" Ст. Харизанов: "Зная, че Т. Гергицов организираше преследване на партизаните", макар че полицаят Гергицов не ги е преследвал, а ги е въоръжил с полицейско оръжие в началото на септември 1944 г.! Ст. Хр. Димитров също получава доживотна присъда само защото свидетелят Галчо Галчев твърди: "Зная, че той беше голям побойник"... Освен със стандартните обвинения в "доносничество" и др. кметът на с. Плоски Ат. Лазаров е обвинен, че "... се опитал да изнасили Донка Демиревска - другарка, а впоследствие жена на полковникДемиревски". Свидетелка за този "опит" е др. Божия Върбанова: "Аз ще заяви без свян тя - се срещнах с Д. Демиревска и тя ми каза, че Ат. Лазаров се е опитал да я изнасили"! "Народният" обвинител го квалифицира вече като изнасилвач и "префинен агент на фашизма, навсякъде прокарвал своята прогерманска политика"... "Престъплението" на Григор Г. Беганов от Лозеница е, че искал изпращането "задължително няколко души... за борба с народните борци" в Свети Врач, независимо че такива не са изпратени, защото е нямало "народни борци", и на всичко отгоре "ходил често на засади и се заканвал,че ще изчисти всички комунисти и партизани" и е "известен главорез, функционер на старата ВМРО", без да се сочи колко и кои глави е отрязал. Още е "най-големият фашист в Лозеница", "слагал засади на младите куриери народни борци", хвалел се "... че е изпил много комунистическа кръв", заканвал се "че комунистите няма да му избягат"! Още по-смехотворни и измислени са "престъпните" деяния, заради които на 15 години строг тъмничен затвор са осъдени други 12 души. На първо място сред тях следва да се отбележи Ал. Димчев Праматаров - кмет на Петрич през 1941-1944 г. Праматаров обвиняват, че "доброволно е служил на полицията и войската със сведения, които са се отнасяли до безопасността на народните борци"; че "той е бил в пълна услуга на германците... ", защото,,... е бил канен на специалния устроен от последните банкет, където е произнесъл слово за тях"! Държи се достойно и не се признава за виновен. "Имах контакти с германците, доколкото знаех немски език" - признава той. Обвиняват го, че насила е набирал работници за германците (около 6-10 септември 1944 г.), а истината е, че реагирал на заплахата от германски офицер да взриви голям склад за боеприпаси при изтеглянето на германците. "Наредих да се отрежат фитилите, понеже видях опасността от взривяване" - обяснява спокойно той. Обвиняват го, че купил германска бодлива тел. Отново спокойно обяснява: "Купих я за гимназията, иначе щяха да я продадат на частни лица". Спокойната защита на кмета изважда от равновесие "народните" съдии, затова пускат срещу него подставени и най-безскрупулни свидетели клеветници. Др. Кр. Стамов декламира: "Праматаров се знаеше в града ни като един от най-отявлените фашисти. Едва ли има в града друг така отявлен и безскрупулен фашист". А се оказва, че "фашистът" Праматаров е управлявал Петрич без страх за собствената си кожа до 11.ІХ.1944 г. и е предал по собствена инициатива кметската управа на криещите се в Беласица "народни борци", като ги е принудил да му дадат нарочен писмен документ... Кирил Лазаров и Йордан Ковачев от с. Ощава са "главните виновници" за залавянето на"народния борец" Ангел Димитров, опровергано от свидетели, включително и с документи. Нищо, че когато са "извършили това предателство", са малолетни... Иван Петров Недев е "виновен" за това, че като интерниран в Св. Врач "успял да направи разкрития, следел проявите на народните борци", макар че комунистите сами са се разкрили... Горският пазач от Мелник Ал. Гигов, е "голям фашист", защото "като научил, че народният борец Ив. Делев (член на съдебния състав -бел. авт.), който тогава бил в нелегалност, бил в къщата си... видял посоката, в която Делев бягал и я показал"... Наум Андреев Милушев получава присъдата си, защото ,,... е казал да се вземе най-активно участие в преследването на парашутистите", и че "ако Германия победи, ще черпя приятелите си с цяло буре вино". Бездасеприложат убедителни доказателства, за "доносници" са набедени кметският наместник на с. Брезница Г. Хр. Чочов, кметът на с. Камена Илия Д. Илиев. Те били "донесли" против другарите Калайджиев и Божиков. Илиев бил започнал служенето си като "голям хитлерист" по думите на уволнения от него Ат. Арнаудов. Въпреки че били приятели, Божиков не се свени да го клевети, че "постоянно хвалел Хитлер и неговата политика". И всичко това, защото "големият хитлерист" Илиев е "присъствал на банкета, даден в чест на германците... " независимо от безспорните доказателства, че Илиев е правел всичко възможно да укрива комунистите, негови съселяни и приятели. Подпоручик Емил Рачев Майдавски е единственият, признал се за виновен, за това, че се отнасял с войниците грубо, но с категоричната декларация: "Не съм наказвал войниците за политически прояви, а по дисциплина". "Вината" на полицейския стражар Ат. Хр. Тасев е, че допринесъл дейно и