Протестните акции на турците в България
(януари - май 1989 г.)

Подготовка, провеждане и потушаване на майските протести - подробен историографски преглед

Ст. н. с. д-р Веселин Ангелов

Почти 20 години след края на асимилаторската кампания в България (т. нар. “възродителен процес”) срещу тур­ското национално малцинство все още липсва задълбочено проучване на проб­лема и този вакуум създава условия за спекулации.
От една страна, немалко са съчиненията на видни идеолози и протагонисти на насилствената аси­милация. Тяхна основна цел е по всевъзможен начин да оправдават себе си и асимилацията като цяло. Да повтарят твърденията на комунистическата про­паганда за “убедител­ните основания”, “много сериозните” причини, поради ко­ито било “задължително” предприемането й.1
Противно на тях има намалко разработки, които изучават задълбочено ре­дица отделни аспекти на проблема.2 От публикуваните в България заслужава да се откроят няколко монографични изследвания. В тях се прави сериозен опит за цялостно осветляване на въпроса.3
Въпросът за асимилаторската политика спрямо турското национално мал­цинство е обект на частично изясняване и в други монографични разработки в рамките на разглеждани проблеми от историята на турското национално мал­цин­ство в по-широк хронологичен обхват. Заедно с опити да се анализира и въпросът за отношението към другите мюсюлмански общности.4
Друга група изследвания са посветени на ролята на Държавна сигурност за провеждането на асимилаторската кампания. Преобладават съчинения на видни имена от различни управления на ДС, ангажирани с прякото й провеждане. Под различни форми в тях се прави опит да се докаже, че били реални измислените от пропагандата опасности за българската държава – “искания” за “турска авто­но­мия”, за “присъединяване” към “майката родина” Турция, ислямски фанатизъм, “панимперски” турски амбиции, за агресивните цели на “велико­държавния” турски национализъм, турския тероризъм, “всобхватната” дейност на турската разузнавателни служба МИТ срещу България. И разбира се, да се доказва колко “успешно” бившата Държавна сигурност се е борила с тези “опасности”. И особено срещу турското освободително движение в годините на аси­милацията, което чрез фалшификации и премълчаване на неудобните истини предста­вят и характеризират най-вече като “терористично”.5
Известни са и трудове на автори извън България.6 Заслужава да се откроят отделно спомените на посланика на Република Турция в София в го­дините на насилствената асимилация Йомер Лютем.7
Малка част от оповестените у нас и в чужбина трудове се основават на ог­ромното документално наследство по темата. Твърде малко са обнародва­ните документи до 2008 г. В навечерието на 20-годишнината от началото на асимилацията тази празнина като че ли се запълва. В началото на 1989 г. бяха публикувани малко известни документи. Очаква се обнародването и на два обемисти документални сборника на Главно управление на аривите при МС на Р България.8
Всъщност въпросът продължава да е спорен. В по-конкретен план тази констатация се отнася най-вече за оценките и интерпретациите за някои събития от времето на тази безпрецедентна асимилаторска кампания. Едни от тези събития са избухналите спонтанни майски протести на турците в България през 1989 г. и предшествалите ги поредица от легални и нелегални прояви, вдъхновени и свързани с дейността на зародилите се по това време в България неформални правозащитни дружества. От редица вътрешни и международни фактори, свързани с назряващата в страната вътрешнополитическа криза и исканията за радикални политически, икономически и социални промени. Вдъхновени и от новия климат в международните отношения и най-вече в резултат на постигнатите в духа и на основата на общоприети международни договорености за спазване на човешките права в рамките на общоевропейския процес (Заключителен акт от Хелзинки”, 1 август 1975 г., Заключителен документ на виенската среща на КССЕ, 15 януари 1989 г.), по ко­ито България е страна. И разбира се, от т. нар. перестройка в тогавашния СССР и неочакваните политически промени в някои от източноевропейските страни, насочени към отказ от социалистическата обществена система и поемане по пътя на демократизацията.
Без съмнение споменатите майски събития поставят началото на последната фаза в борбата на турското малцинство срещу асимилацията, на борбата за спиране и отмяна на мероприятията по т. нар. “възродителен процес”, за извоюване на права и свободи за турското малцинство в България.
Счита се, че истината за тези събития може да се научи само от спомените на активни участниции и по изцяло запазения, оповестен в интернет и издаден в специален сборник архив на журналистката от радио Свободна Европа Румяна Узунова. Няма да е пресилено, ако се каже, че този архив е истинска енциклопедия за протеклите през 1989 г. бурни събития и за изявите на неформалните организации и техните лидери в България против комунистическата диктатура.9 Има обаче още доста по количество и обем други източници, за които малко се знае и все още не са използвани от изследователите.
Официалната версия за събитията е оповестена в информационен бюлетин на София прес непосредствено след протестите.10 Като цяло тя не се различава от Живковите твърдения в изявлението му по българското радио и телевизия от 29.V.1989 г., както и от твърденията на разузнавателните служби за „вината” на неформалите, западната и турската пропаганда, турската разузнавателна оранизация МИТ, „неблагодарните” към социализма турци.
През 1990 г. със заглавие “Етническият конфликт в България – 1989, социологически архив” под редакцията на К. Петков и Г. Фотев излиза разсекретено проучване на Института по социология, осъществено през лятото на 1989 г. Това е първото мащабно проучване за причините и поводите, за организаторите и последиците от протестните акции на турците в България и последвалата „голяма екскурзия” през 1989 г.11 В сборника се оповестяват материали, които допреди няколко месеца са носели грифовете „Поверително”, „Само за служебно ползване”. Благодарение на „гласността” най-сетне е станало въможно науката да даде пред обществеността своето обяснение за истината за етносоциалния конфликт в България. С това уж се реабилитира накърненият престиж на социалните науки и авторитетът на българските учени. В сборника се твърди, че идеята за социологическите изследвания, които се предлагат, е възникнала след „бурни” дискусии в Института по социология, проведени около протестните акции на българските турци в периода януари-май 1989 г. По всичко изглежда обаче, че както предишни, така и това изследване на споменатия институт е поръчано от най-високо партийно ниво – Политбюро на ЦК на БКП. Подсказват го както фактът, че преди е било засекретено, както и обобщените резултати от „независимото” социологическо изследване, на които ще се спрем накратко.
Връщайки се назад във времето на „добоволното” преименуване, учените-социолози стигат до извода, че „възраждането” се е провалило. Вместо очакваното „възраждане на историческото съзнание за етническа общност между християни и „ислямизирани българи” се стигнало до разпадане на изграждащата се „установка за национална, надетническа по характера си единна общност”, до „разпадане на породилото се българко национално съзнание на голяма част от турскоговорящите „съотечественици”. Дори се твърди, че това предизвикало „изграждането на илюзорно турско (буржоазно-националистическо) самосъзнание”, което „хипертрофирало в пантюркистко”, „обективизирало се през последно време в екстремистки поведенчески актове, проявявани от отделни лица, между които много попаднали под влияние на анкарската пропаганда”. Търсят се оправдания за допуснатите „грешки” и „лошите” последици. Изтъква се обстоятелството, че не са намерени своевременни и подходящи идеологически и социално-психологически механизми, чрез които да се овладеят тези прояви. Оспорва се правилността на решението всички „екстремисти” да бъдат екстернирани (екстрадирани) във възможно най-кратки срокове, инициативата на някои управления на МВР да раздават по местоживеене и месторабота декларации за получаване на паспорти за пътуване в чужбина далеч преди влизането в сила на новия паспортен режим. Това създало „превратно впечатление” между много „българи с възстановени имена”, че уж не са желани повече в България, че ще се “екстернират” не само екстремисти, но и всички останали. Така сред турците възникнала „психоза”: „Ето, започнаха да ни гонят, днес някои - утре всички ни!”
Породило се ”по същество” недоверие към официалната пропаганда и политика, създало се впечаление, че официалната линия е непоследователна. В резултат се създала изключитело „сложна и деликатна социално-психологическа и идеологическа ситуация”, която щяла да има необратими и тежки последици, ако не бъде своевременно овладяна и канализирана.
За социолозите събитията не са изолирано явление, а са звено от дълга причинно-следствена верига – обективни предпоставки, причини (фактори) и поводи. Обективните предпостави се търсят и обясняват с „тежкото историческо наследство и в съществуващите трудности по неговото преодоляване. Сред причините, довели до екстремалната ситуация, „изрично” се фиксират „две основни” – „въздействията” на партийното ръководство и влиянието на Турция чрез анкарската пропаганда и „подривната” дейност на турското разузнаване и други външни фактори като западната радиопропаганда и „враждебни” капиталистически централи. Последните не били решаващи и тяхното признаване означавало да се признае „неефективността и поражението на институциите, управлявали възродителния процес”.
Поводите се търсят в „акта на възстановяване на българските имена през 1985 г.”, „спекулациите” с това събитие на анкарската пропаганда, „недружелюбното” отношение на западните радиостанции към България, на пропуски, допуснати от страна на българското разузнаване, „изострянето” на етническите проблеми в СССР и „позитивните” сами по себе си движения в останалите социалистически страни. Неадекватната реакция на силовите органи спрямо „гладуващите протурски екстремисти” и представителите на мирните, “ненапълно ориентирани” демонстранти, “екстернирането” в Австрия, Югославия и Турция на неколкостотин „пантюркистко настроени” екстремисти като „правилен политически”, но ненавременен (преди влизане в сила на Закона за задграничните паспорти) ход. Това бил и най-непосредственият повод за избухването на протестите и изселническата психоза, както и непоследователността на провежданата политика в далечното и „близкото” минало.
Изтъква се, че пряката цел на гладните стачки и демонстрациите около 20 май 1989 г. са не изселването, а да се привлече вниманието от една страна, на международната общност и на предстоящата Парижка среща за правата на човека, а от друга, на централните партийни и държавни органи в България. Стачниците и демонстрантите търсят диалог с представителите на ЦК на БКП, настояват за разгласяване на техните искания чрез средствата за масова информация и че те не са насочени към изселване, а за защита на основни права. Местните органи вместо да станат посредник в търсения от стачкуващите диалог, предпочитат да използват репресивни мерки – разгонване от части на противопожарната охрана на демонстрациите със струи вода, със сълзотворен газ, гумени куршуми, физическа разправа „в отделни случаи”, екстерниране отначало на стачниците, а впоследствие и на „по-голямата част” от участниците в демонстрациите. Това обстоятелство, заедно с „масираната антибългарска пропаганда, организирана от реакционната анкарска и от западните средства за масова информация”, довело да „своеобразна еволюция в аспирациите на българите с възстановени имена”. „Генератори” за „кристализирането” им били „главно интелигентски среди сред българите с възстановени имена” и резултатите от „подривната дейност на неидентифицирана нелегална пантюркистка организация, подбуждаща и дори заставяща „българите с възстановени имена” да се вдигнат на бунт и да искат да напуснат страната.
По-нататък изследването продължава с търсене и излагане на нови причини и поводи за „генезиса на масовата психоза” сред „заминаващите българи мюсюлмани.12
В проучването се съдържат и факти за „подбудителите”, направен е и опит да се възстанови хронологията на протестите. Най-неочаквано за органите на реда и местните власти, при това само на 18 май 1989 г., се подават 36 000 молби за изселване. В селищата с компактно турко население започва масово напускане на работа, струпване на големи маси от хора в паспортните служби на МВР, пред гишетата на ДСК. Твърди се, че тези неочаквани прояви „нямат организиран характер”, а са се появили след „заплахи и натиск за изселване” чрез анонимни телефонни обаждания, заплашителни писма, дело на неидентифицирани „емисари” на някаква „протурска вътрешна оргаиизация”. Напрежението достига връхната си точка в избухналите демонстрации „на някои места”: 20 май – Каолиново; 21 май – Разград, Подайва, Тодорово, Йонково, Китанчево; 22 май – Правда, Вокил, Овен; 23 май – Езерче, отново Йонково; 24 май – гара Самуил, Владимировци; 27 май – Търговище, отново гара Самуил, Обителския район, Омуртаг. Протестиращите имат няколко основни искания: „Върнете ни имената, върнете ни правата”, „Не искаме да отиваме в Турция, искаме да останем тук”; „За Горбачов, за преустройството”. Паралелно с „пантюркистки лозунги” в Таслаково, Боил и Дулово се развели турски знамена. Демонстрациите са мирни, но за тяхното ликвидиране силовите органи използват сълзотворен газ, водни струи, гумени куршуми, палки. Основната причина „българите с възстановени имена” да се вдигнат така масово и спонтанно, се обяснява с „ниската политическа и правна култура”, съществуващата поради това възможност за „висока манипулируемост и стадност в поведението на това население”, в непоследователността на политическите решения, липсата на „ясно отработена концепция” за „възродителния процес”, в забраната на обичаи и недостатъчната ефективност на социалистическата обредна система, в компромисите по отношение въвеждането на новия паспортен режим, неефективната идеологическа работа поради непознаване психиката на това население и в липсата на координираност между партийните органи и органите на МВР. Не на последо място се сочи оказаното „външно влияние” и дейността на съществуващата „неидентифицирана вътрешна нелегална организация”, развивала своята дейност чрез „надеждни вътрешни канали” и влиянието на нейни „емисари”.13
Години по-късно горната официална версия се разпространява в още по-изопачен вид и в интернет.14 Тя е за “подбудителите” на майските протести и е на среди, близки до бившата ДС и вече преименувалата се в социалистическа компартия. Тяхната “истина” за майските бунтове гласи, че “за разузнаването на южната ни съседка те са генерална репетиция преди отцепването на турска автономна република” и били ръководени от турското разузнаване (МИТ). “Няколко десетки протурски националисти, членове на нелегални групи, агенти и емисари на турските разузнавателни и подривни служби, занимаващи се с шпионска, терористична и друга диверсионна дейност, успяват да увлекат значителен брой най-обикновени хора от тюркоезичното население и българомохамедани в протестни демонстрации и сблъсъци с органите на реда. В резултат на това са дадени човешки жертви” – такова в основни линии е тяхното твърдение, което не почива на сериозни доказателства.
В по-подробен план тази версия е следната: Турция умело използва създадените негативни чувства и настроения сред част от малцинственото население в резултат на „доброволната” смяна на имената. МИТ постига изненадващи даже и за нея резултати от подривната си дейност. Разузнавателната централа успява да осъществи своята стара мечта за непосредствен и много остър кървав сблъсък между част от тюркоезичното население и органите на властта в България.
При подготовката и провеждането на майските събития участват и отделни български опозиционни групи и дисиденти като Независимото дружество за правата на човека, профсъюзът "Подкрепа" на д-р К. Тренчев и др. За да се привлече вниманието на Парижката конференция по Хелзинкския процес, се създава и т. нар. "мюсюлмански стачен комитет", който обявил гладна стачка. Чрез радиостанции в Турция, както и Свободна Европа, BBC, Дойче веле и др. световната общественост е “дезинформирана” за нарушените права на тюркоезичното население в България.
Изборът на региона, където се организират протестите (Североизточна България), не е случаен. Там живее компактно турскоезично население. Много отдавна турското разузнаване го определя като най-подходящото място за обявяване на бъдещата Турска автономна република. Създаването й е една от “основните задачи, които си поставят повечето от разкритите там нелегални групи и организации”.
В първата демонстрация в Североизточна България участват около 50 души от с. Пристое, Варненска област. До пристигането на протестиращите в с. Каолиново техният брой нараства на 5 000 души. Демонстрантите са силно възбудени. Те са въоръжени с ножове, камъни и сопи. Някои от тях се нахвърят срещу войниците от Вътрешни войски и милиционерите, влизат и в ръкопашен бой. Още в началото един служител на МВР е тежко ранен, а войник от Вътрешни войски е „пребит с камъни”. По-леко ранени са и други войници, милиционери и демонстранти. Един 40-годишен шофьор е приет в болница, припаднал и прегазен от тълпата, а по-късно умира. При аутопсията се установява, че е починал от инфаркт. След майските събития ДПС го обявява и почита като несправедлива жертва на МВР.
На следващия ден, 20 май, в с. Тодор Икономово имало турска сватба. Сватбарите се организират и нападат намиращите се в селото 19 милиционери и офицери от групата за бързо реагиране. Униформените правят кордон и бавно отстъпват към служебния джип, в който се намира оръжието им - автомати с оптически мерници и боеприпаси. Те предупреждават нападателите, че ще стрелят. Дори произвеждат няколко изстрела във въздуха. Въпреки това сватбарите настъпват. Някои от тях дори успокояват останалите, като им казват да не се страхуват, тъй като служителите от МВР нямат патрони. Намирайки се в безизходица, служителите от МВР стрелят в земята а трима от протестиращите загиват от рикуширалите куршуми.
След аутопсията се установило, че убитите и ранените имат рани от гръдния кош надолу, но не и в гърдите и главата. Всички извадени от телата куршуми са сплескани, което означавало, че били от рикушет. Тоест, никой от милиционерите не е стрелял на месо. Това не пречело по-късно събитията в с. Тодор Икономово да се определят като "кървавата сватба" и всяка година лидерите на ДПС да поднасят цветя пред паметната плоча на загиналите, като подчертават жестокостта на властите и героизма на жертвите по време на майските събития.
