Добре дошли в моя блог!

Ще публикувам тук резултатите от моите изследователски търсения с надеждата, че наученото от мен ще достигне до по-широк кръг от хора, които нямат времето и възможностите да черпят познания за най-новата история на България директно от архивите.

Съзнавам, че посветих живота си на тази част от историята, която все още е жива, спорна и за жалост разединява хората. Част от "героите" в моите книги и сборници са наши съвременници, срещаме ги по улицата, гледаме ги по телевизията. Аз не съм съдник, нито адвокат. Стремя се да излагам автентични исторически факти и да оставям читателите сами да правят изводи.

Всяка моя книга, всяка статия, сборник, всяко интервю или научнопопулярно четиво, което написах в последните 20 години, ми носеше нови врагове, но и нови приятели. За част от моите убеждения на историк и изследовател платих висока цена - много хора, почитатели на определена политическа сила, се разпознаваха в едни или други факти, които публикувах, и започваха да ме считат за техен "враг". Аз не съм нито "приятел", нито "враг" на която и да е политическа сила, на който и да е политик. Аз съм историк и такъв ще бъда винаги.

Ще се радвам, ако публикуваното тук ви даде нови знания, нов поглед върху съвременната политическа история на България и нов повод да се гордеем, че сме българи.

С уважение,

Веселин Ангелов


04 юли 2017

Провал на опозиционната антикомунистическа дейност в България (1988-1989 година)


„Голямата екскурзия”: принудителното изселване на български турци, несполучливият опит за етническо прочистване и най-голямото в Европа преселение на човешки маси от една в друга държава след Втората световна война (юни-август 1989 г.)



В края на 1988 и зимата на 1989 г. скованите от студ, а все още и от страх граждани на комунистическа България следят със затаен дъх случващото се в „братските” социалистически страни. От ефира на свободните западни радиостанции научават, че ко­мунистическите диктатури в Полша, Чехословакия, Унгария и ГДР се тресат от мощни дисидентски движения. Народите на тези изстрадали от диктатурите държави вече не се страхуват. Надигат се масово, мощно и единно, защото повече не искат комунизъм. Искат свобода и демокрация. Искат това да стане не с насилие, а с разум и призовават управля­ващите ги повече от четири десетилетия комунисти да си отидат с мир и доброволно.

По това време милионите тръпнещи за промяна народи на тези страни са в очакване на предстоящото събитие на века. Преди още да се е случило, сполучливо го наричат сгромолясването на комунизма. Почти никой вече не се съмнява, че след „студената война” и студената зима на 1989 г. ще настъпи пролетта на промяната, а след нея ще дойде най-горещото политическо лято на ХХ век, в което комунистическите диктатури в Из­точна Европа ще бъдат пометени от надигащата се вълна на народното недоволство.

Мнозина политически наблюдатели и анализатори от това време задават въпроса какво ще стане с комунистическа България и ще остане ли тя назад от другите народи в устрема за свобода и демокрация? Тодор Живков следи със страх случващото се в Полша, Унгария, Чехословакия и комунистическа Източна Германия. Разбира, че това е краят, но не се предава. В отговор на горния въпрос пред авторитетни западни журналисти и дипло­мати Живков самоуверено се хвали, че ставащото в някои „братски” страни не засяга Бъл­гария, че подобни неща в нея е немислимо да се случат. „Ние стоим здраво, спокойни сме, гледаме уверено напред” – гласят неговите декларации.

На Запад не се съмняват в самоуверените клетви на диктатора Живков по ред при­чини. Десетилетия наред комунистическа България е печално известна с това, че е най-правоверният съветски сателит, “заслугата” за което е не на българския народ, а на управляващите го български комунисти. Знае се, че България я управляват безпределно предани на Москва комунисти, установили в условията на съветска окупация своята дик­татура през 1944-1948 г. с цената на над 25 000 хиляди невинни човешки жертви и потопили в кръв въоръжената съпротива на българския народ по време на малко известното горянско движение от първата половина на 50-те години на ХХ век. Това е страната, в която през годините на тоталитаризма действат концентрационни лагери, през които преминават повече от 60 000 политически затворници. Страната с най-много поли­тически процеси срещу противници на властта и с най-много преминали и намиращи се в края на 1988 година в затворите политически затворници. В България властта на комунис­тите се пази от най-безкомпромисния репресивен апарат на комунистическата тайна по­лиция – всемогъщата Държавна сигурност. Всеизвестно е също, че всеки опит и за най-малка съпротива в тази страна е смазван бързо и безшумно, безжалостно и брутално. Като цяло се смята, че заради горните трагични събития България е страната, в която антико­мунистическата опозиция отдавна е обезкървена и е почти невъзможно да се надигне глас срещу диктатурата на българските комунисти.

В началото на 1989 г. управляващите България комунисти напълно убедено се смятат за непоклатими. Скоро обаче се оказва, че това не е съвсем така.

В края на 1988 и зимата на 1989 г. от България идват първите сигнали, че и българс­кият народ няма да остане по-назад, че и за България годината 1989 ще е преломна. Подс­казват го никнещите като гъби неформални сдружения – Дружеството за защита правата на човека начело с Илия Минев, Независим профсъюз „Подкрепа” на д-р Константин Тренчев, Клуб за гласност и преустройство в България начело с философа Желю Желев, Независимо сдружение „Екогласност”, в което членуват десетки видни български инте­лектуалци. В сдруженията членуват стотици инакомислещи, казано по-точно, дисиденти, които с действията си недвусмислено подсказват на Европа и света, че за българите кому­нистическата диктатура е също нежелана, а свободата и демокрацията са единствената предстояща цел.

До голяма степен успешни се оказват всевъзможните опити на комунистическите апа­ратчици от най-високото до най-ниското място в иерархията с всевъзможни репресивни средства и методи на Държавна сигурност да задушат зараждащото се българско дисиден­тство. Пречат му в зародиш, предотвратяват почти всичките му инициативи. Прилагат всевъзможни репресивни мерки, в това число и арести. В дисидентските сдружения бързо са внедрени комунистически агенти. Целта на агентурата е лидерите на неформалните сдружения да бъдат компрометирани, всячески да се попречи на стремежите на хората за обединение в името на демокрацията.

Тези са причините българското дисидентство да е слабо и не така категорично в поли­тическите си искания, които да засягат най-вече властта на комунистите, каквито са це­лите и посланията на сродните движения в другите източни държави. То се раздира от противоречия, не се стреми към единство и в крайна сметка с редки изключения е по-скоро перестроечно настроено. Факт е, че в малка или по-голяма степен тактиката на разе­динението и раздробяването успява, което довежда до отслабване на новопоявилото се дисидентско движение. Тази е истинската причина управляващите комунисти в България да са така спокойни в изявленията и в действията си.

В действителност те успяват, но само донякъде. Това, което не могат да спрат, са те­лефонните обаждания до свободните западни радиостанции, които неусетно се превръщат в координиращ център на борбата срещу диктатурата на българските комунисти. Въпреки повсеместното, но вече не така успешно заглушаване, почти няма кътче в България, до което гласът им да не достига. От тях се разбира за появилите се „неформали”, както ги наричат, за техните искания, чуват се имената на най-изявените. Страхът вече не е в със­тояние да спре стотиците изявили желание да станат членове на неформалните сдружения, да се включат в откритата, легална борба срещу комунизма.

И ако в борбата срещу зараждащото се дисидентско движение комунистите в Бълга­рия регистрират известен успех, на един друг „фронт” я губят напълно очаквано и зако­номерно.

Другият „фронт”, който управляващите български комунисти подценяват и откъдето им се нанася съкрушителен удар, е „турският”, както те сами го наричат. Свързан е с про­вежданата срещу мюсюлманските общности и срещу турското етническо малцинство безпрецедентна насилствена асимилаторска кампания. Срещу турците тя започва от пос­ледната десетдневка на 1984 и първите петнадесетина дни на 1985 година, когато, казано образно, с огън и меч, по възможно най-вулгарния и насилствен начин са сменени име­ната на над 850 000 етнически турци.[1]

Инцидентно възникналата по време на светкавичната акция за побългаряване на от­делни места единична или организирана съпротива е смазана безмилостно. Дадени са 12 невинни човешки жертви, стотици са ранените. Смяната на имената е съпроводена с мно­жество забрани на най-елементарни човешки права и свободи: забрана да се говори на родния турски език, ограничаване на религиозните права за изповядване на ислямската религия, обичаи и нрави, свободно придвижване; прилага се повсеместна дискриминация. Единствената “привилегия” на стотиците хиляди потърпевши е да са работници в най-трудните и непривлекателни участъци на селското стопанство, животновъдството, мин­ното дело, строителството и др. Стотици, най-упоритите противници на насилствената асимилация, са отведени без съд и присъда в концентрационния лагер Белене. Други сто­тици са осъдени по бързата процедура и вкарани по затворите. Незнайно колко са прину­дително разселени в чужди за тях краища на страната. Десетки хиляди активисти на ком­партията са впрегнати в реализациата на най-широкомащабната насилствена асимилатор­ска кампания през 20-и век в Европа, а и в света – побългаряването на турците, живеещи в България.

