Ахмед Демир Доган и съпротивата на българскитее турци срещу насилствената асимилация (1984-1990)

доц. д-р Веселин  Ангелов

 

Ахмед Демир Доган и съпротивата на българскитее турци срещу насилствената асимилация (1984-1990)

 

 

Повече от двадесет и пет години след предприемането на т. нар. „възродителен процес” в българската историография все още липсва задълбочено проуч­ване на всичките аспекти на въпроса и това създава условия за спекулации. Този е проблемът от най-новата бъл­гарска история, по който в исторически съчинения, журналистически изяви и коментари на политици продължават да се пишат и говорят най-много фалшификации. Независимо от немалкото изследвания и документи въпросът продължава да е спорен. Всъщност почти всички аспекти на темата са спорни. Един от тях, може би най-оспорва­ният, е въпросът за агентурното и дисидентското минало на Ахмед Доган (става дума за периода 1974-1990 г.). През годините на прехода е тълкуван по всевъзможни начини, включително в изопачен вид. Натрупаните твърдения, пояснения и уточнения са невероятно много, някои са причудливи, взаимоизключващи се и изглежда, че днес е трудно да бъдат оборени. Де­сетки са и тези, които по един или друг повод са се изкушавали да изкажат неистини и да направят груби фалшификации. Повечето от тях твърдят, че познават добре миналото на Доган и че „обстойно” са се започнали с неговото досие. Който досега е твърдял, че е чел досието на един от най-известните политици на българския преход, може да изпадне в неловкото положение да бъде разобличен в користни цели. Защото самото досие е дос­тъпно, а допускът до него е регламентиран. В регистрационните справки точно е запи­сано кой, кога и колко време, коя архивна единица (дело) от него е чел.[1]

С голяма доза сигурност може да се каже, че единици са чели тази „книга” и малко от тях могат да я „преразказват” в пълнотата й. Изкушилите се да го сторят, най-често са политически опоненти на Доган, а усилията им да го дискредитират, могат да бъдат обяснени и разбрани - в политиката най-често се преследва краткосрочен ефект. В пове­чето случаи става въпрос за полити­чески „схватки” в полето на ми­налото, за измис­лени дискредитиращи факти от личната история на опо­нента, при които правилата често не важат. И ако поведението на полити­ците, макар и осъдително, е обяснимо, то недопустимо е това да правят журналисти, историци и учени, които пре­тендират, че сериозно се за­нимават с изследователска дей­ност. Особено когато темите на тяхната изследователска работа опират до ролята на лич­ността в историята и когато по един или друг повод се докосват до миналото на видни политици от нашето съвремие.[2]

Две от посветените на Доган книги – на Тома Биков и Петър Япов, го сатанизи­рат.[3] Представят го прекалено елементарно, дори оставят гор­чив привкус на известна поръчкова, инструментална разработка. Четейки ги, човек почва да се обърква, да губи от погледа си онази нужна мярка, която му дава възможност да проумее и оцени по-комплексно иначе слож­ната и противоречива, политически или човешки, натура на Доган. Докато Биков ни представя Доган като елементарен политически доносник, човек с ограничен ум и въз­можности, П. Япов му приписва роли или участия в една грандиозна световна или меж­дудържавна конспирация..[4]

Като изследовател, който е издирил възможно най-много документи за личната и политическата биография на Ахмед Доган, твърдя, че познавам добре неговото минало, почти всички факти, които се съдържат в съхранените документи. Много от тях вече са оповестени в четири документални сборника.[5] Сигурно е, че има невлезли в аналите моменти, които ще останат неразгадани и погребани завинаги. Има основания да се твърди, че сравненията между казаното досега от самия Доган и съдържащото се в доку­ментите показват, че той казва истината. Изправял се е много пъти сам срещу лъжата, срещу всички, в което навярно се намира ключът към немалко негови успехи.[6]

Да се върна на тази спорна тема съм мо­тивиран от обстоя­телството, че споровете по почти всички въпроси от агентурното и дисидентското минало на Ахмед Доган не само че не спряха, а още повече се задълбочиха. Особено през последните тридесетина дни и пряко зася­гат важната тема за ролята на личността в ис­торията – при това за личност, която в годи­ните на прехода несъмнено е сред най-вид­ните български политици. И може би най-ос­порвана, а и с най-много политически вра­гове, които в усилията си да го дискредитират, не пропускат да изказват всевъзможни твърдения за негови „неморални”, „осъдителни”, „престъпни” деяния от миналото му на сътрудник на ДС и дисидент преди 1990 година.

В изследователското си начинание нямам много съ­юзници. Задачата ми е трудна, но при изпълнението й съм улеснен от факта, че разполагам с автен­тични исторически факти. С документи. С редки изключения няма да се налага да влизам в излишни спо­рове. В това число и с ос­новния „опонент” - самия Ахмед Доган, защото се оказва, че когато по един или друг повод е разказвал епизоди от своята биография, не е лъгал и няма много факти за опро­вергаване. Ос­тава само коректно да поднеса обективните, неопровержимите факти, които според мен изцяло опровергават създадените и разпространявани митове за миналото на Ахмед Доган и за дейността на основаното от него Турско националноосвобо­дително движение.

Множеството вече оповестени документи, както и някои неоповестени по недвусмислен и категоричен начин сочат, че повече от 20 години, с някои редки изключения, в електронните и печатни медии, в мемоарни, публицистични и исторически публикации почти на 100 процента са оповестени неистини и полуистини, груби манипулации и откровенни фалшификации за агентурното и дисидетско минало на Ахмед Доган.

За разлика от тази на опонентите му, позицията на Ахмед Доган по спор­ните въп­роси на миналото му винаги е била по-сдържана. Казаното от него ви­наги е било кратко, точно и ясно. Може да се твърди, че никога не е казал неис­тини за своето минало и за дейността на нелегалното движение. И никога не се е самоизтъквал.

 

Факти от една достойна за уважение биография

 

В архивите видях истината за деянията на една достойна съвременна лич­ност. За дейността на основаното от Доган антикомунистическо движение. Пред мен възкръсна историята на най-голямата и мирна съпротивителна организация срещу насилията на комунистическата диктатура в България от последните й го­дини. Недоумявах как е въз­можно в общественото съзнание да битуват толкова много нечистоплътни и невероятни фалшификации и манипулации по адрес на създателя и ръководителя на съпротивител­ното движение на турците. Срещу най-изявеният противник на бруталната асимилация, един от най-видните и зас­лужили български дисиденти антикомунисти. Как е възможно да се съчиняват още по-недостойни писаници и твърдения за създаването и дейността на едно самородно, мирно, мащабно и с немалък принос в борбата срещу т. нар. „възро­ди­телен процес” и комунистическата диктатура в България антикомунистическо движение.

Установих, че почти всички внушения, изказани по адрес на Доган и осно­ваното от него съпротивително движение, си приличат в няколко направления. Обединява ги омразата, желанието да се постигне бърза, макар и краткосрочна изгода. Без мисъл за отговорност, без страх, че тиражирането на неистини рано или късно ще се върне при тях и ще ги разобличи. Всички предлагат своите съ­чинения с пояснението, че пишат и гово­рят от симпатия към обикновените турци. От искрено желание да им отворят очите. По този механизъм в оборот са пуснати невероятни по своята неистинност внушения, мани­пулации и фалшифи­кации, в резултат на които Ахмед Доган е подложен на всеобща ом­раза в общес­твото. Съдете сами: Доган е „най-големият”, „изпечен”, „мръсен” и „долноп­ро­бен” доносник на бившата ДС през годините на диктатурата, виновен за злощас­тната участ на „десетки” невинни жертви на зловещата ДС от средите на тур­ците; Доган е „най-успешният” проект на ДС, бил е тол­кова „тъп и глупав”, „необразован” и като отп­лата за „вярната служба” от ДС му уреждат образованието, дипломите, обезпечават му фалшива научна кариера, пишат му докторс­ката дисертация, научните статии и съобще­ния; освен „изпечен и долнопробен доносник” на българската ДС е бил още и агент на американското ЦРУ, съветското КГБ и турската МИТ; той е „съучаст­ник”, „архитект” на асимилацията на турците, на комунистическия „възродите­лен процес”, негов „последова­телен” и „заклет” проводник, „пламенен” раде­тел за последователното му провеждане и успешен завършек; Доган не е основател на Турското националноосвободително движе­ние, а в по-късен етап се е „наста­нил” и „на­ложил”, „е внедрен” с помощта на ДС, за да се „държи под наблюдение и контролира” съпротивата на турците; истинските основатели на движението са други, Доган ги е „из­ритал” предвидливо „в Турция”, за да заеме тях­ното място в първите дни на демокраци­ята и да „управлява” неориентираните, „малогра­мотни” и „лесни” за манипулиране турци в България, с единствената умисъл да черпи от това „несметни” облаги; Доган е обичал „на баницата мекото” в затворите и е „сътрудни­чел” на затворническите управи, „клепал” е турците в тях; Доган не е ръководил ТНОДБ от затвора и няма „нищо общо” с организирането и инспирирането на протестните де­монстрации на турците от май 1989 година; Доган е „бълга­ромразец”, „мрази” българите и България. Той е „предател”, борил се е и се бори за „тур­ска автономия” в Бълга­рия и за постигането на тази цел е бил и продължава да е в тясно сътрудничество и „конспира­тивна връзка” с турските управляващи кръгове и турската разузнава­телна служба МИТ; освен „българомразец”, е и „отявлен терорист”, „терорис­тично” е и създаденото от него Турско националноосвободително движение; той и дви­жението са организаторите и главните виновници за извършените през 1984-1985 г. теро­ристични актове, по време на които загиват десетки невинни българи; „заклети теро­ристи” са едва ли не всичките му последователи; Доган е „турцизатор” на помаците, не­гова основна цел е да внася ислям­ски фундамента­лизъм; ръководеното от него Движение за права и свободи е петата ко­лона на съседната турска република, проводник на турс­ките експанзионистични и какви ли не намерения спрямо българите и България.

 

Най-големият провал в историята на Държавна сигурност

 

След изчитането на хилядите документални страници и оповестени интер­прета­ции, след тяхното щателно сравняване не бяха открити компрометиращи факти. Достиг­нах до противоположни на популярните изводи. Смятам, че мина­лото на Ахмед Доган и дейността на създаденото от него движение не са такива, за каквито ни се представят. Коренно противоположно е мнението ми за аген­турното минало на Доган - секретния сътрудник на ДС с три псевдонима: „Анге­лов”, „Сергей” и „Сава”.

Вярно е, че Доган е бил агент на бившата ДС, но в никакъв случай „изпе­чен”, „долнопробен” политически доносник. Вярно е, че е написал не едно аген­турно сведение, но от тях никой не е пострадал. Надделяват стойностни и напи­сани на високо ниво ана­лизи и прогнози. Касае се за стойностен сътрудник, ис­тинско попадение на репресивната машина, която го обучава, но никога не ус­пява да го използва за целите, за които го готви. Агентът при всички случаи мисли изпреварващо, подсказва правилните пътища и изходи от безпътицата, в която управляващите комунисти изпадат с провежданата без­разсъдна политика по националния въпрос и най-вече спрямо турците в България. Никой по онова време не се е осмелявал да използва думата асимилация, да говори, че се извър­шва брутална, насилствена асимилация. Да предупреждава, че е обречена на про­вал. И да се опълчи срещу нея с риск за живота си. Да загуби свободата си. Всичко, което с много труд е постигнал. И тук е мястото да се отбележи, че са напълно недостоверни, по-точно смехотворни, че дори и налудничави твърденията, че бъдещият „дисидент” е продукт на ДС, „готвен” специално да бъде „,внедрен”, че „успешно” бил „внедрен” в турското съп­ротивително движение, за да бъдело то „направлявано” и „контролирано”.[7]

Сътрудникът на ДС има и своите заблуди. За кратко време наивно допуска, че со­циалистическата държава, комунистическата идеология, партията на бъл­гарските кому­нисти са тези, които могат и искат да направят нещо за добрува­нето на турците. Да пре­махнат дискриминацията и да им предоставят полага­щите се народностни и религиозни права. Искал е да помогне, да работи за еди­нението на българската нация така, както го разбира и допуска: само в социален, политически, нравствен, културен, идеологически аспект, но в никакъв случай в етническо и народностно отношение. И когато разбира, осъзнава фалша на кому­нистическата пропаганда, нейната ретроградност и вижда с очите си, че всичко, което се прави, не е в името на единението, така както се прави в цивили­зованите държави, а за разединението, насилственото асимилиране по комунисти­чески, тогава минава от другата страна на барикадата. Превръща се в непоколебим, не­поправим противник на режима. Рядко в българската история сме свидетели на подобен обрат. И е неморално секретният сътрудник да бъде съден заради пре­дишните си заблуди. Морално ли е да сме съдници на другия, без едновременно с това да си задаваме въпроса какво сме правили по същото време ние самите, за да сме съдници.

