Майските протести на турците в България през 1989 г.

Сензационни документи от архива на ДС разбулват истината за част от дисидентското минало на Ахмед Доган

(Протестните акции на турците в България (януари – май 1989 г.)

Ст. н. с. д-р Веселин Ангелов

1. Истината за майските протести на турците и бруталното им потушаване

„Бурната” 1989, както мнозина сполучливо я наричат, е наистина богата на вълнуващи, понякога драматични и кървави събития, някои от които белязват края на 45-годишната диктатура на българските комунисти. И всички са съгласни, че сред тях са майските протести на турците в България.
За разигралите се събития през първата половина на 1989 г. и за майските протести и бруталното им потушаване тогава българите не знаят почти нищо. Малкото, което достига до тях, е информацията на свободните западни и турски радиостанции. Народът е в пълно инормационно затъмнение и поради тази причина се раждат и разпространяват всевъзможни слухове. Авторите им са от пропагандните централи на компартията и политическите отдели на ДС. Основни разпространители по способа на т. нар. контрапропаганда са нейни агенти, както и изпитаните в годините на комунистическата диктатура закрити и открити партийни събрания. Внушава се официалната версия за събитията, че те били предизвикани по вина на неформалите, западната и турската пропаганда, турската разузнавателна оранизация МИТ, „неблагодарните” към социализма турци.
Българите ще научат част от истината за събитията едва след демократичните промени от страниците на новопоявилия се свободен печат. Предимно от вестниците “Дневен труд”, „Демокрация” и „Права и свободи”. Повечето автори отчитат,, че при потушаването на протестите загиват 7, а са ранени 28 души. Твърди се още, че преди и по време на протестите насилствено са депортирани “няколко хиляди души”.
Очевидците описват ужасяващи кървави картини, дават имената на жертвите, не пропускат да споменат насилствените средства, употребени от силите на реда за смазването на протестите.
От началото на 1989 г. сред турското малцинство постепенно назрява готовност за предприемане на последната, решитела стъпка за отвоюване на отнетите права. Създава се нелегална организация, която подготвя населението за “решителния момент”. Той настъпва в навечерието на Парижката конференция за човешките измерения. След гладните стачки по сигнал на оранизаторите турците се вдигат на масови мирни протести срещу насилствената асимилация, за малцинствени права и свободи.
Първият протест избухва в Джебел на 19 май 1989 г. Издигат се подсказаните от турските лидери лозунги в защита на "перестройката" и във възхвала на Горбачов, както и искане да се върнат имената, езикът и да се осигури възможност за свободно изселване. Този митинг, за разлика от последвалите го, преминава без нарушаване на реда, без сблъсък с органите на властта. Протестиращите се разотиват мирно, необезпокоявани от МВР.
Вторият протестен митинг изненадва властите на следващия ден, когато в 9 часа сутринта селяните от Пристое, Шуменско, се вдигат на мирен поход със същите искания. Всичко е предварително добре организирано. Походът минава през съседните села Климент, Наум, Тъкач и непрестанно множащите протестиращи се насочват към общинския център Каолиново. Организирано към тях се присъединяват още хиляди от Духовец, Беленци, Браничево, Загориче и от градовете Силистра, Дулово, Исперих, Преслав, Нови пазар. Според някои източници в похода участват над 10 000 души, а според други твърдения те са над 25 000. Издигат се лозунги за връщане на имената, за човешки и малцинствени права.
Мирният протест се превръща в кърваво сражение, когато около Каолиново шествието е посрещнато от части на вътрешните войски, армията, милицията, пожарната охрана. По всичко личи, че ще се стреля на кръв. Пада първата жертва - Неджиб Осман от с. Кус, починал в резултат на нанесен му тежък побой пред очите на протестиращото множество. Мъже, жени, деца и старци са подложени на насилие. За първи път се проявяват и пристигналите по спешност „червени барети”. Казано им е, че турците са се вдигнли на „въстание” и искат „автономия” и република по подобие на кипърската.
Въпреки всичко протестиращите успяват да пробият обсадата и да се доберат до централния площад в Каолиново. Те връчват протестна нота на областния партиен секретар Бойчо Мизийски, с която искат връщане на имената си, да се отмени забраната за общуване на турски език, свободно изповядване на религията и практикуване на религиозните обряди, освобождаване на задържаните им водачи. Обещават им, че последното ще се изпълни и го изпълняват, след което протестиращите се разотиват. Радостта от лесната победа е кратка. Същата вечер един от освободените ръководители на протестите е арестуван отново.