Мнозина по това време в страната и извън нея се питат кому е било нужно това? При положение, че в годините на т. нар. социалистическо строителство етническите турци са едни от най-старателните, дисциплинирани, трудолюбиви, миролюбиви и лоялни труже­ници и граждани на социалистическа България. Етническите турци са около 10 на сто от населението на страната, но само управляващите знаят, че приносът им в националния доход е много по-голям и в някои от годините на социализма достига до 25-30%. С посло­вичното си трудолюбие те имат несъмнен, немалък принос в модернизирането на стра­ната, в увеличаването на нейната материална база и блага. Казано с две думи, те са безце­нен национален капитал, който просто е трябвало да се труди за благото на всички. Тъкмо поради горните причини неочакваният завой на комунистическата власт в политиката към тях е не само изненадващ, но изглежда напълно неоправдан и необясним.

Първите четири години на асимилационната кампания (1985-1988) са време[2], през ко­ето властите в областите с преобладаващо турско етническо население се опитват с все­възможни насилствени и ограничителни мерки да постигнат някакъв успех в побългаря­ването. Цялата партийна и държавна машина, в това число и репресивната в лицето на Държавна сигурност, са впрегнати да осигурят успеха на насилствената асимилация и да я направят необратима. Най-ревностни „възродители” са комунистическата номенклатура и шепа ренегати турци, органите на МВР и Държавна сигурност. Преобладаващото мнозин­ство обикновени българи не одобряват асимилацията. Отнасят се със състрадание към съседите си турци, симпатизират на тяхната съпротива, солидарни са със страданията им и по никакъв повод не изказват публична подкрепа за насилията. Само страхът спира несъг­ласието им да стане открито до края на 1988 г. Турците усещат това, те знаят, че виновни­ците за насилията не са сред обикновените българи и затова не изпитват към тях очаква­ната омраза.

Въпреки положените всевъзможни усилия, репресивните и ограничителни мерки, то­талната пробългарска пропаганда, изолацията и наложеното информационно затъмнение буквално веднага след насилствената смяна на имената за всички в страната и извън нея става ясно, че побългаряването не се радва на успех. То е обречено още в зародиш, защото съпротивата срещу него е масова и придобива големи размери – от мълчалива до органи­зирана. Почти никой от „възродените” не приема насила наложените български имена, повсеместно и открито продължава да се говори на майчиния турски език. Предприема се организираното му тайно изучаване от подрастващите. На новородените неофициално се дават турски имена. Продължава още по-масово да се изповядва ислямската религия, да се практикуват и празнуват религиозните обичаи и празници.

Единственото, което почти едномилионното малцинство не си позволява, е да спре да работи. Турците продължават да са пословично трудолюбиви, мислейки си, че всичко е някакъв кошмар или сън, някаква грешка, която скоро ще се изправи. Не им остава нищо друго, освен да се надяват на себе си и на евентуална външна намеса. В този момент най-голямата надежда е отправена към съседната турска държава, която още в първите дни на насилията по категоричен начин се обявява против асимилацията. Турция използва все­възможни и позволени от международното право и дипломатическите отношения средс­тва, с които прави опити чрез международната общност и институциите на България да въздейства за спиране на насилията и на асимилацията. И докато поведението и усилията на турската държава са съвсем логични, оправдани и законни, недоумение буди поведени­ето на българското правителство, на българската комунистическа дипломация. Години наред тя полага всевъзможни усилия светът да бъде убеден, че България е наклеветена, че няма никакви насилия, няма жертви и всичко, което става с т. нар. ”турско малцинство”, било съвсем доброволно. Касаело се за „изправяне” на историческата истина, за извърш­ване на доброволен акт на възстановяване на българските имена на ислямизирани в ми­налото българи”. Така наречените „турци” били измислица на пантюркистката пропа­ганда, а турските „претенции” за накърнените им права били намеса във вътрешните ра­боти на суверенната българска държава.

Няма доказателства някой да е повярвал в непрестанните български декларации за доброволността” и за турските „клевети”, за липсата на насилия, за дадените невинни жертви, а най-вече за „големите успехи” в единението на българската социалистическа нация. И ако в началните години на асимилацията реакцията, осъждането от страна на международната общност закъснява, то се дължи единствено на липсата на достатъчно информация за мащабите на престъплението. Колкото и прегради да се поставят, каквито и усилия да се полагат за нейното укриване, истината все пак излиза наяве. От края на 1988 г. България постепенно изпада в тотална, непозната в нейната история международна изолация. Изоставят я по този въпрос вече и съюзниците й от Варшавския договор, в това число и Съветският съюз.

Има логично обяснение в името на какво, с каква цел и на каква цена българското ко­мунистическо ръководство предприема този безразсъден и престъпен акт. Несериозно и недостоверно е злодеянието да се оправдава с лансираната от комунистическата пропа­ганда турска опасност, със самите турци в страната като „пета турска колона” и с турс­ката държава и измислените й „завоевателни”, „пантюркистки” амбиции. Днес, почти четвърт век от началото на престъпната асимилация, никой не е предоставил убедителни доказателства, че тези амбиции ги е имало. Истината е по-друга.

От началото на 80-те години комунистическият режим е виновен България да изпадне бързо и неотклонно в дълбока криза, на първо място финансово-икономическа. Не по-малки са мащабите и на другите й измерения - в политически, социален, морален, идеен, религиозен и ценностен аспект. Все още историците не смеят да назоват истината за ней­ните мащаби и обхват, ръководейки се от криворазбран национализъм, а и нерядко от все още владеещите ги прокомунистически идейни забежки. Кризата е повсеместна и вещае в близките няколко години да донесе на страната поредната, с много по-тежки последици четвърта национална катастрофа.

Управляващите комунисти начело с Тодор Живков имат информация за размерите на очертаващата се най-вече икономическа катастрофа и единственото, за което се сещат, е да предприемат възможно най-сигурната мярка за отвличане на вниманието, като предп­риемат курс към най-неприемливи форми на национализъм и шовинизъм. Казано най-точно, заиграват се с наследената по обясними причини най-чувствителна емоционална струна в душата на обикновения българин - антитурската. Предприемат умопомрачител­ната асимилация на българските турци, оправдавайки я с посочените по-горе измислени вътрешни и външни „турски” опасности. Решават да се втурнат опасно в етническа игра и са готови във всеки момент да стоварят всичко върху нарочения противник турците. Предвиждат, когато настъпи върховият час на кризата, да предизвикат незапомнена пат­риотична вълна. Да я насочат срещу турците и турската държава, за да отклонят недоволс­твото от себе си и да се явят като спасители на държавата, нацията и на всичко българско. С една единствена надежда – да продължат да са на власт.

Има, разбира се, и други не по-маловажни причини, довели до предприемането на този безразсъден акт, но горната е водеща. Вън от съмнение е, че комунистическият наци­онализъм и шовинизъм, ксенофобията, сеенето на междуетническа омраза и вражда се оказват последният пристан, последното убежище на българските комунисти. Звучи неве­роятно, но е вън от съмнение, че този зловещ сценарий е бил замислен и добре начертан.

На пръв поглед изглежда, че всичко в лабораторията на асимилаторите е било пред­видено до „грам” но се оказва, че това не е така. Както вече се посочи, почти милионното турско етническо малцинство се противопоставя на асимилацията с всевъзможни средс­тва. Само след няколко месеца на стъписване от вероломния, с нищо непредизвикан и неочакван удар настъпва отрезвяване. След повсеместната мълчалива или спонтанна съп­ротива идва времето на организираната. Предхождат я серия от кървави атентати, дело на неотговорни фактори, отчаяни индивидуалисти. В резултат на атентатите падат 7 невинни човешки жертви, 51 са леко или тежко ранените българи. Комунистическата пропаганда не пропуска възможността да се възползва от това, за да оправдае асимилацията, сочейки „колко опасни са турците в България” и колко навреме срещу тях са предприети „точ­ните”, навременни и оправдани мерки. А чрез тях и срещу турската държава, защото именно само тя „стои зад тях”, тя ги е подтикнала и организирала, тя ползва българските турци като „пета колона” и ако не бъдат взети крути мерки за „защита на майка Бълга­рия”, не бил далеч денят, в който родината ще се превърне във „втори Кипър”. Продължават да плашат, че следващата стъпка на турците е автономията, отделянето на почти „половин България и нейното присъединяване към турската държава”. А главната цел на турските управляващи кръгове била „възраждането на империята”.

Факт е, че в средата на 80-те години на ХХ век са немалко лудите глави” в комунис­тическа България, които са повярвали в размахваните плашила. Волно или неволно те стават оръдия и жертви на необещаващият нищо добро пещерен комунистически нацио­нализъм. За съжаление немалко обикновени българи също са заблудени и това в условията на тотално информационно затъмнение и пропускане само на еднопосочна информация е напълно обяснимо и допустимо.

Доста са документите, които по недвусмислен начин показват каква е била реакцията във връзка с извършените атентати на преобладаващото мнозинство от етническите турци в България. Въпреки обидата, страданията и болката от причиненото зло малцинството осъжда атентатите, съжалява за невинните жертви и съзнава, че вината за извършването им съвсем основателно ще се стовари върху неговата глава. А заради тази вина справед­ливата им борба против асимилацията ще е трудно обяснима. Турците осъзнават, че един­ственото, което може да поправи стореното зло, е, че то не бива да се повтаря никога по­вече.