Внимателното прочитане на огромните по обем материали от агентурното, следст­веното и затворническото досие на Доган, безпристрастният поглед над тях не може да не наведе и до други истини за така дискутираното му битие на агент и дисидент. На първо място, невярно е твърдението, че винаги и безус­ловно е бил „безпределно предан” на ДС, че я смята за своето „единствено се­мейство”. Вярно е другото, което след „преда­телството” на Доган и неговите во­дещи офицери разбират, но не смеят да признаят. ДС никога не е било „истинс­кото и единствено семейство” на Доган, а средство. Истинското му семейство е неговата народностна група, на която никога не е изменил, както сам казва, „как­вито и грехове да е вършил”. „Семейството” на ДС е съзнателно избраното от него и използвано за постигане на ясно и точно формулирани цели в живота. Оживява образът на човек с ясна представа за мисията, която трябва да следва неотклонно, с ре­шителност и самостоятелност. Самият Доган разкрива в своята автобиография, че още в ранна детска възраст е решил да вземе съдбата и бъде­щето си в собствените си ръце. Не е желаел съдбата на десетките хиляди млади турчета, на които е отредено да бъдат черно­работници на полето и строителните площадки. Иска да се образова, да израсне дотол­кова, че да стане и професиона­лен революционер, за да е полезен на средата, от която произхожда. И го пос­тига. Набелязва целите и следва избрания от него път на развитие. Прави го са­мостоятелно, мисли и се развива независимо, постига всичките си цели и начи­нания с много труд и постоянство. ДС и секретното сътрудничество са само средст­вата, без които в онези времена не е възможно за който и да е етнически турчин да пос­тигне нещо: престижно образование и работа, висок социален и професионален статус. Да избегне дискриминацията. Другият път за постигането им е постъпването в компарти­ята и издигането в партийната йерархия до позво­лените за етническите турци нива. Да стане предател на народностната общност.

Факт е, че Доган съзнателно избира първото - сътрудничеството в ДС. С лекота, невероятно бързо и успешно печели доверието на водещите си офицери. Характеристи­ките за „находката” следват една след друга и са бляскави. Долавят се и някои „национа­листически уклони”, съобщава се за немалко „отклонения” от правата линия, но ги смя­тат за „временни”, характерни за всеки „изграден” от тях турски интелектуалец.Но видно от документите жестоко са се лъгали. Били са заблудени.[8] Чрез водещите офицери вис­шестоящите началници са убедени, че ДС е открила най-перспективния, многообещаващ и с възможно най-благоприятни качества и ха­рактеристики бъдещ контра разузнавач, не само по т. нар. протурска линия, но и за извеждането му като нелегал [контраразузнавач] зад граница. Убе­ден антитерорист. В Първо главно са дотолкова захласнати от невероят­ното си попаде­ние, че впрягат всички възможни сили и средства да го обучат и подготвят изцяло по всички правила на конспирацията. Убедени са, че той ще е бъдещият топ ра­зузнавач на българското контраразузнаване. За него знаят почти всички най-видни гене­рали от все­могъ­щата ДС, заместник-министри и министри в МВР. Чува се и на по-високо ниво. Проверяват го многократно и пишат поредните бляскави характеристики за де­ловите му качества, за „безпределната” му „преданост” към „семейството” на ДС. И чер­таят все нови и нови планове за бъдещата му реализация. И потриват ръце за успехите, които комунистическото разузнаване ще постигне чрез него в бор­бата срещу всевъзмож­ните вътрешни и външни врагове.

Наистина се влагат всевъзможни средства, полагат се неимоверни усилия за обу­чението и образованието на бъдещия контра разузнавач. И не може да се отрече, че той се оказва не само добър, а отличен ученик. Попива всичко, усвоява до съвършенство правилата на конспирацията, сътворява блестящи по своето съ­държание и съобразени с изискванията на агентурната дейност информации и анализи. Повечето от тях си из­мисля, защото отлично знае как и колко може да впечатли водещите офицери и да ги накара да повярват в „безпределната” му „преданост” към „семейството” на ДС, пълната му „зависимост” от него. И не разбират, че агентът води двойствен живот, че играе рис­кована, голяма двойна игра, в която още от самото начало е победител. Нещо повече, от ръководен става водещ. Знае отлично какво се иска от него, затова бързо и винаги нав­реме поема инициативата. Негови са предложенията за всевъзможните варианти на бъ­дещата му реализация зад граница като нелегал. Водещите офицери до такава степен са впечатлени и въодушевени от детайлната им разработка, че с охота ги възприемат, пре­писват ги дословно и ги представят като свои пред висшестоящите си началници. Считат го за „гениален”, гордеят се със своята „рожба” и наистина потриват ръце от очакваните богати плодове.

Както с лекота ги е оплел и води буквално за носа, по същия начин и с още по-го­ляма лекота успява в точно подбран и подходящ момент да ги убеждава, че всеки от на­чертаните планове за бъдещата задгранична реализация по ред при­чини е нереализуем, обречен на провал. Изписват се купища предложения и все­възможни планове за реализа­ция къде ли не - в САЩ, Англия, Франция, ГФР, ГДР и Турция. В България сред „вра­жеския турски контингент”. Всички пропа­дат и се оказва, че агентурното сътрудничество на Ахмед Доган е изцяло, сто процента безплодно. Само за Държавна сигурност, разбира се, но не и за самия Доган. Оказва се, че годините на неговото сътрудничество за него въобще не са загубено време. Както бе посочено, ДС е само средството, чрез което съв­сем це­ленасочено постига една от основните си цели - да се образова. И го прави блес­тящо. Изявява се като даровит и отличен студент. Впечатлява състудентите и преподава­телите си с трудолюбието, ученолюбието, постоянството, коректността и други положи­телни качества, които притежава. Демонстрира умение да създава контакти и приятелс­тва. Опознава изцяло и е в активни връзки с почти всички изявени и неизявени предста­вители на турската интелигенция в София и стра­ната. Знае кои от тях също са агенти на ДС, някои от тях предлага и прави та­кива. Тринадесет от тях ръководи и използва за целите на Турското национално­освободително движение.[9] От ДС никога няма да разбе­рат, че всички те помежду си знаят, че са агенти, или както се казва на агентурен език, са се разконспири­рали помежду си. Не разбират, че любимият им агент ръководи и тях, въвежда ги в съпротивителната организация, пишейки в същото време поредните аген­турни сведения за тях, за които „жертвите” винаги знаят. В този смисъл определено твърдя, че няма друг случай в историята на ДС, в който всемогъщата репресивна машина да бъде използвана по възможно най-елегантния, перфектен начин и в същото време буквално под носа й да бъде създадено мощно нелегално съпроти­вително движение, за което от ДС научават последни.

Ударът е зашеметяващ. „Болката”, разочарованието от предателството на всеоб­щия за ръководния елит на ДС любимец са големи. Последвалите трусове в най-високите й етажи изглеждат неизбежни, но засягат дребните началници, ко­ито са наказани за най-големия агентурен провал на ДС. За големите остават страхът и паниката да не се разбере от най-високо място, че наистина под носа им един „най-обикновен турчин” ги е използ­вал, изиграл и буквално под носа им създал най-голямото антикомунистическо движение в страната с участието на стотици обикновени труженици от т. нар. лица „с възстановени имена”. И правят всичко възможно да прикрият главоломния провал. Опитват се да вра­зумят своя агент, да го убедят, че е допуснал голяма грешка, която може да поправи, ако склони да им сътрудничи за разбиването и овладяването на движението. Да го превербо­ват отново и да влияят чрез него над „лицата с възстановени имена”, да го използват за целите на „възраждането”.

Бившият агент е непреклонен и с нищо не показва, че съжалява за сторе­ното. Съ­жалява само за преждевременния провал, но въпреки всичко е доволен, че посланията на движението вече са стигнали там, закъдето са предназначени и няма как да не свършат работа.

Слухтящи агенти на ДС се добират до разпространени пропагандни мате­риали на движението. Има и предателство, в резултат на което в ДС научават последни за това, че е създадено мощно съпротивително движение. Неизпълнението на предписанията на ръ­ководителя на движението за строго спазване на ус­тановените конспиративни правила, а в конкретния случай самонадеяното под­готвяне и разпространение на нови пропагандни материали освен уточнените са сред основните причини за провала. Започват арести, мрежата на движението се разплита в кратък срок. Цялата машина на Държавна сигур­ност е впрегната за нанасяне на съкрушителен удар срещу съзаклятниците. В ДС се привличат най-добрите следователи. Освен секретни задържания, прилагат и други супер сек­ретни ходове и комбинации. Готови са на всичко, включително и на прилагането на мъчения за изтръгване на показания.

Изненадата е пълна, когато се установява, че това не се налага, защото арестува­ните не крият нищо за създаването и дейността на движението. Отлично знаят, че това е безсмислено и ненужно, защото всемогъщата ДС е в състояние да научи всичко. За да избегнат мъчения, спазват инструкцията на своя ръководител Доган да не крият нищо за действителната дейност, намерения и цели на движе­нието. Не предателстват и не прех­върлят „вина” върху никого от съратниците си, а говорят най-вече за своя принос, за своята дейност. Ръководството на движени­ето и арестуваните членове наивно си мислят, че процесът срещу тях ще е пуб­личен и това ще им предостави нова възможност да по­пуляризират идеите си. Единствената им грижа заради грозящата ги смъртна опасност е да отбиват об­виненията, че дейността на движението е насочена срещу БКП, социалис­тичес­кия строй, държавата, българския народ. Грижата им е да доказват, че движени­ето е породено заради насилствената асимилация, че не е терористично, а мирно и цели единс­твено извоюване на права и свободи.

За ДС не остава нищо друго, освен чрез изпитаните методи и правила на комунис­тическото следствие да разплетат мрежата на движението и да го ликви­дират в зародиш. Да намалят до минимум „вредните” последици от посетите се­мена чрез разпространените пропагандни послания сред все още ненапълно „възродените” лица „с доброволно възс­тановени имена”. И се втурват да издир­ват, събират, изземват програмната декларация и другите разпространени във всички окръзи с компактно турско население материали. Мислят си, че успяват, но никога няма да научат, че години до края на насилствената асимилация значи­телна част от тях ще се предават от ръка на ръка и ще свършат добра работа. Ка­зано точно, ще са упование за стотиците хиляди етнически турци и отлично ме­тодическо ръководство за поведението им в трудните дни, месеци и години на насилс­твената асимилация. От тях ще разберат, че не трябва да се страхуват, трябва да са единни, да имат надежди. Да вярват, че има кой да ги защити и че много скоро насилието ще бъде спряно, асимилацията прекратена и ще им бъдат върнати и имената, и полага­щите им се права и свободи.

Със стремежа да се омаловажи, да се прикрие големият провал за ДС, ко­ято е проспала създаването на движението, може да се обясни и обстоятелството, че следстве­ното дело умишлено се протака, разделя се на три и вместо в София, съдебните процеси се гледат срещу „групи” във Варна, Толбухин и Шумен. При пълна секретност. Мерките за сигурност и опазване на тайната са толкова силни, че за арестите, следстви­ето и про­ведените съдебни процеси не се научава нито в страната, нито извън нея. Не излиза как­вато и да е информация. Въпросът за де­сетките арестувани ръководители и членове на движението е въпрос на живот или смърт, страхът сред близките толкова го­лям, че и те не смеят никъде и пред никого дори и дума да обелят. Държат арестуваните в килии за смъртни. Отно­шението към всички е нечовешко. Само Доган и неговите сърат­ници си знаят какво са преживели през десетте месеца, прекарани в следствените килии, око­вани във вериги, докато изчакват присъди.

Поведението им по време на следствието и съдебните процеси е достойно. Както всички политически процеси от времето на комунизма и този е монтиран. Присъдите са определени предварително, извън съда. По чудо не са смъртни и това може да се обясни с обстоятелството, че от най-високо място са се страху­вали това да не стане причина турците да се „разбунят”. Страхували са се да не би за организацията да се разбере и извън страната. Съдът произнася своите „су­рови и справедливи” присъди. „Престъплени­ята”, заради които ги осъждат, са страховити. Единствените смекчаващи „вината” обсто­ятелства са приложените към делото характеристики на „престъпниците”. От тях е видно, че „справедли­вите” присъди са произнесени над живели и трудили се почтено за държа­вата, за себе си и семействата си най-обикновени, преобладаващата част с добро образо­вание и висок морал труженици на социалистическа България. Единствената им „вина” се състои в това, че са посмели да се опълчат срещу насилието. Срещу наглата и бру­тална намеса в техни съкровени и най-лични територии, срещу от­нетата им свобода...

Най-сурови са присъдите за създателите на движението. Следват трудни за осъде­ните години в килиите на няколко затвора, където също се държат дос­тойно и устояват на трудностите и лишенията. И най-важното - не падат духом. Колкото и да е невероятно, независимо от наложената почти пълна изолация, всички, а най-вече лидерът на движе­нието продължават борбата. Той е непрек­лонен, усилията да го прекършат и превъзпитат, пропадат. Нищо не може да го накара да измени на поетия път и докрай си остава непоп­равим противник на на­силствената асимилация. Тук е мястото да се посочи, че са чиста измислица твърденията, че в затвора Доган продължава да сътрудничи на ДС. Че там „оби­чал” на „баницата мекото”, че излежавал присъдата си при „специални условия” и „сътрудничел” на затворническата управа. Още по-недостоверни са внушени­ята, че и след излизането си от затвора продължава да е сътрудник на ДС, която го „направлява” при изпълнение на „задачата” да създаде ДПС. Видно от прило­жени в приложението доку­менти, както в затвора, така и на свобода ДС продължава постоянно да го следи и единс­твеното, което може да стори, е да регистрира изя­вите му на противник на режима. На непреклонен борец срещу насилствената асимилация и вече всепризнат лидер на турците в България. Горните внушения, както и това, че Доган е в „постоянна конспиративна връзка” с турското разузна­ване, с турските управляващи среди, произлизат от бившите му „приятели” в ДС. И са чиста измислица, плод на неистовото им желание да му отмъс­тят за „преда­телството”.

