Добре дошли в моя блог!

Ще публикувам тук резултатите от моите изследователски търсения с надеждата, че наученото от мен ще достигне до по-широк кръг от хора, които нямат времето и възможностите да черпят познания за най-новата история на България директно от архивите.

Съзнавам, че посветих живота си на тази част от историята, която все още е жива, спорна и за жалост разединява хората. Част от "героите" в моите книги и сборници са наши съвременници, срещаме ги по улицата, гледаме ги по телевизията. Аз не съм съдник, нито адвокат. Стремя се да излагам автентични исторически факти и да оставям читателите сами да правят изводи.

Всяка моя книга, всяка статия, сборник, всяко интервю или научнопопулярно четиво, което написах в последните 20 години, ми носеше нови врагове, но и нови приятели. За част от моите убеждения на историк и изследовател платих висока цена - много хора, почитатели на определена политическа сила, се разпознаваха в едни или други факти, които публикувах, и започваха да ме считат за техен "враг". Аз не съм нито "приятел", нито "враг" на която и да е политическа сила, на който и да е политик. Аз съм историк и такъв ще бъда винаги.

Ще се радвам, ако публикуваното тук ви даде нови знания, нов поглед върху съвременната политическа история на България и нов повод да се гордеем, че сме българи.

С уважение,

Веселин Ангелов


23 декември 2009

Борба без оръжие! Турско националноосвободително движение в България (1985-1986). Документи, С., 436 с.

(Продължение)

4. Редове от агентурни донесения, анализи, характеристики и следствени показания

По-долу се цитират мисли от агентурни донесения, от анализи и мнения, написани от Доган, от доклади на водещи го офицери, от негови характеристики и от изявления пред следствието и съда на неговия най-близък съратник – Неджеметин Хак, за когото се твърди, че е „действителният” създател на движението. Тъкмо те правят най-силно впечатление и дават основание да се изкажат в края на изследването противоположни на досегашните мнения за миналото на Ахмед Доган и за дейността на Турското националноосвободително движение. Изказаните в тях мисли, идеи и оценки позволяват да се отговори на най-спорните въпроси: що за сътрудник на ДС е Доган и какви са резултатите от сътрудничеството; какви са позициите му по отношение провежданата от управляващите комунисти политика на насилствена асимилация спрямо турската етническа общност и ролята му в организираната съпротива срещу нея; терорист ли е и терористическо ли е основаното от него движение; борило ли се е то за „турска автономия” и насочено ли е срещу България и българския народ.
Предадени по хронология в периода 1979-1986 г., споменатите мисли, идеи и оценки са повече от убедителни, а изводите се налагат от само себе си.

* * *
Ахмед Доган:
В учението винаги бях един от първите – исках всичко да знам. От този момент реших сам да се справям с живота си.
От друга страна, не бива да си правим илюзизи със степента на масовото съзнание. Още дълго време критериите за същността на човека ще бъдат национални и верски.
Извършва се насилствена асимилация, има дискриминация над турците в България. Пред малцинството има две възможности: или да поеме бремето на историческата участ посредством постепенното приспособяване към новите условия, или да се направи опит за избавяне от асимилацията и дискриминацията.
Преките атаки срещу фанатизма и национализма крият опасност да рекушират от обекта на въздействието към адресата на въздействието. Целият ми стремеж е да обоснова необходимостта от нов подход към проблемите на българските турци, с цел действително то да има съпричастяване към социалистическия начин на живот.
Езикът е и един от основните народностни или етнически белези и отнеме ли се възможността за неговото култивиране, се получават социално-психологически аномалии. Няма защо да се насилват нещата чрез забрана на турския език. Желателно е да се помисли и за турско предаване по българската телевизия, напр. неколкочасово предаване седмично по ІІ програма. Турски език да се изучава като допълнителен предмет в училището. При определени случаи може да се допусне запознаването (в рамките на един семестър) с основните положения на турския език и литература.
Морално-политическото единство на българската нация да се изгражда върху култура, която е социалистическа по съдържание, но (донякъде) да отчете и спецификата на националните форми в България. Според мен единение може и трябва да има в социален, политически, нравствен, културен, идеологически аспект, но в етническо и народностно отношение това означава асимилация.
Социалистическата държава като тоталитарна държава е и ретроградна държава. Ретроградността се свързва с изкуственото потискане на естествените (обективни) икономически закони чрез централизирана тоталитарна държава.
Това общество по самата си природа не може да търпи тоталитаризма и експлоатацията, защото нейната същност е действителното разгръщане на положителните страни на човека и човешкото общество, а това може да се реализира и действително се реализира само в едно и потенциално, и актуално демократично общество.
Нищо не ни оправдава, когато започнем да преименуваме българските турци само за това, че прабабата на еди кой си е била българка. Това не е оправдано нито от генетическа, нито от идеологическа гледна точка, защото си печелим излишно врагове, или по-меко казано – излишна опозиция.
Доминиращият въпрос в съзнанието на българските турци ще бъде изселническият въпрос. Особен интерес ще се обърне върху въпроса как ще се реши съдбата на голямото мнозинство (от българските турци) относно народностния им статут. Желанието за изселване в Турция почива изцяло върху страха от асимилация, т. е. изселническата психоза се подхранва от мъката за народността.
Днес (4.12.1984 г.) научих, че преименуването, което за известно време беше спряно, продължава. Трезвото обмисляне на насилствената асимилация прерасна в социално-политическа позиция: съмнение в благоразположението на социалистическата държава по народностния въпрос и страх, свързан с по-нататъшното съществуване на българските турци в България.
Цялото това колебание в мен не се разви за кратко време, а е доста продължително. През цялото време в душата и съзнанието ми се водеше борба. Аз се чувствах морално задължен да не бъда безразличен и да направя, каквото мога за спиране на насилията и изобщо да се включа на страната, срещу която са насочени те. (Изявление по време на следствието – б. авт.)
С каквито и теоретични въпроси да се занимавам, оставам верен на родното си място.
Следователно ТНОДБ не е терористична организация и не може да бъде окачествена като такава. Организацията ни се обявява категорично срещу отвличане на хора, задържане на заложници с политическа цел и убийствата. (Из програмната декларация на движението, януари 1986 г.)
Ако въпросите за имената и езика на българските турци не се решат, повече от сигурно е, че ще се стигне и до крайности, включително и въоръжени конфликти.
Бил съм готвен за много сериозни неща и съм горд, че бидейки под тяхна егида, съм човекът, който нанесе най-голям удар на тоталитарната система през последните 13 години.
Направете си труда да проверите има ли някъде в историята друг случай, когато нелегална организация да е била създавана под носа на Държавна сигурност.
Ще напусна политиката, ако се докаже, че Движението за права и свободи е създадено от Държавна сигурност.

От донесения, анализи, характеристики и следствени показания:
Изключително работоспособен, с богата обща култура, дисциплиниран в работата си, наблюдателен и аналитичен, умее бързо да се ориентира в обстановката и отсява главното от второстепенното, способен е да пренебрегне личните си интереси пред по-възвишени обществени, общителен по характер, смел и волеви, не се плаши от трудностите. С положително отношение към физическия труд, изключително любознателен и ученолюбив.
В първоначалния период от възродителния процес агентът се беше затворил в себе си. Контактуваше само с приятелката си Таня Желязкова и ръководещия го ОР. Често изпадаше в депресии и безразличие. От м. януари 1985 г. в поведението на аг. “Сава” се почувствува рязка промяна. Още в началната фаза на възродителния процес пред ръководещия го ОР той изрази несъгласието си с мероприятието. Според него “този процес е имал собствен ход и всяко насилие би му попречило”. Изменението в поведението на агента стигна дотам, че беше до отказ от защита на аспирантурата си.
Агентът трудно излизаше от това състояние. Въпреки поредицата от беседи по време на разговорите “Сава” оставаше на свои позиции и свои разбирания по възродителния процес. Единствено възприемаше като свой дълг на сътрудник работата срещу тероризма. Усилията на отдел 05, ПГУ-ДС за преодоляване на това състояние много трудно даваха съвсем малък резултат.
Агентът отговори, че е отклонил, според него тактично, искането за даване на лично мнение за ускоряване на възродителния процес.
В знак на протест [срещу провеждания възродителен процес] отказа да защити дисертацията си.
Беше запитан: „И все пак какво мисли за връзката с тероризма”. Агентът отговори, че той си оставал твърдо против тероризма.
Дългогодишно протакане на безплодна дейност без определена ясна цел. (Оценка на ръководството на ПГУ за резултатите от многогодишното сътрудничество на „Сава” – б. авт.)
В тази организация, образно казано, умът е Меди Доганов (из заключението на съда).
Никой от неговата организация не е поставял и няма да постави искане за автономност, защото според него „родството с българите е много гоямо, те са ни по-близки, отколкто турците в Турция”. Организацията им не искала нищо повече, освен спазване на международни актове, които страната ни била подписала, по-специално Хартата за правата на човека.
Избира интелектуален път за развитие, като в резултат на упоритостта и заложбите си постига значителни резултати като научен сътрудник в БАН и кандидат на философските науки.
Извършеното от него престъпление представлява своеобразна реакция на опозиция, протест и негативна обида. Участието му в престъплението има в основата лична интелектуална форма. Воденият с него превъзпитателен процес не е дал резултати, имайки предвид консерватизма в разсъжденията му по отношение извършвания у нас възродителен процес. Упорит и последователен при защита на своето виждане, разбиране.
За извършеното не съжалява, не приема вината си, не се разкайва. С висок социален статус сред лишените от свобода благодарение на високата си култура и умение за общуване. Контактен, трудно се поддава на внушение. Стои на твърда позиция относно възродителния процес. Не одобрява партйната полика в това отношение и заявява, че ще води борба с политически средства за възвръщане правата на турската етническа общност.
Декларира, че пред него не стои като въпрос искане за автономност и че е против разпокъсването на България. След освобождаването си не смята да започне някаква работа, а да се отдаде на обществена дейност. Споделя, че ще се старае да води своята „борба” само с мирни средства, но в същото време е споменавал, че компактни маси от мюсюлманското население са готови и за въоръжена съпротива, ако проблемите му не се разрешат през следващите пет-шест месеца.

Неджеметин Хак пред следствието и съда:
Първоналачно ние контактувахме с Меди и той беше високооброзован човек, който ни даваше насоки за действие. Определяща за мен стана срещата с Меди Доганов в средата на септември 1985 г. в София. На нея той горещо подкрепи идеята ми за изграждане на противодържавна организация. Според Меди се налагало да изградим вътрешна организация в страната, която да е широкообхватна във всички окръзи, където има компактни маси с преименувани, както в Родопите, така и в Добруджа и в Делиормана. Думите на Меди бяха, че не може да се работи стихийно и трябва ние, тръгвайки да постигаме определена цел, да знаем по какви пътища, с какви сили можем да стигнем до осъществяването й. Меди изрично ни предупреди да не свързваме осъществяването на нашите цели с терор. Той искаше чрез пропаганда ние да изградим широка мрежа в окръзите с компактно население преименувани, без да прибягваме към каквито и да е терористични акции. Нямало нужда да си навличаме омразата на останалото население.
Освен това Меди заяви пред всички ни, че не одобрява употребените от мен изрази както „Да се отговори на насилието с насилие”, „Че няма да се спрем дори и пред репресии”. Това според него съвсем определено били оттенъци на терор и съвсем основателно властите щели да ни обявят за терористична организация. Щели сме да се компрометираме още в зародиш. Много по-успешно според Меди можело да постигнем крайните си цели посредством борба с мирни средства. Достатъчно било да се разбере в чужбина, че в България има вътрешна опозиция, движение срещу възродителния процес. Да се знаело, че населението се бори организирано, разполага с ясно разработена програма.

(Следва)

21 декември 2009

Борба без оръжие! Турско националноосвободително движение в България (1985-1986). Документи, С., 436 с.

(Продължение)

3. Ахмед Доган за миналото си на секретен сътрудник, дисидент и за дейността на Турското националноосвободително движение