МВР разполага с проверени данни, че на 27 май в Шумен се подготвя провеждането на най-голямата демонстрация. Има заплахи за терористични актове срещу базата на "Петрол", газостанцията на "Балканстрой" и хлебозавода "П. Волов". Въпреки взетите мерки около 2 000 души се събират на кооперативния пазар и влизат в сблъсък с органите на реда. В лека кола с варненска регистрация предварително са докарани сопи, с които протестиращите започват ръкопашен бой. От високите етажи на околните блокове по протестиращите политат саксии и буркани с лютеница. При тези протести няма убити, само един служител на МВР е ранен с нож от участник в демонстрацията. Радиостанцията Гласът на Турция непрекъснато съобщава, че в Шумен са станали най-големите демонстрации, но все още нямат точна информация за многото убити и ранени.
Твърди се още, че една от целите на турското разузнаване по онова време е чрез провокираните майски събития да се провери как ще реагира турскоезичното население при подобна обстановка. Най-важното е да се изясни дали то ще отиде към остър сблъсък с органите на властта, като се пролее кръв и се дадат жертви. По този начин пролятата кръв би издълбала най-голяма пропаст между турци и българи. Според замисъла на МИТ тези събития са генерална репетиция за евентуални бъдещи по-остри протестни действия, бунтове и сблъсъци. Осъществяването им обаче трябвало да стане при благоприятни възможности за извоюване на така мечтаната от южната ни съседка Турска автономна република. С провокираните събития МИТ си поставя и задачата да провери каква ще е реакцията на българските власти и ще се вземат ли по-твърди мерки при евентуални демонстрации и бунтове.15
За разигралите се събития през първата половина на 1989 г. и за майските протести и бруталното им потушаване тогава българите не знаят почти нищо. Малкото, което достига до тях, е информацията на свободните турски и западни радиостанции. Народът е в пълно инормационно затъмнение и поради тази причина се раждат и разпространяват всевъзможни слухове. Авторите им са от пропагандните централи на компартията и политическите отдели на ДС. Основни разпространители по способа на т. нар. контрапропаганда са нейни агенти, както и изпитаните в годините на комунистическата диктатура закрити и открити партийни събрания. Внушава се официалната версия за събитията и какви мерки са предприети за „овладяване” на критичната ситуация, предизвикана по вина на всевъзможните външни и вътрешни врагове на социалистическа България. Българите ще научат част от истината за събитията едва след демократичните промени от страниците на новопоявилия се свободен печат. Предимно от вестниците „Демокрация” и „Права и свободи”, където свидетели разказват за преживяното и за дадените жертви. Съобщава се и версията за протестите на учреденото в началото на 1990 г. Движение за права и свободи.
Очевидците описват ужасяващи кървави картини, дават имената на жертвите, не пропускат да споменат насилствените средства, употребени от силите на реда за смазването на протестите.
От началото на 1989 г. сред турското малцинство постепенно назрява готовност за предприемане на последната, решитела стъпка за отвоюване на отнетите права. Създава се нелегална организация, която подготвя населението за “решителния момент”. Той настъпва в навечерието на Парижката конференция за човешките измерения. След гладните стачки по сигнал на оранизаторите турците се вдигат на масови мирни протести срещу насилствената асимилация, за малцинствени права и свободи.
Първият протест избухва в Джебел на 19 май 1989 г. Издигат се подсказаните от турските лидери лозунги в защита на "перестройката" и във възхвала на Горбачов, както и искане да се върнат имената, езикът и да се осигури възможност за свободно изселване. Този митинг, за разлика от последвалите го, преминава без нарушаване на реда, без сблъсък с органите на властта. Протестиращите се разотиват мирно, необезпокоявани от МВР.
Вторият протестен митинг изненадва властите на следващия ден, когато в 9 часа сутринта селяните от Пристое, Шуменско, се вдигат на мирен поход със същите искания. Всичко е предварително добре организирано. Походът минава през съседните села Климент, Наум, Тъкач и непрестанно множащите протестиращи се насочват към общинския център Каолиново. Организирано към тях се присъединяват още хиляди от Духовец, Беленци, Браничево, Загориче и от градовете Силистра, Дулово, Исперих, Преслав, Нови пазар. Според някои източници в похода участват над 10 000 души, а според други твърдения те са над 25 000. Издигат се лозунги за връщане на имената, за човешки и малцинствени права.
Мирният протест се превръща в кърваво сражение, когато около Каолиново шествието е посрещнато от части на вътрешните войски, армията, милицията, пожарната охрана. По всичко личи, че ще се стреля на кръв. Пада първата жертва - Неджиб Осман от с. Кус, починал в резултат на нанесен му тежък побой пред очите на протестиращото множество. Мъже, жени, деца и старци са подложени на насилие. За първи път се проявяват и пристигналите по спешност „червени барети”. Казано им е, че турците са се вдигнли на „въстание” и искат „автономия” и република по подобие на кипърската.
Въпреки всичко протестиращите успяват да пробият обсадата и да се доберат до централния площад в Каолиново. Те връчват протестна нота на областния партиен секретар Бойчо Мизийски, с която искат връщане на имената си, да се отмени забраната за общуване на турски език, свободно изповядване на религията и практикуване на религиозните обряди, освобождаване на задържаните им водачи. Обещават им, че последното ще се изпълни и го изпълняват, след което протестиращите се разотиват. Радостта от лесната победа е кратка. Същата вечер един от освободените ръководители на протестите е арестуван отново.
Истинската трагедия настъпва на 21 май 1989 г., когато в знак на протест срещу повторното задържане на Тахир Алиоглу от Тодор Икономово негови съселяни отново се вдигат на митинг. Пред сградата на кметството митингът се слива със сватбената церемония на Али и Галима. Към обяд шествието тръгва към кметството, за да подпишат младоженците граждански брак. Милицията се опитва да арестува организаторите на митинга с обвинението, че някои от тях са „откраднали” оръжие от близкото поделение. Протестиращите не позволяват извършване на арестите. Церемонията е окървавена след изстрели на двама войници и последвалата масова хаотична стрелба. Има ранени, осакатени и убити. Покосени са 27, според други сведения 18, а по пътя към болницата умират трима. Куршумите не пощадяват и деца. Седем души от ранените остават сакати за цял живот. Селският площад е окървавен. Писъци и стонове огласяват най-голямото село на Шуменски окръг. С личните си автомобили селяните извозват ранените до болниците в Нови пазар, Шумен, Преслав. „Беше касапница, колите ни плуваха в кръв” – си спомнят те.
„Помогнете ми да не ми изтече кръвта” – с тези думи умира Мехмед Сали Лом, по чието тяло преброяват 12 огнестрелни рани; „Не ме оставяйте без вода” – моли Мехмед Сали Сарач. По пътя за болницата в Нови пазар издъхва и Хасан Сали Арнауд. Организатори на митинга са Рахим Фъчъджъ, Мюджелин Кемил и Тахир Алиоглу. По възможно най-бързата процедура те са екстрадирани от страната. Такава е равносметката от мирния протест в с. Тодор Икономово.
Въпреки информационното затъмнение сведения за протестите достигат до турски и западни радиостанции, разпространяват се и от нарочни пратеници на тайната оранизация в цялото Лудогорие. По сигнал от невидимия нелегален център като вулкан се надигат села и градове.
На 21 май 1989 г. около 9 часа сутринта до малката джамия в Разград се събират хора. С цел заблуда на милицията пристигат със специална сватбена украса два автомобила. Малко по-късно върху бяло платно се изписва лозунг за мир. Шествието се насочва към центъра. В първите редици са жени и деца. Напредват към центъра със скандирания за връщане на имената и за правата. Скоро митингът става хиляден. Наблюдаващите отстрани посрещат лозунгите им с овации. Милицията прави безуспешни опити да ги разпръсне. С помощта на силна струя вода, примесена с чакъл („чакълена вода”) и сълзотворен газ демонстрантите са разпръснати. Започват арести. Ръководителите – сестрите Къймет и Миннет [фамилията им не е известна], Осман Дурали и Меджит Орхан, едва успяват да се отскубнат, но голяма част от „най-опасните екстремисти” са екстрадирани незабавно в Австрия.
Протестният митинг в Исперих започва също на 21 май от джамийската улица. Деца, мъже и жени се нареждат в редици и с лозунги за мир и възстановяване на имената и правата се насочват към централната градска част. Сметосъбиращи и пожарни коли се опитват да се вклинят в редиците на протестиращите, но не успяват. Милицията арестува някои от организаторите – Митхат Мехмед, учителя Мехмед [фамилията му не е известна], Исмаил Каракаш, но други като Метин Тахир, Адем Заит, Невзат Мехмед продължават да са начело на протеста. По джамийската улица започва истинско сражение между протестиращите, „червени барети” и милиция. Ранени са много хора, голям е броят на задържаните, включително и такива, които не са участвали в протеста и са пребити.
След еднодневно затишие, на 23 май 1989 г. се надига село Езерче. Около 21 часа на мегдана около малката селска джамия се събират стотици. Отново прозвучават същите лозунги и шествието се насочва към центъра на селото. Когато протестиращите достигат наричания от тях железен мост, ракетен изстрел известява началото на куршумена атака. Картечниците бълват огън. За да предпазят децата, Ахмед Боруг (34 г.) и Сезгин Караюмер (18 г.) се втурват напред. Боруг е прострелян в окото, Караюмер умира на място. Протестиращите не изпадат в паника. Част от тях оказват първа помощ, а множеството продължава напред. Вече искат да отмъстят за убитите си съселяни. Уплашени, войниците се оттеглят, но са заместени от части на вътрешни войски, „червени барети” и екипи на противопожарната охрана, които обкръжават селото. Започва истинско сражение, завършило с разпръскване на протестиращите.
Сутринта двамата убити са погребани под зоркото око на милиция и войска. „Беше страшно” – си спомнят очевидци. Тежко ранените са откарани в болница.
В Търговище на 27 май около 10 часа сутринта на пазара се събират неколкостотин готови за протести граждани. Насочват се към партийния дом, скандират искания за връщане на имената и правата. За кратко време са обкръжени от милиция. Шефът на милицията Иван Христов ги приканва да се разотидат, защото в противен случай ще бъде употребена сила. Отговорът е: „Искаме си имената”, след което се издава заповед за стрелба. Протестращите не са уплашени и не успяват да ги разпръснат. Тогава милиция, войска и специални части се нахвърлят върху тях от всички страни. ”Беше истинско сражение” – си спомня Ведат Рамизуч. Арестувани са две жени, трима мъже, които са влачени демонстративно до милиционерската камионетка.
На 28 май се разиграва трагедията в Дяково. Около 19 часа решените за протест се събират в селския парк. „Искаме мир”, „Върнете ни имената” – скандират те и се насочват към кметството. Никой не им обръща внимание, но са повикани „червени барети”, които за да ги разпръснат, удрят напосоки и пускат сълзотворен газ. Разпръсква се трихилядно множество, от което най-ужасени са децата. Застрелян е Мехмед Каров, а организаторите Орал Ниязи Хасан, Хамди Осман, Мехмед Емин, Али Сами, Арих Козал, Ремзи Мехмед, Ердинч Каров са арестувани и подложени на жесток побой в милиционерския участък. След тежък побой е умъртвен Мехмед Емин.16
През 1991-1994 г. от страниците на в. „Права и свободи” се изнасят нови подробности за протестите и в други населени места. Благодарение на тях се възстановява почти напълно истинската картина за случилото се.17
Въпросът за майските протести на турците в България е обект на почти еднозначни интерпретации и в някои исторически съчинения. Всички автори се спират накратко на протестите в Североизточна България. Някои описват накратко техния ход от първия митинг в с. Пристое, Шуменско, на 20.V.1989 г. до последния в с. Дянково, Разградско. Отбелязва се, че по официални данни загиват 7, а са ранени 28 души. Твърди се още, че преди и по време на протестите насилствено са депортирани “няколко хиляди души”. Вероятно поради това, че авторите черпят сведения от едни и същи източници, не са забелязали, че първият протестен митинг е в Джебел на 19.V.1989 г., а не в с. Пристое, Шуменско.18
Други автори се опитват да посочат причините, довели до нарасналата съпротива на турското малцинство и избухването на спонтанните протести. Сочат основните искания за връщане на рождените имена и гарантиране на човешки права и свободи. Съпротивата според тях е организирана от “някои нелегални опозиционни групи като Съюза за защита на човешките права, групата “Виена 89” и независимия профсъюз “Подкрепа”. Посочват, че съпротивата и протестите имат за цел да насочат вниманието на световната общественост към нарушенията на човешките права в България. Предстоящите конференции в Париж и Виена трябвало да бъдат използвани като форуми на тази съпротива.19
Най-обстойни и задълбочени са интерпретациите на Валери Стоянов, Ибрахим Ялъмов и Алексей Кальонкин. Ще си позволим да ги цитираме дословно. Този подход се налага заради няколко обстоятелства. Едно от тях е свързано с прокрадващите се съмнения и упреци, че българските историци „отбягват” тази „неудобна” за тях тема. Премълчавали я, или ако все пак нещо споменавали, било мимоходом и накратко, с незначителна фактология. Другото е, че наред с повтарящите се, тази автори оповестяват и други, различни един от друг факти и обяснения за причините, организаторите и резултатите от протестите. Считаме, че събрани и показани в тяхната цялост, ще допринесат за цялостно изясняване картината на събитията.
Най-напред на бял свят излиза версията на Валери Стоянов – един от най-добрите познавачи на проблематиката за асимилаторската кампания през периода 1984-1989 г.20
Според Стоянов през първата половина на 1989 г. в съответствие с догово­реностите от Виенската среща на страните участнички в СССЕ България извършва някои корекции в своето законодателство и за пръв път след Втората световна война премахва огра­ниченията пред частните задгранични пътувания. Новите паспорти вече започват да важат, но от тях могат да се възползват малцина, тъй като все още не са извършени съответните промени във финансовите и митническите закони. Турските медии веднага коментират, че целта на София била да се освободи от неудобните представители на малцинството, като ги експулсира „легално" зад граница. Слуховете, че влизащото в сила от 1 септември ново законодателство ще бъде приложено само временно и избирателно, предизвикват брожения сред българските мюсюлмани. Организират се гладни стачки, митинги и шествия до кметствата и народните съвети, извършва се саморазправа с нежелаещите да пътуват в чужбина, подпалват се домовете на турци партийни активисти или на такива, които не искат да подават молби за задграничен паспорт.
Както по-късно става ясно, твърди Стоянов, тези акции са отдавна запла­нувани. По думите на М. Юсеинов година и половина инициаторите се подготвяли за „дата, която да има международна значи­мост, за да се организират около нейното отбелязване протестите в окръзите, където живееха турци". Те се спират на 25 май 1989 г., когато в Париж трябва да се проведе международна конференция за защита правата на човека. В основата на всичко заляга активността на членове на нелегалните турски организации, които успяват да координират действията си с намиращите се в затвора техни лидери. Заедно изготвят про­тестни писма, свързани с малцинствените права и свободи - глав­но искания за възстановяване на турските имена и свободно емигриране с оглед „събиране на разделените семейства".
Вълненията избухват в навечерието на най-големия българ­ски празник, посветен на светите братя Кирил и Методий и сла­вянската писменост и култура. Още на 20 май се организира първият митинг в с. Пристое, Шуменско, като протестът бързо обхваща и други селища. Край гр. Каолиново, Варненска област, стават сблъсъци, при които е дадена първата човешка жертва. Шествието обаче успява да се добере до централния площад и там протестиращите издигат искания за връщане на имената и езика, свобода на изповядваната религия и освобождаване на задържаните турци. При стълкновението са ранени около 60 души, включително служители на МВР, на един от които е отнето оръжието и намерено на следващия ден у един заподозрян турски селянин от Разградско, който активно участ­вал и в протестите от 21 май в с. Тодор Икономово. Там, след като група мюсюлмани „щурмували" кметството, протестирайки срещу повторното арестуване на свой съселянин, от Варна било изпратено подкрепление на вътрешните войски. В суматохата милицията открила огън, в резултат от което трима турци починали на път за болницата, а други 13 до 18 души получили различи наранява­ния. На този ден инциденти станали в редица селища от Севе­роизточна България (Вокил, Черковна, Исперих и пр.), в Дже­бел (Хасковско) и на други места. В Дулово демонстранти изпочупили уличните витрини и стъклата на паркирани автомобили по пътя си към Народния съвет, „въоръжени" с камъни и тояги срещу представителите на реда. Тълпата била спряна едва на 100 метра от центъра на града с помощта на сълзотворни гранати и коли на противопожарната охрана. В Исперих властите из­ползвали колите за събиране на смет и тези на пожарната, за да разкъсат редиците на протестиращите, а край джамийската улица се стигнало до бой между полицията, червените барети и де­монстранти. В Разград турците украсили два автомобила като за сватба, с цел да заблудят властите и начело с жените и децата се насочили към центъра на града, където се струпал хиляден ми­тинг. Множеството било разпръснато от противопожарни коли с помощта на силни струи вода, примесена с чакъл.