Може би тук е мястото да отбележа, че съвсем съзнателно в заключителната част на изложението дотук не се спирам специално на един от най-оспорваните въпроси – този за действителният основател и водач на Турското националноосвободително движение. Смятам, че това не се налага, защото ако не всички, то преобладаващата част от оповестените документи в приложението по недвусмислен начин дават отговор на този въпрос. Вън от съмнение е, че моторът, умът, главното действащо лице в движението е единствено Ахмед Доган. Категорично несъстоятелни са манипулациите и фалшификациите, че това е Неджметин Хак, че Доган се бил присламчил „наготово” към основа­ното от него движение и по-късно си „приписал” заслугата за основаването и водачеството, за да се възполва. Истината за това кой е основал и ръководил движението сочат без да се колебаят, при това неведнъж по време на следствието и пред съда неговите съратници. В това число и соченият за „действителен” основател Неджметин Хак. Не може да има съмнение, че тогава са говорили истината. И тя е само една: безспорен основател и ръководител на движението през всичките му години на съществуване е Ахмед Доган (1985-1989)[10]

 

Организаторът на майските бунтове на българските турци

(20-30.V.1989 година)

 

Запазените и вече оповестени документи по напълно категоричен начин потвърждават и версията на Ахмед Доган за организирането и инспирирането на известните майски бунтове на турците в България от последната десетдневка на май 1989 г.[11] До този извод се достига след внимателния прочит на всички документи. Открит беше и обвинителният акт срещу организаторите на гладни стачки и демонстрациите в Североизточна България по идея на Доган и решение на ръководството на ТНОДБ в затвора и изнесената навън инструкция на Ахмед Доган. Изпълняват я близки и съпруги, съратници на намиращите се в различни затвори ръководители и най-активни членове на Турското националноосвободително движение. Макар и от затвора, водачът им и сега е Доган. Само той е този, който казва какво е най-добре да се направи. Документът е оповестен и след неговия прочит едва ли ще се намери някои, който да оспори вече неопровержимите факти. За него ще стане въпрос и по-нататък.[12] Подробното излагане и анализ на всички известни за събитията факти навярно ще е достатъчно за да се сложи точка на спора за организацията и инспирирането на демонстрациите. Вече никои не може да оспори и отнеме Догановата заслуга за това.

Повече от ясни за пери­ода от януари-май 1989 г. са фактите за поведението и действията на зат­ворника Ахмед Доган, на всички политзатворници, на членовете на действащата в дълбока нелегалност по това време ТНОДБ. Те също не подлежат на съмнение. С още по-голяма категорич­ност се опровергават твърденията, че Ахмед Доган и ръководеното от него движение нямат нищо общо с организирането на протес­тите, със съпротивата срещу асимилацията. За сетен път се потвърждава изказа­ното преди твърдение, че Доган казва много песте­ливо и точно истината за сво­ята роля. Нищо не е скрил и нищо не е измислил. Оказва се също, че и напълно недостоверни са някои твърдения за това, че в затворите търсел „на баницата ме­кото”, че „доносничел”, „сътрудничел” на управата, че си „пиел кафето с някаква жена от затворническата управа”.[13] Той не отрича и ролята на другите участ­ници в събитията от неформалните сдружения. Това, което иска, е само да не отричат така безпардонно скромният негов и на ръководеното от него движение принос.

Въпреки изолацията лидерът на движението разполага с информация за случва­щото се навън и се възползва от нея много умело. Поддържа контакти с членове на ТНОДБ на свобода, на които изпраща инструкции какви действия да предприемат в бор­бата за спиране на асимилацията и извоюване на права и сво­боди. Той е и безспорният водач на политическите затворници турци в затворите, в които е лежал. Нещо повече, според документи в затворническото му досие, в който и от тях да се намира и въпреки стремежа на затворническата управа да го пречупи и превъзпита, да го държи във въз­можно най-голяма изолация, продъл­жава да е непоколебим противник на асимилаци­ята.[14] Винаги намира начин да установи и поддържа контакти извън затвора, да органи­зира и направлява пове­дението и действията на политическите затворници турци в Со­фийския, Староза­горския и Пазарджишкия затвор.[15] Първото му действие веднага след премества­нето му в Пазарджишкия затвор непосредствено след новата 1989 г. е да орга­низира политическите затворници за отпор срещу комунистичес­ката амнистия, оценена като подигравка. Акцията бързо се разраства и обхваща всички зат­вори.[16]

Опитният конспиратор наистина има информация за случващото се навън: за ре­зултатите от провелата се Виенска среща, за дейността на появилите се не­формални сдружения. Бързо достига до идеята да се използват с цел съчетаване легалната с неле­галните форми на съпротива срещу възродителния процес. Дава инструкция на съратни­ците си на свобода масово да се включват в дейността на неформалните сдружения и по този начин конспиративната дейност на ТНОДБ да остане скрита, членовете й опазени от репресии. И превръща затворите, осо­бено този в Пазарджик, в щаб, от който направлява съпротивата. Резултатите от инструкцията му за активизиране, консолидиране и масово включване в работата на новосъздадените неформални структури не закъсняват и дори са забелязани от ДС почти навсякъде в районите, в които живеят етнически турци.[17] Лично Тодор Живков също няколко пъти е уведомен, че репресираните, пуснатите след ам­нис­тията по повод новата 1989 г. на свобода турци се организират, консолидират, включват се масово в дейността на неформалните сдружения. Някои от инфор­мациите ясно сочат за кои репресирани става въпрос: осъдени по нелегални съп­ротивителни организации и най-вече от действалата в Северозападна България през 1985-1986 г., т. е. ТНОДБ.[18] Най-близки съратници на Доган дори успяват да се свържат с лидери на НДЗПЧ и по тяхна препоръка заемат ръководните места в новосъздадената Мюсюлманска секция към дру­жеството за Разградска област, от името на която предприемат и извършват дейност за набиране на членове в почти цяла Северозападна България.[19]

В точно определеното и подходящо време Доган успява да изнесе от зат­вора и из­прати в Париж и до Тодор Живков своите протести (отворени писма) срещу асимилаци­ята и извършващите се насилия с искане за незабавното им спиране.[20] И пак по същото време инструктираните от него членове на ТНОДБ на свобода и близки на намиращите се в затворите продължават да се включват ма­сово в проявите на неформалните сдруже­ния (основно в гладните стачки), из­вършват конспиративната подготовка на бунтовете, които планират да са веднага след 24.V.1989 г. във връзка с посочената Парижка право­защитна конференция.

Агентите на ДС донасят за разпръснати позиви. Разкрива се, че това е дело на бивши затворници, членове на ТНОДБ, че пръст в акцията имат и все още на­миращи се в затворите негови лидери и тъкмо поради това информацията се изп­раща не къде да е, а до отдел „Затвори” - сектор „Оперативен” – ДС, но вече е късно.[21] Подробности за предсто­ящите бунтове знаят само посветените – стоя­щите изцяло под ръководството на Доган затворници, в това число и в Староза­горския затвор. По негов сигнал всички поли­тически затворници обявяват от 25 май 1989 г. гладни стачки.[22] Доган също обявява гладна стачка.[23] До Париж дос­тига неговото Отворено писмо, адресирано до Конференци­ята по човешките из­мерения, в което подлага на осъдителна критика про­веждащия се насилствен „възродителния процес” и апелира към европейската обществе­ност да упражни на­тиск срещу България за неговата отмяна, спиране на насилията и пре­доставяне на българските турци полагащите им се верски, етнически и граждански права и свободи.[24] В Париж с правителствен самолет заедно с българския външен минис­тър Петър Младенов пристига и тричленната делегация на българските нефор­мали. Поведе­нието им преди, по време и след самата конференция е доста проти­воречиво и се оспорва и до днес. Има недвусмислени свидетелства за това.[25]

Пак Доган е този, който дава сигнала за спирането на гладните стачки и протес­тите. „Ние постигнахме целта си” – такова е победоносното му заявление пред затворни­ческата управа на 30 май 1989 г. след въпроса защо спират да гладуват.[26] Цялата ма­шина на ДС е впрегната за издирване на организаторите и подбудителите на бун­товете. Бързо се научава откъде всичко е произтекло. Арестувани са десетки на­рочени за подбудители, ръководителите на протестите почти навсякъде. По иро­ния на съдбата пак на 12 юни, както през 1986 г., Доган е закаран в килиите на Главно следствено управление на ДС за разследване.[27] Следствени и вкарани в затворите са истинските организатори, инициа­тори и провокира­лите бунтовете по места – десетки членове на тайната ТНОДБ, онези безстрашни мъже и жени, както в повечето случаи ги назовават, осмелили се да организират и призоват тур­ците на бунт. Това, че ги арес­туват и разследват, съдят и вкарват в затворите, за да им отмъстят, остава неза­белязано и неизвестно до днес най-вече заради бурно проти­чащите събития в дните на т. нар. „голяма екскурзия”. Броят им тепърва предстои да се уточни.

Почти по същото време в следствието са и арестуваните д-р К. Тренчев, Николай Колев, Христофор Събев и др. Първоначално ги разследват като орга­низатори и подбу­дители на демонстрациите, до бързо изоставят това обвинение, защото не намират дока­зателства.[28] Впоследствие ги разследват за организацията на гладните стачки и обвинител­ното заключение срещу тях приключва с мнение за даване под съд не за орга­низацията и инспирирането на бунтовете, а за основ­ната им роля при организирането и провеждането на щафетните гладни стачки, залели районите с компактни маси етнически турци след 6 май 1989 г.[29] Не ги съдят, защото: първо, самите те се разграничават от „екст­ремистките демонстра­ции”, а в ДС са нямали доказателства, с които да ги осъдят ефективно за демонс­трациите; второ - защото се решава, че е било политически нецеле­съобразно това да стане в момент, когато вече са предостатъчно известни и реакцията в тяхна защита вътре и вън от страната е щяла да усложни още повече обстановката и приближи катастрофата на управляващите комунисти.

Във всички досегашни публикации се смяташе, че гладните стачки са  единствено по идея на Дружеството за защита на човешките права и Мюсюлманския стачен комитет, които действали заедно по тяхната организация. От споменатият обвинителен акт срещу организаторите на демонстрациите става ясно, че инструкцията на Доган е била още да се организират гладни стачки преди демонстрациите. Жените на политзатворниците – членове на ТНОДБ, изпълняват указанията и са начело на организацията за убеждаване и включване в гладните протести на десетки недоволни от насилствената асимилация. Самите те също гладуват и по брой сред градуващите са най-много. Правят го в изпълнение на Догановата инструкция да се включат масово в подкрепа дейността на неформалните сдружения.

И пак във всички досегашни публикации най-често се сочат само около 15 населени места, в които е имало демонстрации, а данните за броя на участниците в събитията е занижен значително. Според ново оповестените доку­менти те са многократно повече.[30] Точно е да се каже, че почти не остава общин­ски център и по-голямо селище, населено с етнически турци, в които да не са из­бухнали масови демонстративни прояви. В немал­кото сводки на ДС, в това число и до Тодор Живков, се съдържа техният пълен списък с точна информация за броя на участниците, издигнатите лозунги и искания, за потушава­нето им.[31] Те потвърждават и твърдението, че Държавна сигурност, а и не само тя, а всички във и извън страната са изненадани от тяхното неочаквано и спонтанно избух­ване. Причината е, че инспирирането им става по възможно най-конспиративния начин.

Следва да се отбележи, че изненадата наистина е пълна и точно това, което се случва никои тогава извън и вътре в страната не е очаквал. Изглежда, най-изненадани са всички неформали. В Клуба за подкрепа на глас­ността и преустройството продължават да спорят каква позиция да заемат по „турския въпрос” и са едни от пър­вите, които се разграничават от бунтовете като „екстремистки”. Влияние за тази им по­зиция оказва престоят на тричленната де­легация в Париж, където на форума за човеш­ките права било доловено „дистан­циране от национа­листическия елемент, който Западна Европа считала за опасно направление в политиката и третиране на „турския въпрос” ка­то „вътрешен” и свързан с хуманитарната му страна в бор­бата за правата на човека изобщо”.[32] Почти всички най-изявени неформални лидери преди и след Парижкия форум се разграничават от „екстремистките действия” на турците, декларират, че дей­ността им в подкрепа на турците е насочена към това правата им да се възстано­вят само с мирни средства. Кълнат се, че нямат никакъв „пръст” в организацията и избухва­нето на демонс­трациите, нямат контакт с „екстремистите”, а само с участниците в гладните стачки. Свидетелствата за това не са малко.[33] И най-накрая: това, че всички неформални организа­ции нямат нищо общо с организацията на демонст­рациите, се потвърждава и от факта, че в дните на провеждането им техните ли­дери нямат никаква информация за това какво става в районите на бунтовете. Нито един от тях дотогава не е стъпвал в райони, населени с турци и не е бил свидетел на случващото се там. Не са били и свидетели на демонстрациите. С това се обяснява и много лесният начин, по който те били убедени от пропаган­дата, че бунтовете са „екстремистки”, че „турците са се разбунтували и искат ав­тономия”, „виновни” са за смъртта на невинни жертви, за окървавяването на де­монстра­циите, за да се разграничат от тях.