Сериозните наблюдатели и анализатори, професионалните историци гледат с недоверие на словоохотливите и непочиващи на стабилна изворова база твърдения на Догановите противници. Повечето разгадават истинските им подбуди и още от 1990 г. предупреждават: “Който подценява Доган, ще сгреши”. Първа казва това проф. Елка Константинова. Последни - шефът на звеното за анализи на ДПС и психологът проф. Людмил Георгиев, който предупреждава: “Който се е изправил срещу него, винаги е губел.” Според точното определение на журналистката Татяна Ончева самият Доган посреща всички изказвания за себе си с философско безразличие (Юлиана Ончева. Ахмед Доган - осъденият на успех. Лидерът на ДПС си остава вечният отличник с намалено поведение – в: в. “Стандарт”, 10.VІІ.2005 г, http://realnapolitika.blogspot.cом/); в. „24 часа”, 13.VІІІ.2009 г.)
Независимо от трезвите предупреждения след всяка негова изява се появява мнение, че Доган си измисля, съчинява несъществуващи факти от своето минало, за да извлича от това политически дивиденти. С едно изключение: внушителната част от турците в България му вярват, защото са убедени, че той казва истината. От документите за майските протести на турците през 1989 г. става ясно, че в действителност е така. (Виж по-подробно: Ангелов, Веселин. Секретно! Протестните акции на турците в България (януари-май 1989), С., 2009, 273 с.) И понеже въпросът за протестите е пряко свързан с разглежданата тема за неистините относно миналото на Доган и дейността на движението, ще си позволя да ги повторя.
За разлика от тази на опонентите му, позицията на Ахмед Доган по спорните въпроси на миналото му винаги е била по-сдържана. Казаното от него винаги е било кратко, точно и ясно. Може да се твърди, че никога не е казал неистини за своето минало и за дейността на нелегалното движение. И никога не се е самоизтъквал.
Първите му публични изяви по въпроси от миналото са от началото на 1990 г., когато в публичното пространство се спори какъв е характерът на основаното от него Турско националноосвободително движение. Какво е било поведението му в затворите. Кой е организаторът на майските протести на турците от 1989 г. По този повод още в началото на февруари 1990 г. Доган предлага на съмишлениците си от ДПС да се публикува програмната декларация на ТНОДБ, за да се разбере за какво са се борили. Вероятно страстите около провеждащата се по това време политическа Кръгла маса и яростната предизборна кампания преди парламентарните избори за Велико народно събрание осуетяват този замисъл.
Почти по същото време в пресата се разпространява мнението, че точно Доган е истинският организатор, човекът, запалил “фитила” на неотдавнашните майски протести. Според тези твърдения той превръща затворите в “своеобразни щабове”, откъдето подготвя майските събития в Североизточна България. Никой не опровергава тези твърдения. В отговор на въпрос по този повод Доган казва: “След излизането на виенския документ решихме да организираме повсеместни гладни стачки, манифестации и митинги на турците с еднакви искания. Всичко трябваше да започне на 25 май, пет дни преди откриването в Париж на конференцията по човешките права. Някъде избързаха с 4-5 дни. Имаше 7 убити и 43 ранени в събитията в Каолиново и Тодор Икономово. Тогава стреляха на месо. Отварянето на границата в началото на юни беше следствие на това напрежение. Ако Живков не беше отворил границата, щеше да стане страшно. Изтъкнати бяха основните ни искания: имената, езикът, религиозните права и свободи, амнистия на всички политически затворници и изселване в Турция, които желаят. Тогава може би за първи път бяха издигнати лозунги срещу Тодор Живков, срещу компартията, срещу тоталитарната система. Така че “борците”, които сега, след 10 ноември се ширят, забравят, че има истински борци срещу властта, че жертви са дадени в тази борба много преди 10 ноември.” ( В. “Поглед”, бр. 13 от 26.ІІІ.1990 г.).
Тогава се появява и твърдението, че не арестуваните в края на май и началото на юни 1989 г. лидери и активни членове на неформални организации, а Ахмед Доган е бил главният обвиняем по образуваното разследване на майските събития. “Месец и половина бях отново в Главно следствено управление, пак в пълна изолация. Изясниха се нещата, но беше много опасно да ме съдят пак” - свидетелства Доган, който на 22.ХІІ.1989 г. е амнистиран и на 4.І.1989 г. учредява Движението за права и свободи. Още в началото движението има над 100 000 членове. (Пак там.)
Малко повече от година след това в. „Дума” отпечатва разказ на Румен Воденичаров за проведен разговор с Ахмед Доган в навечерието на изборите за Велико народно събрание през юни 1990 г. С думите на Воденичаров и чрез вестника питат Доган „има ли нещо общо с турските терористични организации” и „какво преди 5 години е правил”. Според Воденичаров отговорът на Доган бил: „Не съм чувал за такова нещо”. (В. „Дума” от 17.V.1991 г.)
По повод дискусията за майските протести в обширно интервю на Илиана Беновска Доган твърди: “Сега много хора си присвояват актива, голямата заслуга за организиране на майските събития през 1989 г. Искам да осветя това. В Пазарджик бяхме десетина души, осъдени по гл. І, във връзка с възродителния процес. Цялата работа тръгна от Пазарджик като идея. Мисля, че беше някъде към 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на виенския документ за правата на човека, може би след седмица най-много започнахме конкретна организационна работа, и то във връзка с 30.V - първата конференция по човешките измерения в Париж, във връзка с Хелзинкския процес. Тук-там се пише за разни дисидентски истории и много хора подчертават какво били направили - извинявайте, ние, ако говорим за дисидентство, целият етнос беше дисидентски. Да правиш митинги, е едно, а да правиш митинги под дулата на автоматите, е съвсем друго. Аз не подценявам другите дисидентски истории. Те си имат своето място, но тук беше игра “ва банк”. Играта беше на живот и смърт. И не беше от 5-6 души. Когато масата е готова - всеки може да я оглави. Въпросът е да организираш едно движение, да го насочиш. Така че, когато говорят кой какво е направил, аз обикновено мълча. Мълча и ми е неудобно да заема позиция… Такъв удар по тоталитарната система не е имало. Изведнъж после се оказа, че са съществували над 50 “нелегални” партии.” (Цитирано по: За тези събития трябва да пише в учебниците, интервю на Даниела Горчева с историка Михаил Иванов, 22.ІІІ.2009 г. - в: http://dilmana.web-log.nl; http:/;/www.mediapool.bg)
През 1993 г. за пореден път Доган повтаря казаното преди това. “На 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на виенския документ за правата на човека, започнахме конкретна организационна работа, и то главно във връзка с предстоящата на 30 май първа конференция за човешките измерения в Париж. Трябваше да започнем стачни действия в цялата страна на 25-и, за да научат за нас в Европа, да се вдигне шум и нашата делегация да се провали. Ние постигнахме целта си.” (В. “Стандарт” от 5.VІ.1993 г.)
През 1994 г. по повод 5-годишнината от събитията пред разградския в. “Гледище" Доган заявява: "Аз съм най-големият виновник за майските събития през 1989 г. и ми става мъчно понякога, че някои хора искат да го оспорят. Но е факт, че на моята съвест лежат девет жертви." (http://istoria.bgrod.org).
В архивите на ДС са запазени предостатъчно сведения за съпричастността на Доган в протестните акции на турците през 1989 г. Истинността им не подлежи на съмнение. От едно сведение относно “Коментари, настроения и поведение на лица, изтърпяващи наказания в затворите” на отдел „Затвори” в края на 1988 г. до 15 януари т. г., научаваме, че са “получени 81 молби от 50 лишени от свобода лица с възстановени имена, които изтърпяват наказание в затвора в Стара Загора. Последните са адресирани до Държавния съвет на НРБ (48 броя), Комитета за правата на човека (18 броя), МВнР и Консулския отдел (6 броя) и до други инстанции (9 броя). В тях се изразява несъгласие с възстановяването на българските им имена и искат да им бъде разрешено да се изселят със семействата си в Турция. Жалбоподавателите са отразили арабско-турските си имена.” (АМВР, ф. 1, оп. 11 А, а. е. 743, л. 57-61). Инициатор за изпращането на тези жалби е Доган.
В друго сведение за поведението на лишените от свобода затворници “с възстановени имена” в дните около и след новогодишните празници на 1989 г. по повод обявената амнистия четем: “2. В същия затвор [в Пазарджик - б. авт.] продълават коментарите по Указа за помилване преди всичко на лишени от свобода с възстановени имена. Лишеният от сво­бода Меди Доганов е написал протест до Държавния съвет. Останалите по­милвани л. с. [лишени от свобода – б. авт.] са приели указа с чувство на радост и удовлетворение. Непомилваните л. с., осъдени по глава І от НК, са приели указа като милост от правителството и добре замислен политически ход, като казват: „Не се смятаме за виновни, за да ни помилват. Не искаме милост, а свобода и връщане на старите имена”. Под въздействието на л. с. Доганов петима осъдени по гл. І от НК са се отказали от наградите, които са им дадени за Нова година (материални и морални).” (Пак там, а. е. 751, л. 96)
Трета информация сочи: “Сред лицата с възстановени имена, изтърпяващи присъди в старозагорския затвор, е създадена група „мюсюлмани” с ръководител Алипи Андонов Ан­донов от кърджалийския район. Под идейното ръководство на Меди Доганов тази група организира гладни стачки, отказ от работа и поддържа връзки с други затвори и външния свят. Изтърпяващите присъди Илия Атанасов, бивш ръководител на нелегалната организация по ЦГДОР „Редактори” и Йосиф Сандев, ръководител на нелегална организация по ЦГДОР „Печатари”, знаели за масовите безредици една седмица преди тяхното начало. (Пак там, а. е. 756, л. 36)
По-конкретна е справката за противодържавната дейност на Доган след 1985 г. В нея се казва: “По време на изтърпяване на наказанието си в старозагорския [и Пазар­джишкия – б. авт.] затвор, през пролетта на 1989 г. Доганов с участието и на други затворници изготви и разпространи писмени документи, в които от националистически позиции разглежда състоянието на правата на човека в Бъл­гария. В “Отворено писмо”, адресирано до конференцията по човешките измерения в Париж (май 1989 г.), той подлага на критика мероприятията по възродителния процес и апелира към европейската общественост да упражни натиск срещу България за даване статут на малцинство на ислямизираните българи. Освен това приготвил „Протест” до Държавния съвет на НРБ с искания за амнистия на политическите затворници и предоставяне на по-широки религиозни права на мюсюлманите в България. В тази връзка Доганов беше приведен в ареста на ГСУ-МВР от 12 юни до 24 юли 1989 г., за да се установи съпричастността му към възникналите след 20 май 1989 г. безредици в някои селища на страната. При разпитите се изясни, че Доганов и неговите съучастници имат отношение към демонстративни прояви на българи мюсюлмани от гр. Толбухин, довели до нарушаванае на обществения ред в града на 25 май 1989 година. На основание чл. 15 от НПК Доганов беше официално предупреден, че ако в бъдеще извършва неправомерна дейност, свързана със съзнателно разгласяване на неверни твърдения от естеството да създаде недоверие към властта или нейните мероприятия, ще му бъде потърсена наказателна отговорност по чл. 273 от НК. Доганов писмено декларира, че с оглед настъпилите промени във вътрешнополитическата обстановка в страната ще преустанови всякакви действия, нарушаващи порядките в затвора. В същото време заяви, че и в бъдеще ще остане противник на мероприятията по възродителния процес и не е склонен да възприеме нашите aргументи.” (Архив на Националната разузнавателна служба (АНРС), ф. 1, а. е. 7566 (Дело № 11372, т. V), л. 165-167)
Видно от горните свидетелства, Доган казва истината. (Виж по-подробно: Ангелов, Веселин. Секретно. Протестните акции.., цит. съч.) Напълно недостоверни се оказват твърденията на негови бивши съкилийници и политически съратници за неговото „сътрудничество” със затворническата администрация, за съглашателското му поведение. От документите става ясно още, че е имал контакти с външния свят, направлявал е дейността на нелегалното движение. Изпраща немалко протести. Забележителен е фактът, че единствен Доган по това време, макар и в затвора, успява да организира и осъществи споменатата мащабна и ефективна протестна дейност за разлика от колебаещите се каква позиция да заемат по „турските събития” неформални организации и техните лидери. При това те са на свобода и имат възможности за много по-големи контакти. По време и непосредствено след протестите се разграничават от тях и отричат да са техни организатори.
През първите години на прехода съмнение предизвиква името на Турското националноосвободително движение. Според тях националното освобождение предполага държавен суверенитет и териториална обособеност. В отговор Ахмед Доган тълкува идеята за освобождение в антикомунистически дух. „В случая под освобождение – заявява той – ние разбирахме освобождение от комунизма. Никога движението не е поставяло под съмнение суверенитета на държавата. Никога не е поставяло въпроса за автономност под каквато и да е форма.” (Цитирано по: Ибрахим Ялъмов. История на турската общност в България, С., 2002, с. 449; Виж: Две години от създаването на Движението за права и свободи, В. „Права и свободи”, бр. 2 от 10.І.1992 г.)
Има и други случаи, в които Доган коментира темата за агентурното си минало, за приноса му в борбата за спиране на асимилацията и за създаденото от него Турско националноосвободително движение. Обикновено това става, когато за пореден път в обществото се прави опит да се предизвика дебат за т. нар. “възродителен процес” и да се постави под съмнение правото на съществуване на ДПС. Като неписано правило след 1994 г. това става в навечерието на избори или във връзка с периодично избухващите нови скандали в резултат на фалшификации за неговото и на движението минало.
В началото на ноември 1997 г. от страниците на в. „Дневен труд” гръмва новината, че от Пазарджишкия затвор в капачки от буркани Меди Доганов праща протестни декларации до Париж (в. „Дневен труд” от 2.ХІ.1997 г.). Вестникът публикува обширен материал на именитата журналистка Валерия Велева заедно със специално интервю на Доган. Публикацията е посветена на сътрудничеството на Доган на ДС и на времето, прекарано в следствения арест и затворите. Поводът за публикацията е обявяването му за секретен сътрудник от Комисията „Бонев” в края на октомври 1997 г. Това е и един от редките случаи, в които Доган дава толкова обширно интервю за оспорваното си минало. От своя страна Велева подкрепя солидната си публикация с убедителни доказателства. Ще я цитираме почти дословно, защото дава обилна светлина по много от спорните въпроси. Както авторските, така и Догановите твърдения не подлежат на съмнение, защото намират потвърждение в немалко автентични документални свидетелства.
Още в заглавието на публикацията се чете сензационната новина, че от Пазарджишкия затвор в капачки на буркани Меди Доганов праща протестни декларации до Парижката конференция по човешките измерения от края на май 1989 г. Доган споделя, че въпреки преживяното не съжалява за годините, прекарани в затвора, за сътрудничеството с ДС. „Много по-късно разбрах, че съм бил наблюдаван от дете. Бях много умен, отличавах се от другарите си” – споделя за себе си Доган. За първи път се прави кратък разказ за агентурното му минало. Цитира се последният му водещ офицер Иван Карамучев, подготвял го за бъдещата му реализация в Русия, Канада или САЩ.
В статията се говори как по времето на Горбачов Доган разбира, че има „огромно разминаване между думи и дела”. Постепенно започва да се отдръпва. През 1984 г. почти не сътрудничи, но е под пряко наблюдение. Изучава усърдно английски език. „В знак на протест през 1985 г. отказах да защитя дисертацията си.” „Закарах го с юмруци на дисертацията, която той защити блестящо” – потвърждава Карамучев. Офицерът не знае, че отвратен от „възродителния процес”, Доган вече е започнал изграждането на нелегална турска организация. „Доган беше наша грешка” – това е признание на ген. Владо Тодоров, бивш шеф на Първо главно управление. Никой от ДС не се опитва да го защити по време на процеса или поне да смекчи присъдата му.
Коментарът на Доган за периода на неговото сътрудничество с ДС е пестелив и ясен: „Бил съм готвен за много сериозни неща и съм горд, че бидейки под тяхна егида, съм човекът, който нанесе най-голям удар на тоталитарната система през последните 13 години”. Дадени са цитати от присъдата, с която Доган е осъден на 10 години строг тъмничен затвор, от написаната от него програмна декларация на движението. Има и подробен разказ за пребиваването в Главно следствено управление на ДС, Софийския, Старозагорския и Пазарджишкия затвор.
По това време в Старозагорския затвор са събрани всички политически затворници. За тях Доган си спомня: „Още от третата седмица установих контакти. Всички бяха с опит, знаят какво искат, една идея ги обединява. Дори хора, които са осъдени по гл. първа, наши събратя българи, също ни помагаха. Бяхме реална сила - 150-160 затворници.” Представляват заплаха, затова ги разпръскват в други затвори. Доган попада в Пазарджишкия, където са затворени, както сам казва, най-закоравелите криминални престъпници. Независимо от това поддържа с тях нормални, човешки отношения, а те се отнасят към него с голямо уважение и почитание.