Два дни по-късно привечер кметството на с. Езерче (Раз­градско) било обградено, а милиционерският отряд - посрещнат с камъни, вили и колове. След като димните гранати не помог­нали, силите за сигурност използвали гумени куршуми, при което един от демонстрантите бил прострелян в окото, а друг убит на място. С викове „смърт на гяурите" протестиращите се нахвърлили върху войниците, но били спрени от червените ба­рети и екипи на противопожарната охрана. На самия празник 24 май протести имало в гр. Дългопол и с. Бели Лом (Разградско), те обаче преминали без особени инциденти. Последните по-масови сблъсъци станали на 27 май 1989 г. Отново срещу пазителите на реда се изправили група мюсюлмани, грабнали набързо подръчни средства - ножове, камъни, шишове, тояги. В Търговище пред партийния дом се струпали неколкостотин души, които били разгонени от милицията. В с. Бенковски, Добричка община, турците блокирали кметството, а секретарят и кметът се заключили в сградата и останали вътре, докато всичко утихнало на сутринта. В с. Граница, Тервелска община, милиционерите и противопожарната кола били замеряни с камъни, преди митингът да се разпръсне под силните водни струи. Противопожарни коли и палки били използвани срещу мюсюлманите в гр. Омуртаг, с камъни е замеряна милицията и в с. Медовец (Варненско), където на място бил убит един демон­странт, а друг починал впоследствие от нараняванията си. На този ден размирици станали също в центъра на Шумен - трима служители на МВР били намушкани с нож (единият по-късно починал), а десетина протестиращи получили по-леки рани. Въл­ненията приключили на 28 май вечерта в с. Дянково. И тук срещу турците се изправили червени барети. Един селянин бил застре­лян, а организаторите на протеста - арестувани и пребити от бой. Според Стоянов в крайна сметка по официални сведения между 20 и 27 май 1989 г. са загинали общо 7 и са ранени 28 души. По всяка вероятност обаче пострадалите са много повече. И докато необичайните за страната събития са коментирани в чуждите медии като разправа на полицията с мирни демонстранти, българското следствие упорито твърди, че безредиците са инициирани от едни и същи лица, които непрекъснато “циркулирали” между отделните селища. Още тогава властите задържат около 40 такива “подстрекатели”, депортирани впоследствие зад граница.
Нужно е да се отбележи, че Валери Стоянов е първият автор, който показва, че има и друга версия за организаторите на протестите. Той посочва информации от медиите след 1990 г., където пише, че пребивавалият в затворите в София, Стара Загора и Пазарджик Ахмед Доган продължава да ръководи мирната борба срещу авторитарната власт на Тодор Живков. Три години след присъдите срещу членовете на Националното турско освободително двиение е осъществена връзка с останалите на свобода членове и започва подготовката на нови протестни акции. За да не бъдат заподозрени ръководителите, излежаващи присъдите си, организацията била преименувана в Демократична лига за защита правата на турците в България. Пак според него впоследствие се изяснило, че за организирането на новото масово преселение (т. е. породилите го протести – б. авт.) активно съдействат членовете на формираните през 80-те години турски съпротивителни организации. Някои от тях и по-специално Турското националосвободително движение в България образуват по-късно ядрото на създаденото през януари 1990 г. Движение за права и свободи. Като източници Стоянов използва писаното за събитията на страниците на вестниците “Права и свободи” и “Демокрация”. Изглежда, че като най-ранни те са и най-близки до историческата истина.21
Версията на Ибрахим Ялъмов е от 2002 година, доста задълбочена е, а може би е и най-пълна.22
Според Ялъмов в края на 1988 и началото на 1989 г. турското население е обнадеждено от разрастването на демократичното движение в България и в останалите социалистически страни, То започва настойчиво да иска възстановяването на своите права. Особено много го окуражава процесът на преустройството и гласността. Членове на различни групи от Делиормана носят значки с образа на М. Горбачов, на които пише "Мы с тобой".
Организираното масово протестно движение през пролетта на 1989 г. започва с гладни стачки. На 3 май 1989 г. активисти на "турското крило" на НДЗПЧ от Каолиновския район решават да започнат щафетни гладни стачки, считано от 6 май същата година. Тяхната обща декларация е огласена по радио Свободна Европа. На 6 май първо обявяват гладна стачка четирима души от Дуловския район, между които са д-р Февзи от Дулово и Закир Исмаил от с. Правда, Силистренско. Инициативата се подема от много други райони в Североизточна България. В гладните стачки участват над 100 души.
В навечерието на Парижката конференция на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) се взема решение да се организират масови демонстрации и митинги във всички райони с компактно турско неселение. Мирните акции са насрочени за 25 май. На много места обаче подготовката на акциите е забелязана от пазителите на режима, които вземат превантивни мерки. Десетки хора, главно от средите на турската интелигенция, биват екстрадирани в Австрия и в други европейски страни. В обстановка на смут мирните акции започват преждевременно и спонтанно. Дните от 20 до 30 май са период на бурни и масови протестни демонстрации. Ръководителите на "турското крило" на НДЗПЧ, Демократичната лига за защита правата на човека в България и създаденото в началото на 1989 г. от групата на Авни Велиев Дружество за подкрепа - Виена-89 подемат инициативата за организиране на масови мирни демонстрации.
На 20 май 1989 г. в с. Пристое се събират над 5 000 души от района на Каолиновска и Венецка община и други райони на Северна България. Колоната тръгва към Каолиново, където ги посрещат части на милицията и Вътрешни войски под командването на началника на Варненското областно управление. Въпреки това част от колоната прониква в центъра на селището. Те отказват да се разотидат, каквато е заповедта на силите на реда. Демонстрантите искат гаранции, че техните искания ще бъдат удовлетворени. Тогава милиционерите и войниците нападат демонстрантите. Започва битка, в която пада убит Неджиб Осман, а много участници са ранени.
Кървав сблъсък става и на следващия ден - 21 май в трихилядното с. Тодор Икономово, намиращо се на 5 километра от Каолиново. Пристигналите от Каолиново милицио­нери се опитват да арестуват заподозрени в кражба на оръжие селяни, които участват в сватбено шествие. Паникьосалите се пред съпротивата на сватбарите милиционери откриват огън на месо. Покосени са 27 души. По пътя за Шумен и Нови пазар умират Мехмед Сали Лом, Мехмед Сарач и Хасан Арнауд. Мнозина са ранени, шест-седем души от тях остават инвалиди.
Каолиновските събития поставят началото на протестните демонстрации. На 20 май над 200 души от Джебел, Кърджа­лийско, поставят пред местните партийни и държавни органи своите искания. След като не получават задоволителен отговор, на 21 май представителите на дружеството "Виена-89" начело с Авни Велиев и "турското крило" на НДЗПЧ организират демонстрация, в която участват около 1600 души. На импро­визирания митинг ораторите от двете дружества призовават хората на борба за възстановяване на човешките им права. На митинга се издигат лозунгите: "Ние сме турци", "Виена", "Демокрация", "Искаме си имената" и т. н. На този ден инциденти стават и в Черковна, Исперих и много други населени места в Североизточна България. В Исперих се стига до бой между милицията, червените барети и демон­странтите. В съседния град Дулово също се организира демонстрация. Участниците в нея са спрени с помощта на сълзотворни гранати и противопожарни коли, преди да стигнат до центъра на града. Макар да не се стига до открит сблъсък, са задържани над 40 демонстранти.
Мирни акции започват да се организират в почти цялата Разградска област - на 21 май в Разград, в с. Подайва, Китанчево и др., на 22 май - в с. Правда, Вокил и Овен, на 23 май - в с. Езерче и т. н. В мирната демонстрация в Езерче се включват почти всички селяни - мъже, жени и деца. Единствената им цел, както и на други места, е да защитят своите права и човешкото си достойнство, да възстановят турско-арабските си имена. Селото обаче веднага е обкръжено от червени барети, войници, танкове, пожарни и други 33 коли. Червените барети откриват огън по демонстрантите. Куршумите улучват Ахмед М. Бурук, баща на две деца, и Сезгин С. Караюмеров, които излизат отпред, за да предпазят децата. Скоро след сблъсъка бащата на Сезгин, Салих Караюмеров, е екстрадиран. В знак на солидарност и уважение към споменатите жертви на 25 май около 3000 жители на гр. Цар Калоян (Хлебарово), след като провеждат митинг, тръгват към с. Езерче. Танковете обаче пресичат пътя им. Четирима души, самообявили се за организатори на мирната акция, са арестувани и екстрадирани в Турция.
Постепенно мирните демонстрации се разширяват, в тях се включва и турското население от по-големите градове - окръжни центрове. На 25 май в Добрич се събират над 1000 демонстранти, от които около 300 души успяват да се промъкнат през милиционерските кордони и да стигнат до центъра на града. Наред с искането за възстановяване на пра­вата им те издигат лозунга за освобождаване на политзаторниците турци.
На 27 май се организират многолюдни митинги и походи в Шумен, Търговище и други градове в Североизточна България. В тях участват и селяните от близките села. Въпреки че входните артерии на Търговище са блокирани, селяните от околностите успяват да се промъкнат в града и да се присъединят към демонстрантите. Заедно с останалите те тръгват към централ­ния площад, където се намира партийният дом, за да предадат на общинския партиен комитет колективна петиция.
В Шумен демонстрацията започва от градския пазар. Демонстрантите излизат на главната улица и провеждат мирно шествие.
И в двата града силите на реда прибягват към насилие. Милиционери, войници и червени барети с помощта на палки и огнестрелно оръжие се опитват да разпръснат демонстран­тите. В Шумен са ранени девет души, някои от които остават инвалиди за цял живот. Между многобройните арестувани има и жени.
На този ден - 27 май, в с. Медовец, Варненска област, на място е убит един демонстрант, а друг е починал вследствие на нараняване. В гр. Омуртаг срещу демонстрантите са изпол­звани палки и пожарни коли. Протести са организирани и в редица села като Бенковски, Граница и др. от Добричко. Демонстрацията на 28 май в с. Дянково, Разградска област, също приключва с кървав инцидент. И тук срещу населението се изправят червени барети. Един селянин е застрелян, а организаторите на протеста са арестувани и пребити.
Протестното движение през май се разраства, обхваща почти всички слоеве на турската общност и се превръща във важен фактор в обществено-политическия живот на България. Главната цел, която преследва то, е да привлече вниманието на световната демократична общественост в навечерието на Конференцията на СССЕ по човешките измерения в Париж, с цел възстановяване на отнетите права и свободи на турското малцинство. Основните лозунги, които се издигат, са: искаме правата си, върнете ни езика, вярата, искаме да живеем като турци, ние желаем да живеем заедно с целия български народ и т. н. Пропагандните централи на Живковия режим обаче пускат в обръщение съвсем други слухове: че демонстрантите искат да се изселят в Турция, или пък че издигат лозунги за турска автономия.
При цялото изобилие от филмов материал с манифестациите в него не може да се открие нито едно доказателство за съществуването на искания за автономия. Те се включват в арсенала на официалната пропаганда, за да прикрият действителните искания, които хвърлят в паника управляващите. На тези митинги за пръв път се скандира: "Долу Живков", "Да живее Горбачов", "Да живее демокрацията". Това е ясен индикатор за прерастването на борбата за малцинствени права в борба срещу тоталитарния режим.
Репресивните органи на тоталитарната държава отговарят на мирните акции със сила. Срещу демонстрантите се използват пожарни коли, палки и бойна химия, нещо повече - стреля се на месо. Броят на убитите все още не е известен. По официални сведения по време на мирните протести са загинали 7 души, а според други източници - около 10. Общо по време на "възродителния процес" жертвите са над 40 души – заключава Ялъмов. Стотици според него са бити, ранени и осакатени, в това число старци, жени и деца. Повечето от активните участници в мирните протестни акции са изпратени по затвори и лагери. По време на майските събития се предприема нова чистка на интелиген­цията. Много от активните стачници и демонстранти са екстрадирани отначало в Австрия, Унгария, Югославия и други европейски страни без пари и багаж. Впоследствие започват да ги депортират в Турция. По неофициални данни по време на майските протестни акции в България са изгонени около 2000 души. Така се поставя началото на изселническата психоза.23
Най-нова е интерпретацията на историка Алексей Кальонски.24 Според него през пролетта на 1989 г. ситуацията сред турското население рязко излиза от привичните за ДС рамки. Започват гладни стачки, масови протести, сблъ­съци с органите на реда и със специално създадени от властта отряди, при които има ранени и са дадени човешки жертви и от двете страни. При всички проблеми около реконструкцията на събитията, особено на ро­лята на различни нелегални и други фактори или отделни действащи лица, този автор припомня само в най-основни линии мащаба на развитие­то на „турските бунтове" като индикатор за провала на асимилационната кампания както във вътрешен, така и в международен план.
Ре­дом със засилващите се прояви на политическо дисидентство сред пред­ставители на българската интелигенция и гражданство в редица сели­ща в смесените райони започва подготовка на легални мирни протести за възстановяване на потъпканите права. Установяват се контакти с неформалните сдружения, като особено активни са те с Независимото дружество за защита правата на човека, където членуват немалко български турци. Както показват последвалите събития, създадената чрез държавна политика ситуация на самоизолация, взаимната под­крепа и солидарност, недоверието към официалните източници допринасят за възникването и бързото разрастване на нова, този път масова мрежа от хора, готови да протестират в раз­лични селища и райони. Повсеместно се появяват авторитетни или харизматични лидери, често със съответния актив на затворници, лагеристи или интернирани. Те откликват на нагласите за съпротива, а общият климат в страната подсказва, че подобни действия вече са възможни и имат някакви изгледи за успех. В дъното на подготовката е Демократичната лига за защита на правата на човека, основана през ноември 1988 г. от интернираните във Врачанско Мустафа Юмер (за­вършил философия, бивш учител), Сабри Искендер (освободен от затвора през април) и бившия лагерист от Белене Али Орманлъ. Програмата на тази организация е съобразена с действащите конституция и закони, като на това основание се иска възстановяване на отнетите права в духа на международните договорености. Тя бива разпространена не са­мо сред бързо увеличаващите се членове, но достига и до радио Свободна Евро­па, британското дипломатическо представителство в България и др. По пощата е изпратена и до Тодор Живков, други висши ръководители, вестниците „Работническо дело" и „Земеделско знаме". През пролет­та на 1989 г. вече има няколко хиляди членове, местни лидери, активи­сти и структури в 8 окръга на страната.
ДС и властите са в течение на готвените масови изяви и вземат превантивни мерки, като част от лидерите са арестувани и депорти­рани. Има сведения, че напрежението постепенно нараства още от март-април заради слуховете, че новите паспорти, влизащи в сила от 1 септември, които се очаква да дадат възможност за изселване, ще бъ­дат раздавани избирателно. На 9 срещу 10 май 1989 г. М. Юмер е екст­радиран от ДС в Турция, до 17 май и останалите двама от ръководната тройка, а десетки други, основно из средите на интелигенцията, биват експулсирани в Австрия и Югославия. Част от тях установяват по­стоянен контакт с радиостанциите Дойче веле и Свободна Европа, участват в десет­ки радиопредавания, пресконференции, а също в конференцията по пра­вата на човека в Париж. В самата мрежа от тайни ръководства по ме­ста е заложен принципът на заменяемост в случай на разкритие и арест. В навечерието на планираните по повод на Парижката конференция ма­сови демонстрации лигата се оглавява от ново нелегално ръководство начело с Хюсеин Нух (по професия инженер) от известното със съпроти­вата си срещу преименуването с. Ябланово, Котленско. Междувременно в първите дни на май започват гладни стачки, към които се присъеди­няват около 100 души от различни селища и райони в Североизточна и Южна България. Те постоянно се отразяват от западните и други ра­диостанции. Издигат се искания за възстановяване на религиозните, езиковите и културните права, против системата от дискриминаци­онни и репресивни мерки и подетата от средствата за масова инфор­мация ответна очерняща кампания.
Гладните стачки, някои от които продължават до края на май, прерастват в масови митинги и демонстрации (най-напред на 20 май в с. Пристое, Шуменско). До края на месеца в редица селища и райони се провеждат митинги и протестни шествия, на места с участието на хиляди хора. От страна на дисидентски организации и активисти е из­разена подкрепа и е оказвано съдействие при огласяването. Впоследст­вие на заседанията на Политбюро, съответно в средствата за масова информация и на организираните от властта казионни митинги за спло­тяване около политиката на БКП те са обвинени в национално преда­телство. Протестни акции на български турци има на редица места, но най-масови демонстрации се провеждат между 20 май и края на месе­ца в районите на Каолиново, Дулово, Исперих, Разград, Добрич, Търгови­ще, Шумен, Омуртаг в Североизточна България и Джебел в Родопите. Освен за възстановяването на културните и религиозните права и за междуетническа толерантност на някои от митингите се отправят иска­ния за спиране на репресиите, етническо представителство и решаване на наболелия проблем с мюфтийствата.
Исканията на демонстрантите Кальонски илюстрира с цитиране на част от декларация, прочетена в Шумен, в която се казва:
„10. Манифестантите, събрани в гр. Шумен, предлагат да има в ЦК на БКП представител на мюсюлманското малцинство, избран изключително от него.
11. От друга страна, ние изискваме да бъде разрешено на гражданите, експулсирани от България, да се завърнат, тъй като те не са извършили никакво престъпление срещу държавата.
12. Да престанат да се прекъсват или затрудняват телефонните разговори с Турция и кореспонденцията да се нормализира.
13. Мюфтиите да бъдат избирани от мюсюлманското малцинст­во, а не да бъдат посочвани от правителството.
14. Да бъдат освободени всички задържани или интернирани във връзка с кампанията на асимилация.
15. Всички, уволнени поради същите причини, да могат да се вър­нат на работните си места.”
Според него цитираният документ свидетелства покрай всичко друго и за на­ивността, неориентираността и утопичните представи на протести­ращите за властта, оставили белег и върху част от изявите на нефор­малните организации.25
Освен по села, продължава Кальонски, демонстрантите успяват да се съсредоточат и в изброените градове без Каолиново, пред който град са спрени. Поначало мир­ните граждански протести на места прерастват в безредици, хаос и кървави сблъсъци, в които едната страна употребява подръчни средст­ва, а другата - сълзотворен газ, бронирани машини, танкове, противопожарни коли, милиционерски палки, бойните изкуства на червените ба­рети и каратисти, а също и огнестрелно оръжие (край Каолиново, в с. Тодор Икономово в същия район, в Езерче и Дянково, Разградско, Медовец, Варненско, и др.). Броят на загиналите е между 7 и 10 души, стоти­ци са ранени, малтретирани или пребити. По този начин не само селските райони, но и редица градове стават сцена на масово насилие и кръвопролития.