От началото на май 1989 г. започва подготовката не на какво да е, а на етническо прочистване. Цялата ма­шина на ДС е впрегната за издирване на „най-отявлените фанатици”, на организаторите и подбудителите на бун­товете. Едни за да ги екстрадират, други – да арестуват и предадат на следователите от Главно следствено управление на ДС. Бързо се научава откъде всичко е произтекло. Арестувани са десетки на­рочени за подбудители, ръководителите на протестите почти навсякъде. В килиите на Главно следствено управление на ДС за разследване от Пазарджик е докаран и Ахмед Доган.. Несъмнен е фактът, че главното следствено лице като организатор и подбу­дител на бунтовете от 20 до 29 май 1989 г. е единствено Ахмед Доган. Констатират съп­ричастността му към протестите, но не смеят да го съдят и се задоволяват да го принудят да подпише предупредителен протокол, че повече няма да буни турците в България, а той въпреки това им заявява, че ще продължава да се бори срещу асимилацията на турците.[34] Следствени и вкарани в затворите са истинските организатори, инициа­тори и провокира­лите бунтовете по места – десетки членове на тайната ТНОДБ, онези безстрашни мъже и жени, както в повечето случаи ги назовават, осмелили се да организират и призоват тур­ците на бунт. Това, че ги арес­туват и разследват, съдят и някои от тях вкарват в затворите, за да им отмъстят, остава неза­белязано и неизвестно до днес най-вече заради бурно проти­чащите събития в дните на т. нар. „голяма екскурзия”. Броят им тепърва предстои да се уточни. Някои имат късмета делата им да са насрочени за края на ноември 1989 г., когато политическите процеси по зловещия чл. 273 са спрени. Този късмет е сполетял и организаторите на майските демонстрации по инструкция на ръководителя на ТНОДБ от затвора Ахмед Доган.[35] В обвинителния акт срещу организаторите на бунтовете в кратка и обобщена форма се дава отговор на най-оспорвания въпрос – дали наистина Ахмед Доган е замислил, организирал и инспирирал бунтовете. Отговорът е еднозначен и за истинността му не може да има никакво съмнение.[36]

 

*   *   *

Както вече се посочи въпросът за ролята на Ахмед Доган за организацията и инспирирането на майските бунтове срещу асимилацията и с нищо непредизвиканите насилия срещу турците през май 1989 г. е може би най-спорния. Заслугите му заради това, че единствен и най-напред в България е прозрял и намислил какво наистина трябва да се стори за да се нанесе решителния, последния зашеметяващ удар над асимилаторите и комунистическата диктатура, се оспорва най-вече от участници в събитията, предимно лидери на неформални сдружения и журналисти, заели се да бранят самоотвержено техните версии. Освен че е най-оспорвания, той е и един от ключовите в дисидентската биография на затворника Ахмед Доган след раздялата му с ДС. И ако преди това той сътворява най-големия агентурен провал в цялата история на Държавна сигурност, смея да твърдя, че този път нанася последният не само на нея, но и на комунистическата диктатура съкрушителен удар. Довършващият. При това от най-неочакваното място – от затвора. Изненадващо и точно. Навярно за някои тези ми съждения ще се сторят пресилени, но твърдя, че са достоверни и за това има необорими свидетелства. Както никой освен Доган не е нанасял толкова силен удар върху Държавна сигурност, така и никой освен него не е нанасял подобен още по-зашеметяващ удар и върху изглеждащата по това време като непоклатима власт на българските комунисти.

 

Някои изводи

 

Не бива когато се говори и пише за съпротивата срещу бруталната асимилация безпардонно да се отрича и ролята на другите, неудобните, защото и тях ги има в документите, а това са: лидерът на Турс­кото националноосвободително движе­ние Ахмед Доган и неговите членове в затвора и на свобода, техните близки, ко­ито по решение и указание на ръководството най-активно се включват в дей­ността на споменатите неформални сдружения; съпругите на намира­щите се на свобода и в затворите противници на асимилацията, които изнасят на плещите си по-голямата част от конспиративната организация на протестите, подготвят ги изцяло според дадените им указания, пишат плакатите, звънят по телефоните или призовават с мегафони всички турци да излизат на улицата. И получават „заслу­женото” за тази си дейност. С височайше указание Държавна сигурност стоварва удара си върху никому неизвестните тогава, върху действителните организатори. Разкрити са бързо, арестувани безшумно и по най-бързата процедура в сумато­хата по време на „голямата екскурзия” са разследвани, някои осъдени и пратени в зат­ворите. В повечето случаи това са жени[37], броят на които тепърва предстои да се уточнява от разсекретени документи. Всички те са пряко свързани с конспира­тивната дейност на ТНОДБ.

Фактите сочат недвусмислено, че накой от неформалите, свободно, отк­рито и без страх надигат глас в защита на турците, за спиране на репресиите и асимилацията, за права на турците в България. Когато се удаде възможност, сиг­нализират световната об­щественост чрез западните радиостанции. Правят опити да организират мероп­риятия, в някои случаи подкрепят българските турци в справедливата им борба, кулминацията на която са единичните, групови и най-накрая щафетни гладни стачки в навечерието на Парижката кон­ференция по човешките измерения. Още от са­мата поява Държавна сигурност прави всичко възможно, при това доста успешно, да ги разбие, да осуетява всички техни намерения, да не им даде възможност да се органи­зират, контакту­ват, проваля почти всички техни замисли.

Доган и ръководеното от него движение залагат на радикалните действия в навечерието на Парижкия фо­рум и осъществяват своя план решително и неумолимо, конспира­тивно. Те са в затвора, но въпреки изолаци­ята имат достатъчна информация и когато научават за предстоящото провеждане на Па­рижкия форум, замислят да предизвикат откри­тите бунтове като последна, крайна мярка срещу асимилацията и насилието. Ос­нованието им се крие най-вече в заключението, че турската общност вече се на­мира в крайна форма на отчаяние, положението й е нетър­пимо. Подложена е на гонения и всевъзможни репресии. Вътрешната и междуна­родната ситуа­ция е подходяща да се предизвикат бунтове и е благоприятна за крайния им ус­пех.

Комунистическата власт чрез своята репресивна машина в лицето на Дър­жавна си­гурност прави всичко възможно да овладее ситуацията, предизвикана според тях от действията на неформалите по време на гладните стачки. Арестувани са Конс­тантин Тренчев, Николай Колев.[38] От страната са експулсирани десетки, в това число всички най-изявени лидери и активисти на турски неформални сдружения (Зейнеп Ибрахимова, Мустафа Юмер, Сабри Искендер, Рамадан Рунтов, Авни Вели и др.). Извършват се ежечасови арести на членове на неформалните сдру­жения. Провеждат се също така стотици профилактични беседи с цел сплашване на гладуващите. Доволни от свършеното от управленията на ДС и ръко­водството на МВР докладват почти ежедневно на Тодор Живков, че ситуацията е под „пъ­лен” контрол. Подготвят акцията по изселването, от която се надяват да извлекат немалко ползи, да заблудят българската общественост, предизвикат националис­тическа еуфория и продължават да са на власт като „спасители” на българите и България. И ко­гато си мислят, че владеят положението, най-неочаквано става това, от което се страхуват най-много – избухват спонтанни и неудържими отк­рити демонстративни бунтове. Лозун­гите и исканията са еднакви, предварително подготвени. Внушението, призивът е: „Не на гладуването, не на бруталната аси­милация, да излезем на улицата, защото само така мо­жем да бъдем чути и спрем насилието, да получим полагащите ни се права”.

Не може да се отрече, че конспираторите са избрали най-подходящия мо­мент за това. Действията им са в изпълнение предписанията на програмната дек­ларация на Турс­кото националноосвободително движение в България, където откритите демонстрации и стачки са заложени като най-крайна форма на борба за слагане край на насилията и из­воюване на верски и малцинствени права и сво­боди. Средство за „борба без оръжие”, както е записано в споменатата програмна декларация и което е предвидено да влезе в действие, когато положението на малцинството стане нетърпимо. Когато властите са обявили и водят безкомпро­мисна и повсеместна война с членовете на движението срещу насилствената асимилация, срещу цялото малцинство.

Факт е, че в редовете на неформалите настъпва истинско объркване. По­казват го изявите им по време на протестите пред западните радиостанции. И непосредствено след тяхното затихване. И те, както в ДС, са изненадани, защото в плановете им влиза само настъпателното и поетапно про­веждане на гладни стачки, които планират да спрат в деня на откриването на фо­рума – 30 май 1989 г. Така смятат, че ще обърнат вниманието на световната об­щественост чрез форума в Париж, за да я накарат да се на­меси, да принуди кому­нистическата управа в България да спре безумието. На въпросите на журналисти знаят ли кой стои зад откритите демонстрации и шествия, неформалите не дават смислен отговор и се надпреварват да се разграничават от „екстремистите”, от „ек­стремистките действия” на турците. Да се кълнат, че нямат нищо общо, че са и продъл­жават да са при­върженици само на мирни прояви, каквито били органи­зираните от тях гладни стачки.

Такава е истината и тя не може да се преиначи. За разлика от организато­рите на гладните стачки инспириралите радикалните протести, направлявани от намиращия се в затвора Ахмед Доган, са пресметнали всяка своя стъпка, не се разграничават, а се гордеят и са доволни от стореното. Показателен е фактът, че на 30.V.1989 г. Доган нарежда глад­ната стачка на затворниците и протестите да се прекратят, а на въпроса на затворничес­ката управа защо спират, без колебание отговаря: „Защото постигнахме целта си”. А тя, без съмнение, е била да се налее допълнително „масло” в огъня, и то точно в навечерието на Парижкия форум. Това е резултат на перфектна конспиративна организация, на добре разчетен и премерен ход, следствие от избраното най-подходящо време и място. Фина­лът, заключителната му част е изнесената от затвора и прочетена от трибуната на Па­рижката конференция по правата на човека осъдителна протестна декларация за извърш­ваната от комунистическото управление в България престъпна асимила­ция. За разлика от мъглявите и недотам категорични послания от трибуната на тази конференция на предс­тавителите на неформалите, пристигнали в Париж с правителствен самолет заедно с то­гавашния министър на външните работи Петър Младенов. И от продължаващите им не­последователни изяви то „турския въп­рос” след форума.

Видно от документите към провеждащите се и организирани от неформа­лите гладни стачки на стотици етнически турци ненадейно се добавят и откри­тите демонстра­тивни прояви с ясни и безапелационни искания. Заради стачките и окървавените бунтове дни наред темата за България, за насилията срещу турс­кото малцинство, за решител­ността, с която то се е надигнало да отстоява свобо­дата си, е тема номер едно за светов­ните медии, правителствени, неправителст­вени, правозащитни институции и организа­ции, на световноизвестни политици, общественици и право защитници. В резултат на радикалните турски бунтове и поставените още по-радикални искания на демонстрантите комунистическа Бъл­гария вече не е същата. Започват да текат последните й часове. При­нос за това имат и всички турци, излезли на улицата и провели най-масовите демонстра­ции срещу комунистическата диктатура в България за целия период на нейното съ­щест­вуване. Принос имат и техните водачи в борбата срещу диктатурата, наси­лията и асими­лацията, един от които несъмнено и на челно място е Ахмед Доган. Това вече след опо­вестените документи не може да се оспори. Както неоспо­рими, имащи пълно основание са и твърденията, че майските протести на тур­ците и последвалата след тях „голяма екс­курзия” предопределят падането на то­талитарния режим в България. Заслугата за това е на всички, които по един или друг начин са ги предизвикали, организирали и са се вклю­чили в протестите – едните с гладни стачки, другите – с откритите бунтове.

 

 *  *  *

 

Такива според документите са основните моменти от живота и делата на Ахмед До­ган през 1954-1990 г. Тази е неговата истинска биография до излизането му от затвора в края на 1989 г. и първите няколко месеца на 1990 г., когато основава Движението за права и свободи. Такива са фактите от историята на създаденото и ръководено от него нелегално движение, предадени чрез достатъчно автентични документални свидетелства. Основавайки се на тях, няма как да не заключа, че всички минали (и всякакви бъдещи) негативни спекулации за миналото на Доган и на основаното от него движение са безпочвени и измислени.

Навярно изнесените по-горе факти и твърдения за миналото на Доган и неговата роля в съпротивата няма да се възприемат еднозначно. Сигурно ще има опити да се оборят. Добре е обаче, която се опита да го прави, нека това да става също с факти, аргументи основаващи се на документи.

В подкрепа на нашата теза, на оповестените дотук, в заключение ще си позволим да съобщим, че бяха издирени и нови документи. Както обнародваните и те са безапелационни, не подлежат на никакво съмнение и изцяло допълват, подкрепят твърденията ни. Става въпрос за документи от Архива на Главно следствено управление. Новата документация също е обемиста и дава допълнителна представа за житието на Доган и предстои да се публи­кува. Два от документите  са най-интересни и ще си позволим да оповестим съдържанието им преди широката аудитория да се запознае с тях.

 

№ 1

СТРОГО СЕКРЕТНО!

МВР

ШЕСТО УПРАВЛЕНИЕ – ДС

Рег. № 1010. Екз. № 3

15.VІ.1989

София

 

Министерство на вътрешните работи

Главно следствено у-ние

Вх. № 7900 от 29.06.1989 г

 

П/П Цветков/30.6.89 г. (п) [Д. Иванов]

 

СПРАВКА

ОТНОСНО:  получени данни за участие в провокирането на гладните стачки и масовите безредици на ислямизирани българи, изтърпяващи присъди „лишаване от свобода”.

 

В информационно съобщение № 6 от 20.06.1988 г. на отдел „Затвори” - МВР се съдържат оперативно интересни данни от техен източник за разговор между бившите обекти на ГДОР  „Фургона” – Христо [Младенов] Хубенов  [и Мартин] Кьосев, осъдени за провокираните от тях и други лица, масови безредици през 1984 година в района на Момчилград. Те коментирали, че по време на панаира в Хасково, който се провежда ежегодно на 10 септември ще се състои демонстрация с участието на 40-50 000 души от Кърджалийско и Хасковско. Щели да носят и плакати, че са турци и искат да остават тук, да предявят искания „за освобождаването на политическите затворници във връзка с възродителния процес” и др.