съществено за провеждане престъпната правителствена политика", че "... е заявил, че ще възобнови ВМРО-Ив. Михайлов" и бил "най-здравият стълб на михайловистите, силен македонстващ и националист". Изключени от петричката гимназия новоизлюпени "народни борци" клеветничат и отмъщават на директора Славчо Петров Гер-гинов. Те го представят като "злодей", "упражнявал голям тормоз върху прогресивните елементи в гимназията". Други 5 подсъдими получават присъда 2 години строг тьмничен затвор. Георги Узунов за това, че "със слово е допринесъл дейно и съществено в подкрепа на правителствената политика", защото според Горан Ангелов "в края на 1943 г. той рязко е заявил в присъствието на множество хора, че ако руснаците влязат в България, щял да убие 10 души комунисти и ще се самоубие", макар че руснаците влизат, Узунов не е убил нито един комунист, а и не се е самоубил...; Атанас Иванов Калибацев, защото "посочил известно число народни борци, за да не бъдат взети в народната войска, а изпратени в челните роти", макар че се е застъпвал за много неблагонадеждни младежи, съдействал за освобождаването на тогавашния комунистически кмет на Петрич Д. Харизанов, на комуниста 3. Аргиров и др.; Ив. Антикаджиев, защото по негови донесения били интернирани "другарят Горан Ангелов и други народни борци"; Кл. Попенчев, защото клеветникът Кр. Дерменджиев твърди: "Мисля, че по негово донесение бях преместен от Белица в Бождово", макар че свещеникът се е застъпвал за прогресивни хора; Ат. Ат. Кузманов, защото "станал причина да бъде изпратен в концлагер Кр. Пол.." (неясно - бел. авт. ), макар че се установява, че лицето е редовно призовано от военните с повиквателна заповед... Последен от осъдените е Ат. Хаджипопов, бивш народен представител, но починал далеч преди да започнат заседанията на съда. Вместо по закон наказателното преследване да бъде преустановено, съдът разпитва инструктирани свидетели, които"доказват", че покойният Попов бил "непоправим и отявлен германофил", защото "... при разни разговори и спорове говорел в полза на германците". Единствен свидетелят Г. Пашов се осмелява да каже истината: "Подсъдимият Г. Хаджипопов беше добър човек. Той стана кмет, народен представител, но не зная да е вършил лоши работи". Това не помага. Съдът конфискува недвижимото му имущество.

3. Неврокопският "народен съд" На 5 март 1945 г. се откриват заседанията на "народния съд" в Неврокоп. Нарочен митинг предшества събитието. Тогавашната комунистическа преса обевява, че Неврокоп не помнел подобен "внушителен митинг", на който присъствували 10 000 души, макар че в градчето тогава няма толкова жители! Но е истина, че първи са "стройните редици на работническата партия (комунисти)" начело със зловещия плакат "Кръв за кръв". Главен съдия тук е околийският секретар Ив. Гулев. Всъщност, преди да съдят, новоизлюпените и посмели да влязат като "герои" в Неврокоп едва в следобедните часове на 11 септември 1944 г. неврокопски партизани вече са се оцапали с кръв. На 4 октомври 1944 г. раздават своето "правосъдие", избивайки по вероломен и особено жесток начин все още неусочнен брой невинни граждани. Преди избиването им офицери от местния гарнизон са искали да ги спасят, предлагайки им бягство зад граница. Сред убитите най-известен е Стоян Филипов - сподвижник на Г. Делчев, войвода на чета преди освобождението, установил се в Неврокоп след Първата световна война, учител и безспорен околийски лидер във въстановената от Тодор Александров ВМРО. Ползвал се и с изключителното доверие на Ив. Михайлов и на населението в околията, народен представител от 1931 г. Филипов не е допускал, че новите властници са в състояние да извършат убийства без съд и присъда, затова отклонява предложението на офицерите и убеждава другарите си да не бягат. Но се е излъгал...Разстрелян е и друг известен деец на организацията Илия Гаджев - касиер на околийското тяло на ВМРО, уважаван народен учител. И още много други... Убийците не ще се посвенят да съдят вече отдавна покойните си жертви. И е ьсно защо, за да оправдаят убийствата и конфискуват имотите им. "Не се явиха подсъдимите Илия Попиванов, Стоян Филипов, Г. Малинов, К. Ст. Мълчанков, Ив. Занков, Андон В. Качарков, Велик Н. Чолев, Ал. С. Пашов, Й. Ст. Чонев, Илия Т. Гаджев, Т. М. Панайотов, Г. Ст. Матеров, Т. К. Воев, Васил В. Станишев, Лазар Г. Манолев" - съобщава "народният обвинител, допълвайки: "Същите са в неизвестност". Явяват се 42 подсъдими. Двама служебно назначени адвокати защитават смазаните от побои и мъчения , докарани до пълно отчаяние полицаи, чиновници, кметове, учители, търговци, свещеници, земеделци - най-будната, заможна и политически грамотна част от населението в Неврокопска околия. И този съд действа по сценарий и бързата процедура. И за да е по-бърза работата допуска свидетелски показания от публиката. "Пристъпи се към разпит на подсъдимите" - четем в оскъдния протокол. Но подсъдимите по този процес объркват