Истинската трагедия настъпва на 21 май 1989 г., когато в знак на протест срещу повторното задържане на Тахир Алиоглу от Тодор Икономово негови съселяни отново се вдигат на митинг. Пред сградата на кметството митингът се слива със сватбената церемония на Али и Галима. Към обяд шествието тръгва към кметството, за да подпишат младоженците граждански брак. Милицията се опитва да арестува организаторите на митинга с обвинението, че някои от тях са „откраднали” оръжие от близкото поделение. Протестиращите не позволяват извършване на арестите. Церемонията е окървавена след изстрели на двама войници и последвалата масова хаотична стрелба. Има ранени, осакатени и убити. Покосени са 27, според други сведения 18, а по пътя към болницата умират трима. Куршумите не пощадяват и деца. Седем души от ранените остават сакати за цял живот. Селският площад е окървавен. Писъци и стонове огласяват най-голямото село на Шуменски окръг. С личните си автомобили селяните извозват ранените до болниците в Нови пазар, Шумен, Преслав. „Беше касапница, колите ни плуваха в кръв” – си спомнят те.
„Помогнете ми да не ми изтече кръвта” – с тези думи умира Мехмед Сали Лом, по чието тяло преброяват 12 огнестрелни рани; „Не ме оставяйте без вода” – моли Мехмед Сали Сарач. По пътя за болницата в Нови пазар издъхва и Хасан Сали Арнауд. Организатори на митинга са Рахим Фъчъджъ, Мюджелин Кемил и Тахир Алиоглу. По възможно най-бързата процедура те са екстрадирани от страната. Такава е равносметката от мирния протест в с. Тодор Икономово.
Въпреки информационното затъмнение сведения за протестите достигат до турски и западни радиостанции, разпространяват се и от нарочни пратеници на тайна оранизация в цялото Лудогорие. По сигнал от невидимия нелегален център като вулкан се надигат села и градове.
На 21 май 1989 г. около 9 часа сутринта до малката джамия в Разград се събират хора. С цел заблуда на милицията пристигат със специална сватбена украса два автомобила. Малко по-късно върху бяло платно се изписва лозунг за мир. Шествието се насочва към центъра. В първите редици са жени и деца. Напредват към центъра със скандирания за връщане на имената и за правата. Скоро митингът става хиляден. Наблюдаващите отстрани посрещат лозунгите им с овации. Милицията прави безуспешни опити да ги разпръсне. С помощта на силна струя вода, примесена с чакъл („чакълена вода”) и сълзотворен газ демонстрантите са разпръснати. Започват арести. Ръководителите – сестрите Къймет и Миннет [фамилията им не е известна], Осман Дурали и Меджит Орхан, едва успяват да се отскубнат, но голяма част от „най-опасните екстремисти” са екстрадирани незабавно в Австрия.
Протестният митинг в Исперих започва също на 21 май от джамийската улица. Деца, мъже и жени се нареждат в редици и с лозунги за мир и възстановяване на имената и правата се насочват към централната градска част. Сметосъбиращи и пожарни коли се опитват да се вклинят в редиците на протестиращите, но не успяват. Милицията арестува някои от организаторите – Митхат Мехмед, учителя Мехмед [фамилията му не е известна], Исмаил Каракаш, но други като Метин Тахир, Адем Заит, Невзат Мехмед продължават да са начело на протеста. По джамийската улица започва истинско сражение между протестиращите, „червени барети” и милиция. Ранени са много хора, голям е броят на задържаните, включително и такива, които не са участвали в протеста и са пребити.
След еднодневно затишие, на 23 май 1989 г. се надига село Езерче. Около 21 часа на мегдана около малката селска джамия се събират стотици. Отново прозвучават същите лозунги и шествието се насочва към центъра на селото. Когато протестиращите достигат наричания от тях железен мост, ракетен изстрел известява началото на куршумена атака. Картечниците бълват огън. За да предпазят децата, Ахмед Боруг (34 г.) и Сезгин Караюмер (18 г.) се втурват напред. Боруг е прострелян в окото, Караюмер умира на място. Протестиращите не изпадат в паника. Част от тях оказват първа помощ, а множеството продължава напред. Вече искат да отмъстят за убитите си съселяни. Уплашени, войниците се оттеглят, но са заместени от части на вътрешни войски, „червени барети” и екипи на противопожарната охрана, които обкръжават селото. Започва истинско сражение, завършило с разпръскване на протестиращите.
Сутринта двамата убити са погребани под зоркото око на милиция и войска. „Беше страшно” – си спомнят очевидци. Тежко ранените са откарани в болница.
В Търговище на 27 май около 10 часа сутринта на пазара се събират неколкостотин готови за протести граждани. Насочват се към партийния дом, скандират искания за връщане на имената и правата. За кратко време са обкръжени от милиция. Шефът на милицията Иван Христов ги приканва да се разотидат, защото в противен случай ще бъде употребена сила. Отговорът е: „Искаме си имената”, след което се издава заповед за стрелба. Протестращите не са уплашени и не успяват да ги разпръснат. Тогава милиция, войска и специални части се нахвърлят върху тях от всички страни. ”Беше истинско сражение” – си спомня Ведат Рамизуч. Арестувани са две жени, трима мъже, които са влачени демонстративно до милиционерската камионетка.