Освен броят на участвалите и жертвите от двете страни в този конфликт неизяснени остават и редица други обстоятелства и факти. Според официалната версия на ДПС в началото на 1989 г. затворни­ците от ТНОДБ са поставени при по-леки условия, координират дейст­вията си и подготвят масовите протестни акции. Самият Ахмед Доган през пролетта на 1989 г. е в пазарджишкия затвор. За да не бъде заподозряна в участие, организацията приема новото име Демократична лига за правата на човека. М. Юмер обаче оспорва причастността на организацията на Доган към тези масови протести.
В ситуация на растящо напрежение в страната и все по-голямо международно внимание към потискането на турците – подчертава в заключение Кальонски, управляващите вземат спешни решения. Освен предприетите решителни и брутални действия за потушаване на размириците и овладяване на положението стотици български турци набързо биват експулсирани в Югославия, Ун­гария и Австрия. Контингентът, определен от властта, се състои от активно протестирали, лидери, “туркофилски екстремисти" и други, счи­тани за неблагонадежни, особено сред интелигенцията. Това става прелюдия към „голямата екскурзия".26
Такива са интерпретациите на най-добрите познавачи на събитията. Видно от изложеното, до голяма степен версията им по редица въпроси е еднозначна, единодушна и допълваща се. Както за причините, хода и резултатите от протестите, така и за техните организатори. Те допускат и наличието на тотално отричаната от други автори версия за ролята на лидера на ДПС Ахмед Доган, както ще стане ясно по-долу. Има и известни незначителни неточности, но следва да се отбележи, че споменатите интерпретации са писани във време, когато архивите на ДС бяха засекретени напълно и допускът до тях беше ограничен. Все пак и така представени, изложените версии са обективни и не бива да се оспорват. В тази връзка следва да се подчертае, че българските историци не могат да бъдат винени, че описвайки и оценявайки тези събития, са необективни. Тъкмо обратното – всички се придържат в максимална степен към известната им от достъпните документи и източници фактология и отдават значимото на това масово и спонтанно движение на турците за демокрация, права и свободи, против комунистическата диктатура.
През 2004 година е оповестено специално издание, посветено на Демократичната лига в България.27 То има претенцията, че се позовава и на оригинални полицейски сводки, откъдето произлизат и голяма част от твърденията в него. В архива на ДС обаче не бяха открити убедителни потвърждения за тази претенция. Разсъжденията по повечето въпроси в крайна сметка са без конкретно позоваване на оригинални източници и може да се предполага, че до голяма степен са измислени. По спомени на Сабри Искендер се рисува стройна система на самата организация от нейното създаване през ноември 1988 г. Търси се отговор на редица въпроси: кои са създателите на лигата, кога и защо е създадена и какви са мотивите за това, какви са нейните цели, програма, нейната организация и структура – от централно, окръжни, общински и селски организации, дори и централно и др. ръководства в сянка. Говори се за невероятно бързото разрастване на оранизацията отначало до 3000, а впоследствие дори до 10 000 членове. С много големи подробости се описва широкомащабната дейност на лигата и т. н.
Пълен анализ на изнесеното в споменатото съчинение е възможен по друг повод - при разглеждане дейността на нелегалните и легалните турски оранизации срещу насилствената асимилация. За целите на настоящото изследване е интересно това, че специално е разгледан въпросът за мястото и ролята на Демократичната лига в майските събития от 1989 г. Доказването на нейната „решаваща” роля в подготовкта и организацията на протестите се позовава единствено на кратко описание и извлечение на няколко оскъдни факта в “документ на Министерството на вътрените работи, Главен архив, архивна единица № 494, страница 1 от 7.V.1989 г.”28 Вероятно се касае за Архива на МВР. Ксерокопие от цитирания на няколко места документ е приложено в края на изданието. Съдържанието му обаче не дава основание да се правят изложените в книгата категорични изводи за „решаващата” роля на лигата в споменатите събития. В документа става въпрос единствено за протеста в гр. Шумен. В изданието не се споменават останалите. По-долу ще стане въпрос и за други твърдения в споменатото издание, които са преувеличени или безпочвени. Има убедителни потвърждения, че лигата не е развила така описаната в изданието широкомащабна дейност. Сводките от ДС гласят: „Поведението на всички засечени лица е под контрол. Обстановката се владее. В резултат на активни и енергични действия на органите на МВР опитът на националистически настроените елементии за създаване на Демократичната лига за защита на правата на човека е пресечен.” Има, разбира се, прояви, но те са отделни, по-скоро епизодични и всички са споменати в ежедневните сводки на ДС.
Един от въпросите, който не предизвиква спорове и е добре документиран, е този за гладните стачки. Това се дължи най-вече на споменатия по-горе архив на Румяна Узунова.29
От 21.ІV.1989 г., откогато е заявлението за безсрочна гладна стачка на Сабахат Наимова, член на Независимото дружество за защита правата на човека в България, са поставени няколко основни искания: да се прекратят всички репресивни мерки, прилагани спрямо турското малцинство и спрямо Демократичната лига за защита правата на човека в България - преследване, освобождаване от работа, физическо малтретиране, заплашване с физическо унищожаване, граничещи със садизъм; незабавно да се върне иззетият без разрешението на прокурор регистър на НДЗПЧ в Разградска област; да се преустановят незаконните обиски и поставянето на подслушвателни съоръжения; да се потърси отговорност от служителите на МВР, в т. ч. и КАТ, които проявяват прекалено „старание” и пристрастие при изпълнение на действията, посочени по-горе. Да се прекратят репресивните действията по чл. 39 от Закона за Народната милиция.
Известно е, че началото на щафетните гладни стачки се поставя на 6.V.1989 г. Започват ги Севзи Реджепов Хюсеинов от Таслаково, Закир Исмаилов Мустафов от с. Правда, Хакъ Хакъев Мехмедов от с. Любен, Ремзи Сюлейманов Неджимов от гр. Дулово. Исканията на стачкуващите са за незабавно преустановяване мероприятията по т. нар. “възродителен процес”, на турското малцинство в България да се осигурят и гарантират полагащите му се права и свободи - връщане на рождените турски имена, свобода при изповядване на религията, практикуване на религиозните обряди и ритуали. Известни са заявленията по радио Свободна Европа за начало на гладни стачки от десетки стачкуващи от 6, 8, 10, 11, 12, 13, 17, 22 и 25 май 1989 г.30 Стачниците искат незабавно да бъдат освободени задържаните Али Османов Орманлиев и Мустафа Юмеров, да се даде информация въз основа на чии заповеди или нареждания са отведени те от тяхното местоустановяване, да се даде възможност на членовете на техните семейства да установят контакт с тях, да спрат своеволията на органите на властта и интерниране на невинни граждани без съд и присъда, да спрат гоненията и задържанията на гражданите от малцинствен произход затова, че търсят защита на своите права по официален и неофициален път, когато те не водят до опасност за сигурността на държавата и не прибягват до терористични акции. Настояват още да се отмени военното положение, да не се стреля срещу мирните демонстранти и да се назначи правителствена и международна комисии за разследване на всички убийства и изстъпления, станали във връзка с асимилаторската политика след 1970 г.
Запазени и оповестени са всички съобщения за поредицата обявени щафетни гладни стачки - на Гюлтен Хасанова, негласен говорител на стачкуващите и съобщенията по радио Свободна Европа за селищата, в които се стачкува: градовете Дулово, Кубрат (кв. Дряново), Завет, Каолиново, Асеновград, Тутракан, Варна, Толбухин (Добрич), Крумовград, Разград, селата Острово, Недоклан, Глоджево, Иширково, Искра, Генерал Гешево, Лебед, Бенковски, Търновци, Таслаково, Правда, Любен, Загориче, Браничево, Вълнаре, Орляк, Средковец, Престое, Брестовене, Веслец, Бялково, Острово.
По обясними причини до ефира на западните радиостанции не достигат съобщения за провежданите по това време щафетни и безсрочни гладни стачки в затворите в Стара Загора, София и Пазарджик, където излежават присъди противници на асимилаторската кампания. Гладна стачка провежда и затворникът Меди Доганов, който е техен инициатор и организатор. Сведения за тях са съхранени в ежедневните сводки за поведението и настроението на политическите затворници.31 Администрацията на споменатите затвори укрива информацията за стачките, поради което българската и международната общественост не научава за тях.
Чрез западните радиостанции се съобщават данни за броя на стачкуващите в отделните селища. Най-голямата цифра, до която достигат, е 200. Има твърдения, че броят на стачкуващите бил “няколко хиляди”, но те явно са доста пресилени.
Яснота има и по въпроса за екстрадирането на най-активните участници в стачните действия. До края на протестите те са повече от 270 души. Има и твърдения, че в края на протестите са 2000, а според други - 5000 души, но те не се базират на достоверни данни. За някои от екстрадираните още тогава се твърди, че чрез откритото си обявяване против асимилаторската политика и афиширане на връзки със зародилите се тогава неформални правозащитни организации са целели “единствено” принудително изселване. (Виж информациите за оперативната обстановка в настоящия сорник – б. авт.)
В заявленията за обявяване на стачка се съобщават няколко организации, някои от които под различни имена: Демократичната лига за правата на човека (Демократичната лига за защита на малцинствата), Независимо дружество за защита правата на човека (Дружеството, Свободното дружество за правата на човека в България), Клуб за подкрепа на гласността и преустройството (Дискусионният клуб, Клубът за гласност). Известни са и имената на повечето от обявилите гладни стачки турци. От първите начело със Зейнеп Ибрахимова в подкрепа на поета Петър Манолов (21.І.1989 г.) до последните в края на май 1989 г. Те не са стотици или хиляди, както се твърди.32
Единственият въпрос, който предизвиква спорове, е този за същинските организатори на майските протести. Спорът за “водатечеството” възниква след 1994 г. и се свързва с отричане на каквато и да е роля на лидера на Движението за права и свободи Ахмед Доган в зародилото се от началото на 1989 година и прераснало в открити протести мощно движение за права и свободи на турското малцинство в България. Почти до края на 1993 г. никой в Движението за права и свободи и извън него не отрича неговия принос. В тон с официално обявената партийна позиция и оценка за тези събития са и основателите на Демократичната лига. Нещо след 1993 г. се е случило – едни напускат движението, други са изключени, трети, изглежда, не получават постовете, които мислят, че най-заслужават. Сигурно има и други причини да са недоволни. Казваме горното, защото само с това може да се обяснят резките “завои” на някои от активните участници в съпротивата в оценките им за това кой има най-голям принос за организирането й и за провала на асимилацията.
Възможно е да има и други причини, но изглежда, че при воденето на този спор преобладава боравенето с непроверени факти. Отричат се или се подминават всеизвестни факти. Вероятно за да послужи на зародилото се политическо противоборство, за разчистване на междуличностни сметки, в това число и между стари политически приятели.
В тази връзка интерес представляват още няколко гледни точки за събитията. По-обстойният им преглед би допринесъл за максимално доближаване до истината.
Сред първите и по-известни твърдения за вдъхновителите, инициаторите и ръководителите на протестите е това на основателя на КТ “Подкрепа” д-р К. Тренчев. В посветен на 2-годишнината от майските събития материал във вестник “Демокрация” от 1991 г. той твърди: “В началото на май 1989 г. по инициатива на Независимото дружество за правата на човека се решава турското етническо малцинство да протестира за отнетите му права. В края на месеца предстои Парижката конференция. Хората започнали спонтанни протести. Стига се до сблъсъци, има и жертви. Синдикатът има членове етнически турци. Решават да обърнат внимание на общественото мнение, че в България много тежко се нарушават човешките права. Написах декларация, а Николий Колев - Босия я прочете от неговия апартамент. Западните радиостанции се обръщат с въпрос как стои въпросът с човешките права в България към другия активист на дружеството от Димитровград - Антон Запрянов. След това тримата редактират апел към българското правителство да започне диалог с протестиращите турци. Той и П. Манолов са поканени на конференцията за правата на човека. Отказват им визи и паспорти. На 25 май с Антон [Запрянов] д-р Тренчев е в София. “Искахме да информираме Запада за политическото положение у нас. Успяхме да се свържем с представители на френското и на английското посолство. На връщане ни арестуваха. По време на ареста бяхме подложени на заклеймяване, бяхме лишени от всякаква информация. Едва на 26 юли предявиха обвинение. Цитиран беше чл. 273 без никакви аргументи.”.33
По друг повод К. Тренчев е още по-категоричен: "Чувал съм от по-рано, че Ахмед Доган е координирал цялата акция от затвора. Това може да е вярно за събитията в Северна България, но пак повтарям, капсул-детонатора го гръмнахме ние. Искам тази истина да се знае… Доган е бил силно ограничен във възможностите си в затвора тогава."34
От началото на март 2009 г. , т. е. в навечерието на 20-годишнината от майските протести на българските турци, се появиха най-новите интерпретации. Някои от тях с твърдението, че разкриват забравени истини за протестите. Такива са поредицата от интервюта на журналистката Даниела Горчева с дейци на създадените по това време неформални организации на турците в България. Според нея поредицата “изважда на бял свят неизвестните лица на съпротивата срещу комунистическия режим - хора, чиито имена не се знаят или са незаслужено забравени, а те са част от борбата за демокрация в България и са истински герои.” Един от споменатите герои според нея е Мустафа Юмер - основателят на Демократичната лига за защита правата на човека през ноември 1988 г.
Представяйки биографията на Юмер, Даниела Горчева заключава, че Демократичната лига е основен организатор на майските протести заедно с Независимото дружество за защита правата на човека и организацията „Виена ‘89”. Именно Мустафа Юмер е този, който предложил щафетните гладни стачки да започнат на 6 май. Същевременно Демократичната лига започнала подготовка за конференция, която се предвиждала за 13 май. През нощта на 10 май обаче Мустафа Юмер е насилствено изгонен от страната и с това се слага “началото на експулсирането на 5000 души”.
В подкрепа на горното твърдение се припомня разговор на Румяна Узунова със Сабри Искендер и Мустафа Юмер от 4.VІ.1989 г., по време на който последният чете обръщение по радио Свободна Европа към своите съотечественици, сънародници и към борците за демокрация в България. В него се споменава: “В началото на месец май 1989 година временното ръководство на най-многобройната неформална организация в България - Демократичната лига за защита на правата на човека - реши чрез масови гладни стачки на нейните членове, симпатизанти, съмишленици да докаже на света, че човешките и етническите права и свободи на едно двумилионно малцинство в България са забранени, че комунистическият режим от години насам провежда насилническа асимилаторска политика. Към тази законна и мирна форма на борба се присъединиха и други хуманитарни организации като Организацията за подкрепа “Виена `89”, Независимото дружество за защита на правата на човека и други.35
Основателката на т. нар. “турско крило” към НДЗПЧ Зейнеп Ибрахимова твърди: “Тези бунтове са вдъхновени от хората, които продължиха създадената от нас в рамките на НДЗПЧ организирана протестна група, която осъществява по-късно тесни контакти с Демократичната лига на Сабри Искендер, Али Орманлъ и Мустафа Юмер, подкрепяща ги по въпроса за предприемане на открити протести срещу потъпканите права на турците в България… Но именно този район (Североизточна България – б. съст.) запалва първата искра на откритите бунтове. Надявам се, че имената на тези хора ще станат известни и някога те ще заемат полагащото им се място в историята.”36
Сабри Искендер е представен като секретар на Демократичната лига за защита правата на човека. Разказва собствената си биография. За патилата си по времето, прекарано в Белене, принудителното заселване в с. Камено поле, Врачанско, за неуспешния опит през 1986 г. да премине югославската граница и последвалата двегодишна осъдителна присъда, която го изпраща в софийския затвор. За преместването му в старозагорския затвор, където за първи път се среща с Ахмед Доган. В този затвор Искендер е до 30 април 1988 г.
Спираме се по-подробно на горните факти, защото вместо да говори за своето “секретарство”, неочаквано и доста подробно се спира на поведението на Доган в затвора. Става ясно, че по това време самият той - Сабри Искендер, вече не е бил там, за да е свидетел на Догановото поведение. На Доган са приписани деяния, които няма как да е извършвал. На въпроса как Доган се е държал в затвора, Сабри Искендер твърди: “Доган... В една гладна стачка участваше. Обаче при него дойде един от старшините и му казва: "Абе, ти що им уйдисваш на тия, ти си учен човек.” И той се отказа. Отказа се от гладната стачка... Доган е от хората, които търсят на хляба мекото и на работата лекото. За него още в затвора се говореше, че е с комунистите.”
Следва разказът му за Демократичната лига, в който набляга на това как у него е възникнала идеята за нейното “основаване”, още когато бил в следствения арест на “Разгигор” № 1, обсъждането на идеята с Мустафа Юмер и Али Орманлъ, когато повторно е изселен в Каменно поле и ...решението им да създадат организацията. Той твърди: “13 ноември беше, 1988 година. И като се съгласи и той [Мустафа Юмер, който по това време също е принудително въдворен във Врачанско – б. съст.], двамата веднага отидохме в село Драшан при Али Орманлъ [също принудително въдворен – б. съст.], забрахме и него и тогава вече взехме решение да създадем една организация и да се казва Демократична лига за защита правата на човека в България. И така я създадохме – Мустафа Юмер, Али Орманлъ и аз на 13 ноември [1988 г.].