сценария. Не ги плаши това, че млади клакьори често скандират: "Смърт, смърт"! Тон дава Тодор Вичев Овчаров с декларацията: "Не се признавам за виновен, в преписаното ми престъпно деяние". Обвиняват го, че е един от убийците на нелегалния Илия Попангелов от с. Кремен, и че насила е накарал друг кременчанин - Михаил Кубаков да се предаде, че е бил съпругата на др. Благо Джугданов... Оказва се обаче, че нищо от изброените "престъпления" не е вярно. Бившият файтонджия и завеждащ подучастъка в с. Кремен спокойно уточнява: "Дойде дядото на Кубаков и заяви, че иска да се предаде. Отидохме при него. Кубаков ми заяви, че му дотегнал вече нелегалния живот и се предава на властта. Не го арестувах веднага, оставих го да си помисли. После дойде, закарах го в Неврокоп. След някой дун го освободиха." Борис Керемедчиев, П. Калайджиев, Д. Пумпалов, Стоян Гълъбов, Иван Киричев също не се признават за виновни във връзка с т. нар. Кременска акция, по време на която е убит Илия Попангелов. Не отричат участието си в акцията като служебни лица, но изрично поясняват, че убийството е станало далеч от сочената овчарска колиба. Но става ясно и друго: малко преди това партизаните убиват овчаря Иван Христов. "В колибата намерихме багаж и едно заклано яре!" - уточняват подсъдимите. Стоян Киряков отрича да е виновен, но убедително сочи, че при срещата с "народния съдия" Ив. Гулев го е оставил да избяга:"Гулев си пое пътя нагоре" - сочи той и напомня, че заради това са искали да го арестуват. А Гулев гузно мълчи... Без да са истинските убийци, други подсъдими ще отговарят за убийството на друг нелегален - Мунчев. "Не съм виновен, не съм участвувал в убийството на Мунчев, не съм донасял за никого на властта, на кучето си не съм викал Сталин" - така Иван Топалв отхвърля отправените му обвинения. И си признава: "Моето и комшийското куче един път се бориха и им казах: "Кучетата се борят, та какво остава за Хитлер и Сталин!". Голяма част от обвиняемите признават, че в миналото са били членове ва ВМРО, но не са извършвали никакви, а още повече приписваните им убийства. "Не се признавам за виновен и не зная за какво ме съдите" - пита Д. Тернянов и допълва: "Бях в добри отношения с партизаните, не съм ги гонил". "Доносник" е и Хр. Боздев, който чистосърдечно декламира:"Не съм вършел нищо лошо против комунистите, бях в добри отношения с партизаните, винаги съм им помагал. Дадох 10 000 лева за подпомагане на партизаните. Не съм казвал, че съм фашист и фашист ще умра, е че всеки комунист ще бъде смазан. Дружал съм винаги с комунисти". И това е факт, който доскорошният му приятел Ангел Гулев гузно ще премълчи. "Не съм виновен в нищо" - декларира Г. Хр. Боздев и с надеждата, че ще му повярват съобщава, че е носел млеко на изпаднал в нужда другар, но и той си мълчи. А пожарният ръководител на Гърмен Г. Петков само служебно е прибрал личната кърта на Гулев. Списъкът е твърде дълъг. Невинни граждани обвиняват, че са "донасяли" за "прогресивните елементи" - комунисти на властта. К. Педев - полицейски стражар, Г. Славов - старши полицейски стражар, Стоица Спасов - секретар-бирник, Илия Кичуков - служител, св. Г. Крънев, Апостол Банскалиев - деловодител, Ангел Стоилов - служител, книговодителят Н. Игнатов, учителят Ал. Тодоров, машинописецът Илия Поплазаров, Д. Джонов, Хр. Бояджиев, М. Касапов; Г. Нурков, Г. Шайков, Г. Даскалов, Г. Славов, Трайко Георгиев, св. Ат. Велков, Г. Глухчев, Найден Найденов - готвач, Хр. Боздев. Последният например, че казал:"Ако знаех, че Мунчев е паризанин, щях да туря ръка на жена му!" Всички от гореизброените категорично не се признават за виновни и отричат свидетелските показания от публиката. Най-често те успяват само да изрекат:"Не е вярно това"! Единствен от подсъдимите по това дело за виновен се признава Мехмед Туфанов от Корница. "Бях с партизаните по гората 10 дни. Стана ми мъчно, за майка ми и избягах от тях. В полицията казах къде е кашкавала на партизаните в гората. Мястото на първата партизанска база го знаех, аз открих по-далечната. В нея имаше 100 пити кашкавал." Следва общинският кмет на с. Гайтаниново Г. Шутев. Също заявява, че не се признава за виновен" и деклара:"Вратите на моята община бяха отворени за народните борци, бях ревностен защитник на кооперативното дело, ръководено от прогресивни хора". Но Трифун Ключков от публиката се провиква: "Да каже подсъдимия Шутев, кръволока и убиеца, представителя на Гестапо, как стана моето арестуване". Ще стане ясно, че лично "кръволока и..." Шутев го е предупредил и дал възможност да избяга..., но веднага пак от публиката Ив. Цирков ще съобщи: "Той ми чете евангелие, че партизаните са разбойници, а на едни познайници е казал, че ОФ ще рухне и той пак ще стане кмет". Поредните "доносници" на властта против "прогресивните елементи" - комунистите, също непризнали се за виновни, са кметовете Петър Кършев(предупредил комуниста Г. Данелов да бяга!) и Петко Палешутски. Последният