По този повод 04 отдел предложи на отдел „Затвори” – МВР Христо Младенов и Мартин Кьосев да се вземат на активен отчет и се проведат срочни мероприятия за изясняване и разширяване на получените данни. Договорихме се да се осигури технически контрол на разговорите по време на свижданията им с техни близки, роднински, идейни и приятелски връзки. Наред с това да се активизира и работата по всички обекти с възстановени имена, изтърпяващи наказание лишаване от свобода, особено от района на Кърджали и Хасково, с цел изясняване на данните по подготовка на масова и остра подривна дейност. Помолихме ръководството на отдел „Затвори” - МВР срочно да предава на Шесто управление – ДС получаваната информация в тази насока за набелязване на допълнителни съвместни мероприятия.

През ноември м. г. лицата с възстановили имената си, изтърпяващи наказание в Старозагорския затвор организирано обявиха гладна стачка. Връчиха писмени заявления със старите си имена, в които декларираха, че се отказват от българското гражданство и поставиха искания да им се разреши да заминат за Турция.

Подобни стачки бяха организирани от затворници и от 25 май т. г. По различно време в тях се включиха и техните близки идейни и роднински връзки от различни райони на страната.

През декември миналата година от отдел „Затвори” – МВР отново бяха получени данни за Мартин Кьосев. Той споделил, че по време на пребиваването си в Старозагорския затвор редовно се събирали осъдените за противодържавна дейност ислямизирани българи. Обсъждали причините за провалите на нелегалните организации, в които участвали. Стигнали до извода, че липсвал единен център, който да ръководи и координира действията им в Южна и Северна България. Решили да започнат изграждането на нелегална партия на мюсюлманите в страната.

Меди Доганов, осъден по ДОИ „Редактори” също участва в тези сбирки. Той предложил да се води борба чрез организиране на мирни походи, седящи демонстрации пр. Да се работи непрекъснато и за повишаване  „националното самосъзнание” на мюсюлманите. Според Доганов в определени моменти можело да се  употреби и оръжие. Уточнили по време на свижданията всеки да разкаже за взетите от тях решения на своите близки и осигури приятели. След освобождаването им те също трябвало да действат в тази насока.

През декември 1988 от затвора в Стара Загора бе освободен Иван Велев – ислямизиран българин с висше образование, роден в с.Зорница, Хасковска област. непосредствено след това той създаде т. нар. „Дружество за подкрепа Виена -89”. Тази вражеска структура беше в основата на безредиците в Джебел.(Няколко месеца след осъждането на Давид Хаджиев, ръководител на Толбухинския клон на нелегалната организация [ТНОДБ] по ДОИ „Редактори”, постъпиха данни от Отдел „Затвори” – МВР и оперативните поделения, че той дава указания на свои съмишленици за провеждането на вражеска дейност чрез съпругата си Рени Хаджиева. Сега тя е подследствена по чл. 269 от НК за организиране на безредиците в гр. Толбухин. Активен участник в безредиците бе и съпругата на Здравко Аргиров от Толбухин, също осъден по ДОИ „Редактори”. При свиждания с близките си те ги информирали за провежданите от тях гладни стачки. Давали указания подобни масови прояви включително и демонстрации да се проведат в навечерието на Парижката конференция.

Една от активните организаторки на протестните акции, в района на Каолиново е Галя Орлинова от гр. Нови пазар, обект на ДОН в Общинско управление на МВР – Шумен. Баща й изтърпява присъда в Старозагорския затвор за вражеската си дейност по ЦДОИ „Печатари”. В работата по нея бе придобита достоверна информация, че на 10 май т. г. по време на свиждане с баща си, две лица от Кърджалийско, които също били на свиждане при свои близки и предложили да стане член на „Демократичната лига за защита правата на човека”. Няколко дни по-късно Орлинова споделя, че лицата от Кърджали са посетили Нови пазар и района на Каолиново.

Един от ръководителите на безредиците в Каолиново – Панайот Илиев разказва, че основната им подбудителка била Галя Орлинова. Тя обиколила селата с лице за което Илиев знаел само, че е „бивш политически затворник”. По данни на ГСУ – МВР един от организаторите на демонстрациите в Разградско е освободен на 15 май от Старозагорския затвор.

През май . т. г. от отдел „Затвори” бе получена информация, че по инициатива на Меди Доганов всички затворници трябвало да предадат по време на свижданията си на своите близки да организират седящи демонстрации на обществени места. На 24.05.1989 г. Шишман Тодоров от гр. Варна, въдворяван в Белене, съобщава на ИР Петър Бояджиев, че в гр. Варна има „седяща” стачка на семействата на „политзатворниците”.

По данни от М[ероприятие] „Пирин” [за подслушване] на 21 .05.1989 г. Емил Хаджиев от гр. Варна, въдворяван в Белене е предал на Румяна Узунова от радио „Свободна Европа”, че на 20.05. т. г. негова позната  била на свиждане на съпруга си в затвора в Стара Загора. Затворниците предложили във  всички населени места да се проведат демонстрации с участието на жени и деца. На площадите те трябвало да поставят своите искания.

След първите масови безредици се получиха данни, че ислямизирани българи от Старозагорския затвор са заявили: „Нашите хора минали през затвора си знаят работата”.

Осъжданите за противодържавни престъпление  и част от освободените от затвора активно се включиха в дейността и на различните неформални  структури. Четиримата основатели на т. нар. турско крило” към „независимото дружество” са бивши затворници. Дванадесет от членовете на тази структура са осъждани.

Петима от членовете на т. нар. „Демократична лига за правата на човека”” също са осъждани, а двама в момента са в Старозагорския затвор. По данни на аг. „Крум”  на Разградския [Неясен текст – б. съст.] лидер на организацията в с. Соколарци, Сливенско му споделил, че „лигата” има добри позиции в Сливен и Стара Загора.

Може да се направи изводът, че част от ислямизираните българи, изтърпяващи присъди „лишаване от свобода” са ангажирани с подстрекателски, а в известна степен  и организаторски действия за провокиране на гладни стачки и масови демонстративни прояви.

Считаме за целесъобразно съвместно с отдел „затвори” – МВР и ГСУ – МВР да продължи работата по пълното изясняване на участието в провокираните симулативни гладни стачки и масовите безредици на изтърпяващи присъди „лишаване от свобода” ислямизирани българи. За целта да се разработят необходимите мероприятия.

 

НАЧАЛНИК ОТДЕЛ 04.06 - ДС

Полковник: Вярно (п) В. Божков

 

 

нап. в 4 екз.

№ 1 – ръководство

№ 2 – ГСУ – МВР

№ 3 – Отдел „затвори” – МВР

№ 4 – отдел 04

Изп.: Г. Паунов

нап.: К. Симеонова – м. № 8454

София, 15.06.1989 г.

 

АГСУ, а. е.  5, Дело № 5/1985, т.2 ,­І І част, л. 107-111. Оригинал. Машинопис.

 

№ 2

 

[Без дата, непосредствено преди 12 юни 1989 г., на която дата Доган от затвора в Пазарджик е приведен в ГСУ за раследване по съмнения, че е организирал и провокирам демонстрациите от 20-29 май 1089 г.. Тази датировка може да се приеме за точна, защото документа се намира между такива, които са подредени хронологично с дати 5-10 юни 1989 г. Привеждането на Доган в ГСУ показва,че предложението спрямо него да не се предприемат следствени и наказателни мерки, а всичко да приключи само с поредната профилактика, не се е възприело - б. съст.]

 

СПРАВКА

ОТНОСНО: Разследването на възникналите на 25.05.1989 год. безредици в гр.Толбухин.

 

При изясняване на обстоятелствата във връзка с възникналите безредици в гр. Толбухин, са получени следните данни:

През месец март 1989 год. МЕДИ ДОГАНОВ ДОГАНОВ, изтърпяващ наказание лишаване от свобода в затвора в гр.Пазарджик, изготвил писмени материали озаглавени „Отворено писмо” до конференцията по човешките измерения в Париж и „Протест”. В същите изложил искания, свързани с даване статут на малцинство на лицата с възстановени имена и произтичащите от това права на име, религия, език, училища и др. Двата писмени материала били обсъдени с други затворници, между които и ДАВИД АСЕНОВ ХАДЖИЕВ, като било решено чрез техни близки, да бъдат изпратени до конференцията в Париж по три канала – Френското посолство в София, Турция и Канада. Уточнили също така,  от 25 до 30 май 1989 год. в затворите на страната да бъдат проведени гладни стачки от всички преименувани затворници, а съпругите и близките им – седящи стачки пред общинските народни съвети по местоживеене.

На 25 март 1989 год. ДАВИД ХАДЖИЕВ П по време на свиждане, предал указание на съпругата си да подкрепи исканията им. Чрез съпругата на затворника ВЛАДИМИР РАДЕВ ЯВОРОВ, ХАДЖИЕВА получила „Отворено писмо” и „Протеста”, които от своя страна предала на НЕВЕН МИЛЕНОВ и ЕМИЛ СИМЕОНОВ  от с. Бакалово. Последният ги връчил на преминаващ транзитно през страната турски гражданин, без впоследствие да получи потвърждение,че са заминали по предназначението си.

В началото на месец май 1989 год. Рени Хаджиева се срещнала няколкократно със съпругите на други затворници от гр. Толбухин и околните села, като им предала съобщението за набелязаната стачка от 25 до 31 май 1989 год.След като получила съгласието им за провеждане  на демонстративна гладна стачка в гр. Толбухин, тя посетила няколко пъти и ЕМИЛ АСЕНОВ ХАДЖИЕВ от гр. Варна, член на т.нар. „Демократична лига за правата на човека”. Разказала за получените от затвора указания и намеренията за провеждане на гладни стачки в Толбухин от страна на съпругите на затворниците. Емил Хаджиев разяснил как на практика следва да реализират акцията, като за това уведомят писмено съответните държавни инстанции, информират радио „Свободна Европа” и предадат списък на стачкуващите.

На 25 май 1989 год. Рени Хаджиева участвала в организираната демонстрация в гр.Толбухин, към която се присъединили и други лица, извън кръга на съпрузите на затворниците. Били издигнати лозунги и възгласи за освобождаване на политическите затворници, предоставяне на по-широки права, връщане на старите имена и други подобни.

В процес на разследването от отдел „Затвори” и Управление VІ – ДС беше получена оперативна информация касаеща организаторската и подбудителска роля на МЕДИ ДОГАНОВ  по отношение на останалите затворници с възстановени имена. При разпитите му същия не отрече лидерското място, което заема в средите на затворниците. Обосновава позицията си и черпи основания за предявяване на претенции към държавните институции ОТ ПОСТИГНАТИТЕ ДОГОВОРЕНОСТИ НА ВИЕНСКАТА СРЕЩА.

„Лидерът” на затворниците МЕДИ ДОГАНОВ заяви, че в зависимост от  резултата на акцията им от 25 май 1989 год., са предвиждали нова такава в периода 12-17 септември 1989 год. в дните на срещата по хуманитарните въпроси на балканските страни в София. След изявлението на председателя на Държавния съвет на НРБ от 29 май 1989 год. ДОГАНОВ и съмишлениците му в затвора са решили да преустановят всякакви нерегламентирани прояви, тъй като с това исканията им били удовлетворени.

Събраните по делото доказателства не дават основание (не е налице) да бъдат направени преки изводи за пряка връзка между дейността на МЕДИ ДОГАНОВ  И НАСТЪПИЛИТЕ  БЕЗРЕДИЦИ ОТ 20 МАЙ 89 ГОД В НЯКОИ СЕЛИЩА НА СТРАНАТА. Неговите дейния и тези на съучастниците му в затвора, не следва да бъдат считани като подбудителски и във връзка с демонстрацията от 25 май 1989 год., тъй като настъпилите обществено-опасни последици не се обхващат от техния умисъл в този обем, който предвижда закона и НК. Целесъобразно е ДОГАНОВ  и останалите преименувани затворници в затвора в гр. Пазарджик да бъдат профилактирани.

 

ГСУ, а. е.  5, Дело № 5/1985, т.2 ,­І І част, л. 7-9.

---

[1] Видно от статистическите формуляри към десетките обемисти дела, прочелите части от доси­ето са журналистът Тома Биков – само делата от агентурния период, Вежди Рашидов – произволни папки на агент „Сава”, журналистка, задоволила любопитството си с набързо прелистени няколко папки. С изследователска цел цялото досие, което включва материали от агентурен, следствен и затворнически период, е четено единствено от автора на настоящото изследване.

[2] Иван Палчев. Ахмед Доган. Опит за политически портрет, С., 2001, Тома Биков. Досието на Доган, Д., 2009; П. Япов. Доган – демонът на ДС и КГБ, С., 2009.