По всичко изглежда, че вредата от терористичните актове е осъзната най-вече от най-будните умове на турската интелигенция в България. Най-дейните нейни представители от различни краища по различно време предприемат действия за създаването на организи­рано мирно нелегално съпротивително движение срещу асимилацията. Няколко от орга­низациите са разкрити и разбити още в зародиш и ефектът от дейността им е нищожен. Но една от тях ще остане в историята като най-масовата и с траен ефект върху отправилите с надежда за помощ поглед български турци. Това е Турското националноосвободително движение в България (ТНОДБ), чийто създател и ръководител е младият философ Ахмед Доган. Движението се изгражда на строга конспиративна основа, подготвя и разпростра­нява няколко основни пропагандни материала, от които най-важна е програмната декла­рация, чийто автор е самият му създател.

Достъпни и напълно разбираеми за обикновените турци са основните послания на създаденото през септември 1985 г. движение за съпротива срещу асимилацията. Основно в програмната декларация на ТНОДБ е заявлението, че освободителното движение не е терористично, че се обявява против всякакво насилие, убийства и отвличане на невинни хора. Че то не е антибългарско, защото не е насочено срещу българския народ, а само срещу комунистическите управници, виновни за предприетата асимилация, за отнетите етнически, верски и граждански права. Предвижда се борбата, която ще се организира и провежда, да е борба без оръжие, само с мирни средства и единствено за отмяна на асими­лацията, за връщане на отнетите насила имена и извоюване на верски и малцинствени права. Крайните мерки, които програмата предвижда да бъдат предприети за постигане на набелязаните цели, са всеобща стачка, повсеместни протести в случай, че положението на малцинството стане непоносимо, а търпението неудържимо. За извоюване на желаните права движението разчита най-вече на силите и средствата на самите турци в България, за които първото необходимо и задължително условие е в никакъв случай да не приемат асимилационните мероприятия. Да поддържат будно всичко турско, да са търпеливи и единни. Допуска се и помощ отвън, но само при положение, че помощта е безкористна: от турската държава и нейните граждани, от международната общност.

За кратък период от време движението изгражда широка, строго конспиративна мрежа в почти всички населени с компактни маси етнически турци окръзи. Както по-късно създателят й ще разкрие, за пример и идейно вдъхновение на движението служи Апостолът на българската свобода Васил Левски, както и някои от принципите в програ­мата и идеологията на ръководеното от него българско националноосвободително движе­ние.

В края на март 1989 г. отпечатаните над 4 500 екземпляра на програмната декларация и хиляди други инструкции и пропагандни материали достигат до почти всички населени с турци места. Предават се и се четат от ръка на ръка. Разпространява се слухът, че това е дело на много учен човек”, български турчин, който кръстосва села и градове, органи­зира борбата и не е далеч мигът, когато ще бъде даден сигнал за всеобщ мирен протест на турците и те трябва да са готови за него.

Година и половина всемогъщата Държавна сигурност не знае, че буквално под носа й е създадено мощно и широко разклонено съпротивително движение. Болката от разкрити­ето е особено голяма, когато се разбира, че идеен вдъхновител, създател, организатор и негов ръководители е агентът на ДС с три псевдонима Ахмед Доган, когото в началото на 1985 г. са преименували в Меди Доганов. Готвили са го за велики дела, а се оказва съвсем друго - превърнал се е в непоправим техен противник.

По високите етажи в ДС търсят отговор на въпроса защо едно от най-стойностните агентурни попадения на репресивната машина извършва „предателство”. Убеденият анти­терорист и поддръжник на единението между българи и турци, но с други средства, техният агент е минал от другата страна на барикадата. Бързо се сещат, че имат „същест­вени пропуски” в обучението и възпитанието на агента. Откриват, че в няколко свои ана­лиза той ги е съветвал да не предприемат асимилация на турците. Вместо закриване на турските училища и забрана да се говори на турския език, да се поощрява откриването на турски училища, турският език да се изучава свободно и повсеместно; по втора телевизи­онна програма да се отдели време за предавания на турски език, да се възстанови изучава­нето на специалността турска филология в СУ „Климент Охридски”, да спрат дискрими­национните мерки към турците и особено към турската интелигенция, турските младежи да служат наравно с българчетата във всички родове войски, а не само в строителните. По всички етажи на властта и администрацията да се назначават и образовани турци, в това число в армията, милицията, съда, прокуратурата, морския флот, Народното събрание, министерствата и т. н.

В ДС разбират и друго. За създаването на движението бившият агент е използвал още 12 техни агента, а той е тринадесетият - и никой не го е предал. Помагали са му безкорис­тно и всеотдайно за създаването и дейността на организацията. Оказва се, че топагентът на ДС сътворява най-големия агентурен провал в 40-годишната история на репресивната машина. И когато го питат защо ги е „предал”, им отговаря просто и ясно: С очите си видях, че се извършиха насилия при смяната на имената. Тя не стана доброволно, а насил­ствено, бяха дадени невинни човешки жертви. Единственото и най-естествено беше да се обявя против насилията, да мисля какво мога да направя, за да ги спра. И реших, направих своя избор да се противопоставя, като създам движение за съпротива, да го насоча, кана­лизирам. Предприех обиколки, намерих съмишленици, написах програмата, създадох комитети и не съжалявам за това. Предупредих ви, че ще се провалите…”

За кратък период от време ДС разплита голяма част от строго конспиративната мрежа да движението. Арестувани и разследвани са 299 активни негови членове, ръководите­лите. Взети са всички мерки информацията за разкритото движение да не се разпространи вътре и да не излезе извън страната, да бъдат събрани и унищожени по възможност всички пропагандни материали. Следствените признават всичко за дейността си и наивно мислят, че процесът срещу тях ще е публичен, което ще им предостави още една възмож­ност да популяризират идеите на своята борба. В три последователни процеса при закрити врати тридесетина от най-дейните ръководители и членове на движението са осъдени на различни години строг тъмничен затвор и продължително принудително заселване в изо­лирани кътчета на България след изтърпяване на наказанието.

За Държавна сигурност и уплашените най-видни идеолози на асимилацията в компар­тията като че ли всичко приключва благополучно. Те се успокояват, че със съпротивата на турците е свършено, че повече няма кой да ги организира и да им пречи при налагане на побългаряването. Скоро ще се окаже обаче, че това не е така.

След дълги месеци на следствие, пълна изолация и изнурителен затворнически труд в няколко български затвора повечето от политическите затворници турци са събрани в Старозагорския затвор. Към ноември 1988 г. режимът се либерализира. Затворниците имат възможност да четат вестници, да гледат телевизия, да контактуват помежду си и дори да се събират и разговарят по-свободно и дълго. Те не пропускат възможността да правят разбор на причините за провалите и да набелязват следващите стъпки на борбата. Първото им решение е да възстановят дейността на Турското националноосвободително движение, което да продължи да действа в условията на строга конспирация. Второто - веднага след излизането от затвора да създадат турска партия, която да защитава правата на турците в България. И в затвора идеен вдъхновител и безспорен лидер на турците е Ахмед Доган. Никой от политическите затворници не оспорва лидерството му. Затворническата управа го сочи като непоправим противник на асимилацията. Третото решение на конспирато­рите е, че е дошло време да се пристъпи към изпълнение на предвидената в програмната декларация на Турското националноосвободително движение мярка - всеобща стачка на турците. Да се подготвят и проведат масови протестни демонстрации срещу асимилацията с основни искания за връщане на отнетите имена, предоставяне на етнически и верски права и свободи. Ахмед Доган дава идея по време на свижданията всички затворници да информират близките си за взетите решения. Да известят съратниците си, които са на свобода, всички близки и роднини, да започнат подготовка на малцинството за всеобща стачка, за седящи протести пред общинските съвети. Сигналът за протестите предстои да бъде даден в най-близко време и в най-подходящия момент. Пак по идея на Доган за на­чало на новия етап в борбата затворниците организират гладна стачка с искане за отмяна на бруталната асимилация, за освобождаване на турците от затворите и Беленския кон­центрационен лагер, за пълна реабилитация на всички противници на „възродителния процес”. Стачката е причина за незабавна ответна мярка на затворническата управа раз­пръскване на затворниците по различни затвори в страната.

Ахмед Доган попада в Пазарджишкия затвор. Но и тук не стои със скръстени ръце. По случай новата 1989 година е обявена пълна или частична амнистия. Някои политически затворници са освободени, други са помилвани с година или повече намаляване на нака­занието. Доган - с 1 година. В затвора той отново е лидер, а първата му реакция е да орга­низира отпор срещу помиловката. В знак на протест почти всички политически затвор­ници протестират срещу частичната амнистия и я отказват. За кратко време от всички затвори до Държавния съвет, обявил помиловката, са изпратени десетки индивидуални и колективни протести срещу нея и продължаващата асимилация. Иска се пълна амнистия, реабилитация и на турците да се предоставят полагащите се верски и малцинствени права.