Повторното ни подробно позоваване на неговия разказ се налага, защото “свободното” и напълно необезпокоявано създаване на лигата става при положение, че въдворените не са имали възможност да се движат свободно. Малко вероятно е това да е станало така свободно, защото контролът и наблюдението върху тяхното поведение и движение са били тотални.
Сабри Искендер говори, че едва ли не често е правел “съобщения” по радио Свободна Европа. Познато е осъщественото на 9.ІІІ.1989 г., в което самият той се оплаква на Румяна Узунова: “Ние денонощно ви слушаме по радиото, нямаме друг, така да се каже, източник на информация и само седим край радиоапаратите, нямаме право да напускаме селата… от табела до табела… И това насилие продължава… И не знам докога ще продължава.”37
Второто известно съобщение по радио Свободна Европа (прочетено от Али Исмаилов) е от 5.ІV.1989 г.. Чрез него Сабри Искендер се оплаква, че тоталното му денонощно наблюдение, включително и с бинокъл, повсеместните проверки, подписването на предупредителни протоколи за ненапускане на населените места, където са въдворени, продължават. Тези мерки се прилагат спрямо всичките му другари от затвора и лагера в Белене.38
На ежедневно наблюдение и тотална изолация са подложени и другите двама учредители на лигата Мустафа Юмер и Али Османлъ. Както се разбира от разказа на Сабри Искендер и се потвърждава от запазените документи, на 8 май Мустафа Юмер и Али Орманлъ са арестувани, закарани тайно до Свиленград, качени на международния влак и насила депортирани в Турция. “И взеха мен повече да ме следят, не мога да се изскубна. Но аз предавах текстовете на сина на Али Орманлъ и то момчето ги предава. Значи по радио Свободна Европа връзката не е прекъсната. Продължава” - твърди Искендер. Няма запазени свидетелства за тази връзка. Не го потвърждават и запазените в архива на ДС ежедневни сводки. На 16.V.1989 г. Сабри Искендер също е екстрадиран в Турция.
От основателите на лигата единствено председателят Мустафа Юмер се връща в България. Включва се активно в Движението за права и свободи и до 1994 г. е председател на Общинския съвет в Крумовград, избран с листата на ДПС.
Сабри Искендер не пропуска да отбележи, че Мустафа Юмер и Ахмед Доган не се обичат. Кога, как и защо се е случило това, може само да се гадае. Почти до края на 1993 г. Юмер не оспорва официалната версия на ДПС за организацията и провеждането на майските протести. Оповестена е неведнъж и на страниците на партийния вестник “Права и свободи”. В годините на доброто коалиционно сътрудничество между СДС и ДПС и във в. “Демокрация”, където също неведнъж са давани подробности за събитията. Никой в първите години на демокрацията не оспорва твърденията на Доган, за които ще стане въпрос по-долу. Споменатата официална версия гласи, че от затворите Доган продължава да ръководи сътротивата на турците, че три години след присъдите срещу членовете на Националното турско освободително двиение, (т. е. в средата на януари 1989 г.) е осъществена връзка с останалите на свобода и амнистирани в края на тази година членове на организацията и започва подготовката на нови протестни акции. За да не бъдат заподозрени ръководителите, излежаващи присъдите си, организацията се преименува в Демократична лига за защита правата на турците в България.39
Най-неочаквано в края на ноември 1993 г. Мустафа Юмер оспорва причастността на Доган към организацията и към протестните акции.40 “Доган лъже и отрича, че е имало Демократична лига, че е имало такава организация в България. Как може ти да отричаш нещо, което цял свят знае? Или да си приписваш заслуги на други хора? ...Това е мошеничество, голямо мошеничество” – не скрива възмущението си бившият секретар на лигата Сабри Искендер.
Неприязненото му отношение към Доган проличава от това, че по време на разговора с Даниела Горчева оповестява поредната инсинуация по адрес на бившия си съратник: Самият Сабри кимва утвърдително, когато намесилият се в разговора Шабан (?) говори от негово име: “Доган, като е бил в затвора, е карал съзатворниците да носят табелки с новите им български имена, оказвал им е натиск. Това е правил Доган, за тези си геройства да разкаже, а не да си присвоява заслуги, каквито няма".41
Явно паметта на Искендер му е изменила, защото на две места в посочената по-горе книга за дейността на Демократичната лига, при това под клетва над Свещения Коран, ясно и точно заявява по адрес на Доган коренно противоположни неща.
Първото: “Началникът на затвора (1988 г. – б. авт.) беше заповядал всички затворници да зашият табелка с българското си име на ревера си. Табелата представляваше тенекиено парче, на което отгоре пишеше “Затвора – Стара Загора”, а отдолу името на затворника. Дойде време да изляза от наказателната килия. За кой ли пореден път отново ме заведоха при полк. Николов. Влизам вътре и гледам - зашиват табелката на Ахмед Доган. Очите му бяха пълни с кръв и гняв. Незабележимо си кимнахме. Той излезе. Дойде моят ред. Зашиха и моята табела.”
Второто: “За Ахмед Доган в затвора в Стара Загора. Ахмед Доган беше в друго отделение, но веднъж обстоятелствата се стекоха така, че се запознахме. Попита ме за времето, прекарано в концлагера Белене. Отговорих му възможно най-изчерпателно. Той се държеше семпло - без пози и изхвърляния; не се заяждаше с управата на затвора, но иначе беше чиличен. Прозорливо четеше мислите ни и пресмяташе като компютър ситуациите. Жалко, че не попаднах в неговото отделение, за да имам по-голяма възможност да го опозная.”42
Следва разказът на Сабри Искендер за това как по радиото научавали “по места кои са отговорниците” на лигата. “И инструктирахме хората на протести да са мирни. Анархия не трябва да има” – продължава той, забравяйки, че всъщност не са имали възможност почти никого да “инструктират”.
Разказът продължава с твърдения за регистрираните при него 474 членове, че координацията “вътре в организацията” е осъществявана, като желаещите да станат членове сами пристигали, в това число и от Кърджалийско. Сами пристигали и ...необезпокоявано се регистрирали. Той държал архивата на организацията, че по “окръзите” членовете са ...хиляди. И още, че дори са осъществявали сътрудничество с независимите дружества. “С Авни Велиев от „Виена ‘89” си сътрудничехме и с Независимото дружество на Илия Минев също” - твърди Искендер. Накрая убедено сочи, че дори си имали и “ръководство в сянка” начело с Хюсеин Нух от сливенското село Ябланово, че всичко в организацията било “дублирано”, за да може ако ги арестуват или екстрадират, “друг да продължи” след тях. Дори твърди, че преди да го екстрадират, е успял да му изпрати архивата, която кой знае защо и до днес не се знае дали действително е съществувала, защото не е оповестена дори и в разпространената книга за дейността на Демократичната лига. Както вече бе посочено, дори и посочената по-горе книга за дейността на лигата се основава само на един единствен оригинален документ и на неговите разкази и твърдения. Те обаче не дават основание дейността й да се описва в преувеличени мащаби. За тази дейност има далеч повече оригинални свидетелства, които по категоричен начин опровергават по-голяма част от изнесеното.43
Важно е да се отбележи, че както Зейнеп Ибрахимова, така и споменатите ръководители на Демократичната лига са експулсирани от страната далеч преди избухването на протестите. Преди това лидерите на лигата са принудително заселени и напълно изолирани от света в Михайловградска област, т. е. далеч от селищата, в които живее компактно турско население. Контактите с тях са ограничени до минимум, нямат телефонни връзки. Имат забрана да напускат населените места, в които са въдворени. При това положение твърденията за осъществени с тях “тесни контакти”, в това число и с други неформални организации с цел организиране на протестите, са преувеличени. Те наистина са без възможности за каквито и да е контакти най-вече в периода, от който ДС научава за създаването на лигата. Няма никакви доказателства, че са осъществили каквато и да е организационна дейност. Потвърждават го оповестените в настоящия сборник документи от архива на ДС, както и самите те в свои оскъдни изявления преди, по време и непосредствено след протестите. Самият Мустафа Юмер непосредствено след извършените арести в края на май и началото на юни 1989 г. на нарочените като “организатори и подстрекатели” на протестите категорично се разграничава и отхвърля твърденията, че зад протестите стои Демократичната лига и нейни членове.
Непосредствено след извършените арести на нарочените като подбудители, подстрекатели и организатори на протестите по решение на ПБ на ЦК на БКП в страната се инспирират шумни прокомунистически националистически митинги. Лидерите на неформалните организации в страната са анатемосани като “предатели”, “агенти” на турската държава и разузнаване. По този повод говорители на “Подкрепа” и НДЗПЧ също ясно се разграничават да са техни подстрекатели, вдъхновители и организатори. При това неведнъж, в това число и в кулминацията на протестите. “Аз не смятам, че това е организирана акция от стачния комитет. Стачният комитет се е вдигнал да прави гладни стачки в интерес на своите искания, а не е подбуждал към демонстрации по улиците. Тези демонстрации възникват в резултат на гладните стачки, а не затова, защото са били, са прокламирани от някого” – сочи още на 27.V.1989 г. отец Димитър Амбарев, който по това време е пълномощник и говорител на НДЗПЧ.44
Свой опит да даде историческа оценка за протестите на турците прави и Антонина Желязкова – активен член на клуба “Гласност и преустройство” в София. Според нея те са най-вълнуващата гражданска акция, на която е била свидетел през своя живот. “Това беше истинска мощна съпротива срещу режима на насилие и по онова време беше въпрос на голяма храброст. Ние в София се вълнувахме, следяхме всички съобщения по западните радиостанции, получавахме телефонна или лична информация от представителите на турците в Клуба за гласност и преустройство, а също и от Независимото дружество за правата на човека. Самите ние организирахме декларации и индивидуални текстове, които излъчвахме в тяхна подкрепа също по радиостанциите” - сочи тя. И подкрепя тезата си с примери, включително и за свой индивидуален протест, но от времето далеч след протестите, когато започва известната “голяма екскурзия”. На 22 юни 1989 г. чете в Института по балканистика към БАН свое “Отворено писмо до Салих Бакладжиев”, в което иска извинение от турците в България за униженията и раните, които им нанася един авантюристичен и садистичен режим. Напомня, че почти по същото време Блага Димитрова чете по радиостанциите своето есе “Името”, а в Народното събрание е внесена подписана от 120 интелектуалци обща декларация. Тя не уточнява кога е станало това. Известно е, че след много спорове и колебания декларацията е внесена в Народното събрание едва на 18.VІІ.1989 г. Текстът й е обнародван една година по-късно два пъти във вестник “Демокрация”. Във връзка с това основателни са съмненията, че текстът на публикуваната във в. “Демокрация” съвпада с оригинала. В него например е вмъкнат терминът “турско малцинство”, който през 1989 и особено по времето на протестите се отбягва от т. нар. интелектуалци. Както заключава историкът Валери Стоянов, най-вероятно се касае за по-късна “прередактировка”.45
“Сега има доста спорове по въпроса, но истината е, че съпротивата на турците, техните злощастия бяха катализатор и за нашите иначе доста меки интелигентски акции” - признава Желязкова.
Историкът Михаил Иванов ни дава обобщена справка за зараждането на неформалните сдружения в България и прави свой опит да поясни каква е тяхната роля като вдъхновители и дори организатори на майските протести.46 Той изброява всички сдружения: “Независимо дружество за защита на правата на човека” (16 януари 1988 г.), “Обществен комитет за екологична защита на Русе” (8 март 1988 г.), “Комитет за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности” (19 октомври 1988 г.), “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството” (3 ноември 1988 г.), “Регионална група за гражданска инициатива в Русе” (25 декември 1988 г.), “Партия на зелените във Враца” (януари 1989 г.), “Независим профсъюз “Подкрепа” (8 февруари 1989 г.), “Независимо сдружение “Екогласност” (11 април 1989 г.). Интерпретацията на Иванов е интересна и може би за първи път толкова подробна като опит за цялостно осветляване на събитията. Поради това ще я предадем почти дословно.
Напълно правдоподобно звучи твърдението, че през 1988 г. съпротивата на турците и помаците навлиза в нов етап. Тогава те свързват своята борба с борбата на неформалните сдружения, ставайки част от общото движение против тоталитарния режим. През втората половина на 1988 г. започва навлизане на борещи се срещу възродителния процес турци и помаци в Независимото дружество за защита на правата на човека (първи са семейство Бабечки и Зейнеп Ибрахимова, която става координатор на дружеството за тогавашната Варненска област). По същото време - на 13 ноември 1988 г., във Врачанско се учредява Демократичната лига за защита на правата на човека в България с председател Мустафа Юмер и секретари Сабри Искендер и Али Орманлъ. През април 1989 г. в Джебел излезлият от затвора Авни Велиев основава “Дружество за подкрепа – Виена ‘89”. Почти по същото време в Казанлъшко се основава Мюсюлмански стачен комитет с ръководители братята Ибрям и Ферхат (?) Рунтови (Ибрям Рунтов става говорител), който комитет е пряко свързан с Независимото дружество.
Отхвърляйки нелегалните форми на борба - продължава Иванов, ръководителите на лигата разпращат нейната програма до средствата за масова информация и искат регистрация на организацията. Лигата, Независимото дружество, „Виена ‘89” се стремят към максимална гласност на своите цели и дейност, което те постигат въпреки пречките на властите, като се свързват и предават информация по радио Свободна Европа, както и по Дойче веле и Би Би Си. Тези неформални сдружения ясно декларират, че тяхната борба е част от борбата за демократизация на обществото като цяло. Те пряко свързват исканията си за гарантиране на малцинствените права в България с изпълнението на договореностите, приети на завършилата в рамките на Хелзинкския процес на 15 януари 1989 г. във Виена Среща за сигурност и сътрудничество в Европа и с насрочената от 30 май до 23 юни в Париж в рамките на същия процес Конференция по човешкото измерение.
Многобройни според Михаил Иванов са примерите, които показват, че борещите се за своето право на идентичност турци и помаци сливат своята борба с борбата на зараждащата се демократична опозиция, превръщайки се в неразделна част от нея: на 16 януари започва гладна стачка на шестима дейци на Независимото дружество в подкрепа на гладната стачка на Петър и Вера Манолови, между които са Зейнеп Ибрахимова и семейството на Юсуф и Зайде Бабечки. Впоследствие към гладната стачка се присъединяват още 19 мюсюлмани. В отговор режимът експулсира Зейнеп Ибрахимова и семейство Бабечки. Впоследствие мюсюлмани от Търговище декларират по радио Свободна Европа своята подкрепа на ръководителя на Независимото дружество Илия Минев. През април 1989 г. шестима мюсюлмани от село Долно Изворово, Казанлъшко, между които Рамадан Рунтов и неговите двама сина, обявяват гладна стачка в подкрепа на гладната стачка на Николай Колев-Босия.
Авторът е категоричен и в следващите си твърдения, че от своя страна неформалните сдружения са се включили в подкрепа на тяхната борба. И пак според него ключова е ролята, която играе Независимото дружество за защита на правата на човека. До началото на януари 1989 г., когато лигата успява да разгърне своята дейност, именно в рамките на дружеството се изграждат първите организирани групи за демократична съпротива на турците и помаците в България. С тези групи активно взаимодейства до неговото експулсиране от страната секретарят на Дружеството Петър Манолов. През май и юни 1989 г. са арестувани и държани до 4 септември в ареста активистите на дружеството Константин Тренчев (ръководител на “Подкрепа”), Христофор Събев (ръководител на Комитета за религиозни права), Хасан Бялков (ръководител по това време на Мюсюлманския стачен комитет), Николай Колев-Босия, Антон Запрянов и Тодор Гагалов (заместник-председател на “Подкрепа”). Срещу тях е образувано следствено дело с обвинение, че са подстрекавали и подкрепяли борбата на мюсюлманите в България. На 18 август 1989 г. във Варна е произнесена присъда срещу членовете на дружеството Шукри Шерифов и Али Топалов, които заедно с Марлене Ливиу (българка с румънски произход) разгласяват през месец май по Свободна Европа, Би Би Си и Дойче веле написано от тях “Обръщение към българския народ” против асимилационната политика на режима. По-нататък според Иванов борбата на турците и помаците намира подкрепа и в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Членове на клуба инициират обръщение, подписано от 120 интелектуалци, връчено на 18 юли 1989 г. в Народното събрание и прочетено по радио Свободна Европа, в което настояват за слагане край на асимилационната политика на управляващите към турското малцинство. По Свободна Европа, Дойче веле и Би Би Си се четат текстове от името на неформалните сдружения или отделни техни членове в защита на турското малцинство.
