Лично! Строго секретно!

Държавна сигурност срещу

неформалните организации

в България (1987-1989)

 

№ 51

СЕКРЕТНО!

Министерство на вътрешните работи

Центр. инф. орг. у-ние

Рег. № І-3746. Екз. № ед.

24.11.1988 г. София

 

П Р О Т О К О Л

От съвещанието на ръководството на МВР с началниците на централните оперативни поделения, техните заместници и началниците на областните управления на МВР, което се проведе на 17.11.1988 г. от 9.30 ч. в заседателната зала

 

Присъстваха членовете на ръководството на МВР: Д. Стоянов, Гр. Шопов, М. Минков, Ст. Савов, К. Кожларов, Ив. Димитров, Г. Аначков и първият секретар на РК на БКП при МВР Ал. Емилов.

Присъстваха още: Т. Радулов и Фьодоров, В. Н.;

-        началниците на централните оперативни поделения на МВР: Вл. Тодоров, П. Чергиланов, К. Величков, Ант. Мусаков, В. Георгиев, П. Барбалов, К. Коцалиев, Ст. Цанов, П. Кипров, Н. Черкезов, М. Михайлов, Н. Серкеджиева, Г. Йорданов и Д. Милушев и техните заместници;

-        началниците на Областните управления на МВР: Н. Малинчев, В. Гашев, Ас. Георгиев, Р. Минчев, Й. Касабов, Ив. Стоянов, Г. Пилев, Кр. Саманджиев и З. Кадулов;

-          Зам.директорите и началниците на управления при ДНМ;

-          Секретарите на РК на БКП при МВР и първия секретар на РК на ДКМС при МВР.

По предложение на министъра на вътрешните работи съвещанието протече при следния дневен ред:

1.       Информация за случая по учредяването на т. нар. „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България”.

Информира: Н-кът на 06 у-ние – ДС ген.-майор Ант. Мусаков

2.       Информация за оценките на ПБ на ЦК по случая с т. нар. „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България” и за задачите, които стоят за решаване пред органите на МВР в тази връзка.

Информира: министър Д. Стоянов

По т. 1: пълният текст на Информацията, изнесена от ген.-майор Ант. Мусаков, е отразен в стенограмата на съвещанието, състояло се на 17.11.1988 г.

По т. 2: Министърът на вътрешните работи в първата част на своето изложение информира за основните оценки на Политбюро на ЦК на БКП и по случая с т. нар. „клуб”,, и по обстановката в страната, за причините за политическата ситуация, която доведе до създаването на „клуба”.

Във втората част на своето изложение министър Д. Стоянов подчерта, че оперативната обстановка занапред ще се характеризира със силен натиск срещу страната от империалистическите централи и разузнавания, с пряко ангажиране на дипломатическия канал и парламентаристите за отслабване на социализма, като се формират сили вътре в страната за противодействие на социалистическото преустройство, за създаване на опозиционни паралелни структури, на които залагат да се опират в бъдеще.

В тази връзка др. Министър констатира, че цялата наша оперативна работа още не е преведена в състояние да повишена бдителност от страна на личния състав на МВР. Нужно е задълбочено разбиране на създадената политическа ситуация у нас, главно под влияние на външни фактори, при която ситуация се активизират враждебно-престъпните елементи вътре в страната.

На основата на оперативната оценка на съвременната политическа и оперативна обстановка в страната министърът на вътрешните работи даде следните указания.

1. При новата политическа и оперативна обстановка, която се развива в НРБ, централните оперативни управления, областните и общинските управления на МВР да правят своевременен, дълбок анализ на работата на оперативния състав, на началниците на отделенията и отделите, да се повишава взискателността към тях за по-бързо преустройство на работата.

2. В поделенията на МВР да се засили интензивността в оперативната работа, проблемите на разстановката и качеството на агентурния апарат, на агентурните позиции, качеството и разузнавателните възможности на агентите за получаване на своевременна информация за замислени акции и действия против партията и страната.

3. Ръководството на поделенията и оперативния състав силно да разширят източниците за получаване на изпреварваща информация. По новому да се заработи както с агентурата, така и с доверените лица.

4. Оперативните поделения на МВР да използват по-широко консултанти за оценка на дадени явления и сведения, за да може да се правят по-ускорено анализи и оценки и се предоставя информация на ЦК на БКП за вземане на мерки.

5. Началниците на централните оперативни поделения да извършат преоценка на силите и средствата, които са им поверени, тяхното състояние и ефективно използване, за да се отговори на новите темпове и изисквания на живота.

6. Началникът та ЦИОУ – МВР до 30.12.1988 г. да внесе в ръководството на МВР оценка за информационната дейност на централните оперативни поделения през 1988 г.

7. Във всички поделения на МВР особено внимание да се обърне на процесите и явленията, протичащи на територията, по линиите на работа и особено сред интелигенцията, младежта, икономиката и др., а не само на отделните личности и факти.

8. Да се постави на още по-правилна научна основа въпросът за прогнозирането с оглед предварително набелязване на необходимите мерки.

9. Да се прегледа оперативният отчет на ДС и да се приведе в съответствие с новите реалности.

10. Началниците на областните управления да вземат всички необходими мерки случаят с т. нар. „Клуб” да не се подеме от отделни лица в общините.

11. Във връзка с 8 декември – празника на българските студенти, да се набележат съвместно с общ. комитети на комсомола и вузовите р-ва мерки във всички селища, на територията на които има ВУЗ.

12. ДНМ решително да засили своята действена помощ в общините по борбата с отрицателните явления в духа на писмото на ЦК на БКП от 14.10.88 г. и Решението на Колегиума на МВР, състоял се на 2.11.1988 г.

Министърът на вътрешните работи препоръча на РК на БКП да активизира възпитателната работа със състава на МВР, за повишаване на неговата боеспособност и предпазване на отделни млади оперативни работници от упражняване на натиск от противника.

Да се създаде стройна система за правилно разясняване на Юлската концепция и насоките на преустройството в различните сфери в социално-икономическия живот и въоръжаване на състава с нови знания и формиране на такива качества като вярност, преданост, устойчивост, стабилност и бдителност.

 

НАЧАЛНИК НА ЦИОУ – МВР                                       Ген.-лейтенант: (п) В. Георгиев

 

Отп. в 1 екз., Изп.: Радованова, Нап.: Ганчовска – 2478/23.ХІ.1988 г.

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 873, л. 1-5. Оригинал. Машинопис.

 

№ 52

СЕКРЕТНО!

Министерство на вътрешните работи

Центр. инф. орг. у-ние

Рег. № І – 3752. Екз. ед.

24.11.1988 г., София

 

С Т Е Н О Г Р А М А

Оп проведеното съвещание с началниците на централните оперативни управления, техните заместници и началниците на областните управления на МВР, състояло се на 17.11.11988 г. от 9.30 ч. в заседателната зала на министерството

 

ДР. МИНИСТЪР

Другари,

Както ви е известно, преди 15 дни (около 2-3 ноември) беше създаден т. нар. „клуб” на хора, които си поставят задача да подпомагат преустройството в България. Този клуб… Извърши се тук една широка работа за уточняване на участниците съвместно с ГК на партията. По този въпрос се проведоха и заседания на Политбюро, на които се направиха оценки на този случай и на мерките, които трябва да се вземат, за да се разгроми и ликвидира този клуб.

Ръководството на министерството прецени, че трябва да се съберем в този състав (най-отговорния състав на ДС, от ДНМ). Нашата работа ще се раздели на две:

Първо. Др. Антон Мусаков, началник на VІ управление, ще изнесе информация за това как се е зародил този случай с клуба.

Второ. Аз ще информирам за оценките на Политбюро и за задачите, които стоят в тази връзка за решаване занапред пред нас.

 

ДР. МУСАКОВ

Другарю Министър, другари,

Както е известно, на 3 ноември т. г. в Софийският университет „Климент Охридски”, използвайки редовно провеждане на семинар на катедра „Научен комунизъм”, група интелектуалци учредили т. нар. „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България”. Целите му, като неформално сдружение, изложили в специално подготвена програмна декларация. Обявили списък на предварително дали съгласието си за участие около 80 лица от художествено-творческата и научната интелигенция. Опитали се да привлекат и присъствалите на семинара студенти и преподаватели от университета. В декларацията е изложена официално афишираната цел на сдружението, а именно – да обсъжда публично, в условията на пълна откритост, най-актуални и наболели политически проблеми на нашето общество, които пряко засягат съдбата на народа ни, неговото близко минало, непосредствено настояще и обозримо бъдеще. Предвиждат тази дейност да се реализира в т. нар. шест комисии: по проблемите на икономическото състояние на страната и жизненото равнище на населението; човешките права и гражданските свободи и по въпросите на демографията, екологията, културата и историята. Отбелязва се, че в своята работа клубът ще търси сътрудничество със средствата за масова информация, подкрепа от обществените организации и официални държавни институции, особено що се отнася до осигуряването на зали, печатна база, материали за разгласяване и пр. Подчертава се, че клубът е неформално образувание и няма да търси юридическо признаване от съда. Това го правело самостоятелен и независим от каквото и да било външно опекунство или манипулиране. Поради тази причина той не може да бъде забраняван или разпускан от никаква официална институция, а само от онези, които са го създали. Според правната оценка на декларацията, направена от Главна прокуратура и Главно следствено управление, не е основателен аргументът на учредителите, че клубът се изгражда на конституционна основа, тъй като чл. 52 регламентира сдружаването на граждани, но с даване на гласност чрез регистрация в съда.

Законът и подзаконовите нормативни актове не съдържат правни норми, разрешаващи създаването на неформални организации от такъв тип.

В Юлската концепция, на която се опират инициаторите, се съдържат постановки за изграждане на самодейни сдружения по интереси и творчески клубове в границите на обществените организации, а може и извън тях, но само на основата на действащото законодателство.

Въпреки декларираните твърдения, че клубът няма да функционира при условията на секретност и нелегалност, неговото формиране е в резултат на предварителна и целенасочена дейност с елементи на конспиративност.

Извличайки поуки от мерките спрямо т. нар. Обществен комитет за екологическа защита на Русе, организаторите са посветили в подготовката само доверени лица, осъществявали връзките си главно чрез лични контакти. Провеждат много бързо учредяването, за да поставят обществеността пред свършен факт.

Данните за установените досега 87 лица за учредители или дали съгласие да се включат в дейността на клуба сочат, че преобладават учени от обществените науки – писатели и други културни дейци, някои от които с утвърдени имена и авторитет. 48 от тях са членове на партията, а 12 – АБПФК. По научни степени: 2 са академици; 2 – член-кореспонденти; 31 професори; 32 – доценти и кандидати на науките. От културните дейци 25 са писатели и 10 кинодейци.

Членовете на комитета за Русе са 37, от които 8 бяха членове на управителния му съвет. 21 лица са подписали т . нар. открито писмо на 71 интелектуалци до др. Тодор Живков. Част от лицата са засичани с нездрави коментари около случаите с 4-мата преподаватели от Софийския университет, случая Тамбуев и др.

Редица от установените лица са известни като стоящи на нездрави позиции в творческата, научната и обществената си дейност. Някои от тях с чувство на обидени и недооценени са изразявали несъгласие с отделни страни на партийната политика и социалистическото строителство. Други разчитат с участието си в клуба да възвърнат загубените си позиции и влияние и да натрупат актив при евентуални желани от тях промени в ръководни институции.

Отделни интелектуалци се стремят, използвайки и спекулирайки с процесите на преустройството, да прокарат опозиционно съзнание и поведение чрез демагогски манипулации и инсинуации от марксистки позиции.

Немалко са поддържащите тезата, че преустройството в страната следва да бъде напълно аналогично с преустройството в СССР без съобразяване със специфичните български особености. За това и много от техните аргументи и съображения, афиширани към съучредителите на клуба, са асоциирани с подобни прояви в съветската страна. Някои от тях са се вживели в ролята на борци и дейци на преустройството по съветски образец, а други са отишли в добронамерени позиции, без да разбират намеренията на екстремистки настроените инициатори и организатори.

Избраният при учредяването на клуба управителен съвет с председател поета Христо Радевски наброява 20 души, предварително уточнени. От тях 6 лица, а именно: доц. Николай Василев, проф. Иван Джаджев, ст. н. с. Желю Желев, Невяна Стефанова, Мария Бойкикева, Георги Величков и Копринка Червенкова, са оперативно бюро.

Досега са ни известни две събирания на ръководството. Едното в ресторант „България”, а другото – в дома на Невяна Стефанова.

Изпратена е телеграма до М. Горбачов по повод 71-та годишнина на ВОСР, подписана от 46 членове, чрез която афишират създаването на клуба и целите му.

Получените досега данни дават основание да се счита, че инициативата за създаване на клуба възникнала в кръга Искра Панова, Чавдар Кюранов, Иван Николов, Желю Желев, Борис Спасов, Мария Бойкикева, Невяна Стефанова, Зина Маркова, Петко Симеонов.

Считаме, че сред тях са и авторите на програмната декларация. Тези лица, използвайки личните си контакти със свои познати от творческите и научните среди, постепенно са сондирали мнението на над 100 интелектуалци относно израждането на клуба. Подхождали са диференцирано, като на повечето лица не е обясняван целият замисъл и те са запознати с декларацията непосредствено преди и по време на събирането в университета. Конкретната организация, освен посочените лица, е поета най-вече от доверените им връзки като Ивайло Трифонов, Евгения Иванова, Мария Желева, Радой Ралин и др. Като най-активни координатори и организатори, играещи свързваща роля, се очертават Желю Желев, Мария Бойкикева и Борис Спасов.

Желю Желев е старши научен сътрудник, доктор на философските науки, работи в Института по културата. В клуба вижда реализацията на идеята, че българската интелигенция трябва да си изработи самостоятелна позиция и да се противопостави на бюрокрацията. Спечелил си е слава на иначемислещ след изключването му от БКП през 1966 г. за ревизионистични прояви, а впоследствие и като автор на книгата „Фашизъм”.

Мария Бойкикева, член на БКП, завеждащ редакция „Философия” в държавното издателство „Наука и изкуство”, е известна с негативните си изказвания. Като член на комитета за защита на Русе тя го характеризира като първо официално опозиционно събрание у нас. Особено активизира дейността си на агитатор и разпространител на сензационни материали след започналото преустройство у нас и в Съветския съюз.

Борис Спасов, о. з. от БНА, член на БКП, АБПФК. От началото на 70-те години започнал да прави остри изказвания, насочени срещу политиката и ръководството на партията. Възхвалявал югославския модел на социализъм, като го считал за по-перспективен и демократичен.

Инициаторите умело маскират основните цели на клуба под идеите на Юлската концепция.

По данни на наши източници стремежът им е да се разглеждат повече неудобни за режима факти и проблеми. Да се правят запитвания в различни инстанции. Да влизат в диалог с правителството. По същество прикритата идея е, на основата на този начален диалог, да се поведе постепенно политическа борба за да се налагат техни възгледи и пътища за преустройството в страната, да се дискредитира сегашното ръководство на партията и държавата пред широката общественост у нас, а вероятно и в чужбина, да се подготвят условия за промени в това ръководство. Те се надяват и работят тяхната инициатива да обхване и завладее широк кръг от интелигенцията. Разпространяват програмната декларация и популяризират учредяването на клуба с оглед привличане на нови членове. Много разчитат на разгласяване съществуването на сдружението чрез средствата за масова информация.

По указание на Централния комитет след учредяването на клуба общинските комитети на партията, партийните и административните ръководства на творческите и научни звена проведоха разговори с участниците с оглед тяхното разколебаване и преустановяване дейността на клуба. Впоследствие някои от дейните организатори бяха призовани и предупредени от прокуратурата.

Органите на Държавна сигурност със своите специфични средства активно подпомагат и осигуряват тези мерки успоредно с провеждането на други агентурно-оперативни мероприятия.

Въпреки извършеното досега за неутрализиране дейността на клуба ние оценяваме, че основното ядро от неговите членове – Желю Желев, Ивайло Трифонов, Николай Василев, Искра Панова, Иван Николов, Чавдар Кюранов, Борис Спасов, Мария Бойкикева, Алексей Шелудко, Зина Маркова, Евгения Иванова, Копринка Червенкова, Невяна Стефанова, Блага Димитрова и др., продължават да заемат твърди и непримирими позиции и да търсят нови форми за реализиране на замислите си. Зачестиха срещите между тях. Обменят се информации за всичко, което се прави спрямо тях и клуба. Съгласуват позиции, уточняват линия на поведение. Активно търсят, включително и чрез юридически консултации, опровержение на партийните оценки и нарушаването на закона, предявено им от прокуратурата.

От установените участници или дали съгласие за членство в клуба са сравнително малко тези, които досега напълно са се дистанцирали и разколебали. Много от тях заемат двойствена позиция, съгласие с партийните и държавни органи по време на разговорите и противоположни пред лица от т. нар. клуб.

Сред интелигенцията, макар и все още да не е масово, се разпространяват данни и слухове за клуба и предприетите мерки. Засега не се афишира подкрепа, но е доловена готовност на някои интелектуалци да се включат в дейността му, което те изразяват в разговори с участници в клуба.

Потвърдиха се очакваните от нас действия на инициаторите чрез протестни писма да изразят несъгласие с мерките спрямо тях, с оценките по отношение целите на клуба. Писма възнамеряват да изпратят до Централния комитет на партията, Комисията по правата на човека при ЮНЕСКО, съветското посолство или направо до Съветския съюз, програма „Взгляд”, сп. „Огоньок” и др. Такива писма вече са получени в Главна прокуратура и Комисията по правата на гражданите при Народното събрание. Предвиждат следващите изяви на клуба да организират под формата на литературни четения, семинари в научните звена, форми на ППО и творческите съюз. Обмислят евентуално подаване на документи в съда за регистрация на сдружението.

Може да се направи изводът, че организаторите на клуба ще опитат да конфронтират мерките, прилагани срещу тях главно чрез обявяването им за по-неправилни от политическа и правна гледна точка и пред широката общественост. Те ще се стремят да продължат и разширят дейността на клуба, както и да я използват и популяризират включително и зад пределите на страната.

Някои от тях вече преувеличават в своите кръгове предприетите мерки, с цел да се героизират и по този начин да вдигнат повече шум около клуба.

Другари, т. нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България е вече втори опит за обединяване на част от интелигенцията на по-широка основа и за противопоставяне на съществуващата партийна линия. Въпреки взетите оперативни и управленчески мерки след случая с комитета за Русе, агентурно-оперативната работа не се оказа на нужното равнище. Реагирахме със закъснение, независимо че част от инициаторите са в нашето полезрение.

Главният ни минус е, че не получихме предварителна информация за намеренията и подготовката за учредяване на клуба.

Кои са според нас причините?

Основната е, че нямаме качествени агентурни позиции в средите на проявилите се лица. Не задоволява анализът на придобиваните данни за тях. Той не е постоянен. Извършва се предимно по отделения и оперативни работници, без достатъчно да се обединят данните за групи, обекти и среди и на тази основа да се правят прогнози за вероятни действия на лицата. Не се следи както трябва и поведението на връзките им. Същевременно трябва да се отчитат и не характерната за тези среди конспиративност в подготовката, както и външно благоприятните цели, заблудили значителна част от привличаните лица.

Предстои в ръководството на управлението да се направи анализ на причините, да се направят необходимите изводи и оценки, както и да се предприемат всички произтичащи агентурно-оперативни, организационни и други мерки.

Според нас най-важните ни задачи сега са: да положим усилия за доизясняване на всички обстоятелства около идеята за клуба, инициаторите, подготовката и учредяването, както и да осигурим надежден контрол върху по-нататъшните им намерения. Да анализираме поведението на различните категории участници в хода на предприетите по партиен, административен и оперативен път действия и набележим допълнителни мероприятия по наша линия за неутрализиране на всякакви прояви на клуба и подпомагане политическите мерки за неговото ликвидиране. Да засилим вниманието си за по-бързото преустройване на цялостната агентурно-оперативна работа по линия на творческата и научната интелигенция и младежта в центъра и в териториалните поделения.

ДРУГАРЯТ МИНИСТЪР

Другари, в първата част на моето изложение ще се опитам да ви информирам за основните оценки на Политбюро и по случая с т. нар. клуб, и по обстановката в страната, за причините, политическата ситуация, която доведе до създаването на клуба. Всички които се намираме тук, в тази зала, добре разбираме, че преди една-две години такъв клуб не можеше да бъде създаден, не можеше дори да се мисли за такава работа. Така че ние като политически орган на партията трябва да отчитаме и да оценяваме политическата страна на обстановката. Затова се спирам именно на някои важни оценки, които са повод за разсъждения и за вземане на мерки.

Още при подготовката на Юлската концепция, при нейното обсъждане, в самата концепция и в материалите, които др. Живков внесе в Политбюро, се каза, че осъществяването на преустройството у нас, както и в другите братски социалистически страни, е един много труден въпрос, много труден процес, тъй като той засяга дълбоко икономиката, културата, цялата надстройка. Поставят се на основни преоценки ценностите на социализма, досегашното му развитие. Разработват се нови насоки и нови виждания за развитието. Те са известни. Така че дълбокият процес на преустройството на всички сфери ще бъде труден и същевременно, там се каза в Юлската концепция, че някои враждебни елементи, демагози, кариеристи, ще се опитат да създадат обстановка на противодействие на преустройството, или с лозунгите за преустройството ще се опитат да решават своите кариеристични, антисоциалистически и антикомунистически цели и задачи. Тази постановка за нашата работа има фундаментално значение.

Случаят със създаването на комитета за Русе и случаят, с който се занимаваме днес, показват, че такива опити ще има и в бъдеще. Това е борба за преустройството. На първата среща с др. Чебриков миналата година в Москва той употреби такава реплика в своето изложение, че „сега преустройството е основният терен на класовата борба”.

В заседанието на Политбюро се постави въпросът за нашето икономическо развитие. Икономическото ни развитие е такова, че то не ни дава основание ние да се намираме в състояние на отбрана или на някакво оправдаване пред някого. Напротив. Вземете данните, които бяха публикувани за 9-месечието. Те са положителни данни. Темповете, които имаме, са добри темпове.

[По-нататък министърът се спира на въпроса защо страната изпитва трудности на пазара за стоки и услуги, какво се е предприело по нареждане на ЦК на областите, как ще се решава въпросът със самозадоволяването, за съществуващите други трудности в етапа на преустройството, че органите на МВР и ДС били изненадани – б. съст.]