ще заяви:"В село Скребатно нямаше антифашисти. Когато в селото дойдоха двама души германски войници, на квартира отидоха в къщата на Д. Карамфилов". Че са невинни твърдят още касиерът на кооперация "Напред" Тодор Гелемеров и околийският инженер в Неврокоп Панко Поптодоров, който заявява:"Не се признавам за виновен, защото през целият си живот не съм се занимавал с политика". Последен и най-отявлен "фашистки престъпник", "гестаповец", "побойник", "гонител на всичко прогресивно" и какво ли не още за неврокопските "народни съдии" и подставените клеветници е Васил Манов - кмет на Добринище през 1934-1938 г., на Банско от 1939-1940 г. и околийски управител на Неврокоп през 1941-1944 г. Отхвърля аргументирано всички обвинения. Спокойно отвръща на всички свидетелски показания от публиката. Обвиняват го: че е дал на полицията списъкът на 150 комунисти от Неврокоп, макар че до 9.IХ.1944 г. в този град е нямало и 15 такива; че идвал в Лъки да арестува комунисти, а те сами са се предали... Само подсъдимият Ангел Стоилов - служител в общината ще го защити: "Околийският управител В. Манов не беше жесток човек, носеше се много добре с хората". Не се допускат много желаещи да потвърдят това. На третия ден се съобщава, че е постъпил допълнителен обвинителен акт, с който като подсъдими са привлечени Дико Кътев, Илия Тодоров, Б. Прътев, Н. Делиев и Илия Хаджииванов. И те не се признават за виновни за нито едно от приписаните им "престъпни деяния". От тях за "особено опасен" и "закоравял михайловист" се сочи Н. Ат. Делиев - бивш кмет на града, общински съветник. Опитва се да смекчи "вината" си сочейки гордо: "Аз създадох град градина" и припомня за изграждане на лечебница, парк, гимназия, баня и т. н. Обвиняват за Дъбнишките "кланета", та дори и за "заговора срещу Яне Сандански". Отговаря спокойно: "Големият ми грях е, че оставих моята жена при едно лошо материално състояние, а можех да взема един от най-хубавите парцели."; "Откакто поех кметуването (1926 г.) не съм вземал никакви организационни функции в организацията, защото не ми отговаряше на възрастта." А бившият кмет на Сатовча напразно обяснява, че има дори документ за... антифашистка дейност. Книжарят А. Хаджииванов, издавал след преврата отечественофронтовският вестник "Свободна трибуна" също напразно обяснява: "Не съм казвал, че светът ще изгори, но победата ще е на Германия"... Последен от подсъдимите думата отново взема В. Манов, за да поясни, че е помагал на интернираните в града евреи...Но и това няма да му помогне, защото идва ред на официално записаните 107 свидетели, претендиращи, че са "най-измъчваните и най-борбени прогресивни елементи". В свидетелските показания на клеветниците преобладават декларативните, заучени, произволни, смехотворни и налудничави обвинения. Тон дава първият свидетел Н. Германски: "Й. Чонев бе един теоретик и практик на фашизма и голям представител на разлагащата се фашистка власт. Това беше напълно декласирания тип Чонев, човек без чувство за морал, съзнание, етика, човечност и това, което е казал спасителя - любов. Същото ще кажа и за Ал. Пашов. За тяхната престъпна дейност конкретно не мога да говоря, обаче те бяха политбюрото на централния комитет на банкрутирващия вече фашизъм в Гърмен. Подсъдимите...( изброява имената на почти всички подсъдими - бел. авт.) бяха преките проводници на немската агентура. Ив. Топалов е един неслучаян фашага, с черно минало..." Клеветникът съобщава услужливо още, че ... "Топалов нямайки възможност да донася писмено и донасял устно"; че "Траянов пропагандирал, че Съветска Русия е загубена"; че "Бозлев е старателен фашага", а "Ев. Попгеоргиев е добър служител на фашизма"... Показанията и на останалите лъжесвидетели говорят недвусмислено за "вината" на подсъдимите: "Подчертавам дебело, че е фашист"; "Той влизаше в кръчмите и все псуваше Червената армия и партизаните"; "Той и сина му бяха въоръжени с пушки и все гледаха от прозореца на къщата си кога ще минат партизани, за да стрелят по тях"; "... наблюдаваше все къщата на др. Ив. Гулев и ако дойде да го убие"; "...е дебел фашист и вярно доносническо оръдие"; "...е фашист и все псуваше Сталин"; "Ме би с кръстачка по корема и гърдите, за да ми нанесе изкуствена туберколоза" и т. н., и т. н. Този съд не иска да знае как, от кой и защо в действителност са убити или са се самоубили "борците" Анещи Узунов, Тодор Карамфилов, Т. Шопов. Подминава с мълчание, че през 1943 г. "борците" са заклали 4 невинни граждани от околията. Съди "предатели" на сами предали се разочаровани от "борбата" другари. Най-много "престъпници" сочи и "разобличава" др. Вл. Пенков. Той познава почти всички подсъдими и смело ги окачествява като "крайни фашисти". Не се свени да постави в тази "компания" и своя кръстник - поп Георги! И В. Урдев се старае да "изобличи" колкото се може повече "фашаги" като "верни оръдия на властта и ВМРО". Например за Ил. Хаджииванов цинично сочи: "Бил е на