Доган намира контакти с външния свят, със затворниците в другите затвори и прев­ръща Пазарджишкия затвор в щаб, от който ръководи не само затворниците, но и възста­новеното движение, борбата на турското етническо малцинство за спиране на асимилаци­ята. Той има информация за случващото се навън в страната, в комунистическия блок и по света. Знае, че турците вече не са сами, както и за появилите се в България дисидентски сдружения. И когато са факт Виенските договорености, вече има идея какво трябва да се направи, за да може турците да не се надяват само на външна помощ, а сами да си помог­нат. В края на март 1989 г. той дава инструкция всички членове на ТНОДБ, които са на свобода, техните близки, в това число и на намиращите се в затвора, да се включат масово в дейността на неформалните сдружения, сами да създават такива. Замисля и им поръчва да организират гладни стачки против асимилацията в навечерието на Парижката конфе­ренция по човешките измерения от 31 май 1989 г., а основните искания на стачкуващите да са за спиране на асимилацията, връщане на рождените турски имена, предоставяне на верски и малцинствени права и свободи. Замисля и други действия, но те се готвят в усло­вията на пълна конспирация. Нарежда близките на затворниците заедно със съратниците на свобода да подготвят общността за масови демонстративни прояви от 25 до 31 май 1989 г. - пак във връзка и в навечерието на Парижката конференция и със същите искания. Написва и изпраща до конференцията „Отворено писмо” с искане международната общ­ност да се намеси за спиране асимилацията на турците в България. Пише „Протест” до Тодор Живков да спре насилията и да възстанови правата на българските турци.

Всичко се развива по начертания план. През март и април 1989 г. дисидентското дви­жение в България все повече се разраства. Оказва се, че едни от най-активните и дейни участници в неформалните сдружения са репресирани етнически турци. Агенти на ДС донасят, че те усилено се консолидират, търсят и установяват връзки с неформалите. Опи­тите на ДС да спре тяхната активност се оказват безуспешни. Стотици са турците членове на Независимото дружество за правата на човека. В него те имат своя секция, която на­чело със Зейнеп Ибрахимова развива неуморна и активна дейност. Десетки са етническите турци, които установяват контакти с независимите западни радиостанции и говорят без страх с Румяна Узунова, Петър Бояджиев и др. Освободени от затвора политически зат­ворници турци, съкилийници на Доган създават самородни турски правозащитни нефор­мални сдружения Демократична лига за защита правата на човека и „Виена89”.

Десетки турци обявяват гладни стачки в подкрепа на дисидентите Петър Манолов и Николай Колев. В края на март четирима бивши политически затворници турци създават мюсюлмански стачен комитет и съобщават за това на свободните радиостанции. Заявяват, че във връзка с предстоящата конференция по човешките измерения в Париж, в знак на протест срещу продължаващата асимилация и с искане за връщане на имената и правата на българските турци започват от 6 май щафетни гладни стачки. Информират за решени­ето си и ръководството на Дружеството за защита правата на човека в България. От там им обещават подкрепа при условие, че не се допуснат насилия. От началото на май 1989 г. до Държавния съвет, редица районни прокуратури и вестници са изпратени множество заяв­ления за започване на стачките. Голяма част от тях са оповестени по западните радиос­танции. Всички са с едни и същи искания: спиране на асимилацията, възстановяване на турско-арабските имена и отнетите малцинствени и религиозни права. По-късно от изпра­тените в Главно следствено управление индивидуални и колективни заявления за предп­риемане на стачки се установява, че гладуващите са над 600. Повечето са били репреси­рани заради съпротива срещу „възродителния процес”: бивши затворници – членове на ТНОДБ и други нелегални организации, лежали в беленския концентрационен лагер, техни близки родственици и най-вече близки на намиращите се в затворите членове и ръководители на ТНОДБ от Североизточна България.

По същото време в ДС пристигат сигнали, че неформалните сдружения предприемат стъпки към обединение, плануват демонстративни прояви, а исканията им придобиват все повече политически характер. Замислят по примера на сродните движения в другите из­точни комунистически държави да насочат борбата си срещу комунистическата партия и нейната власт и става реална опасността да излязат извън контрола на службите. Страхът от изпускане на ситуацията от контрол се засилва още повече, когато става ясно, че ръко­водителите на Дружеството за защита правата на човека не само са склонни, но открито подкрепят замислените гладни протести на турците и техните искания. При тази грозяща властта на българските комунисти ситуация за ДС има само един възможен изход - неза­бавно да се разиграе скритият коз - етническият. Веднага след първомайския празник е прието поредното секретно решение на Политбюро, а до МВР и ДС е изпратена инструк­ция да предприемат екстрадиране извън страната на най-опасните турци от неформалните сдружения. Преди започването на гладните стачки първите десетина – най-“опасните”, са вече извън България.

На поредното съвещание в МВР на 3 май 1989 г. се дават следните указания: „Пред нас стои задачата как най-умело да се организираме още отсега, преди вли­зането в сила на тези нови законопроекти […] да осигурим излизане навън на всички противници на въз­родителния процес. Замисълът е следният: […] лицата с възстановени имена могат да заминат за Тур­ция. […] Ще поживеят там, ще им мине първоначалният енту­сиазъм, една част от тях сигурно ще се върнат. Но тези, които се върнат, ще бъдат най-добрите агита­тори. […] Заповедта за оперативната група вече е подписана. [...] Вече е ясно, че ние ще изселваме го­ляма част от това население не в Белене, а в Турция и може би това меропри­ятие ще се окаже по-полезно, отколкото Белене. Решението [е] на Политбюро, което Вие ще получите. […] Първо – да се пускат, без да има кампанийност, изявени националисти […], в никакъв случай няма да давате паспортите на група или на едно село, или от един род. Да се дават групово на цял род да излиза или на по-голяма част от едно село да из­лиза, това ще създаде проблем. Някъде това може да е целесъобразно. […] Четвърто – като изтече месец май, всичко да бъде по закон. […] Ако не са заминали достатъчен брой хора, главните пречки [ще] са от наша страна. Те ако не са разрешили на двама, ние ще сме разрешили на 2000. Така че с никого не можем да се оправдаваме. Ясно е, че това не е въпрос на дни. Но в перспектива не трябва да се изпуска. Това са практическите мерки. [...] Ние имаме сили, опит и възможности да се справим. Няма защо да се плашим. Не са толкова сложни нещата. […] Нашите органи са помагали в много по-тежка обстановка и периоди и в тази обстановка можем да излезем с чест.”

Неоспорим е фактът, че кампанията за принудителното изселване на етнически турци е замислена и започва далеч преди приемането и влизането в сила на законите за задгра­ничните паспорти и за българското гражданство. За управляващите комунисти това е пре­вантивна, спасителна мярка заради започващите гладни протести, продиктувана от страха, че те може да прераснат в открити протестни демонстрации и положението в страната да излезе извън контрола на властта.

Всички усилия на ДС са впрегнати да се компрометират и провалят гладните про­тести. Прави се всичко възможно информацията за тях пред външния свят да се ограничи до минимум. И когато разбират, че това не може да стане, предприемат замислената крайна мярка насилственото екстрадиране на най-активните членове и съмишленици на неформалните сдружения, на нарочените за „главатари” на гладуващите. Най-напред един след друг са изгонени ръководителите на мюсюлманската секция, мюсюлманския стачен комитет, Демократичната лига за защита правата на човека, членове на току-що прохож­дащата правозащитна организация „Виена ’89”. Броят им в началото на гладните стачки от 6 май 1989 г. надхвърля 200 души.

Успоредно с това се предприемат масови арести. Стотици са арестуваните, а хиляди са проведените профилактични беседи” с цел сплашване. Независимо от предприетите репресивни мерки протестите не секват, а от ден на ден заливат населените места с ком­пактно турско население. Броят на гладуващите расте лавинообразно и надминава 600 души. Денонощно по откритите телефони на западните радиостанции се четат все нови и нови декларации за включване в протестите. От две прочетени от ефира на радио “Сво­бодна Европа” декларации се научава, че Дружеството за защита правата на човека и профсъюз “Подкрепа” не само симпатизират, а подкрепят категорично протестите и иска­нията на етническите турци.

Паниката сред управляващите нараства и ги подтиква да ускорят замисленото про­гонване като “клапа”, която да изпусне “парата” и успокои все по-нажежаващата се ситуа­ция. По възможно най-бързата процедура се публикуват така дългоочакваните закони, по спешност се отпечатват огромни количества молби и формуляри за издаване на задгра­нични паспорти, които заливат всички населени с турци места. Пуска се слухът, че с Тур­ция е постигнато споразумение за изселване и който желае, може да пътува свободно. Решено било за турците да се направи изключение и нямало да чакат предвидения в за­кона срок 1 септември 1989 г.

Замисълът е да се притъпи вниманието на протестиращите, да бъдат разколебани и накарани да повярват, че по-нататъшното им участие в стачките е ненужно, безсмислено и безпредметно. Едновременно с това заелите се да изпълнят поръката на политбюро органи на МВР и ДС продължават да екстрадират на вълни най-опасните “протурски национа­листи” или, както ги наричат, “фанатиците”. Това са най-заклетите противници на асими­лацията. На много места се стига до престараване. До 19.V.1989 г. арестите на “фана­тици”, на гладуващи, на всички, за които има и най-малкото съмнение, че са “опасни”, придобиват още по-масови размери. Непрекъснати са и “профилактичните беседи” за сплашване. Екстрадирането за часове, а понякога дори и за минути, без дори да се даде възможност за сбогуване с близките, също придобива масов характер.