Основното ядро в клуба, както беше съобщено, са лица, които не са лишени от амбицията да се противопоставят на генералната линия на партията. Това е показано в тяхната декларация. Те считат, че са намерили удобен момент, като се опитват да използват временните трудности, които имаме в етапа на преустройството.

Програмата на клуба представлява пълно несъгласие с решенията на ХІІІ конгрес на партията, Юлската концепция и последвалите го разработки.

Инициаторите на клуба използват трудностите не само у нас, но и в Съветския съюз и другите братски страни. Тяхната крайна цел е да инспирират събития, водещи до дестабилизацията на нашата страна.

Целта на инициаторите на клуба е да се ерозира нашето общество. Днес те поставят едни програмни задачи, но когато оперативно тях ги наблюдаваме, ние усещаме дъха на тази ескалация, на новите намерения, които се готвят да поставят и да бъдат опонент на правителството, да поставят те правителството на колене.

Тяхната дейност показва, че те са разработили не само платформата в лицето на програмната декларация, но и структури. Тук се казва за това, че има 6 комисии.

Искам да обърна внимание на областните началници, че те се готвят такива действия да предприемат и на територията на общините, на областите.

Водени са, както се каза, разговори в ГК на БКП. В министерството и аз водих разговор с един от участниците. С други предстои да се водят разговори.

Досегашните опити показват, че една част от тях са водени от своя нагон да покажат себе си, да реализират себе си, тъй като те в основата си са нереализирани личности. Какво е Блага Димитрова? Цял живот и особено в последните две десетилетия тя е била опозиция. Тя не е съгласна с нищо.

Какво е Искра Манова? Била е член на РМС, но има и други хора, които са били членове на РМС. Написала е една книга за тези 40 години. И с никого не е съгласна.

Но те заплатите си ги получават, а иначе не са съгласни.

Искам и този въпрос да изясня, стана разговор за Христо Радевски. Кой се занимаваше най-много и понесоха удари по време на култа към личността такива личности, такива дейци като Джендов и др. Това бяха по инициативите на Христо Радевски. И ако се наложи да се обърне този тефтер и ще се каже какъв е приносът на Христо Радевски по време на култа към личността за удари върху здрави дейци на нашата интелигенция. Затова има достатъчно данни. Трябва да си припомни своя стих, че „ако започна да те клеветя, не бих заслужил аз тогава и на храчките честта”.

Какво е становището на Централния комитет?

Тази структура трябва да се разгроми без колебание. Започнати са работи да се разгроми чрез идейно-политически средства. Не става дума да влезем да ги арестуваме тези хора. Никого не сме арестували и няма да арестуваме. Става дума да се даде, така както го направихме с комитета за Русе, идейно-политическо разобличаване.

Другари, в дискусиите, които станаха, много сериозно внимание се отдели на това, че ние трябва да внимаваме – партийните организации на МВР, да не се даде възможност в бъдеще да се използват нашите трудности и от външния противник. Налага се дълбоко да се анализират процесите, които се развиват в страната, тенденциите, аз говоря за някои отрицателни явления, за да могат да се парализират своевременно.

Политбюро оценява, че ние имаме работа със сериозни факти и явления и затова трябва да се направи сериозна оценка и да се осъществят адекватни политически и организационни мерки по партийна линия, по линия на обществено-политическите организация, по линия на творческите съюзи.

Когато правим оценка на тези явления, не можем да не отбележим големия натиск на западните страни в различни международни симпозиуми, срещи, радиоцентралите и другите средства за масова информация срещу България.

Сега може да се каже, че това е един от върховете на антибългарската пропаганда, каквато ние не сме имали от времето на „случая Антонов”.

Тази сутрин има информация за третото изказване на Едуард Генов, публикува го „Свободна Европа”. Владимир Костов прави свой анализ на изказванията на Едуард Генов. Лъжат от начало до край. Обажда се и Жорж Дюпоа от „Котидиен дьо Пари”. Както виждате, това е една координация по случая с т. нар. Комитет за защита правата на човека, който никога не е създаван. Вие знаете, че ги разгонихме от Оборище. И те не са се събирали и никакъв комитет не са създавали. Но те лъжат, че са създали комитет. Тази сутрин в информацията казват, че са били 100 души членове на този комитет и че всяка сутрин чакали на опашка, за да се записват в него. Абсолютно нищо вярно няма в това.

Казвам това, за да се види как буржоазната пропаганда използва тези неща, за да ни притиска, за да ни уязвява пред общественото мнение на Запад.

Другари,

Изразява се становище, че една от причините за възникването на този клуб, а и по-рано на случая с комитета за Русе, е в резултат на особената политическа ситуация, в която се намираме социалистическите страни. Аз ще говоря за България. Това е много важен въпрос. [Спира се подробно върху „новата ситуация” в България, прави оценка за преустройството, за наличието в страната на 117 обществени организации като доказателство, че имало демокрация, че всичко това било в унисон с „демократическата традиция” на българския народ. Имало социалистическа законност, права. В условията на „процъфтяваща” социалистическа България се били появили „враждебно настроени елементи”, които облекли „тогата на демагогията” и се опитвали да „създадат политически вакуум”, да ерозират социализма. Подробно се спира върху насочеността на политическата работа и допуснати пропуски, състоянието на икономиката, прави сравнения с Турция, Англия, за същността на Юлската концепция, за допуснат „известен вакуум” в идеологическата работа, за пропуски в работата на средствата за масова информация, които обвинява, че невинаги давали информация за затрудненията, които изпитвала страната (например „във връзка със сушата”). Опитва се да прави прогноза какво можело да се очаква в бъдеще: един по-широк натиск върху България, за голямото внимание към България на Запад, за това че страната нямало да се изолира, ще приема. „Ние ще ги приемем тези господа, но вътре работите си трябва да държим здраво”; Това налага на много места да се отива на открит сблъсък с такива хора”, след което отново се връща на оперативната обстановка в страната и съществуващите опасности – б. съст.]

Другари,

Както никой друг път досега империалистическите централи и разузнавания, тук са ангажирани тяхната дипломация и парламентаристи, насочват своята дейност към използване на преустройството, правят опити за отслабване на социализма като формират сили вътре в нашата страна, които да противодействат на социализма и преустройството, да създават опозиционни паралелни структури, на които евентуално Западът да се опира в бъдеще.

Всички ние, целият ръководен и изпълнителски състав на министерството, разбираме и трябва да разбираме, че нашата политика за разширяване на икономическите, научно-техническите връзки със западните страни, изграждането на съвременни предприятия, излизането на пазари в трети страни, е свързана с основната наша стратегическа цел – да използваме достиженията на научно-техническата революция и транспортни технологии за технологично обновление на нашата икономика и изграждане на съвременни производителни сили.

Ние всички сме убедени, че без тях, в условията на изолация, ние не можем да развиваме съвременни производителни сили и ще продължаваме да изоставаме. Западните страни разбират това. И когато говорим за цената, която ние трябва да платим, Политбюро разбира това. Тази цена може да бъде и висока някъде. Но ние като общество сме достатъчно добре организирани. Имаме необходимите сили за противодействие, за да противостоим на натиска, който се оказва при тези условия. Да извършваме преустройството и да вървим напред в прилагането постиженията на научно-техническата революция.

Има и ще има нови моменти, с които ние трябва да се съобразяваме в нашата работа.

Когато говорим за формите и степента на натиска върху България, ние трябва да се съобразяваме с новите моменти, които сега стават през тези месеци.

Някои външни фактори влияят и насърчават вътре в нашата страна някои опозиционно настроени антисоциалистически елементи. Имам предвид събитията, които стават в Унгария и Полша, проблемите, които имат другарите в Чехословакия.

Ние считаме, че в България преустройството в България се извършва при едни силни теоретически разработки. Това трябва бързо да се овладява и да става съзнание на народа. Ние ще водим борба за съзнанието на народа, за неговата убеденост, за неговото спечелване за преустройството. Доверието на нашия народ в партията, в нейната ръководна роля и правилна политика не може да се накърни.

Както казах, оперативната обстановка ще се характеризира със силен натиск срещу нас. Няма да повтарям случая с Едуард Генов. Ние не сме го изгонили. Той настояваше да излезе и ние му разрешихме. Има още двама-трима, на които сме разрешили да излязат.

При посещението си в България преди няколко седмици Уайтхед прояви желание да се срещне с отделни лица, които наблюдаваме и които искаха да създадат Комитет за правата на човека в България. Един от инициаторите на този комитет е Илия Минев, бивш лидер на легиона в България, от Пазарджишко. Искаха да се срещнат и с Цеко Цеков. Ние им разрешихме. Но те не се срещнаха по тяхна вина, тъй като в същото време се готвеха за среща още с 5 лица, които ние прибрахме, защото с тях нямаше разрешение да се срещнат с Уайтхед.

В предстоящата си визита у нас президентът на ФРГ Вайц Уайдзекер предяви желание да се срещне с български учени – Ангел Балевски, и с някои опозиционно настроени лица, какъвто е случаят с Радой Ралин. Този въпрос го давам за информация, но трябва да се има предвид. По натиска по възродителния процес. Той също така не отслабва. Под лозунга за правата на човека фактически се опитват грубо да се намесват в работата. (Всичко това, което говоря тук трябва да се счита за вътрешен въпрос на Държавна сигурност и никой не бива да говори за него.)

[Отново напомня, че органите на МВР и ДС имали пропуски, не били оценили ситуацията и били допуснали да бъдат изненадани, че ставало въпрос за “недооценени, обидени, кариеристи и двуличници”, които считали , че е „дошъл техният час” и се опитвали да създадат паралелни структури като в другите социалистически страни, търсели „реализация за себе си като неуспели досега”. Подробно се спира на въпросите за бъдещата дейност, за преустройството на органите на МВР и ДС при „новата политическа и оперативна обстановка”: засилване интензивността на оперативната работа, разстановката и качеството на агентурния апарат, необходимостта от”силно разширяване източниците на информация”, по новому да се работи както с агентурата, така и с доверените лица, за използването на консултанти – широко, за оценка на силите за противодействие във всяко подразделение и поделение, за мероприятията, които трябва да се осъществят за настройване работата по всички линии в МВР и ДС за работа в новите условия и задачите, произтичащи от новата обстановка (съдържат се в протокола за проведеното съвещание във вид на предстоящи задачи – б. съст.]

 

ИЗГОТВИЛ СТЕНОГРАМАТА: (п) М. Цинигарова

 

Отп. в 1 екз., Маш. № 2477, 22.11.1988 г.

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 873, л. 6-40. Копие. Втори машинописен екземпляр.

 

№ 53

Строго секретно!

Централна оперативна група

Рег. № І, 2114. Екз. ед.

07.07. 1989 г.

 

Експрес-информация № 43 относно: получени данни за оперативната обстановка към 8.00 часа на 7 юли 1989 година

 

[Оповестените по-долу факти за ролята на Ахмед Доган за организирането на политическите затворници стават известни по време на следствието му за организацията и провокирането на протестните демонстрации в края на май 1989 г. Виж за това и по-следващите документи – б. съст.]

 

[…] По данни на Трето управление - ДС

Сред лицата с възстановени имена, изтърпяващи присъди в Старозагорския затвор, била създадена група „мюсюлмани”, с ръководител Алипи Андонов Ан­донов от Кърджа­лийския район. Под идейното ръководство на Меди Доганов тази група организи­рала гладни стачки, отказ от работа и поддържала връзки с други затвори и външ­ния свят. Изтърпяващите присъди Илия Атанасов, бивш ръководител на нелегал­ната организация по ЦГДОР „Ре­дактори” и Йосиф Сандев, ръководител на неле­гална организация по ЦГДОР „Печатари”, знаели за масовите безредици една сед­мица преди тях­ното начало. [Подч. от съст.]

Съвместно с отдел „Затвори” - МВР и ГСУ провеждаме мероприятия за разширя­ване на данните.

Изтърпяващият присъда Ставри Сукнаров (Сабри Искендеров) споделил, че пери­одично в страната влизал куриер от Турция, който осъществявал връзка с „организациите в страната”. Такава задача изпълнявал и Али (Разградлията), шофьор на турски ТИР-ка­мион с регистрационен номер 33 ГЕ 339. Като парола се използвала думата „доктора”. Съвместно с ОУ на МВР - Разград се проверяват и разширяват дан­ните.

 

Полковник: (п) Т. Тодоров.

 

Отп. в 1 екз., № 1 - др. Савов, Изп.: Т. Бобев, Нап.: Стоименова, 7.07.1989 г., Размн. в 39 екз. по списък.

 

АМВР, ф. 1, оп. 11 А, а.е. 756, л. 25-36. [Горната извадка за идейното ръ­ководс­тво на Меди Доганов е на л. 36 – б. съст.] Оригинал. Машинопис.

 

№ 54

СТРОГО СЕКРЕТНО!

Министерство на вътрешните работи

ГЛАВНО СЛЕДСТВЕНО УПРАВЛЕНИЕ

Рег. № ІІ И-96. Екз. № 3

02.12. 1988 г.

1040-СОФИЯ

 

И Н Ф О Р М А Ц И Я

ОТНОСНО: Резултатите от разследване на дейността на обекти на ЦГДОР „Декларатори” на Управление 06-ДС

 

Според информация, придобита от Управление 06-ДС, на 23.11.1988 г. в Михайловград, в дома на ДИМИТЪР ТОМОВ ЙОРДАНОВ трябваше да се състои срещу между него и журналисти от Западна Европа. Очакваше се в срещата да вземат участие и ЦЕКО КРЪСТЕВ ЦЕКОВ от същия град и други лица. Повод за срещата бяха дадените напоследък по телефона интервюта пред западните средства за масова информация от Йорданов, в които той направи изявления за пречките, които властите създавали за официалното регистриране на вече съществуващото според него „Независимо дружество за защита правата на човека в България”.

С ДИМИТЪР ЙОРДАНОВ, ЦЕКО ЦЕКОВ и други лица от Михайловград трябваше да се срещнат ДИК ФЕРКИИК – роден на 04.07.1929 г. в Хага, Холандия, журналист, представител на Холандската национална телевизионна станция („НОС”) в Белград с акредитация в България от 21.11.1988 г. и АНКА ПОДВИНЕЦ – родена през 1936 година, югославска гражданка, сътрудничка в бюрото на „НОС” в Белград, фотограф.

С цел да се осуети тази среща, която би могла да доведе до злепоставяне на страната ни чрез западните средства за масова информация, беше взето решение да се използват възможностите, които даваше следствено дело № 137/1988 г. по описа на ДС-ГСУ, което се води срещу обекти на ЦГДОР “Декларатори”. Откритият характер на това дело даваше възможност на законно основание да бъдат разпитани някои от лицата от гр. Михайловград, за които се предполагаше, че ще се срещнат със западните журналисти.

При провеждането на необходимите превантивни и профилактични мероприятия бе осъществено непосредствено взаимодействие между Управление 06-ДС, Областното управление на МВР - Михайловград и Главно следствено управление – МВР. Контрол и надзор за законност бе упражнен от Районна прокуратура – Михайловград.

Ръководство на място осъществи създаденият временен оперативен щаб.

С постановление от 22.11.1988 г. на Районна прокуратура в Михайловград беше задържан за 7 дни при условията на чл. 205 от НПК Димитър Йорданов.

В продължение на два дни спрямо ЦЕКО ЦЕКОВ бяха приложени обезпечителни мерки. Разпитан в качеството на свидетел, същият даде подробни показания за неговата и на други лица дейност от т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в България”.

Бяха проведени разпити и на техни близки връзки СТОЯН ДИМИТРОВ АВРАМОВ, ЦЕЦКО БОРИСОВ ИЛИЕВ, ДЕНИС ДЕМИРОВ БАБЕЧКИ, ВИОЛЕТА ХРИСТОВА РАЧЕВА и други лица.

Разпитът на РАЧЕВА даде възможност с нея да се осъществи оперативен контакт от ОУ на МВР – Михайловград.

Времето за провеждането на разпитите беше съобразено с движението на двамата западни журналисти към Михайловград и престоя им в града по начин, който не им позволи да осъществят набелязаната среща с ЙОРДАНОВ, ЦЕКОВ и други лица, и ги принуди да се върнат в София, а след това и да напуснат страната.

При разпитите беше събрана информация за следствено дело № 137/1988 г. по описа на ДС и за ЦГДОР „Декларатори”. Според предварителни данни, т. нар. „председател” на „Независимото дружество” ИЛИЯ МИНЕВ, е подал молба до Районния съд в гр. Пазарджик за официално регистриране на дружеството, като в молбата е вписал себе си за председател, а ЦЕКО ЦЕКОВ – като за секретар. При разпитите ЦЕКОВ заяви, че не е давал съгласието си за подаването на такава молба, не я е подписвал и от края на м. октомври 1988 г. не се счита за секретар на дружеството.

Тези обстоятелства дават възможност на Районния съд на това основание да отхвърли молбата за регистрация.

По отношение а Димитър Йорданов беше извършен и разпит в условията на секретен звукозапис. По време на записа ЙОРДАНОВ РАЗКАЗА ЗА ДЪЛГОГОДИШНАТА СИ РАБОТА КАТО СЕКРЕТЕН СЪТРУДНИК НА ОРГАНИТЕ НА ДС, ЗА ГОЛЕМИЯ СИ ПРИНОС В СЪБИРАНЕТО НА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ЯНКО ЯНКОВ и ЦЕКО ЦЕКОВ като обекти на Управление 06-ДС, по-късно осъдени на лишаване от свобода и за желанието си да продължи сътрудничеството си с органите на ДС при условия, че това сътрудничество се пази в строга тайна. Това негово поведение даде основание при освобождаването му към него да се подходи оперативно и се създаде убеждението, че ще продължи да сътрудничи на органите на ДС. Записът дава възможност да се пресекат евентуални опити на ЙОРДАНОВ да спекулира с факта на задържането му и отношението към него.

От друга страна, по време на разпитите му бе формирана представа за наличието на конспиративна връзка на ЦЕКОВ с органите на ДС [Става въпрос за фалшива представа, Цеко Цеков не е имал оперативни контакти и не е сътрудничел на органите на ДС – б. съст.] Това обстоятелство бе подсилено и чрез съответна оперативна комбинация със съпругата на Йорданов. Същевременно при разпита на ЦЕКОВ в него бе създадена идентично представа за естеството на връзките на ЙОРДАНОВ с органите на ДС.

Провеждането на тези следствено-оперативни мероприятия ще даде възможност за дискредитиране на основните лидери в т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в България” и за настъпателни действия по ликвидиране на извършваната подривна идеологическа дейност.

 

НАЧАЛНИК НА ГЛАВНО СЛЕДСТВЕНО УПРАВЛЕНИЕ – МВР,

Генерал-майор: (п) К. Коцалиев

 

Написано в 3 екз., № 1 – др. Г. Шопов, № 2 - У-ние 06-ДС, № 3 – ГСУ – МВР, Изпълнил: Л. Рангелов, Написала: Л. Здравкова - 899

 

АГСУ, а. е. 79/1988 г., т. 4, л. 95-99. Оригинал. Машинопис.

 

№ 55

СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

ЦЕНТРАЛНО ИНФОРМАЦИОННО-ОРГАНИЗАЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ

Рег. № І-4. Екз. ед.

2.01.1989 г.

 

ОБЗОРНА ОПЕРАТИВНА СВОДКА

(26 декември 1988 – 1 януари 1989 год.)

 

ПРОЯВИ НА ЛИЦА ОТ СРЕДИТЕ НА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА

Научните кадри в медицинска академия приели със задоволство увеличението на заплатите, средно от 120 до 200 лева. Голяма част от тях не очаквали такова чувствително увеличение. Заплатите на средния медицински персонал останали непроменени, което предизвикало недоволство. Преценявало се, че това ще даде негативно отражение върху нивото на обслужването. Подобни проблеми назрявали и в здравната мрежа, където те не били повишени.

Продължават активните оперативно-превантивни действия, осъществявани от VІ управление – ДС, съвместно със съответните териториални поделения на МВР, за осуетяване опити на лица, свързани с т. нар. „Дружество за правата на човека”, да провеждат сбирки в различни градове на страната. Състояли са се превантивни беседи с активисти на „дружеството”, подготвили „сбирка” в гр. Ихтиман. Получени са данни за проведена сбирка на „съмишленици” в частна квартира в София, на която е било избрано „ръководство”. Освен председател, секретар и „координатор”, били определени „пълномощници” (от тези, на които беше дадена възможност да напуснат страната) и за Софийска, Варненска, Михайловградска и Хасковска област. Уговорено било да се съобщи зад граница за осуетената от властите сбирка в Ихтиман и за избраното ръководство.

Активен участник в тази нелоялна дейност от Русе възнамерявал да проведе „учредителен конгрес” на т. нар. „Народен съюз за граждански инициативи – Оборище” като покани „сподвижници” от Русе, Лом, Пловдив, селища от Ловешка област. При временното задържане на 6 лица, събрали се във връзка с осъществяването на тази идея във вила край Русе, са намерени и иззети: учредителен акт, програма, проект за молба до районния съд в Русе за регистрирането на „Съюза”. В дома на главния организатор [Любомир Собаджиев – б. съст.] е открит и иззет документ с клеветническо съдържание, подстрекаващ към неподчинение и бунт (няма данни да е разпространяван).

По данни от източник на VІ управление – ДС Желю Желев с приповдигнато настроение се стремял да се изтъква за „герой”. Споделил, че няма добро мнение за Стоян Михайлов, но „при дадената ситуация трябвало да го подкрепят”.

Лица от обкръжението на Блага Димитрова считали, че поради широката й известност зад граница „властите трудно биха се решили да предприемат драстични мерки спрямо нея и преценявали, че може да стане „официален говорител” на движението у нас. Николай Василев от своя страна се надявал, че „за тях” щели да дойдат „добри времена”, когато ще бъдат „по-активно подкрепяни от западните радиостанции” и от т. нар. „Комитет за защита на гражданските права” в Осло, представители на които възнамерявали да посетят България през тази година и да поставят въпроса „за свободното съществуване на организации от техния тип”.

По данни на ВГУ–ДС проявите на нелоялните интелектуалци у нас намирали вече широка подкрепа от подривно-пропагандните централи на Запад. През последните дни почти всички френски централни вестници поместили материали за „създаден в София клуб на интелектуалци за защита на гражданските права и свободи, за подпомагане на гласността и екологични и социални проблеми”. Българските власти вече взели „мерки за неговото разтуряне, въпреки че бил създаден в пълно съответствие с Конституцията”. Посочват се имената на неговите създатели, между които Ж. Желев, Бл. Димитрова и др.