страната на противния мене лагер, но лично за негови действия не зная!". И още показания: "Тези всички бяха доносници на властта"; "Зная, че донасяше"; "Възхваляваше победите на Германия"; "Осъждаше комунистите"; "Беше явен привърженик на властта"; "Едни познавам, а други не познавам лично, но те всички държаха бича на населението и съм убеден, че поощряваха властта в преследването на нас - прогресивните елементи"... Запазен е само краят на заключителната обвинителтна реч на "народния обвинител". За подсъдимите се твърди, че са "всички до един фашисти" и още: "Тези хора са дебнели, шушнели, донасяли на властта, по тяхна вина са затваряни и бити до смърт нашите добри другари." Адвокатите Д. Стоянов и П. Димов напразно се опитват да смекчат "вината" на подсъдимите. Те сочат неопровержими доказателства за тяхната невинност и искат оправдателни или по-ниски присъди за преобладаващата част от тях. Напразно, защото всичко вече е решено в ОК. Съдът не иска да ги чуе и ..."поради напредналото време вдига заседанието"... Произнася 25 смъртни присъди, 20 - доживотни, 5 на 15 години , 2 на 10 години, 4 на 5 години. Сред смъртните освен Н. Ат. Делиев "налице" са и 9 полицаи, които напразно обясняват, че никога и никой не са убивали! В "неизвестност" от осъдените на смърт са убитити на 5 октомври 1944 г. най-видни неврокопски граждани. А в мотивите за доживотната присъда на бившия околийски началник В. Манов неграмотните "народни съдии" записват: "Един лавиращ администратор, но опорит и ревностен фашис. Като шев в околията е отговорен за проведения терор". "Съдиите" не са пропуснали да конфискуват имотите на невинните "фашаги и михайловисти". И Не са пропуснали да си направят и снимка... за спомен.

4. Разложкият "народен съд" Какво правят "фашистите" в Разложка околия научаваме от протоколите на тамошния "народен съд". А какво по същото време вършат и "народните партизани" не е трудно да се научи. Впрочем, това чистосърдечно описват самите те в спомени и псевдоисторически съчинения от хиляди страници за т. нар. "антифашистка борба в Пиринския край". Темата е твърде интересна и си заслужава да е обект на отделен коментар. Истината за тази "най-масова" в страната "съпротива" грябва да излезе наяве. Тук ще споменем само за някой от "забележителните" шумкарски "победи", даващи представа за това какво става в окръга през 1941-1944 г., че така силно се проявава партизанският, т. е. комунистическият гняв през есента на 1944 и зимата на 1945 г. "Разлютени" от германското нападение над СССР "най-достойните чеда" на Пирина бягат през юни 1941 г. в планината. Въоръжават се, създават чети - Джумайска, Белишка, Разложка, за да громят "фашисткия звяр"... Двадесетина шумкари се крият в шумата и до края на 1942 г. все не срещат врага, ако не се считат десетките бастисани едър и дребен рогат добитък, опустошените мандри и кооперации. Е, в края на 1942 г. първи се проявяват джумайските шумкари. Научават, че в града живеят петима германски телефонисти и решават да ги унищожат. Хвърлят бомби, но се оказва, че не там била германската квартира. Виновно е "лошото разузнаване", но пък акцията "разтърсила заспалия град и имала голям политически ефект" - се чете в писания, посветени на "борбата". Властта си е власт и не спи, издирва нелегалните - криминално проявени "борци". През 1942-43 г. в окръга са разкрити всички съзаклятнически комунистически структури. На открити процеси десетки комунисти са осъдени за антидържавна и дейност. Много са осъдените на смърт, на само една е изпълнената присъда. Най-отявлените престъпници не са заловени, а между тях има и убийци на невинни граждани. Само Разложка околия остава незасегната от провали. Затова тук шумкарското движение се "масовизира", заема се да отмъсти на "предателите", "най-изявените" фашаги, за затворените другари от другите околии. И се подемат активни "наказателни акции". Първа сред наказаните е Якорудска мандра, от която на 12 септември 1942 г. се изземват точно 208 кг. кашкавал, а на 10 декември с. г. белишки шумци нахълтват в селската кръчма и убиват двама "фашистки пъдари". В една комунистическа "история" пише, че "акциите на горноджумайската и белишката чети били "нов момент във въоръжената антифашистка борба", защото все по-уверено се преминавало към "нападателни действия"... Не само Белица, но и челият окръг е потресен от тези и от много други "нападателни" шумкарски акции: не остават незасегнати нито едно стадо, нито една мандра, нито едно по-заможно домакинство. "Още през есентта на 1942 г. борците се устроиха по-добре за повторно презимуване" - се чете в споменатия "исторически" труд. В сравнение с предишната зима били набавени "значителни количества храни, изградени са удобни зимни землянки". И както пак четем от споменатите истории през зимата на 1943 г. "пиринските борци" се били отдали спокойно на политпросвета - чели Сталиновите "Въпроси на Ленинизма", слушали лекции по философия и