На 28 май се разиграва трагедията в Дяково. Около 19 часа решените за протест се събират в селския парк. „Искаме мир”, „Върнете ни имената” – скандират те и се насочват към кметството. Никой не им обръща внимание, но са повикани „червени барети”, които за да ги разпръснат, удрят напосоки и пускат сълзотворен газ. Разпръсква се трихилядно множество, от което най-ужасени са децата. Застрелян е Мехмед Каров, а организаторите Орал Ниязи Хасан, Хамди Осман, Мехмед Емин, Али Сами, Арих Козал, Ремзи Мехмед, Ердинч Каров са арестувани и подложени на жесток побой в милиционерския участък. След тежък побой е умъртвен Мехмед Емин.
Краят на протестите се слага на 29.V.1989 г. , когато в изявление по българското радио и телевизия Тодор Живков призовава Турция да отвори границите. Започва “голямата екскурзия” по време на която до септември 1989 г. за Турция заминават около 340 000 етнически турци.


2. Догановите противници: “Доган лъже, той е архитектът на възродителния процес и няма нищо общо с майските протести”

Като цяло изглежда, че в оценките и възстановките на майските протести на турците има единодушие: за тяхната предистория, причините и поводите, които са ги породили и предизвикали, за последиците и въздействието върху турската общност на тогавашните неформални организации като катализатор на борбата им за преустановяване на асимилацията. С някои изключения няма различия и по хронологията на събитията, въпроса за бруталното смазване на протестите от репресивните органи, за жертвите, за реакцията на управляващия страната комунистически елит.
Има и спорни въпроси. Един от тях, при това доста оспорван, е този за действителните подбудители, за истинските организатори на протестите, или както повечето от спорещите се изразяват, за това „кой е запалил клечката” и е понесъл „факела” на протестите? Спорно е дали известните лидери на неформални организации, в това число и на създадените турски такива, са действителните им инициатори и организатори. Изглежда, че точно по този въпрос спорът е най-яростен и е съпътстван с взаимни обвинения дори и между стари политически приятели. И с почти двадесетгодишна продължителност.
Известните интерпретации на събитията като цяло се основават на спомени на живи участници, на второстепенни източници, вестникарски и радиопубликации. Рядкост при опитите за тяхното цялостно изясняване е използването на оригинални източници, каквито се оказва, че има предостатъчно. Малко известно например е, че за събитията през януари-май 1989 г. и особено за майските протести в архива на бившата Държавна сигурност е съхранено значително документално наследство, което дава еднозначен отго­вор на повечето, в това число и на спор­ните въпроси.
Преобладава твърдението, че “Демократичната лига е основен организатор на майските протести заедно с Независимото дружество за защита правата на човека и организацията „Виена ‘89”.” Почти всички автори изцяло се позовават на твърденията на основателите на Демократичната лига за защита правата на човека, на лидери и активисти на други неформални организации.
Само в някои исторически съчинения се показва, че има и друга версия за организаторите на протестите. Позовават се на информации от медиите след 1990 г., където пише, че пребивавалият в затворите в София, Стара Загора и Пазарджик Ахмед Доган продължава да ръководи мирната борба срещу авторитарната власт на Тодор Живков. Три години след присъдите срещу членовете на Националното турско освободително двиение е осъществена връзка с останалите на свобода и освободените след амнистията в края на 1988 г. членове и започва подготовката на нови протестни акции. За да не бъдат заподозрени ръководителите, излежаващи присъдите си, те се вливат в Демократична лига за защита правата на турците в България.
Лансираната от историци интерпретация за ролята на Доган при оргинизацията на протестите е подложена на тотално отричане. Сред първите и по-известни твърдения за вдъхновителите, инициаторите и ръководителите на протестите е това на основателя на КТ “Подкрепа” д-р К. Тренчев. “В началото на май 1989 г. по инициатива на Независимото дружество за правата на човека се решава турското етническо малцинство да протестира за отнетите му права.” "Чувал съм от по-рано, че Ахмед Доган е координирал цялата акция от затвора. Това може да е вярно за събитията в Северна България, но пак повтарям, капсул-детонатора го гръмнахме ние. Искам тази истина да се знае… Доган е бил силно ограничен във възможностите си в затвора тогава." – сочи Тренчев.
На ролята и поведението на Доган в затвора се спира и тогавашният секретар на Демократичната лига Сабри Искендер. “Доган... В една гладна стачка участваше.(През май 1989 г. – б. авт.). Обаче при него дойде един от старшините и му казва: "Абе, ти що им уйдисваш на тия, ти си учен човек.” И той се отказа. Отказа се от гладната стачка... Доган е от хората, които търсят на хляба мекото и на работата лекото. За него още в затвора се говореше, че е с комунистите.” Сабри Искендер е освободен от затвора на 15.ІV.1988 г. и няма как да е бил свидетел на описаната случка от май 1989 г.