[3] Ахмед Доган е еднствената видна политическа личност от нашето съвремие, на която персо­нално са посветени посочените по-горе три самостоятелни книги. Подробен критичен анализ на написаното в тях е направил Максим Мизов в книгата си за Ахмед Доган и българският етнически модел, издадена през 2010 г. Този автор ми спестява труда да се впускам в собствен анализ на съ­държанието на посочените книги. Според него книгите, посветени на лидера на ДПС – тази на Тома Биков и на Петър Япов, не могат да представляват или да се използват като сериозни научни изследвания на личността и дейността на тази интересна и видна политическа персона. „В тях не проличава (в нужната степен и форма) научна безпристрастност, обективност, многостранност на анализа, елиминация на селективния подход към фактологическия материал, както и неговото коректно ползване и интерпретиране, защото във фокуса на техните особени разследвания, описа­ния и тълкувания стои прекалено едностранчив и прекомерно генерализиран мотив – агентурното минало на Доган. В тях е даден широк простор на явна преднамереност и предубеденост… Целият живот, цялото формиране и развитие на личността на Доган по такъв начин се оказват вмъкнати под знаменателя, неотвратимо натикани в Прокрустовото ложе на агентурната версия, а и на съп­ровождащото я портретиране на Доган като човек. Оттук вече се предпоставят и изводите, които читателят трябва да си направи за лика, ролята и значението на Доган в преходния обществено-политически живот” – Виж по-подробно Максим Мизов, Ахмед Доган и българският етнически модел, С., 2010, с. 142-147.

[4] Цитирано по: Максим Мизов. Ахмед Доган и българският етнически модел, С., 2010, с. 146-147. Мизов се спира и на достойнствата на третата книга – на Иван Калчев. Според него ако пър­вите две – на Биков и Япов, са специално посветени на негативистично натоварено описание или тълкувание, книгата на Калчев е в точно обратната посока. Тя може да се смята за панегирик. За творба, която явно ни представя една свръхпозитивна и глорифицирана версия за житейската и политическата съдба или изява на личността на Ахмед Доган. За разказ, който изцяло е лишен от всякаква критичност към главния му действащ образ и към неговите противоречиви деяния. В нея Доган е прекалено позитивно изобразен и оценен, а дори сякаш е и някак си политически обожест­вен – пак там, с. 147.

[5] Веселин Ангелов. Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското нацио­нално малцинство в България (1984-1989), С., 2008, 830 с.; Секретно! Протестните акции на тур­ците в България (януари-май 1989), С., 2009, 273 с. (първо издание); Борба без оръжие! Турското националноосвободително движение в България (1985-1986), С., Документи, С., 436 с.; Секретно! Протестните акции на турците в България (януари-май 1989), С., 2010, 500 с. (второ преработено и допълнено издание).

[6] Ахмед Доган. България и новият световен ред, С., 1999, 57 с.; също: цитираните в настоящото изследвание случаи, в които Доган съобщава факти от своето минало и оповестените документи тук, които недвусмислено и в пълна степен потвърждават казаното от него.

[7] Читателите сигурно сами ще оценят каква е стойността на Догановите агентурни донесения. И все пак си позволяваме да цитираме редове от изказа­ни в тях основни мисли, идеи и оценки, за­щото позволяват да се отговори на най-спорните въп­роси: що за сътрудник на ДС е Доган и какви са резулта­тите от сътрудничест­вото му с ДС:

Ахмед Доган: „В учението винаги бях един от първите - исках всичко да знам. От този момент реших сам да се справям с живота си”; „От друга страна, не бива да си правим илюзии със степента на масовото съзнание. Още дълго време критериите за същността на човека ще бъдат нацио­нални и верски.”; „Извършва се насилствена асимилация, има дискриминация над турците в Бълга­рия. Пред малцинството има две възможности: или да поеме бремето на историческата участ посредством постепенното приспособяване към новите ус­ловия, или да се направи опит за избавяне от асимила­цията и дискриминацията.”; „Преките атаки срещу фанатизма и национализма крият опасност да рикошират от обекта на въздействието към адресата на въздействието. Целият ми стремеж е да обос­нова необходимостта от нов подход към проблемите на бъл­гарските турци, с цел дейст­вително то да има съпричастяване към социалисти­ческия начин на живот.”; „Езикът е и един от основните народностни или етнически белези и отнеме ли се възможността за неговото култивиране, се полу­чават социално­психологи­чески аномалии. Няма защо да се насилват нещата чрез забрана на турс­кия език. Желателно е да се по­мисли и за турско предаване по българската телевизия, напр. не­колко часово предаване седмично по II програма. Турски език да се изу­чава като допълнителен предмет в учили­щето. При определени случаи може да се допусне запознаването (в рамките на един се­местър) с основните положения на турския език и литература.”; „Морално-политическото единство на българската нация да се изгражда върху кул­тура, която е социалистическа по съдър­жание, но (донякъде) да отчете и спецификата на националните форми в България. Според мен единение може и трябва да има в социален, политически, нравствен, културен, идеологически ас­пект, но в етническо и народностно отношение това означава асимилация.”; „Социалистическата държава като тоталитарна държава е и ретроградна държава. Ретроградността се свързва с изкуст­веното потискане на естествените (обективни) ико­номически закони чрез централизирана тотали­тарна държава.” „Това общество по самата си природа не може да търпи тоталитаризма и ек­сплоа­тацията, защото нейната същност е действителното разгръщане на положи­телните страни на човека и човешкото общество, а това може да се реализира и действително се реали­зира само в едно и потенциално, и актуално демократично общество.”; „Нищо не ни оправдава, когато започнем да преименуваме българските турци само за това, че прабабата на еди кой си е била българка. Това не е оправ­дано нито от генети­ческа, нито от идеологическа гледна точка, защото си пече­лим излишно врагове, или по-меко казано - излишна опозиция.” „Доминиращият въпрос в съзнанието на българ­ските турци ще бъде изсел­ническият въпрос. Особен интерес ще се обърне върху въпроса как ще се реши съдбата на голямото мнозинство (от българските турци) относно народностния им статут. Желанието за из­селване в Турция почива изцяло върху страха от аси­милация, т. е. изселническата пси­хоза се подхранва от мъката за народността.”; „Днес (4.12.1984 г.) научих, че преименуването, което за известно време беше спряно, продължава. Трезвото обмисляне на насилствената асимила­ция прерасна в соци­ално-политическа позиция: съмнение в благоразположението на социалисти­ческата дър­жава по народностния въпрос и страх, свързан с по­ната­тъшното съществуване на бъл­гар­ските турци в България.”; „Цялото това колебание в мен не се разви за кратко време, а е доста про­дължи­телно. През цялото време в душата и съзнанието ми се водеше борба. Аз се чувствах морално задължен да не бъда безразличен и да направя, каквото мога за спиране на наси­лията и изобщо да се включа на страната, срещу която са насо­чени те. (Изявление по време на следствието - б. авт.)”; „С каквито и теоретични въпроси да се занимавам, оставам верен на род­ното си място.”; „Следователно ТНОДБ не е терористична организация и не може да бъде окачест­вена като такава. Организацията ни се обявява категорично срещу отвли­чане на хора, задържане на залож­ници с политическа цел и убийствата.”; „Ако въпросите за имената и езика на българските турци не се решат, по­вече от си­гурно е, че ще се стигне и до крайности, включително и въоръжени конф­ликти.”

 

[8] Който ги чете непреднамерено няма как да не открие в тях истината за Доган. И е сигурно, че единственото, което ще почувства са чувствата на омерзение и множеството инсинуации, фалши­фикации и манипулации, които демонизират Доган като „долнопробен” политически доносник, „архитект” на възродителния процес, „най-голямото творение”, „най успешният проект” на ДС, „внедреният” в съпротивителното движение на турците „агент”, за да го „ръководи, направлява и контролира”. И още какви ли не щуротии и дивотии.

„Изключително работоспособен, с богата обща култура, дисциплиниран в работата си, наблюдателен и аналитичен, умее бързо да се ориен­тира в обстанов­ката и отсява главното от второстепенното, способен е да пренебрегне личните си интереси пред по-възвишени обществени, общителен по характер, смел и во­леви, не се плаши от труднос­тите. С положително отношение към физическия труд, изключително любознателен и ученолюбив.”; „В първоначалния период от възродителния процес агентът се беше затво­рил в себе си. Контактуваше само с приятелката си Таня Желязкова и ръководе­щия го ОР. Често изпадаше в депресии и безразличие. От м. януари 1985 г. в по­ведението на аг. "Сава" се почувствува рязка промяна. Още в началната фаза на възродителния процес пред ръко­водещия го ОР той изрази несъгласието си с ме­роприятието. Според него "този процес е имал собствен ход и всяко наси­лие би му попречило". Изменението в поведението на агента стигна дотам, че беше до отказ от защита на аспирантурата си.”; „Агентът трудно излизаше от това състояние. Въпреки поредицата от бе­седи по време на разговорите "Сава" оставаше на свои позиции и свои разбира­ния по възроди­телния процес. Единствено възприемаше като свой дълг на сът­рудник работата срещу тероризма. Усилията на отдел 05, ПГУ-ДС за преодоля­ване на това състояние много трудно даваха съвсем малък резултат.”; „Агентът отговори, че е отклонил, според него тактично, искането за даване на лично мнение за ускоряване на възродителния процес.”; „В знак на протест [срещу провеждания възродителен процес] отказа да за­щити ди­сертацията си.”; „Беше запитан: „И все пак какво мисли за връзката с тероризма". Агентът отговори, че той си оставал твърдо против теро­ризма.”; „Дългогодишно протакане на безплодна дейност без определена ясна цел. (Оценка на ръководството на ПГУ за резултатите от многогодишното сът­рудничество на „ Сава " - б. авт.)”; „В тази организация, образно казано, умът е Меди Доганов (из заключени­ето на съда).”; „Никой от неговата организация не е поставял и няма да постави искане за авто­номност, защото според него „родството с българите е много голямо, те са ни по-близки, отколкото турците в Турция"; „Организацията им не искала нищо по­вече, освен спазване на международни актове, които страната ни била подписала, по-специално Хартата за пра­вата на човека.”; „Избира интелектуален път за развитие, като в резултат на упоритостта и заложбите си постига значителни резултати като научен сътрудник в БАН и кан­дидат на философс­ките науки.”; „Извършеното от него престъпление представлява своеобразна реакция на опози­ция, протест и негативна обида. Участието му в престъплението има в ос­новата лична интелектуална форма. Во­деният с него превъзпитателен процес не е дал резултати, имайки предвид консерватизма в разсъжденията му по отношение извършвания у нас възродителен процес. Упорит и последо­вателен при защита на своето виждане, разби­ране.”; „За извършеното не съжалява, не при­ема вината си, не се разкайва. С висок социа­лен статус сред лишените от свобода благодарение на високата си култура и умение за общуване. Контактен, трудно се поддава на внушение. Стои на твърда позиция относно възродителния процес. Не одобрява партйната полика в това от­ношение и заявява, че ще води борба с политически средства за възвръ­щане правата на турс­ката етническа общ­ност.”; „Декларира, че пред него не стои като въпрос искане за автоном­ност и че е против разпокъсването на България. След освобождаването си не смята да за­почне някаква ра­бота, а да се отдаде на обществена дейност. Споделя, че ще се старае да води своята „борба" само с мирни средства, но в същото време е спо­менавал, че компактни маси от мюсюлман­ското население са готови и за въоръ­жена съпротива, ако проблемите му не се разрешат през след­ващите пет-шест месеца.”

 

 

[9] И това в действителност е така. Почти винаги „жертвите” на „Сава”, „Сергей” и „Ангелов” знаят, че той пише за тях, знаят и съдържанието на „доносите”. Някои от тях той е направил агенти. След „предателството” водещите офицери с ужас ще установят, че за целите на създаде­ното от него движение е използвал 13 агенти, т. е. всички, които им е „пробутал”. Нито един от използваните от него 13 агенти за дейността на движението не го издава, а всички безусловно и с голямо желание му помагат кой с каквото може и когато е помолен. Догановите „агенти” също като него са убедени и заклети противници на асимилацията и са готови на всичко, за да помагат в борбата за нейния провал и спиране. На авторът на настоящата документална биография са известни имената им, но за съжаление законовата забрана за оповестяването им не позволява това да бъде сторено. И пак в тази връзка следва да се отбележи, че нито един от обектите на Догановите „доноси” не е пострадал, защото в тях се съобщават в повечето случаи безобидни факти за деяния и настроения, но не за „вражески”, които биха завели обектите на „доноса” в ареста и на подсъдимата скамейка. Като цяло агентурните сведения на Доган са част от голямата му двойна игра, целта им е да убеж­дават наблюдаващите го оперативни офицери в неговата лоялност. Тъкмо поради това тези сведе­ния нямат никаква историческа и каквато и да е друга стойност,а единствено са част от многоброй­ните доказателства за сто процентовото безплодие на многогодишното Доганово сътрудничество за ДС. По горните причини не смятам, че си заслужава труда и усилията те да бъдат оповестявани. Тази е причината в книгата да няма такива. Според мен сторилите го преди това, заровилите се единствено в агентурните сведения с твърдението, че представят „истинската биография” на Ахмед Доган са недобросъветни, непочтени и поръчкови автори. Съучастници са в едно дълбоко немо­рално деяние, защото безсрамно се кълнат, че казват „цялата” истина. – виж по този повод цити­раното в предговора мнение на Максим Мизов.

[10] Виж документите от следствието, прокурорс­кия обвинителен акт, мотивите на съда, присъдата, показанията в следствието и пред съда на Ах­мед Демир Доган (Меди Доганов Доганов), Ибрям Исмаилов Арипов (Илиян Илчев Атанасов), Касим Исмаил Дал (Диман Сабинов Кисимов), Сали Ахмед Али (Сабин Наумов Наумов), Иса Реджебов Мехмедов - Иса Хаджимусаоглу (Вергил Вергилов Исаев), Неджеметин Ахмед Мехмед - Неджеметин Хак (Давид Асенов Хаджиев) и др.