За първи път в статията на Велева се прави ясното пояснение, че когато се говори за създаденото от Доган Турско националноосвободително движение, трябва да се има предвид, че то е мирно. В прогрмата му ясно е записано, че ще води „борба без оръжие”. В тази връзка Доган изтъква, че лично той отклонява „няколко терористични акта”. От затвора възпира организацията да не се превърне в терористична. И въпреки това е знаел, че ще му лепнат съавторство в атентатите. Подчертава, че винаги категорично се е обявявал против кръвопролитията. „Аз спрях акцията по прекъсването на електропровода Русия – България” – сочи той.
По-нататък Доган се спира на ареста заради създаденото от него движение, разказва за следствието. След ареста на „Развигор” го настаняват в килия за смъртни на Софийския затвор. „Първото нещо, което човек усеща, това е една болка от загубване на ориентация за нещата, за себе си. Виждаш, че си в малка килийка с изключително лоши хигиенни условия. Идват хора, разполагат с теб, както си искат. Ти си извън волята си да се определиш и просто разбираш как едновременно лишавайки се от реалния, живия живот, изпадаш в едно толкова изолирано, бездънно пространство. Постоянно потъваш” – споделя той. И още: „Тези девет месеца прекарани в смъртното отделение, на никого няма да простя. Държаха ме много гладен. Ръцете ми бяха така отънели, че веригите ми се отхлузваха. Тези условия тренираха страшно много самоконтрола и волята ми за живот. Спомням си думите на мой приятел, затворник, който каза, че затворът или те унищожава, или те прави като челик, като стомана. Какво ми отне затворът ли? Три години и половина свобода, които ме лишиха от истински живот, от любов, може би от здраве. Но не съжалявам, това е трябвало да стане, за да бъда истинският аз. Аз съм български гражданин и моят живот е част от живота на тази страна.”
В затворите се правят опити да бъде превъзпитан, да осъзнае грешките си и да се разкае. По този повод са изготвени няколко негови характеристики. Извадките от тях са достатъчни да сложат край на спекулациите за „съмнителното” поведение на Доган зад решетките.
На 18.ІІІ.1987 г. в Софийския затвор правят на Доган първото психологическо изследване, в което за кой ли път се търсят причините, довели до неговото „предателство” и извършване на „престъпление”. Ето част от неговия психопортрет: „Израства в българска мюсюлманска етническа общност в условията на материална незадоволеност. Вторият му баща, с който майка му сключва брак, толерирал и глезил своите деца (три момичета, по-малки от Меди), като го игнорирал и в емоционален, и в материален план. Чувствайки емоционална отхвърленост и незаинтересованост, незачитане на неговите потребности и интерес, у Доганов се формира силно изразен стремеж към социална реализация, самоутвърждаване, автономност и доминантност, получаване на признание, уважение и авторитетност. Избира интелектуален път за развитие, като в резултат на упоритостта и заложбите си постига значителни резултати. Бил е научен сътрудник в БАН и кандидат на философските науки... Извършеното от него престъпление представлява своеобразна реакция на опозиция, протест и негативна обида. Участието му в престъплението има в основата лична интелектуална форма. Воденият с него превъзпитателен процес не е дал резултати, имайки предвид консерватизма в разсъжденията му по отношение извършвания у нас възродителен процес. Упорит и последователен при защита на своето виждане, разбиране... Доброто образование и интелектуалното равнище в условията на лишаване от свобода му помагат да се издигне над останалите. Дружи с лишени от свобода рецидивисти, утвърдени като лидери, у които търси физическа подкрепа. Упорит и последователен при защитаване на своето виждане, разбиране.”
От статията се разбира, че в Пазарджишкия затвор Доган създава такава организация, че неговите протести за правата на българските турци стигат до Европа. В двойни капачки на буркани, в които затворниците получават от домашните си храна, Доган изпраща написана на пелюр декларация, която е прочетена на 31 май 1989 г. на световната конференция по човешките измерения в Париж. Връзката му със света са приятелката му Таня, от която има син, Янко Янков и приятелят му Валентин. По това време го викат непрекъснато на разпити. Неговият следовател Ангел Александров в ДС така и няма да открие общата схема, по която излиза информацията от затвора. „Когато на 12 юни 1989 г. пак се оказах в Главно следствено управление на „Развигор” като организатор и ръководител на майските събития, органите на ДС пак се оказаха в задънена улица. Това беше реванш, и то може би най-големият реванш, който съм правил в живота си. Доволен съм, защото размерите бяха изключително големи. Трусът беше толкова голям и имаше последствия” – споделя със Доган.
В статията се публикуват и части от текстовете на изпратените от затвора в Пазарджик Доганови протести. „Убийци, палачи, спрете репресиите! Протестирам срещу политическия авантюризъм на българското правителство! Политиката на геноцид и дъжавен тероризъм не ражда „заблудени овчици”, а убедени и всеотдайни борци за права, свободи и справедливост” – пише на 25 май 1989 г. Доган до „гражданина председател на Държавния съвет” Тодор Живков с копие до „гражданина председател на казионния Комитет по правата на човека”.
По-нататък в писмото протест се чете: „Основните ми искания към българското правителство са: 1. Обща амнистия на всички, които пострадаха от т. нар. „възродителен процес”; 2. Да ми се възстанови турското име; 3. Да се внесе законопроект в НС за свободно упражняване на националните езици на малцинствата в България, включително и за турския език; 4. Пълна свобода на вероизповеданието, включително и на сюнета; 5. Даване възможност за свободно изселване в Турция.”
На 25.V.1989 г. Доган изпраща писмо до „гражданина началник на ОЗ – Пазарджик”: „Длъжен съм да ви уведомя, че в знак на протест срещу продължаващите репресии над етническите турци в България, към които принадлежа, обевявам гладна стачка. Моля да бъда изолиран.”
На 8.11.1989 г. разговор с него провежда старши лейтенант Гаврил Станчев – негов възпитател в затвора и състудент по философия. В докладната за разговора Станчев предава изложението на затворника: „Ако въпросите за имената и езика на българските турци не се решат, повече от сигурно е, че ще се стигне и до крайности, включително и въоръжени конфликти” – предупреждава Доган. Изложил е целта на ръководената от него организация в писмо: възстановяване на имената, изучаване на турски език на доброволен принцп в местата с компактно турско население. Никой от неговата организация не е поставял и няма да постави искане за автономност, защото според него „родството с българите е много гоямо, те са ни по-блики, отколкто турците в Турция”. Организацията им не искала нищо повече, освен спазване на международни актове, които страната ни била подписала, по-специално Хартата за правата на човека.”
В разговора става дума за политическата смяна на 10 ноември 1989 г., но от затвора Доган няма възможност да следи заседанията на парламента, няма информация за проведения митинг пред Народното събрание с искане за връщане на имената на българските турци. Въпреки това той изразява пред офицера очакванията си. Съобщава, че организацията, която представлява, в момента няма да предприеме нищо, ще изчака няколко месеца, за да види дали наистина ще има промени, но „това не означава, че се отказват от борбата”.
В това време извън затвора обществото ври и кипи, парламентът е под непрекъсната обсада, Доган все още е зад решетките.
На 21 декември 1989 г. изпраща втори протест до „гражданина председател на Държавния съвет на НРБ” – вече Петър Младенов, в който заявява: „В знак на протест, че продължавате да се подигравате с националните чувства на етническите турци в България, обявявам стачка. Искам незабавно амнистиране на политическите затворници, в частност тези, които вече уж амнистирахте.” След три дни е амнистиран.
В заключителната му психологическа характеристика от затвора в Пазарджик е отбелязано: „За извършеното не съжалява, не приема вината си, не се разкайва. С висок социален статус сред лишените от свобода благодарение на високата си култура и умение за общуване. Контактен, трудно се поддава на внушение. Стои на твърда позиция относно възродителния процес. Не одобрява партийната полика в това отношение и заявява, че ще води борба с политически средства за възвръщне правата на турската етническа общност. Декларира, че пред него не стои като въпрос искане за автономност и че е против разпокъсването на България. След освобождаването си не смята да започне някаква работа, а да се отдаде на обществена дейност. Споделя, че ще се старае да води своята „борба” само с мирни средства, но в същото време е споменавал, че компактни маси от мюсюлманското население са готови и за въоръжена съпротива, ако проблемите му не се разрешат през следващите пет-шест месеца.
Отново кратко, ясно и точно, както през 1990-1994 и 1997 г., Доган се изказва по някои от дискутираните въпроси през 2001 г. Поводът за изявата му е опитът на управляващото тогава мнозинство от СДС да вкара темата за “възродителния процес” в предизборната полемика чрез поръчковия документален филм на Татяна Ваксберг „Технология на злото”. Веднага след първите прожекции на филма в рецензии за него се казва, че е направен нескопосан опит да се омаловажи или фалшифицира дейността на Турското националноосвободително движение и ролята на Доган в съпротивителното движение срещу асимилацията. След филма темата за “възродителния процес” се подлага на поредната ожесточена и противоречива обществена дискусия, по време на която се пускат в обръщение повече от всеки друг път фалшиви и недостоверни твърдения. И сега Доган казва своето мнение навреме. И през 2001 г. той смята, че деянието е свързано с геноцид. Посочва, че през последните 11 години българският народ и гражданското общество са имали нужда “да осъзнаят какво е направено, да почувстват какво е преживяно”, но за голямо съжаление това не е станало. Дискусията се провокира преди избори, а това донякъде превръща “възродителния процес” в политически коз и има за цел да вбие клин в евентуални взаимоотношения на ДПС с БСП.
Българският народ се нуждае от един катарзис по отношение на “възродителния процес” и виновни за това не са само една партия, а цялата държавна машина, част от обществеността, защото никой не е реагирал така, както е очаквано от Европа по въпроса за наказване на виновниците. Отхвърля упреците за “вина” на ДПС, че все още няма наказани и напомня, че до 2001 г. ДПС е повдигала въпроса десетина пъти в парламента и извън парламента, до Главния прокурор. Настоявали са да се вземе отношение с „конкретни документи, с конкретни постановки”. Излизали са и с декларации. Вече 12 години нито управляващите, нито опозицията са реагирали по някакъв позитивен начин на техните искания. Напомня, че още в началото на 1990 г. са правили обръщение и до Европейския съд в Страсбург. “Но необходима е документация за доказване на вина и виновност във връзка с „възродителния процес”, един много сложен механизъм. Ето видяхте – Дело № 1 се провали малко или много. Така че нещата , свързани с “възродителния процес”, са далеч по-сложни, отколкото на пръв поглед. Те не могат така да се присвоят от която и да е политическа сила, с политическа насоченост, в случая от управляващите. Защото винаги има един въпрос – къде са били тогава управляващите, с какво са реагирали? С какво са имали гражданска позиция? Когато ние бяхме под дулата на автоматите и танковете...” – пита Доган.
Засяга се и болната тема за “духът на българското общество”, който е създал “по някакъв начин благоприятен климат за този процес”. “Това искам да кажа, да. Според дефиницията на тогава управляващите “възродителният процес” беше дефиниран като спонтанно, доброволно сменяне на имената. Спонтанно и доброволно. И цялото общество имаше нагласа да одобри и приеме това нещо – като казвам цялото общество, имаше и изключения, но в голямата си част примерно обществото прие този факт в положителна насока. И това е болната страна. Оттам трябва да се тръгне “ – споделя с болка Доган.
Отговаряйки положително на въпроса дали българското общество все още носи рецидивите на подобно мислене, или е направил откритото си покаяние, Доган казва: “(Народът) още носи рецидивите на подобно мислене и това проличава, когато заговорим за толерантността на българина. Според мен толерантността не се изчерпва само с еврейския въпрос. „Възродителният процес” винаги ще бъде трън в самооценката на обществото. Става въпрос за реалност, която е от 15 години, а ако вземем и 1972-73 г., значи става въпрос за последните 30 години.”
“Направете си труда да проверите има ли някъде в историята друг случай, когато нелегална организация да е била създавана под носа на Държавна сигурност” – такъв е отговорът на Доган през 2006 г. на неделикатен журналистически въпрос дали “по принуда, или насила” е сътрудничел на ДС. (Доган: Дебат по “възродителния процес” цели да вбие клин между БСП и ДПС, интервю на Георги Коритаров). А във връзка с твърденията, че ДПС е създадено от ДС, пред БНТ на 15 декември 2006 г. Доган заявява, че ще напусне политиката, ако това се докаже. По повод обвинения, свързани със съмнения за нечистото имущестнено състояние на Доган, през 2009 г. също кратко ще отсече: “Никога в живота си не съм крал за разлика от Иван Костов”. Според него “ДСБ и лично Костов имат объркване на фундаментални понятия"; “Миналото се забравя, но не чак толкова лесно” - добавя той.
Доган никога не си е позволявал да отговаря директно на фалшификации и инсинуации, зясягащи съкровени, лични територии – за семейството и приятелствата, интимните взаимоотношения от миналото, професионалните изяви като научен работник и др. Явно, не е злопаметен, защото не гради стена, не слага бариери между себе си и най-големите си врагове от времето на следствието, съдебния процес и годините, прекарани зад решетките. Въпреки заканите си, прощава. Среща се дори и с най-големия си враг и виновник за злощастната асимилаторска кампания Тодор Живков. И с други малки и големи бивши врагове. Контактува с тях, не защото иска и може да ги сплаши, а да споделя, да черпи опит. Защото смята, че и този на враговете може да е полезен.
Не се заяжда и с бивши свои колеги от Института по философия, някои от които си позволяват с късна дата, когато вече е значима личност и фактор в българската политика, във властта, да изтъкнат, че навремето го били защитили, не допуснали да се отнеме научното му звание и степен, защото е осъден за „престъпления” срещу „народната власт”. По този повод в публичното пространство са се появили едни от най-непочтените манипулации. Някои са свързани с битието му на философ. Многократно се твърди, че цялото си образование, научната си кариера на философ, в това число и написването на дисертационния му и други трудове не са негово, а дело на ДС. От мрачните й лаборатории произлизали нарежданията да получава дипломи, там му пишели научните съчинения, за да го легендират като „отличен студент”, аспирант, доктор и научен сътрудник.
Именит член на Научния съвет на Института по философия в БАН разказва как в съвета постъпило искане от ВАК да обсъдят и да прогласуват решение, с което на свой ред да предложат на ВАК да отнеме на Ахмед Доган - поради това, че е осъден - научната степен кандидат на философските науки. „Законът изискваше от нас като научен съвет да се произнесем по въпроса. Но ние не приехме такова решение. Защо? Защото на заседанието на Научния съвет лично присъстваше секретарят на ЦК на БКП по идеологията и науката Стоян Михайлов. И не само присъстваше, но за всеобща изненада се изказа против отнемането на научната степен "кандидат на философските науки" на Ахмед Доган. Тогава ние в Научния съвет, разбира се, не можехме да знаем защо Стоян Михайлов от името на ЦК на БКП защити Ахмед Доган. Аз дори мисля, че и Стоян Михайлов, макар да беше секретар на ЦК на БКП, също едва ли е знаел защо Тодор Живков му е наредил да запази научната титла на Доган; очевидно тя по-късно е щяла да му върши работа като шпионин в Турция” – такова е невярното твърдение на именития философ, украсено със също недостоверните твърдения за присъствието и намесата на Стоян Михайлов „по поръка” на Тодор Живков. (http://lik.blog.bg/lichni-dnevnici/2008/11.06).
Свидетелства от досието на Доган сочат, че с постановената присъда и послушните решения на споменатите „научни” съвети и двете – научната степен и звание на Доган са отнети по възможно най-бързата процедура. Независими характеристики и рецензии от същото време сочат, че всичко в учението и науката Доган постига сам и с много труд. За резултатите от тях винаги е получавал блестящи характеристики, защото винаги е бил отличен ученик, студент и накрая аспирант. (Виж приложените документи от преписката между Ворненския окръжен съд и ръководството на Института по философия при БАН, характеристиките за деловите му качества в някои от справките на ДС и Института по философия към БАН.)