“Доган, като е бил в затвора, е карал съзатворниците да носят табелки с новите им български имена, оказвал им е натиск. Това е правил Доган, за тези си геройства да разкаже, а не да си присвоява заслуги, каквито няма" – е другата му инсинуация оповестена по адрес на Доган.. Явно паметта на Искендер му е изменила, защото в оповестена преди това обемиста книга за дейността на Демократичната лига, при това под клетва над Свещения Коран, ясно и точно заявява по адрес на Доган коренно противоположни неща.
Първото: “Началникът на затвора (началото на 1988 г. – б. авт.) беше заповядал всички затворници да зашият табелка с българското си име на ревера си. Табелата представляваше тенекиено парче, на което отгоре пишеше “Затвора – Стара Загора”, а отдолу името на затворника. Дойде време да изляза от наказателната килия. За кой ли пореден път отново ме заведоха при полк. Николов. Влизам вътре и гледам - зашиват табелката на Ахмед Доган. Очите му бяха пълни с кръв и гняв. Незабележимо си кимнахме. Той излезе. Дойде моят ред. Зашиха и моята табела.”
Второто: “За Ахмед Доган в затвора в Стара Загора. Ахмед Доган беше в друго отделение, но веднъж обстоятелствата се стекоха така, че се запознахме. Попита ме за времето, прекарано в концлагера Белене. Отговорих му възможно най-изчерпателно. Той се държеше семпло - без пози и изхвърляния; не се заяждаше с управата на затвора, но иначе беше чиличен. Прозорливо четеше мислите ни и пресмяташе като компютър ситуациите. Жалко, че не попаднах в неговото отделение, за да имам по-голяма възможност да го опозная.”
В публичното пространство през последните 20 години по адрес на Ахмед Доган, за неговото минало и ролята му по време на т. нар. “възродителен процес” са оповестени и други всевъзможни твърдения. Преобладават тези за отрицателната му роля, едва ли не за неговото “съучастие”. Интересно е, че “най-изобличаващите” произлизат от личности, които по един или друг начин са свързани с малцинството или са били твърде близо до Доган, били са активни участници в делата на Движението за права и свободи. Ще споменем само някои от тях.
“Ахмед Доган е архитект на т. нар. възродителен процес в България” – твърди Гюнер Тахир - лидер на Национално движение за права и свободи (НДПС). “Доган и ДПС са виновниците за възродителния процес” – казва председателят на фондация “Справедливост” Сезгин Мюмюн. “Доган е в основата на възродителния процес”, “Ахмед Доган е част от т. нар. "възродителен процес.” - приглася им и изгоненият от ДПС бивш Доганов партиен заместнник и няколко мандата депутат в Народното събрание Осман Октай. Лежалият заедно с Доган в софийския и пазарджишкия затвор политически затворник Янко Янков тиражира сензацията, че Доган бил “агент на КГБ” “В ед­на ки­лия бях с До­ган и бях­ме при­я­те­ли, докато не раз­б­рах кой е той... Ах­мед До­ган е ед­на зло­ве­ща лич­ност, ко­я­то е би­ла пла­ни­ра­на пре­ди то­ва от Дър­жав­на си­гур­ност. Крат­ко­то му пре­би­ва­ва­не в зат­во­ра е би­ло са­мо мо­мен­т­но из­г­раж­да­не на имидж.” – твърди Янков. Архивите сочели, че “почти целият елит на ДПС има принос във възродителния процес” –оповестява именитият скулптор от турски произход Вежди Рашидов. Твърди, че подробно е “прочел” Доган в архивите и не можел да го “гледа”. Дори обещава да напише книга за това.
В далечната 1991 догановите критици мислят по коренно различен начин. В своя изява от 1991 г. Осман Октай надълго и нашироко се спира на създаването и дейността на „Народноосвободителното двиение на турците в България”, за отпора срещу асимилацията начело с Ахмед Доган и стигайки до началото на 1989 г., посочва: “В началото на 1989 г. те [Разбирай намиращите се в затворите дейци на ръководената от Доган организация – б. авт.] са поставени при по-леки условия. И тогава осъществяват външен контакт. Отново координират дейността, която подготвя масови протестни акции против режима на Тодор Живков, планирани да се проведат в края на месец май същата година...”
Известно е, че именитият скулптор Вежди Рашидов волно или неволно е бил един от протагонистите на “възраждането”. Публикувана е подписаната и от него декларация на група интелектуалци и общественици “от средата на българите, възстановили българските си имена” в София на 25.VІІ.1985 г. Разпространена е по БТА и чрез почти всички тогавашни български ежедневници, както и извън страната. С нея дузината интелектуалци от турски произход твърдят, че от турска страна е факт клеветническа кампания спрямо България, че “възродителният процес е на­пълно естествен исторически процес, израз на възродения ни български национален дух.”