политикономия, събеседвали и си ведели записки. Наистина забележително, ако беше вярно... Доколко "борците" са се обучавали, е отделен въпрос, но както всеки би се досетил е сигурно, че не са забравили натрупаните богати хранителни запаси, както и да продължат с "нападателните" акции. Шетат все още безнаказано в окръга и избиват без съд и присъда над 30 невинни служители, полицаи, обикновенни граждани, учители... Сред убитите е и Манчев - директор на училището в Белица. Селото е потресено. Потресени от неоправданите убийства са жителите на всички селища от околията. Затова не е чудно, че много са онези, които искат оръжие и са готови да тръгнат срещу рушителите на законността, грабителите, убийците. Защото шумкарите наистина не си поплюват: убиват двама полицаи, после оше трима, още двама войници, един овчар, раняват тежко околийският полицейски началник, нападат почти всички мандри и изземват от тях стотици силограми кашкавал, сирене и масло. И още: изземват прасетата на разложани, пашуваши край Елешница. "От тях приготвихме зимнина" - се хвали "снабдител". Изземват още цели стада от овце и кози. Затова никой от градовете и селата не смее да изкара стоката си дори извън дворните места. За да опази населението и неговото имущество от посегателства околийската управа ограничава движението на хора и животни. Въвежда се строг полицейски и военен режим на движение. В отговор партизаните извършват нови, с нищо непредизвикани 10 убийства. Населението е изплашено, защото шумкарите убиват най-често почти всеки срещнат в гората непознат. И властите и жителите на околиата искат да се сложи край на това ненормално положение. Три пъти през 1943 г. властите се опитват да убедят партизаните да спрат ненужните издевателства и убийства, да се легализират, гарантирайки им, че няма да бъдат преследвани по никакъв повод. Призивите подкрепят и близки на нелегалните (май, юни и октомври 1943 г.). Вместо да приемат предложението на властите, 38 нелегални в Разложка околия продължават да тероризират населението, всяват у него страх, безчинстват в негови имоти, заграбват придобити с много труд стоки. За това заразителен за тях е примерът на горноджумайските им другари, заклали в началото на ноември 1943 г. 76 телета. Цели 6 дни ги обработват, за да приготвят... зимнина. Убиат нови "фашисти", но вече падат и първите партизански жертви. В отговор - нови "снабдителни и наказателни акции" - краде се безобразно, унищожават се на никого невиновни архиви, с което се заличава историческата памет на редица селища. Нападат се мандри, кооперации, горски стопанства, стада и се "конфискува"... в името на народа. Призивите партизаните да спрат с убийствата и изделателствата не дават резултат. Безрезултатен е и призивът на намиращият се по това време в Плевенския затвор политически секретар на комунистическата партия Трайчо Костов, да се преустанови въоръжената борба за по-благоприятен момент, защото властта е силна и положението в България не е като в Югославия. Само така партията ще се съхрани, ще се избегне ненужното избиване на нейни, предимно млади кадри - обяснява Костов. И е бил прав. През пролетта и лятото на 1944 г. населението в Разложка околия отново иска спокойствие. Озверени до краен предел са и близките на невинно избитите от шумкарите граждани. За да се справят със ситуацията в околията са доведени елитни войскови и жандармерийски части, подложили на обсада и прочистване обширни територии от Рила , Пирин и Родопите. Извършват се арести на заподозрени в сътрудничество с нелегалните, а 20 от тях са убити от засада или в престрелки, след като не се предават. Но жандармерията допуска и неоправдани убийства без съд и присъда на 13 заподозрени като помагачи и на трима малолетни. Никой в околията не удобрява подобни убийства - резултат на престъпна самоинициатива на отделни престарали се и лумпенизирани служители на реда. Но от това впоследствие много ловко ще се възползват другите убийци - "народните борци". Партизаните убиват без съд и присъда над 35 невинни граждани, повечето държавни служители, нарочени като "върли фашисти" и "предатели". За тях тези убийства са справедливи. Тогава, а и до днес за тези убийства упорито се мълчи. Никой не е дирил отплата за тях...