Случващото се е в изпълнение на решенията от 3 май 1989 г., обаче става това, от което организаторите на насилията най-много са се страхували и най-малко са очаквали. От 20 май 1989 г. гладните стачки спират и в десетки селища, населени с етнически турци, избухват открити протестни демонстрации. Светкавично от село на село, от град на град се разнася призивът: “Стига сме търпели, стига сме гладували, който се чувства турчин, да излиза на улицата!”

Никой не е очаквал турците да се разбунтуват така спонтанно и масово. Всички са изненадани, освен организаторите, които са предвиждали протестите да започнат от 25 май 1989 г., но те избухват преждевременно, защото положението на малцинството става нетърпимо.

В цялата история на комунистическа България след смазването на обединената де­мократична опозиция през 1947 година не е имало толкова добре организирано, мощно и многохилядно протестно надигане. То не само е най-масовото, но и най-продължителното – десетдневно. Като юмрук се надигат 71 населени с етнически турци села и градове. Бун­товете обхващат 30 общини и по изчисления на ДС в тях участват около 60 000 етнически турци. Има основание да се смята, че са били двукратно, дори и трикратно повече, като се има предвид, че броят на турците в надигналите се села и градове е петкратно повече. Според някои твърдения в оперативните сводки в протестите участват всички турци от споменатите 71 населени места - до един, в това число и децата.

Независимо от наложеното тотално информационно затъмнение пак от турски и за­падни радиостанции макар и със закъснение се научава, че протестите са мирни, нався­къде протестиращите издигат едни и същи предварително изписани лозунги с искания за връщане на имената им, предоставяне на етнически и верски права и свободи. Измислица на пропагандата и фалшификации на историци са твърденията, че основните искания на турците са за изселване в Турция. В тази връзка следва да се подчертае, че пряката цел на гладните стачки и проведените около 20 май т. г. в някои райони на страната демонстра­тивни прояви е била не напускането на страната (напротив: демонстрантите в преоблада­ващия брой случаи са издигнали лозунг именно за оставането им в HP България). Инфор­мацията, която бе събрана в резултат на сондажа, показва, че целта на стачките и демонст­рациите е била да бъде привлечено вниманието, от една страна, на международната об­щественост (и преди всичко на предстоящата тогава Парижка среща), а от друга - на цент­ралните партийни и държавни органи у нас…” – гласи засекретено до неотдавна заключе­ние в едно мащабно проучване по поръка на политбюро непосредствено след протестите.

Интересни са и други заключения в споменатия доклад от група професионални со­циолози. „Прави впечатление също – сочат те, че стачниците са търсели диалог с предста­вители на ЦК на БКП, настоявали са за разгласяване на техните искания чрез средствата за масова информация (напр. секретар на общински комитет на БКП представя така техните аспирации: “Искаме да разговаряме с член на ЦК на БКП”, “Искаме среща с журналисти”, “Искаме да разговаряме, не искаме войници”)…

С други думи, исканията на стачкуващите и демонстриращите първоначално не са били свързани с изселване в Турция, а със защитата на смятаните от тях за ос­новни техни човешки права. [Подч. от съст.]

Следва да се отбележи, че по места не просто е невъзможно да бъдат решавани поста­вяните искания, но че някои местни органи (партийни, държавни и др.) вместо да влязат в ролята на посредник в търсения от стачкуващите и демонстриращите диалог с висшите партийни и държавни ешелони, са предпочели да използват репресивни мерки (разгонване на демонстрациите със струи вода от части на противопожарната охрана, сълзотворен газ, гумени куршуми, физическа разправа в отделни случаи, екстрадиране отначало на стачку­ващите, а впоследствие и на голяма част от участниците в демонстрациите).”

Изненадата от избухналите масови бунтове е повсеместна. Страхът от все по-разши­ряващия им се обхват, от надвисналата опасност да се пренесат в София и другите по-големи градове като Варна, Бургас и Пловдив, в тях да се включат стотиците неформали – етнически българи, а лидерите им да ги оглавят, хвърля в паника Тодор Живков и все още вярното му политбюро. Няма време за губене и без никакво бавене считаните за най-опасни сред лидерите на неформалите като д-р Константин Тренчев и Николай Колев са арестувани. Пропагандната машина пуска в оборот всевъзможни слухове: турците са се вдигнали на въоръжен бунт и “искат автономия”. Бунтовете са дело на екстремисти и “предатели” от средите на неформалите. “Пръст” за тяхното инспириране имали Турция и турската разузнавателна служба МИТ. “Бунтовниците” разполагали с оръжие, нападали силите на реда, войници, имало убити. Голяма е опасността България да се превърне във “втори Кипър”. Бие се тревога: “Нашето мило социалистическо отечество е в опасност” и само ние можем, трябва да го защитим. Следва изявлението на Тодор Живков по българс­ката телевизия и радио на 29.V.1989 г. с призив към Турция да отвори границата, тези от турците, които поискат, да могат да отпътуват за Турция и ако желаят, да останат да живеят там”.

По сигнал на Живков и специална инструкция на секретариата на ЦК на БКП веднага след изявлението му по радиото и телевизията в страната се провеждат хиляди дирижи­рани шовинистични митинги, които продължават до 2 юни 1989 г., когато пак по сигнал “отгоре” са преустановени. Хиляди са изпратените “отдолу” одобрителни за политиката апели, телеграми, декларации. В тях се съдържат продиктувани от властите лозунги и протести срещу “наглата” намеса на Турция във вътрешните работи на “независимата социалистическа България”. Всички заклеймяват предателството на неформалите към “майка България”, защото “подклаждали и организирали” турците на бунт срещу нея в съюз с “пантюркистки настроената Турция”. Осъжда се и “предателството” към България на “лицата с възстановени имена” (турците) , “неблагодарници”, които в условията на “народната власт”, на “реалния социализъм” се радвали на грижи и привилегии. Преобла­дават лозунгите: “Който се чувства турчин - в Турция”, “Вън турците от България”.

Първоначално очакваният ефект от кампанията е сполучлив. Българските нефор­мали се оказват неподготвени, разделени и заблудени за действителните размери, за иска­нията и за поведението на протестиращите турци. Вместо да ги подкрепят безрезервно, те приемат, че именно “екстремистки настроените” турци са виновниците за окървавяването на митингите и бързат да се разграничат от “екстремистките им действия”. Една след друга заваляват разграничителните им декларации, в това число и от предаванията на западните радиостанции. Може би единствен отец Димитър Амбарев ще се осмели да каже истината за турците: „За нравствения образ на турчина мога много, много дълго да ви говоря. Едва ли ще имаме толкова много време, но мога да кажа само едно… С тях съм израснал, с тях съм бил войник, с тях съм бил даже и по затворите. Това са едни прек­расни хора, мирни труженици и до 1984 г. най-верноподаните граждани на България. Тези хора изпълняваха най-тежките трудови задачи. В зората на социалистическото строителс­тво в България те преминаха като строителни работници по всички национални обекти… Те изпълняват най-черната и най-тежката работа… Бъл­гарската тютюнева промишленост, ако имат доблестта и честта да признаят, че най-тежкият земеделски труд е отглеждането на тютюна - този завиден селскостопански отрасъл е 99% в ръцете на тур­ското етническо малцин­ство. [...] И най-накрая, за характера на тези турци: турчинът и много силно мрази, но и много силно обича. Но турчинът е велико­душен, турчинът е с прекрасна душа.”

И докато за неговата изява все пак се научава, то неизвестни за широката обществе­ност остават индивидуалните постъпки на няколко достойни, безстрашни и смели бъл­гари. Лидерът на профсъюза “Подкрепа” д-р Константин Тренчев, който по това време е в ареста на ГСУ, е непреклонен. От 23 май, т. е. три дни преди арестуването му (26.V.1989 г.), обявява безсрочна гладна стачка в знак на солидарност и в подкрепа исканията на тур­ското етническо малцинство и срещу бруталното смазване на техните протести. Състоя­нието на Тренчев рязко се влошава и дори има опасност за живота му. Уплашени, че може да умре, властите вземат спешни мерки принудително да го хранят, за да го спасят и да избегнат скандала, който неминуемо би настъпил.

Неочаквано в полезрението на ДС се появява и друг „играч”. „На 30 май лишеният от свобода Меди Доганов заявява пред ръководството на затвора в Пазарджик, че прекратява гладната стачка, тъй като бил “доволен от някои моменти в изявлението на др. Живков”. Считал, че те (движението) са постигнали целта си…”

Цялата ма­шина на ДС е впрегната за издирване на организаторите и подбудителите на протестните демонстрации. Сводките за резултатите от разследването следват една след друга и са почти ежедневни. Бързо се научава откъде е произтекло всичко. Аресту­вани са над 200 на­рочени за подбудители и ръководители на протестите, където е имало такива. Ахмед Доган е закаран в килиите на Главно следствено управление на ДС за разс­ледване и е основно следствено лице като организатор и подбу­дител на бунтовете от 20 до 29 май 1989 г. До 15.VІ.1989 г. вече са заведени и се провеждат над 30 следствени дела със 103 обвиняеми „по факта” на проведените масови демонстративни прояви в Североиз­точна България. Следствието констатира съп­ричастността на Доган към организацията на протестите. Един от основните изводи, до който достигат следователите след множество разпити на разкрити като негови сподвижници активни участници в протестите, е: „В общия план на нещата от 20 до 27 май 1989 г. във връзка с провежданата в Париж конфе­ренция за човешките измерения някои българи мюсюлмани във Вар­ненска, Хасковска и Разградска област извършиха масови демонстративни прояви и безредици, при които бяха дадени и човешки жертви. Инициатори на тези действия бяха български мюсюлмани, осъждани или из­търпяващи наказания „лишаване от свобода”. Демонстративните прояви в Толбухин и Добричка община са били извър­шени на основата на родство и близко поз­нанство, при териториална връзка с близки, познати и роднини от Дуловска, Каолиновска и Тервелска община. [Подч. от съст.]