За Догановото минало и политическо поведение са известни и други твърдения, повечето от които с политическа окраска и пак от стари политически приятели, а впоследствие негови отявлени политически врагове. От Иван-Костовото, че Доган е “проклятие за България”, до твърдението, че ръководената от Доган организация била терористична, че е организирала и е отговорна за извършените по време на “възродителния процес” терористични актове, в резултат от които има и немалко невинни жертви.
Най-новата, т. е. познатата стара версия за организаторите на майските протести се тиражира в навечерието на тяхната 20-годишнина. Тя е на историка Михаил Иванов и журналистката Даниела Горчева, които убедено, но без никакви доказателства смятат, че “твърденията за водещото участие на Ахмед Доган в организирането и провеждането на протестите на турското население през май 1989 г. досега не са подкрепени с нито един установен конкретен факт, с нито едно свидетелство на самите участници в тези събития. Твърденията на Доган не се подкрепят и от известните документи на Държавна сигурност. В тях еднозначно като организатори се сочели Демократичната лига, Независимото дружество, „Виена ‘89” и Мюсюлманския стачен комитет”.
Сериозните наблюдатели, анализатори, професионалните историци гледат с недоверие на словоохотливите и непочиващи на сериозна изворова база твърдения на Догановите противници. Повечето разгадават истинските им подбуди и още от 1990 г. предупреждават: “Който подценява Доган, ще сгреши”. Първа казва това проф. Елка Константинова. Последен - шефът на звеното за анализи на ДПС, психологът проф. Людмил Георгиев, който предупреждава: “Който се е изправил срещу него, винаги е губел.” Според точното определение на журналистката Татяна Ончева самият Доган посреща всички изказвания за себе си с философско безразличие и е убеден, че истината рано или късно ще излезе наяве.
(следва)

3. Истината за деянията на лишеният от свобода Меди Доганов

Далеч по-сдържана и както ще се окаже максимално точна е интерпретацията за протестните акции на турците през 1989 г. на самия Ахмед Доган. Първото му твърдение за организаторите на протестите е още от началото на 1990 г., когато му предричат бляскава политическа кариера. В пресата се разпространява мнението, че точно той е истинският организатор, човекът, запалил “фитила” на неотдавнашните майски протести. Според тези твърдения Доган превръща затворите в “своеобразни щабове”, откъдето подготвя майските събития в Североизточна България. Никой не опровергава тези твърдения. В отговор на въпрос по този повод самият Доган казва: “След излизането на виенския документ решихме да организираме повсеместни гладни стачки, манифестации и митинги на турците с еднакви искания. Всичко трябваше да започне на 25 май, пет дни преди откриването в Париж на конференцията по човешките права. Някъде избързаха с 4-5 дни. Имаше 7 убити и 43 ранени в събитията в Каолиново и Тодор Икономово. Тогава стреляха на месо. Отварянето на границата в началото на юни беше следствие на това напрежение. Ако Живков не беше отворил границата, щеше да стане страшно. Изтъкнати бяха основните ни искания: имената, езикът, религиозните права и свободи, амнистия на всички политически затворници и изселване в Турция, които желаят. Тогава може би за първи път бяха издигнати лозунги срещу Тодор Живков, срещу компартията, срещу тоталитарната система. Така че “борците”, които сега, след 10 ноември се ширят, забравят, че има истински борци срещу властта, че жертви са дадени в тази борба много преди 10 ноември.”
Тогава се тиражира и твърдението, че не арестуваните в края на май и началото на юни 1989 г. лидери и активни членове на неформални организации, а Ахмед Доган е бил главният обвиняем по образуваното разследване на майските събития. “Месец и половина бях отново в Главно следствено управление, пак в пълна изолация. Изясниха се нещата, но беше много опасно да ме съдят пак” - свидетелства Доган, който на 22.ХІІ.1989 г. е амнистиран и на 4.І.1989 г. учредява Движението за права и свободи. Още в началото движението има над 100 000 членове.
За втори път Доган се спира на въпроса през 1992 г. в обширно интервю на Илиана Беновска. В него той твърди: “Сега много хора си присвояват актива, голямата заслуга за организиране на майските събития през 1989 г. Искам да осветя това. В Пазарджик бяхме десетина души, осъдени по гл. І, във връзка с възродителния процес. Цялата работа тръгна от Пазарджик като идея. Мисля, че беше някъде към 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на виенския документ за правата на човека, може би след седмица най-много, започнахме конкретна организационна работа, и то във връзка с 30.V - първата конференция по човешките измерения в Париж, във връзка с Хелзинкския процес. Тук-там се пише за разни дисидентски истории и много хора подчертават какво били направили - извинявайте, ние, ако говорим за дисидентство, целият етнос беше дисидентски. Да правиш митинги, е едно, а да правиш митинги под дулата на автоматите, е съвсем друго. Аз не подценявам другите дисидентски истории. Те си имат своето място, но тук беше игра “ва банк”. Играта беше на живот и смърт. И не беше от 5-6 души. Когато масата е готова - всеки може да я оглави. Въпросът е да организираш едно движение, да го насочиш. Така че, когато говорят кой какво е направил, аз обикновено мълча. Мълча и ми е неудобно да заема позиция…. Такъв удар по тоталитарната система не е имало. Изведнъж после се оказа, че са съществували над 50 “нелегални” партии.”