Но през 1945 те са на власт и искат мъст. И е обяснимо след всичко това, защо по делото на Разложкият "народен съд" са привлечени най-много - 92 "фашисти". Около 60 от тях обвиняват в убийства "без съд и присъда" на 35 "народни борци", а останалите в доносничество и други подобни "фашистки прояви". И тук най-напред се изброяват обвиняемите, които са в неизвестност: Благо Максев, Борис Каназирев, И. Костов, П. Хаджиев от Разлог; Лазар Икономов, К. Хаджитодоров и Г. Зайков от Банско; Г. Чобанов от Баня; Н. Бакалов, Ил. Бучков, Вълко Бангиев и Ангел Палагин от Якоруда; И. Причкапов, И. Сърбинов и И. Саев от Белица. Публична тайна в околията е защо тези най-видни граждани, повечето търговци и общественици "отсъстват" - убити са по познатия вероломен и зверски начин от "народните партизани" в околностите на с. Добринище. Обвиняват ги, че "в борбата с партизанството в страната са организирали убийството на..." Следва списък на загиналите от околията шумкари и ятаци. Убитите не са в залата и не могат да докажат, че нищо не са организирали и никого не са убивали. Тук е само първият в списъка - капитан Николчев, който напразно обяснява, че е служебно военно лице, че е изпълнявал военновременни заповеди в една напрегната и ненормална обстановка, че извършителите на някой действително подсъдни и жестоки убийства без съд и присъда не са в залата. Следват обвиненията към други 36 присъстващи "участници" в "убийствата". "Взел участие в убийството", "спомогнал за убийството", "взел участие в засади", "активен фашист" - такива най-общо са обвиненията към всички тях. Един от тях - Алекса Саев вече е починал, но продължават да го съдят, защото "влизал в престрелка с партизаните"! След убийците "народният обвинител" изрежда "доносниците", "агентите", "активните фашисти" - всичко 32 души предимно служители от "фашистката" администрация, учители, свещеници. Обвиненията към тях са повече от смехотворни. Например към свещеник Иван Шивачев - "голям фашист", защото "списва 40 години фашисткия вестник "Пирински вести", с което "допринася дейно и съществено за отегчаване международното положение на България". Но най-големия грях на свещеник Шивачев е, че е "взел участие при обесвянето на Никола Вапцаров". "Префинен фашист", "ревностен доносник", "вярно оръдие на фашистката власт" и други подобни, са най-честите вменени като престъпни деяния на споменатите "доносници". Почти всички от подсъдимите са признати за виновни. Срещу тях свидетелствуват 40 души. Отлично са знаели, че това ще им помогне по-късно да ги признаят за "активни борци". Защото освен клеветите не пропускат да се хвалят колко много са се "борили".  За кратък период след "народната победа" "борците" в този край от 300 стават на 3000! Присъдите издават отявлени комунисти, повечето и лично засегнати - В. Шишков като председател и членове - Г. Пражаров, Г. Топалов, Кр. Андонов, Ив. Гулев и обвинителя Ат. Стайков. Не крият пристрастието си, а още повече желанието за мъст. И не е случаъно, че 37 души са осъдени на смърт, 35 на доживотен затвор, 6 на 15 години, 2 на 10 години, 6 на 5 години, 4 на 1 година условно и само двама оправдани. И разбира се задължителната конфискация, огромни парични глоби. Сред смъртните са и споменатите по-горе и зверски убити 16 жители на околията през есентта на 1944 г. в околностите на Добринище. Разбира се, за да оправдаят убийството им и конфускуват техните имоти. Освен за "35 убийства без съд и присъда" подсъдимите винят и за масови палежи. Между прочем преди преврата се сочи, че тези палежи са десетина - няколко къщи, а повечето бараки, подслони и кошари в гората. При четенето на обвинителния акт обаче се съобщава за опожарени 110 къщи (7 в Разлог, 70 в Белица, 30 в Якоруда и 3 в Добринище), а при четене на мотивите за присъдите, вече се говори за 139 опожарени къщи...Публична тайна е, че чак такова палителство в околията не е имало. Ако в Белица наистина са запалени и разрушени над 70 къщи, то комунистите нямаше са оставят без да документират тази вандалщина. Интересно е и това, че когато по-късно "народната власт" оповестява, че ще компенсира с парични средства "пострадалите от фашистките палежи", опожарените в Разложка околия къщи стават стотици. Ясно е защо! За какво още осъждат десетки "побойници и мъчители" може да се види още и от едно описано от свидетел и в обвинителния акт "основно мъчение": "Арестуваните са изправяни на 4-5 сантиметра по стената и стоят така прави и неподвижни с дни при заповед да гледат в една точка и при най-малкото помръдване ще получат куршум, от което арестантите изпадат в халюцинации и почват да виждат пред себе си кервани от въшки, мишки и прочие. Стоят с дни гладни и без вода и биват подлагани на изтезания, чрез побой, дърво, гума и илектрически ток до изпадане в пълно безсъзнание". Не се прилагат никакви веществени или медицински доказателства за подобни мъчения... За "доказателства" служат "самоизобличителните самопризнания" на подсъдимите, взети, знайно как по време на следствието в "народната милиция". В много от случаите подсъдимите отричат, не се признават за виновни, обясняват, че са изпълнявали само служебните си задължения по тогавашните закони на страната. "Този довод е неоснователен. Смърт!" - отсича "народният обвинител". Но прави впечатление, че на смърт по това дело са осъдени всички "фашисти", които не са от околията. И това също е доста показателно. Изглежда, че разложките "правосъдци" са имали смелостта да раздават най-строго "правосъдие" само към пришълците. Явно не са посмели да накажат така сурово "фашистите" - жители на околията, защото не са били убедени в