Пристигналата на 24 декември в София журналистка от френското списание „Фигаро магазин” – Анна Ниетицка-Бидо, френска гражданка от полски произход, поискала да й бъдат уредени срещи със Светлин Русев, Борис Димовски, Радой Ралин и Нешка Робева. Проявила интерес „дали все още” тя е депутат в Народното събрание.

Според сведения на източник на Шесто управление – ДС в САЩ предстояла да излезе книга на Блага Димитрова с предговор от Джон Ъпдайк. Пропагандно-подривни центрове и отделни изменници се стремели да внушат „обединението, консолидирането” на всички така наречени „неформални, неправителствени, непартийни групи” в НРБ. Правели опити да превърнат в рупор на тази цел в. „Котидиен дьо Пари”, в който да поместват подробности за нелоялни прояви в страната, да публикуват „произведения” на техни изразители.

 

НЯКОИ РЕЗУЛТАТИ В БОРБАТА С КРИМИНАЛНАТА ПРЕСТЪПНОСТ [...]

 

НАЧАЛНИК НА ЦИОУ - МВР

Ген.-лейтенант: (п) В. Георгиев

 

Отп. в 1 екз., Размн. в 31 екз., Изп.: Ч. Кираджиев, Нап.: Е. Кунева – 2709, 31.12.1988 г.

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 959, л. 1-18 (л.13-15 за извадката). Оригинал. Машинопис.

 

№ 56

ЛИЧНО СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

Рег. № 1,. Екз. № 2q 3.І.1989 г.

 

ОБЗОРНА ОПЕРАТИВНА СВОДКА

(26 декември – 1 януари 1989 г.)

София

 

1.       ОБЩА ОЦЕНКА ЗА ОБСТАНОВКАТА В СТРАНАТА

 [Твърди се, че обстановката била „спокойна”. , трудовият процес навсякъде протичал „нормално”, с „повишена активност за достойно приключване на годината”. „В центъра на вниманието” било изказването на Т. Живков във връзка с Декемврийския пленум и налагащите се изводи и оценки. Органите на сигурност успешно се били справили с инструкциите да осигурят „”сигурност и здрав обществен ред” през празничните дни – б. съст.]

2. ПРОЯВИ НА ЛИЦА ОТ СРЕДИТЕ НА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА

Сред различни кръгове от художествено-творческата и научната интелигенция продължават коментарите, свързани с Декемврийския пленум на ЦК на БКП, сесията на Народното събрание и конкретното реализиране на техните решения. Според проф. Д. Христов и Г. Тутев, композитори, реорганизацията на творческите съюзи щяла да ги обезличи, поради което не виждали смисъл и перспектива да се членува в тях. Някои членове на СБП окачествявали тържеството по повод честването на 75-годишнината от създаването на съюза като “панихида” във връзка с “предстоящото му разтуряне”.

Продължава да е напрегната обстановката сред част от бившите сътрудници на Института по философия при БАН. Разпространяват се твърдения, че в новата структура нямало да бъдат назначени бившите членове на ОКЕЗР, както и други “неудобни” лица.

Журналисти от в. “Народна младеж” и лица от различни социални слоеве считат, че промяната в името на ДКМС трябвало да се извърши не на пленум на ЦК на БКП, а по време на конгрес на младежкия съюз, за да могат повече комсомолци да изразят своето мнение. [Пропуснат текст, който буквално повтаря текст от предишния документ- б. съст.]

3. ЗАЩИТА И ПОДПОМАГАНЕ РАЗВИТИЕТО НА ИКОНОМИКАТА [...]

4. ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС […]

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е., л. 1-11 ( л. 3-5 за извадката). Копие. Втори машинописен екземпляр.

№ 57

ПОВЕРИТЕЛНО!

Екз. № [не е посочен – б. съст.]

Не подлежи на връщане.

Да се унищожи съгласно изискванията

за опазване на партийната и държавната тайна!

ЦК на БКП

Отдел „Деловодство”

ЦК на БКП

№ 00.42-1/ 4.1.1989 г.

Подлежи на връщане в отдел „Деловодство”

 

С Е Д М И Ч Н А

ОПЕРАТИВНА ИНФОРМАЦИЯ № 1

 (26 декември 1988 – 1 януари 1989 г.)

 

[По други въпроси – б. съст.]

7. Чуждестранна пропаганда:

 В западните средства за масова информация се внушава становище за наличие на някакво дисидентско движение в нашата страна, аргументирано с дейността на „Дискусионния клуб” и „Независимото дружество за защита правата на човека в България”. Изразява се неодобрение на „репресивните мерки” срещу членовете на клуба. Заедно с изводите, че такова отношение води до „слагане на спирачки на преустройството”, се поставя въпросът за възможните последици и за българо-съветските отношения.

Тази линия се засилва във връзка с посещението на френския президент Ф. Митеран у нас на 18.І. т. г., по време на която се очаква група от над 60 западни журналисти. Някои от тях вече са поискали среща с т. нар. интелектуалци-дисиденти.

Средствата за масова информация на САЩ и други западни страни отбелязват спирането на заглушаването на предаванията на радио „Свободна Европа” на български език. Този повод се използва, за да се съобщи откога и защо заглушавахме предаванията на тази радиостанция, че ние последни сме го отменили, както сме били последни и в процеса на преустройството.

 

3 януари 1989 г.                                                              Група за оперативна информация

 

ЦДА, ф. 1 б, оп. 101, а. е. 2365, л. 1-10 ( л. 9-10 за извадката). Оригинал. Машинопис.

 

№ 58

СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

№ 13. Екз. № 3

5.1.1989 г.

 

ДО

ГЕНЕРАЛНИЯ СЕКРЕТАР НА ЦК НА

БКП И ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДЪРЖАВНИЯ СЪВЕТ

ДР. ТОДОР ЖИВКОВ

 

И Н Ф О Р М А Ц И Я

ОТНОСНО: Някои организационни мерки във връзка с предстоящото официално посещение на френския президент Франсоа Митеран

 

Процесите на демократизация във всички сфери на нашето общество като непосредствен израз на новото политическо мислене все по-осезателно привличат вниманието на буржоазни общественици и политически дейци. Нараства тенденцията тези процеси под формата и на държавна политика да се използват за налагане на условия при регулирането на междудържавните отношения в периода на разведряването в Европа и света.

Спекулирайки с целите на преустройството и гласността, делегации на различни международни, национални, правителствени и неправителствени организации зачестиха посещенията си в страната с искания за информиране по въпросите за „правата на човека” и „свободите на гражданите”, някои от които приемат форма на вмешателство във вътрешните работи на НРБ.

Напоследък както и в други социалистически страни, така и в НРБ, зачестиха случаите, когато видни политически лидери от капиталистическите д държави при посещението си у нас официално търсят срещи с нелоялно настроени български граждани – най-вече от средите на интелигенцията.

След официалната визита в Москва и в Прага, на 18 и 19 януари в НРБ ще пребивава президентът на Френската република Франсоа Митеран. Очаква се той да бъде придружаван от над 120 души (официални лица, консултанти, охрана, технически екипи) и от около 80 френски журналисти.

В периода до пристигането на президента в страната ще пребивават авангардни екипи от френска страна за договаряне на подробности по програмата и журналисти, които ще подготвят предварителни репортажи.

Считаме, че основните моменти, които могат да създадат затруднения, са свързани с евентуални настоявания от френска страна за среща с лица от средите на нелоялно настроени граждани, напр. от т. нар. „Клуб за подкрепа на преустройството и гласността” и „Независимото дружество за защита правата на човека”.

Не е изключена вероятността посолството на Франция в София по своя инициатива да организира срещи на някои лица от посочената по-горе категория с френски журналисти.

Възможно е също Франсоа Митеран да поиска среща с поименно посочени интелектуалци, някои от които да са членове на клуба.

Във връзка с горното предлагаме да се предприемат следните превантивни организационни мерки:

По въпроса дали българските интелектуалци са създали „Клуб за подкрепа на преустройството и гласността” да се застъпва становището, че наши граждани са предприели опит за сформирането на такъв „Клуб”. По организационна структура обаче той е равностоен на организация, а съгласно действащото в НРБ законодателство за създаването на организация следва да се направят постъпки тя да бъде регистрирана в съда, респективно в нотариата, с последващо публикуване в „Държавен вестник”. Инициаторите не са спазили посочения ред, поради което са уведомени, че „Клубът” е незаконно формирование. Нито едно лице от този кръг не е подвеждано под съдебна отговорност, нито се намира в обстоятелства, ограничаващи личната му свобода.

Да не се предприемат груби действия срещу френски журналисти, за които е постъпила информация, че ще осъществят срещи с наши граждани от посочената категория.

Да се възложи на Комитета за телевизия и радио и на някои редакции на централни вестници, съгласувано с Министерството на външните работи и Министерството на вътрешните работи, да бъдат взети интервюта от членове на т. нар. „Клуб” с цел ангажирането им с целенасочени изявления по отношение преустройството и гласността, което по същество ще има и профилактично значение.

Да се възложи на Министерството на външните работи да проведе мероприятия за активизиране на връзките с посолството на Франция и на равнище посланик, с цел да се подчертае високата ангажираност на българската страна с предстоящото посещение на Франсоа Митеран и за по-нататъшното благоприятно развитие на българо-френските отношения.

При отправяне на искане от страна на френския президентски екип или на Франсоа Митеран за среща с поименно посочени български интелектуалци да се даде съгласие, независимо от това с каква информация се разполага за тях, с евентуална уговорка, че трябва да се провери дали тези лица се намират в София.

Да се възложи на Министерството на външните работи да организира предварителни разговори на тези интелектуалци с отговорни другари от партийния и държавния апарат с оглед оказване на положително влияние.

При разговор с френския посланик да се направи внушение за взаимна полза от организиране на среща на носителите на френски литературни награди с президента на Френската република, с цел при възприемане на идеята тези другари да бъдат включени в евентуалния общ списък за среща с Франсоа Митеран с интелектуалци.

Да се възложи на отдел „Печат” на Министерството на външните работи и на ръководствата на средствата за масово осведомяване да определят екипите български журналисти, които ще вземат работа в пропагандно-информационното покритие на посещението на Франсоа Митеран. Те да бъдат предварително подготвени както по отношение изискванията за отразяване на посещението, така и за водене на неофициални беседи с френските журналисти.

Да се възложи на отдел „Печат” на Министерството на външните работи да използва подготовката и реализирането на програмите на екипите от чуждестранни журналисти за насочването им към среща в Комитета за правата на човека в Народното събрание и Комитета за опазването на природната среда при Министерския съвет, с цел те да получат достоверни данни за действителното положение в страната по третираните въпроси и да бъдат отклонявани от връзки със случайни и недобросъвестни източници на информация.

С цел даване на компетентни отговори по въпроси на преустройството, извършващо се във всички области на обществено-политическия живот, в т. ч. в народното стопанство и в духовната сфера, да се сформират групи от отговорни партийни и държавни дейци, които да бъдат използвани по време на предвижданите пресконференции и брифинги и за други срещи с чуждестранните журналистически екипи.

Комитетът по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове да подготви широк набор от възможности за удовлетворяване на евентуални искания от френска страна за разговори по отношение свободата на вероизповеданията у нас, като се обърне специално внимание за организиране на срещи с наши граждани от средите на възстановилите българските си имена, посещения на джамии и други култови обекти.

Да се възложи на Министерството на вътрешните работи да проведе мероприятия за свеждане до минимум възможността на най-активните нелоялно настроени наши граждани за срещи с френски и други чуждестранни журналисти и членове на придружаващите Франсоа Митеран екипи по време на подготовката на официалното посещение.

Да се възложи на областните и общинските партийни комитети, народни съвети и на Министерството на вътрешните работи да проведат мероприятия за недопускане на протурски националистически лица до контакти с френските екипи, които предварително ще пребивават в страната, както и до екипите, които ще придружават Франсоа Митеран.

 

 МИНИСТЪР: (Без подпис) Георги Танев

 

Отп. в 3 екз., № 1 – Т. Живков, № 2 – памет, № 3 – к. д., Размножена в 2 екз., № 4 – Секретариат на ЦК на БКП, № 5 – Продан Стоянов, Изп.: М. Радичков, Нап.: М. Цинигарова – маш. № 29/05.01.1989 г., По м-ли на МВнР

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 937, л. 25-30. Копие. Втори машинописен екземпляр.

 

№ 59

СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

№ 14. Екз. № 3

5.1.1989 г.

 

И Н Ф О Р М А Ц И Я

ОТНОСНО: Някои оценки за състоянието и обстановката след 26.ХІІ.1988 г. във връзка с т. нар. „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България”

 

Постъпилите в Министерството на вътрешните работи данни за поведението и намеренията на участниците в „Клуба” показват, че въпреки проведените досега мерки по партиен, държавен и административен път не е постигнат необходимият ефект. Неговите инициатори се стремят да разширят дейността си, като търсят нови форми и средства за осъществяване на своите цели. В настоящия момент като водещи фигури се очертават Блага Димитрова и Желю Желев. Най-активни „дейци” около тях са Невена Стефанова, Борис Спасов, Чавдар Кюранов, Петко Симеонов, Искра Панова, Иван Коларов, Евгения Иванова, Йордан Василев. Продължават да стоят на твърди позиции Копринка Червенкова, Иван Джаджев, Брайко Кофарджиев, Алексей Шелудко, Михаил Величков, Николай Василев, Ивайло Трифонов, Георги Величков, Дучо Мундров и др.

Ръководството на „клуба” продължава да се придържа към подетата отпреди линия. Усилията му са насочени в две основни направления:

Популяризиране на „Клуба” с всички възможни средства и по всякакви канали у нас и в чужбина с оглед създаването на условия за по-широко ангажиране на общественото мнение, както и за осигуряване на необходимата им подкрепа и гласност срещу мерките, предприемани спрямо тях. С тази цел „бомбардират” официалните институции с писма, жалби, протести, възражения. Охотно дават тенденциозни клеветнически интервюта на западните радиостанции, като разчитат на гласната им подкрепа. Очакват реална помощ и от международната организация „Хелзинки уотч” със седалище в Ню Йорк, с която са установени връзки на Николай Василев и Боян Папазов. Продължават да се правят опити за влизане в контакти с неформални сдружения и организации в СССР, в т. ч. с народни фронтове в Прибалтийските републики.

Привличане на съмишлениците и нови членове измежду по-авторитетните интелектуалци у нас и в чужбина. Стремят се да разширят социалните и възрастовите граници на състава, като насочват вниманието си към млади интелигенти и студентската младеж. Броят на членовете е нараснал с около 30 лица.

Към контакти с „Клуба” все по-определено се насочват „дейци” на т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека”, „Партията на зелената маса”, както и неангажирани досега лица от различни слоеве.

Това свидетелства за очертаването на тенденция „Клубът” да се превърне в обединителна структура на недоволните от политиката на партията и нейното ръководство.

Усилва се и пропагандната атака на Запада около „Клуба”. По всяка вероятност тя ще достигне връх по време на посещението на президента на Франция у нас. Може да се предполага, че той официално ще подкрепи „Клуба” и „Независимото дружество за защита правата на човека”.

След 21 декември 1988 г. специален емисар на РСЕ [Радио „Свободна Европа” – б. съст.], легендиран като френски журналист, проведе редица срещи и разговори в София, Пловдив, Варна, Септември, Михайловград, с оглед изучаване членовете на „Клуба” и другите неформални структури. Гостуваща журналистка от в. „Фигаро” интервюира Желю Желев, Евгения Иванова, търси контакти с М. Бойкикева, Нешка Робева, Светлин Русев и др.

Има всички основания да се счита, че тази дейност на наша територия ще се разшири след 7.І.1989 г., когато ще пристигне компактна група френски и други журналисти, акредитирани да отразяват визитата на Франсоа Митеран.

Оценявайки новите моменти в обстановката във връзка с „Клуба”, органите на МВР насочват усилията си към:

-        активизиране на работата по утвърдените оперативни мерки за разлагане и разбиване на участниците в „Клуба”, както и за париране спекулациите на западните подривни и идеологически центрове и вражеската емиграция;

-        анализиране на дадените интервюта и други материали от участниците в „Клуба” с цел установяване на антисоциалистическата насоченост и разкриване законови основания за прилагането на евентуални следствени и административни мерки, за организиране на ефективни профилактични и разобличителни действия;

-        своевременно набиране и подаване на изпреварваща информация към партийните и държавни органи за по-оптимистична (вероятно има предвид по-оптимална) координация на предприеманите политически и административни мерки.

 

МИНИСТЪР: (Без подпис) Георги Танев

 

Отп. в 3 екз., № 1 – Т. Живков, № 2 – памет, № 3 – к. д., Размножено в 3 екз., № 4 – Димитър Стоянов, № 5 – Й. Йотов, № 6 – Ив. Панев, Изп.: М. Радичков, Нап.: М. Цинигарова, Маш. № 33/05.01.1989 г., По м-ли на VІ у-ние

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 937, л. 31- 34. Копие. Втори машинописен екземпляр.

 

№ 60

Лично строго секретно от особена важност!

№ 20/9.1.89 год.

 

Приложено, изпращаме Ви за ползване придобити по особено секретен път оценки на посолството на Франция в София, подготвени във връзка с предстоящото посещение на президента Митеран в НР България

ПРИЛОЖЕНИЕ: копие от материалите 115 листа. [Не са приложени към архивната единица – б. съст.]

 

МИНИСТЪР: (Без подпис) Г. Танев

 

Отп. в 2 екз., № 1 – М. Балев, № 3 – КД, Размн. в 1 екз., № 2 – П. Младенов, Изп.: Радичков, Нап.: Савова – 43, 09.01.1989 г.

 

АМВР, ф. 1 , оп. 12, а. е. 937, л. 38. Копие. Втори машинописен екземпляр.

 

№ 61

СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

ЦЕНТРАЛНО ИНФОРМАЦИОННО-ОРГАНИЗАЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ

Рег. № І-72. Екз. № ед., 09.01.1989 г.

 

ОБЗОРНА ОПЕРАТИВНА СВОДКА

(2-8 януари 1989 г.)

София

 

 […] ПРОЯВЕН ИНТЕРЕС ОТ ПРОТИВНИКА КЪМ ЛИЦА ОТ СРЕДИТЕ НА НАШАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ И ПОВЕДЕНИЕТО НА НЯКОИ ОТ ТЯХ

 

По данни на VІ управление – ДС продължават опитите на сътрудници на Радио „Свободна Европа” да установят контакти с лица от средите на интелигенцията. Румяна Узунова, активна сътрудничка на радиостанцията, взела интервю по телефона от писателя Георги Мишев и му се оплакала, че не може да се свърже с „редица от търсените”. Един от тях считал, че „подкрепата отвън щяла да има особено значение и да даде силно отражение в страната”.

Френските журналисти от списание „Фигаро магазин” Анна Бидо и Урзщоф Кацоковски се срещнали и провели разговор с художниците Светлин Русев, Божидар Николов и с Нешка Робева. Задавали провокационни въпроси за „свободата на личността, екологичната обстановка в Русе, характера на преустройството, състоянието на гласността” у нас. Нешка Робева им заявила, че не среща от стана на никоя инстанция спънки в работата си или в контактите и пътуванията си зад граница. Радой Ралин и Борис Димовски категорично отказали да се срещнат с двамата журналисти.

Френският журналист Ален Шевалие, пребиваващ във връзка с визитата на Френския президент, провел разговор с Блага Димитрова и с някои други творци „на особени позиции”.

Във връзка с предстоящата визита на Митеран в НРБ съветникът по културните въпроси на френското посолство Дени Виар търсел възможности за разговори с определени лица от средите на научната и художествено-творческа интелигенция. На Валери Петров било съобщено, че Митеран би желал да се срещне с български интелектуалци по време на престоя си в София. Има данни, че Валери Петров няма да се отзове на поканата. Поканата за среща и разговор в посолството отклонил и Радой Ралин.

ВГУ и VІ управление – ДС осъществяват координирани мероприятия. Получени са данни, че при гостуването на Митеран в ЧССР и Полша бил придружаван от екип от 80 радиотелевизионни репортери, повечето от които имали провокационно, дръзко поведение. Не се съобразявали с програмата, посещавали дисиденти в домовете им, провеждали интервюта в леки коли и директно ги предавали в Париж.

Ще бъдат осъществени превантивни мерки и във връзка с „инициативата” на съветника по културните въпроси и печата в посолството на САЩ да се срещне от 9 до 14 януари по отделно в ресторант на хотел „Шератон” с отговорен сътрудник в Комитета за телевизия и радио и журналисти от „Поглед”, „Труд”, ”Земеделско знаме” и др.

 

ЗАМ.-НАЧАЛНИК НА ЦИОУ – МВР

Ген.-лейтенант: (п) В. Георгиев

 

Отп. в 1 екз., Изп.: Ч. Кираджиев, Нап.: Т. Станкова – 42, 08.01.1989 г., Размн. в 31 екз.

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 959, л. 19-35 (л. 34-35 за извадката). Оригинал. Машинопис.

 

№ 62

ЛИЧНО СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

Рег. № 22. Екз. № 2.

10.1.1989 год.

 

ОБЗОРНА ОПЕРАТИВНА СВОДКА

(2-8 януари 1989 г.)

София

 

1.       ОБЩА ОЦЕНКА ЗА ОБСТАНОВКАТА В СТРАНАТА

[Била нормална и не били извършени „остри вражески и нелоялни прояви, застрашаващи сигурността и обществения ред”. Преобладавали „положителните оценки” като резултат от следновогодишната среща на Тодор Живков с ръководителите на дипломатическите мисии, „с голям” интерес се посрещал Указът за стопанската дейност, имало „съмнения” на специалисти дали страната е подготвена да осъществи новата организация на стопанската дейност и др. – б. съст.]

2.       ПОДПОМАГАНЕ РАЗВИТИЕТО И ЗАЩИТА НА ИКОНОМИКАТА […]

3.       ИНТЕЛИГЕНЦИЯ И РЕЛИГИОЗНИ ОБЩНОСТИ

През изминалата седмица обстановката сред художествено-творческата интелигенция е без съществени изменения. Коментарите в тези среди по Декемврийския пленум на ЦК на БКП постепенно затихват. Същевременно редица интелектуалци отново провокират разговори за предстоящите конгреси на съюзите. Предмет на обсъждане са функционалните характеристики на бъдещите организационни структури, състоянието на съюзните фондове и др. Запазват се негативните настроения сред служители от бившия Институт по философия. По-активно коментират научните сътрудници, останали без конкретна насоченост за работа.