И още: „В процес на разследването от отдел „Затвори” и Управление VІ - ДС беше получена оперативна информация, касаеща организаторската и подбудителска роля на Меди Доганов по отношение на останалите затворници с възстановени имена. При разпи­тите му същият не отрече лидерското място, което заема в средите на затворниците. Обосновава позицията си и черпи основания за предявяване на претенции към държавните институции от постигнатите договорености на виенската среща”; „Лидерът” на затворни­ците Меди Доганов заяви, че в зависимост от резултата на акцията им от 25 май 1989 г. са предвиждали нова такава в периода 12-17 септември 1989 г. в дните на срещата по хума­нитарните въпроси на балканските страни в София. След изявлението на председателя на Държавния съвет на НРБ от 29 май 1989 г. Доганов и съмишлениците му в затвора са ре­шили да преустановят всякакви нерегламентирани прояви, тъй като с това исканията им били удовлетворени.”

Както се вижда, твърденията за водещата роля на Доган в инициирането и организа­цията на протестните демонстрации са подкрепени със солидни източници, някои от които се публикуват за първи път в настоящия сборник. Следствени и вкарани в затворите са истинските организатори, инициа­тори и провокира­лите бунтовете по места – десетки чле­нове на тайната ТНОДБ, онези безстрашни мъже и жени, както в повечето случаи ги назо­вават, осмелили се да призоват тур­ците на бунт. Това, че ги арес­туват и разследват, съдят и вкарват в затворите, за да им отмъстят, остава неза­белязано и неизвестно до днес най-вече заради бурно проти­чащите събития в дните след изявлението на Тодор Живков от 29.V.1989 г. и т.нар. „голяма екскурзия”. Броят им, имената им вече са установени. Сред тях на първо място стоят имената на главните организаторки Галя Орлинова (Гюлтен Ос­манова) и Рени Хаджиева (Ръфкие Али) – първата получила и изпълнила инструкциите от Старозагорския затвор, втората – от Пазарджишкия.

В разгара на „екскурзията” следствията срещу д-р Константин Тренчев и Ахмед Доган приключват с мнение, че първият трябва да бъде съден заради организацията на гладните протести, вторият – за демонстрациите. Надделява мнението, че от политическа гледна точка не е целесъобразно да бъдат съдени, защото може да се предизвика международен скандал и нови турски бунтове.

 Изглежда обаче, че Живков не си е давал реална сметка за мащабите на очертаващата се икономическа катастрофа или въобще не го е интересувало какво ще стане с икономи­ката. Някои данни говорят, че той най-много е залагал на патриотичния подем, който е очаквал да се породи, мислел си е, че каквото и да стане, в очите на българите ще е герой. Че те ще подминат икономическата катастрофа, ще му простят и ще искат заради „геройс­ката му постъпка” да продължи да ги управлява. Единствено с това може да се обясни фактът, че от началото на август налудничавата политика на насилствено прогонване неочаквано се засилва с възможно най-високите темпове за трите месеца на „екскурзията”. За жалост трябва да се признае, че от антитурски настроения са обхвати почти всички лидери на неформални организации. Рядкост са тези, които симпатизират и подкрепят турците, смятат я за справедлива.

В най-близкия до Живков координационен съвет, в който се съгласуват всички важни въпроси около принудителното изселване, решават: „Ние не трябва да отстъпваме, за да има България, за да има мир в България. Това, което се реши в политбюро за 30 години напред, трябва да се изпълни. Ние трябва да ги изведем с всички рискове и загуби за икономиката”; „По темпа. Не бива да сваляме темпа - по 4-5 хиляди на ден. Трябва за този темп да се воюва и да се опразват трите района - Кърджалийски, Варненски и Разградс­ки”; „Нашият интерес е да ги разбием, да не са заедно. Не всички да отидат, някои от тях да останат, особено тези, които са работяги и които са от селото, от фабриката и т. н. Трябва да махнем интелектуалците, а този човек, който си работи на нивата, да остане.” Такива патриотарски възгласи се споделят и от опозиционни дейци на повсеместно ниво.  

Последиците, разбира се, са само негативни. На първо място, в ико­номическата об­ласт, защото изгонените принудително стотици хиляди етнически турци са най-вече чер­ноработници. Работили са в най-трудните участъци на материалното производство – стро­ителство, минно дело, селско стопанство и др. и са били постоянен и сигурен източник на национален доход. А там от началото на юни 1989 г. вече се чувства остър недостиг на работна сила, която каквито и мерки да се предприемат, няма как да бъде заменена.

За жалост са факт и трайни негативни после­дици в много други области и направле­ния. Може би най-болезнени и трудно поправими, с многогодишна трайност ще са отво­рените нови рани в междуетническите отношения вследствие дълбокото противопоста­вяне между двете общности, колкото и да се мисли, че то не е обхванало преобладаващата част от турците и българите. Факт е явното затваряне на всяка от тези общности. Взаим­ното дистанциране и възраждането на недоверието, което преди предприемането на аси­милацията, изглежда, е било почти преодоляно. За жалост и както сочат първите изследо­ватели на етническото прочистване, „ясно и категорично се очертават границите между двете общности във всяко селище - българи с тра­диционни имена и българи с възстано­вени имена. Всяка от тях се затваря и дистанцира. Същите изследователи, които са нап­равили своите констатации в най-пиковия период на „екскурзията”, правят още редица други тъжни изводи. Повечето от тях, като се изключат тези, които поръчителите са ис­кали да чуят и без които изследването е нямало да е факт, са много близки до действител­ността. Читателите ще имат възможността да се запознаят тук с тях за първи път, затова ще си позволим само да насочим вниманието към един от основните изводи в изследването, който споделяме: ”Съпоставянето на настъпилите и възможни позитивни и не­гативни последици от масовото напускане на страната от български мюсюлмани по­казва категорично, че отрицателните последици са мно­гократно по-силно изразени - както в икономически, така и в социа­лен, политически, идеологически, демографски и т. н. ас­пект (док. № 338).

В края на август 1989 г. горният извод все още не се осъзнава единствено от идеоло­зите на насилственото изселване и преките му изпълнители. Вместо да си дадат сметка за реалните мащаби на катастрофата, за предстоящите нейни твърде неприятни и болезнени отрицателни последици, веднага след затварянето на границата от турска страна на 22.VІІІ.1989 г. потриват ръце, празнуват пирова победа и си внушават, че са победители. Чертаят стратегията на новата си политика към етническите турци в страната, а най-вече към завръщащите се. „Правилно е органите на МВР на граничните пропусквателни пунк­тове да бъдат много прецизни към тези, които искат да се връ­щат. Няма български пас­порт - не може да се върне, няма член от неговото семейство - не може да се върне. Въ­обще трябва да се доразработят някакви ограничители, за да се види, че ние не сме тол­кова евтини на връщането отново в България.

Всъщност мерките срещу завръщащите се са начертани още в средата на август 1989 г., когато се засилва техният поток. Или както някои точно ще го нарекат, „обратната вълна”. На пръв поглед излиза, че прогонилите турците по възможно най-обидния и прес­тъпен начин имат намерение да са великодушни. Но само на пръв поглед, защото от по­редните злокобни инструкции личи, че завръщащите се не ги очаква нищо добро: „Завръ­щащите се в България могат да се настанят в собствените си жилища, ако те не са прода­дени. Лицата, които са ползвали държавни жилища и са ги освободили при заминаването си, да се насочват към селища със свободен жилищен фонд и нужна работна ръка, където няма компактно население от български мюсюлмани. Работници и специалисти от про­мишлеността, строителството, селското стопанство и други отрасли на народното стопан­ство, разполагащи със собствени и държавни жилища, да се възстановяват на работа със съгласието на колективите и профорганизациите, в които са работили и членували преди заминаването. В случай, че колективите и профорганизациите отказват да ги приемат, да им се предлага жилище и работа в райони, където няма компактно население от български мюсюлмани.”

Видно от горната инструкция, се поставя началото на ново престъпление - повторно принудително, този път не изселване, а разселване. Казано най-точно, вътрешно етни­ческо прочистване и разместване. Решава се, че като акт на отмъщение и в изпълнение на новата стратегия за „единение”, завръщащите се от Турция етнически турци трябва да бъдат заселени в други райони на страната, разбъркано. Тихомълком жилищата на прину­дително изселените в Турция започват да се одържавяват и в тях започват да се настаняват докараните нови „изпълнителски кадри” от други райони на България.[3]

Запазени са точни данни за размера на „екскурзията” до затварянето на границата в 2.00 часа на 22 август 1989 г.