За трети път Доган се изказва по въпроса през 1993 г., като за пореден път повтаря казаното преди това. “На 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на виенския документ за правата на човека, започнахме конкретна организационна работа, и то главно във връзка с предстоящата на 30 май първа конференция за човешките измерения в Париж. Трябваше да започнем стачни действия в цялата страна на 25-и, за да научат за нас в Европа, да се вдигне шум и нашата делегация да се провали. Ние постигнахме целта си”.
За четвърти път през 1994 г. по повод 5-годишнината от събитията пред Разградския в. "Гледище" Доган заявява: "Аз съм най-големият виновник за майските събития през 1989 г. и ми става мъчно понякога, че някои хора искат да го оспорят. Но е факт, че на моята съвест лежат девет жертви."
Независимо от немалкото трезви предупреждения почти 20 години преобладава мнението, че Ахмед Доган си измисля, съчинява несъществуващи факти от своето минало, за да извлича от това политически дивиденти. С едно изключение: преобладаващата, внушителната част от турците в България му вярват, защото са убедени, че той казва истината. И както ще видим по-долу, това в действителност е така.
Вече са факт първите сериозни опити за обективен поглед върху така спорното минало на Ахмед Доган. Основание за това дава една от последните публикации на журналиста Тома Биков, който е първият негов сериозен изследовател и който се позовава на запазеното обилно документално наследство за агентурното му минало. В оповестената до края на април 2009 г. поредица за миналото на Доган в седмичника „Гласове” не бяха извадени на показ данни, че бившият агент с три псевдонима е извършил престъпления, включително и по линия накърняване и ограничаване правата на български граждани от това време.
Темата за Догановото агентурно минало е отделен въпрос и по нея има още какво да се каже. Възможни са и други, коренно противоположни гледни точки. В конкретния случай е интересно това, че за първи път сериозен изследовател в лицето на Тома Биков опровергава един от митовете за Доган. Категорично според него се развенчава битуващият в публичното пространство мит, че отговорността за атентатите през 1985 г. се носи от нелегалното движение, създадено от Ахмед Доган. “И тук в интерес на истината трябва да кажем, че това е абсолютно невярно” - сочи Биков. И пояснява, че движението на Доган се занимава “главно с разпръскването на позиви, призоваващи към стачка и саботиране на селскостопанската работа, а самият лидер е твърд противник на тероризма. [...] Оттук нататък, той ще усети върху гърба си силата на репресивния апарат на комунистическите тайни служби за сигурност, в които доскоро е виждал своето истинско семейство.”
В архивите на ДС са запазени предостатъчно, и то категорични сведения за спорната съпричастност на Доган в протестните акции на турците през 1989 г. Истинността им не подлежи на никакво съмнение. Пълният им текст е оповестен в издадения тези дни документален сборник за протестните акции на турците в България (януари-май 1989 г.) Ще цитираме отделно най-важните свидителства.
От едно сведение относно “Коментари, настроения и поведение на лица, изтърпяващи наказания в затворите” на отдел „Затвори” в края на 1988 г. до 15 януари т. г., научаваме, че са “получени 81 молби от 50 лишени от свобода лица с възстановени имена, които изтърпяват наказание в затвора в Стара Загора. Последните са адресирани до Държавния съвет на НРБ (48 броя), Комитета за правата на човека (18 броя), МВнР и Консулския отдел (6 броя) и до други инстанции (9 броя). В тях се изразява несъгласие с възстановяването на българските им имена и искат да им бъде разрешено да се изселят със семействата си в Турция. Жалбоподавателите са отразили арабско-турските си имена.”
В друго сведение за поведението на лишените от свобода затворници “с възстановени имена” в дните около и след новогодишните празници на 1989 г. по повод обявената амнистия четем: “2. В същия затвор [пазарджишкия - б. авт.] продълават коментариите по Указа за помилване преди всичко на лишени от свобода с възстановени имена. Лишеният от сво­бода Меди Доганов е написал протест до Държавния съвет. Останалите по­милвани л. с. [лишени от свобода – б. авт.] са приели указа с чувство на радост и удовлетворение. Непомилваните л. с. осъдени по глава І от НК и са приели указа като милост от правителството и добре замислен политически ход, като казват: „не се смятаме за виновни, за да ни помилват. Не искаме милост, а свобода и връщане на старите имена”. Под въздействието на л. с. Доганов петима осъдени по гл. І от НК са се отказали от наградите, които са им дадени за Нова година (материални и морални).”