Координирано с ЦК на БКП органите на МВР продължават активно да работят по т. нар. „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в НРБ”. Усилията са насочени към ограничаване на възможностите за консолидиране на „Клуба” и пресичане нелоялните прояви от неговите инициатори и други лица.

Френските журналисти Ана Бидо и Ален Шевалие провели разговори с Желю Желев, Светлин Русев, Нешка Робева, Евгения Иванова, Йордан Радичков, Блага Димитрова и други творци на „особени позиции”. Въпросите им били вързани главно с преустройството и неформалните сдружения у нас.

Във връзка с предстоящата визита на Франсоа Митеран в НРБ съветникът по културните въпроси във френското посолство Дени Виар е уговорил среща с Желю Желев, Ивайло Петров и Вера Мутафчиева. Търсил контакт с Валери Петров, Радой Ралин и други членове на СБП и журналисти.

Осъществяват се съответните оперативни и превантивни действия за пресичане дейността на т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ”. Изготвена е комплексна оценка за Секретариата на ЦК на БКП относно действителните цели, които си поставят инициаторите и активните участници в „Дружеството”, както и мерките за тяхното разобличаване. [Подробно за това , че новогодишните църковни празници в страната били преминали „без инциденти и нелоялни прояви”, за сбирка в Троян на нерегистрираната секта „Тинчевисти” с участието на 150 души предимно младежи, ръководена от „самозвания” пастор Павел Игнатов от София, за приключили в София предварителни следствия „за престъпни посегателства над културно-исторически ценности” – б. съст.]

4.       ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС [...]

 

МИНИСТЪР: (Без подпис) Г. Танев

 

Отп. в 2 екз., № 1 – Т. Живков, № 2 – КД, Размн. в 4 екз., № 3 – Г. Атанасов, № 4 – М. Балев, № 5 – Й. Йотов, № 6 - Д. Стоянов, Изп.: М. Радичков, Нап.: М. Савова – 50, 09.01.1989 г.

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 937, л. 49-57. (л. 53-55 за извадката). Копие. Втори машинописен екземпляр.

 

№ 63

СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

№ 21. Екз. № 3, 9.1.1989 год.

 

О Ц Е Н К А

ОТНОСНО: Опити на група лица да създадат т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ”

 

От началото на 1988 г. няколко лица с враждебно поведение, многократно репресирани, провеждат активна дейност и предприемат настойчиви опити за изграждане на „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ”. Според изготвените от тях документи основна цел на „Дружеството” е да „подпомага” българското правителство в усилията му за по-пълното зачитане на гражданските и човешките права в страната. То щяло да поеме защитата на отделни лица пред съответните инстанции и органи. В него можели да членуват всички без разлика на вероизповедание, националност, пол и обществено-политическо положение.

Придобитите данни показват, че под прикритието на тези официално афиширани цели се замислят и действия за смяна на властта у нас чрез проникване в партията и масовите организации, печеленето на привърженици сред служителите на МВР и МНО и организиране на въоръжено въстание.

Първата открита проява на групата бе през април 1988 г., когато до Държавния съвет на НРБ, Народното събрание, Министерството на правосъдието и столичните средства за масова информация бяха изпратени „Учредителен протокол” за основаването на „Дружеството” и молба за неговата регистрация. От името на „избраните председател и секретар” до Държавния съвет бе изпратен „Апел” с искане да бъдат освободени лицата, осъдени за противодържавни престъпления и да се отмени приложената към някои от тях мярка „задължително заселване”. [Този пасаж е отпаднал от запазен оригинален вариант на информацията – б. съст.]

През септември и октомври същата година лидерите на групата предприеха няколко опита за провеждане на „Учредителен конгрес” на дружеството в местността „Оборище”, осуетен от органите на МВР. По-късно „председателят” Илия Минев изпрати до Районния съд в Пазарджик „протокол и молба” за регистрация на „Дружеството”, които бяха отхвърлени като незаконосъобразни. През декември неколкократно бяха направени опити за събиране и приемане „Декларация до правителствата на САЩ и ФРГ” (по случай 40-годишнината от обявяване Хартата на ООН за правата на човека), за подготовка на нови регистрационни документи и избор на ръководство. Успоредно с това в гр. Русе седем репресирани лица се опитаха да учредят т. нар. „Народен съюз за гражданска инициатива”.

Първоначално инициаторите за създаване на „Дружеството” се ориентираха към привличане на съмишленици главно от средите на репресираните за противодържавна дейност лица, техни близки връзки и познати от местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”. В последно време, по указание на подривни задгранични центрове, активистите привлякоха в дейността по създаване на „Дружеството” петима българи-мюсюлмани и двама православни духовници. Осъществиха контакти с членове на „Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България” за евентуална съвместна дейност. Междувременно един от инициаторите осъществи връзка със съветски гражданин, осъждан за противодържавна дейност, представящ се за председател на ленинградския филиал на „Международен комитет за защита на човешките права”. Двамата обменили клеветническа информация и планирали „интернационализиране” на враждебната дейност.

Въпреки настойчивите усилия на инициаторите „Независимото дружество за защита правата на човека в НРБ” не е организационно изградено, не е регистрирано и на практика не съществува. Независимо от това задграничните пропагандни центрове го представят като реален факт, а самозваното му ръководство продължава да провежда дейност от негово име.

Досега в опитите за създаване на „Дружеството” са ангажирани 25 лица, всички безпартийни. От тях 17 са осъждани за противодържавни престъпления. По възраст се разпределят, както следва: до 35 години – 5, от 35 до 55 – 14, над 55 години – 6. С висше образование са 8 души (2 с духовно), а 17 – с основно и средно образование. Обществено полезен труд не упражняват 12 лица. От София са 7 души, от Разградска област – 7, от Пловдивска – 6, от Михайловградска – 2 и по един от Софийска, Хасковска и Ловешка област.

Най-активни и последователни участници в групата са:

[Във внесения до ЦК на БКП вариант е записано: „Зад официално афишираните цели инициаторите на „Дружеството” фактически прикриват своята ненавист и пълно отрицание на социалистическия строй. Това са хора без обществен авторитет и влияние, които спекулират с новата обстановка у нас за постигане на користни цели, представяйки се като борци за демокрация, те искат да омаловажат и превърнат в актив бившата си противодържавна дейност. Повечето са озлобени към властта, склонни към остри антисоциалистически прояви, в това число и масов терор.

С такава противообществена характеристика са и основните участници в „Дружеството” , следват имената, както и в копията – б. съст.]

Илия Минев – обявен за „председател” на „Дружеството”. Роден е през 1917 г., живее в гр. Септември, Пловдивска област. Произхожда от заможно семейство, завършил висшето си образование във Франция, женен три пъти. Не е упражнявал общественополезен труд. През периода 1940-1944 г. е бил член на главното водачество на фашистката организация „Легион”. Участвал в репресии над антифашисти. През 1946 г. е осъден на 20 години лишаване от свобода за създаването на противодържавна организация. След излизането си от затвора обработва лица в профашистки и антидемократичен дух, подстрекава ги към въоръжена съпротива срещу властта и извършването на терористични актове, за което отново е осъден. Общо е изтърпял присъди 33 години лишаване от свобода. Многократно и изпращал клеветническа информация на задгранични подривни центрове и до различни международни форуми. Поддържа контакти с лица от българската вражеска емиграция и служители от посолството на САЩ у нас, пред които се представя като „преследван за политически убеждения”.

Едуард Генов – главен организатор при изграждането на „Дружеството”. Роден е през 1946 г. в София, със средно образование, женен, безпартиен. Произхожда от семейство на служащи. През 1964 г. създава младежка организация, която се снабдила с оръжие и замисляла извършването на терористични актове. По хуманни съображения (непълнолетен) не му е търсена наказателна отговорност. По-късно като студент отново сформира група с подобна цел и разпространявал листовки с остро вражеско съдържание, за което е осъден на 5 години лишаване от свобода. При изтърпяването на наказанието организирал нападение над охраната в затвора с цел бягство, за което е осъден допълнително на 8 години лишаване от свобода. След освобождаването му нарушава обществения ред и извършва хулигански прояви. Периодично е посещавал посолствата на западни държави у нас и изпращал клеветнически материали до различни инстанции. По негова молба бе му разрешено да замине зад граница заедно със семейството си. Установил се е в САЩ, откъдето продължава да провежда злостна и подстрекателска враждебна пропаганда.

Любомир Собаджиев – активист на „Дружеството”, инициатор на опита за създаване на „Народен съюз за гражданска инициатива” в Русе. Роден през 1944 г., работник, с незавършено средно образование, женен. Баща му е член на БКП, признат за БПФК. Майка му и неговата сестра [лична информация – б. съст.]. Брат му е женен за белгийска гражданка и живее в Белгия. През периода 1970-1978 г. е осъждан три пъти общо на 8,5 години лишаване от свобода за създаване на групи с цел провеждане на терористични актове. Поддържа множество връзки с враждебно настроени лица у нас и зад граница. Представя се за „неправомерно репресиран”.

Григор Симов – Роден през 1951 г. в с. Парамун, Софийска област, с незавършено средно образование, електромонтьор, неженен, безпартиен. През 1970-1985 г. 7 пъти е осъждан за незаконно преминаване на границата, шпионаж и опит за формиране на терористична група за борба против властта. Изтърпял е общо 13,5 години наказание „лишаване от свобода”. През декември 1986 г. подготвил и изпратил чрез посолството на САЩ клеветнически материал до Виенската среща.

Екатерина Маркова – активист на „Дружеството”. Родена през 1947 г. в София, с висше образование, бивш преподавател по български език. Разведена, с две деца, има брат, пенсиониран поради заболяване от […]. Представя се за преследвана по политически съображения. На тази основа създава близки връзки със служители от посолството на САЩ. Редовно поддържа контакти с тях, получава указания за дейността на „Дружеството” и предава клеветнически изложения. Желанието й да замине зад граница бе удовлетворено, но се завърна в страната по собствена инициатива, тъй като била недооценена и пренебрегвана от своите покровители.

Димитър Томов – обявен за „говорител на „Дружеството”. Роден през 1956 г. в Михайловград, със средно образование, безпартиен, женен, работи като бояджия, но е представян от западната пропаганда като художник. Подготвил емблема и печат на „Дружеството”. Активно привлича нови членове. Поддържа връзка с задгранични центрове, на които предава клеветническа информация и получава от тях указания.

Тези и останалите лица от групата са без обществен и социален авторитет и влияние, но всички търсят изява и спекулират с новата обстановка у нас за постигане на своите враждебни цели. Представят се като борци за демокрация, искат да омаловажат и превърнат в актив бившата си противодържавна дейност. Наред с това всеки има и лични користни подбуди. Болшинството са многократно репресирани и озлобени към властта, поради което са склонни към остри, дръзки и открити антисоциалистически прояви.

[Тук в оригинала за ЦК на БКП е включено и името на Петър Манолов, за който е записано: „Петър Манолов – активист на „Дружеството”. Роден през 1939 г. в с. Садово, Бургаска област, жител на гр. Пловдив, поет на свободна практика. Нелоялно настроен към народната власт. Системно предоставя дома си за провеждане на срещи и даване на интервюта по телефона на западни радиостанции”, л. 77 – б. съст.]

Анализът на дейността на лицата, свързана с опитите за създаване на „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ” определено показва, че тя се инсценира, координира и насочва от външния противник – неговите специални служби и използваните от тях подривни центрове и организации. Това е поредно и особено ярко потвърждение на домогванията за вклиняване в провежданото у нас преустройство и използване процесите на разширяващата се гласност и демокрация за дестабилизиране на социализма в страната.

Придобитата информация недвусмислено потвърждава, че идеята за създаване на „Дружеството” е на френския гражданин Алфред Фосколо и активния изменник на родината Петър Бояджиев – и двамата осъждани за шпионаж срещу НРБ. В изпълнение указанията на специалните служби на противника те от началото и до сега осъществяват непосредственото ръководство на групата и организират нейното популяризиране чрез задграничните средства за пропаганда. Периодично изпращат у нас емисари, прикрити като туристи и журналисти, които се срещат с активисти на „Дружеството” и вземат интервюта с клеветническо съдържание.

Подобна роля изпълнява и посолството на САЩ, особено неговата служителка Шийла Бидман [Байдман – б. съст.], която поддържа контакти с „лидери на Дружеството”, урежда им срещи с временно пребиваващи у нас чужди граждани и дава указания за по-нататъшната им дейност. За тези цели и особено за препращане на клеветнически материали на Запад се използват също посолствата на Англия и Холандия.

Подривните радиостанции и организациите на българската вражеска емиграция системно и всестранно подкрепят, насочват и пропагандират дейността на групата, разпространяват клеветническите твърдения за мерките спрямо нея. Ръководствата на „Свободна Европа”, Би Би Си и „Дойче веле” възложиха на свои служители (Константин Мишев, Жерминал Чивиков, Димитър Димитров) – изменници на родината, да поддържат непосредствена и постоянна връзка с „Дружеството”.

Стремежите на реакционните империалистически кръгове да създадат, утвърждават и легализират в нашата страна подобни независими формирования, намират проявления и при срещи на правителствено равнище. Показателни за това са опитите на Джон Уайтхед, помощник-държавен секретар на САЩ, да осъществи при пребиваването си у нас в края на 1988 г. контакти с активисти от „Дружеството”. Аналогични действия се предприемат и сега във връзка с предстоящото посещение на президента на Франция в НРБ.

Независимо че на практика досега не са постигнати резултати в опитите за консолидиране на т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ”, тази дейност има висока степен на обществена опасност и може да създаде трудности при реализиране политиката на партията и правителството.

Под влияние на масираната пропаганда на западните средства за масова информация „Дружеството” би могло да се превърне в притегателен център за различни враждебни престъпни елементи, кариеристи, нелоялно настроени лица, криминални престъпници и други антисоциалистически елементи. (Особена опасност би възникнала при включване в него на български граждани с възстановени имена, други националности и религиозни фанатици, което значително ще разшири социалната му база.)

Дейността на групата, дори и да не се разрасне, ще остане огнище на социално напрежение и активно ще се използва от империалистическите подривни центрове за раздухване на антибългарски кампании. Активистите и инициаторите за създаването на „Дружеството”, ще продължат да формират у себе си самочувствие на ненаказуемост и на тази основа могат да предприемат остри и дръзки действия. Тази тяхна нагласа се засилва и от съществуването на подобни групи в някои други социалистически страни.

Всичко това дава основание за извода, че е необходимо да се вземат срочни комплексни мерки за решително пресичане на опитите да се изгради т. нар. „Дружество”. Да се планират и проведат сродни мероприятия за разобличаване , компрометиране и изолиране на неговите активисти, да се създаде обстановка на обществена нетърпимост срещу тяхната дейност, включително и чрез средствата за масова информация. Това да се съчетае с по-твърди правно-административни санкции по отношение най-активните и непримирими инициатори. В цялостната дейност по реализирането на тези мерки по-активно да се включат също Министерството на външните работи, Комитетът за правата на човека, Комитетът за българите в чужбина и съответните местни държавни и обществени органи.

По преценка на областните комитети на БКП с настоящия материал да бъдат запознати определени първични партийни организации и трудови колективи.

 

МИНИСТЪР: (Без подпис) Г. Танев

 

Отп. в 3 екз., Изп.: По материали на VІ у-ние – ДС, Нап.: Станкова – 45, 9.1.1989 г., № 1 – др. Й. Йотов, № 2 – др. Д. Стоянов, № 3 – КД, Доразмнож. в 5 екз., № 4 – Гр. Филипов, № 5 – М. Балев, № 6 – Д. Станишев, № 7 – В. Цанов, № 8 – Е. Христов

 

[Запазени са още екземпляр, копие, но с внесени известни редакционни бележки, без да се променя смисълът. Трети вариант „За служебно ползване, единствен оригинал” с № 34, който е внесен в ЦК на БКП и за който в съпроводително писмо се твърди, че „вероятно ще бъде използван за запознаване на някои ППО и трудови колективи – Виж: АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 937, л. 58-64,70, 71-78 – б. съст.]

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 937, л. 39-48. Копие. Втори машинописен екземпляр.

 

№ 64

СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

№ 31. Екз. № 3

12.1.1989 

 

По разпореждане на др. Министър:

1. С информацията запознайте първите секретари на Областните комитети на БКП;

2. Организирайте своевременно събиране и изпращане в центъра на информация за оценки и коментари по повод на излъченото от Българската телевизия съобщение за задържаните лица от т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека”.

Допълнително по пощата ще Ви бъде изпратен разширен материал за „Дружеството”.

 

НАЧАЛНИК НА ПОД. 72 000 – МВР

Ген. –лейтенант: (Без подпис) В. Георгиев

 

СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

№ 31. Екз. № 3

 

И Н Ф О Р М А Ц И Я

ОТНОСНО: Нови данни за дейността на участници в т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ” и мерки за тяхното неутрализиране.

 

На 11.І.1989 г. около обяд в дома на Петър Манолов в гр. Пловдив направиха опит (по предварителна уговорка) да проведат сбирка група лица, ангажирани с дейността на т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ”. В резултат на взетите от органите на МВР мерки сбирката е осуетена. Задържани са 13 лица, някои от които пристигнали специално за срещата: Екатерина Маркова – учителка, Павел Петров и Стефан Савовски – осъждан за шпионаж, от София; Благой Топузлиев и Петър Манолов от Пловдив; Сюзана и Левент Узунови – с възстановени имена, Денис Бабечки – осъждан за бягство зад граница, от Шуменски район; Илия Минев – осъждан, от гр. Септември; Цветан Златанов – артист, от Мездра; Стефан Вълков – осъждан за противодържавна дейност, от Асеновград; Димитър Томов – художник, от Михайловград; Борис Лъхчиев – пенсионер, от Хасково, Григор Симов – осъждан за противодържавна дейност, от Пернишки район.

При направения обиск са открити и иззети проект за устав на „Дружеството”, нов учредителен протокол, нова молба за регистриране до районния съд в Пазарджик, неадресирана молба с искане да им се разреши да проведат открита демонстрация на 15 и 16 .І. т. г. пред храм-паметник „Ал. Невски” и редица други инкриминирани материали.

При първите разпити П. Манолов, Д. Томов и Илия Минев признали, че целта на сбирката е била да се приеме уставът и някои други документи на „Дружеството”, както и да се обсъдят организационни проблеми. Нито един от задържаните не се е признал за виновен, като подчертали, че намеренията им са хуманни и законосъобразни, а задържането им е неправомерно. Същият ден вечерта са освободени Ст. Савовски, Борис Лъхчиев и Илия Минев (последния поради недобро здравословно състояние).

Получени са проверени данни, че незабавно след завръщането си в гр. Септември Минев е уведомил по телефона пребиваващата в страната журналистка на в. „Монд” Силви Кофман за задържането „актива на дружеството” и отправил клевети по отношение действията на властите. Настоял да бъде информиран Петър Бояджиев, който да съдейства случаят да се отрази във всички средства за масова информация на Запад. За същото по-късно е съобщил и на френското посолство в София. Междувременно съпругите на П. Манолов и Бл. Топузлиев информирали П. Бояджиев за задържането на групата. Бояджиев неколкократно търсил Екатерина Маркова по телефона и се интересувал от децата й къде се намира тя. Разговарял и със съпругата на Д. Томов, като заявил, че „инцидентът е добре дошъл и още днес всички вечерни вестници във Франция ще съобщят за него”.

Късно вечерта на 11.І.1989 г. Силви Кофман се свързала по телефона със съпругата на Благой Топузлиев, която споделила, че не знае нищо за съдбата на мъжа си и другите задържани лица. На 10.І.1989 г. журналистката заедно със свой колега и един фотограф посетили дома на Екатерина Маркова в София, където престояли 3 часа и взели интервю от намиращите се там Илия Минев, Димитър Томов, Петър Манолов, Григор Симов и Цветан Златанов.

Френската журналистка е включена в екипа, който на 13 януари ще вземе интервю от др. Тодор Живков във връзка с предстоящото посещение на президента Франсоа Митеран.

Работата и профилактичните мероприятия с временно задържаните лица в основни линии ще приключи в рамките на разрешените от прокуратурата 24 часа.

С оглед характера и обема на дейността им и цялостното изясняване планираните действия и крайни цели на Прокуратурата ще бъде предложено активните участници – Петър Манолов, Димитър Томов, Григор Божилов и Благой Топузлиев – да бъдат задържани като заподозрени за срок от 10 дни по образуваното следствено дело.

С оглед изпреварване на възможна остра антибългарска кампания от страна на западни средства за масова информация, свързана с дейността на „Дружеството” и визитата на френския президент, предлагаме ако се прецени за целесъобразно, да се организира:

1. Чрез БТА да се публикува съобщение за опит на група лица да проведат забранена от закона сбирка. Спрямо тях са взети мерки от компетентните органи.

2. Във вестник „Поглед” да се публикува изобличителен материал за Илия Минев, който да се използва от БТА и други средства за масова информация.

3. Публикуваният на 7.І т.г. във в. „Септемврийско дело” (Михайловград) разобличителен материал за Д. Томов да се препечата от в. „Отечествен фронт” и други средства за масова информация и да се използва от БТА.

 

МИНИСТЪР: (Без подпис) Георги Танев

 

Отп. в 3 екз., № 1 – Т. Живков, № 2 – пакет, № 3 – к. д., Размножено в [?] екз. и изпратена по списък, Изп.: М. Радичков, Нап.: М. Цинигарова, Маш. № 63, 12.01.1989 г., По м-ли на VІ у-ние

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 937, л. 65-69. Копие. Втори машинописен екземпляр.