И до днес имената на хората, които са организирали майските протести – продължава Иванов, са останали неизвестни или тънат в незаслужена забрава. Истината трябва да бъде възстановена и направена известна на обществото. А тя е, че майските протести през 1989 г. (щафетни гладни стачки, походи, демонстрации, митинги), които са връх в борбата на турското население в България за демокрация и човешки права, са организирани от Демократичната лига, Независимото дружество, Дружеството „Виена ‘89” и Мюсюлманския стачен комитет. Те действали в тясно сътрудничество помежду си, а на много места – съвместно. За няколко месеца Демократичната лига изградила мощна организация. През пролетта на 1989 г. активистите на Независимото дружество се включили координирано и като активисти на лигата. В Кърджалийско дейците на дружеството действат съвместно и на практика се вливат във “Виена ‘89”. Между Мустафа Юмер и Авни Велиев съществува координация (те дори взаимно си били обменили програмите). Ръководителите на лигата привличат като съветник по правните въпроси Назъм Салиев (сега Назъм Башаран). Към него се присъединява и юристът Исмаил Исмаил. Изграждат се филиали на лигата по области и общини.47
Видно от гореизложеното, авторът изцяло се позовава на цитиратото по-горе издание за Демократичната лига на Азис Бей.48 Това личи и от следващото му изложение. При изграждането на организацията в навечерието на майските протести и при организирането и провеждането на започналите на 6 май щафетни гладни стачки, а след това - на походите и демонстрациите (от 19 до 27 май) според Михаил Иванов се изявяват Али Мустафов Хюсеинов, Наим Наимов, Ахмед Османов, Сафет Хасимова Пашова, Грънча Алиева Орманлиева, Закри Фикриев Хасанов, Адем Шакиров, Гюлтен Османова, Исмет Исмаилов Еминов, Хайредин Алиев, Фейзула Якуб Фейзула, Фейзи Реджеб, Осман Османов, Сабахат Наимова и много други.
Давайки си сметка за опасността да бъде лишен от властите от възможността да изпълнява функциите си на председател на Лигата, Мустафа Юмер определя като свой приемник (като “председател в сянка”) Хюсеин Нух от Ябланово, като му възлага да изгради съответна ръководна тройка. Тази схема на приемственост влиза в действие след 9 май 1989 г., когато Мустафа Юмер и Али Орманлъ са експулсирани, а няколко дни по-късно – на 16 май – и Сабри Искендер. През втората половина на май Хюсеин Нух поема щафетата и дава сигнал за започване на походи и демонстрации срещу политиката на режима. След експулсирането по същото време на братя Рунтови ръководството на Мюсюлманския стачен комитет се поема от Хасан Бялков.
На българската общественост – продължава своята версия за организацията на протестите Иванов, не е известна (или е малко известна) ролята на неформалните турски сдружения през 1988 г. и 1989 г. като активни участници във формиращата се демократична опозиция, както и техният решаващ принос за организиране на майските протести. Имената на дейците на тези сдружения са останали в сянка. В същото време е разпространена версията, че майските събития са дело на Ахмед Доган, който ги е ръководил от затвора. За популяризирането й допринесъл преди всичко самият Доган, който неколкократно правел изявления и уточнения за действителните им организатори. Авторът твърди още, че в тях лидерът на Движението за права и свободи високомерно се разграничавал от неформалните сдружения. (За действителните изявления на Доган виж по-долу – б. авт.)
Явно Михаил Иванов се е заел сериозно да опровергава тиражираните Доганови “лъжи” за ролята му по време на споменатите събития, затова още по-убедено продължава с критиката си срещу “най-последователните” пропагандатори на ръководната роля на Ахмед Доган в майските събития. Един от тях е проф. Ибрахим Татарлъ чрез написаното в негова книга за протестите и ролята на Доган. В книгата си Татарлъ твърди: “Въпреки тежките условия Ахмед Доган и неговите съратници превръщат затворите в щабове на борбата срещу тоталитарната власт. От там е ръководена съпротивата срещу управлението на БКП. В резултат на тази организирана, системна ръководна работа се стига до повсеместни акции срещу тоталитарното управление на Тодор Живков, което намира най-широк израз в майските събития през 1989 г.”49
В заключение се напомня, че твърденията за водещото участие на Ахмед Доган в организирането и провеждането на протестите на турското население през май 1989 г. досега не са подкрепени с нито един установен конкретен факт, с нито едно свидетелство на самите участници в тези събития. Пак според Михаил Иванов това показвали и документите на Държавна сигурност по този въпрос. Те били категорични относно организаторите на майските събития. Или по-точно: “Твърденията на Доган не се подкрепят и от известните документи на Държавна сигурност. В тях еднозначно се сочат като организатори Демократичната лига, Независимото дружество, „Виена ‘89” и Мюсюлманския стачен комитет”. И в подкрепа на това твърдение се дават извадки от информация на началника на Шесто управление на Държавна сигурност (тогава това е генерал Антон Мусаков) от юли 1989 г. относно масови демонстративни прояви и безредици, извършени в някои райони на Варненска, Разградска и Хасковска област за периода 20-27 май 1989 г. , в която генералът констатирал: “Под прякото въздействие на възникналите през последните години неформални структури, влиянието на западната пропаганда и провежданата от Турция антибългарска кампания, отделни лица с възстановени имена преминаха от нелегални към открити форми на противопоставяне – създаване на дружества, лиги и др., като предприеха действия за тяхното официално признаване.
При тази обстановка към т. нар. Независимо дружество възникна “турско крило”, утвърди се и разви широкомащабна дейност т. нар. Демократична лига за правата на човека, а по-късно се сформира и т. нар. Дружество за подкрепа – Виена ‘89 и Мюсюлмански стачен комитет. В основата на тяхната тактика залегна идеята за провеждане на конкретни мероприятия във връзка с насрочената в края на м. май 1989 г. в Париж конференция за човешките измерения. Активна подкрепа за тяхното създаване и формулиране на програмите им оказаха съществуващите до момента неформални сдружения.
…Екстремистки настроени членове на “турското крило” на Независимото дружество, Демократичната лига за защита на правата на човека в България и „Виена ‘89” се възползваха от създадените организационни връзки между лицата, обявили гладни стачки, за инспириране на масови остри демонстративни прояви, насочени срещу процеса на единението на българската нация.”
В подкрепа и допълнение на горната се привежда и справка относно участието на ислямизирани български граждани в т. нар. Демократична лига за защита на правата на човека (ДЛЗПЧ) от 17 юли 1989 г. на началника на Шесто управление, в която пише: “В основата на националистическите демонстративни прояви в Силистренско, Шуменско, Дуловския район и други са били местните клонове на ДЛЗПЧ. […] Демонстрацията в Шумен на 27.05.1989 г. е подготвена и режисирана от активисти на ДЛЗПЧ.” И също други две справки на Шесто управление - за дейността на “Виена ‘89” и на Независимото дружество, изготвени по същото време, от които по недвусмислен начин се виждало каква е ролята на тези две организации за организиране на майските събития в Джебел и Североизточна България.50
В заключение като доказателство в подкрепа на авторските аргументи за организаторите и ръководителите на протестите се цитира твърдение от книгата “Заплахата остава” на началника на Турския отдел на Шесто управление Веселин Божков, според който “Един от ръководителите на майските събития е Авни Велиев. Начело на майските протести са Мустафа Юмер - председател на Демократичната лига за правата на човека, Мюмюн Аккаш, Сабри Искендеров, Шукри Алиев, Нури Дургудов, Зейнеб Ибрахимова и други.” А що се отнасяло до изявленията на Ахмед Доган, че той е безспорният организатор и ръководител на тези събития, Михаил Иванов отново се позовава на Веселин Божков, който пише: “Така той твърди, но доколко това е вярно, е друг въпрос.”
По-нататък, според Иванов преди законодателните решения за задграничните паспорти (10.V.1989 г. - б. авт.), органите на Държавна сигурност на 9 май предприемат действия за експулсирането на ръководителите на Демократичната лига Мустафа Юмер и Али Орманлъ с паспорти, подготвени от 8 май. Това поставя началото на масово експулсиране в следващите дни и седмици на активисти на Демократичната лига за защита на правата на човека в България, Независимото дружество за защита на правата на човека, “Виена ‘89” и Мюсюлманския стачен комитет. Трудно било да се каже калко е общият брой на насилствено изгонените. По някои оценки те били “около 5000”.
Дава се отговор и на въпроса какво са целяли властите с това масово експулсиране? Защо експулсират членове на Независимото дружество на Илия Минев, членове на Демократичната лига, на ор­га­ни­зация­та “Виена ‘89”, но не експулсират Доган? – пита Иванов. И отговорът е, че това е направено съвсем целенасочено: първо - демократичното движение на турците и помаците в България да бъде лишено, както и станало, от своите водещи представители, от най-активната си част. Това дало своето решаващо отражение след падането на режима на Тодор Живков, когато се почувствала осезаемо липсата на активистите на неформалните организации на турското малцинство в най-важните първи стъпки при осъществяването на демократичните промени. Така се създал вакуум, който след 10 ноември с активното участие на “реформаторите” и свързаните с тях специални служби е запълнен в голяма степен от доскорошни агенти на Държавна сигурност. Във Великото народно събрание 10 депутати от парламентарната група на Движението за права и свободи били агенти на Държавна сигурност, преобладаващата част от останалите в България дейци на съпротивата срещу “възродителния процес” (излезли от затворите и Белене) още през първата половина на 1990 г. били изтласкани от ръководните позиции в ДПС.
От дословно цитираните по-горе твърдения за майските събития на историка Михаил Иванов финални са твърденията по адрес на Доган, че той няма никакво участие в протестите и в тяхната организация.51 Видно от изложеното, в общи линии той не представя нова информация, а като цяло се базира и възпроизвежда изнесеното в споменатото издание за Демократичната лига. Интерпретацията му всъщност е повторение на многократно изнесеното от Сабри Искендер. Не става ясно защо при разглеждането на майските събития авторът намесва и помаците, които всъщност нямат почти нищо общо с тези събития.
По повод навършващите се 20 години от събитията, бе оповестена като че ли най-точната, но изглежда само във вид на хронология версия за тях на журналистите Даниела Горчева и Борислав Скочев.52 Иначе за пореден път се повтарят познатите твърдения за „истинските оранизатори”. Авторите окачествяват случилото се като първите масови протести срещу комунистическия режим след селските бунтове през 1951 г. и че точно те нанасят най-силния удар преди падането му. Те също твърдят, че началото им е дадено от турците, които членуват в Независимото дружество и в Демократичната лига за защита на правата на човека в България.
Реконструцията на протеклите събития от споменатите автори е следната: Българските турци се включват в Независимото дружество за защита на правата на човека скоро след неговото възникване или създават нови правозащитни организации като Демократичната лига за защита на правата на човека и Дружеството за подкрепа на Виена '89. Именно техният брой и решимостта им да защитят погазеното си достойнство и правата си превръщат по-късно възникналото у нас дисидентско и правозащитно движение в реална сила. През пролетта на 1989 г. няколко събития ги подтикват да засилят действията си - срещата на френския президент Франсоа Митеран с дисиденти през януари 1989 г., гладните стачки на Петър Манолов и Илия Минев през февруари и март 1989 г. и конференцията по човешките права на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа в края на май в Париж. Те също се спират на гладните стачки, за които стана въпрос: на 21 април 1989 г. Сабахат Наимова, Наим Наимов и Захир Мустафов от Независимото дружество за защита на правата на човека в Дулово обявяват гладна стачка срещу преследването на членове на Независимото дружество и на Демократичната лига; на 6 май четирима души от района на Дулово - Севзи Хюсеинов, Закир Мустафов, Хакъ Мехмедов и Ремзи Неджимов започват гладна стачка с искане за връщане на рождените им турски имена и прекратяване на етническата асимилация. На следващия ден към тях се присъединяват 7 души от Пристое и Каолиново. Обявена по радио Свободна Европа и подкрепена с изявление от секретаря на Демократичната лига Сабри Искендер, стачката се разраства и в нея ежедневно се включват стотици турци предимно от Североизточна България.
На 9 май са експулсирани ръководителите на Демократичната лига Мустафа Юмер и Али Орманлъ, а малко по-късно и Сабри Искендер. От 15 май властите започват да експулсират членовете на Независимото дружество и на Демократичната лига в районите с най-много стачкуващи и да подтикват населението към изселване, като раздават молби за паспорти за "екскурзия в чужбина". До края на май са експулсирани 5000 души от участниците в протестите.
На 17 май временното ръководство на Демократичната лига взело решение гладната стачка да стане щафетна, а в окръга да започнат мирни масови демонстрации.
Следват познатите и от други публикации факти за самите протести: на 19 май в Джебел 3000 души провеждат първата демонстрация срещу насилствената асимилация. През нощта градът е блокиран, арестувани и бити са участници в протеста, а председателят на Дружеството за подкрепа на Виена '89 Авни Велиев е експулсиран; на 20 май 1989 г. е първата демонстрация в Североизточна България. Тя започва в село Пристое и продължава в Каолиново. Няколко хиляди души настояват за връщане на имената и за свободно изповядване на религията. Демонстрацията е мирна, в нея участват жени, деца и ученици, но срещу тях са изпратени сили на милицията и вътрешните войски с бронирани машини. Дадена е първата жертва от демонстрантите, има ранени; на следващия ден, 21.V.1989 г., в Дулово демонстрират 3000 души, а в съседните на Дулово села са разпръснати със сила групи, които искат да се присъединят към демонстрациите в Дулово; убити са още трима демонстранти; на 22 май демонстрация в Разград е разпръсната със сила, в Толбухин (Добрич) протестират 4000 души; на 23 май в с. Езерче, Разградско, при разпръскване на протеста са убити двама от демонстрантите. Българските граждани и външният свят научават за демонстрациите и насилията на властта от разказите на участници в протестите в ефира на радио Свободна Европа; между 24 и 29 май протестните демонстрации се разрастват в Шуменско, Варненско, Разградско, Сливенско, Толбухинско (днешно Добричко); на 27 май в с. Медовец, Варненско, са убити двама от демонстрантите. В Североизточна България на практика е въведено военно положение, селата и пътищата са блокирани от милиция и Вътрешни войски.
Авторите се спират и на въпроса за подкрепата на българските правозащитници. Според тях майските протести на българските турци катализират дейността на българските правозащитници и дисиденти. Твърди се, че на 22 май 1989 националното ръководство на Независимото дружество за защита на правата на човека в България е протестирало срещу насилието, извършено над етнически турци на 20 и 21 май, и настоявало да бъде прекратена политиката на етническа асимилация.
На 23 май срещу извършеното от милицията и армията насилие са протестирали Антон Запрянов от Независимото дружество и отец Христофор Събев от Комитета за защита на религиозните права. На 22 юни Антонина Желязкова разпраща открито писмо, с което призовава да се прекрати насилствената асимилация, да бъде спрян бежанският поток. На 18 юли Блага Димитрова внася в Народното събрание апел, подписан през юни от 120 интелектуалци, повечето от тях членове на Клуба за гласност и преустройство, да бъдат върнати на турците имената и правото на етническа самоидентификация и да бъде прекратено насилственото им прокуждане. Апелът е и към българските турци да не заминават от страната.
Изправен пред международни протести и непреставащи демонстрации, притеснен от активизирането на Клуба за гласност и преустройство, Независимото дружество, Независимия профсъюз "Подкрепа" и Комитета за защита на религиозните права, в края на май режимът прави последни крачки към своя националистически финал. На 29 май Тодор Живков прави официално изявление за напрежението "в определени райони на страната сред някои групи от населението, подстрекавани от външни сили" и - от името на българските мюсюлмани! - призовава Турция да отвори границите си за тях.
Следват директиви за създаване на "отряди със специално назначение" към общините, големите предприятия, научните институти и висшите учебни заведения за разправа с опозиционните "неформални" организации. Организира се мащабна националистическа кампания за "патриотичен подем". Наредено е трудовите колективи да проведат събрания и да приемат декларации в подкрепа на партийната политика.
Работници, служители и студенти са задължени с подпис от партийните и комсомолските организации да участват в манифестации пред турското посолство в София и консулствата в Пловдив и Бургас. Манифестантите скандират написаните в Политбюро лозунги за "съд за предателите и родоотстъпниците" от Клуба за гласност и преустройство, а в София националистическите шествия минават пред дома на Блага Димитрова и Йордан Василев, превърнат в център за координация на опозиционните групи.
Според авторите "окончателното решение" срещу "бунтовете на турското население и дейността на антисоциалистическите неформални групи" е етническата чистка. Припомнят мало известно решение на Т. Живков и комунистиеското политбюро: "Крайно необходимо е за Народна република България да изселим 200 хиляди, а ако може и 300 хиляди души от това население… Ние сме дали указание на другарите от Министерството на вътрешните работи бързо да изселват екстремистите, насила - чрез Австрия, където е възможно. Масово да се изселват тези фанатици, които са в центъра на организирането на тези събития. Трябва да организираме това население за изселване, да покажем, че ние сме за изселването".53
В публичното пространство през последните 20 години по адрес на Ахмед Доган, за неговото минало и ролята му по време на т. нар. “възродителен процес” са оповестени всевъзможни твърдения. Преобладават тези за отрицателната му роля, едва ли не за неговото “съучастие”. Те са толкова много и толкова противоречиви, дори причудливи, че тук не е възможно да споменем всичките. Интересно е, че “най-изобличаващите” произлизат от личности, които по един или друг начин са свързани с малцинството или са били твърде близо до Доган, били са активни участници в делата на Движението за права и свободи. Ще споменем само двама от тях.