16 декември 2009

Борба без оръжие! Турско националноосвбодително движение в България (1985-1986). Документи, С., 436 с.

2. Темата за миналото на Ахмед Доган и дейността на Турското националноосвободително движение в мемоарни, публицистични и исторически публикации

В различни години са издадени няколко мемоарни съчинения на видни бивши началници от ДС и нейни историци. В интерес на истината трябва да се подчертае, че в повечето от тях името на Доган и движението Турско националноосвободително движение не се свързва с извършените атентати. (Георги Сотиров. Турските терористи и аз, един от Шесто, С., 1991, с. 32-93; Антон Мусаков. Спомени на последния началник на VІ управление в ДС, С., 1998, с. 80-106; Димитър Стоянов. Заплахата, с. 204-207; Нейка Кръстева, Бончо Асенов. Потурчване, С., 1993, с. 67-110; Бончо Асенов. Възродителния процес и ДС, С., 1996, с. 119-120). В някои накратко, в други по-подробно е изяснен въпросът за извършените атентати, за броя на жертвите, разкриването на извършителите и тяхното осъждане. На 25 април 1988 на смърт са осъдени лицата, пряко участвали в извършването на атентата - Емин Мехмедали (Елин Маджаров), Абдула Чакър (Алцек Чакъров) и Саафет Реджеб (Сава Георгиев). Четири месеца по-късно присъдата е изпълнена. В следствените и съдебни материали няма и дума, дори и ред, с които да се намеква, че атентаторите са свързани с ТНОДБ, че атентатите са дело на Доган и ръководеното от него движение. Има по-скоро доказателства, че извършителите са били агенти на ДС, което навява на мисълта, че атентатите са нейно дело, за да послужат като оправдание за предприетата асимилация на турците.
Повечето от споменатите автори се спират подробно на ролята на Доган и дейността на Турското националноосвободително движение: създаване, програма, форми на борба, обхват и дейност, разкриване и съдебен процес. Някои от авторите съзнателно или несъзнателно пропускат да посочат, че създател на движението е Ахмед Доган и неточно твърдят, че най-напред е създадена Турска национална партия в Толбухин, „ръководителят” на която Наджеметин Хак впоследствие се обърнал към Доган и той я оглавил под името Турско националноосвободително движение. Твърдят, че „практическото ръководство” не се осъществявало от Доган, а от Неджеметин Хак. Вместо „Борба без оръжие” се употребява девизът от умишлено погрешно преведения в следствените и съдебните материали „Война без оръжие”.
Предоставят се интересни обобщени данни за броя на участниците. Сочи се, че в него са въвлечени 121 души, 13 от които са агенти на ДС. Без да се доуточни, че всички заедно с Доган са се разконспирирали помежду си и той е действителният им „резидент”, т. е. водещ ги за целите на движението. И това, че нито един от тях като посветен и пряк участник в движението не го предава. Още 197 души са знаели за дейността на движението и са изпълнявали инцидентно поставени задачи.
Има и неточности, но те се обясняват с това, че писалите споменатите трудове вече не са имали достъп до документалните свидетелства. Някои са се изкушили да привеждат извадени от контекста изявления на Доган по време на следствието и процеса, за да докажат, че поведението му във връзка с „възродителния процес” било „неправолинейно”. Правят се и неуместни съпоставки с миналото му на агент, дисидент и сегашното му политическо битие.
Като че ли най-изявен и продуктивен в усилията да се разкрива „истината” за грозящата българите и българската държава „турската опасност”, продължава да е Веселин Божков. Повечето от своите тези той поставя на страниците на най-изявените националистически вестници, за някои от които споменахме. Същите се съдържат и в обемистите му трудове. (Веселин Божков.Заплахата остава, С. 2001, 406 с.; Заплахата настъпва, С., 2006, 332 с.; Вековната агресия, С., 2008, 368 с.). В тях не е пропуснато да се отбележи, че о. з. полковник Веселин Божков е работил 27 години в органите на Държавна сигурност. Бил е заместник-началник на турския отдел на Второ главно управление, а след това в продължение на повече от десет години - началник на Четвърти отдел в Шесто управление по т. нар. „протурска линия”.
Читателите биват убеждавани, че Божков казва истината, че трябва да му се вярва. За какво, личи от анотациите за разпространените от него съчинения. В едно от тях разказва за „създадените и ръководени от турското разузнаване” антибългарски организации, както и за това, че ДПС продължава „осъществяването на великодържавните планове на Турция” отпреди 60-70 години за „извоюване на самостоятелна турска република в Родопите, Лудогорието и Североизточните райони на България”. Подлага на разобличителна критика „завоевателските планове на Турция и нейната "пета колона" в България.
Разказва за „многобройните терористично-диверсионни актове, извършени от агентите на МИТ и отделни екстремисти от средите на турските националисти, религиозни фанатици и привърженици на радикалния ислям”. За това как „възприемайки терора и диверсиите като основно средство за постигане на великодържавните интереси на Турция”, повечето от тях се самоопределяли като "турски терористи" и извършили неверотна по своите мащаби „шпионска, вредителска, саботажна и клеветническа дейност”.
Божков претендира, че казва истината за подривните действия на „много” нелегални групи и организации от различни райони на България, ангажирани с провеждане на „крупни” терористично-диверсионни актове, по време на които са ранени и убити „стотици невинни граждани”. Той описва и представя като „действителни” случаи на разкрити и предотвратени от органите на ДС опити за извършване на „опасни” актове на терор и диверсии, застрашаващи живота на „десетки хиляди” български граждани”. Настойчиво твърди, че поднася автентични данни „за бунтове, метежи и сблъсъци” с органите на властта в няколко селища в България, извършени от представители на тюркоезичното население преди и по време на провежданите мероприятия по „възродителния процес” и майските протести от 1989 г.
Не е необходимо да се спори с един от писалите почти тридесет години преди 1989 г. стотици доклади на ДС за „турската опасност”. За „успехите” на ДС в борбата срещу нея и митичните „агенти” на МИТ. Излишно е, защото авторът както навремето, така и сега вярва силно в достоверността на съдържащите се в тях измислени или преиначени факти за тези опасности. Божков цитира едно към едно съдържащите се в тях хвалебствия за „успехите” в борбата срещу „турската опасност”, митичната МИТ и нейните „агенти”.
Сред публикациите на бивши началници от ДС най-голямо внимание заслужават тези на историците. Защото само те хората, които ако подхождат непреднамерено и ползват първоизточници, могат да дадат компетентен отговор на спорните въпроси.
Първата интерпретация от професионален историк за Турското националноосвободително движение се появява през септември 1990 г., за жалост в недотам достоверна светлина. Неин автор е Стайко Трифонов. (Стайко Трифонов. Поглед върху програмната декларация на Турското националноосвободително движение в България (ТНОДБ) – Във: в. „Софийски вести”, бр. 36 от 27.ІХ.1990 г.).
Според Трифонов нелегалните структури на движението са създадени още през лятото на 1985 г. Тогава движението носело друго име, което отговаряло на „истинските цели”, преследвани от ТНОДБ. Не се сочи какво е предишното име на движението, но явно става въпрос за замислената от Наджеметин Хак през лятото на 1985 г. Турска национална партия, до създаването на която въобще не се стига. Затова погрешно се твърди, че първият документ на ТНОДБ е Декларация на турците в България до тогавашния президент на Турция Кенан Еврен. Това е неразпространената декларация на замислената от Хак Турска национална партия. Следват авторски коментари за това как „едва ли е случайно, че „декларацията на движението” започва с „думи на благодарност” към Кенан Еврен заради „обещанието да бъдете винаги с нас, че няма да пожалите цялата подкрепа, на която сте способни, до достигане благоприятен край на делото”. Акцентира се, че в „документа на движението” (което още не е създадено – б. авт.) се отбелязвало, че „насилията над турците в България били от 100 години”. Навсякъде в декларацията се говорело за „българите”, а не за националностите, правителството и пр. ”Именно българите се определят за враг”. „Заклеваме се в името на кръвта на нашите жертви, сълзите на нашите майки, че ще запазим чистотата и славата на турския народ” – така завършвал документът.
Трифонов се спира обстойно на изготвената през януари 1986 г. Програмна декларация на ТНОДБ. Посочва областите, на които според нея се разделя страната, че е „обширен и много интересен от гледна точка преценката за същността и характера на ТНОДБ”. ”Ако желаем да бъдем обективни, трябва да признаем, че тук се срещат много справедливи искания за премахване последиците и рецидивите от насилието срещу българските граждани с турско етническо съзнание. В същото време не може да не се отбележат ярките елементи на сепаратизъм и турски национализъм – твърди той и пита: Как иначе може да си обясним забраната на тюркоезичните граждани да посещават кина и театри, където естествено се говори на български език? Как да коментираме една от препоръките, която се дава на членовете на организацията: спъване, неутрализиране, обезвреждане на българските учители, които биват назначавани в турските села?
В Програмната декларация били набелязани „твърде разнообразни” форми на борба и не било необходимо да се изреждат всичките. И все пак най-същественото не трябвало да се подминава „с лека ръка”. Подчертава се, че в цитирания документ на няколко места „категорично” е отбелязано, че трябвало да се насажда „всичко турско на младите поколения”. Съмишлениците и членовете на организацията се призовавали да работят „в защита и възхвала на името и славата на всички турци”. И по-нататък: на управителните съвети на ТНОДБ се давало нареждане в името на движението „да преследват някои личности и да ги обезвреждат”. При приемането в организацията се полагала клетва, като след даване на съгласието си новоприетият член произнасял думите „Смърт има, връщане няма”.
Авторът не желае да навлиза в подробностите на ритуала, които сами по себе си били „много показателни”, тъй като „нещата” щели да придобият „още по-мрачни краски”. Но не могла да се подмине „основната цел, която си поставя ТНОДБ – принуждаването на българското правителство да подпише с Република Турция споразумение за свободно изселване на всички желаещи наши сънародници”. По-нататък се сочи, че особено внимание в програмната декларация е отделено на икономическата форма на борба. В нея изрично се отбелязвало: „Когато не се разреши да се осъществяват стачки, ТНОДБ задължава всички свои членове и симпатизанти да участват във „войната без оръжие” на организацията в производството и икономиката, като създават най-различни затруднения. На населението се препоръчва да не отглежда животни и тютюн, да произвежда само толкова, колкото му е необходимо за задоволяване своите лични нужди. Подчертава се нареждането да не се отдава дължимото значение на държавната работа, като се работи без желание, малко и некачествено, да се провалят всички политически и икономически мероприятия на правителството”.
За постигането на по-голямо емоционално въздействие и пропаганден ефект в посочения документ „безотговорно” се твърдяло за стотици избити, изчезнали безследно, хиляди хвърлени по лагери и затвори. Не били малко и случаите на „обезчестени девойки и жени”. На тази основа се отправяли „призиви за безкомпромисна борба” и „готовност да си вкараме ръцете в огъня” (Пак там).
За жалост първата интерпретация на професионален историк за Турското националноосвободително движение е недотам точна. Както се вижда, оценките на автора са повече от негативни. А видно от оповестените в настоящия сборник документи, тиражираните факти са недостоверни. Не е ясно как, но някой е заблудил иначе съвестния и добър по това време български историк, като му е подхвърлил подготвения от Неджеметин Хак проект за програма на ТНОДБ, който не е приет на конспиративното събрание във Варна от 8.ХІІ.1985 г. Окачествен е без колебание и от самия Доган като „екстремистки и неприемлив”. Казано точно, Трифонов не представя истинската програмна декларация на ТНОДБ, която е изготвена от Доган и в която въобще не се съдържат посочените „обезпокоителни” моменти от нейното съдържание.
Твърде малко в българската историография до неотдавна са публикуваните документи по темата, а все пак публикуваните не са представени в тяхната цялост, а избирателно и манипулативно. Оповестилите ги никога не са ги ползвали в оригинал. Няколкото публикации и коментари към тях съдържат съзнателно подбрани и удобни за тезите на авторите части от документи, чрез които да се дискредитират Доган и движението.
Подобен характер има примесеното с авторски коментари документално четиво на Паунка Гочева “ДПС в сянката на светлината” от 1992 г. На пръв поглед читателят би останал с впечатлението, че авторката поднася интересни факти за създаденото „в началото на 1985 г.” Турско националноосвободително движение. Тя е първата, която обнародва подбрани части на някои от най-важните документи на движението – възприетата схема за териториалния обхват, печата, клетвата, част от изготвената от Ахмед Доган Програмна декларация, призив на движението, в който се отправя предупреждение към учителите и ходжите да спрат да съдействат за утвърждаването на асимилацията. Преди тях публикува Декларация на турците в България, но без пояснението, че тя изобщо не е разпространявана, още повече, че Турската национална партия, за която се говори в нея, въобще не е създавана и не е действала. Подбраните пасажи от споменатите документи са придружени от обширен авторски коментар, от който не може да не се направи изводът, че авторката се вживява в ролята на съдия. Тълкуванията й по повечето въпроси почти изцяло съвпадат с изводите на обвинителния акт, прокурорското обвинение и мотивите на съда от времето на съдебния процес. Правят се необосновани внушения от рода на това, че пред „свой приятел” навремето Доган бил заявил, че „възродителният процес е необратим и борбата срещу него е безсмислена”, че нелегалната борба на ТНОДБ е с антибългарска насоченост по подобие дейността на ДПС като неин наследник и др. (Паунка Гочева. ДПС в сянката на светлината, С., 1992, с. 8-29).
Някои от публикуваните от Паунка Гочева документи неотдавна бяха отпечатани отново, но вече като част от обемист документален сборник за „възродителния процес” на Главно управление на архивите при Министерския съвет („Възродителният процес”. Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век, Т. І, съст. Искра Баева, Евгения Калинова, с. 279-283). Странно е, че взети от втора ръка и от съмнителен източник документи се оповестяват от най-оторизираната да го прави, спазваки всички правила на съвременната архивистика институция. Буди недоумение фактът, че съставители са именити научни работници от СУ „Св. Климент Охридски” и това при положение, че документите за Турското националноосвободително движение са достъпни далеч, преди да излезе от печат сборникът. Стигнало се е до претиражирането им в изопачен вид заедно с дословно преписаната от публикацията на П. Гочева недостоверна информация.
Вероятно така представени от Паунка Гочева, документите и съпътстващите обяснителни бележки са се харесали на съставителите за целта на споменатия сборник. А тя е да се предоставят на читателите възможно най-голям набор от документи за „турската опасност” и „изцяло” антибългарската насоченост на съпротивителните изяви на турците срещу дискриминацията и насилията в годините на комунистическата диктатура. Както и за обосноваване на избраната от тях теза за неизбежността на „възродителния процес”, за оправдаване на насилствената асимилация. И всички документи от архива на ДС са възприети на доверие, представят се дословно така, както навремето са били поднасяни на Тодор Живков и политбюро, за да бъдат убеждавани те колко опасни са турците и турската държава за българите и България. И в резултат да се предприемат „решителни мерки”. Съставителите не знаят, че клетвата на движението не е одобрена и е премахната от програмната декларация. Предлаганият новогодишен призив е само минимална част от един от неговите четири варианта, при това от неразпространените. Би могло да се посочат и немалко други дефекти на споменатото издание, включително и нарочните. Случаите на вероятно напълно съзнателно изпусната ключова за изясняване на темата информация. Некоректни цитирания, подчертаване на текстове, без това да е налице в оригиналите. Десетки документи се оповестяват с твърдението, че това се прави за първи път при положение, че вече са вече публикувани от други автори.
Това е единственото документално издание на ГУ на архивите при МС със стотици случаи на пропусната по темата информация, без да се отбележи за какво се отнася тя и др. Няма как в резултат от това сборникът да не се окачестви като поредния поръчков продукт и най-добре представен тезисен вариант на посткомунистическата ни историопис в усилията да се оправдава насилието. Да се внушава, че комунистическата върхушка е действала в условията на неизбежна необходимост да се защитят националните интереси. Задоволявам се само с горните критични бележки, не само защото са свързани с разглежданите тук въпроси, а защото считам, че подобен подход е неприемлив и необясним що се отнася до споменатата институция и съставителите. Сборникът навява на мисълта, че при съставянето му е подходено преднамерено, а съставителите са се самоцензурирали.
Публикациите на Стайко Трифонов и Паунка Гочева са единствените за дълго време, включително и като източници, от които историците биха могли да черпят сведения за движението. Видно от други известни интерпретации, нито един български историк не се повлиява от тях, за да претиражира изнесената недостоверна информация или да възприеме техните твърдения.
Макар и доста време след публикациите на Ст. Трифонов, Паунка Гочева и споменатия сборник на ГУА при МС на РБ, вече е факт първият сериозен и задълбочен опит за обективен поглед върху така спорното минало на Ахмед Доган. Това е една публикация на журналиста Тома Биков, който е първият негов сериозен изследовател и който се позовава на част от запазеното обилно документално наследство за агентурното му минало. В продължила близо една година (октомври 2008 - септември 2009 г.) поредица за агентурното минало на Доган в седмичника „Гласове” не бяха извадени данни, че бившият агент с три псевдонима е извършил престъпления, включително и по линия накърняване и ограничаване правата на български граждани от това време. (В. „Гласове”, документална поредица на Тома Биков за агентурното досие на А. Доган, броевете от октомври 2008 до септември 2009 г.)
В конкретния случай е интересно това, че за първи път сериозен изследовател в лицето на Тома Биков опровергава един от митовете за Доган - че отговорността за атентатите през 1985 г. се носи от нелегалното движение, създадено от него. “И тук в интерес на истината трябва да кажем, че това е абсолютно невярно” - сочи Биков. И пояснява, че движението на Доган се занимава “главно с разпръскването на позиви, призоваващи към стачка и саботиране на селскостопанската работа, а самият лидер е твърд противник на тероризма... Оттук нататък той ще усети върху гърба си силата на репресивния апарат на комунистическите тайни служби, в които доскоро е виждал своето истинско семейство”. (Биков, Тома. Началото на “Ренегат”, В. “Гласове”, бр. 16 от 24-30.ІV.2009 г.)
Поредицата на Биков предизвика оправдан интерес. Очакваше се оповестените части от досието на Доган да продължат с разкриване на ролята му за създаване на Турското националноосвободително движение и организираната съпротива срещу „възродителния процес”. Незнайно защо обаче авторът отново се върна към началните години на бившия агент от т. нар. казармен период, за да доказва, че е доносничел срещу „своите”, т. е. турците. Защо Биков се отказа да покаже как А. Доган е усетил върху гърба си силата на репресивния апарат, може само да се предполага. Видно от списъка с ползвателите на Догановото досие, той не го е чел изцяло, а се е задоволил с подробното изчитане на немалкото агентурни донесения, които цитира надълго и нашироко, но избирателно, за да докаже, че това е „истинската биография” на Доган.
Вероятно неволно, но някои от неговите твърдения са поднесени манипулативно. В най-голяма степен това се отнася до внушенията, че поведението, отношението на Доган към насилствената асимилация, т. е. към „възродителния процес”, е неправолинейно. Той едва ли не го подкрепя, съдейства му и в крайна сметка е един от неговите главни действащи лица. По всичко изглежда, че и този автор е повлиян от емоцията, от властващото в публичното пространство желание за компрометиране на Доган на всяка цена.
Наистина, интересът към „тъмното” агентурно минало на Доган през последните двадесет години е голям. Не може да се отрече, че Биков се е постарал да го задоволи във възможно най-голяма степен. Остава въпросът дали това е направено обективно и непреднамерено. Факт е, че авторът е повлиян от познатите политико-пропагандни послания, целящи изопачаване миналото на Доган, а в крайна сметка и неговото компрометиране и сатанизиране. Споменатото, за жалост звучащо почти като компроматно вестникарско четиво бе събрано и в отделна книга. (Тома Биков. Досието на Доган, С., 2009, 428 с.)
За дефектите на представеното журналистическо разследване може да се съди от няколко авторски заявки в предговора. Още с началните си думи Биков има претенцията, че с книгата се задоволява желанието на „огромната част от обществото” да научи „истинската биография” на един от най-влиятелните български политици. Побързал е да разгадае мистерията с „имената” на Доган, твърдейки, че последното (Ахмед Доган) използвал едва от 1990 г. Ето я първата неистина. От досието, което Биков твърди, че е чел, се разбира, че сегашните си имена Доган използва още от детството, подписва се с тях през студентските си години, с това име е подписана дисертацията му, рецензиите за нея и т. н.
Всъщност какво общо може да има ровенето в един твърде личен въпрос, какъвто е въпросът с имената, с изясняването на така желаната голяма истина. В крайна сметка не името прави човека, а неговите дела. На читателите се обещава, че ще имат възможността чрез документи да се запознаят с известния политик чрез делата му. Ето „разказ за една тъжна биография”. Чрез споделено свое усещане, породено при четенето на документите в архива, авторът уверява, че „всичко написано всъщност е истина”. Споделя още, че „една от причините” да напише книгата, е „искрената му симпатия към българските турци и мюсюлмани”, които в годините на тоталитарния режим са излъчили „единственото мащабно антикомунистическо движение” и са платили за това с цената на човешки животи, унижения и масови разселвания. „По ирония на съдбата” голяма част от турците в годините на прехода си били „намерили политическо представителство именно в лицето на Ахмед Доган и останалите агенти на ДС”. (Тома Биков. Досието на Доган, С., цит. съч., с. 5-8.)
Не е трудно да се разгадае истинската цел на автора: заблудените турци да научат що за лидер със съмнително минало са си избрали да ги ръководи в продължение на двадесет години. Да им се „отворят очите”. Авторът наистина си е поставил благородна цел, но дали е знаел, че преобладаващата част от турците далеч преди него са разбрали що за човек е Доган, щом му вярват през тези години. Турците знаят, че не друг, а той е основателят на споменатото от Биков единствено мащабно антикомунистическо движение, чрез което повежда борбата срещу насилствената асимилация още преди основаването на ДПС. Знаят също колко много като тях и той е страдал. И що за агент на ДС е бил техният лидер, за да се налага да им го казват. В този смисъл трудът на Биков предварително е обречен на неуспех сред целевата група, за която според него е предназначен. Безполезен, защото и турците също отлично знаят, че когато се пише биографията на който и да е, не се спира до средата. А агентурният период на Доган е само малка част от неговата истинска биография, неговият „първи клас” в живота.
Може би при краткия анализ за оповестеното от Биков „цялостно” агентурно досие на Доган съм по-критичен. Не съжалявам за това. Биков е млад, надарен и перспективен разследващ журналист, от чието перо сигурно ще излязат и други интересни четива. Вярвам, че той ще разбере важното правило на изследователя: отговорността е многократно по-голяма, когато се пише с претенцията, че се представя истинска, неподправена биография на жив човек, в случая един от най-видните съвременни български политици. Премълчаните истини рано или късно излизат наяве. Манипулациите, фалшификациите биват разкривани и разобличавани. Истината като бумеранг ще се върне при тях, за да ги удари. Няма как този удар да не е зашеметяващ, последиците – неприятни.
За съжаление малко и кратки са интерпретациите за ролята на Ахмед Доган и Турското националноосвободително движение в историческите съчинения за „възродителния процес”. В тях те са обект на почти еднозначни тълкувания. Всички автори дават известните им факти от оскъдните документи, до които са имали достъп или направо се позовават на вестникарски публикации. За радост историците не свързват Доган и движението с извършените преди създаването му терористични актове. С някои изключения са единодушни, че безспорен създател на движението е именно Доган, че той и движението искат спиране на асимилацията и полагащите се права и свободи. Изрично подчертават, че водената борба е с мирни средства. Дават данни за териториалния обхват на движението, неговата програма и цели. (Валери Стоянов, Турското население в България между полю­сите на етническата политика, С., 1998, с. 187; Ибрахим Ялъмов, История на турската общност в България, С., 2002, с. 446-451; Михаил Груев, Алексей Кальонски, Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, С., 2008, с. 148; Евгения Калинова, Искра Баева. Българските преходи (1944-1999), С., 2000, с. 133)
Вероятно поради липса на първоизточници, някои автори са се доверили на известни факти от споменатите по-горе мемоарни и исторически съчинения за ролята на ДС по време на „възродителния процес”, за дейността на Доган и неговото движение. По тази причина например неправилно се сочи, че движението възниква „в резултат на обединяването на две групи” – Добричка и Варненска. Първата била създадена от Неджеметин Хак и „отначало действала” като Турска национална партия. Такава партия никога не е имало и не е действала. Редно е да се отбележи, че интерпретациите на историците са писани във време, когато архивите на ДС са засекретени напълно или допускът до тях е ограничен. Но дори така представени, преобладаващата част от изложените версии са обективни и не бива да се оспорват. В оценките си за ролята на Доган и движението по време на майските протести всички историци се придържат към известната им от достъпните източници фактология и отдават макар и накратко значимото на Доган и движението като фактори в съпротивителното движение срещу насилствената асимилация.

(Следва)

14 декември 2009

Ангелов, Веселин. Борба без оръжие! Турско националноосвбодително движение в България (1985-1986). Документи, С., 436 с.

Неистини, полуистини и истини за агентурното и дисидентско минало на Ахмед Доган и турското националноосвободително движение в България
(Пoдробен историографски преглед)


УВОД

Въпросът за миналото на Ахмед Доган и за дейността на създаденото от него Турско националноосвободително движение са сред темите, по които са казани немалко неистини. Спекулациите с Догановото минало и историята на движението са много и за жалост са възприети като истини от огромната част от българското общество. Изглежда, че поради тази причина всякакви опити да се оборят, са обречени на неуспех. Много трудно е излъганите да допуснат, че са излъгани.
Когато пристъпих към реализацията на настоящия изследователски проект, съзнавах своята отговорност и факта, че имам нелеката задача да убедя възможно по-голям кръг от читатели, че изнесената в изследването история е истинска, фактите – достоверни, неподправени. Зная, че в това начинание нямам много съюзници. Ще съм почти сам и ще се изправя срещу всички, които по един или друг повод са казали своите истини по тези въпроси. Сигурно е, че ще си навлека техния гняв. Трудна задача, но при изпълнението й бях улеснен неимоверно много, защото издирих и разполагам с неподправени, автентични исторически факти. С документи. С редки изключения не се налага да влизам в излишни спорове. В това число и с основния „опонент” – самия Ахмед Доган, защото се оказа, че той не е лъгал и няма какво да опровергавам от неговите интерпретации. Останаха две неща: коректно да поднеса наложителния за целите на изследването задълбочен поглед за изследователските и публицистичните твърдения от последните 20 години. За създадените и разпространявани митове за миналото на Ахмед Доган и за дейността на основаното от него Турското националноосвободително движение. Те са толкова много, че е почти невъзможно да се проследят и споменат всички. Затова ще се огранича върху основните. Ще предоставя на интересуващите се възможно най-голям обем документални свидетелства, които могат да ги потвърдят или опровергаят.
Надявам се, че избраният подход ще се окаже най-удачен за разобличаването на изфабрикуваните неистини. За обективно, циливизовано поднасяне и тълкуване на историята. А защо не и за реабилитация на незаслужено охулените мъртви или все още живи жертви. На страдалците и заслужилите борци против насилията по време на асимилаторската кампания срещу турците в България.