 

№ 65

Искам това да се знае, да не се забравя и никога да не се повтаря

 

Разказ на Исмет Исмаил Исмаил^[1]

 

Роден съм на 8 март 1957 г. в с. Звезден, Кърджалийско. През 1985 г. рабо­тех в АПК – Кърджали като механизатор. Не мога да си кривя душата – изкарвах добри пари, доволен бях. Бях уверен в бъдещето си, а и не само в моето, а и на близките ми. Изобщо не мислех, че нещо лошо може да ми се случи. Но не било писано. Както аз, така и сто­тиците хиляди мои сънародници – български турци, бяхме сполетени от неочаквана, голяма беда. Беше края на 1984 г., когато най-неочаквано и вероломно, насилствено ни смениха имената. Провеждаше се т. нар. „възродителен процес”. За него вече доста е писано и се знае, затова няма подробно да се спирам. Но има неща, които историците не са написали. Не каз­вам, че са ги премълчали. Те няма откъде да ги знаят, за да ги напи­шат, защото съм сигурен, че в документите от онова време на неспирни насилия, а и време на съпротива срещу асимилацията, за тях не е отбелязано нищо. И това е така, за­щото посветени бяхме малцина, работехме конспиративно и за тях агентите на Държавна сигурност, а оттам и самата Държавна сигурност не можаха да разбе­рат. Бях един от посветените, а на моменти и в „центъра” на някои на пръв пог­лед незначителни, но спо­ред мен решаващи за изхода на нашата съпротива срещу асимилацията събития. Имах късмета да бъда един от най-близките до ръ­ководителя на нашата съпротива от затвора Ахмед Доган и поради това твърдя, че зная за малко известни факти за организирането на тази съпротива.

Искам да разкажа това, което зная и за което историците не са писали по­ради по­сочените причини. То засяга най-вече дълбоко нелегалната дейност на Турското нацио­налноосвободително движение и ролята му за организиране на известните майски бун­тове на турците в България. И за ролята на Ахмед Доган като ръководител на ТНОДБ от затвора, като организатор на споменатите бун­тове. Може би това, което ще разкажа, ще помогне да се постави край на някои спорове във вече написаното за тези събития. Искам истината да се знае, да се научи за неколцината смели жени и мъже, рискували доста, но изпълнили без страх поставените задачи, за да се увенчае с успех предприетата поредна, пос­ледна наша акция срещу асимилацията.

* * *

Така наречената „доброволна” смяна на имената стана в края на 1984 г. Беше като на война. Стотиците малки и големи селца на Кърджалийско бяха обг­радени от войска, милиция, противопожарната, вътрешни войски, страховитите Червени барети, отряд­ници, мобилизирани. Почти никой не можеше да се отс­кубне. Успелите да избягат в го­рата, бяха намирани бързо от специални хайки като по време на лов. Навсякъде гъмжеше не само от подразделения на силовите органи, а и от техника – танкове, бронетранспор­тьори, пожарни коли, вертолети. Дори и самолети прелитаха, за да всяват страх.

Светкавичната акция по преименуването приключи със също така светка­вични снимки на преименуваните и връчването на нови паспорти. На мен ми сложиха името Искрен, Искрен Илиев Асенов. И наистина, направиха го светка­вично. Започнаха да ни наричат „лица с възстановени имена”. Забраниха ни да говорим на турски, да използваме нашите си мюсюлмански ритуали. Внушаваха ни и искаха да приемем, че никога не сме били турци, а българи. Нашите деди по време на „османското робство” били „насилст­вено помохамеданчени”, „насила” били приели ислямската религия …и ние не сме го знаели това. Те, просветените им историци, го научили и ни го „казаха” по начина, за който стана въпрос по-горе.

Темата за насилствената смяна на нашите имена е дълга, за нея вече много е пи­сано и се знае, може още и много да се каже, но не за това сега става въпрос. Искам да разкажа какво ми се случи след „доброволната” смяна на рожденото ми име, за това, на което станах свидетел в затворите, където бях, за моето участие в съпротивата, което е скромно, разбира се, и съвсем не искам да се самоизтъквам. Не можах да сторя кой знае какво, но каквото можах – сторих. Изпълних дълга си.

Насилието ражда насилие, предизвиква съпротива. Така беше и в нашия случай. Не можехме да стоим със скръстени ръце. В никакъв случай не искахме и нямахме наме­рение да се примирим и приемем налаганите забрани, а най-вече новите си имена. Часове след подмяната се събрахме с приятели и почнахме да обсъждаме. Говорехме най-вече за това какво трябва да сторим, за да се проти­вопоставим. Да се върне старото положение. Дни наред чертаехме всевъзможни варианти и най-накрая решихме да създадем неле­гална организация, която да се противопостави на асимилацията. Бяхме откъснати от света, знаехме, че акцията беше проведена в дълбока тайна, че за нея извън България, а може би и на много места в страната не се знае. Нямахме намерение да водим въоръжена борба, и през ум не ни минаваше да извършим някаква терористична или саботажна ак­ция. Не искахме да пострадат невинни хора, защото виновни за нашето положе­ние не бяха обикновените българи, с които преди това живеехме в мир и разби­рателство. По някакъв начин искахме само светът да разбере, че смяната на име­ната ни стана насила, за това какво се върши в „демократична” социалистическа България. И евентуално като се научи, да ни се помогне.

Групата ни се състоеше от 12 души. Инициатори и нейни организатори бяхме аз и Сабахтин Кадир Джафер от с. Широко поле, който живееше в София. По това време беше безработен и дошъл на село, където имаше къща.

Без да знаем, сме били следени от контролните пунктове. Такива имаше на входа и изхода на всяко населено с турци селце. Направило им е впечатление, че често се съби­раме на групи извън селото. Бяхме неопитни и за агентите на ДС не е било трудно да научат всичко за намеренията ни, за нашата организация. Така че нищо не успяхме да сторим.

На 7 септември 1985 г. ни арестуваха и закараха на ОУ на МВР –Кър­джали. На 11 септември бяхме вече на „Развигор”. Следствието ни продължи 6 месеца. На 14 януари бяхме в Софийския затвор. По време на следствието имаше мъчения, психологически тормоз. С всевъзможни средства ни караха да приз­наем вината си. Тормоз се осъществя­ваше и над нашите близки. Най-вече това, че не са им казали през тези 6 месеца къде сме, дали сме живи. Веднага след като ни закараха в Софийския затвор, са изпратили на близ­ките ни цивилните дрехи заедно с личните вещи и те помислили, че сме мъртви. Отиват да питат къде са ни телата, за да ни погребат, а ако това е станало - къде са ни гробовете. И тъй като са били много настоятелни, най-накрая им казват, че се намираме в Софийс­кия затвор. Едва през март 1986 г. позволиха първото ни свиждане.

В края на юни 1986 г. в продължение на две седмици Кърджалийският ок­ръжен съд гледа нашето дело. Съдиха ни като най-опасни врагове на партията и социалисти­ческа България. За българския народ. Обвинени бяхме по най-опас­ните членове от тога­вашния наказателен кодекс. Дадоха ни, както те бяха напи­сали в присъдата, „сурови, но справедливи” присъди. Мен и Сабахтин ни осъ­диха на 15 години строг тъмничен затвор и три години изселване след изтърпя­ване на наказанието. За мен бяха определили с. Ост­ровец, Врачанско. Останалите ги осъдиха на различни години – 12, 8, 6, 4, 2 и изселване след изтърпяване на наказанието в различни селища на България, но така, че да не можем повече ни­кога да се съберем.

Някъде около един месец след делото ни прехвърлиха в Старозагорския затвор. В този затвор бяха събрани всички политически затворници и най-много от тях бяхме тур­ците, които са се противили на „възродителния процес” и са били осъдени по различни процеси. Тук бяха лидерите на най-известните съпротиви­телни групи и организации: Момчилградската, от с. Бенковски, от Ябланово, от Северна България. Условията в зат­вора бяха нечовешки. Към нас се отнасяха като към животни. Работехме в дърводелски цех. След изнурителната работа ни провеждаха политико-просветна дейност. Искаха да ни превъзпитат, да приемем асимилацията за факт и да се примирим с новата ни само­битност на „българи”. Правеха какво ли не, за да ни прекършат, да сломят волята ни за съпротива.

Спомням си, че ни задължиха всеки да си зашие на дрехата табела с бъл­гарското име. Който откажеше или не я беше зашил, или беше я свалил, беше изпращан веднага в карцера. Ние естествено не се примирихме. Правехме, как­вото можем, за да покажем, че за нищо на света няма да приемем насилието, но­вите имена, новата народност. В знак на протест никога не си говорехме на бъл­гарски. Не искахме да знаем, не си правехме и труда да научим, запомним и да се обръщаме с българските имена към нашите съкилий­ници – турци. Демонстра­тивно се назовавахме с рождените си – турските имена. Нашите приятели поли­тически затворници българи ни симпатизираха, уважаваха това, подкре­пяха ни и се обръщаха към нас само с рождените ни турски имена.

Периодично провеждахме различни масови протестни акции. Например организи­рахме и проведохме гладна стачка против лошите битови условия, в знак на протест, че по време на постите ни дават свинско месо и при това съвсем умишлено. Отказ­вахме да отиваме на работа.

Често ни прожектираха филми. Повечето бяха съветски, но и такива, с ко­ито ис­каха да ни внушат, че сме българи, а не турци. Някакви документални ки­нопрегледи. Отказвахме да ги гледаме, но от управата на затвора насила ни ка­раха да ги гледаме. Имаше един случай, когато бяха убили или заловили, не си спомням точно, за шпионаж в Турция български разузнавач и бяха направили за него документален филм. Когато разб­рахме, че филмът няма да е игрален, в знак на протест демонстративно станахме и напус­нахме залата. Захвърлихме и табе­лите с българските имена, отказахме да ги зашием пов­торно. Заради това ни нап­равиха специални – само да се защипват. Най-инатливи бяхме двамата със Са­бахтин, заради което ни наказаха с три месеца карцер (август-октомври 1986 г.).

След изтърпяването на наказанието видяхме, че докато сме били в карцера, в зат­вора е пристигнала нова група от Северна България. Състоеше се от осъдени от органи­зацията Турско националноосвободително движение в България (ТНОДБ) начело с Ах­мед Доган. И сега е пред погледа ми – като скелет, толкова слаб физически. Явно, доста по другите „топли” места в следствието и Софийс­кия затвор са се „грижили” за него. Не само той, а и на останалите му другари положението беше окаяно. Имахме си традиция, като дойдат нови политически зат­ворници, да ги снабдим с всичко най-необходимо – четки, сапун, кърпи, бельо, дрехи и т. н. Направихме го, доколкото възможностите ни позволяваха. Когато нещо не достигаше, ние „старите” се лишавахме от притежаваното, за да ги снабдим с всичко необходимо. Правехме го от сърце.

За Доган чухме, че е много учен човек, професор. И от управата, надзира­телите така се обръщаха към него. Стана всепризнат наш лидер. Съвсем бързо, много естест­вено, като че ли му се полагаше. Всички го признавахме. След идва­нето на тяхната група всички останали се сплотихме около Доган. А и той си го заслужи, доказа, че е роден за лидер. Спомням си, че и на новодошлите искаха да им сложат табели и възникна първият проблем. Най-напред Доган, а и всички след него отказаха и се наложи да им ги зашиват насила. Специално Доган в кан­целарията на началника го закараха и там му я зашиха. Заради отказа някои от тях бяха изпратени в карцера.

И наистина факт е, че Ахмед Доган много бързо се наложи като наш неос­порим лидер. Умът му беше като бръснач, беше пълен с идеи какво трябва да правим, за да се противопоставим на побългаряването. Пристигането му в зат­вора ни раздвижи, окуражи. Започнахме да се организираме, да сме много по-сплотени и за това заслугата беше на нашия водач. Това управата бързо разбра и отчете като грешка събирането на всички политически затворници на едно място, при това начело с Доган. Поради тази причина се решава да ни пръснат по трима-четирима по всички затвори в България. Това стана не­посредствено след новата 1989 г. Мисля, че дни след началото на новата 1989 г. заедно с Ахмед До­ган се озовахме в Пазарджишкия затвор. С нас беше още Заид Захид. Тук зава­рихме Неджметин Хак, Мохамед Узункъш и Сюлейман Исмаил от Бенковски и др. Бяхме 10 души турци – политически затворници. Най-вероятно за да ги наб­людават по-лесно, а и да ги лишат от контакти с редовия членски състав, на едно място бяха събрали лиде­рите на големите съпротивителни организации, главните обвиняеми по различните съ­дебни процеси. На едно място от ДС събраха лиде­рите и това им изигра много лоша шега. Допуснаха поредната грешка. Тук от­ново наш безспорен лидер беше Доган. Дори уведомихме писмено началника на затвора, че когато се отнася за нас, те трябва да гово­рят само с него. Заявявахме, че той ни е лидер и всичко през него да минава и без него ние нищо няма да пра­вим. Беше нашият шеф и те знаеха това. Така да се каже, за всяко нещо той беше упълномощен от нас. Нямаше нещо, за което да не се допитвахме до него. Бук­вално за всичко. Често се правеха опити за интриги, за противопоставяне и раз­деляне и това бе най-добрият начин да ги предотвратяваме, да ги изключим още в зародиш. Мога да кажа, че бяхме неразбиваеми. Единни като юмрук. И тук не стояхме със скръс­тени ръце. От нищо не ни беше страх и използвахме всеки по­вод, за да покажем, че ни­кога няма да приемем насилствената асимилация и щом имаме възможност, ще продъл­жим да се борим. Такава възможност скоро ни се удаде. Свързана беше с поредния опит на затворническата управа да ни противо­постави и раздели. В чест на Новата година имаше амнистия – едни бяха амнис­тирани повече, други по-малко, трети – хич. Някои политически затворници бяха наградени за „добра” работа с предметни награди. За До­ган имаше една година помиловка. Лично аз бях нещо като „ударник” в производството и за добро пове­дение бяха решили да ме наградят с часовник, сигурно е бил съветски, но така и не го видях, защото организирани от Доган, всички демонстративно отказахме наградите. Това стана по следния начин. За да ни връчат наградите, ни събраха отрядите на едно място и когато трябваше да ни обясняват за какво са ни съб­рали, дори не изча­кахме да обявят какви са наградите. Още като чухме името Ахмед за неговата година помиловка, т. е. намаляване на присъдата, незабавно групово напуснахме залата. Повече не се опитаха да ни обявяват и връчват наг­радите. Груповият отказ да приемем наградите бе последван от последвала акция за написването и изпращането на индивидуални и групови протести срещу про­дължаващата асимилация и частичната, избирателно прове­дена помиловка, с настоявания да бъдем освободени, защото сме невинни. За тези про­тести, които изпращахме до Държавния съвет, т. е. до Тодор Живков, отново Доган ни орга­низира. Голям наш успех, а най-вече на лидера ни беше, че в акцията бяха увле­чени и участваха десетки политически затворници от всички затвори. Направо ги засипахме с про­тести, жалби, декларации. Разбраха от къде им идва всичко и за пореден път изо­ли­раха напълно Доган.

В Пазарджишкия затвор работех машинен шев на обувки. Доган също. После за наказание, че се е отказал от помиловката и е организирал затворниците да пишат про­тести до Живков и къде ли не, го изпратиха на най-тежката работа в чугунолеярния цех, в челекато, както му викаха в Ихтиман. И мен ме изпратиха там. Чистехме чугунени от­ливки за мотокари. Изключително тежка работа, която се работи само с ъглови шлай­фове и въздушни къртачи. Тази работа не се даваше на цивилни работници, а те и не я искаха, защото беше много опасна и много вредна. Казано накратко - работа само за зат­ворници. Доган се беше порязал доста веднъж и мисля, че още има белег от това на дяс­ната ръка. Беше му доста трудно, но правеше всичко въз­можно да се справи с трудовите си задъл­жения, а когато трябваше му помагахме.

С Ахмед Доган бяхме в различни килии, но в един коридор. Управата на затвора чрез надзирателите, а сигурно и чрез доносници, винаги следеше дали не си говорим с него и когато надзирателите забелязваха, че си говорим, веднага ни разделяха, изолираха. Просто ни беше забранено да контактуваме постоянно с него, защото го считаха за най-опасен. Също много строго се следяха и контак­тите ни с външния свят – по време на свиждане. Имаха подозрения, че Доган продължава да ръководи организацията си, че праща инструкции, макар и устно. И въпреки забраната намирахме начини всеки ден да си кажем по нещо, макар и за кратко. Не успяха да намерят доказателства, но нашата организация продъл­жаваше да действа в дълбока конспирация. Въпреки всичко нейните членове по­лучаваха нужните инструкции. Имаше за това сигурен начин чрез идващите на свиждане наши близки. Всеки, който идваше на свиждане, си отиваше с нужните за­дачи, с наставления какво трябва да се прави. Доган лично ги подготвяше и ни напътст­ваше какво трябва да изнесем навън чрез нашите близки. Вече се знаеше за неформал­ните организации. Лидерът ни изпрати нареждане всички несъгласни с насилственото „възраждане” да се включат незабавно и най-активно в тяхната дейност, да се обаждат и дават сведения на западните радиостанции за това какво правят комунистите с турците в България. Задължени за това бяха и всички на­миращи се на свобода членове на Турското националноосвободително движение. Така организацията се опазваше от разкриване, защото вниманието на ДС се отв­личаше и те не забелязваха, че вършим скрита, конспи­ративна зад легалната дей­ност. Нямаше как да разберат какви са ни намеренията, какво замисляме. Режи­мът малко преди и особено след известната Виенска среща и след нап­равените проверки от страна на правозащитни организации в затворите се либерализира до известна степен. Стана възможно след работа от 5 до 8 ч. с Меди (такова беше бъл­гарското му име) да сме повече заедно. Мога да кажа, че аз бях най-близък с него и бях посветен за много от тайните му намерения и планове. И това бе така, защото ми вяр­ваше. Иначе как може да се обясни фактът, че беше поверил да съхранявам цялата му кореспонденция и книгите. А той много четеше. Имаше много книги. Разбира се, всич­ките комунистически и затова бяха разрешени от управата. Най-вече философска, научна литература. Цели два шкафа. Той наис­тина много четеше.

В Пазарджишкия затвор преобладаващата част от затворниците бяха кри­минални. Може да се каже – най-върлите, най-опасните: крадци, убийци, реци­дивисти. Интересно е това, че те се отнасяха към Ахмед Доган с голямо почита­ние. Наричаха го Ахмед ага или бат Меди. Уважаваха го и беше изключено нещо лошо да му се случи. Беше, направо казано, под тяхна закрила. Той например някоя вечер ако не слезеше за вечеря, те му носеха, притеснени да не е гладен. Особено много го тачеха тарторите на рецидивистите. Да, не крия, че беше под тяхна закрила. Смятаха го за много начетен, учен човек. Веро­ятно тази бе и при­чината често да го посещават и търсят контакти с него винаги, когато за това им се удадеше възможност. Например идваха при него с вестници и искаха да им чете и прави анализи на статиите, особено по политически теми, защото и те се въл­ну­ваха от това, което ставаше навън. Имаше опити да се накарат закоравели ре­цидивисти да тормозят физически и психически Доган. Стана обратното – те толкова много го ува­жаваха, че бързаха да го информират какво са им наредили и че никога няма да го сторят, да е спокоен. Двама от техните лидери бяха от Са­моков - Тако и Али. Сигурен съм, че ако някой от затворниците нещо си позво­леше, не знам какво щеше да му се случи. Ува­жението, което те му отдаваха, се дължеше и на това, че и той ги уважаваше. С нищо не показваше, че са по-долна ръка хора. Намираше с тях общ език.

В затвора получавахме много вестници. Бяхме абонирани за цялата ежед­невна и друга преса в България. Също и за най-четените по това време съветски „Известия” и „Правда”. Дори получавахме и някои узбекистански и азър­байджански вестници и спи­сания. Управата нямаше нищо против, защото си мислеше, че по този начин ще се по­могне за нашето превъзпитание. Не разби­раше, че четяхме между редовете... Ахмед че­теше вай-вече руската преса.

Спомням си, че един ден някъде в края на януари 1989 г. Доган дойде при мен много развълнуван, усмихнат и ми показа подчертани пасажи от вестник „Известия”. Беше някаква статия за завършването на Виенската среща [15 януари 1989 г. - б. съст.] и приет заключителен документ. По-точно за постигнатите на тази среща договорености и че се предвиждало ново събиране през май, за да се направел преглед дали се изпълняват. Ставаше въпрос най-вече за поети ангажи­менти от страните-участнички да полагат уси­лия за спазването на човешките права.

От статията, която Доган ми показа, ставаше ясно, че на 30 май в Париж ще се отк­рие европейска среща по правата на човека. Спомням си дори, че се каз­ваше „Среща по човешките измерения”. Дори по този повод се майтапехме, че ще дойде време „да ги измерим нещата”. Затова съм я запомнил. Познавах го добре и не беше ми нужно да уму­вам много защо само на мен дойде да покаже новината. Беше ми ясно защо – защото вече е намислил нещо, а то бе какво в тази връзка може да се направи. И наистина каза: „Трябва да се подготвим, да направим нещо. Мисля, че преди или на тази дата трябва да организираме про­тести и в затвора, и навън. По-важно е навън да се организират нещата, защото за нашите действия в затвора никой няма да научи. Сега е моментът светът да на­учи какво става в социалистическа България и затова нещото, което трябва да организи­раме, да се случи трябва да е крайно, радикално, няма какво повече да чакаме. моментът ще е много подходящ. Това го имаме предвидено и в нашата програма.”

Въпреки ограниченията вече имахме и информация какво ставаше навън. Както казах, четяхме комунистическата преса между редовете. Всичко ни стана ясно, когато във вестниците започнаха да излизат статии с компрометиращи ма­териали срещу лиде­рите на неформалните движения, за „атаките” на „империа­листическите” централи (неза­висимите радиостанции) срещу, както го наричаха комунистите, „зрелия социализъм” и най-вече срещу техните „клевети”, че в со­циалистическа България се нарушавали човеш­ките права, нямало перестройка и гласност. И нашите близки, когато идваха на свиждане, намираха начин да ни информират за най-важните събития.

Умът на Ахмед трескаво работеше. Предстоеше първото след новата го­дина свиж­дане и той сподели, че не трябва да се изпуска моментът чрез нашите близки да се изпра­тят устни указания за действия. И го направи: указанията бяха нашите близки, членовете ни на свобода трябва обезателно и най-активно да се влеят и работят в неформалните организации, ако могат дори да ги „превземат”, оглавят. Не се съмняваше, че трябва да се организират и масови публични про­тестни прояви – стачки, демонстрации, но не и сабо­тажи, терористични акции. Категорично беше против тях, защото, както сам казваше, обикновените българи с нищо не са виновни, че да правим неща, от които невинни хора да пострадат. Спомням си, че през есента на 1988 г. до нас достигна информация, че ня­какви луди глави се готвели да вдигнат във въздуха далекопровода от СССР за Бълга­рия. Доган веднага направи всичко възможно това да спре веднага. Много се страху­ваше наши хора да не сторят някаква подобна глупост навън. Даваше указания всичко да е мирно, да се пишат протести срещу продължаващата асимилация на турците до всевъз­можни инстанции в страната и чужбина. И сам го правеше. Идеите ги имаше, но най-важното беше как трябва да стане това, самата органи­зация, а най-вече кога да стане. Кой е най-удобният момент?