Трета информация сочи: “Сред лицата с възстановени имена, изтърпяващи присъди в старозагорския затвор, е създадена група „мюсюлмани” с ръководител Алипи Андонов Ан­донов от кърджалийския район. Под идейното ръководство на Меди Доганов тази група организира гладни стачки, отказ от работа и поддържа връзки с други затвори и външния свят. Изтърпяващите присъди Илия Атанасов, бивш ръководител на нелегалната организация по ЦГДОР „Редактори” и Йосиф Сандев, ръководител на нелегална организация по ЦГДОР „Печатари”, знаели за масовите безредици една седмица преди тяхното начало.
По-конкретна е справката за противодържавната дейност на Доган след 1985 г. В нея се казва: “По време на изтърпяване на наказанието си в старозагорския [и пазар­джишкия – б. авт.] затвор, където през пролетта на 1989 г. Доганов с участието и на други затворници изготви и разпространи писмени документи, в които от националистически позиции разглежда състоянието на правата на човека в Бъл­гария. В “Отворено писмо” адресирано до конференцията по човешките измерения в Париж (май 1989 г.) той подлага на критика мероприятията по възродителния процес и апелира към европейската общественост да упражни на­тиск срещу България за даване статут на малцинство на ислямизираните българи. Освен това приготвил „Протест” до Държавния съвет на НРБ с искания за амнистия на политическите затворници и предоставяне на по-широки религиозни права на мюсюлманите в България.
В тази връзка Доганов беше приведен в ареста на ГСУ-МВР от 12 юни до 24 юли 1989 г., за да се установи съпричастността му към възникналите след 20 май 1989 г. безредици в някои селища на страната. При разпитите се изясни, че Доганов и неговите съучастници имат отношение към демонстративни прояви на българи мюсюлмани от гр. Толбухин, довели до нарушаванае на обществения ред в града на 25 май 1989 година.
На основание чл. 15 от НПК Доганов беше официално предупреден, че ако в бъдеще извършва неправомерна дейност, свързана със съзнателно разгласяване на неверни твърдения от естеството да създаде недоверие към властта или нейните мероприятия, ще му бъде потърсена наказателна отговорност по чл. 273 от НК. Доганов писмено декларира, че с оглед настъпилите промени във вътрешнополитическата обстановка в страната ще преустанови всякакви действия, нарушаващи порядките в затвора. В същото време заяви, че и в бъдеще ще остане противник на мероприятията по възродителния процес и не е склонен да възприеме нашите aргументи.”
Всъщност от ДС разбират, че са изиграни едва на 30.V.1989 г., когато най-неочаквано затворникът Меди Доганов преустановява гладната си стачка и пояснява пред затворническата управа защо го прави. В сводката по този повод четем: ”На 30 май лишеният от свобода Меди Доганов е заявил пред ръководството на затвора в Пазарджик, че прекратява гладната стачка, тъй като бил доволен от някои моменти в изявлението на др. Живков. Считал, че те са постигнали целта си и въздействал на двама затворинци да прекратят гладната стачка.” Не смятаме да анализираме изложеното по-горе. То е достатъчно, за да се направи извод, че посочените по-горе твърдения по адрес на Ахмед Доган на журналисти, историци, участници в неформалните дружества и политици са неистини. Оказва се, че винаги, когато е говорел за майските протести, Доган е казвал истината за своето поведение в затворите и ролята си, за личния си принос в тяхното организиране. Нещо повече, дори е бил скромен в изявленията си, като е спестявал ключови факти. В действителност се оказва, че е имал решаващо участие в тези събития. Недостоверни се оказват измислиците за негова “съпричастност” с “възродителния процес”, за “сътрудничество” със затворническате управи.



4. За мнимите и действителни организацтори на майските протести

Оповестените документи от архива на ДС допълват и потвърждават оповестеното по един или друг повод за майските протести на турците в България. Разкриват нови факти, неизвестни епизоди, помагат да се възстанови истинската картина за вдъхновителите, “подстрекателите”, подкрепилите и неподкрепилите протестите, бруталното им смазване и жертвите, за “запалилите фитила” за избухването им. И един от тях безспорно е и самият Доган. Оказва се, че повечето автори приписват на неформалите заслуги, за които нямат принос. Претенцията им, че те са организаторите, “запалилите фитила” е неоснователно и не намира потвърждение в първоизворите.