До 23.08.1989 г. – 02.00 часа, страната са напуснали 309 592 лица. От тях възрастни са 219 537 и деца 90 055. Замина­лите за Турция към тази дата лица се разпределят по об­ласти, както следва: Варненска - 83 807, Разградска - 109 742, Хасковска - 75 866, Бургаска - 25 524, Пловдивска - 11 843, Ловешка - 1 939, Софийска - 859, Михайловградска - 12. За същия период страната са напуснали 36 504 МПС.

От заминалите след месец май до 23.08.1989 г. са се завърнали 2 209 лица, от които 1 614 възрастни и 595 деца. Завърналите се от тази дата се разпределят, както следва: Вар­ненска - 491, Разградска - 776, Хасковска - 466, Бургаска - 319, Пловдивска - 69, Ловешка - 71, Софийска - 17, Михайловградска - 0. За същия период в страната са се завърнали 208 МПС.

Към 10 октомври 1989 г. са установени 4 839 лица от разделени семейства, възник­нали след 29 май с. г. От тях 1 739 са малолетни и непълнолетни, 1 715 са разделени съп­рузи, 646 са изоставени възрастни и болни хора, 434 са войници, отбиващи военна­та си служба, 263 са донаборници и 42 са лишени от свобода или подследствени за извършени от тях престъпления.

Интересни са данните за лицата, подали документи за пътуване в Турция. Към 01.10. 1989 г. г. те са 549 757 (заедно със заминалите). В този брой не се включват малолетните и непълнолетните, за които по закон не се изискват паспорти и могат да пътуват с паспор­тите на родителите си. Според някои данни броят на малолетните и непълнолетните по това време е около 300 000. Като се има предвид, че в края на 1984 и началото на 1985 г. насилствено са сменени имената на около 850 000 етнически турци заедно с децата и не­пълнолетните, излиза, че документи за паспорти са били депозирани почти от всички ет­нически турци. Също излиза, че и почти всички са били с намерение да се изселят.

Може само да се гадае до какви размери е щяла да стигне катастрофата във всичките й измерения при реализацията на тази възможност. И без това към момента на затваряне на границата България се намира пред прага на хуманитарна криза. Според някои източници и показатели вече и двете страни са били навлезли в нея. Несъмнено това е щяло да доведе до още по-голямото й задълбочаване и изострянето й до неузнаваеми размери и с непред­видими последици. Към края на август хуманитарната катастрофа чука и от двете страни на границата. Тя все пак е предотвратена най-вече благодарение на осъзнатата отговор­ност на турското правителство и държава. Тъкмо те имат смелостта да вземат решение за затваряне на границата.

След едностранното затваряне на границата по-радостна е българската страна. Въп­реки пропагандната шумотевица е повече от очевидно, че по-разумната в случая е турс­ката страна.

Много по-тежко е наследството в отношенията между двете съседки. Много са насло­ените противоречия, предразсъдъци, обиди, но пак изглежда, че по-затруднена и тук е българската страна заради своята неотстъпчивост и високомерие. Заради насилственото изселване позицията на България е неизгодна и тя изпада в пълна международна изолация. И двете страни ще извървят своя труден път след “екскурзията”, но значително по-лесно ще бъде на Турция. Тя по-лесно и сравнително бързо ще разреши създадените проблеми около най-ненадейно натрапената огромна човешка маса, за която въпреки трудностите успява да се погрижи за кратък период от време.

И двете страни наследяват от „голямата екскурзия” множество проблеми. За Бълга­рия грижа отсега нататък е как да се справи с „обратната вълна”. А както сочат докумен­тите, през есента на 1989 г. в резултат на „новата” Живкова политика България прави всичко възможно кризата да се задълбочи. В крайна сметка твърде много стават Живко­вите „грехове”. След насилствената смяна на имената на турците през 1984-1985 г., нала­гането на асимилацията „с огън и меч”, прилагането на репресии над хиляди етнически турци, осъществените като ответна мярка от неотговорни турци кървави атентати с не­малко жертви и бруталното смазване на майските протести, към тях се прибавят новите: „голямата екскурзия” с принудителното изселване на 309 000 български турци, етничес­кото прочистване и най-голямото преселение на човешки маси в Европа от една в друга държава след Втората световна война. Тъкмо тези Живкови „грехове” довеждат страната до банкрут, до дълбока финансово-икономическа криза и пълна международна изолация. Всичко това, взето заедно, има решаващ принос за падането на диктатора Тодор Живков от власт и рухването на комунистическата власт в България. А когато трябва да се посочват и дру­гите основни и странични фактори, довели до споменатото сгромолясване, не трябва да се изпускат като решаващи още два от тях: 5-годишната антикомунистическа съпротива на етническите турци в България срещу комунистическата диктатура; „голямата екскурзия” или насилственото изселване на стотици хиляди етнически турци като част от тази съпро­тива (проведената безсрочна всеобща стачка, прогонването на безценна и незаменима работна ръка).

 

Такава е истината за антикомунистическата съпротива в България.  Без  съмнение, тя е свързана в решаваща степен с борбата на турското малцинство против асимилацията. Турците са реална сила. Обединени са и тяхната борба има реални резултати. Българската опозиция е разединена, ДС има свои успехи сред нея. Турците показват пътя, дават примера, който трябва да следват в борбата неформалите, но за жалост те не го следват, те не проявяват нужната солидарност. Не ги последват, за да има необходимия безапелационен резултат в съкрушаването на комунистическата власт. Може да се смята, че за България е имало удобен момент за това, но е изпуснат. Това е през май 1989 година. Вината е на българските неформални сдружения, които са заразени от български национализъм. Които се съюзяват с комунистите. Това добре се разбира от дисидента Илия Минев. За него като истински антикомунист е добре позната заразата на национализма, когато тя се насочва срещу турците. Антитурските настроения в България по исторически причини винаги се радват на успехи. Картата с “турската опасност” е изиграна от комунистите по най-добър начин и това дава своите резултати.

Добре е да се прочете следната анотация за Илия Минев, дисидент от първата редица. Съдете сами: “…Бай Илия беше странен човек. Дългите години затвор, пет от които всъщност е прекарал в ада на карцерите, мъченията, униженията и несправедливостите, не можаха да го озлобят. Той си остана дълбоко религиозен, доверчив. Но разочарованието и озадачеността от незаслуженото пренебрежително отношение на демократите от новото време, от игрите около НДЗПЧ и от стремежа да бъде изтласкан от председателското място, дадоха своето отражение върху характера му и взиманите решения.

Вменяваха, че не бил склонен на компромиси, че не подкрепил нечие намерение да се търси съвет и помощ от руските братя по въпроса с правата на турците у нас. Не одобрявал факта, че признатият иначе от него дисидент Сахаров, със създадената водородна бомба, всъщност повдигнал самочувствието на съветските ръководители и ги накарал да са по-неотстъпчиви по отношение на хуманните промени.

Съвременни изследователи на прехода намират, че непопулярността на неговото Независимо дружество за защита правата на човека идва от предпочитанието към акции извън България - декларации и изложения до международни институции и западни държавни глави от непознатите за широката общественост като имена активисти. Пречка било и твърдоглавието на Илия Минев да отстоява седалището на Дружеството да си остане в провинцията - в гр. Септември, което затруднявало контактите както с останалите политически сили, така и с чуждестранните представителства и кореспонденти.

Но макар че умря в забрава, той ще си остане българският Нелсън Мандела, пионерът на нашето дисидентство, политическият затворник с най-дълъг стаж в комунистическите затвори. Ние вече забравихме, заслужено или не, имената на редица от онези, които участваха най-активно в демократичните промени. Времето доказа, че той ги надживя!”[4]

Свалят Илия Минев от участие в първия „антикомунистически” митинг на 18 ноември 1989 година. Сигурно е имал какво да каже. Вместо това се чуват хвалебствия от лидерите на новоизлюпената и отгледана „опозиция” за новото – старо Политбюро начело с новия ГЕНСЕК Петър Младенов. Дори му гласуват поздравителна телеграма. Доволни са, че старият, омразен за всички комунистически лидер Тодор Живков вече не е на власт и с това всичко приключва. Да живее новият лидер Младенов! Знаем, че Илия Минев е бил на друго мнение, носел е в пазвата си друг осъдителен текст, но за жалост не е бил допуснат до трибуната на митинга. Най-доволни са от новото-старо ПОЛИТБЮРО и от ДС, защото всичко става пред техния поглед, контролират го. Да се прочете този документален сборник ще се разбере за какво се е борил Минев. Във всеки случай не за това от устата на „опозицията”  да се чуват думи в подкрепа на комунистите. Да им желаят успехи, да искат да им помагат, да се кълнат по комунистически.

 От една информация  за проведения на 18 ноември 1989 година митинг в столицата можем да съдим защо ги е било страх от Минев и за какви промени става въпрос: „На 18 ноември от 11.00 до 14.30 ч. на площад „Александър Невски” се проведе разрешеният от СНС митинг, организиран от ръководствата на независимите обществени структури. На митинга присъстваха над 100 хиляди граждани от София и страната, представители на най-широки обществени слоеве, възрастови и социални групи. Преобладаващата част от присъстващите бе на възраст между 35 и 45 години. Организирано на митинга пристигаха ученици от горните класове и студенти, които бяха едни от най-активните участници в него.