1. Електронни и печатни медии

През 2002 г. в Софийския централен затвор влиза неочакван посетител - Ахмед Емин, който по това време е началник на кабинета на Ахмед Доган. Идва още няколко пъти в затвора на свиждане на лидера на "Евророма" Цветелин Кънчев. Веднъж моли шефа на затвора да влезе в килия, в която в тоталитарно време са лежали осъдени на смърт, особено опасни за държавата „престъпници”, за да види как е вътре. Директорът удовлетворява молбата на Емин. Надзирателите го придружават до килията и го заключват вътре сам. Емин прекарва десетина минути в размисъл, но те му се струват безкрайно дълги. Изведнъж изпада в паника, решава, че са го забравили и започва да чука по вратата. Надзирателите му отварят, но Емин все още е потресен. Влиза пребледнял в кабинета на шефа на затвора и му разказва преживяванията си. Казва, че през минутите, докато е стоял вътре, животът му минал в съзнанието му като на филмова лента. Мислил си за семейството, децата...
В действителност от ноември 1986 до края на март 1987 г. в такава килия лежи Ахмед Доган. Изчаквал е съдебния процес и присъда. Какво е преживял, сам той си знае, но тормозът не престава и след произнасяне на присъдата и прехвърлянето му в Старозагорския затвор. “Бяха го държали 7 месеца в т. нар. "тежък салон" - там са смъртниците или особено опасните следствени. Там, като щракне бравата, не знаеш дали те убиват, или те хранят. Той изкара 7 месеца в това нещо. Когато се върна в отряда, беше окльощавял от глад. А може и от бой, не знам, турците ги биеха повече. Когато дойде този кльощав, малък, почти съсипан мъж, всички тартори на турците минаха пред него и поднесоха почитта си” – свидителства Емил Кошлуков, който разказва за преживяното с Доган в Старозагорския затвор.
Ахмед Доган престоява в ареста на Главно следствено управление на Държавна сигурност, в Софийския, Старозагорския и Пазарджишкия затвори от 12.VІ.1986 до 22.ХІІ.1989 г., когато е амнистиран и освободен. И едва ли е предполагал, че през следващите двадесет години ще бъде един от най-видните български политици, а репресиите над него няма да спрат. Не като тези в затворническите килии, а по неочакван за него начин. Почти ежедневно по всички позволени и непозволени правила на компроматната война срещу него се сипят какви ли не неистини, сътворяват се небивалици. Измислят се и се изопачават до неузнаваемост факти за миналото му на сътрудник на бившата ДС и дисидент.
Като резултат от десетките измислици научаваме, че бившият агент на ДС е бил такъв и на американското ЦРУ, съветското КГБ и турската МИТ. Най-изявеният противник на бруталната асимилаторска кампания срещу турското национално малцинство се представя като „инициатор”, „стратег” и „горещ привърженик” на т. нар. „възродителен процес”. Заклетият, убеденият антитерорист е заклеймен като терорист № 1 от последните години на диктатурата, а създаденото от него мирно движение за съпротива срещу асимилацията е обявено за терористично. Доган и движението „са виновни” за смърта на десетки невинни български граждани по време на извършени от други кървави терористични актове. Твърденията за миналото на Доган и дейността на движението са толкова много и невероятни по своите фантазии, че е по-добре изброяването им да спре. Най-добре е изреклите ги, виновниците за тази неспирна репресия и за подмяната на историята с фалшиви факти сами да разкажат за тях.
Сензационните разкрития за Ахмед Доган и Турското националноосвободително движение датират още от първите месеци на българския преход. Появяват се и са свързани с времето, когато в публичното пространство се води яростна кампания срещу основаното от Доган Движение за права и свободи (ДПС) и се иска неговата забрана. Основанието се търси в това, че съществуването му противоречи на Конституцията и представлява „най-голяма” опасност за българите и българската държава.
Първите коментари са за „съмнителното” поведение в затворите на току-що излезлия на свобода и утвърдил се за кратък срок като безспорен лидер на турците в България млад политик. С твърдения за антибългарската насоченост и кървавите дела на основаното от Доган Турско националноосвободително движение в България през 1985-1986 г. Особено разгорещена е дискусията по повод оценките за майските протести на турците от 1989 г.
Яростни са и другите две дискусии – за агентурното минало на Доган и за отношението му към „възродителния процес”, създаването и дейността на Турското националноосвободително движение. Спорът започва от началото на 1990 г. Веднага след новината за създаването на ДПС то се свързва с Турското националноосвободително движение през 1985 г. и се смята за негов наследник. Намеква се за неговата „терористична дейност”.
В ежедневния печат се появява и първият пространен коментар за съмнителната, антибългарска насоченост на основаното от Доган Турско националноосвободително движение („Софийски вести”, бр. 36 от 27.ІХ.1990 г.). Оповестените в статията на историка Стайко Трифонов подбрани извадки от документи ще са основата, върху която се градят недостоверни представи за нелегалното движение. Подхранват ги и бивши служители на Държавна сигурност.
Както и срещу други видни личности от началото на прехода, истинската компроматна война за миналото на Доган се подема от в „Дума” - наследникът на „Работническо дело” и партиен официоз на преименувалата се БКП. Вестникът оповестява разказ на Румен Воденичаров за проведен разговор с Ахмед Доган в навечерието на изборите за Велико народно събрание през юни 1990 г. С думите на Воденичаров и чрез вестника питат Доган „има ли нещо общо с турските терористични организации” и „какво е правил преди 5 години”. Искат да се разграничи от „терористите”. (В. „Дума” от 17.V.1991 г.).
На 11.ІІ.1992 г. „Дума” оповестява, че „Агентурен доклад на Ахмед Доган, изготвен по искане на секретаря на ЦК на БКП Стоян Михайлов и озаглавен "Как да предотвратим турския национализъм”, става „основа на възродителния процес". Твърдението е на тогавашния главен мюфтия и един от протагонистите на асимилаторската кампания, бивш агент на ДС д-р Недим Генджев. Отгласът от тази и последвалите публикации отшумява бързо и за кратко се приглушава от политическите страсти и компроматите за други личности на прехода.
Нови компрометиращи разкрития, насочващи отново вниманието към миналото на Ахмед Доган, се появяват през есента на 1992 г., когато е нарочен за основен виновник за падането на правителството на Филип Димитров. За вече бившите управляващи от СДС той е „предател”. Явно по времето, когато държат Министерството на вътрешните работи, са се сдобили с информация за агентурното минало на Доган и я тиражират. За да не изглежда като акт на отмъщение, компроматите се оповестяват чрез подставени лица и от „независими” медии. Най-удобни за това се оказват бивши оперативни офицери от също бившето Първо главно управление на ДС.
На 2.ХІ.1992 г. в. ”Ранно утро” съобщава: “Ахмед Доган е оглавил ДПС по разпореждане на генерал Семерджиев - истинските основатели на Движението за права и свободи още през май 1989 г. са били екстрадирани от страната. По време на предизборната кампания през май 1990 г. в Кърджалийско и Крумовградско Доган е агитирал да се гласува с голямата бяла бюлетина с малка ивица и малката червена. Истинското Движение за права и свободи е основано през април 1989 г. от Мустафа Юмер, Бейхан Мюмюнова, Алдин Рашидов и Орхан Пандур. На 26 май същата година те всички са арестувани заради вълненията, предизвикани от “възродителния процес”. Три дни по-късно радетелите за правата на българските турци са екстрадирани от страната с по 30 килограма багаж. Държавна сигурност усеща, че трябва да вземе нещата в свои ръце и без да се бави, през юни започва да работи за създаването на свое ДПС. Идеята е лично на ген. Атанас Семерджиев, който явно е имал доказателства за блестящите качества на своя кандидат. По време на предизборната кампания за Велико народно събрание Ахмед Доган е посещавал Крумовград и Кърджали. За транспортно средство лидерът си е избрал вертолета на ген. Семерджиев.”
Два дни по-късно, на 4.ХІ.1992 г., в. ”Отечествен вестник” излиза с новината, че “Доган наистина е бил агент на Държавна сигурност”. Това се потвърждава пред вестника от бившия зам.-шеф на Националната разузнавателна служба полк. Радослав Райков. Цитира се значителна част от изявление на Райков, за който не е тайна, че е близък до вече бившите управляващи от СДС. “Знаейки за своето минало и за връзките си с органите на Държавна сигурност, на които беше агент, той няма право да се държи по подобен начин както със съюзниците си от СДС, така и със своя електорат - този на ДПС. Повече от очевидно е, че в сегашното политическо положение Ахмед Доган не изразява интересите на своите избиратели, а изпълнява указанията на оперативните работници, които го ръководеха и продължават да го ръководят” – декларира Райков. И разказва „истината” за агентурното минало на Доган. Вербуван е като агент „Сава” през 1974 г. от оперативния работник Стайков от Първо управление на тогавашната Държавна сигурност - Варна. Службите създават специални условия за утвърждаването му като научен работник. Разходите по обучението му се поемат от ДС. Твърди, че съгласно директива Б-1396 от 1984 г. е внедрен в нелегална група, по-късно прераснала в Турско националноосвободително движение.
След едногодишна нелегална дейност и утвърждаването на агент „Сава” за лидер се разиграва активно мероприятие и ръководителите на турското националноосвободително движение в България са осъдени на различни срокове затвор. Между тях е и агент „Сава”, като присъствието му в затвора го легализира като лидер на турското националистическо движение. Тази легенда е изготвена, с цел агент „Сава” да получи доверието на турските специални служби и да бъде прехвърлен в определен момент там. След 10 ноември тази операция се осуетява и агент „Сава” е натоварен със задачата да оглави опозиционно настроените турци в България.”
На 21.ХІ.1992 г. в. ”Демокрация” съобщава, че „през октомври 1991 г. Ахмед Доган е подарил на майор Иван Ангелов от варненската РДВР лика си с приятелско посвещение и автограф”. И още: „Притежателят на портрета – продължава представената като сензационна новина - е бивш оперативен работник на Шести отдел на ДС. Още по-интересно е, че той е участвал в разработката на големия, но преминал тогава тихомълком съдебен процес във Варна, Шумен и Добрич срещу турската организация, където главен обвиняем е бил Доган. Тепърва ще узнаваме истината за тази съдебна инсценировка, станала по сценария на Държавна сигурност, в чието изпълнение несъмнено са се отличили варненските тайни служби. Изглежда, приятелството между двамата мъже датира тъкмо оттогава. Впрочем самият г-н Ангелов не крие, че с г-н Доган го свързват топли приятелски чувства.”
След горните разкрития за дълго време темата за агентурното минало на Доган заглъхва. По време на разгорещената дискусия в Народното събрание през 1997 г. по повод подготвянето и приемането на Закона за разкриване документите на бившата ДС и обявяване сътрудниците на ДС сред лицата, заемащи публични длъжности и постове, ДПС и неговите народни представители подкрепят безрезервно идеята за пълно разсекретяване. Подсказва се, че го прави, защото лидерите и народните му представители няма от какво да се страхуват. (Така е и по време на останалите дискусии през 2001 г. по повод приемането на закона „Андреев” и през 2006 г. на закона „Костадинов”. Тогава парламентарната група на ДПС също подкрепя, дори е вносител на последния законопроект. В резултат на приемането му най-сетне става възможно пълното разсекретяване документите на бившата ДС. Като цяло може да се каже, че поведението и позициите на ДПС по този щекотлив и доста оспорван въпрос през всичките години на прехода са най-последователни, принципни и праволинейни. Виж: Ангелов, Веселин. Поверително! Комедията с досиетата, С., 2008, 448 с.)
Нов повод за връщане към темата е оповестяването името на Доган като секретен сътрудник на ДС от комисията „Бонев” в края на октомври 1997 г. Тогава някои вестници цитират публикациите от 1992 г., за да напомнят, че “новината” от споменатата комисия отдавна е известна. Прави се изводът, че Доган очевидно е бил човек, в чиито способности и биография е инвестирано много. Миналото му е трябвало да бъде заличено и моделирано дори с цената на минаване през затвора, за да може да бъде пратен на работа в чужбина. Опит да го защити, прави единствено последният му оперативен работник от Първо главно управление на бившата ДС. “Чрез въплъщаването на Ахмед Доган в политик България загуби своя Рихард Зорге” - твърди на специална пресконференция о. з. полк. Иван Михайлов Карамучев. Събитията след 10 ноември променят плана, но очевидно при свалянето на правителството на Филип Димитров агент Сава все пак свършил „добра” работа. Пък и все още е „в играта” като добър играч. (В. Капитал, бр. 43 от 25.Х.1997 г.)
В началото на ноември 1997 г. гръмва поредната, може би най-сензационна версия за „измисленото” дисидентско минало на Доган и твърде „съмнителната” история на създаденото от него нелегално движение. Ще я цитирам почти дословно, за да се види, че тя като че ли е и най-далеч от достоверността. Поводът е негово изявление, че връзката му с външния свят от затвора в Пазарджик се осъществява чрез родителите на съкилийника Янко Янков. Чрез тях в края на май 1989 г. се изнася и изпраща в Париж чрез американското посолство протест на Доган до конференцията по човешките измерения срещу продължаващата насилствена асимилация на турците в България. (В. „Дневен труд”, 2.ХІ.1997 г.). Най-разгневен от изявлението на Доган е Янко Янков, който дава специално интервю пред журналиста от радио Свободна Европа Калин Манолов. Преди това Янков донася в редакцията “Отворено писмо”. На въпроса отговарят ли на истината твърденията на Доган, Янков отговаря: “Действително ние сме били такъв “канал за нелегална информация”, както Доган сам признава. Това е истина. Но вече съм абсолютно категоричен, моите анализи сочат категорично, че ние сме били само камуфлажен канал, за да се придаде автентичност на преминаващата през този канал негова информация.” “Точният, истинският канал” бил “някой от доказаните сигурността си канали на КГБ, а един от най-възможните е Догановият следовател Ангел Александров”. Последният е разследвал “ръководител на нелегална промосковска организация”. Очевидно ставало въпрос за това, че “този офицер от българската ДС по онова време вече е действал в интерес на КГБ за „дестабилизиране на Живков”. Янков не само подозира, но убедено твърди, че Доган “е работел като агент в продължение на повече от две години в затвора, че той е бил отписан не защото е преминал от другата страна на барикадата, а защото е преминал на прякото подчинение на Москва. Според Янков в затвора се е създавала тази част от биографията на Доган, която после да му позволи да оглави Движението на българските турци!?
И не само това: “Десетина години преди това първоначално в Москва, а после и в “братска” България вече са били оформени два клана комунисти: „ортодоксдалните комунисти” или “бетонните глави”, които искат световен комунизъм; и онези, които вече са обиколили света и са решили да създадат капитализъм само за себе си, или нещо като “номенклатурен капитализъм”. Вторите са разбирали, че замисълът им ще срещне ожесточената съпротива на първите и верни на конспиративните си навици, завладели ръководството преди всичко на тайните служби.
По времето на Андропов съветските тайни служби - КГБ, Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на съветската армия (ГРУ) и на Обединеното командване на войските от Варшавския договор били почти изцяло прочистени от първите и завладени от вторите. Така вторите можело условно да се нарекат “кагебистите”.
После “кагебистите” заиграли тройна игра: започнали коварно да използват за своите цели автентичните противници на режима, станали подстрекатели и организатори на дисидентството и на редица екстремистки прояви и пак коварно подстрекавали “ортодоксалните” комунисти да бъдат “безкомпромисни” към враговете на комунистическия идеал.
Или накратко: в плана на втория клан комунисти било залегнало изискването за организиране на специален вид “жертвоприношения”, чрез които публично да компрометират и организационно да дестабилизират първите.
„При тези стратегически условия ние, политическите затворници по онова време - и българите и турците - по същество сме били заложници не на официалната битка между демокрацията и комунизма, а на конспиративната битка на двата клана комунисти – сочи Янков и продължава: Оказва се, че за да могат едните комунисти да премахнат другите и да създадат “номенклатурен капитализъм” само за себе си, е било нужно да се стимулира едно реално съпротивително движение, да се създадат реални, истински жертви, които да отидат на жертвената клада като жертвоприношение. Тъй като Ахмед Доган не отрича, че до и по времето на арестуването си е бил агент на външното разузнаване и на военното контраразузнаване, които именно всъщност са били ударната сила на втория клан комунисти - кагебистите, то напълно закономерно е моето предположение, че неговата задача е била, фигуративно казано, да накара турското стадо да пощръклее, за да може да бъде изклано, с което да бъде принудено световното обществено мнение да се намеси и да свали от власт правоверните комунисти. Аз познавам почти всички по-изявени и преминали през затворите български турци и съм категоричен, че задачата на Ахмед Доган е била той да ги организира и поведе към репресиите, включително и към затвора, и че това е била задача, поставена пред българския филиал на КГБ, на който именно Доган е служел, от руските му господари.” – заключава уверено Янков.
Спира се и на въпроса дали Доган е осъден невинно, защо е влязъл в затвора по повод твърдения на ръководилия го оперативен работник Иван Михайлов Карамучев, че е невинно осъден. И тук версията на Янков е от причудлива по-причудлива: “След идването на Горбачов на власт битката между него и режимите на Живков, Хонекер и Чаушеску е била съвсем реална. Доган е бил поставен в услуга на висшите стратегии на хората на Горбачов. Най-вероятно без първоначално да бъде посвещаван в същността на тези висши стратегии. И автентичните, и неавтентичните политически процеси, насочени към дестабилизирането на режима на Тодор Живков в България, по това време са били изцяло контролирани от онези български тайни служби, които са работели за Горбачов. А Ахмед Доган е изпълнявал специално поръчение на службите в това отношение... В този смисъл верните на Тодор Живков контраразузнавателни служби са арестували и осъдили Ахмед Доган като съветски агент... Ръководената от Ахмед Доган нелегална организация всъщност е била ръководена от Карамучев, действащ като офицер за оперативни поръчки на българския филиал на КГБ, със задача да бъде дестабилизиран режимът на Живков. (Интервю на Калин Манолов, излъчено по Радио "Свободна Европа", 03.11.1997 г. – виж: http://iankov.blogspot.com; Янко Янков. Документ за самоличност (Политическа документалистика). Том 3. Българската държава абдикира в полза на Червената мафия, С., 2002, с. 253-250)