Мисля, че беше някъде в края на април или към началото на май 1989 г. От пре­сата и по наши канали научихме, че по инициатива на западните радиостан­ции и нефор­малните организации навън се провеждат много гладни стачки в знак на протест срещу „възраждането” и потъпканите права на турците. По този повод Ахмед ми сподели: „Това е недостатъчно, с това нищо няма да се постигне, трябва нещо по-голямо, разтърсващо”. И замисляйки се допълни: „Нужно е да се предизвикат бунтове и това трябва да стане дни преди конференцията в Париж. Трябва да действаме”.

Въпросът беше как да действаме, когато почти напълно бяхме изолирани от външ­ния свят. Имахме само по едно свиждане на три месеца и това беше единствената въз­можност в навечерието на Парижката среща да използваме на­шите близки за изпращане на нови инструкции за това какви действия трябва да се предприемат. И най-важното: единствената възможност чрез тях по таен канал да изпратим нашите не само устни на­реждания за действия, но и писмени декла­рации.

Доган беше много подреден човек. Винаги степенуваше нещата по важ­ност. Така бе и сега. Степенуваха се неща по важност – първото нещо, което той смяташе, че трябва да се направи, беше до всички намиращи се в затворите чле­нове на организацията да се изпрати вест за намеренията ни във връзка с предс­тоящото събитие. След това те тряб­ваше да предадат нужната информация на близките си по време на свиждане, те да я занесат по всички краища на страната, където живееха компактни маси от етнически турци. До намиращите се на сво­бода наши членове и нашите близки трябваше да се раз­пореди да се заемат с организацията на демонстрациите и да са в челните ре­дици на про­тестиращите.

Доган сподели с мен, че ще напише декларация, която обезателно трябва да се из­кара по таен канал от затвора и да достигне в Париж, да се прочете пред конференцията по правата на човека. Поех ангажимента да измисля начин да из­карам навън деклараци­ята, а и всяка друга написана на хартия информация. Поех този ангажимент, защото вече имах идея, бях го измислил. Останалото беше лесно – по време на свижданията както и друг път щяхме да кажем на нашите близки, а те да предадат на роднините на другите затворници и т. н., да занесат информацията и инструкциите устно. Другото беше по-трудно. Но винаги има начин и го измислих.

Не искахме да има провал, затова нямаше как да не прибегнем до помощта на криминалните. Спряхме се на Валентин (Мами). Съгласи се да ни помогне. Обяви гладна стачка. Беше добър имитатор и след едноседмично гладуване се направи на „много” бо­лен. След една седмица го изпратиха на лечение в Со­фийския затвор. В лечебницата имаше наши доктори – турци и чрез тях той нап­рави връзка с другите политически зат­ворници да им се съобщи датата, на която ще започнем нашият протест – групова гладна стачка, а също и датата за демонс­трациите навсякъде, където преобладаваха турците. Те също трябваше да ги ка­жат на близките си по време на свиждане.

Шефът мислеше демонстрациите да станат на 24 май, но реши да не е на празника, защото ще настроим обикновените българи, които както се спомена не са виновни за нашето положение и при това уважават много този празник. Имаше опасност пропаган­дата да се възползва от това и да каже, че сме омаска­рили най-светия български празник. Нашият пратеник свърши добре своята ра­бота. Моите съкилийници също предаваха ус­тно инструкцията на своите близки, а те на близки от другите затвори и така стигна и до тях, почти навсякъде където трябва. По-сложно беше с писмените материали. Деклара­цията за Парижката конференция трябваше да излезе и се размножи. И за това беше из­ползвана май­ката на Янко Янков.^[2] Тя я изнесе и предала успешно в американското посол­с­тво. След излизането от затвора научихме, че е стигнала до конференцията и че­тена още в първите й дни. Само с Неджметин Хак бяхме посветени и имахме за задача да органи­зираме изнасянето и на декларациите до Държавния съвет и Комисията по правата на човека на Константин Телалов. Решихме на една и съща дата да направим свиждане и жена му да я вземе от моята съпруга. Беше към средата на май 1989 г. На тях предадохме устно инструкцията близките и намиращите се на свобода членове на организацията да започнат подготовка за масови демонстра­ции срещу асимилацията от 25 май 1989 г., какви да бъдат лозунгите и исканията за връщане на имената и правата.

Както парижката, и декларациите до Държавния съвет, т. е. до Тодор Жив­ков и Комисията за правата бяха написани на пелюр (тънка прозрачна хартия – б. съст.). Сло­жихме ги в пластмасови купички с двоен капак, с които ни бяха до­несли храна. Празните съдове от предишното свиждане ги връщахме на всяко следващо свиждане. Беше масова практика и нямаше опасност да се усъмнят. Три купички една в друга, сложени в лас­тична мрежичка – празни. Не се виж­даше, защото изрязахме бяла хартия, която сло­жихме под декларацията и не се виждаше... И така изнесохме както парижката, така и тези декларации – чрез мо­ята жена трябваше да се дадат на съпругата на Неджметин Хак, инструктирана от него да осигури напечатването, размножаването и ги изпрати нався­къде, където беше нужно.

Всичко се разви успешно. Моята жена е трябвало да си отиде в Кърджали, но преди това е трябвало да разменят пратката. Отиват двете в парка до затвора и доста дълго са се оглеждали, преди да направят обмяната. Когато се убедили, че не ги следят, свършили работата. Така чрез тях излязоха протеста до Тодор Жив­ков и инструкциите за организирането на масови демонстрации, какви лозунги да се издигнат, как и кога да стане това. Близките на политическите затворници, нашите членове на свобода изпълня­ват указанията. Инструкцията за провеждане на демонстрации се разнася бързо. Пуснати били и позиви, който се чувства тур­чин да излиза на улицата. Обстановката била много нажежена и напрегната в ре­зултат на лавинообразно нарастващите щафетни гладни стачки, за които почти ежечасно се е съобщавало по западните радиостанции, а най-вече от Свободна Европа. И в резултат на ежедневно извършващите се арести на противници на асимилацията, на също така ежедневното изгонване от страната в Турция и в за­падни страни на много активни членове и лидери на неформалните турски сдружения, на наши членове в нелегалност. ПОЛОЖЕНИЕТО СТАНАЛО МНОГО НЕТЪРПИМО, ПОДЧЕР­ТАВАМ ТОВА! И Е НЯМАЛО КАК НАРО­ДЪТ ДА НЕ СЕ ВДИГНЕ. В Джебел почти целия град на 19 май 1989 г. [20 май – б. съст.] се вдига в защита на несправедливо арес­тувани противници на асими­лацията. Демонстрантите искали незабавното им освобож­даване и го постигнали. Новината за случилото се в Джебел независимо от информаци­онното затъмнение достига до селищата в Североизточна България чрез пропуснати след разреше­ние сватбари за Каолиново. Те разказали какво е станало в Джебел, че нашите там не гладували, а направо са се разбунтували и това е достатъчно на другия ден – 20 май 1989 г. да пламнат спонтанни и масови протестни демонстрации. На­шите хора ре­шили да не чакат 25 май, а незабавно да подкрепят протеста на Джебел. Обикаляли насе­лените места и без страх призовавали: „Стига сме тър­пели, стига сме гладували, който се чувства турчин да излиза на улицата!” Оста­налото е известно.

Както бяхме планирали, на 25 май 1989 г., под ръководството на Доган обявихме писмено пред затворническата управа, че обявяваме гладна стачка и отказ от работа. Вече знаехме, че по същото време навън се провеждаха много гладни стачки, организи­рани от неформалните сдружения. По наша инструкция стачки обявиха и политическите затворници в другите затвори. Нас специално ни подкрепиха всичките криминални, ко­ито също обявиха стачка и не отидоха на работа. Цеховете на затвора спряха. Навсякъде вреше и кипеше. Вече имахме и информация за това какво се случва навън. Никога не можах да разбера откъде, но усещах, че Доган си имаше и свои много сигурни източници да се информира. От него научавахме всичко. Знаеше всичко. Така научихме, че се е избързало, че от 19 май на ня­кои места са се провели митинги на нашите сънародници. Знаехме, че такива е имало и през следващите дни, че е имало много жертви, че в деня, в който обя­вихме гладната стачка, в цялата страна се провеждат масови демонстрации на турците. Бяхме изненадани, недоумявахме кой ги е наредил, как са избухнали, защото нашето очакване беше да започнат на 25 май, веднага след празника. Явно нещо се беше объркало. По-късно научихме, че нашите хора не издържали, положението станало тол­кова нетърпимо, че повече не можели да чакат и на своя глава призовали да се почне та каквото става – да става.

Един надзирател набързо ни извести, че навън е страшно: „Война, Меди, истинска война! Вашите хора яко са се разбунтували, армията, милицията и за­паса са вдигнати. Имало, казват и много убити! Казват, че искали автономия, към Турция да се присъеди­нят.”

Не му вярвахме за автономията и присъединяването, но другото много ни смути, най-вече, че имало много жертви. Успокоихме се едва, когато от телеви­зията чухме речта на Живков, с която призоваваше Турция да отвори границата. Разбрахме, че вече сме постигнали целта си. „Те се предадоха, всичко свърши” – такъв беше коментара на Ах­мед.

Беше 29 май 1989 г. Спряхме стачката на другия ден - 30 май по нареждане на До­ган, който смяташе, че сме постигнали целта си. Бяха го викали и на упра­вата беше зая­вил същото, че спираме да гладуваме, защото вече сме постигнали целта си.

Десетина дни след прекратяването на стачката и изявлението на Тодор Живков видяхме по време на работа в цеха как извеждат Ахмед навън. Помис­лихме, че нещо лошо се случва. Не знаехме къде са го отвели. След два часа мен, Неджметин Хак, Сю­лейман и Тефик ни извикаха при началника на затвора. За­почнаха да ни разпитват за декларациите, кой ги е написал, как са изнесени. Ед­ната, мисля до Комисията по правата на човека на Константин Телалов, беше подписана и от нас, затова ни питаха. Вечерта като се прибрахме, разбрахме, че Ахмед го няма в затвора, че е изкаран навън, но къде - не знаехме. Неджметин Хак нещо се беше провинил по време на разпита и го бяха нати­кали в карцера. На следващия ден всички демонстративно се отказахме от работа докато не бъ­дем информирани къде е нашият водач. На другия ден пак ни извикаха, този път при следовател, който ни информира, че е започнало следствие срещу нас като организа­тори на бунтовете. Интересуваха се най-вече как са били изне­сени протестните писма извън затвора. По-късно научих, че в Париж е прочетена нашата декларация, по-точно написаната от Доган. Моите близки вече бяха в Турция. На другите също. За тях вече нямаше опасност. Всеки от нас казваше, че той чрез своите близки ги е изнесъл. Лично мен следователят ме заплашваше, че вместо жена ми аз ще излежа и нейната при­съда.

За да продължим работата, ни информираха, че Доган е на следствие в Со­фия, на „Развигор” като обвиняем за демонстрациите. Също, че едновременно с него и на нас се води следствие и че ще бъдем обвинени за съучастие в организа­цията на протестите. Около десетина дни всеки ден по два часа давахме показа­ния. Повтаряхме все едно и също. Навън беше започнала „голямата екскурзия”. Ахмед се върна в затвора след повече от месец, но не го допуснаха до нас, а го изолираха в друга отделна и далеч от нас малка килия. Явно, много се стра­хуваха от него. Спомням си, че го наказаха заради мен, защото успях да осъщес­твя контакт с него, което се таксуваше като голямо провинение – нару­шаване на изолацията. Четоха ни заповедите пред всички. Беше все пак леко – само „мъм­рене”. По-късно, когато изолацията му беше отменена, от него научих за преби­ваването му в следствието и как са искали да научат подробности за организаци­ята на протестите. Сподели, че са го накарали да подпише предупредителен про­токол, че повече няма да прави конспирации. „Подписах им, но добавих, че това ще е само при положе­ние, че отменят „възродителния процес” и върнат правата на турците, заявих им, че с нищо не могат да ме накарат да се откажа от борбата” – ми каза той. И сега помня разка­зът му, че не е пропуснал още да им каже: „Ви­дяхте ли, че се оказах прав. Когато ви пре­дупреждавах, че това [смяната на име­ната на турците – б. съст.] не трябва в никакъв случай да го правите, не ме пос­лушахте, не ми вярвахте. Казах ви, че ще си счупите гла­вите, ще се провалите рано или късно, че от турчин българин не става. Провалихте се! Ето ви сега ре­зултатите от глупавата ви политика и не мен обвинявайте за това. Берете си пло­довете”.

Сподели още, че били научили отнякъде за организацията на протестите, но само в Търговище. Не посмяха да го съдят, страхуваха се от него, а и вече беше 1989, когато щеше да им е трудно да осъдят който и да било от дисиден­тите. А за мен Доган бе най-голям, номер първи в списъка.

Минаха се още няколко месеца. От вестниците научавахме новините за из­селвани­ята, а в неделя ни позволяваха да гледаме и канал 1 на БНТ – цял ден. От новините нау­чихме за падането на Тодор Живков. Беше голяма радост, но не толкова заради неговото падане, то и без това щеше да стане, а най-вече заради надеждата, че новото партийно и държавно ръководство ще предприеме друга политика, ще отмени „възродителния про­цес” и ще ни върне правата. И още, че ще има амнистия. Очаквахме амнистия, но това не се случваше. Навън продъл­жаваше да ври и кипи, а ние продължаваме да сме в затвора невинни вече три години, че и повече.

Един ден, беше около средата на декември, се събрахме и Доган каза, че от утре трябва да прекратим работа и обявим стачка. „Няма какво да губим, повече няма какво да правим тук. Трябва да излезем навън, където ни чака много работа, да довършим започ­натото, предвиденото в нашата програма, да възстановим движението, да се организи­раме и извоюваме правата си, полагащите ни се мал­цинствени права” – затова трябвало според него да гладуваме, струвало си. Под­крепихме го. Веднага внесохме писмени уве­домления, с които искахме да ни изолират. Стачката ни беше в знак на протест срещу продължаващата асимила­ция и поради това, че продължаваха да ни държат невинни в затвора. Стачката ни успя. На 22 декември 1989 г. с указ на Държавния съвет Петър Мла­денов ни ам­нистира. Още същия ден бяхме на свобода.

Аз съм един от основателите на ДПС. На 22 декември излязохме от затвора и си заминах за Кърджали. На излизане с Ахмед си определихме среща на 28 де­кември в Со­фия. Срещнахме се на 28 сутринта. Ахмед и приятелката му Таня Желязкова ни посрещ­наха на гарата със Сабахтин. Спомням си, че тогава имаше протестен митинг на пома­ците от Гоцеделчевско. Два дни останахме в София, където посрещнахме новината, която се очакваше. На 29 декември 1989 г. пле­нумът на ЦК на БКП прие решения за възстано­вяване правата на турците в Бъл­гария. Всички, които бяхме в София, се бяхме събрали и коментирахме оживено променилата се обстановка. Разбрахме се на 4 януари 1990 г. да бъдем във Варна. Оценката на Ахмед Доган беше, че решенията на пленума още нищо не значат. Ще има голяма съпротива и че сме още далече от това, което искаме да постиг­нем, а именно да извоюваме полагащите ни се малцинствени права и свободи. „Чака ни много упорита и денонощна работа, защото права и свободи не се из­воюват така лесно.” И се оказа прав. Навън продължаваше да ври и кипи. София, по-големите градове в стра­ната бяха обхванати от шумни националистически митинги, които се провеждаха под диктовка от София. Организатори и изпълни­тели бяха областните и общинските коми­тети на БКП. Размахваше се национа­листическата, етническата карта, плашеха българите с турците. Щели сме да раз­рушим държавата, да я продадем на Турция, да искаме авто­номия и още какви ли не глупости и щуротии. Нямаше такова нещо. Ние само искахме правата си, равни права с всички български граждани. Нищо повече. Факт е, че беше добре подготвена, огромна манипулация. Обстановката беше много нажежена и само трябваше някой да запали фитила. Нашият ръководител беше напълно наясно със сцена­рия и главното, на което държеше и искаше от нас, да запазим спокойствие, турците да са търпеливи и да не се поддават на провокации. Всичко искахме да постигнем с мирни средства. Споделях всичките му виждания, идеи и най-вече това, че ние, турците, трябва да си имаме наша организация, движение, защото беше ясно, че на българите, по-точно на техните партии и партийни лидери, изобщо не им беше до нас, не бяха искрени дори и появилите се десни. Затова без колебание отидох във Варна и станах един от учредите­лите на ДПС заедно с още 32-ма други като мен политически затворници. Изобщо не се поколебахме кой трябва да е нашият лидер. На 4-ти вечерта след учредяването тръгнахме за Кърджали. Предстоеше ни много, огромна работа. Бяхме ентусиазирани, защото всички бяхме убедени, че каузата, за която ще се борим и в името на която осно­вахме Движението за права и свободи, е справедлива, а смея да твърдя и в защита националните интереси на страната. Останалото е известно.

Иска ми се в заключение да изкажа и едно мое лично мнение за основния резултат от нашата борба, имам предвид на турците в България. Както е вярно, че далеч преди тези събития руснаците освобождават българския народ от т. нар. „османско робство” (то не е робство, но това е друга тема), си мисля, дали не може да се приеме за вярно и това, че повече от век след това българските турци сме тези, които допринесохме най-много българите да бъдат освободени от ко­мунистите, се разбира и от руското робство, от рус­наците. Навярно тази ми оценка ще се стори пресилена за мнозина, самоуверена и недо­там премерена, но мисля, че хич не е лишена от основание. Защото това, че майските демонстрации на турците през 1989 година и последвалата след тях „голяма екскурзия” нане­соха голям удар на комунистическото управление в България не може никой да от­рече. Ние, турците допринесохме най- много и за падането на диктатора Жив­ков от власт. Лидерът ни също. Мисля, че и това е вярно. Тук не го признават, но ние турците го признаваме и навън го признават като истински борец срещу ко­мунизма, дисидент! След време и историците ще го признаят, ще напишат това.

Ще напишат и това, че основен принос в организирането на тези мащабни дейст­вия на турското малцинство в България имат всички, които по един или друг, по свои начин са се обявили срещу насилието, дръзнали са да се изправят очи в очи срещу дикта­турата на комунистите с риск на живота, на своето и на близките си спокойствие. И хич не е нагло да имаме претенцията, че нещо все пак начело с нашия лидер сме направили срещу насилието. Това ни дава основа­ние понякога да реагираме така остро срещу наг­лите, понякога дори арогантни писания, които отричат нашия, скромен, дори и минима­лен принос в борбата срещу опитите за побългаряване. И имаме това право, защото както е видно и от документите, а те (четох ги в една книга за протестите, хич не са малко до­кумен­тите) доказват, че този принос не е минимален, а бая значим. Не може да има ни­какво съмнение, че сме участвали в историята и тя е описана. Не сме съзнавали това, но се вижда, че сме нейни активни и заслужили участници, написали сме с деянията нейни достойни страници, с което съвсем заслужено се гордеем и само когато се налага, както сега, срамежливо напомняме. Никои не е в състояние да ни отнеме или отмени това ни право, нашите заслуги. Защото са такива, каквито ги разказвам, и ги има следите, опи­сани са точно.

 

Гр. София, септември 2009 година

(п) Исмет Исмаил Исмаил

 

Личен архив на автора, копие.

 

№ 66

Разказ на Неджметин Хак

 

[Един от учредителите на Турското националноосвободително движение в Бъл­гария заедно с Ахмед Доган и др. – виж по-подробно: Ангелов, Веселин. Борба без оръ­жие. Турско националноосвободително движение…, цит. сб.]

 

[…] В зат­вора под ръководството на нашия лидер Ахмед Доган не се отка­захме от справедливата си борба. Чрез близките си, които идваха на свиждане, тайно изнесохме нашето дело навън. Успяхме да се свържем с другарите си от другите затвори. През яну­ари 1989 година, само за една нощ, 26 души мои сърат­ници от Старозагорския затвор бяха разпръснати в другите затвори. Аз от 29 де­кември 1986 година бях в Пазарджишкия зат­вор, който беше извес­тен като най-лошия в страната. И Ахмед Доган го преместиха тук от Стара Загора. От тук До­ган изпрати Декларация до Парижката конференция за сигур­ност и сътрудничес­тво в Европа. Изпратихме и протести до Държав­ния съвет на тога­вашната НР България, лично до Тодор Живков и казион­ната му правозащитна орга­низа­ция. Обявихме гладна стачка на политичес­ките затворници. По инициатива на не­фор­малните сдружения в страната започнаха повсеместни гладни стачки в цялата страна. Нашите членове в нелегалност масово се включиха в подкрепа дейността на неформал­ните сдружения, в гладните стачки. По инструкции на ръководст­вото от затвора до чле­новете на движението, които бяха на свобода, бяха органи­зирани и от 19 май 1989 година започнаха митинги, демонстрации и шествия.

След най-масовата мирна демонстрация в село Каолиново на 20 май 1989 година, където участваха 5000 души, имаше и жертви. Една сутрин в 7 часа ме взеха от килията в Пазарджишкия затвор, сложиха ми белезници и ме отведоха в една голяма стая, в която вече бяха седнали началникът на затвора и 15- ина висши офицери. На стената срещу мен в позлатена рамка беше портретът на шефа на чекистите – железния Феликс Едмундович Дзерджински – човекът, който всявал страх със своя „хладен ум” и с без­компромисните си действия, из­вестен със своето безстрашие, един кръво­жаден убиец и стожер на репре­сивната система. Попитаха ме дали имам някаква връзка с гладните стачки и мирните демонстрации. Очите ми сле­дяха написаното под портрета. Смело и високо вдигнах за­копчаните ми с белезници ръце и на висок глас им отговорих: „Както е казал Дзерджин­ски – и моето сърце е неопетнено, съвестта ми е спокойна, ръ­цете ми са чисти! Вие мо­жете ли да изречете същите думи? И вие вдигнете ви­соко ръцете си като мен да ви видя! Страхувате се да ги вдигнете, нали! Защото под нок­тите ви има следи от нашата кръв!” В Държавна сигурност разбират кой всъщност е организирал протестите и в началото на юни 1989 г. от затвора в Па­зарджик Ахмед Доган бе закаран за разследване в Главно следствено уп­равление.