Митингът протече при добър ред, без опити за създаване на безредици или екстремистки прояви. В изпълнение на дадените указания органите на Народната милиция и Държавна сигурност осигуриха необходимия обществен ред, без преки и груби намеси. Независимо от някои провокационни реплики и лозунги не бяха допуснати действия, които да предизвикат недоволство и напрежения и да бъдат използвани за злепоставяне на партийното и държавното ръководство.

Организаторите на митинга възприеха и изпълниха всички мероприятия, уточнени в ИК на СНС относно обезпечаването на реда по време на неговото провеждане и приключване. Присъстващите граждани запазиха спокойна атмосфера, като едновременно с това общото настроение беше емоционално и приповдигнато, изразяваше се пълна подкрепа и се аплодираха изказващите се от трибуната лица. Бяха издигнати множество лозунги в подкрепа на др. Петър Младенов и извършените промени; за преустройство, гласност и демокрация; за търсене на отговорност от Тодор Живков и неговото обкръжение и др. Отделни скандирания по време на митинга нямаше, а същите бяха масови, предизвикани преди всичко от реплики на изказващите се, свързани с дейността на досегашното партийно ръководство, демокрацията, гласността в страната, органите на МВР и др.

Митингът беше открит и ръководен от Александър Каракачанов – член на ръководството на „Екогласност”. Изказаха се Петко Симеонов, Радой Ралин, Анжел Вагенщайн, Блага Димитрова, Константин Тренчев, Георги Мишев, Румен Воденичаров, акад. Кирил Василев, Христофор Събев, Петър Гогов (представител на „Комитет за репресираните”), Емил Кошлуков (председател на „Независимите студентски дружества”), Едвин Сугарев, Антон Запрянов, Петър Берон, строителят Дамян Илиев, Любомир Собаджиев, Петър Слабаков и Желю Желев.

Преобладаващата част от изказалите се изразиха подкрепа на станалите промени, на др. Петър Младенов, на курса за решително преустройство, демокрация и гласност. Същевременно в направените оценки и изказвания проличаха и съществени различия, в това число и противоречия в политическите възгледи и позиции, в предлаганите алтернативи и очакваните конкретни промени”.

Следват думите на изказалите се „другари” и  изводите: „Протичането на митинга даде основание за следните изводи:

1. Митингът бе масов, към него бе проявен спонтанен интерес от столичани, участие взеха и много граждани от провинцията (групи с възстановени имена от Разград, българомохамедани от Гоцеделчевско, бригадири от Стражица, ученици от Стамболийски и др.). Налице бяха масова ентусиазираност и въодушевление. Пролича умението на инициаторите на митинга за създаване на добра организация и добро манипулиране на хората, с техните настроения и активност.

2. На митинга беше демонстрирана подкрепата към станалите промени и доверието лично към др. Петър Младенов като генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ.

3. Същевременно от трибуната на митинга нееднократно бе подчертавано, че се дава последен шанс на партийното ръководство, че се авансира доверие, че партията трябва да се постави под контрола на народа. Бяха изразени настроения срещу партията, срещу нейната ръководна роля, срещу МВР и МНО.

4. Някои от ораторите, умело използвайки емоционалната приповдигнатост на присъстващите граждани, със силни изрази и призиви предизвикаха общи скандирания, изписване и издигане на лозунги, които се сменяха по време на самите речи.

5. Крайно остра бе реакцията срещу досегашното ръководство, срещу Тодор Живков, неговото семейство и обкръжение. Настойчиви бяха призивите за разследване и съд.

6. На митинга пролича, че умело се подхващат щекотливи за общественото ни развитие проблеми, като: състоянието на икономиката, снабдяването на пазара, правата на човека, прояви на корупция и др. отрицателни явления.

За първи път се поставиха искания за религиозна търпимост и свобода на религиите, за промени в конституцията, за създаване на нови и възстановяване на стари политически партии.

7. На митинга беше проявено патриотично отношение по националния въпрос и единението на българската нация.”[5] Едно опозиционно, каквото например е антикомунистическото, трябва да завърши с тотален погром над старата власт. Само тогава може да говорим, че е било успешно. За жалост такова в България през преломните 1988-1989 година не е осъществявано. Има само наченки на такова, то се намира в зародиш, раздробено е, няма личност, която да го обедини зад ценностите на демокрацията. Който твърди обратното изкривява историческата истината, лъже. За сведение комунистите остават и въобще не са падали нито през 1989, нито през 1990 г., облечени от Андрей Луканов с „малко” опозиционност. Идват повторно 1994 г. за малко чрез Жан Виденов, и за трети път официално със Сергей Станишев през 2005 г. Казват, че те никога не се махали от по-долните етажи на властта, не са я  напускали. Менят се и си се преназначават, има си дори и зам.-мининстърска мафия, но не за това е думата сега. Думата е за историята, и то за решаващите две години 1988-1989 година, от които зависи какъв ще е ходът им - революционен или по пътя бавните, мъчителните, еволюционните промени. За съжаление като характерен е вторият нереволюционен ход на историческото ни развитие, наблюдаваното от тайните служби. И се провалило, касае се за неуспешен опит да бъде свалена старата комунистическа номенклатура, в нейното съхраняване на власт.

 Обзорната оперативна сводка за 3-7 януари 1987 г. е първият документ в настоящия сборник. Темата за вътрешната политическа обстановка се среща и в отделни специални заглавия в сводките до Тодор Живков. Така е до края - свалянето му от власт на 10 ноември 1989 година.  Преобладават оперативните сводки за неформалните организации и възродителния процес. Те трябва да бъдат  четени заедно с другите материали, които преобладават, защото заедно дават по-пълна представа. Специално място се отделя единствено на ръководството на съпротивителното движение, на негови по-значими прояви от важно, ключово значение в общата антикомунистическа съпротива. От тях става ясно, че единствените, от които са се плашели в Политбюро и ДС, са на свобода – Илия Минев и д-р Константин Тренчев. И един политически затворник Ахмед Доган. Първият е наблюдаван отблизо и постоянно. Вторият също. Третият е в затвора, изглежда най-малко опасен. Те им създават най-много проблеми, признават това, но закъсняват с предприетите спрямо тях мерки. Не помагат арестите, от които най-големият арестант Минев не се плаши, още по-малко Доган и Тренчев. Минев умира в забрава на 6 януари 2000 г. на 82 години.[6] Доган и Тренчев стават ръководители на основаните от тях в нелегалност Движение за права и свободи и Независим профсъюз „Подкрепа”. Всички други нелегални формирования почти престават да съществуват, дори и обединени в мощни формирования на власт като СДС. Сигурно има формула за успеха, на която се дължи това, че основаните от Доган и Тренчев организации надживяват другите и продължават да съществуват. Надживяват ги, защото се основават на принципи, които не противоречат на здравия разум и свободата  на личността.        

 

Най-много са оперативните сводки до генералния секретар през 1988 и 1989 година, но като цяло въпросите, с които се занимава първият човек в държавата, не са особено тревожни. Тук няма подобни на възникналите мощни съпротивителни движения в Чехословакия, ГДР, Унгария и Полша, обединени от една цел - свалянето на социализма. В България  се чува само един призив: „Долу Тодор Живков” - и с това всичко сякаш приключва, доволни са всички.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



[1] Весе­лин Ангелов. Строго поверително. Асимилаторската кампания срещу турското национално мал­цинство в България (1984-1989), С., 2008, 830 с.
[2] Весе­лин Ангелов. Строго поверително. Асимилаторската кампания срещу турското нацио­нално мал­цинство в България (1984-1989), С., 2008, 830 с. Същият: Секретно! Протестните акции на турците в България (януари-май 1989), Документи, С., 2009, 278 с.; Борба без оръжие! Турското национал­ноосвободително движение в България (1985-1986), С., Документи, С., 436 с.; Секретно! Протест­ните акции на турците в България (януари-май 1989), Документи, второ преработено и до­пълнено издание, С., 2010, 500 с.; Борба без оръжие. Турско националноосвободително движение в България (1985-1986 г.). Документи, С., 2009, 441 с.; Ахмед Доган. Документална биография (1974-1990), С., 2011; Веселин Ангелов, Обратната вълна. Връщане гражданските права на българските турци (септември 1989 – януари 1990), С., 2012, 513 с.; „Голямата екскурзия”. Принудителното изселване на етнически турци от България (юни-август 1989), Том І, С., 2011, 424 с. ; Том ІІ, С., 2011, 417 с. и др.
 
.
[3] За провеждането и резултатите от тази „нова” етническа политика читателите ще научат от след­ващата поредица документални сборници, посветени на „обратната вълна” и края на асимила­торската кампания срещу турското етническо малцинство.
[4] Иван Гаджев, Непримиримият. Илия Минев – от първо лице и другите за него, С., 2008.
[5] АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 945, л. 54-62.
 
[6] Илия Стоянов Минев e български борец за свобода, демокрация и законност, антикомунист, основател и първи председател на Независимото дружество за защита правата на човека. Репресиран от комунистическата власт в Народна република България, Минев излежава общо 33 години в затвори и концлагери, с което се счита за политическия затворник с най-дълъг престой зад решетки в света, нареждайки се преди Нобеловия лауреат за мир Нелсън Мандела.
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.