Сред първите, които обвиняват Ахмед Доган, а и като цяло ДПС, че са участници в т. нар. възродителен процес, е Гюнер Тахир - лидер на Национално движение за права и свободи (НДПС). Показателно за това е негово твърдение в пресата от 2003 г.: “Ахмед Доган е архитект на т. нар. възродителен процес в България” – заявява той в интервю за радио "Свободна Европа", тиражирано и от останалите медии.54 Приглася му и изгоненият от ДПС бивш Доганов партиен заместнник и няколко мандата депутат в Народното събрание Осман Октай - един от най-приближените до Доган от началото на промените. След неговото изключване от ДПС на специална пресконференция вече бившият Доганов заместник заявява: “Доган е в основата на възродителния процес”, “Ахмед Доган е част от т. нар. "възродителен процес”.55
В далечната 1991 г. Осман Октай мисли по коренно различен начин. Твърди се, че той е един от авторите на официалната версия за протестите, залегнала в партийните документи. Изразена е от него неведнъж още в първите години на промените. По повод 2-годишнината от майските протести на страниците на в. “Демокрация” оценява „възродителния процес” като жесток и варварски акт. Акцентира върху жестокостите по време на протестите и ясно сочи кои са виновниците за провеждането на “възраждането”, за насилията и убийствата на невинни, мирно протестиращи граждани. Тогава, а и в други свои изяви до изгонването си от ДПС никога нищо не споменава за “злокобната” роля на Доган по време на “възраждането”.56 В друга своя изява пак от това време надълго и нашироко се спира на създаването и дейността на „Народноосвободителното двиение на турците в България”, за отпора срещу асимилацията начело с Ахмед Доган и стигайки до началото на 1989 г., посочва: “В началото на 1989 г. те [Разбирай намиращите се в затворите дейци на ръководената от Доган организация – б. авт.] са поставени при по-леки условия. И тогава осъществяват външен контакт. Отново координират дейността, която подготвя масови протестни акции против режима на Тодор Живков, планирани да се проведат в края на месец май същата година. За да не бъдат заподозрени намиращите се в затвора ръководители, организацията се преименува в Демократична лига за правата на човека. Поради опасност от разкрития акциите започват по-рано - след 15 май 1989 г.”57
Известни са и твърденията на лежалия заедно с Доган в софийския и пазарджишкия затвор политически затворник Янко Янков. Той за първи път тиражира сензационното твърдение, че Доган бил дори и “агент на КГБ”, за да обобщи: “В ед­на ки­лия бях с До­ган и бях­ме при­я­те­ли, докато не раз­б­рах кой е той... Ах­мед До­ган е ед­на зло­ве­ща лич­ност, ко­я­то е би­ла пла­ни­ра­на пре­ди то­ва от Дър­жав­на си­гур­ност. Крат­ко­то му пре­би­ва­ва­не в зат­во­ра е би­ло са­мо мо­мен­т­но из­г­раж­да­не на имидж.”58
Известни са и други твърдения, повечето от които с политическа окраска и от стари политически приятели, а впоследствие отявлени политически врагове на Доган. От Иван-Костовото, че Доган е “проклятие за България”, до твърдението, че ръководената от Доган организация била терористична, че е организирала и е отговорна за извършените по време на “възродителния процес” терористични актове, в резултат от които има и немалко невинни жертви. Неодавна и именитият скулптор от турски произход Вежди Рашидов оповести, че подробно е “прочел” Доган в архивите и не можел да го “гледа”. Архивите сочели, че “почти целият елит на ДПС има принос във възродителния процес”. Дори обещава да напише книга за това. Изводът му се отнася и за Доган, понеже се основавал на прочетеното от самия него Доганово досие.59 Известно е, че именитият скулптор волно или неволно е бил един от протагонистите на “възраждането”. Публикувана е подписаната и от него декларация на група интелектуалци и общественици “от средата на българите, възстановили българските си имена” в София на 25.VІІ.1985 г. Разпространена е по БТА и чрез почти всички тогавашни български ежедневници, както и извън страната. С нея дузината интелектуалци от турски произход твърдят, че от турска страна е факт клеветническа кампания спрямо България, че “възродителният процес е на­пълно естествен исторически процес, израз на възродения ни български национален дух.”60
В същия дух са и други подобни твърдения. В едно интервю председателят на фондация “Справедливост” Сезгин Мюмюн казва: “ДПС са виновниците за възродителния процес”.61
Далеч по-сдържана е позицията на самия Ахмед Доган. Първото му твърдение за организаторите на протестите е още от началото на 1990 г., когато му предричат бляскава политическа кариера. В пресата се разпространява мнението, че точно той е истинският организатор, човекът, запалил “фитила” на неотдавнашните майски протести. Според тези твърдения Доган превръща затворите в “своеобразни щабове”, откъдето подготвя майските събития в Североизточна България. Никой не опровергава тези твърдения. В отговор на въпрос по този повод самият Доган казва: “След излизането на виенския документ решихме да организираме повсеместни гладни стачки, манифестации и митинги на турците с еднакви искания. Всичко трябваше да започне на 25 май, пет дни преди откриването в Париж на конференцията по човешките права. Някъде избързаха с 4-5 дни. Имаше 7 убити и 43 ранени в събитията в Каолиново и Тодор Икономово. Тогава стреляха на месо. Отварянето на границата в началото на юни беше следствие на това напрежение. Ако Живков не беше отворил границата, щеше да стане страшно. Изтъкнати бяха основните ни искания: имената, езикът, религиозните права и свободи, амнистия на всички политически затворници и изселване в Турция, които желаят. Тогава може би за първи път бяха издигнати лозунги срещу Тодор Живков, срещу компартията, срещу тоталитарната система. Така че “борците”, които сега, след 10 ноември се ширят, забравят, че има истински борци срещу властта, че жертви са дадени в тази борба много преди 10 ноември.”62
Тогава се тиражира и твърдението, че не арестуваните в края на май и началото на юни 1989 г. лидери и активни членове на неформални организации, а Ахмед Доган е бил главният обвиняем по образуваното разследване на майските събития. “Месец и половина бях отново в Главно следствено управление, пак в пълна изолация. Изясниха се нещата, но беше много опасно да ме съдят пак” - свидетелства Доган, който на 22.ХІІ.1989 г. е амнистиран и на 4.І.1989 г. учредява Движението за права и свободи. Още в началото движението има над 100 000 членове.63
За втори път Доган се спира на въпроса през 1992 г. в обширно интервю на Илиана Беновска. В него той твърди: “Сега много хора си присвояват актива, голямата заслуга за организиране на майските събития през 1989 г. Искам да осветя това. В Пазарджик бяхме десетина души, осъдени по гл. І, във връзка с възродителния процес. Цялата работа тръгна от Пазарджик като идея. Мисля, че беше някъде към 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на виенския документ за правата на човека, може би след седмица най-много, започнахме конкретна организационна работа, и то във връзка с 30.V - първата конференция по човешките измерения в Париж, във връзка с Хелзинкския процес. Тук-там се пише за разни дисидентски истории и много хора подчертават какво били направили - извинявайте, ние, ако говорим за дисидентство, целият етнос беше дисидентски. Да правиш митинги, е едно, а да правиш митинги под дулата на автоматите, е съвсем друго. Аз не подценявам другите дисидентски истории. Те си имат своето място, но тук беше игра “ва банк”. Играта беше на живот и смърт. И не беше от 5-6 души. Когато масата е готова - всеки може да я оглави. Въпросът е да организираш едно движение, да го насочиш. Така че, когато говорят кой какво е направил, аз обикновено мълча. Мълча и ми е неудобно да заема позиция…. Такъв удар по тоталитарната система не е имало. Изведнъж после се оказа, че са съществували над 50 “нелегални” партии.”64
За трети път Доган се изказва по въпроса през 1993 г., като за пореден път повтаря казаното преди това. “На 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на виенския документ за правата на човека, започнахме конкретна организационна работа, и то главно във връзка с предстоящата на 30 май първа конференция за човешките измерения в Париж. Трябваше да започнем стачни действия в цялата страна на 25-и, за да научат за нас в Европа, да се вдигне шум и нашата делегация да се провали. Ние постигнахме целта си”.65
За четвърти път през 1994 г. по повод 5-годишнината от събитията пред Разградския в. "Гледище" Доган заявява: "Аз съм най-големият виновник за майските събития през 1989 г. и ми става мъчно понякога, че някои хора искат да го оспорят. Но е факт, че на моята съвест лежат девет жертви."66
Сериозните наблюдатели, анализатори, професионалните историци гледат с недоверие на словоохотливите и непочиващи на сериозна изворова база твърдения на Догановите противници. Повечето разгадават истинските им подбуди и още от 1990 г. предупреждават: “Който подценява Доган, ще сгреши”. Първа казва това проф. Елка Константинова. Последен - шефът на звеното за анализи на ДПС, психологът проф. Людмил Георгиев, който предупреждава: “Който се е изправил срещу него, винаги е губел.” Според точното определение на журналистката Татяна Ончева самият Доган посреща всички изказвания за себе си с философско безразличие.67 Независимо от немалкото трезви предупреждения почти 20 години преобладава мнението, че Доган си измисля, съчинява несъществуващи факти от своето минало, за да извлича от това политически дивиденти. С едно изключение: преобладаващата, внушителната част от турците в България му вярват, защото са убедени, че той казва истината. И както ще видим по-долу, това в действителност е така.
Истината рано или късно излиза наяве. Така е и в конкретния случай. Вече са факт първите сериозни опити за обективен поглед върху така спорното минало на Ахмед Доган. Основание за това дава една от последните публикации на журналиста Тома Биков, който е първият негов сериозен изследовател и който се позовава на запазеното обилно документално наследство за агентурното му минало. В оповестената до края на април 2009 г. поредица за миналото на Доган в седмичника „Гласове” не бяха извадени на показ данни, че бившият агент с три псевдонима е извършил престъпления, включително и по линия накърняване и ограничаване правата на български граждани от това време.68
Темата за Догановото агентурно минало е отделен въпрос и по нея има още какво да се каже. Възможни са и други, коренно противоположни гледни точки. В конкретния случай е интересно това, че за първи път сериозен изследовател в лицето на Тома Биков опровергава един от митовете за Доган. Категорично според него се развенчава битуващият в публичното пространство мит, че отговорността за атентатите през 1985 г. се носи от нелегалното движение, създадено от Ахмед Доган. “И тук в интерес на истината трябва да кажем, че това е абсолютно невярно” - сочи Биков. И пояснява, че движението на Доган се занимава “главно с разпръскването на позиви, призоваващи към стачка и саботиране на селскостопанската работа, а самият лидер е твърд противник на тероризма. [...] Оттук нататък, той ще усети върху гърба си силата на репресивния апарат на комунистическите тайни служби за сигурност, в които доскоро е виждал своето истинско семейство.”69
В архивите на ДС са запазени предостатъчно, и то категорични сведения за спорната съпричастност на Доган в протестните акции на турците през 1989 г. Истинността им не подлежи на никакво съмнение. Пълният им текст е приложен в настоящия сборник. И тъй като това е един от спорните въпроси, който се опитваме да изясним, ще цитираме отделно най-важните свидителства.
От едно сведение относно “Коментари, настроения и поведение на лица, изтърпяващи наказания в затворите” на отдел „Затвори” в края на 1988 г. до 15 януари т. г., научаваме, че са “получени 81 молби от 50 лишени от свобода лица с възстановени имена, които изтърпяват наказание в затвора в Стара Загора. Последните са адресирани до Държавния съвет на НРБ (48 броя), Комитета за правата на човека (18 броя), МВнР и Консулския отдел (6 броя) и до други инстанции (9 броя). В тях се изразява несъгласие с възстановяването на българските им имена и искат да им бъде разрешено да се изселят със семействата си в Турция. Жалбоподавателите са отразили арабско-турските си имена.”70
В друго сведение за поведението на лишените от свобода затворници “с възстановени имена” в дните около и след новогодишните празници на 1989 г. по повод обявената амнистия четем: “2. В същия затвор [пазарджишкия - б. авт.] продълават коментариите по Указа за помилване преди всичко на лишени от свобода с възстановени имена. Лишеният от сво­бода Меди Доганов е написал протест до Държавния съвет. Останалите по­милвани л. с. [лишени от свобода – б. авт.] са приели указа с чувство на радост и удовлетворение. Непомилваните л. с. осъдени по глава І от НК и са приели указа като милост от правителството и добре замислен политически ход, като казват: „не се смятаме за виновни, за да ни помилват. Не искаме милост, а свобода и връщане на старите имена”. Под въздействието на л. с. Доганов петима осъдени по гл. І от НК са се отказали от наградите, които са им дадени за Нова година (материални и морални).”71
Трета информация сочи: “Сред лицата с възстановени имена, изтърпяващи присъди в старозагорския затвор, е създадена група „мюсюлмани” с ръководител Алипи Андонов Ан­донов от кърджалийския район. Под идейното ръководство на Меди Доганов тази група организира гладни стачки, отказ от работа и поддържа връзки с други затвори и външния свят. Изтърпяващите присъди Илия Атанасов, бивш ръководител на нелегалната организация по ЦГДОР „Редактори” и Йосиф Сандев, ръководител на нелегална организация по ЦГДОР „Печатари”, знаели за масовите безредици една седмица преди тяхното начало.72
По-конкретна е справката за противодържавната дейност на Доган след 1985 г. В нея се казва: “По време на изтърпяване на наказанието си в старозагорския [и пазар­джишкия – б. авт.] затвор, където през пролетта на 1989 г. Доганов с участието и на други затворници изготви и разпространи писмени документи, в които от националистически позиции разглежда състоянието на правата на човека в Бъл­гария. В “Отворено писмо” адресирано до конференцията по човешките измерения в Париж (май 1989 г.) той подлага на критика мероприятията по възродителния процес и апелира към европейската общественост да упражни на­тиск срещу България за даване статут на малцинство на ислямизираните българи. Освен това приготвил „Протест” до Държавния съвет на НРБ с искания за амнистия на политическите затворници и предоставяне на по-широки религиозни права на мюсюлманите в България.
В тази връзка Доганов беше приведен в ареста на ГСУ-МВР от 12 юни до 24 юли 1989 г., за да се установи съпричастността му към възникналите след 20 май 1989 г. безредици в някои селища на страната. При разпитите се изясни, че Доганов и неговите съучастници имат отношение към демонстративни прояви на българи мюсюлмани от гр. Толбухин, довели до нарушаванае на обществения ред в града на 25 май 1989 година.
На основание чл. 15 от НПК Доганов беше официално предупреден, че ако в бъдеще извършва неправомерна дейност, свързана със съзнателно разгласяване на неверни твърдения от естеството да създаде недоверие към властта или нейните мероприятия, ще му бъде потърсена наказателна отговорност по чл. 273 от НК. Доганов писмено декларира, че с оглед настъпилите промени във вътрешнополитическата обстановка в страната ще преустанови всякакви действия, нарушаващи порядките в затвора. В същото време заяви, че и в бъдеще ще остане противник на мероприятията по възродителния процес и не е склонен да възприеме нашите aргументи.”73
Всъщност от ДС разбират, че са изиграни едва на 30.V.1989 г., когато най-неочаквано затворникът Меди Доганов преустановява гладната си стачка и пояснява пред затворническата управа защо го прави. В сводката по този повод четем: ”На 30 май лишеният от свобода Меди Доганов е заявил пред ръководството на затвора в Пазарджик, че прекратява гладната стачка, тъй като бил доволен от някои моменти в изявлението на др. Живков. Считал, че те са постигнали целта си и въздействал на двама затворинци да прекратят гладната стачка.”74
Не смятаме да анализираме изложеното по-горе. То е достатъчно, за да се направи извод, че посочените по-горе твърдения по адрес на Ахмед Доган на журналисти, историци, участници в неформалните дружества и политици са неистини. Оказва се, че винаги, когато е говорел за майските протести, Доган е казвал истината за своето поведение в затворите и ролята си, за личния си принос в тяхното организиране. Нещо повече, дори е бил скромен в изявленията си, като е спестявал ключови факти. В действителност се оказва, че е имал решаващо участие в тези събития. Недостоверни се оказват измислиците за негова “съпричастност” с “възродителния процес”, за “сътрудничество” със затворническате управи.
В редица отношения документите от този сборник допълват и потвърждават оповестеното по един или друг повод, но и разкриват нови факти, неизвестни епизоди, помагат да се възстанови истинската картина за вдъхновителите, “подстрекателите”, подкрепилите и неподкрепилите протестите, за “запалилите фитила” за избухването им.
По някои от спорните въпроси документите са достатъчно ясни. Те потвърждават, че в действителност с появата и изявите си неформалните организации и техните лидери вдъхновяват турците да поемат трудния път на откритата, легалната борба за отхвърляне на асимилаторските мероприятия и извоюване на желаните права и свободи. Под тяхно въздействие и пример започват гладни стачки, в това число и щафетни. Но не и това, че единствено неформалните организации са организаторите на майските протести. Някои от публикуваните в сборника документи сочат ясно, че те почти изцяло са лишени от тази възможност. В резултат на предприетите превантивни мерки от страна на ДС дейността на новопоявилите се независими структури е задушена още в зародиш. На лидерите им чрез различни репресивни мерки въобще не е позволено да развият каквато и да е организационна дейност, в това число и до мащабите, за които с по-късна дата се твърди. Документите сочат, че поведението на българските неформални организации по т. нар. тогава “турски въпрос”, спрямо исканията на турците и най-вече избухналите майски протести са плахи, колебливи и нямат нищо общо с тяхната същинска организация. Т. нар. неформали вървят след събитията, умуват да оповестят своята позиция, но го правят пост фактум - след протестите. Обяснимо е и защо. Главно в резултат на дезинформацията от страна на ДС и официалната пропаганда те са заблудени, че турците едва ли не са се вдигнали на „въстание” с искане за създаване на автономна „турска република” по подобие на кипърската. Тази е и причината да се дистанцират, да отричат съпричастност към протестите и да опровергават „лъжите” на пропагандата, че са техни „подстрекатели” и „организатори”. Изключения са само някои индивидуални прояви по радио Свободна Европа и други западни раиостанции. Дни след протестите самообявилите се с по-късна дата за техни „организатори” сами отричат да са имали нещо общо с тяхната организация. Истина е, че протестите избухват спонтанно, че са спонтанен израз на народния гняв, че всички - ДС, неформалните организации и лидерите им, не са очаквали и са изненадани от внезапното им избухване, от техния размер и дори сами по това време се чудят кой всъщност е “запалил искрата”.