Това мое поведение ги възмути безкрайно и незабавно бях натикан в кар­цера. Во­лята и силата на нацията излезе на преден план. От това подобно на вул­кан кипване на народното недоволство тоталитарният режим се уп­лаши и спасе­ние от ситуацията на­мери в отварянето на границата с Турция.

На 22 декември 1989 година бяхме амнистирани като политически затвор­ници. На 4 януари 1990 година по инициатива на Ахмед Доган в град Варна в апартамента на Емин Хамди, с присъствието на 33 души от цялата страна, учре­дихме Движението за права и свободи като приемник на ТНОДБ. За лидер еди­нодушно избрахме Ахмед Доган, а аз бях избран за координатор на Североиз­точна България. За кратко време със Захид Вахид обиколихме всички села и гра­дове в Североизточна България и учредихме местни организации. Всеки ден в две-три села организирахме учредителни събрания и митинги в подкрепа на ДПС. Силите на сигурността забелязваха тази моя активност, която разбира се никак не им харесваше и започнаха да ме заплашват. Но като разбраха, че тех­ните заплахи не ме плашат, започ­наха да ги насочват срещу семейството и децата ми. На 25 март 1990 година – два дена преди учредителната национална конфе­ренция, ме прину­диха да напусна страната”.

 

Пълният текст на спомените виж в: Сахлим Карамустафа, Съпротивата на бъл­гарс­ките турци срещу насилствената асимилация (1960-1989), Разград,2010, с. 108-112.

 

№ 67

СЕКРЕТНО!

Министерство на вътрешните работи

ГЛАВНО СЛЕДСТВЕНО УПРАВЛЕНИЕ

Рег. № ІІ 250. Екз. № 2

16.01.1989 г.

1040 София

 

И Н Ф О Р М А Ц И Я

ОТНОСНО: Дейността на следствения апарат при МВР за периода от 6.01.1989 до 13.01.1989 г.

 

1. Провежда се разследване по 5740 предварителни производства (от тях: следствия – 3812, дознания – 1928). […]^[3]

ХАРАКТЕРНИ ДЕЛА

1. За престъпления по линия на ДС

ОТДЕЛ 02 – ГСУ: В гр. Пловдив се извърши реализация на оперативните материали по ЦГДОР „Декларатори” на Управление 06 – ДС по отношение на 11 лица, участници в т. нар. „Независимо дружество за правата на човека”, които бяха задържани за 24 часа и профилактирани. Предстои да се вземе отношение спрямо 5 от тях, за които се предлага да бъдат задържани като заподозрени за по 10 дни. За подобни деяния в ГСУ е задържан Стефан ДИМИТРОВ ЧОЛАКОВ – 44-годишен, безпартиен, осъждан, обявил се за председател на т. нар. „Партия на зелената маса”. Същият изпратил до в-к „Земеделско знаме” и други средства за масова информация, а също и до официални институции писма с искане за учредяване на партия. Заедно с друго лице разлепил прокламации за учредителен конгрес на партията, който да се проведе през м. април 1989 година.

Извършена е проверка във връзка с пожара в хотел „Мусала” – Боровец, при който са причинени материални щети. Установено е, че има данни пожарът да е предизвикан умишлено. Следственото дело е взето на контрол.

2. ЗА ДРУГИ ОБЩООПАСНИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ […]

 

НАЧАЛНИК НА ГСУ – ДС

Генерал- майор: (п) К. Коцалиев

 

Нап. в 2 екз., № 1 – ЦИОУ, № 2 – ГСУ – ДС, Изпълнил: Ал. Новков, Написала: Р. Шуманова – 55, София, 13.01.1989 г.

 

ГСУ, а. е. 5, т.2, І част, л. 34-41 (35-36 за извадката). Оригинал. Машинопис.

 

№ 68

СТРОГО СЕКРЕТНО!

Министерство на вътрешните работи

ГЛАВНО СЛЕДСТВЕНО УПРАВЛЕНИЕ

Рег. № ІІ 262.

Екз. № 1

17.01.1989 г.

10140 София

Министерство на вътрешните работи

Центр. инф. орг. у-ние

Вх. № 1100 от 17.01.1989 г.

 

И Н Ф О Р М А Ц И Я

ОТНОСНО: Предприетите процесуално-следствени действия за пресичане дейността на група лица, обекти на ЦДОР „Декларатори”, обединени в т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека”в България

 

В Главно следствено управление – МВР постъпиха проверени данни на Управление 06 – ДС, че на 11.01. в дома на Петър Манолов от гр. Пловдив ще се проведе сбирка на актива от т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в България”. Целта на същата била де се приеме „устав” на дружеството и подготви организираните о и провеждането на сборище на негативно проявяващи се елементи на 15.01.1989 г. в храм.паметник „Александър Невски” в София, където да прерасне в открита демонстрация по илиците на града с издигане на провокационни лозунги.

Анализът на оперативната информация сочеше, че по-голямата част от засечените лица са осъждани за противодържавна дейност, изтърпявали са различни срокове наказания „лишаване от свобода”, а в последно време многократно са предупреждавани и профилактирани от органите на МВР да преустановят дейността си по образуване на сдружение, което не е разрешено от закона. Установи се също така, че някои от тях са активни връзки на ЛЮБОМИР СОБАДЖИЕВ И СИЛЯД ДЕМИРЕВ, срещу които в ГСУ – МВР е образувано следствено дело № 137/1988 г. за това, че през периода м. януари-ноември 1988 г. в гр. Русе и страната са разпространявали неверни твърдения от естеството да предизвикат недоверие срещу властта или нейните мероприятия.

Това обстоятелство даде основание в рамките на образуваното вече следствено дело да бъдат предприети процесуални действия, с цел пресичане и недопускане на открити демонстративни прояви на обектите в дните преди посещението на френския президент МИТЕРАН в Народна република България. В този смисъл, съвместно с Управление 06 – ДС беше изготвено предложение до ръководството на МВР. След утвърждаването му, началникът на Областното управление на МВР - гр. Пловдив уведоми областния прокурор Саркис Каприелян, който даде съгласие и разпореди извършване на претърсване в дома на ПЕТЪР МАНОЛОВ и обиск на присъстващите там лица. (При претърсването бяха намерени и иззети „устав” на „дружеството”, проект на молба за разрешаване на демонстрация в гр. София, писмо до Виенската конференция за правата на човека, проект в чернови вид на списание „Слухове”, „Отворено писмо до българския народ”, ръкописи на стихотворни творби от ПЕТЪР МАНОЛОВ и други, в които се съдържат неверни твърдения за състоянието и развитието на процесите на демократизация у нас.

Предвид основанията за предварително задържане в условията на чл. 220 ал. І от НПК, участниците в сбирката БОРИС ЛАФЧИЕВ, БЛАГОЙ ТОПУЗЛИЕВ, ГРИГОР СИМОВ, ДИМИТЪР ТОМОВ, Дениз БАБЕЧКИ, ЕКАТЕРИНА МАРКОВА, ИЛИЯ МИНЕВ, ПАВЕЛ СТЕФАНОВ, ПЕТЪР МАНОЛОВ, СТЕФАН ВЪЛКОВ, СТЕФАН САВОВСКИ, СЮЗАН УЗУНОВА И ЦВЕТАН ЗЛАТАНОВ, бяха задържани и отведени за разпит в отдел “Следствен”.

При разпитите бяха изяснени въпросни относно подготвителните действия по учредяването на т. нар. „Дружество”, целите и намеренията на извършителите.

Изясниха се и факти за установени контакти с журналисти от западни радиостанции, като в дадените от ПЕТЪР МАНОЛОВ, ИЛИЯ МИНЕВ и ДИМИТЪР ТОМОВ интервюта, са разгласени неверни твърдения за характера на протичащите в страната процеси на демократизация.

Непосредствено след разпитите, още същия ден бяха освободени МИНЕВ, ЛАФЧИЕВ и САВОВСКИ. На 12.01.1989 г. бяха освободени МАРКОВА, ВЪЛКОВ, ЗЛАТАНОВ, БАБЕЧКИ, УЗУНОВА и СТЕФАНОВ. По отношение на МАНОЛОВ, ТОПУЗЛИЕВ И СТЕФАНОВ окръжния прокурор санкционира предварително задържане от 10 дни.

След разглеждане на делото в Главна прокуратура на НРБ, мярка за неотклонение „задържане под стража” бе НАЛОЖЕНА НА ДИМИТЪР ТОМОВ И ГРИГОР СИМОВ.

На 14.01.1989 г. по съображения за целесъобразност МАНОЛОВ, ТОПУЗЛИЕВ, ТОМОВ И СИМОВ БЯХА ОСВОБОДЕНИ ОТ АРЕСТА НА ГСУ – МВР.

ТОМОВ, МАНОЛОВ, ТОПУЗЛИЕВ, ЗЛАТАНОВ И МАРКОВА писмено декларираха, че е отказват от по-нататъшно участие в сдружения от подобен характер, като ЗЛАТАНОВ изяви съгласие да направи това пред представители на средствата за масова информация.

Като резултат от извършените оперативни и процесуални следствени действия може да бъде направен изводът, че е налице група от условията на чл. 321 във връзка с чл. 2723 от НК за извършване на престъпления от общ характер – разпространение на неверни твърдения, които са от естество да създадат недоверие към властта и нейните мероприятия.

Следствието продължава.

 

НАЧАЛНИК НА

ГЛАВНО СЛЕДСТВЕНО УПРАВЛЕНИЕ – МВР

Генерал-майор: (п) К. Коцалиев

 

Написано в 3 екз., №1 – др. министър, № 2 - У-ние 06-ДС, № 3 - ГСУ – МВР, Изпълнил: Д. Цветанов, написал: М. Георгиева – 60

 

ГСУ, а. е. 5, т.2, І част, л. 42-45. Оригинал. Машинопис.

 

№ 69

СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

ЦЕНТРАЛНО ИНФОРМАЦИОННО-ОРГАНИЗАЦИОННО УПРАВЛЕНИЕ

Рег. № І-134. Екз. № ед.

16.01.1989 г.

 

ОБЗОРНА ОПЕРАТИВНА СВОДКА

(9-15 януари 1989 г.)

София

 

ОБЩА ОЦЕНКА НА ОБСТАНОВКАТА В СТРАНАТА

Обстановката в страната е нормална. […]

Във връзка с предстоящата визита у нас на президента на Франция се наблюдава „раздвижване на духовете” сред лица с нелоялно поведение и прояви, някои от които се опитват да злепоставят страната с клеветническа информация при контакти с чужди граждани.

Разпространеното чрез средствата за масова информация „съобщение на МВР” за задържането на група лица по обвинение, че съзнателно са разгласявали неверни твърдения, от естество да създадат недоверие към властта и нейните мероприятия е подействало въздържащо, респектиращо.

ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС […]

НАСОЧЕНОСТ НА ПРОТИВНИКА КЪМ ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА И ПОВЕДЕНИЕТО НА НЯКОИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

Според получени във ВГУ – ДС сигнали може да се предполага, че някои от организирано осъществените „инициативи” на нелоялно проявяващи се интелектуалци са били инспирирани от специални служби на водещи страни от НАТО. Работи се за изясняване на обстоятелства, които подкрепят тази хипотеза.

В навечерието на посещението на президента на Франция у нас съветникът по културните въпроси в посолството Дени Виар успял да се срещне и разговаря с редица лица от художествено-творческата интелигенция и да получи съгласието на някои от тях да се отзоват на поканата за „закуска” на 19 януари с Митеран. Обяснявал, че ги канят в посолството като „независими културни дейци”, а не като „дисиденти”, каквито в България нямало. Френските дипломати „не желаели да се месят във вътрешните работи на България”, но щели да бъдат доволни ако наистина „съществува някакво течение”.

След предприетите от органите на МВР мерки спрямо група нелоялно проявяващи се граждани, западногерманският журналист Томас Фрай, кореспондент на ДПА в Белград, потърси настоятелно да получи допълнителна информация за „българските борци за правата на човека, арестувани на 11 януари в Пловдив”.

Според Желю Желев „страната вече навлизала в такъв етап, когато никой не можел да затвори устата на такива като него”. Лице от обкръжението му изтъкнало, че „от особено важно значение е всеки да се бори кой както може”. Доловени са и изказвания, че „решително трябва да настъпват”. Никои не се осмелявал да вземе крути мерки срещу тях, „за да имат оправдание да отстъпват”.

На 8 януари журналистите Силви Кофман от в. „Монд” и Вероник Соле от в. „Либерасион” интервюирали Блага Димитрова. С уговорка, че не е член на ръководството на „Клуба” и не разбирала от политика, тя разказала „прочувствено” тяхната „нещастна съдба на борци за демокрация”. Насочила ги към Невена Стефанова, от която веднага взели интервю, [и от] Желю Желев, Валери Петров, Искра Панова, Чавдар Кюранов.

Поведението на Блага Димитров, Желю Желев и други, дали интервюта с нелоялна насоченост на чужди журналисти, е предмет на остра критика от редица художествени творци и интелектуалци. Споделят убеждение, че от користни подбуди се стремят да спечелят „симпатии и слава на борци за демокрация” и да си „осигурят защита”.

Композиторите Димитър Сагаев и Димитър Зенгинов коментирали, че посещението на френския президент у нас щяло да донесе вреда, защото щяло да даде кураж на дисидентите и да ги направи „още по-нагли”.

Във връзка с някои промени в програмата „Всяка неделя” на Българската телевизия са изразени противоречиви становища. Според някои журналисти Кеворкян по начало търсел „пикантното” в негативните явления, преднамерено подбирал събеседници, допускал безотговорно, лекомислено отношение при водене на диалога в предновогодишното предаване. Наред с това до телевизията, редакции на столични ежедневници и до Тодорка Златкова (чието писмо с критични оценки било публикувано в „Работническо дело”) са изпратени много анонимни писма, в които подателите се обявяват в защита на водещия, отправят хули, обиди и заплахи към Златкова, отричат „ръководната роля” на работническата класа, злословят срещу партийни и държавни ръководители.

ДЕЙНОСТ НА РЕЛИГИОЗНИТЕ ОБЩНОСТИ […]

 

НАЧАЛНИК НА ЦИОУ – МВР

Ген.-лейтенант: (п) В. Георгиев

 

Отп. в 1 екз., Екз. ед. – др. Министър, Размн. в 31 екз., Изп.: Ч. Кираджиев, Написала: И. Гюнова 69, 14.01.1989 г.

 

АМВР, ф. 1 , оп. 12, а. е. 959, л. 36-50 (л.37-38, 47-49 за извадката). Оригинал. Машинопис.

 

№ 70

ЛИЧНО СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

Рег.№ 44. Екз. № 2

17.І.1989 г.

 

ОБЗОРНА ОПЕРАТИВНА СВОДКА

(9-15 януари 1989 г.)

София

 

ОБЩА ОЦЕНКА ЗА ОБСТАНОВКАТА В СТРАНАТА

[Твърди се, че обстановката в страната е нормална, че не били регистрирани „остри враждебни и други нелоялни прояви”. Вниманието и усилията на трудовите колективи били насочени към „ефективно използване” на предоставените от икономическата реформа възможности. В положителен аспект се коментирали появилите се нормативни актове за новата организация на стопанската дейност. Имало и критични бележки, изразявали се съмнения относно готовността и възможността на низовите управленски равнища да въведат и изпълнят практическите мерки – б. съст.]

ОБСТАНОВКАТА СРЕД ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА И НЯКОИ ДРУГИ СОЦИАЛНИ СЛОЕВЕ

През последната седмица основен фактор, обуславящ обстановката сред част от интелигенцията и други социални слоеве у нас, е предстоящото посещение у нас на френския президент. Инициаторите на т. нар. „Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България”, както и някои интелектуалци свързват визитата с надеждата да се „повиши тяхната популярност” и „движението им” да се превърне в „необратим процес”. Наблюдава се обединяване и координация за еднопосочни действия. Като главни фигури се очертават Блага Димитрова и Желю Желев, които се стремят да отстранят противоречията между отделните участници и да изградят единна позиция. В интерес на това се засилват контактите между тях, размяната на материали, включително и на писмени изказвания за отпор срещу провежданите събрания в първичните партийни организации.

В значителна степен тези настроени се провокират от преднамерените действия и позиции на акредитирани в страната френски журналисти. Те се насочват за срещи и интервюта с лица, известни като „независими” – инициаторите на „клуба”, активните участници в т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ”, Комитета за екологична защита на Русе и отделни „репресирани” творци (Г. Тамбуев, Ст. Продев, Св. Русев и др.). Техните тенденциозни въпроси, свеждащи се до наличие и действие на неформални структури в страната, паралел между темповете на преустройството в НРБ и СССР, способност на партийно-правителствения екип да реализира обновлението, репресивни действия спрямо лица, обявили се в защита правата на човека и др., недвусмислено разкриват целта им да се обоснове съществуването на опозиция в нашата страна. По същество това са и опити за оказване на въздействие върху президента Митеран и европейската общественост с оглед ангажирането им в подкрепа на стоящите на нелоялни позиции наши интелектуалци и може би подготовката за евентуална бъдеща масирана антибългарска пропаганда. Остри и в негативен дух изявления и интервюта дадоха Бл. Димитрова, Ж. Желев, Искра Панова, Г. Тамбуев, Дамян Обрешков и др.

Задържането на активните участници в т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ”, предприетите следствени и профилактични действия спрямо тях, съобщението на МВР и публикуваните от средствата за масова информация разобличителни материали оказаха като цяло възпиращо въздействие. Въпреки че редица от тези лица или техни близки успяха да уведомят чуждестранни журналисти и българската вражеска емиграция за взетите спрямо тях мерки, опитите им да проведат демонстративни изяви бяха осуетени. На насрочените на 14 и 15 януари срещи пред Народния театър „Ив. Вазов” и храм-паметника „Ал. Невски” се явиха само 5 лица от София. Планираната на втория ден демонстрация не се проведе поради отсъствие на лидерите.

Всички активисти на „Дружеството” са под непосредствен оперативен контрол. Вземат се мерки за предотвратяване на замислени от тях нови нелоялни мероприятия и срещи с пребиваващи в страната френски журналисти.

Сред някои среди на интелигенцията оживено се коментират внесените промени в програма „Всяка неделя” на Българската телевизия. Журналисти изразяват мнение, че Кеворкян по начало търсел „пикантното” в негативните явления, преднамерено подбирал събеседници, допускал безотговорно, лекомислено отношение при воденето на диалога. Наред с това до телевизията, редакции на столични ежедневници и до Тодорка Златкова (чието писмо с критични оценки беше публикувано във в. „Работническо дело” са изпратени анонимни писма, в които подателите се обявяват в защита на водещия, отправят хули, обиди и заплахи, отричат „ръководната” роля на работническата класа, злословят срещу партийни и държавни ръководители.

ПОДПОМАГАНЕ РАЗВИТИЕТО И ЗАЩИТА НА ИКОНОМИКАТА [...]

ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС [… ]

 

МИНИСТЪР: (Без подпис) Георги Танев

 

Отп. в 2 екз., 1 – Т. Живков, № 2 – к. Размножена в 4 екз., № 3 – Г. Атанасов, № 4 – М. Балев, № 5 – Й. Йотов, № 6 – Д. Стоянов, Изп.: М. Радичков, Нап.: М. Цинигарова, Маш. № 75/17.01.89 г.

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 937, л. 79-88 (л. 80-83 за извадката). Копие. Втори екземпляр.

 

№ 71

СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

№ 46. Екз. № 3, 18.1.1989 г.

 

ДО ГЕНЕРАЛНИЯ СЕКРЕТАР НА ЦК НА БКП

И ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДЪРЖАВНИЯ СЪВЕТ

ДР. ТОДОР ЖИВКОВ

 

И Н Ф О Р М А Ц И Я

ОТНОСНО: Опити за обединяване на неформални структури и действия на пребиваващите френски журналисти

 

Получи потвърждение предварителната информация, че насроченото за 18 януари т. г. събиране на лица от „Независимото дружество за защита правата на човека в НРБ”, „Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България” и „Общественият комитет за екологична защита на гр. Русе” има за цел тяхното обединяване. Насоката за това е дадена по инициатива на лице от Франция.

Опитите за обединяване на посочените неформални структури показват, че противника се опитва да инспирира конкретни и организирани действия в страната за дискредитирането на партийното и държавно ръководство и общо дестабилизиране на вътрешнополитическата обстановка.

С подобна нелоялна насоченост са и действията на пребиваващите в нашата страна във връзка с посещението на Франсоа Митеран френски журналисти. Значителна част от тях продължават да издирват вражески и нелоялно настроени български граждани от средите на „Клуба”, „Дружеството”, ОКЕЗР” и отделни лица, от които очакват да получат негативни изявления и оценки.

В своите действия френските журналисти продължават да оперират с темата с временно задържаните членове на „Дружеството”. Прави впечатление, че изпращаните от тях кореспонденции до Париж се редактират в посока смекчаване на особено острите моменти, забавя се и публикуването на някои изпратени материали. Това показва, че официалните френски власти не са склонни да се възползват от готовността на френските журналисти да отразяват в негативна светлина положението в страната по отношение правата на човека, демократизацията, екологията и пр.

Характерно е, че в процеса на събирането на информация и провежданите срещи френските журналисти подхождат преднамерено и провокационно към лицата, с които разговарят, като по този начин създават атмосфера на популяризиране нелоялната дейност на някои български граждани.

Оценката за действията на френските журналисти показва, че независимо от интереса им към задържаните лица от „Дружеството”, основно те насочват вниманието си към членове на т. нар. „Клуб” и към цялата българска интелигенция. В цялостната си досегашна дейност в нашата страна френските журналисти активно се подпомагат от дипломати от посолството на Франция, Великобритания и САЩ. Независимо от това обаче се наблюдава определен стремеж на посолството на САЩ да ограничава своите насочващи действия. Това вероятно е свързано с техни оценки, че вътрешнополитическата обстановка в страната се развива в желана от тях посока, но с реална движеща сила от френска страна.

 

МИНИСТЪР: (Без подпис) Г. Танев

 

Отп. в 3 екз., № 1 – Т. Живков, № 2 – Памет, № 3 – КД, Изп.: Радичков, Нап.: Савова - 84, 18.01.1989 г., По м-ли на Шесто у-ние - ДС

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 937, л. 89-91. Копие. Втори машинописен екземпляр.

