Документален сборник

За съдбата на прогонените от България във Вардарска Македония българи

ДЕКЛАРИРАХМЕ, ЧЕ СМЕ БЪЛГАРИ!

За съдбата на прогонените от българските комунисти бежанци от България в Югославия

Веселин Ангелов

 

„Всички нови бежанци, дошли след 9.ІХ.1944 г. от Гръцка Македония, да се приведат във [Вардарска] Македония, за заминаването им уведо- мете най-редовно управлението ми“ - такова е краткото съдържание на изпратената на 19.VІ.1945 г. телефонограма до околийските управители в Горноджумайска област. Започва десетгодишна човешка драма, вината за която е на ръководството на управляващата тогава българска компартия начело с Георги Димитров. Звучи невероятно, но е факт - от България на- сила се прогонват потърсили спасение от денационализаторските домог- вания на шовинистичните среди в Гърция българи, за да бъдат подложе- ни на нови, още по-злокобни денационализаторски домогвания, за които днес малко се знае.

Като резултат от гражданската война в Гърция към юни 1945 г. в Бълга- рия пристигат около 20 000 бежанци. Настаняват се най-вече в Горноджу- майска, Пловдивска и Старозагорска област. Бежанците са притеснени от Титови агитатори, убеждаващи ги да се изселят в Югославска Македония, където щели да се чувстват „най-свободни“. Подмамват ги с обещания за какви ли не облаги, но само ако декларират, че са македонци.

Независимо от примамливите обещания никой от бежанците не про- явява желание да се изсели в Сърбия, както те наричат Титова Югославия. Въпреки очебийния провал в Белград са твърдо решени да преселят бе- жанците и се обръщат за помощ към ръководството на българската ком- партия. Първоначално издействат препоръчително нареждане българ- ските власти да оказват пълно съдействие на „желаещите да заминат за Вардарска Македония“. Всички бежанци имат ясно изразено българско национално съзнание, знаят какво ги очаква в Титова Македония и затова отново и най-категорично отказват да се заселят „под сръбско“.

След повторния им отказ се постига споразумение между ръковод- ствата на ЮКП и БКП да бъдат репатрирани в Югославия принудително. Акцията реализира „народната“ милиция, ръководена лично от министъ-

 

ра на вътрешните работи Антон Югов. Товарят ги на югославски камиони и вагони, конвоират ги югославски войници. Има свидетелства за наси- лията и оказаната съпротива при продължилото и през есента на 1945 г. насилствено репатриране.

Само за периода от 22 юни до 15 август 1945 г. през пропускателния пункт до Струмица преминават 4 354 бежанци. Преобладаващото мно- зинство от тях напускат страната със сълзи на очи. Акцията продължава и през есента на 1945 г. Според едни данни броят на репатрираните надми- нава 15 000 души, според други достига 20 000.

В Югославска Македония бежанците са поставени при изключи- телно трудни условия на живот. С цел да бъдат денационализирани, ги разпръскват на малки групи в най-отдалечените и изостанали планински села. Към тях се прилага специален режим на ограничения и лишения, включително и забрана да говорят на български. „Забраняват ни да се наричаме българи“ - пишат до българското посолство група бежанци през 1947 г. Подсказват им, че положението им може да се подобри, ако де- кларират, че са „македонци“. Вместо това по време на извършеното де- мографско преброяване преобладаващото мнозинство от тях отказват да сторят това и демонстративно се сочат за българи, успяват да се организи- рат и да изпратят до българското посолство в Белград сигнали за тежкото си положение и настоятелни молби за връщане в България.

Вбесени от това им поведение, от демонстративното им българее- не, югославските власти им отреждат друга, още по-тежка съдба. В края на януари 1948 г. само за 24 часа 7 000 души са закарани в изоставените от германци села Гаково и Крушевле на границата между Унгария и Вой- водина. Карат ги да упражняват робски труд, живеят в мизерия, глад и нищета. И въпреки всичко до есента около 6 000 души намират начини да изпратят до Георги Димитров и българското посолство индивидуални и колективни молби за помощ и завръщане в родината. „Става трета молба, която ви изпращаме, с която ви известяваме, че вече не може да се търпи. Затова ви молиме със сълзи на очи, вземете бързи мерки за нази, защото народа е толкова уплашен и отчаян... Изложени сме на смърт!“ - се чете в една колективна молба.