[11] „Когато на 12 юни 1989 г. пак се оказах в Главно следствено управление на „Развигор” като организатор и ръко­водител на майските събития, органите на ДС пак се оказаха в задънена улица. Това беше реванш, и то може би най-големият ре­ванш, който съм правил в живота си. До­волен съм, защото размерите бяха изклю­чително големи. Трусът беше толкова голям и имаше пос­ледствия… Въ­п­ре­ки це­лия им опит, въ­п­ре­ки ог­ром­ни­те им за­п­ла­ти и все­о­б­х­ва­тен апа­рат, аз им по­д­ко­пах ко­му­ни­с­ти­че­с­ка­та дър­жа­ва. Аз съм със са­мо­съ­з­на­ни­е­то, че нашето движение, с нашата съпротива, с нашите протести, ние българските турци на­не­со­х­ме най-го­ле­мият удар на Дър­жа­в­на си­гур­ност и тоталитарната държава и управля­ващата комунистическа партия в тяхната ис­то­рия!”

[12] Виж по-подробно: Веселин Ангелов. Секретно! Протестнине акции…, цит. сб., първо и второ издание. Най-важните се оповестяват като приложение и тях читателите много лесно ще открият и сравнят за да сторят своите изводи. Други се цитират под линия по-нататък в изложението. Пълният им текст е оповестен в цитираните два сборника. Тук за първи път се оповестява Обвинителният акт срещу организаторите на протестите по инструкция на Доган – виж. док. № 119.

26 „Постъпил в затвора на 22.12.1986 година, с начало на изтърпяване на наказанието 12.06.86 г. Към 1.01.1990 година е изтърпял: фактически: 3 год. 6 мес. 18 дни. От работа: 1 год. 27 дни [Това са 50% от общо положеният ежедневен труд, т. е. 2 години и 54 дни. Останалото време 1 го­дина четири месеца и 12 дни от фактически изтърпените 3 години, 6 месеца и 18 дни са прека­рани от затворника в пълна изолация – б. съст.] Указ 1811/88 г.: 1 година [Става въпрос за помилване в навечерието на новата 1989 г., за намаляване наказанието с 1 година – б. съст.]. Всичко: 5 години 7 мес. 15 дни. Оста­тък: 4 год. 4 мес. 15 дни.”

[14] „Воденият с него превъзпитателен процес не е дал резултат, имайки предвид консерва­тизма в разбиранията му по отношение на извършвания у нас възродителен про­цес” (док. № 19); „Силно националистически настроен. Лидер на група с протурска насо­ченост. С отрицателно отношение към възродителния процес и социалистическия строй”.

[15] „Под идейното ръководство на Меди Доганов тази група организирала гладни стачки, отказ от работа и поддържала връзки с други затвори и външния свят”.

[16] „Значителна част от затворниците с възстановени имена посрещали с неодобрение Указ № 1118 за частично помилване в навечерието на Нова година. Споделяли, че „това няма да промени отношението им, че било уловка на властите за внасяне на разногласие между тях”. Получени са сигнали, че отделни фанатици са готови да отправят изложения, с които демонстративно да се откажат от даденото им частично помилване.”;

„Меди Доганов е написал протест до Държавния съвет. Под въздействието на л. с. До­ганов пе­тима осъдени по гл. І от НК са се отказали от наградите, които са им дадени за Нова година (мате­риални и морални).”;

„По сведения на отдел „Затвори” в края на 1988 г. до 15 януари т. г. са получени 81 молби от 50 лишени от свобода лица с възстановени имена, които изтърпяват наказание в затвора в Стара За­гора, [също и от Пазарджик и София, които са пропуснати. По това време в Старозагорския затвор политическите затворници турци са само около дваде­сетина – б. съст.]. Последните са адресирани до Държавния съвет на НРБ (48), Комитета за правата на човека (18), МВнР и Консулс­кия отдел (6) и до други инстанции (9). В тях се изразява несъгласие с възстановяването на българ­ските им имена и искат да им бъде разрешено да се изселят със семействата си в Турция. [Инициа­тор за подаването на споменатите по-горе молби, включително и до Държавния съвет е затвор­никът Меди Доганов (Ахмед Доган – б. съст.];

[17] „Източници от VІ управление – ДС оценяват, че в Разградско и други области пъти­щата за борба в защита „правата на турското малцинство” се свързват със създаването на подобни нефор­мални структури, които съчетавали легалната с нелегалните форми на съпротива срещу възроди­телния процес”.

[18] „Особено опасно било активизирането и ориентирането към такава дейност на някои бивши ръководители и участници в разкрити и обезвредени нелегални групи и организа­ции. (док. № 52 от началото на март 1989 г.; В тази връзка се констатира стремеж за кон­солидиране на вражески наст­роени лица с възстановени имена, предимно бивши лидери и членове на разкрити и обезвредени нелегални организации, и предприемане на конк­ретни действия за създаване на връзки с „ръково­дителите” на неформалните структури;

„В средите на лицата, възстановили българските си имена, чувствително се активизира дейността за създаване на групи към „турската секция на дружеството”. Особена актив­ност в това отношение проявяват завърнали се от принудително заселване и други репре­сирани”;

 „Фактът, че в новата обстановка се активизираха и отидоха към контакти с т. нар. „не­зависими” структури предимно лица, репресирани за оказана съпротива срещу възроди­телния процес…”.

[19] „В тази връзка се активизираха и се ориентираха към търсене на контакти с „неформал­ните” структури някои лица – предимно бивши членове на разкрити и обезв­редени нелегални групи и организации. При осъществени от органите на МВР профилак­тични мерки е установено, че Филип Радонов Симеонов, 38-годишен, фелдшер и Наум Галинов Наумов, 35-годишен, стругар, двамата от гр. Дулово, Разградска област, бивши членове на разкритата от органите на МВР в Североиз­точна България нелегална органи­зация [става въпрос за членове на Турското националноосвобо­дително движение – б. съст.], са влезли във връзка с Блага Димитрова, Петър Манолов и Димитър Томов. На срещата в Пловдив с Петър Манолов той ги определил съответно за „главен отговорник” и „заместник главен отговорник” на „турската секция” на т. нар. „Независимо дружес­тво” за Разг­радска област. Двамата предприели посещение в Толбухински, Разградски, Търговищки, Силист­ренски и други райони на страната за набиране членове на „дружес­твото”.

[20] „До гра­ж­да­ни­на пре­д­се­да­тел на Дър­жа­в­ния съ­вет на НРБ [т. е. до То­дор Жи­в­ков - б. а.] с ко­пие до гра­ж­да­ни­на пре­д­се­да­тел на Ко­ми­те­та по пра­ва­та на чо­ве­ка…

Убийци, палачи, спрете репресиите! Протестирам срещу политическия авантюризъм на българс­кото правителство! Политиката на геноцид и дъжавен тероризъм не ражда „заб­лудени овчици”, а убедени и всеотдайни борци за права, свободи и справедливост. Ос­новните ми искания към бъл­гарското правителство са: 1. Обща амнистия на всички, ко­ито пострадаха от т. нар. „възродителен процес”; 2. Да ми се възстанови турското име; 3. Да се внесе законопроект в НС за свободно уп­ражняване на националните езици на мал­цинствата в България, включително и за турския език; 4. Пълна свобода на вероизпове­данието, включително и на сюнета; 5. Даване възможност за свободно изселване в Тур­ция” - пише в отворено писмо на 25 май 1989 г. Доган до Тодор Живков с копие до граж­данина председател на казионния Комитет по правата на човека К. Телалов. (Валерия Велева. От Пазарджишкия затвор в капачки от буркани Меди Доганов праща протес­тни декла­рации до Париж - в. „Дневен труд” от 2.XI.1997 г.; Салхим Карамустафа. Съпротивата на турците…, цит. съч…, с. 154-155).

[21] „…в Дулово и в района били раз­пръснати позиви към мохамеданите, който се чувс­тва турчин, в събота и неделя (20 и 21.05.1989 г.) да не излизат на работа, да се събират на групи и да сканди­рат, че искат да се изселват в Турция” - донесение на агент „Надка” до отдел „Затвори” - сектор „Опе­ративен” – ДС;

На съвещание в МВР на 21 юни 1989 г. началникът на Областното управление на МВР ген. Йор­дан Касабов твърди: „Тези [агентите на ДС ], които са най-преданите, и по време на демонстраци­ите постоянно ни информираха. И преди демонстрациите два дни дадоха информация, че ще станат тези демонстрации. Посочиха даже точно и местата. Трябва да кажем, че ние знаехме, но нямахме достатъчно сили, с които да предотвратим това. След като извършихме мобилизацията, дойдоха допълнителните сили, на много места имахме информация, че ще станат демонстрации, предотвра­тихме ги, благодарение на агентурата.” – в. АМВР, ф. 1, оп. 12, а. е. 934, л. 3 и сл., пълният текст виж в: Голямата екскурзия…, цит. сб.

[22] „Под идейното ръководство на Меди Доганов тази група организирала гладни стачки, отказ от работа и поддържала връзки с други затвори и външния свят. [Подч. от съст.] Из­търпяващите при­съди Илия Атанасов [един от основателите на ТНОДБ заедно с Ах­мед Доган – б. съст.], бивш ръководител на нелегалната организация по ЦГДОР „Редак­тори” и Йосиф Сандев, ръководител на нелегална организация по ЦГДОР „Печатари” знаели за масовите безредици една седмица преди тяхното начало.

[23] На 25.V.1989 г. Доган изпраща писмо до „гражданина началник на ОЗ - Пазарджик”: „Длъжен съм да ви уведомя, че в знак на протест срещу продължаващите репресии над етническите турци в България, към които принадлежа, обявявам гладна стачка. Моля да бъда изолиран.”

[24] „По време на изтърпяване на наказанието си в Старозагорския [и Пазар­джишкия – б. съст.] затвор, където през пролетта на 1989 г. Доганов с участието и на други затвор­ници изготви и разп­ространи писмени документи, в които от националистически пози­ции разглежда състоянието на правата на човека в Бъл­гария. В „Отворено писмо”, адре­сирано до Конференцията по човешките измерения в Париж (м. май 1989 г.), той подлага на критика мероприятията по възродителния про­цес и апелира към европейската общест­веност да упражни на­тиск срещу България за даване статут на малцинство на ислямизи­раните българи. Освен това приготвил „Протест” до Държавния съвет на НРБ с искания за амнистия на политическите затворници и предоставяне на по-широки религи­озни права на мюсюлманите в България.”.

[25] „По покана на известни кръгове във Франция и във връзка с работата на Парижкия форум по човешките измерения на конференцията за сигурност и сътрудничество в Ев­ропа за Париж зами­наха няколко участници в „Клуба за подкрепа на гласността и преус­тройството”. Има основания да се предполага, че ще се държат „умерено.”; в Париж от името на Клуба Копринка Червенкова се оплаква, че Клубът е набеден за инициатор на демонстрациите, че ги наричали предатели, и декла­рира, че клубът е против насилието, за решаването на въпроса само с мирни средства; „Всички активисти оценяват положи­телно участието на Блага Димитрова, Копринка Червенкова и Петко Симеонов в колок­виума, организиран от „Фондация на бъдещето” в Париж, … Отчело се, че вече било постигнато (според квалификациите на Блага Димитрова) началото на „нормален диалог” с двама членове на Политбюро на ЦК на БКП”; „Отношението на „Клуба" към вълнени­ята и въобще към въз­родителния процес на този етап не е единно. Оформят се две по­зиции…. Едната … застъпва възгледа, заложен в призива на „Клуба", подготвен в нача­лото на вълненията и да­ван за подпис в някои среди… но бил отхвър­лен след завръща­нето на Блага Димитрова, Петко Симеонов и Коп­ринка Червенкова от Париж и до този момент е неразпрос­транен. Другата - на умереното крило…, [за] дистанциране от нацио­на­листическия елемент, …внушавали една по-трезва, умерена и некон­фронтираща пози­ция… [за]заемане на изчаквателна позиция, включител­но и по проблема с бълга­рите-мюсюлмани. Те настоявали да не се дават никакви интервюта на западните радиостан­ции.

Колебанията и противоречията в Клуба по „турския въпрос” продългават и по време на т. нар. „голяма екскурзия”: „Според постъпилата в органите на МВР информация в настоящия момент [24.VІІ.1989 г. ] поради възникналата сред активистите на т. нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България конфронтация по въпроса за единението на нацията те не осъществя­вали конкретна дейност. Очертавали се три групировки. Едната, оглавявана от Николай и Кирил Василеви, споделяла в основни линии политиката на правителството; другата, начело с Желю Же­лев, твърдо се противопоставяла; третата, сформирана около Петко Симеонов, правейки мъгляви квалификации по проблема, достигнала в заключение до обвинения срещу властта за „нарушаване на човешките права.” – виж: АМВР, ф. 1 , оп. 12, а. е. 942, л. 51-59.

[26] „На 30 май лишения от свобода Меди Доганов е заявил пред ръководството на зат­вора в Пазар­джик, че прекратява гладната стачка, тъй като бил доволен от някои моменти в изявлението на др. Живков. Считал, че те са постигнали целта си и въздействал на двама затворници да прекра­тят гладната стачка. Продължават да отказват приемане на храна четирима лица лишени от сво­бода.”

[27] „Когато на 12 юни 1989 г. пак се оказах в Главно следствено управление на „Развигор" като орга­низатор и ръководител на майските събития, органите на ДС пак се оказаха в задънена улица. Това беше реванш, и то може би най-големият реванш, който съм правил в живота си. Доволен съм, защото размерите бяха изключително големи. Трусът беше толкова голям и имаше последст­вия" (в. „Дневен труд" от 2.XI.1997 г.); По-подробно за това виж оповестената в настоящия сборник студия за Турското националноосвободи­телно движение.