В края на 1988 г. под напора на правозащитни организации извън България, натиск на Турция вследствие преговорите във Виена и Виенските споразумения българското правителство е принудено да обяви частична амнистия за намиращите се в затворите за “противодържавни деяния” противници на асимилаторската кампания. По ред причини най-виден сред тях е Меди Доганов. От 1986 г. в лагера Белене, в затвори и принудително въдворени са над 200 членове на създадената от Ахмед Доган през 1985 г. нелегална организация. Това са най-яростните противници на асимилацията, готови на всичко, за да доведат борбата докрай - до спиране на асимилацията и извоюване на полагащите се на турското национално малцинство човешки права и свободи. Вън от съмнение е това, че всички те признават лидерството на Доган и изцяло са под неговото идейно влияние. Всемогъщата Държавна сигурност наистина е изненадана от факта, че Меди Доганов - основният враг на “възродителния процес”, ги е изиграл. Имал е контакти с външния свят, оранизирал е своите съратници, които са на свобода, успял е дори да изпрати своите протести от затвора до Парижката конференция за правата на човека, Държавния съвет на НР България. И много късно по оперативен път ще научат, че той наистина има “пръст” в организацията на протестите. И пак късно ще се сетят, че са допуснали фатална грешка, че от затворите и лагера в Белене са освободили немалко Доганови привърженици.
Във връзка с майските протести по нареждане на Тодор Живков се провежда мащабно разследване, целта на което е да се открият и накажат “подбудителите, подстрекателите и организаторите” на “безчинствата на тълпите” в някои селища на страната. Със следствените действия са ангажирани почти всички поделения на ДС. Извършват се десетки арести, но в крайна сметка до съд не се стига. В края на юли се отчита, че въпросът с подстрекателите е изяснен, известни били и “виновниците”, но нямало да е политически целесъобразно да има процеси. Постепенно всички арестанти са освободени, част от тях са експулсирани в Турция. Затворниците, в това число и Меди Доганов, които са докарани от затворите в Главно следствено отделение, са върнати обратно в затвора.










Бележки

1 Станко Тодоров, До върховете на властта, Орлин Загоров. Възродителния процес Теза, антитеза, отрицание на страданието, С., 1991, Стоян Михайлов, Възрожденският процес в България, С., 1992, Петър Младенов, Животът – плюсове и минуси, Русе, 1992, Живко Живков, Кръглата маса на Политбюро... Крахът на едноличната власт, С., 1991, Т. Живков, Срещу някои лъжи, С., 1993, Т. Живков, Ме­моари, с., 1997, В. Караджов, Истината за родопските българи, Пловдив, 2004, Петър Дюлгеров, Разпнати души, С., 1996 (първо издание), С., 2000 (второ издание), Нейнка Кръстева, Бончо Асенов, Потурчване, С., 1993, Орлин Загоров, Българската нацио­нална идея, С., 1994, П. Гочева. През Босфора към възродителния процес, Д. Стоянов, Заплахата. Великодържавният на­ционализъм и разузнаването на Турция против България, С., 1997.
2 Стайко Трифонов, Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944-1989). – В: Страници от българската история. Събития-размисли – личности, т. 2, С., 1993, Мариана Цветкова, Българската политика към възродителния процес след 1944 – в: Международни отношения, кн. 2 от 2000 г., с. 79-90, Ив. Георгиева, “Възродителният процес” и “голямата екскурзия” (опит за орална история) – В: Етническата картина в Бъл­гария. Проучване, 1992, Й. Баев, Н. Котев, Изселническият въпрос в българо-турските от­ношения след Втората световна война – В: Международни отношения, 1994, кн. 1-2, М. Карамихова, Т. нар. “възродителен процес”: политика и резултати – В: сб. За промените, С., 1999, Д. Димитрова, Турският печат за т. нар. “възродителен процес” (1984-1989) – В: Етническата картина в България (проучвания, 1992 г.), С., 1993, А. Желязкова. Съдбата на турското малцинство в България – В: Нова публичност, Българските дебати 1998, С., 1999; Е. Калинова, Насилието в политиката на българската държава към българските турци (30-те – 80–те години на ХХ в. – История, 2004, кн. 3, Д. Кръстева, Да се родиш от­ново. Децата като заложник в българо-турските двустранни отношения (1986-1988) – В: Сборник Кюстендилски четения, Кюстендил, 2007, М. Кусева, Един вестник за “възродителния процес” (1984-1989). – В: Етническата картина в България (Проучвания, 1992), С., 1993, Здравка Ракова, Българската политическа емиграция и “възродителния процес” в България. В: Минало, 2—3, кн. 3.
3 Евгения Иванова. Отхвърлените “приобщени” или Процеса, наречен “възродите­лен” (1912-1989), С., 2002, Валери Стоянов, Турското население в България между полю­сите на етническата политика, С., 1998, Ибрахим Ялъмов, История на турската общност в България, С., 2002, Михаил Груев, Алексей Кальон­ски, Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, С., 2008.
4 У. Бюксеншютц, Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989), С., 2000, Ибрахим Карахасан-Чантар, Етническите малцинства в България, С., 2005 и др.
5 Георги Сотиров. Турските терористи и аз, един от Шесто, С., 1991; Бончо Асенов, Възродителният процес и Държавна сигурност, С., 1996, Г. Милушев. По коридорите на властта, С., 1991, К. Чакъров. Вторият етаж, С., 1990, Димитър Иванов. Противопоставя­нето 1956-1989, С., 1994, Димитър Иванов, Шести отдел, С., 2004, Бончо Осенов. От Шесто за Шесто. Антон Мусаков, Шесто, 1991, Д. Станков, След дълго мълчание. 42 го­дини в българското разузнаване, С., 2001 г.
6 За тях виж подробно: У. Бюксеншютц, Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989), С., 2000, с. 208-218, Михаил Груев, Алексей Кальонски, Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, С., 2008, с. 205-207, Валери Стоянов, Турското население в България между полюсите на етническата политика, С., 1998, с. 160-214.
7 Йомер Лютем, 1985: кампанията за смяна на имената. Спомени. В: Факел, 2001, кн. 2.
8 Йордан Баев "Краят на Варшавския договор, видян от българските архиви, 1985-1991 г., Истината за “възродителния процес”. Документи от архива на Полит­бюро и ЦК на БКП, С., 2003, съставител Самуел Леви, Стайко Трифонов, Строго по­верително, В. Поглед, бр. 16-20 от 1992 г.; Веселин Ангелов. Поверително. Комедията с досиетата, С. 2008, Веселин Ангелов, Строго секретно. Документи за дейността на Държавна сигурност (1944-1989), С., 2007, 448 с.; Строго поверително! Асимилатората кампания срещу турското национално малцинство (1984-1989), документи, съст. Веселин Ангелов, С., 2009, 830 с.; Михаил Иванов. Като на празник. Документални страници за „възродителния процес” (1984 - 1989) - в. http://www.omda.bg/biblioteka/
9. http://.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/index_rumyana.html; За архива на Румяна Узунова виж в: ”Някога, в 89-а”, съставител Лиляна Александриева, фондация „Д-р Желю Желев”, С., 2007, с. 728.
10. Das Gebot der Zeit: Gute Nachbarschaft, humane und zivilisierte Beziehunden. Bulgarien erfullt seine internationalen. Verpflichtunden. Sofia, Juni 1989, S. 2 ff.
11. Етничесият конфлит в България 1989. Социологически архив, редактор проф., д-р Г. Фотев, С., 1990, 343 с.
12. Пак а, с. 27-30.
13. Пак там, с. 50-94.
14. http://istoria.bgrod.org/ и сл.
15. Пак там.
16. Препредадено и цитирано по: Мустафа Чете. Двадесет години от майските събития в Лудогорието – в: в. „Права и свободи”, бр. 21 от 21.V.1991 г.
17. Виж поместените под рубриката „Жертви на възродителния процес” материали във в. „Права и свободи” от 1991-1997 г.
18. Ибрахим Карахасан-Чанар, Етническите малцинства в България, С., 2005, с. 215-216.
19. У. Бюксеншютц, Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989), С., 2000, с. 153.
20. Валери Стоянов, Турското население в България между полю­сите на етническата политика, С., 1998, с. 201-204.
21. Пак там, с. 204, 206.
22. Ибрахим Ялъмов, История на турската общност в България, С., 2002, с. 458-463.
23. Пак там.
24. Михаил Груев, Алексей Кальон­ски, Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, С., 2008, с. 179-183.
25. Пк там. (В действителност по време на демонтрацията в Шумен исканията са: 1. Възстановяване на турските имена; 2. Турските деца да учат турски в училищата; 3. Свобода на религията; 4. Да бъде позволено обрязването; 5. Погребенията да бъдат с такъв обряд, каквато вяра е изповядвал мъртвия; 6. Да се развие културата на турското малцинство в НРБ; 7. Да се проведе такава идеологическа подготовка на народа, че в бъдеще да няма дрязги между българи и турци /и народът бурно вика само „Единство”!; 8. Да не се използва насилие срещу мирните демонстрации, които не подкопават икономиката на страната; 9. Да не се дава погрешна информация по БТА, осъждаща мирните демонстрации; 10. Демонстрантите предлагат да имат представителство в ЦК на БКП, избрано от самото турско малцинство; 11. Екстрадираните от НРБ, които не са извършили противодържавни престъпления, да бъдат върнати обратно; 12. Да не бъдат прекъсвани и подслушвани телефонните разговори с Турция и други страни и кореспонденцията да бъде нормална; 13. Мюфтиите да бъдат избрани от страна на турското малцинство, а не от самото правителство; 14. Всички, които се намират в затвора във връзка с преименуването, да бъдат освободени; 15. Всички турци, които са уволнени от работа, да бъдат върнати на работните места – б. авт., виж: http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/)
26. Михаил Груев, Алексей Кальон­ски, Възродителният процес.., цит. съч., с. 179-183.
27. Азис Бей. Демократичната лига на турците в България, С., 2004, 298 с.
28. Пак там, с. 49-54.
29. http://.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/index_rumyana.html; За архива на Румяна Узунова виж в: ”Някога, в 89-а”, съставител Лиляна Александриева, фондация „Д-р Желю Желев”, С., 2007, с. 728.
30. Пак там и сл.
31. Виж цитираните по-долу документи за поведението на Меди Доганов и намиращите се под негово влияние политически затворници.
32. http://.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/index_rumyana.html; ”Някога, в 89-а”..., цит. сб. – по-нататък само: Румяна Узунова...,
33. В. “Демокрация” , бр. 129 от 1.VІ.1991 г.
34. http://istoria.bgrod.org/.
35. Даниела Горчева. Двадесет години от майските протести на българските турци. Забравените лица, които дадоха тласък на демократичните промени; Даниела Горчева, Борислав Скочев "Аз не съм чужденец, аз съм твой син" – в: http://dilmana.web-log.nl; http://www.mediapool.bg/show/
36. Помня студа и страха, които бяха сковали всичко - и пътищата, и душите ни, Интервю на Даниела Горчева със Зейнеп Ибрахимова – в: http://dilmana.web-log.nl; http:/;/www.mediapool.bg/, Румяна Узунова..., 4.06.1989 г., ролка № 392.
37. Р. Узунова..., 9.03.1989 г., ролка № 39.
38. Сабри Искендер: Комунистическите правителства измисляха врагове, за да разделят хората, интервю на Даниела Горчева – в: http://dilmana.web-log.nl; http://www.mediapool.bg/; ttp://www.svobodata.com/ и др. сайтове; Р. Узунова..., 5.04.1989 г., ролка № 316.
39. Три години от създаването на ДПС. Със свой принос за демокрацията - в: “Права и свободи”, бр. 2 от 8.І.1993 г.; Движението за права и свободи - общонационална партия, фактор за демокрацията в страната – в: “Права и свободи”, бр. 27 от 2.VІІ.1993 г.; Повикът ни за права и свободи се чу от целия свят - в: “Права и свободи”, бр. 21 от 21.V.1993; В. “Демокрация”, бр. 53 от 25.VІ.1990; бр. 54 от 26.ІV.1990; бр. 55 от 27.ІV.1990; бр. 64 от 10.V.1990 и др.
40. В. “Демокрация” от 27.ХІ.1993 г.
41. Азис Бей. Демократичната лига на турците в България..., цит. съч.
42. Цитирано по: Азис Бей. Демократичната лига на турците в България..., цит. съч., интервю за историята на лигата със Сабри Искендер, с. 83-84.
43. Сабри Искендер: Комунистическите правителства измисляха врагове..., цит. интервю; Азис Бей. Демократичната лига на турците в България..., цит. съч.
44. http://www.omda.bg/arhiv/rumyana_uzunova/, 27.05.1989 г., ролка № 3.
45. Валери Стоянов, Турското население в България между полю­сите на етническата политика ..., цит. съч., с. 208; Кои са истинските борци за демокрация - :в: в. “Демокрация”, бр 89 от 4.VІ.1990 г.; също в бр. 129 от 1.VІ.1991 г.
46. 20 години от майските протести на българските турци . За тези събития трябва да пише в учебниците - интервю на Даниела Горчева – в: http://dilmana.web-log.nl; http://www.mediapool.bg/ и др. сайтове., и сл.
47. Пак там.
48.Сравни с изнесеното в: Азис Бей. Демократичната лига на турците в България..., цит. съч.
49. Ибрахим Татарлъ. Движението за права и свободи – фактор за демокрация, разбирателство и сигурност в страната и на Балканите, С., 2003, с. 5.
50. 20 години от майските протести на българските турци . За тези събития трябва да пише в учебниците - интервю на Даниела Горчева – в: http://dilmana.web-log.nl; http://www.mediapool.bg/ и др. сайтове., и сл.
51. Пак там.
52. Даниела Горчева, Борислав Скочев, Аз не съм чужденец, аз съм твой син, 20 години от майските протести на българските турци, 25 Февруари 2009, http://dilmana.web-log.nl; http:/;/www.mediapool.bg/.
53. Цитирано по: Даниела Горчева, Борислав Скочев.., цит. ст., http://dilmana.web-log.nl; http:/;/www.mediapool.bg/.
54. В. “Дневник” от 21.І.2003 г. http:// knigi.dnevnik.bg/.
55. В. “Сега” от 8.ХІ.2005 г. и др.
56. В. „Демокрация”, бр. 129 от 1.VІ.1991 г.
57. В. “Права и свободи”, бр. 2 от 10.І.1992 г.
58. ДПС ня­ма ни­що об­що с бъл­гар­с­ки­те тур­ци, Ах­мед До­ган е пла­ни­ран от ДС - В: http://iankov.blogspot.com/.
59. В. “24 часа” от 26.І.2009 г.
60. В. “Отечествен фронт”, бр. 12187, 26.VII.1985 г.„Нова светлина”, № 89, 27.VII.1985 г. „Добруджанска трибуна”, „Дунавска правда”, „Ново Лудогорие”, „Шуменска заря”, „Хасковска трибуна”, „Сливенско дело”, „Силистренска трибуна” и др. от 27.VII.1985 г. Очерк за ислямизираните българи и национално­възродителния процес, Георги Янков – съставител,, С., 1989 г.; Също в: Ангелов, Веселин. Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България (1984-1989), документи, С., 2009, с. 196-199.
61. http://www.vsekiden.com/ и др. Сайтове.
62. В. “Поглед”, бр. 13 от 26.ІІІ.1990 г.
63. Пак там.
64. Цитирано по: За тези събития трябва да пише в учебниците, интервю на Даниела Горчева с историка Михаил Иванов, 22.ІІІ.2009 г.- в: http://dilmana.web-log.nl; http:/;/www.mediapool.bg/.
65. В. “Стандарт” от 5.VІ.1993 г.
66. http://istoria.bgrod.org/.
67. Юлиана Ончева. Ахмед Доган - осъденият на успех. Лидерът на ДПС си остава вечният отличник с намалено поведение – в: в. “Стандарт”, 10.VІІ.2005 г, http://realnapolitika.blogspot.cом/.
68. Биков, Тома. Началото на “Ренегат” – в: в. “Гласове”, бр. 16 от 24-30 април 2009 г. По-подробно за оповестеното агентурно минало на Ахмед Доган виж оповестената на страниците на същия вестник поредица на Тома Биков от октомври 2008 до бр. 17 от 17-23.ІV.2009 г.
69. Биков, Тома. Началото на “Ренегат”, В. “Гласове”, бр. 16 от 24-30.ІV.2009 г.
70. Виж. документ № 18 - АМВР, ф. 1, оп. 11 А, а. е. 743, л. 57-61.
71. Виж документ № 26 - АМВР, Ф. 1, оп. 11 А, а. е. 751, л. 96.
72. Виж документ № 81 - АМВР, ф. 1, оп. 11 А, а.е. 756, л. 36.
73. Виж документ № 84 - Архив на Националната разузнавателна служба (АНРС), ф. 1, а. е. 7566 (Дело № 11372, т. V), л. 165-167.
74. Виж документ № 65 - АМВР, ф. 1, оп. 11 А, а. е. 743, л. 189-198.