Този път събитията се развиват в условията на рязко влошените отно- шения между бившите „приятели“ и „приятелски“ партии - Тито и Дими- тров, ЮКП и БКП. По конюнктурни съображения българското правител- ство в София и посолството в Белград се застъпват за бежанците, издават

 

първите пасавани за завръщане в България. В същото време не закъснява и отговорът на югославските власти.

През ноември 1948 г. в Гаково пристига комисия да снабди бежанците с лични карти. Ден преди това от управата на своеобразния концентра- ционен лагер им подсказват спасителния път - да декларират, че са „ма- кедонци“. Явилите се пред комисията първи седем души недвусмислено отказват да сторят това, ясно сочат, че са българи. В отговор и за наказа- ние комисията прави опит да се изгаври с тях, като ги запишат „бежанци от Гръцка Македония с гръцко поданство“.

Единството и решителната съпротива на бежанците е причината, поради която поредната „кръстническа“ акция се проваля. Властите са вбесени. Следват още по-жесток терор, масови арести, инквизиции и из- чезване на най-активните „бугараши“. Не се завръщат арестуваните Ат. Авков, Г. Голомбов, Ст. Ахчиев, Коста Кутушев, Б. Куев, Пандо Топалов, И. Милев, Кръстьо Попкръстев и други.

В най-мразовитите дни на януари 1949 г. бежанците от Гаково и Кру- шевле са натъпкани в товарни влакови композиции, без право да носят нищо със себе си, и повторно разселени в най-отдалечените и неплодо- родни села на Вардарска Македония на групи от по 5-10 семейства. По неведоми пътища до април 1949 г. българското посолство е затрупано с над 100 колективни и индивидуални молби за помощ и завръщане в Бъл- гария от над 2 000 души. Ето редове от новите им писма до българското посолство: „С голяма радост и благодарност ви съобщаваме, че ги полу- чихме паспортите, но едно имаме да ви известим - местните власти ги конфискуваха автоматически“; „тия ни вземат паспортите и ни бият и ни пъдят по затвора. Молим да пратите една анкетна комисия да види кой е причината за този голям тормоз и молим този въпрос да се види по-ско- ро, понеже това е нетърпимо“; „Всичко това го вършат местните власти от омразата, която хранят спрямо нас, поради щото сме българи и искаме да си отидеме в България.“

Въпреки непоносимия режим, новите преселвания, интернирания, арести, на които са подложени и през 1949 г. бежанците, духът и нацио- налното им самосъзнание остават несломими. Показателно за това е едно колективно писмо до Българското посолство в Белград, в което пи- шат: „Третират ни и за най-малкото ни викат „бугари“, смятайки за оскър- бителен този израз, а пък има едно, дето ни е мъка най-много, щото ни правят гърци и гръцки поданици, но ние, за да им докажем, че сме бълга-

 

ри, когато стана преброяването, декларирахме, че сме българи и имаме българско поданство. Но въпреки нашето желание тия ни отказват да за- пишат, че сме българи, а ни казват и проповядват, че сме гръцки подани- ци, като че ли ние не знаем какви са били нашите бащи, деди и прадеди и на какво училище сме се учили. Ние сме им казвали много пъти, че сме българи и такива ще умрем.“ И още: плашели ги, че в България имало глад и мизерия, а те им отговаряли: „И ние тамо искаме да одим и нека и ние да страдаме. Баре да сме в нашето отечество“.

След 1954 г. настъпва известно временно подобряване на отношени- ята между България и Югославия, дало възможност да се уредят и някои спорни въпроси, между които и този за егейските бежанци. Югославяните отстъпват пред настоятелните български искания, но не за цялостното му решаване, а само за да се освободят от най-активните „бугари“. Като ре- зултат от това късметът да се завърнат в България спохожда само около 3 000 души.

Каква е съдбата на останалите в Югославия над 14 000 българи - бе- жанци от Егейска Македония, не е известно, защото от българска страна никой никога повече не се е интересувал за тях. Вместо това десетиле- тия наред в Република Македония съществува фантомна организация на

„егейските македонци”,  претендираща, че е единствената защитница на

„народностните права” на гореспоменатите бежанци от Драмско, Серско, Кукушко, Ениджевардарско. И докога ще е така, зависи само от нас.5

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

5 В. Демокрация, бр. 184 от 13.VІІ.2000 г. Премълчани истини..., цит. съч. с. 265-270.