[28] „Първоначално следственото дело беше образувано по чл. 320 във връзка с чл. 269 от НК [В буквалния смисъл за подстрекаване и организацията на демонстрациите – б. съст.] по който текст в качеството на обвиняеми бяха привлечени ТРЕНЧЕВ И КОЛЕВ. С оглед набраните при разследването доказателства, следствието не поддържа тези обви­нения, а обвиненията по чл. 321 във връзка с чл. 273 от НК.” 

[29] „…от м. март 1989 г. до задържането му, в гр. Стара Загора и други населени места в страната е образувал и ръководил група, съставена, с цел да извършва престъпления в НР България, изразя­ващи се в съзнателно организиране на масови гладни стачки и разпрост­раняване на неверни твър­дения, за които се знае, че са от естество да създадат недоверие към властта и нейните мероприя­тия, както и да внесат смут в обществото…” (Из от обвинителното заключение срещу К. Тренчев и др.).

[30] „Общо през периода 20-30 май 1989 г. заедно с посочените по-остри и масови демонст­рации и безредици, такива демонстративни прояви са проведени в 71 населени места от 30 общини с около 52 700 участници.”

[31] В това обстоятелство се крие и най-сериозното косвено доказателство, че неформалите и техните лидери не са организатори и вдъхнови­тели на откритите бунтове. По време на демонстрациите някои от самообявилите се по-късно за техни организатори дават интервюта за западни радиостанции, от които личи, че са в пълно неведение. Нямат никаква информация къде какво става, в кои населени места има бунтове. Разграничават се от „екстремист­ките” действия на турците, отричат да са ги предизвикали. Във всичките си по-късни твърдения под формата на спомени те говорят за „организирани” от тях демонстрации в десетина населени места. За тях те знаят не от времето на тяхната организация, а от публикации в пресата и научни съчинения след 1990 г. Никога не споменават за демонстрации в десетките други населени места, защото не са ги организирали и няма откъде да знаят за тях за да ги споменават в спомените си.

[32] „Отношението на „Клуба” към вълненията и въобще към въз­родителния процес на този етап не е единно. Оформят се две по­зиции. Едната - на екстремис­тки настроените като Желю Же­лев, Деян Кюранов, Борис Спасов, Евгения Ива­нова, Йордан Ва­силев и донякъде Алексей Шелудко, застъпва възгледа, заложен в призива на „Клуба”, подготвен в началото на вълненията и да­ван за подпис в някои среди. Същият съдържал пълна под­крепа на исканията на демонстрира­щите бъл­гари-мю­сюлмани и осъждали националната политика на властите, но бил отхвър­лен след завръща­нето на Блага Димитрова, Петко Симеонов и Копринка Червенкова от Париж и до този момент е неразпрос­транен. Дру­гата - на умереното крило - Блага Димитрова, Коп­ринка Червенкова, Петко Симеонов, Невена Стефанова, Михаил Величков и останалите, пред техните доводи Искра Панова, Чавдар Кюранов и други, по същество пренася линията, долове­на по време на Парижката среща - дистанциране от национа­листическия елемент, който Западна Европа считала за опасно направле­ние в политиката и третиране на „турския въпрос” ка­то „вътрешен” и свързан с хуманитарната му страна в бор­бата за правата на човека изобщо. Тримата пре­бивавали в Париж внушавали една по-трезва, умерена и неконфронтираща пози­ция. Дей­ността на „Клуба” било нужно да се основава на по-об­щи платформи, за да имали попу­лярност. Ако се занимавали с „турския въпрос”, щели да изгубят влиянието си върху българ­ското население”.

[33] В „Подкрепа” настъпва разцепление във връзка с ареста на д-р Тренчев и обвинени­ята, че е „осно­вен виновник за бунтовете на турците”: „Във връзка с горното „инициа­тивна група” от „профсъюза” приела „открито писмо” до Народното събрание и средст­вата за масова информация, в което се прави опит „профсъюзът” като цяло да се дистан­цира от действията на задържаните и други „неформални групи” и от провокациите на протурските екстремисти. Христофор Събев от комитета за защита на религиозните права във велико Търново осъждал действията на Тренчев, а в същото време предал съ­общение за събитията във Варненска и Разградска област на радиостанци­ите „Свободна Европа”, „Дойче веле”, Би Би Си в подкрепа на „исканията на българите-мюсюл­мани”. Считал, че „раздвижването” сред тях трябвало да се използва „за атаки срещу властите у нас и на Парижкия форум”. 

„Р.Узунова: Нещо - говорител на Дружеството или? Каква сте точно? Г. Османова: Вижте сега, в тази стачка [има се предвид демонстрацията – б. съст.], както разб­рах[те],… Не съм организато­рът, нали. Не ми е ясно… И вчера ме питаха пак същото. И мога да кажа, че не съм! Отговорността за нея не съм я поела аз. И мисля, че не идва от Дружеството ей това нещо; това от малцинството излиза”;

„Аз, като председател на Демократичната лига, категорично отхвърлям - дори и да има такова обвинение, че ние нищо общо нямаме.” (Председателят на Демократичната лига Мустафа Юмер, юни 1989 г.); „Ръководните дейци на неформалните органи­зации нямат нищо общо с официалните обвинения на властта.” [че те са организирали бунтовете – б. съст.] (Мустафа Юмер, началото на юли 1989 г.);

„Димитър Амбарев предал на радиостанция Дойче веле декларация, че „дружеството” подкре­пяло исканията на лицата, възстановили българските си имена, за „религиозни свободи и граждан­ско равенство”, но осъжда „сепаратистките, авантюристични и екст­ремистки прояви в техните среди”. Отправи призив за разграничаване от тях”.

„Така че нямат основанието да ги приписват тези неща на нас.” (В. Топузлиев).

Отец Д. Амбарев: Аз не смятам, че това е организирана акция от стачния комитет… Р. Узунова: В Декларацията е много ясно изразено становището на Дружеството… Отец Д. Амбарев: Изразено е. Аз съм я съставил тази Декларация и тя е обсъждана във всички наши дружества, одобрена е и затова я предадох. Ясно и категорично казах да се дистан­цират както наши активисти, (когато) участват в такива демонстрации, така и активисти на турския стачен комитет и на Лигата за защита на човешките права на етническите турци в България, затуй защото това е спонтанен изблик на народния гняв на етническите турци…

Р.Узунова: И последен въпрос: При тази ясна позиция на Независимото дружество, защо срещу Константин Тренчев е повдигнато обвинение за подстрекателство на етни­ческите турци? О. Д. Амбарев: Може би защото Константин Тренчев е в най-пряка връзка със стачния комитет; но тези, които са арестувани, не обвиняват Константин Тренчев; те знаят, че Константин Тренчев много настояваше да бъде укротено простолю­дието, да бъдат укротени етническите турци като маса и да не предприемат екстремистки действия... Нашето Дружество [НДЗПЧ – б. съст.] се придържа към мирно уреждане на въпроса, стои настрана от ексцесиите, не подбужда към такива, но морално подкрепя (Излъчено по радио Свободна Европа интервю на Румяна Узунова с отец Димитър Амба­рев – товорител на НДЗПЧ.

[34] „В тази връзка Доганов беше приведен в ареста на ГСУ-МВР от 12 юни до 24 юли 1989 г., за да се установи съпричастността му към възникналите след 20 май 1989 г. без­редици в някои се­лища на страната. При разпитите се изясни, че Доганов и неговите съу­частници имат отношение към демонстративни прояви на българи-мюсюлмани от гр. Толбухин, довели до нарушаване на общест­вения ред в града на 25 май 1989 година… В същото време заяви, че и в бъдеще ще ос­тане против­ник на мероприятията по възроди­телния процес и не е склонен да възприеме нашите aргументи.”

[35] Виж: ОБВИНИТЕЛЕН АКТ по предварително производство № 336 срещу Рени Хаджиева и др. - № 119. Сравни със спомените на Исмет Исмалил и Неджметин Хак - № 117 и 118.

 „На 25 март 1989 г. между обв. Рени Хаджиева [Ръфкие Али] и св. Давид Хаджиев [Неджметин Хак] се състояло свиждане в затвора. В разговора си Хаджиев уведомил съпругата си за решението на част от ислямизираните българи находящи се в затвора да бъдат предприети протестни дейст­вия. Хаджиев дал указания на съпругата си да се свърже със съпругите и близките на другите зат­ворници от Толбухин и селата и те да подкрепят техните искания. Трябвало едновременно да бъдат обявени гладни стачки и да бъдат направени седящи демонстрации пред ОНС Толбухин. На съ­щото свиждане Хаджиев предал и писмените материали съчинени от Меди Доганов и пред­назначени за Парижката конференция по измерение на човешките права.” ; „Хаджиева ре­шила да изпълни указанията, срещнала се и разговаряла със съпруги на затворници, със свои близки и познати. Тя ги запознала с решението за гладна стачка от 25 до 30 май 1989 г. и със съдържанието на предадения от затвора писмен материал - „Протест”. Обсъждали и преце­нявали възможностите за едновременно провеждане на гладни стачки със затворниците както и за „мирна седяща демонстрация”.; „На 25 март 1989 година при свиждане с мъжа си затворникът Давид Хаджиев обв. Рени Хаджиева била уведомена за решението на затворниците мюсюл­мани да обявят протестни гладни стачки свързани с провежданата в Париж конференция за човешките измерения. Гладните стачки трябвало да покажат, че в България по отношение на мюсюлманите се нарушават правата на човека. Обв. решила да организира група и сама лично да участвува на демонстративни прояви”;

[36] „В общият план на нещата от 20 до 27 май 1989 г., във връзка с провежданата в Париж конференция за човешките измерения, някой българи мюсюлмани във Варненска, Хасков­ска и Разградска област извършиха масови демонстративни прояви и безредици, при които бяха дадени и човешки жертви. Инициатори на тези действия бяха български мюсюлмани осъждани или изтърпяващи наказания „лишаване от свобода”. Демонстративните прояви в Толбухин и Добричка община са били извършени на основата на родство и близко познанс­тво, при териториална връзка с близки, познати и роднини от Дуловска, Каолиновска и Тер­велска община.”

[37] Никой досега не е обръщал внимание на факта, че почти всички обявили, че се включ­ват в глад­ните стачки, са близки на намиращи се в затворите в Пазарджик, Стара Загора и София поли­тически затворници турци. И наистина според оповестените в дните на гладните стачки по радио Свободна Европа данни най-много участници в гладните стачки са жени на политзатворници, които са осъдени за създаването и нейността на Турското националноосвободително движение от Североизточна България начело с Ахмед Доган. Този факт е устоновен и се признава в обвинителния акт срещу организаторите на протестите – Виж и сравни имената на осъдените по процесите срещу ТНОДБ и имената на обвинените, съучастниците и свидетелите в обвинителлният акт (№ 48 и № 119). Те протестират и срещу това, че мъжете им лежат невинни в затвора и искат тяхното незабавно освобождаване (виж сведението на Г. Османова). Според друго сведение още по време на протес­тите се разбира, че призивът за масови бунтове е дошъл от политзатворници в Стара Загора. „нека да Ви съобщя: една другарка ме посети днеска, която е съпруга на политзатворник, тя вчера е била на свиж­дане при мъжа си - от 25- ти някаква турска делегация щели да допуснат в България. Тези политзатворници от Ст. Загора предложили всички масово да проведат мирна демонст­рация по населените си места, с децата си, с жените си, със старците и т.н. – да излязат на площада и да обявят исканията си.” – споделя Е. Хамдиев пред Р. Узунова по радио Сво­бодна Европа.

[38] Документите разкриват недвусмислено какви действия са замисляли и предприели лидерите на независимите структури П. Манолов и К. Тренчев в дните малко преди и в началото на протес­тите от 20-21 май 1989 г.:

”П. Манолов и К. Тренчев обмисляли „перспективите” за разширяване на дейността на т. нар. „Независимо дружество за защита правата на човека в НРБ” и „независими проф­съюз „Подкрепа”. Манолов считал, че с оглед перспективите в „дружеството” следвало да се кандидатират за депу­тати в общинските и областните съвети и Народното събра­ние”. Считал за целесъобразно да се систематизират и опишат всички „неформални дви­жение и групи в страната”.

„По въпроса за привличане на ислямизирани българи Манолов смятал, че трябва „да се действа деликатно”, а Тренчев оценявал, че „чрез тях може да се стигне до криза на на­ционалистическа основа”.

„При провеждане на оперативно-следствени действия в дома на Тренчев била намерена деклара­ция от името на независим стачен комитет, в която се подкрепят обявените гладни стачки на лица с възстановени имена и отправените от тях искания за връщане на турско-арабските имена и призна­ването им за малцинство. Тренчев признал, че деклара­цията е подготвена от него в съучастие с Н. Колев.”

Ясно е и какво са правили неформалите от т. нар. „софийска група” на НДЗПЧ в деня на избух­мането на първите демонстрации, за които изобщо не са знаели:

„На 20 май т. г. в дома на М. Златева се провела сбирка на т. нар. софийска група на „Независи­мото дружество за защита правата на човека в НРБ”. Присъствали десетина души, в т. ч. и лица от Плевен, Сандански и едно лице с възстановено име. Обсъждали писмо до Парижкия форум по правата на човека и декларация в подкрепа на обявилите гладни стачки лица с възстановени имена и на техните искания. Изказали недоволство от председателството на Илия Минев и мнение за преместване на центъра на „дружеството” в София. Щели да продължат обсъждането на тези въп­роси и на следващото си събиране в близките дни.”