Почти същата, но по-категорична своя версия за съпричастността на Ахмед Доган с КГБ и участието му в така детайлно обрисувания пъклен, строго конспиративен план и операция Янко Янков доразвива и в друго свое интервю за в. ”Демокрация”. Смята, че все още се доизкусурявал „борческият” портрет на Доган, че криминалисти защитават Ахмед Доган “по поръчка”. “Абсолютно категорично твърдя, че Ахмед Доган е бил агент на КГБ. Първоначално той е работил за българската ДС. Впоследствие, след 1988 г., той минава на подчинение на Москва. Съдя за това по много негови изявления и действия, по които личат тесните му връзки с Андрей Луканов и ген. Атанас Семерджиев” – твърди Янков. Доган според него не бил опасен, т. е. “такъв противник на режима” и някои от тях, като разбрали, че ще ги разстрелят, признали, че са изпълнявали една от задачите на българския филиал на КГБ, подготвил дестабилизирането на режима на Тодор Живков. Все пак Янков и сега потвърждава, че Доган наистина е изнасял писма от затвора чрез капачки от буркани и едно от тях – писмо до Парижката конференция за човешките измерения от края на май 1989 г. е изнесено така и предадено на американското посолство от неговата майка. Неговият, т. е. на Янко Янков канал, е използван от службите, за да се придаде автентичност на писмото на Доган. Текстът на писмото и събитията през май 1989 г. са дело на филиала на КГБ в България и са част от задачата за детронирането на Живков, който се е съпротивлявал на политиката на Горбачов. Янков не пропуска да очерни Доган за “лошото” му поведение в Пазарджишкия затвор. Имало и много други неща за Доган, но “едно от тях е, че след 1988 г. Доган е минал на подчинение на КГБ” – продължава Янков упорито да твърди, но без да дава доказателства и оспорва като “манипулативни” твърдения на водещия го офицер Карамучев, че Доган е отписан на 12 юни 1987 г. от списъка на агентите на ДС, защото бил “преминал на другата страна”. Нещо повече. Според Янков и “атентатите от 1986 година били дело на българския филиал на КГБ”. (В. "Демокрация, бр. 300 от 5.11.1997 г.; Янко Янков. Документ за самоличност (Политическа документалистика). Том 3. Българската държава абдикира в полза на Червената мафия, С., "Янус", 2002, с. 260-263; Също в: http://iankov.blogspot.com)
Години по-късно в надпреварата за разкриване на нови, още по-сензационни страни от „тъмното” минало на Ахмед Доган по възможно най-ожесточения и изопачен начин се включва и партийният вестник “Атака”. В началото на 2007 г. Автори са познатите от предишни публикации Димитър Аврамов и Веселин Божков – бивш началник на ІV отдел на Шесто управление на ДС по протурска линия. В една публикация се разказва „Как ДПС пое щафетата от терористи”, в която се цитира Доганово „изявление”, че в ДПС имали „опит в нелегалната борба” и ако се наложело, могат пак да прибегнат към нея. Изводът е, че Доган плаши, като напомня за „активното си участие в акциите на създадената на 8 декември 1985 година във Варна терористична организация Турско националноосвободително движение в България”. Твърди се, че ТНОДБ е създадено „под прякото ръководство на турската разузнавателна организация МИТ”. Под неин контрол в страната „действат” множество терористични групи - в Кърджали, Стара Загора, Пловдив, Благоеврад, Шумен, Бургас, Сливен. Те „взривяват църкви, обществени сгради, влакове, кооперативно имущество, гарови чакални, питейни заведения, поставят бомби пред хотели и на плажове”. Следва разказ за най-кървавия атентат на гара Буново и другите също „кървави деяния на терористите от ТНОДБ”, за да се припомни, че „ДПС не се смущава, че е пряк наследник на терористична организация” (в. „Атака”, бр. 367 от 6.І.2007 г.).
Фактите, които се поднасят в следващите статии, са преиначени до такава степен, че не е нужно да се цитират подробно. Самите заглавия са достатъчно красноречиви: „Турските спецслужби вербували Доган преди две десетилетия”; „Двойният агент Доган подготвян за внедряване в ЦРУ (Обучавали го и как да поддържа отношения с нежния пол); „ДПС поиска отварянето на досиетата под диктовката на Анкара (Доган трябва да бъде съден за престъпления срещу България”; „Агенти на КГБ искали услугите на Доган (Лидерът на ДПС чел лекции в подкрепа на възродителния процес)”; „Държавна сигурност отделя огромни суми за Доган и Лютви” (Първанов забрави, че обвини ДПС в етническа политика и груби фалшификации”)”; „Комунистически лидери улеснили създаването на ДПС (Андрей Луканов уволнявал противниците на етническата партия)”; „Националните интереси налагат отстраняване на ДПС от политиката” (Европа няма да допусне съществуването на етнически партии) (в. „Атака”, бр. 368 - 376 от 8-17.І.2007 г.).
Не може да се отрече, че в опита да се обосноват лансираните твърдения, до известна степен се изполват някои достоверни факти, но повечето са чиста измислица, за които в архивите на ДС и материалите по съдебното дело срещу ръководителите и членовете на движението няма никакво потвърждение. Пример за това е бомбастичното твърдение за „вербуването” на Доган от турската разузнавателна служба МИТ. Като доказателство се сочи „среща” на Доган със служител на Генералното консулство на Турция в Пловдив и предаването чрез своя позната на същия служител на програмата на ТНОДБ. С това Доган вече е “разкрит” като “троен агент” – на ДС, КГБ и турската МИТ.
Накратко версията на официалния говорител на партия “Атака” – политически противник № 1 на оглавяваното от Доган ДПС, е следната: “По това време (1986 г. - б. авт.) Доган не само става предател, като оглавява дейността на нелегалната организация "Турско националноосвободително движение в България", но и установява контакт със служители от МИТ, работещи под дипломатическо прикритие в Генералното консулство на Турция в Пловдив. След изготвянето на програмата на ТНОДБ Доган решава да я предаде на турското разузнаване. За целта използва възможностите на приятелката си Алина Диева от Шумен - студентка в трети курс "География" в СУ "Климент Охридски". Нейната сестра е омъжена за изселника от Търговищки окръг Наджи Ертюрк, който по това време работи в Генералното консулство на Анкара в Пловдив и участва в дейността на резидентурната група на Турската разузнавателна централа (МИТ) под дипломатическо прикритие. По време на срещата си с Ертюрк в квартирата на Алина Диева Доган му разказва за дейността на ТНОДБ, като предава изготвената програма, с молба да бъде публикувана в турския печат. Молбата му е изпълнена.
На друга среща пред кино "Дружба" в София представителят на МИТ не се явява. По всяка вероятност турското разузнаване допускало, че Доган е подставен от българските контраразузнавателни органи с цел изясняване подривната дейност на МИТ срещу България. Видеозаписът от срещата пред кино "Дружба" с очаквания представител на турското разузнаване е безспорно доказателство, което Доган не може да оспори. След получаване на съобщението за срещата на Ертюрк с Доган от Анкара разпореждат на резидентурната група на МИТ в турското посолство в София да установи кой е предал програмата на ТНОДБ, тъй като в СУ е имало две лица с името Ахмед Ахмедов. След проверка установяват, че издирваното лице е Доган, чието име е Ахмед Исмаилов Ахмедов. Ертюрк го свързва с резидента на МИТ на работа под дипломатическо прикритие в турското консулство в Пловдив. Срещите, които се провеждат в едно таванско помещение в софийския квартал "Младост", се контролират от контраразузнавателните органи с помощта на техническо подслушвателно мероприятие. Установява се, че Доган се поставя в услуга на турското разузнаване по собствена инициатива.
Много от фактите по случая били установени от групова разработка, следствието и съдебното дело срещу членовете на нелегалното ТНОДБ, сред които Доган е един от основните обвиняеми. Данните от агентурното минало на Доган позволявали да се изясни напълно неговото двуличие, нечестност и предателство към органите на ДС и България. Те са достатъчни, за да се проследи развитието му като секретен сътрудник, който при първата отдала му се възможност се поставя в услуга на турското разузнаване, преминавайки на страната на противника.”
Твърди се още, че Доган е провеждал редовни срещи с проф. Ибрахим Татарлъ - активен борец против фашизма и капитализма, служител и бивш агент на Държавна сигурност, който бил обект на активна разработка от службите заради „улики за сътрудничество с турското разузнаване”. За подготвения „план” Доган да бъде внедрен в ЦРУ и след евентуалната му вербовка от американското разузнаване да бъде изведен в Турция. Под контрола на ДС Доган трябвало да установява задачите, които ще му бъдат поставени от ЦРУ. Едновременно с това, като евентуален бъдещ офицер от българското разузнаване, той бил длъжен да изпълнява и предварително разработените му от ПГУ задачи по време на пребиваването си в Турция (в. „Атака, бр. 369 от 9.І.2007 г.).
Миналото на Доган, в това число и създаденото от него движение продължава да е една от постоянните и любими теми на партийния вестник “Атака”. Представените като документални нови четива са посветени на “Турската пета колона ДПС” в България. Авторът на една от посветените на “тъмното” минало и настоящо политическо битие на Доган публикация Димитър Аврамов търси корените на „колоната” в недалечното минало. Свързва сегашното ДПС с нелегалното ТНОДБ. Напомня за познатата от времето на комунизма “турска опасност”, за всеизвестната “пантюркистка доктрина”, нейните “автори” и пораждащата се необходимост да бъде реализирана и в България. “Прилагането” на тази доктрина в България се нуждаело от пета колона, от “ефикасен инструмент и легитимен проводник” и Анкара го видяла в създаденото на 4 януари 1990 г. (под нейна диктовка и с щедрото й спонсорство) Движение за права и свободи. “Много опасен злокачествен тумор, който в съучастие с домораслите ни продажни политици 18 години разяжда и ерозира държавата, а корумпираната му върхушка натрупа несметнo състояние от разграбването и унищожаването на националните богатства. То е и пряк наследник на терористичното Турско националноосвободително движение в България от 1985 г., чиято програма написа лидерът на ДПС Ахмед Доган” – твърди Аврамов.
И продължава с още по-страшни изводи за “греховете” на движението, “зловредата му роля” от неговото създаване, включително и за “тоталния шпионаж в полза на Анкара” до новия извод, че цялата 18-годишна история на движението „е просмукана от корупция и отявлен грабеж на националните богатства. От „безнаказано турцизиране на българомохамеданите”, „налагането на исляма (включително и радикалния) в цели региони” (в. Атака, бр. 696, 8.І.2008 г.).
Повод за продължаващото създаване на неистини и нови фалшификации за Доган и Турското националноосвободително движение са предизборните кампании от 2006-2009 години. Най-често освен по време на предизборни митинги лъжи по темата се говорят и от ефира на телевизия „Скат”. В навечерието на парламентарните избори от юли 2009 г. постоянно се показва предизборен клип с ликове на деца – жертви от атентата на гара Буново. Дикторски глас съобщава, че автори на атентата, виновници за невинните детски жертви са Доган и създаденото от него Турско националноосвободително движение.
Случайно или не най-отявлени създатели на „сензационни” факти от миналото на Доган са някои негови бивши политически съратници, напуснали ДПС, недоволни от нещо.
“Ахмед Доган е архитект на т. нар. възродителен процес в България” - заявява в интервю за радио "Свободна Европа" лидерът на Национално движение за права и свободи (НДПС) Гюнер Тахир. Така той подкрепя почти същите обвинения, които ден преди това изключеният от ДПС депутат Осман Октай отправя към бившия си лидер. По думите на Тахир, Доган е писал доклад в началото на 80-те години, в който се казвало, че „най-добрият начин за приобщаване на българските турци, е смяната на имената им”. Тахир обяснява, че не е виждал доклада, но поне трима души свидетелствали пред него за съществуването му (в. “Дневник”, 21.І.2003 г., http://knigi.dnevnik.bg).
В далечната 1991 г. Осман Октай мисли по коренно различен начин. Твърди се, че той е един от авторите на официалната версия за ролята на Доган и неговото движение в съпротивата срещу асимилацията, за организацията на майските протести, залегнала в партийните документи. Изразена е от него неведнъж още в първите години на промените. По повод 2-годишнината от майските протести на страниците на в. “Демокрация” оценява „възродителния процес” като жесток и варварски акт. Акцентира върху жестокостите по време на протестите и ясно сочи кои са виновниците за провеждането на “възраждането”, за насилията и убийствата на невинни, мирно протестиращи граждани (в. „Демокрация”, бр. 129 от 1.VІ.1991 г.). Тогава, а и в други свои изяви до излизането си от ДПС нищо не споменава за “злокобната” роля на Доган по време на “възраждането”. В друга своя изява пак от това време надълго и нашироко се спира на създаването и дейността на „Народно-освободителното движение на турците в България”, за отпора срещу асимилацията начело с Ахмед Доган и стигайки до началото на 1989 г., посочва: “В началото на 1989 г. те [Разбирай, намиращите се в затворите дейци на ръководената от Доган организация – б. авт.] са поставени при по-леки условия. И тогава осъществяват външен контакт. Отново координират дейността, която подготвя масови протестни акции против режима на Тодор Живков, планирани да се проведат в края на месец май същата година. За да не бъдат заподозрени намиращите се в затвора ръководители, организацията се преименува в Демократична лига за правата на човека. Поради опасност от разкрития акциите започват по-рано - след 15 май 1989 г.” (в. “Права и свободи”, бр. 2 от 10.І.1992 г.).
Изявите на Тахир и Октай срещу Доган не са скрепени с убедителни доказателства. Две години след тях, през 2004 година се лансират далеч по-сериозни обвинения срещу Доган в специално издание, посветено на Демократичната лига за защита правата на човека в България (Азис Бей. Демократичната лига на турците в България, С., 2004, 298 с.). То има претенцията, че се позовава освен на спомени, и на оригинални полицейски сводки, откъдето произлизат и голяма част от твърденията. В изданието е нескрито желанието да се омаловажи ролята на Доган и създаденото от него съпротивително движение. Да се докаже, че най-масовата, автентична и с най-голям принос в борбата и призната от всички турци е Демократичната лига. Идва да подкрепи вече лансираната в публичното пространство версия, че са я създали истинските лидери на турците, но по ред причини са пренебрегнати от Доган и ДПС и се намират зад граница.
В архива на ДС не бяха открити убедителни потвърждения за тази претенция. Разсъжденията по повечето въпроси в крайна сметка са без конкретно позоваване на оригинални източници и може да се предполага, че до голяма степен са измислени. По спомени на Сабри Искендер се рисува стройна система на Демократичната лига от нейното създаване през ноември 1988 г. Търси се отговор на редица въпроси: кои са създателите на лигата, кога и защо е създадена и какви са мотивите за това, какви са нейните цели, програма, нейната организация и структура – от централно, окръжни, общински и селски организации, дори и централно и други ръководства в сянка. Говори се за невероятно бързото разрастване на оранизацията отначало до 3000, а впоследствие дори до 10 000 членове. С много големи подробости се описва широкомащабната дейност на единствената „най-масова” организация на турците в България за съпротива срещу асимилацията.
Има убедителни потвърждения, че лигата не е развила така описаната в изданието широкомащабна дейност. За тази дейност има повече оригинални свидетелства, които опровергават голямата част от изнесеното. Сводки от ДС гласят: „Поведението на всички засечени лица е под контрол. Обстановката се владее. В резултат на активни и енергични действия на органите на МВР опитът на националистически настроените елементии за създаване на Демократична лига за защита правата на човека е пресечен.” Има, разбира се, прояви, но те са отделни, по-скоро епизодични и всички са споменати в ежедневните сводки на ДС. (Виж по-подробно: Ангелов, Веселин. Секретно! Протестните акции на турците в България (януари-май 1989), С., 2009, 374 с.)
В подкрепа на оповестените в горното издание за Демократичната лига твърдения и по повод 20-годишнината от избухването на майските протести на турците през 1989 г. журналистката Даниела Горчева създаде серия от материали. В едно от тях секретарят на Демократичната лига Сабри Искендер разказва собствената си биография. За патилата си по времето, прекарано в Белене, принудителното заселване в с. Камено поле, Врачанско, за неуспешния опит през 1986 г. да премине югославската граница и последвалата двегодишна осъдителна присъда, която го изпраща в Софийския затвор. За преместването му в Старозагорския затвор, където за първи път се среща с Ахмед Доган. В този затвор Искендер е до 30 април 1988 г. (Сабри Искендер: Комунистическите правителства измисляха врагове, интервю на Даниела Горчева в: http://dilmana.web-log.nl; http:/;/www.mediapool.bg/; Азис Бей. Демократичната лига на турците в България..., цит. съч.)
Спираме се по-подробно на горните факти, защото вместо да говори за своето “секретарство”, неочаквано се спира на поведението на Доган в затвора. Става ясно, че по това време самият той - Сабри Искендер, вече не е бил там, за да е свидетел на Догановото поведение. На Доган са приписани деяния, които няма как да е извършвал. На въпроса как Доган се е държал в затвора, Искендер твърди: “Доган... В една гладна стачка участваше. Обаче при него дойде един от старшините и му казва: "Абе, ти що им уйдисваш на тия, ти си учен човек.” И той се отказа. Отказа се от гладната стачка... Доган е от хората, които търсят на хляба мекото и на работата лекото. За него още в затвора се говореше, че е с комунистите.”
От основателите на лигата единствено председателят Мустафа Юмер се връща в България. Включва се активно в Движението за права и свободи и до 1994 г. е председател на Общинския съвет в Крумовград, избран с листата на ДПС.