 

№ 72

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

ОТДЕЛ „ЗАТВОРИ” – МВР

ЗАТВОРА ПАЗАРДЖИК

 

ПСИХОПЕДАГОГИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА

на лишения от свобода МЕДИ ДОГАНОВ ДОГАНОВ

 

Роден на 29.03. 1954 г. в с. Пчеларово, Толбухински окръг, жител на с. Дръндар, Варненска област, живущ в гр. София, ул. „Струмица” № 1, вх. „А”, ап. 6, ет. 3, българин, български гражданин, с висше образование, научен сътрудник към БАН, неженен, нео­съждан.

В затвора е постъпил на 22.12.1986 г.с начало на наложеното наказание 12.06.1986 год. Изтърпява наказание 10 години [лишаване] от свобода по чл. 109 от НК, за това, че от лятото на 1985 год. до м. VІ. 1986 год. образувал и ръководил органи­зация, чиято цел е била да извършва престъпления против НРБ с цел да отслабят властта и разстройват и подриват промишлеността, транспорта, селското стопан­ство и другите стопански от­расли.

Обективни[те] причини, оформили антисоциално поведение у осъдения, което се проявява значително по-късно, но го е носил винаги в себе си, имат тясно семеен харак­тер. Израства в българска мюсюлманска етническа общност в условията на материална незадоволеност и лишение. Вторият му баща, с когото майка му сключва граждански брак, когато Доганов е бил на 6 м. възраст и е об­ръщал по-голямо внимание на своите деца, той е бил игнориран и емоционално и в материален план . Почувствайки тази отх­върленост, оформил у себе си силно изразен стремеж към социална реализация. Избира интелектуалния път за разви­тие, като в резултат на своята упоритост постига значителни резултати.

Същият притежава добро образователно и интелектуално равнище, което в усло­вията за лишаване от свобода му помага да се издигне над останалите, които значително изостават. Стремежът му към социална реализация и животът в столицата довежда до извес­тна отчужденост от субкултурните норми и ценности, което се активизира само след провеждането на възродителния процес. Извършеното от него прес­тъпление представ­лява своеобразна реакция на опозиция, протест и негативна обида. Участието му в прес­тъплението има в основата лична интелектуална форма.

Основните му мотиви са следните: лично отношение към формата на въз­родител­ния процес, стремеж към неадекватно самоутвърждаване пред своите съмишленици и към интелектуалното доминиране и придаване на идеологическа насоченост на [не]пристойните си действия.

Преди постъпване в затвора е работил като научен сътрудник в института по фило­софия при БАН.

В затвора е бил разпределен на работа на обект „ЧЛК” като чистач на чу­гунени отливки и общ работник, а на 12.01.1989 г. е преразпределен на обект „Конвейера”.

Не показва стремеж и желание да се включи активно в общественополезен труд.

По характер е общителен, контактен, съобразителен, пресметлив, комбина­тивен, честолюбив, силно раним и уравновесен.

Има високи нива на претенции, подкрепа от реални способности. Стреми се да от­бягва конфликтите, авантюрите и рисковите действия в затвора.

Спазва установените режимни изисквания воден от страх за наказание.

Дружи с лишени от свобода – рецидивисти, утвърдени като лидери у които търси физическа подкрепа.

Поддържа редовно връзка с родителите си, живущи в с. Дръндар, Варнен­ска об­ласт, които направляват поведението [му] тук, подхранвани от битов кон­серватизъм и протурски национализъм. В постоянна връзка е с Таня Желязкова от която има син Демир и известно време с нея е живял на семейна основа без регистриран граждански брак. Живее в София – ж. к. Слатина.

Воденият с него превъзпитателен процес не е дал резултат, имайки пред­вид кон­серватизма в разбиранията му по отношение на извършвания у нас въз­родителен про­цес, от който той лично е засегнат и неговата теоретическа плат­форма за него.

Упорит и последователен при условията на първоначален С[трог] Р[ежим].

 

18.1.1989 г.                                                                                                      Гр. Пазарджик

 

Изготвил: (п) Не се чете, НАЧАЛНИК ЗА ЗАТВОРА: (п) Не се чете

 

Досие на Меди Доганов Доганов, архивен № 7214/89 [година], л. 5-6. Оригинал. Машинопис.

 

№ 73

СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

ЦЕНТРАЛНО ИНФОРМАЦИОННО-ОРГАНИЗАЦИОННО УПРАВЛЕНИТЕ

Рег. № І-204 Екз. № ед.

25.01.1989 г.

 

ОБЗОРНА ОПЕРАТИВНА СВОДКА

(16-22 януари 1989 г.)

София

 

[...] НАСОЧЕНОСТ НА ПРОТИВНИКА КЪМ НАШАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ И НЯКОИ НЕЛОЯЛНИ ПРОЯВИ НА ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

 

Значителна част от придружаващите Митеран репортери и журналисти насочиха усилията си към създаване на контакти и вземане на интервюта от български граждани, предимно от средите от художествената интелигенция, за нелоялните прояви за които имаха предварителна информация и ориентация. Някои журналисти написаха и изпратиха в Париж материали с тенденциозно, в отделни случаи враждебно съдържание. Направи впечатление, че значителна част от тези материали се задържаха в редакциите, други отпечатваха или излъчваха с големи съкращения. Това показваше, че на високо равнище във френската столица не се споделяше стремежът на злонамерени кръгове да поднасят „пикантерии и сензации”. Редакцията на известния десен ежедневник „Фигаро” предупреди своя кореспондент, че е изпратен в София не за да трови атмосферата, а да интерпретира в конструктивен дух възможностите за разширяване на икономическото и културното сътрудничество между Франция и НРБ.

Отделни изменници на родината, сътрудници на западни подривно-пропагандни централи (особена активност прояви Петър Бояджиев, живеещ във Франция), установяваха контакти по телефона с членове и съмишленици на известни групирования на нелоялно проявяващите се интелектуалци и други враждебно настроени лица, приемаха и излъчваха клеветническа информация. В последно време по-определено се долавят усилията на противника да внушава на лица с дисидентски изяви необходимостта от „обединяване”, разширяване на социалната база чрез обхващане на всички, които от различни позиции по различни поводи имат резерви или са против провежданата от партията и правителството политика, с оглед създаване на „политическа опозиция”, която може по-ефективно да бъде манипулирана отвън и насочена при подходяща ситуация към остри и мащабни контрареволюционни действия. Бяха доловени опити на нелоялно настроени лица в страната за установяване на контакти и взаимодействие между очерталите се групи.

В навечерието на визитата на Митеран, Желю Желев направи „декларация” за френската телевизия, в която демагогски афишира целите на „клуба”. Изказването му беше насочено преднамерено към оклеветяване на нашите официални институции „с патос на негодувание и самочувствие на герой”. По този повод негови съмишленици споделят, че „скандалът пред света с мерките по отношение на „клуба” станал толкова голям, че ако направят следваща крачка, може би властите ще отстъпят”. „Освобождаването задържаните в Пловдив” показвало, че „управляващите ще бъдат принуждавани от Запада да правят все по-големи отстъпки”. Бяха получени сигнали, че нелоялно проявяващи се интелектуалци в Смолян и Русе изказали намерение да учредят „филиали” на „Клуба” по места. Осъществяват се оперативно-превантивни мероприятия.

По данни на ВГУ – ДС на закуската, която Митеран даде във френското посолство на 19 януари присъствали всички предварително поканени Алексей Шелудко, Блага Димиторва, Копринка Червенкова, Николай Василев, Жельо Желев, Радой Ралин, Барух Шамлиев, Светлин Русев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Стефан Продев и Анжел Вагенщайн. По оценка на високопоставен френски дипломат срещата преминала в спокоен тон, поканените били сдържани и не се оплаквали. Подчертавали, че „не е важно какво е било, а какво ще бъде”.

След закуската Алексей Шелудко, един от най-активните деятели на „Клуба”, дал интервю за кореспондента на радио „Свободна Европа” Фатима Солказанова. Предал й копие от писмо, връчено на Митеран, в което се подчертавало, че българските закони се нарушавали не от участниците в движението за правата на човека, а от властите, които ги подлагали на преследване. Посочени били много „факти” в потвърждение на това. На закуската не присъствали учредители на „Независимото дружество за защита правата на човека”, защото се намирали под домашен арест.

ПОДПОМАГАНЕ РАЗВИТИЕТО И ЗАЩИТА НА ИКОНОМИКАТА [...]

ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС […]

Бяха отбелязани няколко по-остри враждебни прояви: […]

Беше прихваната предназначена за френското посолство „петиция” от 13 затворници в Софийския затвор, с възстановени български имена, с молба да бъде публикувана в западния печат. Отправят се остри обвинения срещу властите, че осъществявали „геноцид по отношение на турското малцинство в България”.

По обобщени данни за отдел „Затвори” – МВР до 15 януари т. г. са подадени 81 молби от 50 затворници до различни висши инстанции, в която заявяват, че не приемат българските имена, чувстват се турци и настояват да се разреши на тях и семействата им да се изселят в Турция. Повечето от подалите молби са осъдени за враждебна дейност във връзка с възродителния процес.^[4]

Почти всички затворници от тези среди посрещали с негодувание Указ № 1118 за частично помилване в навечерието на Нова година. Споделяли, че „това няма да промени отношението им, че било уловка на властите за внасяне на разногласие между тях”. Получени са сигнали, че отделни фанатици са готови да отправят изложения, с които демонстративно се отказват от даденото им частично помилване. [...]

 

НАЧАЛНИК НА ЦИОУ – МВР

Ген.-лейтенант: (п) В. Георгиев

 

Отп. в 1 екз., Изп.: Кираджиев, Нап.: Савова -104, 22.01.1989 г., Размн. в 31 екз.

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 959, л. 51-64 (л. 53-56, 59-60 за извадката). Оригинал. Машинопис.

 

№ 74

СЕКРЕТНО!

Министерство на вътрешните работи

Централно информационно-организационно управление

Рег. № І-224. Екз. № ед.

24.01.1989 год.

 

Информация

Относно: Получените на 23 януари 1989 г. по-характерни данни във връзка с обстановката сред лицата, възстановили българските си имена

 

[…] Коментари, настроения и поведение на лица изтърпяващи наказания в затво­рите.

По сведения на отдел „Затвори” в края на 1988 г. до 15 януари т. г. са полу­чени 81 молби от 50 лишени от свобода лица с възстановени имена, ко­ито изтърпя­ват наказание в затвора в Стара Загора [също и от Пазарджик и София, които са пропуснати. По това време в Старозагорския затвор политическите затворници турци са само около двадесетина – б. съст.]. Последните са адресирани до Държавния съвет на НРБ (48), Комитета за правата на човека (18), МВнР и Консулския отдел (6) и до други инстанции (9). В тях се изразява несъгла­сие с възстановяването на българс­ките им имена и искат да им бъде разре­шено да се изселят със семействата си в Турция. Жалбоподавателите са от­разили арабско-турските си имена. Само едно лице е написало българските си имена и иска да бъде помилвано, поне частично от Държавния съвет. [Подч. от съст. Инициатор за подаването на споменатите по-горе молби, включително и до Държавния съвет, е затворникът Меди Доганов (Ахмед Доган - б. съст.]

Във връзка с Указ № 1811 от 28 декември 1988 година на Държавния съвет на НР България за частично помилване на лишени от свобода лица с възстано­вени имена са доловени следните по-характерни коментари и настроения сред тях:

- Преобладават изказваните мнения, че помилването имало за цел да внесе раз­дори сред тях. Някои от тях смятали да се откажат от помилването.

- Трима от частично помилваните от Пловдивския затвор приели Указа с пълно без­различие и явна ирония. [Да се разбира Пазарджишкият затвор, става въпрос вероятно за Ахмед Доган. В Пловдив не е имало политически затворници – б. съст.] Единият от тях заявил, че след излизането си от затвора няма да остане в България, тъй като със смяната на имената му било накърнено националното достойнство.

- Има и изказвания, че Държавният съвет бил принуден да издаде Указа по­ради обви­ненията на международни форуми за нарушаване правата на човека у нас. Някои от тях смятат, че това е пробив в политиката на БКП и държавата по възродителния процес и че ще последва пълното им освобождение.

Началник на ЦИОУ-МВР

Ген.-лейтенант: (п) В. Георгиев

 

Отп. в 1 екз., Изп.: Н. Пенков, Нап.: М. Савова, Маш. № 113, 24.01.1989 г., Размн. в 52 екз.

 

АМВР, ф. 1, оп. 11 А, а. е. 743, л. 57-61. Оригинал. Машинопис.

 

№ 75

СТРОГО СЕКРЕТНО!

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

№ 61. Екз. № 3

20.1.1989 г.

 

И Н Ф О Р М А Ц И Я

ОТНОСНО: Проведена среща на президента на Франция с български интелектуалци

 

Срещата се състоя на 19.01.1989 г. от 8.40 до 10.05 часа. Присъстваха всички поканени български интелектуалци: Желю Желев, Блага Димитрова, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Светлин Русев, Анжел Вагенщайн, Барух Шамлиев, Алексей Шелудко, Радой Ралин, Стефан Продев, Николай Василев и Копринка Червенкова. Освен президента в срещата са взели участие министърът на външните работи на Франция, посланикът, културното аташе и преводачка. В началото са присъствали около 30 френски журналисти, които непосредствено преди разговора напуснали залата.

Във встъпителното си слово Митеран заявил, че е поканил представители на българската интелигенция, за да чуел мнението им за „състоянието на нещата в България”. Той бил уведомен, че част от присъстващите стоели на „по-различни позиции от официалната линия”.

Пръв взел думата Анжел Вагенщайн, който изтъкнал, че като участник в антифашистката съпротива, какъвто бил и президентът, го чувствал близък. Образно се изказал, че съвремието се крепи върху „три кита” - Партията, обективната действителност и българската интелигенция. Последната „винаги жадувала да получи свобода”. Тя се ръководила от „две пътеводни звезди” – Кремъл и Парижката комуна с нейния девиз „Свобода, равенство, братство”.

Желю Желев изложил концепцията, програмата и целите на „Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България”. Подчертал, че те не желаели конфронтация с официалните власти, но срещали „необоснована съпротива” от тях. Изразил мнение, че за преустройството „са необходими освобождаването на печата и културата от тоталитарната цензура и пробуждане на обществото чрез неформални групи, движения, кръжоци, клубове”. Това, че президентът ги подкрепял, било „огромна помощ” за демократичния процес в Европа.

Алексей Шелудко, обосновавайки се, че бил много развълнуван, предал да бъде прочетен предварително написан от него текст на френски език. Изразил надежда, че освен получената морална подкрепа от президента ще им бъде оказана и политическа.

Барух Шамлиев заявил, че се чувствал „унизен пред себе си”, защото бил принуждаван да прави компромиси в журналистическата си дейност. Според него сега било необходимо да се борят за „истински социализъм”, такъв, какъвто го виждали „светите жертви за свобода”.

Блага Димитрова оценила „поклона” на Митеран пред гроба на Иван Вазов като жест на човек, съчетаващ културата с политиката – „нещо много важно и много рядко за съвременния свят”. Съобщила за наложени „репресии” върху членове на „Клуба”, но въпреки това те продължавали да обичат родината си и били готови на рискове. На въпрос на президента кои са репресирани, отговорила, че тя най-малко може да се оплаче, но някои от присъстващите „наистина са пострадали”.

В тази връзка Копринка Червенкова заявила, че тя имала „недоразумения с партията”, но се надявала те скоро да изчезнат. Ако това не станело, явно страната имала „нужда от дълбоки промени”.

Радой Ралин изказал мнение, че идеалите на социализма, за които се били борили, не се осъществили. В нашето общество била формирана „голяма група от хора, забогатели от политическата власт”. Предложил да се създаде „Европейска асоциация за защита на творческата свобода”.

Ивайло Петров отбелязал, че бил „оптимист” по отношение реализацията на преустройството у нас. Доказателство за това били приетите за печат „две остри” статии, разобличаващи „политизирането” и „бюрократичността” на СБП, както и „механизма на страха”, който за него се бил превърнал в автоцензура.

Николай Василев споделил, че бил изключен от партията, но се чувствал комунист. Изразил увереност, че ще се намерят „здрави сили”, които „ще оправят нещата у нас”. Предложил френските средства за масова информация да открият постоянни кореспондентски пунктове в НРБ и да се организира издаването на френско-българско социологическо списание.

В изказването си Светлин Русев изтъкнал добрите френско-български традиции в областта на изобразителното изкуство. Срещата им с президента била потвърждение на интереса на Франция към нашата култура. Категорично отклонил повдигнатия от културното аташе въпрос за „мерките спрямо него”.

Йордан Радичков споделил, че се чувствал „унизен” от този разговор, превърнат от „колегите му в оплаквателно бюро”. Категорично подчертал, че както Франция решава своите проблеми сама, така „и ние трябва да се справяме”.

Стефан Продев реагирал на представянето му от преводачката като „уволнен публицист” и да се дискутират личните му проблеми. Изразил недоволство от френската преса, която необективно и тенденциозно представяла действителността у нас.

В края на срещата Франсоа Митеран изразил задоволство от „откровения” разговор. Отбелязал, че по време на посещението му в СССР аналогични въпроси повдигнали и съветските интелигенти. Заявил, че „от Франция не могат да се решат тукашните проблеми” и ги посъветвал „сами да си ги решават”. От своя страна те щели да им осигурят публичност, да популяризират клубовете и дейността им, да настояват за справедливост.

След приключване на срещата група френски журналисти е заснела и взела кратки интервюта от почти всички присъствали интелектуалци.

Постъпиха данни за коментари и оценки на участвалите в разговора. Блага Димитрова охарактеризирала срещата като „много шум за нищо”, но пред членове на „Клуба” твърдяла, че преминала в „отлична атмосфера”. Всички, с изключение на Йордан Радичков, се държали „достойно”. Най-много й допаднали изказванията на Барух Шамлиев и Радой Ралин. Очаквала „повече” от Светлин Русев, но той „нищо не казал”. Била доволна, че се въздържала в изказването си да съобщи за Петър Манолов и неговата „стачка”, защото „не си заслужавало да си слага главата в торбата за тоя, дето духа”.

Желю Желев оценил като „казионно и мръсно” изказването на Йордан Радичков, докато неочаквано за него, това на Барух Шамлиев било „опозиционно”. Направило му впечатление, че Радой Ралин бързо „се ориентирал” и „казал много хубави неща”. Искрено било изказването на Ивайло Петров.

Според Светлин Русев срещата с Митеран, за разлика от тази с Вайцзекер, била на „много ниско равнище”, „недостойна за един президент”, който още с встъпителните си думи дал „лош тон”. Някои от нашите участници били „позагубили мярката и недостойно се оплаквали и търсели съжаление”. Единствено той, Радичков и Петров заели правилна позиция.

Веднага след срещата Михаил Антонов и Румяна Узунова от „Свободна Европа” направили опит да вземат интервю от Блага Димитрова и Барух Шамлиев, но те отказали.

Начинът за провеждане, съдържанието и насочеността на разговора на френския президент с българските интелектуалци може да бъде използван от западните средства за масова информация за организиране на поредната антибългарска кампания, за представянето и популяризирането на някои от участниците като дисидентски и опозиционно настроени интелектуалци.

 

МИНИСТЪР: (Без подпис) Георги Танев

 

Отп. в 3 екз., № 1 – Т. Живков, № 2 – памет, № 3 – к. д., Размножена в 6 екз., № 4 – Йордан Йотов, № 5- Димитър Стоянов, № 6 – Петър Младенов, № 7 – Милко Балев, № 8 – Иван Панев, № 9 – Димитър Станишев, Изп.: М. Радичков, Нап.: М. Цинигарова, Маш. № 96/20.01.1989 г., По материали на VІ управление – ДС.

 

АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 937, л. 100-105. Копие. Втори машинописен екземпляр.

 

---

[1] Предоставено за публикуване от Исмет Исмаил Исмаил. Оригиналът се съхранява в личния му архив.

 

[2] Това е единственото място, където Исмаилов допуска известна неточност. Освен чрез майката на Янко Янков отвореното писмо на Ахмед Доган до Парижката среща за правата на човека е било изнесено и от съпругата на Неджметин Хак - Рени Хаджиева (Ръфкие Али) по начина, за който Исмаилов разказва в спомените си. Тя от своя страна също се е погрижила да бъде изнесено зад граница и стигне до своето предназначение. Направено било, за да бъдат сигурни, че по единия или другия начин тя ще бъде изнесена и ще стигне до Париж. „През м. април 1989 г. обв. Хаджиева се срещала и разговаряла по тези въпроси с обв. Невен Емилов Миленов. Запознала го с писмените материали от затвора и той се ангажирал с изнасянето им в Турция, Канада и Франция. Миленов се съгласил да обяви гладна стачка и привлякъл по ука­зания на Хаджиева към такава проява и други лица от община Крушари. След като изпратил пис­мените материали в чужбина уведомил за това Хаджиева - по-подробно виж док. Обвинителен акт срещу организаторите на майските протестни демонст­рации на турците в България по нареждане на нелегалното ръководство на ТНОДБ в Пазарджишкия затвор начело с Ахмед Доган, Толбухин, 21.VІІІ.1989 г.

.

 

[3] През 1987 г. принудителни мерки са приложени по отношение на 59580 граждани. От тях задържани по предварителни производства – 4270, задържани по Указа за борба с дребното хулиганство – 6034, постъпили в отрезвителни заведения – 14 073, постъпили в приемник-разпределите малолетни и непълнолетни – 3867, доведени в поделенията на МВР – 31336 лица.

 През 1988 г. принудителни мерки са приложени по отношение на 48 164 граждани. От тях задържани по предварителни производство – 4099, по указа за борба с с дребното хулиганство – 5491, постъпили в отрезвителни заведения – 10 872, постъпили в приемник-разпределители непълнолетни и малолетни – 4334, доведени в поделения на МВР – 23 368 – ГСУ, а. е. 5, т. 2, І част , л. 72-74

[4] Протестните акции на затворниците от Пазарджишкия, Старозагорския и Софийския затвори през януари 1989 г. са организирани от Ахмед Доган. Едва в края на май и началото на юни 1989 г. в ДС разбират, че е имал контакти с външния свят, организирал е затворниците, изнасял протести, бил е „ръководител на група” - виж и следващите документи, в които са фиксирани негови прояви в затвора.