тяхната вина и в своята правота, а и са се страхували от последващо заради това възмездие. Защото подсъдимите от Разлог обясняват, че са призовани по законен ред да отбраняват града от външни нападения, че са давали задължителен караул, че никога не са стреляли по партизани, не са убивали. Някой от "доносниците" и "фашистите" си признават: "Признавам се за виновен и потвърждавам писмените си показания. Изнасял съм беседи само в черквата и то от Евангелието. Признавам, че винаги съм се борел против комунизма само със слово" - заявява св. П. Механджиев. И св. Ив. Шивачев също се признава за виновен, заради това, че е издавал "Пирински вести", затова че сказките му в околията били само религиозни и с патриотичен характер, и заради това че "в София бях гарнизонен свещеник и присъствувах по заповед на разстрели". "Бях такъв (езповедник - бел. авт.) - продължава той - и на Н. Й. Вапцаров. Когато аз го запитах има ли какво да ми каже, той каза следните думи: "Отче отивам си невинен. Аз служех на една идея, за която ние отиваме жертви". Други също се признават за виновни: "Понеже съм бил полицай", ".. съм бил чиновник", "... съм служил на тая власт, за да си изкарам прехраната", "... държах реч на гроба на убития от партизаните пъдар и казах:"Падна от злодейска ръка"... Редове от показанията на свидетелите също спомагат за окончателното оформяне "престъпният и злодейски облик" на "враговете" народни: "Каза, че всички нелегални в гората ще минат под нож"; "Три часа и половина ме държаха на електрически ток. След шестото ми поставяне на тока съм изпаднал в безсъзнание"; "Видях, когато детето-предател гонеше воловете"; "Полицаят Витан казваше: "Вие сте за клане, вашта мама мръсна"; "Сп. Рашев го познавам като фашист"; "Бележков не зная дали е донасял за някои, но зная, че е нанасял побой"; "Палагин и Бучков заявиха, че рано или късно ще се оправят с болшевиките"; "Рашев е корена на фашизма в нашето село"; "Свещеник Шивачев държеше исторически речи, които засягаха великобългарски тенденции"; "Беше и с тия и с ония, накрая се прояви като фашист"; "Бяха той, Миле Мутафчиев и двама полицаи. Ударихме огън по тях. Повалихме трима, а той успя да избяга"; "Дълги години бе служащ в общината"... Има и почтени, достойни свидетели. "Не знам някой от полицията да е гасил цигара върху лицето на Катранджиев, а и нямаше никакви следи по лицето му от подобно нещо" - свидетелства чистосърдечно М. Нейчева. "Овчарите ходиха при Манов (околийския - бел. авт.) да ходатайства и той ходатайства, издейства добитъка да пашува на 5 км извън града" - пояснява А. Татарски. Стига се и до поредното кощунство - четат се показанията на вече починалия подсъдим Алекса Саев. Отказва се допускането на неудобни свидетели, не се отговаря къде всъщност са "отсъствуващите" подсъдими, на тримата адвокати не се дава никаква възможност да подготвят спокойно защитата си. А те трябва да защитатат по 30 подсъдими. И въпреки това объркват до голяма степен кръвожадните намерения на "народните съдии". Изтъкват неопровержими доводи за невинността на доверениците си, искат оправдателни или смекчени присъди. Съдът почти не се заслушва в кратките адвокатски пледоарии, но се плаши от тях и затова бърза да постанови: "Смята делото за приключено". Присъдите се произнасят на 24 февруари не в съдебната зала, а пред нарочен ОФ митинг, на който комунистическа агитка непрекъснато скандира: "Смърт, смърт". Часове след митинга, желанието им се изпълнява... И тогава, а и до днес мнозинството от населението в околията е убедено, че споменатите присъди са несправедливи. Отварят поредната дълбока рана в междучовешките, междусъседски и т. н. взаимоотношения между хората по села и градове. От тях за десетилетия наред ще се облагодетелстват "най-борбените", "най-революционните", а те както постановява този "народен съд" са най-вече от Белица, Якоруда и Разлог. Затова не е трудно да се разбере още кому е бил нужен този съд. На него се пише "революционната борба", чрез него се оправдават жестоки убийства, всява се страх и подчинение, утвърждава се власт за десетилетия, заграбва се чуждо имущество, отстраняват се от активен политически, културен, управленски, икономически и т. н. живот най-будните жители на околията, техните деца и внуци. Скоро след този "съд" в Разлог ще забравят за "жестоките" убийства и в продължение на десетилетия самозвани комунистически величия и "народни борци" ще писателстват за "героични подвизи и сражения" срещу "монархофашистката" власт. Фалшификациите са безброй, но пък върху съшитата с бели конци "революционна история" на тази "крепост на комунизма" преживяват десетилетия наред и то доста добре стотици "борци", техните деца, па и внуци дори! (В. Струма, бр. 76 от 4-5.ІV.1998 г., бр. 82 от 11-12.ІV.1998 г., бр. 88 от 18-19.ІV.1998 г. и бр. 93 от 25-26.ІV.1998 г.  ;Ангелов, Веселины Премълчани истини. Лица, събития и факти от българската история (1941-1989), с. 171-193)