Сабри Искендер не пропуска да отбележи, че Мустафа Юмер и Ахмед Доган не се обичат. Кога, как и защо се е случило това, може само да се гадае. Почти до края на 1993 г. Юмер не оспорва официалната версия на ДПС за ролата на Доган в съпротивителното движение, за създаването и дейността на Турското националноосвободително движение. За организацията и провеждането на майските протести. За нея е писано неведнъж и на страниците на партийния вестник “Права и свободи”. В годините на доброто коалиционно сътрудничество между СДС и ДПС във в. “Демокрация” също неведнъж са давани подробности за събитията. Никой в първите години на демокрацията не оспорва твърденията на Доган, за които ще стане въпрос по-долу. Споменатата официална версия гласи, че от затворите Доган продължава да ръководи сътротивата на турците, че три години след присъдите срещу членовете на Националното турско освободително движение (т. е. в средата на януари 1989 г.) е осъществена връзка с останалите на свобода и амнистирани в края на тази година членове на организацията и започва подготовката на нови протестни акции. За да не бъдат заподозрени ръководителите, излежаващи присъдите си, организацията се преименува в Демократична лига за защита правата на турците в България. (Три години от създаването на ДПС. Със свой принос за демокрацията, в: “Права и свободи”, бр. 2 от 8.І.1993 г.; Движението за права и свободи - общонационална партия, фактор за демокрацията в страната, в: “Права и свободи”, бр. 27 от 2.VІІ.1993 г.; Повикът ни за права и свободи се чу от целия свят, в: “Права и свободи”, бр. 21 от 21.V.1993; в. “Демокрация”, бр. 53 от 25.VІ.1990; бр. 54 от 26.ІV.1990; бр. 55 от 27.ІV.1990; бр. 64 от 10.V.1990 и др.)
Най-неочаквано в края на ноември 1993 г. Мустафа Юмер оспорва причастността на Доган към организацията и към протестните акции. (В. “Демокрация” от 27.ХІ.1993 г.) “Доган лъже и отрича, че е имало Демократична лига, че е имало такава организация в България. Как може ти да отричаш нещо, което цял свят знае? Или да си приписваш заслуги на други хора? ...Това е мошеничество, голямо мошеничество” – не скрива възмущението си и бившият секретар на лигата Сабри Искендер.
Неприязненото му отношение към Доган проличава от това, че по време на разговора с Даниела Горчева оповестява поредната инсинуация по адрес на бившия си съратник: Самият Сабри кимва утвърдително, когато намесилият се в разговора Шабан (?) говори от негово име: “Доган, като е бил в затвора, е карал съзатворниците да носят табелки с новите им български имена, оказвал им е натиск. Това е правил Доган, за тези си геройства да разкаже, а не да си присвоява заслуги, каквито няма". (Азис Бей. Демократичната лига на турците в България..., цит. съч.)
Явно паметта на Искендер му е изменила, защото на две места в посочената по-горе книга за дейността на Демократичната лига, при това под клетва над Свещения Коран, ясно и точно заявява по адрес на Доган коренно противоположни неща.
Първото: “Началникът на затвора (1988 г. – б. авт.) беше заповядал всички затворници да зашият табелка с българското си име на ревера си. Табелата представляваше тенекиено парче, на което отгоре пишеше “Затвора – Стара Загора”, а отдолу името на затворника. Дойде време да изляза от наказателната килия. За кой ли пореден път отново ме заведоха при полк. Николов. Влизам вътре и гледам - зашиват табелката на Ахмед Доган. Очите му бяха пълни с кръв и гняв. Незабележимо си кимнахме. Той излезе. Дойде моят ред. Зашиха и моята табела.”
Второто: “За Ахмед Доган в затвора в Стара Загора. Ахмед Доган беше в друго отделение, но веднъж обстоятелствата се стекоха така, че се запознахме. Попита ме за времето, прекарано в концлагера Белене. Отговорих му възможно най-изчерпателно. Той се държеше семпло - без пози и изхвърляния; не се заяждаше с управата на затвора, но иначе беше чиличен. Прозорливо четеше мислите ни и пресмяташе като компютър ситуациите. Жалко, че не попаднах в неговото отделение, за да имам по-голяма възможност да го опозная.” (Цитирано по: Азис Бей. Демократичната лига на турците в България..., цит. съч., интервю за историята на лигата със Сабри Искендер, с. 83-84.)
До споменатите по-горе дейци на Демократичната лига се нарежда и Сезгин Мюмюн. С много по-голяма активност срещу ДПС. Медиите, които тиражират с охота неговите понякога доста сензационни изявления, не пропускат да напомнят, че роденият в Исперих през 1967 г. Сезгин попада в затвора едва 18-годишен заради „несъгласие с този процес”. Бил обвинен в шпионаж, за което получил 11-годишна присъда. Лежи четири години и един месец в затворите в София, Ст. Загора, Плевен. В Старозагорския затвор установил „контакт” с Доган. През 1990 г. излиза на свобода и се включва в създаването на ДПС. С така тиражираната богата дисидентска биография и подчертана „близост”, в това число и „съжителство” в затвора с Доган се цели публиката да бъде уверена, че изнесената от Мюмюн информация произлиза от „първоизвора”, от сериозен човек и няма как да не е истина.
От 2007 г. Сезгин Мюмюн е председател на федерация “Справедливост” и нашироко оповестява, че “сериозно” се занимава с откриването на участниците във възродителния процес. Дори се хвали, че има списък с имената на участниците в процеса. “Те са виновниците, те са истинските агенти, които също участваха в този процес” – казва той и в отговор на журналистически въпроси визира “нашите приятели”, т. е. ДПС, “турците, които са на власт”. “Виновниците са агентите на Държавна сигурност. ДПС са виновниците за „възродителния процес”, които са 80% агенти” – повтаря многократно той. На въпроса дали има доказателства, документи, обещава: “Документи ще имаме, когато влеземе в самия архив. Аз получих уверението, че когато всички документи се съберат на едно място, ние ще имаме достъп. Аз изрично съм писал писмо до комисията по досиетата. Ние ще търсим виновниците до дупка, ще търсим истината до дупка” – се заканва Мюмюн и потвърждава, че „наистина” има списък с участниците във „възродителния процес” и че вече започва проверка по места. Според него “много са хората. С всеки изминал ден излизат хора, които са били и в момента са в ръководството на ДПС.” Хората искали истината и той твърди, че им я дава. “Като се започне от централното до местните ръководства на ДПС са участници във „възродителния процес”. Те са за нас агенти и си остават агенти. (Интервю на Миглена Славова, ДПС са виновниците за възродителния процес – в: http://www.vsekiden.com/, 23 май 2008)
Бързо става ясно, че мотивите на Мюмюн за доста амбициозната активност срещу бившия му лидер, щедрите обещания и загрижеността за историческата истина са с политически привкус. Видно е, че търси място сред големите политически играчи и първоначално го намира в ГЕРБ, но там бързо го разбират и игнорират. Следва поредното му политическо заиграване с подписаното между Синята коалиция и федерация „Справедливост” през май 2009 г. споразумение за сътрудничество и подкрепа за изборите.
Сред няколкото ангажименти на Синята коалиция към новия си партньор за времето на бъдещото “участие в изпълнителната и законодателната власт” е създаването на анкетна комисия в 41-вото НС за парламентарно разследване на т. нар. „възродителен процес”. Както от минали времена на мнимо сътрудничество по тези въпроси и с небезизвестния Гюнер Тахир и фантомната му алтернативна на ДПС партия НДПС, “сините” предлагат и услугите си да са “пощальони”. Председателят на „Справедливост - България" Сезгин Мюмюн връчва декларация на Светослав Малинов от ДСБ, който обещава да я отнесе в Народното събрание. Вече с доста късна дата в нея се казва, че членовете на федерацията осъждат насилствената асимилация на българските мюсюлмани по време на възродителния процес. Те обявяват, че изгонването 400 000 български граждани от пределите на България през 1989 г. е етническо прочистване. Призовават главния прокурор да възобнови делото за осъждане на виновниците.
Бившият политзатворник е може би и от най-словоохотливите на тема Ахмед Доган и неговото “съмнително” минало на агент, “спуснат” от ДС в средите на турците. Продължава неспирно да дава какви ли не обещания за разкриване на “истината” за него и виновниците за “възродитения процес”. “Скоро може да настъпи истинският 10 ноември и той да даде начало на историческия преход към демокрация. През януари политзатворниците [турци – б. авт.] ще се съберем на среща в България, за да обсъдим проблема с прокуратурата и с все още смачканите ни права. Предвиждаме да правим също митинги, защото рано или късно цялата истина за „възродителния процес” трябва да излезе наяве. Само в следственото дело на Ахмед Доган има близо 50 души, които пряко са били засегнати, но почти никой от тях не е останал в родината. Днес при лидера на ДПС няма нито един политзатворник. А ние сме около хиляда души – от лагера в Белене, от Старозагорския, Софийския, Плевенския затвор – и повечето от нас бяха екстрадирани. Тези хора скоро ще бъдат в България и ще си кажат думата за истината” – се заканва за пореден път Мюмюн. (Синята коалиция се съюзи с партията на Сезгин Мюмюн, 12 май 2009 г., http://dnes.dir.bg)
Фактите сочат, че много от твърденията на Мюмюн, в това число и неговите щедри обещания за разкриване на “истини”, заплахите за осъществяването на какви ли не инициативи за тяхното оповестяване си остават само намерения. Става ясно, че с изявите си по дискутираните теми се превръща в негласен съюзник и на други разпалени „защитници” и „откриватели” на истината.
В горния дух има изяви по темата за миналото на Доган и на други знакови личности. Неодавна именитият скулптор Вежди Рашидов оповести, че подробно е “прочел” Доган в архивите и не можел да го гледа. Видно от списъка с ползвателите на споменатите архиви, Рашидов е прочел незначителна част от досието, престоял е в архива няколко часа - толкова малко време, че изобщо е невъзможно да го е прочел цялото. И въпреки това твърди, че архивите сочели, че “почти целият елит на ДПС има принос във възродителния процес”. Дори обещава да напише книга за това. Изводът му се отнася и за Доган, понеже се основавал на прочетеното от самия него Доганово досие. (В. “24 часа” от 26.І.2009 г.) Изниква въпросът дали В. Рашидов има правото да е съдник. Има ли основания да тиражира недостоверни факти. Известно е, че скулпторът волно или неволно е бил един от протагонистите на “възраждането”. Публикувана е подписаната и от него декларация на група интелектуалци и общественици “от средата на българите, възстановили българските си имена” в София на 25.VІІ.1985 г. Разпространена е по БТА и чрез почти всички тогавашни български ежедневници, както и извън страната. С нея дузината интелектуалци от турски произход твърдят, че от турска страна е факт клеветническа кампания спрямо България, че “възродителният процес е на­пълно естествен исторически процес, израз на възродения ни български национален дух.” (В. “Отечествен фронт”, бр. 12187, 26.VII.1985 г.; „Нова светлина”, № 89, 27.VII.1985 г.; „Добруджанска трибуна”; „Дунавска правда”; „Ново Лудогорие”; „Шуменска заря”; „Хасковска трибуна”; „Сливенско дело”; „Силистренска трибуна” и др. от 27.VII.1985 г.; Очерк за ислямизираните българи и национално­възродителния процес, Георги Янков – съставител, С., 1989 г.; също Ангелов, Веселин. Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България (1984-1989), документи, С., 2009, с. 196-199)
Като че ли най-много фалшификации за миналото на Доган и Турското националноосвободително движение се срещат в интернет пространството. И това е разбираемо. Адресирани са към младото поколение българи, които са преобладаващата част от неговите ползватели. Там се четат какви ли не небивалици, за, както често го наричат, “третия мъж в държавата България. “Носи името Доган, означаващо Сокол, като е приел името на хищната птица за свой псевдоним и го носи с видима гордост. Той се определя като турчин и по времето на комунистическия режим е бил един от идеолозите на ТНОДБ или Турското националноосвободително движение в България, терористична организация, виновна за организирането на няколко кървави атентата. Въпреки миналото си той в края на управлението на така наречените комунисти е вербуван от тях и му е даден план за действие, който изпълнява с неуморима страст. Според слуховете той е реално държащата властта личност в държавата. Този мъж държи в ръцете си мира в държавата и е способен в интерес на собственото си забогатяване да провокира гражданска война” – гласи една от версиите. (http://neverojatno.wordpress.com).
Ако ви се наложи да получите обширна или по-обобщена информация за Турското националноосвободително движение, сигурно ще прибегнете до най-популярния способ да се информирате от Wikipedia. Оттам също ще научите, че става въпрос за нелегална терористична организация на българските турци, предшественик на Движението за права и свободи. Според тамошната енциклопедична статия през 1985 г. Неджеметин Хак, Касим Дал и Сали Ахмед от село Дръндар създават във Варна неформална организация, целяща „да огласи” провеждащия се у нас “възродителен процес”. Първите членове били петима от Дръндар, един от Провадия, двама от Шуменско и 11 от тогавашния Толбухински окръг. Още ученик се включил и Рушен Риза, началник [през 2007 г.] на политическия кабинет на министъра на земеделието Мехмед Дикме.
Цитира се твърдение на Сали Ахмед, че целите на “неформалната” организация били само “даване на гласност на нещата и подемане на една кампания у нас без физическа съпротива, с мирни средства да си искат имената обратно, да бъдат признати официално като малцинство”. Дейността според неговите твърдения се е състояла в “ходене по селата, говорене с хората, агитация и разпространение на позиви сред турското население”, но “не са палили бунтове“. За жалост – се сочи в статията, създателите на организацията “не успяват да запазят мирните си методи дълго време” и “след ходенето по селата и говоренето с хората” е извършен атентат, насочен срещу влак. Поставена е бомба във вагон, в който е имало майки с деца. Много жени и деца губят живота си заради този терористичен акт. На базата на всичко се прави изводът, че Турското националноосвободително движение в България е нелегална терористична организация на българските турци, предшественик на ДПС. В нея Доган е поканен като по-образован и той оглавява организацията едва през 1986 г. Под съмнение се поставя твърдението на самия Доган в неговата автобиография, че е създал организацията през 1985 година. В заключение се твърди, че Турското националноосвободително движение в България се смята за “организатор на атентатите на 30.VІІІ.1984 г. и атентатите на гара Буново и в кафе-сладкарницата в хотел “Сливен” през 1985 г.”
Дословно същата версия се намира и на страниците на историческия интернет портал “Родово наследство”. “Безспорно е – се сочи и тук, че Турското националноосвободително движение в България е извършител на атентатите на 30 август 1984 г. и атентата на гара Буново и в кафе-сладкарницата на хотел "Сливен" в гр. Сливен през 1985 г.”
Последното, може би най-зловещо и обемисто, изпълнено със събрани на едно място почти всички тиражирани през последните двадесет години „открития” за Догановото минало тиражира Паула Лайт.
Не е ясно дали авторката (авторът) e българин (българка), защото заявява желание да остане анонимна. Сам(а) казва, че е с две висши образования, владее няколко езика. Някои, без да сочат истинското име, правят догадки, че това е „много известен български поет публицист”, „плодовит автор”. „Никога не съм изпитвала лоши чувства, да не говорим за омраза, към етническите турци” – декларира анонимната. Задоволството от написаното „открито писмо” до Доган е голямо и никой от читателите му не отбелязва, че е изпълнено с неистова омраза. В преобладаваща си част е изпълнено с неистини. Авторката ги лансира независимо от твърдението, че е възпитана от родния си баща да не мрази турците никога и по никакъв повод. Кълне се, че е принудена да разобличи „демона” Доган от обич към турците.
На Доган авторката вменява най-голямата вина наравно с тази на Тодор Живков - тази за „изолацията” между българи и турци. Смята, че е причинил „толкова злини”, че се пита „дали е човек, или демон”. Изброява „злините” на Догановото минало. Освен познатите се приписват и нови „грехове”, за да се твърди съвсем убедено, че е не само „демон”, но се е превърнал в „черно зло”, „чудовище”. На бял свят се изкарва познатата агентурна характеристика на „доносника” Доган, работил най-вече „против своите”. Неговата автобиография от 1979 г. е основата, върху която се гради обвинението за тази му „злокобна” роля, за която са помагали „господарите” му от ДС, за да им „служи предано”.
„Страшното идва през 1985 година, когато твърдиш, че си се включил в организирането на съпротивата срещу възродителния процес. Всъщност, пълна лъжа” – пише анонимната авторка. Това според нея станало през 1986 година, но страшното било, че е снет от отчет като агент на Държавна сигурност едва през 1988 година. „Съпоставката на тия дати води само до един чудовищен извод. Слухтял си и си донасял за своите. Комунистите са маскирали едно куче като свободен вълк и са го пуснали в глутницата, та да я води към капаните на господарите” – е поредното зловещо послание от това четиво. И за да подсили внушенията си, споделя своя лична история. „Знаеш ли, Ахмед, повръща ми се от теб! Мой колега, Шейхул, когото обичах като брат, изчезна по време на тия смутни събития и казват, че е убит. [Сред вече установения списък на изчезналите и убитите по време на асимилацията няма такова име – б. авт.] Такива като теб го убиха. Пострадали са много достойни хора от твоята кръв и вяра. Как спиш, нещастнико?! Как смееш да се представяш за борец за правда и свободи и да се мяркаш на панихидите за загиналите? Такива като теб са петно върху лицето на човечеството!” – такова е едно от заключителните, патетично произнесени заклинания към „демона”, „чудовището” Доган. И друго: „Мисля обаче, че по ръцете ти стоят невидимите, но много истински петна и от българска, и от турска кръв. Мисля също така, че процесът срещу теб е бил бутафорен и нито за миг не си скъсвал със старите си господари. Как иначе да приемем факта, че от пребиваване в “килията за смъртни”, както твърдиш, си се озовал с присъда десет години лишаване от свобода, постановена от Варненски окръжен съд?”
Позовавайки се на съмнителен източник, авторката възпроизвежда познатата версия, че Доган е бил „двоен агент”, че продължил да служи на Държавна сигурност и след 1989 година. Останалите заклинания и обвинения са посветени на политическото битие на Доган след 1989 г. (Паула Лайт. Демонът Ахмед Доган, 24.ІІІ.2009 г., http://sbobodata.com)