Важно е да се отбележи, че всички най-активни лидери и установени членове на Лигата за защита правата на човека са екстрадирани далеч преди избухването на протестите. По време на протестите и непосредствено след тях по нареждане на Тодор Живков ДС арестува и нарочените като подбудители, подстрекатели и организатори на протестите над 200 лидери и членове на неформални организации в България. По решение на ПБ на ЦК на БКП в страната се инспирират шумни прокомунистически националистически митинги. Лидерите на неформалните организации в страната са анатемосани като “предатели”, “агенти” на турската държава и разузнаване. По този повод говорители на “Подкрепа” и НДЗПЧ се разграничават да са техни подстрекатели, вдъхновители и организатори. При това неведнъж, в това число и в кулминацията на протестите. “Аз не смятам, че това е организирана акция от стачния комитет. Стачният комитет се е вдигнал да прави гладни стачки в интерес на своите искания, а не е подбуждал към демонстрации по улиците. Тези демонстрации възникват в резултат на гладните стачки, а не затова, защото са били, са прокламирани от някого” – сочи още на 27.V.1989 г. отец Димитър Амбарев, който по това време е пълномощник и говорител на НДЗПЧ.
Във връзка с това и председателят на Демократичната лига Мустафа Юмер категорично отрича тя и нейни членове да имат нещо общо с протестите: “Да, [твърди се, че] задържаните са били причината за тези движения, за тази борба на турското население в България да търси своите права, да се бори против властта. А в действителност такова нещо няма. Аз, като председател на Демократичната лига, категорично отхвърлям - дори и да има такова обвинение, че - ние нищо общо нямаме.” – заявява той на 19.ІV.1989 г. по радио Свободна Европа. След много спорове и колебания своя декларация в подкрепа справедливите искания на турците от името на НДЗПЧ – подписана от 120 интлектуалци, се оповестява едва на 17.VІ.1989 г. Същата е внесена в Народното събрание едва на 18.VІІ.1989 г.
Разсекретените и оповестени документи от архива на бившата Държавна сигурност са достатъчно ясни. Те потвърждават, че в действителност с появата и изявите си неформалните организации и техните лидери вдъхновяват турците да поемат трудния път на откритата, легалната борба за отхвърляне на асимилаторските мероприятия и извоюване на желаните права и свободи. Под тяхно въздействие и пример започват гладни стачки, в това число и щафетни. Но не и това, че единствено неформалните организации са организаторите на майските протести. Документите ясно показват, че те почти изцяло са лишени от тази възможност. В резултат на предприетите превантивни мерки от страна на ДС дейността на новопоявилите се независими структури е задушена още в зародиш. На лидерите им чрез различни репресивни мерки въобще не е позволено да развият каквато и да е организационна дейност, в това число и до мащабите, за които с по-късна дата се твърди. Документите сочат, че поведението на българските неформални организации по т. нар. тогава “турски въпрос”, спрямо исканията на турците и най-вече избухналите майски протести са плахи, колебливи и нямат нищо общо с тяхната същинска организация. Т. нар. неформали вървят след събитията, умуват да оповестят своята позиция, но го правят пост фактум - след протестите. Обяснимо е и защо. Главно в резултат на дезинформацията от страна на ДС и официалната пропаганда те са заблудени, че турците едва ли не са се вдигнали на „въстание” с искане за създаване на автономна „турска република” по подобие на кипърската. Тази е и причината да се дистанцират, да отричат съпричастност към протестите и да опровергават „лъжите” на пропагандата, че са техни „подстрекатели” и „организатори”. Изключения са само някои индивидуални прояви по радио Свободна Европа и други западни раиостанции. Дни след протестите самообявилите се с по-късна дата за техни „организатори” сами отричат да са имали нещо общо с тяхната организация. Истина е, че протестите избухват спонтанно, че са спонтанен израз на народния гняв, че всички - ДС, неформалните организации и лидерите им, не са очаквали и са изненадани от внезапното им избухване, от техния размер и дори сами по това време се чудят кой всъщност е “запалил искрата”.
В края на 1988 г. под напора на правозащитни организации извън България, натиск на Турция вследствие преговорите във Виена и Виенските споразумения българското правителство е принудено да обяви частична амнистия за намиращите се в затворите за “противодържавни деяния” противници на асимилаторската кампания. По ред причини най-виден сред тях е Меди Доганов. От 1986 г. в лагера Белене, в затвори и принудително въдворени са над 200 членове на създадената от Ахмед Доган през 1985 г. нелегална организация. Това са най-яростните противници на асимилацията, готови на всичко, за да доведат борбата докрай - до спиране на асимилацията и извоюване на полагащите се на турското национално малцинство човешки права и свободи. Вън от съмнение е това, че всички те признават лидерството на Доган и изцяло са под неговото идейно влияние. Всемогъщата Държавна сигурност наистина е изненадана от факта, че Меди Доганов - основният враг на “възродителния процес”, ги е изиграл. Имал е контакти с външния свят, оранизирал е своите съратници, които са на свобода, успял е дори да изпрати своите протести от затвора до Парижката конференция за правата на човека, Държавния съвет на НР България. И много късно по оперативен път ще научат, че той наистина има “пръст” в организацията на протестите. И пак късно ще се сетят, че са допуснали фатална грешка, че от затворите и лагера в Белене са освободили немалко Доганови привърженици.