Внушенията за съпричастност на Доган и основаното от него ТНОДБ с извършените атентати през 1984-1985 г. се подхранват от недотам точните интерпретации за тях на бивши видни величия от ДС. Явно все още не могат да му простят, да преодолеят болката, да признаят, че един „най-обикновен” турчин ги е унизил, изиграл и засегнал „професионално”. Направил ги е за посмешище пред висшестоящите. Един от тях продължава да е бившият началник на Четвърти отдел по т. нар. протурска линия на прословутото Шесто управление – ДС Веселин Божков, който освен във в. „Атака” намира и други подходящи трибуни за огласяване на „истини”. За разлика от други негови бивши колеги, при това доста по-именити, не се съобразява с известното правило в тези среди да не огласява, а ако го прави, да не изопачава станали му известни факти от кариерата му на „разузнавач”.
И сега Божков припомня, че Ахмед Доган „винаги” е изтъквал своите заслуги като учредител, организатор и безспорен ръководител на нелегалната организация Турско националноосвободително движение в България. “Многократно” е заявявал, че ДПС е наследник на ТНОДБ, като е изказвал своето задоволство и гордост от нелегалната й дейност. Също така е подчертавал, че като безспорен наследник на ТНОДБ, ДПС приема всичките негови плюсове и минуси, възползвайки се от опита, който то е натрупало по времето на нелегалния период от дейността си. (Веселин Божков. Кошмарът още е жив, в. "Нова Зора", брой 35, 5.ІХ.2006 г.)
Божков има амбицията да разобличи Доган и чрез написаното от него читателите да разберат “по-добре същността и характера на нелегалната дейност на ТНОДБ, както и условията, при които тя е работила”. И дава примери с извършените „от терористи и терористични организации” атентати през 1984-1985 г. При това твърдейки, че са извършени далеч преди още “възродителният процес” да е започнал. Една от многото лъжи на комунистическата пропаганда. Той е един от участниците във „възродителната” кампания и много добре знае, че тя започва далеч преди споменатите атентати. И като бивш виден началник в ДС отлично е запознат с миналото на Доган и историята на основаното от него движение. Затова не е ясно какво общо може да имат с атентатите ТНОДБ и Доган при положение, че са извършени преди движението още да се е създало.
За да се разберат по-добре същността и характерът на нелегалната дейност на ТНОДБ, както и условията, при които то е работило, Божков се хвали, че имало и „друга разкрита и обезвредена организация - “Турски освободителен съюз” – предшественик на ТНОДБ, която по едно и също време, през 80-те години, правила опити да разгърне своята дейност в Шуменски, Толбухински и Силистренски окръзи. [Божков измисля съществуването и дейността на споменатия „съюз”. Явно има предвид замислената от Неджаметин Хак „Турска национална партия”, която е преименувал съвсем съзнателно. Или е забравил нейното име. За нея и в други писания се твърди, че съществува преди появата на ТНОДБ, т. е., че отначало ТНОДБ „възниква” и „носи” това име. Такава партия и „съюз” никога не са съществували – виж коментарите по този повод по-долу – б. авт.]
„По това време в районите на Североизточна България, където ТНОДБ се стремеше да организира своите мероприятия – продължава разкритията си Божков, се разпространява възвание с атрибутите на турското държавно знаме - полумесеца и петолъчката. От името на организацията “Турски освободителен съюз” възванието започвало с призивите: “Знаме, върху което има кръв, е знаме! Земята, на която има загинали, това е Отечество! Какво щастие е да се наричаш турчин!”.
Следва откритието, че последният призив на „съюза”, т. е. движението, съдържал „онази националистическа сентенция на Кемал Ататюрк, която се използвала от повечето нелегални протурски националистически и шпионски организации в тяхната антибългарска дейност”. Разкрива се и „истината” за най-зловещото му послание, вменено като задължение на всеки турчин. Във възванието с гриф “Много тайно” се уточнявали следните “задължения на турчина”: “Говори на чист турски език! Възпитавай и учи децата си на турски език! Насаждай в тях чувство на турска гордост! Докато свят светува, не забравяй, че ще живее турското! Посвети се на нашата борба! Помагай на тези, които се борят! Не помагай на държавата, а й вреди! Намали своя трудов принос! Унищожавай, събаряй, пали! Отмъщавай на свирепия душманин! Не им сътрудничи и не се жени за българи! И да умреш, не издавай тайната! Смърт на тези, които правят лошо на турците и вършат предателство!”
Според автора в началото на 1985 г. се разпространил и призив за стачка от 24 до 31 януари 1986 г., но никой от тюркоезичното население не се отзовал. Повечето от нелегалните групи и организации, които имали терористично-диверсионни намерения, преминали към конкретни действия, без да разработват програмни декларации и устави, както и да разпространяват призиви и листовки с такова съдържание. В района, където ТНОДБ изграждала своите нелегални структури, дълго време преди това, а и след нейното разкриване група терористи провеждали активна терористично-диверсионна дейност. И в подкрепа на това се съобщават факти за познатите от други публикации терористични актове през 1984 г., които били извършени „преди началото на възродителния процес”. Всякакви спекулации, че те са акт на възмездие за „по-късно” проведените мероприятия за смяна на имената на тюркоезичното население, били „необосновани и несъстоятелни”.
Възпроизвеждат се известните факти за извършения на 9.ІІІ.1985 г. в 21.31 ч. близо до гара Буново, Софийска област, терористичен акт, когато е взривен вагон за майки с деца на влак номер 326 от жп линията Бургас-София. За взривеното в същия ден, половин час след взрива в Буново фоайе към сладкарницата на хотел “Сливен” в гр. Сливен, където по една случайност няма убити, но са ранени 23-ма души. За неуспешен опит да бъде извършен терористичен акт на плажа в „Дружба” – Варна, където терористи поставят мощно взривно устройство. За това, че на 26 декември 1985 г. терористи сипват препарат за растителна защита в резервоар за питейна вода, за да предизвикат масови отравяния. В края на 1986 г. запалват балираната слама в района на Айтос. (Пак там, Веселин Божков. Кошмарът още е жив..., цит. ст.)
Съобщените от Божков факти като време и място на извършване на терористичните актове и за някои от жертвите наистина са достоверни, но с едно изключение. Той пропуска да уточни, че нито Доган, нито членове на създаденото през септември 1985 г. от него движение нямат нищо общо с тях.
Картината за сатанизирането на Ахмед Доган и основаното от него Турско националноосвободително движение в България, няма да бъде пълна, ако не се приведат и други твърдения. В някои от тях на движението и Доган също се приписват терористични и диверсионни актове далеч преди началото на асимилацията.
Според една версия Турското националноосвободително движение в България е преименувано през 1990 г на Движение за права и свободи на турците и мюсюлманите в България. Тъй като неговият лидер Ахмед Доган обичал да говори за своя нелегален период, авторите са предизвикани да покажат „истината” за „нелегалната дейност на ДПС – ДПСТМБ (!?) – ТНОДБ”.
Сочи се, че в периода 1976–1983 г. движението си позволявало предимно заплашителни писма. Имало и няколко палежи на училища в Шуменско. Случаи на шпионаж в полза на Турция, но те били изолирани. Твърди се, че на 6 септември 1983 г. „движението” подпалва горски масив в района на язовир “Камчия”. През същия месец предизвиква късо съединение в контактната мрежа на жп транспорта край Карнобат. През март 1984 г. прави неуспешен опит за жп катастрофа. На 30 август 1984 г. избухва бомба в чакалнята на жп гара Пловдив. Октомври 1984 г. – нов неуспешен опит за жп атентат край Айтос. Идва черният за България 9 март 1985 година. Край гара Буново е взривен вагон за майки с деца, пътуващ по линията Бургас – София. Напомня се, че атентатът на гара Буново е най-големият железопътен атентат в българската история по брой на жертвите. Същия ден избухва бомба в кафе-сладкарницата на хотел “Сливен”. И тези атентати били дело на Догановото движение. И сега се твърди, че тези “правозащитни” действия са извършени преди т. нар. “възродителен процес”, служещ за тяхното оправдаване. Защото целта на активистите от движението не била да си върнат имената, които по това време още не са сменени, а да „освободят България от нейното българско население и да я присъединят към Турция”. През същата 1985 година вече се говорело открито за тези цели на ТНОДБ и се веели турски знамена дори на хълмовете в Пловдив. Не спирали и терористичните акции, включително изливане на препарати за растителна защита и други отрови във вододайни зони.
В друга близка версия се протестира, че за разлика от хитлеристките, в България са разрешени символите на една „откровено терористична организация, забранена не само у нас, но по цял свят”. Сочи се, че това е нелегалното Доганово Турско националноосвободително движение, което през 80-те години на 20-и век извършило „серия” атентати в България, „избило” невинни хора, между които жени и деца. Авторът съжалява, че не е могъл да открие емблемата на „Сивите вълци”, но показва емблемата на ТНОДБ. Въз основа на това твърди: „Доказан факт е, че ТНОДБ представлява българският клон на „Сивите вълци” у нас. Продължител и правоприемник на ТНОДБ пък е прословутото ДПС”. (http://www.voininatangra.org/modules/news/, в. “Съпротива”, без дата.)
Немалко антидоганови изяви, в това число и по адрес на движението, произлизат от Общонародния комитет за защита на националните интереси и Отечествената партия. Повечето от тях са в известния от споменатия дотук дух и съдържание. Една от последните изяви на известните още от началото на прехода организации на българските националисти е връчената протестна декларация до председателя на парламента и всички депутати от 40-ото Народно събрание. В документа от името на членовете на двете националистически организации се настоява за приемане на закон за патриотизма. Изразява се желанието 9 март да стане национален ден за поклонение пред жертвите на терора. Представителите на Общонародния комитет за защита на националните интереси и Отечествената партия апелират още да се инициира приемането на декларация в ООН и в ЕС. Те настояват парламентарната група на ДПС и нейният председател Ахмед Доган да се разграничат от "терористите, членове на Турското националноосвободително движение в България”. (Мартина Ганчева, http://www.duma.bg/,10.ІІІ.2008 г.)
Принос за очернянето на Доган дава и българското документално кино. Пример е излъченият през 2001 г. след старателна пропагандна подготовка и медиен шум документален филм на журналистката Татяна Ваксберг "Технология на злото". Веднага след това се появиха немалко оценки, че филмът е политическа поръчка. В рецензия за филма Петко Симеонов посочва: „Засилва се убеждението, че Ваксберг дори от любопитство не си е поставяла за цел да разкрие нещо за възродителния процес. Тя е искала да намери повод да плюне по Движението за права и свободи. Плюнала е.
За нея останалото е без значение.” Според П. Симеонов филмът съдържа разтърсващи изповеди на пострадали български турци, но за съжаление са използвани за „лансиране на грозни тези и внушения”. Излиза, че етническите турци се държали „като стадо, поведено на заколение”. Внушавало се, че партията на етническите турци ДПС се оглавява от хора, „помагали на властта във „възродителния процес”. Тези и други породени от филма мисли на П. Симеонов го карат да заключи, че се касае за самоуверено, агресивно, предизвикателно и некомпетентно творение. От оповестени други мнения става ясно, че не е единственият, който мисли по подобен начин. (Петко Симеонов, Технология на доброто, http://www.omda.bg).
В друга документална филмова поредица от шест части на Димитър Аврамов и Силвия Трендафилова се претендира, че се разследва и показва „подривната дейност срещу българската държава и българския народ”. Обект в четвъртата част на филма е Турското националноосвободително движение. Сценаристите не са чели материалите по делото срещу нелегалното движение и го назовават „нелегална, антибългарска организация”. Това било „видно от устава”. Както всички други, и авторите на този филмов продукт се пробват на темата за агентурното минало на Ахмед Доган и се позовават на известни вестникарски твърдения, защото не са чели досието му. Явно се касае за поредния националистически насочен документален филм, излагащ факти далеч от историческата истина.
Сред множеството пространни мнения на страниците на ежедневния печат, в интернет и документалното кино има и такива, които представят действителни факти и се придържат максимално до историческата истина. За някои от тях може да се каже, че са обективни в оценките си, защото подкрепят тезите си с факти, на които авторите са очевидци. Едно от тях е най-показателно в подкрепа на горните мисли. Мнението е на активиста на ДПС Мустафа Юмер. То допълва представата за съпротивата срещу асимилацията. За дейността и поведението на Доган веднага след излизането от затвора и събития, свързани със създаването на ДПС. То е показателно и за отношението на преобладаващата част от турците в България към Доган, за това как те го посрещат и приемат след излизането му от затвора. Както и за това, че добре знаят и помнят фактите от най-близката история.
„Българските турци положиха началото на съпротивата срещу тоталитарния режим; Винаги сме били срещу крайните елементи, които проповядват реваншизъм” – твърди в обширно интервю Юмер във връзка с множеството фалшификации. И разказва, че веднага след насилствената смяна на имената на българските турци в страната се създават нелегални организации за съпротива. Те се борят за спазването правата на човека. Начело на такава организация застава и настоящият лидер на ДПС Ахмед Доган. След Виенската среща на европейските държави през март 1989 г. България поема ангажимент за спазването на човешките права. От затворите турците дисиденти изпращат апел до мюсюлманското население да се организира и в удобен момент да излезе по улиците и да иска спазване на правата на човека, включително на име, майчин език, свободно изповядване на религията.
На много места се учредяват нелегални организации, които работят в тази насока. Те обясняват, че е дошло времето да се излезе по улиците. „Нашите лидери от затворите прецениха, че най-доброто време за протест е 22 май, за да не се засенчва празникът на славянската писменост и култура, но на много места в страната организаторите на протестите бяха разкрити” – продължава Юмер. Така става и в Джебел на 16 и 17 май 1989 г., където ръководителите на движението са арестувани. Не дочакват 22 май и Джебел слага началото на майските протести.
На 18 ноември е първият свободен митинг –продължава разказа си Юмер. „Бяхме много мюсюлмани. Събрахме подписи, за да бъдат освободени политическите затворници начело с Ахмед Доган. Там бе и неговата приятелка Таня Желязкова. Много пъти се събирахме в нейния апартамент в Слатина” – сочи той.
Вторият голям митинг е в Деня на правата на човека - 10 декември. И на него събират подписи за освобождаването на политическите затворници. Тогава на политическата сцена се появява Комитетът за национално помирение. Той насрочва събрание в една от залите на Софийския университет на 22 декември. „Отидохме на събранието. Инициаторите казаха, че сред нас е и Меди Доганов. Същия ден бил освободен от затвора. Предложиха му да бъде в ръководството на комитета. Той стана, представи се. Заяви, че не се казва Меди Доганов, а Ахмед Доган и отказа да се включи в ръководството. Заяви, че българи и турци не сме се карали, за да се помиряваме. Такъв Комитет за национално помирение няма място в България. Ние от нашия регион му се представихме. Казахме му “Добре дошъл!”. Питахме го дали и ние ще си учредим своя организация. Той каза “да”. Взехме си довиждане” – разказва Юмер за първата политическа изява на Доган.
На 29 декември БКП се отказва от възродителния процес и взема решение за връщане имената на българските турци. Георги Танев, който е първи секретар на комунистическата партия в Кърджали, а после и министър на вътрешните работи, идва в Кърджали и заявява, че турците си взимат имената. Следващата им стъпка щяла да бъде да колят българи. „Той бе инициаторът за митингите на нашите братя българи в Кърджали” – споделя с болка Юмер.
Много от политическите наблюдатели очакват сблъсък между българи и турци. Такова нещо не се случва. Заслугата според Юмер е на новосъздаденото Движение за права и свободи. След решението на Политбюро на ЦК на БКП в Кърджали всеки ден има демонстрации и митинги. На 31 декември пред партийния комитет (днес сграда на общината) има голям митинг – отпред, както Юмер ги назовава, братята българи, кордон полицаи и зад тях турците. В града е Андрей Луканов. Ежедневните митинги продължават до 5.І.1990 г. На 4.І.1990 г. Доган с негови приятели от затвора създават политическа партия във Варна. Идеята възниква в затвора. Още тогава се спряга името Движение за права и свободи. От Кърджалийски регион присъстват Исмет Кахраман от село Габрен и Хюсние от село Груево, която е ранена в ръката по време на протест на 27 декември 1984 г. От Варна всички, начело с Доган, тръгват с влак за Кърджали.
„Ние бяхме в основата на митингите в Кърджали. Обяснявахме за какво протестираме. Бяхме против крайните елементи. Някой можеше да има интерес от подклаждане на сблъсъци. Отсрещната страна също можеше да пуска такива елементи. Бяхме петнадесетина приятели и водехме митингите. Разговаряхме с всеки, който иска да вземе думата. Убеждавахме ги, че ако мислим за бъдещето на страната с реваншизъм, доникъде няма да се стигне. С крайни лозунги нищо няма да постигнем. На 5 януари на най-големия митинг на площад “Освобождение” (пред днешната областна администрация) съобщиха, че влакът, с който идва Доган, е спрян на гара Перперек. Националисти не дават възможност той да стигне до Кърджали. Изпратихме тридесетина коли да ги поемат. Групата пък тръгнала пеша. Докато организирахме митинга, гледаме, Ахмед Доган, Касим Дал, Исмет Кахраман и Хюсние идват. Приветствахме ги. Доган се сети за мен. Дадохме думата на Касим Дал. Той съобщи на събралите се на митинга, че е учредено Движение за права и свободи. Запозна ни с уставните документи и програмната декларация” – свидетелства Юмер. По-нататък разказва как са учредени организациите в Кърджали и региона.
(Интервю на Георги Кулов с Мустафа Юмер - Цит. по: сп. Нов живот, 8.І.2008 г.,
http://www.rodopipress.com)

(Следва)